Любов

Султан Валад

Коня, юли 1246 година

Баща ми дойде при мен в стаята — дишаше тежко и едвам се държеше на крака, приличаше на сянката на човека, който беше навремето. Под очите му имаше торбички, тъмни и зловещи, сякаш той будуваше по цели нощи. Но онова, което ме изненада най-много, бе, че брадата му беше побеляла.

— Помогни ми, синко — каза той с глас, който не приличаше на неговия.

Изтичах и го сграбчих за ръката.

— Каквото поискаш, татко, само кажи.

Той мълча към минута, сякаш смазан от бремето на онова, което смяташе да каже.

— Шамс си отиде. Изостави ме.

За стотна от секундата се обърках и ме плисна странно облекчение, но не казах нищо. Колкото и тъжен и стъписан да бях, ми хрумна, че всяко зло е за добро. Нима сега животът нямаше да бъде по-лесен и спокоен? Напоследък баща ми си беше спечелил много врагове, и то все заради Шамс. Исках пак да стане така, както беше, преди да дойде дервишът. Дали Аладин не беше прав? Не живеехме ли всички по-добре без Шамс?

— Не забравяй колко много значи той за мен — рече татко, сякаш доловил мислите ми. — Ние с него сме едно. Луната има и светла, и тъмна страна. Шамс е моята непокорна страна.

Кимнах, засрамен. Сърцето ми се сви. Не се налагаше баща ми да говори повече. Никога дотогава не бях виждал в очите на човек толкова мъка. Езикът в устата ми сякаш беше вързан. Известно време не можех да кажа и дума.

— Намери Шамс, ако той иска да бъде намерен. Доведи го обратно. Кажи му колко ме боли сърцето — гласът на татко се сниши до шепот. — Кажи му, че отсъствието му ме убива.

Обещах му да доведа обратно Шамс. Той ме сграбчи за ръката и я стисна с такава благодарност, че се видях принуден да извърна поглед, понеже не исках татко да вижда нерешителността в очите ми.

Цяла седмица обикалях из улиците на Коня с надеждата да открия следи от Шамс. Всички в града вече бяха чули, че той е изчезнал, и бяха плъзнали какви ли не догадки къде е отишъл. Срещнах един прокажен, който го обичаше неописуемо. Той ме насочи към отчаяни несретници, на които странстващият дервиш беше помогнал. И през ум не ми беше минавало, че мнозина обичат Шамс — те бяха от хората, които дотогава бяха невидими за мен.

Една вечер се прибрах уморен и объркан. Кера ми донесе паница сутляш, който дъхтеше на розова есенция. Седна до мен и ме загледа как ям. Усмивката й беше обрамчена от полумесеците на страданието. Нямаше как да не забележа колко се е състарила последната година.

— Чух, че се опитваш да доведеш обратно Шамс. Знаеш ли къде е отишъл? — попита тя.

— Мълви се, че може би е заминал за Дамаск. Но чух да се говори и че се е отправил към Исфахан, Кайро и дори към родния си град Тебриз. Трябва да проверим навсякъде. Ще отида в Дамаск. Някои от учениците на баща ми ще се запътят към другите три града.

Лицето на Кера помръкна и тя пророни, сякаш мислеше на глас:

— Маулана пише стихове. Красиви са. Отсъствието на Шамс го превръща в поет.

С влажни страни и свита кръгла уста, Кера свали поглед към персийския килим и въздъхна, после изрецитира следното:

«Видях царя с лице на Слава,

небесното око и слънце.»

Сега във въздуха се носеше нещо, което допреди малко го нямаше.

Виждах, че Кера е разкъсвана отвътре. Беше достатъчно да я погледнеш в лицето, за да разбереш колко се мъчи заради терзанията на съпруга си. Беше готова на всичко, само и само той да се усмихне отново. И в същото време й беше олекнало, тя едва ли не се радваше, че най-сетне се е отървала от Шамс.

— Ами ако не го намеря? — чух се да питам.

— Тогава няма да имаме особен избор. Ще продължим да живеем както преди — отбеляза Кера и в очите й проблесна надежда.

В онзи миг разбрах пределно ясно и неоспоримо за какво ми намеква. Че може и да не издирвам Шамс от Тебриз. Може дори да не ходя в Дамаск. Може утре да поема от Коня, да попътувам малко, да си намеря хубав крайпътен хан, където да отседна, и след няколко седмици да се върна, уж съм търсил под дърво и камък Шамс. Баща ми щеше да повярва на думите ми и въпросът щеше да бъде забравен завинаги. Така вероятно щеше да бъде най-добре не само за Кера и Аладин, които открай време се бяха отнасяли с подозрение към Шамс, но и за учениците и последователите на баща ми и дори за мен.

— Какво да правя, Кера? — попитах.

И тази жена, която се беше отказала от вярата си и бе приела исляма, само и само да се омъжи за баща ми, която се грижеше като истинска майка за мен и брат ми и обичаше съпруга си дотолкова, че запаметяваше наизуст стиховете, посветени от него на друг, ме погледна с болка в очите и не каза нищо. Изведнъж не й бяха останали думи.

Трябваше сам да намеря отговора.

Руми

Коня, август 1246 година

Без слънце е светът, пуст и гол е, откак си отиде Шамс. Градът е тъжно студено място, а душата ми е празна. Нощем сън не ме лови, денем само се скитам. Уж съм тук, а ме няма, призрак сред хора. Не намирам сили да не съм сърдит на всички. Как изобщо продължаваха да живеят така, сякаш не се е променило нищо? Как животът можеше да бъде същият без Шамс от Тебриз?

Всеки ден от тъмно до тъмно седя сам-самичък в библиотеката и не мисля за друго, освен за Шамс. Помня какво ми каза той веднъж с едва доловима суровост в гласа: «Някой ден ти ще бъдеш Глас на любовта».

Не знам дали съм станал такъв, но е вярно, че напоследък ме боли от тишината. Думите ми дават изход, помагат ми да се отскубна от мрака в сърцето си. Нали точно това искаше през цялото време Шамс? Да направи от мен поет!

Животът не е друго, освен стремеж към съвършенство. Всичко, което ни се случва, колкото и значимо или дребно да е то, всяка трудност, която понасяме, са проявление на божествения промисъл, подчинен на тази цел. Борбата е изначално заложена в човека. Затова в Корана се казва, че който се бори по Божия път, Аллах ще му укаже Своя път. В Божия промисъл няма съвпадения. И не е съвпадение, че в онзи октомврийски ден преди близо две години на пътя ми се появи Шамс от Тебриз.

— Не съм дошъл при теб заради вятъра — ми каза тогава той.

А после ми разправи ето какво:

«Имало едно време един учител суфист, който знаел толкова много, че му бил даден духа на Иса. Той имал само един ученик и бил повече от доволен с онова, което му било дадено. Ученикът му обаче бил на друго мнение. В желанието си да види как всички са изумени от способностите на учителя, той все го молел да вземе още последователи.

— Добре тогава — съгласил се накрая учителят. — Щом това ще те направи щастлив, ще направя каквото искаш.

Същия ден двамата отишли на пазара. На една от сергиите имало захарни птички. Веднага щом учителят духнал по тях, птичките оживели и отлетели заедно с вятъра. От този ден нататък всички в града възхвалявали учителя. Не след дълго той имал толкова последователи и поклонници, че първият му ученик почти не можел да го види.

— О, учителю, сглупих. Преди беше много по-добре — оплакал се той покрусен. — Направи нещо. Много те моля, направи така, че те да си идат.

— Добре тогава. Щом това ще те направи щастлив, ще ги отпратя.

На другия ден, докато проповядвал, учителят изпуснал газове така, сякаш се е извил вятър. Последователите му се възмутили. Един по един се обърнали и си тръгнали. Останал само първият ученик.

— Защо не си тръгна с другите? — попитал учителят.

А ученикът отвърнал:

— Не съм дошъл при теб заради първия вятър, няма да си тръгна и заради последния.»

Каквото и да правеше Шамс, го правеше за моето съвършенство. Ето какво не проумяваха хората в града. Той съвсем преднамерено раздухваше пламъците на сплетните, засягаше болни въпроси, изричаше думи, които за обикновените уши звучаха като богохулство, стъписваше и предизвикваше хората, дори онези, които го обичаха. Хвърляше книгите ми във водата, за да ме принуди да забравя каквото знам. Макар и всички да бяха чували какви нападки отправя към шейховете и книжниците, малцина знаеха колко способен беше в тафсира[30]. Имаше дълбоки познания в алхимията, астрологията, астрономията, богословието, философията и логиката, но държеше познанията си скрити от невежи очи. Беше факих[31], а постъпваше като факр[32].

Отвори дома ни за една блудница и ни накара да се храним на една маса с нея. Прати ме в пивницата, за да ме насърчи да разговарям с пияниците. Веднъж ме накара да ида да прося срещу джамията, където проповядвах, за да се поставя на мястото на един нищ, прокажен. Откъсна ме първо от моите поклонници, а сетне и от големците, за да намеря допир с обикновените хора. Благодарение на него се запознах с хора, които иначе нямаше да срещна. Заради убеждението си, че трябва да се унищожат всички идоли, застанали между човека и Бога, включително славата, богатството, общественото положение и дори религията, Шамс унищожи всичко, което ме държеше свързан в живота, какъвто го познавах. Видеше ли каквито и да било душевни ограничения, предразсъдъци и табута, грабваше бика за рогата и се изправяше срещу него.

Заради него преминах проверки и изпитания, различни състояния и етапи, след всеки от които изглеждах в очите и на най-верните си последователи още по-умопобъркан. Преди имах куп поклонници, сега се бях отървал от необходимостта да имам публика. Удар след удар Шамс успя да съсипе доброто ми име. Заради него научих колко струва безумието и с времето познах вкуса на самотата, на безпомощността, сплетните, усамотението и накрая разбитото сърце.

Видиш ли изгода, бягай!

Отрова пий и живата вода лисни!

От сигурността се откажи, на страшни места ходи!

Зачеркни доброто си име, стани опозорен и безсрамен!

В крайна сметка всички сме подложени на изпитание. Всеки ден, всяка минута Бог ни пита: «Помниш ли какъв завет сключихме, преди да бъдеш пратен на този свят? Разбираш ли ролята си в това да разкриваш Моите несметни богатства?»

Обикновено не сме готови да отговорим на тези въпроси. Те ни плашат прекалено много. Ала Бог е великотърпелив. Той пита отново и отново.

И ако тази душевна болка е част от изпитанието, искам само едно: накрая да намеря Шамс. Книгите, проповедите, семейството, богатството, доброто име — готов съм да се откажа от всичко и всички, само и само да зърна още веднъж лицето му.

Преди ден Кера каза, че почти против волята си се превръщам в поет. Макар и никога да не съм имал добро мнение за поетите, не се учудих, че го чувам. По всяко друго време сигурно щях да й възразя, но не и сега.

Устата ми бълва стихове — постоянно, без да го искам, и ако ги чуе човек, сигурно ще отсъди, че наистина ставам поет. Султан на Езика! Но доколкото знам, истината е, че тези стихове не ми принадлежат. Аз съм само проводник на букви, сложени в устата ми. Подобно на писалка, която пише каквото й е наредено, или на флейта, свиреща нотите, които са й вдъхнали, аз също просто изпълнявам ролята си.

Бляскаво слънце тебризко! Къде си?

Шамс

Дамаск, април 1247 година

Бях открит от Султан Валад, когато пролетта в Дамаск беше в разгара си, десет месеца, след като си тръгнах от Коня. Играех под ясното синьо небе шах с един отшелник християнин на име Франсис. Беше човек с вътрешно равновесие, което трудно се нарушаваше, човек, който знаеше що е смирение. И тъй като ислямът всъщност означава душевен мир, който идва от смирението, за мен Франсис беше повече мюсюлманин от мнозина, които твърдят, че са такива. Понеже едно от четирийсетте правила гласи: «Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фатализъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила — сила, извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир дори когато целият широк свят е хвърлен в смут.»

Преместих царицата, за да накарам Франсис да промени положението на царя си. С бързо дръзко решение той премести топа. Вече подозирах, че ще загубя партията, и точно тогава вдигнах глава и съгледах Султан Валад.

— Радвам се да те видя — казах му. — Значи все пак реши да ме потърсиш.

Той ми се усмихна тъжно, после стана мрачен — изненада се, че знам за душевните му терзания. Но нали беше честен човек, не започна да отрича истината.

— Вместо да те търся, тръгнах да се скитам. Но след известно време вече не можех да го правя. Нямах сили да лъжа баща си. Дойдох в Дамаск и се заех да те издирвам, но ти си трудно откриваем.

— Ти си честен човек и добър син — отвърнах. — Някой ден в близко бъдеще ще станеш отличен съратник на баща си.

Султан Валад поклати тъжно глава.

— На него му трябва само един съратник — ти. Върни се с мен в Коня. Баща ми има нужда от теб.

Щом чух поканата, главата ми пламна от какви ли не мисли и в началото никоя от тях не беше ясна. Моето себелюбие посрещна уплашено мисълта да се върна на място, където очевидно не бях добре дошъл.

«Не го слушай. Ти приключи със задачата си. Не си длъжен да се връщаш в Коня. Не забравяй какво ти каза Баба Замая. Прекалено опасно е. Върнеш ли се в този град, никога вече няма да излезеш от него.»

Исках да обикалям света, да срещам нови хора и да виждам нови градове. В Дамаск също ми харесваше и можех да остана тук до следващата зима. Отидеш ли на ново място, често те застрашава ужасното чувство на душевна самота и тъга. Но с Бог до мен бях доволен и щастлив в самотията си.

И все пак знаех прекрасно, че сърцето ми е в Коня. Беше ми толкова мъчно за Руми, че ме болеше дори да изрека името му. В края на краищата не е ли все едно в кой град ще остана, щом Руми не беше до мен? Моята кибла беше там, където живееше той.

Преместих царя върху шахматната дъска, Франсис се ококори — беше съгледал пагубното положение. Но в шаха, както и в живота, има ходове, които правиш, за да победиш, а има и такива, които правиш, защото така трябва.

— Ела с мен — примоли се Султан Валад, прекъсвайки мислите ми. — Който е злословил за теб и се е държал лошо, вече се разкайва горчиво. Този път всичко ще бъде по-добре, обещавам.

«Не можеш да даваш такива обещания, момчето ми — ми идеше да му кажа. — Никой не може.»

Но вместо това кимнах и рекох:

— Иска ми се да видя още един залез над Дамаск. Утре можем да поемем към Коня.

— Наистина ли? Благодаря ти — грейна от облекчение Султан Валад. — Нямаш представа колко много означава това за баща ми.

Сетне погледнах Франсис, който чакаше търпеливо да продължим партията. След като насочих към него цялото си внимание, върху устата му се мерна закачлива усмивка.

— Зле ти се пише, приятелю — оповести той победоносно. — Мат.

Кимя

Коня, май 1247 година

Блажен е този ден. Шамс от Тебриз се завърна в живота ми с тайнствен поглед в очите и отчужденост, с каквато преди не се беше държал. Изглежда преобразен. По-млад и хубав с косата, която е порасла толкова, че му влиза в очите, и със загара от дамаското слънце. Но в него има и още нещо, някаква промяна, която не мога да опиша. Очите му са си както винаги бляскави и безразсъдни, ала в тях се долавя нова искра. Подозирам, че Шамс има очите на човек, който се е нагледал на какво ли не и не иска да се бори повече.

Според мен обаче Руми се променя още по-дълбоко. Мислех, че щом Шамс се върне, той ще престане да се безпокои, ала случаят явно не е такъв. В деня, когато дервишът си дойде, Руми отиде да го посрещне с цветя пред градските стени. Но щом радостта от първите дни се попритъпи, Руми стана още по-напрегнат и затворен отпреди. Май знам причината. Веднъж вече е губил Шамс и се страхува да не го изгуби отново. Разбирам го както никой друг, защото и мен ме е страх да не изгубя Шамс.

Единственият човек, с когото споделям чувствата си, е Джевер, покойната съпруга на Руми. Е, тя не е точно човек, но аз не я наричам и, призрак. Джевер не е толкова отнесена и отчуждена, като повечето призраци, на които съм се натъквала, и откакто съм дошла в къщата, се движи като бавно течение около мен. Въпреки че двете си говорим за какво ли не, напоследък обсъждаме само едно: Шамс.

— Руми изглежда много нещастен. Жалко, че не мога да му помогна — споделих днес с Джевер.

— Не е изключено и да можеш. Напоследък съзнанието му е заето с нещо, но засега той не го е споделил с никого — рече тайнствено Джевер.

— С какво? — полюбопитствах аз.

— Руми смята, че ако Шамс се ожени и се задоми, хората в града няма да са толкова настроени срещу него. Няма да го одумват толкова и Шамс няма да се види принуден да се махне отново.

Сърцето ми трепна. Шамс да се ожени ли? Но за кого?

Джевер ме погледна с крайчеца на окото и допълни:

— Руми се пита дали имаш желание да се омъжиш за дервиша.

Вцепених се. Не че мисълта за брака ми минаваше за пръв път.

Бях на петнайсет години и знаех, че съм навлязла във възраст за женитба, знаех обаче и че което от момичетата се омъжи, се променя завинаги. В очите му се появява нов поглед и то се държи по нов начин до степен и другите да се отнасят към него различно. И малко дете ще ви каже коя жена е омъжена и коя — мома.

Джевер се усмихна нежно и ме хвана за ръката. Беше забелязала, че се притеснявам от самия брак, а не от брака с Шамс.

На другия ден следобед отидох при Руми и го заварих погълнат от «Опровержение на опровержението»[33].

— Кажи ми, Кимя, с какво мога да ти бъда полезен — попита той с обич.

— Когато татко ме доведе при теб, ти му каза, че от едно момиче ще излезе по-лоша ученичка, отколкото от момче, защото момичето трябва да се омъжи и да отгледа деца, помниш ли?

— То оставаше да не помня — отвърна Руми с очи с цвят на лешник, блеснали от любопитство.

— Онзи ден си обещах да не се омъжвам никога, за да остана завинаги твоя ученичка — продължих с глас, разтреперан от бремето на онова, което смятах да кажа. — Но вероятно е възможно да се омъжа, без да се налага да напускам къщата. Например ако се омъжа за някого, който живее тук…

— Какво ми казваш, че искаш да се омъжиш за Аладин ли? — попита Руми.

— За Аладин ли? — повторих стъписана.

От къде на къде мислеше, че искам да се омъжвам за Аладин? Той ми беше като брат.

Руми явно долови изненадата ми.

— Преди известно време Аладин дойде при мен да ти иска ръката — поясни той.

Ахнах. Знаех, че не е редно едно момиче да подпитва за такива неща, но умирах от любопитство.

— И ти какво му каза, учителю?

— Казах му, че първо трябва да питам теб — отговори Руми.

— Учителю… — подхванах със заглъхващ глас. — Дошла съм да ти съобщя, че искам да се омъжа за Шамс от Тебриз.

Руми ме погледна почти невярващо.

— Сигурна ли си?

— Ще бъде добре в много отношения — потвърдих, а вътре в мен желанието да говоря още се бореше със съжалението, че съм се разприказвала излишно. — Шамс ще стане част от семейството ни и вече няма да се налага никога да си тръгва.

— Заради това ли искаш да се омъжиш за него? За да му помогнеш да остане? — полюбопитства Руми.

— Не — отговорих. — Всъщност да, но това не е всичко… вярвам, че Шамс е моя съдба.

Така се доближих възможно най-много до това да призная пред някого, че обичам Шамс от Тебриз.

Първа за сватбата научи Кера. Тя посрещна новината с вцепенено мълчание и крива усмивка, но веднага щом останахме сами в къщата, започна да ме подпитва.

— Сигурна ли си, че го искаш? Нали не го правиш, за да помогнеш на Руми? — рече тя. — Толкова си младичка! Не мислиш ли, че трябва да се омъжиш за човек, който е по-близо до твоите години?

— Шамс твърди, че в любовта всички граници са размити — отвърнах аз.

Кера въздъхна шумно.

— Де да беше толкова просто, детето ми — отбеляза тя и пъхна под забрадката къдрица бяла коса. — Шамс е странстващ, дервиш, непокорен човек. Мъже като него не са свикнали на семеен живот и от тях не стават добри съпрузи.

— Нищо, може и да се промени — отсякох в заключение аз. — Ще му дам толкова любов и щастие, че волю-неволю ще се промени. Ще се научи да е добър съпруг и добър баща.

Това беше краят на разговора ни. Каквото и да виждаше върху лицето ми, Кера нямаше други възражения.

Онази нощ спах като къпана, чувствах се преизпълнена с решителност, на седмото небе от щастие. И през ум не ми минаваше, че допускам най-разпространената и най-болезнена грешка, която жените правят, откакто свят светува: да си мислят лековерно, че с любовта си могат да променят мъжете, които обичат.

Кера

Коня, май 1247 година

Бурен вятър сякаш се опитваш да уловиш, отвориш ли дума за нещо толкова дълбоко и толкова крехко като любовта. Чувстваш, че той ще нанесе щети, а няма как да го спреш. Не след дълго престанах да разпитвам Кимя — не защото бях убедена от отговорите й, а защото видях в очите й влюбена жена. Отказах се да оспорвам тази сватба, приех я като едно от странните неща в живота, над които нямам власт.

Месецът на Рамазана отмина бързо и бях толкова заета, че нямах кога да мисля за това. Ейд се падна в неделя. След четири дни оженихме Кимя и Шамс.

Вечерта преди сватбата се случи нещо, което промени изцяло настроението ми. Бях сама в кухнята, седях пред поръсената с брашно дъска с точилка в ръка и точех питки за гостите. Най-неочаквано, без изобщо да се замислям, се заех да оформям една топка тесто. Изваях малка мека Майка Мария. Моята Майка Мария. С нож й изрязах дълга дреха и лице, ведро и състрадателно. Бях погълната от това и не забелязах, че зад мен стои някой.

— Какво правиш, Кера?

Сърцето ми подскочи в гърдите. Обърнах се и видях, че Шамс е застанал на вратата и ме гледа изпитателно. Мина ми през ума да скрия тестото, но вече беше късно. Шамс се приближи до тепсията и погледна фигурата.

— Това Мария ли е? — попита, а когато не му отговорих, извърна към мен грейнало лице. — Охо, красива е. Липсва ли ти Мария?

— Преди много време приех исляма. Мюсюлманка съм — отсякох.

Ала Шамс продължи да говори така, сякаш не ме беше чул:

— Вероятно се чудиш защо в исляма няма жена като Мария. Със сигурност има Айша, има и Фатима, но ти вероятно ще кажеш, че не е същото.

Притесних се, не знаех какво да отвърна.

— Искаш ли да ти разкажа една история? — попита Шамс.

И ми разправи ето какво:

«Имало едно време четирима пътници, един грък, един арабин, един перс и един турчин. Стигнали те в един малък град и решили да си купят нещо за ядене. Но понеже не разполагали с много пари, можели да изберат само едно. Всеки заявил, че предлага най-вкусното нещо на света. Когато ги попитали какво е то, персът рекъл «angoor», гъркът — «staphalion», арабинът поискал «aneb», а турчинът настоял за «uzum». Тъй като разбирали само своя език, четиримата се скарали. От минута на минута се изпълвали с все по-голямо негодувание и огорчение, докато накрая не ги прекъснал един суфист, който минавал край тях. С парите, които четиримата били събрали, той купил чепка грозде. После я сложил в един съд и я натиснал с все сила. Накарал пътниците да изпият сока, а люспите изхвърлил, понеже важна била същността на плода, а не обвивката.»

Християните, евреите и мюсюлманите са като тези пътници. Карат се за обвивката, докато суфистът търси същността — уточни Шамс с усмивка, толкова развълнувана, че нямаше как да не се усмихна и аз. — Опитвам се да ти кажа, че няма причина Майка Мария да ти липсва, защото изобщо не се налага да се отказваш от нея. И като мюсюлманка можеш да се чувстваш привлечена от Мария.

— Аз такова… не мисля, че е редно — изпелтечих.

— Че какво нередно има! Религиите са като реки: всички се вливат в едно море. Майка Мария олицетворява състраданието, милостта, обичта и безусловната любов. Тя е личностна, но принадлежи и на всички. Нищо че си мюсюлманка, пак можеш да я обичаш и дори да наречеш дъщеря си Мария.

— Аз нямам дъщеря — напомних му.

— Ще имаш.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а знам.

Развълнувах се от тези думи, но не след дълго вълнението беше пометено от друго чувство: съпричастност. Двамата гледахме заедно фигурата на Майка Мария и споделяхме необичаен миг на ведрост и хармония. Шамс ми стана мил на сърцето и за пръв път, откакто беше дошъл у нас, проумях какво вижда в него Руми: човек с голямо сърце.

Въпреки това се съмнявах, че от Шамс ще излезе добър съпруг на Кимя.

Ела

Бостън, 29 юни 2008 година

Безумно притеснена, Ела не можеше да мисли, когато стигна в хотела. Във фоайето имаше група японски туристи, всичките явно прехвърлили седемдесетте и подстригани еднакво. Тя тръгна да го прекосява, като се взираше в картините по стените, за да не й се налага да гледа в очите хората наоколо. Но не мина много време, и любопитството й надделя над срамежливостта. Още щом очите й се плъзнаха към канапетата с масички отпред в дъното на фоайето, тя видя Азис — той я гледаше.

Беше облечен в бежова риза с копченца на яката и тъмен кадифен панталон и беше с двудневна брада, с която според Ела беше доста привлекателен. Къдравата му кестенява коса падаше чак до зелените очи и му придаваше и самоуверен, и закачлив вид. Слаб и жилав, снажен и подвижен, Азис беше много различен от Дейвид с неговите шити по поръчка скъпи костюми. Говореше с шотландски акцент, което се стори на Ела много очарователно, усмихваше се непринудено и явно наистина беше щастлив и развълнуван, че я вижда. И Ела неволно се запита какво лошо има в това да изпие с него чаша кафе.

По-късно нямаше да може да си спомни как едната чаша кафе се е превърнала в няколко, как разговорът е станал все по-задушевен и по едно време Азис я е целунал леко по върха на пръста, точно както нямаше да може да обясни защо не е направила нищо, за да го спре. Не след дълго за нея вече нищо нямаше значение, важно бе само Азис да продължава да говори, а тя да гледа вторачено малката трапчинка отстрани на устата му и да се пита какво ли е да го целуне по нея. Беше единайсет и половина вечерта. Ела се намираше в хотел заедно с човек, за когото не знаеше нищо, ако не броим няколкото имейли и телефонни разговори и романа, който той е написал.

— Значи си тук заради списание «Смитсониън»? — попита тя.

— Всъщност съм тук заради теб — отговори Азис. — След като прочетох писмото ти, ми се прииска да дойда и да те видя.

Все още беше възможно Ела да се отклони от тази високоскоростна магистрала. До някакъв момент бе възможно да се преструва, че става въпрос просто за приятелство: имейлите, телефонните разговори, дори погледите. Е, сигурно имаше лек флирт и задявка, но нищо повече. Тя можеше да прокара вододел. Но само докато той не попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен в стаята ми, Ела?

Дори това да беше игра, която и двамата играеха, сега вече нещата станаха сериозни. След въпроса му всичко стана прекалено истинско, сякаш някой е вдигнал плащ и истината, голата истина, която през цялото време е била там, ги е погледнала право в лицето. Ела усети как я присвива под лъжичката и лекото притеснение прераства в паника, но не отказа на Азис. Това бе най-импулсивното решение, което беше взимала през живота си, а тя имаше чувството, че някой вече го е взел вместо нея. И че не й остава друго, освен да го приеме.

Стая 608 беше уютна и обзаведена в оттенъци на черното, червеното, сивото и бежовото. Беше топла и просторна. Ела се опита да си спомни кога за последен път е отсядала в хотел. В съзнанието й изникна едно пътуване, което преди много време бяха направили с мъжа й и децата до Монреал. След това прекарваха всички отпуски и почивки в къщата си в Роуд Айланд и Ела не бе имала причина да отсяда на място, където ти сменят всеки ден хавлиените кърпи и друг ти приготвя закуската. Сега в хотелската стая имаше чувството, че е в чужда държава. И може би наистина беше така. Вече усещаше лекомислената свобода, на каквато се радваш само в град, където всички са напълно непознати.

Но още щом влезе в стаята, и отново се притесни. С какъвто и вкус да беше обзаведена тя, колкото и просторна да беше, в средата й се мъдреше огромно легло. След като застана до него, Ела се почувства скована и я обзе вина. Започна да се бори с вътрешните въпроси, които не я отвеждаха никъде. Дали сега щяха да се любят. И трябваше ли да го правят? И ако го направеше, как после щеше да погледне мъжа си в очите? Но въпреки многото си забежки Дейвид изобщо не се затрудняваше да я гледа в очите, нали? И какво щеше да си помисли Азис за тялото й? Ами ако не го харесаше? Дали тя не трябваше да помисли за децата си? Дали вече спяха, или още бяха будни и въпреки късния час гледаха телевизия? Ако научиха какво се кани да направи, дали някога щяха да й простят?

Доловил притесненията й, Азис я хвана за ръка и я поведе към креслото в ъгъла, далеч от леглото.

— Тихо — прошепна той. — В главата ти е пренаселено. Има прекалено много гласове.

— Жалко, че не сме се срещнали по-рано — чу се да казва Ела.

— В живота няма такова нещо като рано или късно — възрази Азис. — Всичко се случва точно когато трябва.

— Наистина ли вярваш в това?

Той се усмихна и вдигна от очите си облака коса. После отвори един куфар и извади гоблена, който беше купил в Гватемала, и кутийка, в която се оказа, че има гердан с топчета от тюркоаз и червен корал и със сребърен въртящ се дервиш.

Ела му позволи да й сложи гердана. Стана й топло там, където Азис я докосна с пръсти по врата.

— Можеш ли да ме обичаш? — попита Ела.

— Вече те обичам — усмихна се Азис.

— Но ти дори не ме познаваш!

— Не е нужно да те познавам, за да те обичам.

Тя въздъхна.

— Това е налудничаво.

Азис се пресегна, махна шнолата, с която косата й беше прихваната на кок, и тя падна върху раменете й. После я отведе предпазливо при леглото. Бавно, нежно, на все по-широки кръгове я загали с длани по ходилата към глезените и оттам към корема. През цялото време устните му изричаха думи, които звучаха на Ела като таен древен шифър. Изведнъж тя разбра. Азис се молеше. Докато дланите му милваха всеки сантиметър от тялото й, очите му бяха плътно затворени, а устните се молеха за нея. Това беше най-духовното нещо, което Ела бе изживявала някога. И най-сексуалното, въпреки че и двамата бяха облечени и в действията им нямаше нищо плътско.

Най-неочаквано по дланите й, по лактите и раменете, по цялото й тяло плъзна странна енергия. Ела бе обзета от невероятно желание и изпита чувството, че се носи по топли вълни, където можеше да направи само едно: да се остави във властта им и да се усмихва. Усети живо присъствие около Азис, после и около себе си, сякаш върху тях се сипеха ситни капчици светлина.

Ела също затвори очи и без да се държи за нищо, се понесе по необуздана река. Нищо чудно в края й да имаше водопад, но дори и да можеше да се спре, Ела не го искаше.

Усети между краката си парене, когато дланите на Азис стигнаха до корема й и описаха кръг по него. Беше неуверена за тялото си, за хълбоците и бедрата си, за формата на гърдите, които след трите деца и всичките тези години съвсем не бяха съвършени, но тревогата дойде и си отиде. Ела се почувства защитена, едва ли не закриляна, и изпадна в блаженство! Изведнъж си даде сметка, че може да обича този мъж. Да го обича много.

С това чувство го прегърна и го притегли, готова да стигне по-далеч. Той обаче отвори рязко очи, целуна я по върха на носа и се отдръпна.

— Не ме ли искаш? — попита Ела, изумена колко плах е гласът й.

— Не искам да правя нещо, от което после ще бъдеш нещастна.

Доплака й се, но същевременно бе на седмото небе от щастие.

Обзе я странна лекота. Беше напълно объркана, но за огромна своя изненада, за разлика от обикновено нямаше нищо против да е объркана.

В един и половина след полунощ отвори вратата на апартамента си в Бостън. Легна на коженото канапе — не искаше да спи в спалнята. Не защото знаеше, че мъжът й спи там с други жени, защото тук се чувстваше по-добре, сякаш жилището — точно като хотелска стая — вече не й принадлежеше и тя е само гостенка в него, докато истинското й «Аз» я чака другаде.

Шамс

«Бяла невесто, не плачи,

с майка, с татко се прости,

чуй птичата песен:

подир ден друго ще бъде всичко…»

Коня, май 1247 година

Вечерта на сватбата се измъкнах на двора и поседях там, заслушан в старата анадолска песен, която се лееше заедно с много други звуци от къщата. Смях, музика, клюки. В женската стая свиреха музикантки. Стоях там, мислех и пеех, треперех и се чувствах вцепенен — и всичко това наведнъж. Върнах се към думите на песента. Защо ли по сватбите жените пееха все тъжни песни? Суфистите оприличаваха смъртта на сватба и ознаменуваха като единение с Бога деня, в който умираха. Жените също оприличаваха сватбата на смърт, макар и по съвсем други причини. И да се омъжваха щастливо, пак като вълна ги плисваше тъга. На всяка сватба се скърби за непорочната девойка, която скоро ще стане съпруга и майка.

След като сватбарите се разотидоха, се върнах в къщата и седнах на тихо място — да помисля. После отидох в стаята, където ме чакаше Кимя. Заварих я да седи на леглото в извезана със сърма бяла дреха и с коса, сплетена на множество плитки, всяка украсена с мъниста. Не виждах лицето й, беше забулено с плътен червен тюл. Беше тъмно, светеше само единствената трепкаща свещ при прозореца. Огледалото върху стената беше покрито с парче кадифе, сякаш е лоша поличба младата невеста да види в първата брачна нощ отражението си. Освен леглото имаше нар и нож, така че да изядем плода и да имаме много деца — колкото са семената вътре.

Кера ми беше разказала какви са местните обичаи и ми беше напомнила, след като разбуля лицето на невестата, да й подаря огърлица от жълтици. Но аз не съм имал никога през живота си жълтици, а не исках да посрещам невестата с пари, взети от друг. Затова, щом открих лицето на Кимя, единственото, което направих, бе да й дам костен гребен и да я целуна леко по устните. Тя се усмихна. За миг ме досрамя и се почувствах като малко момче, което се е загубило.

— Красива си — казах.

Кимя поруменя. После обаче изправи рамене и се постара да е по-спокойна и зряла, отколкото някога ще бъде.

— Сега съм твоя жена — рече.

Сетне посочи красивия килим на пода, който беше изтъкала сама, много внимателно, за чеиз. Пъстри цветове, ярък контраст. Още щом го видях, разбрах, че всяко възелче, всяка рисунка по него са за мен. Кимя тъчеше мечтите си.

Целунах я още веднъж. От топлите й устни по цялото ми тяло като вълна ме плисна желание. Кимя ухаеше на жасмин и полски цветя. Излегнах се до нея, вдишах миризмата й и я докоснах по гърдите, малки и твърди. Единственото, което исках, бе да я обладая и да се изгубя в нея. Тя ми се предлагаше като розова пъпка, разтворена за дъжда.

Отдръпнах се.

— Извинявай, Кимя, но не мога да го направя.

Тя ме погледна, скована и изумена, бе забравила да диша. Разочарованието в очите й беше непоносимо. Скочих на крака.

— Трябва да изляза — казах.

— Не можеш да излезеш — спря ме Кимя с глас, който сякаш не беше нейният. — Какво ще си помислят хората, ако си тръгнеш точно сега? Ще разберат, че не съм ти станала жена. И ще решат, че аз съм виновна.

— Как така си виновна ти? — прошепнах едва ли не на себе си, понеже знаех за какво намеква.

Кимя извърна очи и изпелтечи нещо, което не разбрах, сетне добави тихо:

— Ще си помислят, че не съм била девствена. И аз ще живея посрамена.

Кръвта ми кипна, задето обществото налага на членовете си такива смехотворни правила. Тези кодекси на честта бяха свързани не толкова с хармонията, сътворена от Бога, колкото с реда, отстояван от хората.

— Що за глупост. Всички да си гледат работата — възразих аз, ала знаех, че Кимя е права.

Грабнах с едно-единствено бързо движение ножа до нара. Видях как върху лицето на Кимя за миг се мярва паника, бавно изместена от изражението на човек, който е изправен пред тъжни обстоятелства и се примирява с тях. Срязах без колебание лявата си длан. Кръвта ми закапа по чаршафа, където останаха тъмночервени петна.

— Просто им дай чаршафа. Това ще им затвори устата, а името ти ще остане чисто и неопетнено, каквото трябва да бъде.

— Много те моля, почакай! Не си отивай — проплака Кимя. Стана от леглото, но понеже не знаеше какво да прави, повтори още веднъж: — Сега съм твоя жена.

В онзи миг разбрах каква ужасна грешка съм допуснал, като съм се оженил за нея. Излязох със страшно главоболие в нощта. Човек като мен не бива изобщо да се жени. Не бях създаден да изпълнявам съпружески задължения. Виждах го ясно. Онова, което ме натъжаваше, бе цената на това познание.

Прииска ми се силно да избягам от всичко — не само от тази къща, от този брак, от този град, но и от тялото, което ми беше дадено. Но бях като закотвен тук от мисълта, че на другата сутрин ще видя Руми. Не можех да го изоставя още веднъж.

Бях хванат като в капан.

Аладин

Коня, май 1247 година

Бракът на Кимя… Принуден да взема решение, за което, както знаех, след време щях да съжалявам горчиво, си замълчах и не възразих открито срещу него. Но в деня, когато беше сватбата й с Шамс, се събудих с болка, каквато не бях усещал никога дотогава. Седнах в леглото и се опитах да си поема въздух като удавник, после, подразнен, че съм затънал в самосъжаление, се ударих няколко пъти по лицето. От устните ми се отскубна сподавена въздишка. И именно покрай този звук разбрах, че вече не съм син на баща си.

Нямах си майка. Нямах баща. Нямах брат. Нямах и Кимя. Бях сам-самичък на целия свят. За една нощ се бе изпарило малкото уважение, което още изпитвах към татко. Кимя му беше като дъщеря. Мислех, че той я обича. Но както личеше, баща ми обичаше само един човек: Шамс от Тебриз. Можеше да даде Кимя за жена точно на него? Всички виждаха, че от Шамс ще стане ужасен съпруг. Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах, че за да му бъде сигурен Шамс, баща ми е жертвал щастието на Кимя, а заедно с нейното и моето.

През целия ден, нали бях принуден да наблюдавам приготовленията, се борех с тези мисли. Къщата беше почистена и подредена, стаята, където щеше да бъде първата брачна нощ бе напръскана с розова вода — срещу зли духове. Но те забравяха най-голямото зло! Как щяха да отпъдят Шамс?

Надвечер вече не издържах. Реших, че няма да участвам в празненство, което за мен си бе равносилно на изтезание, и се отправих към вратата.

— Чакай, Аладине! Къде отиваш? — чу се зад мен гласът на брат ми, силен и рязък.

— Ще спя у Иршадови — отвърнах, без да го поглеждам.

— Да не си полудял? Как така няма да останеш на сватбата? Ако татко научи, ще му разбиеш сърцето.

Усетих как от дъното на стомаха ми се надига гняв.

— Ами сърцата, които разбива той?

— Какви ги дрънкаш?

— Толкова ли не схващаш? Татко е уредил този брак колкото да угоди на Шамс и да е сигурен, че той няма да му избяга отново! Предложи му Кимя на сребърен поднос.

Брат ми стисна устни, явно беше обиден.

— Знам какво си мислиш, но грешиш. Смяташ, че бракът е уговорен — рече той, — а всъщност Кимя сама поиска да се омъжи за Шамс.

— Да си рече човек, че е имала избор — троснах се.

— О, Боже! Толкова ли не разбираш? — възкликна брат ми с вдигнати длани, все едно молеше Бога за помощ. — Тя е влюбена в Шамс.

— Само да си посмял да го повториш! Не е вярно — подвикнах пресипнало, сякаш се трошеше лед.

— Много те моля, братко, не допускай чувствата да ти замъгляват очите — рече Султан Валад. — Ти ревнуваш. Но дори ревността може да се използва съзидателно и да послужи за по-високи цели. Дори неверието може да е за добро. Това е едно от правилата. Правило номер трийсет и пет: «На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващият трябва да се срещне с неверника вътре в себе си. А неверникът би трябвало да опознае правоверния, стаен в него. До деня, когато достигнем съвършения човек — Инсан-и-Кямил, вярата е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност неверието.»

Това за мен бе последната капка.

— Виж какво, гади ми се от тези петмезени брътвежи на суфистите, за какво да те слушам? За всичко си виновен ти! Трябваше да оставиш Шамс в Дамаск. Защо го доведе отново? Ако нещо се обърка, а аз съм сигурен, че ще се обърка, виновен ще бъдеш ти.

Брат ми задъвка устата си отвътре с вид на човек, който е на ръба на страха. Дадох си сметка, че за пръв път в живота си се е уплашил от мен и от онова, на което съм способен. Чувството беше странно, но кой знае защо, ми носеше и утеха.

Докато вървях към Иршадови, като предпочитах да минавам по смрадливите пресечки — да не би някой да види, че плача — мислех само за едно: как Шамс и Кимя спят в едно легло. Гадеше ми се само като си представех как той смъква с груби грозни ръце булчинската й рокля и я докосва по бялата като мляко кожа. На гърлото ми беше заседнала буца.

Знаех, че е престъпена някаква черта. Някой трябваше да предприеме нещо.

Кимя

Коня, декември 1247 година

Булка и младоженец, ето какви би трябвало да сме. От сватбата минаха седем месеца. През цялото време той не е спал с мен нито веднъж като с жена. Подозирам, че колкото и да крия истината, хората я знаят. Понякога се притеснявам, че срамът личи по лицето ми. Все едно ми е написан на челото и погледнат ли ме, всички забелязват първо него. Докато разговарям на улицата със съседите, докато работя по овощните градини и се пазаря на тържището, е достатъчно хората, дори непознати, да ме погледнат, за да разберат, че уж съм женена, а още съм девствена.

Не че Шамс не влиза изобщо в стаята ми. Влиза, влиза. Ако реши да ме посети вечерта, пита предварително дали не възразявам. И всеки път аз му отговарям по един начин.

— Разбира се, че не — казвам му. — Ти си ми съпруг.

След това цял ден го чакам със затаен дъх, надявам се и се моля този път той да ме има като жена. Но когато накрая почука на вратата ми, Шамс не иска друго, освен да седим и да си говорим. Обича и да си четем заедно. Прочетохме «Дейли и Меджнун», «Фархад и Ширин», «Юсуф и Зулейха», «Розата и чучулигата», разкази за влюбени, които напук на всичко са се обичали. Колкото и силни и решителни да са главните герои, тези истории ме потискат. Сигурно защото дълбоко в себе си знам, че никога няма да вкуся любов с такива измерения.

Ако не чете, Шамс разказва за Четирийсетте правила на странстващия мистик в исляма: основни ръководни начала в религията на любовта. Веднъж, докато ми обясняваше едно правило, положи глава върху скута ми. Затвори бавно очи и с глас, който заглъхна полека, заспа. Прокарах пръсти по дългата му коса и го целунах по челото. Сякаш мина цяла вечност, докато Шамс отвори очи. Притегли ме към себе си и ме целуна нежно. Това бе най-блаженият миг, който сме изживявали заедно. Но толкоз. И до ден-днешен тялото на Шамс е непознат за мен континент, както и моето за него.

През тези седем месеца и аз съм ходила няколко пъти в стаята му. Но тръгна ли натам неканена, сърцето ми примира от тревога, понеже никога не знам как ще ме посрещне Шамс. Невъзможно е да предскажеш в какво настроение е. Понякога е сърдечен и любвеобилен и аз забравям цялата си скръб, друг път обаче може да е изключително кисел. Веднъж ми затръшна вратата под носа и ми кресна, че искал да бъде сам. Научила съм се да не се сърдя, както съм се научила и да не го притеснявам, когато е потънал в дълбок размисъл.

След сватбата месеци наред се преструвах вероятно повече пред себе си, отколкото пред другите, че съм доволна. Насилвах се да гледам на Шамс не като на съпруг, а като на почти всичко друго: приятел, сродна душа, учител, спътник, дори син. В зависимост от деня и от настроението на Шамс си го представях като един или друг и го обличах във въображението си с различна дреха.

В началото се получаваше. Без да очаквам много, изгарях от нетърпение да си поговорим. Доставяше ми неописуемо удоволствие, че той цени мислите ми и ме насърчава да разсъждавам по-творчески. Научих от него куп работи, а с времето си дадох сметка, че и аз мога да го науча на нещо, например на радостта от семейния живот, която той не беше вкусвал никога. И досега съм убедена, че умея да го разсмивам както никой друг.

Но това не беше достатъчно. Каквото и да правех, не можех да се отърва от мисълта, че Шамс не ме обича. Не се и съмнявах, че ме харесва и ми мисли доброто. Но това бе твърде далеч от любовта. Тази мисъл бе толкова опустошителна, че ме пиеше отвътре, ядеше тялото и душата ми. Отчуждих се от околните, и от приятели, и от съседи. Вече предпочитах да си стоя в стаята и да разговарям с мъртъвците. За разлика от живите те не съдеха никого.

Единствената ми приятелка, освен покойниците беше Пустинна роза.

Обединени от общата нужда да страним от другите, ние се сприятелихме много. Сега тя бе суфистка. Живееше уединено, беше загърбила завинаги бордея. Веднъж й казах, че й завиждам на смелостта и решимостта да започне живота си на чисто.

Тя поклати глава и отвърна:

— Но аз не съм започнала живота си на чисто. Единственото, което направих, бе да умра преди смъртта.

Днес отидох при Пустинна роза по съвсем друга причина. Смятах да запазя самообладание и да разговарям с нея спокойно, но още щом влязох, се задавих от хлипове.

— Всичко наред ли е, Кимя? — попита тя.

— Не се чувствам добре — признах си. — Май имам нужда от помощта ти.

— Ама разбира се — увери ме Пустинна роза. — С какво мога да ти помогна?

— Заради Шамс е… Той не се и доближава до мен. Най-малкото по онзи начин — изпелтечих и успях някак да завърша изречението. — Искам да стана привлекателна за него. Научи ме как.

Пустинна роза въздъхна.

— Дала съм обет, Кимя — рече и в гласа й се прокрадна предпазлива нотка. — Обещала съм на Бога да остана чиста и дори да не си помислям за начините, по които една жена може да достави удоволствие на мъж.

— Но ти няма да нарушиш обета. Само ще ми помогнеш — примолих се аз. — Не ти, а аз трябва да се науча как да правя щастлив Шамс.

— Той е просветен човек — каза Пустинна роза, като посниши глас сякаш от страх да не я чуят. — Мисля, че не това е начинът да го привлечеш.

— Но пак си е мъж, нали? — изтъкнах аз. — Нали всички мъже са Адамови синове и са приковани към плътта? Просветени или не, на всички ни е дадено тяло. Дори Шамс има тяло, нали така?

— Да, но…

Пустинна роза грабна броеницата и понавела замислено глава, започна да мести едно по едно зърната.

— О, много те моля — продължих да упорствам аз. — Ти си единствената на която мога да се доверя. Минаха цели седем месеца. Всяка сутрин се будя със същата тежест в гърдите, всяка вечер си лягам разплакана. Не мога повече така. Трябва някак да съблазня съпруга си.

Пустинна роза не каза нищо. Свалих шала си, сграбчих я за главата и я накарах да ме погледне. Приканих:

— Кажи ми истината. Толкова ли съм грозна?

— То се знае, че не си грозна, Кимя. Ти си красива млада жена.

— В такъв случай ми помогни. Научи ме как да стигна до сърцето на един мъж — настоях аз.

— Но докато стигнеш до сърцето на мъжа, скъпа, може да се отдалечиш много от себе си — промълви зловещо Пустинна роза.

— Нищо — отсякох. — Готова съм да стигна докъдето трябва.

Пустинна роза

Коня, декември 1247 година

Бликаха сълзи от очите й, с подпухнало лице и гърди, които се вдигаха все по-често, тя продължи да ме моли и моли да й помогна. Докато я утешавах, дълбоко в себе си знаех, че е безнадеждно, знаех, че не бива да се поддавам на молбите й. Въпреки това недоумявам как така не съм усетила надвисналата трагедия. Разкъсвана от чувството за вина, се питах отново и отново как е възможно да съм била толкова лековерна и да не съм видяла какъв ужасен обрат ще приеме всичко.

Но беше изключено да я отпратя в деня, когато тя дойде разплакана да ме моли за помощ.

— Научи ме, много те моля — приканваше Кимя с ръце, свенливо отпуснати върху скута й, както приляга на добре възпитано момиче, каквато беше тя.

Нямаше причина в гласа й да се долавя надежда, но въпреки това той бе обнадежден.

«Какво толкова?», помислих си със сърце, което трепна от състрадание. Така де, Кимя искаше да прелъсти не друг, не някакъв непознат, а собствения си съпруг. Имаше само една подбуда: любовта. Как това можеше да завърши с нещо непристойно? Страстите й може и да бяха разгорещени, но това беше халал, нали? Халал страсти!

Дълбоко в себе си усетих капан, но щом го беше заложил Бог, не виждах нищо лошо да се хвана в него. Ето как реших да помогна на Кимя, селското момиче, чиито представи за красота се свеждаха само до къната по дланите.

Научих я как да изглежда по-привлекателна и красива. Тя беше схватлива ученичка, готова да усвоява още и още. Научих я как да лежи дълго във ваната с благовония, как да прави с дъхави мазила и масло кожата си по-мека и да си слага на лицето мляко и мед. Дадох й кехлибарени мъниста, които да сплете в косата си, та главата й да благоухае дълго и сладостно. Лавандула, лайкучка, розмарин, мащерка, крем, риган и зехтин — казах й как да нанася всяко от тях и какви благовония да пали нощем. Сетне й показах как да си избелва зъбите, да си оцветява с къна ноктите на ръцете и краката, как да очертава очите и веждите си с черен молив, как да прави устните и страните си по-червени, косата си — лъскава като свила, а гърдите си — по-стегнати и закръглени. Отидохме заедно в един магазин на пазара, който познавах прекалено добре от едно време. Там накупихме копринени рокли и долни дрехи, каквито Кимя нито беше виждала, нито бе докосвала.

После я научих как да танцува пред мъж, как да използва тялото, дадено й от Бога. След половин месец тя беше готова.

Онзи ден следобед нагиздих Кимя за Шамс от Тебриз, както овчар гизди жертвено агне. Първо тя се окъпа с топла вода: изтърка със сапунисани кърпи кожата си и помаза косата си с благовония. После й помогнах да се облече в дрехи, каквито жената носи само пред мъжа си, и то един-два пъти в живота. Бях избрала рокля с цвят на череша и розово наметало с гранатова позлата, така че да откроява формата на гърдите й. След това наслагахме по лицето й много, ама много белило. С наниза перли, добавен накрая върху челото й, Кимя изглеждаше толкова красива, че не можех да откъсна поглед от нея.

След като приключихме, тя вече приличаше не на неопитно свенливо девойче, а на жена, изгаряща от любов и страст. Жена, готова да направи нещо дръзко за любимия мъж и ако се налага, да си плати. Докато стоях и й се любувах, си спомних стиховете за Юсуф и Зулейха в Свещения Коран.

Точно като Кимя, и Зулейха е гаснела от желание по мъж, който не е отвръщал на чувствата й. Жените в града започнали да злословят за нея и тя ги поканила всичките на гощавка. И «Даде на всяка по нож, и каза /на Юсуф/: «Излез при тях!» И когато го видяха, те му се възхитиха и порязаха ръцете си, и казаха «Опазил /ни/ Аллах, това не е човек! Това не е друго, а знатен ангел!».»

Кой е могъл да вини Зулейха, задето е желаела тъй силно Юсуф?

— Как изглеждам? — попита притеснена Кимя, преди да забули лицето си, за да излезе на улицата.

— Прекрасно — отвърнах. — Довечера мъжът ти не само ще те люби, ами утре ще дойде за още.

Кимя поруменя толкова силно, че страните й станаха алени като трендафил. Аз се засмях, а след малко чух и нейния смях, стоплил ме като слънце.

Бях искрена в отговора си и бях убедена, че Кимя ще успее да привлече Шамс така, както натежало от нектар цвете привлича пчела. Но точно преди тя да отвори вратата, погледите ни се срещнаха и аз забелязах, че в очите й се е прокраднало съмнение. Изведнъж през стомаха ме преряза лошо предчувствие, че ще се случи нещо ужасно.

Но аз не спрях Кимя. А трябваше да го направя. Трябваше да се досетя какво е надвиснало. Няма да си простя, докато съм жива.

Кимя

Коня, декември 1247 година

Буен, необуздан и умен, Шамс от Тебриз знае много за любовта. Но има едно, за което няма и представа: болката от несподелената любов. Вечерта, когато Пустинна роза ме нагизди, преливах от очакване и от дързост, за каквато не бях и подозирала, че притежавам. Тихото шумолене на копринената рокля върху тялото ми, уханието на парфюма, вкусът на розови листенца върху езика ми: всичко това ме притеснявахме, но и ме правеше необичайно смела. Щом се прибрах, се видях случайно върху стъклото на един прозорец. Тялото ми не беше закръглено и бяло като мляко, гърдите ми не бяха налети, както ми се искаше, но пак си помислих, че изглеждам красива.

Изчаках да се уверя, че всички в къщата са легнали да спят. После се загърнах в дълъг дебел шал и отидох на пръсти в стаята на Шамс.

— Не те очаквах, Кимя — каза той веднага щом отвори вратата.

— Трябваше да те видя — рекох и влязох, без да чакам да ме покани. — Би ли затворил вратата?

Шамс се изненада, но го направи.

След като останахме сами в стаята, трябваше да минат няколко секунди, докато набера смелост. Обърнах се с гръб към него, поех си дълбоко въздух, а после смъкнах с едно-единствено бързо движение шала и махнах роклята. Почти на мига усетих тежестта на учудения поглед на мъжа си върху гърба ми, от врата чак до ходилата. Където и да плъзнеше очи той, чувствах топлина. Не знам дали наистина я е имало, или от вълнение си я бях измислила, но тя бързо бе изместена от студеното мълчание, възцарило се в стаята. С гърди, които от уплаха ту се надигаха, ту се снишаваха, стоях пред Шамс гола и приканваща, каквито описват хуриите в рая.

Стояхме в тягостната тишина и слушахме вятъра навън, който виеше, блъскаше яростно и стенеше из града.

— Какво си направила? — попита ледено Шамс.

Трябваше да хвърля доста усилия, докато си върна дар-словото, но успях да промълвя:

— Желая те.

Шамс от Тебриз направи полукръг около мен и застана точно отпред, като ме накара да го погледна в очите. Нозете ми се подкосиха, аз обаче устоях. Пристъпих и се притиснах до него, като се поразмърдах съвсем леко, та както ме беше научила Пустинна роза, да му предложа топлината си. Замилвах го по гърдите и зашепнах нежни любовни думи. Опивах се от миризмата му, докато плъзнах пръсти по мускулестия му гръб.

Шамс се отдръпна, сякаш беше пипнал нажежена печка.

— Мислиш си, че ме желаеш, мислиш, че е това, а всъщност искаш да излекуваш нараненото си себелюбие.

Обвих ръце около врата му и впих устни в неговите. Пъхнах език в устата му и го раздвижих, както ми бе обяснила Пустинна роза, която ми бе казала: «Мъжете, Кимя, обичат да смучат езиците на жените си. Всички.»

Устните му бяха с вкус на боровинки, сладко-кисели, и тъкмо си помислих, че ни е завъртяло шеметно удоволствие, когато Шамс ме спря и ме избута.

— Разочарован съм от теб, Кимя — рече ми. — А сега бъди така любезна да напуснеш стаята ми.

Колкото и грубо да прозвучаха думите му, по лицето му не се мярна и следа от чувство. Никакъв гняв. Нито дори леко раздразнение. Не знаех кое ме е наранило повече: резките му думи или равнодушното му лице.

Никога през живота си не се бях чувствала толкова унизена. Наведох се да взема роклята, но ръцете ми трепереха и все не успявах да задържа хлъзгавия тънък плат. Затова грабнах шала и се загърнах с него. Разридана и разхлипана, полугола, избягах от стаята, по-далеч от Шамс, по-далеч от тази любов, за която вече бях разбрала, че съществува единствено във въображението ми.

Не видях Шамс никога повече. След този ден не съм излизала от стаята си. През цялото време лежах на кревата — нямах не сили, а воля да стана. Мина една седмица, после втора, след това престанах да броя дните. Тялото ми бе останало без капчица сили и полека-лека изнемощяваше все повече. Чувствах живи само дланите си. Те помнеха дланите на Шамс и топлата му кожа.

Изобщо не знаех, че смъртта има мирис. Силен като на маринован джинджифил и начупени борови иглички, тежък и горчив, но не непременно лош. Разбрах за него едва след като той започна да се носи из стаята и да ме обгръща като гъста влажна мъгла. Взех да вдигам висока температура и да изпадам в несвяст. При мен идваха разни хора. Съседи и приятели. Кера бдеше с подпухнали очи и пепеляво лице край леглото ми. Джевер стоеше от другата страна и се усмихваше нежно, с трапчинки по бузите.

— Проклет да е този еретик — рече Сафия. — Клетото момиче, поболяло се е от разбито сърце. И всичко заради него.

Опитах се да издам звук, ала той не излезе от гърлото ми.

— Бива ли да говориш така? Той да не е Бог? — постара се да помогне Кера. — Бива ли да приписваш такава сила на един обикновен простосмъртен?

Но те не слушаха Кера, а аз не бях в състояние да убедя никого в нищо. При всички положения не след дълго осъзнах, че каквото и да кажа или да не кажа, накрая пак ще се получи същото. Който не харесваше Шамс, бе открил в болестта ми поредната причина да го мрази, а аз, колкото и да ми се искаше, не можех да не го харесвам.

Скоро изпаднах в състояние на безтегловност: всички цветове се сляха и се превърнаха в бяло, а всички звуци зазвучаха като постоянно бръмчене. Вече не различавах лицата на хората и възприемах думите само като слабо жужене някъде в далечината.

Не знам дали Шамс от Тебриз е идвал да ме види в стаята. Вероятно не. А нищо чудно и да е идвал, а жените да не са го пускали при мен. Или все пак накрая е дошъл, седнал е край леглото ми, свирил ми е с часове на ней, държал ме е за ръка и се е молил за душата ми. Иска ми се да вярвам, че е така.

Но каквото и да е станало, вече е все едно. Не му бях ядосана, не му се и сърдех. Как можех да му се сърдя, когато се носех в поток на чисто съзнание?

В Бога имаше много доброта и състрадание, обяснение за всичко. Съвършена система от любов зад всичко. Десет дни, след като отидох в стаята на Шамс, облечена в коприна и напарфюмиран тюл, десет дни, след като легнах болна, се потопих в реката на чистото небитие. Плувах из нея на воля и накрая усетих, че сигурно точно това е най-дълбокият прочит на Корана: капка в безкрайността!

И тъкмо тази течаща вода ме пренесе от живота в смъртта.

Ела

Бостън, 3 юли 2008 година

Бостън никога не е бил толкова пъстър и изпълнен с живот, помисли си Ела. Дали през цялото време не е била сляпа за красотата на града? Азис прекара в Бостън пет дни. Всеки ден Ела пътуваше от Нортхемтън до Бостън, за да го види. На обяд ходеха да опитат вкусната скромна храна в Малката Италия, посещаваха Музея за изящни изкуства, разхождаха се дълго из градския парк и покрай океана, гледаха китовете в аквариума и пиеха кафе след кафе в малките оживени кафенета на «Харвард Скуеър». Не спираха да говорят по теми, толкова разнообразни като особеностите на местните кухни, различните техники за медитация, изкуството на аборигените, готическите романи, наблюдаването на прелетните птици, градинарството, как да отгледаш съвършени домати и да тълкуваш сънища, постоянно се прекъсваха и си довършваха един на друг изреченията. Ела не помнеше да е разговаряла с някого толкова много.

Когато бяха навън по улиците, внимаваха да не се докосват, но това се оказваше все по-трудно. Вълнуваха се от дребните прегрешения и Ела вече очакваше с нетърпение дланите им да се докоснат леко. Тласкана от странна смелост, за която не бе и подозирала, че носи в себе си, хващаше по ресторанти и на улицата Азис за ръка и го целуваше по устните. Не само че нямаше нищо против да я видят, но и сякаш дълбоко в себе си копнееше за това. Няколко пъти се връщаха заедно в хотела и всеки път бяха на крачка да се любят, но така и не го направиха.

Сутринта преди Азис да се качи на самолета за Амстердам, бяха в стаята му, а сложените между тях куфари сякаш им напомняха за ужасната скорошна раздяла.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Ела. — Обмислям го отдавна.

Азис вдигна вежда, беше доловил внезапната промяна в тона й. После рече предпазливо:

— И аз трябва да ти кажа нещо.

— Добре тогава, ти си пръв.

— Не, ти си първа.

Все така усмихната едва-едва, Ела свали поглед и се замисли какво и как да каже. Накрая подхвана:

— Преди да пристигнеш в Бостън, една вечер отидохме с Дейвид на заведение и разговаряхме дълго. Той ме попита за теб. Явно без мое знание беше прочел имейлите ни. Ядосах се страшно, но не отрекох истината за нас — Ела вдигна очи — притесняваше се как Азис ще посрещне онова, което тя щеше да му разкрие. — Накъсо, казах на мъжа си, че обичам друг.

Отвън на улицата няколко пожарни нарушиха със сирените си обичайните звуци на града. За миг Ела се разсея, но после успя да довърши.

— Звучи налудничаво, знам, но съм го обмислила много внимателно. Искам да дойда с теб в Амстердам.

Азис отиде на прозореца и загледа суетнята и гъмжилото долу. Над една от сградите в далечината се виеше дим, плътен черен облак, увиснал във въздуха. Азис се замоли безмълвно за хората, които живееха там. Когато заговори, сякаш се обръщаше към целия град.

— Много ми се иска да те заведа с мен в Амстердам, но не мога да ти обещая бъдеще там.

— В смисъл? — попита разтревожена Ела.

След този въпрос Азис се върна, седна до нея, сложи ръка върху нейната и както я милваше разсеяно, каза:

— Първия път, когато ми писа, бях на много странен етап от живота си.

— Искаш да кажеш, че има друга ли?…

— Не, скъпа, няма друга — подсмихна се Азис, после усмивката му угасна. — Няма такова нещо. Навремето ти писах за трите етапа в живота си. Помниш ли? Това бяха първите три букви от думата «суфи». Ти не ме попита за следващия етап и колкото и да опитвах така и не намерих сили да ти разкажа. За срещата си с буквата «и». Искаш ли да чуеш за нея сега?

— Да — потвърди Ела, въпреки че се страхуваше от всичко, което можеше да опропасти този миг. — Да, искам.

Онзи юлски ден, в хотелската стая, няколко часа преди полета обратно за Амстердам, Азис разказа на Ела как през 1977 година е станал суфи и е сменил името си с надеждата да промени и своята съдба. Оттогава обикалял света като фотограф по професия и странстващ дервиш по душа. На шест континента намерил добри приятели, хора, които го смятали за част от семейството си. Не се оженил отново, но това не му попречило да осинови двама сираци от Източна Европа. Не свалял медальона във вид на слънце, който носел, за да му напомня за Шамс от Тебриз, и пътувал, четял и обучавал по примера на дервишите суфисти, при което във всичко и навсякъде се натъквал на Божии знамения.

После, преди две години, разбрал, че е болен.

Всичко започнало от една бучка под мишницата му, която той очевидно бил забелязал много късно. Оказало се, че е злокачествена меланома, неизлечим кожен рак. Лекарите казали, че нещата не изглеждат добре, но трябва да му направят изследвания, за да поставят по-точна диагноза. След седмица му съобщили лошата новина: имало разсейки и във вътрешните му органи, в белите дробове.

По онова време Азис бил на петдесет и две години. Казали му, че едва ли ще доживее до петдесет и пет.

Ела понечи да каже нещо, но думите не излязоха от устата й, която беше пресъхнала. По бузите й се търкулнаха две сълзи и тя побърза да ги изтрие.

Азис продължи да говори твърдо и припряно. Обясни, че така е започнал нов етап от живота му, в някои отношения по-ползотворен. Още имало места, които искал да види, и първото, което направил, било да намери начин да стигне до тях. Основал в Амстердам суфистка фондация с връзки в цял свят. Заедно с други музиканти суфисти изнасял любителски концерти в Индонезия, Пакистан и Египет, на които свирел на ней, и в Кордова, Испания, дори записал с група мистици юдеи и мюсюлмани цял албум. Върнал се в Мароко, за да посети братството, където за пръв път през живота си бил срещнал истински суфисти. Учителят Самид бил починал отдавна и Азис посвирил на гроба му, после мислил дълго върху траекторията, по която се е развивал животът му.

— След това се затворих у нас, за да напиша романа, който исках да създам отдавна, но от ленивост или липса на смелост все отлагах — намигна Азис. — Това е едно от нещата, които исках да направя от много време. Озаглавих книгата «Сладко богохулство» и я изпратих в една литературна агенция в Щатите, без да очаквам много, макар че в същото време бях готов за всичко. След седмица получих любопитен имейл от тайнствена жена в Бостън.

Ела не се сдържа и върху лицето й грейна усмивка. Едва доловима, нежна и изпълнена с уважение, състрадание и болка.

Азис каза, че след онзи миг нищо вече не е било същото. От мъж, готвещ се да умре, той се бил превърнал в човек, който най-неочаквано се влюбва в неподходящо време. Изведнъж се разместили всички парченца в мозайката, за които той смятал, че отдавна са си легнали на мястото. Духовност, живот, семейство, смърт, вяра и любов: Азис установил, че преосмисля всичко това и не иска да умре.

Наричаше този нов, окончателен етап от живота си срещата с буквата «и» в думата «суфи». Уточни, че дотук този етап се е оказал много по-труден от предишните, понеже е започнал по време, когато Азис е смятал, че се е преборил с повечето, ако не с всички душевни конфликти, по време, когато е мислел, че духовно е зрял и удовлетворен.

— В суфизма се научаваш как да умреш преди смъртта. Изминал съм стъпка по стъпка всички тези етапи. После, точно когато си мислех, че съм наясно с всичко, като гръм от ясно небе се появява една жена. Пише ми, аз й отговарям. След всеки имейл чакам със затаен дъх отговора й. Думите стават по-ценни отвсякога. Целият свят се превръща в празен екран, който чака да напишеш нещо отгоре. Изведнъж животът, както го живея, вече не ми е достатъчен. Давам си сметка, че ме е страх от смъртта, и дълбоко в себе си съм готов да се разбунтувам срещу Бога, когото съм почитал и на когото съм се покорявал.

— Но ние имаме време… — прекъсна го Ела, след като си върна дар-словото.

— Според моите лекари ми остават година и четири месеца — възрази Азис ведро, но и твърдо. — Може и да грешат. Но може и да са прави. Няма как да знам. Разбираш ли, Ела, единственото, което съм в състояние да ти дам, е настоящият миг. Това е всичко, с което разполагам. Истината обаче е, че никой не разполага с нищо повече. Просто ни харесва да се преструваме, че имаме и друго.

Ела се взря в краката си и се наклони на една страна, сякаш щеше да падне, но в същото време се опитва да се закрепи. Разплака се.

— Недей, моля те. Исках повече от всичко да дойдеш с мен в Амстердам. Исках да ти кажа: «Хайде да обикаляме заедно света. Да видим далечни земи, да опознаем други хора и да се възхищаваме на Божието творение.»

— Ще бъде прекрасно — подсмръкна Ела като малко дете, което се е разревало и затова са му дали ярка играчка.

Лицето на Азис помръкна. Той се извърна и погледна прозореца.

— Но се страхувах да искам от теб такова нещо. Страхувах се дори да те докосна, камо ли да се любя с теб. Как можех да искам от теб да бъдеш с мен и да изоставиш семейството си, при положение че нямам бъдеще, което да ти предложа?

Ела трепна от въпроса и отвърна:

— Защо всички сме такива песимисти? Можеш да се бориш с болестта. Можеш да го направиш заради мен. Заради нас.

— Защо да се борим срещу всичко? — възкликна Азис. — Все повтаряме, че ще се борим с инфлацията, със СПИН, с рака, с корупцията, с тероризма, дори с наднорменото тегло… Толкова ли няма друг начин да се справяме с нещата?

— Аз не съм суфистка — възрази Ела припряно, с дрезгав глас, който сякаш принадлежеше на друг, по-възрастен човек.

В този миг тя си спомни куп неща: смъртта на баща си, болката от загубата на любим човек, който се е самоубил, дългите години на негодувание и на съжаление след това, всички спомени за него, всички дребни подробности и мисълта дали е щяло да бъде друго, ако тези подробности са били различни.

— Знам, че не си суфистка — усмихна се Азис. — И не се налага да бъдеш. Просто бъди Руми. Моля те само за това.

— В смисъл? — попита тя.

— Преди известно време ме попита дали аз съм Шамс, помниш ли? Каза, че съм ти приличал на него. Колкото и приятно да ми стана, не мога да бъда Шамс. Мисля, че той ме е превъзхождал много. Но ти можеш да бъдеш Руми. Ако позволиш любовта да те завладее и да те преобрази — в началото с присъствието си, после със своето отсъствие…

— Аз не съм поетеса — възрази на свой ред Ела.

— Руми също не е бил поет. Но се е превърнал в такъв.

— Толкова ли не разбираш? Аз, за Бога, съм домакиня, майка на три деца — възкликна Ела, като дишаше запъхтяно.

— Всички сме такива, каквито сме — пророни Азис. — И всички търпим промени. Това е пътуване от тук за там. Ти можеш да поемеш на него. И ако си достатъчно смела, ако аз съм достатъчно смел, можем накрая да отидем заедно в Коня. Искам да умра там.

Ела ахна.

— Стига си говорил така!

Азис я гледа известно време, после сведе очи. Върху лицето му се бе появило друго изражение, гласът му бе станал по-отчужден, сякаш той се отдалечаваше бързо като суха шумка, подмятана безмилостно от вятъра.

— Или се прибирай у дома, Ела. При децата и къщата си. Ти ще си решиш, любов моя. Каквото и да избереш, ще уважа решението ти и ще те обичам до последния си дъх.

Сюлейман пияницата

Коня, март 1248 година

Болка, кръв, пот и сълзи. Другите си мислят, че пияниците са ленивци, които нямат какво да правят. И през ум не им минава, че се искат много усилия от ден на ден да изпиваш все повече вино. Ние носим върху плещите си цялото бреме на света.

Уморен и кисел, бях задрямал с глава на масата и сънувах не особено приятен сън. По непознати улици ме гонеше голям черен бик, адски разлютен. Бягах от животното, нямах представа какво толкова съм направил, че да го ядосам, преобръщах сергиите и събарях стоката, навличах си гнева на всички търговци по пазара. Все така тичешком излязох на път, който се оказа задънена улица. И там се натъкнах на грамадно яйце, по-голямо и от къща. Не щеш ли, яйцето се напука и от него се излюпи най-грозното пиле, което съм виждал някога, мокро и шумно. Опитах да се махна от улицата, но на небето изникна птица, майката на пилето, която ме загледа кръвнишки, сякаш аз съм й виновен, че то е такава грозотия. Тъкмо да се спусне с насочена към мен остра човка и още по-остри нокти, и се събудих.

Отворих очи и що да видя — заспал съм на една маса при прозореца. Устата ми горчеше, все едно вътре имаше ръждиви пирони, и аз умирах от жажда, но бях капнал от умора и не можех и да се помръдна. Затова не вдигнах от масата натежала глава — изпаднах в още по-голямо вцепенение и заслушах обичайните звуци в пивницата.

Чух разгорещен спор, който ту се засилваше, ту заглъхваше като жуженето на рояк пчели. Долиташе от съседната маса, където седяха някакви мъже, и макар че ми мина през Ума да обърна глава и да видя кои са, не помръднах и мускулче. И точно тогава чух онази зловеща дума: убийство.

В началото не обърнах внимание на разговора им — реших, че е пиянски брътвеж. По кръчмите ще чуеш какво ли не и с времето се научаваш да не взимаш присърце всичко, което се говори. Но в тона на мъжете имаше нещо прекалено застрашително и нахъсано, за да го отхвърля с лека ръка, затова наострих уши и заслушах. Зяпнах от изумление, след като си дадох сметка, че тези хора изобщо не си поплюват. Но стъписването ми беше още по-голямо, когато разбрах кого искат да убият: Шамс от Тебриз.

Веднага щом станаха от масата, престанах да се преструвам на заспал и скочих на крака.

— Я ела насам, Христос! Побързай! — викнах уплашен до смърт.

— Какво има пак? — дотича кръчмарят. — Защо си толкова разстроен.

Но аз не можех да му кажа. Дори на него. Изведнъж всички ми се сториха съмнителни. Ами ако и други бяха забъркани в съзаклятието срещу Шамс? Трябваше да си държа езика зад зъбите и да съм нащрек.

— А, нищо! Гладен съм, нищо повече — отвърнах. — Донеси ми, ако обичаш, малко супа. С повечко чесън. Трябва да изтрезнея!

Христос ме погледна озадачен, но нали ми беше свикнал на настроенията, не ме подпитва повече. Подир малко ми донесе паница парещ курбан с много подправки, а аз го изсърбах набързо и си опарих езика. След като изтрезнях достатъчно, хукнах по улицата да предупредя Шамс от Тебриз.

Първо го потърсих у Руми. Шамс не беше в къщата. После отидох в джамията, медресето, чайната, фурната, банята… проверих във всички дюкяни и работилници по занаятчийската улица. Надзърнах дори в шатрата на старата циганка сред развалините, да не би Шамс да е отишъл да му извади болен зъб или да развали магия. Търсих го под дърво и камък, от минута на минута се тревожех все повече. Загриза ме страх. Ами ако вече беше късно? Ами ако вече го бяха убили?

Минаха доста часове и аз не знаех къде другаде да търся Шамс, затова се върнах изтощен и умърлушен в пивницата. И само на няколко крачки от входа като по магия се сблъсках с дервиша.

— Здравей, Сюлеймане. Виждаш ми се притеснен — усмихна се той.

— О, мили Боже! Жив си! — възкликнах и се завтекох да го притисна в обятията си.

След като успя да се отскубне от прегръдката ми, Шамс ме погледна доста развеселен.

— То се знае, че съм жив! На призрак ли ти приличам?

Грейнах в усмивка, но тя помръкна бързо. Цепеше ме такава глава, че по друго време щях да изгълтам няколко бутилки, за да се напия възможно най-бързо и да заспя.

— Какво има, приятелю? Всичко наред ли е? — усъмни се Шамс.

Аз преглътнах. Ами ако не ми повярваше, след като му кажеш за заговора? Ами ако си помислеше, че бълнувам от виното? Пък и нищо чудно наистина да бълнувах. Дори аз не бях сигурен.

— Кроят да те убият — рекох. — Нямам представа кои са. Не им видях лицата. Спях, разбираш ли… Но не ми се е присънило. По-точно, присъни ми се нещо, но не това. И не бях пиян. Е, бях се почерпил с няколко чашки, но не…

Шамс ме хвана за рамото.

— Успокой се, приятелю. Разбрах.

— Наистина ли?

— Да. А сега се връщай в пивницата и не се тревожи за мен.

— Не, не! Няма пък да ходя никъде. Ти също — възразих. — Тези хора не се шегуват. Внимавай. Не се връщай у Руми. Ще идат да те търсят първо там.

Шамс не обърна внимание на паниката ми и си замълча.

— Виж какво, дервишо, къщата ми е малка и задръстена с какво ли не. Но ако нямаш нищо против, можеш да останеш при мен колкото пожелаеш.

— Благодаря ти за загрижеността — пророни Шамс. — Но нищо не се случва, ако не е по Божията воля. Такова е едно от правилата: «Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.»

След тези думи Шамс ми намигна и ми махна за довиждане. Загледах как въпреки предупрежденията ми се запътва бързо по калната улица по посока къщата на Руми.

Убиецът

Коня, март 1248 година

Безумци! Глупаци! Казах им да не идват с мен! Обясних им, че винаги работя сам и не обичам клиентите да ми се бъркат. Но те настояха — така и така, рекоха, дервишът имал свръхестествени способности и затова трябвало да видят с очите си, че е мъртъв.

— Добре тогава — съгласих се накрая. — Но се постарайте да не се приближавате, докато всичко не приключи.

Те склониха. Сега вече бяха трима. Двамината, които познавах от предишната среща, и един нов, от гласа му личеше, че и той е млад и напрегнат като другите. Всички бяха скрили лицата си под черни кърпи. Да си рече човек, че ме вълнува кои са!

След полунощ бях пред къщата на Руми. Прескочих дувара и се скрих зад един храст в двора. Клиентите ме бяха уверили, че Шамс от Тебриз има навика нощем да излиза да размишлява на двора — преди или след очистването. Единственото, което трябваше да направя, бе да чакам.

Нощта беше ветровита и необичайно студена за това време на годината. Мечът, който държах, ми се струваше тежък и леден, напипвах под пръстите си двете грапави коралови мъниста, с които бе украсена ръкохватката. За всеки случай носех със себе си и малък кинжал в калъф.

Луната беше обгърната с бледосиня мъгла. Някъде в далечината избухаха и завиха нощни зверове. Усетих, че вятърът, блъскащ по дърветата, ухае сладостно на рози. Кой знае защо, се притесних от тази миризма. Още преди да дойда при къщата, не бях в най-доброто настроение. Сега обаче се чувствах още по-зле. Докато стоях там, обгърнат от тази прекалено сладникава миризма, ми идеше да зарежа всичко и начаса да се махна от това страшно място.

Но нали бях дал дума, не си тръгнах. Не знаех колко време е минало. Клепачите ми натежаха и аз неволно започнах да се прозявам. Вятърът ставаше все по-яростен и кой знае защо, в съзнанието ми изплуваха спомени, мрачни и дразнещи, за всички, които съм убивал някога. Изненадах се, че изведнъж ме е дострашало. Обикновено не се притеснявах от спомените за миналото. Е, понякога от тях се размислях и се затварях в себе си, дори ставах кисел, но никога не се плашех.

Изсвируках си няколко песни, за да повдигна духа си, но когато не помогна и това, вперих поглед в задната врата на къщата и прошепнах:

— Хайде, Шамс, излизай. Не ме карай да чакам дълго. Излез на двора.

Никакъв звук. Никакво движение. Нищо.

Изведнъж заваля дъжд. От мястото, където стоях, виждах климналите зидове на двора. Не след дълго вече валеше като из ведро и улиците се превърнаха в буйни реки, а аз се намокрих до кости.

— Да му се не види дано! — изругах.

Тъкмо мислех за тази нощ да се откажа, когато през трополенето на дъжда по покриви и пътища чух рязък звук. В двора имаше някого.

Беше Шамс от Тебриз. Хванал в ръка газеник, той тръгна към мен и спря само на няколко крачки от храста, където се бях спотаил.

— Хубава нощ, а? — попита.

Ахнах — едвам се сдържах да не издам объркването си. Дали с Шамс имаше още някой, или той си говореше сам? Дали знаеше, че съм тук? Беше ли изобщо възможно да е доловил присъствието ми? Главата ми пламна от всички тези въпроси.

После ми хрумна друго. Как така светилникът в ръката му продължаваше да гори на този силен вятър и проливен дъжд? Още щом това ми мина през ума, ме втресе.

Спомних си какво се мълви за Шамс. Бил толкова добър в черната магия, че било достатъчно да издърпа от дрехите ти конец и да каже някакво заклинание, за да те превърне в ревящо магаре или сляп прилеп. Макар и да не вярвах в такива бабини деветини и да нямах намерение да започна да вярвам точно сега, се разтреперих, докато стоях и гледах как пламъкът в светилника на Шамс трепка под проливния дъжд.

— Преди много години имах в Тебриз един учител — подхвана той, след като остави светилника на земята, така че вече не го виждах. — Именно той ме научи, че си има време за всичко. Това е едно от последните правила.

За какви правила говореше? Какъв беше този загадъчен език? Трябваше да реша бързо дали да изляза иззад храста сега, или да изчакам Шамс да се обърне с гръб към мен, той обаче не го правеше. Ако знаеше, че съм там, нямаше смисъл да се крия. Ако обаче не знаеше, трябваше да преценя добре кога да се покажа.

Ала точно тогава, сякаш за да се смутя още повече, забелязах, че силуетите на тримата мъже, които се бяха спотаили под една козирка при градинския зид, се размърдват неспокойно. Сигурно се питаха защо още не съм излязъл да убия дервиша.

— Това е Правило номер трийсет и седем — продължи Шамс. — «Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва, когато му дойде времето. Нито минута по-късно, нито минута, по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.»

В онзи миг разбрах, че говори на мен. Знаеше, че съм там. Знаел е още преди да излезе на двора. Сърцето ми заби като обезумяло. Изпитах чувството, че целият въздух наоколо е изсмукан. Нямаше смисъл да се крия повече. Затова просто се изправих и излязох иззад храста. Дъждът спря точно толкова внезапно, както беше плиснал, и всичко потъна в тишина. Двамата с Шамс: убиецът и жертвата, стояхме един срещу друг и колкото и странни да бяха обстоятелствата, всичко изглеждаше естествено, почти мирно.

Извадих меча и замахнах с все сила. Дервишът отби удара с бързина, каквато не очаквах от човек с неговия ръст. Тъкмо да замахна още веднъж, когато най-неочаквано нещо в мрака се раздвижи и като гръм от ясно небе се появиха шестима мъже, които се нахвърлиха със сопи и копия върху дервиша. Както личеше, тримата младежи бяха довели и приятели. Последвалата схватка беше толкова напрегната, че всички нападаха по земята, претърколиха се, пак скочиха на крака колкото да се свлекат отново и да натрошат копията на трески.

Стъписан и вбесен, стоях и ги гледах. Никога дотогава не ме бяха принуждавали да играя ролята на свидетел на убийство, за което са ми платили да извърша. Бях толкова ядосан от безочието на тримата младежи, че направо ми идеше да пусна дервиша да си ходи и да вляза в битка с тях.

Но не след дълго един от мъжете се разкрещя като попарен:

— Помощ! Помогни ни, Чакалова глава! Той ще ни убие.

Метнах светкавично меча, извадих от пояса си кинжала и се спуснах напред. Седмината повалихме дервиша на земята и аз го пронизах с бързо движение в сърцето. От устата му излезе един-единствен пресипнал вик и гласът му заглъхна. Шамс не се помръдна повече — не дишаше.

Вдигнахме с общи усилия трупа, който бе изненадващо лек, и го хвърлихме в кладенеца. Задъхани, всички отстъпихме крачка назад и зачакахме да чуем как тялото цопва във водата.

Но такъв звук така и не се чу.

— Какво става, да го вземат мътните? — попита един от мъжете. — Падна ли?

— Разбира се, че е паднал — отвърна друг. — Как може да не падне?

Бяха вцепенени от ужас. Аз също.

— Дали не се е закачил на някоя кука отстрани на стената? — предположи третият.

Беше логично. Така от плещите ни падна бремето да търсим друго обяснение, макар и да знаехме, че по кладенеца няма никакви куки.

Нямам представа колко сме чакали там — избягвахме да се поглеждаме един друг в очите. В двора духна прохладен ветрец, от който около краката ни нападаха тънки кафяви върбови листа. Горе, високо в небето, тъмносиньото на заранта тъкмо бе започнало да става теменужено. Сигурно щяхме да стоим така и много след като се развидели, но задната врата на къщата се отвори и от нея излезе мъж. Познах го веднага. Беше Маулана.

— Къде си? — извика той силно притеснен. — Там ли си, Шамс?

Щом чухме името, и седмината си плюхме на петите. Другите шестима прескочиха градинския зид и изчезнаха в нощта. Аз поизостанах, за да потърся кинжала, и го намерих под един храст, беше целият в кал. Знаех, че не бива да се бавя и секунда, но не устоях на изкушението и погледнах назад.

И щом го направих, видях, че Руми излиза с несигурна крачка в двора и после, сякаш тласкан от предчувствие, внезапно хуква наляво, към кладенеца. Надвеси се, взря се надолу и постоя така, та очите му да свикнат със здрача в кладенеца. После се отдръпна, свлече се на колене, заудря се по гърдите и нададе ужасен писък:

— Убили са го! Убили са моя Шамс!

Оставих кинжала с кръвта на дервиша по него и след като прескочих дувара, се затичах, както не бях тичал никога дотогава.

Ела

Нортхамптън, 12 август 2008 година

Беше най-обикновен августовски ден, мек и слънчев. Ден като всички други. Ела стана рано, приготви закуска на мъжа си и на децата, изпрати ги, когато те тръгнаха кой на работа, кой на шахматен и тенис клуб, после се върна в кухнята, отвори готварската книга и избра менюто за деня:

«Спаначена супа с пюре от сметана и гъби

Миди с майонеза и горчица

Сушени миди с маслен сос и естрагон

Градинска салата с червени боровинки

Тиквички с ориз на фурна

Сладкиш с ревен и крем ванилия»

Готви цял следобед. След като приключи, извади най-хубавия порцелан. Подреди масата, сгъна салфетките и наслага цветя. Нагласи часовника на печката на четирийсет минути, така че тиквичките с ориз да са топли и в седем часа. После приготви крутоните, сложи на салатата оцет и повечко олио, както я обичаше Ави. Хрумна й да запали свещи, но помисли малко и се отказа. Беше по-добре да остави масата така. Като съвършена картина. Недокосната. Неподвижна.

После грабна куфара, който вече беше приготвила, и излезе от къщата. Докато се отдалечаваше, повтори през шепот едно от правилата на Шамс: «Никога не е късно да се запиташ: «Готов ли съм да променя живота си? Готов ли съм да се променя отвътре?» Наистина е много жалко, ако и един-единствен ден в живота ти е същият, както предишния. Във всеки миг, с всяка нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.»

Аладин

Коня, април 1248 година

Блъскаше ме ту топлина, ту студ, през минута променях решението си как да се държа и три седмици след смъртта на Шамс най-после набрах смелост да отида да разговарям с баща си. Заварих го в библиотеката, седеше застинал като статуя от алабастър сам край огъня и по лицето му подскачаха сенки.

— Може ли да поговоря с теб, татко? — попитах.

Той ме погледна бавно и разсеяно, сякаш бе изплувал от морето на унеса, и не каза нищо.

— Знам, татко, че според теб имам пръст в смъртта на Шамс, но искам да те уверя, че…

Най-неочаквано той вдигна ръка и ме прекъсна.

— Думите пресъхнаха между нас, синко. Нямам какво да чуя от теб и да ти кажа в отговор — изрече баща ми.

— Много те моля, не приказвай така. Нека ти обясня — рекох с разтреперан глас. — Заклевам се в Бога. Не съм аз. Познавам хората, които са го извършили, но не съм аз.

— Синко — пак ме прекъсна баща ми и скръбта му беше изместена от вледеняващото спокойствие на човек, който най-после е приел ужасната истина, — твърдиш, че не си ти, но по полите на дрехата ти има кръв.

Трепнах и тутакси проверих края на дрехата си. Дали беше вярно? Дали от онази вечер по мен беше останала кръв? Погледнах пешовете, после и ръкавите, дланите и ноктите си. Всичко изглеждаше чисто. Когато вдигнах отново глава, се взрях в очите на баща си и чак тогава схванах какъв малък капан ми е заложил.

Бях се издал, като неволно бях проверил дали по дрехата ми няма кръв.

Вярно е. Наистина отидох онази вечер при тях в пивницата. Именно аз казах на убиеца, че Шамс има навика да се усамотява вечер на двора. И по-късно същата нощ докато Шамс разговаряше под дъжда със своя убиец, бях сред шестимата, които подслушваха при градинския зид. А когато решихме да нападнем, понеже вече нямаше връщане назад и убиецът протакаше, им показах как да проникнат в двора. Но нищо повече. Ограничих се с това. Не съм участвал в побоя. Шамс беше нападнат от Байбарс, а Иршад и другите му помагаха. И когато те се уплашиха, Чакалова глава довърши започнатото.

По-късно изживявах наум отново и отново случилото се толкова пъти, че вече ми е трудно да кажа кое е истина и кое — плод на въображението ми. Един-два пъти си съчинявах спомен как Шамс ни се изплъзва и изчезва в непрогледната нощ и образът бе толкова ярък, че аз бях на път да повярвам.

Уж Шамс вече го няма, а следите му са навсякъде. Танците, поезията, музиката и всички неща, за които си мислех, че ще изчезнат, след като той се махне, си останаха, сякаш бяха пуснали корен в живота ни. Баща ми стана поет. Шамс беше прав. Счупи ли се едно от гърнетата, се чупи и второто.

Татко ми винаги си е бил обичлив. Прегръщаше хора от всякаква вяра. Държеше се добре не само с мюсюлманите, но и с християните, юдеите и дори езичниците. След като Шамс се появи в живота му, кръгът от хора, които той обичаше, се разшири дотолкова, че обхвана и най-изпадналите: блудници, пияници и просяци, най-голямата паплач.

Убеден съм, че е в състояние да обикне дори убийците на Шамс.

Имаше и досега има само един човек, когото той не успя да обикне: родния си син.

Султан Валад

Коня, септември 1248 година

Блудници, просяци, пияници, сираци и крадци… Той раздава на престъпници всичкото си злато и сребро. След онази ужасна нощ баща ми вече не е същият. Всички твърдят, че от скръб е обезумял. Попитат ли го какво прави, разказва за царя на арабите Имр ал-Каис, когото всички обичали и който бил баснословно богат и красив, но един ден най-неочаквано се отказал от съвършения си живот. Облякъл се като дервиш, раздал цялото си богатство и тръгнал да обикаля от място на място.

— Ето какво става, когато загубиш любим — обяснява баща ми. — Такава загуба заличава царското в теб и ти носи дервишкото. Сега, след като Шамс си отиде завинаги, аз също си отидох. Вече не съм книжник, не съм и проповедник. Аз съм олицетворение на нищото. Тук е моята фанаа[34], тук вътре — моята бака[35].

Завчера на вратата ни почука един риж търговец, изглеждаше като най-големия лъжец на земята. Каза, че познавал още от Багдад Шамс от Тебриз. После сниши съзаклятнически глас и се закле, че Шамс бил жив и бил добре, бил се укрил в един ашрам в Индия, където медитирал и само чакал да стане време да се появи отново.

Докато говореше всичко това, в гласа му нямаше и следа от почтеност. Но баща ми бе на седмото небе от щастие. Попита мъжа какво иска в замяна на чудесната новина. Без да му мигне окото, търговецът отвърна, че като малък все мечтаел да стане дервиш, но тъй като животът го бил тласнал в друга посока, му се искало да притежава поне кафтана на такъв прочут книжник като Руми. Щом чу това, баща ми извади кадифения си кафтан и му го даде ей така, без нищо.

— Но, татко, защо даде скъпия кафтан на този тип, знаеш много добре, че те излъга? — попитах веднага щом мъжът си тръгна.

И ето какво отговори баща ми:

— Смяташ, че с кафтана съм му платил скъпо и прескъпо за неговата лъжа? Но, скъпи ми синко, представи си само, ако той ми беше казал истината и Шамс наистина беше жив, аз щях да му дам живота си!

Руми

Коня, 31 октомври 1260 година

Болката се превръща с времето в скръб, скръбта — в мълчание, а мълчанието — в самотия, необходна и бездънна като тъмните океани. Днес се навършват шестнайсет години, откакто ние с Шамс се срещнахме пред Шекерджийския хан. Всяка година последния ден на октомври аз се усамотявам и от ден на ден тази самота ми тежи все повече. Прекарвам четирийсет дни в чим[36] и размишлявам върху четирийсетте правила. Припомням си всяко от тях и разсъждавам върху него, но в най-съкровените кътчета на съзнанието ми е само Шамс от Тебриз, който сякаш сияе.

Мислиш си, че за теб няма вече живот. Мислиш си, че светлината на душата ти е била угасена и винаги ще тънеш в мрак. Но когато си погълнат от такава непрогледна тъмнина, когато и двете ти очи са затворени за света, в сърцето ти се отваря трето око. И чак тогава осъзнаваш, че зрението ти влиза в сблъсък с вътрешното познание. Няма око, което да вижда толкова ясно и остро, както окото на любовта. След скръбта идват друго годишно време, друга долина, друго «ти». И започваш да виждаш навред онзи, когото обичаш и за когото си смятал, че не можеш да откриеш никъде.

Виждаш го в капката вода, която пада в океана, в прилива след нарастването на Луната, в сутрешния вятър, който разнася свежото си ухание, виждаш го в символите, по които гадаем на пръст по пясъка, в мъничките късчета скала, проблясващи на слънцето, в усмивката на новородено и в туптящата си вена. Как можеш да твърдиш, че Шамс си е отишъл, при положение че той е навред и във всичко?

Дълбоко в бавните въртопи на скръбта и бляна аз съм заедно с Шамс всеки ден, всяка минута. Гърдите ми са пещера, където почива той. Точно както планината пази вътре в себе си ехото, аз нося гласа на Шамс. От книжника и проповедника, какъвто бях навремето, не е останала и прашинка. Любовта зачеркна всичко, което правех, всичките ми навици. И ме изпълни с поезия. И макар да знам, че няма думи, които да изразят духовното ми пътешествие, аз вярвам в словото.

В най-тежките дни ми помогнаха двама души: големият ми син и един светец — златарят на име Саладин. Докато го слушах как работи в малкия си дюкян и изковава до съвършенство листовете варак, бях споходен от неописуемото вдъхновение да внеса последните уточнения в танца на въртящите се дервиши. Ритъмът, кънтящ откъм работилничката на Саладин, беше същият като пулса на всемира, като божествения ритъм, за който Шамс беше говорил и на който бе държал толкова много.

След време големият ми син се ожени за дъщерята на Саладин Фатима. Будна и любопитна, тя ми приличаше на Кимя. Обучавах я на Корана, Фатима ми стана толкова скъпа, че започнах да я наричам дясното си око, а сестра й Хедия — лявото си око. Ето какво ми доказа много отдавна милата Кимя: че като ученички момичетата са точно толкова схватливи, както и момчетата, че и повече. Обучавам на сема и жени и препоръчвам на сестрите суфистки да продължат тази традиция.

Преди четири години започнах да декламирам «Маснави». Първият стих ми хрумна един ден на зазоряване ей така, съвсем случайно, докато гледах как светлината на слънцето разрязва мрака. Оттогава стиховете се леят сякаш сами от устните ми. Не ги записвам. Затова пък Саладин записа най-старателно онези първи стихове. А синът ми направи преписи на всички. Именно благодарение на тях стиховете са се съхранили, защото, честно казано, помолят ли ме да ги повторя днес, едва ли ще успея. И в проза, и в стихове, думите идват при мен на ята, а сетне си тръгват точно толкова внезапно, като прелетни птици. Аз съм само речното корито, където те спират да починат на път за по-топли земи.

Започна ли да съчинявам стихотворение, никога не знам предварително какво ще кажа. То може да е дълго, може да е и късо. Не го обмислям. И когато стихотворението е готово, отново замлъквам. Живея в тишина. И подписвам совите газели[37] именно така, с Тишина, Khamush. Или с Шамс от Тебриз.

Светът се движи и се променя с бързина, над която ние, човеците, нямаме власт и която не можем да проумеем. През 1258 година Багдад беше превзет от монголците. Бе разгромен градът, който се гордееше с издръжливостта и блясъка си и твърдеше, че е център на света. Същата година умря Саладин. Ние с моите дервиши устроихме голямо празненство: минахме с тъпани и свирки през града, като танцувахме и пеехме от радост, защото именно така трябва да се погребва светец.

През 1260 година беше ред на монголците да загубят. Разгромиха ги мамелюците от Египет. Който вчера бе надделял, днес бе сломен. Всеки победител е склонен да смята, че ще тържествува за вечни времена. Който загуби пък, е склонен да мисли, че отново ще го победят. Но и едните, и другите грешат по една причина: променя се всичко, освен Божието лице.

След смъртта на Саладин ученикът Хусан, който бе възмъжал и напредваше по пътя на духовността толкова бързо, че сега всички го наричаха Хусан Челеби, започна да ми помага да записвам стихотворенията. Именно той е писарят, на когото продиктувах целия «Маснави». Скромен и великодушен е, попита ли го някой кой е и какво прави, той ще отговори, без дори да трепне:

— Аз съм смирен последовател на Шамс от Тебриз. Ето кой съм.

Малко по малко ставаш на четирийсет години, после на петдесет, на шейсет и с всяко ново десетилетие се чувстваш по-съвършен. Длъжен си да продължиш по пътя, макар че няма къде да стигнеш. Вселената се върти постоянно и неумолимо, а заедно с нея и Земята, и Луната, но всичко се движи единствено заради една тайна, заложена в нас, човеците. С това познание ние, дервишите, ще продължим да танцуваме в любов и сърдечна болка, дори и никой да не разбира какво правим. Ще танцуваме и при свади, и в голяма война. Ще танцуваме и в обида и скръб, и в радост и въодушевление, сами и заедно с други, бавно и бързо като течението на вода. Ще танцуваме в кръвта си. Във всичко, което е било и е във всемира, има съвършена хармония и тънко равновесие. Точките се менят непрекъснато и се заместват една друга, кръгът обаче си остава непокътнат. Правило номер трийсет и девет: «Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя.»

И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

Нашата религия е религия на любовта. И всички ние сме свързани с верига от сърца. Ако и когато някоя от брънките се повреди, някъде се добавя друга. На мястото на всеки Шамс, който си е отишъл от този свят, ще се появи друг — в различна епоха и с различно име.

Имената се менят, идват и си отиват, но същността остава непокътната.

Ела

Коня, 7 септември 2009 година

Близо до леглото му тя спеше на пластмасов стол, когато внезапно се събуди и се заслуша в неочаквания звук. Някой изричаше в мрака непознати думи. След малко щеше да започне нов ден. Но тя имаше чувството, че освен това ще дойде краят на нещо.

Попитайте някого, чул за пръв път призива за сутрешна молитва, и той ще ви каже същото. Че призивът е красив, наситен и тайнствен. И че в същото време в него има нещо необичайно, дори свръхестествено. Точно както в любовта.

В притихналата нощ Ела се събуди рязко именно от този звук. Примига няколко пъти в тъмното, докато не разбра, че гласът, изпълнил стаята, прониква през отворените прозорци. Трябваше да мине цяла минута, докато тя си спомни, че вече не е в Масачузетс. Това тук не беше просторната къща, където бе живяла с мъжа си и с трите си деца. Всичко тук принадлежеше на друго време, време, толкова далечно и смътно, че приличаше не на нейното минало, а на приказка.

Не, Ела не беше в Масачузетс. Намираше се в съвсем друга част на света, в болница в град Коня в Турция. И мъжът, чието дълбоко равномерно дишане тя чуваше като фон на призива за сутрешна молитва, не бе съпругът й от двайсет години, а любимият, заради когото един слънчев ден миналото лято тя беше напуснала Дейвид.

— Нима ще зарежеш съпруга си заради мъж без бъдеще? — бяха я питали отново и отново приятелите и съседите. — Ами децата? Нима смяташ, че ще ти простят някога?

Ето как Ела разбра, че ако за обществото има нещо по-страшно от това жена да напусне съпруга си заради друг мъж, то е тя да напусне бъдещето заради настоящето.

Включи настолната лампа и в меката кехлибарена светлина огледа стаята, сякаш за да се увери, че нищо в нея не се е променило през няколкото часа, в които бе подремнала. Това бе най-малката болнична стая, която беше виждала някога, не че бе виждала много. Почти цялата беше запълнена от леглото. Всичко останало бе разположено спрямо него: дървен гардероб, ниска квадратна масичка, още един стол, празна ваза, поднос с хапчета в различни цветове и до него книгата, която Азис четеше от началото на пътуването: «Ние с Руми».

Бяха пристигнали в Коня преди четири дни и в началото не се отличаваха от останалите туристи в града: разглеждаха паметниците, музеите и археологическите останки, тъпчеха се с местни ястия, снимаха всичко ново, колкото и обикновено и смешно да беше то. Нещата вървяха добре до завчера, когато бяха отишли да обядват в един ресторант и Азис се беше свлякъл на пода, а после бе откаран по спешност в най-близката болница. Оттогава Ела бдеше тук, край леглото му, чакаше, без да знае какво ще се случи, въпреки всичко се надяваше и в същото време се караше безмълвно и отчаяно с Бога, задето тъй бързо й е отнел любовта, която й е дал така късно в живота.

— Спиш ли, скъпи? — попита Ела.

Не искаше да го безпокои, но й се щеше той да е буден. Не последва отговор, само дишането му стана за миг по-неравномерно — пропусната нота в последователността.

— Буден ли си? — рече Ела през шепот, но и повиши леко глас.

— Вече да — потвърди бавно Азис. — Какво има, не можеш да спиш ли?

— Сутрешната молитва — отговори Ела и замълча, сякаш това обясняваше всичко: влошаващото се здраве на Азис, все по-големия й страх, че ще го загуби, и тази пълна лудост, любовта… всичко, вместено в тези две думи.

Азис седна с немигащи зелени очи. В мъждивата светлина на лампата, сред праните с белина бели чаршафи, красивото му лице изглеждаше натъжаващо бледо, в него обаче имаше и нещо могъщо, почти безсмъртно.

— Сутрешната молитва е особена — пророни той. — Знаеш ли, че от петте молитви, които всеки мюсюлманин трябва да отправя всеки ден, сутрешната се смята за най-свещена, но и за най-тежка?

— Защо?

— Вероятно защото ни откъсва от сънищата, а на нас това не ни харесва. Предпочитаме да продължим да спим. Затова в сутрешния призив има думи, каквито не чуваме в другите. В него се казва: «Молитвата е по-добра от съня».

«Но за нас двамата вероятно е по-добре да се наспим — помисли Ела. — Де да можехме да заспим заедно». Тя мечтаеше за лек непробуден сън, вълшебен като при Спящата красавица, за сто години пълно вцепенение, при което болката да отмине.

Подир малко призивът за молитва заглъхна и ехото му се отдалечи на все по-слаби вълни. След като изчезна и последният звук, светът стана някак странно сигурен, но и непосилно тих. Ела и Азис бяха заедно от една година. Една година на любов и осъзнатост. През повечето време Азис се чувстваше достатъчно добре, за да пътува с Ела, но от половин месец здравето му се бе влошило видимо.

Ела загледа как той заспива отново с ведро, толкова скъпо лице. Обори я тревога. Тя въздъхна тежко и излезе от стаята. Мина по коридори със стени, боядисани в оттенъци на зеленото, покрай стаи, където видя пациенти, млади и стари, мъже и жени, някои явно оздравяваха, други се чувстваха все по-зле. Опита се да не обръща внимание на изпитателните погледи, но с русата коса и сините очи й личеше отдалеч, че е чужденка. Никога през живота си не се беше чувствала толкова не на мястото си. Но всъщност не бе и пътувала много.

След няколко минути вече седеше при шадравана в красивата градинка на болницата. В средата му имаше статуя на малък ангел, а на дъното проблясваха няколко сребърни монети, всяка запечатала нечие тайно желание. Ела затърси из джобовете си монета, но не намери друго, освен листче с бележки и половин вафла. Погледът й падна върху няколко камъчета отпред. Гладки, черни и лъскави. Тя взе едно, затвори очи и го метна в шадравана, като нашепваше желание, за което вече знаеше, че няма да се сбъдне. Камъчето се удари отстрани на шадравана, отскочи и падна точно върху скута на каменния ангел.

Ела си помисли, че ако Азис е с нея, ще го изтълкува като знамение.

Когато след половин час се върна в стаята, тя завари вътре лекар и млада забулена медицинска сестра, Азис беше завит с чаршафа презглава.

Беше издъхнал.

Погребаха го в Коня като любимия му Руми. Ела подготви всичко, като внимаваше да не пропусне и най-малката подробност, но се уповаваше и на Бога да й помогне там, където не можеше да се справи. Първо уреди гроба — беше под огромна магнолия в старо мюсюлманско гробище. После намери музиканти суфисти, съгласили се да посвирят на ней, и разпрати имейли на приятелите на Азис навсякъде по света, да ги покани на погребението. За нейна радост успяха да дойдат мнозина — някои пристигнаха чак от Кейптаун, Санкт Петербург, Муршидабад и Сао Паулу. Сред тях имаше фотографи като Азис, а също учени, журналисти, писатели, танцьори, скулптори, предприемачи, селяни, домакини, дойдоха и осиновените му деца.

Погребението мина в сърдечна, радостна обстановка, на него присъстваха хора от всички вероизповедания. Те ознаменуваха смъртта му така, както знаеха, че би искал самият Азис. Децата си играеха щастливи, без надзор. Един мексикански поет раздаде pan de los muertos, а един стар приятел на Азис, шотландец, разпръсна върху всички розови листенца, които се посипаха като конфети — пъстро свидетелство, че в смъртта няма нищо, от което да се плашим. Един от местните хора, сгърбен възрастен мюсюлманин, който наблюдаваше всичко с широка усмивка и очи като свредели, заяви, че това вероятно е най-налудничавото погребение, което Коня е виждала някога след погребението на Маулана преди няколко века.

Два дни по-късно, когато най-после остана сама, Ела тръгна да се разхожда безцелно из града: гледаше семействата, които минаваха покрай нея, магазинерите, уличните търговци, които напираха да й продадат нещо, какво и да е. Хората се извръщаха след американката, която крачеше сред тях с подпухнали от плач очи. Тя беше чужденка тук, чужденка навсякъде.

Ела се върна в хотела и преди да плати и да се отправи към летището, свали якето и облече пухкав пуловер от ангорска вълна в прасковен цвят. «Цвят, твърде мек и смирен за жена, която се опитва да не е такава», помисли си тя. После се обади по телефона на Джанет, която единствена от трите й деца я бе подкрепила в решението да последва сърцето си. Орли и Ави и досега не й говореха.

— Мамо! Как си? — попита Джанет с глас, преливащ от топлота.

Ела се наведе напред в празното пространство и се усмихна на дъщеря си, сякаш тя стоеше точно отпред. После каза почти нечуто:

— Азис е мъртъв.

— О, мамо, моите съболезнования.

Настъпи кратко мълчание — и двете се чудеха какво още да кажат. Джанет наруши първа тишината:

— Сега ще си дойдеш ли, мамо?

Ела наклони замислено глава. Бе доловила във въпроса на дъщеря си още един, неизречен въпрос. Дали тя щеше да се върне в Нортхамптън, при съпруга си, и да прекрати бракоразводното дело, превърнало се в лабиринт от взаимна неприязън и обвинения? Какво щеше да прави сега? Нямаше никакви пари, нямаше и работа. Но винаги можеше да дава частни уроци по английски, да сътрудничи на някое списание и знае ли човек, някой ден да стане добър редактор на художествена литература.

Затворила за миг очи, Ела се зае да си пророкува сама с радостна убеденост и увереност какво ще й донесат дните напред. Никога досега не беше оставала сама и въпреки това, колкото и да е странно, не се чувстваше самотна.

— Липсваш ми, скъпа — каза. — Брат ти и сестра ти също. Ще дойдеш ли да се видим?

— Разбира се, че ще дойда, мамо — ще дойдем всички, но какво смяташ да правиш сега? Сигурна ли си, че няма да се върнеш?

— Заминавам за Амстердам — отвърна майка й. — Там има страхотни малки жилища с изглед към каналите. Ще взема под наем някое. Трябва да се науча да карам по-добре велосипед… няма да правя планове, скъпа. Ще се опитам да живея ден за ден. Ще видя какво ще ми подскаже сърцето. Така гласи едно от правилата, нали?

— Какви правила, мамо? За какво ми говориш?

Ела се приближи до прозореца и погледна небето, което във всички посоки бе изумително индигово. Въртеше се със своя си невидима скорост, разтваряше се, превръщаше се в нищо и така, подобно на кръжащ дервиш, се изправяше пред безброй възможности.

— Правило номер четирийсет — каза бавно Ела. — «Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, божествена или земна, източна или западна. Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.»