Любовник на смъртта

Как Сенка за първи път срещна Смъртта

Отначало естествено не се е казвала така, а някак най-обикновено, както си е редно, Маланя, да речем, или Агрипина. И презиме. Как иначе без презиме? Шаро, дето тича из двора, е без презиме, а човек задължително има и фамилно име, затова е човек.

Но когато Сенка Скорик я видя за първи път, тя вече беше с прякора си. Никой не я наричаше другояче, никой не й помнеше името и презимето.

А я видя по следния начин.

С момчетата седяха на пейка пред дерюгинския дюкян. Пушеха и си бърборясваха.

По едно време спира кабриолет: гумени колела, спиците боядисани златни, гюрукът от жълта кожа. И от кабриолета слиза една девица, каквато Сенка никога не беше виждал дори на Кузнецкия мост, дори на Червения площад по време на църковен празник. Не, не девица, а по-точно девойка или дори дева. Черната й коса сплетена и увита на венец, на раменете й копринен пъстроцветен шал, роклята й също копринена, цветовете се преливат, но не беше до шала и роклята. Лицето й беше такова… дори не знаеш как да кажеш какво. Погледнеш ли го — прималява ти. И Сенка примря.

— К’ва е тая клечка? — пита и за да не се издаде, цъкна плюнка встрани със стиснати зъби (плюеше най-далеч от всички, на два метра разстояние — нали е щърбав, голямо удобство).

Проха му отговаря: веднага си личи, един вид, Скорик, че отскоро си тук (Сенка наистина тогава още беше нов в Хитровка, преди две седмици беше духнал от Сухаревка). Ти си клечка, вика. Това е Смъртта!

Сенка отначало хич не загря каква смърт. Помисли, че Проха така го казва — в смисъл че е убийствено красива.

И наистина, такава красавица, не можеш откъсна очи. Челото високо, чисто. Веждите като кобилици, кожата бяла, устните алени, а очите — ах, какви очи! Сенка беше виждал такива на Конния площад, жребците от туркестанска порода имаха такива очи: големи, влажни, а все едно въгленчета горят в тях. Само че девойката-дева, дето слезе от кабриолета, имаше още по-красиви от техните очи.

Гледа Сенка разпрекрасната особа, мига на парцали, а Михейка Бухала си почисти едно тютюнче от устната и го ръга с лакът: ти, вика, Скорик, зяпай, ама с мярка. Че Княза ще ти отреже ушите и ще ти ги натъпче в устата да си ги изядеш, както по-рано накара волоколамския джамбазин. И той така я хареса Смъртта — джамбазинът. Та си взе белята.

Сенка пак не загря за „смъртта“ — много му се видя интересно за ушите.

— И к’во джамбазинът, изяде ли ги? — учуди се той. — Мен да ме накараш — никога.

Проха опъна глътка бира от шишето. Ще те накара, вика. Ако Княза те помоли най-любезно и приятелски, ще си ядеш ушите като едното нищо и дори благодаря ще кажеш, много ми се услади. Джамбазинът подъвкал-подъвкал едното си ухо, не може да го глътне, а Княза вече му клъцнал и другото и му го тика в устата. И за да ускори работата, го боцка с нож в търбуха. После му гнояса цялата тиква на волоколамеца, поду се. Порева ден-два, и ритна камбаната, така и не се върна в родния Волоколамск. Така е тук в Хитровка. Да ти е за обица на ухото, Скорик.

Сенка, не ще и дума, беше чувал за Княза, макар отскоро да се подвизаваше из Хитровка. Кой не е чувал за Княза? Най-лютият бандит в цяла Москва. По тържищата за него говорят, по вестниците го пишат. Копоите го дебнат, ама не могат да го докопат. Хитровка свой човек няма да предаде — знаят какво става с предателите.

„Но все едно не бих си ял ушите“, помисли си Скорик. „По-добре да ме заколи“.

— Тя на Княза ли е мацка? — попита той за невижданата хубавица — просто от любопитство. Реши да не я зяпа повече, много му е притрябвала. А и нямаше я вече, беше влязла в дюкяна.

— „Ся“ — присмя му се Проха (заради счупения зъб Сенка не можеше да изговаря някои букви). — Ти си — вика — мацка.

Ако в Сухаревка някой кажеше „мацка“ на момче, направо си изяждаше боя безпощадно и Сенка се засили да размаже костеливата мутра на Проха, но се отказа. Първо, може би тук, в Хитровка, си имат други правила и казаното не е обида. Второ, Проха е як бабанка, та не се знае кой кого ще размаже. И трето, много му се щеше да чуе за тази девойка.

Проха взе малко нещо да се прави на интересен, но после разказа.

Тя живеела, както си е редно, с майка си и татко си я в Добрая слобода, я в Разгуляй, с две думи, някъде оттатък. Израсла кипра хубавица, кандидати й налитали като мухи. И щом стигнала годинки, я сватосали. Потеглили да се венчават в черква — тя и годеникът й. Внезапно две черни псета, грамадански, право пред шейната им минали пътя — джит! Да са се сетили тогава да кажат молитва, можело е да не стане беля. Или поне да се прекръстят. Само че никой не се сетил или просто не са успели. Конете се подплашили от черните псета, дръпнали напред и на завоя цопнали право в Яуза. Годеникът умрял премазан, кочияшът се удавил, а девойката се отървала без драскотинка.

Добре де, всичко става. Подкарали годеника да го погребат. Тя, годеницата, вървяла редом с ковчега. Страдала ужасно — говореше, се, че много го обичала. А като тръгнали да минават през моста, точно срещу мястото, дето станало нещастието, тя изведнъж като викне: сбогом, братя християни! — и през оградата скочила от моста с главата надолу. Предния ден сковал студ, та нямало начин да не си строши тиквата в леда или да не си счупи врата. Но станало друго. Уцелила право в топлик с тънък лед и малко снежец отгоре. Цопнала — и край.

Бре, викат си всички, удави се. Тичат, ръкомахат. Ала реката я повлякла под леда стотина метра и я изхвърлила на плиткото, дето жените си перат прането.

Закачили я с ченгели или каквото е там, и я измъкнали. Тя, удавницата, на вид била като мъртва, но полежала, оправила се и пак нищо й няма. Жива-живеничка.

Заради този котешки късмет я нарекли Жива, други й викали Безсмъртна, но това още не бил последният й прякор. После се сменил.

Минава година, година и половина, и родителите й пак гледат да я омъжат. А девойката още повече се разхубавила. Поискал я един търговец, не съвсем млад, но много заможен. На Жива все й е едно: като са рекли търговец, нека е търговец. Които са я познавали тогава, разправят, че много тъгувала за годеника си — за онзи първия, дето загинал.

И какво? Новият жених ден преди сватбата на утренята в черквата като захъркал, като заразмахвал ръце — и туп на една страна. Погърчил се, помляскал с устни, и айде, лека му пръст. Дамла го ударила.

След този случай повече не помислила за брак, ами в най-скоро време избягала от родителския си дом с някакъв военен. Та заживяла с него в господарската му къща на „Арбат“. Съща кралица станала — обличала се като богаташка, идвала при майка си и татко си с лакирана каляска, носела дантелено чадърче. Офицеринът не можел да се ожени за нея, щото нямал бащината си благословия, но иначе я гледал като писано яйце, безумно я обожавал.

Ала тя и третия погубила. Той бил здравеняк юнак, бял и румен, пък като поживял с нея, взел да гасне. Станал бледен, хилав, краката не го държат. Докторите какво ли не опитали. И на минерални бани го пращали, и по чужбини — не и не. Викаха, че някакъв рак се бил загнездил в него и с щипките си му издрал всички вътрешности.

Та като погребала тя и офицера, вече всички, и най-простите, разбрали: нещо не й е у ред на тая мома. Тогава й сменили прякора.

Не можела вече да се върне в старата махала, пък и не искала. Животът й станал съвсем различен. Обикновените хора се пазят от нея. Край когото мине, всеки се кръсти и плюе през рамо. А й се лепели, то се знае, разни апаши смелчаци, дето смъртта не я имат за нищо. Щото тя, след като изпила кръвчицата и на онзи богаташ, нали я видя, станала е първа хубавица в цяла Москва.

И така продължило. Колша Колеца (прочут гепач, краднеше в Мешчани) ходи два месеца с нея и неговите си момчета го заклаха, недоволни от подялбата на плячката.

После имаше един Яша Костромской, конекрадец. Крадеше чистокръвни жребци направо от конюшните и ги продаваше на циганите за луди пари. Понякога имаше у себе си по няколко хилядарки накуп. Нищо не пожали за нея, направо я къпеше в злато. Застреляха го копои преди половин година.

Сега Княза е с нея. Вече три месеца. Та направо е озверял. По-рано си беше крадец като крадец, а сега да убие човек за него е все едно да размаже муха. И то само защото се е хванал със Смъртта и знае: не му е писано още много да остане на този свят. Дето има една приказка: гробът му се е отворил. Прякор без нищо не се лепва, и то такъв прякор.

— Какъв прякор? — не издържа Сенка, който го слушаше зяпнал. — Ти, Проха, така и не каза.

Проха се опули насреща му, чукна се по челото с кокалчетата на пръстите. Ама си, вика, недоносен. Що ли ти викат Скорик? Нали цял час това ти разправям. Смърт й е прякорът. Всички така й викат. И тя свикна, приема го.