Любовник на смъртта

Как Сенка се прояви

— На мен ли ми трябва? Че за какъв дявол си ми ти?

Княза яростно потърка трапчинката на брадичката си, парна Сенка с черните си очища — оня притрепера, но не биваше да се предава.

— Тя рече: върви, Скорик, не бери грижа, непременно ще си от полза за Княза, нали знам — тъй ми каза.

Мъчеше се да гледа големия човек нормално, безстрашно, а му трепереха мартинките. Зад гърба на Сенка се беше събрала цялата шайка: Цайса, Цаца-Шести, двамата с еднаквите сурати и още един зурльо (като че беше онзи, дето хъркаше с револвера). Май само сакателника безкрак го нямаше.

Княза живееше в странноприемница „Казан“ — в края на калидора, по който по-рано беше минал Сенка. От стаята с осквернения иконостас, където Цайса забиваше ножките, се върви още малко, завива се и там имаше стая и спалня. Спалнята мярна през открехнатата врата (спалня като спалня: легло, застлано с цветна кувертюра, на пода се валя топуз — бодлива стоманена ябълка с верига, друго нищо не се вижда), но стаята му беше забележителна. На пода — голям персийски килим, мек донемайкъде, сякаш стъпваш по горски мъх, покрай стените — ракли с дърворезба (кой знае какви богатства пази вътре!), на огромната маса редици купешка водка и коняк, сребърни чашки, наяден пушен бут и буркан с кисели краставички. Княза току бъркаше с цяла ръка в буркана, вадеше от краставичките и така сочно хрупаше, че на Сенка му потекоха лигите. Лицето му, макар красиво, беше бая подуто и подпухнало. Явно доста пиеше и дълго си отспиваше.

Княза обърса ръка в копринената си непрепасана блуза и пак взе бележката.

— Да не е полудяла? Не знае ли, че съм напълнил тестето? Аз съм Краля, нали така?

Сгъна пръст, а Цайса каза:

— Скоро ще имаш титли колкото царя император. Ти си Княз, в бандата — Крал, скоро ще станеш и Туз. С Божията милост Тузар Всемосковски, Крал Хитровански, Княз Запиянски.

Това „запиянски“ прозвуча много дръзко според Сенка, но Княза хареса шегата и се разцвили. Останалите също се разхилиха. Самият Сенка не разбра какво му е смешното, но за всеки случай и той се подсмихна.

— Да стана туз, пък ще редим — Княза остави бележката на масата и продължи да прегъва пръсти, окичени с пръстени: — Имам за Дама Смъртта, нали така? Ти, Цайс, си Вале, Сланината е Десетка, Боцмана е деветка, Шантав е Осмица, Щурав е Седмица, този маляк мога само за Шестица да го взема, ама си имам шестак. А, Цацо?

— Ми — отговори одевешното момче.

Сега Сенка разбра за какво говори Княза. Момчетата разправяха, че при истинските крадци, които държат на законите, шайката се нарича „тесте“, всяко тесте включва пълен кумплект. „Кумплект“ означава осем апаши, всеки със своето си положение. Главният е „крал“, той си има гадже, на техния език — „дама“, после е „валето“ — нещо като пръв помощник; плюс останалите бойци от десетка до шестица. А повече от осем души няма в шайките, така си е открай време.

Обърна се към дългокосия с нараснала почит. Гледай го ти, вале. Валето не само е дясната ръка на краля, ами в колодата обикновено е пръв в убийствата. Сигур затуй се казва вале, че поваля хората.

— Нямаме вакантности — рече Цайса неясно както винаги, но Скорик разбра: в шайката нямат свободни места, това иска да каже.

Странна работа, Княза сякаш не бързаше да разкара гостенчето. Седеше и се чешеше по темето.

— Два шестака — каква ще е тази колода? Как ще погледне Опщността по случая? — въздъхна Княза. — Ох, Смърте-Смъртушке, какво правиш с мен…

И по тази въздишка Сенка внезапно разбра, че Княза може и да мърмори, но не смее да пренебрегне желанието на Смъртта, макар да е голям герой. Скорик се окуражи, опъна рамене и загледа без страх апашите: сами си решавайте заплетения случай, нямам нищо общо. Смъртта отговаря.

— Добре — рече Княза. — Как беше? Скорик? Ти, Скорик, засега карай временно без номер. После ще видим какво да те правим.

От щастие Сенка чак зажумя.

С номер — без номер, вече е истински апаш, и то от най-известната банда в цяла Москва. Е, Проха, е, Михейка, ще се пукнете! А като започне да прибира и пай от плячката, ще може да си вземе Ташка за гадже, да не ляга с когото падне. Нека си седи вкъщи, да порасне, да си реди цветята.

Княза направи жест към масата, всички освен Цайса си наляха — кой водка, кой коняк, и взеха да пият. Сенка също опита от кафявата гадост — отврат, по-кофти от скоросмъртница. Макар да беше гладен, не си взе шунка — трябваше още от първия ден да се представи добре: не е някой гладник, а момче на място и не е за изхвърляне. Държеше се скромно, деликатно, гледаше и слушаше, без да се меси в разговорите, само това оставаше. А и крадците не го поглеждаха, какво ги интересува някакъв си маляк. Само Цацата го стрелна на два пъти с очи. Единия път просто така, втория път му намигна. Сполай и за толкова.

А Княза взе да разправя на близнаците седмица и осмица за Смъртта.

— Вие — рече, — Шантав и Щурав, сте отскоро при нас, та изобщо не знаете каква жена е тя. За виждане сте я виждали, но то нищо не е. Ще ви разкажа как я спечелих, тогава ще разберете. Когато предишният й ухажор Яшка Костромской гризна дръвцето и тя стана свободна, започнах да й се слагам. Отдавна я бройках, ама Яшка докато беше жив, не смеех. Той беше на голяма почит в Опщността, а пък аз тогава бях никой. Нито имах колода, нито хубаво свърталище, нито можех да се похваля с убийства и големи дела. Разбира се, в Хитровка всеки ме знаеше, обаче с Яша Костромской къде ще се меря! Ама си викам: пръст ще ям, но тази принцеса ще стане моя. Тогава за първи път ограбих една взаимоспомагателна каса, цапнах с топуза пазача. Заговори се за мен, позамогнах се. Взех да й пращам подаръци: злата и порцелани разни, японски коприни. Тя ми ги връща обратно. Отида при нея — пъди ме, хич не ми проговаря.

Аз търпя, разбирам — още съм никой за Смъртта.

Добре де. Нападнах пощенския влак, този път пречуках двама. Прибрах четирийсет хилядарки.

Посред нощ й се явих с цигански хор. На копоите от Мясницкия участък дадох петстотин рубли да не ми се пречкат. Пред вратата й турих атлазена кутия, в нея — брилянтова брошка, ей такава голяма.

И какво? Циганите и циганките без глас останаха, протриха си подметките от танци, а тя не отваря вратата, през прозореца даже не погледна.

Бре, викам си, какво искаш ти? Нито пари, нито подаръци — ясно. Какво тогава?

Реших да опитам другояче. Знаех, че Смъртта обича децата. В Мариинския приют, дето е за хитровски сираци, праща пари, дрехи, всякакви сладкиши. Яшка конекрадецът веднъж й поднесе сто златни империала в кошница с теменужки и тя, шашавата, прибра цветята, а парите даде на сестрите в сиропиталището да направят баня.

Аха, викам си. Така или онака, ама ще стане моето.

Купих много шоколад, чист швейцарски, три топа холандски плат за ризи и американ за спално бельо. Лично ги закарах и ги връчих на майка Манефа. На ви, викам, за сираците от Княза.

На това място зурлестият десетак прекъсна разказа на Княза, обади се:

— Аха, голяма работа беше, помним.

Княза го смъмри.

— Ти — вика, — Сланино, не се меси. И какво? Отивам при Смъртта горд-наперен — да видя има ли някаква промяна към мен. И тогава тя ми отвори вратата, ама хич да не беше отваряла. Излиза, очите й хвърлят мълнии. Да не си ми се мярнал, вика. Да не си припарил наблизо, и разни други такива. Та ме напъди зарад всичките ми усилия… Много се засегнах тогава. Подкарах един запой — цяла седмица бях като в мъгла. И най-криво ми беше в пиянските спомени, щом се сетех как с личните си пари купих проклетия шоколад и опипвах платовете да ги видя качествени ли са.

— Е, платовете впрочем ги взе без пари — пак се обади Сланината.

А Княза:

— Не е там работата. Криво ми е за усърдието. Не, си викам, тая няма да я бъде. Не е редно. От къде на къде платове и шоколад за вас? През нощта се прехвърлих през оградата на сиропиталището, строших прозореца, изкъртих вратата на килера и се развилнях. Изтръсках целия шоколад на пода и го стъпках с крака. Нацепих американа. Изпочупих всичко вътре. Вдигнах шум, дотича пазачът. К’ви ги вършиш, крещи, гадино, защо съсипваш нещата на сирачетата! Мушнах го с ножа право в сърцето, та ме опръска целия… Излизам от килера в кръв, конци, лицето ми черно от шоколада като на арапин. Насреща ми самата майка Манефа със свещ. Та заклах и нея в бъркотевицата. Все едно, си викам, душата си вече погубих. Майната й на душата и вечния живот. Без Смъртта изобщо никакъв живот не ми е драг…

— Да — кимна Сланината. — После цяла Москва гръмна. Макар да беше пиян, не си оставил никакви следи и свидетели. След време разбраха, естествено, че си бил ти, но не можаха да докажат.

Княза се подсмихна.

— Важното е, че нашите всичко веднага разбраха и докладваха на Смъртта. Аз се прибрах от сиропиталището и два дни съм спал като труп. Като се събудих, ми дават бележка от нея. „Ела, ще бъдеш мой“ — точно така беше написала. Ето такава е Смъртта. Върви я разбери.

Сенка изслуша разказа с двете уши, цял внимание, после дълго се чуди как да си обясни тази история, но така и не си я обясни.

Същия ден впрочем не му остана много време да се чуди — толкова неща се случиха.

След като Княза съобщи решението си за Сенка и почерпи тестето с водка и коняк, Цацата отведе новака при себе си (имаше стайче с басмена завеска близо до входа).

Той се оказа душа-човек, без фасони, ако да беше самият той с номер, а Сенка — пълна нула. Не виреше нос, говореше простичко и му разказа множество полезни неща вече като на свой, от колодата.

— Всичко е в ред, рече, Скорик, щом лично Смъртта е на твоя страна, не бой се. Може да спипат някого от нашите или да му светят маслото, тогава ти ще станеш шестица, аз ще се стана седмица. Дръж се за мен и ще си тип-топ. Настани се тук. Заедно ще си хъркаме за по-весело.

(Не успяха да похъркат заедно, но за това после.)

За Княза беше наясно, за Смъртта също знаеше не по-малко от Цацата, затова взе да разпитва за другите.

— От валето — каза Цацата, — всички се плашат, дори Княза внимава с него, защото е припадничав. Тоест иначе е кротък, спокоен, макар че все говори някакви неяснотии, но понякога нещо превърта и тогава става ужас и безумие, същи сатана. Той самият е от господарската класа, по-рано бил студент, ама затрил там някого си заради кокаин и го осъдили на доживотна каторга. Стой настрана от него, подучи го Цацата. Княза може и да те изтимари, и да те убие от бой, но поне знаеш защо, а този си е бесен.

Следващият в колодата, Сланината, се оказа украинец, украинец без сланина не може, оттам и прякорът. Нужен човек с големи връзки с ортаци и прекупвачи в други градове, цялата плячка той я намества и я обръща в сухо, тоест в пари.

За безкракия боцман — деветката — Цацата разказа, че наистина навремето е бил боцман във флота, най-геройски герой в цяло Черно море. Като заразправя за турчолята или за морски плавания, не мож’ се откъсна. На кораба парен котел му размазал краката. Има кръстове и медали, геройска пенсия — шестнайсет рубли, но не е от такова тесто, че да си гледа старините. Иска подвизи, разбойничество и плам. Дори не си взима почти никога дяла от плячката, а деветката е с голям дял, не е като неговата шесташката.

Седмицата и осмицата са братя близнаци от Якиманка. Огън-момчета. Познат стражар от Първи якимански участък ги препоръчал на Княза. Рекъл: големи куражлии, грехота е да не се използват, тъй ще си отидат бадева. А ги нарекли Шантав и Щурав, защото са луди глави и празноглавци. Шантав е иди-дойди, затова е по-старши, ама Щурав е съвсем перушан. Ако му каже Княза да щипне двуглавия орел от Спаската кула — ще се изкатери, без да му мисли.

Накрая Цацата въздъхна, потри длани и рече:

— Абе още днес ще ги видиш нашите в атака.

— В каква атака? — сърцето на Скорик се сви, още в първия ден веднага акция! — Ще нападнем ли някъде?

— Не, какво нападение. Много повече. Днес е схватката на Княза с Вампира.

Сенка си спомни, че Цайса беше попитал за същата тази схватка.

— А, дето ще е след шест? И какво? Кой Вампир, Котелническият?

— Той. Ще разиграват за московски туз.

Сенка подсвирна. Виж ти!

— Тузът при апашите е нещо като цар господар, единствен в цяла Москва. По-рано Кондрат Семьонич беше туз, голям човек, цяла Москва му имаше страха. Но се говореха какви ли не работи за него. Че е остарял, хванал ръжда, не дава на младите път. Някои го упрекваха, задето живеел в богатство и не в Хитровка, както е редно за туз, а в собствена къща на Яуза. И не умря като апаш — от нож, куршум или в затвор. В пухена постеля издъхна като някакъв търговец.

Та Опщността отсъдила един от двамата да стане туз — или Княза, или Вампира.

За Княза е ясно — орел бързокрил. Като стрела е излетял високо, такива дела върши — радост за сърцето. Едно му е лошо: голям бързак е и е вироглав. „Старците“ се боят да не се главозамае от такава власт.

Вампира е друга работа. Той е отдавнашен, тих, упорит, от тия, дето не хвърчат, ами се катерят нагоре. Не е известен с гръмки дела, от неговото тесте не гърмят изстрели, но и той всява страх като Княза.

Колодата на Вампира не се подвизава в грабежите, а се занимава с нещо ново, което не търпи шумотевица: щави магазините и дюкяните. На тези бандити им викат „доячи“. Ако искаш магазинчето ти да не пострада, санитарният доктор да не се заяжда и копоите да не те закачат — снасяй на дояча и си живей, върти търговията. А който не иска да шари, разчита на себе си или просто му се свиди, такъв не знае какво може да му се случи. Един упорит бакалин го бяха цапнали отзад по тиквата в тъмна уличка — не разбрал биля отде му дошло. Паднал, иска да стане — не може, земята се върти пред очите му. Изведнъж гледа: право към него препуска кон с каруца, каруцата натоварена с павета за улична настилка. Той крещи, размахва ръце, кочияшът хич не го чува. Конят прескочил бакалина, а колелата на каруцата минали право през краката му, цял го натрошили. Сега онзи бакалин го возят на стол с колелца, а на Вампира си плаща най-изрядно. На друг, продавач на сладолед, пак така издебнали щерката, мома за женене, метнали й чувал на главата и я прекарали — и не един или двама, ами пет-шестима бандюги. Оттогава си седи вкъщи, не мръдва навън и вече на два пъти я вадят от примката. Да си е платил сладоледаджията, нищо нямаше да се случи на дъщеря му.

— Но и Вампира не допада на всички „старци“ — обясни Цацата. — Онези, дето са по-възрастни и добре си спомнят отминалите времена, не одобряват занаята му. По-рано не се е кръвопийствало така.

Накратко, днес е схватката — Княза и Вампира да се разберат помежду си кой пред кого ще отстъпи.

— Ами те ще се избият! — ахна Сенка. — Ще се изпоколят, изпострелят.

— Не може, законът забранява. Ще си понаместят ребрата или някой ще сцепи кратуната на другия, и толкова. С оръжие е забранено, Опщността не позволява.

След четири дойдоха посредници от Опщността, двама спокойни, бавни „старци“ от почитаните крадци. Посочиха мястото за схватката — Коровий луг в Лужники — и часа: точно в седем. Казаха също, че Вампира иска да знае с цялата колода ли да дойде или как.

Настаниха „старците“ в предната стая да пият чай и да чакат отговора, а цялата шайка се събра край масата на Княза. Дори Боцмана пристигна от улицата, да не би да го забравят.

Щуравия пръв викна:

— Всички ще идем! Ще опердашим вампирчетата, та да има да ни помнят.

Княза му се сопна:

— Мисли, тикво, после говори. Имаме ли дама? Нямаме. Смъртта няма да се юрне с нас на Коровий луг да се бие, нали?

Всички се усмихнаха и зачакаха продължението.

— А Вампира ще вземе Манка Сипаничавата. Тя миналата година така тресна главите на двама копои, че ония повече не станаха — продължи Княза, докато полираше с четчица ноктите си. Беше седнал крак връз крак и отронваше думите като злато — сигурно вече се виждаше туз.

— Знаем я Манка, бива си я — потвърди Боцмана.

— А така. Нататък. Ти, Боцмане, с извинение, си сакат. Каква полза от теб за сблъсъка?

Боцмана заподскача на чуканчетата си от вълнение:

— Ама аз… С дъската като ги подхвана — ще се превият одве. Княже, нали ме знаеш!

— С дъската — изимитира го Княза и прегриза някаква кожичка. — А Вампира има за деветка Вася Угрешки. Как се виждаш с дъската срещу него? Тъй де.

Боцмана се натъжи, заподсмърча.

— Сега да вземем шестицата — кимна Княза към Цацата.

Онзи рипна:

— Аз пък к’во?

— Такова. Те имат шестица Сопата. Той с юмрук забива десетсантиметров пирон в греда, а тебе, Цаца, сопол ще те събори. Та каква е картинката, господа апаши? Картинката е такава, че тяхната колода ще наемете нашата както си иска. А после ще кажат, че Княза е бил с тестето, никой няма да пита кой е недъгав, кой е слабосилен, а кой изобщо е липсвал. Да-да, ще кажат — прекъсна той надигналия се ропот.

В стаята стана тихо и тъпо.

Сенка се беше сврял в ъгъла, притеснен да не го изпъдят. Че няма да го вземат на сблъсъка, не го тревожеше особено. Не беше голям мераклия да размахва юмруци, и то срещу истински бойци. Ще го разкъсат и ще го стъпчат в земята.

Княза се полюбува на ноктите си, отгриза още една кожичка и я изплю.

— Викнете „старците“. Аз решавам. И млък всички, да не съм чул нито дума.

Цацата изтича да викне посредниците. Те влязоха, изправиха се на прага. Княза също се надигна.

— Двама да се явим за сблъсъка, това е моето мнение — погледна весело и тръсна перчем. — Кралят и още един, когото кралят си избере. Тъй предайте на Вампира.

Цайса се прозя при тези думи, останалите се навъсиха. Но никой не гък не каза — явно пред външни хора караниците са забранени, реши Сенка.

Но и когато „старците“ си отидоха, пак не се чуха свади. Щом Княза е рекъл, точка.

Цацата му намигна: излез за малко.

И в коридора му пошепна, подсмърчайки:

— Знам добре мястото. Там има една барачка, да идем да се скрием!

— Ами ако ни видят?

— Ще ни заколят като нищо — безгрижно махна с ръка Цацата. — За такива неща при нас прошка няма. Ма да не ти пука, няма да ни видят. Казвам ти, барачката е чудна. Ще се зарием в сеното и никой няма да ни усети, а ние всичко ще виждаме.

Сенка се уплаши, заколеба се. А Цацата плю на пода и рече:

— Както искаш, Скорик, решавай. Но аз да бягам. Докато се туткат, ще ги изпреваря.

Сенка тръгна с него, къде ще ходи. Да не е мома да се плаши. А и му се щеше да види какво ще стане: не е всеки ден апашки сблъсък, дето ще определи кой да е туз в Москва. Такъв късмет не се пада всекиму.

Не се наложи да тичат, разбира се — Цацата просто така се изрази. Той, апашинът, беше въшлив с пари. Излязоха на „Покровка“, взеха файтон и подкараха към Лужники — извън града. Цацата притури към платата на кочияша рубла отгоре, за да кара бързо. За двайсет и три минути стигнаха по крайбрежната улица — Цацата гледаше сребърния си часовник.

Коровий луг беше ливада като ливада: жълта трева, репеи. От едната страна оттатък речицата стърчаха Воробьовите възвишения, от другата страна беше Новодевичия манастир с бахчите.

— Ей тук ще е сблъсъкът, другаде няма къде — посочи Цацата утъпканата пръст, където се събираха четири пътеки. — Няма да е в тревата, там е пълно с говежди фъшкии, ще си омажат патъците. А барачката е къде е.

Барачката беше вехта, да я духнеш — ще падне. Скована някога за сено, явно дните й бяха преброени. От голото място дотам бяха десетина-петнайсет крачки.

По стълбата се качиха на тавана със старо, миналогодишно сено. Свиха се в сеното. Дръпнаха и стълбата, за да не се досети някой и да реши да провери.

Цацата пак си погледна часовника и рече:

— Пет и три минути и половина. Още почти два часа. Да направим едни карти — залог половин рубла?

И измъкна тесте от джоба си. От страх Сенка не си усещаше ръцете и краката, тръпки го побиваха, а този карти ще шляпа!

— Нямам пари.

— Тогава на перкане по челото. Само че леко, без номера, че главата ми е слабото място.

Тъкмо раздаде картите — и се чуха гласове. Отзад, откъм жепето, идваше някой.

Цацата залепи око на една пролука и пошепна:

— Ей, Скорик, я глей!

И Скорик погледна.

Трима заобикаляха барачката, на вид апаши, но непознати на Сенка. Единият висок, широкоплещест, с малка остригана глава; другият с нахлупен до очите каскет, но дори и така си личеше, че носът му е окапал, третият — нисък, с дълги ръце, със закопчано сако.

— Ах, гадината — пошепна Цацата право в ухото на Сенка. — Какво е намислил! Катилската!

Мъжете влязоха в барачката, така че се наложи да ги гледат вече през пропукания таван. И тримата легнаха на земята и се покриха със слама.

— Кой е гадина? — тихо попита Сенка. — Какви са тия?

— Вампира е гадина, гнида нещастна. Тия са негови бойци, от неговата колода. Едрият е Сопата, шестак. Безносият е Клюна — осмица. А малкият е Йошка, валето. Сега я закъсахме. Ще избият нашите.

— Защо да ги избият? — стресна се Сенка.

— Йошка за ръкопашен не става, няма сила, но от леволверт стреля без грешка. По-рано е бачкал в цирка, там е гасил свещи с куршуми. Щом са взели Йошката, значи ще стане пукотевица. А нашите са с голи ръце, ще дойдат без ютиите. И няма как да ги предупредим…

От тази вест на Сенка му затракаха зъбите.

— И к’во ще правим?

Цацата също цял пребледня:

— Знам ли…

Така седяха, разтреперани. Времето се точеше бавно, сякаш направо беше спряло.

Долу беше тихо. Само веднъж драсна клечка и замириса на тютюнев дим, веднага някой изсъска: „Стига бе, Сопа, изрод такъв, да не искаш да ни подпалиш всичките? Убих те!“

И пак тишина.

После, когато до седем часа оставаше съвсем малко време, нещо прещрака.

Цацата показа с пръсти, че дръпват предпазителя.

Ужас!

Два кабриолета пристигнаха до голото място едновременно от двете страни.

На капрата на единия, луксозен, с червен лак, беше седнал Цайса — с шапка, пясъчножълт костюм с жилетка, с бастунче. Княза с цигара се беше изтегнал на кожената седалка. И също нагласен: небесносиня риза, препасана с ален колан.

В другата каляска, по-скромна от първата, но също лъскава, на капрата беше седнало едно женище с ръце като пушени бутове, главата й овързана с шарена забрадка, от която напираха тлъсти червени бузи. Отпред под жилетката й сякаш бяха затъкнати две тикви — Сенка никога не беше виждал такова гръдно изобилие. А Вампира също като Княза седеше отзад. Доста никакъв на вид: жилав, плешив, окото му тънко, змийско, косата му на мазни фъндъци. Няма вид на орел, не може да се мери с Княза.

Срещнаха се на голото място, не се ръкуваха. Княза и Вампира попушиха, без да се погледнат. Цайса и женището стояха малко зад тях — явно такъв беше редът.

— Да вдигнем малко шум, а, Сенка? — пошепна Цацата.

— Ами ако Вампира просто така е пратил своите в бараката, за всеки случай? Да не би Княза да се увлече. Тогава да ни заколят ли искаш? — видя му се ужасно да шукнат дори. Ами ако този Йошка вземе да гърми през тавана?

Цацата шепне:

— Кой знае… Добре, ще видим.

Онези на ливадата си допушиха и хвърлиха фасовете.

Пръв заговори Княза.

— Защо не си с валето?

— Йошка е със зъбобол, цял се е подул. Пък и защо ми е валето? Не ме е страх от тебе. Ти се плашиш от мен, та си взел и Цайса. А аз съм с Манка. Теб и жена ще те надвие.

Манка се изкикоти басово — стори й се много смешно.

Княза и Цайса се спогледаха. Сенка видя как Цайса забарабани с пръсти по дръжката на бастуна. Дали не са се досетили, че работата не е чиста.

Не, не бяха се досетили.

— Като е жена, жена да е, твоя работа — Княза подпря ръка на хълбок. — Ти само с жени се оправяш. Като стана туз, ще ти позволя да отговаряш за мадмоазелките в Хитровка. Таман работа за теб.

Искаше да го обиди, но Вампира изобщо не се засегна, само се усмихна и изпука с дългите си пръсти:

— Ти, Княз, си виден бандит, разбира се, израстваш, но още си млад. Какъв туз ще ми ставаш? Дето се вика, от вчера си имаш и колода. Пък и много си скандален. Ей на, всички копои те издирват, а при мен нещата вървят тихо-гладко. Откажи се с добро.

Уж мирни думи, но в гласа му се чува гавра — сигурно нарочно се прави на наивен, та Княза пръв да кипне.

А Княза му вика:

— Аз летя като орел, а ти си лешояд, налиташ на мърша! Бива те в приказките! За двама ни Москва е тясна! Или ми клекни, или… — и показва с пръст — чик! — през гърлото.

Вампира облиза устни, килна глава на една страна и бавно, дори нежно му казва:

— Какво „или“, Князче? Или да ти клекна, или смърт, а? Ами ако твоята Смърт вече ми е клечала? Хубава девойка, мека, клати те като пухена постеля… Княза наведе глава, озъби се като вълк на противника си.

Но онези двамата явно имаха уговорка. Вампира скочи вляво, жената вдясно, и като свирна с два пръста!

Долу изшумоля сеното, тресна се вратата и от бараката изхвърча Йошка, засега сам. Държеше в ръката си черно оръжие с дълга цев.

— Стой! — вика. — Гледай насам! Вие ме познавате, йошкин корен, знаете, стрелям точно.

Княза замръзна на място.

— А, така ли, Вампир? — рече. — Катилската?

— Така, Князче, така. Защото съм умен, а за умните няма закони. Я залягайте и двамата на земята. Залягайте, че Йошката ще ви застреля.

Княза се озъби — сякаш се ухили.

— Не си умен, Вампир, а си тъп. Къде си ръгнал срещу Опщността? Сега вече отпиши работата. Нищо повече няма да правя, „старците“ ще свършат всичко вместо мен. Да легнем, Цайс, да си починем. Вампира сам си подписа присъдата.

И легна по гръб. Метна крак връз крак, извади цигарка.

Цайса го погледна, ровна пръстта с върха на трандафора — май му дожаля за костюма — и също се излегна на хълбок, подпря глава. Бастунчето сложи до себе си.

— И какво? — пита. И към Йошка: — Стреляй, мъничък мой зуав. Знаеш ли какво правят нашите традиционалисти с катилите? За тази шегичка и под земята ще те намерят и пак под земята ще те натикат.

Чудноват сблъсък. Двама лежат и се усмихват, трима стоят и ги гледат.

Цацата пошепна:

— Няма да посмеят да пушкат. За такова нещо живи ще ги зарият, такъв е законът.

В този миг Вампировата изгора пак свирна. От бараката изскочиха другите двама и се метнаха върху легналите: Сопата захлупи Княза, Клюна обърна Цайса с лицето надолу и ловко му изви ръцете.

— Това е, Князче — засмя се Вампира. — Сега Сопата ще ти изкара с юмрук мозъка. А Клюна ще строши ребрата на твоето вале. Така за оръжието никой няма да разбере. Това е. На Опщността ще кажем, че сме ви надвили. Не сте се справили с Вампира и неговата женска. Аре, братлета, вижте им сметката!

— Ааа! — чу изведнъж Сенка току в ухото си.

Цацата се отблъсна с лакът, надигна се на колене и с вопъл скочи право върху раменете на Йошка. Не се задържа, прекатури се на земята и Йошка го тресна с ръкохватката по слепоочието, но и тази кратка минутка, когато Сопата и Клюна обърнаха мутри в посока на вика, стигна на Княза и Цайса да избутат враговете и да скочат на крака.

— Стрелям, Вампир! — кресна Йошка. — Не стана твоята! После ще извадим куршумите! Кой ще ти гледа!

Тогава Сенка изненада самия себе си. Изврещя още по-силно от Цацата и се метна на гърба на Йошката. Вкопчи се в него с мъртва хватка, заби зъби в ухото му — усети солен вкус в устата си.

Йошка се върти, иска да хвърли момчето, но не може. Сенка мучи, със зъби му къса ухото.

Нямаше дълго да издържи, разбира се, но Цайса вдигна бастуна от земята, тръсна го, дървото отлетя, а в ръката на валето блесна нещо дълго стоманено.

Цайса подскочи към Йошка — сгъна единия си крак, другия опъна, като пружина се разтегна и целият стана изведнъж дълъг като змей. Уцели Йошка с желязото право в сърцето и онзи веднага спря да размахва ръце, свлече се и притисна под себе си Сенка. Той се измъкна изпод падналия и взе да гледа какво ще последва.

Успя да види как Княза се измъкна от лапите на Сопата, засили се и заби глава в брадичката на Манка — онази си седна на задника, поседя малко и се просна. А Княза вече се беше вкопчил в гърлото на Вампира, двамата се претърколиха от утъпканата пътека в тревата и там бясно се разлюляха сухите стъбла.

Сопата понечи да се хвърли на помощ на краля си, но Цайса го застигна — лявата ръка зад гърба, в дясната дългия нож — джик-джик във въздуха. И от стоманата капят червени капки.

— Не си отивай ти — нареждаше, — върни се. Отдавна любя те безкрай. Със ласки огнени и нежни… ще те зарадвам и сломя.

Този стих беше познат на Сенка — от една жална песен.

Сопата се извърна към Цайса, замига, заотстъпва. А Клюна като по-бърз веднага отхвърча встрани. Княза с Вампира пак се изтърколиха на голото място, но сега вече личеше кой е победител. Княза беше омаломощил врага, хвана го с ръка за гагата и взе да му удря тимберицата в земята.

Оня хрипти:

— Стига, стига. Ти победи! Аз съм помияр.

Това е една специална дума. Който се нарече така при сблъсък, не е редно повече да бъде бит. Не е по закон.

Княза за назидание му заби още два юмрука, а може би и повече — Скорик не видя. Той беше клекнал до Цацата и гледаше как от черна дупка на слепоочието му изтича нещо тъмно. Цацата беше абсолютно мъртъв — Йошка му беше строшил черепа с оръжието си.

После цели четири дни „старците“ решаваха да се брои ли този сблъсък. Решиха да не се брои: Вампира беше действал катилската, разбира се, но и Княза се беше изложил: валето му дошло с желязо, а и две момчета се криели наблизо. Засега Княза не става за туз, така отсъдиха. Нека временно Москва остане без апашки цар.

Княза беше бесен, пиеше безспир и заплашваше да натика Вампира в миша дупка. Онзи никакъв не се мяркаше, ближеше някъде рани след нападението на Княза.

Цяла Хитровка гърмеше за лужниковската схватка.

За Сенка настъпиха, може да се каже, златни дни.

Сега той беше шестак на Княза, тоест вече съвсем законно. От колодата заслужи за доблестта си добро положение и пълна почит, да не говорим за отношението на хитровските браточки.

Сенка отскачаше до тях по три пъти дневно уж по важна секретна работа, а всъщност просто да се пофука. Целият гардероб на Цацата остана за него: панталон от английско сукно с ръбове, ботуши от шевро, куртка „буланже“, шапка капитанка с лачена козирка и сребърен часовник с ланец и сребърно черепче. Хлапаците от цялата махала тичаха да стиснат ръка на героя или поне отдалече да го видят, да го чуят какво разказва.

Проха, който по-рано поучаваше Сенка и виреше нос пред него, сега го гледаше в очите и тихо, да не чуят другите, го молеше да го уреди някъде шестак, ако ще и в най-скапана колода. Скорик го слушаше снизходително, обещаваше да помисли.

Ах, чудно беше.

Само дето още нямаше пари, но се надяваше на предстояща плячка.

И скоро дойде време за първа акция.