Любовник на смъртта

Как Сенка търсеше съкровището

Естествено, не беше на себе си след всичко това.

Ту си мислеше: как го търпи земята този изверг, дори малкото дете не оставил живо, та и очите му извадил. А и Княза, и той! Уж е честен бандит. Защо държи този безчестник, който избожда очите на живи хора?

Ту мисълта му прескачаше и той започваше да си представя съкровището, но неясно: нещо като царските двери в черквите. Всичко блести, искри, заслепява те, нищо не виждаш. Представяше си и сандъци, в тях злато и сребро, скъпоценни камъни.

После се сети за брат си Ванюшка — как ще отиде при него и няма да му подари дървен кон с кълчищена опашка, нито пони недорасло, както съдията Кувшинников, а истински арабски жребец и към него каляска с ресори.

И за Смъртта си мислеше, разбира се. Ако стане много богат, може да му обърне внимание. Тогава няма да е луничав и щърбав, няма да е комарче и бързолет, а Семьон Трифонович Скориков, самостоятелен кавалер. И тогава…

Какво „тогава“, не знаеше.

Щом излезе от убийствената стая, бързо се върна в най-последното мазе с кръгли тухлени подпори, Синюхин май точно за него говореше.

„Последната подпора“ откъде — оттам или отсам?

Сигурно от страната, която е по-далеч откъм стайчето на Синюхин.

Макар да беше като пиян след всички премеждия, Сенка се сети да вземе кибрита и борините от масата.

В далечния ъгъл клекна, запали клечка кибрит. Видя старовремските дялани камъни, всеки колкото сандък. Как ще ги размести?

Огънчето изгасна и Скорик заопипва мазилката между камъните, побутна съседните — умряла работа.

Добре. Отиде в другия ъгъл отдясно. Сега вече запали борина. Освети отвсякъде. Камъните бяха същите, но около най-долния чернееха малки процепи. Я да видим.

Подхвана го, задърпа — камъкът веднага помръдна.

С пъхтене го извади и го помести. От дупката го лъхна миризма на спарено и влажно.

Сенка пак се разтрепери. Верни излизаха думите на Синюхин! Там има нещо.

Горния камък извади още по-лесно — той беше малко по-широк от долния. Третият — още по-широк и без хоросан, извади общо пет камъка. Най-горният тежеше поне петдесетина кила, ако не и повече.

Сега пред него чернееше дупка — през нея спокойно можеше да пропълзи странично.

Прекръсти се и запълзя.

Щом се вмъкна, усети, че стана по-широчко. Поколеба се дали да върне камъните. Но се отказа — кой ще заглежда по ъглите? Без светлина все едно нищо не се вижда, а ерохинските обитатели не обичат светлината.

Нямаше търпение час по-скоро да стигне до съкровището.

Запали угасналата борина.

Ходникът беше с ширина около аршин и половина, от ниския таван висяха някакви сиви дрипи — паяжини или прахуляци. А долу нещо изписка. Плъх. Всички подземия са пълни с плъхове, там е истинското им царство. Но тези тук бяха ужасно нагли. Един му скочи право върху ботуша, заби зъби в кончова. Той го тръсна, веднага му скочи друг. Брей, че смелост!

Разтропа се: къш, проклетници!

И после, докато напредваше по ходника, остромуцунестите твари непрестанно му се вряха в краката. От тъмното като капчици проблясваха оченцата им.

Момчетата разправяха, че зимъс плъховете обезумели от глад и отгризали носа и ушите на пияндур, който заспал в мазето. Ако се оставят сами пеленачета в люлки, без да се наглеждат, плъховете често ги изгризват. Нищо де, самоуспокои се Сенка. Нито е пиян, нито е пеленаче. А ботушите му не могат да прегризат.

Когато догоря борината, не запали нова. Защо? Пътят е само един.

Не можеше да каже колко е вървял в тъмното, но не беше много време.

С разперени ръце опипваше стените, за да не пропусне някой ходник или завой.

По-добре да беше опипвал тавана — налетя челно на някакъв камък, чак свитки му изскочиха и му се завъртяха жълти кръгове пред очите. Наведе глава, направи три малки стъпки и стените и от двете страни изчезнаха.

Запали борина.

От ниския проход беше попаднал в някаква изба. Може би това е мястото, за което говореше Синюхин на мъртвия си син?

Тук таванът беше плавно извит, от тесни тухли, не много висок, но все пак не го стигаше с ръка. Тухлите се бяха оронили тук-там и по пода се валяха парчетии. Помещението не беше нито голямо, нито малко. Двайсетина крачки от стена до стена.

Сенка не видя никакви сандъци.

Край лявата и дясната стена имаше купища вършини. Приближи се — не, не са вършини, а почернели железни пръти.

Срещу ходника, от който беше дошъл, някога явно е имало врата, но беше засипана догоре с потрошени тухли, камъни и пръст, не можеше да се мине.

А къде е грамадното съкровище, заради което Синюхин и цялото му семейство бяха зверски избити?

Да не е в някое подземие, а Синюхин да не е успял да дообясни?

Сенка запълзя по пода, като почукваше навсякъде. Борината догоря — запали друга.

Подът, също тухлен, кънтеше тъпо. Посред помещението намери голяма кесия от вкоравена кожа, овехтял боклук. Но вътре нещо прозвънна.

А така!

Обърна я, изтръска я. На пода звънко се посипаха някакви люспици-листенца колкото нокътя на кутрето. Малко, една-две шепи.

Да не са златни?

Май не са — люспиците бяха тъмни и не блестяха.

Сенка беше чувал, че златото се пробва със зъби. Захапа едно листенце. Вкусът беше на прашно. Дявол ги знае. Може пък наистина да са златни?

Прибра люспиците в джоба си и продължи да пълзи. Още три борини изгори, обърса целия под с колене, но не намери нищо повече.

Седна си на задника, подпря глава, омърлуши се.

На ти съкровище. Значи Синюхин е бълнувал.

Или скривалището е в стената?

Скочи, взе железен прът от купчината и зачука по стените.

След малко от кънтежа ушите му писнаха — и толкова. Нищо не откри.

Извади от джоба си една люспа, вдигна я до светлинката: човек на кон, някакви непознати букви. Прилича на монетка, ама някак разкривена и все едно наядена.

От разочарование пак бръкна в кесията да провери под хастара. Напипа още две люспи и монета — кръгла, истинска, по-голяма от рубла. На нея имаше изсечен брадат мъж и също някакви букви. Монетата беше сребърна, това веднага му стана ясно. Сигурно по-рано е имало цяла торба с такива пари, но Синюхин я е прибрал, скрил я е на друго място. Върви я търси сега.

Нямаше как — тръгна си унило обратно през ходника.

Сребърна монета. Някакви люспи сребърни ли са, медни ли са, не е ясно. Но дори да са сребърни — великото богатство!

Взе си железния прът, с който преслуша стените, за да пъди плъховете. Пък и за друго може да свърши работа — беше приятен на пипане, удобен за хващане.