Любовник на смъртта

Как Сенка живя много богато

Излезе, че било трудно.

На Лубянския площад, където кочияшите водят конете на водопой до фонтана, на Сенка също му се допи — квас, сок или оранжада. И му престърга под лъжичката. Откога не беше ял? От вчера сутринта не беше куснал нищо. Да не е някой отшелник!

Така започнаха трудностите.

Обикновен човек разполага с всякакви пари: и рубли, и копейки. А богаташът Сенка имаше само банкноти по пет стотака. Това значи нито в гостилница да влезе, нито файтон да вземе. Кой ще му развали толкоз пари? И то като си шик по хитровски: с препасана блуза, нагънати ботуши, накривен апашки каскет.

Ех, трябваше да вземе от бижутера поне единия петруша по-надребно, че така ще умре от глад, както царят от приказката, дето им разказваха навремето в училище: каквото и да докоснел, всичко ставало на злато, та горкият с цялото си богатство не можел ни да хапне, ни да пийне.

Скорик се върна на „Маросейка“. Понечи да отвори вратата — заключено. Само папагалът Левончик кибичи зад стъклото, пули се и вика нещо, отвън не се разбира.

Ясно: Ашот Ашотич е пуснал кепенците и се е втурнал по своите, как бяха, лекционери-нумизмати, да върти истинската търговия — да продава сребърните пръти.

При Ташка ли да иде? Да си вземе част от подарените пари?

Първо, че сигурно вече кръстосва улицата. Второ, че е резил. Подари й гердана — после си го взе. Даде й пари — и пак да си ги иска. Не, някак сам трябва да се оправя.

Да чопне от пазара, докато не са затворили?

По-рано, дори днес сутринта, Сенка като едното нищо щеше да свие нещо за плюскане от Ящните сергии, окото му нямаше да мигне. Но можеш да крадеш, когато нищо не губиш и душата ти гори. Ако ти е притеснено — не ти мърда да те гепят. А как да не ти е притеснено, щом в пазвата ти шумолят парички?

Направо му идеше да вие от глад. Каква е тази гавра? Да имаш две хиляди, а да не можеш да си купиш дори геврече за копейка!

Сенка така се обиди на житейското коварство, че тропна с крак, метна си каскета на земята и сълзите му потекоха, хем не ред сълзи, ред сополи, както има една приказка, а направо по два реда.

Стои до уличната лампа и реве като последен тъпак.

Изведнъж — детски глас:

— Глаша, Глаша, виж какво голямо момче, пък плаче.

Откъм пазара идваше малко момченце с моряшка блузка. Водеше го румена жена, бавачка или кой знае каква, с кошница в ръка. Явно беше тръгнала на пазар, а господарското дете й се е лепнало да върви с нея.

Жената каза:

— Щом плаче, значи му е зле. Гладен е — и шляп монетка от петнайсет копейки в хвърления каскет на Сенка.

Като видя паричката, Сенка още по-горчиво ревна. Съвсем се вкисна.

Изведнъж — дзън — още една монетка, медно петаче. Хвърли му го бабичка със забрадка. Прекръсти го отдалеч и си продължи по пътя.

Той прибра подаянията, понечи веднага да се втурне за пирожки, но му просветна. Добре, ще се натъпче с пирожки, а после? По-добре да събере три-четири рубли, та да си купи поне сако. Тогава може би ще успее да си развали „петрушата“.

Клекна и взе да си търка очите — вече не от сърдечна болка, а за по-жално. И какво? Целият християнски народ пожали плачльото. Нямаше и час да беше клечал, и събра цял каскет медни парички. Преброи ги — рубла и четвърт.

Та клечеше така, хленчеше и разсъждаваше във философски смисъл: дори когато нямаше нито грош, не беше просил, а сега? Това е тя, богаташката орис. И в Евангелието същото е казано: че хората, дето имат богатство, са най-големите сиромаси.

Внезапно някой го удари по задника, и то доста болезнено. Обърна се — зад него сакат с патерици, и като се разкрещя:

— Вълци! Хиени! Все на чуждото! Мое си е мястото, от памтивека си е мое! Човек един чай не може да иде да изпие! Давай, което си насъбрал, крадльо, да не викна нашите! — и удря, удря с патерицата.

Скорик си грабна каскета, насмалко да попилее събраното. И побягна да не стане беля. Просяците са такива — може и да те утрепят от бой. Те си имат своя Опщност и свои закони.

Та тръгна по „Воскресенски“ площад и взе да си мисли как най-разумно да похарчи рублата и двайсет и пет.

И му просветна.

От „Болшая московская гостиница“, дето на входа винаги пази портиер, изскочи момче за поръчки с куртка със златни букви БМГ и златна кокарда. В ръка стискаше три рубли — явно някой гост на хотела го беше пратил нещо да купи.

Скорик настигна разсилния и взе куртката и фуражката за половин час под наем. За предплата даде всички дребни, които беше изпросил на пазара. Обеща, щом се върне, да плати още два пъти по толкова.

И бегом в Руско-азиатската банка.

Подаде на гишето петстотинрублевата банкнота и помоли в скороговорка — ужким бърза:

— Развалете ми на четири „катенки“, а едната стотачка на дребни. Тъй поръча гостът на хотела.

Касиерът почтително поклати глава:

— Какво доверие ви имат на болшемосковските.

— Така сме се поставили — гордо отговори Сенка.

Банковият служител свери номера на банкнотата с някакъв лист и му развали парите точно както поръча.

Оттам нататък, след като Скорик се облече с нови дрехи от Александровския безистен и се подстрига модно в бръснарница „Паризиен“, богаташкият му живот потръгна по-леко.

Имаше достатъчно пари да се настани в същия хотел — „Болшая московская“ и Сенка почти стигна до вратите, но огледа електрическите ламби, килимите и лъвските муцуни по первазите и се смути. Сега наистина беше облечен като господин и в чисто новия му куфар имаше още много скъпарски дрехи, чисто нови, но хотелските портиери са врели и кипели хора, мигом ще различат хитровския помияр под шевиотите и коприните. Ей там зад тезгяха им седи някакъв генерал със златни еполети. Какво да му каже? „Желая да ме настаните в най-прекрасния партамен?“ Ами той ако каже: „Къде бре, свиньо, не се ли видиш?“ И как трябва прилично да се доближи? И как да свали шапка? Само да я надигне, както господата при среща на улицата? Освен това май се дават бакшиши. Как да даде на такъв важен генерал? И колко? Ами ако го нарита, ако че е с парижка прическа?

Помая се, почуди се пред вратите, пък не посмя.

Но пък се замисли. Значи излиза, че богатството не е лесна работа, и то си има своята наука.

Жилище си намери, естествено — това е Москва, да не е Сибир. На „Театралний проезд“ взе файтон, попита къде може да се настани новопристигнал човек на прилично място, та кочияшът бързичко го достави в пансиона на мадам Борисенко на „Трубная“.

Стаята беше чудно прекрасна, Скорик никога не беше живял в такава. Огромна, с бели пердета, креват с лъскави топки, на кревата пухени завивки. Сутрин предлагали чай с понички, вечер по желание вечеря. Прислуга почиства и подрежда, в калидора има умивалник и нужник — не като в къщата на Смъртта, разбира се, но пак чист — ако искаш, седни си чети вестник. С една дума, царски палати. Платата впрочем също си я бива, трийсет и пет рубли на месец. Спрямо Хитровка, където можеш да преспиш за петаче — безумна скъпотия, но като имаш почти две хилядарки, става.

Скорик се нанесе, порадва се на новите дрехи, подреди и закачи всичко в полирания гардероб, пък седна до прозореца да гледа площада и да размишлява като как да живее занапред.

Знайно е, че всеки завижда на чуждата орис, а от своята е недоволен. Та и Сенка цял живот бе мечтал за богатство, макар в сърцето си да знаеше, че никога никакво богатство не може да има. Обаче Господ всичко вижда, всяка молитва чува. Отделен въпрос е дали откликва. За тези неща Той си има свои основания, неведоми за смъртните човеци. Един сакат писар от ония, дето скиторят по света, разправяше веднъж в чайната: най-тежкото изпитание Господне идва, когато е изпълнил всичките ти желания. Да те видим сега, мечтателю, какви ще ги дъвчеш. Виж за какво си ламтял и за какво ще ламтиш сега, рабе Божий?

Същото стана със Сенка. Бог му рече: „Искаше земни съкровища, нали, Сенка? Ето ти съкровища. И какво сега?“

Без пари е гадно да се живее, няма две мнения, но и с богатство не е много сладко.

Добре, натъпка тумбака, само в сладкарницата изплюска осем пасти (сега шкембето ще му се пръсне), облече се, нае си красива стая, и после? Какви ще са по-нататъшните ви блянове, Семьон Трифонич?

Ала не тъна дълго във философска скръб, предизвикана, не ще и дума, тъкмо от въпросните пасти, защото от само себе си му се очертаха два бляна: земен и небесен.

Земният беше как от голямото богатство да направи още по-голямо. Щом се казваш Скорик, не спи, размърдай си мозъка.

Дума да няма: ако измъкне всички сребърни върлини от подземието, ще може да ги продаде само на тегло. Къде ще се намерят толкова нумизмати, та да стигнат за всички пръти?

Добре, да видим колко ще дойдат горе-долу, ако се брои на тегло. Колко са прътите там… Дявол знае. Поне към петстотин парчета. Всяко е по пет фунта сребро, нали така. Това значи две и половина хиляди фунта. Ашот Ашотич каза, че золотник сребро върви сега по 24 копейки. Фунтът е 96 золотника. Две и половина хиляди умножени по 96 золотника и още по 24 копейки прави…

Изпъшка и седна да умножава на хартия в колонка, както ги бяха учили в Търговското училище. Ама скоро бе прекъснал учението си, а и всичко беше забравил — та не стигна доникъде.

Опита по-лесен начин. Самшитов каза, че прътът носи чиста печалба 115 рубли. За петстотин пръта… петдесет хиляди ли излиза? Или петстотин?

Чакай, чакай, сети се Скорик. Ашот Ашотич му плати по четиристотин за прът, и то не в свой ущърб, предполага се. На нумизматите може и по хиляда да ги препродава.

Щом тези почернели пръти са толкова скъпи, най-добре е сам да ги продава, без Самшитов. Не е лесно, разбира се. Първо трябва да научи и разбере много неща. На първо място — истинската цена. И да обслужи всички московски клиенти. После питерските. След това може и до чужбинските да стигне. Трябва да пипа кротко и един по един да ги коска на тия тъпаци, дето са навити да ги купят над цената за сребърна тежина. А после, когато им се наситят, останалите върлини ще ги продаде за претопяване.

От тези търговски мисли цял се изпоти. Какъв мозък трябва да има човек за такива далавери! За първи път съжали, че не беше се доизучил. Дори бъдещата си печалба не знае да пресметне.

Значи какво?

Правилно. Трябва да навакса. Да зареже простотиите, да се научи на културни приказки, на аритметики и краснопис, също е добре поне малко от малко да плямпа на чужд език за в случай, че се наложи да продава из Европа.

От всички тези мисли дъхът му секна.

Хем още беше само земното мечтание, не основното. От второто, небесното, направо свят му се зави.

Тоест то, като се замисли човек, пак си беше земно, може би дори по-земно от първото, но му пареше не в главата, дето е мозъкът, а в сърцето, където е душата. А също и в корема и други телесни части.

По-рано наистина беше огризка, палаш и не ставаше за Смъртта, но сега, да не чуе дяволът, може да стане пръв московски богаташ. И тогава, мечтаеше си Скорик, ще хвърли в краката й всички тези безброй хилядарки, ще я спаси от Княза и Вампира, ще я излекува от кокаина и ще я откара някъде далече — в Твер (казват, че бил хубав град) или другаде. А може и направо в Париж.

Нищо че е по-голяма. И на него скоро вместо пух по бузите ще му поникнат брада и мустаци и ще стане мъж. Може също като Ераст Петрович да си направи слепоочията като побелели — доста е шик.

Само че, когато се венчават, няма да карат по крайбрежната улица. За всеки случай.

И ето вече си представяше сватбата и гуляя в ресторант „Ермитаж“, но си даваше сметка, че не е само до пари. Смъртта е имала вече кавалери — любовници с много хилядарки, няма да се трогне. Нито от подаръци. Трябва първо от сив врабец да стане бял сокол бързокрил, после вече да закръжи край такава лебедица.

И пак се връщаше към възпитанието и културното поведение, без които не може да стане никакъв сокол, колкото и да е богат.

На площада — видя през прозореца — имаше книжарница. Отиде дотам и си купи умна книжка със заглавие „Животът в обществото, у дома и в двореца“: как да се държи в прилично общество, та да не го разкарат най-безславно.

Взе да чете и стана вир-вода. Майчице мила, какви ли чудесии нямаше там! Как на кого да се покланя, как да целува ръка на женските, тоест на дамите, как да казва комплименти, кога какво се облича, как се влиза в стая, как се излиза. Това цял живот да го учи, пак няма да го запомни!

„Неприлични са визити преди два часа и след пет-шест — мърдаше устни и рошеше френската си прическа Сенка. — Преди два рискувате да заварите домакините отдадени на домашни занимания или неглиже, а по-късно ще сте като натрапник за трапезата.“

Или също: „Ако пристигне с визита и не завари домакините в къщи, възпитаният човек оставя визитна картичка със загънат ляв ъгъл нагоре; при визита по случай смърт или друго скръбно събитие десният ъгъл на визитната картичка се загъва надолу и леко се къса сгъвката.“

Майка му мечка!

Но най-страховито беше за облеклото. Бедният си е много добре: една риза, едни гащи и за нищо не мисли. Но за богатия е ужас. Кога се облича сако, кога редингот, кога фрак, кога се свалят ръкавиците и кога не; кое трябва да е карирано, кое раирано, кое може да е на цветя. При това не всичките им цветове — на културните хора — си подхождат помежду си!

Най-трудно му се видя за шапките — дори взе да си записва.

Значи така. В учреждение, в магазин, в хотел сваляш шапка само ако домакинът и служителят също са без шапки (ех, да го знаеше тогава в „Болшая московская“). На тръгване от гости шапката се слага не на прага, а след прага. В омнибуса и каляската изобщо не сваляш шапка — дори в присъствието на дами. При посещение си държиш шапката в ръка, ако си с фрак, цилиндърът трябва да е не обикновен, а с пружинка. Когато седнеш, можеш да си сложиш шапката на стол; ако няма свободен стол, на пода, но опазил Господ, само не и на масата.

На това място му дожаля за шапката — нали на пода ще се изцапа. Погледна гарсонетката си насред масата (дванайсет рубли и половина). Да бе, на пода! Как не!

Уморен да се учи на светски обноски, пак заразглежда покупките. Сюртук от камилски камелот (деветнайсет и деветдесет), две жилетки от бяло и сиво пике (общо десет рубли), панталон райе в черно-сиво (петнайсет), панталон със завързалки под петата (девет и деветдесет), обувки с копчета (дванайсет), други — лачени (цели двайсет и пет даде за тях, ама са красота). Също и огледалце със сребърна дръжка, помада в позлатена кутийка за намазване на перчема, за да не провисва. Най-дълго се любува на седефеното ножче. Седем остриета, шило, дори клечка за зъби и нокточистачка!

Като се нарадва, продължи с полезната книга.

За вечеря излезе както е по етикет — със сюртук, защото „обикновен жакет за трапезата е позволен само в тесен семеен кръг“.

В трапезарията учтиво кимна, каза на френски „бон соар“, шапката си — щом трябва — остави на пода, но все пак постла под нея специално взета от стаята салфетка.

На вечеря при вдовицата Борисенко се събираха десетина души. Те зяпнаха като невидели благовъзпитания човек, някои поздравиха, други само кимнаха. Нямаше нито един със сюртук, а къдравият дебелак, който вечеряше до Сенка, беше просто по риза и тиранти. Той се оказа студент от Земеустройствения институт, името му беше Жорж и живееше на таванския етаж, където стаите бяха по дванайсет рубли.

Хазайката представи Сенка като мосю Скориков, московски търговец ангросист, макар че той при наемането на стаята й се представи просто като търговец. Но „ангросист“ наистина звучеше много по-добре.

Та въпросният Жорж веднага му се лепна: как така, един вид, на такава крехка възраст се занимавате с търговия, и с каква точно търговия, и заразпитва за родителите му. Когато донесоха сладкиш (нарича се „десерт“), студентът шепнешком го помоли за три рубли назаем.

Скорик, естествено, не му даде току-тъй три рубли и на въпросите му отговори неопределено, но май непрокопсаникът Жорж можеше да му е от полза.

Само с четене не се научава много. Трябва му учител.

Той отведе Жорж настрани и взе да го лъже: търговски син е, работил в дюкяна на татко си, не останало време да учи. Сега тейко му се споминал, завещал му цялото си богатство, а какво е видял Семьон Скориков в живота освен тезгяха? Ако се намери добър човек да го научи на ум и разум, на културност, френски език и разни други работи, за такова обучение може да плати добри пари.

Студентът слушаше внимателно и го разбираше от половин дума. Щом чу, че Сенка ще плаща по рубла на час за обучението, веднага отсече: заради Семьон Трифонич ще зареже ходенето в института и е готов ако ще по цял ден да е на негово разположение.

Разбраха се така: по един час на ден ще го учи на правопис и краснопис; по един час френски; по един час аритметика; на обед и на вечеря ще го обучава на добри маниери; по вечерно време — на поведение в обществото. Заради голямата сделка Сенка си издейства отстъпка: четири рубли на ден общо за всичко. И двамата останаха доволни.

Започнаха направо след вечеря — с час по светско поведение. Отидоха на балет. Срещу две рубли взеха фрак под наем от съседа музикант.

В операта Скорик седеше мирно, не се въртеше, макар че скоро се отегчи да гледа сцената, където подскачаха някакви мъже с тесни долни гащи. После, когато наизлязоха девойки с прозрачни поли, малко живна, но музиката беше ужасно досадна. Ако Жорж не беше взел на гардероба увеличителни стъкла (наричат се „бинокъл“), съвсем щеше да му доскучае. Но сега разглеждаше всичко. Отначало танцувачките и балдърите им, после — кой седи в позлатените сандъци отстрани на залата, после вече каквото падне — например брадавицата на кубето на музикантския началник, който заплашително размахваше пръчка пред оркестъра, за да свирят по-съзвучно. Когато всички аплодираха, Сенка пъхаше бинокъла подмишка и също ръкопляскаше, дори по-силно от останалите.

За седем рубли да седиш три часа с коравата яка — надали всеки си умира за такова нещо. Попита Жорж: да не би богатите всяка вечер да се потят в операта? Онзи го успокои — може и само веднъж седмично. Е, все по-друго си е, окуражи се Сенка. Все едно, ако имаш страх от Бога, да изтърпиш неделната служба.

След балета отидоха на бордел (така по културному се нарича вертепът с пачаврите) да се учат на културни обноски с дамите.

Там Сенка ужасно се притесни от лампите с копринени абажури и меките кушетки с подскокливи пружини. Мадмоазел Лорета, която настаниха на коленете му, беше мазна лелка, бухнала като тесто, и миришеше на сладникава пудра. Наричаше Сенка „котинко“ и „писинко“, после го заведе в стаята и взе да прави разни неща, за каквито дори от Проха не беше чувал.

Обаче се чувстваше неудобно, че гори осветлението, и изобщо тая мазна Лорета не можеше да се хване на малкия пръст на Смъртта.

Тю!

После дълго време се учи да пие шампанско: пускаш в него ягода, оставяш я малко да се накисне, да се напои, и я вадиш с устни. После гаврътваш мехурчетата до дъно и пак отначало.

Сутринта, разбира се, го цепеше глава по-ужасно, отколкото от купешката водка. Но само докато не дойде Жорж.

Жорж погледна многострадалния си ученик, изцъка с език и моментално прати слугата за шампанско и пастет. Закусиха направо на кревата му: Сенка легнал, студентът седнал. Мажеха пастета на бели хлебчета и пиеха шампанското от бутилката.

Поолекна му.

Сега да поучим френски, а на обед ще отидем да затвърдим знанията във френски ресторант, каза Жорж и облиза дебелите си устни.

Без паника, безсилно си помисли Сенка. На страха очите са големи. Но човек свиква с всичко. Може, може да се живее и в богатство.

За двете големи мечти му беше приятно да размишлява — да си представя как всичко ще се уреди с любовта и с несметното богатство. Но и при сегашното още не толкова голямо богатство ставаше достъпна една мечта, която по-рано му се струваше невъзможна — да се появи в пълен блясък пред брат си Ванка.

И това, естествено, не можеше да стане без подготовка: здрасти, аз съм брат ви, навлякъл тузарски одежди, пък иначе пълен галфон, две думи на кръст не може да върже по културному. Да изложи Ваня с простотията си.

Но за малкия можеше да мине и с по-леко обучение.

Още от първия ден Сенка се разбра с Жорж да го поправя по време на разговор, когато казва неправилно думите. За да не се отпуска студентът, му се обеща награда: по петаче за всяка поправка.

Онзи това и чакаше. Кажи-речи през дума: „Не, Семьон Трифонич, така не се говори в културно общество: калидор, казва се коридор“ — и драс кръстче на една специална хартийка. После на урока по аритметика Скорик лично умножи тези кръстчета по 5. На първи септември 1900 година изгоря с осемнайсет рубли и седемдесет и пет копейки — хем си пестеше думите и внимаваше да не повтори някоя грешка. Започне като по книга: „Това иде да каже, щото…“ — и млъкне.

Скорик изстена от тази сума, настоя да минат от петаче на копейка.

На втори септември снесе, тоест заплати четири рубли и трийсет и пет копейки.

На трети септември три и дванайсет.

До четвърти септември вече се беше ощракал, тоест беше посвикнал и плати само рубла и десет, а на пети септември се ограничи до деветдесет копейки.

Тогава реши, че като за Ванка е предостатъчно и е време да потегля. Сега вече можеше с безподобна лекота пет и дори десет минути да лее мислите си гладко, защото за щастие имаше силна памет.

Според светския етикет трябваше първо да прати писмо на съдията Кувшинников по пощата: така и така, желая да посетя с визита Ваша милост с цел среща с любимия ми по-малък брат Ванятка. Но търпението му се изчерпа.

Рано сутринта отиде при дантист да му сложи златен зъб, а Жорж изпрати в Топли станове да предупреди, че по пладне, ако негова милост не възразява, ще го посети и лично Семьон Трифонович Скориков, заможен ангросист, с роднинска визита, така да се каже. Жорж навлече студентска куртка, изкупи фуражката си от заложната къща и потегли.

Сенка се чувстваше изключително нервно (тоест направо му се беше дръпнало лайното). Ами ако съдията каже: за какъв дявол му е на осиновеното ми момче такава помиярска рода.

Обаче извади късмет. Жорж се върна важен-важен и съобщи: поканата е за три. Значи не е за обяд, договеди се Сенка, но не се обиди, а напротив, зарадва се, защото още не боравеше твърде изкусно с ножовете и малко трудно различаваше вилиците за месо, риба и салата.

В книгата пишеше: „При посещение при деца непременно им занесете подарък бонбони в бонбониера“, и Скорик не изцицийства, тоест не му се посвиди и купи на „Мясницка“ в „Дома на Перлов“ най-хубавата тенекиена кутия с шоколади във вид на приказния кон вихрогон.

Спазари за петарка лачен кабриолет, но понеже от нерви тръгна много по-рано, отначало повървя пеша, а каляската го следваше.

Мъчеше се да крачи според както беше написано в учебника: „Добре възпитаният изискан човек личи на улицата. Походката му винаги е спокойна и равномерна, стъпката му е уверена. Той върви направо, не се оглежда, само от време на време спира за миг пред магазините, обикновено се движи отдясно на пътя и не гледа нито надолу, нито нагоре, а направо и няколко крачки напред.“

Така мина по „Мясницка“, „Лубянка“, „Театрални“. А когато вратът му се схвана от гледане направо, се качи на кабриолета.

До Конковските ябълкови градини караха бавно, а точно преди Топли станове пътникът нареди на кочияша да засили конете, та да пристигнат пред къщата на съдията с бързина и шик.

Най-изискано влезе в къщата, каза „бонжур“ и леко се поклони.

Съдията отговори: „Здравей, Семьон Скориков“, и го покани да седне.

Сенка седна скромно, учтиво. Както е редно в началото на посещението, свали само дясната ръкавица и остави шапката си на пода без салфетка. Чак после, след като благополучно се справи с всичко, огледа добре съдията.

А той беше остарял, Иполит Иванович, отблизо доста личеше. Мустакът му във формата на подкова съвсем беше побелял. Но взорът му си беше същият: черен, проницателен.

Покойният им татко казваше за съдията Кувшинников, че от него по-умен човек няма на света, затова, като погледна в строгите очи на Иполит Иванич, Сенка реши, няма да робува на светската етикеция, а ще се държи искрено учтиво, както се беше научил не от книжката и не от Жорж, а от една особа (за нея по-нататък, няма нужда всичко да се струпва накуп).

Тази особа казваше, че истинската учтивост не е в любезните думи, а в искреното уважение: уважавай всекиго колкото можеш, докато човекът не ти демонстрира, че не заслужава уважението ти.

Сенка дълго премисля това странно мнение и накрая си го изясни така: по-добре да предразположиш лош човек, отколкото да засегнеш добрия, нали така?

Та и със съдията не подхвана светски приказки за приятното хладно време, а каза съвсем честно с лек поклон:

— Благодаря, че отглеждате брат ми, сирака, като свой син и за нищо не му натяквате. А още по-голяма ще е благодарността Христова.

Съдията също леко се поклони и отговори, че няма защо, че със съпругата си са радостни и щастливи с Ваня на стари години. Той е жизнерадостно момче, с нежно сърце и големи способности.

Чудесно. Помълчаха.

Сенка се чудеше как да завърти разговора в смисъл дали не би могло да види брат си. От напрежение чак подсмръкна, но веднага си спомни, че „шумното вдишване на носната секреция е абсолютно недопустимо, когато сме в общество“, и бързо извади кърпа да си издуха носа.

Съдията внезапно рече:

— Твоят познат, който дойде сутринта, те нарече „заможен ангросист“…

Скорик поизпъна рамене, но съвсем за кратко, защото Иполит Иванович продължи по следния начин:

— С какви средства си позволяваш лачен кабриолет, фрак и цилиндър? Аз си пиша с твоя настойник Зот Ларионович Пузирьов. През всички тези години на всеки три месеца изпращам по сто рубли за издръжката ти и получавам отчетите му. Пузирьов ми писа, че не си пожелал да учиш в гимназия, че си дивак и неблагодарник, общуваш с всякакви отрепки, а в последното си писмо ми съобщи, че направо си станал крадец и бандит.

Сенка от изненада скочи и викна — тъпо, разбира се, по-добре да си беше замълчал:

— Аз ли съм крадец? Защо, да не ме е хванал?

— Като те хванат, Сеня, ще е късно.

— Не съм искал да уча ли? Взимал е по сто рубли за мен, така ли? — Сенка направо се задави. Какъв подлец е този вуйчо Зот Ларионич! Малко беше чупенето на витрините, трябваше цялата му проклета къща да подпали!

— Та откъде ти е богатството? — попита съдията. — Трябва да знам, преди да те пусна при Ваня. Може фракът ти от кръв да е скроен и от сълзи ушит.

— Никаква кръв. Намерих старинно имане — измънка Сенка, но съзнаваше, че това не звучи никак достоверно.

Пристигна тузарски, почерпи братчето си с бонбони — как не. Прав е бил тейко му: съдията е умен човек.

Но Кувшинников излезе още по-умен. Не примлясна недоверчиво с устни, не поклати глава. Спокойно попита:

— Какво имане? Откъде?

— Откъде-откъде — от хитровските подземия — мрачно отговори Сенка. — Намерих сребърни прътове с клеймо. Пет парчета. Много пари струват.

— Какво клеймо?

— Де да знам. С две букви: Я и Д.

— Ела в библиотеката.

Това беше стая, пълна от горе до долу с книги. Всички книги, които Сенка беше виждал през живота си, да се съберяха на едно място, пак нямаше да излязат толкова.

Кувшинников се качи на стълба, извади от рафта дебел том. И още горе взе да го прелиства.

— Ехе! — рече.

После:

— Тъй-тъй.

Погледна Сенка над очилата и попита:

— Значи „ЯД“? А къде намери имането? В Серебряники ли?

— Не, в Хитровка, честен кръст — взе да се кълне Сенка.

Иполит Иванович бързо слезе от стълбата, сложи книгата на масата, а той самият се доближи до картина, окачена на стената. Чудновата картина, приличаше на таблото с очертани части на свинското тяло, каквато беше виждал в немската месарница.

— Виж. Това е карта на Москва. Ето Хитровка, а ето Серебряники, пресечката и крайбрежната улица. Съвсем близо до Хитровка.

Сенка се приближи да погледне. За всеки случай каза:

— Така е.

А съдията хич не го поглежда, ами си говори под нос:

— Разбира се! Там през седемнайсети век е била Серебряническата слобода, там са живели майсторите на сребро на Яузкия монетен двор. Как изглеждат прътите ти? Така ли? — и дръпна Скорик към масата с книгата. Там на картинката Сенка видя прът точно като тези, дето беше продал на бижутера. С големи букви на сечението „МД“. — „МД“ е „Монетен двор“ — обясни Кувшинников. — Наричали са го още Нов монетен двор, или Английски. Навремето Русия почти е нямала собствено сребро, затова са купували европейски монети — йоахимсталери, ефимки.

Сенка пак кимна на познатата дума, но този път наистина с разбиране.

— Претопявали са талерите на такива сребърни пръти, после от тях са изтегляли жици, рязали са ги, сплесквали са ги и са секли копейки, така наречените „люспици“. Запазили са се много копейки, талери още повече, но от заготовките — сребърните пръти — нищо не е запазено, естествено, защото всички са били употребени за сеченето.

— Ами този? — посочи картинката Скорик.

— Браво! — похвали го съдията. — Сече ти пипето. Само един прът се е запазил до днес, отлят е в Новия монетен двор.

Сенка се замисли:

— Какво излиза, че тези майстори са зарязали заготовките и не са насекли пари от тях?

Кувшинников разпери ръце:

— Загадка. — Сега очите му не бяха остри и присвити, а искрящи и широко отворени, сякаш самият той на нещо много се бе зарадвал и учудил. — Макар че няма кой знае каква загадка, като се позамислиш. И през седемнайсети век много се е крало, още повече, отколкото сега. Ето, в енциклопедията пише… — той прокара пръст по редовете:

— За така наречената „фира“ при обработката на среброто безпощадно наказвали майсторите с камшик, на някои късали ноздрите, но не ги отстранявали от работа, защото нямало достатъчно майстори. Явно малко са ги били, щом някой е заделил толкова „фира“. Или може би не е трябвало да бият майсторите, а някои високопоставени длъжностни лица. — После продължи да чете наум. Внезапно подсвирна — Сенка се учуди: такъв човек, пък подсвирва. — Сеня, за колко продаде прътите?

Скорик и не помисли да лъже. Кувшинников е богат, няма да му завиди.

— По четири катенки.

— А тук пише, че този прът преди петдесет години на търг в Лондон е бил купен от колекционер нумизмат за седемстотин лири стерлинги. Това са седем хиляди рубли сегашни пари, ако не и повече.

На Сенка от само себе си ченето му увисна. Ах, Ашот Ашотич, ах, змей такъв!

— Виж, Скориков, ако беше дал имането на държавата…

— Защо пък на държавата?! — подскочи Сенка, все още слисан от вероломството на бижутера.

— Защото среброто е откраднато от държавата. Макар и преди двеста години, но държавата си е същата, Русия. За върнато имане на властите според закона откривателят му получава една трета от стойността. Тоест за петте си пръта щеше да вземеш не две хиляди, а много повече. При това щеше да си честен гражданин, помощник на отечеството.

Сенка понечи да каже, че нещата са поправими, но навреме си прехапа езика. Първо трябваше добре да премисли, после ще дрънка. Кувшинников е граблива птица, веднага ще му измъкне всички подробности.

И без това го гледаше хитро и многозначително.

— Добре — каза. — Ти си помисли къде да занесеш прътите, ако намериш още: дали на този твой печалбар или в хазната. Ако го измислиш по законния начин, аз ще ти подскажа къде и как. Вестниците ще пишат за твоя патриотизъм.

— За кое?

— За това, че милееш не само за търбуха си, а и за родината, за това.

Колкото до родината, Сенка някак не беше много сигурен. Коя му е родина, Сухаревка или Хитровка? За какво да ги обича тези въшкави махали?

А Кувшинников пак го учуди. Въздъхна:

— Значи Зот ме е лъгал за гимназията? Сигурно и за всичко останало… Добре, ще си плати — и внезапно се натъжи, оклюма побеляла глава. — Ти — вика, — Сенка, прости ми, че от съвестта си се откупувах със сто рубли. Как поне веднъж не отидох лично да проверя как си там. Хем исках, когато баща ти умря, и двамата да ви взема, ама Пузирьов като взе да надига: скъп племенник, сестрина кръв. Значи е било само заради парите.

В този миг мислите на Сенка се отнесоха от големите пари в съвсем друга посока: как щеше да му се подреди животът, ако след смъртта на татко му не беше го взел Зот Ларионич, а съдията Кувшинников?

Ама какво да се тюхка напусто.

Мрачно попита:

— Няма ли да ме пуснете да се видя с Ванка?

Съдията помълча.

— Какво да ти кажа, ти беше честен с мене, а и си момче на място. Вижте се. Защо да не се видите? Тъкмо свърши урокът му по френски. Върви в детската стая. Прислужницата ще те заведе.

Сеня напразно се беше притеснявал във връзка с брат си.

Щом казаха на малкия, че брат му е дошъл, онзи излетя насреща му и му скочи на врата.

— Ехе! Аз, аз му написах писмо! Ти, Сеня, си точно както си те представях! — и се поправи: — Не представях, а както съм те запомнил. Никак не си се променил. Дори вратовръзката ти е същата!

Какъв лъжец, моля ви се!

Скорик му даде бонбониерата и още подаръци: бинокъл и ножче — същото онова с нокточистачката. Ванка, разбира се, тутакси забрави брат си и взе да щрака остриетата, но какво толкова, детето си е дете.

Взе си сбогом със съдията, стиснаха си ръка, Сенка обеща след няколко дни пак да дойде.

Обратно се върна пеша почти чак до Калужката застава, за да се отдаде на мисли.

Седем хиляди за прът! Ако не му отбият от цената, може да си живее като княз цяла година от един прът.

Трябва да го обмисли, много добре трябва да си размърда мислителните механизми.

Както го беше научила гореспоменатата особа: „Който марко мисри — мъногу праце.“

В смисъл: „Който малко мисли, много плаче.“ Тази особа не можеше да изговаря „л“, защото в техния език нямало такава буква. Някак се оправят и без нея.

Е, време е да се разкаже и за втория учител на Сенка, не нает, а самопоканил се.

Случи се така.

Същия ден, когато Скорик след балета и вертепа сутринта първо беше зле, а после се лекува с шампанско и пастет, го посети неочакван гост.

На вратата се почука — тихо, деликатно. Той помисли, че е хазайката.

Отваря, а там — вчерашният японец.

Сенка се уплаши — край. Сега ще го пребие, че е избягал, без да си плати за кражбата.

Японецът поздрави и попита:

— Засто треперис?

И Сенка честно му каза: така и така, треперя, защото ме е страх за живота ми. Да не ме убиете, чичо.

Онзи се учуди:

— Как така, Сенка-кун, да не се боис от съмъртта?

— Че кой не се бои — отговори на заплашителния въпрос Скорик и заотстъпва към прозореца. Помисли си: дали да не скочи? Височко му се видя, иначе щеше да скочи.

А японецът продължи да го плаши — сякаш още повече се учуди:

— Це засто се боис? Нари ностем не те е страх да спис?

От този гаден намек направо му мина страха от високо. Стигна до прозореца, отвори, все едно му е задушно. Ако посегне да го убие, сега вече с един скок ще се метне на перваза.

— Спането е друго — каза той. — Знаеш, че сутринта ще се събудиш.

— И сред съмъртта сте се забудис. Ако добре си живяр, добре сте се забудис.

Леко, дядо попе! Оставало поганец на кръстен руски човек да разправя за рая и възкресението!

Поради близостта на прозореца Сенка леко се окуражи.

— Как ме намерихте? — попита той. — Да не би да знаете някоя вълшебна дума?

— Дзнам. „Рубра“. Дадох една рубра на момценцето и то поретяро сред теб.

— На какво момченце? — смая се Сенка.

Маса показа с ръка около лакът от пода:

— Марко. Сопориво. Но бърдзо тица. — Огледа стаята и кимна одобрително: — Браво, Сенка-кун, це се настанир тук. Близо е до „Асеуров переурок“.

Тоест до „Ашчеулов переулок“, където са отседнали с Ераст Петрович. Наистина беше близо.

— Какво искате от мен? Нали върнах гердана — каза умолително.

— Господзар ми наредир — строго и дори тържествено заяви Маса и ненадейно въздъхна: — И осте: ти, Сенка-кун, пиририцас на мен. Когато бях като теб, състо бях марък бандзит. Той е моят утитер. А аз сте бъда твой утитер.

— Имам си вече учител — измърмори Скорик, успокоен вече, че няма да го убие…

— На какво те учи? — оживи се Маса. (Тоест той каза всъщност „на какъво те ути“, но Сенка вече му разбираше и не се затрудняваше да си превежда чудноватия му говор.)

— Ами на добри маниери…

Завързакът ужасно се зарадва. Това е най-важното, рече. И обясни за истинската учтивост, която идва от искреното уважение към всеки човек.

В разгара на обясненията над главата му зажужа муха. Той отпъжда, отпъжда досадницата, но тя не искаше да се махне. А японецът подскочи, замахна — и хвана в шепа насекомото.

От тази пъргавина Скорик изквича, приклекна и дори си закри главата с ръце — помисли, че японецът иска да го бие.

Маса погледна превилия се Сенка и пита: какво ти става?

— Уплаших се, че ще ме ударите.

— Защо?

Сенка изхлипа:

— Всеки налита да бие сирака.

Японецът наставнически вдигна палец: трябва да умееш да се защитаваш, рече. Особено ако си сирак.

— Как така да „умея“?

Онзи се засмя. А кой ми каза, един вид, че не му трябва учител? Искаш ли да те науча как да се защитаваш?

Скорик си спомни как азиатецът размахва ръце и крака и поиска и той да може.

— Не е лошо — рече. — Ама сигурно е трудно така ловко да тепаш хората?

Маса отиде до прозореца и пусна хванатата муха на свобода.

Не, каза, не е трудно да ги тепаш. Трудно е да научиш Пътя.

(Сенка после загря, че е казал думата „Път“ с главна буква, а в момента не схвана.)

— А? — попита Скорик. — Какво да науча?

И Маса взе да му обяснява за Пътя. Че животът е път от раждането до смъртта и че този път трябва да се измине правилно, инак не че няма да го изминеш, пак ще го минеш, къде ще ходиш, само че после не се сърди. Ако жужиш като муха по този път, в следващия живот ще си муха — като онази одевешната. Ако пълзиш като влечуго, ще се родиш влечуго.

Сенка си помисли, че го казва за по-образно, за нагледност. Още не знаеше, че Маса говори наистина съвсем натурално за мухите и влечугите.

— А как е правилно да се върви по Пътя? — попита Скорик.

Оказа се много мъчително.

Първо, щом се събудиш сутринта, трябва да си кажеш: „Днес ще срещна смъртта“ — и да не се плашиш. През цялото време да мислиш за нея, за смъртта. Защото никога не знаеш кога ще свърши пътят ти и трябва винаги да си готов за края.

(Сенка зажумя, каза съкровените думи и никак не се уплаши, защото видя пред себе си Смъртта — ужасно прекрасна. Как, ще се плаши, че ще я срещне?)

Но нататък нещата се влошиха.

Не трябва да лъже, не трябва да се излежава, не трябва да спи на пухено легло (изобщо с нищо не трябва да си угажда), а трябва всячески да се самоизмъчва, да се подлага на изпитания, да се калява и да прави живота си черен.

Той послуша, послуша и някак не пожела да се подлага на такива страхотии. Достатъчно се беше нагладувал и намъчил, тъкмо започваше да надушва истинския живот.

— А не може ли някак по-лесно, без Пътя? Само да мога да се бия?

Маса се разочарова от въпроса му, поклати глава. Може, каза, но тогава няма да победиш тигър, само хиена.

— Нищо, и хиена ми стига — заяви Скорик. — Тигъра ще го заобиколя, няма да ми паднат краката.

Японецът още повече се натъжи. Добре, вика, душа мързелива, да те вземат мътните. Свали си дрешката, ще ти преподам първия урок.

И взе да го учи как да пада правилно, ако го удрят в мутрата.

Сенка бързо усвои урока: послушно падаше, правеше кълбо презглава и скачаше на крака, а същевременно все очакваше Маса да го заразпитва откъде така се е замогнал хитровският дрипльо.

Но не.

Само преди да си тръгне, Маса каза:

— Господзар пита не искас ли несто да му разкадзес, Сенка-кун? Не? Тогава сайонара.

Това на техния език е „доскив“.

Та взе да идва в пансиона, не пропускаше нито ден.

Сенка слиза за закуска — а Маса вече седнал до самовара, пламнал от изпития чай, и хазайката му сипва още сладко. Строгата мадам Борисенко цяла се размекваше и порозовяваше. С какво ли толкова я беше спечелил?

После започваше урокът по японска гимнастика. Честно казано, Маса повече дрънкаше, отколкото да го учи на истински бой. Явно си беше наумил все пак хитрият азиатец да го примами на Пътя си.

Например учеше Сенка да скача на земята от покрива на плевнята. Сенка се качва на покрива, но не смее да скочи, страх го е. Четири метра са това! Ще си счупи краката.

Маса стои до него, поучава го. Страхът, казва, ти пречи. Разкарай го, той вреди на човека. Само пречи на главата и тялото да си вършат работата. Ти нали знаеш как да скочиш, показах ти и ти обясних. Така че не се бой, главата и тялото сами ще се справят, ако страхът не им пречи.

Лесно е да се каже!

— А вие, сенсей, съвсем от нищо ли не се боите? (Така трябваше да го нарича — „сенсей“. Означава „учител“.) — Мислех, че не съществуват такива хора, дето изобщо да нямат страх.

Рядко, казва, но има. Господарят например от нищо не се бои. А аз от едно нещо дори много се боя.

На Сенка му олекна от тези думи.

— От какво? От мъртъвци ли?

Не, казва. Боя се, че господарят или някой добър човек ще ми гласува доверие, а аз няма да го оправдая и ще излъжа доверието му. От собствена глупост или поради независещи от мен обстоятелства. От това ужасно ме е страх. Глупостта както и да е — тя избледнява с годините. Но с обстоятелствата се разпорежда Буцу9.

— Кой? — не разбра Скорик.

Маса посочи с пръст нагоре:

— Буцу.

— Ааа, Исус Христос.

Японецът кимна. Затова, каза, всеки ден Му се моля. Ето така.

Замижа с тесните си очички, долепи длани и загъгна нещо. После преведе: „На Буцу се уповавам, но и аз самият правя всичко възможно.“ Това било тяхна японска молитва.

Сенка се изхили:

— Да бе, японска. Помогни си сам, та да ти помогне и Бог.

После още веднъж заговориха за божествени неща.

В стаята на Сенка беше пълно с мухи. Явно заради трохите — той беше ужасен любител на сладките пирожки с разни пълнежи.

Маса не обичаше мухите. Ловеше ги като котарак с лапа, но никога не ги убиваше — винаги ги носи до прозореца и ги пуска.

Веднъж Скорик го попита:

— Какво толкова им се церемоните, сенсей? Размажете я, и край.

А онзи: не е редно да се убива никое живо същество, ако може да не се убие.

— Дори муха?

Все това е, казва. Душата си е душа. Сега е муха, пък ако има правилно поведение в насекомския си живот, при следващото раждане може и човек да стане. Като теб например.

Сенка се обиди:

— Защо пък като мен? Може да е като вас?

На което Маса му каза: ако се държиш грубо с учителя, ти самият след смъртта си ще станеш муха. Я, вика, отбегни удара. И като му тресна един юмрук в сурата — как ще го отбегне. Чак ушите му запищяха.

Та така се обучаваше на японска мъдрост.

И всеки път накрая чудноватият му учител го питаше едно и също: не искаш ли да предадеш нещо на господаря?

Сенка мигаше и си мълчеше. За какво става дума? За имането ли? Или за нещо друго?

Маса впрочем не му досаждаше. Почака половин минутка, кимне, каже си своето „сайонара“ и си потегля.

Дните летяха бързо. Час по гимнастика, час по граматика, час по аритметика, час по френски, прилагане на наученото във френски ресторант, после разходка из магазините, пак урок с Жорж — по изящни маниери, а после става време за вечеря и практически упражнения. Жорж наричаше „практика“ ходенето на оперета, в танцувални зали, вертепи и други светски места.

Сутрин Сенка откъртваше до късно, после стане, умие се — и ей ти го Маса вече цъфнал. Хайде пак отначало — върти се като грешен дявол.

На два-три пъти вместо практическите упражнения намина при Ташка в Хитровка — по тъмно, разбира се, и не с фрак и редингот, а с предишните си дрехи. Апашорски, както казваше Жорж.

Правеше го така.

Вземаше на Тръбата улегнал трезвен файтонджия непременно с номер, и отиваше с него до „Лубянка“. Там направо във файтона се преобличаше, спуснал гюрука.

След като се превърнеше от ангросист в апаш, оставяше кочияша да го чака. Лошо ще му е — седи си, спи си за по рубла на час. Само че при условие да не мърда от капрата, иначе моментално ще свият дрехите от седалката.

Инатът Ташка не приемаше никакви пари от Сенка. И от шафрантийските си занимания не искаше да се откаже, защото е горда. Кой, казваше, взима пари от мъж просто така, без нищо? Или гадже, или съпруга. Не мога да съм ти гадже, защото сме приятели. За съпруга също не съм съгласна заради френската болест (не че Сенка й беше предлагал женитба — Ташка сама си ги редеше). Колкото ми трябват, ще си напечеля. Ако не ми стигнат за нещо, ще ми помогнеш като приятел.

Но от Сенкините разкази за новия му светски живот и у Ташка пламнаха амбиции, с други думи, събуди се честолюбието й. И тя поиска да направи кариера — от улична „мадмоазелка“ да стане „гимназистка“, още повече че и възрастта й вече подхождаше.

„Гимназистките“ не кръстосват улиците, а сутеньорите им водят клиенти. И работата е много по-лека и доходна в сравнение с уличната.

Преди всичко трябваше да си купи гимназиална рокля с пелеринка, но Ташка имаше заделени пари за целта.

Имаше и позната сводница, сигурна жена, само една трета прибира за себе си от клиентските пари. А клиенти, които харесват гимназистките, дал Господ. И все солидни хора, на години, с пари.

Единствената трудност беше, че и тя като Сенка не беше достатъчно културна, та да води светски разговор. А клиентът трябва да вярва, че има насреща си истинска гимназистка, не преоблечена мадмоазелка.

Затова Ташка също взе да учи разни френски думи и изискани изрази. Съчини история на живота си и я заразказва на Сенка. Още не помнеше добре всички думи, гледаше в листа. Ужким е в четвърти гимназиален клас, инспекторът я е прелъстил, отнел й е девствеността, научил я е на разни номера и сега тя тайно от маман и папа си припечелва с онази работа пари за бонбони и сладки.

Скорик я изслуша и като човек със светски опит й предложи да внесе някои поправки. Особено наблегна на съвета да не вмъква псувни в историята.

Ташка се учуди — тя с хитровската си закваска не умееше да прави разлика между приличните думи и благословиите. Тогава той й написа всички неприлични думи на лист, за да ги запомни. Тя си хвана слепоочията с пръсти и взе да си ги повтаря: На Сенка, свикнал с културни, дори още по-добре казано, цивилизовани разговори, направо му се отщяваше да я слуша.

И освен това Ташка благодарение на предишните му пари си беше купила пудел. Той беше малък, беличък, палав и с изключителен нюх. Още от втория път разпозна Сенка, зарадва му се и заподскача. Различаваше всички цветя на Ташка и на всяко цвете джавкаше по различен начин. Именуваше се Помпоний, в ежедневието просто Помпошка.

Когато Скорик я посети втория път — да й разкаже как се е видял с брат си и да й покаже новия си зъб (и по още една работа, свързана с пари), дружката му го нахока:

— Защо си тук? Не виждаш ли червения мак на прозореца? Да не си забравил какво означава? Нали те учих! Опасност означава! Не идвай в Хитровка, Княза те търси!

Сенка го знаеше, но как да не дойде? Заради светското обучение и особено заради практическите упражнения на Жорж от двете хиляди му остана само четвъртината. За една седмица похарчи хиляда и петстотин, такава катастрофалност му се случи. Спешно трябваше да заздрави финансовия си статут.

Слезе в подземието и го заздрави.

Мислеше да вземе два пръта, но се отказа — един е предостатъчен. Стига е хвърлял пари на вятъра, ще харчи с мярка. Време е да заживее по правилен принцип.

Бижутерът Ашот Ашотич му се зарадва като на близък роднина. Остави папагала да пази магазина и поведе гостенина зад пердето да го почерпи коняк с бисквит. Сенка сдъвка бисквита, отпи глътка коняк по най-културен начин и чак след това показа на бижутера пръта, но не му го даде. Поиска не четиристотин рубли, а хиляда! Дали ще се съгласи, или не?

Самшитов даде хиляда, копче не каза.

Значи в книгата на съдия Кувшинников е написано вярно за истинската цена.

А златарят току му поливаше коняк. Мислеше, че хитровският тъпак ще се напие и ще се раздрънка. Попита го ще има ли още пръти и кога.

Сенка хитро отговори:

— Прътите по хилядарка свършиха, господин Самшитов, запознайте ме с клиента, тогава може и да изскочи някой.

Ашот Ашотич примига с черните си очи, посумтя, но разбра — вече го няма майстора. А моят комисион, пита.

— Както си е редно — двайсет процента.

Онзи забуча. Двайсет са малко, рече. Само аз познавам истинските клиенти, без мен няма как да се свържете с тях. Полагат ми се трийсет и пет процента.

След кратък пазарлък се разбраха за двайсет и пет.

Скорик остави на бижутера адреса, където да му прати вест в случай на нужда, и си тръгна много доволен от себе си.

Самшитов подвикна подире му:

— Ще разчитам на вас, нали, господин Скориков?

И папагалът Левончик дрезгаво заповтаря:

— Господин Скорриков! Господин Скорриков!

Върна се при кочияша, преоблече се прилично, но не се качи на файтона, а тръгна пеша. Щом е решил да харчи по-пестеливо, значи трябва да се стегне. Половин рубла повече не е грандиозен харчлък наистина, но принципът си е принцип.

На ъгъла на „Цветной“ булевард се обърна — нещо май му се привидя.

Гледа — под уличната лампа позната фигура. Проха! От Хитровка ли го е проследил?

Скорик му скочи, хвана го за реверите:

— Върни си ми сахатника, мръсник!

Почти от седмица имаше нов часовник, златен, но това Проха не го засяга. Щом гепиш от свой — отговаряш.

— Много файнски си се докарал, Скорик — изсъска Проха през зъби и отскочи. — А един в мутрата, гнидо, не щеш ли? — и си бръкна в джоба, където винаги — Сенка знаеше — носи свинка, ако не и нещо по-убийствено.

И веднага се чу свирка и тропот. Стражарят се носи да спасява приличния юноша от гамена.

Проха драсна нагоре по „Звонарни“ и се скри в мрака.

А така, пролетарий кърпен. Това не ти е Хитровка, а чист квартал. Така става то — „в мутрата“.