Любовник на смъртта

Как Сенка си развърза езика

Същата вечер Скорик си смени адреса. Искаше да се сбогува с Жорж, но онзи беше изчезнал нанякъде. Така че си замина „по английски“, тоест много свински. До файтона го изпрати само мадам Борисенко, прехвърлила част от сърдечното си предразположение към Маса и към учениците му. С уплаха попита:

— Масаил Мицуевич няма ли да идва вече?

— Утре сутринта ще се появи непременно — обеща й Сенка, който още не беше решил дали да уведоми японеца за смяната на местожителството си. — Предайте му, че Семьон Скориков му благодари за грижите и му пожелава всичко най-добро.

За да е възможно по-далеч от Княза, се заби на майната си, чак зад „Пресня“. Отседна в хотел за железопътни служители. Хубаво място: никой никого не познава, човек преспи една нощ и продължава по пътя си.

Същевременно си смени и името за по-голяма конспирация, та съвсем да заличи следите. Първо мислеше да избере нещо обикновено, после реши: като ще се прекръсти, по-добре да си избере нещо звучно, красиво, в тон с новия живот. Записа се в книгата за гости с името Аполон Секандрович Шопенхауер, търговски пътник.

През нощта сънува какво ли не. Ту пламенни и сладострастни сцени — със Смъртта, ту ужаси — как Княза влиза през прозореца с нож в зъбите, а Сенка се е заплел в завивката и не може да избяга от кревата.

Така мина нощта, а на зазоряване го събуди силно чукане на вратата.

Седна, хвана се за сърцето. Помисли, че са го открили Княза и Цайса. Реши да бяга по улука както си е, тоест почти гол, но от коридора се чу гласът на Маса:

— Сенка-кун, бърдзо отоваряй!

Уф! Направо невероятно му олекна. Дори не се замисли как японецът толкова бързо го беше намерил на новото място.

Дръпна резето и в стаята спешно влезе Маса, а подире му (хайде бе!) лично Ераст Петрович. И двамата мрачни и строги.

Маса застана до стената, а господарят му хвана Сенка за раменете, обърна го с лице към прозореца (утринната светлина беше още мъждива) и делово каза:

— Е, Аполон Секандрович, стига сте се правили на д-дръж ми шапката. Нямам повече време да се занимавам със загадъчната ви личност. Разкажете ми всичко: и за убийството на Синюхини, и за убийството на Самшитови. На това трябва да се сложи край!

— Сам… Самшитови? — задави се Скорик. — Аз п-пък мислех… — запелтечи и той — да не беше заразно?

— Облечете се — нареди Ераст Петрович. — Да вървим.

И без да обяснява нищо повече, излезе в коридора.

Докато си слагаше ризата и панталона, Сенка попита сенсея:

— Как ме намерихте?

— Номер на пайтона — кратко отговори онзи и Сенка разбра: мадам Борисенко беше запомнила номера на файтонджията, а онзи е разказал къде е откарал пътника.

На ти конспирация, на ти заличени следи.

— И къде отиваме?

— Да гредаме местопрестъпрение.

О, Господи, защо! Но не посмя да възрази. Тези и насила, за яката ще го измъкнат — вече им знаем номерата, мерси.

През целия път до „Маросейка“ Сенка се чувстваше много нервен и колкото по̀ наближаваха, толкова по-нервно му ставаше. Значи не са арестували Ашот Ашотич? Убили са го? Ераст Петрович каза „Самшитови“ — значи и съпругата му? Кой, грабители ли?

Но какво общо има той, Сенка Скориков?

Пред магазина нямаше полицаи, но на вратата висеше връв с печат, а вътре беше осветено. Наоколо още беше пусто, магазините не бяха отворени, иначе тълпите отдавна да са тук.

Влязоха откъм двора, през задния вход. Там ги чакаше чиновник в син униформен мундир — незабележим кротушко с очилца.

— Много се забавихте — укори той Ераст Петрович. — Нали ви помолих… Телефонирах ви през нощта, а сега е пет и половина. Рискувам…

— Извинете, Сергей Никифорович. Наложи се да издирим важен свидетел.

Макар да бе наречен „важен“, Сенка никак не се зарадва. Какъв свидетел е той?

— Разказвайте — помоли Ераст Петрович чиновника. — Какво се изясни при пръв оглед?

— Заповядайте тук — повика ги очилатият Сергей Никифорович.

Влязоха навътре.

— Тук, в задната част на магазина, бижутерът е имал нещо като канцелария. Жилището е горе. Но престъпникът не се е качвал, всичко е станало тук — той надникна в бележника си. — Докторът смята, че Нина Акоповна Самшитова, на четирийсет и девет години, е била убита първа, ударена е с тежък предмет в слепоочието. Тялото лежеше ето тук.

На пода до вратата беше нарисувана с тебешир човешка фигура, не си приличаше много-много, а отстрани тъмнееше петно. Кръв, досети се Сенка и потръпна.

— Самият Ашот Ашотович, на петдесет и две години, е бил вързан от престъпника на този фотьойл. Както виждате, навсякъде има кръв — на облегалката за глава, за ръце, на пода. И венозна, и артериална, с различна пулсационна сила… Извинете, Ераст Петрович, говоря ви неясно, не съм на „ти“ с медицинската терминология — смути се чиновникът. — Още кога ме ръчкахте да я науча, ама новото началство не държеше и така си останах…

— Няма значение — прекъсна го Ераст Петрович. — Разбрах: преди да го убият, са го изтезавали. С нож ли?

— Вероятно. Или с друг остър предмет.

— Очите?

— Какво „очите“?

— Очите на т-труповете избодени ли са?

— А, говорите за хитровските убийства… — Сергей Никифорович поклати глава. — Не, очите не са избодени, изобщо картината на престъплението е по-различна. Така че се реши това разследване да се отдели в ново производство, без връзка с Хитровския ослепител.

— Хитровски ослепител ли? — сбърчи нос Ераст Петрович. — Що за г-глупаво име! Мислех, че го употребяват само вестникарите.

— Приставът на Трети мясницки участък го измисли, Солнцев. И репортерите го подхванаха, макар, разбира се, от граматическа гледна точка…

— Добре де, по дяволите граматиката — каза Ераст Петрович и се разходи из канцеларията. — Да отидем на втория етаж?

— Няма смисъл. Съвсем очевидно е, че убиецът не се е качвал горе.

— Убиецът ли? Не са убийци, така ли? Установено е, че престъпникът е б-бил сам?

— Най-вероятно. Съседите дадоха показания, че Самшитов никога не е обслужвал, дори не е пускал в магазина повече от един клиент, веднага е заключвал вратата. Много се е страхувал от ограбване, ей къде е Хитровка.

— Следи от г-грабеж?

— Никакви. Дори в магазина нищо не е пипнато, макар че на стъклената витрина има разни джунджурии — не особено ценни впрочем. Казвам ви, всичко е станало в това помещение.

Ераст Петрович поклати глава, върна се в магазина. Чиновникът и Маса подире му. И Сенка също, за да не стои сам в окървавената канцелария.

— А това какво е? — попита Ераст Петрович и посочи кафеза.

В него, отметнал назад качулеста глава, лежеше папагалът Левончик.

Сергей Никифорович сви рамене:

— Папагалите са нервни птици, чувствителни към шума. А тук кой знае какви викове и стонове са били… Не му е издържало сърчицето. Или може да не са го нахранили.

— Вратичката е отворена. А и… Я виж, Маса — Ераст Петрович взе трупчето и го подаде на японеца.

Онзи цъкна с език:

— Извири са му вратрето. Убийство.

— Да, жалко, че експертът не го освидетелства — изхъмка полицаят — явно смяташе, че японецът се шегува, но Сенка знаеше: за сенсея душата е душа, ако ще да е човешка, ако ще да е птича.

— Колко е паднало професионалното ниво на московските криминалисти — промълви тъжно Ераст Петрович. — Преди десет години подобна небрежност би била недопустима.

— Не ще и дума — още по-горчиво въздъхна Сергей Никифорович. — Сега не е като по ваше време. Ще знаете, никакво задоволство нямаме от работата. Искат ни само резултатност, за доказателствата никой не го е грижа. За победата на справедливостта пък да не говорим. Началството си има други грижи. Между другото — сниши глас — не исках по телефона… Вашето пребиваване в Москва не е тайна. Най-случайно видях на писалището на полицейския началник секретно предписание да се установи местонахождението ви и тайно да ви следят. Някой ви е видял, познал ви е и е докладвал.

Ераст Петрович ни най-малко не се покруси, дори като че ли му стана драго:

— Нищо чудно, в Москва мнозина ме познават. И очевидно не са ме забравили. Благодаря ви, Суботин. Знам какъв риск е за вас и оценявам. С-сбогом.

Той стисна ръка на очилатия, а онзи сконфузен измънка:

— Няма нищо. Но бъдете все пак по-предпазлив… Кой ги знае какво са намислили. Негово височество е злопаметен.

Кои са „намислили“ и кой е „височество“, Сенка не разбра.

От двора на Самшитови излязоха по пресечката на „Лубянски проезд“ и оттам свърнаха към градинката.

Още при първата пейка Ераст Петрович ги покани с жест: да седнем.

Седнаха. Сенка в средата, двамата от двете му страни. Все едно е под конвой.

— Е, господин Шопенхауер — обърна се към него Ераст Петрович. — Да си поговорим?

— Аз какво общо имам? — изломоти Скорик с лошо предчувствие. — Нищо не знам.

— Дедукцията сочи обратното.

— Коя-коя? — зарадва се Сенка. — Не я познавам. Лъже, кучка нещастна!

Ераст Петрович мръдна устна.

— Тази дама, Скориков (нека така ви наричам), никога не лъже. Помните ли сребърната копейка от седемнайсети век, която намерих в джоба на убития Синюхин? Помните я, разбира се — тогава демонстрирахте дори подчертано равнодушие. Откъде у бедния п-писар такова нумизматично чудо? Това първо. Нататък. На местопрестъплението старателно обръщахте гръб и жумяхте, макар че според наблюденията на Маса не ви липсва любопитство. Не проявихте дори изумление и ужас, което би било естествено в подобна ситуация. Съгласете се, че е странно. Това второ. Нататък. В този ден и във вашите джобове звънкаха монети. Според звука бяха ситнеж, какъвто в наше време няма. А в ръката си държахте пръчка от чисто сребро, което пък е съвсем необичайно. Откъде сребро у вас, хитровския г-гаврош? Това трето.

— Обиждате, а? Това псувня ли беше? — наостри се Сенка. — Срамота. А уж представителен господин.

Маса заби лакът в ребрата му:

— Когато господар говори „това първо, това второ, това трето“, сте мърчиш. Сте съсипеш дедукция.

Скорик се озърна — не видя никаква дама. Кого ще съсипе? Но за всеки случай си затвори устата. Че сега сенсеят леко го ръгна, но може и направо да го разгемби.

Ераст Петрович продължи, все едно никой не го е прекъснал:

— Макар да не възнамерявах да разследвам това п-престъпление, защото имам съвсем друга работа, вашето поведение ме заинтригува и аз възложих на Маса да ви следи. Обаче новото жестоко убийство, за което през нощта ми съобщи моят някогашен колега, промени намеренията ми. Трябва да се намеся в тази история, защото властите явно не могат да открият убиеца. Разследването дори не си дава сметка, че тези престъпления са брънки от една верига. Защо смятам така, ще попитате?

Сенка не възнамеряваше да пита нищо подобно, но не възрази на строгия човек. Нека си говори.

— Дори не защото „Маросейка“ е на пет минути от Хитровка, където убиха Синюхини. В тези две злодеяния има две п-принципно сходни черти, които се срещат твърде рядко, за да ги сметнем за случайно съвпадение. Убиецът явно преследва някаква грандиозна цел, в името на която пренебрегва всякакви дреболии от рода на верижките и медальончетата във витрината на бижутерския магазин. Това първо. А освен това е впечатляваща дяволската предпазливост, която кара престъпника да не оставя след себе си никакво живо същество, дори толкова безобидно като пеленаче или п-птица. Това второ. А сега за вас, Скориков. Абсолютно сигурен съм, че знаете много неща и можете да ми помогнете.

Сенка, който се беше настроил да слуша нататък за душегубеца, подскочи от този неочакван завършек, потръпна от внимателния поглед на сините очи и подвикна:

— Бе затрили са го златаря, аз к’во общо имам?

Маса пак го ръгна с лакът, този път по-силно.

— Забрави ри за сопоривото момтентце? Дето изкара от тебе една рубра? То е видяро как носиш в магазина сребърните прътки.

Скорик разбра, че няма измъкване, затова от махленски викове мина на хленч:

— Ма що не питате като хората… Ами само ме сплашвате и ми ръгате ребрата…

— С-стига сте се правили на нещастник — каза Ераст Петрович. — Маса ви дава висока оценка. Казва, че не сте жестокосърдечен, че имате буден ум и — най-ценната човешка черта — че се стремите към самоусъвършенстване. Досега, преди това последно престъпление, Маса просто ви е питал дали не искате да споделите с нас тайната си. Той беше сигурен, че рано или късно ще заслужи доверието ви и ще поискате да облекчите пред него душата си. Но сега нямаме повече време за губене. Искам от вас — без никаква деликатност — отговор на два въпроса. Първи: какво търси убиецът? И втори: какво знаете за този човек?

Маса закима: давай, един вид, смело, казвай.

И Сенка си каза всичко като на изповед. И за тестето, и за Цайса, убиеца звяр, и за Смъртта, и как Княза от ревност иска да го унищожи — него, Сенка.

Е, не съвсем всичко, естествено. За имането спомена уклончиво — май имало нещо такова, ама истина ли е, не е ли, той, Скорик не е в течение. То и на изповед човек не си казва съвсем всичко, нали така?

— Значи според вас, Скориков, излиза, че Синюхин е бил убит от този ваш Княз и валето, защото са искали да му измъкнат тайната на имането? — попита Ераст Петрович, след като доизслуша малко несвързания разказ на Сенка. — А при антикваря Княза е отишъл, за да разбере вашия адрес?

— И още как! Проха ме е издал, този плъшок. Видя ме при магазина, нали ви казах! Затова нищо не е ограбено, защото Княза плюе на такива глупости. Той иска мен да докопа.

— А сигурен ли сте, че Княза ви търси само от ревност? — Ераст Петрович сбърчи гладкото си чело, сякаш нещо не разбираше. — Може д-да му трябвате за имането?

На Сенка душата му се сви: досетил се е, за всичко се е досетил хитроумният господин! Сега ще му скочи: казвай къде са скрити сребърните пръти!

За да спечели време, Скорик забърбори:

— Ужасно я ревнува от мен! По-добре да ревнува от Цайса! И той й се навърта. Отпуска й кока, а тя какво му пуска, то е ясно. Но не по курвенски. Какво да прави, кокаинистка, не отговаря за себе си. Това е болест…

— При Яуза в древни времена май е имало монетен двор, където са секли сребърни монети — замислено каза Ераст Петрович, когато Скорик направи пауза да си поеме дъх. — Добре, сега не ме интересува имането. Кажете ми по-добре, Скориков, не можете ли да ме запознаете с тази интригуваща особа, дето е подлудила целия апашорски б-бомонд? Казвала се Смърт, така ли? Какво декадентско име.

На Сенка му олекна.

— Мога да ви запозная. Ами с мен какво ще стане? Няма да ме издадете на Княза, нали?