Маджипурски хроники

ЕДИНАДЕСЕТ

Тези последни щрихи, този епилог, който някой писар е добавил към записа на младия Валънтайн карат Хисун дълго време да седи неподвижен. След това се надига и като в сън, бавно се измъква от кабинката. В главата му още витаят образите от онази бурна нощ в гората — братята съперници, вещицата със светналите очи, голите притискащи се едно в друго тела, пророчеството за престола. Да, два коронала! И Хисун се е добрал до най-уязвимия момент в живота им! Чувства се засрамен — нещо рядко за него. Може би трябва да си почине — силата на тези преживявания е прекалено голяма и вероятно ще са му нужни няколко месеца, за да се възстанови. На излизане за първи път почувства, че ръцете му треперят.

Преди час в Регистъра го е допуснал един от служителите — Пенагорн, пълен и непроницаем човек. Той все още седи зад бюрото, но сега до него е застанал още някой. Облечен е в зеленозлатните дрехи на свитата на коронала. Той оглежда Хисун и казва:

— Мога ли да видя легитимацията ви, моля.

Значи това е моментът, от който се е ужасявал. Разкрили са непозволеното използване на архивите и го очаква арест. Хисун вади картата си. Може би са знаели за нелегалното му влизане тук отдавна, но просто са чакали да извърши най-тежкото престъпление — да пусне записа на самия коронал. Много е вероятно той да е свързан с някаква алармена система, която предупреждава неговите хора и сега…

— Вие сте този, когото търсим — казва мъжът, облечен в зелено и златно. — Моля, последвайте ме.

Хисун тръгва мълчаливо — излизат от сградата на Архивите, после през големия площад, до входа за долните нива на Лабиринта и през пропускателен пункт, до един очакващ ги флотер. След това надолу, надолу, надолу — към тайнствени места, където никога не е стъпвал. Той седи неподвижно, като вцепенен. Над главата му се издига спиралата на целия Лабиринт. Къде са те сега? Това ли е Дворът на троновете, където висшите министри се съвещават? Хисун не смее да попита, а придружителят му не казва и дума. Преминават порта след порта, коридор след коридор. Най-накрая флотерът спира, появяват се още шестима униформени от свитата на лорд Валънтайн и го въвеждат в ярко осветена зала, като застават до него.

Една врата се отваря и влиза висок, рус мъж с широки рамене, облечен в семпла бяла роба. Хисун ахва.

— Ваше величество!

— Моля, моля. Можем и без тези поклони, Хисун. Ти си Хисун, нали?

— Да, милорд.

— Беше преди осем години, нали? Да, осем. Тогава беше хлапе, а сега вече си мъж. Сигурно е глупаво да се изненадвам, но някак си очаквах отново да видя малко момче. На осемнадесет ли си?

— Да, милорд.

— А на колко беше, когато започна да ровиш в Регистъра на душите?

— Значи знаете, милорд! — прошепва Хисун и се изчервява, забил поглед в краката си.

— На четиринадесет, нали? Струва ми се, че така ми казаха. Наредих да те наблюдават. Преди три или четири години ми докладваха, че си влязъл с измама в Регистъра. Бил си четиринадесетгодишен, а си казал, че си учен. Предполагам, че си видял много неща, които обикновените момчета на твоята възраст дори не подозират.

Лицето на Хисун пламти. В главата му се върти мисълта: „Преди един час, милорд, видях как вие и брат ви правите любов с една дългокоса вещица от Гизелдорн“. По-скоро ще позволи да го погълнат дълбините на света, отколкото да каже такова нещо гласно. Но той е сигурен, че лорд Валънтайн го знае и това го смазва, не смее да вдигне поглед. Този рус мъж не е Валънтайн от записа, онзи беше чернокосият Валънтайн, по-късно измъкнат от тялото си, защото вече короналите носят чужда плът. Но човекът вътре е същият и Хисун го знае отлично.

Затова мълчи.

Лорд Валънтайн казва:

— Може би се изразих грубо. Ти винаги си бил по-развит за възрастта си. В края на краищата в Регистъра не си видял много непознати неща.

— Видях Ни-моя, милорд — отговаря Хисун с дрезгав, едва доловим глас. — Видях Сувраел и градовете около замъка Връхни, джунглите край Нарабал…

— Да, разширил си познанията си по география. Добре е човек да знае всичко това. Но географията на душата… Изучил си я по свой собствен начин, а? Погледни ме! Не съм ти ядосан.

— Не?

— Аз заповядах да те допуснат в Регистъра. Не за да се удивляваш на Ни-моя и не за да гледаш как хората се любят. Направих го, за да разбереш какво всъщност е Маджипур, за да можеш да преживееш поне една милиардна част от този наш свят. Това беше твоето образование, Хисун. Прав ли съм?

— Така го възприемам и аз, милорд. Да, имаше толкова много неща, които исках да науча.

— И успя ли?

— Не, милорд. Дори и една милиардна част не можах.

— Жалко, защото повече няма да имаш достъп до Регистъра.

— Милорд? Ще бъда ли наказан?

Лорд Валънтайн се усмихва тайнствено.

— Наказан? Не, това не е точната дума. Но ще напуснеш Лабиринта и по всяка вероятност няма да се върнеш тук, дори когато стана понтифекс, дано не е скоро. Назначавам те в свитата си, Хисун. Обучението ти завърши. Искам да се заловиш за работа. Сега вече си достатъчно голям, струва ми се. Семейството ти още ли живее тук?

— Майка ми, двете ми сестри…

— Ще бъдат осигурени. С всичко, от което имат нужда. Сбогувай се с тях и опаковай багажа си. Можеш ли да тръгнеш с мен след три дни?

— Три… дни…

— За Алайзор. Отново искат да устроя процесия. След това на Острова. Този път ще пропуснем Зимроел. Ще се върнем в Замъка след седем или осем месеца, надявам се. Там ще имаш апартамент. Малко допълнително обучение, предполагам нямаш нищо против. Ти разбра, че те очаква това, нали? Знаеше ли, че съм те набелязал за големи неща, когато беше парцаливо момченце, скубещо туристите? — Короналът се разсмива. — Късно е. Ще разпоредя да те вземат рано сутринта. Има много неща, за които да си поговорим.

Той протяга върховете на пръстите си към него — елегантен дворцов жест, — Хисун се покланя и когато най-после се осмелява да вдигне поглед, лорд Валънтайн вече го няма. Така… Значи всичко мина в края на краищата — неговият сън, неговата фантазия. Не позволява на лицето му да се появи никаква реакция. Вдървен и сериозен, той се обръща към зеленозлатния ескорт, тръгват заедно по коридорите към обществените нива на Лабиринта, където го оставят. Но той не може да се върне в стаята си — умът му е като побъркан. От дълбините му изплуват всички тези отдавна изчезнали същества, които е опознал толкова добре — Нисмил, Синабор Лавон, Тесме, Декерет, Калинтан, злощастния Халигом, Еремойл, Иниана Форлана, Висмаан, Сарис. Сега те са част от него, запечатани завинаги в душата му. Има чувството, че е погълнал цяла планета. С какво ли ще се занимава занапред? Помощник на коронала? Блестящ живот в Замъка Връхни? Празненства в Хай Морпин и Стий, в компанията на големите хора на империята? Та някой ден той би могъл да стане коронал! Лорд Хисун! Той се смее на чудовищното си предположение. И все пак, и все пак… Защо не? Нима Калинтан е очаквал да стане коронал? Ами Декерет? Ами самият Валънтайн? Но не бива да си мисли такива неща. Трябва да работи, да учи, да живее живота си миг по миг, а съдбата сама ще се оформи.

Изеднъж разбира, че се е загубил — той, който на десетгодишна възраст беше най-добрият екскурзовод в Лабиринта. Замаян, той се е залутал из нивата, половината нощ е минала, а той не знае къде се намира. След време установява, че е на най-горното ниво, откъм пустинята, близо до Отвора на сабите. Само петнадесет минути и може да излезе от Лабиринта. Обикновено не копнее за това, но тази нощ е особена и той не се противи на краката си, когато го отнасят към изхода на подземния град. Отива до Отвора на сабите и се вглежда в ръждясалите остриета, останали от някаква древна епоха и поставени там, за да обозначат границата. След това прекрачва смело напред и се оказва сред горещата суха пустош. Подобно на Декерет, той тръгва през пустинята, отдалечава се достатъчно от Лабиринта и застава сам под хладните, ярки звезди. Толкова много! И една от тях е старата Земя, от която са произлезли всичките милиони и милиони хора преди толкова много време. Хисун стои като омагьосан. У него се прокрадва някакво всеобхватно усещане за историята на космоса, залива го като река. В Регистъра на душите се пазят достатъчно записи, за да има какво да прави още половин вечност, мисли си той, и въпреки това, нещата в него са само една малка частичка от всичките тези светове, от всичките тези звезди. Иска му се да грабне записите и да ги погълне, да ги направи част от себе си. Но сега трябва да изостави тези мисли и да се откаже от изкушенията на Регистъра. Изчаква малко, докато умът му престане да се върти като вихрушка. „Сега ще съм съвсем спокоен — казва си той. — Ще овладея чувствата си.“ Позволява си да погледне за последен път към звездите, напразно търси старата Земя. След това свива рамене, обръща се и бавно тръгва назад към Отвора на сабите. На сутринта лорд Валънтайн ще изпрати да го повикат. Много е важно да поспи преди това. За него ще започне нов живот. „Ще живея в замъка Връхни — мисли си той — и ще бъда помощник на коронала, а кой знае какво ще стане с мен след това?“ Но каквото и да е, ще е това, което трябва да се случи — както с Декерет, с Тесме, със Синабор Лавон, дори и с Халигом — с всички тези, чиито души сега са част от неговата.

Хисун застава пред Отвора на сабите само за миг, за един-единствен миг, но той се удължава и звездите започват да избледняват. Появяват се първите лъчи на зората, а след това могъщият изгрев завладява небето, цялата земя е окъпана в светлина. Той не помръдва. Топлината на маджипурското слънце докосва лицето му, а това се е случвало толкова рядко през живота му. Слънцето… Великото, огнено, пламтящо слънце — майка на всички светове… Той протяга ръце към него. Прегръща го, усмихва му се и пие от благодатта му. След това се обръща и влиза в Лабиринта за последен път.