ЧЕТИРИ КАЛИНТАН ОБЯСНЯВА

Дни наред след това Хисун е потиснат. Той знае, разбира се, че експедицията е завършила неуспешно — никой кораб досега не е прекосявал Голямото море и никога няма да може, защото идеята е абсурдна и осъществяването и може би е невъзможно. Но да се провалиш по такъв начин, да стигнеш толкова далеч и след това да се върнеш, при това не от страх, не заради болести или глад, а заради чисто морално отчаяние — за Хисун е трудно да разбере това. Той никога не би се върнал. През петнадесетте години на своя живот той винаги е крачил напред към набелязаната цел, а тези, които се колебаят, за него винаги са били слаби и мързеливи. Но пък той не е Синабор Лавон и освен това никога не е отнемал чужд живот. Такъв насилнически акт би могъл да разтърси човешката душа. Най-напред е изпълнен с презрение към Синабор Лавон, после със съжаление, а накрая, колкото повече мисли за него, презрението отстъпва място на възхищение, защото разбира, че капитанът не е слаб човек, а напротив, притежава огромна морална сила. Това прозрение е стряскащо и в момента, в който достига до него, потиснатостта изчезва. Образованието ми, мисли той, продължава.

Въпреки всичко, той се е насочил към спомените на Синабор Лавон, за да търси приключения и разнообразие, а не подобна трезва философия. Не е намерил това, което е търсел. Но той знае, че няколко години след това, в Лабиринта се е случило нещо, което е привлякло вниманието на всички и дори след шест хиляди години все още отеква в историята като едно от най-странните събития на Маджипур. Когато е свободен, Хисун отделя малко време за да проучи някои исторически факти, след това се връща в Регистъра на душите, за да влезе в ума на един млад служител в двора на понтифекса, ползващ се с доста странна репутация — Ариок.



На следващата сутрин, след невероятната развръзка на събитията, в Лабиринта на Маджипур се възцари странна тишина, сякаш всички бяха прекалено объркани, за да могат дори да говорят. Последствията от предишния ден вече започваха да се чувстват, въпреки че и онези, които бяха преки участници в събитията, все още не можеха да повярват напълно, че всичко това е истина. Всички министерства бяха затворени по заповед на новия понтифекс. Както низшите, така и висшите чиновници бяха подложени на чудовищно напрежение и сега им беше позволено да поспят, докато новият коронал и новият понтифекс — и двамата изумени от неочакваното си възкачване на престола,дошло им като гръм от ясно небе — се оттеглиха в покоите си, за да обмислят невероятната промяна. Това даде възможност на Калинтан поне да се види с любимата си Силимур. С известен страх — защото не и се беше обаждал цял месец, а тя не беше от тези, които прощават лесно — той и изпрати бележка, в която пишеше:

„Зная, че за срам допуснах да те пренебрегна, но може би сега разбираш защо. Ако се срещнем за обяд в кафенето в «Двора на Сферите» ще ти обясня всичко.“

Тя много лесно се ядосваше по всяко време. Това на практика беше единственият и недостатък, но той беше сериозен и Калинтан се боеше от гнева и. Бяха заедно от близо година и още малко щяха да се сгодят. Всички висши служители от двора на понтифекса бяха съгласни, че изборът му е много добър. Силимур беше хубава, интелигентна, имаше усет за политическите въпроси, а освен това беше от добро семейство — сред предшествениците и имаше трима коронали, един от които беше самият славен лорд Стиамот. Очевидно тя би била много добра партия за един млад мъж, на когото бе отсъдено да стигне далеч. Макар и ненавършил още тридесет години, Калинтан вече бе достигнал външния край на вътрешното обкръжение на понтифекса и му поверяваха отговорности, значително големи за възрастта му. Именно те му бяха попречили да потърси или дори да поговори със Силимур напоследък. Затова очакваше тя да му се разсърди, но се надяваше, макар и слабо, че с течение на времето ще му прости.

През цялата вчерашна безсънна нощ той бе репетирал в уморения си ум дългата защитна реч, която започваше с: „Както знаеш, през последните няколко седмици бях зает с важни държавни дела, твърде деликатни, за да мога да ги обсъждам детайлно с теб, така че…“ И когато продължаваше нагоре по нивата на Лабиринта, за да се срещне с нея, фразите продължаваха да се въртят в главата му. Призрачната тишина в Лабиринта тази сутрин го караше да се чувства още по-напрегнат. Най-ниските нива, където бяха кабинетите на чиновниците, бяха напълно пусти, а на по-горните се виждаха само малки групи хора, скрити в тъмните ъгли, шепнещи и мърморещи сякаш бе станал преврат, което в известен смисъл не бе лъжа. Всички го заглеждаха, някои дори го сочеха с пръст. Калинтан се чудеше как са познали, че е служител в понтификата, докато накрая си спомни, че все още носи отличителната маска на службата си. Но той не я свали, защото донякъде го предпазваше от ярката изкуствена светлина, толкова неприятна за уморените му очи. Днес Лабиринтът му се струваше задушен и потискащ. Той копнееше да се измъкне от мрачните му подземни дълбини, от тези десетки нива с огромни спирални коридори, които се виеха надолу и надолу. За една единствена нощ това място бе станало омразно за него.

Калинтан излезе от асансьора на нивото на Двора на сферите, тръгна по диагонал през огромното заплетено пространство, украсено с хиляди неизвестно как окачени сфери и се насочи към малкото кафене в далечния край. Силимур вече беше там. Той знаеше, че ще я завари на малката масичка край стената от полиран оникс — тя използваше точността, за да изрази недоволството си. Стана и му предложи ръката си, а не бузата — това също очакваше. Усмивката и беше премерена и хладна. Колкото и да беше изтощен, красотата и му се стори дори малко прекалена — късата руса коса, подстригана като корона на главата и, блестящите тюркоазени очи, сочните устни и високите скули, елегантността, която в момента му беше трудно да понесе.

— Толкова ми липсваше — каза той пресипнало.

— Разбира се. Толкова дълга раздяла… трябва да е била непосилно тежка…

— Както знаеш, през последните няколко седмици бях зает с държавни дела, твърде деликатни, за да мога да говоря за тях и…

Думите му звучаха идиотски в собствените му уши. Почувства облекчение, когато тя го прекъсна с небрежен тон:

— Има време за всичко това, любов моя. Няма ли да пийнем малко вино?

— Да, наистина.

Тя даде знак. Един келнер с ливрея, хджорт с надменно изражение на лицето, дойде, взе поръчката и се отдалечи.

— Няма ли поне да махнеш маската си? — попита Силимур.

— Извинявай. Такава каша бяха последните няколко дни…

Той свали яркожълтата лента, която скриваше носа и очите му, показвайки, че е човек на понтифекса. Когато Силимур го видя без нея, изражението на лицето и се промени — спокойствието и овладеният гняв изчезнаха и на тяхно място се появи угриженост.

— Очите ти са кръвясали. Лицето ти е бледо и изпито…

— Не съм спал. Беше някакво безумие!

— Горкият Калинтан.

— Да не мислиш, че странях от теб, защото съм искал? Просто не можех да се измъкна от тази лудост, Силимур.

— Зная. Личи си, че не ти е било лесно.

Той изведнъж осъзна, че тя не му се подиграва, че искрено му съчувства, че всъщност разговорът им ще премине по-лесно, отколкото беше предполагал.

— Лошото на това да си амбициозен — каза той — е, че можеш да попаднеш в ситуации, които изобщо не можеш да контролираш и нямаш избор, освен да се оставиш да те повлекат. Чу ли какво направи понтифекс Ариок вчера?

Тя потисна смеха си.

— Да, разбира се. Искам да кажа, чух слуховете. Всички вече знаят за станалото. Но има ли нещо вярно в това? Истина ли е?

— За нещастие, да.

— Фантастично! Невероятно и изумително! Но това нещо обръща света нагоре с краката, нали? Ще ти се отрази ли по някакъв неприятен начин?

— Ще се отрази на теб, на мен, на всички — отговори Калинтан и направи жест, който преминаваше границите на Двора на сферите и самия Лабиринт, жест, който обхващаше цялата планета вън от предизвикващите клаустрофобия дълбини — от внушителната висота на замъка Връхни до далечните градове на западния континент. — Ще ни се отрази до степен, която в момента просто не мога да преценя. Но нека ти разкажа какво се случи от самото начало…

Може би не знаеш, че понтифекс Ариок се държеше странно от няколко месеца насам. Предполагам, че напрежението на висшите постове може да побърка човек, или с други думи трябва да си малко луд, за да се стремиш към тях. Знаеш, че Ариок беше коронал в продължение на тринадесет години, когато понтифекс беше Дизимаул. След това още дванадесет години самият той беше понтифекс, а това е доста дълго време, за да държиш в ръцете си такава власт — особено тук в Лабиринта. Вероятно всеки понтифекс от време на време копнее за външния свят… Иска да почувства ветреца на замъка Връхни или да отиде на лов за гийхорни на Зимроел… Или просто да поплува в истинска река където и да било… А тук се намира на мили под повърхността в тази плетеница и трябва до края на живота си да ръководи ритуалите и бюрократите…

Един ден, преди около година, Ариок изведнъж обяви, че иска да организира велика процесия на Маджипур. Тогава аз, заедно с херцог Гуаделум бяхме на разположение в двора тогава. Понтифексът поиска карти и започна да планира процесията. Надолу по река Алаизор, после до Острова на съня, за поклонение и посещение при Господарката във Вътрешния храм, след това до Зимроел с отбиване в Пилиплок, Ни-моя, Пидруид, Нарабал… навсякъде! Обиколка, която щеше да продължи най-малко пет години. Гуаделум ме изгледа странно и внимателно припомни на Ариок, че короналът е този, който устройва велики процесии, а не понтифекса, и че лорд Струин е завършил последната едва преди две години.

— Значи ми е забранено да го направя? — попита понтифексът.

— Не точно „забранено“, ваше величество, но според обичая…

— Според обичая аз трябва да остана затворник в Лабиринта, така ли?

— Ни най-малко, ваше величество, но…

— Но не трябва да се осмелявам да изляза навън…

И така нататък. Трябва да си призная, че съчувствах на Ариок, но не забравяй, че за разлика от теб аз не съм роден в Лабиринта. Тук са ме довели единствено служебните ми задължения и понякога намирам живота под земята доста неестествен. Както и да е, Гуаделум убеди понтифекса, че за процесия и дума не може да става, но в очите му забелязах безпокойство…

След това негово величество започна да се измъква тайно нощем и да скита сам из Лабиринта. Никой не знае колко пъти го е правил, но до нас достигнаха слухове за маскиран човек, много приличащ на понтифекса, който обикалял в малките часове на нощта из Двора на пирамидите и Залата на ветровете. Смятахме, че всичко това е глупост, докато веднъж прислужник към спалнята не си въобразил, че понтифексът го повикал със звънеца, но когато влязъл, заварил стаята празна. Мисля, че ще си спомниш кога стана това, Силимур, защото тогава бяхме заедно, един от хората на Гуаделум ме откри и ме накара да тръгна с него под предлог, че е свикана спешна среща на висшите съветници и че имат нужда от мен. Ти се разстрои, ядоса се много. Разбира се, срещата беше заради изчезването на понтифекса, макар че по-късно обявихме официално, че е била във връзка с огромната вълна, опустошила Стойензар.

Открихме Ариок около четири часа след полунощ. Беше на Арената… Онова глупаво, празно нещо, което е построил понтифекс Дизимаул в един от неговите моменти на безумство… Седеше с кръстосани крака в далечния край, свиреше на зутибар и пееше песни пред пет-шест парцаливи деца. Прибрахме го у дома. След няколко седмици той се измъкна отново и успя да стигне чак до Двора на колоните. Гуаделум поговори с него, но Ариок упорито настояваше, че за един монарх е важно да бъде сред поданиците си и да изслушва проблемите им, като се позова на прецеденти с крале, живели чак на старата Земя. Тихомълком Гуаделум започна да поставя стражи в покоите на Ариок, уж за да го пазят от убийци, но кой би посегнал на понтифекса? Бяха поставени, за да пречат на Ариок да излиза. Само че, макар и ексцентричен, той никак не е глупав и през следващите два месеца успя няколко пъти да се измъкне. Проблемът ставаше сериозен. Ами ако изчезнеше за цяла седмица? Ами ако излезеше от Лабиринта и тръгнеше да се разхожда из пустинята?

— Тъй като не можем да му попречим да скита — казах аз на Гуаделум, — защо да не му осигурим компания? Някой, който ще участва в приключенията му и в същото време ще се грижи да не му се случи нещо?

— Отлична идея — отговори херцогът. — И ще назнача теб, Калинтан. Понтифексът е привързан към теб, освен това ти си достатъчно млад и ловък, за да можеш да го измъкнеш от всякакви неприятности, ако се забърка в нещо.

Силимур, това стана преди шест седмици. Сигурно помниш, че някъде по това време аз изведнъж престанах да прекарвам нощите при теб под предлог, че са се увеличили задълженията ми в двора и започнахме да се отчуждаваме един от друг. Не можех да ти кажа с какво трябваше да се занимавам нощем, можех само да се надявам, да не си помислиш, че чувствата ми са се насочили към друга. Сега вече мога да ти разкрия истината. Преместих се в стая, близка до спалнята на понтифекса и се грижех за него всяка нощ. Започнах да спя когато имах възможност през деня и се превърнах в придружител на Ариок в нощните му похождения.

Това не беше лека работа. Аз всъщност бях негов пазач и двамата го знаехме, но все пак трябваше да внимавам да не му налагам волята си прекалено. Трябваше да го предпазвам от лоши хора и рисковани начинания — знаеш, има побойници, грубияни, буйни глави… Никой не би навредил на понтифекс умишлено, но той можеше по случайност да попадне на хора, които искат да си навредят един на друг. В редките моменти, когато имах възможност да поспя, аз търсех помощта на Господарката на острова, Божественият да я дари с мир. И в едно благословено видение тя ми каза, че трябва да стана приятел на понтифекса, ако не искам да съм негов надзирател. Какво щастие за нас е, че разполагаме със съветите на добрата майка в сънищата си! И така аз се осмелих сам да предизвикам някои от приключенията му.

— Хайде, нека излезем тази вечер — казвах му аз, и това би смразило кръвта на Гуаделум, ако беше научил. Моя беше идеята да заведа Ариок в обществените нива на Лабиринта, за да прекараме една нощ по заведенията и пазарите… Маскирани, естествено, без риск да ни разпознаят. Заведох го в потайните кътчета, където живеят комарджиите, само че при тези от тях, които познавах и които не биха представлявали опасност. И не друг, а аз, една нощ го подтикнах към най-голямата дързост — да излезем извън стените на Лабиринта. Знаех, че това е най-голямото му желание, но се страхуваше да го осъществи, затова му предложих да го направим тайно, нещо като подарък за него… И така тръгнахме по кралския проход нагоре към Отвора на Водите. Стояхме заедно толкова близо до река Глейдж, че усещахме хладния вятър, който духа откъм замъка Връхни, гледахме блестящите звезди.

— Не съм бил тук от шест години — каза понтифексът. Трепереше и ми се стори, че дори плачеше, скрит зад маската си. Аз също бях много развълнуван, не бях виждал звездите от много, много време. Той посочи една от тях и каза, че е светът, от който идват гхайрогите, после друга — звездата на хджортите, след това една много малка и незначителна, за която каза, че е слънцето на старата Земя. Аз се усъмних, разбира се, защото в училище съм учил друго. Но бях толкова радостен, че не можех да му противореча изобщо. А той се обърна към мен, улови ръката ми и каза съвсем тихо:

— Калинтан, аз съм върховният владетел на този огромен свят, а всъщност не представлявам нищо — аз съм роб, затворник. Бих дал всичко, за да се измъкна от този Лабиринт и да прекарам последните си години на свобода под звездите.

— Тогава защо не абдикирате? — попитах го аз и сам се учудих от дързостта си.

Той се усмихна.

— Би било малодушие. Аз съм избраник на Божествения, как бих могъл да отхвърля това? Съдбата ми е да представлявам една от властите на Маджипур до края на дните си. Но трябва да има достоен начин да се измъкна от това подземно страдание.

И аз разбрах, че понтифексът нито е луд, нито порочен, нито капризен, а просто копнее за нощта и луните, за планините и дърветата, за потоците от света, който е бил принуден да изостави, за да поеме тежестта на управлението.

След това пристигна вестта, че Господарката на острова — майката на лорд Струин и майка на всички нас, е болна и че вероятността да оздравее е малка. Това породи сериозни конституционни проблеми, защото рангът на Господарката на острова е равен на този на понтифекса и коронала и замяната и не можеше да се извърши невнимателно. Разбрахме, че самият лорд Струин е тръгнал от замъка Връхни към Лабиринта, за да се посъветва с понтифекса, като се е отказал да замине за Острова, тъй като не би успял да стигне там навреме, за да се сбогува с майка си. Междувременно херцог Гуаделум, като висш говорител на понтифекса и главен служител в двора, бе започнал да изготвя списък на кандидатите за поста, който щеше да сравни с този на лорд Струин, и да се обсъдят кандидатурите. Съветите на понтифекс Ариок щяха да бъдат много полезни при вземането на решение, а освен това си помислихме, че ако се включи по-активно в решаването на имперските проблеми, това ще се отрази положително на състоянието му. Поне формално, според нашия закон за наследниците, той е приел лорд Струин за свой син, след като го е избрал за коронал. Разбира се, Господарката има свой законен съпруг някъде в замъка Връхни, но ти разбираш правния аспект на обичая, нали? Гуаделум информира понтифекса за предстоящата смърт на Господарката на острова и веднага започнаха правителствените консултации. Аз не участвах в тях, тъй като нивото на моята власт и отговорност е по-ниско.

Предположихме, че сериозността на положението ще накара Ариок да се държи по-малко ексцентрично и може би несъзнателно намалихме бдителността си. В нощта, в която до нас достигна вестта за смъртта на Господарката, понтифексът се измъкна навън сам за първи път откакто бях назначен да го държа под око. Преминал бе през стражите, през мен, през прислугата си, беше излязъл навън сред невероятната плетеница на Лабиринта и никой не можеше да каже къде е. Търсихме го през цялата нощ. Не приличах на себе си от ужас както заради него, така и заради кариерата си. В притеснението си изпратих хора да проверят всеки от седемте отвора на Лабиринта и да претърсят мрачната и знойна пустиня наоколо. Сам аз огледах всички свърталища, в които го бях водил, хората на Гуаделум претърсваха непознатите за мен места… И през цялото това време се стремяхме да скрием от населението, че понтифексът е изчезнал. Струва ми се, че успяхме в това.

Открихме го по пладне на следващия ден в района, известен като „Зъбите на Стиамот“, в първия кръг на Лабиринта. Беше в една кръчма, преоблечен в женски дрехи. Никога нямаше да го открием, ако не бе възникнала свада за някаква неплатена сметка, заради която повикали проктори. Когато понтифексът не успял да се легитимира и заговорил с мъжки глас, прокторите проявили достатъчно разум да ме информират и аз веднага отидох, за да го задържа. С роклята и панделките изглеждаше много странно. Поздрави ме спокойно, владееше се напълно и се държеше нормално. Каза ми, че се надявал да не ми причини големи неприятности.

Очаквах Гуаделум да ме изхвърли, но херцогът се оказа склонен да ми прости или може би вниманието му е било изцяло погълнато от имперската криза, за да се занимава с моето провинение. Както и да е, не спомена нищо за това, че бях допуснал понтифекса да се измъкне от покоите си.

— Тази сутрин пристигна лорд Струин — каза ми Гуаделум уморено и изтормозено. — Естествено той искаше да се срещне веднага с понтифекса, но му обяснихме, че Ариок спи и че не е разумно да го будим… По това време половината от хората ми го търсеха. За мен е мъчително да лъжа коронала, Калинтан.

— Сега понтифексът наистина спи в покоите си — отговорих аз.

— Да, да. И ще остане там, струва ми се.

— Ще положа всички усилия това да стане.

— Нямах това предвид — каза Гуаделум. — Ясно е, че понтифекс Ариок не е на себе си. Да се промъква през улеи за мръсно пране, да скита нощем из града, да се облече с женски финтифлюшки… Това не е само ексцентрично поведение, Калинтан. След като решим проблема с новата Господарка на острова, смятам да предложа да го поставим завинаги под засилена охрана, за негово собствено добро, и да предадем изпълнението на задълженията му на регентски съвет. Това вече е ставало, прегледах документите. Когато Бархолд е бил понтифекс, се е разболял от блатна треска и тя увредила мозъка му…

— Сър — казах аз. — Не вярвам, че понтифексът е полудял.

Гуаделум се намръщи.

— А как ще обясниш щуротиите, които направи?

— Това са постъпки на човек, който е бил на власт прекалено дълго, чиято душа се бунтува срещу всичко, което трябва да продължава да търпи. Струва ми се, че вече го опознах добре и се осмелявам да кажа, че тези приключения са резултат на душевни терзания, а не на психическо заболяване.

Не искам да се хваля, но речта ми беше красноречива и смела, защото аз съм само младши съветник, а Гуаделум е третият по сила в империята след Ариок и лорд Струин. Но има моменти, когато човек трябва да изостави дипломацията, амбициите и хитрините си настрана и просто да говори истината. Мисълта, че нещастният понтифекс може да бъде затворен като обикновен луд, когато самият факт, че не може да излиза от Лабиринта вече му причиняваше достатъчно страдания, просто ме ужасяваше. Гуаделум дълго време не каза нищо и трябва да съм бил уплашен, защото си мислех, че ще ме уволни или ще ме изпрати в архивите, където до края на живота си щях да се занимавам с документи. Но външно бях спокоен, напълно спокоен.

Тогава на вратата се почука и влезе един куриер с писмо, подпечатано с личния печат на коронала, който представлява звездна експлозия. Херцог Гуаделум разкъса плика и прочете съдържанието му, после още веднъж и още веднъж, а аз дотогава не бях виждал толкова озадачено и изумено изражение на човешко лице. Пребледня, ръцете му се разтрепериха.

Той ме погледна и каза сподавено:

— Писано е собственоръчно от коронала. Информира ме, че понтифексът е излязъл от покоите си и е отишъл на Площада на маските, където е издал толкова невероятен декрет, че просто не съм в състояние да го предам със свои думи. — И ми подаде писмото. — Мисля, че трябва незабавно да отидем там.

Той изтича навън, а аз го последвах, като отчаяно се мъчех да прочета написаното. Но почеркът на лорд Струин е нечетлив, Гуаделум вървеше много бързо, а коридорите на Лабиринта са криви и лошо осветени. Успях да прочета само малки пасажи — нещо за някаква прокламация, за нова Господарка на острова, за абдикация… А чия абдикация, ако не на понтифекс Ариок? Но той ми бе казал съвсем искрено, че би било малодушие от негова страна да обърне гръб на съдбата, избрала го да представлява едната от властите на империята.

Стигнах до Площада на маските задъхан… Тази зона на Лабиринта винаги ме е смущавала заради големите лица с тесни цепнати очи, поставени върху блестящите мраморни пиедестали… Винаги са ми напомняли видения от кошмар… Стъпките на Гуаделум отекваха по каменния под, а моите удвояваха звука доста по-назад, защото макар и да е два пъти по-стар от мен, крачеше с демонична сила. Някъде напред се чуваха викове, смях, аплодисменти. След това видях, че са се събрали може би сто и петдесет граждани, сред които разпознах някои от главните министри на понтифекса. Аз и Гуаделум се врязахме в групата и спряхме, едва когато зърнахме златнозелените униформи на свитата на коронала, а след малко и самия лорд Струин. Той имаше вид на ядосан и в същото време объркан човек, сякаш бе изпаднал в шок.

— Не можем да го спрем — каза короналът пресипнало. — Ходи от зала в зала и повтаря прокламацията си. Чуйте го! Започва отначало!

И тогава видях понтифекс Ариок, седнал на раменете на огромен скандар. Негово величество беше облечен със свободно падаща бяла рокля, с чудесни орнаменти от брокат, а на гърдите му имаше огромен блестящ червен медальон.

— Тъй като една от властите на Маджипур е свободна! — извика понтифексът с удивително бодър глас. — Тъй като има належаща нужда от нова Господарка на острова на сънищата, при това веднага! Да се назначи още сега! За да може да се грижи за душите на хората! Като се появява в сънищата им и им дава утеха! И! Тъй като! Това е най-голямото ми желание! Да махна от плещите си товара, който нося вече дванадесет години!

Ето защо…

С тази прокламация! Като се позовавам на върховната си власт! Аз обявявам, че отсега нататък трябва да бъда считан за представител на женския пол! И заповядвам за Господарка на острова да бъде избрана жената Ариок, бивш мъж!

— Лудост — мърмореше херцог Гуаделум.

— Чувам това за трети път и все още не мога да повярвам — каза лорд Струин.

— … И едновременно с това абдикирам от престола на понтифекс! И Призовавам гражданите на Лабиринта! Да предоставят на Господарката Ариок колесница! Да я транспортират до пристанището на Стойен! И оттам до Острова на съня! За да може тя да даде утеха на всички ви!

И в този момент погледът на Ариок за миг срещна моя. Беше зачервен от възбуда, а по челото му имаше капчици пот. Позна ме и ми се усмихна, дори ми намигна! Без никакво съмнение. Намигна ми, изпълнен с радост и с чувство за триумф. След това го изгубих от поглед.

— Това трябва да се прекрати — каза Гуаделум.

Лорд Струин поклати глава.

— Чуйте възгласите! На тях всичко това им допада! Тълпата непрекъснато се увеличава! Ще го изведат през Отвора на остриетата и след това ще го закарат до Стойен преди да настъпи нощта!

— Вие сте коронал — каза Гуаделум. — Не можете ли да направите нещо?

— Да не се подчиня на понтифекса, чиито заповеди съм се заклел да изпълнявам? Да извърша предателство пред стотици свидетели? Не. Гуаделум, стореното — сторено. Колкото и да е нелепо, ще трябва да се примирим.

— Да живее Господарката Ариок! — изрева някой гръмогласно.

— Да живее Ариок! Да живее! Да живее! Да живее!

Процесията тръгна през Площада на маските, насочи се към Залата на ветровете и към Двора на пирамидите отсреща, а аз все още не можех да повярвам. Само ние тримата не я последвахме. Занемели и вцепенени слушахме възгласите на тълпата, докато не се скри от погледите ни. Бях ужасен, че съм с тези велики мъже на империята в такъв унизителен момент. Това провъзгласяване на новата Господарка беше абсурдно, фантастично и невероятно, а те бяха съкрушени.

Най-накрая Гуаделум каза:

— Лорд Струин, ако приемете абдикацията за валидна, значи и вие вече не сте коронал и трябва да се приготвите да се преместите тук, в Лабиринта, тъй като вече сте понтифекс.

Тези думи се стовариха върху коронала като огромна тежест. В суматохата той явно не се бе замислил дори за първото последствие от деянието на Ариок.

Той отвори уста, но не можа да каже нищо. Отвори и затвори длани сякаш правеше звездния жест в своя собствена чест, но ми беше ясно, че това е само израз на недоумение. Аз почувствах, че ме обзема страхопочитание, защото никак не е малко да присъстваш на смяната на понтифекса, а лорд Струин очевидно никак не бе подготвен за това. Да изоставиш радостите на замъка Връхни в средата на живота си, да замениш бляскавите градове и величествени гори с мрака на Лабиринта, да изоставиш звездната корона, за да поемеш диадемата на по-висшата власт… Не, той никак не бе готов за този момент, а когато най-накрая осъзна значението на това събитие, лицето му стана пепеляво и клепачите му заиграха от нервни тикове.

Мълча дълго време, след което каза:

— Така да бъде. Сега аз съм понтифекс. А кой ще бъде коронал?

Предполагам, че въпросът беше риторичен. Във всеки случай нито херцог Гуаделум, нито аз отговорихме.

Ядосано и грубо, Струин повтори въпроса си:

— Кой ще бъде коронал?

Гледаше Гуаделум.

Повярвай ми, самият аз се чувствах зашеметен, дето бях само свидетел на тези събития, които няма да бъдат забравени дори цивилизацията ни да просъществува още десет хиляди години. А колко по-тежко трябва да са се отразили те на двамата? Гуаделум отстъпи назад и започна да мърмори неразбираемо. Тъй като Ариок и лорд Струин бяха сравнително млади, никой не се беше замислял сериозно за наследниците им, а херцог Гуаделум, колкото и могъщ да беше, едва ли някога е мислел, че ще стигне висините на замъка Връхни, поне не по този начин. Устата му увисна като на убит громуарк и не можеше да каже и дума. В края на краищата аз реагирах първи. Паднах на колене, направих звездния знак към него и извиках:

— Гуаделум! Лорд Гуаделум! Да живее лорд Гуаделум!

Едва ли някога през живота си ще видя отново така изумени, така объркани хора, променени само за един миг, както лорд Струин и херцог Гуаделум, сега вече коронал. Лицето на Струин беше буреносно от гнева и болката, херцогът едва стоеше на краката си от изненада.

Последва тягостно мълчание. След това лорд Гуаделум каза със странно треперещ глас:

— След като вече съм коронал, според обичая, майка ми трябва да бъде обявена за Господарка на острова, нали?

— На колко години е майка ти? — попита го Струин.

— Много стара. Дори може да се каже престаряла, особено за тази длъжност.

— Ясно. Значи не е готова да поеме задълженията на Господарка, нито може да ги изпълни?

— Така е — съгласи се лорд Гуаделум.

— Освен това — продължи Струин, — от днес имаме нова Господарка на острова и не може да я заменим толкова бързо. Нека първо да видим как се справя Господарката Ариок с новите си задължения във Вътрешния храм, а след това да търсим подходяща заместница, какво ще кажете?

— Лудост! — отговори лорд Гуаделум.

— Наистина е лудост — съгласи се понтифекс Струин. — Хайде, елате да отидем при Господарката и да се погрижим да стигне до Острова в безопасност.

Отидох с тях до горните нива на Лабиринта, където заварихме вече хиляди хора да приветстват Ариок, докато той (или тя), бос (боса), в разкошната си рокля се канеше да се качи на колесницата, която щеше да го (я) откара до пристанището на Стойен. Беше невъзможно да се приближим до Ариок — тълпата беше огромна.

— Лудост — не спираше да повтаря лорд Гуаделум. — Лудост, лудост!

Но аз не мислех така, защото бях видял намигването на Ариок и го бях разбрал напълно. Той никак не беше луд. Понтифекс Ариок най-накрая беше намерил начин да се измъкне от Лабиринта, а това желаеше сърцето му. Убеден съм, че бъдещите поколения ще го считат за олицетворение на абсурда и безумието, но аз съм сигурен, че е напълно нормален — човек, за когото короната се бе превърнала в непоносима тежест, но същевременно достатъчно почтен, за да не може просто да се оттегли и да заживее свой собствен живот.

Ето така след вчерашните събития вече имаме нови понтифекс, коронал и Господарка на Острова и ти разбираш, любима моя, какво е сполетяло нашия свят.


Калинтан замълча и отпи жадно от виното си. Силимур го гледаше с нещо средно между съжаление, презрение и съчувствие.

— Ти си като малките деца — каза тя накрая. — С тези твои титли, кралски дворове и окови на честта. Въпреки това, мисля, че разбирам какво си преживял и как ти се е отразило всичко това.

— Има и още нещо — каза Калинтан.

— Да?

— Новият коронал, лорд Гуаделум, преди да се оттегли в покоите си, за да се заеме с новите си задъжения, ме назначи за свой канцлер. Другата седмица заминавам за замъка Връхни. Отсега нататък винаги ще трябва да съм на негово разположение.

— Колко хубаво е това за теб — каза Силимур хладно.

— И затова те моля да дойдеш с мен и да споделиш живота ми в замъка — каза той колкото се може по-спокойно. Ослепителните и очи се втренчиха ледено в неговите.

— Аз съм родена в Лабиринта — каза тя. — За мен е удоволствие да живея в него.

— Това ли е отговорът ти?

— Не — каза Силимур. — Ще го получиш по-късно. Както твоя коронал и твоя понтифекс, аз също имам нужда от време, за да свикна с промените.

— Значи все пак ми отговори?

— По-късно — повтори тя, благодари му за виното и за историята, която и разказа, и го остави сам на масата.

След малко Калинтан се изправи и тръгна подобно на призрак към дълбините на Лабиринта, изтощен до краен предел. Чуваше как хората разпространяват новината… Ариок — Господарка, Струин — понтифекс, Гуаделум — коронал… Приличаше му на жужене на насекоми. Прибра се в стаята си и се помъчи да заспи, но сънят не идваше, а в главата му се въртяха мисли за собствения му живот, обзе го страх, че дългата горчива раздяла със Силимур е навредила непоправимо на любовта им и въпреки недвусмисления и намек, тя смяташе да му откаже.

Но се оказа, че греши. Един ден след това тя му изпрати вестта, че е готова да тръгне с него и когато Калинтан зае новото си място в замъка Връхни тя беше до него, както и много години след това, когато Калинтан зае мястото на Лорд Гуаделум като коронал. Царуването му беше кратко, но безгрижно и по това време бе завършен големият път на Върха, който носи неговото име. А когато на стари години се върна отново в Лабиринта като понтифекс, никак не се изненада, защото беше изгубил способността да се изненадва още онзи ден, когато понтифекс Ариок се самообяви за Господарка на Острова на съня.

Загрузка...