Маджипурски хроники

ТРИ ПЕТАТА ГОДИНА ОТ ПЛАВАНЕТО

Това е доста по-различно от предишното. Хисун не е така изумен от него, не е така съкрушен. Наистина, историята е тъжна и вълнуваща, но не може да завладее дълбините на душата му по начина, по който го бе разтърсила прегръдката между гхайрога и човешкото същество. И все пак, той е научил много за чувството за отговорност, за конфликтите, които могат да възникнат между противопоставящи се една на друга сили, за никоя от които не може да се каже, че греши, за значението на истинското спокойствие на духа. Освен това той беше разбрал нещичко за процеса на създаване на митове — защото в цялата история на Маджипур няма по-богоподобна фигура от тази на лорд Стиамот, блестящият владетел войн, който преодоля зловещата сила на коренните жители — метаморфите, и когото осемте хиляди години боготворене бяха превърнали във величествено, вдъхващо страхопочитание същество. Митът Стиамот все още съществува в главата на Хисун, но се бе наложило да направи място и на другия Стиамот, който бе видял през очите на Еремойл — умореният, блед, съсухрен, дребен човек, остарял преждевременно, чиято душа бе изгоряла през годините, прекарани в непрекъснати битки. Герой? Разбира се, може би не за метаморфите. Но полубог? Не. Човешко същество, обикновено човешко същество с всичките му слабости и немощ. Важно е никога да не забравяш това, казва си Хисун и в този момент разбира, че тези откраднати мигове в Регистъра на душите са неговото истинско образование, неговия докторат за живота.

Минава много време, преди да се почувства готов да се върне отново там. Но скоро прахолякът на данъчните архиви започва да прониква до най-съкровените кътчета на душата му и той копнее за разнообразие, за приключения. Така че — назад към Регистъра. Още една легенда трябва да бъде проучена… Защото някога един кораб пълен с безумци бе тръгнал да прекосява Голямото море — безразсъдство, ако някой някога бе правил подобно нещо, но славно безразсъдство, и Хисун решава да се качи на този кораб и да научи какво е сполетяло екипажа му. Едно малко проучване му дава името на капитана — Синабор Лавон, родом от замъка Връхни. Пръстите на Хисун докосват леко клавишите, набират датата, мястото, името и той се обляга изпълнен с напрежение, с очакване, готов за морето.

На петата година от плаването Синабор Лавон за първи път забеляза кичурите драконова трева, извиващи се, гърчещи се в морето покрай бордовете на кораба.

Разбира се той нямаше представа какво е това, защото досега никой на Маджипур не беше виждал драконова трева. Никой не бе стигал толкова навътре в Голямото море. Той знаеше, че това е петата година на плаването, защото всяка сутрин грижливо отбелязваше датата и координатите в корабния дневник, така че пътешествениците да не изгубят психологическата си ориентация в тази безкрайна и монотонна морска шир. Така той бе сигурен, че този ден е от двадесетата година от понтификата на Дизимаул, когато коронал бе лорд Ариок, и че е петата година откакто „Спурифон“ бе тръгнал от пристанището на Тил-омон, за да обиколи света.

Най-напред реши, че кичурите драконова трева са множество вплетени змиорки. Сякаш се движеха с някаква вътрешна сила — усукваха се, свиваха се, отпускаха се. На фона на тъмната, спокойна вода всеки кичур блестеше с наситените си цветове — зелено, синьо, червено. Вдясно на борда имаше малко от тях, а вляво се виждаше малко по-широка ивица. Лавон погледна над парапета към долната палуба и видя три космати четириръки същества. Това бяха скандари, членове на екипажа, които кърпеха рибарски мрежи, или поне се правеха, че кърпят. Както и на много от останалите, на тях това плаване също им беше омръзнало.

— Ей, вие там! — извика Лавон. — Спуснете ведрото и вземете малко проби от онези змии.

— Змии? Какви змии, капитане?

— Ето там! Не виждате ли?

Скандарите погледнаха към водата и отговориха с леко поучителен тон:

— Онези водорасли ли имате предвид?

Лавон се вгледа по-внимателно. Водорасли? Корабът вече бе преминал покрай първите петна, но напред се виждаха други, по-големи. Той присви очи и се помъчи да види сред оплетената маса отделните листа. Това нещо се движеше, както биха се движели змии, вплетени на кълбо. Но Лавон не видя глави, не видя очи. Е, може би наистина бяха водорасли. Той махна нетърпеливо с ръка и скандарите, без да бързат, започнаха да спускат окаченото на специален прът ведро, с което се събираха биологически проби.

Когато Лавон слезе на долната палуба, на дъските беше струпана мокра купчина от водораслите и около нея се бяха събрали любопитни членове на екипажа — първи помощник Вормехт, Главен навигатор Гилимойн, Йоакил Нор заедно с няколко от нейните учени и Микдал Хас — хроникьорът. Във въздуха се носеше остра миризма на амоняк. Тримата скандари стояха настрана, демонстративно стиснали носовете си с ръце, но останалите побутваха тревата, сочеха я и се смееха — изглеждаха по-възбудени и оживени от когато и да било през последните месеци. Лавон коленичи, за да види по-добре. Сега вече не се съмняваше, че са именно водорасли — всяко плоско, месесто стъбло беше дълго горе-долу колкото човек, широко колкото човешка ръка и дебело колкото пръст. Движенията им постепенно замираха с изсъхването и цветовете избледняваха бързо.

— Извадете още малко — каза Йоакил Нор на тримата скандари. — Но този път ги оставете във вода, за да се запазят живи.

Скандарите не помръднаха.

— Тази воня, тази противна воня… — започна да сумти едното космато същество.

Йоакил Нор тръгна към тях — ниската жилава жена изглеждаше като малко дете в сравнение с гигантските скандари — и махна нетърпеливо с ръка. Те свиха рамене и се заловиха за работа.

— Какво ще кажеш за това? — попита я Синабор Лавон.

— Водорасли. Неизвестен вид, но пък толкова далеч в морето всичко е неизвестно. Промените в цвета са интересни. Не зная дали са резултат от някакви промени в пигментацията или чисто и просто се дължат на оптически ефекти, на някакво пречупване на светлината в слоевете на епидермиса.

— А движението им? Водораслите нямат мускули.

— Много растения могат да се движат благодарение на малки електрически заряди, които променят свойствата на течностите в тъканта им… Виждал ли си сенситивите от северозападен Зимроел? Когато им изкрещиш, те се свиват. Морската вода е отличен проводник, тези водорасли вероятно долавят всякакви електрически импулси. Ще ги проучим много внимателно. — Йоакил Нор се усмихна. — Идват ни като дар от Божествения. Още една седмица в пустото море и сигурно щях да се хвърля зад борда.

Лавон кимна. Много добре усещаше тази ужасна, убийствена скука, това жестоко, задушаващо чувство, че си прокълнат да пътуваш вечно за никъде. Дори той, който бе отдал седем години от живота си, за да се организира тази експедиция, който желаеше на всяка цена да я доведе до край, сега, на петата година от тръгването се чувстваше парализиран от бездействието, вцепенен от апатията…

— Докладвай ми довечера, става ли? — каза той. — Предварителните данни.

Йоакил Нор махна с ръка на скандарите, те качиха голямото ведро на силните си гърбове и го понесоха към лабораторията. Тримата биолози тръгнаха след тях.

— Ще имат доста материал за изследване — каза първи помощник Вормехт и посочи с ръка. — Вижте там! Морето напред е пълно с тях.

— Може би прекалено пълно — каза Микдал Хас.

Синабор Лавон се обърна към хроникьора — дребен човек със сух глас, светли очи, едното рамо на когото беше по-високо от другото.

— Какво искаш да кажеш? — попита го той.

— Затлачени ротори, капитане. Ако тези водорасли станат по-гъсти… Чел съм някои легенди от старата Земя за непроходими от водорасли морета, за безнадеждно оплетени в тях кораби, чиито екипажи са се хранели с риба и раци, докато умрат от жажда, а след това корабите им се носели по водата стотици години със скелети на борда…

Главният навигатор Галимойн изсумтя:

— Фантастика. Басни.

— Ами ако това се случи и с нас? — попита Микдал Хас.

— Има ли такава вероятност? — попита Вормехт.

Лавон забеляза, че всички погледи са отправени към него. Той се вгледа в морето. Да, водораслите изглежда се сгъстяваха. Зад кърмата те отново се събираха на кичури и ритмичното им гърчене караше равната и неспокойна водна повърхност да пулсира и бълбука. Между отделните ивици водорасли имаше широки чисти пространства. Възможно ли беше тези водорасли да пленят толкова мощен кораб като „Спурифон“? На палубата настъпи тишина. Положението беше почти комично — злокобната заплаха на водораслите, напрегнатите, раздвоени и изнервени офицери, капитанът, от когото се очакваше решението, което можеше да означава живот или смърт.

„Истинската заплаха — мислеше Лавон — не са водораслите, а скуката.“ Месеци наред не се беше случвало нищо и дните се бяха превърнали в празнини, които трябваше да се запълват с с каквото и да е. Всеки ден на разсъмване бронзовозеленото слънце на тропиците се издигаше откъм Зимроел, по пладне увисваше огнено в безоблачното небе, а следобед потегляше към невъобразимо далечния хоризонт… И всеки следващ ден беше същият. Не беше валяло от седмици, нямаше никакви промени във времето. Голямото море изпълваше цялата вселена, никъде не се виждаше суша, дори малко островче, нямаше птици, нямаше морски същества. При това положение непознатите водорасли се превръщаха в изтънчена новост. Непоносимо неспокойствие гризеше духовете на пътешествениците — тези някога ентусиазирани и жертвоготовни изследователи, споделящи мечтите на Лавон за величествено плаване, сега трябваше да понасят търпеливо мисълта, че са похабили част от живота си заради някакво моментно романтично безразсъдство. Никой от тях не бе очаквал това, когато се отправиха на първото в историята прекосяване на Голямото море, което заемаше почти половината от гигантската планета. Бяха си представяли приключения, нови, невиждани животни, непознати острови, бури, разкъсвани от светкавици небеса, обсипани от пъстроцветни облаци. Но не и това мъчително еднообразие, тези безкрайно повтарящи се дни. Лавон вече бе започнал да мисли за опасността от бунт, защото докато стигнеха до бреговете на далечния Алханроел щяха да минат още седем, девет или единадесет години, а на борда едва ли имаше много хора, способни да издържат до края. Вероятно мнозина си мечтаеха да обърнат кораба назад и да се завърнат на Зимроел, понякога дори и на него му минаваха подобни мисли. Нека тогава търсим рисковете — реши той — и ако има нужда, нека дори ги измисляме. Нека предизвикаме опасността, мнима или истинска, с тези водорасли. Тя ще ни събуди от обхваналата ни летаргия.

— Ще се справим с водораслите — каза Лавон. — Да продължим нататък.

След около час го обхванаха съмнения. Наблюдаваше сгъстяващите се водорасли от мостика. Сега те образуваха цели острови, по петдесет-сто ярда широки, а празните пространства между тях се стесняваха. Цялата повърхност на морето се движеше — трептеше, кипеше. Под палещите лъчи на обедното слънце цветовете на водораслите ставаха още по-наситени и ярки, променяха се непрестанно, сякаш напомпани от слънчевата енергия. По плътните водорасли той забеляза живи същества — големи, подобни на раци животни, многокраки, сферични, с неравни зелени черупки и гъвкави змиеподобни, приличащи на сепия, хранещи се с други, по-малки същества, които Лавон не можеше да види.

— Може би ако сменим курса… — каза нервно Вормехт.

— Може би… — отговори Лавон. — Ще изпратя лодка, за да провери докъде се простират водораслите.

Промяната на курса, дори с няколко градуса, не беше никак привлекателна идея за него. Курсът вече беше определен, решението бе взето. Боеше се, че всяко отклонение би могло да пречупи все по-отслабващата му решимост да продължи. И въпреки всичко той не беше маниак, преследващ целта си без да се съобразява с рисковете. Даваше си сметка колко малко беше нужно, за да изгубят хората от екипажа му и последните остатъци от готовността си да доведат докрай това, с което се бяха заели.

За Маджипур това бе златно време — епоха на велики търсения и големи дела. Навсякъде имаше изследователи — в пустинните области на Сувраел, в горите и блатата на Зимроел, сред девствените територии на Алханроел, по множеството острови и архипелази, заобикалящи трите континента. Населението се увеличаваше бързо, селата се превръщаха в градове, градовете в невероятно големи мегаполиси, от близките светове се изсипваха хиляди заселници, за да търсят щастието си, навсякъде цареше възбуда, всичко растеше и се променяше. И Синабор Лавон бе избрал за себе си най-безумната от всички идеи — да прекоси Голямото море с кораб. Никой не бе дръзвал да направи това. От космоса се виждаше, че повече от половината планета беше покрита с вода, че трите огромни континента се намират близо един до друг в едното полукълбо и всичко останало е безкраен океан. И въпреки че колонизацията на Маджипур беше започнала преди хиляда години, все още на сушата имаше много неща за изследване, а Голямото море бе оставено на армадите морски дракони, които неуморно го прекосяваха от изток на запад в миграцията си, продължаваща десетки години.

Но Лавон беше влюбен в Маджипур и копнееше да го прегърне изцяло. Бе пътувал от Амбълморн, в подножието на замъка Връхни, до Тил-омон на другия бряг на Голямото море. Сега, подтикван от желанието да затвори кръга, той бе вложил всичките си сили и енергия, за да оборудва този внушителен кораб, да го направи независим от околния свят подобно на остров, за да може той и не по-малко безумния му екипаж да прекарат не него може би десетилетие и да изследват непознатия океан. Знаеше, както може би и другите, че се залавят с непосилна задача. Но ако успееха да достигнат невредими до източния бряг на Алханроел, където досега не бе акостирал презокеански кораб, имената им щяха да останат в историята завинаги.

— Хей! — извика наблюдателят неочаквано. — Дракони! Хей! Хей!

— Седмици скука — измърмори Вормехт, — а сега всичко наведнъж!

Лавон видя тъмната фигура на наблюдателя, очертана на фона на ослепителното небе, да сочи на север-северозапад. Засенчи очите си с длан и погледът му проследи посоката на протегнатата ръка. Да! Съзря големите обли туловища, плъзгащи се спокойно към тях с издигнати високо плавници, с прибрани до телата или величествено разперени криле.

— Дракони! — извика Галимойн.

— Гледайте! Дракони! — извикаха няколко гласа едновременно.

„Спурифон“ на два пъти досега се бе натъкнал на стада морски дракони. Първият път беше шест месеца след отплаването, сред островите, които нарекоха архипелаг Стиамот и две години след това, в района, който нарекоха дълбочина Ариок. И двете стада бяха големи, от по стотици животни всяко, с множество бременни самки. Те не се бяха приближили до кораба. Сегашните обаче, изглежда бяха нещо като преден отряд на стадото си — петнадесет-двадесет огромни мъжкаря и няколко млади екземпляра, не по-дълги от четиридесет фута. Гърчещите се водорасли изглеждаха незначителни пред приближаващите се дракони. Почти всички излязоха едновременно на палубата, обзети от възбуда.

Лавон стисна парапета. Беше мечтал за някакъв риск, единствено заради разнообразието… Сега имаше риск. Един раздразнен морски дракон би могъл да повреди кораб, дори и така добре защитен като „Спурифон“ само с няколко мощни удара. Драконите рядко нападаха кораби, които не са ги предизвикали, но се знаеше, че се е случвало. Можеха ли да си въобразят, че „Спурифон“ е кораб за лов на дракони? Всяка година през водите между Пилиплок и Острова на съня минаваше ново стадо морски дракони. Там ловът им беше разрешен и големите ловни кораби силно намаляваха броя им. Кой би могъл да каже дали тези големи екземпляри не са оцелели след подобен лов и кой знаеше каква омраза таят? Лавон даде сигнал и харпунистите заеха местата си.

Но не последва нападение. Драконите гледаха кораба с любопитство и нищо повече. Бяха дошли тук, за да се хранят. Когато достигнаха първите пасажи водорасли, те отвориха огромните си усти и започнаха да ги поглъщат на цели бали, заедно с ракоподобните и змиеподобните същества. Няколко часа те продължиха да се хранят шумно с водорасли, а след това, сякаш по даден знак, се гмурнаха в дълбините и изчезнаха.

Около „Спурифон“ сега се простираше единствено морето.

— Трябва да са изяли няколко тона — промърмори Лавон. — Тона!

— Сега можем да продължаваме — каза Галимойн.

Вормехт поклати глава.

— Не, виж, капитане! Там отново има драконова трева. Все по-гъста и по-гъста.

Лавон се вгледа в далечината. Накъдето и да погледнеше, навсякъде на хоризонта се виждаше тънка тъмна линия.

— Земя? — предположи Галимойн. — Острови? Атоли?

— От всички страни? — попита Вормехт презрително. — Не, Галимойн. Навлизаме в цял континент такива водорасли. Проходът, който освободиха драконите е само заблуда. Намираме се в капан.

— Това са само водорасли — каза Галимойн. — Ако се наложи, ще си пробием път през тях.

Лавон гледаше хоризонта с безпокойство. Съмненията на Вормехт започваха да се предават и на него. Преди няколко часа драконовата трева беше само на няколко разпокъсани ивици, след това постепенно бяха станали повече и по-гъсти и сега, макар че за момента корабът се намираше в чиста вода, се простираха навсякъде, обграждаха го в кръг. Дали нямаше да станат достатъчно гъсти, за да попречат на движението му?

Започна да се свечерява. Тежкият топъл въздух започна да розовее, след това да сивее. Откъм източния небосклон се спусна мракът.

— На сутринта ще изпратим лодки и ще видим какво е положението — обяви решението си Лавон.

Малко по-късно, след вечерята, Йоакил Нор му докладва за драконовата трева.

— Гигантски водорасли — каза тя — със сложна биохимия, които си струва да бъдат щателно изследвани.

Тя му разказа подробно за сложната им пигментна система и за силната им способност да се свиват. Всички на борда, дори и онези, които от седмици страдаха от безнадеждна депресия, се стекоха в лабораторията, за да разгледат пробите, да ги докоснат и да поговорят за тях. Синабор Лавон с радост наблюдаваше невижданото от седмици оживление сред екипажа.

Тази нощ той сънува, че танцува по водата, че изпълнява някакво жизнерадостно соло от буен балет. Драконовата трева под краката му беше здрава и еластична.

Час преди разсъмване го събуди нетърпеливо чукане по вратата на каютата му. Беше Скийн — скандар, застъпил трета вахта.

— Елате бързо, капитане — каза той. — Драконовата трева…

Мащабите на бедствието бяха видими дори и на слабата перлена светлина на новия ден. „Спурифон“ се бе движил цяла нощ, бяха се движили и водораслите и сега корабът се намираше сред гъста плетка от драконова трева, която се простираше сякаш до края на вселената. Пейзажът, който се разкри пред тях с първите зеленикави лъчи на слънцето, наподобяваше сън — един огромен килим от милиарди и милиарди преплетени стъбла, чиято повърхност пулсираше, трептеше, бълбукаше и чиито цветове непрекъснато се променяха и играеха на светлината. Тук-там в тази безкрайна плетеница можеха да се видят и нейните обитатели — пълзящи, плуващи, катерещи се, криещи се. От гъсто вплетените водорасли се носеше такава остра миризма, че през ноздрите удряше направо в мозъка. Никъде не се виждаше чиста вода. „Спурифон“ беше спрял, беше напълно неподвижен както в онази нощ, преди да отплава.

Лавон погледна към Вормехт и Галимойн. Първият му помощник, толкова раздразнителен и нервен вчера, сега имаше спокойния вид на човек, чиято правота е доказана. Шумната самоувереност на главния навигатор бе отстъпила мястото си на напрежението и неувереността, които ясно личаха по стиснатите му устни и неподвижния му, втренчен поглед.

— Изключих машините — каза Вормехт. — Всмукаха водорасли през отворите. Роторите блокираха почти веднага.

— Не могат ли да се почистят? — попита Лавон.

— Вече ги чистим, но в момента, в който ги пуснем, отново ще се напълнят с водорасли.

Лавон се намръщи, погледна Галимойн и попита:

— Успяхте ли да прецените докъде се простират тези водорасли?

— Краят им не се вижда, капитане.

— Измерихте ли дълбочината им?

— Твърде гъсти са. Лотовете ни не могат да преминат през тях.

Лавон въздъхна.

— Пригответе лодките веднага. Трябва да сме наясно с какво си имаме работа. Вормехт, изпрати двама водолази, за да проверят до каква дълбочина стигат водораслите и дали няма начин да защитим всмукателните тръби. Кажете на Йоакил Нор да дойде при мен.

Дребната биоложка се появи почти веднага. Изглеждаше уморена, но някак си перверзно весела. Преди Лавон да успее да заговори, тя каза:

— Цяла нощ не съм спала, изследвах водораслите. Те окисляват металите и концентрацията на ванадий и рений в…

— Забеляза ли, че спряхме?

Тя изглеждаше безразлична към това.

— Да, забелязах.

— Сякаш преживяваме древната легенда за уловените във водорасли кораби, чиито екипажи постепенно умират. Може да останем тук дълго време.

— Това ще ни даде възможност да изследваме по-добре тази уникална екологическа система, капитане.

— До края на живота си, предполагам.

— Така ли смяташ, наистина? — попита Йоакил Нор, най-накрая уплашена.

— Не знам, но искам да промениш целта на изследванията си, поне засега. Намери средство, освен изваждането от водата, което убива тези водорасли. Може да се наложи да поведем биологическа война срещу тях, ако искаме някога да се измъкнем. Намери някакъв химикал, някакъв начин, да ги махнем от роторите на кораба.

— Улови два морски дракона — отговори веднага Йоакил Нор и ги вържи за двата борда. Те ще изядат достатъчно, за да можем да минем.

Синабор Лавон не се усмихна.

— Помисли сериозно за това — каза той. — Докладвай ми докъде си стигнала.

Той видя как двете лодки се спускат във водата, с по четирима души във всяка. Лавон таеше слаба надежда бордовите двигатели да се справят с водораслите, но нямаше шанс това да стане — витлата почти моментално бяха оплетени. Наложи се да откачат веслата и екипажите започнаха да си пробиват път бавно и мъчително с тях, като от време на време спираха, за да отстранят безстрашните гигантски членестоноги, които скитаха по повърхността на задушеното море. След петнадесет минути лодките бяха едва на стотина ярда от кораба. В същото време се спуснаха и двама водолази с дихателни апарати — един хджорт и един човек, които започнаха да разсичат водораслите край кораба и постепенно да потъват надолу. Когато след половин час те все още не се бяха върнали, Лавон попита първия си помощник:

— Вормехт, колко време може да се стои под вода с тези апарати?

— Горе-долу толкова, капитане. Хджортът може би ще издържи малко повече, но не много.

— Така и предполагах.

— Не можем да изпратим хора да ги търсят, нали?

— Едва ли — отговори Лавон мрачно. — Мислиш ли, че спускаемият апарат ще може да проникне надолу?

— Вероятно не.

— Аз също се съмнявам. Но ще трябва да опитаме. Потърсете доброволци.

На борда на „Спурифон“ имаше малък подводен апарат, който се използваше за научни изследвания. Не го бяха ползвали повече от месец и мина цял час, докато го подготвят за спускане. Съдбата на двамата водолази вече не подлежеше на съмнение и усещането за смъртта им обвиваше Лавон като ледена метална черупка. Не беше виждал никой да умира по този начин и му беше трудно да възприеме необичайността на неестествената смърт. Почти толкова трудно, колкото и да преглътне факта, че отговорността за това беше негова.

Трима доброволци се качиха в спускаемия апарат и той бе прехвърлен през борда. За миг той се задържа на повърхността, после операторите извадиха подвижните щипки и започнаха с тяхна помощ да проправят път. Подобно на някакъв лъскав рак, апаратът започна да потъва. Това ставаше бавно, защото водораслите бяха твърде гъсти, а плетеницата се възстановяваше почти веднага, след като щипките я разкъсваха. Все пак, постепенно апаратът изчезна под повърхността.

Галимойн крещеше нещо по мегафона от горната палуба. Лавон вдигна поглед и видя двете лодки да си пробиват път на около половин миля от тях. Вече наближаваше пладне и поради слънчевия блясък беше трудно да се види накъде са обърнати, но му се струваше, че се връщат.

Лавон чакаше притихнал и сам на мостика. Никой не смееше да се приближи до него. Гледаше плаващия килим от водорасли, гъмжащ от странни и ужасни форми на живот и си мислеше за двамата удавени водолази, за хората в спускаемия апарат, за хората в лодките и за всички на борда на „Спурифон“, сполетени от една и съща участ. „Колко лесно би било да избегнем всичко това — мислеше той. — А колко лесно е да си го мислиш. И колко безполезно.“

Той остана мълчалив и неподвижен на поста си доста след пладне сред горещината, маранята и вонята. След това отиде в каютата си. По-късно при него дойде Вормехт и му докладва, че екипажът на спускаемия апарат е открил двамата водолази увиснали недалеч от неподвижните ротори, увити от стегнати кичури драконова трева, която сякаш ги била умъртвила умишлено. Лавон се съмняваше в това. Настояваше, че просто са се оплели, но не беше много убеден в думите си. Самият спускаем апарат също бе подложен на голямо натоварване и двигателите му едва не бяха изгорели при спускането на около петдесет фута.

— Водораслите образуват почти плътна маса на около десетина фута под повърхността — каза Вормехт.

— А какво става с лодките? — попита Лавон.

Помощникът му каза, че са се върнали невредими, но екипажите им са били изтощени от тежкото проправяне на път през оплетените водорасли. За цялата сутрин не успели да се отдалечат на повече от миля от кораба, а краят на драконовата трева не се виждал. Нямало дори и пролука. Един от тях бил нападнат от някакво ракоподобно същество на връщане, но се отървал само с леки рани.

През деня положението не се промени. Изглеждаше невъзможно да има промяна. Драконовата трева бе пленила „Спурифон“ и нямаше изгледи да го пусне, освен ако пътешествениците не намереха начин да я принудят да направи това, а за момента Лавон не виждаше такъв.

Той нареди на хроникьора Микдал Хас да тръгне между хората и да разбере какви са настроенията им.

— Спокойни са — каза той, когато се върна. — Някои се безпокоят, но повечето, колкото и да е странно, намират това изпитание за освежаващо. Предизвикателство, разнообразие в монотонността на последните месеци.

— А самият ти?

— Аз не се страхувам, капитане. Ще ми се да вярвам, че ще намерим изход. Освен това красотата на този странен пейзаж ми доставя някакво странно удоволствие.

Красота? Лавон не бе и помислил да търси красота в него. Той се вгледа мрачно в простиращите се на мили наоколо водорасли, бронзовочервени под лъчите на кървавия залез. Над водата се стелеше червеникава мъгла, сред която се движеха обитателите на плетеницата и я караха непрекъснато да трепти. Красота? Да, наистина имаше някаква красота, Лавон не можеше да не се съгласи. Имаше чувството, че корабът е заседнал сред някакво живописно платно от меки, гъвкави форми, изобразяващо хаотичен и вълшебен свят без ориентири, чиито цветове и форми непрекъснато се меняха. Доколкото беше в състояние да се освободи от мисълта, че драконовата трева беше враг, способен да унищожи всичко, към което той се стремеше, би могъл и да се възхити на променящите се отблясъци и форми наоколо.

През по-голямата част от нощта той лежа буден, мъчейки се безуспешно да измисли тактика срещу тази растителна напаст.

Сутринта обагри водораслите с нови цветове — бледозелено и жълто, под обезкуражаващото, покрито с тънки облаци небе. Някъде в далечината се виждаха пет или шест морски дракона, които се хранеха и бавно си пробиваха път напред. „Колко хубаво би било — мислеше Лавон, — ако и «Спурифон» можеше да направи това!“

Срещна се с офицерите. Те също бяха забелязали спокойствието, дори вцепенението, което цареше навсякъде предишната вечер, но вече бяха започнали да долавят и известно напрежение сред хората.

— И без това бяха отчаяни и обезверени — каза Вормехт, — а сега вече разбират, че тук можем да се забавим с дни, дори със седмици.

— А може би с месеци, години или завинаги — добави троснато Галимойн. — Защо мислиш, че някога ще се измъкнем оттук?

Гласът на навигатора беше хриплив, вените на врата му се бяха издули. Лавон отдавна подозираше вътрешната нестабилност на Галимойн, но въпреки това не очакваше толкова бързо да изпадне в отчаяние заради водораслите.

Вормехт също изглеждаше изненадан от това.

— Ти сам каза онзи ден — възкликна изненадано помощник капитанът, — че това са само водорасли и че ще успеем да си пробием път през тях, помниш ли?

— Тогава не си давах сметка какво представляват те — изръмжа Галимойн.

Лавон погледна Йоакил Нор.

— Според теб възможно ли е тези водорасли да се движат? След известно време да се разпръснат сами и да ни освободят?

Биоложката поклати глава.

— Не е изключено и това да се случи, но нямаме никакви основания да разчитаме на нещо такова. По-вероятно е това да е някаква квази-устойчива екосистема. Може би теченията ще я отнесат в другия край на Голямото море, но ние ще се движим с нея.

— Виждате ли? — каза Галимойн мрачно. — Положението ни е безнадеждно.

— Все още не е — каза Лавон. — Вормехт, можем ли с помощта на спускаемия апарат да поставим някакви предпазни решетки на всмукателните тръби?

— Може би.

— Опитайте. Накарайте техниците да приготвят нещо такова колкото се може по-скоро. Йоакил Нор, какво мислиш за възможността да се справим с помощта на химикали?

— Провеждаме експерименти — отговори тя. — Все още нищо не мога да обещая. Хората ми могат само да мислят, да работят и да се надяват.

Проектирането на предпазните решетки за всмукателните тръби на двигателите отне два дни. Изработването им — още пет. В това време Йоакил Нор експериментираше нови и нови начини за умъртвяване на водораслите, но без успех.

През тези дни не само корабът, но и времето сякаш бе спряло. Лавон ежедневно засичаше координатите и ги нанасяше в корабния дневник. Всъщност те изминаваха по няколко мили на ден, движейки се неотклонно на юг-югозапад, но спрямо масата водорасли изобщо не се местеха. За да имат отправна точка, те оцветиха драконовата трева около кораба с бои и тези цветни петна си оставаха неизменно там, където ги бяха направили първия ден. А в този огромен океан те можеха да се движат вечно с теченията и никога да не наближат суша.

Лавон се чувстваше уморен. Вече му беше трудно да поддържа обичайната си изправена стойка — раменете му бяха почнали да увисват надолу, усещаше главата си тежка като олово. Чувстваше се по-стар — направо старец. Усещането за вина го гризеше отвътре. Негова беше отговорността, за това че не бе спрял кораба преди да навлезе в драконовата трева, още когато опасността можеше да се предвиди. Казваше си, че само няколко часа биха могли да решат въпроса, но той се е оставил вниманието му да бъде отвлечено от морските дракони и от идиотската теория, че опасността би добавила малко цвят към убийствено еднообразното им ежедневие. За това се укоряваше безмилостно, стигайки до самообвинението, че изобщо е повел тези хора на тази абсурдна и безсмислена експедиция. Пътешествие от никъде за никъде, което щеше да трае десет или петнадесет години! Защо? Защо?

Въпреки всичко той се стремеше да поддържа духа на другите. Дажбата вино — иначе ограничена, защото запасите трябваше да стигнат за цялото пътешествие — беше удвоена. Всяка вечер се устройваха забавления. Лавон нареди на всички изследователски групи да се заемат сериозно да опреснят познанията си по океанография, защото според него в този момент никой не трябваше да стои без работа. Научните разработки, които би трябвало да са написани преди месеци, дори години и оставени настрана по време на дългото плаване, трябваше да бъдат завършени веднага. Работата беше най-доброто лекарство срещу скуката, отчаянието и новопоявилия се фактор — страха. Когато първите защитни решетки бяха готови, екипаж от доброволци се спусна с апарата, за да се опита да ги завари за корпуса на кораба, над всмукателните тръби на двигателите. Работата — меко казано сложна — се затрудняваше допълнително от факта, че трябваше да се свърши изцяло с помощта на механичните ръце на апарата. След смъртта на двамата водолази Лавон не можеше да позволи на никого да се спусне във водата само с водолазен костюм. Работата напредваше ден след ден под ръководството на Дуройн Клейс — опитен механик, но много бавно. Тежката маса на водораслите се притискаше в корпуса с всяко поклащане на морето и нерядко скъсваше току-що направените заварки.

На шестия ден Дуройн Клейс дойде при Лавон и му показа няколко цветни снимки — на тях се виждаха оранжевочервени петна на тъмносив фон.

— Какво е това? — попита Лавон.

— Корпусът корозира, капитане. Забелязах го вчера и днес направих няколко снимки.

— Корпусът корозира? — Лавон се насили да се усмихне. — Едва ли е възможно такова нещо. Той е напълно устойчив. Това трябва да са някакви гъби или лишеи…

— Не,капитане. На снимките не личи много ясно, но долу от спускаемия апарат се вижда добре. Металът е прояден, сигурен съм в това.

Лавон освободи механика и повика Йоакил Нор. Тя проучи снимките много внимателно и накрая каза:

— Напълно възможно е.

— Драконовата трева да разяжда корпуса?

— Подозирахме тази възможност от няколко дни. Една от първите ни находки беше острата разлика между киселинността на водата на това място и в открито море. Корабът се намира в киселинна баня, капитане, и съм сигурна, че именно водораслите отделят тази киселина. Знаем, че те окисляват металите и че тъканите им са богати на тежки елементи. Обикновено те извличат металите от морската вода, но сега за тях „Спурифон“ е нещо като гигантски пир. Подозирам дори, че една от причините водораслите да се сгъстят толкова много и така неочаквано около кораба, е именно това. Може би са пропътували мили, за да се приближат до нас.

— Ако това е така, значи е безсмислено да очакваме, че ще се разпръснат.

— Така е.

Лавон примигна.

— И ако останем тук достатъчно дълго, те ще разядат корпуса.

Биоложката се засмя и отговори:

— Това може да трае и сто години. Гладът е по-сериозният проблем.

— Как така?

— Колко време можем да издържим със запасите на кораба?

— Няколко месеца, предполагам. Знаеш много добре, че разчитаме на улова от морето. Да не би да искаш да кажеш…

— Да, капитане. Всичко в екосистемата около нас по всяка вероятност е отровно. Водораслите абсорбират металите от морската вода. Малките членестоноги и другите организми се хранят с водорасли. По-големите същества се хранят с по-малките. Така по веригата концентрацията на метални соли нараства все повече. А за нас…

— А за нас диетата от рений и ванадий не е най-доброто…

— Също така молибден и родий. Не, капитане. Видя ли последните медицински сводки? Масови прилошавания, температура, проблеми в метаболизма… Ти самият как се чувстваш? И това е само началото. Все още никой не е погълнал опасни дози, но след седмица, може би две…

— Да ни пази Господарката от Острова! — възкликна Лавон.

— Благословиите на Господарката не могат да достигнат толкова далеч на запад — отбеляза Йоакил Нор и се усмихна хладно. — Препоръчвам веднага да прекратим всякакъв лов от морето и да преминем на запаси, докато не се измъкнем от тук. И да се поставят защитните решетки колкото се може по-бързо.

— Съгласен съм — каза Лавон.

Когато тя си отиде той излезе на мостика и се вгледа мрачно в трептящата водна повърхност. Днес цветовете на водораслите бях по-наситени от когато и да било — жълто, кафяво, оранжево, синьо. Драконовата трева се подхранваше. Лавон си представи месестите водорасли, усукващи се около обшивката на кораба, разяждащи метала с киселинната си секреция молекула след молекула, превръщащи корпуса му в супа от йони, която жадно поглъщаха. Потрепери. Вече изобщо не можеше да види красота в преплетените водорасли. Тази гъста маса, която се простираше чак до хоризонта, сега за него означаваше единствено неприятна миризма и разлагане, опасност и смърт, бълбукащи газове и невидими зловещи зъби. С всеки час обшивката на кораба щеше да изтънява все повече и повече, а той стоеше безпомощен и неподвижен сред поглъщащата ги маса.

Лавон се стремеше да скрие тази нова опасност от екипажа. Това, разбира се, беше невъзможно — никаква тайна не можеше да бъде запазена за дълго в ограниченото пространство на кораба. Настояването му да се пази тайна поне щеше да сведе откритите разговори за проблемите до минимум, а те биха могли да доведат до масова паника. Така всички знаеха, но всеки си мислеше, че само той знае колко голяма е реалната заплаха.

Въпреки всичко напрежението растеше. Хората бяха нервни, разговорите — напрегнати. Виждаха се треперещи ръце, чуваха се смотолевени думи, хората изпускаха предмети. Лавон се стремеше да стои настрана от останалите доколкото беше възможно. Молеше се за спасение и търсеше напътствия в сънищата си, но Йоакил Нор изглежда беше права — пътешествениците бяха недосегаеми за Господарката на Острова, чиито съвети даваха успокоение на страдащите и мъдрост на изпадналите в беда.

Единствената надежда сега беше в биолозите. Йоакил Нор бе предположила, че може да се наруши химическата система на водораслите като във водата се пусне електрически ток. Лавон се усъмни, но и позволи да накара техниците да се заемат с това.

Най-накрая и последната защитна решетка бе поставена. Това стана към края на третата седмица, откакто бяха попаднали в плен.

— Стартирайте двигателите! — нареди Лавон.

Корабът потрепери и оживя, когато роторите се завъртяха. Офицерите стояха на мостика занемели — Лавон, Вормехт, Галимойн, — неподвижни, стаили дъх. Зад кърмата се образуваха вълнички. „Спурифон“ потегли! Бавно, упорито, корабът започна да си пробива път през гъстата маса преплетени водорасли…

… И се тресеше, ръмжеше, противеше се… боботенето на роторите секна.

— Решетките не са издържали! — извика Галимойн разтревожено.

— Разберете какво се е случило — нареди Лавон на Вормехт и се обърна към Галимойн, който седеше сякаш някой бе приковал краката му за пода — треперещ и потен, а мускулите по лицето му потрепваха от нервни тикове.

— Вероятно е някаква дреболия — каза Лавон тихо. — Хайде, ела да пийнем по чаша вино и през това време отново ще потеглим.

— Не! — извика Галимойн. — Усетих как решетките се откъснаха. Водораслите ги разяждат!

— Решетките ще издържат — настоя Лавон. — Утре вече ще бъдем далеч от тук и ще се отправим към Алханроел…

— Изгубени сме! — изкрещя Галимойн и изведнъж хукна надолу по стълбите и се скри от погледите им. Лавон се поколеба. Вормехт се върна, но лицето му беше мрачно — решетките наистина се бяха откъснали и роторите отново бяха затлачени с водорасли. Това бе причината за спирането. Лавон се олюля. Почувства, че го обзема отчаянието на Галимойн. Мечтата на живота му щеше да завърши с провал, с абсурдна катастрофа, с фарс.

Появи се Йоакил Нор.

— Капитане, знаеш ли, че Галимойн е обезумял напълно? Качил се е в наблюдателницата, крещи, танцува и призовава към бунт.

— Ще отида опри него — каза Лавон.

— Почувствах, че двигателите заработиха, но после…

Лавон кимна.

— Отново се затлачиха. Решетките са се откъснали.

Когато тръгна към наблюдателницата, той чу Йоакил Нор да му казва, че вече са готови за пробите с електричеството. Нареди и да започват веднага и да му докладват, ако има някакви окуражаващи резултати. Но Лавон бързо забрави за това, защото в главата му беше единствено проблемът с Галимойн.

Главният навигатор се бе покатерил на наблюдателния пост на кърмата, откъдето преди бе правил измерванията си и бе изчислявал координатите. Сега се мяташе като обезумял звяр, клатеше се напред-назад, размахваше ръце, крещеше несвързани неща, ревеше някакви песни, наричаше Лавон глупак, който умишлено ги е вкарал в този капан. Отдолу се бяха събрали десетина души от екипажа, които слушаха, викаха подигравателно, съгласяваха се. Бързо прииждаха и други — това беше събитието на деня, отдавна чаканото разнообразие. С ужас Лавон забеляза, че Микдал Хас се качва на платформата при Галимойн от другата страна. Хас говореше нещо тихо, кимаше на навигатора и го подканяше да слезе долу. На няколко пъти Галимойн прекъсваше словоизлиянието си, гледаше свирепо Хас, ръмжеше и го заплашваше. Но той продължаваше да напредва към него. Беше стигнал на около метър, усмихваше се, говореше му, разперил ръце, сякаш за да му покаже, че не носи оръжие.

— Махай се! — ревеше Галимойн. — Назад!

Лавон също тръгна към платформата и махна на Хас да не се приближава повече. Твърде късно — само за миг обезумелият Галимойн се хвърли към дребния Хас, сграбчи го и го запрати през парапета зад борда, сякаш беше парцалена кукла. Наблюдателите извикаха изумено. Лавон се качи на платформата точно когато Хас с разперени ръце и крака падна във водата. Водораслите веднага се раздвижиха. Като обезумели змиорки месестите им стъбла се заусукваха и загърчиха, за миг морето изглеждаше сякаш кипи, после Хас изчезна от погледите им.

Главата на Лавон се замая. Имаше чувството, че сърцето му е изпълнило целия гръден кош и мачка дробовете му, а мозъкът му се върти в черепа. Никога през живота си не беше виждал насилие, дори не бе чувал човешко същество да убива друго. Това, че се беше случило на неговия кораб, че един от офицерите му беше убил друг, му се струваше непростимо, не можеше да го побере в ума си. Той направи крачка напред като човек, който ходи насън, улови с ръце силните, мускулести рамене на Галимойн и със сила, която не подозираше, че притежава, блъсна навигатора през парапета — без усилие, без да мисли. Чу сподавения вик, плясъкът на водата. Погледна надолу изумен, ужасен и видя кипящото море за втори път, когато драконовата трева покри мятащото се тяло на Галимойн.

Бавно, вдървено Лавон слезе от платформата.

Чувстваше се замаян, разгорещен. Имаше чувството, че нещо у него се е пречупило. Заобикаляше го пръстен от неясни фигури. Полека-лека започна да различава очи, устни, черти на познати лица. Понечи да каже нещо, но не се чуха думи, а само звуци. Олюля се, някой го подкрепи и го положи на палубата. Нечия ръка придържаше раменете му, някой му даваше вино.

— Вижте очите му! — чу нечий глас. — Изпаднал е в шок!

Лавон започна да трепери. Някак си — не си даваше сметка, че го носят — той се озова в каютата си. Над него се бе навел Вормехт, по-назад стояха други.

— Корабът се движи, капитане — каза първият помощник.

— Какво? Какво? Хас е мъртъв. Галимойн уби Хас, аз убих Галимойн.

— Не можеше да направиш нищо друго. Той беше полудял.

— Аз го убих, Вормехт.

— Не бихме могли да държим на борда един луд в продължение на десет години. Той беше опасен за всички нас и трябваше да плати с живота си. Ти имаше право.

— Ние не убиваме! — каза Лавон. — Нашите предци на старата Земя са се избивали един друг преди толкова много време, но ние не убиваме! Аз не убивам. Някога сме били зверове, но това е било в други времена, на друга планета. Аз го убих, Вормехт!

— Ти си капитан на този кораб. Постъпи правилно. Той застрашаваше успеха на експедицията.

— Успех? Какъв успех?

— Отново се движим, капитане.

Лавон се втренчи в него с невиждащи очи.

— Какво казваш?

— Ела! Погледни сам.

Четири силни ръце го повдигнаха и Лавон усети миризмата на козина — беше скандар. Гигантът го повдигна и го занесе на палубата, където внимателно му помогна да стъпи. Лавон залитна, но Вормехт го подкрепи. Йоакил Нор също беше до него. Първият помощник посочи към морето. Покрай кораба имаше известно пространство чиста вода.

— Спуснахме кабели във водата и подадохме напрежение — каза биоложката. — Токовият удар, който получиха водораслите, парализира жизнените им системи. Тези, които бяха най-близо, умряха почти веднага, а по-далечните започнаха да се отдръпват. Сега пред нас има чиста вода.

— Пътешествието ни е спасено и може да продължи, капитане — каза Вормехт.

— Не — каза Лавон. Постепенно замайването и объркването изчезваха. — Кой е навигатор сега? Накарайте го да обърне кораба назад към Зимроел.

— Но…

— Обърнете кораба назад, към Зимроел.

Гледаха го с недоумение, объркани, изненадани.

— Капитане, още не си дошъл на себе си! Да дадеш такава заповед, когато всичко вече е наред… Трябва да починеш и може би по късно…

— Експедицията завърши, Вормехт. Връщаме се.

— Не!

— Не? Това е бунт, така ли? — Погледите им бяха безизразни, лицата — също. — Наистина ли искаш да продължиш? С обречен кораб, чийто капитан е убиец? Преди да се случи всичко това, тази експедиция вече ви бе дошла да гуша. Мислите ли, че не знам това? Жадувахте да се приберете по домовете си, но не смеехте да го кажете. Е, сега и аз чувствам същото.

— Плаваме вече пет години — каза Вормехт. — Може би сме изминали половината път. Може би за да достигнем целта ще ни е нужно по-малко време, отколкото да се върнем.

— Може да ни отнеме и цяла вечност — каза Лавон. — Но няма никакво значение. Вече нямам желание да продължа.

— Утре може да промениш мнението си, капитане.

— Утре ръцете ми също ще са окървавени, както и днес, Вормехт. Нямаше да мога да прекося Голямото море… Откупихме свободата си с живота на четирима души… Но не можем да продължим.

— Капитане!

— Обърнете назад! — каза Лавон.

Когато на следващата сутрин отново дойдоха да го молят да продължат напред към Алханроел с аргументите, че ако успеят ги чака вечна слава и безсмъртие, Лавон спокойно и твърдо отказа да разговаря с тях по този въпрос. Отново им каза, че да продължат сега е невъзможно. И те се спогледаха — тези, които ненавиждаха експедицията и копнееха да свърши, които бяха променили отношението си в еуфорията от победата над водораслите, сега отново промениха отношението си, защото без силата на волята на Лавон не можеха да продължат напред. Насочиха кораба на изток и повече не казаха дума за прекосяването на Голямото море. Година по-късно ги връхлетя силна буря, след още една година попаднаха на морски дракони и кърмата на кораба пострада сериозно. И въпреки всичко те продължаваха, а от сто шестдесет и тримата пътешественици, тръгнали от Тил-омон преди толкова много време, повече от сто все още бяха живи, включително и капитан Лавон, когато „Спурифон“ навлезе осакатен в родното си пристанище на единадесетата година от плаването.