Маджипурски хроники

Сега Хисун разбира, че едно приключение много често трябва да бъде обяснено чрез друго и след мрачната и поучителна история на убиеца Сигмар Халигом, той вече знае достатъчно за Краля на сънищата. Но за съногадателките, тези посредници между света на будните и света на спящите, знае твърде малко. Никога не се е консултирал със съногадателка, гледа на собствените си сънища повече като на театрални представления, отколкото като на някакви напътствия. Знае, че това влиза в противоречие с основната духовна традиция на Маджипур, но много от нещата, които мисли и прави, също и противоречат. Той е това, което е — момче от улиците на Лабиринта, внимателен наблюдател на този свят, но не и негов безкритичен почитател.

На Зимроел има, или е имало, една известна съногадателка на име Тизана, която Хисун е срещнал при второто възшествие на лорд Валънтайн на трона. Тя беше дебела стара жена от Фолкинкип и очевидно е играла някаква роля, когато лорд Валънтайн е преоткрил изгубената си самоличност. Хисун не знае нищо за това, но си спомня с известно смущение проницателния и поглед, силната и, енергична натура. Поради някаква причина Хисун и е допаднал — той си спомня как стои до нея, като джудже пред великан, надявайки се, че няма да и хрумне да го прегърне, защото сигурно ще го смачка в пазвата си. Тогава тя каза:

— Ето ти още едно изгубено принцче.

Какво ли искаше да каже? Понякога си мисли, че някоя съногадателка може би ще е в състояние да му обясни, но той не ходи при съногадателки. Чуди се дали има запис на Тизана в Регистъра на душите. Проверява архива. Да, оставила е. Повиква капсулата и разбира, че е от младата и възраст, преди около петдесет години, когато е изучавала изкуството. Друг липсва. Той посяга да върне капсулата, но нещо от тази жена остава в ума му дори и само миг след началото на записа и. Решава, че може и да научи нещо от нея, слага отново шлема на главата си и оставя бурната, млада душа да навлезе в съзнанието му.

Сутринта, в деня преди Изпитанието на Тизана, изведнъж заваля дъжд и всички излязоха тичешком от служебния дом — и послушничките, и вреклите се, и подготвените, и преподавателките, — дори самата Върховна гадателка Инуелда. В пустинята на Велализиер дъждовете бяха рядкост. Тизана излезе заедно с всички други и се загледа в едрите бистри капки, които падаха от единствения черен облак, увиснал над високата кула на дома, сякаш бе привързан за нея. Те заплющяха по пресъхналата песъчлива земя и върху бледочервеникавата почва се появиха тъмни и странно раздалечени едно от друго петна. Послушничките, вреклите се, подготвените и преподавателките хвърлиха одеждите си и заскачаха весело в пороя.

— Повече от година не е валяло — каза някой.

— Това е поличба — промърмори Фрейлис, вреклата се, която бе най-добрата приятелка на Тизана. — Изпитанието ти ще мине леко.

— Вярваш ли в такива неща?

— Да виждаш добри предзнаменования не е по-трудно, отколкото да виждаш лоши — отговори Фрейлис.

— Добър девиз за една съногадателка — каза Тизана и двете се засмяха.

Фрейлис я дръпна за ръката и настоя:

— Ела да потанцуваш с мен в дъжда.

Тизана поклати глава. Остана под прикритието на стряхата и беше безполезно Фрейлис да настоява повече. Беше висока жена — силна и здрава, с едри кости, докато Фрейлис — крехка и слаба — в сравнение с нея приличаше на птичка. В този момент танцуването в дъжда никак не съответстваше на настроението и. Утре щеше да бъде кулминацията на седемгодишното и обучение. Тя все още нямаше представа какво ще се изисква от нея на ритуала, но някак си беше сигурна, че ще я сметнат за недостойна и ще трябва да се върне в далечното си провинциално градче. Страховете и предчувствията тежаха като олово в душата и, да танцува в момента и се струваше невъзможно лекомислие.

— Гледай! — извика Фрейлис. — Върховната!

Да, дори и достопочтената Инуелда танцуваше в дъжда. Слабата, сбръчкана белокоса жена бе разперила церемониално ръце и с обърнато нагоре лице, почти изпаднала в екстаз, обикаляше в неравномерни кръгове. Тизана се усмихна на гледката. Върховната я видя, усмихна и се и и махна с ръка, все едно подканяше разсърдило се дете да се присъедини към играта. Но тя бе преминала през своето Изпитание отдавна и изглежда бе забравила какъв страх може да предизвика ритуалът, не беше в състояние да разбере притесненията на Тизана заради утрешния ден. Тя се извини с жест и влезе вътре. Отвън долетя тежкото барабанене на пороя и изведнъж настъпи тишина. Странната кратка буря бе преминала.

Тизана влезе в килията си, навеждайки се, за да мине под ниската арка от сини каменни блокове и за миг се облегна върху грубата стена, за да се освободи от напрежението. Килията и беше малка — едва имаше място за леглото, за умивалника, за малката работна маса и библиотеката — и тя, със солидното си, едро и здраво тяло на фермерка, каквато някога беше, почти я изпълваше, но бе свикнала и дори се чувстваше уютно. Приятни и бяха и ежедневните занимания — ученето, ръчния труд, четенето и, тъй като бе получила степен „подготвена“, обучението на послушничките. Когато заваля дъждът, Тизана подготвяше виното на съня — задача, която и отнемаше по един час всяка сутрин през последните две години, но сега тя се върна към нея с благодарност. В този изпълнен с напрежение ден имаше нужда да се поразсее.

Това вино, използвано в цял Маджипур, се приготвяше тук от вреклите се и подготвените. Самият процес изискваше по-бързи и по-умели ръце от тези на Тизана, но въпреки всичко тя го бе усвоила добре. Пред нея бяха малките стъкленици с билки, миниатюрните сиви листенца от муорна, сочните корени от вейло, изсушените плодове от ситерил и всичко останало от двадесет и деветте съставки, които довеждаха до транса, чрез който можеха да се разберат сънищата. Тизана се зае със смилането и смесването им — това трябваше да се направи по строго определен ред, за да настъпят нужните химически реакции. След това трябваше да ги овъгли на пламък, да ги стрие на прах, да ги разтвори в бренди и накрая да смеси брендито с вино. Съсредоточаването върху тази задача и помогна да се отпусне и дори да се развесели.

Зад себе си дочу тихо дишане.

— Фрейлис?

— Имаш ли нещо против да погледам?

— Разбира се, че не. Почти свършвам. Още ли танцуват?

— Не. От дъжда няма и следа, слънцето грее както обикновено.

Тизана разбърка тъмното гъсто вино в стъкленицата.

— Във Фолкинкип, където съм отраснала, времето също е сухо и горещо. Въпреки това ние не зарязваме работата си, за да танцуваме всеки път, когато завали.

— Хората във Фолкинкип — каза Фрейлис — не могат да се учудят на нищо. Дори и скандар с единадесет ръце не би ги изненадал. Ако самият понтифекс застане на челна стойка на централния площад, пак няма да му обърнат внимание.

— Била ли си там?

— Веднъж, когато бях малка. Баща ми мислеше да става фермер, но не му допадна и след около година се върнахме в Тил-омон. Но винаги е говорил колко бавни, неповратливи и преднамерени са фолкинкипците.

— И аз ли съм такава? — попита Тизана шеговито.

— Ти си… Е, ти си много уравновесена.

— Тогава защо се притеснявам така силно за утре?

Дребната жена коленичи пред Тизана и взе ръцете и в своите.

— Няма за какво да се притесняваш — каза и тя тихо.

— Неизвестното винаги плаши.

— Това е само изпит, Тизана.

— Последният. Ами ако се проваля? Ако се окаже, че в характера ми има някакъв ужасен недостатък и не мога да стана гадателка?

— Дори и така да е, какво от това?

— Ами тези седем години ще се окажат пропилени. Ще се върна във Фолкинкип като глупачка без професия, без умения и до края на живота си ще рина тор в нечия ферма.

— Ако не си подходяща за гадателка, тогава трябва да погледнеш философски на проблема — каза Фрейлис. — Знаеш, че е недопустимо некомпетентни хора да се бъркат в човешките умове. Но ти не си неподходяща за гадателка и Изпитанието няма да представлява никакъв проблем за теб. Чудя ти се защо се притесняваш толкова.

— Защото нямам понятие какво ще искат от мен.

— Може би ще поговорят с теб. Ще ти дадат да пиеш вино и ще надзърнат в ума ти, а след това ще решат, че си силна, мъдра и добра. Върховната ще те прегърне и ще ти каже, че си издържала и това е.

— Сигурна ли си? Откъде знаеш?

— Това е разумно предположение, нали?

Тизана сви рамене.

— А това, че могат да те изправят лице в лице срещу най-лошото нещо, което си направила през живота си, това, което те плаши най-много, или пък това, което в никакъв случай не желаеш другите да научат за теб. Не си ли чувала тези неща?

— Чувала съм ги.

— Е, ако утре беше твоето Изпитание, тогава нямаше ли и ти да си неспокойна?

— Това са само приказки, Тизана. Никой не знае точно в какво се състои изпита, освен тези, които са преминали през него.

— А тези, които не са издържали?

— Познаваш ли такива?

— Защо?… Предполагам, че…

Фрейлис се усмихна.

— Все си мисля, че неподходящите ги отстраняват далеч преди да станат подготвени. Дори преди да се врекат — тя стана и започна да си играе със стъклениците. — Когато станеш съногадателка смяташ ли да се върнеш във Фолкинкип?

— Да.

— Харесва ли ти там?

— Там е моят дом.

— Светът е толкова голям, Тизана. Можеш да отидеш в Ни-моя, Пилиплок, или да останеш тук в Алханроел, дори да живееш в замъка Връхни…

— Фолкинкип ми е достатъчен — каза Тизана. — Харесват ми прашните пътища, сухите, ветровити хълмове. Не съм ги виждала цели седем години. Там също има нужда от гадателки. Всички искат да са в Ни-моя или Стий, нали? Аз пък предпочитам Фолкинкип.

— Да не би там да те чака някой мъж? — попита Фрейлис лукаво.

Тизана изсумтя:

— Едва ли. След седем години?

— Аз имах един в Тил-омон. Смятахме да се оженим, да си построим лодка и с нея да обиколим целия Зимроел за три или четири години, а след това да отидем по реката до Ни-моя, да се установим там и да отворим магазин.

Това стресна Тизана. Откакто се познаваха с Фрейлис, никога не бяха разговаряли на тази тема.

— И какво се случи?

— Получих послание, че трябва да стана съногадателка — отвърна тихо Фрейлис. — Попитах го какво мисли за това… Дори не бях сигурна, че ще го направя, разбираш ли, но исках да чуя мнението му. Той изведнъж се стъписа и като че ли малко се ядоса, сякаш ако стана съногадателка щях да осуетя плановете му. Помоли ме да му дам ден-два, за да помисли. Повече не го видях. Един негов приятел ми каза, че същата нощ е получил послание да замине за Пидруид и го сторил веднага. По-късно се оженил за някаква стара своя любов, която срещнал там отново. Предполагам, че все още се канят да построят лодка и да обиколят Зимроел. Аз също се подчиних на посланието, отидох на поклонение, а после пристигнах тук. Следващия месец трябва да стана подготвена и ако всичко върви нормално, догодина вече ще съм съногадателка. Ще отида в Ни-моя и ще работя на Големия базар.

— О, Фрейлис!

— Няма защо да ме съжаляваш, Тизана. Така за мен е по-добре. Малко ме болеше в началото, но той не ме заслужаваше и рано или късно щях да разбера това — при всички случаи щяхме да се разделим. Сега ще стана съногадателка и ще служа на Божествения, а иначе нямаше да съм нищо. Разбираш ли?

— Да.

— А и не искам да ставам жена на никого.

— Аз също — отговори Тизана.

Опита новото вино, одобри го и започна да разчиства масата припряно и да подрежда стъклениците по местата им. „Фрейлис е толкова мила — мислеше тя. — Толкова внимателна, толкова нежна. Това са женските добродетели.“ Тя самата не намираше подобни у себе си. Струваше и се, че душата и е повече мъжка — груба, тежка, силна, способна да устоява на всякакви натоварвания, но не много гъвкава и нечувствителна към деликатните нюанси. Знаеше, че и мъжете всъщност не са точно такива, че не всички жени са слаби и чувствителни, но в това твърдение имаше известна истина. Тизана беше твърде едра, твърде силна и плещеста, за да бъде наистина женствена, докато Фрейлис — крехка и нежна, непостоянна, с ум като живак и душа като пойна птичка — сякаш беше от друга раса. Според нея щеше да стане великолепна съногадателка, способна интуитивно да прониква в умовете на обърналите се към нея за помощ и да им каже това, което имат нужда да узнаят. Защото Господарката на острова и Кралят на сънищата много често говореха тайнствено и неразбираемо, а съногадателката трябваше да бъде посредница между тях и милиардите хора по света, да бъде преводачка и наставничка. Отговорността беше ужасяваща — можеше да промени даден живот или да го насочи в определена посока. Фрейлис би се справила чудесно — тя знаеше много добре кога да бъде строга и кога не, кога някой се нуждае от утеха и топлина. Как бе научила тези неща? Чрез активния си живот, нямаше съмнение в това, чрез преживените разочарования, страдания, поражения. Макар и да не знаеше много за миналото и, Тизана долавяше дълбокото познание в спокойните, сиви очи на тази стройна жена, а то повече от всички техники и похвати, заучени тук, щеше да и помогне да стане това, което искаше. В същото време изпитваше мрачни съмнения относно собственото си призвание да стане съногадателка, защото не бе преживяла нищо от душевните терзания, оформили света на Фрейлис. Животът и беше спокоен, лек… Как се бе изразила приятелката и? Уравновесен. Типичен за Фолкинкип живот — ставай с изгрева, после работа, хранене, пак работа, игра и най-накрая в леглото — добре нахранена и приятно уморена. Никакви вълнения, никакви големи амбиции и разочарования, никаква истинска болка. Как тогава би могла да разбере страданията на другите? Тизана се замисли за Фрейлис и за неверния и любовник, решил да я изостави единствено защото плановете и не съвпадат напълно с неговите. Замисли се и за своите приключения в плевнята — толкова леки, неангажиращи, най-обикновено приятелство между двама души, решили без много-много да му мислят известно време да са заедно и после по същия начин да се разделят — никакви терзания, никакви угризения. Дори правенето на любов, което би трябвало да е крайната фаза на съюза между двама души, при нея бе тривиално и незначително събитие — боричкане на две здрави, жизнени тела, безпроблемно сливане, малко клатене и мърдане, малко стонове и пъшкане, после краткото потреперване от удоволствие и толкова. Нищо повече. Някак си бе преминала през живота си без сътресения, без травми, недокосната, незасегната. Тогава как би могла да е от полза за другите? Техните тревоги и нещастия за нея нямаше да означават нищо. И може би именно това я притесняваше в утрешното Изпитание — най-накрая щяха да надзърнат в душата и и да видят колко e неподходяща за съногадателка, да разберат, че е елементарна и неопитна. Каква ирония! Да се притеснява затова, че е живяла без тревоги! Ръцете и започнаха да треперят. Тя ги вдигна и се вгледа в тях — големи, глупави, груби селски ръце с дебели пръсти. Трепереха сякаш бяха окачени на конци. Фрейлис забеляза това, свали дланите и надолу и ги стисна, едва успявайки да ги обхване с малките си, деликатни пръсти.

— Успокой се — прошепна тя напрегнато. — Няма за какво да се тревожиш.

Тизана кимна.

— Колко е часът?

— Време е да отидеш при послушничките си, а аз да се заема със задълженията си.

— Да, да. Да вървим.

— Ще се видим на вечеря. Искам тази вечер да бдя насън с теб, може ли?

— Да — отговори Тизана. — Бих се радвала, ако го сториш.

Излязоха от килията. От дъжда наистина нямаше и следа — силното пустинно слънце го бе изпарило до капка. По пладне дори и гущерите се бяха изпокрили. Тизана ускори крачка и тръгна през двора, за да влезе в залата, където я очакваха десетина послушнички. В този момент се появи старшата преподавателка Вандюн — жена от Пилиплок, почти на възрастта на Върховната. Тизана и се усмихна и продължи, но тя я спря и попита:

— Утре ли е твоят ден?

— Боя се, че да.

— Казаха ли ти кой ще ти даде Изпитанието?

— Не са ми казали нищо — отговори Тизана. — Оставиха ме в пълно неведение.

— Така и трябва — отговори Вандюн. — Несигурността се отразява добре на душата.

— Лесно ти е да го кажеш! — промърмори Тизана, когато Вандюн се отдалечи. Зачуди се дали и тя самата някога ще се държи така насмешливо и безсърдечно с кандидатките за Изпитанието, ако се справи и стане преподавателка. Вероятно. Вероятно. „Човек променя гледната си точка, след като премине от другата страна на стената“ — помисли си тя и си спомни как като малка се бе заклела, че когато порасне винаги ще помага на децата и никога няма да се отнася към тях жестоко както възрастните. Помнеше тази клетва, но петнадесет или двадесет години по-късно тя беше забравила кое е специфичното на детските проблеми и се съмняваше, че проявява някаква по-особена чувствителност към тях.

Влезе в учебната зала. Послушничките се обучаваха преди всичко от преподавателките, които бяха квалифицирани съногадателки, доброволно отделили няколко години от практикуването си, но подготвените, чието обучение беше в самия край и им оставаше да преминат само последната степен, също трябваше да работят с тях, за да трупат опит в отношенията си с хората. Тизана ги учеше как се приготвя виното на съня, преподаваше им теория на посланията, социална хармония. Послушничките я гледаха с благоговение и респект. Какво можеха да знаят те за страховете и притесненията и? За тях тя беше посветена в изкуството, само на едно или две стъпала под Върховната, овладяла всички умения, които те толкова усилено се мъчеха да усвоят. А самото Изпитание вероятно си представяха като някакъв далечен, тъмен облак на хоризонта, който не ги касае повече от старостта и смъртта им.

— Вчера — започна Тизана, като си пое дълбоко дъх и се помъчи да изглежда колкото се може по-спокойна, като оракул, като олицетворение на мъдростта — говорихме за ролята на Краля на сънищата за регулиране поведението на обществото на Маджипур. Ти, Мелиара, повдигна въпроса за нерядката жестокост на виденията, които използва Краля и постави под съмнение моралността на системата, основаваща се на пречистване чрез сънища. Да разгледаме един въображаем човек… Да кажем един ловец на морски дракони от Пилиплок, който в момент на силно вътрешно раздразнение извършва непредумишлен, но въпреки това жесток акт на насилие върху някой член от екипажа…

И думите потекоха от устата и като пълноводна река. Послушничките си записваха, мръщеха се, клатеха глави и записваха още по-трескаво. Тизана си спомняше това отчайващо чувство, че имаш да учиш безкрайно много неща — не само техниките на гадаенето, но и множество допълнителни нюанси и понятия. Тя не беше очаквала такова нещо, както сега и послушничките пред нея. Разбира се, преди деня на Изпитанието, Тизана никога не се бе притеснявала за трудностите, с които щеше да я сблъска професията и. Един ден преди седем години бе получила послание от Господарката, с което я съветваше да напусне фермата и да се насочи към съногадателството. Без никакво колебание тя се подчини, взе пари назаем и тръгна на поклонение на Острова на съня, за да получи предварителната подготовка и разрешение да замине за дома край Велализиер. След това предприе дългото пътуване по море, за да пристигне в този отдалечен и потискащ пустинен район, където бе прекарала четири години. Без колебание, без съмнения.

Но имаше толкова много да учи! Неизброимото множество нюанси в отношенията, професионалната етика, отговорностите, невидимите опасности, начинът на смесване на виното и единението на умовете, как да формулира интерпретациите с неясни думи, ако се наложи… И самите сънища! Типовете, значенията, скритият им смисъл! Седемте сънища на самоизмамата, деветте на поуката, сънищата за повикване и освобождаване, тези за усъвършенстване на личността, за забавяне на радостта, на понижената чувствителност, единадесетте сънища на страданието, петте сънища на блаженството, сънищата на прекъснатото пътуване, на копнежа, на добрите илюзии, на опасните илюзии, на болните амбиции, тринадесетте сънища на красотата… Тизана бе научила всичко това, целият този списък се бе превърнал в част от нервната и система така, както таблицата за умножение или буквите от азбуката. След много месеци програмиран сън тя бе изживявала всеки тип поотделно и бе станала специалист, посветена, бе придобила всичко това, което тези млади момичета с широко отворени очи се мъчеха да постигнат и въпреки всичко Изпитанието утре би могло да я унищожи напълно. Това никоя от тях не би могла да разбере.

Или се лъжеше? Урокът завърши и Тизана остана край катедрата докато послушничките излязат. Едно ниско, пълно момиче с руса коса, родом от стражевите градове около замъка Връхни, спря до нея за миг, вдигна поглед, докосна лакътя и с върховете на пръстите си и каза смутено:

— Утре няма да ви е трудно. Сигурна съм в това.

После се усмихна, обърна се с пламнало лице и излезе.

Значи знаеха. Поне някои от тях. Тази благословия остана с нея подобно на запалена свещ до края на деня. А това беше дълъг и тягостен ден, пълен със задачи, макар че би предпочела да остане сама и да се разхожда из пустинята, вместо да се занимава с тях. Имаше ритуали и обреди, които да изпълни, трябваше да покопае на новостроящия се параклис на Господарката, а следобед да обучава друга група послушнички. Едва преди вечеря можа да се усамоти за малко.

По време на вечерята се чувстваше напрегната. Нямаше апетит — нещо нечувано за нея. В трапезарията цареше обикновената веселост и жизнерадост — смях, разговори, песни. Тизана седеше сред всичко това, сякаш бе заобиколена от някаква кристална сфера. По-възрастните жени умело игнорираха факта, че на следващия ден ще бъде нейното Изпитание, а по-младите не можеха да се сдържат и от време на време я поглеждаха крадешком като човек, който внезапно е бил призован да понесе тежък товар. Тизана не беше сигурна кое е по-лошо — преструвките на преподавателките и подготвените или неприкритото любопитство на вреклите си и послушничките. Започна да побутва храната в чинията. Фрейлис я смъмри сякаш беше дете и и каза, че за следващия ден ще са и нужни сили. Тизана успя да се засмее. Тя потупа напълнелия си кръст и каза:

— Натрупала съм достатъчно енергия, за да ми стигне за десет Изпитания.

— Независимо от това — отговори Фрейлис. — Храни се!

— Не мога. Изнервена съм.

В този момент някой задрънка с лъжица по чашата си. Тизана вдигна очи. Върховната се изправяше, за да направи съобщение.

Изумена, Тизана промърмори:

— Господарката да ми е на помощ! Нима смята да каже нещо за Изпитанието ми пред всички?

— Не. Ще съобщи за новия коронал — отговори Фрейлис. — Новината пристигна днес следобед.

— Какъв нов коронал?

— Който ще заеме мястото на лорд Тиеверас, новият понтифекс. Но какво става с теб? Вече от пет седмици…

— … И наистина, дъждът тази сутрин беше знак за тази добра новина, за новата пролет… — говореше Върховната.

Тизана се застави слуша.

— Днес получих съобщение, което ще повдигне духа на всички ви. Отново имаме коронал. Понтифекс Тиеверас посочи за свой заместник Малибор от Бомбифейл, който тази нощ ще заеме трона в замъка Връхни!

Последваха радостни викове, удряне по масите и показване на звездния знак. Тизана правеше всичко, както и останалите, сякаш беше сомнамбул. Нов коронал? Беше забравила — старият понтифекс бе умрял преди няколко месеца, държавното колело се бе завъртяло и сега лорд Тиеверас бе станал понтифекс, а от днес и в замъка Връхни имаше нов човек.

— Малибор! Лорд Малибор! Да живее короналът! — викаше тя заедно с останалите, но всичко това и се струваше нереално и безсмислено. Нов коронал? Едно име от предългия списък. Много добре за лорд Малибор, който и да е той, и дано Божественият се отнесе благосклонно към него — проблемите му едва сега започват. Но на Тизана и бе все едно. Беше обичайно да се празнува. Тя помнеше как се бе напила с вино — съвсем малка, — когато умря понтифекс Киникен, в Лабиринта отиде лорд Осиър, а Тиеверас се засели в замъка Връхни. Сега лорд Тиеверас ставаше понтифекс, а Малибор — коронал. Един ден и той щеше да слезе в Лабиринта, а на трона му щеше да седне друг енергичен човек. Макар че тези събития се считаха за изключително важни, изобщо не се интересуваше как се казва короналът — замъкът Връхни бе твърде далеч, на хиляди мили, дори и беше все едно дали съществува или не. За Тизана Изпитанието бе по-високо от него, мислите и за утрешния ден засенчваха всички останали събития. Знаеше, че това е абсурдно, че е като болна — когато на човек му се струва, че цялата Вселена се върти около болката в лявото му око или в усещането за празнота в стомаха и нищо друго не го интересува. Лорд Малибор? Щеше да отпразнува възкачването му на престола друг път.

— Ела — каза Фрейлис. — Да отидем в стаята ти.

Тизана кимна. Тази вечер трапезарията не беше подходящо място за нея. Отправи се с несигурни крачки към изхода, усещайки как погледите на всички я проследяват и излезе навън в тъмнината. Духаше топъл, сух вятър, който свистеше и стържеше по нервите и. Когато стигнаха до килията и, Фрейлис запали свещите и внимателно я сложи да седне на леглото. Извади две чаши от шкафа, а изпод робата си измъкна малка бутилка.

— Какво правиш? — попита Тизана.

— Това е вино — отговори Фрейлис. — Ще те освежи.

— Вино на сънищата?

— А защо не?

Тизана се намръщи и каза:

— Но аз не бива да…

— Няма да гадаем сънища. Просто ще ти помогне да се успокоиш, ще ни сближи, така че да мога да ти предам от моята сила. Ето, вземи.

Тя наля гъстата, тъмна течност в чашите и и подаде едната.

— Изпий го, Тизана!

Тя се подчини. Фрейлис изпи своето вино бързо и започна да се съблича пред изненадания и поглед. Тизана никога не се бе любила с жена. Това ли трябваше да направи сега? Защо? „Това е грешка — мислеше си тя. — В навечерието на Изпитанието ми… да пия вино на сънищата, да споделя леглото си с приятелката ми…“

— Съблечи се — прошепна Фрейлис.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще бдя насън с теб, глупачке, както се уговорихме. Нищо повече. Допий си виното и се съблечи.

Тялото на Фрейлис беше като на дете — с прави крайници, стройно, с бледа, прозрачна кожа и малки момичешки гърди. Тизана хвърли робата си на пода. Мощната и снага я караше да се чувства неудобно — силните ръце, едрите бедра и колене. При гадаенето човек винаги се събличаше гол и бързо свикваше с това, но сега беше различно — интимно, лично. Фрейлис наля по още малко вино и Тизана го изпи без да възрази. След това я улови за китките, коленичи пред нея, вгледа се в очите и и и каза с глас, в който едновременно имаше обич и презрение:

— Каква голяма глупачка си! Престани да се притесняваш за утре! Изпитанието е нищо! Нищо! — Тя духна свещите и легна до Тизана. — Лека нощ. Приятни сънища.

Фрейлис се сви до гърдите на Тизана, притисна се до нея и без повече да помръдне, скоро заспа.

Значи нямаше да се любят. Тизана почувства облекчение. Може би друг път… Защо не? Но сега моментът не беше подходящ за подобни приключения. Затвори очи и прегърна Фрейлис както би прегърнала заспало дете. От виното на сънищата по тялото и се разля топлина, почувства пулса си. То правеше един ум достъпен за друг и сега Тизана чувстваше духа на приятелката и край себе си, но това не беше гадание, а те не бяха направили и упражненията за концентрация, с които се постигаше пълното сливане. Откъм Фрейлис долитаха само неясни и смътни вълни на спокойствие, обич и енергия. Тя беше силна, много по-силна, отколкото човек би си помислил като гледа тялото и. Когато виното я унесе, присъствието на Фрейлис започна да и доставя още по-голямо удовлетворение. Дрямката надви и нея. Все още се безпокоеше — за Изпитанието, за това, какво щяха да си помислят другите след като се прибраха заедно толкова рано, за това, че бе нарушила правилата, като пи вино по този начин… Потъна във водовъртеж от вина и срам, после постепенно се успокои. Наблюдаваше съня си с тренираното око на съногадателка, но той беше без определена форма и последователност, виденията и бяха тайнствени и неясни — пуст хоризонт, осветен от смътен далечен отблясък, а след това лицето на Господарката или може би на Върховната Инуелда, или на Фрейлис… Но преди всичко — сноп успокояваща светлина. Настъпи утрото и някаква птичка с чуруликането си обяви началото на новия ден.

Тизана примигна и седна в леглото. Фрейлис бе прибрала свещите, бе измила чашите, а на маста бе оставила бележка. Не, не беше бележка, а рисунка — символите на Краля на сънищата и на Господарката на Острова, обединени от сърце, а около него лъчисто слънце. Израз на обич и пожелание за успех.

— Тизана?

Тя отиде до вратата. Беше старшата преподавателка Вандюн.

— Време ли е? — попита Тизана.

— И още как. Слънцето изгря преди двадесет минути. Готова ли си?

— Да — отвърна тя. Чувстваше се странно спокойна — каква ирония след всичките опасения през последната седмица. Но моментът беше дошъл и повече нямаше от какво да се страхува. Каквото ще става, да става. Ако не издържеше Изпитанието си, щеше да е за добро.

Минаха през двора, после покрай зеленчуковата градина и напуснаха очертанията на дома. Някои вече бяха станали и излезли навън, но тя не размени нито дума с тях. В морскозелената светлина на зората те тръгнаха на юг през пустинните пясъци, без да разговарят. Тизана крачеше бавно, за да върви след възрастната преподавателка. Струваше и се, че минават часове, че са извървели мили разстояние. След известно време се показаха останките на Велализиер — древния град на метаморфите, това огромно и величествено място, обладано от духове, изоставено от обитателите си преди хиляди години, прокълнато и пустеещо. Помисли си, че Изпитанието и ще се състои в това, да я пуснат цял ден да се скита сред развалините. Възможно ли беше това? Нещо толкова детинско, толкова елементарно? Духовете не я плашеха. Освен това, подобни неща се правят нощем… Денем Велализиер не бе нищо повече от полусъборени храмове, паднали колони и погребани в пясъците пирамиди.

Най-накрая влязоха в нещо като амфитеатър, добре запазен, с разширяващи се нагоре в широка полуокръжност каменни стъпала. В центъра имаше каменна маса и няколко каменни пейки, а на масата — бутилка вино и чаша. Значи тук щеше да се проведе Изпитанието. „Сега — мислеше Тизана — със старата Вандюн ще изпием виното, ще легнем една до друга на пясъка и тя ще изтълкува сънищата ми, а когато станем, вече ще е наясно дали ставам за гадателка или не.“

Но и това не се случи. Вандюн посочи бутилката и каза:

— Това е вино на сънищата. Ще те оставя тук. Пий колкото искаш от него, вгледай се в душата си. Подложи се на Изпитанието сама.

— Аз?!

Вандюн се усмихна:

— А кой друг, освен теб? Хайде, започвай! Аз ще се върна след време.

Старшата преподавателка кимна и се отдалечи. В умът на Тизана пламнаха хиляди въпроси, но тя ги потисна, защото усещаше, че Изпитанието вече е започнало и най-важното беше, да не се задават въпроси. Озадачена, тя видя как Вандюн изчезва в една ниша на амфитеатъра. След това не чу нито звук. В убийствената тишина на призрачния град и се струваше, че пясъкът реве като див звяр, но беззвучно. Тизана се намръщи, после се усмихна и се разсмя, предизвиквайки далечно ехо. Бяха се пошегували с нея! Вземи да си измислиш собственото Изпитание! Ето за това ставаше дума. Накарайте ги да се ужасяват от деня, в който ще ги пуснете в този празен амфитеатър и ще им кажете да поемат всичко в свои ръце! Нервно очакване на страховити премеждия, призраци, които създава собствената ти душа…

А сега…

Тизана сви рамене. Наля от виното, отпи. Беше много сладко, може би от по-стара реколта. „Добре, аз съм голяма жена“. Още една глътка. Стомахът и беше празен — почти веднага почувства виното да изгаря мозъка и, но въпреки това отпи за трети път.

Слънцето се издигаше бързо — вече беше точно над стената на амфитеатъра.

— Тизана! — извика тя. И на вика си отговори:

— Да, Тизана?

Разсмя се. Отпи пак.

Никога досега не беше пила вино на сънищата сама. То винаги се вземаше в присъствието на друг — или когато тълкуваш сънища, или с преподавателка. Сега имаше усещането, че задава въпроси на собственото си отражение. Чувстваше се объркана, сякаш бе застанала между две огледала и виждаше как си прехвърлят образа и до безкрайност.

— Тизана — каза тя. — Това е твоето Изпитание. Готова ли си да станеш съногадателка?

И си отговори:

— Учих за това четири години, а преди това още три прекарах на Острова на съня. Знам седемте сънища на самоизмамата и деветте поучителни сънища, сънищата за повикване и сънищата за…

— Добре, добре. Остави това. Готова ли си да станеш съногадателка?

— Зная как да приготвям вино и как да го пия…

— Отговори на въпроса! Годна ли си да бъдеш съногадателка?

— Аз съм много уравновесена. Душата ми е спокойна.

— Избягваш въпроса.

— Аз съм силна и способна. Не питая злоба в душата си. Искам да служа на Божествения.

— А какво ще кажеш за служенето на другите същества?

— Като служа на тях, служа на Божествения.

— Много елегантна фраза. Къде я научи, Тизана?

— Никъде. Сама се сетих. Може ли да си налея още вино?

— Колкото искаш.

— Благодаря — каза Тизана. Отпи. Чувстваше се замаяна, но не пияна и тайнствените, свързващи умовете сили на виното не и действаха. Беше сама и будна. Попита:

— Какъв е следващият въпрос?

— Все още не си отговорила на първия.

— Задай следващия.

— Има само един въпрос, Тизана. Годна ли си да бъдеш съногадателка? Ще можеш ли да успокояваш душите на тези, които идват при теб?

— Ще се опитам.

— Това ли е отговорът ти?

— Да, това е — каза Тизана. — Позволи ми да опитам. Аз имам доброто желание и нужната воля. Притежавам уменията и искам да помагам на другите. Господарката ми препоръча да стана съногадателка.

— Готова ли си да легнеш с всеки, който има нужда от теб? С хора, с гхайроги, със скандари, с вруни, с лиймани и с всички други раси на Маджипур?

— Да — отговори тя.

— Ще облекчиш ли страданията им?

— Да, ако мога.

— Годна ли си да бъдеш съногадателка?

— Нека опитам, тогава ще знам.

Тизана каза:

— Това изглежда честен отговор. Нямам повече въпроси.

Тя си наля и последното вино и го изпи. След това продължи да седи спокойно, докато слънцето се изкачваше все по-високо, без да изпитва нетърпение или неудобство. Би могла да остане така през целия ден и през нощта, ако се наложеше. Мина около час или поне така и се стори, и изведнъж се появи Вандюн.

— Свърши ли Изпитанието ти? — попита тихо възрастната жена.

— Да.

— Как мина?

— Издържах — отговори Тизана.

Вандюн се усмихна.

— Да, сигурна бях, че ще издържиш. Хайде, ела. Трябва да поговорим с Върховната и да уредим някои неща за бъдещето ти. Вече си съногадателка, Тизана.

Върнаха се така тихо, както излязоха сутринта — с бързи крачки, изгаряни от жегата. Беше почти пладне и послушничките и вреклите се, които работеха на полето, вече се прибираха за обяд. Те гледаха Тизана плахо, а тя им се усмихваше весело и окуражаващо. Фрейлис се появи, когато влизаха в главния двор — сякаш се сблъска с Тизана случайно. Погледна я бързо и разтревожено.

— Е? — попита нетърпеливо тя.

Тизана се усмихна. Искаше и се да и каже: „Не беше нищо особено, една формалност. Чисто и просто ритуал. Истинското Изпитание се състоя много преди това.“ Но Фрейлис трябваше сама да открие тези неща. Сега ги разделяше огромен залив, защото Тизана беше съногадателка, а приятелката и само врекла се.

Каза и:

— Всичко мина добре.

— Колко се радвам, Тизана! Колко се радвам! Щастлива съм заради теб!

— Благодаря ти за помощта — отвърна и тя малко троснато.

Неочаквано над двора премина сянка. Малък черен облак, като вчерашния, се появи на небето — откъснало се парче, вероятно от някоя буря покрай далечния бряг. Увисна над кулата, като че ли бе закачено там, и изведнъж, сякаш някой отвори кран, от него започнаха да падат тежки дъждовни капки.

— Гледай! — извика Тизана. — Отново вали! Хайде, Фрейлис! Ела да танцуваме!

5.

Лилойв живееше под земята, в една от поредицата седем или осем приличащи си стаи, с боядисани в бяло стени и разположени под част от базара, където се продаваха сирена и масла. Долу се слизаше през капак на пода и въжена стълба. Когато Иниана започна да се спуска, шумът и глъчката на базара изведнъж изчезнаха и единственото нещо, по което можеше да разбере къде се намира, беше слабата но характерна миризма на стойензарско сирене, която се бе просмукала дори в каменните стени.

— Това е леговището ни — каза Лилойв. Тя изтананика кратка напевна мелодия и отвсякъде заприиждаха хора — опърпани, пъргави, предимно слаби и дребни, чийто външен вид много напомняше този на домакинята — сякаш бяха направени от второкачествени материали.

— Братята ми Сидоун и Ханоун — представи ги тя. — Сестра ми, Недил Фарюн. Братовчедите ми Авайн, Амайн и Атайн. А това е чичо ми Агурмол, който ръководи нашия клан. Чичо, представям ти Иниана Форлана от Велатис, на която двама гастролиращи мошеници са продали „Нисиморн Проспект“ за двадесет рояла. Запознах се с нея на кораба. Ще живее с нас и ще стане крадла.

Иниана зяпна от учудване:

— Аз…

Агурмол, учтив и официален, направи знака на Господарката, вместо благословия.

— Вече си една от нас. Можеш ли да носиш мъжки дрехи?

Объркана, Иниана отговори:

— Мисля, че да, но не разб…

— Имам по-млад брат, който е регистриран при нас. Живее сред променящите се в Авендройн и не е идвал в Ни-моя от години. Ще вземеш името и мястото му. Така е по-лесно, отколкото да регистрираме теб. Дай ми ръката си.

Той я пое. Дланта му беше мека и влажна. Погледна я в очите и каза с нисък, непрегнат глас:

— Истинският ти живот едва сега започва. Всичко досега е било само сън. Вече си крадла в Ни-моя и името ти е Кулибхай. — Той смигна и добави: — Двадесет рояла са добра цена за „Нисиморн Проспект“.

— Това беше само такса, за да мога да предявя иск — каза Иниана. — Обясниха ми, че съм наследила имението от сестрата на баба си.

— Ако е така, трябва да устроиш голямо пиршество заради гостоприемството ни, съгласна ли си?

Агурмол се засмя.

— Авайн! Вино за чичо ти Кулибхай! Сидоун, Ханоун, намерете му дрехи! Някой да пусне музика! Кой иска да танцува? Хайде, размърдайте се! Медил, приготви легло за госта ни!

Дребният човек заподскача наоколо неудържимо, без да престава да дава нареждания. Иниана, неспособна да устои на неизчерпаемата му енергия, прие чаша вино, позволи един от братята на Лилойв да и вземе мярка за нови дрехи, напрегна ума си, за да запомни пороя от нови имена. В стаята започнаха да идват и други — още няколко човека, трима хджорти със сиви и подпухнали лица и, за нейно изумление, двама стройни и мълчаливи метаморфи. Макар и да беше свикнала да има вземане-даване с тях, когато държеше магазина, не бе очаквала Лилойв и семейството и да делят жилището си с тези тайнствени кореняци. Може би крадците, както и метаморфите, считаха себе си за напълно отделна раса на Маджипур и съвсем естествено се привличаха помежду си.

Импровизираното празненство продължи с часове. Крадците сякаш искаха да я предразположат към себе си — всеки един поотделно идваше при нея, предлагаше и дребни дрънкулки, разказваше и някаква лична история или поверителна клюка. За една потомствена дъщеря на търговци крадците бяха естествен враг. Но колкото и отритнати от обществото да бяха тези хора, те и се струваха добронамерени, сърдечни и открити, а освен това бяха и единствените и съюзници в големия и безразличен град. Тя нямаше желание да се заеме с тази професия, но разбираше отлично, че съдбата би могла да се отнесе и по-зле с нея, отколкото да я срещне с шайката на Лилойв.

Спа неспокойно и сънува неясни, накъсани сънища. На няколко пъти се будеше напълно объркана, без да има представа къде се намира. Най-накрая умората я надви и тя заспа дълбоко. Обикновено ставаше с настъпването на зората, но тя не проникваше в това подземие, така че когато отвори очи би могло да е всяко време през деня или през нощта.

Лилойв и се усмихна.

— Трябва да си била страшно уморена.

— Много ли спах?

— Спа, докато се наспа. Сигурно толкова е било необходимо.

Иниана се огледа. Наоколо все още имаше следи от празненството — празни бутилки, чинии, разхвърляни дрехи, — но хората ги нямаше. Лилойв и обясни, че са тръгнали на сутрешната си обиколка. Показа и къде да се измие и облече, а след това се качиха във водовъртежа на базара. През деня също имаше много хора, както и предишната нощ, но някак си при естествената светлина част от вълшебството му се губеше — въздухът сякаш бе по резреден, не толкова наелектризиран. Сега и приличаше на огромен търговски център, докато предната вечер и се бе сторил като някаква тайнствена самостоятелна вселена. Спряха се само колкото да откраднат нещо за закуска от три или четири сергии — Лилойв дръзко и безочливо вземаше каквото и трябва и го подаваше на смутената, готова да потъне в земята от срам Иниана. След това тръгнаха по плетеницата от проходи, които според нея никога нямаше да изучи добре и се озоваха отново на повърхността.

— Излязохме от Входа на понтифекса — обясни Лилойв. — Оттук службите са много близо.

Разстоянието наистина не бе голямо, но буквално зад всеки ъгъл пред очите и се разкриваха нови и нови чудеса. Нагоре по един прекрасен булевард Иниана видя поток ослепителна светлина, сякаш от паважа грееше още едно слънце. Лилойв обясни, че това е началото на кристалния булевард, който свети денем и нощем с помощта на въртящи се рефлектори. По-нататък, поглеждайки встрани по някаква улица, видя в далечината една величествена постройка, която не би могла да бъде нищо друго, освен палатът на херцога на Ни-моя. Представляваше остъклена каменна грамада, поставена върху основа с множество колони — изглеждаше огромна дори от това голямо разстояние. Паркът наоколо беше като някакъв зелен килим. След още един завой Иниана забеляза нещо, наподобяващо какавида на огромно насекомо и дълго поне една миля, увиснало над невероятно широк булевард.

— Ефирната галерия — обясни Лилойв. — Богатите купуват играчките си оттук. Може би някой ден и ти ще пръснеш роялите си в магазините и. Но не и днес. Ето, това е „Променада Родамаунт“, скоро ще видиш наследството си.

Улицата беше широка и извита. От едната и страна се издигаха небостъргачи, а от другата — различни по височина сгради. Очевидно това бяха правителствените учреждения. Иниана бе стъписана от видяното и би могла да се върти объркана навън с часове, ако не беше Лилойв, която след няколко кратки въпроса я въведе в една сграда с коридори и извивки, приличащи на тези в базара. Най-накрая се оказаха седнали на дървени пейки в някаква чакалня и започнаха да гледат имената, изписващи се на светлинното табло над тях. След половин час се появи името на Иниана.

— Това ли е бюро „Наследства“? — попита тя, когато тръгнаха към вратата.

— Очевидно такова нещо няма — отвърна Лилойв. — Тук са прокторите. Ако някой може да ти помогне, това са те.

Един подпухнал хджорт, с вкиснато лице и с изцъклени очи, като повечето от своя вид, я попита какъв е проблемът и Иниана — в началото боязливо, а после многословно — му разказа историята си. За непознатите хора от Ни-моя, изумителните им приказки за баснословното наследство, документите, официалните печати на понтификата и двадесетте рояла такса. Докато слушаше, хджортът постепенно се отпусна на облегалката на стола си, стисна челюсти и тревожно започна да върти очите си — ту едното, ту другото. Когато тя свърши, той пое разписката от ръката и, прокара замислено пръсти по ръбовете на имперския печат и каза мрачно:

— Вие сте деветнадесетият наследник, претендиращ за „Нисиморн Проспект“ тази година. Боя се, че няма да сте последният.

— Деветнадесетият!?

— Да, но предполагам, че не всички са си направили труда да съобщят на прокторите за измамата.

— Измамата… — повтори Иниана. — Наистина ли смятате така? А доказателствата, които ми показаха, родословието, документът с моето име?… Изминали са целия път от Ни-моя до Велатис, за да измъкнат от мен двадесет рояла?

— Вие не сте единствената — отговори хджортът. Вероятно само във Велатис има трима или четирима наследници, още толкова в Нарабал, седем в Тил-омон, може би дузина в Пидруид… Не е трудно да се открие родословното дърво на някого, да се фалшифицират документите, да се попълнят празни формуляри… Двадесет рояла от един, тридесет от друг… Добър приход, ако не преставаш да обикаляш, нали?

— Но как е възможно? Това е незаконно!

— Да, така е — съгласи се хджортът уморено.

— И Кралят на сънищата…

— Ще ги накаже сурово, може да сте сигурна в това. Ние също няма да се поколебаем да приложим гражданско наказание, когато ги заловим. Ще ни помогнете много, ако ги опишете.

— А парите ми?

Хджортът сви рамене.

— Значи няма надежда да си ги получа обратно? — попита Иниана.

— Никаква.

— Това означава, че съм изгубила всичко!

— От името на негово величество изразявам най-искрените си съжаления — каза хджортът и с това разговорът приключи.

Навън Иниана се обърна към Лилойв и каза рязко:

— Заведи ме до „Нисиморн Проспект“!

— Предполагам, че не вярваш…

— Не вярвам, че имението е мое, разбира се. Но искам да видя какво са ми продали за двадесет рояла.

— Защо трябва да се самоизмъчваш?

— Моля те! — настоя Иниана.

— Добре, ела — каза Лилойв.

Тя спря един флотер и набра кода. Малкото превозно средство ги понесе по улиците и булевардите на Ни-моя, а Иниана ги гледаше с широко отворени очи. В светлината на обедното слънце градът блестеше — не с мразовитата светлина на кристалния Дюлорн, а с някакво пулсиращо, трептящо, чувствено великолепие, което се излъчваше от всяка улица, от всяка бяла стена. Лилойв и посочваше забележителностите по пътя.

— Това е музеят на световете — каза тя и посочи една голяма сграда, увенчана с диадема от стъклени куполи. — Вътре има съкровища от хиляди планети, включително и от старата Земя. А това е Камарата на магиите. Пак е нещо като музей, но за сънища и заклинания. Никога не съм влизала вътре. А това… Виждаш ли трите птици отпред? Това е Градският дворец — тук живее кметът.

Започнаха да се спускат по склона към реката.

— В тази част са плаващите ресторанти — каза Лилойв и направи широк кръг с ръка. — Като девет малки острови са. Казват, че там предлагат блюда от всяка част на Маджипур. Някой ден ще ги посетим — и деветте, какво ще кажеш?

Иниана се усмихна тъжно.

— Приятна мисъл.

— Не се тревожи. Животът е пред нас, а крадците живеят добре. Когато имам повече време, ще пребродим заедно всички улици на Ни-моя. В Гимбелук е Паркът на приказните животни, навътре във възвишенията, пълен е със същества, които другаде са изчезнали… сигимиони, гхалвари, димилиони и какво ли още не… В Операта свири градският оркестър… Чувала ли си за него? Хиляда инструмента — във Вселената няма подобно нещо, след това… О, ето, пристигнахме.

Слязоха от флотера. Бяха на брега на реката. На това място Зимър беше толкова широка, че зелената линия на Нисиморн едва се различаваше на хоризонта. Вляво от тях имаше ограда с метални колони, два пъти по-висока от човешки ръст, направена от някаква мрежеста, почти невидима материя, от която долиташе дълбоко и заплашително жужене. Зад нея се простираше градина с необикновена красота — малки, елегантни храсти, разцъфтели в жълто, тюркоазено и червено и толкова ниско окосена морава, че приличаше на килим. След това теренът се издигаше, а самата къща бе построена на едно скалисто възвишение и гледаше към пристанището — голяма, боядисана в бяло като повечето постройки в Ни-моя, с множество типични за тукашната архитектура леки висящи елементи, с веранди и балкони, които сякаш плуваха във въздуха. Стори и се, че тази постройка е най-красивата, която бе виждала в Ни-моя след двореца на херцога — не много далеч от брега, тя се издигаше величествено на пиедестала си. И си беше мислила, че я е наследила! Тя се затича покрай оградата, като от време на време спираше, за да се полюбува на гледката от различни ъгли и се смееше неудържимо, сякаш някой и бе разкрил най-дълбоката истина във вселената, истината, която съдържа ключа към всички останали истини и поради това не може да не предизвиква смях. Лилойв я последва, извика и да спре, но Иниана тичаше като обладана от някаква нечиста сила. Най-накрая стигна до портата, която се охраняваше от двама огромни скандари с безупречни бели ливреи, заплашително скръстили отпред многото си ръце. Иниана продължи да се смее. Пазачите се намръщиха. Лилойв я настигна, дръпна я за ръкава и я подкани да си вървят, преди да е станало нещо неприятно.

— Чакай — отговори Иниана, която едва си поемаше дъх. Отиде при скандарите и ги попита: — Вие сте слуги на Калейн Нимойски, нали?

Те сякаш гледаха през нея и не отговориха.

— Предайте на господаря си — продължи тя невъзмутимо, — че се е отбила Иниана от Велатис, за да види къщата му и да изпрати съжаленията си, че не може да дойде на вечеря. Благодаря.

— Хайде! — прошепна Лилойв притеснено.

По лицата на големите стражи се появи гняв, който замени безразличието им. Иниана им отдаде чест по военному, отново избухна в смях, дръпна Лилойв и двете хукнаха към флотера.

6.

Мина много време преди Иниана отново да види слънчева светлина, защото трябваше да започне новия си живот на крадла в Големия базар. В началото не искаше да се захване с професията на Лилойв и семейството и, но проблемите на ежедневието скоро надделяха над моралните и скрупули. Нямаше как да се върне във Велатис, а и след като веднъж бе зърнала Ни-моя, подобни желания вече и се бяха изпарили от главата. Там не я очакваше нищо, освен цял живот да продава лепило и пирони, изкуствена коприна и фенери от Тил-омон. Но ако искаше да остане в Ни-моя, трябваше да изкарва прехраната си. Не владееше друг занаят, освен търговията, а нямаше капитал. Съвсем скоро всичките и пари щяха да свършат, не можеше да живее на гърба на новите си приятели. Просто нямаше друг избор — те и предлагаха работа, а след като самата тя бе ограбена, въпреки неприязънта си към крадците, този занаят не и се струваше чак толкова неприемлив. И така, тя облече мъжките дрехи — беше малко височка и съвсем непохватна в държанието си, за да може да играе ролята успешно — и под името Кулибхай, брат на Агурмол, тя влезе в гилдията на крадците.

Лилойв стана неин настойник. В продължение на три дни Иниана я следваше навсякъде из базара и наблюдаваше как приятелката и краде стока от едно или друго място. Понякога го правеше неприкрито — все едно да вземеш дреха от магазина, да я облечеш уж за да я пробваш и да си излезеш с нея. Друг път прилагаше завидна ловкост, докато измъкваше неща от кошовете с изложени стоки, а понякога прибягваше и до измама, като обещаваше на някое момче помощник целувки или нещо повече, а в същото време съучастникът и изчезваше с цяла количка крадени неща. Едновременно с това трябваше да пречат и на свободно практикуващите крадци. На два пъти Иниана видя Лилойв да прави това — как улавя крадеца за ръката, ледения и, гневен поглед, просъсканите думи… И в двата случая това доведе до извинения, страх и бързо изчезване от хоризонта. Иниана се чудеше, дали самата тя би имала куража да направи същото, струваше и се по-трудно от самата кражба. А не беше и съвсем сигурна, че ще може да краде.

На четвъртия ден Лилойв каза:

— Донеси ми бутилка драконово мляко и една бутилка златисто вино от Пилиплок.

— Но те трябва да струват по роял едната! — възкликна Иниана ужасена.

— Така е.

— Нека започна с наденички!

— Да крадеш скъпо вино не е по-трудно — каза Лилойв. — А печалбата е значително по-голяма.

— Не съм подготвена!

— Само така си мислиш. Видя как става. Можеш да го правиш и сама. Иниана, ти имаш душа на крадец!

— Как можеш да… — започна Иниана вбесена.

— Спокойно, спокойно — отвърна Лилойв. — За мен това е комплимент.

Иниана кимна.

— Дори и така да е. Мисля, че грешиш.

— Аз пък мисля, че се подценяваш. Има неща в характера ти, които другите могат да видят по-лесно, отколкото самата ти. Показа ми ги онзи ден, когато ходихме до „Нисиморн Проспект“. А сега тръгвай! Донеси ми бутилка драконово мляко и бутилка златисто от Пилиплок. И без повече приказки! Ако ще ставаш крадец от нашата гилдия, трябва да започнеш днес.

Нямаше как да не се подчини. Но не искаше да рискува и да ходи сама. Помоли Атайн, братовчеда на Лилойв, да я придружи и с надута походка двамата се отправиха към един магазин за вино на алея „Осиър“ — млади нехранимайковци от Ни-моя, тръгнали да търсят развлечения. Изведнаж я овладя странно спокойствие. Застави се да не мисли за незначителни неща, като морал, право на собственост и страх от наказание. Трябваше да се съсредоточи единствено в поставената и задача — съвсем елементарна кражба. Някога професията и бе да поддържа магазин, а сега — да краде от тях. Нямаше никакъв смисъл да усложнява нещата с философски колебания.

Зад тезгяха на магазина за вино стоеше един гхайрог — ледени, немигащи очи, лъскава люспеста кожа, гърчеща се, месеста коса. Иниана, преправяйки гласа си колкото може, попита за цената на драконовото мляко. В това време Атайн започна да разглежда евтините червени вина от централната част на континента. Гхайрогът каза цената. Иниана изрази удивление, но онзи сви рамене. Иниана вдигна една бутилка, вгледа се в бледосинята течност, намръщи се и каза:

— Не е от много добро качество.

— Всяка година е различно. А и драконите не са еднакви.

— Би трябвало за тези неща да има стандарт.

— Ефектът е стандартен — каза гхайрогът с неговия леден еквивалент на подигравателна и цинична усмивка. — Само няколко глътки от това, приятел, и си готов за цялата вечер.

— Нека помисля малко — каза Иниана. — Един роял не е малко, колкото и чудесен да е ефектът.

Това беше сигналът за Атайн. Той се обърна и каза:

— Това мазадонско вино наистина ли е по три крони? Сигурен съм, че миналата седмица струваше две.

— Ако можете да го намерите за две, отидете и си купете — отговори гхайрогът.

Атайн се намръщи, посегна уж за да остави бутилката на мястото и, спъна се и събори цял рафт бутилки на земята. Гхайрогът засъска от яд. Атайн започна да се извинява, наведе се, за да вдигне каквото можеше, събори още бутилки. Собственикът се втурна към него с крясъци. Сблъскаха се и докато се опитваха да възстановят реда, Иниана мушна драконовото мляко под дрехата си, грабна една бутилка златисто вино и излезе, като каза силно:

— Ще проверя цените другаде.

Насили се да не хукне, макар че лицето и бе пламнало и и се струваше, че всички минувачи знаят какво е направила, че другите търговци ще излязат и ще я хванат, че самият гхайрог ще я догони само след миг. Стигна до ъгъла без да се случи нищо, зави наляво по алеята, където се продаваха парфюми и кремове за лице, премина по нея и най-накрая влезе в един магазин за сирене, където я чакаше Лилойв.

— Ето ти ги — каза и Иниана. — Ще прогорят дупка в гръдния ми кош.

— Браво — похвали я Лилойв. — Довечера ще изпием златистото в твоя чест.

— А драконовото мляко?

— Запази го за онзи момент, когато Калейн те покани на вечеря в „Нисиморн Проспект“.

Тази нощ Иниана остана будна дълго време. Боеше се да заспи, защото спящите сънуват, а със сънищата идва и наказанието. Виното беше изпито, но под възглавницата и беше бутилката драконово мляко. Искаше и се да стане, да я вземе и да я върне на гхайрога. Поколенията търговци в рода и си казваха думата. „Крадла — мислеше тя. — Крадла, крадла, крадла! В Ни-моя станах крадла! С какво право взех тези неща? А с какво право — отговор си тя сама — онези двамата взеха двадесетте ми рояла? Но какво общо има тук гхайрогът? Ако някой открадне от мен, а аз реша, че заради това мога да открадна от друг, а той от трети, къде ще му излезе краят? Какво ще стане с обществото? Господарката да ми прости — мислеше тя, — Кралят на сънищата ще накаже душата ми!“ Най-накрая заспа. Но сънищата и бяха спокойни и величествени. Тя се движеше безплътна над улиците на града, по Кристалния булевард, покрай Музея на световете, Ефирната галерия, към „Нисиморн Проспект“, а там братът на херцога улови ръката и. Сънят я обърка, но в никакъв случай не беше наказание. Къде оставаше моралът? Ами доброто поведение? Всичко това напълно противоречеше на убежденията и. Като че ли съдбата и бе определила да стане крадла. Всичко, което и се бе случило през последната година потвърждаваше това. Може би волята на Божествения беше такава? Иниана се усмихна при тази мисъл. Какъв цинизъм! Но нямаше намерение да се опълчва срещу съдбата.

7.

Започна да краде и го правеше добре. Първият и неумел опит бе последван от много други през следващите дни. Тя скиташе свободно из Големия базар — сама или със съучастници, — вземаше едно или друго, според нуждите. Беше толкова лесно, че престана да го смята за престъпление. Базарът бе винаги претъпкан — населението на Ни-моя, както се говореше, беше над тридесет милиона и и се струваше, че голяма част от него непрекъснато е там. Търговците бяха изнервени и невнимателни, постоянно засипвани с въпроси и възражения от пазарящи се клиенти и инспектори. Нямаше нищо сложно в това, да се движи сред тълпата и да краде от сергиите.

Повечето от плячката се продаваше. Разбира се, професионалната крадла можеше да задържи нещо и за себе си, а храненето винаги ставаше на работното място, но повечето неща се вземаха с цел да бъдат пласирани незабавно. С това най-вече се занимаваха хджортите, които живееха със семейството на Агурмол. Бяха трима — Бейорк, Ханкх и Мозинхънт — и участваха в широка мрежа за пласиране на крадени вещи, организирана от тяхната раса, чрез която стоката бързо се изнасяше от базара и се продаваше на търговците на едро. От своя страна те нерядко я препродаваха на същите магазини, от които беше открадната. Иниана много бързо научи какво се търси и с какво не си струва да се занимава. Тъй като беше нова, понякога и беше особено лесно. Не всички търговци от базара бяха във възторг от професионалните крадци, познаваха Лилойв, Атайн и Сидоун и ги прогонваха от магазините си още с появяването им. Но младият мъж, който наричаше себе си Кулибхай, не будеше подозрение и тъй като Иниана крадеше всеки ден от различни места, трябваше да мине време, преди жертвите да я запомнят.

Опасността в работата и идваше по-скоро от крадците от другите кланове. Те също не я познаваха, но очите им бяха по-бързи от тези на търговците и през първите десет дни три пъти я уловиха. Първия път изпита ужас, когато видя ръката, хващаща китката и, но запази спокойствие и без страх каза:

— Правиш грешка. Аз съм Кулибхай, брат на Агурмол.

Новината се разпространи бързо. След третия подобен случай престанаха да я закачат.

Сама да залавя крадци за нея беше трудно. В началото не можеше да различи тези, които имаха право да крадат, от онези, които нямаха. Боеше се да не улови за китката някой, който краде на този Базар от времето на лорд Киникен. Започна да усеща къде се готви кражба, но ако беше сама, без да има кого да попита, предпочиташе да не реагира. Постепенно опозна много от крадците от другите семейства, но почти всеки ден виждаше непознати хора да ровят из сергиите и след няколко седмици почувства нужда да реагира. Все пак трябваше да упражнява контрол, а беше занемарила това си задължение. Ако заловеше истински крадец, винаги можеше да се извини и да поиска прошка. Най-напред хвана едно изпоцапано момиче, което вземаше зеленчуци. Не и остана време да каже и дума, защото то пусна откраднатото и хукна да бяга ужасено. Вторият случай беше с един възрастен човек, който се оказа крадец ветеран, далечен роднина на Агурмол. Той добродушно посочи грешката и. Третият се оказа неупълномощен, също се уплаши, но на думите и реагира с ругатни и заплахи. Тя пък го излъга, че седем души от клана и наблюдават какво става и веднага ще се намесят, ако възникне някоя неприятност. След това всичките и притеснения отпаднаха и тя действаше спокойно и хладнокръвно винаги, щом преценеше, че се налага.

След първоначалните угризения съвестта и повече не се обаждаше. Бе научена да очаква наказание от Краля на сънищата, ако извърши грях — да сънува кошмари, да се измъчва, душата и да трепери всеки път, когато затвори очи, — но той или не смяташе тези дребни кражби за грях, или беше прекалено зает с по-опасни престъпници, за да може да и обърне внимание. Независимо от причината, Кралят не и изпращаше послания. Понякога го сънуваше — зло, старо чудовище, излъчващо неприятни неща от горещите пущинаци на Сувраел, но в това нямаше нищо необикновено — той се присънваше на всички. Сънуваше и благословената Господарка на острова, майката на лорд Малибор и и се струваше, че тази мила жена клати тъжно глава, сякаш за да и каже, че е горчиво разочарована от детето си Иниана. Но тя имаше възможност да казва по-силни неща на онези, които според нея са кривнали от правия път, а не го правеше. Иниана бързо свикна да гледа на професията си като на нормално занятие — просто като на преразпределение на блага. В края на краищата, никой не страдаше от това.

След време Сидоун, по-големият брат на Лилойв, и стана любовник. Беше по-нисък от Иниана и толкова кокалест, че не беше никак лесно да го прегърнеш, но иначе беше внимателен, мил и разумен мъж, свиреше чудесно на джобната си арфа и пееше стари балади с ясния си, силен тенор. Колкото повече излизаше да краде с него, толкова по-приятна и ставаше компанията му. Промениха някои неща в бърлогата на Агурмол и можеха да прекарват нощите заедно. Лилойв и останалите изглежда смятаха всичко това за очарователно.

Двамата започнаха да кръстосват базара все по-далече и по далече. Бяха станали толкова добри, че за час-два изпълняваха нормата за деня и след това бяха свободни. Според неписания договор, професионалистите можеха да останат ненаказани, само ако не превишават тази норма. Така Иниана вече имаше време за разходки из града. Едно от любимите и места стана Паркът на приказните животни в хълмистото предградие Гимбелук, където можеше да се разхожда сред същества от други епохи, прогонени от разрастващата се цивилизация на Маджипур. Там можеше да види кривокраките димилиони, деликатните, дългошиести листояди — два пъти по-големи от обикновен скандар, божествените сигимиони с пухести опашки от двете си страни и тромавият големоклюнест зампидун, засенчвал някога с крилата си небето над Ни-моя, а сега останал единствено в този парк и на герба на града. Чрез някакво устройство, което изглежда бе изобретено в древни времена, когато някое от тези животни приближеше до посетителя, веднага се разнасяше глас, който обясняваше какво е то и къде е било разпространено. Освен това парка имаше чудесни усамотени котловини, където Иниана можеше да се разхожда със Сидоун, почти без да разговарят, защото той не беше от приказливите.

Понякога тръгваха с лодка по Зимър и отиваха на отсрещния бряг, или по река Стейче, която би ги отвела в забранената територия на метаморфите. Но едно такова пътешествие би отнело седмици и те стигаха само до малките рибарски селца на лийманите, недалеч на юг от Нисиморн, купуваха си прясно уловена риба, плуваха и лежаха в тревата на слънце. В безлунните нощи се разхождаха по Кристалния булевард, където въртящите се рефлектори хвърляха ослепителна, непрекъснато променяща се светлина, вглеждаха се със страхопочитание във витрините на големите маджипурски компании. Често вечеряха в някой от плаващите ресторанти, като вземаха със себе си и Лилойв, защото тя обичаше тези заведения повече от всичко в Ни-моя. Всеки от тях беше миниатюрно подобие на някое далечно място на планетата, с характерните за него растения и животни, със специфичната кухня и вина. Единият наподобяваше ветровития Пилиплок, където можеха да си поръчат месо от морски дракон, друг беше като влажния Нарабал, със сочните му плодове и папрати, имаше и копие на Стий — в подножието на замъка, на Стoйен, Пидруид и Тил-омон. От всички места, които посещаваха със Сидоун, най-много и харесваше Ефирната галерия. В тази дълга цяла миля аркада, увиснала високо над нивото на улицата, се намираха най-хубавите магазини на целия континент, след тези от богатите градове в подножието на замъка Връхни. Когато отиваха там, Иниана и Сидоун обличаха най-хубавите си дрехи, откраднати от най-скъпите сергии в Базара — не можеха да се сравнят с тези на аристократите, но бяха далеч по-добри от дрипите, които носеха обикновено. Иниана се радваше, когато имаше възможност да изостави мъжкото облекло, с което работеше, и да се облича с прилепнали по тялото и рокли в червено и зелено, да пуска дългата си коса да пада свободно. С пръсти, здраво впити в тези на Сидоун, тя се разхождаше из галерията и отдадена на приятни фантазии разглеждаше украшенията, маските с пера, лакираните амулети и металните дрънкулки, които можеха да си купят срещу две шепи рояли само най-богатите. Знаеше, че никога няма да притежава което и да е от тези неща, защото крадец, който открадне достатъчно, за да може да си ги купи, би застрашил равновесието в Базара. Но и беше приятно да гледа съкровищата в Ефирната галерия и да си мечтае.

Именно след една от тези разходки Иниана попадна на Калейн, братът на херцога.

8.

Беше топла нощ към края на лятото и тя бе облякла най-хубавата си рокля — тъканта и бе дори по-тънка от материята, от която бяха направени стените на галерията. Със Сидоун бяха в магазина за гравюри от драконова кост и разглеждаха невероятните шедьоври с големина на човешки нокът, изработени от някакъв скандар, капитан на кораб, когато вътре влязоха четирима души с благородническо облекло. Сидоум веднага се скри в един тъмен ъгъл, защото знаеше, че дрехите, прическата и поведението му не могат да не издадат низшия му произход, но Иниана, която си даваше сметка, че формите на тялото и и хладният поглед на зелените и очи могат да компенсират всичко друго, остана на мястото си пред щанда. Единият от мъжете погледна гравюрата, която тя държеше в ръката си и и каза:

— Ако купите това, няма да сгрешите.

— Все още не съм решила — отговори Иниана.

— Може ли да го погледна?

Тя пусна гравюрата в ръката му и в същия миг го погледна дръзко в очите. Той се усмихна, но вниманието му остана приковано към предмета — глобус на Маджипур, изработен с всички подробности.

— Каква е цената? — попита той собственика.

— Това е подарък — отговори той. Беше слаб, намръщен гхайрог.

— Така ли? Тогава го подарявам на вас — благородникът пусна глобуса в ръката на изумената Иниана. Усмивката му стана по-сърдечна. — От тук ли сте? — попита я той тихо.

— Живея в Стрилейн — отговори тя.

— Вечеряте ли често на острова „Нарабал“?

— Когато имам настроение, да.

— Добре. Ще бъдете ли там утре при залез? Ще ви очаква човек, горящ от нетърпение да се запознае с вас.

Иниана потисна смущението си и се поклони. Благородникът също се поклони и се обърна. Купи три от миниатюрните гравюри, остави една кесия пари на тезгяха и четиримата си тръгнаха. Иниана гледаше невярващо безценното нещо в ръката си. Сидоун се появи от сянката и прошепна:

— Струва поне дузина рояли! Продай го отново на собственика!

— Не — отговори тя и се обърна към гхайрога: — Кой беше този човек?

— Не го ли познавате?

— Иначе нямаше да питам.

— Да, разбира се — просъска той в отговор. — Това е Дюранд Ливолк, камерхерът на херцога.

— А другите трима?

— Двама са на служба при херцога, а третият е приятел на брат му, Калейн.

— Аха — каза Иниана и протегна напред глобуса. — Можете ли да му сложите верижка, достойна за този предмет?

— Ще стане за минута.

— А колко ще струва?

Гхайрогът я изгледа дълго и пресметливо.

— Това е само аксесоар и върви с гравюрата. Тъй като тя беше подарък, верижката е безплатна.

Той сложи на глобуса деликатни златни халкички и постави всичко в кутия от лъскава кожа.

— Най-малко двадесет рояла с верижката — промърмори Сидоун, когато излязоха навън. — Занеси го в магазина отсреща и го продай, Иниана!

— Това ми е подарък — отвърна тя хладно. — Утре, когато вечерям на остров „Нарабал“, смятам да го нося.

Но тя не можеше да отиде в ресторанта със същата рокля. Да открадне друга, също така фина и скъпа, в магазините на Големия базар и струваше два часа. В нея изглеждаше едва ли не гола, но някак си обвита в тайнственост. С тази рокля тя отиде на остров „Нарабал“, а костената гравюра висеше между гърдите и. Не се наложи да казва коя е. Когато слезе от ферибота, вече я чакаше един сериозен врун с ливрея и с изписано на лицето достойнство, който я преведе покрай сочните растения в една закътана беседка, усамотена и ароматна, отделена от главния ресторант с гъста растителност. Очакваха я трима души, седнали край блестяща маса от полирано дърво, под някакво пълзящо растение с големи, кръгли, сини цветове. Единият от тях беше Дюранд Ливолк, до него седеше някаква жена — тъмнокоса и стройна, лъскава като самата маса, а третият беше може би два пъти по-възрастен от Иниана, с деликатно телосложение, присвити устни и заоблено лице. Бяха облечени с такива разкошни дрехи, че сърцето на Иниана се сви. Дюранд Ливолк стана елегантно, приближи се до нея и прошепна:

— Тази вечер изглеждате още по-прекрасна. Елате, ще ви запозная с едни приятели.

— Това е моята компаньонка, лейди Тизиорн, а това…

Деликатният мъж се изправи.

— Аз съм Калейн Нимойски — каза той съвсем тихо.

Иниана се почувства объркана, но само за момент. Мислеше, че Ливолк я иска за себе си, но сега се оказваше, че е сводничил заради брата на херцога. Но защо да се обижда? Колко млади жени от Ни-моя имаха късмета да вечерят с Калейн Нимойски в „Нарабал“? Ако на някого се стори, че я използват — много добре, — тя също имаше намерение да се възползва от някои неща при тази среща.

До Калейн имаше свободен стол за нея. Тя седна и врунът веднага донесе поднос с ликьори, до един непознати, с цветове, които се променяха, движеха и фосфоресцираха. Взе един напосоки. Имаше аромат на планинска мъгла и моментално загря бузите и ушите и. Някъде отгоре се чу барабанене на дъжд, който падаше по широките, лъскави листа на дърветата и храстите, но не и върху вечерящите. Иниана знаеше, че тропическата растителност на острова трябва да се поддържа изкуствено с чести валежи, подобни на тези в Нарабал.

— Имате ли любимо блюдо тук? — попита Калейн.

— Предпочитам вие да изберете вместо мен.

— Както желаете. Акцентът ви не е тукашен.

— Аз съм от Велатис — отговори тя. — Дойдох тук миналата година.

— Умно решение — намеси се Дюранд Ливолк. — И какво ви накара да го вземете?

Иниана се засмя.

— Позволете ми да разкажа тази история друг път.

— Все пак, акцентът ви е очарователен — каза Калейн. — Тук рядко идват хора от вашия край. Красив ли е този град?

— Едва ли, милорд.

— Построен сред планините… Сигурно е много приятно да си заобиколен от величествените Гонгхарски планини?

— Може би. Но ако прекараш целия си живот сред тях, започваш да не им обръщаш внимание. Може би и Ни-моя изглежда съвсем обикновен град в очите на хората, които са отрасли тук.

— Къде живеете? — попита Тизиорн.

— В Стрилейн — отговори Иниана и шеговито, защото бе изпила още един ликьор, добави: — В Големия базар.

— Вътре в Големия базар?

— Да. Под алеята на търговците на сирене.

— А защо сте решили да живеете там? — попита Тизиорн.

— О — отвърна Иниана небрежно, — за да съм близо до работното си място.

— На алеята на продавачите на сирене? — изуми се Тизиорн и в гласа и се прокрадна ужас.

— Не, не ме разбрахте. Наистина работя в Базара, но не за търговците. Аз съм крадла.

Думата се стовари върху масата като гръм върху планински връх. Иниана видя, че по лицата на мъжете пробягва недоумение и Ливолк започва да се изчервява. Но тези хора бяха аристократи и умееха да се владеят. Пръв се съвзе Калейн. Той се усмихна хладно и каза:

— Тази професия изисква сръчност, умение и бърз ум, струва ми се. — Той докосна с чашата си тази на Иниана. — Поздравявам ви! Крадла, която казва, че е крадла. В това виждам честност, липсваща на много други.

Врунът дойде отново и донесе огромна порцеланова купа със светлосини плодове. Иниана знаеше, че това е тхока — любимият плод в Нарабал, за който се говореше, че сгорещявал кръвта и изострял страстите. Тя си взе няколко. Тизиорн внимателно избра един-единствен плод. Дюранд Ливолк напълни шепата си, а Калейн взе дори още повече. Иниана забеляза, че братът на херцога яде плодовете със семките — най-бързият начин за постигане на ефекта. Тизиорн ги махна от своя плод, което накара Дюранд Ливолк да се усмихне кисело. Иниана не последва примера и.

След това донесоха вино, хапки риба с подправки, миди в собствен сос и чиния малко странни гъби с мек, пастелен цвят, а най-накрая бут ароматно месо — от гигантски билантун, уловен в горите на изток от Нарабал, както обясни Калейн. Иниана яде малко — хапка от това, залък от онова. Струваше и се, че така е редно да се държи, а и най-разумно. След като приключиха с вечерята дойдоха някакви скандари жонгльори, които им показаха чудеса с факли, ножове и брадви, предизвиквайки бурните аплодисменти на компанията. Калейн подхвърли на четириръките същества една блестяща монета — пет рояла, успя да забележи Иниана изумена. После отново започна да вали, макар и не върху тях, а след още една табла ликьори Дюранд Ливолк и Тизиорн се извиниха елегантно и оставиха Калейн и Иниана сами във влажния полумрак.

— Наистина ли си крадла? — попита я той.

— Да. Но това не влизаше в първоначалните ми планове. Имах магазин във Велатис.

— И какво се случи?

— Измамиха ме и го продадох — отговори тя. — Оказах се в Ни-моя без никакви пари и трябваше да си намеря някаква работа. Попаднах на едни крадци, които ми се сториха отзивчиви и състрадателни хора.

— А сега попадна на още по-големи крадци — каза Калейн. — Това не те ли притеснява?

— Нима се считате за такъв?

— Дължа високото си обществено положение единствено на късмета, че съм се родил този, който съм. Не работя, освен че помагам на брат си, когато има нужда от мен. Живея в разкош, който повечето хора не могат да си представят. Но не съм го заслужил с нищо. Виждала ли си къщата ми?

— Да, но само отвън, разбира се.

— А искаш ли тази вечер да я видиш и отвътре?

Иниана се замисли за миг за Сидоун, който я очакваше в малката бяла стаичка под магазините за сирене.

— Много — каза тя. — А когато я видя, искам да ви разкажа една малка история за себе си, за „Нисиморн Проспект“ и за това, как дойдох в Ни-моя.

— С удоволствие ще я чуя. Тръгваме ли?

— Да — отговори тя. — Но първо бих искала да се отбия в Големия базар. Ще представлява ли проблем?

— Имаме на разположение цяла нощ — отговори Калейн. — Няма за къде да бързаме.

Появи се врунът с ливрея и ги преведе през гъсталака към кея, където стоеше частният кораб на Калейн. С него стигнаха до брега. Там ги очакваше флотер и съвсем скоро Иниана пристигна на площада, където беше Входът на Пидруид.

— Връщам се веднага — прошепна тя и като понесена от вятъра, с тънката си прозрачна рокля, изчезна в тълпата, която дори и сега не бе намаляла. Слезе в подземната бърлога. Крадците се бяха събрали около масата и играеха някаква игра със зарове. Когато влезе, те започнаха да дюдюкат весело и да аплодират, но тя им се усмихна бързо и дръпна Сидоун настрана.

— Ще изляза пак — каза му тя тихо. — Няма да се върна тази нощ. Ще ми простиш ли?

— Не всяка жена може да се хареса на камерхера на херцога.

— Не на камерхера, а на брат му — тя го целуна леко по устните. Той я гледаше стъписан. — Искаш ли утре да отидем в Парка с приказните животни, Сидоун?

Целуна го пак, влезе в стаичката и извади бутилката драконово мляко изпод възглавницата си, където стоеше вече от месеци. Върна се в общата стая, спря за малко до масата и дръпна Лилойв. Показа и бутилката и видя как очите и се разширяват. Иниана и смигна и каза:

— Помниш ли? Каза ми да я изпия с Калейн, когато ме покани в „Нисиморн Проспект“, така че…

Лилойв хлъцна. Иниана още веднъж и намигна, целуна я и излезе.

Късно през нощта тя извади бутилката и я даде на брата на херцога. Изведнъж я обзе страх дали не нарушава етикета, като му предлага средство за сексуално стимулиране. Той можеше да го изтълкува като намек, че се нуждае от нещо такова. Но Калейн не се обиди. Беше, или поне се направи на трогнат от подаръка и, наля бавно от синкавото мляко в купички от толкова фин порцелан, че изглеждаха почти прозрачни. Подаде и церемониално едната, взе другата и я вдигна за наздравица. Драконовото мляко имаше странен и горчив вкус, беше и трудно да го преглътне. Почти веднага почувства пулсираща топлина в слабините си и Калейн се усмихна. Бяха в залата на прозорците — непрекъсната стъклена лента, закрепена със златни рамки, — позволяваща да се види цялата околност на триста и шестдесет градуса, пристанището на Ни-моя и далечния южен бряг на реката. Калейн натисна някакво копче. Стъклото стана непрозрачно. От пода изникна кръгло легло. Той я улови за ръката и я поведе към него.

9.

Да стане метреса на брата на херцога, за крадлата от Големия базар беше извън представите и. Иниана не хранеше илюзии по отношение на връзката си с Калейн. Дюранд Ливолк я бе избрал заради външния и вид — заради косата и, може би нещо в очите, нещо в държанието и. Калейн, който сигурно бе очаквал тя да е по-близо до неговата прослойка, изглежда намираше за очарователна срещата си с момичето от най-ниското стъпало на обществото и затова не го бе прогонил още в самото начало — Иниана бе вечеряла с него в скъпия ресторант, беше прекарала нощта в дома му. Струваше и се, че това е някакъв фантастичен сън, който скоро ще свърши, а на сутринта ще се върне в базара единствено със спомена, който щеше да и остане за цял живот и толкова.

Не спаха цяла нощ — чудеше се дали това беше заради драконовото мляко или той винаги си беше такъв, — а на сутринта тръгнаха из огромната къща, както бяха голи, за да и покаже съкровищата и. Когато закусваха на верандата, гледаща към градината, той и предложи да се разходят в частния му парк в Истмой. Значи това приключение нямаше да трае само една нощ. Замисли се дали да не се обади на Сидоун и да му каже, че няма да се връща, но реши, че е безпредметно. Той щеше да изтълкува мълчанието и съвсем правилно. Не желаеше да му причинява болка, но пък и не му дължеше нищо повече от обикновеното уважение. Сега тя преживяваше едно от най-големите събития в живота си и когато се върнеше в Базара, нямаше да е заради Сидоун, а защото приключението е завършило.

Следващите шест дни прекара с Калейн. Денем се разхождаха по реката с величествената му яхта или хванати за ръка в частния ловен парк на херцога — там имаше някои животни, които вече бе виждала и в Гимбелук. Понякога просто лежаха на терасите на „Нисиморн Проспект“ и гледаха как слънцето прекосява небето над континента от Пилиплок до Пидруид. Вечер се отдаваха на пиршества и развлечения — ту вечеря в някой от плаващите ресторанти, ту в някоя от големите къщи на Ни-моя, а една вечер дори и в двореца на херцога. Той много малко приличаше на брат си — беше по-едър от него и доста по-стар, изглеждаше уморен и загрубял. Въпреки всичко се държеше мило с Иниана — учтиво и с достойнство — и нито веднъж не я накара да се чувства като уличница, която брат му е прибрал от Големия базар. Иниана преживяваше всичко това с хладнокръвието, с което човек приема сънищата си. Знаеше, че ако покаже колко е впечатлена от разкоша би било недодялано, а да се държи сякаш е равна с тях — още по-лошо. Успя да налучка някакво средно поведение — сдържано, без да е унизително или дръзко, — което изглежда бе приемливо за околните. След няколко дни вече и се струваше напълно нормално да седи на една маса с величия, завърнали се от замъка Връхни с последните клюки за коронала и двора му или разказващи за ловните си приключения из северните блата с понтифекс Тиеверас, когато бил коронал при Осиър, или пък съвсем наскоро завърнали се от среща с Господарката на острова. Иниана се чувстваше толкова самоуверена в обкръжението на тези високопоставени личности, че ако някой я бе попитал как е прекарала последните няколко месеца, съвсем спокойно би отговорила: „Като крадла в Големия базар“. Само че никой не и зададе подобен въпрос — в тези обществени кръгове не се проявяваше любопитство по отношение на другите и всеки казваше за себе си само това, което счете за нужно.

Ето защо, когато на седмия ден Калейн и каза да се готви за връщане в Базара, тя не го попита нито дали му е харесала компанията и, нито дали го е отегчила. Бе пожелал да прекарат заедно известно време — то беше изтекло и толкова. Иниана никога нямаше да забрави тази седмица.

Но завръщането и в бърлогата на крадците беше удар за нея. До входа на базара я закара един фантастично оборудван флотер, а слугата мушна в ръката и малък пакет — подаръците и от Калейн през времето, което бяха прекарали заедно. След това флотерът потегли и тя се потопи в миришещия на пот базар — подейства и като събуждане от невероятен, вълшебен сън. Премина мълчаливо през тълпите, но не можеше да се откъсне от атмосферата на аристокрацията, постепенно я обзе униние и чувство за загуба. Стана и ясно, че сънят е свършил и се е върнала към реалността. Тази вечер Калейн щеше да вечеря с херцога на Мазадон, утре заедно с гостите си щеше да отплава на риболов нагоре по река Стейче, а вдругиден… Без значение, но каквото и да правеше той, тя щеше да краде дантели, шишенца парфюм или топове плат. За миг очите и се изпълниха със сълзи. Тя с мъка се овладя, каза си, че е глупаво да съжалява, че няма смисъл да оплаква завръщането си, а по-скоро трябва да се радва, че е прекарала такава фантастична седмица.

В бърлогата на крадците нямаше никого, с изключение на хджорта Бейорк и един от метаморфите. Когато я видяха, те само и кимнаха. Влезе в стаята си и облече дрехите на Кулибхай, но не можеше да се върне към кражбите така внезапно. Внимателно скри подаръците на Калейн под леглото си. Ако ги продадеше, щеше да получи достатъчно пари, за да не се налага да краде поне година или две, но тя нямаше намерение да се разделя и с най-дребния от тях. Реши да излезе на Базара другата сутрин. Легна по корем върху леглото, което споделяше със Сидоун и когато сълзите отново изпълниха очите и, тя ги остави да текат. След известно време се почувства по-спокойна, изми се и отиде в общата стая, за да чака другите.

Сидоун я поздрави със самообладанието на аристократ — без въпроси за приключенията и, без следа от укор, без саркастични намеци. Просто и се усмихна, каза и че се радва да я види отново, предложи и от алханроелското вино, което бе откраднал преди малко и и разказа какво се е случило в нейно отсъствие. Чудеше се дали това, че е била с брата на херцога няма да потисне желанието му, но когато останаха сами в леглото и той я притегли към себе си с любов и без колебание, когато кокалестото му тяло се притисна до нейното в радостен екстаз, тя се увери, че съмненията и са напразни. На следващия ден, след като свършиха работата си в Базара, отидоха на разходка в Парка на приказните животни и за първи път видяха госимаулът от Глейдж — беше толкова тънък, че от едната страна почти не се виждаше. Следваха го известно време и се смяха така, сякаш никога не се бяха разделяли.

Другите гледаха Иниана със нещо като страхопочитание, защото знаеха къде е била и какво е правила, а това и придаваше част от ореола на недосегаемостта, характерна за хората от висшите кръгове. Само Лилойв се осмели да и заговори за това.

— Какво ли е видял в теб? — попита тя.

— Откъде да знам? Беше като сън.

— Мисля, че това е възмездие.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали ти бяха обещали да получиш „Нисиморн Проспект“ — това е нещо като компенсация. Божественият се стреми да има равновесие между лошото и доброто, разбираш ли? — Лилойв се засмя. — Ти си върна двадесетте рояла, които ти отмъкнаха мошениците, нали?

Така беше, наистина. Но скоро разбра, че компенсацията и не се изчерпва само с това. Следващия звездоден, когато работеше на гишетата за теглене на пари и отмъкваше по някоя дребна монета, изведнъж усети как я улавят за ръката и се зачуди кой ли глупак не я е познал. Но беше Лилойв. Очите и бяха широко отворени, а лицето и — зачервено от възбуда.

— Идвай веднага! — извика тя.

— Какво има?

— Чакат те двама вруни. Казват, че те викал Калейн и трябвало да вземеш всичките си вещи, защото нямало да се връщаш вече в Големия базар.

10.

Така Иниана Форлана от Велатис, бивша крадла, заживя в „Нисиморн Проспект“ като компаньонка на Калейн Нимойски. Той не и даде никакво обяснение за завръщането, тя също не поиска такова. През първата седмица очакваше да и кажат, че трябва да си замине отново, но това не се случи и полека-лека престана да мисли за тази възможност. Навсякъде ходеше с Калейн — до зимърските блата на лов за гихорни, до блестящия Дюлорн за да прекарат седмица във Вечния цирк, до Кхинтор, за да посетят фестивала на гейзерите, дори и до тайнствения, дъждовен Пиурифейн, за да разгледат земите на променящите се. Тя, която бе прекарала първите двадесет години от живота си в бедния Велатис, приемаше за съвсем нормално да пътува като коронал по време на шествие. Въпреки това нито за миг не забрави коя е, не престана да вижда иронията и шанса, които бяха довели до неочакваната промяна в живота и.

Не се изненада и когато се оказа седнала на масата до самия коронал. Лорд Малибор бе пристигнал в Ни-моя на държавно посещение. Полагаше се да пътува из западния континент веднъж на осем или десет години, за да покаже на жителите му, че мисли за тях не по-малко, отколкото за Алханроел. Херцогът устрои задължителното пиршество и Иниана бе поставена да седи между Калейн и коронала, срещу херцога и жена му. В училище, разбира се, бе учила имената на великите коронали — Стиамот, Конфалум, Престимион, Декерет и всички останали. Майка и казваше, че в деня на раждането и е дошла новината за смъртта на понтифекс Осиър, че го е наследил лорд Тиеверас, а за коронал е бил избран човек от град Бомбифейл, някой си Малибор. Постепенно новите монети с лика на коронала бяха стигнали и до Велатис — човек с широко лице, раздалечени очи и гъсти вежди. Но през всичките тези години тя се бе съмнявала в съществуването на тези коронали и понтифекси и сега, когато седеше до лакътя на лорд Малибор, установи невероятната прилика на този навъсен човек, облечен в златистозелени имперски одежди, с изобразения върху монетите. Не бе очаквала, че портретът му може да бъде толкова точен.

Струваше и се, че короналът ще обсъжда преди всичко проблемите на Маджипур, но той говореше най-вече за лов. Разказваше как ходил на еди-кое си място, за да убие еди-кой си рядък звяр, после другаде, за да вземе главата на друг — още по-труден за ловуване и така нататък и така нататък. И как строял ново крило на замъка, за да има къде да побере трофеите си.

— Надявам се — каза лорд Малибор — след година-две да ме посетите с Калейн в Замъка. Дотогава ще е готово. Зная, че за вас ще е голямо удоволствие да видите всички тези същества, подготвени от най-добрите специалисти по препариране на планетата.

Иниана наистина желаеше да посети замъка Връхни, защото огромната резиденция на коронала бе легендарно място, което проникваше в сънищата на всекиго и тя не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това, да се изкачи на Върха и да се разходи из великата постройка, издигната преди хиляди години, да разгледа многобройните и зали. Отблъскваше я страстта на лорд Малибор да убива. Когато говореше за ловните си приключения, Иниана не можеше да не си спомни Парка на приказните животни, където по волята на някой, не толкова кръвожаден коронал, живял отдавна, същите тези животни се отглеждаха, защитаваха и боготворяха. Сети се за мълчаливия Сидоун, с когото тъй често бяха ходили там, как той и свиреше на джобната си арфа. Не искаше да мисли за него, но все пак изпитваше някакво чувство за вина, освен това не и харесваше този разговор за убиването на редки животни, единствено за да украсяват крилото с трофеите на лорд Малибор. Все пак успя да го изслуша учтиво и дори направи няколко любезни забележки.

Призори, когато най-накрая се върнаха в „Нисиморн Проспект“ и се готвеха да си лягат, Калейн и каза:

— Короналът смята да отиде на лов за морски дракони. Иска да убие един, който е известен като „Драконът на лорд Киникен“. Смята се, че е дълъг повече от триста фута.

Иниана — уморена и в лошо настроение — сви рамене с безразличие. Морските дракони поне не бяха редки животни и нямаше да съжалява, ако короналът убие някое от тях.

— Дали в крилото с трофеите му ще има място за такъв голям екземпляр?

— Поне за главата и крилата ще има, предполагам. Но мисля, че шансовете да го открие са нищожни. След смъртта на лорд Киникен този дракон е бил видян само четири пъти, а за последен път — преди седемдесет години. Ако не го открие, ще попадне на друг. Или ще се удави.

— Има ли вероятност това да стане?

Калейн кимна.

— Ловът на дракони е опасен. Би било по-разумно да не се опитва, но той е убивал почти всичко, което се движи на тази планета, а освен това ще бъде и първият коронал, качил се на кораб за лов на дракони. Едва ли някой може да го разубеди. Ще тръгнем от Пилиплок в края на седмицата.

— Вие?

— Лорд Малибор ме покани да взема участие. — Той се усмихна тъжно и добави: — Всъщност трябваше да отиде брат ми, но той отклони поканата под предлог, че има важни дела. Тогава короналът се обърна към мен, а подобно нещо не може да се откаже.

— Аз ще дойда ли с вас?

— Не сме планирали това.

— О! — възкликна тя тихо и след малко попита: — Колко време ще трае ловът?

— Самият лов обикновено продължава три месеца. Времето, необходимо за да стигнем до Пилиплок, да оборудваме кораба и да се върнем… Предполагам че няма да ме има шест или седем месеца. Ще си бъда у дома напролет.

— Да, разбирам.

Калейн се приближи до нея и каза:

— Това ще е най-дългата раздяла между нас. Обещавам ти.

Искаше да го попита дали все пак няма начин да откаже или да вземе и нея, но знаеше колко безполезно е това и че противоречи на етикета, по който живееше Калейн. Затова замълча, прегърна го и двамата останаха така до сутринта.

В навечерието на отпътуването за Пилиплок, където беше базата на ловците на дракони, Калейн я повика в кабинета си, в най-високата част на къщата, и и предложи да подпише един доста голям документ.

— Какво е това? — попита тя, без да го погледне.

— Договор за брак между нас.

— Милорд, това е жестока шега!

— Не е шега, Иниана. Не е никаква шега.

— Но…

— Смятах да говоря с теб по този въпрос през зимата, но тъй като трябва да замина на този проклет лов, реших да го направя сега. Ти повече няма да бъдеш моя държанка. Този документ прави любовта ни официална.

— Нима нашата любов има нужда от такова нещо?

Калейн присви очи.

— Заминавам на рисковано приключение, надявам се да се върна от него, но докато съм в морето, съдбата ми няма да е в мои ръце. Като моя компаньонка, нямаш законно право на наследство. Но като моя жена…

Иниана бе стъписана.

— Щом като е толкова опасно, не ходи, скъпи!

— Знаеш, че е невъзможно. Трябва да поема риска, но искам преди това да те осигуря. Подпиши го, Иниана.

Тя дълго време не отдели очи от документа, състоящ се от много страници. Погледът и беше замъглен и нито искаше, нито можеше да различи думите, които някой писар бе подредил с най-голямо старание. Жена на Калейн? Това и се струваше почти чудовищно, нарушаваше всички норми, преминаваше всякакви граници. И все пак…

Той чакаше. Тя не можеше да откаже.

На сутринта Калейн замина за Пилиплок със свитата на коронала, а тя заскита по коридорите и стаите на „Нисиморн Проспект“ объркана и смутена. Вечерта херцогът я покани на вечеря. На следващата Дюранд Ливолк и дамата му я придружиха до плаващия ресторант „Пидруид“, където току-що бяха получили пратка палмово вино. Последваха и други покани, така че не я оставяха да скучае. Месеците минаваха, започна зимата. Някъде към средата и дойде вестта, че морски дракон е налетял върху кораба на лорд Малибор и го е изпратил на дъното на Вътрешно море. Короналът и всички на борда загинали. На негово място бил избран някой си Вориакс.

Според завещанието на Калейн, Иниана Форлана ставаше пълноправен собственик на голямото имение, известно като „Нисиморн Проспект“.

11.

Когато периодът на траур свърши и Иниана беше в състояние да се занимава с такива неща, тя повика един от прислужниците и му нареди да се изпратят богати дарове на крадеца Агурмол и семейството му в Големия базар. По този начин желаеше да им покаже, че не ги е забравила.

— Искам да ми предадеш точните им думи, когато им дадеш кесиите — заповяда тя, надявайки се, че ще си спомнят с топлота за времето, прекарано заедно с нея. Но прислужникът се върна и и докладва, че не са казали нищо интересно — просто са се развеселили и са изразили благодарност към лейди Иниана, освен един, на име Сидоун, който отказал подаръка и никой не успял да го убеди да го приеме. Иниана се усмихна тъжно и нареди двадесетте рояла на Сидоун да бъдат раздадени на децата по улицата. След това повече не потърси крадците от Големия базар, нито пък стъпи там.

Няколко години по-късно, докато пазаруваше в Ефирната галерия, лейди Иниана забеляза двама подозрителни мъже в магазина за гравюри от драконова кост. По движенията им и по начина, по който си разменяха погледи и стана ясно, че това са крадци, канещи се да отвлекат вниманието на собственика, за да оберат магазина. Когато се вгледа в тях по-внимателно и се стори, че ги е виждала и преди — единият беше нисък и набит, а другият висок и блед. Тя махна на придружаващите я и те заеха места около двамата.

— Единият от вас е Стейг — каза тя, а другият — Везан Ормус, макар че не мога да се сетя точно кой кой е. За това пък много добре си спомням подробностите около предишната ни среща.

Крадците се спогледаха смутено. По-високият каза:

— Грешите, милейди. Името ми е Елакон Мирж, а неговото — Танууз.

— Сега — да. Но когато дойдохте във Велатис преди толкова много години, използвахте други имена. Виждам, че сте се преквалифицирали от измамници в крадци, така ли е? Кажете ми колко наследници на „Нисиморн Проспект“ успяхте да „откриете“, преди играта да ви омръзне?

В очите им се появи страх. Изглежда пресмятаха шансовете си да се измъкнат през хората и, но това би било безполезно. Охраната на магазина вече беше предупредена и чакаше пред вратата.

По-ниският се разтрепери и каза:

— Милейди, ние сме честни търговци!

— Вие сте непоправими мошеници и нищо повече — отговори Иниана. — Ако отречете това още веднъж, ще наредя да ви закарат в Сувраел, за да излежите наказанието си!

— Милейди…

— Искам да чуя истината! — каза Иниана.

Високият отговори с разтракани зъби:

— Признаваме обвинението. Но това беше толкова отдавна! Ако сме ви причинили зло, готови сме да ви заплатим за това!

Иниана се разсмя.

— Зло ли? Направихте ми най-голямата услуга в живота! Изпитвам единствено благодарност към вас. Защото тогава бях Иниана Форлана, собственичката на магазин, която измамихте, а сега съм лейди Иниана Нимойска, господарка на „Нисиморн Проспект“. Ето как Божественият защитава слабите и от злото прави добро. — Тя кимна на стражите. — Заведете тези двамата при имперските проктори и им кажете, че ще свидетелствам срещу тях по-късно. Нека проявят снизхождение — да ги изпратят да поправят пътища три месеца или нещо подобно. А след това — ще ви взема на работа при мен. Вие сте опасни мошеници, при това много умни и затова е по-добре да сте ми под ръка. Искам да ви наблюдавам, за да не можете отново да посягате на наивни граждани.

Тя махна с ръка и двамата бяха изведени.

Иниана се обърна към собственика на магазина:

— Съжалявам за тази сцена. А сега… Тези гравюри с емблемата на града, за които казвате че струват по дванадесет рояла… Какво ще кажете ако ви дам тридесет рояла за всичките, плюс онзи билантун, за да закръглим сметката?