Маджипурски хроники

СЕДЕМ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ

Това го връща в самото начало на пътешествията му из архива. Както при Тесме и гхайрогът — горска любов между човек и друго същество. Но приликите са само на повърхността, защото тези са много по-различни същества и при други обстоятелства. Хисун смята, че разбира много добре художника — научава, че някои от картините му все още са изложени в замъка на лорд Валънтайн, — но метаморфката за него е загадка, както и за самия Нисмил. Той проверява каталога, за да открие записи на души на метаморфи и не се изненадва, че няма такива. Дали защото променящите се не желаят да правят записи или защото апаратурата не е в състояние да поеме излъчванията на душите им? Дали пък по принцип нямат достъп до архива? Хисун не знае това и няма как да разбере. „С времето — казва си той — ще науча отговорите на тези въпроси.“ Междувременно има още толкова много неща, които трябва да открие! Действията на Краля на сънищата например — трябва да научи повече за тях. От хиляда години насам потомците на Барджазид имат властта и задачата да наказват душите на спящите престъпници. Хисун се чуди как става това. Той потъва в архива и не след дълго попада на душата на един престъпник, бивш търговец в град Стий…

Беше толкова лесно да извърши убийството. Дребният Глейм стоеше пред отворения прозорец в малката стаичка на горния етаж на странноприемницата във Вугел, където с Халигом се бяха разбрали да се срещнат. Самият той беше близо до кушетката. Разговорът не вървеше. Каза на Глейм да помисли още веднъж.

Но той сви рамене и отговори:

— Губиш си времето. Моето също. Изобщо не виждам как бихме се споразумели.

В този момент на Халигом се стори, че единствено Глейм е застанал между него и спокойния живот, който му се струваше, че заслужава, че е негов враг, негов мъчител, негово възмездие. Той се приближи — толкова спокойно, че онзи не заподозря нищо — и с едно отмерено движение го бутна през перваза.

Видя изумлението в очите му. Глейм увисна във въздуха за миг — удивително дълго, — след това падна почти без звук в бързотечащата река точно пред сградата и течението го отнесе към далечните хълмове около замъка Връхни. Само след секунда вече го нямаше.

Халигом погледна ръцете си, като че ли току-що са поникнали. Не можеше да повярва, че са направили това. Още веднъж си представи как се приближава към Глейм, как той увисва във въздуха и изчезва в мътната вода. Сигурно вече беше мъртъв. Ако не, след минута-две щеше да бъде. Халигом знаеше, че рано или късно ще го открият изхвърлен на някой каменист бряг надолу към Канзилейн или Перимор и някак си щяха да разберат, че е търговец от Гимкандейл, изчезнал преди седмица или десет дни. Но имаше ли някаква причина да подозират, че е бил убит? Убийства не ставаха често. Би могло да е паднал във водата по невнимание или да е скочил сам. Дори и да успееха да докажат — само Божественият знаеше как, — че Глейм е умрял не по своя воля, как биха могли да установят, че е бил бутнат през прозореца на една странноприемница във Вугел от Сигмар Халигом от град Стий? „Не могат“ — каза си той. Но това не променяше истината.

Убиец? Това определение го стресна. Не бе дошъл тук, за да убие Глейм, а само за да преговаря с него. Но нещата не бяха тръгнали добре още от самото начало. Дребният, упорит човек бе отказал категорично да поеме отговорността за едно дефектно оборудване и прехвърли вината върху инспекторите на Халигом. Отказа да плати каквото и да било, дори да прояви съчувствие към финансовите му проблеми. При този последен, твърд отказ, Глейм сякаш започна да расте и закри хоризонта, бе станал абсолютно омразен и Халигом желаеше единствено да се отърве от него на всяка цена. Ако се бе замислил за действията си и за последствията, естествено никога нямаше да го бутне през прозореца — той не беше убиец по природа. Но не го направи, сега Глейм бе мъртъв и животът му се бе променил невероятно. Само за миг се бе превърнал от Халигом — търговецът на прецизна апаратура, в Халигом — убиецът. Колко внезапно! Колко странно! Колко ужасяващо!

И сега какво?

Разтреперан, потен, с пресъхнало гърло Халигом затвори прозореца и се отпусна върху кушетката. Нямаше представа какво да прави. Да се предаде на имперските проктори? Да си признае, да влезе в затвора или там, където изпращаха престъпниците? Не беше готов да стори това. Беше чел стари истории за престъпления и наказания, древни митове и легенди, но доколкото знаеше убийството бе твърде рядко срещано престъпление и механизмите за разкриването му отдавна бяха ръждясали. Чувстваше се като праисторическо същество, като първобитен човек. Знаеше известната случка за някакъв морски капитан, който някъде в далечното минало, по време на някакво неуспешно плаване в Голямото море, бутнал един полудял член на екипажа през борда, защото той убил друг човек. Тези истории винаги му се струваха преувеличени и неправдоподбни. Но сега — без усилие, без дори да се замисли — той се бе превърнал в легендарна фигура, в чудовище, отнело човешки живот.

Най-напред трябваше да излезе от странноприемницата. Ако някой бе видял смъртта на Глейм — малко вероятно, защото постройката беше над самата река, а той бе паднал през страничен прозорец и бе изчезнал почти мигновено, — можеше да повика следователите и беше опасно да го заварят тук. Той бързо събра нещата си в малкия куфар, провери дали нещо на Глейм не е останало в стаята и слезе долу. На рецепцията стоеше един хджорт. Халигом извади няколко крони и каза:

— Искам да уредя сметката си.

Устоя на изкушението да побъбри. „Плати сметката — каза си той — и се махай колкото се може по-бързо.“ Точно сега не биваше да прави остроумни забележки, които да се запечатат в паметта на хджорта. Беше ли забелязал той, че гостът от Стий е имал посетител в стаята си? Е, дори и така да е, щеше съвсем бързо да забрави и за двамата. Просто не трябваше да привлича вниманието му. Служителят събра цифрите. Халигом му подаде няколко монети. На машиналното му: „Заповядайте отново при нас“, отговори по същия начин, излезе на улицата и бързо се отдалечи от реката. Духаше силен, неприятен вятър, но беше топло. Халигом не бе идвал във Вугел от години и при други обстоятелства с удоволствие би останал няколко часа, за да обиколи богато украсения централен площад, прославените му художествени галерии и останалите местни забележителности. Но сега той се отправи бързо към транзитния терминал и си купи билет за Стий.

Страхът, несигурността, чувството за вина и срамът бяха непрекъснати негови спътници, докато преминаваше през градовете в подножието на хълма.

Познатите, простиращи се на огромна площ покрайнини на Стий му вдъхнаха известен кураж. За него домът означаваше сигурност, знаеше, че с всеки изминат ден, след като се прибере у дома, ще се чувства все по-добре.

Голямата река, чието име носеше градът, се спускаше стремително надолу от Върха. Покрай нея се редяха гладките, блестящи фасади на сградите — по на четиридесет етажа и дълги с мили. Там бяха мостът Киникен, кулата Тимин, Полето на великите кости. У дома! Огромната жизнена сила на Стий му вдъхна увереност, докато се прибираше в предградието, където живееше. Беше сигурен, че в града, който бе станал най-големият на Маджипур — разраснал се благодарение на родения в него лорд Киникен, в момента коронал, — ще бъде защитен от евентуалните последствия, каквито и да са те, заради безумната му постъпка във Вугел.

Прегърна жена си, двете си малки дъщери, силния си син. Те изглежда веднага забелязаха напрежението и умората му, защото се отнасяха към него с някакво прекалено внимание, сякаш се бе върнал по-чуплив. Донесоха му вино, лулата, чехлите, засуетиха се наоколо, изпълнени с любов. Не му зададоха никакви въпроси за пътуването, засипаха го с местни клюки. Едва преди вечеря той каза:

— Струва ми се, че се споразумяхме с Глейм. Не бива да губим надежда.

Почти повярва на тези думи.

Можеше ли по някакъв начин престъплението да се свърже с него, ако си мълчеше? Съмняваше се да е имало свидетели. За властите нямаше да е трудно да установят, че с Глейм са имали среща във Вугел — на неутрална територия, — за да обсъдят делово възникналите разногласия. Но какво доказваше това? Би могъл да обясни: „Да, наистина. Видяхме се в една странноприемница край реката. Пихме вино, споразумяхме се и аз си тръгнах. Изглеждаше доста пийнал в интерес на истината.“ А после горкият Глейм, зачервен и олюляващ се, по всяка вероятност се е навел прекалено много през прозореца, за да види някой елегантен лорд или дама, плаващи по реката… Не, не, не. „Нека те си правят предположения“ — каза си Халигом. „Срещнахме се за обяд и се споразумяхме“ — нищо повече от това. А кой би могъл да докаже нещо друго?

На следващия ден отиде в офиса си и се зае с работа сякаш не се бе случило нищо особено. Положението ставаше опасно — беше на ръба на банкрута, кредитът му беше пресрочен, доверието към разчетите му — силно разклатено. И за всичко това беше виновен Глейм. Веднъж след като препродадеш лошокачествени стоки, дълго време страдаш заради това независимо дали имаш вина или не. След като не бе получил никаква компенсация от Глейм — а сега вече не можеше и да получи, — той насочи всичките си усилия, за да възвърне доверието на тези, които снабдяваше с приборите, като в същото време се опита да успокои кредиторите си, докато се възстанови балансът.

Не беше лесно да не мисли за Глейм. Непрекъснато се сещаше за него и му беше много трудно да прикрие реакциите си. Служителите изглежда си даваха сметка, че Глейм е взел Халигом за глупак и се мъчеха да му покажат съчувствието си. Само̀ по себе си това беше окуражаващ факт, но почти всички разговори се въртяха около търговеца от Гимкандейл — колко бил стиснат, колко бил хитър, колко бил отмъстителен, — а това го изкарваше от равновесие. Сякаш името му бе някакъв спусък: „Глейм“ — и той се вцепеняваше. „Глейм“ — и мускулите на лицето му започваха да играят. „Глейм“ — и той скриваше ръцете си зад гърба, сякаш по тях се бе задържала аурата на мъртвия. Представяше си как в момент на умора казва на някой клиент: „Виждаш ли, аз го убих. Когато бяхме във Вугел го бутнах от един прозорец.“ Колко лесно думите биха излезли от устата му, ако престанеше да се контролира!

Помисли си да отиде на поклонение на Острова, за да пречисти душата си. Може би по-късно — сега трябваше да насочи всички усилия към търговията си, иначе фирмата му щеше да фалира и семейството му да остане на улицата. След това реши да отиде и да си признае, като се помъчи да уговори с властите някакво изкупление на вината, без да прекъсва търговската си дейност. Може би глоба… макар че как ли би могъл да я плати точно сега? А и дали щяха да се съгласят да мине толкова леко? В края на краищата не направи нищо, освен че се стремеше да прогони мисълта за убийството от съзнанието си. В продължение на десетина дни успяваше, но след това започнаха сънищата.

Първият се появи през втората седмица от лятото и Халигом веднага разбра, че това е тъмно и болезнено по природа послание. Спеше вече третия си сън — най-дълбокия, точно преди умът да се издигне към зората — и се намери, че пресича някакво поле пълно с лъщящи и лигави жълти зъби, които тракаха и се движеха под краката му. Въздухът вонеше ужасно, а някъде от небето висяха дебели като въжета късове сурово, подобно на месо вещество, отриваха се в лицето и раменете му и оставяха лепкави следи, които след това започваха да пулсират и да му причиняват болка. Ушите му звъняха — острата, напрегната тишина на болните сънища, която те кара да мислиш, че някой е изопнал до краен предел невидимите нишки на света, а отвъд това долиташе далечен, подигравателен смях. Разбра, че крачи сред устоцвети — онези зловещи месоядни дървета от далечен Зимроел, които веднъж беше виждал изложени като любопитна атракция в павилиона „Киникен“. Но те бяха само няколко разкрача в диаметър, а тези от съня му — с размерите на немалко предградие. Намираше се в зловещата им вътрешност и тичаше колкото му позволяват силите, за да не се подхлъзне надолу към безмилостните им зъби, смилащи всичко.

„Значи така ще бъде — помисли си той, когато за миг се издигна над съня си и се вгледа в него ужасѐн. — Това е първото послание и от сега нататък Кралят на сънищата ще ме измъчва непрекъснато.“

От това човек не можеше да се скрие. Зъбите имаха очи и това бяха очите на Глейм. Халигом пълзеше и се хлъзгаше — плувнал в пот, след това залитна напред и падна сред безмилостните зъби. Те откъснаха дланта му, а когато отново успя да стане, видя, че на китката му е израснала малката, деликатна длан на Глейм, твърде различна от неговата по размери. Отново падна, зъбите го захапаха, пак последва зловещата метаморфоза и пак, и пак… Той тичаше напред ридаещ и стенещ, наполовина Глейм, наполовина Халигом, докато не се отскубна от съня си. Седеше в леглото, разтреперан и плувнал в пот, впил ръце в бедрото на жена си като удавник.

— Недей — промърмори тя. — Боли ме. Какво има? Какво се е случило?

— Сънувах… Кошмар…

— Послание? — попита тя. — Усещам го по миризмата на потта ти. О, Сигмар! Какво е станало?

Той потрепери.

— Сигурно е от яденето. Драконовото месо… Беше твърде сухо, твърде старо…

Той стана олюлявайки се и си наля вино, което го поуспокои. Жена му го погали по трескавото чело и го наложи с мокра кърпа, след това го прегърна, за да се отпусне, но той се страхуваше да заспи отново и лежа буден до сутринта, втренчен в сивия мрак. Кралят на сънищата! Значи ето какво щеше да е наказанието му! Замисли се. Винаги бе смятал, че Кралят на сънищата е басня, с която плашат малките деца, за да са послушни. Да, казваха, че живеел на Сувраел, че титлата се предавала по наследство във фамилията Барджазид, че той и неговите сътрудници всяка нощ се опитвали да доловят угризенията на спящите, да открият душите на недостойните и да ги измъчват, но така ли беше в действителност? Халигом не познаваше никой, който да е имал такова послание. Струваше му се, че веднъж бе получил от Господарката на острова, но не беше сигурен, а и нейните видения бяха много общи, неконкретни, докато за Краля на сънищата се говореше, че бил в състояние да причинява истинска болка. Но беше ли възможно да следи цялата огромна планета с милиардите и жители?

„Сигурно е само от лошо храносмилане“ — каза си Халигом.

Когато следващите две нощи минаха спокойно, той реши, че кошмарът е бил просто случайна аномалия. В края на краищата, Кралят на сънищата изглежда наистина беше басня. Но във вториден дойде друго послание.

Познатата звънтяща тишина. Същата остра, ослепителна светлина, обливаща пейзажа на съня. Лицето на Глейм. Екот. Смях. Свиване и отпускане на космическата тъкан. Ужасен световъртеж, разкъсващ духа му. Халигом проскимтя. Зарови лице във възглавницата, без да може да си поеме въздух. Не смееше да се събуди, защото трябваше да разкрие страданията си пред жена си, тя щеше да настоява да отиде на съногадателка, а той не можеше да го направи. Всяка от тях, която заслужаваше хонорара си, веднага щеше да разбере, че влиза в контакт с душа на престъпник и какво щеше да стане с него? Затова продължи да страда в съня си, докато силата му не се изчерпа. Едва тогава се събуди — слаб и разтреперан — и остана така до сутринта.

Кошмарът на четвъртиден беше още по-жесток — Халигом се издигаше и пропадаше, а най-накрая се оказа побит на самия връх на замъка на коронала, остър като копие и леденостуден. Остана там с часове, докато гхихорни с лицето на Глейм летяха наоколо, кълвяха вътрешностите му и обсипваха кървящите му рани с разяждащи изпражнения. В петиден спа сравнително нормално, макар че беше напрегнат в очакване на сънища. Звездоден също не му донесе кошмари. В слънчевден сънува, че плува в океан от полусъсирена кръв, докато зъбите му се клатеха и падаха, а пръстите му се превръщаха в развалено тесто. Луненден и вториден отново му донесоха ужаси, макар и по-малки. На сутринта в морскиден жена му каза:

— Тези твои кошмари няма да те оставят. Сигмар, какво си направил?

— Да съм направил? Нищо не съм направил!

— Чувствам как те измъчват всяка нощ.

Той сви рамене.

— Може би силите, които ни управляват, са направили някаква грешка. Сигурно се случва от време на време. Сънищата, предназначени за някой инквизитор на деца от Пендиуейн попадат при търговец от Стий. Рано или късно ще разберат, че са се объркали и ще ме оставят намира.

— Ами ако не си прав? — Тя го погледна изпитателно. — Ами ако сънищата са предназначени за теб?

Той се чудеше дали се досеща за истината. Жена му знаеше, че е ходил във Вугел, за да разговаря с Глейм. Може би, макар че нямаше представа по какъв начин тя беше научила, че Глейм не се е върнал у дома си в Гимкандейл. Мъжът и сега получаваше кошмари от Краля на сънищата. Би могла много бързо да направи заключение. И какво? Щеше ли да се откаже от съпруга си? Макар и да го обичаше, тя би могла да стори това, защото ако прикриваш убиец, също можеш да си навлечеш отмъщението на Краля на сънищата.

— Ако тези кошмари продължават — каза и той, — ще поискам от хората на понтифекса да се намесят в моя полза.

Разбира се, той не можеше да направи такова нещо. Вместо това се опита да се противопостави на сънищата и да ги потисне, така че да не засилва подозренията на жена си. В мислите си преди да заспи си казваше, че трябва да бъде спокоен, да приема и да гледа на привиждащите му се ужаси единствено като на фантазии на болната си душа, а не като на реалност, с която трябва да се бори. И въпреки всичко, когато се видя да лети над червено, огнено море и от време на време да се потапя в него до глезените, не можеше да не изкрещи. А когато отвътре започнаха да му никнат бодли и да пробиват кожата му, така че заприлича на манкулайн — недосегаемото бодливо животно, разпространено в горещите южни земи, той се разскимтя, молейки за милост в съня си. Една нощ се озова в Толингарските градини на лорд Хавилбов, но безупречните растения се превърнаха в зловещо грозни, космати, зъбати, подигравателно ухилени същества, той се разплака и се обля в пот, от която леглото му подгизна. Жена му престана да му задава въпроси, но го гледаше с безпокойство и му се струваше, че всеки момент ще го попита до кога смята да търпи тези посегателства над духа му.

Вече не можеше да се справя с работата си. Кредиторите ставаха настойчиви, производителите искаха да им се плаща в брой, оплакванията на клиентите се сипеха върху него като мъртви, увехнали есенни листа. Тайно се зарови в библиотеките, за да намери информация за Краля на сънищата и неговата сила, сякаш се бе заразил от някаква странна, непозната болест, за която трябваше да научи всичко възможно. Не научи нищо повече от това, което вече знаеше — Кралят на сънищата е неразделна част от управлението, властта му е равна с тази на понтифекса, на коронала и на Господарката на острова, от стотици години задачата му е да наказва виновните.

„Не е имало никакъв съд“ — протестираше Халигом мислено.

Но той съзнаваше, че няма нужда от съд. Кошмарите продължаваха да измъчват душата му и да изпепеляват нервите му — разбра, че не е възможно да издържи това наказание. Животът му в Стий бе приключил. Само за един миг се бе превърнал в прокуденик, обречен да скита по безкрайната планета и да търси място, където да се скрие.

— Трябва да си почина малко — каза той на жена си. — Ще замина някъде за месец два, докато възвърна вътрешното си равновесие.

Извика сина си — момчето бе станало почти мъж и можеше да поеме отговорността — и му предаде фирмата. За един час му каза истините, чието научаване му бе отнело половината живот. След това взе малкото пари, които можеше да отдели от силно намалелия си капитал и отпътува от величествения си роден град с един третокласен флотер. Тръгна напосоки — към Норморк, един от градовете в подножието на замъка Връхни. Реши повече никога да не се нарича Сигмар Халигом и прие името Миклан Форб. Но дали това щеше да е достатъчно, за да отклони силата на Краля на сънищата?

Може би. Флотерът се спусна надолу по склона на Върха през Лоуър Сънбрейк, Бабирун и Толингар и всяка нощ в хотелите той стискаше възглавницата си с ужас, но сънищата му бяха спокойни — като на един уморен и изнервен човек. Зловещата сила, типична за кошмарите на Краля, отсъстваше. Установи, че Толингарските градини са симетрични и перфектно оформени, твърде далеч от ужасната пустош в съня му и започна да се успокоява. Но с изненада откри, че Кралят на сънищата му е предоставил богата и точна тяхна картина, преди да ги превърне в източник на ужас. Никога досега не ги беше виждал, а това означаваше, че кошмарът е предал в съзнанието му съвсем нова за него информация, докато обикновените сънища се базираха на вече наученото.

Това отговори на въпроса, който го измъчваше — не беше наясно дали Кралят просто освобождава натрупаното в подсъзнанието му, дали бърка в потайните дълбини на душата му или разполага със средства, за да му предаде външни образи. Очевидно беше последното. Но възникваше още един въпрос — дали тези кошмари бяха разработени от специалисти и предназначени конкретно за него, за да предизвикват точно тези ужаси. Едва ли на Сувраел би могло да има толкова много персонал, за да може да се справи с такава работа, но ако имаше, значи го наблюдаваха внимателно и беше безпредметно да се опитва да се скрие от тях. Предпочиташе да мисли, че Кралят и помощниците му имат постоянен репертоар — първо зъбите, после огненото море и кръвта, — който се прилагаше върху всеки престъпник, без да се прави специален подбор, чисто механично. Може би дори и сега насочваха някакви зловещи фантазии към изоставената му възглавница в Стий.

След като премина през Дундилмир и Стипул, най-накрая пристигна в Норморк — този мрачен и херметически затворен град, кацнал на върха на величествения норморкски хребет. Досега не му бе минавало през ум, че с огромната си крепостна стена, изградена от черни каменни блокове, той е много подходящо скривалище — защитен, сигурен, непревземаем.

Портата на Декерет — отвор в стената, висок повече от петдесет фута — както винаги беше отворена. Това беше единствената слабост на укреплението — вратата от черно, полирано дърво, обкована с множество стоманени ленти. Халигом би предпочел да е затворена и заключена три пъти, но още лорд Декерет, през третата година от славното си управление бе наредил тя да се затваря само когато светът е в опасност. Сега, по времето на лорд Киникен и понтифекс Тимин, всичко в Маджипур процъфтяваше, освен изтерзаната душа на търговеца, нарекъл себе си Миклан Форб. Под това име си намери евтина квартира на един от склоновете на града, откъдето се виждаше Върха, извисяващ се подобно на стена с невероятна височина. Намери си работа в групата за поддръжка на стената, която всеки ден изскубваше упоритите плевели, покарали от пролуките между неспоените с мазилка каменни блокове. Всяка нощ лягаше в леглото си, изпълнен със страх. Но седмици наред сънуваше единствено неясните, смътни и безсмислени сънища на обикновения човек. Остана в Норморк, скрит и необезпокояван, в продължение на девет месеца, без да знае дали се е отървал от Краля на сънищата. Но една нощ, след приятна вечеря и бутилка хубаво червено вино от Баниканиклол, той се отпусна щастлив в леглото и за първи път от злополучната среща с Глейм се отдаде на блажена дрямка. И тогава дойде кошмарът, сграбчи душата му за гърлото и я изпълни с чудовищни видения — гниеща плът и реки от слуз. Когато сънят свърши, той се събуди разплакан, защото знаеше, че няма спасение от дългата ръка на отмъщението.

И все пак животът му като Миклан Форб му бе донесъл девет месеца спокойствие. С малката спестена сума си купи билет за Амбълморн, още по-надолу по склона, където се превърна в Деграйл Гилаин и започна да печели по десет крони на седмица като ловец на птици в имението на един местен принц. Прекара още пет месеца без мъчения, до нощта, когато отново чу звънтящата тишина и видя ослепителната светлина, яви му се една арка от извадени очи, която се простираше като мост през цялата Вселена, а всички очи гледаха към него. Отправи се по реката Глейдж към Макропросопос, където прекара само месец — под името Огворн Брил — след което му се присъни, че в гърлото му като косми никнат кристали от огнен метал. След това тръгна с един керван през горещите вътрешни части на континента към търговския център Сисивондал. Пътуването продължи единадесет седмици. Кралят на сънищата го откри на седмата от тях и го подгони с писък в нощта. Той се изтъркаля в едни трънливи храсталаци и когато успя да се измъкне, целият беше окървавен и подут. Наложи се да го носят до следващото село, за да му окажат медицинска помощ. Но всички разбраха, че получава кошмари от Краля на сънищата и го изоставиха. Все пак успя да се добере до Сисивондал — мрачно и едноцветно място, твърде различно от величествените градове около Върха, което всяка сутрин го караше да плаче само с вида си. След шест месеца сънищата отново се появиха и го принудиха да замине на запад — месец тук, месец и половина там, през девет града, докато най-накрая стигна до Алайзор на крайбрежието, където в продължение на година кормеше риба на пристанищния пазар под името Бадрил Маганорн. Въпреки предчувствията, той си позволи да вярва, че Кралят най-накрая е приключил с него и взе да му се върти мисълта да се прибере при семейството си в Стий, с което не се беше виждал повече от четири години. Нима това не беше достатъчно наказание за едно непредумишлено, почти случайно престъпление?

Изглежда не. В началото на втората година в Алайзор почувства познатото пулсиращо жужене на кошмарите в черепа си и му се присъни нещо, в сравнение с което предишните сънища изглеждаха като забавления. Започна в пустошта на Сувраел. Той стоеше на един скалист зъбер над някаква обгоряла долина и наблюдаваше една гора от сигупови дървета, чиито изпарения умъртвяваха всичко живо в радиус от десет мили — дори и нищо неподозиращите птици и насекоми, прелитащи над дебелите, увиснали клони. Жена му и децата му бяха в долината и се приближаваха към смъртоносната гора. Той хукна към тях, пясъкът пропадаше под краката му като меласа, а дърветата се разклатиха и любимите му същества бяха погълнати от ужасните изпарения, изчезвайки без следа. Но той продължи нататък към смъртоносния участък, молеше се да умре, но оставаше неуязвим. Навлезе сред дърветата. Всяко беше изолирано и отделено от другите, без никакви храсти или ниска растителност помежду им — грозни безлисти стволове, подобни на колони, изправени сред нищото. Сънят се състоеше само в това, но беше зареден с огромен товар от напрежение и ужас, далеч по-непоносими от всички гротескни видения, които бе изтърпял досега, а сякаш щеше да продължи безкрай. Халигом скиташе отчаян и самотен сред голите дървета, като в някаква лишена от въздух празнина и когато се събуди, лицето му беше сбръчкано, а очите хлътнали. Сякаш бе остарял с десетина години само за една нощ.

Почувства се победен. Да бяга беше безполезно, да се крие нямаше смисъл. Завинаги принадлежеше на Краля на сънищата.

Вече нямаше сили да продължава тази игра под все нови и нови имена. Когато зората разнесе ужаса от съня, той отиде залитайки в алайзорския храм на Господарката и поиска разрешение за поклонение на Острова на съня. Каза истинското си име — Сигмар Халигом. Нищо друго не му оставаше.

Позволиха му, както на всички останали и не след дълго се качи на един кораб с поклонници, който плаваше за Нуминор — на североизточния край на Острова. По време на плаването от време на време го смущаваха кошмари — някои от тях просто дразнещи, други с ужасни последици, но когато се събудеше разтреперан и разплакан, наоколо винаги имаше кой да го утеши, а след като бе предал живота си в ръцете на Господарката, дори и най-лошите сънища не бяха така страшни. Сега той нямаше свой живот, така че какво като сутрин се събужда разтреперан? Вече не беше търговец на прецизна апаратура, нито ловец на птици, нито кормач на риба — беше нищо, никой, нямаше своя собствена личност, която да защитава от посегателства, обзе го някакво странно спокойствие.

В Нуминор го приеха на „Терасата на изпитанието“ — най-външния пръстен на Острова. Той знаеше, че може да прекара там целия си живот. Господарката призоваваше поклонниците си нагоре стъпка по стъпка, според темпото на невидимия им вътрешен напредък, а човек, чиято душа е омърсена с убийство, би могъл да остане до края на дните си на първото стъпало, зает с някоя неквалифицирана работа. Халигом съзнаваше това добре, но искаше единствено да се отърве от кошмарите, изпращани му от Краля на сънищата, като се надяваше, че рано или късно Господарката ще го вземе под своя закрила, а Сувраел ще го забрави.

Облечен с мека поклонническа роба, той се труди като градинар на най-външната тераса в продължение на шест години. Косата му бе побеляла, гърбът му — превит. В началото кошмарите го спохождаха през месец-два, после все по-рядко и макар че не го изоставиха напълно, той почти не им обръщаше внимание, като че ли бяха случайни спазми от някаква много стара травма. Понякога мислеше за семейството си, което без съмнение го смяташе за мъртъв. Мислеше и за Глейм — завинаги замръзнал в изумлението си, увиснал във въздуха в мига, преди да намери смъртта си. Наистина ли бе съществувал такъв човек? Наистина ли Халигом го беше убил? Сега всичко това му се струваше нереално, станало бе толкова отдавна! Той не чувстваше вина за това престъпление, но си спомняше конфликта между двамата, арогантния отказ на другия да разбере тежкото му финансово положение, момента на сляпа злоба, в който го бе блъснал през прозореца. Да, да. Всичко това се бе случило. „И в онзи момент на ярост — мислеше Халигом — и двамата загубихме живота си.“

Той изпълняваше задълженията си съвестно, отдаваше се на медитацията си, посещаваше съногадателките — тук това беше задължително, но те никога не коментираха и не му предлагаха тълкувания, — освен това получаваше свято познание. През пролетта на седмата година го повикаха и го изпратиха на Терасата на встъплението — в следващия етап от поклонението. Отново започнаха да минават месец след месец, докато другите поклонници почти веднага преминаваха нагоре към Терасата на огледалата. Не разговаряше с останалите, нямаше приятели и приемаше с примирение все по-редките кошмари.

През третата година от престоя си на Терасата на встъплението той забеляза един мъж на средна възраст, който го гледаше втренчено в трапезарията — нисък и слаб човек, чието лице му се стори смътно познато. В продължение на две седмици новодошлият го наблюдаваше много внимателно, докато накрая самият Халигом повече не можеше да сдържа любопитството си. Той поразпита и научи, че името му е Говиран Глейм.

През една почивка той отиде при него и го попита:

— Ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Стига да мога.

— Да не би случайно да сте родом от град Гимкандейл?

— От там съм — отвърна Говиран Глейм. — А вие? От Стий ли сте?

— Да — каза Халигом.

Известно време мълчаха. Най-накрая Халигом каза:

— Значи през цялото това време ме преследвате?

— Аз? Не, ни най-малко.

— Значи това, че и двамата сме тук, е чисто съвпадение, така ли?

— Всъщност — каза Говиран — не мисля, че съществуват съвпадения, но все пак не дойдох тук, за да се срещнем.

— Знаете ли кой съм и какво съм направил?

— Да.

— И какво искате от мен?

— Да искам? — Очите на Глейм — малки, тъмни и блестящи, като тези на отдавна умрелия му баща — се вгледаха в тези на Халигом. — Какво да искам? Кажете ми какво се случи във Вугел.

— Елате. Да се разходим заедно.

Преминаха през един ниско подкастрен синьозелен жив плет и влязоха в градината с алабадайни, за която се грижеше Халигом. Сред аромата на цветята, спокойно и без заобикалки, той разказа това, което не бе споделил с никого досега, за събитията, които вече му се струваха нереални — за срещата, за скарването, за прозореца, за реката. По време на разказа по лицето на Говиран Глейм не трепна нито един мускул. Халигом го наблюдаваше много внимателно и се мъчеше да разбере реакцията му.

След това зачака отговор, но такъв не последва.

Най-накрая Глейм попита:

— И какво стана с вас?

— Кралят на сънищата започна да измъчва душата ми със зловещи кошмари и аз избягах, скрих се в Норморк. Той ме откри и там, аз продължих да бягам от място на място, докато най-накрая дойдох тук, на Острова.

— И Кралят още ви преследва?

— От време на време имам кошмари — отговори Халигом и поклати глава. — Но вече няма полза от тях. Страдах достатъчно, получих, каквото заслужавах… Какъв беше смисълът от това наказание, след като никога не съм чувствал вина за престъплението си? Това беше момент на умопомрачение и хиляди, хиляди пъти съм съжалявал за него, но не се считам отговорен за смъртта на баща ви. Той ме докара до лудост, бутнах го и той падна, но това няма никаква връзка с останалия ми живот, така че дори не считам постъпката за своя.

— Искрен ли сте?

— Разбира се. И каква полза имаше от всичките тези години изпълнени с кошмари? Ако се бях въздържал от действието си поради страх от наказанието, от него би имало смисъл. Но тогава аз не мислех за нищо, най-малко за Краля на сънищата. Затова считам страданията си за напразни. Същото важи и за поклонението ми. Дойдох тук не толкова, за да изкупя греха си, а за да се скрия от кошмарите и ми се струва, че в общи линии успях. Но нито мъките, нито изкуплението на греха ми ще върнат живота на баща ви, така че всичко това беше напълно безполезно. Хайде, убийте ме и да свършваме.

— Да ви убия? — учуди се Глейм.

— Не смятате ли да го направите?

— Когато баща ми изчезна бях малък. Вече не съм млад, а вие сте още по-стар… Всичко това е минало… Просто исках да разбера истината за смъртта му и вече я знам. Защо да ви убивам? Ако това можеше да върне баща ми, сигурно щях да го направя, но както казахте, вече нищо не може да го върне. Не изпитвам омраза към вас и нямам желание да страдам в ръцете на Краля на сънищата. Поне мен системата е в състояние да ме спре.

— Нямате желание да ме убиете! — промърмори Халигом изумен.

— Никакво.

— Не, не. Разбирам. Защо ви е да ме убивате? Това ще ме отърве от живота, който за мен се е превърнал във вечно наказание.

Глейм отново го изгледа с учудване.

— Така ли смятате наистина?

— Да. Осъждате ме на живот.

— Но наказанието ви е изтекло отдавна! Благоволението на Господарката сега е с вас. Чрез смъртта на баща ми, сте намерили своя път към нея!

Халигом не можеше да прецени дали събеседникът му се подиграва или говори сериозно.

— Виждате ли някакво благоволение в мен?

— Да.

Халигом поклати глава.

— Островът и всичко свързано с него не означава нищо за мен. Дойдох тук единствено, за да избягам от наказанието на Краля. Най-накрая намерих спокойствие и това е всичко.

Глейм го гледаше с нетрепващи очи.

— Лъжете се — каза той и се отдалечи, оставяйки Халигом стъписан и замаян.

Нима беше възможно? Нима е бил пречистен за престъплението си и не е разбрал това? Реши, че ако тази нощ сънува кошмар — а вече беше време, защото от последния бе минала цяла година — ще се хвърли в морето. Но вместо кошмар сънува топъл и нежен сън, изпратен му от Господарката на острова, който го зовеше на Терасата на огледалата. Не му беше напълно ясен и му се струваше, че никога няма да го разбере. На сутринта съногадателката му каза, че трябва веднага да отиде на Терасата на огледалата, защото следващият етап на поклонението му вече е започнал.