Магьосникът

9.

Бен Джонсън не вярваше, че над този стар път виси проклятие само защото от нямане какво друго да правят хората от градчето са решили да си измислят една хубава, старомодна история на ужасите.

„Завоят на мъртвеца“ не беше кой знае колко находчиво и страховито название и Бен действително се срамуваше, че това е най-доброто, което хората тук могат да измислят. Но най-смешното беше, че по тъпия стар път дори нямаше завой като хората, а само лека извивка надолу към Андоувър по нещо, което дори не беше достатъчно високо, за да мине за хълм.

Истинската причина да свързват този завой със смъртта беше, че той минаваше близо до старата господарска къща, където бяха убити всички онези хора. Последният, който беше достатъчно тъп да я купи, полудя в навечерието на Вси светии и изби всичките си деца. Намериха бабата мъртва в килера, а майката да виси на полилея. Местната легенда твърдеше, че бабата била бяла като платно, с изражение на безпределен ужас.

Разбира се, съдебният лекар постави диагноза сърдечен удар и това, помисли си иронично Бен, пасваше на обстоятелствата. Той също би получил инфаркт, ако някой луд го погне из къщи с готварски нож. Но само в случай, че не успее да стигне до шкафа с пушките. Тогава щеше да му даде да разбере.

— Никога не носи нож, когато очакваш стрелба промърмори Бен, докато мързеливо въртеше волана. — А аз имам пушка, партньоре.

Когато излезе от завоя по-бързо от обикновено, изобщо не му мина през ума, че в новия асфалт може да има дупка. А щом я видя, вече беше късно да завие, за да я избегне. Трябваше да продължи направо.

Влезе в дупката с около осемдесет километра в час и предната гума се спука. Бързо губеше контрол, но все пак успя да спре със силно стържене. Тогава видя, че джантата се е изкривила, и измъкна крика и кръстатия ключ.

Бен беше фермер и да смени гумата по средата на този ураган, за него беше фасулска работа. Той обичаше да се хваща на бас с жена си, че ще смени гума за три минути, ако тя успее да му направи шоколадов пай за същото време.

Работеше от минута по гумата, когато се сети за дупката и хвърли поглед към нея.

Беше странно такава дупка да се появи толкова скоро на прясно асфалтирания път. Бен отбеляза наум, че първата му работа другата седмица ще е да поговори с хората от общината. Все старият проблем: пак са използвали погрешен размер чакъл.

Бен не беше новобранец. Беше работил какво ли не и знаеше какъв размер чакъл в какви случаи е най-подходящ. Знаеше, че тук е нужен дванадесети размер, който да легне в основата на платното. Трябваше да бъде колкото може по-дребен и стегнато валиран. Неопитните пътни строители сигурно бяха използвали шести размер, а неговото предназначение беше главно за септични системи, тъй като с времето големите камъни щяха да се разместят.

Бен беше казвал хиляди пъти на своите работници:

— Основите са главното и в пътя, и в къщата. Ако изтървете основите, няма значение какво има отгоре. Няма значение колко добре е построено то. Защото ще падне. Може би не днес, нито утре, но достатъчно скоро. И нищо няма да може да се направи.

Нямаше нужда Бен да оглежда пътя внимателно. Знаеше какво бяха направили и го приписа на тяхната неопитност. Щеше да изнесе случая пред областната комисия, когато Регина, репортерката от вестника, също е там. Тя щеше да се погрижи за това, бяха приятели. Той едва не се изсмя, когато завъртя кръстатия ключ. Тия от комисията много се страхуваха от лоша реклама. Тя беше почти толкова неприятна, колкото данъчна проверка и…

Пук.

Когато чу звука, Бен обърна глава и ръцете му спряха да въртят ключа. Със затаен дъх осъзна, че се е втренчил в края на гората. Тя се издигаше на четиридесет метра зад него, потънала в мастилен мрак. Пълен мрак.

Никой не можеше да вижда в толкова непрогледно черно.

Включително Бен.

Беше почти пълнолуние, но облаци забулваха бледата луна. Бен се огледа наоколо: нямаше фарове, стопове, дори светулки не се виждаха. Докъдето погледът му можеше да стигне. От завоя нямаше и къщи, но той го знаеше и без да гледа, защото познаваше всяка колиба и бунище чак до Андоувър.

В далечината чу дърварски камион, но той беше на кръстовището, на 7–8 километра от него и не идваше насам. Трупите не тръгваха от Андоувър, а отиваха в града.

Беше сам в мрака.

За миг това го обезпокои, но той се засмя на собствената си глупост. В кабината си държеше стара 12-калиброва пушка за лисици, ранени елени и малко вероятни срещи със злосторници. И макар да не му харесваше, щеше да ги просне с нея, ако се стигнеше дотам. Беше го правил във войната, можеше да го направи и сега.

„Сигурно е някой койот… Или в историята за дявола от Джърси все пак имаше нещо вярно… Възможно, ли беше такова същество да живее в гората, без да го открият… Човек никога не знае.“

— Смени гумата, старче.

Бен чу собствения си шепот и не се поколеба да повтори съвета.

— Просто я смени.

Той постави ключа върху гайката, когато почувства… по-скоро почувства, отколкото чу… някого от дясната си страна.

Бен беше ветеран от Корея и знаеше как да се справи. Дланта му започна да се поти и той стисна по-здраво кръстатия ключ, когато започна да се изправя. Не искаше да нарани някой глупак, който смята, че лесно може да отмъкне нещо…

Бен спря да се движи, преди да се бе изправил напълно.

То се влачеше срещу него.

Беше облечено в провиснали черни дрипи. Мръсни… толкова мръсни, сякаш е било изкопано от гроба. Бен забеляза, че костите на пръстите му са бели като лицето.

Чу се да стене и вдигна очи.

Не… това не беше лице.

Нащърбени челюсти, неестествено остри и удължени, се хилеха под кръвясалите очи. То наближаваше с протегната ръка, а от нея върху черния асфалт на пътя капеше плът. Крачките му бяха спънати, но целеустремени, а за посоката им не можеше да има съмнение, тъй като то приближаваше към него.

Бен изпусна ключа и вдигна ръце пред лицето си, когато то го сграбчи за ръката и тръгна неумолимо към гората, дърпайки го за китката. Беше с трийсетина сантиметра по-високо от Бен и се извисяваше над главата му.

Пръстите му бяха студени и силни като челюстите на стоманено менгеме, макар да бяха само кървава плът. Странно, в яркостта на този невероятен миг Бен осъзна, че онези приказки не са верни. Човек не вижда живота си да преминава като филм пред очите му. Единственото, което усещаше в този момент, бяха облаци, мрак, огънати клони и огромен натиск върху ръката.

Паниката изригна в него като вулкан, той се опита да запази равновесие, но нещото не искаше да го пусне. Тогава Бен се хвърли срещу него, надавайки диви викове. Беше смятал себе си за прекалено горд, че да вика от истински ужас. До този момент.

То само се изсмя. После стигнаха до края на гората и мастилената чернота ги обгърна като планина от мръсотия.

Бен почувства как нещо го удря по рамото и се хвана за него, но не можа да го задържи, защото изгуби равновесие. Безмилостното движение напред продължаваше. Чу други тихи звуци в гората, докато нещото крачеше бавно през клоните, които се протягаха към него като сенки на скелети.

Нещо пак удари Бен, този път в гърдите. Той успя да го хване и го вдигна до очите си… Разбра…

Мъртва птица.

То убиваше всичко, край което минаваше.

След като изслуша цял рецитал за племената в Северна Африка, за Египет и забележителните им митове за ходещи скелети, Кейхил седна върху бюрото. Това беше поза, която обикновено използваше при разпити, но атмосферата сега беше по-приятелска.

Той не искаше да плаши професора, всъщност едва ли би могъл, но все пак малък риск съществуваше. Не, не, просто трябваше да заеме познатата поза, за да възприеме по-лесно непознатото.

Беше предложил кафе на професора, като побърза да се извини за качеството му, но възрастният мъж похвали Кейхил, че то е по-добро от онова, което сервират в преподавателския стол в Харвард.

Кейхил не се изненада особено.

Нямаше намерение да започва разговора с „чувал ли си някога за ходещ скелет?“, но го направи и не съжаляваше. — Всъщност това се оказа добро начало.

Старецът сякаш беше видял всичко с очите си, но това не бе изненадващо. Докато слушаше, Кейхил си помисли, че професорът много му прилича на свещеник.

Беше се посветил на духовни изследвания и на различни дисциплини от областта на литературата и науката. Теориите му вървяха в коловоза на науката, но той имаше собствени разбирания, основани на вярата, които науката нито можеше да докаже, нито да опровергае. Маниерите му много напомняха тези на монсеньор Де Марко — спокоен, без да бърза, търпелив, никога изненадан или шокиран, винаги готов да предложи дружелюбен съвет или просто приятелство.

След смъртта на жена си Кейхил беше намерил опора в монсеньора. Противно на очакванията му свещеникът никога не направи опит да го утешава с изтъркани фрази или мъдри съвети как да се справи със загубата. Не му четеше пасажи от Библията не му предложи да се причести или да се помолят заедно.

Не, той просто го покани на ежедневните си разходки около голямото езеро. Вървяха и обсъждаха градския съвет, спорта, хобитата си, изкуството и проблемите с църковния бус. Накрая Кейхил почти несъзнателно започна да говори за жена си, а монсеньорът мълчеше и слушаше.

След няколко месеца Кейхил забеляза, че вече е способен да говори за загубата си, както и да си спомня с удоволствие добрите времена. А монсеньорът небрежно споделяше собствените си мисли за смъртта, за болката и за вечната любов.

Едва в края на разходките им в летните горещини Кейхил осъзна, че свещеникът никога не му беше задавал въпроси. Просто му беше предложил компания и търпение.

Професор Адлър се прокашля.

— Както виждаш, шерифе, идеята за крачещия скелет не е уникална.

— Да кажем, че е уникална само за моята юрисдикция — направи опит да се пошегува Кейхил.

Професорът се засмя развеселен и се облегна назад.

— Шерифе, разбрах, че си интелигентен човек, и моля те, не ме разбирай погрешно, но това не е толкова шокиращо, колкото ти се струва. Получавам и по-странни съобщения от психиатри, които се смятат за титани на мисълта.

Кейхил откри в това известна забава и дори облекчение. Ако целта на професора беше да го накара да се поуспокои, той я бе постигнал.

— Предполагам, че не съм единственият, нали?

— О, съвсем не, шерифе. Не и в тази част на страната и по това време на годината. Вси светии е само след седмица и из въздуха витаят привидения, демони, вещици, заклинания, сборища на вещери и поличби. Между научните и метафизичните факултети във всички университети бушуват дебати. Вандализмът и ограбването на гробове са в своя апогей и…

— Разкажи ми за това — прекъсна го Кейхил. — Миналата седмица трябваше да озеленя наново три гроба. — Той се замисли, както винаги, щом станеше дума за обир на гробове. — Какво искат тия хора от мъртвеца? Та той е мъртъв.

— О — махна с ръка професорът, — искат обичайните реликви на властта: талисмани, амулети, кичур коса или нокът. Може да търсят и книга със заклинания. Сред тайните сборища има традиция — починалият отнася тайните си в гроба. А тайните, както знаеш, са власт.

Кейхил дълго мълча, втренчен в една точка.

— Какво ще кажеш за този скелет?

Професорът изду устни и внимателно събра връхчетата на пръстите си пред удивително гладкото си и загоряло лице.

— Преди да кажа нещо, искам да знам — започна той, — беше ли ранен някой при това произшествие със… скелета?

Кейхил изпита голямо облекчение. Очакваше от професора множество странни погледи и въпроси като: „Какво, за Бога, те кара да мислиш за ходещи скелети? Това не звучи ли малко параноично? Да не си луд? Настина ли мислиш, че един скелет може да стане просто така и да тръгне?“.

— Не — чу се да отговаря Кейхил, — никой не беше ранен.

— Добре.

— Професоре, извинявай, но ти изобщо не изглеждаш смутен — Кейхил поклати глава. — Разбирам, че очакваш да откриеш нещо такова в Северна Африка, в Трансилвания или на някое друго странно място. Но мисля, че такива неща не се случват често отсам Атлантика.

Професорът тихичко изсумтя.

— Не си мисли, че най-образованият човек не споделя страховете на най-примитивния. Хората са си хора. Образованието не те откъсва от твоя инстинкт. Много често, колкото повече знае човек за тези неща, толкова по-склонен е да приеме невъзможното. Познанията, приятелю мой, са родители на скромността. Най-голямото интелектуално престъпление е да не осъзнаваш, че не знаеш почти нищо.

Кейхил разбра подтекста много добре, но се надяваше, че бърка.

— Искаш да кажеш, че това е възможно?

— Всичко е възможно, приятелю.

Кейхил стана и закрачи из помещението. Почувства подтик да провери дали оръжието му е заредено, но успя да му устои.

— Как може това да се обясни научно?

— Точно това ти казах. Не подлежи на научно обяснение — отговори професорът. — Във вселената има необясними същества и сили. Те не могат да бъдат предмет на науката. Например магията не се смята за наука. И независимо дали я наричат бяла или черна, вещерство или шаманизъм, става дума за едно и също нещо. Това е практиката да се манипулират природните и дори свръхестествените сили. Няма свободна воля… Няма място за волята Божия.

Замълча и после допълни:

— Или поне така се смята.

Кейхил стоеше мрачно замислен до прозореца и поглъщаше думите на професора с известна готовност, защото му имаше доверие. Но нямаше никакъв опит със свръхестествени феномени.

Когато Адлър заговори отново, шерифът осъзна, че от доста време стои неподвижен.

— Да, истинският магьосник не вярва, че има неща извън неговия контрол. Това го кара да се мисли за Бог, а не за подвластен на Господа, точно както Сатаната избра да издигне трона си над Най-висшето. И макар някои да се възхищават на такива самохвални амбиции, лично аз смятам, че мястото на Бога е вече заето.

В съзнанието на Кейхил бавно започна да се оформя цял калейдоскоп от въпроси, сякаш Самсон въртеше мелничния камък върху житото. Безкрайни кръгове с безкрайни въпроси — задънената улица на надеждата.

Професорът очевидно усети това, защото бавно погледна първо часовника си, а после към прозореца. Навън беше черно като в рог.

— Защо не отидем там, където се е случило всичко това? Много ми се ще да видя мястото.

Кейхил се загледа във възрастния човек и се зачуди дали Торн ще ги пусне да влязат отново без заповед за обиск. После се сети, че още сега можеше да покаже нещо на професора. Той отиде до бюрото, отвори чекмеджето и извади парчето сребро. Протегна ръка и професорът се надигна да го вземе.

Приближи се до лампата, за да може да го проучи на светло.

— Не — прошепна той, — не може да бъде…

— Какво? — намеси се Кейхил. — Какво?

Професорът стоеше втренчен в парчето сребро и не отговори. Устните му се движеха тихичко, вероятно говореше нещо, и любопитството на шерифа се превърна в страх. Въпреки репутацията му, че винаги успява да се контролира, той почувства лек трепет в гласа си:

— Професоре, за какво става дума?

— Казваш, че това е било открито при скелета?

— Точно така.

— Невероятно. Не… не е възможно.

Очите на Кейхил се разшириха.

— Не каза ли, че всичко е възможно?

Адлър се обърна към него. Изглеждаше подмладен.

— Трябва да ме заведеш там.

— Защо е това бързане?

— Предполагам, че някой детектив като теб, шерифе, би го нарекъл предчувствие.

Кейхил хвърли поглед на часовника си: 9:15. Не беше прекалено късно да намине приятелски, за да се увери, че семейството е в безопасност. Това беше оправданието, което щеше да използва. Той се протегна за шапката и куртката си, а професорът го последва.

— Шърли! — провикна се Кейхил.

— Кажи, шефе — обади се тя, без да нарушава ритъма, с който пилеше ноктите си.

— Запази стая за професора в „Холидей Ин“ в Андоувър. Пиши я на наша сметка.

— Вече е направено.

— Ако имаш нужда от мен, можеш да ме търсиш по радиото до полунощ. След това ще съм у дома. Ще трябва да звъниш, докато вдигна, или да изпратиш някого да ме събуди.

— Знам процедурата.

Кейхил погледна към професора, той отвори вратата и навън ги връхлетя изненадващо студеният вятър.

— Температурата падна с тридесет градуса, откакто Торн изкопа онова нещо!

Професор Адлър не отговори, защото вдигаше яката на кашмиреното си палто и се бореше с ръкавиците си.

— Не смяташ ли, че това е малко необичайно? — Кейхил крещеше заради вятъра и това го ядоса, защото би могло да се сметне за паника.

Професорът не отговори веднага. Двамата бързо затръшнаха вратите на автомобила и оставиха отвън омразния студ. Адлър огледа предната седалка, сякаш никога досега не се бе качвал на патрулка. Но на Кейхил не му беше до връзки с обществеността.

— Е? Не мислиш ли, че това е малко странно? Торн изкопава този скелет и температурата пада с тридесет градуса?

Адлър си сложи колана и поклати глава.

— Прекалено рано е за някаква теория — отговори отсечено той. — Хайде да огледаме наличните доказателства.

Кейхил включи на скорост и след секунди излезе от паркинга под луната, която изглеждаше като изпит череп.

Торн чуваше натрапчивия звук от капещ кран от пет минути. Да, шумът беше същият, но той някак усещаше, че не идва от чешмата. Погледна към спокойния асасин.

— Така ли започва?

Артемис му се усмихна.

— Понякога.

— Колко може да продължи?

Той вдигна рамене.

— Различно… дни, седмици. То те изучава, за да види дали си разтревожен или уплашен. — Отново се усмихна. — Всичко е психология. Опит да изтощи твоя кураж, вяра, самоувереност и самоконтрол. Атаката е психологическа.

— Психологическа — повтори глухо Торн и поклати глава.

— Иска да се разтревожиш — каза Артемис и се облегна назад. — Иска да се ядосаш и накрая да се объркаш. Тогава ще започнеш да се молиш, но Сатаната още не е унищожен. Запазил е сили, за да се бори с Всемогъщия. Ти продължаваш да се молиш, но звукът не спира и започваш да се съмняваш във вярата си или в самия Бог. И когато се убеди, че съмнението ти е победило, то ще състави тактиката си.

— Как го спирате?

— Само Всемогъщият може да го спре.

Торн дълго и задълбочено обмисли това.

— Не зная какво да мисля, човече. Вярата ми не е като тази на жена ми, нито като твоята.

Асасинът бръкна под палтото си, за да оправи закачения под мишницата му кобур, и Торн хвърли едно око, за да види какво носи там. Леко се изненада, когато видя един деветмилиметров „Глок“ с уголемен пълнител за петдесет патрона, заглушител и торбичка с четири разширени пълнителя. Кобурът и торбичката общо побираха двеста патрона плюс заглушителя и Торн бе готов да се обзаложи, че пистолетът е модифициран в автоматичен — страховито оръжие.

— Прекалено изпипан арсенал за свещеник — отбеляза той. — Е, предполагам, че това не е най-глупавият начин да издухаш три хилядарки. — Тук направи пауза. — Нали сте се клели да бъдете бедни?

— Да.

Торн почака малко, но Артемис не се впусна в обяснения. Капенето продължаваше.

Свещеникът се размърда.

— Трябва да призная… този е лесно предвидим. Сигурно е в много отслабено състояние.

— Това нещо е сериозно отслабено?

Артемис обърна глава и го погледна в лицето.

— Приятелю, ти не си открил просто скелет. Открил си магьосник, изхабен от дългите години в гроба. Но чрез черната сила той все пак е успял да си възвърне някакво подобие на живот. И със съответните ритуали може да укрепне.

Торн дори не мигна.

— Малко ми е трудно да повярвам — заяви той накрая.

— Трудно ли ти е да повярваш в шума от капещия кран? — попита асасинът. — Върви и огледай всички кранове в къщата си, господин Торн. Звукът ще спре. А щом се върнеш, ще започне отново. — Той махна неопределено с ръка. — Но това са детски работи. Този е слаб засега. Дори още не е започнал както трябва.

Торн направи гримаса.

Капещи кранове. Странни звуци. Ходещ скелет. Зъл магьосник. Свят асасин. Нервен монсеньор. Уплашен шериф. А собственото му семейство се крие.

В него се надигаше нещо, което го бе съпровождало цял живот, но сега беше по-силно и по-дълбоко. Никога не бе устоявал на подтика да защитава беззащитните. Хиляди пъти бе рискувал живота си за жертви на тирания с пълното съзнание, че никога повече няма да ги срещне. Бе воювал ожесточено като войник и полицай. Но никога не му се беше налагало да се сражава за собственото си семейство.

Заради силната му загриженост семейството му никога не беше излагано на опасност. Ребека я наричаше параноя, а той — дълг. И не вярваше, че човек може да си осигури безопасност, като бяга от заплахата.

Можеше да отиде до жилището на Де Марко, да вземе семейството си и да изчезнат някъде. Можеше да нареди на транспортната фирма да натовари всичко, което бе разтоварила, и да си купи друга къща.

В тези доводи имаше смисъл, ако изключеше един факт: това същество застрашаваше неговото семейство и заплахата беше трайна. А това Торн нямаше да търпи.

Ако скелетът не беше изчезнал тайнствено под носа му и не беше отнесъл неговата „Берета“, Торн щеше да зареже цялата работа. Но то беше взело оръжието, а това означаваше, че има някакъв план. Знаеше много добре какво прави.

После в бърза последователност се заредиха тежко раненият свещеник, странното нахлуване на монсеньора, на тайнствения асасин и на един шериф, изпълнен с уважение или страх от черната тайна на тази къща.

На Торн не му пукаше от това. Решаващ фактор за него беше заплахата срещу неговото семейство.

Той дори не се замисли за отстъпление. Щеше да доведе тази работа докрай, и то сега. Щеше да открие какво предизвиква тези събития и да се погрижи то да бъде унищожено. Дори ако залогът беше собственият му живот. В този момент нямаше по-малка грижа от този дали ще живее, или ще умре.

Не, нямаше да прекара остатъка от живота си в опасения, че това нещо преследва него или децата му.

В момента всичко, с което разполагаше, беше звукът на капещата вода. Но в собствената му къща този шум звучеше като стрелба. Анализът на Торн беше прост: нещо чуждо и враждебно е влязло в моята къща и заплашва жена ми и децата, затова аз ще го убия.

„Каквото и да е… ще го убия“.

Артемис изглежда усети мислите му или прочете всичко по мрачното му изражение.

— Детективе, какви са плановете ти?

— Наричай ме Торн или Майкъл. Което си избереш. — Торн помълча. — Аз се пенсионирах.

Артемис кимна бавно.

— Плановете ти?

Студеният поглед на Торн разкри всичко. Асасинът се изсмя, но смехът му приличаше повече на грухтене.

— Торн, някои създания са обитавани от сили, които не разбираме. Те не умират като хората. Ако този тук е това, което монсеньорът подозира, то се е изправяло срещу милиони и винаги е побеждавало.

Торн не трепна. Гласът му прозвуча безизразно:

— Вие сте се борили срещу нещо такова и преди, нали?

Артемис кимна.

— И какво? — настоя Торн. Нямаше да остави асасина да се измъкне без отговор. Мина учудващо дълго време, преди Артемис да въздъхне дълбоко и още толкова, преди да се размърда неловко и да наведе глава; Гласът му беше по-тих от преди.

Торн седеше неподвижно и мълчаливо, когато асасинът заговори.

— Сблъскахме се с нещо подобно в Северна Африка… преди четири години. Да, борихме се. Църквата изпрати своите най-уважавани…

— Екзорцисти — довърши вместо него Торн.

Артемис въздъхна.

— Точно в това беше проблемът, господин Торн. То не беше обсебено. Не беше превзето от някаква демонична сила. То беше верен служител на подземното царство.

Торн се опули.

— И?

— Затова екзорцистите не можаха да го унищожат — Артемис вдигна рамене. — Накрая аз и моите хора трябваше да го спрем. Но за да успеем, трябваше напълно да унищожим формата, която то обитаваше. Изгубих дузина много смели мъже. Градът загуби над сто невинни граждани. А църквата — мнозина свещеници. Накрая успяхме да го превърнем в прах. Аз взех прахта и я пръснах във водите на Нил близо до Александрия, а оттам тя се отправи към морето.

Торн се замисли.

— Ако е бил демон, не че лесно ще повярвам в такива неща, значи не сте го ликвидирали напълно. Унищожили сте само тялото, което е обитавал.

— Това беше достатъчно — измърмори асасинът. — Силата, която беше в него, може да оцелее, но без човешката форма, която да изпълнява заклинанията, тя е ограничена.

Торн размишлява известно време.

— Ако това е истина, тогава, независимо какво представлява, той може да се измъкне, да хване някого другиго и да започне отначало?

— Не е толкова лесно — отговори Артемис. — Ако изобщо са останали демони, малцина са хората, които знаят как да поддържат връзка с тях. Те са от друго измерение и почти не могат да бъдат контролирани. Рядко се случва някой, обсебен от тяхната сила, да не изгуби разсъдъка си заради игричките, маските и тайните им планове. Другата опасност е, че те могат да атакуват мислите на хората около нас. Могат да накарат податливите на внушение да ни нападнат физически. Могат да манипулират правителства и правоохранителни органи, защото са в състояние да влияят на човешките мисли. — Той се вторачи право в Торн. — Мощта на магьосника е страховита, защото не е от това измерение. Само силата на молитвата й вярата могат да те опазят от демона.

— Но ти каза, че сте унищожили един — промърмори Торн. — Как успяхте?

— След дълга битка. Но онова, което унищожих тогава, е нищо в сравнение с това, срещу което сме изправени сега.

Обгърна ги дълго мълчание.

— А срещу какво сме изправени сега? — тихо попита Торн.

Артемис го погледна в очите.

— Срещу онова, което въстана срещу самия Господ.