Монсеньорът бе олицетворение на обаянието. Ребека никога не се беше чувствала така защитена и обгрижвана в отсъствието на Торн.
Когато беше с Торн, тя никога не бе изпитвала страх. Той беше като голямо и способно куче пазач, което никога не спи. Тя си спомни как веднъж с децата бяха изненадани от снежна буря под връх Вашингтон.
По това време Малъри беше на четири, прекалено слаба дори да бъде носена в този студ, така че трябваше да изчакат до сутринта. Тя добре помнеше непоколебимата увереност на Торн и деловия му подход към проблема.
Той бързо намери завет до една стръмна скала и за десет минути изгради водонепроницаем заслон срещу бурята. После за по-малко от половин час запали силен огън до входа на заслона и им сготви сушена храна на малката печка. Отиде до близкия поток и час по късно се върна с шест големи пъстърви, които опече в жарта.
Тя и децата прекараха чудесно и спаха на топло и сухо легло от борови иглички. Цялото преживяване затвърди у нея това, което непрекъснато виждаше: тя и децата бяха най-важното нещо в живота на Торн и той по-скоро би умрял, отколкото да допусне да им се случи нещо.
Възхищаваше я това, че той винаги беше подготвен и никога не се предаваше, независимо колко лошо е положението. Торн беше живото доказателство за верността на старата поговорка: „Колкото по-зле, толкова по-добре“.
Разбира се, от време на време неговият стремеж да я защити предизвикваше и малки търкания. Торн трябваше да бъде подготвен за всяко възможно произшествие — „за всеки случай“. Това й изглеждаше странно и понякога не успяваше да се сдържи да не подхвърли:
— Майкъл, отиваме на еднодневна екскурзия, не на сафари.
Накъдето и да поемеха, на екскурзия, на къмпинг или просто на разходка, Торн винаги беше готов.
Носеше сушена храна за един ден, комплект чинии и пластмасови вилици, малка газова печка, аптечка за първа помощ, едно пончо, което за секунди можеше да превърне в палатка, запалка „Бик“, карта, компас и сигнални ракети. Независимо колко кратко беше пътуването, Торн винаги бе готов да ги предпази от неочакваното.
Тя не беше срещала мъж, който гледа толкова сериозно на задължението си да защитава с такова неотклонно себеотдаване.
Първото, което Торн правеше, след като ги е настанил удобно в някой къмпинг, беше да купи топографски карти на местността и да проучи заслоните, хижите, пътеките, клисурите и мостовете. Недоволен от кратката информация в картата, разговаряше и с рейнджърите, за да научи дали климатът е предразположен към рязка смяна на времето, има ли свлачища, наводнения, лоши мостове и кои са опасностите по рядко използваните пътища.
Торн беше планинар. И можеше сам да разбере всичко, което го интересува просто като проучи терена. Той дори притежаваше способност да „усеща“ времето и можеше доста точно да предположи дали ще вали дъжд или сняг.
Благодарение на обучението си в извънредни случаи той винаги беше изобретателен и спокоен и бе научил Ребека и децата също да се справят добре.
Торн я беше научил какво да прави, ако се изгуби по време на излет с децата. Има много начини да намериш пътя в планината, обясни й той, но спускането надолу е най-добрият. Просто следвай водата, малкият поток води до по-голям, той към реката, тя пък до мост, който е част от някакъв път.
Щом вече си на пътя, си избери посока или просто изчакай някой да мине. Това е въпрос само на време. Ако е студено, използвай пончото, за да направиш заслон, запали огън и раздели порциите. След това единственото, от което имате нужда, е тесте карти.
Ребека огледа къщата, която приличаше на жилище на свещеник. Религиозни символи украсяваха всички стени. Св. Михаил, св. Юда, имаше и портрет на Майка Тереза и нейните монахини в сини одежди. На едната стена имаше почтително рамкирана снимка на папа Йоан Павел II, който раздаваше причастие на вярващите. Не се виждаха фотографии на Бенедикт XVI.
Тя с уважение прие причастието, което монсеньор Де Марко предложи на нея и на децата. Ритуалът беше повторен с тихите, облечени в кожа мъже, които винаги бяха наблизо, но без да нарушават личното й пространство.
Ребека знаеше достатъчно за телохранителите и легендите на църквата, за да се сети кои са тези хора. Никога не беше вярвала, че асасините наистина съществуват. Но не беше толкова невъзпитана да попита благия монсеньор за тяхното предназначение и самоличност.
Тя вдигна глава, когато монсеньорът спря пред нея с притиснати една в друга ръце.
— Добре ли сте? — Усмихна й се любезно.
— Много добре — отговори Ребека и хвърли поглед към Антъни и Малъри, — но децата се нуждаят от някакво забавление, монсеньор, и от малко детска храна. Нали разбирате какво имам предвид? Може би малко сладолед, пица. Майкъл и аз се грижим те да се хранят здравословно, но предвид обстоятелствата смятам да им разреша малко отклонение.
Де Марко се засмя леко.
— Очаквах това. Мисис Торн, не се безпокойте, хората, които ще се грижат за вас, ще се върнат скоро с всякакви нездравословни и здравословни храни. Ще донесат и игри, но не мога да кажа какви, защото не съм запознат с най-новите модели. Но бъдете уверена, че децата няма да скучаят. Приготвяме ви и стая, където тримата можете да спите удобно и в пълна безопасност.
Главата на Ребека беше наведена, когато тихо попита:
— А моят съпруг?
Монсеньорът на секундата се превърна в образец на увереността.
— Зад него стоят всички сили на църквата.
— Тейлър!
Кейхил знаеше, че гласът му има неестествената способност да прониква през тухли и камъни, и се възползваше често от този ефект.
Тейлър небрежно пъхна глава през отворената врата. Инстинктивно скри останалата част от тялото си от острия поглед на Кейхил. Първо опита с безразличен тон, но знаеше, че това няма да го спаси.
— Да, шефе?
— Каза ли на професор Как му беше името, че това е спешен случай?
— Да, шефе, със сигурност.
— И — продължи Кейхил — какво каза той?
Тейлър се увери, че не той е загазилият, и влезе в стаята. Вдигна рамене и отговори:
— Каза, че този следобед има часове в Бостън и…
— В Харвард?
— Да, сър.
Кейхил се смръщи.
— И че ще дойде веднага щом свърши.
Кейхил се загледа през прозореца и кимна.
— Веднага щом свърши… Аз имам тук свещеник самоубиец, къща с духове, цяло семейство в опасност и някакъв ходещ скелет, а този професор ми се прави на гуру. Ще ми се появи чак когато свърши да преподава на групичка погражданени глупаци. Прекрасно, направо върхът!
Той изпусна тежка въздишка.
— Искам да се обадиш на диспечерната в Салем. Поговори с Шърли, тя знае всичко. Разбери дали през последните няколко дена е имало нещо необичайно. Но не обичайното необикновено… не деца, които правят секс в гробищата. Интересува ме само наистина странното.
Тейлър го гледа около минута.
— Какво например?
— Тейлър, и аз не знам! Откъде мога да знам колко странни могат да бъдат тези откаченяци?
Андоувър беше само на двадесет мили от Салем, Масачузетс, мястото на процесите срещу салемските вещици в началото на деветнадесети век. А къщата на Торн не беше под полицейската юрисдикция на града, така че ако не ставаше дума за спешен случай, полицията там нямаше да реагира, което връщаше топката у Кейхил.
Той покриваше територията на Есекс Каунти, а неговото управление въпреки всички молби за повече заместници си оставаше с недостатъчно хора. Повечето му колеги бяха принудени да работят сами, за да покрият двете хиляди квадратни мили планинска територия. Не помагаше и фактът, че целият щат се намира в северната част на Апалачите. За да бъдеш шериф, трябваше да познаваш планините толкова добре, колкото и града, а това означаваше да бъдеш едновременно следотърсач, ловец, полицай и по възможност да си еднакво добър и в трите.
Кейхил беше израснал в планините и разбираше от лов и следотърсачество, бе получил и скъпоструващо образование в армията, така че се чувстваше у дома си и в двата свята. Знаеше как да измери ъгъла на отклонението при стрелба на петстотин ярда с пушка калибър 30.06, но знаеше също и коя вилица за какво да използва. И макар да не беше особено тактичен и дипломатичен, когато обстоятелствата налагаха умееше да се оправя с градските съвети и кметовете, да бъде обаятелен и убедителен. По естествено предразположение той беше обидно откровен, но знаеше кога да използва груба сила и кога увещания.
На практика Есекс Каунти беше област без престъпност, макар да си имаше една заспала италианска мафия. Но тя се занимаваше само с дребна контрабанда и на Кейхил изобщо не му пукаше.
Когато ставаше дума за престъпления, шерифът беше привърженик на нулевата търпимост. Щом усетеше, че някоя ситуация може да докара неприятности, той се справяше с нея бързо и безмилостно. Не вярваше в теорията, че е по-добре ситуацията да „узрее“.
Наскоро го подразни нарастващият брой младежи, които си устройваха улични състезания с тунинговани чуждестранни таратайки. Залавянето им изискваше рисковани преследвания, но той направи друго. Започна да ги глобява и за най-невинни нарушения на правилника, докато родителите не им прибраха ключовете. Това реши проблема: няма коли, няма състезания.
Може би това беше злоупотреба с власт, но Кейхил не беше от хората, които ще оставят малкия проблем да се превърне в голям. Само един проблем още не беше успял да реши: варварските тълпи от подрастващи и сатанисти, които се изсипваха в Салем по Вси светии.
Разбира се, деветдесет на сто от тях бяха напълно безвредни, но оставаха онези десет процента, които вярваха в това, което говореха, и го практикуваха. И всяка година туристи и местни жители затрупваха Кейхил с оплаквания, че в горите има „някакви луди, които нравят жертвоприношения!“.
Той не вярваше, че в гората има сборища, на които се принасят човешки жертви, но сигналите трябваше да се разследват, а това означаваше дълго и мъчително пътуване през гъстите храсталаци и гори на запад от Салем. С течение на годините този участък с буйна растителност му стана омразно познат.
В повечето случаи Кейхил намираше там заблудени възрастни, които участваха в някакъв смахнат ритуал заради славата, парите, секса или известността.
Но случаят с Торн беше различен. Кейхил бе склонен да повярва, когато един от най-уважаваните детективи, работили някога в отдел „Убийства“ на полицейското управление в Лос Анджелис, свидетелства за ходещ скелет.
Ако съобщението беше от някой пияница от грила на Танкърсли, той, разбира се, нямаше да обърне внимание. Но не можеше да постъпи така с човек като Торн.
Грешки могат да си позволяват само тези, които не могат да бъдат убити. А Торн не само бе оцелявал двадесет и четири години в трудна обстановка, но и бе награждаван за вярната си преценка, отдаденост и умения.
Въпреки всичко Кейхил усещаше, че бившият детектив от Лос Анджелис не му казва всичко. Беше сигурен, че Торн крие нещо важно, но не можеше да реши дали това е само подозрение, или ще може да го докаже. Затова се обади на стария професор, за когото беше чел толкова много във вестниците. Друг път би зарязал цялата работа и не би й обърнал внимание, но сега имаше лошо предчувствие.
Освен всичко друго в къщата бяха извършени четиринадесет неразкрити убийства, които още му висяха на врата. И макар случаите да бяха приключени официално, той не беше доволен от резултатите. Знаеше… Знаеше, че нещо в тази къща не е наред и усещаше, че този скелет е част от уравнението.
— Факторът привидение — измърмори той в момента, в който един джентълмен с напълно бяла коса се появи в рамката на вратата. Тейлър вдигна ръце към новодошлия, докато Кейхил се изправяше с втренчен в двамата поглед.
— Е-е-ето го — запелтечи Тейлър.
Кейхил поклати глава. Заместниците му се нуждаеха от доста шлифовка.
Възрастният мъж се поклони любезно.
— Аз съм професор Адлър — каза той с приятен глас. — Мисля, че сте търсили помощта ми?
Кейхил се наведе напред и се подпря на здравите си като на горила ръце.
— Чували ли сте някога за ходещи скелети? — попита направо, защото не беше в настроение да забавя неизбежното.
Професор Адлър се засмя:
— Шерифе, в интерес на истината, чувал съм.
Торн изучаваше внимателно Артемис. Нямаше много за гледане, но той беше опитен наблюдател.
Артемис изглеждаше толкова ненабиващ се на очи и незабележим, че би могъл да мине с РПГ16 през фоайето на Белия дом, без да привлече каквото и да е внимание.
Той говореше малко, не показваше страх или нетърпение и сякаш едва забелязваше присъствието на Торн. Въпреки това от време на време, когато той си наливаше кафе или проверяваше прозорците и вратите, стрелваше поглед към него.
Въпреки че Торн не правеше излишни движения, той изобщо не можеше да се сравнява с неподвижния като статуя асасин. Артемис почти не помръдваше, облегнал гръб на стената, откъдето имаше най-добра видимост към първия етаж.
Торн се настани недалеч от него, защото Артемис бе прав — от този ъгъл първият етаж се виждаше най-добре. Той се облегна назад и подпря цевта на мосберга на стената. С възглавница на гърба можеше да изкара достатъчно дълго.
Нямаше какво друго да правят, освен да чакат, но нещо глождеше подсъзнанието на Торн. Един инстинктивен страх, който хората пренебрегват, но никога не погребват напълно.
Ходещ скелет?
Торн не се тревожеше от самата идея, а от факта, че я беше обмислял, макар и за кратко, като възможно обяснение.
Естествено, знаеше, че скелетът не се беше разпаднал от въздуха. Ребека се престори, че вярва на това обяснение, защото така й се искаше, но дълбоко в себе си усещаше истината. Той също знаеше, че е невъзможно някой да се е промъкнал край него по стълбите, да е напъхал скелета в чувал и да се е измъкнал, без той да го усети. Торн се доверяваше на инстинктите и на опита си твърде много, за да приеме подобно обяснение. Оставаше само една възможност.
Ходещ скелет. И обяснението, че той се е изправил и си е тръгнал.
Ей така.
Просто се е надигнал и си е отишъл.
Със сигурност в Салем, Масачузетс, биха приели тази теория за възможна, но Торн щеше да се въздържа, докато не научи повече.
Във всеки случай имаше причина да не пренебрегва тази хипотеза — ако скелетът наистина беше прокълнат и владееше фантастична, още неизвестна енергия, той щеше да нападне Торн на собствената му територия, преди да потърси семейството му в убежището. Затова Торн щеше да се остави да бъде намерен лесно. Независимо дали това същество беше ходещ скелет или просто ненормален наследник на вещица или магьосник, Торн предпочиташе да преследва него, а не семейството му.
Чу тихо бучене или гръмотевица и вдигна глава, после хвърли поглед към масивния стенен часовник: девет часа. Размърда се, защото усети изтръпване в раменете и краката.
Часовникът продължаваше да тиктака, да тиктака…
„Хайде, хайде… давай да свършваме“.
Торн погледна към Артемис. Макар да изглеждаше напълно спокоен, едната ръка на асасина беше скрита под палтото.
Торн можеше само да предполага какво държи в нея. Вероятно беше нещо малко по размери, но с голяма скорострелност и мощен възпиращ ефект. Това съкращаваше списъка до „Узи“ или МАК–10. Реши, че вероятно става дума за МАК–1017. Той беше по-доброто оръжие заради четиридесет и петия си калибър. Но при стрелба бягаше над целта повече от узито, освен ако стрелецът не успееше да го държи надолу. Не че тази разлика беше кой знае колко важна. Торн не мислеше, че Артемис се затруднява да удържа автомата.
— Откога си на тази работа? — попита го той.
Дълго време Артемис не отговори, после каза тихо:
— Опасно е да говорим в търбуха на звяра.
Торн огледа празното помещение.
— Смяташ, че някой подслушва?
— Да, така смятам.
Торн обмисли това.
— Добре… можеш ли поне да ми кажеш с какво според теб си имаме работа? Не виждам как това би могло да ни навреди.
— Колкото по-малко знае какво мислим ние, толкова по-добре.
Торн стисна зъби и лицето му стана сурово.
— Виж, вече ми дойде до гуша от мистицизъм, от Църквата, тайните общества и екзорцизма. Това е моят дом и ако не получа съдействие, ти излизаш през предната врата с всичките си оръжия.
Той зачака, а Артемис бавно обърна глава и го погледна в лицето.
Торн остави мосберга до стената.
— Добре, решението си е твое — изправи се и тръгна към асасина.
— Чудовище — каза той с безизразен глас.
— Чудовище… — повтори Торн, без да му проличи дали вярва или не. — Какво чудовище? Искаш да кажеш, нещо като Дракула? Вампир?
— Нещо подобно — хладно отговори Артемис.
— Чудовище, подобно на Дракула — повтори Торн. — Чудовище като ходещ скелет? Това ли наричаш чудовище? — Той замълча. — Това са приказки за лагерния огън, човече.
— Така е — съгласи се Артемис. — Моят народ, италианските цигани, имат много истории за край лагерния огън. Но не всички са само истории.
Торн си мислеше, че е изпитал почти всичко на този свят, но в момента го изненада най-любопитна смесица от чувства. Преди да заживее в тази къща, той щеше да се изсмее дори на идеята за вампир. А сега претърсваше с поглед сенките.
Съсредоточи се върху предната врата. Къщата беше тиха като гроб. Артемис бе неподвижен като камък. Торн наклони глава към вратата на мазето.
Не му допадаше това чакане. Предпочиташе това нещо да дойде с моторен трион, сатър, готварски нож, или каквото там носи безжалостният Изкормвач, така че да изиграят този танц най-сетне.
Не му помагаше и това, че Артемис не проявяваше никакви признаци на нетърпение. Той сякаш беше стоял в този ъгъл сто години и можеше да изкара още толкова.
— Какъв е твоят случай? — попита Торн.
Артемис го погледна с безизразно лице.
— Искам да кажа, каква е твоята история? — настоя Торн. — Никой не работи това, освен ако няма някаква мания. — Той почака. — Така че каква е причината при теб? Знам, че има такава.
— Защо питаш?
— Ами, да кажем, че искам да знам кой ми пази гърба. — Тонът на Торн беше неотстъпчив. — Поне толкова трябва да знам.
За първи път от часове Артемис смени позата си. Той вдигна очи към откритата част на горния коридор, сякаш си представяше, че скелетът ги зяпа оттам и преценява всяка негова дума. И тогава, колкото и да беше невероятно, май се засмя, но толкова бързо и кратко, че Торн се зачуди дали не му се е сторило.
— Нямам мания — най-накрая отговори Артемис. — Правя това от чувство за дълг.
Торн слушаше, без да помръдва.
— Преди около двадесет години група екстремисти нападнаха моята черква в Колумбия — продължи Артемис. — Помощник-свещениците и монахините се озоваха в капан в параклиса. Но аз бях под него в мазето… с децата. — Той въздъхна дълбоко. — Когато започнаха да убиват, хората ми, аз трябваше да крия децата и… ги накарах да пазят тишина. Не ни откриха, така че трябваше да седим и мълчим… и да слушаме писъците… докато горе убиваха другите.
Той прочисти гърлото си.
— Когато най-сетне всичко свърши и навън падна пълен мрак, изпълзяхме през капака на пода… и видяхме кървавата баня. — Изражението му бе уморено. — Намерих убежища за децата, но знаех, че тази „армия“ ще се върне и ще избие още от нас, ако не бъде спряна. Не ги интересуваше нито разум, нито милосърдие. Затова аз ги спрях… с техните собствени методи. — Той подсмръкна. — После Светият престол реши, че мога да бъда по-полезен за църквата… по друг начин.
— Изглежда ти иде отръки — подхвърли Торн.
— Приключвам тези неща бързо. Мразя насилието и насилниците.
— Кой те обучи?
Той вдигна рамене.
— Както ти сам каза, изглежда имам дарба за това. Бях обучен от мои предшественици. Но истината е, че нямах нужда от много тренировки.
— Обзалагам се, че е било така.
— А ти, господин Торн, помниш ли защо се посвети на спасяването на хора?
Артемис се усмихна на учудения поглед на Торн.
После погледна отново към вратата и истински се засмя.
— Да, господин Торн, зная доста за теб. Никога не влизам в битка, докато не опозная и другите участници. — Усмивката му бавно избледня. — Детектив и войник, ти си спечелил Сребърната звезда, защото си изнесъл четиринадесет от твоите момчета под неприятелски огън. После, макар и ранен, си насочвал артилерийския огън, който накрая спасява целия ти полк. Бил си най-добрият патрулен полицай в Лос Анджелис, след това детектив по убийствата, получил осем похвали за храброст. — Той оглеждаше внимателно Торн. — Помниш ли какво те накара за пръв път да вземеш оръжие в ръка?
Този въпрос и Торн си беше задавал, но не бе стигнал до отговор.
Оръжията и насилието май бяха единственото, което познаваше. Най-ранните му спомени бяха от тренировки по карате, бокс и борба. Вторият му баща го малтретираше и Торн отрано се научи да се защитава, сам да превързва раните си, да ги крие, да устоява на страданието без медицинска помощ, подкрепа или любов.
Не прекаляваше със самоанализата в търсене на причини. Знаеше, че между задаването на въпроса и получаването на отговора винаги има мъглива зона и се отказа да търси. А след известно време това престана да го интересува.
Беше посветил живота си на това да спасява своите другари войници, потиснатите, слабите, безпомощните и обречените. Изпитваше съчувствие към тях. Знаеше, че е постигнал нещо. Но наистина не разбираше откъде идва това съчувствие и не смяташе, че някога ще открие отговора.
Донякъде завиждаше и се възхищаваше на асасина. Сигурно беше умиротворяващо да си наясно защо си станал такъв.
Торн обаче много добре знаеше защо чака и другите тази вечер. Но ако те по някакъв начин застрашаваха неговото семейство… тогава възможностите не бяха особено привлекателни.
Той огледа първия етаж. Нищо. Часовникът продължаваше да тиктака.
Нищо.
С типичния тон на свещеник Артемис каза:
— Господин Торн, Бог не товари сърцето на човека повече, отколкото то може да понесе. Бог планира и всяка наша стъпка. Той не иска от нас да разбираме, а ние и не можем. Единственото, което иска от нас, е сърцата ни да останат чисти, а Той да ни води.
Торн въздъхна дълбоко. Присви очи и погледна нагоре към невидимата част от коридора.
— Ще дойде — промърмори Артемис, — само търпение…
Торн го погледна.
— А щом дойде?
— Тогава ще танцуваме с дявола.
— Това е всичко, Тейлър.
Рязко отдаване на чест, което щеше да го прати за десет години в карцера на всяко уважаващо себе си военно учебно заведение, беше единственият отговор и Тейлър си тръгна.
Кейхил се изненада, че професорът не го уплаши, макар че би трябвало.
Този човек имаше славата на титан дори сред най-изтъкнатите интелектуалци. Преподаваше в Принстън, Харвард и Йейл. Беше защитил докторати по антропология, египтология и теология. Преди две години негова книга спечели „Пулицър“. Доколкото знаеше Кейхил, тя анализираше „приликите в страха от Бог“ между древните култури.
Да, Кейхил беше проверил Адлър, за да се увери, че той може да им помогне или че поне няма да влоши положението. Шерифът откри, че професорът е роден през двадесетте години в Плимут, Англия, и е израснал в Кеймбридж. Завършил Тринити Колидж с първия си докторат на петнадесет години, а по-късно получил и много други степени. Той беше учен с международна известност, смятан за един от най-големите мислители в своята област. Но в каква точно област работи Адлер, беше трудно да се определи.
Някои я наричаха революционен дял на психологията и социологията, който изследва човешките страхове от неизвестното, смъртта и Бога. Цял живот професорът се беше занимавал с изследването на феномена самота и скритите мотиви на политическите и религиозните институции. И макар да не ги осмиваше и осъждаше, той сваляше фалшивото лустро на благоприличието, което тези организации изграждат, за да оправдаят по-дълбоки и скрити, понякога дори неосъзнати мотиви.
Работата му представляваше опит за обединение. Разкриването на скритите мотиви на човека трябваше да води до солидарност, а не до разделение. Но за успехите си професорът беше платил висока цена. Непрекъснато го нападаха политически и религиозни групи, които яростно защитаваха предразсъдъците си. През последните години Адлър се занимаваше повече с окултното, отколкото с наука, макар Кейхил да смяташе, че професорът отдавна бе превърнал окултното в наука.
Шерифът беше почти сигурен, че може да се довери на възрастния мъж. Той имаше врагове навсякъде и не беше свързан специално с някой университет или научен институт. Освен това беше специалист по древните хора и праисторията, а интуицията на Кейхил му подсказваше, че си имат работа с нещо дори още по-старо. Така че професорът може би щеше да прояви личен интерес и да вземе работата присърце.
Докато го проучваше, Кейхил се отказа да чете списъка със степените му: докторат по това, докторат по онова, член на най-различни научни дружества по теология, антропология, психология и така нататък, и така нататък. Странното беше, че Адлър нямаше постоянна катедра, въпреки че беше почетен професор в Йейл, Харвард, Кеймбридж и още няколко университета. Макар и пенсиониран, заради големите му способности като автор и редактор той си оставаше почетен председател на редколегиите на десетина научни списания. Кейхил стигна до извода, че никой не го държи на постоянно място, защото не можеха да си го позволят. Което беше още една причина да се спре на него.
Тъй като не принадлежеше към някой университет и не трябваше да разработва учебен курс, професорът нямаше и „екип“, който да документира изследванията и трудовете му. Това беше подробност, която много зарадва Кейхил. Последния път, когато в Салем бяха идвали изследователи, те сякаш бяха излезли от филма „Ловци на духове“.
Това се оказа едно злощастно приключение и Кейхил отпрати целия екип. Направи го, след като те започнаха да рушат стените на един стар санаториум от последните дни на Гражданската война.
Санаториумът беше известно място за срещи с духове и за него винаги се бяха носили ужасни истории. Самият Кейхил беше израснал край него, но никога не бе виждал нещо необикновено. Затова реши, че някои хора, за разлика от него, просто си падат по истории за привидения.
Но четиринадесетте човека, убити в къщата на Торн, не бяха измислица и Кейхил усещаше, че е дошло време да открие някои твърде закъснели отговори. По-рано през деня бе изброил аргументите си: Торн беше корав мъж, на когото не му се привиждаха лесно призраци. Той знаеше как да запази спокойствие, как да защити семейството си, ако нещата с някой сатанински култ излязат извън релси. И очевидно нямаше намерение да напусне. Жена му изглеждаше достатъчно силна, а нейната религиозност можеше да й даде допълнителна устойчивост срещу призраците. Включвайки професора, Кейхил можеше само да спечели. А и тайно се надяваше, че той може да открие по-задоволително обяснение на убийствата от досегашното.
Разбира се, Торн беше най-важният фактор. Той беше детектив от световна класа и разполагаше със съвършеното местопрестъпление — собствения му дом. С малко късмет можеше сам да разкрие всичко. Ако професорът можеше да му помогне — още по-добре, размишляваше Кейхил. Нямаше нищо лошо в това да си наредиш добре картите. А ако накрая Кейхил останеше само с това, с което разполагаше и сега, поне щеше да знае, че е направил всичко възможно. Може би някои тайни трябваше да си останат неразгадани.
Професор Адлър се усмихна.
— Чувал съм за подобни неща в някои части на Африка и Източна Европа. Там те не са така необичайни, както може би си мислите. Всъщност балтийските страни и планинската част на Либия преливат от приказки за зомбита и ходещи мъртъвци.
— А вие какво мислите? — попита Кейхил. — За ходещите мъртъвци.
— О, има всякакви теории — отговори Адлър, без да се притесни от въпроса. — Някои смятат, че става въпрос за електрическо изместване.
Ако Кейхил беше шериф на Бонвил, Невада, вероятно нямаше да знае какво е „електромагнитно изместване“. Но като началник на правоохранителните сили в Салем, Масачузетс, той можеше да изнесе лекция на тема Теорията на относителността толкова добре, колкото и шофьорът на Айнщайн, който бил принуден да я слуша поне хиляда пъти. Кейхил не знаеше какво всъщност означава електромагнитно изместване, но терминът не му беше непознат. Той вдигна широката си длан, загрубяла и твърда като дъска.
— Професоре, хайде да си поприказваме малко.
Без много церемонии Адлър хвърли кашмиреното си палто на един стол, докато Кейхил гледаше през прозореца. Откакто Торн беше открил скелета, температурата бе паднала с тридесет градуса в пълен разрез с прогнозата за времето. Освен това навън беше невероятно тъмно. Ако времето се задържеше такова и дъждовният фронт стигнеше дотук, управлението щеше да има много по-големи проблеми от прекъснати електрически кабели. А последното, което му трябваше по време на сериозно разследване, бяха проблеми с пътищата.
— Професоре, извинете ме за минутка — каза той и натисна един бутон на телефона си. — Шърли?
Интеркомът замига.
— Да, шерифе?
— Звънни в метеорологичната служба и поискай последните данни. Ако ще вали сняг, звънни на Пити в гаража и му кажи да извади веригите за колите. Искам да звъннеш и на Том Хъмфри в Муус Лодж и да му кажеш, че може би ще имаме нужда от всъдеходи, за да карат лекарите и сестрите на работа и до вкъщи. Той знае за какво става дума. Има списък с доброволци.
— Разбрано.
Кейхил водеше един спокоен кораб и искаше да си остане така. Хората му се обличаха елегантно и спретнато — така се засилваха моралът и самоуважението. Той бе научил този психологически трик, докато беше в армията — ако се чувстваш добре, се биеш по-добре. За него това беше достатъчно основателна причина. Съобразяваше се обаче и с областната комисия, непрестанно загрижена за „доброто име“ на Есекс Каунти, с която трябваше да поддържа добри отношения, ако искаше да го финансира.
Щом приключи, Кейхил се облегна назад в стола си и огледа професора по-внимателно.
Адлър седеше удобно и спокойно с кръстосани крака и триеше в коляното си кафява мека шапка в стила на 40-те години. Той се усмихна любезно.
— Е, с какво мога да ви помогна?
— Ами — започна Кейхил и спря. — Наистина не знам откъде да започна.
— Просто опитайте.
Шерифът кимна.
— Добре. Имам един изчезнал скелет, обитавана от духове къща, дузина мъртъвци и други, които скоро също може да умрат. Тук суеверията са във война с религията. Не съм сигурен, че хората ще действат разумно. Може… да се развълнуват и да убият някого, просто защото не вярва в същото като тях.
— Това се случва много по-често, отколкото си мислите, шерифе. Проучвам го през целия си живот.
— Знам. И аз смятам, че се случва често, професоре. Но не искам да се случва тук. — Кейхил присви очи. — Казахте, че сте чували за ходещи скелети. От някой нормален човек ли?
Адлър си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Остана втренчен в пода пред себе си. После погледна Кейхил право в очите.
— О, съвсем нормален — заяви той. — А и съвсем умрял.