Магьосникът

10.

Торн вече разбираше как звукът от капеща вода можеше да докара човека до лудост, която бързо се превръща в умопомрачение.

Сети се за японското изтезание с капеща вода и реши, че в началото човек вероятно не усеща нищо. Но след няколко дни ударът на една-едничка капка със сигурност действа като промушване с нож. Запита се дали мъченията, предназначени за хората, са родени от човешки умове, или са вдъхновени от други сили… като тази тук.

Въпреки присъствието на асасина, заминаването на семейството му и останалите събития през този необикновен ден, Торн беше изненадващо спокоен. Според него причината бе в това, че се беше отказал от всяка надежда за почивка и сън и се бе подготвил за нощ, пълна с ужас и изненади. Затова нямаше как да бъде разочарован.

А може би всичко, което се бе случило, просто беше събудило бойния му инстинкт. Той не беше пенсионер достатъчно дълго, че да изгуби бойната си готовност. Това нещо в къщата малко го плашеше, но повече го ядосваше. Наум си пожела този… магьосник, или каквото там беше, най-сетне да започне представлението. И тогава се случи. Просто така.

В далечния край на всекидневната се отвори едно чекмедже.

Само.

„Внимавай какво си пожелаваш, защото…“

Торн насочи поглед към чекмеджето и внимателно го огледа. Увери се, че то не се беше отворило поради някаква обичайна причина.

„Не беше кой знае какъв ход“, помисли той.

— Не прави нищо — тихо каза Артемис. — Проверява ни.

— Защо?

— Изпитва нашата смелост.

— Ха — изръмжа Торн, — трябва да направи нещо по-впечатляващо от това.

— Ще направи.

Асасинът бръкна под палтото си и откопча кобура. Когато ръката му се появи, държеше глока, зареден с пълнител за петдесет патрона, както беше предположил Торн. Той никога не беше виждал такъв пистолет. Разбра, че тайните воини на църквата разполагат със собствена мрежа от оръжейници и специалисти и вероятно притежават няколко завода и оръжейни магазини. Така лесно можеха да купуват каквото искат, без да оставят документални следи и да уведомяват нагоре по командната верига.

По-вероятно е дори, размишляваше Торн, да нямат йерархична командна структура. Сигурно отговарят само пред един човек и толкоз. Не беше трудно да се проумее защо никой друг не ги контролира. Те бяха прекалено ефективни и опасни, за да се пренебрегне рискът да бъдат водени от неопитен командир. Самото им съществуване прекрачваше границата между религията и закона.

Рим разрешаваше да се използва сила само при крайна необходимост, папският престол бе издал и декрет срещу насилието, с изключение на случаите, когато то е единствена и неизбежна възможност. Торн предположи, че по-голямата част от работата на асасините е да предпазват хора, един вид телохранители. Сигурно рядко ги използваха за нападателни операции.

Скръц… скръц… скръц, скръц, скръц, скръц…

Нямаше предупреждение, но Торн не бе и очаквал такова.

Всички чекмеджета на писалището започнаха да се отварят и затварят едновременно, като шумно се блъскаха обратно само за да излетят отново навън. Торн чу тихите думи на Арамис сред тряскането на чекмеджетата.

— Не обръщай внимание — промърмори той. — То проверява нашата решимост.

— И как се справяме? — попита Торн.

— Повечето хора щяха да избягат с писъци от къщата. Няма съмнение, че то започва да се разочарова.

Торн изпръхтя и щракна предпазителя на помпата.

— Значи това плаши хората, а? — После се обърна към нищото. — Я се гръмни.

Най-горното чекмедже на бюрото полетя през стаята право към Торн. С всички неща в него то беше като тежък дървен снаряд. Не показваше никакви признаци, че ще се забави или отклони в своя полет и Торн почти изръмжа, когато протегна ръка и го хвана. Моментално се извъртя и го разби на малки черни късове в рамката на вратата.

Вкара един 12-калибров патрон в цевта и отново се съсредоточи върху писалището. Чу трясъци и от кухнята и тръгна натам.

Артемис прошепна напрегнато:

— Близо е! Не може да прави такива неща, ако не е съвсем близо!

Торн не чу добре асасина. Беше в кухнята, където чекмеджетата се отваряха и затваряха с трясък. От подредения от Ребека бюфет се вдигнаха цяла редица готварски ножове и насочиха назъбените си остриета срещу Торн.

Той раздвижи пръсти и усети хладния въздух по изпотените си длани. Примигна и се опита да повярва на очите си. Ножовете бавно се обръщаха към него. После един по един полетяха към тялото му. Той изруга от изненада, блъсна вратата и я затвори в мига, когато ножовете започнаха да се забиват до дръжката в дъбовата й облицовка. Останал без дъх, Торн рязко се обърна към асасина.

— Трябва да е наблизо, за да прави това, а?

— Да! — озъби се Артемис. — За да задвижи нещо, трябва да го вижда! Почти да го докосне! Силите му са ограничени!

Торн погледна към стъклените врати, които извеждаха на задната тераса, и забеляза нещо да се придвижва бързо към гората. Беше само едно бяло потрепване и той изобщо нямаше да го види, ако бе останало неподвижно, но то направи грешка.

Торн си спомни най-простото правило: стой неподвижен. Когато се криеш, никога не мърдай. Ако нещо може да издаде позицията ти, това е движението.

Той присви очи и се вгледа по-внимателно. Не се съмняваше, че е видял движение, колебаеше се какво се е движело.

— Хайде — каза той и тръгна към вратата. Нямаше нужда да поглежда назад, за да се увери, че асасинът е зад него. Той отвори вратата и пропускайки стъпалата, прескочи перилата и се приземи от метър и половина. Артемис направи същото малко по-встрани.

Торн приклекна и се взря внимателно в мрака.

— Видях го — прошепна той.

— Да — отговори Артемис. — Обсегът му е само десетина метра.

Стиснали здраво оръжията си, те потеглиха през полето към тъмната линия на гората.

Скрито зад тънките клони, то наблюдаваше двамата мъже от края на гората. После се обърна безшумно и навлезе по-дълбоко сред дърветата.

Не беше готово за пряк сблъсък. Още не се бе приспособило към този век и тези хора и реагираше дори по-бавно от последния път, когато го бяха събудили. А това бе много отдавна.

Да, вече беше освобождаван веднъж и почти беше успял, когато онзи проклет старец откри кой е. После се разбушува битка и старият последовател на юдейския Бог го вкара обратно в омразните вериги — единствения затвор на тази земя, който можеше да го задържи. Повече нямаше да бъде затварян. Вече бе призовал силите да обновят тази гнила плът, освен ако някой не го смаже напълно, не стрие костите му на прах и не я разпилее по вятъра.

Достатъчно голяма сила можеше да го убие. Подобно на всяка друга, и тази плът подлежеше на унищожение. Но техният страх го беше спасил.

Преди триста години, когато го освободиха за първи път, бяха усетили слабото му място и можеха да го унищожат, като го приковаха с вериги за стената. Стига да го бяха заровили достатъчно дълбоко, за да не бъде открит отново.

Не, той не беше неуязвим, както те погрешно повярваха, но бе използвал страха им, за да съхрани малкото останала кръв в този разложен саркофаг от плът и кости и да се запази жив.

Той винаги отдаваше дължимото уважение на тези, които го заслужават, и призна, че старият пуритан имаше свръхчовешка сила и смелост. Наистина, старецът притежаваше мрачната, предизвикателна смелост на „Законодателя“, който служеше на Бога на робите и ги поведе към тяхната Обетована земя.

В съзнанието му се появиха омразните образи на белобрадия Законодател и отвратителния му брат и той изръмжа, разтърсвайки глава, за да ги пропъди. Но споменът не избледня. Той още можеше да види как братът удря пустинята с тоягата си и превръща прахта в насекоми.

Чудесата на Мойсей воюваха срещу неговата черна магия, а той му отвръщаше деяние по деяние: змии, кръв и напаст от жаби. Но щом по-големият брат, Аарон, удари земята и превърна прахта в живи същества, изведнъж силите му отказаха. Той не можа да повтори това ново деяние. Силите не му бяха изневерявали никога преди.

Не… никога преди Мойсей.

Да… великият Мойсей, който побягна като престъпник и се завърна като скитащ овчар само за да замине отново с цял народ под пурпурния си плащ.

Никога не си беше представял, че някой може да е неподвластен на магията и да оцелее от яростта му, като презре неговите заклинания, фокуси и проклятия.

Преди да се появи Мойсей, той беше унищожавал всеки, който му се бе противопоставял. Изгубил им беше броя.

С мощни заклинания и проклятия опита да изтощи и него, но те нямаха никакво въздействие над пророка. Затова смени тактиката и нападна семейството му. Но и това се оказа безрезултатно и той осъзна, че Законодателя е издигнал около тях защитна преграда. Накрая опита да подбуди хората да се разбунтуват срещу своя Пророк, но магиите му предизвикаха само вяло мърморене.

Магическата му мощ се обезсили, щом се изправи лице в лице срещу Мойсей. Единствената му утеха беше, че Аменхотеп II, фараонът, който се противопостави на Законодателя, лесно се поддаваше на контрол. За негов късмет.

Ако в този черен час Аменхотеп по някакъв начин го бе подразнил, той просто щеше да убие Сина на Ра със същата лекота, с която го беше издигнал на трона. Но младият фараон беше покорен и прилежно изпълняваше заповедите му. За разлика от Рамзес, който едва-що качил се на трона, бързо се самозабрави и се наложи да бъде унищожен, преди да навърши двадесетата си година.

Докато мислеше за амбициозния, но заменим Рамзес, щракна с пръсти — той не беше загуба. Можеше да си направи фараон с лекотата, с която превръщаше мъртвата материя в змия или изсмукваше жизнената енергия на горските обитатели само като минаваше покрай тях.

Той си спомняше хълмовете добре, защото при него всички физически сетива на човека — зрението, слухът, силата и паметта, бяха по-силни, за да може по-добре да боготвори своя бог — Сет, Върховния Бог на Мрака, Владетеля на Подземния свят. Човеците го наричаха Сатана, Белиал, Велзевул, Дявол… Толкова много имена…

Смешно му беше на какво се кланят египтяните. Той остави хората да боготворят Пта, Амон, Мут, Хор, Озирис или Тот. Те обожествяваха бика, кравата, чакала, ястреба, крокодила. Или си правеха идол от парче дърво или камък и го почитаха, макар той да не можеше да яде, да вижда, да ходи или дори да слуша.

Щеше да бъде забавно, ако не беше толкова трогателно.

Но нямаше съмнение: Богът на робите, Богът на Мойсей, бе най-могъщият от всички богове. Мойсей го доказа, когато три дни не позволи на Ра да се появи в небето и цялата страна потъна в толкова гъст мрак, че можеше да се усети физически. Въпреки това робите имаха светлина през деня и палеха свещи през нощта.

Да, тогава разбра, че Богът на Мойсей е по-силен от Сет, но няма полза от силата там, където побеждава невежеството.

Израилтяните бяха обречени, защото бяха слепи за силата, която беше на тяхно разположение. Точно както неговия собствен народ, египтяните, бяха обречени, защото не познаваха дълбоките сили на магията на Сет.

— Глупаци…

Гърленият му смях наподобяваше ръмжене.

— Бяхте обречени да бъдете победени от роби…

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че мъжете не са го последвали в гората. Щеше да усети с лекота и най-внимателното преследване от хора, така както би чул носорог, втурнал се срещу него през изгорените от слънцето тръстики край Нил.

Но подчинявайки се на импулса за самосъхранение, се обърна да провери.

Нищо…

С презрителен поглед към къщата и мъжа, който още клечеше в края на полето — да, ще те запомня той се обърна към мрака, който се бе превърнал в негов дом.

И изчезна.

Прегърнала Антъни през раменете, Ребека втренчено гледаше сгряващия сърцето огън, който мъжете в черни одежди толкова любезно напалиха за нея и децата.

Не беше ги молила за това. Мъжът просто влезе в стаята, погледна ги, сгушени на дивана, наведе се и след минути стаята се окъпа в уютно кехлибарено сияние. Той се изправи, усмихна се кротко и каза:

— Нашият командир е с твоя съпруг. Уверявам те, че той е в безопасност.

Ребека наведе глава:

— Благодаря.

Мъжът си тръгна тихо, както беше дошъл. И тя се досети, че безшумното придвижване и постоянното усилие да не се набиваш на очи до такава степен бяха станали част от техния живот, че те го правеха дори когато не беше необходимо.

Този човек можеше да прекоси пълна с хора стая, без никой да го забележи. Останалите бяха същите. Просто идваха и си отиваха без шум и без да привличат внимание. Не я гледаха в очите, не я доближаваха, никога не се движеха бързо, не издаваха посока или намерение. Бяха безинтересни като закачалка за дрехи.

Изглеждаше лесно, но Ребека знаеше, че това е цяло изкуство. Беше виждала Торн да прави същото. Нахлупваше шапката над очите, слагаше слънчевите очила и просто… изчезваше. Внезапно ставаше толкова безинтересен и скучен, толкова безличен, че човек никога не би го погледнал втори път. Но ако пожелаеше, би могъл да поеме контрол и над най-заплетената ситуация със своя гръмлив глас и изражението „не взимам пленници“. Огънят бе започнал да я приспива, когато монсеньор Де Марко влезе тихо в стаята. Спря на прага с кръстосани на гърба ръце. Тя почувства погледа му и вдигнал очи с лека усмивка.

— Заспаха — прошепна. — Благодаря.

Монсеньорът се усмихна в отговор.

— Утре ще се чувстват още по-добре. Сигурен съм, че им осигурихме достатъчно занимания за отвличане на вниманието и няма да им остане време да се страхуват.

— Можеш ли… — Ребека направи пауза, защото не знаеше какво точно да попита — … да ми кажеш какво става?

Свещеникът наведе глава и пристъпи по-близо до камината. После вдигна ръка и се опря на перваза.

— Госпожо Торн, честно казано, и аз не знам.

— Наричай ме Ребека.

Де Марко се усмихна и кимна отсечено.

— Ребека, не знам нищо със сигурност. Нямаше да се тревожим толкова, ако знаехме защо нашият помощник-свещеник направи опит да се самоубие.

За Ребека това бе нова информация и проблясването в очите й го показа.

— Да, шокиращо е — тихо продължи Де Марко. — Но ти имаш право да знаеш — за теб, за съпруга и за децата ти може би съществува заплаха. — Той вдигна очи към тавана. — Няма да ти направя услуга, ако скрия истината от теб. Ако бяхте останали в онази къща, щяхте да сте в сериозна опасност.

— Да, това и аз разбрах — отговори Ребека. — Монсеньор, забравяш, че съпругът ми беше полицай. Свикнала съм да усещам опасността. — Тя замълча. — И страха.

Думите й заинтригуваха монсеньора.

— Макар току-що да се запознах с твоя съпруг, той не ми прилича на човек, който лесно се плаши.

— За себе си не се плаши, но познава страха. — Тя замълча за момент. — Когато Антъни падна и клон прониза белия му дроб, Майкъл се изплаши, че можем да го изгубим. Закарахме го в болницата, лекарите казаха, че ще живее, но въпреки това Майкъл остана до леглото му пет дена, докато не се увери, че детето ще се оправи. — Тя въздъхна дълбоко от спомена. — Ако съпругът ми усети, че децата са в опасност… по-добре се махни от пътя му. Няма да го каже два пъти. И изобщо няма да моли… не и когато са замесени децата.

Де Марко кимна.

— Аз също имам смели мъже, които се заклеха да бранят теб и децата с цената на живота си.

Ребека погледна към вратата, през която бе изчезнал мъжът в черни одежди.

— Асасините?

Монсеньорът я гледа втренчено дълго време и накрая кимна едва забележимо.

— Така си и помислих — каза Ребека, докато се отпускаше под въздействието на топлината от огъня и успокоителното присъствие на монсеньора, който изглеждаше толкова… неофициален в тези мигове на близост. И докато се отпускаше, почувства една сълза, дошла сякаш от нищото, да се търкулва леко от окото й. Тя не издаде звук и не направи движение, които да разкрият страх или болка, но монсеньорът разбра. Той заговори с глас, изпълнен със сила и увереност:

— Съпругът ти не е сам срещу това. В момента най-силният и смелият, най-умният от всички асасини е до него. А преди изгрев ще дойдат и други. Всички те са мъже с непоколебима решителност, въоръжени с умения. Едно древно зло се е събудило. — Монсеньорът се смръщи и се втренчи в пламъците. — Църквата се е сражавала с този демон и преди. Но това е последната битка, защото този път ще го премахнем напълно от лицето на земята. И капка кръв няма да остане от него. Ще го унищожим така, че дори спомен няма да остане.

Ребека избърса лявото си око с ръкава на ризата. После лекичко помилва чорлавата глава на Антъни с мокра от сълзите ръка.

— Сигурен ли си, че можете да го спрете? — попита с неравен глас.

Монсеньорът кимна мрачно.

— Ще го спрем. Битката ще е дълга и ще ни струва скъпо. Не всички от нас ще оцелеят. Но накрая то ще бъде победено, както е било побеждавано и преди.

— Откъде знаеш, че можете да го победите?

— Защото Господ, Съдник на цялата земя, няма вечно да страда от богохулството му срещу Светия Дух. — Изражението на Де Марко стана още по-мрачно. — Да… има глава, върху която трябва да падне наказанието… и час на избавлението… когато огромната му сила ще бъде недостатъчна, за да победи Божия гняв.

— Какво представлява то?

— Мерзост — отговори монсеньорът с неочаквано избликнал гняв. — Чудовищна останка от чудовищен век, същество с такава дяволска сила, че прояви неуважение дори към Мойсей, като копира чудесата на Всемогъщия. Вярно, някога е било човек, но чрез тайни, изгубени заедно с един отдавна мъртъв свят, се е превърнало в нещо много повече. Не знаем как призовава силите, които вика. Не знаем как постига тъмните си цели. Много неща не знаем. Но знаем едно — то може да бъде победено. Знаем, че мечът сече и в двете посоки и че може да изгубим мнозина от нашите храбри братя в тази битка, но накрая ще го победим.

Ребека примигна.

— Звучи… като някакъв демон.

— Някога е бил египетски магьосник — сбръчка чело Де Марко. — Но точната дума за това… това нещо е толкова ужасна, че е била изтрита от всички древни ръкописи на Египет и Израил. — Той замълча за малко. — Очевидно египтяните са се страхували от него дори повече от евреите.

Мълчание.

— Защо са се страхували от него? Не е ли бил египтянин?

Монсиньор Де Марко вдигна рамене.

— В интерес на истината не знаем със сигурност нито откъде е — дошъл, нито неговото име. Имаме подозрение… една стара църковна легенда, но няма начин човек да е сигурен. — Монсеньорът отново се загледа в пламъците и след малко се сепна.

— Извинявай, замислих се. Ще помоля майката игуменка да дойде и да се погрижи за вас. Ще се свържа и с моите хора, за да се уверя, че всичко в дома ти е наред. Утре семейството ви отново ще се събере.

— Благодаря ти — каза Ребека, усещайки как умората я обгръща. Не беше далеч от неспокойния сън. Но по-добре неспокоен, отколкото никакъв.

Майкъл не беше вярващ и макар да го беше подтиквала да се присъедини към църквата, но без да го тормози и мърмори, той просто отказа. Тя се почуди за миг дали, когато се изправи срещу истинско зло, сърцето му няма да се отвори за нещо по-голямо, но тази мисъл бързо беше засенчена от отчаяна надежда…

Надеждата, че той няма да загине в сблъсъка.

Торн бе приклекнал неподвижно в края на гората, а Артемис беше до него.

Рамо до рамо се взираха в черната полунощна тишина. Нищо не се виждаше. Не можеха да различат дори огромните стволове на издигащите се в небето дъбове.

Торн не бързаше да се раздвижи. Предпочиташе да клечи тук, наблюдавайки, преди да излезе в непозната територия срещу враг, когото още не беше проумял. Сигурен бе, че асасинът разбираше природата на това нещо, но Артемис не беше от най-многословните. Той не отмести очи от края на гората, когато прошепна:

— Какво е това нещо?

Артемис не каза нищо.

— Стига игрички. Може ли помпата да го повали?

Шепотът на Артемис едва се долавяше:

— Не съм специалист по тези неща, но смятам, че е магьосник, оцелял през вековете чрез черна магия. Трябваше да е умрял преди векове, но знае стари тайни… тайни, изгубени за света от хиляди години. Неговият вид вече не съществува. — Настъпи малка пауза. — Сега сме само ние и той.

Асасинът хвърли едно око на пушката помпа на Торн.

— Не мога да кажа дали нашите оръжия ще го спрат. Когато е изморен, е по-уязвим. Но първо трябва да изтощим магията му. Торн, магията е действителна сила и ние не знаем нейните граници. Съществува и „лечебна магия“. С нея той може да ускори своето оздравяване, за да се спаси. Но все пак има някаква граница.

— Магьосник — промърмори Торн, докато се взираше в мрака с присвити очи. Той хвърли поглед към Артемис.

— Колко патрона имаш?

— Колкото мога да нося.

— Добре — отговори Торн, — но достатъчни ли са да убият онова нещо?

Вдигане на рамене.

Торн се намръщи.

— Бих почакал още, но така или иначе трябва да го направим. Да тръгнем след него и да си опитаме късмета.

Той се изправи.

Артемис го хвана за рамото.

— Нямаме светлина! — Той посочи към дърветата с глока. — Това е неговият свят! Там може да се случи всичко! Той манипулира материята! Видя го със собствените си очи!

— Имаш ли по-добър план? — изсъска Торн.

Асасинът се огледа. Наоколо нямаше нищо, освен клони и мъртви листа.

— Имаме малко предимство, но мисля да почакаме до сутринта. Може би силите му не са толкова големи на светло. Тогава ще…

Фаровете осветиха оградата и двамата се извърнаха едновременно.

Алеята за коли се спускаше надолу по хълма и представляваше дълга асфалтова лента, която завършваше в кръгъл павиран паркинг точно пред къщата. На Торн му трябваше секунда да разпознае марката на колата по фаровете. После зърна сребърната звезда на шофьорската врата.

— Това е Кейхил — промърмори той и погледна към гората. — По-добре да влезем вътре, защото ако не ни открие, ще почне да търси наоколо. Не искам нещата да излизат от контрол.

Артемис нямаше възражения и тръгна след Торн. Внимателно се промъкнаха до задния вход на къщата. Вече бяха вътре и Торн точно издърпа четирите ножа от вратата и ги хвърли на кухненския плот, когато нетърпеливото чукане на Кейхил заеча из къщата.

Един бърз поглед потвърди, че Артемис вече бе седнал в далечния ъгъл като стар приятел, който се е отбил на гости. Торн облегна помпата на стената и тръгна към предната врата, защото Кейхил вече почти блъскаше по нея.

— Добър вечер, Кейхил — каза Торн и забеляза високия мъж с вид на политик до него. Човекът се поклони със старомодна любезност, стиснал меката си шапка в ръка.

Торн му отговори с кимване.

— Приятно ми е.

После се обърна и влезе вътре. Кейхил не се нуждаеше от покана. Влязоха. Шерифът затвори вратата и не само я заключи, но си направи труда да пусне резето и да сложи веригата.

Влязоха заедно във всекидневната. Когато Торн се обърна, видя неподвижния Кейхил, втренчен в Артемис, който му кимна сдържано.

— Ха — изсумтя Кейхил, — тук става все по-весело. Кого още чакаме? Папата?

Лицето на Торн остана безизразно.

— Какво искаш, шерифе?

Кейхил оглеждаше разбитото чекмедже.

— Какво му се е случило на това?

— Заяде.

— Хъм — беше коментарът на Кейхил, който тръгна към възрастния мъж. — Показвах на професор Адлър областта, малко нещо като връзки с обществеността. Случайно му споменах какво, си открил в мазето си и той пожела да го види. Занимава се с археология, легенди и такива работи. Разбира се, ако нямаш нищо против.

Торн погледна Адлър. Възрастният мъж беше олицетворение на научното търпение и любезността. Съмняваше се, че Кейхил, а в интерес на истината и всички останали, осъзнават каква информация може да им предложи професорът. Торн реши, че възрастният човек ще им бъде полезен.

— От теб зависи — повтори небрежно шерифът. — Просто помислих, че може да се почувстваш по-добре, като разбереш колко е старо това нещо.

— То изчезна.

— Да, станало и си тръгнало. — Кейхил посочи към професора. — Казах му.

Адлър не се засмя. Внезапно на Торн му се прииска да го беше направил. Без да поглежда към Кейхил и без да го е грижа какво ще си помисли той, Торн взе пушката. Артемис каза от стола:

— Аз ще остана тук.

Торн се обърна към Кейхил:

— Готов ли си?

— За какво ти е помпата?

— Заради плъховете — измърмори Торн и погледна към учения. — Готов ли сте, професоре?

— На вашите услуги.

— Тогава да тръгваме.

Торн бутна вратата към кухнята, като много добре знаеше, че Кейхил няма да пропусне дупките от ножовете.

— Да не си тренирал? — попита той.

Следата от нож си е следа от нож, размишляваше Торн. Няма смисъл човек да я отрича или представя за нещо друго. Кейхил не е глупак.

— Бяха си тук — отговори той, докато се насочваше към вратата за мазето. — Просто си пропуснал да ги забележиш преди. Аз също. Вероятно наследство от предишните собственици.

Торн отвори вратата към мазето и се вгледа в тъмнината. Прииска му се да вкара патрон в цевта, но дисциплинирано си напомни, че там вече има един. Посочи към масата. Върху нея стояха изправени шест фенерчета. Той положи усилие да звучи спокоен, както обикновено, и каза:

— Вземете си по едно. Светлината е доста слаба.

Миг по-късно се спускаха по стълбите и Торн усещаше как с всяко стъпало въздухът става все по-студен, а тъмнината още по-непрогледна и гъста. Имаше усещането, че може да я докосне.

Потната му ръка стисна по-здраво пушката помпа.

Беше се случвало и преди.

Много, много отдавна… и преди се беше случвало.

Не, това не беше първият път, когато временно го възпираха. Преди двеста години онзи амишки18 старец и безстрашният авантюрист пуритан се бяха изправили срещу него, въоръжени единствено с примитивната си вяра, саби, факли и пушки.

Ако беше предвидил истинските измерения на тяхната смелост и способността им да обединят обърканите жители на града, щеше да убие първо тях двамата.

Това беше първата му грешка. Но тя се превърна в последна.

Това, че беше погребан цели три хиляди години, бе притъпило бойните му инстинкти, затова не разбра веднага каква опасност представляват. Да, беше направил класическа грешка: започна да действа, преди да е опознал своя враг — грешка, която нямаше да повтори. Този път щеше да открие най-силните и да ги премахне първи. Едва след това щеше да подчини робите.

Кръвта на фермера му беше дала достатъчно сили да призовава малки магии. Магии, които биха изглеждали смешни срещу Мойсей. Но сега поне беше достатъчно силен, за да проучи врага си.

Вече знаеше, че трябва да ги убие, но инстинктът му подсказваше, че ще се окажат трудна плячка.

Той си напомни, че всеки човек — наистина всеки човек, може да бъде пречупен. И Артемис, и онзи, когото наричаха Торн, можеха да бъдат пречупени.

Той искаше да осъществи плана си, като избегне дългата и болезнена борба.

Опознай врага си…

Артемис беше предвидим. Той беше свещеник и воин на еврейския Господ. Другият, Торн, представляваше известна загадка. Не изглеждаше кой знае колко сериозен противник, но и пуританът авантюрист преди двеста години не приличаше на такъв. Едва когато го прониза със сребърна сабя, той осъзна опасността.

Винаги използваха сребро, а той не знаеше защо силите му не действаха срещу този проклет метал.

В това нямаше никаква логика. Той можеше да превърне парче дърво в дракон. Можеше да преобрази водата в кръв. Можеше да обърне течението на Нил, да призовава армии, зверове и демони. Но не можеше да надвие силата на среброто.

Спомни си скинията19 на Мойсей. Колоните от ситим20 бяха покрити със злато, но имаха сребърни вдлъбнатини за прътите със златните куки, които държаха булото над Светая светих и Кивота на завета.

Колоните в палатката и скинията бяха върху основи, изковани от сребро. Нито една от тях, както и носещите греди, не бяха заровени направо в пясъка. Всички бяха вкарани в здраво изработени сребърни основи, въпреки че среброто не притежаваше величието на златото.

Бяха използвали само сребро за основите и за куките с булото, което символизираше Месията. И за да бъде посланието напълно ясно, булото се спускаше до земята. По този начин показваше, че Месията е мостът между небето и земята.

Познай своя враг? Да, той познаваше своя враг. Вероятно разбираше юдейския Бог по-добре от самите юдеи и признаваше, че ЯХВЕ е по същество непобедим.

Но народът му бе уязвим, защото не следваше изцяло Неговата сила и не владееше пълното познание. Това можеше да стане, стига да го бяха търсили така, както удавникът търси сламка.

Най-голямото му предимство бе това, че те нямаха представа за своите възможности. Затова той избягваше прекия сблъсък. Нека го мислят за привидение, таласъм, гном или друг жалък образ от смешната им космология. Защото, ако им разкриеше истинската си същност, той неизбежно щеше да потвърди и съществуването на техния Бог. Затова беше по-добре да минава за продукт на тяхното суеверие и самозаблуда.

Той се засмя.

Да, ще бъде всичко друго, но не и това, което е в действителност.

Опита се да не мисли за това, че юдейският Бог би могъл да отслаби силата му. Добре помнеше как не успя да изравни резултата с Мойсей, щом Аарон удари земята с тоягата си и прахта се превърна в комари. Той се опита да повтори чудото, но юдейският Господ му отне силата.

Яхве беше противник, когото трябваше да уважава и от когото трябваше да се страхува. Възможно е да уважаваш онова, което мразиш.

По непонятни причини определени предмети, реликви и хора бяха извън: обсега на неговата сила. Те бяха някак си „оградени“ от Стареца и толкова далеч от неговото влияние, колкото бяха звездите. Срещу тях той разполагаше само с човешка сила. А срещу онзи въоръжен със стомана пуритан, майстор фехтувач на своето време, тази сила се беше оказала недостатъчна.

Може би с времето щеше да се възстанови напълно, но трите хиляди години в гроба дадоха своето отражение. Беше се впуснал глупашки напред, пиян от възторг, че е свободен, и твърде късно разбра, че е възкръснал в странна и чужда страна.

Бързо научи езика им, докато ходеше невидим сред тях — беше си детска игра. После се появи нуждата и той започна да се храни с тях, взимайки кръвта им, за да се възстанови напълно.

Не бе очаквал бунта, който предизвика, но битката започна веднага.

Старият беше повел хората от града точно както Мойсей водеше робите — неумолимо, внушително и безстрашно. После пуританът обедини сили със стареца и в неговото отслабено състояние двамата заедно му дойдоха в повече.

Но сега можеше да започне отново.

Този път нямаше да направи същите грешки. Първо щеше да ги изпита, да проучи способностите им, дълбочината на вярата им. Щеше да опознае техните оръжия. Да проучи реакциите им. Щеше да ги подложи на изпитание и да разбере кой е мъдър и кой смел. А ако някой заподозреше кой е той в действителност, щеше да умре.

Стоеше прегърбен от слабост на края на гората. Дрехите на фермера едва му ставаха, но засега бяха достатъчни.

Хвърли поглед към господарската къща, не я помнеше същата отпреди триста години. Сигурно бяха построили тази модерна сграда върху могилата, в която го бяха погребали. Спомни си къде бяха заровени последователите му…

Входът към пещерата беше по-различен от преди. Беше малък и почти скрит зад ствола на непознато дърво, израсло на склона на планината. Въпреки това той различи в нощта абсолютния мрак на тунела зад стената и разбра, че той ще го отведе при съкровищата, оръжията и неговите хора…

Силата му се завръщаше малко по малко. Чувстваше как се разширява и как скелетът се покрива с плът. Косата му беше израсла до раменете, а вдигнеше ли ръце пред лицето си, виждаше как ръцете и пръстите се изпълват със слоеве влажни мускули.

Смъртоносната диря, която беше оставил в гората, показваше откъде бе получил храната, за да изгради наново плътта си. Само да протегнеше ръка, и животът на птицата или животното ставаха негови. Можеше да прави така с всички, беше го правил през вековете. Само човекът беше неподатлив, затова трябваше да бъде убит физически… като фермера.

Да, Стареца беше създал човека различен от всички зверове на земята. Само човекът съзнаваше, че е нещо повече от плът, че живее и че ще умре. Само човекът осъзнаваше Бога.

Той застана на пет-шест метра от дървото и протегна ръце. После затвори очи и осъществи контакт с… него…

Преди да реши да премести дървото или самата планина, бе поразен от странното чудо на силата, която действаше чрез него. Никога не беше я разбирал напълно, макар тя да бе с него вече пет хиляди години.

Някога, преди хилядолетие, беше видял лицето си. Но разбра, че то е само маска. Затова се вгледа по-надълбоко и откри у себе си друго лице.

Така беше от столетия. Годините щяха да минават и най-накрая той щеше да зърне истинската си същност. Но с времето щеше да почувства, че лицето, което е видял, не е неговото истинско аз. И щеше да погледне по-дълбоко само за да започне цикъла отново… лице върху лице, маска върху маска. След толкова години най-после осъзна, че то никога няма да му позволи да разбере своята истинска същност.

Да… по някаква причина то беше решено да крие истинското му лице от него. Той не спори, не се оплака. То щеше да му дава сили, единствено ако му се подчинява. Той беше слугата, а то господарят.

Когато повтори чудесата на Мойсей, юдеите бяха потресени. На него му беше дадена сила, равна на тази на Законодателя, деяние по деяние, но накрая техният Бог просто го спря. Тогава, победен, той избра тактическото отстъпление, вместо да води обречена битка.

Но даде следната клетва: щом не може да победи проклетия слуга на юдейския Бог в открита битка, ще му отнеме народа, който Мойсей бе дошъл да спаси.

Той не можеше да повтори изумителните чудеса на Законодателя, но успя да спечели по-малки победи в пустинята. Малко по малко, със страх и объркване, бе изтощил Израил така, че нито един мъж или жена от това поколение не видя Обетованата земя, с изключение на Осия и Халев.

Те, като Мойсей, бяха непобедими, защото страхът им бе надвит от тяхната вяра. Вместо да се страхува, Мойсей се уповаваше на своята вяра. Отказваше се от страховете си, от хората, богатството, властта, от ужасяващите отговорности и се оставяше на Бог да го спаси. Господ никога не го подведе.

Магьосникът си напомняше, че страхът дава много добри резултати в съчетание с объркването. В собствената им Книга пишеше, че „ще разберат само част“ и никога цялото. Но той ги порази с деяние, което ограниченото им познание не можеше да си обясни, и те скоро забравиха всичко научено за доброто и злото в света.

Бяха уплашени и объркани, той ги беше докарал дотам. Вече можеше да започне да смесва страх, ярост и горчивина в съзнанията им.

Всичко, което се искаше от него, бе просто, да показва сила. А те не можеха да я разберат. Тя не се вписваше в техните догми, баналности, красноречиви молитви, в думите на пророците им.

Докато се страхуваха, понеже не разбираха тайните на този свят, той щеше да властва над тях.

Мислите му се върнаха към предстоящата работа. С всеки миг ставаше все по-силен и осъзнаваше надигащия се у него дух, който идваше от дълбините, където пространството и мракът не съществуват. Но той знаеше, че това е само още една маска. Нямаше нужда да разбира всичко, а и не искаше. Това беше неговата сила и не го беше грижа откъде идва, дали е нещо живо, или е просто изначална сила, която той се беше научил да впряга.

Дървото бързо започна да се накланя и нощта се изпълни със сухото пукане на изтръгващи се от земята корени. После то бавно рухна настрани с оглушителен тътен.

Той не изпита самодоволство и не се учуди, че си е върнал силата. Защото макар и затворен от векове, не си бе позволил да се отпусне.

Бе упражнявал способността си да се свързва със съзнанията на смъртните и причини смъртта на двете семейства, които неволно се бяха настанили над гроба му. При всяка смърт, независимо дали беше убийство или самоубийство, той поглъщаше част от енергията на хората — техните омрази, страхове, любови и желания.

Това беше достатъчно, за да поддържа остатъка от живот в неговите чезнещи форми.

Това, което беше направил, бе изключително постижение, той самият не бе и помислял, че ще изкара толкова време. Затова се подготви за онова, което можеше да намери в пещерата. Може би останалите не бяха имали такъв успех.

Това нямаше особено значение. Той беше създал своите последователи и ако те бяха загинали, щеше да си създаде нови.

Щеше да управлява невидим, както винаги. В Хетек, цивилизацията, която обитаваше пустинята преди възхода на Египет от морските племена на севера, народът боготвореше лъва, изобразен в първоначалната форма на сфинкса. Не минаха и хиляда години, и глупавият Рамзес настоя на мястото на лъвската муцуна да се изсече неговото младо лице, за да станел паметникът „египетски“!

Разбира се, хората започнаха да боготворят Рамзес. Но властта зад трона беше Ианий, винаги е било така. Фараоните, които забравяха, че той е над тях, не живееха достатъчно дълго, за да съжалят за своята наглост.

Плановете му се объркаха чак когато онзи, когото наричаха Александър Велики, нахлу в страната, без да срещне никаква съпротива от надебелялата и щастлива египетска армия. Той можеше да контролира фараона и народа, но не и такъв блестящ и решителен завоевател начело на милион войници.

Дааа, помнеше чашата червено вино, която му предложи красивият Александър като обещание за договор. А той отпи от нея с желание, радостен, че малкото оцелели от глупавите авантюри на Рамзес II срещу войнолюбивите хети няма да бъдат избити.

После не помнеше нищо.

В своята мъдрост, възпитана у него от Аристотел, Александър беше разбрал кой е истинската власт зад трона и умно заложи капана. Заключиха китките му със сребърни белезници, върху които бе издълбано името на юдейския Бог, не можеше да се съпротивлява, защото беше в безсъзнание.

Беше безпомощен, защото силата го напусна в името на Бога на Авраам, Исак и Мойсей. Качиха го на борда на плавателен съд и поеха към края на света. Но не стигнаха до него, а се блъснаха в този континент.

Обезумял от треска и глад, готовият на самоубийство екипаж го — отнесе навътре в страната, зарови го в погребалната могила на тези непознати диваци и така… беше забравен.

Нямаше никакъв спомен от следващите 2500 години.

Спомни си поражението, което последва след първото му възкресение, и си напомни този път пръв да нанесе удар. Да удари, преди да са успели да се подготвят.

Трябваше да ги победи, преди да са разбрали достатъчно, за да повикат онези мъже, които го бяха победили по-рано. Той усещаше, че двамата в къщата притежават нещо от пуритана и че са яростни и безстрашни воини. Но живата плът нямаше да бъде достатъчна. Имаха нужда и от служител на живия Бог, Господа на Мойсей, Бога на Израил.

Нагазил до глезените във водата и облян от лунната светлина пред входа на пещерата, той се огледа сред вековни корени, дебели колкото ръцете му, и различи пет саркофага, полузаровени в калната пръст. Той кимна бавно и доволно. Можеше отново да започне…

Съсредоточи се и тържествено протегна ръце.

Печатите на саркофазите се строшиха и паднаха.

Той се изсмя.

— Събудете се, деца мои. Имаме свят да управляваме…