Магьосникът

14.

След дълго сбогуване под дулата на дузина изкусно прикрити оръжия Торн и Артемис се върнаха в къщата на хълма. Видяха професор Адлър и отец Тревър да се разхождат из петдесет и петакровия парцел.

Торн облече късо кожено палто, извади пушката си от багажника на линкълна и тръгна към тях. Артемис го последва. Беше достатъчно близо, за да ги чуе, че обсъждат вероятността някога тук да е имало индианско гробище, когато мобилният му телефон звънна. Помисли, че може да са децата, и отговори на повикването.

— Торн? — попита раздразнен глас.

— Кейхил? — учуди се той.

— Имам големи проблеми.

— Какви проблеми?

— Свещениците и професорът още ли са там?

— Да, пред мен са.

— Нека се обади професорът.

Кейхил остана да чака. Не му беше до любезности.

— Професоре!

Леко учуден от прекъсването — по време на обсъждането археологическата му жилка очевидно се беше разпалила — Адлър погледна въпросително към Торн.

— Да?

— Кейхил казва, че има проблеми в града. — Торн очакваше някакъв отговор, но не и този, който получи.

Професор Адлър наведе глава, а после я вдигна с уморен вид.

— Кажи на шерифа, че ще направим каквото е възможно. Но в момента можем само да се молим и да чакаме.

Торн съзнаваше, че го гледа зяпнал. Вдигна мобилния телефон до ухото си.

— Кейхил, къде си?

— В управлението.

— Артемис и аз ще бъдем там след няколко минути. Ще вземем още хора. Ще ви придружаваме при патрулирането.

Сега беше ред на Кейхил да се изненада. Торн разбра това по колебанието му преди да отговори:

— Смятайте се за заместник-шерифи.

Торн разполагаше само с минута, но щеше да се възползва от нея. Тръгна към Адлър.

— Какво искаш да кажеш с това „правим всичко, което можем“? Градът е като буре с барут! Кейхил има куп млади, неопитни помощници и малко помощ ще му дойде добре!

— Битката се води на много места, господин Торн.

Тези думи докараха ядно изражение на лицето му.

— За какво говориш?

— Господин Торн, обясненията ще отнемат много време. — Адлър запази спокойствие, но то не беше лишено от смелост и отговорност. Торн издиша дълбоко. Не разбираше старците, но нямаше време да се опитва. Обърна се към Артемис:

— Тук ли ще останеш, или идваш с мен?

— Къщата е второстепенна отговорност. Това нещо и неговата армия искат да възстановят царството си, но не желаят да разкриват самоличността си. Ти си един от малкото, които могат да свалят тяхната маскировка. Затова главната им цел ще бъде да те премахнат. Ще остана с теб.

Торн вече крачеше към паркинга.

— Да им дадем, каквото искат.

С бързия, лъскав „Линкълн“ Торн бързо стигна върха на хълма по пътя за града и видя причината за облаците черен дим, които оцветяваха хоризонта.

Пожар.

Спря на банкета и слезе от колата. Оттук видя пет-шест горящи плевни и две фермерски къщи с разпръснати около тях постройки, изградени вероятно преди сто години. Дълбоко в гората се чуваше стрелба. Тя утихна за малко и после започна отново.

— Не звучи като лов — намръщи се той.

— Това не са звуци от лов, а от убиване.

Качиха се отново на колата и след няколко минути спряха пред управлението. Първото, което видяха, беше Кейхил, който се бореше с окован мъж, опитвайки се да го вкара през стоманената врата. Шерифът губеше, затова Торн — и Артемис тръгнаха към него и просто хванаха мъжа от двете страни.

У Торн се събудиха старите навици, той взе ключовете на Кейхил и вкара мъжа в килията. Отключи белезниците и не се изненада, когато затворникът се обърна и се опита да му стовари един юмрук с дясната си ръка. Торн блокира удара, блъсна го назад и се измъкна от килията. Артемис тръшна вратата след него.

Трясъкът събуди множество спомени. Следващите му думи, когато погледна към Кейхил, също бяха навик от едно време.

— Добре ли си?

— Да. — Кейхил дишаше тежко с ръка на гърдите. — Този ми беше четвъртият от сутринта. Плюс Тейлър.

— Арестувал си Тейлър?

— Не, закарах го в болницата — Кейхил махна уморено. — Не питайте. Целият град е полудял.

— Това е работа на Ианий — каза Артемис. — Той се храни с енергия. Демонът му се храни с нея. Те живеят от бъркотията и ужаса.

Кейхил протегна ръка и уморено се облегна на стената от сгурбетонови тухли. Поклати глава.

— Това са добри хора — измърмори той. — Не са такива… познавам ги. Не искам да нараня никого от тях, но трябва да направим нещо.

Никой не продума. Надолу по Тимбър Авеню, което минаваше покрай управлението, се чу стрелба. Кейхил вдигна глава, погледна Торн и Артемис и им подхвърли по една значка.

— Ла-ла-ла, за Бог и страната. Вече сте заместник-шерифи. Нямам време за ритуали.

— Това няма значение — реши Торн.

— За Бог — каза Артемис и забоде значката на черното си палто. — А сега какво?

— Шърли трябва да си иде у дома — отговори Кейхил, пълнейки джобовете си с патрони 12-и калибър. — Ако искате да се свържете с мен, аз съм „първи“. Останете в центъра. Разоръжавайте ги и ги закопчавайте на място. Заключвайте ги за вани, водопроводни тръби или нещо подобно. Вземете си допълнително пластмасови белезници от таблото.

Торн и Артемис се запасиха.

— Погрижете се да не могат да наранят някого и толкова. Не се спирайте на едно място. Както казах, обикаляйте центъра. Аз ще се погрижа за покрайнините. — Той посочи към Торн — Ти си „дванадесети“, а ти — погледна към Артемис — „тринадесети“.

— Как искаш да се движим? Поединично или заедно? — попита Торн, който тъкмо си взимаше цяла кутия патрони.

— Заедно — Кейхил също взе една кутия. — Но се оправяйте бързо с проблемите и не спирайте да се движите. Помнете — никакви арести повече. Просто ги разоръжавайте и обездвижвайте: — Той се загледа във вратата и замълча. — Какво ли ще стане през нощта? За това се тревожа. Засега само се трупа. До довечера тази лудост ще е обхванала целия окръг.

— Не — възрази сурово Торн. — До довечера това, което я причинява, ще е мъртво. Аз ще се погрижа.

По тях се посипаха стъкла и без дори да съзнава, че се движи, Торн се намери на земята до Кейхил. Трябваше му една секунда, за да осъзнае, че някой бе стрелял по предните прозорци.

— Излезте и използвайте колите за прикритие!

Още незавършил тези думи, Торн се претърколи и затича към Страничния изход. Най-напред провери дали някой не държи вратата на мушка, а после изхвърча навън и зае позиция зад колата най-близо до улицата. Трябваше да използва здраво прикритие, което да спре куршумите. Моторният блок беше най-подходящ за целта.

Когато Торн погледна над предния капак, удивен видя един старец, най-малко на осемдесет, застанал в средата на улицата с ловна едноцевка калибър .410. Това бе най-подходящият калибър за фазани или пъдпъдъци, но пушката беше малко старомодна за патици, а срещу бронирана жилетка не можеше да свърши почти никаква работа.

На Торн му се дощя да беше грабнал и една бронежилетка. Но беше късно. Той погледна към Артемис.

— Някаква идея?

Артемис надникна, когато старецът отправи още един безцелен изстрел срещу зданието. Крещеше, че след като се върнал от Втората световна война, бил арестуван за пиянство на обществено място и трябвало да плати на съдията сто долара. Торн забеляза, че той носи войнишко кепе.

Артемис прошепна:

— Тази едноцевка „Смит“ се чупи автоматично. Той презарежда много бързо и е най-малко на четиридесет ярда от нас. Прекалено далеч е.

— Така е — прошепна Торн, когато старецът умело вкара патрон в цевта и се прицели. Стреля отново, пушката автоматично се пречупи и изхвърли празната гилза. Старецът държеше патроните между пръстите си така, че само трябваше да протегне ръка, за да пъхне още един в патронника. Бяха му нужни само две секунди, за да извърши това упражнение. Торн не можеше да стигне до него толкова бързо.

Трябваше му минута, за да обмисли положението.

— Добре, ето какво ще направим. Ти се покажи… стреляй няколко пъти във въздуха, за да отвлечеш вниманието му, а аз ще опитам да мина зад гърба му.

Нямаше възражения.

— Внимавай — каза асасинът и извади по един „Глок“ с всяка ръка.

Торн вече бе тръгнал, придвижвайки се бързо покрай колите. Използваше ги за прикритие, а Артемис се изправи точно в огневата линя на стареца.

— Тук! — извика той, старчето се извъртя светкавично, вдигна пушката, прицели се и стреля, а Артемис се хвърли на асфалта. Сачмите прелетяха, над главата му, отнасяйки предните стъкла на три патрулки и на една частна кола.

Докато старецът трескаво презареждаше, Торн притича през улицата и се хвърли зад изоставен бус на Ю Пи Ес. Дори не се запита къде е шофьорът. Нямаше време за това. Придвижи се надолу към позицията на старчето по звука на следващия изстрел. Рискува да надникне и видя, че старецът решително крачи право към Артемис. За ужас на Торн ветеранът действително смяташе да убие асасина.

Сега беше с гръб към него и Торн реши да не губи време. Знаеше, че старецът не може да го чуе, защото ушите му бяха заглъхнали от изстрелите. Бързо преодоля разстоянието и се приближи изотзад и ниско долу, под линията на очите.

— Хей! — силно извика.

Старецът се завъртя с див крясък, но Торн беше достатъчно близо. Щом цевта се извъртя, той просто я стисна и издърпа оръжието от ръцете на ветерана. Пушката гръмна в ръцете му, насочена срещу друга сграда, но Торн очакваше това. В това време Артемис застана зад гърба на възрастния мъж и му сложи белезниците.

Торн издиша леко разтревожен, от това, че бе спрял да диша. Хиляда часа тренировки го бяха научили да контролира дишането си по време на сражение, но ето че сега не беше успял.

„Лоша работа“, каза си той, но вниманието му беше привлечено от това колко майсторски Артемис сложи белезниците на стареца и как внимателно провери да не стягат китките.

— Много неща знаеш — промърмори Торн, когато поведоха мъжа към страничната врата. Кейхил им беше казал да не си губят времето със затвора, но той им бе под носа и нямаше да ги забави.

— Обучени сме да боравим с всички оръжия и да прилагаме тактиките на цивилните власти — обясни Артемис. — Това е и нашата цел: да се справяме с армии, убийци и всякакви други заплахи. Важно е да знаеш какво те очаква.

Тази вътрешна информация беше много интересна.

— Значи проучвате района, преди да влезете в него?

— Да.

— Какво знаете за хората тук?

— Един шериф и тридесет и осем заместници. Повечето от тях с по-малко от три години стаж, защото по-възрастните са се пенсионирали. Използват микровълнови предаватели. Ретранслаторната кула е на един хълм на три километра оттук. Повреждаш кулата и прекъсваш комуникацията, им. Подземни телефонни кабели. Достъп до тях през канализацията. Белият е телефонен, синият за тревога. Зареждат колите си на място, което наричат „северната станция“. Можем да ги елиминираме, ако сипем определен химикал в резервоара на бензиностанцията. Минути, след като са заредили, ще спрат.

— Винаги могат да реквизират цивилни коли.

— Но те не са оборудвани за полицейска работа, а при липсата на връзка…

— Как щяхте да го направите?

— Просто щяхме да взривим кулата със съвсем малко експлозив. Щом тя рухне, няма кой да предава съобщенията на диспечера.

Торн се замисли над това, което чу. Да, тези наистина си бяха написали домашното. Предположи, че знаят всичко и за него. Вероятно имаха копие на досието му с данните за военното му обучение и полицейската работа.

— Каза да не говорим много, защото съществата от другото измерение може да ни чуят и да разберат как мислим — гледаше към Артемис, но той не се разтревожи. — Не се ли страхуваш, че ще чуят това и ще го използват?

Асасинът поклати глава.

— Вече го знаят и в момента правят точно това. — Той затвори вратата на килията, в която бяха вкарали стареца. — Този дядо не нападна сградата, защото е бил арестуван преди петдесет години. Ианий и помощниците му са манипулирали неговото съзнание. Атаката е психологическа и използва факти от нашето минало, за да повлияе на бъдещите ни действия. Тя е умела и мощна. Не я подценявай, защото ще опитат и с теб.

— Вече го направиха — измърмори Торн. — Но не за първи път не обръщам внимание на чувствата си, за да си свърша работата.

Влезе Кейхил и провери безопасен ли е старецът. После мрачно се обърна.

— Както ви казах, стойте на първи канал. Помните ли означенията си?

— Дванадесети.

— Тринадесети.

С пушката Кейхил посочи към килията на стареца.

— Не се правете на герои. Ако някой от тия глупаци разбие оръжейната и открадне картечница, оставете го да си изгърми патроните. При 300–400 куршума на минута това ще стане много скоро. След това гледайте да го улучите в крака. Не убивайте, освен ако не се наложи.

Двамата кимнаха едновременно и докато излизаха през задния вход, за да се качат на патрулката, Торн тихо попита:

— Тези демони не ти ли влияят?

— Разбира се, че ми въздействат — отговори асасинът. Непрекъснато атакуват мислите ми.

— Как се оправяш с това?

Артемис навиваше заглушител на един от глоковете, но замръзна при този въпрос. Самият заглушител отвлече вниманието на Торн, защото глокът нямаше удължение извън затворния блок и заглушителят трябваше да се навие в самата цев — една много скъпа модификация.

Асасинът въздъхна и погледна Торн право в очите.

— Може би си мислиш, че ме интересува само насилието и не съм нищо повече от войник. Не бих те обвинил за това. Но Бог познава сърцето ми. Господин Торн, аз се справям с демоничните атаки по същия начин, както го правят свещениците. Чета Светото писание, точно както би направил Светият отец… И се моля. Без прекъсване.

— Не поставям под въпрос вярата ти — извинително каза Торн.

— Не се обиждам — Артемис продължи работата си. — Знам, че не ти е леко. Но не забравяй, че нашите най-силни оръжия не са пушките. Чуй Господа, вслушай се в гласа Му и вярвай. Можем да победим това същество.

— Откъде знаеш, че точно в този момент демонът не шепне в ухото ти?

— Слушам какво ми говори. Ако ми каже нещо различно от писаното в Библията, зная, че това не е Бог. Господин Торн, Библията е моята пътна карта към истината. Толкова е просто. Бог се е постарал лесно да чуваме гласа Му.

Торн си пое дълбоко въздух. В битка обикновено мислеше за тактики, разход на горива, защита, личен състав и зони. А сега го вълнуваше главно Бог. Но имаше и нещо по-удивително…

Това не му изглеждаше странно.

Времето беше навъсено и сиво. Вече беше към три следобед, когато Кейхил влезе в Завоя на мъртвеца на около три километра от къщата на Торн. Беше успял да събере, къде законно, къде не, цяла камионетка с оръжия от развълнуваните фермери, които бяха сформирали доброволни отряди. Участва в гасенето на един кокошарник, защото огънят заплашваше да изпепели нива със зърно. Беше уморен и рошав и почти беше свършил пластмасовите белезници.

Още преди часове бе изгубил връзка с повечето от хората си, включително Торн и онзи католик. Предположи, че някой е извадил от строя микровълновия предавател на кулата. Радиовръзката зависеше от разстоянието и терена. Ако теренът бе много хълмист, ръчните радиостанции просто не действаха. Но ако бяха на 3 километра от него и не им пречеха големи хълмове, той можеше да разчита на тях.

Последният му разговор с Торн беше доста тревожен, но монотонният глас на бившия полицай звучеше делово. Изглежда бандата от къпалнята беше разбила железарския магазин. Торн каза, че ги оставил да вземат каквото искат. Кражбите не бяха толкова страшни в сравнение с хората с пушки, обикалящи околността.

Кейхил се възхити от усета на Торн за приоритети — прав беше. Да правят каквото искат, стига да не застрашават нечий живот. Самият Кейхил току-що мина покрай група баптисти, които се готвеха да запалят Първата методистка черква. Бяха спретнали голям огън на открито, но когато Кейхил стреля във въздуха, повечето побягнаха. И постъпиха умно, защото останалите бързо бяха оковани с белезници за водната кула. Така можеха да се наслаждават на гледка към черквата, без нещо да им пречи.

Можеха да постоят там до вечерта. После щеше да прати някого да ги доведе в затвора или да ги пусне да си ходят. Не искаше да измръзнат до смърт заради студения фронт.

Успокои се, беше се уверил, че Торн и Артемис са ветерани. Можеше да се довери на преценката им. Но се тревожеше за останалите си хора. Дали следваха правилата?

Още от сутринта правилникът бе литнал през прозореца.

Едно не разбираше. Защо някои хора бяха жестоко засегнати от този психически бяс, а на други той изобщо не действаше? Сякаш онези взимаха на мушка един човек, после друг, а пропускаха третия. Но Кейхил забеляза, че най-силно повлияни бяха най-благочестивите.

Онези, които по липса на по-добро определение наричаше неверници, просто бяха изумени от разрушенията, битките и стрелбата.

През целия ден Кейхил наистина не видя пияниците, криминалните и побойниците да създават неприятности. Правеха го останалите, всички, които бе смятал за хрисими, отговорни и вярващи хора. Може би, реши той, дяволът се цели предимно в тези, до които може да стигне най-трудно.

Той изръмжа, когато видя, че несъзнателно е стигнал до алеята към къщата на Торн. Плъзна поглед по дългия асфалтиран път, черен на сивия фон на деня, и видя на предната веранда стария свещеник със скръстени зад гърба ръце. Кейхил подкара по алеята и след няколко минути слезе от патрулката. Огледа се наоколо, но не видя никого от групата на Артемис.

— Отче, как вървят нещата тук? — провикна се той. — Някакви неприятности?

Очите на свещеника се присвиха.

— Не изглеждаш добре, шерифе.

Кейхил изсумтя.

— И не съм. — Огледа парцела. — Видя ли нещо необичайно?

— Няма да ни нападне преди смрачаване.

Кейхил тръгна към него.

— Отче, това, че си отдаден на Църквата, няма да те спаси. Изглежда онова… нещо… въздейства повече на вярващите, отколкото на неверниците.

— То мрази хората, които вярват.

— Сетих се и сам. — Кейхил се изправи като паметник точно пред възрастния човек. — Отче, ще бъда откровен, защото нямам достатъчно хора за още един такъв ден.

— Торн и Артемис…?

— Ще бъдат тук след петнадесет минути.

Старият свещеник огледа изпитателно полицая. Кейхил бе тъжен, очите му бяха уморени.

— Ианий се е опитал да въздейства на съзнанието ти, нали?

Уморените очи на Кейхил се присвиха.

— Разни неща ми минаха през главата. Но не им обърнах внимание, защото ти вярвам. Мисля, че дяволът, който излезе от това мазе, влияе на всички ни.

— Той само освобождава чувствата под повърхността — отговори отец Тревър. — Повечето хора ги сдържат. Това е едно от нещата, което ни издига над животните. Но демонът на Ианий ни подтиква да се поддадем на животинските импулси: омраза, предразсъдъци, страхове, стари рани и обиди. — Свещеникът се приближи. — Има причина да потискаме тези чувства. Ако не го правехме, щяхме да минем като ураган през живота на хората, които ни обичат. А изгубим ли контрол, нашата тъмна страна решава постъпките ни вместо нас. — Той въздъхна. — Ианий не „създава“ нещо ново. Той просто ни окуражава свободно да изразим онова, което държим потиснато в себе си… и постъпва умно.

Радиото в колана на Кейхил изписука и той включи микрофона, закачен на яката му. Беше Торн.

— Тук Кейхил. Казвай.

— Какво е положението?

— Аз съм в къщата ти. Всичко е спокойно.

— Провери ли дома на свещеника?

— Преди час. Всичко е наред.

— Разбрано.

— Как е при вас, момчета? — попита Кейхил бързо.

— За момента е спокойно. Използваме затвора. Не можем да оставим хората с белезници из целия град.

— Добре. Връщай се тук. Скоро ще мръкне. Довечера трябва да приключиш с това.

— По моя си начин.

Кейхил отпусна тежките си ръце и се втренчи във фигурата с бяло расо, застанала на верандата. Не можа да преглътне въпроса, който се надигна у него:

— Защо Ианий прави това?

Отец Тревър въздъхна дълбоко.

— Прави го, защото тайно се бои от отвъдното. Той също се страхува от смъртта… Всички се страхуват. Но той има невероятен контрол над света и над всичко, което хората вярват и правят. Затова е убеден, че е постигнал някаква метафизическа сигурност и дори когато умре, това няма да е завинаги. Но подозира, че се заблуждава и тайно се ужасява от това. И за да се убеди, че е прав и че наистина ще живее вечно и ще служи предано на духа, който му помага, унищожава тези, които не са съгласни с него.

В далечината се чу стрелба, но Кейхил не отдели очи от свещеника, който продължи спокойно:

— Ианий не разбира, че е просто един инструмент. Демоничният дух, който му дава сила, знае много добре, че времето му е ограничено и че Ианий ще умре за този свят, щом го убият втори път. Разбираш ли, шерифе, най-големият номер на Сатаната и неговите любимци е, че никога не разкриват напълно своите мотиви. И своето присъствие. Сатаната никога няма да се разкрие като такъв. Ще се яви като ангел на светлината, а не като чудовище. И невинните участници в плановете му ще си мислят, че правят нещо добро. Всичко ще им изглежда напълно оправдано.

Настъпи мълчание и след малко Кейхил се обърна сковано.

— Това надхвърля моите представи — оплака се той и се загледа в далечните спирали черен пушек. После погледна часовника си. — След четири часа ще се стъмни. И тогава какво?

— Всички, които днес бяха обзети от лудост, ще почиват през нощта. Тогава Ианий и неговите слуги ще се съберат в тази къща, за да убият Торн и нас, останалите.

— Защото знаем кой е Ианий в действителност?

— Да.

— Толкова ли е важно това за него?

— Ако хората имат дори най-малкото подозрение, че се сблъскват с демонична сила, Сатаната незабавно изгубва половината си способност да им влияе. Виж себе си. Заподозря, че онези мисли не са твои и успя да ги игнорираш. Твоята воля вече не е подчинена на силата на Сатаната. Можеш да освободиш съзнанието си от него, ако си твърдо решен да се съпротивляваш. — Той направи гримаса. — Сатаната не е толкова могъщо създание, колкото му се иска. Ограничен е в деянията си. И изобщо не може да ни принуди да действаме против волята си. Може само да ни подбужда.

Кейхил гледаше ядосано далечния пушек.

— Много го бива в това.

Торн погледна надолу по главната улица.

Андоувър приличаше на призрачен град с горящите коли и дима от къщите по околните хълмове. Той чуваше отделни крясъци и от време на време по някой изстрел, но от сутринта бяха затворили шестдесет и двама души. Не бяха останали достатъчно размирници, за да създадат големи проблеми. Остави ги да стрелят по прозорците и да горят собствените си автомобили. Имаше по-големи грижи в момента.

Артемис не изглеждаше уморен. Нещо повече, изглеждаше по-твърд от сутринта. Черното му палто бе посивяло от пушека, пепелта и мръсотията при задържането на размирниците, но през повечето време той беше спокоен. Бръсна няколко листа от ръкава си, когато Торн закачи радиостанцията на колана си.

— Кейхил иска да се върнем в къщата — съобщи му той.

Артемис погледна първо към слънцето, а после към часовника си.

— Има четири часа до залез.

— Тогава ли ще дойдат?

— Да. Ще дойдат за теб и за мен.

Една мисъл се въртеше цял ден в главата на Торн и той реши, че моментът да я сподели е дошъл:

— Първо ще минем край дома на свещеника. Не вярвам, че това нещо ще остави на мира Ребека и децата.

Когато Торн тръгна към колата, Артемис прегради пътя му.

— Не мисля, че е разумно — каза той тихо.

Всеки нормален мъж на негово място би се ядосал и Торн също усети такъв импулс. Но той не беше обикновен човек, а войник ветеран, свикнал да не се поддава на емоции.

Освен това в този ден, изпълнен със светкавични решения на живот и смърт, Артемис за първи път прояви несъгласие с него и Торн се замисли. Реши, че трябва да внимава много с всяка своя мисъл, защото не можеше да бъде сигурен коя е лично негова и коя е внушена от Ианий.

Затова Торн попита спокойно:

— Не си ли съгласен?

Артемис изглеждаше облекчен, че Торн не прояви гняв.

— Мисля, че там, където са в момента, са на по-сигурно място — отговори той тихо. — Охраняват ги много мъже, а монахините ги пазят с молитви.

От гледна точка на логиката Артемис беше прав. Торн призна това. Но в момента не успяваше да мисли много логично, а склонността му да действа импулсивно бе твърде голяма. Той прекара различни сценарии през главата си, всеки с различен финал. Обмисляше каква тактика би могъл да използва Ианий тази вечер.

В най-лошия случай щеше нападне с всички сили дома на свещеника. В най-добрия — хората на Артемис щяха да го отблъснат, но Торн си спомняше сутринта и не разчиташе много на това. Тези типове трудно можеха да бъдат убити и се наслаждаваха на битката. Друг минус беше това, че ако Торн научеше, че къщата на свещеника е нападната, той не би могъл да се въздържи да не скочи в първата попаднала му кола и да тръгне натам. Каквато, би била и целта на Ианий. Нямаше съмнение, че дори да получеше помощ, на откритото поле Торн щеше да има много по-малко шансове срещу Ианий.

— Не искам да споря с теб — обърна се той към асасина, — но това същество ни познава. Знае, че ще пратя живота си по дяволите, ако децата и Ребека са в опасност. Тази сутрин го подцених. Но сега смятам, че или е по-умно, отколкото съм го мислил, или пък става по-умно с времето.

— Паметта му се връща — обясни Артемис. — Живял е цели пет хиляди години. А тази сутрин още беше слаб. — Той хвърли поглед към сенките над някакво селце. — Сега се нахрани с цялата тази енергия и е на път да достигне пълната си сила.

Това беше достатъчно за Торн. Той заобиколи Артемис.

— Ако искаш, можеш да се върнеш. Аз отивам до къщата на свещеника да взема Ребека и децата. Ще дойда след час.

Щом Торн затръшна вратата, Артемис се настани на седалката до него.

— Нали знаеш, че той може да те подтиква към това?

— Знам.

— И въпреки това го правиш?

— Правя го, защото и аз го искам.

След стегнатия и без излишни въпроси разговор с Торн Кейхил остави радиото на мястото му. Той погледна към Отец Тревър, който не изглеждаше изненадан.

— Нищо ли няма да кажеш? — промърмори Кейхил.

— Очаквах това.

Клатейки глава, Кейхил се качи на верандата.

— Последното, което ми трябва тук, са две деца и една жена. И без това съм претрупан от работа.

— Изглежда господин Торн предпочита семейството му да бъде под неговата закрила, отколкото под тази на църквата.

— Обвиняваш ли го?

— Не — отговори свещеникът. — Но и не мога да кажа, че постъпва мъдро. Предполагам, че Ианий предпочита всички да бъдат на едно място. Така ще му бъде много по-лесно, няма да се налага да разделя силите си. Трябва добре да помним, че когато най-искрено вярваме в нашите аргументи, те най-лесно могат да бъдат повлияни. И ако сме прекалено емоционални, е най-добре да не правим нищо.

— Не можем да си го позволим — възрази Кейхил. — Такава е играта. Той няма намерение да ни остави да чакаме и да мислим. Кара ни да бързаме. Поне толкова разбрах.

— Шерифе, какво искаш да кажеш?

— От самото начало ни припира да бързаме. — С всяка дума Кейхил се ядосваше все повече. — Изчезва на минутата, след като е изкопан, връща се още същия ден и отново на следващата сутрин! Опита се да убие двама от хората, повикани същия ден. Изобщо не си остави време да се възстанови, да се организира и така нататък. През цялото време целта му е да не ви дава възможност да се съвземете.

Адлър мълчаливо обмисли това и попита:

— Какво ти говори това, шерифе?

— Две неща — избоботи Кейхил. — Първо, че е умен. Знае, че когато хората бързат, правят грешки. Второ, че може би се страхува от нещо.

— Страхува се? — Адлър се вторачи в него. — От какво?

Кейхил мислеше съсредоточено.

— Не знам… още. Но той не бърза толкова просто защото иска да ни убие и да скрие самоличността си. Има нещо, което желае… нещо, което трябва да получи. Има нужда от нещо.

Отец Тревър и професор Адлър го гледаха без да разбират.

— Вижте — продължи той, — този Ианий не може да направи това, което иска, докато не вземе нещо, което се намира в тази къща. Това е причината да нападне с всички сили, докато беше още слаб. Предполагам, че не може да предприеме нещо сериозно, докато не сложи ръка върху това, което е скрито тук.

— Някакъв артефакт — предположи отец Тревър.

— Не — измърмори замислено Адлър. — Трябва да е талисман… нещо, което го свързва с неговия източник! Една… какво ли… тояга? Разбира се! Защо не се сетих по-рано! Историята е пълна с тях. Тояги! Талисмани! Еликсири! Заклинания! Да! Разбира се! Има нужда от талисмана, който му позволява още по-голям достъп до силите на демона! Точно така! Историята е пълна с подобни сведения!

— И цялата дандания е за една тояга? — изсумтя Кейхил.

Адлър отхвърли това недоверие с нетърпелив жест:

— Колкото по-древно е магьосничеството, толкова повече зависи от талисмани и магически емблеми. Дори демоните са ограничени от космическите сили и точно затова ритуалите са им толкова необходими. А не използва ли и Мойсей тояга? Той имаше силата на Господа, но за културата на онова време е било обичайно за свръхестествени прояви да се използват тояги! Защо ми трябваше толкова време да разбера?

Кейхил вече беше при вратата.

— Ще бъда в мазето — обяви той.

Артемис се обади на хората си по мобилния телефон и когато двамата пристигнаха, Ребека и децата бяха готови, с опакован багаж. Антъни и Малъри изскочиха на верандата, а Артемис им задържа вратата. Торн не си направи труда да загаси двигателя, докато трима асасини ги съпроводиха до колата.

Той поклати глава, когато видя загриженото лице на Ребека.

— Ще ти обясня след малко. Нека първо се натоварим.

Артемис даваше кратки нареждания на италиански. Той хвърли поглед към Торн, който се бе насочил към багажника на линкълна.

— Една кола с четирима души ще ни води. Друга ще ни следва. Останалите ще пристигнат у вас след около час. Монахините ще напуснат къщата.

— Къде ще идат? — попита Торн.

— На достатъчно свято място, за да се предпазят от Ианий.

Това му беше достатъчно.

Торн изчака, докато пилотната кола излезе от алеята, и я последва на улицата. Изкуши се де погледне назад към децата, но реши да не поощрява страха им. Не отмести очи от пътя, но чу тих плач, а после и успокоителния глас на Ребека. Тонът й беше същият както, когато се нараняваха или боледуваха.

Торн се изненада, когато Артемис се обърна и се загледа в Антъни. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя страха в очите на сина си. Беше виждал момчето уплашено стотици пъти по време на бейзболни мачове, разни състезания, а и в училище — все маловажни събития. Но този страх беше истински, а Антъни — твърде малък, за да го понесе. Торн очакваше той да заплаче и щеше да го разбере. А щом стигнеха в къщата, щеше да остане с децата си и да чака тъмнината. И демона.

Артемис заговори тихо и почти весело на Антъни:

— Казах на другите да вземат електронните игри. Ти печелеше ли?

На Антъни му трябваше минутка, за да отговори.

— Ааа… Тате? Ще играеш ли с мен?

Торн кимна и зави в пряката.

— Разбира се, приятелче. Веднага щом се настаним. И ще ти направя от любимите сандвичи. А после искам да си легнете.

Настъпи мълчание.

Малъри беше единствената, която не знаеше, че нощта носи гибел. Тъничкият й глас беше мил и изпълнен с безрезервното доверие на децата:

— Тате?

— Какво има, скъпа?

Думите й прозвучаха съвсем делово:

— Ще го убиеш ли?

Торн не отклони очи от пътя, но усети погледа на Артемис. Същото правеха и останалите. Жена му и децата го гледаха и очакваха да чуят какво ще каже. Нещо му подсказваше да подбере думите си внимателно.

Но Торн не го послуша.

— Да, скъпа — отговори той. — Ще го убия.

— Къде са фенерчетата? — ядосано измърмори Кейхил, като запрати една лопата с пръст покрай Адлър.

— Асасините ще ги спуснат след миг — отговори той. — Шерифе, може би трябва да забиваш лопатата в пода по-внимателно.

Кейхил тупна с нея по пода.

— Знам, че е тук някъде. И не ми пука дали ще го счупя. — Той се обърна към свещениците, които правеха импровизирани платформи за допълнителните фенерчета. — Насочете ги малко по-насам!

Те продължаваха да копаят, когато отец Тревър влезе в гробницата и се загледа в изсечените стени.

— Стените са издълбани в хълма с кирки. Затова ли предполагате, че е заровено под пода?

— Да — отговори Адлър.

Но свещеникът не беше убеден.

— Може би… — Той се заоглежда из мазето. — Със сигурност инструментът на неговата сила не е погребан заедно с него. Ами ако беше счупил веригите?

Кейхил продължаваше да пресява боклука. Но думите на свещеника подсетиха Адлър за нещо. Той внимателно огледа гробницата.

— Вероятно си прав — промърмори той, — но къде може да са го сложили?

Отец Тревър стоеше в центъра на мазето. Той огледа стените, гредите на тавана.

— Трябва да е на някакво свещено място. Място, до което и дяволът няма да смее да припари. — Настъпи пауза. — Шерифе!

Кейхил продължи да копае.

— Шерифе!

— Какво има? — Изправи се той.

— Шерифе, има ли наоколо място, което се смята за свещено?

— Какво?

— Място, което смятате за свещено! — продължи Тревър. — Някоя черква! Гробница! Свещена реликва. Знам, че в черквата „Св. Марко“ няма такова място.

Кейхил бе онемял.

— Откъде да знам? Не съм стъпвал в черква от тридесет години!

— А има ли място, което да се смята за прокълнато?

Кейхил си спомни оградата в гробището на Андоувър. Каза си, че ще прозвучи смешно, но такова май беше и всичко останало. Опита се да измисли друго, по-прокълнато място, но Андоувър не изобилстваше с такива.

— Може би… — колебливо започна той. — Има един стар гроб. Говори се, че бил прокълнат. Какво си намислил?

Отец Тревър кимна към лопатата:

— Мисля, че ти е ясно.

Кейхил се изправи, без да оставя инструмента.

— Отче, не си прав.

— Какво имаш предвид?

— Ако тоягата беше заровена в гроб, защо нападнаха толкова яростно тук? Ако онова искаше тоягата, просто е трябвало да отиде на гроба и да я изрови. Нямаше нужда да идва тук и да рискува да бъде убито. — Кейхил поклати глава и вдигна лопатата. — Не, това, което търсим, е тук. Това е единственото смислено обяснение.

Тази логика впечатли и Тревър, който дълго се колеба.

— Въпреки това смятам, че трябва да пратим някого да огледа гроба. Може и да не съм прав, толкова пъти съм грешал… но няма да изгубим нищо, ако проверим.

Кейхил се съгласи. Той махна с ръка на хората на Артемис.

— Момчета, вие знаете къде е… встрани от главната улица. Вземете няколко лопати и изкопайте дядката. Ако онова нещо е там, донесете го. Ако не е, върнете се тук. Не се бавете да го заривате. Утре ще го оправим.

Тримата потеглиха без възражения.

Кейхил започна отново да копае и заговори през рамо със свещеника:

— Няма да им отнеме много време. Преди сто години не са ги заравяли толкова дълбоко. Ще се върнат след няколко…

Един асасин се показа на вратата:

— Господин Торн пристигна със семейството си.

Кейхил хвърли лопатата на земята. Докато се качваше по стъпалата, се запита колко ли боеспособни мъже са му останали и какви поражения ще види утре. После забеляза колко ниско се е спуснало слънцето и си пожела на сутринта да го види отново. Когато излезе на първия етаж, видя асасините, въоръжени до зъби, да стоят пред входовете, втренчили бдителни очи в близката гора.

Торн пренасяше куфарите, движеше се изненадващо спокойно. В сравнение с него Кейхил изглеждаше паникьосан. Изчака Ребека да отведе момчето и момичето в кухнята и Торн да остане сам във фоайето. Той проверяваше колта си и допълваше пълнителите. Кейхил забеляза, че носеше допълнителни пълнители дори в каубойските си ботуши. Заговори отсечено:

— Смятаме, че тук е скрито нещо, което той иска да вземе.

Думите му не предизвикаха изненада у Торн.

— Значи има още една причина да се върне. Ще чакаме.

— Какво стана по време на дежурството?

— Някои от твоите хора… — Торн не беше сигурен дали шерифът иска да чуе това, но Кейхил го подкани с ръка да продължи — не се справяха много успешно. Трябваше да разоръжим и тях. Но не се тревожи, никой не беше ранен. — Той се поправи. — По-точно никой не беше убит. Наложи се обаче да счупя няколко ръце. Като изключим това, успяхме да се оправим мирно и тихо. Според мен повечето от тях бяха доволни, че са заключени.

— Много ли беше тежко?

— Като тук — Торн вкара зареден пълнител и дръпна затворния блок. — Хората спореха и се караха за неща отпреди четиридесет години. Старите вражди се разпалиха. — Той подсмъркна. — Това същество използва само това, което е вече налице. По-голямата част от хората се карат все за едно и също. Той… просто ги окуражава. Поне така мисля.

Артемис си беше свалил палтото.

— Не му се налага да създава зло. Човекът носи достатъчно в сърцето си. Той просто сипва масло в огъня. Може да окуражава, но не и да принуждава.

След тези думи асасинът тръгна към хората си. Кейхил забеляза, че бяха сменили задната врата, която Торн бе пръснал на парчета с помпата. Не че една врата можеше да забави тези типове. Тази мисъл го накара да попита отец Тревър:

— Тия разбойници могат ли да минават през стени?

Свещеникът вдигна рамене.

— Кой знае? Те са различни. Както при хората, един е умел в едно, друг в друго. Някои много ги бива в изображенията и звуците. Други са просто убийци. Предполагам, че Ианий е вещ във всички разновидности на магията.

— Досега не ме е впечатлил особено — измърмори под нос Торн. — Момчета, покрихте ли това място… с молитви, за да го предпазите от магии?

— Доколкото можем — отговори Тревър. — Няма начин да сме сигурни, но вярваме, че в присъствието на Светия Дух способностите на Ианий са силно ограничени. По правило дяволът избягва присъствието на Бог.

— Да се надяваме, че сте успели. — Торн погледна към Артемис. — Накарай хората си да преместят Ребека и децата на горния етаж веднага щом хапнат. Ще бъдат на по-сигурно място в стаята на Антъни. Там няма прозорец.

Отговорът беше едно отсечено кимване.

— Аз ще остана тук — продължи Торн и взе пушката помпа. После хвърли поглед през прозореца. — Два часа до залез. Имаме много работа. Открихте ли онова, което търси Ианий?

— Още не — изръмжа Кейхил, — но мисля, че е някъде в мазето. Пратих няколко души на гробището… там има един стар гроб… за всеки случай. Но не смятам, че ще го намерят в него. Мисля, че е някъде тук.

— Продължавайте да търсите. Все още имаме малко време. — После се обърна към Тревър. — Какво друго можете да сторите срещу магьосничеството?

Гласът на отец Тревър беше стоманен:

— Правим всичко, което можем.

— Което ще рече?

— Както казах вече, господин Торн, молим се.

По причина, която не проумяваше напълно, Торн вече не виждаше нищо лошо в това.

После всичко стана много бързо. Просто така.

Осъзна смътно, че вдига ръка към главата си и се втренчи в прозирни мрежи от черни нишки. Някъде отдалеч чуваше, че Артемис крещи, после почувства, че се рее, пада и…

Не помнеше нищо.

Торн се намираше… на горния етаж?

Да, беше на втория етаж. Гледаше втренчено ъгъла в горния край на стълбището, а под него бяха Артемис, Кейхил, отец Тревър и цялата група свещеници и асасини. Чуваше ги, но когато се опита да проговори, не можа да каже и дума. Да, можеше да ги вижда и чува, но не и да общува с тях.

Чу се скърцане…

Торн бавно се обърна към дългия тъмен коридор. В далечния край, където умиращото слънце оцветяваше прозореца в кървавочервено, видя стара, изсъхнала фигура, седнала кротко на люлеещ се стол.

Фигурата в алена роба не гледаше към него, а към стаята на Малъри, последната от дясната страна. Не се люлееше, не помръдваше. Торн усети, че това не се случва наистина… не и в действителност. Ставаше само в главата му, магьосникът Ианий бе решил да го докопа.

Очевидно молитвите не можеха да предотвратят това.

Торн наклони любопитно глава и мислено направи крачка към силуета. Не можеше да види лицето. Фигурата не помръдна. Но Торн знаеше, че чака… само него.

Беше направил пет-шест крачки надолу по коридора, когато столът се завъртя заплашително бавно.

Но не фигурата движеше люлеещия се стол, той сякаш сам се въртеше, безшумно, бавно и целеустремено. Силуетът в него бе неподвижен като мъртвец, докато потъналата му в сянка глава не се обърна срещу Торн. Все още не беше помръднал. Ръцете му бяха леко отпуснати върху подлакътниците на стола.

Торн чу тих смях в сенките.

— Какво искаш? — попита той, но гласът му отекна в собствената му глава. Нямаше нужда от думи, за да общува с това нещо. То чуваше мислите му, но Торн не можеше да чете неговите.

— Готов ли си да умреш? — попита то тихо.

По навик Торн посегна за оръжие. Ръката му изчезна зад десния хълбок, където носеше колта. Но пистолета го нямаше. Тогава той се огледа за пушката помпа, но се насили да спре — вече знаеше, че и нея я няма. Продължи да гледа втренчено силуета в края на коридора, черната фигура, обрамчена от прозирното бяло перде и залязващото слънце.

Нещо в думите му накара Торн да свали ръка от хълбока си. Добре знаеше, че иска оръжие. Но осъзнаваше и… нещо друго. Изненада се, когато чу въпроса да ечи в коридорите на собственото му съзнание:

— За какво да умра?

Фигурата се засмя.

Торн разбра, че то се подиграва с всичко скъпо на сърцето му — с вярата, любовта и приятелите.

Ръцете му стиснаха подлакътниците и то се наведе леко напред. Торн почти успя да види призрачната насмешлива маска в бледата светлина.

— Ти нямаш вяра — прошепна то. — На Него не му пука за теб. А молитвите им нищо не струват. Не съм ли тук? Да… тяхната вяра не струва. Бледи надежди… нежни цветни сънища, облечени в сенките на страха… Още ли не си разбрал? — продължи кънтящият глас. — Идвам при теб, да се присъединиш към мен. Не искам да ти навредя. — То вдигна ръка. — Другите са роби… Светът ще бъде по-добро място без тях. Аз ще спася теб и семейството ти. А после ще имаш всичко, което пожелаеш… власт, семейство, здраве, богатство. Мога да ти осигуря всичко това. Единственото, което трябва да направиш, е да… се предадеш лично на мен.

Торн не можа да измисли какво да каже. Почувства силен страх, когато люлеещият се стол на нещото сякаш започна да левитира и се плъзна напред към него. После бързо се стрелна, за миг, но фигурата не помръдна. Столът се озова по средата на коридора на не повече от три метра от Торн.

Останал без дъх, Торн не помръдваше и не знаеше какво да каже. Знаеше само, че то очаква от него да се страхува. И сякаш от нищото чу думите на отец Тревър: „То ще използва страха ти… твоя страх и объркване… това са техните оръжия“.

То повдигна костеливата си ръка.

— Ще умреш ли за тях?

Очите на Торн се присвиха.

Ианий се изправи, масивен и заплашителен. Торн чу тихото ръмжене на нещо мъртво, което се надига бавно от гроба, мокро от разложението. Нещото бавно пристъпи напред.

— Ще умреш ли за Него?

Това беше достатъчно. Смръщвайки чело, Торн направи крачка напред, изненадан от собствените си думи:

— Ела тук! — и се протегна, за да го хване.

То се изплъзна и Торн залитна.

Не!

Претърколи се, протегна се рязко, за да го хване, и изведнъж почувства ръце върху себе си. Отвори очи и се загледа в бледото лице на Кейхил. Отляво се появи Артемис и коленичи до него. Асасинът изглеждаше загрижен. Той заговори пръв:

— Майкъл? Чуваш ли ме?

Кейхил изглеждаше на ръба на паниката. Торн забеляза и отец Тревър в бяло, застанал зад Артемис. Устните на свещеника се движеха в безмълвна молитва. Но щом почувства подозрителния поглед на Торн, възрастният мъж отвори очи и леко му кимна.

— Бог отговаря на молитвите — каза той безгрижно. — Той няма да те дразни повече. Ти не се уплаши от него и той избяга. Силата му няма голямо въздействие, когато не се боиш от него. Той те изпита и ти победи.

Торн се надигна, изненадан, че е толкова изморен от сблъсък, разиграл се само в главата му.

— Изглеждаше толкова… истинско.

— Да — съгласи се отец Тревър, — винаги е така.

Торн не можеше да забрави станалото. Чу гласа си някъде отдалеч:

— Страхът може да бъде… нещо много силно.

Отец Торн се засмя тихо и се обърна.

— Същото важи и за молитвата.

Той стоеше на едно възвишение на по-малко от километър от гроба и стискаше юмруци, докато ги гледаше какво правят. Завъртя главата си в кръг и се отпусна. Вече се чувстваше отпочинал, готов за това, което щеше да донесе нощта. Подготовката им беше доста добра, но това не го притесняваше.