Махабхарата (Велико сказание за потомците на Бхарата (откъси))

ПЕСЕН ПЪРВАРаждането на змиите и на техния изтребител — птицата Гаруда.

Сута каза:

В доброто златно време — века на Деваюга живяха две красиви сестри, една от друга

по-прелестни и с форми божествени. Едната наричаше се Кадру, а другата Вината.

На мъдрия Кашапа съпруги бяха двете — светец и врач, по сила другар на боговете.

Веднъж аскетът нещо зарадван бе и весел и каза на жените, че дар им би поднесъл,

какъвто пожелаят. От радост рипна всяка, че вече ще получи това, което чака.

Зарадваната Кадру поиска да добие деца, по сила равни — хиляда сина змии.

Вината пожела си двоица само рожби, но те да превъзхождат по сила и заложби

родените от Кадру. Мъдрецът рече: „Бива.“ И всяка поклони се, покорна и щастлива.

— Вардете се, та здрави потомци да родите — настави ги аскетът и върна се в горите.

Със две яйца Вината и Кадру със хиляда сдобиха се след време — от своя мъж награда,

Положиха ги в делви усърдните слугини. И мътиха се дълго. След петстотин години

изскочиха отвътре на Кадру синовете. Яйцата на Вината белееха и двете

без признаци, че нещо от тях ще се излюпи. Засрамена, Вината от яд едното счупи.

Разбра, че още трябва яйцето да се мъти — развит наполовина показа се синът й.

И не синовно — ядно погледна той към нея. За нейната жестока прибързаност прокле я:

— От завист, че сестра ти роди потомци здрави, прибърза, алчна майко, та изрод ме направи.

Какво ти е виновна съперницата? Нека робиня на сестра си да бъдеш ти пет века!

От туй ще те избави синът ти, майко, дето е още неизлюпен. Затуй пази яйцето!

И чакай търпеливо. След петстотин години ще дойде той и всички по сила ще надмине.

Изрече туй и хвръкна в небето. Всяка заран в зори се появява — на слънцето коларин.

След петстотин години, на всички за почуда, от другия зародиш излюпи се Гаруда —

една огромна птица, орлица страховита, и още нестрошила яйцето, глад изпита.

И литна, за да пита божествените сили каква храна за нея са те определили.

ПЕСЕН ВТОРАКадру проклина децата си и заробва сестра си.

Сута каза:

Додето се излюпи Гаруда — прокълната, — пет века на сестра си робиня бе Вината.

А как попадна в робство, сега ще разберете. По сестрински все още разхождайки се, двете

красавици видяха към тях да приближава самият кон на Индра, на име Учешрава,

роден от океана, когато бе разбита водата, за да бликне напитката амрита.

Попита Кадру: — Сестро, какъв на цвят е този прославен кон, на който не друг, а бог се вози?

— Разбира се, че бял е — отвърна й веднага Вината и подхвърли, че в туй се обзалага.

— Добре, на бас тогава — с усмивка злонамерна отвърна й сестра й. — На коня му е черна

опашката. Облогът такъв да бъде, мила: в робиня се превръща, която е сгрешила.

Басираха се. В къщи се върнаха тогава и рекоха: — Ще видим коя от нас е права,

когато станем утре. — Но Кадру свойта челяд събра и за да могат облога да спечелят,

започна да наставя хилядата си сина:

— Спасете ме, че инак ще стана на робиня,

В хиляда черни косми, деца, се превърнете, по бялата опашка на царя на конете

нощеска полепнете, та утре аз да мога

в робиня да превърна сестра си чрез облога.

Отказаха децата за нейна изненада

и Кадру прокълна ги да найдат смърт на клада:

— Сред жертвения огън на царя Джанмеджая родът ви змийски нека да си намери края!

Проклятието нейно дочу самият Брама и с другите безсмъртни решиха, че голяма

опасност представляват за хора и за други невинни твари тия множащи се влечуги.

И одобриха всички на майката словата, изречени от нея по воля на съдбата.

Понеже вече беше отровното гъмжило човеците и всички животни застрашило,

на мъдрия Кашапа бог Брама подари способности да може отрова да цери.

Когато се разсъмна и светъл ден настана, запътиха се двете сестри към океана

да видят там отблизо какъв е Учешрава на цвят, та да отсъдят коя била е права.

И ето — необятен бучеше океанът,

от хълмите на вечно вълнение обхванат,

повдиган изотдолу от риби-исполини и китове, които сред бездните му сини

преследваха да глътнат каквото им попадне, поглъщани самите от други по-грамадни.

Препълнен с крокодили и всякакви животни, едно от друго дето по-зли са и страхотни,

ревеше океанът, за хора недостъпен, че бисер и брилянти таи под своя тътен.

Владетел на реките, вместилище на змии, обител на Варуна, в недрата му се крие

подземен огън, който ту спада, ту подема и избликва над вълните, подобно дъх на демон.

Бучеше океанът, връстник на вековете, за смъртните ужасен, красив за боговете.

Свещен, понеже даде свещената амрита — безсмъртие да вкусва тоз, който я опита.

Ревеше океанът с рева на всички скрити животни вътре в него, страшейки ги самите,

че могат след минута да срещнат свойта смърт сред бездните на тоя безкраен водовърт.

От вятъра полюшван, танцуваше, с игриви движения повдигнал вълните белогриви

нагоре, сякаш вдига ръцете си — едната и другата след нея, по такта на свирнята.

Бушуваше и спеше великата грамада, според това — луната нараства или спада.

Водите му са мътни — глиган сред тях се мята, а всъщност богът Вишну и търси там земята.

Велик като небето, бучеше океанът — стремяха се в прегръдка взаимна да се хванат.

И Кадру и Вината над водната стихия политнаха. Наскоро се спуснаха в ония

места сред океана, където Учешрава, роден от морска пяна, сред пяна обитава.

Жребецът появи се, от вълнов гребен носен, от горе бял до долу, и нийде черен косъм.

В опашката му само тъмнееха хиляда напълно черни нишки, за обща изненада.

Родените от Кадру хиляда сина змии послушали я бяха, та туй дано измие

греха им и да падне присъдата й строга. Нещастната Вината, изгубила облога,

робува на сестра си пет века чак, додето излитна най-подире Гаруда от яйцето.

ПЕСЕН ТРЕТАКак боговете получиха напитката на безсмъртието — амрита.

Сута каза:

Роди се Учешрава, когато бе разбита водата, за да бликне напитката амрита —

безсмъртие дарила на всяко божество. Узнайте как добиха амрита и с какво.

Виши се планината на име Меру, дето златистото си чело опряла е в небето —

от изгрев да посрещне лъчите полегати

на слънцето и долу при нас да ги препрати.

Тоз, който стъпи горе, безсмъртните ще срещне, гандхарви ще намери, но не и хора грешни.

Реки я мият бистри, дървесен цвят я кичи и въздухът над нея ечи от песни птичи.

Събрани боговете от цялото небе седяха на върха й, а той обсипан бе

от камъни безценни. Мълвяха, че амрита е нужно да добият. Но как? Това се пита.

Замислени стояха. Бог Вишну — Нараяна, разкри им, че ще трябва да бият океана.

Ще удрят боговете и демоните яко водите океански и както върху мляко,

разбивано с бутало, явява се сметана, отгоре ще изплава напитката мечтана.

Край нея ще получим и пяна лековита. Разбийте океана, ще имате амрита!

— Да бием океана, но де такваз бухалка, която по размери не ще изглежда жалка?

— Това е планината, наречена Мандара. Ще трябва да се вдигне и там да се закара.

Грамадна и висока, красят я върховете, самите украсени от облачни букети.

Но колкото високо стърчи масивът горен, и толкова дълбоко в земята вбива корен.

Безсилни боговете, разбирайки, че няма да могат да я вдигнат, отидоха при Брама

и Вишну да им кажат, че всичко е излишно и трябва помощ висша. Тогава Брама с Вишну

поръчаха на Шеша — крепител на земята, велик отшелник змийски, чиято сила свята

позната е, да вдигне планинските грамади. И Шеша за минута от корена извади

великата Мандара с дърветата, с тревата и с дивите животни. Доволни, божествата

я вдигнаха на рамо и тръгнаха да бият със нея океана — амрита да добият.

Великият владетел на водните простори не се разсърди, даже любезно отговори,

че тая силна болка готов е да изпита, но дял и той да вземе от тяхната амрита.

И цар я-костенурка, връз който закрепена държи се да не рухне огромната вселена,

повикаха да бъде със якото си тяло опора, та Мандара да стане на бутало.

Цар Костенур доплува. На плочите му здрави бог Индра планината изправена постави.

Васуки — царя змийски, послужи за въже: увиха планината безсмъртните мъже.

Опашката на змея държаха божествата,

а демоните — те пък отпред, откъм главата.

И почнаха да теглят: едните, после тия. Въртеше се Мандара и правеше пихтия

от водните талази. Из ноздрите на змея изригваше пушилка, кълбеше се и в нея

светкавици трещяха, та падаше порой връз демоните морни, припадащи от зной.

А пък от планината се късаха цветя — на рой връз боговете изсипваше ги тя.

Трещеше надалече такъв гръмовен екот, какъвто от небето не чувал е човекът.

Под тоя бич гигантски, над бездната зашибал, намериха милиони животни свойта гибел —

от сферата надводна, от сферата подводна и дето обитават самата преизподня.

А горе в планината удари камък в камък, дърво в дърво удари и лумна синкав пламък,

и слонове и птици започна Да обгаря, и лъвове, и всички, живеещи в Мандара.

Видя пожара Индра и с буен дъжд обля го. Животните избави и стори друго благо:

когато се изсипа, дъждът извлече сока на билки и дървета. И рукна по посока

на океана, дето при лудото въртене

се смеси и разбърка с водите му солени,

превърнали се вече отгоре на каймак. Обаче от амрита ни помен, нито знак.

Тогава боговете отидоха при Брама:

— До смърт се уморихме, амрита още няма.

И рече Брама: — Вишну, придай им още сили, защото прекратяват, преди да са добили

безсмъртната напитка. И рече Вишну: — Бива! И всеки бог усети, че сили пак добива.

Заудряха отново по млечните води. Тогаз от океана Луната се роди.

Сияеше с отблясък спокоен и приятен ликът й ясен, както лицето на приятел.

Разбивана неспирно, водата млечносиня

роди Лакшми — по хубост най-първата богиня.

След нея от каймака и пяната изплава жребецът на жребците, на име Учешрава.

Просветна дълбината, от ярък лъч пробита, и камъкът Костуба, направен от амрита,

сияен и безценен, изплава и застана

да виси на гърдите на Вишну-Нараяна.

Накрая в лик човешки от кипналата бездна и богът Данвантари — лечителят — излезна.

Държеше бяла делва, напълнена с амрита, безсмъртната напитка, след дълъг труд добита.

Към делвата тогава затича се безброя

на демоните с алчна гълчава: — Тя е моя!

Всевиждащият Вишну завчас ги укроти: в жена превъплъти се с пленителни черти

и демоните алчни смириха се веднага

и върнаха й кротко съда с безценна влага.

ПЕСЕН ЧЕТВЪРТАБитката на боговете и демоните заради напитката на безсмъртието.

Сута каза:

С движения изящни девойката красива започна равномерно амрита да разлива

на всеки бог, но капка от нея не отля на демоните. Страшно от туй ги заболя.

И грабнаха доспехи, надали зов за битка. Уплашен, Вишну вдигна безценната напитка

и хукна да я скрие. Край него се стълпиха смутени боговете и бързо я изпиха.

Когато боговете стъписаха се плахо,

един коварен демон — наричаха го Раху —

прие лика на господ и в групата нахълта, Но Слънцето с Луната видяха го, че гълта

амрита и додето живителната течност

бе в гърлото му още, лишиха го от вечност.

Бог Вишну с диска огнен отряза му главата и тя като се свлече, разтърси трите свята.

Превърна се в планета и в орбити враждебни край Слънцето с Луната върти се и ги дебне —

до днеска по небето така се преобръща, че двете поотделно и заедно поглъща.

След туй край океана се сбиха двата стана: велико и ужасно побоище настана.

Посипаха се пики, трещяха боздугани. Могъщи, боговете напираха, ругани

от демонската паплач. Отхвръкваха далеч главите, покосени от диск или от меч,

и шлемовете златни, все още върху тях, топяха се от зноя на боя долу в прах.

Вишаха се грамади от демони убити — така се червенеят по залез планините.

Додето във телата желязото се впива, разрязваше небето гълчавата им дива:

— Коли, нападай, бягай! В гърба мушни го скришно! И всичко туй, додето яви се богът Вишну.

Помисли, че е време да грабне вече диска. И щом помисли само, неказал, че го иска,

въртейки се, свистейки, на пръста му застана блестящ и остър, дискът на име Сударшана,

излят от огън сякаш, когото вража сила във бой не е възпряла или пък отразила.

Оръжието хванал, бог Вишну заработи със яките си мишци, подобни на хоботи.

Запращаше неспирно към вражеската рат страшилището, дето събаря даже град,

и то, пламтейки, с огън олизваше тълпите от демони. Над тия, които са убити,

Поспирваше За Малко, препило кръв мъртвешка, и почваше отново зловеща въртележка.

Но демоните живи не знаеха уплаха. Жадуващи победа, в небето се добраха.

Оттам връз боговете замятаха скали, трещейки като облак, когато град вали.

И зъбери гигантски с дървета върху тях се свличаха, вселили у боговете страх.

От падащите мъртви, от падащите живи тресеше се земята с гори, с полета, с ниви.

Тогава богът Вишну прибегна към стрелите, чиито остриета със злато са покрити.

Изстреля ги. Засенчи небесните предели, дробейки канарите, преди да са успели

земята да достигнат. И диска Сударшана запрати Вишну горе. Тогава в океана

се скри и под земята войската нечестива. Разбита, там и днеска все още се укрива.

Божественото войнство след битката откара на старото й място грамадата Мандара.

И връчиха на Вишну напитката амрита — в чертога му да бъде от демоните скрита.

ПЕСЕН ПЕТАВъзхвала на Гаруда от боговете.

Сута каза:

Орлицата Гаруда, яйцето си разбила без майчина намеса, политна огнекрила

нагоре към небето. И тамошните твари уплашени, че тоя пожар ще ги обжари,

изтичаха при Агни. Замолиха се: — Боже на огъня, смали се, че пламъкът ти може

на пепел да ни стори. Растящото ти тяло крила от жар и жупел над нас е разпростряло.

— Грешите — рече Агни. — От страх и от възбуда не виждате, че туй е могъщият Гаруда,

когото за спасител Вината е родила,

на змиите противник и мой другар по сила.

Безсмъртните тогава отдадоха прослава на птицата, каквато по право заслужава:

— О птицо, бог-владетел на птиците крилати, на слънцето си равна. Съдбата те изпрати

защита да ни бъдеш. Духът ти не познава печал и устоява на хула и прослава.

О птицо, ти си Индра. И Брама си, и Шива, и всичко, дето иде и дето си отива.

С очи на жрец и господ от висината своя движението гледаш, а също и покоя.

Гаруда, ти си трайност, Гаруда, ти си вечност, Гаруда, ти си още самата бързотечност.

В нечакана минута гневът ти разрушава света и го захвърля сред бездна от жарава.

Гаруда, о причинност, о следствие — Гаруда, о полет и верига, о волност и принуда.

Не е успял и няма светът да те надвие. О птицо, за защита на теб се молим ние.

Изслушвайки ги, тая орлица огнекрила от тяхната възхвала получи още сила.

ПЕСЕН ШЕСТАГаруда решава да открадне амритата.

Сута каза:

Гаруда се понесе над водната пустиня — към майка си Вината, която бе робиня

на Кадру. И видя я, че тя в поклони пада, очаквайки сестра й какво ще заповяда.

И Кадру рече тъй, че Гаруда да я слуша:

— О мила, в океана, на чуден кът от суша

живеят много змии. Нали съм майка тяхна, на гости занеси ме. — И тя сестра си яхна.

Понесе я Вината с усилия големи. Поръча на Гаруда той змиите да вземе.

Издигна се Гаруда и слънцето зажари върху гърба му тия студенокръвни твари.

Изпаднаха от зноя в безчувствие. Тогава

от страх въздаде Кадру на Индра бог прослава:

— О бог на боговете, съпруг хилядоок

на прелестната Шачи, стани сега поток —

живителната влага на струите ти хладни по спечената кожа на змиите да падне.

Ти можеш да приемеш какъвто искаш облик, но мъдрите ти викат „възвишеният облак“.

О Индра, ти си влага, гасяща всяка жажда. О Индра, ти си огън, но огънят се ражда

от мълнии дъждовни. И океан си ти. И слънце си, което негаснещо блести.

Ти жертвите приемаш, които ти въздава светът за свойто благо. О, Индра, ти си слава.

Затуй в самите веди за теб похвални песни и химни са редени, властителю небесни.

Изслуша Индра тая прочувствена възхвала и с облаци потули небето като хала.

Един заблъска други, а трети пък захлипа. Порой върху земята огромен се изсипа.

Дори и в небесата такъв потоп настана, че те се разиграха подобно океана.

И змиите, щастливи от тая милост божа, поглъщаха отново живот с уста и кожа.

Пристигна с тях Гаруда на остров чуден, дивен, звънящ от птичи песни, от цветен дъжд обливан,

осеян от басейни, редувани с ливади. Сандалови дървета над лотосови вади

целуваха небето. Градина райска. В нея влечугите играха, додето им додея.

И рекоха: — Гаруда, я другаде носи ни. Ти виждаш надалече от небесата сини —

навярно има нейде дори по-хубав кът, където само бистри потоци да текат.

Замисли се Гаруда и майка си тогава помоли: — Обясни ми, какво ме задължава

прищевките да слушам и всякакви услуги да върша, щом поискат проклетите влечуги?

— Сестра ми ме направи робиня чрез измама — отвърна му Вината. Потъна в скръб голяма

Гаруда и отиде при змиите. Замоли:

— О, вий, дългоезични, кажете ми, какво ли

от мене бихте взели, та мама да успея от робство да избавя, и себе си край нея?

Не чакаха Гаруда повторно да ги пита, отвърнаха му: — Дай ни напитката амрита!

Гаруда се сбогува със майка си Вината. Макар и убедена Вината в здравината

на неговите мишци, изрече нежно тази благословия: — Нека бог Вятър да опази

крилете ти, о сине. Бог Огън пък — главата. А Месецът — гърба ти. А Слънцето — снагата.

А аз пък ще те чакам с надежда, сине мил, успешно да изпълниш, каквото си решил.

Изслуша я Гаруда синовно, след което по-бързо и от мисъл политна към небето.

ПЕСЕН СЕДМАБоговете се подготвят за битка с Гаруда.

Сута каза:

Тогава на небето сред божите чертози явиха се поличби, вещаещи угрози.

На жезъла на Индра — прославения, дето светкавиците пали, помръкна острието.

За страх и за почуда се случваше по пладне звезда на небосвода да лумне и да падне.

Не беше рядка гледка сред общата тревога оръжие за битка да вдига бог на бога.

Такова нещо — своите да удряш като вражи, не стана през войната със демоните даже.

Бог Индра към земята не прати дъжд, а кръв. Небето грее синьо, а трясва гръм такъв,

какъвто не издава дори и буря лете. Слана попари всички венци на боговете.

Вихрушка извъртя се, отвред праха подгони и почна да го сипе по божите корони.

С короните помръкна, с венците им повяхна осанката и даже самата слава тяхна.

Попита Индра своя наставник Брихаспати:

— Защо и кой в небето нещастие допрати?

Не виждам вража сила да иде, а пък гледам, че бедствия обсипват чертозите ни вредом.

— Ти сам ги предизвика, когато подигра се, безгрижно лекомислен, с пигмеите-монаси.

Задава се бедата, от миг на миг по-близка: орлицата Гаруда, способна както иска

вида си да променя, пристига да ни вземе амритата и ние не можем да я спреме.

Смутен тогава Индра намери боговете, оставени на стража, и каза им: — Пазете

Гаруда да не вземе напитката насила. А неговата сила да знаете, че смила

каквото се изпречи. — И всеки воин с ловка ръка започна мигом за битка подготовка.

Облякоха се в брони от злато изковани. Метален кръг се сключи — напитката да брани,

начело с Индра. Всеки нарамил беше пика или пък меч размахал, от който огън блика.

Просветваха секири, стърчаха боздугани, по силата и ръста на воина подбрани.

Войска такава нийде не може да се срещне: съставена изцяло от воини безгрешни.

Решителни стояха, за битката готови. Лицата им пламтяха, подобно на огньове.

И цялото им войнство, от слънцето огряно, блестеше, сякаш беше от общ метал изляно.

ПЕСЕН ОСМАГрехът на Индра към отшелниците-пигмеи.

Шонак каза:

Какво е сбъркал Индра? Каква му е вината, та тръпне пред Гаруда, родена от Вината?

Защо такава силна уплаха го обхвана? Кажи ми, щом го има разказано в Пурана.

Сута каза:

Описва се в Пурана простъпката на бога. Сега ще ти я кажа накратко, както мога.

Жадуваше Кашапа за рожба. Затова запали жертвен огън и тръгна за дърва.

Помагаха му всички край огъня да шета: пустинниците святи, монасите-джуджета,

и даже Индра вдигна на своите рамена вързоп дърва с размери на цяла планина.

Не му тежеше никак, вървеше с лека стъпка, та дребните монаси без малко с крак не стъпка.

Големи като палец, те бяха и постали — на пост и на молитва живота си отдали.

Към огъня понесли единствено листо, с голямата си тежест измъчваше ги то,

защото бяха влезли във кален отпечатък от кравешко копито, не можейки оттатък

да минат. Индра прихна и почна да се смее, прекрачвайки отгоре над жалките пигмеи.

Но тая гордост — рожба на сляпата му сила — дотолкова дълбоко ги беше разгневила,

че нещо предприеха, което разтревожи всесилния властител и повелител божи.

Над жертвения огън възливайки масла, в молитвите си всяко джудженце възжела:

— За мъст над бога Индра съдбата тъй да стори, че по-могъщ от него да дойде Индра втори.

Да има страшен образ, да може да го сменя. Да може да се движи по цялата вселена

по-бързо и от мисъл. И още тоя ден

чрез наште святи химни да бъде той роден.

Уплашеният Индра помоли за защита Кашапа и светецът пигмеите попита

дали са произнесли такваз благословия.

— Да бъде както кажеш — отвърнаха ония.

Кашапа им задума: — Най-мъдри на земята, бог Индра е създаден да властва в трите свята

по заповед на Брама. Недейте иска втори, че значи туй на Брама властта да се оспори.

Но тъй като сте святи самите и не бива изречената дума от вас да е лъжлива,

ще има втори Индра, и с по-голяма сила, но той да бъде птица-орлица огнекрила.

Смилете се над Индра, о праведници святи, самият той да моля за милост ме изпрати.

Отвърнаха: — Молитви за втори властелин отправяхме, а ти пък се молеше за син.

И нека да се сбъднат чрез твоя син и двете молитви — той да бъде дори от боговете

по-силен. — И тогава, изкъпана, жената на мъдрия Кашапа — богинята Вината,

до него приближи се в най-подходящо време, когато у жените пониква плод от семе.

И каза й Кашапа: — Ще бъдеш ти честита. Ще имаш двама сина. Светът ще ги почита.

Внимателно носи ги: единият от наште потомци ще се слави сред тварите летящи

тъй както богът Индра в селенията божи. И птичия си образ да сменя той ще може.

На Индра каза: — Моите потомци ще изпратя при тебе да ти бъдат помощници и братя.

Не ще изтръгне никой на твойта власт юздите. А ти недей обижда с надменност мъдреците,

защото притежават оръжието слово,

а словото наказва от всичко най-сурово.

Замина богът Индра спокоен към небето, че първото му място остава неотнето.

Вината с двама сина сдоби се, от които единият остана със тяло неразвито —

на слънцето предвестник, в зори се появява А другият — Гаруда. За неговата слава

сега ще ти разкажа, потомъко на Бригу Изслушай ме, а после на други разкажи го.

ПЕСЕН ДЕВЕТАБитката на Гаруда с боговете.

Сута каза:

Събраната от Индра войска великолепна, съгледала Гаруда, уплашена потрепна.

И воините даже заудряха в заблуда по своите другари, а не върху Гаруда.

Метяха ги крилата, разкъсваше ги клюнът. От ноктите прегърнат, от клюна му целунат,

загиваше веднага тоз, който се противи. Да може да разпръсне останалите живи,

Гаруда като вятър крилете си размята

и вдигна прах, та с него затули трите свята.

В мъгла потъна всичко и божата армада не можеше да вижда врага и да напада.

Бог Индра заповяда и в миг вихрушка бурна, изпратена от бога на вятъра, се втурна

и облака разпръсна. Връз птицата от всяка посока боговете се втурнаха в атака.

Притисната натясно, тя писъци нададе, напомнящи за екот от облачни грамади.

Самата като облак се вдигна над главите на воините божи, които страховити

захвърляха отдолу към нея боздугани

и дискове, със форма на слънце изковани.

Гаруда не потрепна, посрещайки пороя от копия и пики, а с ноктите и своя

всесилен клюн громеше и гонеше врага си подобно облак, който не дъжд, а кърви ръси.

Небесната армада напълно бе разбита. Гаруда се отправи към делвата с амрита.

Но там пламтеше огън. Раздухваха го хали. Самото слънце сякаш от него се подпали.

Стъписан пред пожара, тогава царят-птица, комуто са дарени крила за колесница,

отвори многобройни уста по свойто тяло,1 изпи реките земни. В небето запламтяло

водата им изсипа и огънят угасна. Тогава тази птица грамадна и ужасна

смали се в златна птичка — да влезе във онази потайна клетка, дето амритата се пази.

ПЕСЕН ДЕСЕТАГаруда се завръща при змиите с амрита.

Сута каза:

Промуши се Гаруда до мястото с амрита тъй както в океана пенлив поток връхлита,

тъй както лъч небесен в отверстие се стрелва. Но беше недостъпна жадуваната делва.

Пред нея се въртеше огромен кръг с ножове, които бяха остро наточени — готови

на късове да срежат по-бързо от бръсначи тоз, който се опита оттатък да прекрачи.

Сред спиците Гаруда намери цепнатина, смали си още малко размерите и мина.

Оттатък колелото стояха двойка кобри

на стража, без да мигнат с очите си злокобни.

На всяка из устата кълба от огън бликат, сред огъня проблясва светкавица — езикът.

Погледне ли те само коя да е от тях,

на пепел те превръща. Затуй засипа с прах

очите им Гаруда и хищниците слепи додето да прогледнат, телата им разцепи.

Стремително се втурна, амритата открадна, събори колелото и литна — пак грамадна,

блестяща като слънце, отнасяща амрита на змиите, обаче сама не я опита.

Гаруда срещна Вишну, летейки по небето. Всевишният властител доволен бе, задето

Гаруда не изгълта амритата веднага — макар и похитител, изгода в туй не влага.

— Поискай дар от мене — му рече Нараяна. Гаруда каза: — Искам над тебе да застана.

Безсмъртен нека бъда и вечно млад, но тия неща да ги получа, амрита без да пия.

А ти какво желаеш? — И Вишну тая птица избра си да го вози наместо колесница.

Лика й нарисува бог Вишну-Нараяна

на своя флаг и рече: — Над мене ти застана.

Тогава богът Индра, обхванат от полуда след сторената кражба, настигайки Гаруда,

гърмящия си жезъл връз птицата стовари. Засмя се само царят на хвъркащите твари:

— Мъдреца аз почитам, от костите на който, властителю небесен, направено е твойто

оръжие гръмливо, но моите пера

за него са преграда. — Всевишният разбра,

че тук се крие сила, каквато втора няма, и каза: — Птицо, нека другари бъдем двама.

Кажи ми, покажи ми каква е твойта сила. Гаруда рече: — Инак не бих се съгласила,

защото не подхожда дори и на герои самички да говорят за подвизите свои,

но щом си ми приятел и питаш за добро, узнай, че мога даже с единствено перо

земята да повдигна, а също трите свята, и тебе с твоя жезъл, о бог на божествата.

И мога да ви нося, летейки из простора, където си поискам, не сещайки умора.

— Признавам твойта сила — отвърна Индра. — Нека приятели да бъдем от тоя ден довека.

Но щом не ти е нужна амритата, върни я, че станат ли безсмъртни творения ония

влечуги, то тежко ни. — Не мога да я дам — отвърна му Гаруда. — Но ти вземи я сам,

когато им я връча, преди да са отпили от нея и добили безсмъртие и сили.

— Добре — отвърна Индра. — Сега кажи в отплата какво да те дарувам, тъй както брат на брата.

Гаруда си припомни тогава за вината на змиите, които от майка му Вината

направиха робиня, и каза: — Нямам други молби, предай ми само дара да ям влечуги.

Бог Индра съгласи се и птицата узна какво ще трябва вече да дири за храна.

Отлитна и намери на Кадру синовете:

— Донесох ви амрита, сега се изкъпете,

а после се напийте, щом искате, до гуша. Съсъда ще оставя върху тревата куша.

Получихте каквато желаехте отплата, от днеска си възвръща Вината свободата.

Безчислената паплач на радостните змии отиде да се моли. Додето се измие

и свърши както трябва постъпките обрядни, бог Индра бе сполучил съсъда да открадне.

Влечугите, разбрали, че сигур божествата наказват ги за нещо, заблизаха тревата,

където бе стояла съдината с амрита,

с надеждата да лизнат поне по капка скрита.

Тревата беше остра и змиите я триха така с езици алчни, че чак ги раздвоиха.

И днеска са такива. А кушата се счита растение свещено след допира с амрита.

А птицата Гаруда се радва на прослава и с майка си Вината в гората обитава,

където непрестанно влечугите избива за радост и утеха на майката щастлива.

ПЕСЕН ЕДИНАЙСЕТАКак змията отшелник Шеша стана крепител на земята.

Шонак каза:

За змийското потомство, от Кадру прокълнато, изслушах, разказвачо. Но питам те, когато

научиха, че висне проклятие зловещо да бъдат изгорени, не сториха ли нещо?

Сута каза:

Отшелник стана Шеша и постеше за божа угода, сякаш беше без тяло — само кожа.

Влечугите напуснал, изникваше навред по сборищата святи, достойни за аскет.

Ядеше само въздух, живееше в хралупи, готов чрез още мъки блаженство да изкупи.

Усърдния пустинник съгледа богът Брама и каза му: — О Шеша, суровост тъй голяма,

макар и да е свята, обижда съществата. Кажи какво отдавна тежи ти на душата.

Покаяникът Шеша отвърна тъй на бога:

— О боже, моите братя са грешни и не мога

да гледам как открито безсилният, под иго, на силния се кланя, а тайно клевети го.

Убивам свойто тяло — когато го напусна, да нямам нищо общо със тая паплач гнусна.

Отвърна Брама: — Зная, че змийското потомство прославя се начесто със свойто вероломство.

От майка прокълнати, над вас опасност тегне, но знай, че всички змии тя няма да засегне.

За тях не се измъчвай. Кажи каква награда от мене ще поискаш, че с право ти се пада

отплата, о светецо, с добри дела погълнат. Желанията твои от мен ще се изпълнят.

Отвърна Шеша: — Тъкмо това ми е награда: далеч от злите, диря за своя дух отрада.

Владетелят на всички творения възпря го:

— О Шеша, ти си длъжен да сториш общо благо.

Нареждам ти: поддържай с главата си земята, защото нестабилна подрипва и се мята

с гори, с полета, с къщи, с морета, с океани. Подпри я — неподвижно на място да застане.

— Да бъде тъй, о Брама, баща на съществата. Приемам. Постави ми земята на главата.

— Вмъкни се ти под нея — бог Брама отговори. — Отверстие земята сама ще ти отвори.

И слезе под земята крепителката-змия. И права оттогава с главата си крепи я.

Застана неподвижна земята ни — богиня, изправена сред морска синееща пустиня.

ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТАНова опасност надвисва над змиите.

Приключенията на Утанка. Кражбата на обеците.

Утанка уговаря цар Джанмеджая да изтреби змийския род.

Шонак каза:

Научих много нещо, мъдрецо, но не зная влечугите защо е преследвал Джанмеджая,

тоз тигър сред царете, та искал е дори

на жертвен огън всички до крак да изгори?

Сута каза:

Търпение се иска. Поемата велика

до подвига ще стигне, извършен от Астика.

Но слушай постепенно, глава подир глава, какво и как се случи и где преди това.

Животът благонравен и мъдрата беседа прославиха по всички земи брамина Веда.

Живееха в дома му троица ученика. Веднъж на път потегли мъдрецът и повика

Утанка — най-добрия, и дълго го наставя домашните да гледа и всичко да доставя.

С усърдие Утанка и с преданост присъща се грижеше за всичко в учителската къща,

Но сбраха се жените от къщата и взеха за него да намекват, че искала утеха

самотната съпруга. Най-подходящо време било за госпожата сега да вземе семе.

Отвърна той: — Не мога да сторя туй, непитал дали ми разрешава премъдрият учител.

Мъдрецът се завърна и както се полага, за всичко се научи от хората веднага.

Утанка той прегърна и тъй му рече: — Сине, достойно си ми служил през толкова години.

В отплата, ученико, аз пускам те оттука да тръгнеш по земята към своята сполука.

— И аз да дам в отплата, мъдрецо, позволи ми, голямата си обич и таксите дължими.

По образа премъдър премина тъмна сянка:

— Не искам да ми плащаш, а още стой, Утанка.

Послуша го Утанка и ден и друг остана, но караше да дирят на таксите замяна —

подарък или нещо за къщата да стори. Дотегна на мъдреца и той му отговори:

— Отивай при жена ми и питай я, младеж, Каквото тя заръча, това ще донесеш.

Жената на мъдреца, когато го изслуша, отвърна: — Ученико, иди при цар Пауша.

Опитай се от него да вземеш обеците, безценните, с които царицата се кити.

И връщай се обратно, че тук след четри дена ще има празник. Искам да бъда украсена

със тях и да завижда край мене който мине, особено жените на другите брамини.

На път пое Утанка. Съгледа той с уплаха — огромен бик на пътя, огромен мъж го яха.

Ездачът се обърна към него с гръмък вик:

— Утанка, я опитай тора на моя бик.

Утанка се отказа. Кому храна такава

се нрави. Оня вика: — Изяж го без забава.

Не ти желая злото, да знаеш, момко млади — учителят ти също на времето го яде.

Тогаз момчето хапна и пийна от това, което бе излишно за бичите черва.

Потегли пак и скоро намери се пред трона на цар Пауша — воин, защитник на закона.

Приветства го и рече: — Освен с благословия, с молба пред тебе падам, о царю, изпълни я.

Отвърна цар Пауша: — Наслада няма друга по-хубава — да сториш на свят човек услуга.

Каква ти е молбата, кажи, човече святи?

— Предай ми обеците, украса на жена ти.

Тях иска вместо такса учителят ми Веда. Учуден цар Пауша послушника изгледа:

— Царицата попитай във нейните покои, тя може да изпълни желанията твои.

Отиде там Утанка, но стаята голяма напразно заоглежда — царицата я няма.

Завърна се и рече: — За цар и храбър воин измамата, Пауша, е белег недостоен.

Покоите са празни. — Спомни си, момко мил — Пауша го попита, — дали си се умил.

Нечистият не може царицата да види, а не че някой иска сега да те обиди.

От вярност не желае жена ми да се мерне

пред хората, по външност или по мисли скверни.

Припомни си Утанка и нищо не укри:

— След ядене по пътя се мих надве-натри.

— Видя ли, млади момко. Законите забрави — не бива да се мием вървейки или прави.

Засрами се Утанка, поука той си взе: с лице към изток седна, изми ръце, нозе.

С вода беззвучна после грижливо се изкъпа, в приятната й влага потъвайки до пъпа.

Три пъти пийна. Дважди лицето си изтри. В покоите тогава царицата откри.

Когато го съгледа, изправи се честита:

— Какво за теб да сторя? — любезно го попита.

— Свали си обеците. За тях пристигнах тука. Учителят ги иска в отплата за наука.

Царицата си рече, че тоя момък строен изглежда по обноски за всеки дар достоен.

Доволна обеците свали си, но преди момчето да ги вземе, тя го предупреди:

— Към тях стреми се царят на змиите Такшака. Внимателно носи ги, че инак зло те чака.

— Такшака, господарко, не може ме надви — отвърна й Утанка и тръгна да върви.

Забърза да зарадва съпругата на Веда. По пътя си внезапно един монах съгледа,

Ту виждаше го ясно, ту в някаква мъглява и призрачна осанка, която се стопява.

Когато чу наблизко вода да блика свежа, остави обеците на камъче младежа

и почна да се мие, решил да не повтаря немарата, която изложи го пред царя.

А скитникът това и очакваше — веднага отмъкна обеците и втурна се да бяга.

Утанка беше пъргав и с няколко подскока се метна връз крадеца наблизо до потока.

Но оня се превърна в ръцете му на змия и шмугна се в земята — иди, че улови я.

Пред зейналата дупка, погълнала злодея, Утанка не застана, а скочи вътре в нея.

Защото тая змия не беше като всяка — а царят повелител на змиите — Такшака.

Преследвайки го долу в подземните недра, послушникът Утанка пред две тъкачки спря.

Тъчаха те, вглъбени над работата своя, и черни нишки с бели редуваха в разбоя.

Зад тях пък шест момчета въртяха колело, разбирайки без грешка кому е ред дошло.

Видя и конник едър — осанката му цяла сияеше. Утанка въздаде им възхвала:

Хвала ви, шест момчета, безспир кръга въртящи с дванайсет спици. Ничком покланям се пред ваште

старания. Тъкачки, хвала ви, че тъчете на хората съдбите, а и на световете.

Хвала на тоз владетел с осанка величава, че правдата сред много лъжи той отличава,

и не на колесница, ами на кон се мята — синът на океана, властител в трите свята!

Мъжът му рече: — Момко, възхвалата ме трогна. Кажи, с какво желаеш пък аз да ти помогна?

— Над змиите да властвам! Такшака да догоня!

— Добре. Духни тогава през задника на коня.

Момчето го послуша. Веднага щом задуха, от ноздрите, устата, ушите и търбуха

на коня лумна огън и тъмен дим заплава, та всеки кът опуши на змийската държава.

Уплаши се Такшака в бърлогата си доле. Излезе с обеците, — Вземи си ги — замоли.

Макар че ги получи, посърна огорчен Утанка, щом се сети, че празничният ден

е днеска, а до къщи е толкова далече.

— На моя кон метни се — великият му рече.

И само след минута намери се Утанка в учителската къща. Нещастната стопанка

пред свойто огледало изкъпана седеше, за празнична разходка косата си да реше.

Но де ги обеците? Към бедното момче проклятие понечи от яд да изрече.

Но ето че го зърна да иде с обеците на царската съпруга. Самите те. Самите!

Пое ги госпожата. — Едва не те проклех. Но щастие си имал. Желая ти успех.

— Добре дошъл, Утанка — учителят му рече.

— Защо се тъй забави? — Такшака ми попречи.

Побягна с обеците във змийската държава. Подгоних го. Съгледах тъкачки две тогава.

Кои са те, вглъбени над работата своя

и черни нишки с бели редуващи в разбоя?

Видях и шест момчета, въртящи колело

с дванайсет спици. Туй пък какво ще е било?

Учителю премъдри, кажи ми кой е оня огромен мъж, комуто грамаден бе и коня?

И кой е този, който ми викна с гръмък вик: „Утанка, я опитай тора на моя бик.

Не ти желая злото, да знаеш, момко млади — учителят ти също на времето го яде“.

Послушах го. Очаквам умението твое — мъдрецо, разтълкувай поред кое какво е.

— Добре. Узнай кои са тъкачките в разбоя: движението — тая, оная пък — покоя.

Творението — тая, оная пък — законът, та белите им нишки и черните се гонят.

Момчетата — това са сезоните, шестте. А всяка спица — месец. Дванадесет са те.

А пък мъжът е Индра. Бог Индра бе и оня върху бика на пътя. Бикът, а също коня

е слонът Айравата — на слоновете цар, когото Индра яха — всесветски господар.

Торът му е амрита — безсмъртие дарява, затуй те върна читав от змийската държава.

Приятел ми е Индра и силата му свята била ти е закрила. Поемай по земята,

младежо, обходи я от края чак до края и щастие да найдеш и радост ти желая.

И пак пое Утанка на път, решил на всяка цена да отмъщава жестоко на Такшака.

Пристигна в Хастинапур, където Джанмеджая царуваше, и рече: — Властителю, желая

все тъй да побеждаваш в сраженията смело,

но ти край тях забравяш да свършиш друго дело,

по-важно и голямо, каквото подобава,

о първи сред царете, на царската ти слава.

— Народа си съм бранил в труда да е спокоен, и воинската каста — с дълга на първи воин.

Но щом е нужно, сине, да сторя нещо ново, готов съм да изслушам премъдрото ти слово.

— Ти трябва да изпълниш, о царю, дълг синовен. Баща ти от Такшака злодейски бе отровен.

Пресветлият владетел, невинно чист без друго, когато го ухапа проклетото влечуго,

на късове сдроби се, тъй както се сдробява от гръм ударен дънер сред някоя дъбрава.

Такшака го извърши, че дивата му сила с неимоверна гордост го беше упоила.

Дошло е време вече, о цар ю Джанмеджая.

да палнеш огън жертвен и там да хвърлиш тая

отровна сган пълзяща и царя й Такшака — възмездие синовно баща ти да дочака.

А и на мен услуга ще сториш ти, че тази гадина продължава жестоко да ме мрази

и сума пречки стори, за да не дам награда на моя поучител, каквато му се пада.

Възпламна Джанмеджая тогаз от ярост дива, тъй както жертвен огън, когато се налива

топено масло в него. Съветниците свика и всичко за баща си узна от ученика.

ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТАРазказ за това как е загинал бащата на Джанмеджая цар Парикшит.

Сута каза:

Потомъкът на Панду, добрият Парикшит, достоен за рода си по дело и по вид,

на дядо си се метна — ламтеше да ловува. Излезе ли в гората, тежко-горко томува,

в когото се прицели такъв стрелец небивал, било то антилопа, глиган или пък бивол.

Улучи антилопа веднаж и с лък на кръста заброди да я дири нашир и длъж из гъста

гора, тъй както Шива, пронизал лопатар за жертвения огън пред божия олтар.

За първи път се случи на царя Парикшит ловът да се изплъзне така недоубит.

И тоя знак бе лошо знамение, което показваше, че скоро ще иде на небето.

Преследвайки лова си, потънал в пот и прах, попадна на краварник и там видя монах —

отшелник беден, който се хранеше със пяна, на сучещи телета по бърните събрана.

Измъчен, морен, гладен, докосвайки с лъка си отшелника, задума ловецът думи къси:

— Брамине, аз съм царят. Улучих антилопа. Не си ли я съгледал или пък чул да тропа?

Отшелникът обаче не щя да се обърне, събирайки си пяна по телешките бърни —

такъв му бе обетът, отдаден с клетва богу: мълчание да пази, и пазеше го строго.

Но царят се ядоса. Повдигна мъртва змия, на старческото рамо с лъка си закрепи я.

А старецът — ни дума. Ни лоша, ни добра. Засрамен тръгна царят към гъстата гора.

За столицата своя потегли с крачки бавни. Отшелникът стоеше на място, без да шавне.

Синът на тоз отшелник се казваше Шрингин. Живееше момчето в дома на друг брамин —

наставник негов мъдър. И както всяка рожба, минаваше понявга баща си да спохожда.

И днес така направи, но срещна свой връстник на име Криша, който веднага скочи с вик

и смях към него: — Слушай, достойни ми Шрингине, проклетата ти гордост ще трябва да загине.

С баща си все се пъчиш и с неговата слава, но днеска мъртва змия врата му увенчава.

Когато ний, децата на другите брамини, говорим, ти ще пазиш мълчание, Шрингине.

Защото сме достойни. А ти кажи какво си, щом гледаш мълчаливо баща ти труп да носи.

Макар че по характер момчето беше благо, гневеше се понявга. И тука овладя го

велика ярост. Викна: — Кажи ми всичко, Криша Каква е тая змия? — Сега ще ти опиша.

И Криша му разказа историята срамна Изслуша го момчето, от гняв и болка пламна.

ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТАПродължение на разказа. Юношата Шрингин

проклина Парикшит да загине от ухапването

на змийския цар.

Сута каза:

С кръвясали от ярост очи момчето клето замръзна право, сякаш подпираше небето.

За малко се ослуша — вода наблизо блика. Докосна я и ядно проклятие извика:

— Престъпният и грешен властител, който прави постъпки, позорящи достойните каурави,

и който не зачита жреците белокоси,

а мята мъртва змия, отшелник да я носи —

от змия да загине, и то от най-голяма: Такшака да го прати след седем дни при Яма.

Отиде при баща си Шрингин и го завари с умрялата гадина върху плещите стари.

Отново разгневи се на царя и изплака:

— Проклех злодея, тате. След седем дни Такшака

при Яма ще го прати. От змия да загине тоз, който мята змии по честните брамини.

Вместо да се зарадва, отшелникът печално отвърна му: — О сине, това не е похвално.

Монахът не проклина, а знае да прощава. В имотите на царя и в царската държава

живеем всички ние под негова закрила, която от безбройни злини ни е спасила.

Без царската защита отшелникът не може спокойно да последва внушението боже.

В делата благородни и святи имат, сине, еднакъв дял царете с усърдните брамини.

Цар Парикшит ни пази тъй както подобава на цар, и то достоен за дядовската слава.

Без друго гладен, морен, не знаейки за моя обет да не говоря, извърши царят тоя

неволен грях и с него законите потъпка,

но аз не го проклинам за днешната постъпка.

Неопитен и нервен, ти зина, та прокле го. Неправедно постъпи, Шрингине, спрямо него.

ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТАПоследици от проклятието на Шрингин.

Сута каза:

Засегна се момчето и рече: — Нека даже и грях да съм извършил,, но знай: каквото каже

синът ти, па макар и неопитен и млад, не се шегува — дума не взема той назад.

Бащата каза: — Зная, че истината свята говориш и че сила тя влива ти в словата.

До днеска тая сила не ти е изменила — проклятието твое ще има пълна сила.

Но даже и на възраст, синът се поучава от татко си — да стане достоен за прослава,

А ти при туй си малък — дете си пред баща си, макар и да се учиш при святите монаси.

Дори велики духом изпадат в гняв свиреп, така че що остава, момчето ми, до теб.

Сърцето ти е, сине, младежко и припряно, затуй ще те наставям, дорде е още рано.

Живей, храни се с билки, с гулии и треви, смирявай си сърцето, момче, не се гневи.

Гневът от нас успява в минута да отнеме светата добродетел, градена много време.

Смирените последвай. Макар привидно слаби, светът е техен — нивга не ги посичат саби.

Прощавай, обуздаван страстта си и накрая ще имаш място близко до бога Брама в рая.

И аз каквото мога, сега ще сторя с миром — на царя тъй ще кажа: — О царю мой, намирам,

че моят син от младост, незрял за ум и разум, детински е изсипал връз тебе гняв напразен.

Повика свой послушник браминът и го прати да иде с тия думи във царските палати.

Когато се събраха придворните и сума съветници край трона, послушникът задума:

— О царю на царете, във твоята държава живее постник, който по святост надвишава

пресвятите брамини. Връз него метна ти умряла змия. Кротък, мъдрецът ти прости.

Ала синът му, царю, синът му прокълна те — след седем дни Такшака при Яма да те прати.

Не знаеше бащата, затуй не обузда

сина си. Днес е късно. За страшната беда

ме прати да ти кажа, та знаейки за нея, живота си да вардиш, о царю, от злодея.

Послушникът завърши. Владетелят след тая ужасна вест за свойта постъпка се разкая.

И двойно натъжи го, и двойно огорчи вестта, че оня постник заклет бил да мълчи.

Измъчваше се царят не толкоз от уплаха за свойта смърт, а дето обидил бе монаха.

На пратеника каза да иде при мъдреца с покана, че го вика владетелят в двореца.

А после всички свои съветници събра, способен да приеме идеята добра,

отдето и да иде, щом в полза е за трона. Поръча да иззидат дворец върху колона,

усилена охрана отвсякъде да пази,

та змия да не може при царя да пролази.

Препълни се дворецът от лекари с лекарства. Монаси надойдоха от най-далечни царства,

които пеят мантри — срещу отрова химни. Не можеше и вятър да влезе, щом му скимне.

Така укри се царят и своята държава по старому започна оттам да управлява.

След седем дни Кашапа — лечител, най-добрия от всички, който може от най-отровна змия

човека да избави, узнал, че днес Такшака на царя ще посегне, потегли, без да чака.

Помисли: „Ще избавя невинния владетел, богатство ще получа, ще сторя добродетел“.

Вървеше тъй мъдрецът, вглъбен във свойта цел, но срещна го Такшака, сега коварно взел

лика на стар отшелник, и рече му: — Защо си забързал, о брамине, какво насам те носи?

Кашапа каза:

Такшака ще ухапе владетеля ни днеска,

та аз ще го лекувам от смъртната му треска.

Владетелят, потомък на славните пандави, достоен е, брамине, от смърт да се избави.

Такшака каза:

Че как ще го избавиш? От мен лекарство няма. Това съм аз, Такшака — съюзникът на Яма.

Кашапа каза:

Ти тровиш, аз лекувам отровените хора, Познанието-сила е моята опора.

ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТАТакшака ухапва Парикшит.

Такшака каза:

Щом можеш да лекуваш ухапване, Кашапа, това дърво пред тебе тогава ще ухапя,

да видя с твоите химни и баяния разни ще може ли от пепел отново да порасне.

Кашапа каза:

На пепел направи го със твоята отрова, дървото ще разлисти след туй корона нова.

Сута каза:

Език заби Такшака в смокинята и тя от корена догоре веднага запламтя.

— Е — рече царят змийски, — мъдрецо, помогни й, върни я към живота чрез твоите магии.

Кашапа поизчака и каза му, зашепил от гаснещата клада все още топла пепел:

— Науката, Такшака, надмогва всяка змия! Смокинята пониква. О царю, погледни я.

Порасна стръкче, после листенце затрепери., а после и корона — зелена, едропера.

Такшака рече: — Виждам, че с формули свещени умееш да надвиваш такива като мене.

Но питам те, мъдрецо, кажи каква награда очакваш ти от царя, обречен да пострада

от мене и да иде във царството на Яма? Та аз ще ти предложа награда по-голяма.

Лечителю, върни се — за теб е по-добре: и без това на царя е писано да мре.

Не ще помогнат твоите магии и митарства, а гръмката ти слава по всички земни царства

и даже в трите свята това ще помрачи, тъй както ясно слънце, лишено от лъчи.

Кашапа каза: — Искам да стана аз богат. Платиш ли ми по царски, обръщам се назад,

отивам си и няма дори да стъпя там. Такшака каза: — Двойно богатство ще ти дам.

Замисли се Кашапа. Чрез силата си свята на врач и прорицател намери, че съдбата

на царя е решена — не ще я възпрепятства. И тръгна си обратно с големите богатства —

награда от Такшака. Към столичната крепост потегли царят змийски, нагърчен от свирепост.

Разбра по пътя още, че пази там голяма охрана и ще трябва единствено с измама

да мине край жреците, кадещи билки димни и пеещи неспирно срещу отрова химни.

Тогава група змии превърна в беловласи брамини и им каза: — Отивайте, монаси,

и царя поздравете, приведени одве, цветя му подарете, вода и плодове.

Отидоха и царят не сети се, че в тия подаръци се крие губителна магия.

Изпрати ги и свика придворните: — Елате да вдигнем плодовете на тия старци святи.

Сановниците взеха, след тях и Парикшит. Изскочи дребен червей, в плода на царя скрит,

С очичките си черни владетеля погледна. Гадинката нищожна, на цвят червеномедна,

повдигна царят с пръсти и рече тъй: — На запад отблясъците сетни на слънцето се стапят

и вече се не плаша от змийската отрова. Но нека да се сбъдне речта на оногова —

ще кръстим тоя червей Такшака, о велможи, и той да ме ухапе, та в гроб да ме положи.

Съветниците царски, с подбуда от самата съдба, единодушно приеха му шегата.

На шията си царят положи посред смях гадинката и рече: — Изкупих своя грях.

Но в миг смехът му весел в безумие премина, че беше близо царят до своята кончина.

Нищожната гадинка превърна се на змия, огромна по размери, защото бе самия

Такшака. Увъртя се по царевото тяло и в гривните си яки пристегна го изцяло.

Владетелят угасна сред гърчове напразни, които всъщност бяха от присмеха му спазми.

Съветници, придворни, министри и велможи изплашени забиха глави, кой дето може.

Над тях Такшака литна и те полека-лека загледаха след него. Оставил бе пътека,

разделяща на равни полвини небесата, тъй както път си правят жените на косата.

Но хукнаха отново сред паника безумна — от змийската отрова дворецът в огън лумна.

Додето се избавят от буйните пожари, палатът рухна, сякаш връз него гръм удари.

И нейде там отдолу в руините зарит, лежеше, неизбягнал съдбата, Парикшит.

Съветниците царски, брамините и жреца изпратиха достойно до оня свят мъртвеца.

И жителите градски, събрани до един, решиха цар да бъде по-малкият му син.

И младият владетел, на име Джанмеджая, възкачи се на трона. По-мъдър цар не зная.

ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТАДжанмеджая решава да изгори змиите.

Сута каза:

Към злобните влечуги възпламнал от омраза, повика Джанмеджая придворните и каза:

— На клада ще ги хвърля, ала преди да почна, желая да изслушам историята точна

за татковата гибел, макар да е печална.

В противен случай няма аз кладата да пална.

Съветниците мъдри с усърдие голямо напълно справедливо възхвалиха баща му:

— Родителят ти, царю, човек с душа открита, обичаше народа и беше му защита.

Пазител непреклонен на четирите касти,

не даваше да пламнат сред тях размирни страсти.

Не цар със добродетел, присъща на владетел, а всъщност царят беше самата добродетел.

Към него никой нийде не хранеше омраза, към никого и царят омраза не показа.

Подкрепяше сираци, вдовици, инвалиди, не давайки на никой злодей да ги обиди.

Красив като Луната, пътуваща по свода, баща ти беше, царю, любимец на народа.

Потомък бе последен на славните каурави, затуй, каквито после добри дела да прави,

не можеше съдбата по други път да тласне — че Парикшит туй значи: „човекът, който гасне“.

Воюваше със меча, когато се налага,

а вечно и успешно срещу шестте ни врага,

а именно: гневливост, скъперничество, леност, чрезмерна похотливост, пиянство и надменност.

И тъй шейсет години, додето свърши срока, предвиден от съдбата. И змията жестока

тогава го ухапа. Това му беше края.

И ти дойде на трона, о царю Джанмеджая.

Макар и още малък, превърна се в опора на цялата държава и всичките й хора.

Отвърна Джанмеджая: — В рода ни всеки цар добро е вършил, бил е обичан господар,

но искам аз за тоя подробности да зная. Кажете ми, велможи, а кой е чул оная

беседа на Кашапа и злобния Такшака, когато те били са сами сред пущинака?

Такшака е подкупил лечителя с пари, та той да не отиде баща ми да цери,

и оня се е върнал — така поне твърдите.

Но кой е бил свидетел на всичко в дън горите?

Придворните тогава направиха поклони и казаха: — Отгоре в смокиновите клони

един човек си чупел за огъня дърва. Кашапа и Такшака не знаели това.

От змийската отрова дървото запламтяло, а вътре, то се знае, и неговото тяло

превърнало се в пепел. След туй го съживила на мъдрия Кашапа лечителната сила,

когато и дървото поникнало отново.

Та всичко туй узнахме от неговото слово.

Разказахме ти всичко, о лъве сред царете. Сега стори каквото сърцето те подсети.

От мъка Джанмеджая сурово се навъси, ръцете си закърши и пръстите в яда си.

Очите му, подобни на лотосови листи, зарониха надолу поточета сребристи.

Съвзе се. После каза: — Изслушайте какво е и после изпълнете решението мое:

предлагам ви веднага и при това на всяка цена да се накаже престъпника Такшака.

Защото, ако беше ухапал той баща ми и просто да си иде, а не с пари да мами

лечителя Кашапа, не щеше да загине баща ми посред пепел и дворцови руини.

Безспорно би го вдигнал от треската Кашапа. Такшака му попречи, горен от злоба сляпа.

Защото той не губи и нищо не печели от туй, дали са живи, или пък са умрели

ухапаните, щом е изпълнил спрямо тях проклятието. Те са платили своя грях.

Но своя грях Такшака тепърва ще плати. Убил чрез огън, нека връз огън запламти!

ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТАСъветът на змиите.

Сута каза:

Васуки, царят змийски, след майчината клетва повика всички змии, та с тях да се съветва

за средство да избягнат предречената клада, че пламне ли, родът им завинаги пропада.

Той каза им: — О змии, различни клетви има, но има между всички една необорима:

проклятие от майка. И знайте — няма начин гневът да ви не стигне, когато той е майчин.

И днеска, щом си спомня за клетвата на мама, която произнесе в присъствие на Брама,

сърцето ми трепере. И Брама не възпре я, което значи — гибел очаква ни от нея.

Но нека да помислим, додето има време,

с какво да подпомогнем нещастното си племе,

та жертвеният огън на царя Джанмеджая изцяло да пропадне или поне накрая.

Така и боговете направиха съвет на времето, когато издирваха навред

Изчезналия огън, и бяха упорити — откриха го накрая, че свети в пещерите.

След тия думи почна на змиите съветът. Един през друг мълвяха каквото се досетят:

— Добре е да отидем във образ на брамини при царя Джанмеджая, да кажем: „Приеми ни

молбите, не изгаряй нещастните влечуги.“ Но тутакси връз тия нахвърляха се други,

минаващи за умни във змийската държава:

— Съветници ще станем на царя и тогава,

когато ни попита да почва ли да пали приготвената клада, ще кажеме: „Едва ли.“

И пречки ще посочим и разни светотатства, ще кажем, че самата съдба го възпрепятства.

И той ще го отложи. А още по-добре е жреца да ухапем. Когато той умре

и няма кой да води край кладата обряда, тогава, то се знае, и кладата отпада.

Ще трябва да ухапем и който му помага. По тоя път целта ни постига се веднага.

Но други възразиха: — Идея неразумна, а също и опасна в главите ваши хрумна.

Убийството не носи добро, а злото няма предел, когато някой убие жрец на Брама.

В нещастието трябва едно да ни теши и то е — чистотата на нашите души.

А всяка беззаконност, насилие и смут света събарят само, съзиждан с много труд.

— На облаци да станем — мълвяха други змии, връз огъня да ливнем порой, та да измие

и помена му даже. — А най-добре ще бъде жреците да издебнем, та техните съсъди

потайно да задигнем. — Четвърти закрещяха:

— Да плъзнем сред народа, вселявайки уплаха

и както ний умеем, по змийски безпощадни, да хапем безразборно каквото ни попадне.

— Обрядните предмети със тор да оскверниме, тогава ще изгубят свещеното си име.

— Жреци да станем царски. От царя такси скъпи ще вземем и ще бъде принуден да постъпи

тъй, както пожелаем, попаднал в наша власт.

— Каква ти власт е тая — просъска други глас.

В басейна да го вържем, когато гол се къпе, тогава власт над него ще имаш, брате скъпи.

И учените змии след всичките поуки предложиха накрая на своя цар Васуки:

— Разсъдихме, решихме, че други изход няма, освен да се изпрати във царството на Яма

с отрова Джанмеджая. Решихме го, защото, умре ли Джанмеджая, умира с него злото

творение, гласящо смъртта на всички змии. Каквото заповядаш, това ще сторим ние.

Към своя повелител погледнаха с надежда,

но той поклати тъжно глава: — Не ми изглежда

разумна нито тая възможност, ни оная. Какво да се направи, самият аз не зная

и туй ме мъчи много, защото аз съм царят — последиците тежки връз мен ще се стоварят.

Тогава Елапатра, една премъдра змия, им каза: — Тоя огън е наша орисия,

съдбата го предвижда и нищо не гаси го — не можем да отхвърлим всевечното й иго.

Самият Джанмеджая ако поиска даже, от кладата не може и той да се откаже.

Нещастие съдбата за нас е отредила, ще трябва да подирим от нея и закрила.

Когато нашта майка ядосана прокле ни,

от страх се бях пригушил на нейните колени

и чух, че боговете възкликнаха: — О Брама, не сме видели друга жестокост по-голяма.

Освен самата Кадру, коя ли майка може така да няма милост. Защо, кажи ни, боже,

не я възпря, когато децата си проклина? Отвърна богът Брама: — Не спрях я по причина,

че змиите са вредни и тяхното гъмжило в невиждани размери се беше умножило.

Но само злите змии ще си намерят края на жертвения огън на царя Джанмеджая.

Смъртта си ще избягнат смирените, добрите. А кой ще ги избави? Един от мъдреците,

известен по земята на младо и на старо, надмогнал всички страсти, наречен Джараткару,

ще има син — Астика, и той ще спре обряда, избавяйки добрите от жертвената клада.

Безсмъртните тогава от Брама пожелаха да чуят за жената, която от монаха

ще трябва да зачене, та син да му роди, спасител-прекратител на змийските беди.

И каза богът Брама коя ще е жената — на двамата еднакви ще бъдат имената.

Монахът Джараткару ще вземе за съпруга жената Джараткару, не ще приеме друга.

— Да бъде тъй — решиха и тръгна всеки бог, а също тъй и Брама, към райския чертог.

Това дочух тогава. И тъй, Васуки, царю, сега до тебе виждам сестра ти Джараткару.

Отдай я, щом потърси отшелникът девойка, с която да направят спасителната двойка.

Зарадваха се много нещастните влечуги, а радостта на царя надмина всички други.

Сестра си Джараткару със грижи огради, каквито тя не беше сънувала преди.

И прати съгледвачи да следват по петите аскета Джараткару: — При мен да дотърчите,

когато пожелае мъдрецът да се жени — въпрос е да сме живи или пък изгорени.

ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТАДжараткару среща прадедите си и решава да се ожени.

Шонак каза:

Ти рече, о мъдрецо, че бил е Джараткару известен по земята на младо и на старо.

На що се е дължала голямата му слава? А името му нещо дали не означава?

Сута каза:

Да, „джара“ значи нещо, което се смалява,

а „кару“ пък — суровост. Монахът имал здрава

снага и много едра, но с пости непрестанни смалявал я, додето за името си стане

достоен най-подире. А също и жената на име Джараткару е праведна и свята.

Но слушай за монаха. Той беше вечен странник. Нощуваше, където го свари слънчев заник.

Във извори свещени топеше живи мощи и в подвизи, каквито не са видени още.

Изсъхнал, както бива на някой дъб кората, намери Джараткару дедите си в гората.

Висяха те над пропаст, държейки се едва за тънко снопче суха проскубана трева.

Едно стъбленце само крепеше ги, а мишка, от ямата излязла, гризеше тая нишка.

Отиде Джараткару при тях и ги попита: — Защо сте окачени над бездна страховита

и само жалко стръкче крепи ви, а и него със острите си зъби гризачката гризе го.

Останало е малко и вий ще полетите към зейналата яма надолу със главите.

С какво да ви избавя от тая участ клета? Едната четвъртина или едната трета

от моите заслуги, или пък, ако щете, изцяло ви ги давам — чрез тях се избавете.

Отвърнаха дедите: — Недей се и опитва, светецо, да помогнеш чрез пост и чрез молитва.

И ние сме аскети и с подвизи такива богати сме, но вече родът ни си отива.

А който без потомство останал е, пропада във ада, та и ние увиснахме над ада.

Надвеси ни съдбата и оттогаз насетне

не може вече нищо в ума ни да просветне,

затуй не те познахме, а сигур твойта слава се носи по земята и нека продължава.

Достоен си за нея, защото ни почете,

от мъките ни трогнат. Изслушай ни, аскете.

Монаси бяхме ние и спазвайки най-строго обетите, творяхме дела угодни богу.

Добре, но не родихме, за разлика от други, достатъчно потомци. От нашите заслуги

остана тънка нишка, но все едно, я няма, че скоро ще се скъса над зиналата яма.

Синът ни Джараткару единствен продължава рода ни, ала колко животец му остава.

И той пустинник стана, изучи всички веди, чрез своя аскетизъм до пропаст ни доведе.

Жена не си подири, деца не си роди, а ето че погубва и своите деди.

Случайно ако нейде го срещнеш, о блажени, кажи му да намери жена и се ожени.

Защото, о брамине, разкъсаното снопче

от стръкчета, в които над бездната се вкопчи

родът ни и увисна, това са влакънцата на нашто родословно растение — децата.

А мишката, това е безмилостното време, което ги прегризва. Не можем да го спреме.

Прегризало е всички. Остана ни едничка, и то наполовина проядена тревичка.

Синът ни Джараткару. Последната надежда. Увиснахме на него. Но времето изглежда,

че в царството на Яма бездетен ще го прати, защото мисли само дела да върши святи,

а всъщност е безчувствен човек и малодушен, на уставите само и догмите послушен.

Отшелничество, пости, молитви, книги, химии в другите велики дела на несравними

е това — да си родител. Тъй думат всички хора. Кажи на Джараткару, на нашата опора,

че трябва, за да бъдат дедите му спасени, жена да си намери, дете да му зачене.

Отвърна им монахът през сълзи: — Аз съм тук, самият Джараткару, виновният ви внук.

О праотци, жестоко сина си накажете,

уж праведник, а всъщност най-грешен от мъжете.

Възкликнаха дедите: — Съдбата е добра, че тука те доведе. Защо не си избра

жена до днеска, сине, та прати ни над ада? — Защото смятах в рая да ида за награда,

задето съм надвивал желания и страсти.

Но тук като ви срещнах и зърнах над каква сте

погибел закрепени, отвръщам своя разум

от всеки подвиг, който с аскетство е белязан.

Жена ще си намеря, но искам на жената и на мъжа да бъдат еднакви имената,

което да показва, че не десница мъжка ще търси за опора у мен и за издръжка,

а както милостиня на просяка се дава, така при мене идва. И взел я бих тогава.

А друга не желая. — След тия свои думи заскита Джараткару по сборища и друми.

Но нийде не намери съпруга Джараткару, че тялото му беше съсухрено и старо.

Отчаян най-подире в гората, в гъсталака се мушна Джараткару и викна, та заплака;

— Дедите си погубих. Горко ми, о, горко ми. Дочуйте ме, о птици, животни, насекоми.

Което е подвижно, което се не движи, да чуе, да помогне на тежките ми грижи!

Заклет аскет доскоро, от кът на кът се местя и търся да намеря девойка за невеста

по воля на дедите, че адът ще ги глътне, понеже съм последен и свършва с мен родът ни.

Комуто се намира за женене мома, при мене да я прати, че цялата земя

обходих, а невеста да найда все не мога. На просяка отдайте съпруга, ради бога.

Да носи мойто име, но без да се осланя на мене — че съм беден и няма да я храня.

Да дойде като лепта към моята просия. Пратете я, о твари. Към всички ви вопия.

Веднага с тия думи агентите-влечуги дотичаха при царя. Васуки, щом дочу ги,

сестра си издокара с най-хубави премени и тръгна за монаха в гората да я жени.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТАДжараткару се оженва и скоро изоставя жена си.

Сута каза:

Хареса Джараткару девойката на змея,

че беше дивнобедра. Хареса, но не взе я —

от свойта рядка бедност пред нея се засрами. Досети се Васуки и каза му: — Сестра ми

се казва като тебе, монахо, и от мене за зестра тя ще има, когато се ожени,

покои най-обширни с трапеза най-богата — съпругът й не ще си помръдне и ръката.

Спокоен Джараткару се съгласи и с нея отиде да живее в палатите на змея.

Под звуците на химни я хвана за ръка — съпруга по закона тя стана му така.

Под скъпо покривало очакваше ги ложе — до себе си съпругът съпругата положи.

И каза й: — Веднага от тебе ще си ходя, извършиш ли каквото не ми е по угода.

Помни го, ако искаш да бъда твой съпруг. Сгрешиш ли, безвъзвратно отивам си оттук.

Невестата потули в душата й какво е и рече: — Ще изпълня желанието твое.

И вечно да не сбърка уплашена, горкана, започна да му служи като на бяла врана.

Усетила, че иде за нея благо време, когато у жените пониква плод от семе,

изкъпа се тъй, както по ведите се иска, отиде при мъжа си и стана с него близка.

Зародиш като огън у нея запламтя — пламтеше на светеца у нея светостта.

Зародишът растеше подобно на луната, когато не е щърба, а пълна и налята.

Великият отшелник на нейните колени заспа веднаж, притворил зеници уморени.

И чак до залез слънце държеше го сънят в обятията свои. Угасваше денят.

Жената се уплаши, че миг по миг отлитва часът и ще изпусне вечерната молитва.

Аскети като него в обрядите са твърди.

Но може пък разбуден и зле да се разсърди.

Кое е по-престъпно, започна да се чуди: закона да не спази? Гнева му да разбуди?

Накрая тя разсъди, че първото от тях — закона да потъпче — е по-престъпен грях.

И рече сладкодумно на своя мъж, излегнат подобно бога Агни: — Стани, че вече тегнат

на слънцето лъчите към сумрачния запад и в трепета на сетни сияния се стапят,

Възлей вода светена, срещни с молитва мрака. Минута много страшна и сладостна те чака.

Светецът Джараткару събуди се и с гневна гримаса към жена си извърна се и ревна:

— Змеице, тия думи за мене са обида.

Тъй както съм пристигнал, така и ще си ида.

От мене по е слабо небесното светило — преди да се събудя, едва ли би се скрило,

а щеше да ме чака. Това е моя вяра, която ти отхвърли. Повеля има стара:

тоз, който е обиден, с обидчика не може повече да живее, а камо ли на ложе.

Уплашена задума жената Джараткару:

— Не исках да ти сторя обида, господарю,

а вдигнах те да кажеш молитвата си. — Да, но жена си да напусне решил бе той отрано

и рече: — Казах вече. При мене отказ няма. Така и отначало решихме с тебе двама.

Живях щастливо тука. Отивам си сега. Кажи го на Васуки и трябва без тъга

от къщи да изпратиш пустинник като мене. Съпругата му скръсти ръцете си сломени,

молитвено погледна светеца във лицето, събрала малко смелост и много страх в сърцето:

— Пазителю на всички закони и обряди, недей напуска тази, която ти отдаде

душата си, снагата, била е с тебе мила и никога и в нищо не се е провинила.

При брат си как ще ида, кажи ми, о блажени, когато, за да имам наследник, ме ожени

и всички змии чакат спасение от него. Надяват се на мойто потомство, ала де го?

Не трябва, о съпруже, напразен да е бракът, от който избавител роднините ми чакат.

Мъдрец ли си, когато си тръгнал да си ходиш, оставил в мене само неясния зародиш?

Тогава Джараткару, светец, богат на слава, отвърна й достойно и както подобава

в минута като тая: — Оставям те щастлива. Синът ти, който в твойта утроба се развива,

ще бъде като огън всесилен и целебен,

на всички по земята ще бъде той потребен,

че най-добре ще знае да вниква и постига премъдростите, скрити в божествената книга.

Издумал тъй, монахът отправи се отново в горите — да започне скиталчество сурово.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАРаждането на Астика.

Сута каза:

Замина си монахът и тутакси жена му при брата си отиде. Изпаднала в голямо

униние, разправи за случката докрая. Васуки и от нея повече се отчая:

— О сестро, нали знаеш повелята на Брама. От тебе син се чака. Спасител други няма

за змийското ни племе. Не те ли оплоди мъжът ти, да избави рода ни от беди?

Да пита брат сестра си така не подобава, но делото е важно за цялата държава.

Съпруга ти го зная, че твар е саможива, и няма да го гоня, че знае да излива

в проклятие гнева си и току-виж, пострада родът ни по-ужасно, отколкото на клада.

Кажи ми всичко, сестро, та тръна изтръгни, в сърцето ми дълбоко забит от много дни.

Тогава Джараткару — от всички най-добрата змеица — тъй задума, за щастие на брата:

— Попитах го, о братко, ще имам ли дете. Посочвайки ми скута, издума: „То расте!“

Какъвто и да бъде, не съм го чула даже шегувайки се, дума лъжлива да ми каже,

та камо ли когато в беда ме изоставя, ще вземе да ме лъже богатият на слава?

Той каза ми: „Не бой се, а знай, че тоя наш потомък ще сияе, от слънце по-блестящ.“

Така че да излитнат тъгите, брате мили, които в твойто царско сърце са се вгнездили.

— Да бъде тъй! — извика зарадваната змия, сестра си запрегръща и с дарове дари я.

И с още по-големи блаженства от преди я огради, та силен потомък да роди.

И почна да нараства сияйното й бреме по-бързо от луната през новолунно време.

. Когато появи се блаженият отрок на свят, мълвяха всички, че туй е син на бог.

Отдъхнаха спокойно дедите на баща му, увиснали над ада на тънко стръкче само.

Отдъхнаха спокойно и майчини роднини, че жертвената клада сега ще ги отмине.

И раснеше момчето в палата на Васуки, над ведите вглъбено и техните поуки.

Макар и още малък, блестеше с добродетел, по чувства беше сдържан, умът му беше светъл.

И стана той известен под името Астика, защото тъй баща му на времето извика

към бременната майка, суров и тържествуващ. И викаха му всички Астика (Съществуващ).

Растеше много силен и хубав като Шива, да радва всички змии и майка си щастлива.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ВТОРАВеликото изгаряне на змиите.

Сута каза:

Когато Джанмеджая, потомък на Бхарата, намисли да изтреби влечугите в отплата

задето умъртвиха баща му Парикшит, съветниците свика и с поглед страховит

към жреца охранител и жреца изпълнител така задума тоя премъдър повелител:

— Злосторникът Такшака на оня свят изпрати баща ми без причина. На помощ ми елате,

кажете как да хвърля Такшака върху клада с роднините му вкупом, защото им се пада.

Горен от змийски огън, баща ми си замина. Сред огън нека бъде и тяхната кончина.

Жреците казаха:

О царю Джанмеджая, за лек на твойта рана предвиждат боговете и пише го в Пурана,

че предстои велико изгаряне на змии. Отлично правилата познаваме му ние.

И всеки тълкувател на текстовете смята, че ти единствен можеш, о царю на земята,

стопанин да му бъдеш за чест на боговете. Да лумне жертвен огън! Влечуги, треперете!

Сута каза:

При тия техни думи съгледа вече царят бушуващи езици Такшака да обгарят

и рече: — Ще го сторя, щом бог ми го възлага, а вие пригответе предметите веднага.

Жреците познавачи избраха равнина, приветна за окото, богата на храна,

с неща великолепни нагиздиха олтаря

и после посветиха във тайнствата му царя.

Брамини многобройни край жертвената клада насядаха удобно и тъкмо за обряда

предвиденото време задаваше се вече, поличба появи се, че нещо ще попречи.

Зидарят на олтара — мъдрец, прочел Пурана, им каза: — Тая местност не е добре избрана,

а също тъй е лоша насрочената дата — брамин ще ни прекъсне обряда по средата.

Дочу го Джанмеджая и строго заповяда човек да не пропущат до жертвената клада.

И лумнаха езици сред съсък и пращене насред олтара, както във книгите свещени

предвижда се. Жреците, кръвясали от димни кълба и в дрехи черни, редяха своите химни,

възливайки топени масла върху жарава, влечугите зовейки от змийската държава

във гърлото на Агни да скочат до една. И всички, позовани натам по имена,

започнаха да падат над огъня, увити една о друга, сплели опашките с главите.

Кафяви, бели, сини, безумни от уплаха, сред пламъци свистящи самите те свистяха.

До змията, която и слона надвишава,

се сгърчва друга — дребна като ухо на крава.

Прилични на тояги с накрайници железни, една преварва друга сред огъня да влезне,

макар и ужасена. И трупат се милиони връз пламъка, към който проклятие ги гони.

Наливаха жреците масла в огньове бесни и ужас във душите на змиите чрез песни.

Потече по земята река от змийско сало и въздухът сгъсти се от дъх на изгоряло.

Крещяха тия, дето се свличаха в жарава, крещяха тия, дето редът им наближава.

Такшака щом научи, че вече Джанмеджая подготвил е обряда, напълно се отчая

и в царството на Индра избяга — да не могат огньове да го стигнат. Изслуша всичко богът

и рече му доволен: — За теб опасност няма, че аз омилостивих отдавна бога Брама —

сърцето ти не бива от туй да се тревожи. И заживя Такшака в селенията божи.

А кладата пламтеше, не знаеше насита. Уплаши се Васуки, че неговата свита

все повече редее, олизвана с езика

на кладата. Тогава сестра си той повика

и каза й: — Сестрице, край нас е запламтяло небето и полето, гори и мойто тяло.

Замаян съм, обърквам световните посоки, една посока имам — в огньовете високи.

И нямам власт над други, над себе си — съвсем. Умирам, но и всички влечуги ще умрем

наскоро и ще свърши завинаги родът ни, че иска Джанмеджая чрез огън да го глътне.

О сестро, милиони на кладата умряха. Дойде часът, за който те дадох на монаха.

Астика да прекъсне свещените обряди, че него го почитат и старци белобради.

Кажи му да направи тоз огън да угасне, та мене да избави и моите подвластни.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ТРЕТААстика се отправя към мястото на жертвоприношението.

Сута каза:

Замолена от брат си, змеицата повика

сина си и му каза: — Изслушай ме, Астика.

На времето Васуки в гората ме изпрати не току-тъй да стана съпруга на баща ти,

а даде ме нарочно. Сега часът настава

да сториш подвиг, нужен на змийската държава.

Астика каза:

Добре, ще ви помогна. Но ти кажи все пак каква била е точно целта на твоя брак.

Сута каза:

Желаейки доброто на своите роднини, задума Джараткару: — Известно ти е, сине,

че змиите от майка били са прокълнати чрез огън Джанмеджая при Яма да ги прати.

С проклятието нейно се съгласил и Брама. Васуки все си мислел за идещата драма.

Когато боговете добивали амрита

и брат ми им помагал, помолил за защита.

Доволни боговете, че вече са добили безсмъртната напитка, над него се смилили.

Завели го при Брама, извели го отпред и рекли: — Праотецо, скърби Васуки клет

за своя род и моли за милост и пощада.

И Брама казал: — Няма изцяло да пострада

родът ви. Джараткару — монахът и жената, еднакви по заслуги, еднакви в имената,

ще имат син — спасител на вас, о прокълнати. И станах аз тогава съпруга на баща ти.

Сега настъпи време за твоя подвиг, сине. Към кладата побързай, спасителю, спаси ни.

Към вуйчо си тогава обърна се Астика.

В замрелия властител животът пак заблика.

— Не се страхувай, царю на змийската държава. От майчината клетва сега ще те избавя.

Не съм до днеска лъгал дори и на шега и няма да излъжа, о царю, и сега.

При огъня ще ида и царя Джанмеджая с прославящи и благи слова ще полаская.

Това ще му хареса и той ще заповяда, макар и незавършен, да прекратят обряда.

Васуки каза: — Смътно дочувам твоите думи. Умирам. Сипе Брама възмездие върху ми.

— Недей се плаши — рече Астика. — Тоя жупел и пламък, който Брама връз змиите е струпал,

ада

след малко ще угасне. Страха ви ще разсея от кладата, а също и пепелта от нея.

Жаравата цвъртяща и пламъците върли от царевото тяло Астика ги прехвърли

във свойто и забърза към жертвената клада, загрижен да не стигнат до края на обряда.

Съгледа там олтара сияен и жреците, които като огън сияеха самите.

И тъй като вратарят в олтара го не пусна, започна да възхвалва обряда с реч изкусна.

Въведен бе Астика, макар и непоканен, възхвалвайки жреците и техния стопанин.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТААстика възхвалява жертвоприношението. Джанмеджая му обещава дар.

Астика каза:

О царю Джанмеджая, потомък на Бхарата, носител на корона, ти сам си най-добрата

корона на рода си, издигнал най-голяма и най-свещена клада, каквато само Брама,

Луната и Варуна са правили в Праяга! О богове, съдбата към нас да бъде блага.

Известно е, че Индра издигнал е сто клади, на тях е равна тая, която ти подкладе,

но сто по сто да сложим към тях, о Джанмеджая, тогава чак ще могат да мерят ръст по тая.

Жреците твои служат, тъй както се полага. О богове, да бъде към нас съдбата блага.

Наука няма, дето на тях е непозната,

о царю Джанмеджая, потомък на Бхарата.

На твоите брамини учител им е Вяс, а по-добър не зная и в трите свята аз.

Бог Агни, който вечно изпитва глад и жажда за жертви, твоите жертви най-лакомо изяжда.

Народът ти, о царю, на тебе се обляга. О богове, да бъде към нас съдбата блага.

Ни в тоя свят, ни в оня на тебе равен няма, или си Юдищира, или самият Яма,

или самият Индра с тризъбеца в ръка — народите, о царю, почитат те така.

Надмогнал гняв и страсти, с делата си велики достигна ти певеца на подвига — Валмики.

Душата ти, о царю, не знае язва скришна — по свойта добродетел ти равен си на Кришна.

От воините Рама за твой другар приляга. О богове, да бъде към нас съдбата блага.

Сута каза:

Затрогват, Джанмеджая усети, че допада хвалбата на жреците и на самата клада.

И каза: — О брамини, това момче е младо, а по-добре говори дори от мъдър дядо.

Награда заслужава за качества такива. Съвет ми дайте — бива това или не бива?

Отвърнаха жреците: — Дори дете, браминът достоен е за почит. А щом е ненадминат

в науките и мъдър, макар и млад, тогава то двоен дар и почит от царя заслужава.

И тъкмо Джанмеджая да каже на Астика: „Избирай дар“, тогава ядосан се развика

браминът-заклинател: — С дара да се почака, че в огъня ни още не е дошъл Такшака!

Джанмеджая каза:

Такшака примамете, вложете всички сили, че тая клада всъщност затуй сме извисили.

Жреците казаха:

Във книгите свещени и в пламъците ние четеме, че Такшака при Индра бог се крие.

Великият властител му дал закрила в рая и казал: „Тука няма да може Джанмеджая

със огън да те стигне.“

Сута каза:

Смутен накара царят жреците своите химни високо да повтарят.

И жрецът заклинател завика в изнемога, така че да примами и змията, и бога.

И ето — в колесница, от облаци увита, яви се богът Индра и цялата му свита

от нимфи и гандхарви. Под връхната му дреха Такшака се таеше и диреше утеха.

От страх не се показа. Желаещ гибелта му, извика Джанмеджая с вълнение голямо:

— Щом крие се при Индра омразната ми змия, то в огъня хвърлете и Индра бог самия!

Жреците казаха:

Владетелю, Такшака от страх пред тебе стене, дочуваме наблизо могъщото свистене

на неговото тяло. Защитникът му вече напусна го. Такшака от скута му се свлече

и носи се, помамен от святите ни песни, изпускайки от злоба и страх въздишки бесни.

След малко ще надвисне над жертвената клада. Обряда ще завърши, така че дай награда

на този, от когото изслушахме похвали. Владетел за достоен брамин пари не жали.

Джанмеджая каза:

Избирай дар в отплата за мъдрата прослава. Бих дал дори каквото не бива да се дава,

на тебе, момко млади, по детски миловиден. Не ще ми се досвиди, защото си ми свиден.

Сута каза:

А в тоя миг Такшака, на пръстени грамадни нагърчен, бе надвиснал над кладата да падне.

Астика рече: — Царю, избирам дар: обрядът да спре и други змии в жарта да не попадат.

Погледна Джанмеджая момчето и начена с душа опечалена, до дъно огорчена:

— Преклонно ти се моля, момче, недей го прави. Поискай диаманти, сребро поискай, крави,

владения обширни на теб да са подвластни, но жертвения огън не искай да угасне.

Астика рече:

— Царю, ни злато, ни сребро желая, а да сторя на майка си добро,

от гибел да избавя и своите роднини, така че тая клада ще трябва да изстине.

Замоли Джанмеджая отново и отново Астика да отстъпи, но той от свойто слово

докрай не се отказа, потомъко на Бригу. Брамините тогава извикаха: — Дари го!

Че който обещал е на някой жрец на Брама подарък, той го дава — назад пътека няма.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЕТААстика прекратява жертвоприношението.

Сута каза:

Додето Джанмеджая даруваше Астика, влечуги неброими се гърчеха в езика

на кладата, подобни на пламъци самите, различни по снагите и броя на главите.

Едни — десетоглави, а други — седмоглави, а трети петоглави. Дебели, тънколяви

и равни по размери на цял планински хребет, пристигаха покорно в жарта да се изтребят.

Единствено Такшака над огнената клада застинал неподвижно, висеше, без да пада.

Шонак каза:

Защо така се случи — жреци от род изтъкнат Такшака да не могат в жаравата да смъкнат?

Сута каза:

Защото, щом увисна сред дим и сред искри, Астика му извика, и то трикратно: „Спри!“

След тоя вик Такшака застина, както прави пастирът, озовал се сред стадото от крави.

Тогава Джанмеджая по мъдрите съвети на своите брамини извика: — Прекратете

обряда. Нека бъде Астика както иска, наситихме се доста и тъй от гибел змийска.

И нека да се сбъднат словата на зидаря. Угасва мойта клада и моят гняв догаря.

При тия царски думи, под сетния отблясък на кладата, от всички страни отекна плясък

на длани в знак на радост. Самият Джанмеджая, тоз тигър сред царете, доволен бе от края

на делото и всички брамини надари богато, пребогато. В това число дори

зидарят, който още в началото предрече,

че млад брамин ще дойде на царя да попречи.

Изпрати Джанмеджая момчето по закон

и рече: — Ще принасям наскоро в жертва кон.

Ела и жрец бъди ми. Сега носи си здраве. Астика съгласи се, към къщи се отправи.

И близките си свари от щастие обзети. Разказа им за всичко, смири им се в нозете.

И всички оцелели от жертвената клада завикаха: — Мъдрецо, избирай си награда,

защото твоят подвиг отплата заслужава, каквато пожелаеш от змийската държава.

Астика каза:

Премъдрите брамини, а с тях и всички други, които ще разказват за моите заслуги,

това да ги предпазва от вашите жила!

Змиите казаха:

Да бъде туй, което Астика пожела!