Махабхарата (Велико сказание за потомците на Бхарата (откъси))

ПЕСЕН ПЪРВАРазказ за добродетелите на Нал и Дамаянти, за тяхната любови за вестите, които си пращат чрез един лебед.

Брихадашва каза:

Царуваше цар Нал, синът на Вирасена, в нишадската държава, от него възхитена.

Тъй както богът Индра е бог на боговете,

тъй Нал по свойта хубост бе слънце сред царете.

Ездач по божа дарба и познавач на веди, в игра на зар и в битки печелеше победи.

Харесван от жените, но сдържан бе отрано.

В стрелбата с лък бе майстор. Приличаше на Ману

А в царството Видарба царуваше цар Бима. Бездетен бе. Потомство жадуваше да има.

Ту колеше курбани, ту даваше обети — дано да го сдобият с наследник боговете.

Разчиташе на чудо и затова, когато дойде Даман брамина, посрещна го богато.

Жадувай дар в отплата получи от брамина — роди му се момиче и после трима сина.

И кръсти Дамаянти той щерка си. Мъжете — Дамана, Дама, Данта — скали пред враговете.

Принцеса Дамаянти порасна и мълвата за рядката й хубост обходи трите свята.

Приятелки стотина, слуги и придружвачи я следваха тъй, както богини следват Шачи.

Сред другите блестеше със свойта хубост рядка, тъй както в тъмен облак светкавицата святка.

С Лакшми — богиня дивна — еднакви бяха двете и с никой друг по прелест в мира на боговете.

А смъртните не бяха и виждали такава красавица, която дъха им да стаява.

И Нал бе хубав. Който в лице го зърне, смята, че богът Камадева е слязъл на земята.

Възхваляха пред него принцеса Дамаянти, пред нея пък — на царя големите таланти.

Без още да се видят, а само от похвали в душите им копнежът любовен се разпали.

Веднъж, измъчен царят страстта си да укрива, в гората зад двореца стаи се да почива.

Там лебеди съгледа — крилата им от злато. Протегна се да хване един, ала когато

го хвана, тоя лебед, със злато по крилата, замоли го: — Пусни ме, о царю, и в отплата

за теб пред Дамаянти ще изрека такива хвалби, че тя ще люби все теб, дорде е жива.

И пусна го раджата, красив по божа дарба. И лебедите златни поеха към Видарба.

Принцесата и всички придворни ги видяха, когато се извиха над дворцовата стряха.

Затича Дамаянти със цялата си свита

и всяка нейна дружка заприпка гласовита

подир един от тия красавци златокрили, които из тревата се бяха изпокрили.

Принцеса Дамаянти щом хвана за перата

един от тях, той рече: — Княгиньо, най-добрата

от всичките княгини, чуй: Нал се казва царя, чиято чудна хубост цял век не се повтаря.

Ще кажеш, на земята е слязъл Камадева.

Стани му ти съпруга — най-хубавата дева.

Над ангели, над змии, над демони — къде ли

до днес не сме летели, такъв не сме видели.

Ти — перла сред жените, а Нал между мъжете, в една корона двата ахата съберете.

Отвърна тя: — Каквото изрече тук на мене, на Нал да го повториш в Нишад, яйцеродени.

И лебедът отлитна от нейната ливада, в Нишад намери царя и всичко изповяда.

ПЕСЕН ВТОРАРазговор между Индра и Нарада в рая.Боговете и царете заминават на сгледа с Дамаянти.

Брихадашва каза:

Щом тая вест изслуша принцесата, у нея всели се тайна мъка, снагата й закрея.

Въздишаше дълбоко и вехнеха сред кротост очите й, доскоро цъфтящи като лотос.

Замислена, внезапно току приседне бледа, за птици златокрили в небето ще се вгледа.

Снагата тънкокръста извиваше се слаба, забравила какво са сънят, леглото, хляба.

Принцесините дружки вестиха на цар Бима, че страда Дамаянти и става нелюбима.

Раджата на Видарба поклати белокоса глава, като се сети девойките защо са

дошли и разтълкува той намеците техни, че щерка му от мъки любовни вече вехне.

Разбра, че скоро трябва за свойта щерка млада достоен мъж да найде, какъвто й допада.

На принцовете видни написа по два реда: „Прославени витязи, елате ми на сгледа.“

Научили, че дивната принцеса се годява, потеглиха раджите сред блясък и гълчава.

Тътнеж от стъпки слонски и тропот на копита ехтеше над войската, с венци и прах покрита.

Пристигнаха при Бима, отседнаха в палата. Стопанинът им сложи трапеза най-богата.

В туй време горе в рая на вечната наслада пред Индра се явиха Парвата и Нарада.

Те бяха мъдри старци и в райския чертог ги пусна и почтено посрещна Индра бог.

След поздрава помоли Нарада да разправи що има по земята и те дали са здрави.

Нарада каза:

Хвала на тебе, Индра, ний здрави сме с Парвата, а също и царете там долу на земята.

Брихадашва каза:

— Но щом е тъй, мъдрецо — учуден рече богът, — къде са храбреците царе, които могат

с лица към враговете да падат, о Нарада,

и мойто райско царство след туй им е награда?

Витязите, които в полето слагат кости, защо не идват вече да бъдат мои гости?

Отвърна му Нарада: — Всевишни боже, зная и мога да ти кажа защо ги няма в рая.

Принцеса Дамаянти, момичето на Бима, което с добродетел и хубост несравнима

омая всички смъртни, сега ще се годява, та там са днес, о боже, достойните за слава.

Царете земни искат сред своите диаманти да сложат тая перла, на име Дамаянти.

Додето той говори, пристигнаха в чертога и другите безсмъртни, начело с Агни — бога

на огъня. Щастливи решиха: — В тая сгледа ще бъдем кандидати и ние за победа.

Поеха към Видарба с каляските си златни — с царете да се мерят и с принцовете знатни.

И Нал потегли също натам с душа честита — самичък с любовта си, а не с голяма свита.

Веднага го съзряха от горе божествата — същински Камадева, явил се на земята.

И всеки бог при тая изящност на младежа изгуби бързо своите надежди за годежа.

От златните каляски, сред облаците спрени, се спуснаха при царя и рекоха: — Блажени,

ти истината само говорил си до днес, стани ни вестоносец — да носиш божа вест.

ПЕСЕН ТРЕТАНал прониква в двореца като пратеник на боговетеи предава на Дамаянти тяхната вест.

Брихадашва каза:

— Съгласен съм — отвърна цар Нал и със събрани молитвено-преклонно пред боговете длани

попита ги: — Кои сте, о пътници, и тая вест божия каква е, кажете ми да зная.

И рече Индра: — Ние, безсмъртни четирима, дойдохме да спечелим момичето на Бима.

Аз Индра съм, а този — бог Агни. Тези двама: Варуна моревластник и смъртоносец Яма.

Кажи на Дамаянти, че тук са се явили държителите властни на всички земни сили

начело с Индра. Искат красивата принцеса един от боговете за мъж да си хареса.

Събра отново длани цар Нал: — Безсмъртни, моля, търсете друг вестител на тая ваша воля.

И аз за Дамаянти съм тръгнал и не мога на друг да я отстъпя, па даже и на бога.

Боговете казаха:

„Съгласен съм“ — закле се пред нас и се полага да спазиш тая клетва. Тръгни на път веднага!

Брихадашва каза:

Промълви Нал: — Не мога проникна да й кажа вестта, нали дворецът опасан е от стража.

— Ще влезеш — каза Индра — със божието слово!

— Добре. — И към Видарба потегли Нал отново.

Проникна там в палата и сред голяма свита приятелки съгледа принцесата честита.

От дивното й тяло струеше светлина, която би стъмила и пълната луна.

Замаян, очарован, страстта си царят с мъка потисна, за да спази поетата поръка.

А нейните красиви другарки щом видяха нишадеца, по своите места с възхита плаха

замряха и свенливо поглеждайки през рамо, възкликваха, обаче без глас — в ума си само:

„Ах, колко е изящен! Дали е момък земен? А може би е ангел? А може би е демон?“

И първа Дамаянти повдигна към витяза очите си засмени и тия думи каза:

— О благородни, кой си и как се тук вести, та моя ум омая с божествени черти?

Ти като бог проникна. Кажи ми как можа да минеш между толкоз пазачи, о раджа?

— Узнай, че Нал се казвам, синът на Вирасена, и с божа вест пристигам при теб, о съвършена.

Безсмъртните — бог Индра, Варуна, Агни, Яма теб искат за съпруга. Чрез силата голяма

на боговете минах през дворцовите стражи, така че те не чуха и стъпките ми даже.

Узна на боговете вестта, принцесо мила. Сега сама решавай, каквото би решила.

ПЕСЕН ЧЕТВЪРТАРазговор на Нал и Дамаянти. Нал се връщаи предава на боговете нейния отговор.

Брихадашва каза:

Принцесата засмя се: — Владетелю мой скъпи, жена си посъветвай как трябва да постъпи.

С душата си отдавна и с тялото, раджа, и с моето богатство на теб принадлежа.

Изгарят ме словата на лебедите златни и само зарад тебе събрах раджите знатни.

Отхвърлиш ли ме, царю, узнай, че съм готова смъртта да диря в огън, вода, въже, отрова.

Попита Нал: — Когато те искат боговете, защо пред тях ти мене, човека, предпочете?

Нищожен съм и смъртен, в нозете им съм прах. Към тях ти своите мисли преобърни, към тях.

Умира всеки, който не им се покори.

Спаси ме — мъж, принцесо, от тях си избери!

В одежди скъпоценни, под златни диадеми

в блаженство ще прекарваш ти цялото си време.

Нима не е достоен мъж Агни — бог велик: създал земята, може да я погълне в миг?

Нима не е достоен мъж Яма? Той ни плаши, та мъчим се да вършим със чест делата наши.

Нима не е достоен мъж Индра — укротител на демоните лоши и божи повелител?

Или, Варуна, който царува над водите? Съгласие, принцесо, отдай да се сгодите.

Това и наговори синът на Вирасена. Принцесата отвърна, от мъка просълзена:

— Покланям се на всеки от тях с поклон дълбок, но теб избирам, царю, за мъж и никой бог.

Трепереше, събрала в молитва длани. — Скъпа — промълви Нал, — прости ми, но как да се застъпя

за себе си, когато съм аз вестител божи? На други вече станах сватбеник и не може

сега да им отнемам избраната принцеса

и над дълга си клетвен да слагам интереса.

Изхлипа Дамаянти: — О царю мой юначен, послушай ме, аз виждам най-сигурния начин —

хем грях да не поемеш за твоята поръка, хем двама да избегнем сегашната разлъка.

Ти, царю най-достоен, и Индра с боговете във изборната зала ведно се появете.

Ще вляза аз и тебе ще избера пред тях, та на душата твоя не ще да падне грях.

Нишадецът изслуша разумното й слово, след туй при боговете завърна се отново.

Един през други те го отрупаха с Въпроси: добри ли или лоши известия им носи.

— Намери ли, о царю, засмяната принцеса? Какво за нас ти каза? Кого от нас хареса?

Промъкнах се в палата, макар отвън да варди пред всичките му порти охрана с алебарди.

Понеже низпослахте над мен благословия, успях от любопитни очи да се укрия.

Принцеса Дамаянти ме забеляза само и нейните другарки с учудване голямо.

Възхвалих ви, най-светли измежду боговете, но всички ви отхвърли, а мене предпочете.

И рече: „На годежа във залата да влязат безсмъртните, но редом със тях и ти — витязът,

когото ще харесам за свой съпруг пред тях, и няма да извършиш клетвопрестъпен грях.“

Така ми отговори, о богове. Самите ще идете при нея, та ще се уверите.

ПЕСЕН ПЕТАДамаянти избира Нал. Боговете дават благословията си.Тържествена сватба на Нал и Дамаянти. Ражда им се син.

Брихадашва каза:

Насрочи Бима сгледа, но след като дочака най-сгоден ден и месец по знака в зодиака.

Царете се явиха, от жажда изтерзани принцеса Дамаянти съпруга да им стане.

Сияещата зала със мъка ги побра, подобно стадо тигри, нахлули в пещера.

Насядаха сред съсък на дрехи златошити, с венци на раменете, с брилянти на ушите.

Ръцете им големи и с мускули корави приличаха напълно на кобри петоглави.

Очите им, косите и веждите извити сияеха тъй, както сияйни са звездите.

Но влезе Дамаянти и блясъка на тези създания изящни пред нейния залезе.

Макар че тя през прага престъпи с крачки тихи, извърнаха се мигом събраните женихи.

С очи от тая хубост неземна приковани, застинаха на място, подобно изтукани.

Представиха царете и щерката на Бима, безкрайно удивена, съгледа, че петима

напълно са еднакви в лицата и в телата — близнаци по чертите, близнаци в облеклата.

И всеки съвършено приличаше на Нал, но истинският кой е, и бог не би узнал.

Помръкна Дамаянти — какво да я подсети любимият й кой е, кои са боговете?

От старци беше чула за разни божи знаци, но нямаха такива петимата близнаци.

Какво ли не премисли, какво ли не опита. Накрай при боговете отиде за защита.

Събрала тръпни длани с покорство и надежда, така им се замоли, замоли, занарежда:

— Нал с лебедови думи сърцето ми омая, затуй ми помогнете сега да го позная.

Ни с помисли, ни с думи не съм ви изменила, затуй ми помогнете чрез божата си сила.

Жена на Нал да бъда е мойта орисия, затуй ми помогнете сега да го открия.

Покорна да му бъда аз клетва съм му дала, затуй ми посочете къде е в тая зала.

О богове, върнете пак образа си стар, да мога да позная любимия си цар.

Владетелите вечни, затрогнати от тая любов и всеотдайност, изпълниха накрая

молбата й, с която тя искаше да може да разпознава бога по белезите божи.

Небесните си гости веднага отличи: не се потяха, бдяха с немигащи очи.

Макар че бяха с едра, мъжествена осанка и светло бе в палата, не следваше ги сянка.

Вървят, но не докосват с нозете си земята, и прах не се задържа по дрехите с позлата.

Отдавна бяха тука, но по венците техни дори едно листенце не почваше да вехне.

Нал беше потен, прашен, докосваше земята, и мигаше, и сянка той хвърляше, Бхарата.

Принцесата позна го сред другите тогава и за съпруг избра го, тъй както повелява

законът — срамежливо за дрехата го хвана и метна му гирлянда стоцветна и уханна.

Принцеса Дамаянти тъй стана му невеста. Царете заругаха съдбата си злочеста.

Но боговете мъдри годежа одобриха, честитиха и дълго прославяха жениха.

Тогава се обърна щастлив Нал Пуняшлока към Дамаянти — свойта жена лотосоока:

— Прекраснобедра, слушай, задето предпочете ти мен, човека смъртен и слаб, пред боговете,

заклевам ти се, мила, да бъда твой изцяло и с теб до сетна искра живот във мойто тяло.

И гледаха се дълго, от обич обладани, молитвено събрали пред боговете длани.

Щом сгледата завърши, безсмъртните по стара традиция дариха съпруга с по два дара.

На път сполука — първи дар Индра обеща му,

и втори дар — във рая блаженство след смъртта му.

Дарът да пали огън с каквото пожелае от Агни взе, и второ — самият да сияе.

От Яма дар — дълга си докрай да не напусне, да може да приготвя и ястия най-вкусни.

Варунов дар — да бликне вода, щом заповяда, венците му да лъхат най-дъхава прохлада.

Преди да се изгубят в далечината синя, две рожби обещаха на младата царкиня.

Блажени боговете в небето се въззеха, женихите обратно поеха без утеха.

Единствен Нал остана при своята любима и сватбен пир започна в палатите на Бима.

След време — както учат божествените веди — съпругата си царят в земята си отведе.

По цяла нощ щастливи не склопваха клепачи, тъй както правят Индра с божествената Шачи.

Нал спазваше закона. Доволен бе народът, че хората в двореца по правдата се водят.

Принесе ашвамедха и още много други на боговете жертви, подаръци, услуги.

И в сенчести градини с прекрасната царкиня блаженстваха двамина, тъй както бог с богиня.

От своята съпруга бе Нал ощастливен

с момиче — Индрасена, с наследник — Индрасен.

Така богопокорен, цар Нал, щастлив, богат, царуваше премъдро в земята си Нишад.

ПЕСЕН ШЕСТАВъзхвала на Нал от боговете и проклятие от Калиюга.

Брихадашва каза:

На път към своите царства съзряха божествата да слиза Калиюга с Двапара към земята.

Попита Индра: — Сигур идея зла те кара насам, о Калиюга, с другаря ти Двапара?

— О, бог на боговете — отвърна Калиюга, — отивам Дамаянти да искам за съпруга.

Владетелят небесен засмя се и му рече:

— Принцеса Дамаянти царица стана вече.

Принцесата хареса цар Нал, о Калиюга, та другаде навреме върви да дириш друга.

Това като научи от Индра всемогъщи, сърдито Калиюга — чер облак — се намръщи.

— Щом тя пред боговете човек е предпочела, ще плаща, и то скъпо, за таз постъпка смела!

— Не се гневи напразно — бог Индра отговори, принцесата годежа по наша воля стори.

Цар Нал е най-достоен. Кажи ми ти, коя ли жена не би желала тоз мъж да я погали

след брака им, до който запазил се е девствен, тъй както учат ведите в закона си божествен?

Нал ведите познава и всичките пурани. На клетвите си верен ще може да остане.

Не е свидлив. Напротив — за чест и за прослава на боговете щедри дарения въздава.

Животните обича — тез кротки твари божи не може Нал да коли, ни да измъчва може.

Все истината казва нишадецът. Лъжата тъй както нам и нему съвсем е непозната.

Добър, богат — в туй всеки от нас му е свидетел, владее и оная най-важна добродетел:

търпението — рядък, безкрайно рядък дар, тъй нужен и тъй липсващ на всеки господар.

И който прокълнава такъв един владетел, той себе си проклина да стане прах и пепел.

И тръгнаха отново към своите райски царства, отдето над земята мощта им божа властва.

Изсъска Калиюга: — Послушай ме, Двапара, гневът ми не угасва, а двойно се разгаря.

Ще вляза в Нал, от царство ще го лиша, от слава: не искам той такава жена да обладава!

Двапара, помогни ми, о демон на комара: у Нал ще вляза аз, а ти всели се в зара!

ПЕСЕН СЕДМАКалиюга се вселява в Нал. Пушкара предизвиква Нал да играят на зар.Въпреки молбите на Дамаянти Нал не се отказва от играта.

Брихадашва каза:

Пристигна Калиюга в Нишад и взе да дебне да се весели у царя със помисли враждебни.

Дванадесет години той чака сгодна слука, додето да намери в душата му пролука.

Веднаж, след малка нужда, Нал тръгна да си ляга, забравил да измие нозете си. Веднага

всели се Калиюга у него, щом не спази ведийските наредби, макар и само тази.

На царя във душата всели се като в къща: свободно си излиза, свободно се завръща.

Отиде при Пушкара — доведения брат

на Нал, и го подучи: — Ще станеш ти богат

и Наловото царство ще вземеш, о Пушкара,

играй на зар със царя — той има страст към зара.

Послуша го Пушкара, добър и храбър воин, в палатите на царя отиде неспокоен

и рече: — Да играем на зар, о Нал. Играта ще бъде честна, както прилича между братя.

Не се отказа царят. Хазартна страст обзе го и хвърли зар, при все че жена му беше с него

Изгуби колесници, одежди и посуда, от демона въвлечен в хазартната полуда.

Нишадецът бе сякаш безумен, о Бхарата, не чуваше молбите да прекрати играта.

А колкото повече народ го уговаря, като че по-безумен в играта става царя.

Тогаз при Дамаянти отиде кочияша

и рече й: — Народът от столицата наша

събран е вън и с право сега се опасява, че царят ще погуби нишадската държава.

Красивата и стройна царица белоръка на царя заговори, задавяна от мъка:

— Събрал се е народът, министрите, раджите, те верни са ти, царю — изслушай им молбите.

Но не отвърна царят на своята съпруга, подтикван към играта от злия Калиюга.

Разпръснаха се всички с тъга и със уплаха,

щом Нал не им отвори. „Не е туй Нал“ — мълвяха.

И месеци играха двамината пандави.

И всичко Нал изгуби, но зара не остави…

ПЕСЕН ОСМАСъкрушената Дамаянти изпраща децата си в Кундинпур чрез кочияша Варшнея.

Брихадашва каза:

Все в полза на Пушкара обръщаше се зарът. Царица Дамаянти тогаз разбра, че царят

безумен се нуждае от грижа най-велика. Бедата осъзнала, тя дойката повика —

добрата, сладкодумна и мъдра Брихацена, най-лична от слугите, за своя ум ценена.

Умееше да дава съвети в труден случай. Въздъхна Дамаянти: — О Брихацена, слушай,

съветниците свикай по заповед на Нал, узнай какво остава, какво е проиграл!

Съветници, министри явиха се тогава

пред портите на царя, щом той им повелява.

Вести му Дамаянти, че чакат депутати — за втори път, но царят отново я отпрати.

Засрамена, задето дори не й говори,

мъжът й, Дамаянти в палата се затвори.

Разбра, че продължава успехът да изменя на царя и отново повика Брихацена.

Разплакана, нещастна, заръча тя на нея да викне кочияша — най-бързия, Варшнея.

Послушна Брихацена, тъй както се полага, при свойта господарка доведе го веднага.

Тогава Дамаянти — със дар да предусеща нещастията свои, замоли се с гореща

молба на кочияша: — На тебе в тежки дни облягал се е царят, и днес му помогни!

Че колкото повече надвива го Пушкара, страстта му към хазарта по-силно се разгаря.

Подскача зара, както Пушкара го накара, а щом го хвърли царя, обратно пада зара.

Приятели му дават съвет да се откаже, безумен, моите думи не ще да чуе даже.

Но вярвам аз, Варшнея, не е туй грях на царя, а на страстта, която отвътре го изгаря.

Коларю, ненадминат от други кочияши, Варшнея, помогни ни в страданията наши.

Впрегни конете царски, най-пъргавите, дето с копита изпреварват туптежа на сърцето.

Вземи децата. Бързо препускайте и спрете в Кундина при баща ми. Предай му и конете

с каляската. Оставай и ти на служба там или върви, където си пожелаеш сам.

Съветниците царски уведоми Варшнея царицата каква е предложила идея.

Те одобриха всичко и с рядката си дарба на кочияш, Варшнея препусна към Видарба.

Каляската предаде на Бима съкрушен, предаде Индрасена, предаде Индрасен

и все така разплакан от мъката грамадна, си тръгна от Видарба. В Айодхя той попадна.

И стана кочияшин на царя Ритупарна.

И царят бе доволен от службата му вярна.

ПЕСЕН ДЕВЕТАНал изгубва играта и се оттегля в горите, последван от Дамаянти.Птици открадват дрехите му.

Брихадашва каза:

Варшнея щом замина с дечицата, тогава изцяло Нал изгуби нишадската държава.

Пушкара заговори през смях: — Какво ще може в играта твоя милост все още да заложи?

Имота ти, слугите и царството владея. Остана Дамаянти. Я заложи и нея.

Тез думи като камък се струпаха отгоре върху сърцето царско, но Нал не отговори.

А само към Пушкара погледна той със мъка и накитите златни от тялото си смъкна.

Гологлав той излезе, с едничка само дреха, оставяйки народа нишадски без утеха.

След него Дамаянти вървеше нажалена. Без покрив над главите прекараха три дена.

Пушкара с барабани предупреди веднага, че жив не ще остане тоз, който им помага.

Нишадците, смутени от злобната заплаха на новия владетел, три дена не посмяха

със нещо да помогнат на царя си в беда и двамата живяха три дена със вода.

Измъчени и гладни напуснаха земите, в които до недавна живееха честити.

Вървяха, що вървяха, видяха птиче ято, което запрелита над тях с криле от злато.

Зарадван, Нал си рече: „Това ще ни нахрани, а пък крилете златни са истинско имане!“

И птиците да хване той дрехата си метна. Те литнаха в небето със дрехата му сетна.

Погледнаха, че няма с какво да се покрие безумният нишадец, и рекоха му: — Ние

сме зарове, не птици. И твойто покривало дойдохме да отнемем — да бъдеш гол изцяло.

След птиците загледан, нещастен Пуняшлока промълви тъй на свойта жена лотосоока:

— Не са туй птици горе, а зарове крилати, поради тях изгубих и царство, и палати.

Нишадците под покрив дори не ме приеха, а ето че отнеха и сетната ми дреха.

Нещастие голямо стовари се върху ми,

но пак си ми съпруга и слушай моите думи.

Пътеки има много край тебе, Дамаянти: прехвърлят Рикшаванта и водят към Аванти.

Таз планина е Виндхя, реката е Пайошни — там корени виреят и плодове разкошни,

и манастири пълни с отшелници там има. А таз пътека води към царството на Бима.

И всякоя пътека, и всякоя посока описа пак на свойта жена лотосоока.

Царицата, от мъка отслабнала, изпита, обърна се към него през плач и го попита:

— Ти нещо си намислил. Какво е то? Не смея да вникна в туй, но вече от ужас леденея.

Измъчен, гол и гладен, от царството прокуден, как сам ще те оставя сред тоя лес безлюден?

В бездънната ти мъка ще вливам малко сладост, когато ти разказвам за миналата радост.

Че някога мъдрецът със право е изрекъл: за мъж в беда жената е най-добрият лекар.

Отвърна Нал: — Ти право говориш, тънкоснага жена на мъжка рана най-блага билка слага.

Не само че не мисля от тебе да се скрия — по-скоро бих напуснал аз себе си самия.

Отвърна Дамаянти: — А що ме запозна ти със пътя, който води към царството на тати?

Аз знам, че туй го искаш не ти, а тая сила, която от разсъдък сега те е лишила.

Щом пак и пак ми сочиш пътеки към Видарба, вгорчаваш и без друго горчивата ми жалба.

Намислил си, че трябва при наште да замина, тогава съгласи се да идеме двамина.

За тебе, господарю, във царството на Бима

не само хляб, но почит към царски сан ще има.

ПЕСЕН ДЕСЕТАНал изоставя заспалата Дамаянти.

Брихадашва каза:

Отвърна Нал: — За нищо на тоя свят аз няма да ида при баща ти с бедата си голяма.

Как мислиш, че ще мога в очи да го погледна: щастлива те получих, а да те върна бедна.

Така тешеше царят с най-тъжната утеха царкинята, увита в полвината си дреха.

Блуждаеха в гората, от глад, от жад, от грижа измъчвани, додето видяха малка хижа.

И свлякоха се морни направо на земята, тъй както до недавна връз тронове с позлата.

И без да се измият, тъй както се полага по ведите, на пода задрямаха веднага.

Царица Дамаянти след толкоз мъки слезна във сънната забрава като в дълбока бездна.

Ала на Нал сърцето, от мъка закипяло, отпъждаше покоя от рухналото тяло.

Изгубил царство, как ли могъл би да потъне и той като жена си в обятията сънни?

И питаше се царят какво е по-добре: в изгнание да страда или пък да умре?

Жена ми с мен я чакат лишения, обиди. Ако сама остане, при техните ще иде.

Опасно е без мене злини да й се случат, но може пък да найде и по-щастлива участ.

Обмисляше от тая страна и от оная, додето предпочете раздялата накрая.

Жена ми е светица по свойта вярност. Тази й святост от бедите по пътя ще я пази.

Реши да изостави Нал своята съпруга, подтикван да го стори от злия Калиюга.

Досети се, че гол е, но дрехата понеже за двамата бе обща, реши да я разреже.

„Не бива Да я будя от дрямката честита“ — помисли Нал и вънка излезе да поскита.

Насам-натам походи и скоро недалеч от хижата съгледа един захвърлен меч.

И дрехата разряза. Едната половина прибра и изостави заспалата царкиня.

След малко пак се върна нишадецът и в мрака загледан към жена си, горчиво се разплака:

— Ни слънцето я грея, ни вятърът я шиба, живя в палати царски, а в просяшка колиба

на гола пръст и гола самата е заспала. Съвсем ще я погуби коварната раздяла.

Без мене как ще скита самичка из горите, гъмжащи от животни и змии страховити?

Дано да те закрилят, съпруго моя вярна, Адитя, Васу, Рудра с божествената дхарма.

Тъй рече и побягна от своята съпруга — разсъдъка отново отне му Калиюга.

Завръщаше се често, от обич пак обземан, но биваше отново надвит от злия демон.

Той беше с разделено сърце наполовина, тъй както тая дреха на спящата царкиня.

Но демонът надви го и Нал, като изплака, жена си изостави самотна в гъсталака.

Цар Нал из лесовете заброди без посока, напуснал свойта спяща жена лотосоока.

ПЕСЕН ЕДИНАЙСЕТАПлач на Дамаянти по Нал. Смъртта на ловеца, който иска да я изнасили.

Брихадашва каза:

Когато се събуди царицата нещастна, сияйният й поглед от ужаса погасна.

Не виждайки мъжа си, тя цяла се разтресе в ридания. Завика: — О царю мой, къде си?

Владетелю най-славен от славните пандави, защо насред гората сама ме изостави?

Законите познаваш, защо забрави нашта свещена брачна клетва и ме напусна спяща?

Нима ме изостави? Не вярвам аз, защото как може зло да върши пазител на доброто.

Ти даде свойта дума, и то пред боговете. Освен жена си, царю, и тях ли не зачете?

Животът ни е кратък, но аз не съм умряла, съпруже мой, живея и любя те в раздяла.

Не, не, не се шегувай. Послушай ме, не бива излез, нали ме знаеш каква съм боязлива.

Видях те, знай, видях те — в лианите сгъстени съвсем несполучливо се криеш ти от мене.

Наистина се плаша. Не виждаш ли? Недей. Излез и успокой ме. Та ти си бил злодей.

Не ми е жал за мене, когато ме напускаш, за тебе ми е мъчно — самин из тая пустош.

Без мене как ще можеш да легнеш вечер морен, вместо върху възглаве склонил глава връз корен?

Сновеше из гората, орисана да страда

сред огъня на свойта печал като връз клада.

Ту седне, ту заплаче, ту рухне в изнемога, ту стане, та от ужас простене чак до бога.

От мъка безпределна, от болка без надежда заплака Дамаянти, заплака, занарежда:

— Злодеят, от когото били сме прокълнати, страдание по-тежко от нашто да изпати!

Тоз, който е принудил добрия Нал на злоба, злини да види само, додето легне в гроба!

Царица Дамаянти, от всички най-добрата съпруга, тъй зовеше съпруга си в гората.

— Горко ми, о горко ми — ридаеше, сновейки сред сплетени лиани и шибащи я вейки.

Плачът й като писък на птицата курари Отекваше печално над горските върхари.

И стъпи върху змия, понеже беше сляпа от плач и болка. Смокът — душител на кози, захапа

нозете й, уви се о тялото й цял,

но даже пред смъртта си тя страдаше за Нал.

— Закрилнико, къде си? Умирам тук, увита в обятията змийски без твоята защита.

Но ти какво ще правиш без мен, о Нал, когато разсъдъка си върнеш и царството богато?

Ще бъдеш пак нещастен. А мигар дотогава в изгнание ще има кураж кой да ти дава?

Един ловец дочу я, стаил се в тия дебри, гъмжащи от животни, лова си да издебне.

Съгледа Дамаянти, уплетена от змия, затича се към нея, задъхан приближи я.

С оръжие разсече той люспестата гривна на змията, увита върху снагата дивна.

Приседна Дамаянти, отдъхнала, измита. Нахрани я ловецът и почна да я пита:

— Отгде си, сърноока? Коя си, белоръка?

И как съдбата струпа връз теб такава мъка?

Добрата Дамаянти подробно му описа нещастията нейни защо са и какви са.

От срязаната дреха едва-едва прикрити, напираха навънка бедрата и гърдите.

Изящна, полугола и с мелодичен глас, в ловеца тя разпали неудържима страст.

Решил да я спечели, зашепна й приятни неща, но тя целта му сполучи да отгатне.

Най-вярната съпруга пред тая страст безсрамна подскочи и гневът й подобно огън пламна.

Не смееше ловецът към нея да посегне

от страх, че тоя гневен пожар ще го обжегне.

Помисли Дамаянти, че иначе от него не може се избави и затова прокле го:

— На своя цар съм вярна. От тая сила свята сразен ловецът нека да рухне на земята!

Нема ловецът време да моли за пощада

и рухна, както дънер под гръм небесен пада.

ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТАПлач на Дамаянти по Нал. Отшелниците я утешават.Дамаянти среща керван с търговци.

Брихадашва каза:

Погубила ловеца, царицата зашари

да дири брод в гората, звъняща от комари.

От лъвове, от мечки, бизони, леопарди,

от тигри, от какво ли по-първо да се варди?

Препречваха й пътя бамбуковите пики, деряха я къпини и шибаха тръстики.

Препъваха я тръни, и кактуси, и други бодливи храсталаци, гъмжащи от влечуги.

Скали, покрай дълбоки клисури извисени, смразяваха дъха й със каменно кънтене.

Нещастието нейно къде не я отведе: видя орли грабливи и страшни людоеди.

И планини, богати на злато и на руди, реки успокоени и водопади луди.

Глигани, змии, мечки — какво ли не видя? Те бяха все по двойки или пък на стада.

Едничка Дамаянти самотна беше тук и бродеше да найде самотния съпруг.

Дотолкова от мъка обзета бе горката,

че спряха да я плашат животните в гората.

Облегна се на камък, изгаряна от скръб, заплака, занарежда така по своя скъп:

— Защо ме изостави, о царю дългоръки, сред тоя лес безлюден, обречена на мъки?

На боговете жертви принасяше най-скъпи, а с мен несправедливо, нишадецо, постъпи.

Спомни си, о най-храбри от храбрите витязи, че ти ми даде дума, а пък не я опази.

Спомни си как ме дири чрез птици златопери, какво ми каза после, когато ме намери.

Ти ведите познаваш, прочел си четирте — четворно призовават към истината те.

На истината верен доскоро бе. Отново

във истина превръщай, о царю, свойто слово.

Не съм ли аз желаната, безупречната твоя съпруга, а самотна без теб загивам в тоя

ужасен лес. Ей иде, о царю, царят на горите — лъвът. Оголва зъби и нокти страховити.

Ти каза: „Освен тебе не ми е мила друга!“ спаси тогава свойта загиваща съпруга!

Съпруже мой желани, на своята желана защо не се обадиш, а с дреха изподрана

от теб разполовена, оставяш я да скита сама в гори дълбоки без твоята защита?

Ариецо с големи очи. Като кошута отлъчена, аз плача, от стадото нечута.

Аз, твойта Дамаянти, зова те в тез усои, о царю на земята и на сърцето мое.

Юнако мой, ти имаш размери исполински — защо не те съглеждам от никой връх планински?

Заспал ли си в гората, приседнал ли си само, или край ствол изправен стоиш, облегнал рамо?

Баща на мойта мъка, кажи кого да срещна, кого за теб да питам, горкана, безутешна:

„Случайно из гората да сте видели Нал?“ Кому това да кажа и кой ли би можал

да ми отвърне: „Близко очаква те тъдява раджата, който твоите милувки заслужава.“

Кого за теб да питам посред гората дива? Лъва ли, който иде, развял ужасна грива?

Добре, не ще побягна, ще кажа без боязън: — О лъве острозъби, за горски цар помазан,

и аз съм царска щерка — баща ми е цар Бима, на царя на Нишад съпруга съм любима.

Царица Дамаянти се казвам. Той пък — Нал. О царю на сърните, не си ли го видял?

Ако не си го виждал, чуй моята заръка: разкъсай ме и с мене разкъсай мойта мъка!

Лъвът не ми отвръща. Надолу слиза, дето шуми реката — бърза на свиждане с морето.

Тогава ще попитам планинската верига, която чак в небето свещенен връх издига.

Отвътре пълна с руди, отвън с цветя богата, прилича тя на знаме, развято над гората.

Из нея бродят тигри, глигани и сърни, над нея птича песен не спира да звъни.

Растат из нея палми, ашока и тополи, и всякакви дървета, в небето връх заболи.

В клисурите се спущат потоци гръмовити. За тебе ще попитам тоз цар на планините.

— О великански царю на скалните гиганти, пред тебе се покланя царица Дамаянти.

Баща ми на Видарба е цар и повелител, пазител на земята, на кастите пазител.

Нарича се цар Бима и другите го сочат за пример как отдава на боговете почит.

Добър, богат и честен, безупречен самият, не дири греховете, които други крият.

Във битки с враговете той побеждава само. Пред тебе на колене днес пада дъщеря му.

Мой свекър беше царят нишадски Вирасена, чиято мъдрост в битки и в мир е проявена.

Наследникът му беше и той така достоен пазител на закона и много силен воин.

Наречен Нал, красавец той беше с тъмна кожа, благочестив, покорен на всяка воля божа.

На боговете жертви най-скъпи той отдаде. О царю великански на скалните грамади,

пред тебе коленича, останала сирота

в леса, без мъж да брани честта ми и живота.

О царю, вдигнал чело в небесните простори, юнака Нал не си ли съгледал там отгоре?

Прославен, мъдър, честен, не знае той уплаха, юначен като слона, когото Индра яха.

Не го ли забеляза в безлюдната гора? Защо не ми отвърнеш като на дъщеря,

която скръбна плаче за бащина утеха. О царю мой, съпруже, когото ми отнеха

зли сили, обади се! Кога ще чуя твоя

глас, топъл като мълния, гръмлив като прибоя?

Да кажеш: „Дамаянти“. О, тоя глас, свещен като самите веди, ще излекува в мен

натрупаните мъки, от друг неизцелими. О царю мой, съпруже, яви се, утеши ме!

Това като издума пред царя на гранита, без отговор на север царицата заскита.

Три дни вървя и стигна в гора със беловласи и мъдри стари хора — отшелници монаси.

Те хранеха се само с вода, трева и листи, успели в слово, в дело и в мисли да са чисти.

Смирили всяко чувство и страст освен оная, която ги подтиква да дирят път към рая.

Облечени в рогозки и животински кожи, горичката им сякаш бе кът от рая божи.

Подскачаха маймуни, кошути там сновяха, за първи път царицата въздъхна без уплаха.

И тръгна пак красива, каквато бе преди: с изящни вежди, зъби, коси, бедра, гърди.

Прочутата по хубост принцеса видарбийска, сияеща, застана пред хижицата ниска.

Поклон направи: „Старци, пред вас смирена спирам.“ „Добре дошла ни, дъще, приемаме те с миром.“

Предложиха й столче за отдих да поседне, готови да помогнат, макар и да са бедни.

Царица Дамаянти приседна и зададе въпрос дали напредват свещените обряди.

Постигат ли чрез пости, чрез труд и служба вярна да станат съпричастни с божествената дхарма?

Отвърнаха: — Сполай ти — пресвятите монаси, — благополучно всичко при нас е, но коя си,

кажи, та твойта хубост очите ни омая? Открий се, може би си богинята на тая

гора или на тая река прозрачносиня? Отвърна Дамаянти: — Ни горска съм богиня,

ни речна. Чуйте, хора на святия живот: не съм аз от божествен, а от човешки род.

Цар Бима — видарбийски преславен повелител, пазител на земята и вражи погубител —

е мой баща. Жена съм на царя на Нишад — цар Нал — със свойта мъдрост и красота познат.

По храброст Нал е първи сред първите витязи, брамините почита и обичая пази.

На племето нишадско е истински пастир — разумно и правдиво го води в бой и в мир.

Благочестив и скромен, рода си продължава за страх на враговете и за нишадска слава.

Очите му големи, лицето — месец кръгъл, почита боговете, човек не е излъгал.

Завистници успяха най-праведния цар да въвлекат с измама в залагане на зар.

Неистински арийци — измамници презрени, лишиха го от царство, отнеха му и мене.

Царица Дамаянти се казвам аз и скитам по всичките посоки за своя цар да питам.

Изкачвах се по ридове, навеждах се над бездни, в клисурите надничах — дано оттам излезне

мъжът ми Нал — в стрелбата със лък прославен воин, на всякакви оръжия носител най-достоен.

Не се ли е показвал край вашата обител великият преславен нишадски повелител?

Не сте ли го видели? И тук го няма мигър, мъжа, зарад когото се сблъсквам с лъв и тигър

в леса на всяка крачка. От тяло ще лиша и ще зарадвам свойта измъчена душа.

Каква ли цел без него в живота ми ще има, освен да си усилвам скръбта непоносима!

Отвърнаха монасите, но не да утешават, а с дар на ясновидци, какъвто притежават:

— С изгнанието свое ти вече стана свята и своя мъж наскоро ще найдеш за отплата.

Цар Нал ще зацарува и няма да е беден, и пак ще е на правдата и на закона предан.

Богатствата си стари ще върне, ще срази съперниците хитри и злите си врази.

И всички ще треперят пред неговата сила. Такъв ще видиш своя съпруг, царице мила.

След тия думи сякаш монашеската свята обител и монасите потънаха в земята.

Пред стореното чудо застина поразена прочутата по хубост снаха на Вирасена.

Какво се случи тука? Насън или наяве? Къде е манастирът с монаси белоглави?

Дърветата къде са? Сърните де ги? Де я реката бистросиня и птиците над нея?

От чудото за дълго замаян бе умът й, но после из гората отново се запъти

ридаеща, унила, без цел и без посока. Насреща си съгледа едно дърво ашока.

От цветове уханни покрито беше цяло и от неспирни песни на птици зазвъняло.

Обърна се към него и тъй му се замоли: — Послушай ме, ашока, дърво, чиито стволи

с цветя са увенчани, тъй както планината свещена. Утеши ме. Кажи на мен, горката

царица Дамаянти, не е ли бил тъдява

цар Нал? Той управлява нишадската държава.

Сега е беден. Скита самин в гората дива и с дреха разполвена снагата си покрива.

Ашока носи радост. Тъй казват. Облекчи ме, та тъй да оправдаеш, ашока, свойто име.

Сновейки под дървото, отправяйки му тези молитви, Дамаянти в гората пак навлезе.

Видя дървета, птици, животни и прегази потоци многобройни с бълбукащи талази.

По сипеи се свлича и качва по баири царица Дамаянти съпруга си да дири.

След дълъг път, сред пустош и мъки извървян, нещастната се срещна с един голям керван.

Коне, каруци, слонове се бяха наредили да минат през реката, където крокодили

и риби се таяха посред папури гъсти под писъка на чайки и крясъка на гъски.

Принцеса Дамаянти, от всичките принцеси най-милата, в тълпата от пътници се смеси.

С разполовена дреха, с коси сплъстени, прашни, четеше се безумие в зениците й страшни.

Едни се изпокриха, щом тя се появи, а други само тъжно поклащаха глави.

Ечаха подигравки сред глъчка гласовита. А някой по-сърдечен започна да я пита:

— Каква си ти, която кервана разтревожи? Дали от род човешки си ти или от божи?

Не си ли ти богиня на четирте посоки, на бездните дълбоки, на нивите широки,

на хребетите скални, на горските поляни? О, нека твойта святост по пътя да ни брани!

Жена на бог, на демон — щом нам си се явила, каквато и да бъдеш, ний молим за закрила.

Благослови — по пътя злини да не настанат, спокойно да достигне до свойта цел керванът.

Царица Дамаянти — печална, преживяла най-злата женска мъка — съпружеска раздяла,

обърна се и рече тъй на керванводача:

— От род човешки аз съм и по човешки плача,

изгубила мъжа си, нишадския владетел. Сияйният му образ от слънце по е светъл.

Цар Нал — по смелост първи между царете смели. Пътували сте много, не сте ли го видели?

Керванводачът, който наричаше се Шучи, отвърна й: „Прекрасна, до днес не ми се случи

да срещна из гората човек на име Нал, а дълъг път с кервана дотук съм извървял.

И тигър ме причаква, и лъв от сън ме буди, животни разни срещнах, но само не и люде.

Едничка само тебе видях, лотосоока.

Да пази Манибхадра и нас, и нашта стока.“

Задавена отново от мъката лютива, попита Дамаянти керванът где отива.

— Пазар за нашта стока ще дирим в царство Чеди — отвърна й водачът и хората поведе.

ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТАСтадо от бесни слонове погубва кервана.Дамаянти оцелява и пристига в царство Чеди.

Брихадашва каза:

Вървеше Дамаянти с другари от кервана,

но пак сама — от мъка по своя мъж терзана.

Керванът дълго време пътува. Най-подир пред него се разгъна голяма водна шир.

Ухаеше на лотос туй езеро в горите, огласяно отгоре от птици гласовити.

Водата му студена, избистрена и пивка примамваше добитък и хора за почивка.

Водачът съгласи се да бъде тук бивака и всеки легна морен зората да дочака.

Но диво слонско стадо в среднощния покой по своя път обикнат дойде на водопой.

Подушили тълпата от слонове домашни, вбесени зафучаха свободните и страшни

събратя техни. Както лавината връхлита

от някой връх към пропаст със сила страховита

и както невъзможно е тя да бъде спряна, тъй стадото от диви животни връз кервана

се свлече. Някой стъпкан дори не се събуди. А будните „горко ни!“ крещяха като луди.

С очи от сън зашити, от паника обзети, поваляха се хора на стадото в нозете.

А който се опита в горичката да кривне, пресрещаха с хоботи и мушеха го с бивни.

Взаимно се поваляха търговците, решили във бягството да дирят спасение. Камили,

коне и хора, всичко в огромен водовърт

се вливаше — да найде на дъното му смърт.

За няколко минути бивакът на кервана превърна се на равно утъпкана поляна.

Ужасен вопъл екна, разтърсващ трите свята: „Пожар! На помощ!“ Някой се спусна по земята

да сбира разпилени богатства с вик: „Това е вече общо. Всички сме равни по права!“

„Ще ви науча после!“ — заплаши друг. Търчаха кой накъдето види, безумни от уплаха.

От тътнещия тропот и крясъците луди царица Дамаянти смутена се събуди.

До днес не бе видяла картини по-злокобни с очите си големи, на лотоси подобни.

Ръце захлупи в ужас и чу как оцелели търговци от кервана се питаха: — Чие ли

проклятие ни стигна? Дали на тъмни сили или на Манибхадра сме лошо угодили?

Или не сме принесли, каквото му се пада, или пък по средата сме спрели на обряда?

Звездата керванджийка била ни е враждебна. Или пък кобна птица нощеска ни издебна.

Говореха, лишени от близки и от стока:

— А може би оная жена лотосоока,

безумна дрипла, дето керванът приюти я, е вещица и тя е направила магия!

Измами ни — че беше красива. Но каквото лице да е приела, от нея иде злото.

Злодейката повторно не вече с думи благи ще срещнем, а с юмруци, с дървета и тояги

ще смажем тая хитра убийца на кервана! Трепереща от ужас пред тяхната закана,

царица Дамаянти побягна в гъсталака — засрамена, виновна за своя грях. Заплака:

— Навсякъде ме следва гневът на боговете. С какво ви предизвиквам, о богове, кажете!

Не съм сгрешила нито със дело, нито с думи. Защо съдбата трупа нещастия върху ми?

Извършена била е невям вината моя

в живота ми предишен, та плащам я през тоя.

И ето че достигнах на мъките предела: изгубила мъжа си, сама на път поела

без никакъв защитник из пущинаци диви, от своите дечица откъсната приживе.

Спасените по чудо зората ги завари

да плачат над телата на близки и другари.

Заплака Дамаянти: — Що трябваше да сторя и тоя грях. О боже: смъртта на толкоз хора!

Навярно е орисана такава мойта участ

и още много други злини ще ми се случат.

Умираме, когато е писано — тогава! Затуй и аз нощеска останала съм здрава.

Нещастие и радост за нас предопределя съдбата с неотменна в живота ни повеля.

Но аз не съм сгрешила ни с дело, ни със слово от малка, а пък влача възмездие сурово.

Навярно боговете, задето съм избрала

не тях, а Нал, мъстят ни на двамата с раздяла.

Отново Дамаянти тъй плачеше по Нал, потънала в гората и в своята печал.

След живите брамини, читатели на веди,

с лице на тъжен месец пристигна в царство Чеди.

Невчесана вървеше, оглеждайки се плахо сред къщите големи в града на цар Субаху.

Замаяна и тъжна, изпита и немита, с разрязаната дреха отсам-оттам увита,

чедийците към нея поглеждаха с почуда и питаха каква ли е тая дрипла луда.

Към центъра, където дворецът се издига, настигна я шумяща дружина дечурлига.

И майката на царя съгледа я тогава, излязла на балкона при хорската гълчава.

Посочи я и рече на дворцовата дойка: — Иди повикай тая измъчена девойка.

Тя бедна е, но може с Лакшми да се сравнява по свойта хубост. Нека дома ми озарява.

Затичаха слугите, доведоха я горе и старата царица така й заговори,

без своята почуда и радост да укрива:

— Изстрадала си много, а още си красива.

Коя си ти, неземна жена с човешки облик, по блясъка си равна на мълния сред облак?

Безпомощна, лишена от накити и гола, нима не се страхуваш от люде с лоша воля?

Отвърна Дамаянти на майката на царя:

— На знатен род съм щерка. Сега където сваря

отсядам и слугувам, макар че участ друга познавах до недавна, когато бях съпруга

на славен мъж, когото обичах, той пък — мен. Ала за жалост беше към зара пристрастен.

Изгуби всичко. Беден в гората се оттегли. Безумеца последвах в изгнанието. Негли

в теглата да му бъда утеха и надежда. Веднъж от гняв, от що ли последната одежда

захвърли от гърба си. С последната му дреха последния разсъдък зли сили му отнеха.

В гората сума нощи от мъка не заспах. Сполучих най-подире. Но негли да не бях!

Тогава ме напусна, сама в леса заспала. Навсякъде го диря след нашата раздяла.

Не виждам моя лотос, не срещам мойто цвете, владетеля — по сила другар на боговете.

През сълзи Дамаянти нарежда и се вайка, та с нея се разплака и царювата майка.

— Живей при мене — рече. Оттук нашир и длъж ще пратя глашатаи да дирят твоя мъж.

А твърде е възможно и той самият даже, блуждаейки безцелно, в града да се покаже.

Отвърна Дамаянти: — Послушай ме, о мамо, родила все юнаци, оставам, ако само

възможно е при тебе да се изпълнят тези условия: с остатък от чуждите трапези

да се не храня. Никой мъж да не ме закача. Ако посегне някой, прати го на палача.

Брамините понявга за своя мил съпруг ще питам. Другояче не ще остана тук,

макар че друга порта за мен не се отваря. Безкрайно се зарадва родилката на царя:

— О дъще, ще изпълня това, що пожела ти, че тия твои клетви достойни са и святи.

Повика дъщеря си — Сунанда — и настави:

— Вземи това момиче, безупречно по нрави,

слугиня да ти бъде и дружка в радостта. Със нея сте връстници, но по е мъдра тя!

Зарадва се Сунанда и със другарки свои поведе Дамаянти към женските покои.

ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТАЦар Нал спасява от огън змийския цар Каркотака и приема нов образ.

Брихадашва каза:

Вървеше Нал самотен и пътя му заприщи пожар. Гората беше превърната в огнище —

с езици до небето. От същата посока

дочу, че някой вика: — Ела, Нал Пуняшлока.

— Не бой се! — Нал издума и в пламъците кривна. И там съгледа царя на змиите. На гривна

увит, той се замоли, замоли се, заплака:

— Това съм аз, самият цар змийски Каркотака.

На времето измамих премъдрия Нарада. Нарада прокълна ме, тъй както ми се пада.

Той каза: „Като камък на мястото си стой, додето дойде Нал. Ще те отмести той!“

И оттогава тука те чакам като камък, не мога да избягам от парещия пламък.

Спаси ме, ще ти бъда приятел аз навек. Побързай, премести ме. Сега ще стана лек.

Смали се като палец при тая своя реч и Нал го взе и тръгна от огъня далеч.

Когато го изнесе на безопасност вече, поиска да го пусне, но Каркотака рече:

— Върви и своите крачки ако броиш, тогава, о царю дългоръки, добро ще ти направя.

Брои до десет крачки цар Нал и в тоя миг ухапа го змията и стана друг по лик.

А кобрата обратно прие вида си стар

с огромните размери на змийски господар.

И рече му: — Възможна е твоята поява сега навред, понеже светът не те познава.

И дето те ухапах, това е пак услуга — от моята отрова ще страда Калиюга.

Чрез твойто тяло в него отровата веднага проникна и ще иска той вънка да избяга.

Невинен те наказа той с демонска омраза — аз него ще накажа, а тебе ще предпазя.

Проклятия за тебе не ще са страшни вече, ни лапи лъвски, нито зъби и нокти мечи.

Отровата ми, царю, на теб не ще навреди, а с нея ще постигаш във битките победи.

При царя Ритупарна ще идеш ти от тука. Той майстор е на зара. Кажи, че си Вахука,

коняр, и ще научиш тоз цар коне да кара,

в замяна той пък тебе — добре да хвърляш зара.

Ще стане Ритупарна за тебе като брат, Тогава ще настъпи в живота ти обрат.

Отново ще получиш земята си богата, отличията царски, жена си и децата,

Речеш ли да възвърнеш предишния си вид, с ей таз наметка трябва тогаз да си завит.

Говорейки, му даде разкошно наметало — връз царско тяло само достойно би лежало.

Това като направи, изгуби се змията

от погледа му, сякаш потъна в дън земята.

ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТАНал става коняр при цар Ритупарна, където тъгува за Дамаянти.

Брихадашва каза:

Нал тръгна към Айодхя, земя благословена. При царя Ритупарна той спря след десет дена.

Представи се: — Коняр съм. Наричат ме Вахука, съперник нямам равен в конярската наука.

Не смее никой с мене в кушия да се впусне. Умея да приготвям и яденета вкусни.

Най-трудните изкуства за мен са постижими. О царю Ритупарна, на служба приеми ме.

Ритупарна каза:

— Живей, Вахука, тука, върши си занаята. Обичам аз да има стремителност в ездата,

да скачат най-чевръсти коне в обора наш. От днес те назначавам за главен кочияш.

Заплата — сто стотици. На теб са подчинени Дживала и Варшнея. И тъй, живей при мене!

Брихадашва каза:

Остана Нал в Айодхя. За свой другар прие го Варшнея, който беше в Нишад коняр при него.

Тъгуваше по свойта жена лотосоока и пееше си вечер една и съща шлока:

„Къде ли ще нощуваш нощеска, моя мила, която мъж безумец остави без закрила?“

Загрижен за Вахука и слушайки по цяла нощ тая тъжна песен, попита го Дживала:

— Коя жена е тая и кой кому отне я, та толкова тъгува душата ти по нея?

Отвърна Нал: — Тя беше добра, но твар безумна мъжът й. Знам ли защо и как му хрумна,

но той я изостави в гората без защита. Сега, горен от мъка, и той самият скита

печален по земята без цел и без посока и всяка нощ си пее една и съща шлока.

И място не намира, макар че е огромен светът, понеже с него върви и онзи спомен.

От обич го последва жена му и в гората, а той я изостави, страдалицата свята.

Самотна, без да знае кой път къде отива, измъчена и гладна, дали е още жива?

Дори ако по чудо в леса е оцеляла,

що мъки е познала след тяхната раздяла!

Сред спомени потайни, все по-неудържими, живееше в Айодхя цар Нал под чуждо име.

ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТАЦар Бима изпраща брамини да търсят изгнаниците.Браминът Судева открива Дамаянти.

Брихадашва каза:

Щом Нал и Дамаянти пропаднаха в горите, цар Бима се научи и прати най-добрите

брамини да ги дирят. Той царска дума даде, че няма да се свиди, раздавайки награди.

Тоз, който ги намери и читави и здрави ги доведе, ще вземе освен хиляда крави

за свой имот и село, което по размери

на град е равно. Който не може ги намери,

а вест научи, взема и той хиляда крави. И всеки към различна посока се отправи.

Из градове и царства брамините сновяха, от Нал и Дамаянти и помен не видяха.

Един от тях, Судева, сполука го доведе да види Дамаянти в красивия град Чеди.

Гореше жертвен огън. Зад пушека съгледа сияйната принцеса, макар и тъжно бледа.

Помисли: тя е. Друга така не би могла да свети като слънце през димната мъгла.

Окъсана, но няма следа от друга грубост — с Лакшми дори под дрипи равнява се по хубост.

Гърди големи, кожа съвсем тъмнокафява, с лице като богиня земята озарява.

Очите й приличат на лотоси — не дева

от смъртен род, а сякаш жена на Камадева.

Нозете й са кални, защото тя е лотос, комуто стъбълцето изтръгнаха с жестокост,

от езерото родно. Лицето й е плахо, каквато е луната, открадната от Раху.

По мъж тъжи и сълзи пролива, от които прилича на рекичка с пресъхнало корито.

На езеро прилича, прегазено от слон, огласяно от стона на птици без подслон.

Напъпила, цъфтяла в градините на царя,

сега от чуждо слънце във чужди край прегаря.

Без накит, а достойна с елмази да се кити, прилича на луната, закрита от тъмите.

Далеч от дом и близки, сред мъки безутешни крепи се от надежда с мъжа си да се срещне.

Че на жена без накит мъжът е най-добрата украса — щом я има, сияе тя самата.

Без мъж е Дамаянти и затова не свети. И затова на Нал са големи греховете.

Достойната за радост царица белоръка погледна ли, въздъхвам и аз самин от мъка.

Кога ли при мъжа си най-сетне ще замине, тъй както при луната звездицата Рохини?

Щом тя при Нал се върне, ще върне радостта му — престола и земите на царството голямо.

Еднакви са по възраст, по род, по дух, по нрави и всичко туй достойни един за друг ги прави.

Жена е тя на царя достоен. Ще сгреша, ако се бавя още да я не утеша.

Ще бързам, че по-рано тегло не е видяла, а страда толкоз време след тяхната раздяла.

Судева убеди се, че пълно сходство има нещастната слугиня със щерката на Бима.

Отиде и промълви: — Царице на Нишад, Судева се наричам, другар на твоя брат.

Баща ти Бима здрав е. Брамините отправи за вас навред да питат. Децата ти са здрави.

По теб от ум лишени са твоите роднини и скитат съкрушени хилядата брамини.

Познала Дамаянти брамина видарбийски, понечи да разпита за всичките си близки.

Но тоя край внезапен на нейната беда задави я от сълзи и тя се разрида.

Сунанда забеляза, че нейната слугиня ридае безутешно, беседвайки с брамина,

и майка си повика: — Иди узнай каква е слугинята ми нова и що така ридае.

Отиде при брамина родилката на царя и кимна му, че с него сама ще разговаря.

Попита, щом Судева се дръпна настрана: — Кому е щерка тази? И на кого жена?

Какво е причинило такава хубавица, певецо, да остане при жив съпруг вдовица?

Разказвай. Твоят разказ, премъдри ми брамине, не бива и най-малка подробност да отмине.

Помолен тъй, Судева удобно поприседна и случките разказа от първа до последна.

ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТАДамаянти се завръща при баща си. Брамини заминават да дирят Нал.

Судева каза:

Това е Дамаянти. Тя щерка е любима на царя на Видарба, сиятелния Бима.

Тя беше с благороден съпруг ощастливена,

на име Нал — нишадски цар, син на Вирасена.

Отне му брат му всичко в игра на зар с измама. И Нал и Дамаянти от него ден ги няма.

Да идем да ги дирим цар Бима ни разпрати. Жената аз намерих във твоите палати.

Веднага разпознах я по туй, че между двете си вежди има лунка — нишан от боговете.

През пепел, напластена връз дивния й облик, тоз белег пак прозира като луна през облак.

Принудена все още живот да води жалък, тя носи тоя белег — за бъдна радост залог.

Макар че е под дрипи немитото й тяло, като зарито злато не е то погрозняло.

Принцесата по тоя знак божи се познава, тъй както изпод пепел горещата жарава.

Брихадашва каза:

Сунанда щом дочу го, внезапно със ръка луничката забърса и светна тя така

сред челото измито на дивната жена, че би стъмила даже небесната луна.

Щастливи и огрени от блясъка на знака, прегърнаха се трите и всяка дълго плака.

Промълви най-подире най-старата царица:

— О дивна, ти си щерка на моята сестрица.

В палата на баща ни, цар Судаман, в Дашарна роди се ти със тая луничка лъчезарна.

Сестра ми взе я Бима, а мене ме отведе мъжът ми Вирабаху, владетелят на Чеди.

От днеска в мойта къща теб почест те очаква и твойта власт ще бъде със мойта власт еднаква.

Щастлива Дамаянти, с очи все още пълни със влага, поклони се пред нея и промълви:

— Дори и непозната, не бе ме ти лишила от нищо, а най-главно: от своята закрила.

Тук радости намерих и още по-големи очакват ме, но, майко, от много дълго време

се скитам по земята. Децата ми без мене и без баща си как ли измъчват се, лишени

от бащината строгост и майчината ласка. Щом искаш да ми сториш услуга, дай каляска

да бързам към Видарба. — Върви! — отвърна й честита царицата. Синът й отпусна даже свита

с войници, да я пазят по пътя от беда. Снабдиха я обилно с храна и със вода.

Пристигна Дамаянти в палата видарбийски, посрещната със радост от всичките си близки.

Родителите живи и рожбите си здрави завари и тогава за щастие отправи

молитви най-покорни, в които боговете

и мъдрите брамини с признателност почете.

Цар Бима пък доказа, че цар не се заклева напразно. Както следва той награди Судева

с хиляда крави, също с владение голямо. Щом съмна, Дамаянти така захвана: — Мамо,

във бащината къща е мило, но и в нея без Нал не ще да мога аз дълго да живея.

Пратете вестоносци да дирят и витяза. Царицата заплака и думичка не каза.

Жените из двореца и в своите покои захълцаха след нея, възкликвайки: „Горко й!“

Отиде тя при Бима и рече: — Дъщеря ми по своя мъж тъгува. Самичка се пресрами

и каза, че за него все вехне и мечтае. Помоли да разпратим брамини глашатаи.

Събра отново царят почтените брамини и каза им, че всеки ще трябва да замине

да дири Нал. И всеки, преди да се отправи, дойде при Дамаянти, която го настави:

— Където и да спрете по сборища и друми, ще питате за него с едни и същи думи:

„Къде си ти, играчо, с отрязъка от дреха, жена си изоставил в гората без утеха?

Тя чака те, където тогаз й заповяда, под другия отрязък увива се и страда.

Тя плаче и припада от мъките в несвест. Смили се, покажи се или прати й вест!

Тъй думайте, брамини — да ме пожали царят. Пожарите в гората от вятър се разгарят.

Съпругът е хранител, бранител на жената. Законите познаваш, а наруши и двата!

Похвално милосърден към другите, уви: към своята съпруга жестокост прояви.

Защо не ми съчувстваш, владетелю пресветъл, когато сам ме учи на тая добродетел?“

Тъй думайте и който откликне се и спре, тогова, о брамини, огледайте добре.

Каквото ви отвърне, подробно запомнете, та после ми кажете, най-мъдри от мъжете.

Какви сте, той не бива дори да предполага. Щом чуйте вест, обратно потегляйте веднага.

Богат ли е, узнайте, или живее в нужда, дали да напечели богатства се подбужда?

След тия нейни думи брамините поеха да дирят Нал, та белки доставят й утеха.

Под градска и под селска, под манастирска стряха къде не спряха? Царя обаче не видяха.

По стъгди и пазари, по сборища и друми повтаряха напевно заучените думи.

ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТАБраминът Парнада съобщава на Дамаянти, че е открил Нал.Дамаянти му праща лъжлива вест, че ще се жени повторно.

Брихадашва каза:

В палата Дамаянти без вести дълго страда, додето най-подире завърна се Парнада.

— Издирвайки мъжа ти, принцесо лъчезарна, попаднах в град Айодхя при царя Ритупарна.

И както ме научи, изпях му твоите думи. Самият цар, а също и множеството чу ме.

Във отговор ни дума не каза царят, нито от хората му някой, макар че упорито

повтарях мойта песен. Но някой си Вахука отвънка ме настигна. Конете гледал тука.

Ръцете му са къси, ездата му изкусна.

На вид е грозен, но умее храна да готви вкусна.

Той настрана ме дръпна. През плач за твойто здраве разпитва ме. А после, въздишайки, добави:

— Жените благородни небето ги зачита;

в беда като изпаднат, сами са си защита.

Не се гневят, когато мъжът ги изоставя — бронирани са с вярност, от ризница по-здрава.

Мъжът й не постъпи като мъжете твърди, но беше без разсъдък. Тя нека се не сърди.

За нея той подири храна, но му отнеха магьосаните птици последната му дреха.

Тя нека не гневи се на своя мъж, задето бе гладен и потънал на мъката в морето.

Това ми каза. Тръгнах, та с радост да те сваря. Сега сама решавай и разкажи на царя.

Тогава Дамаянти заплака и отиде

при майка си, но скрито — слуга да я не види.

Замоли я: — Не бива това да знае тате, а по-добре Судева отново да се прати.

Ако на тебе, мамо, наистина съм мила, баща ми да не знае какво съм наумила.

Судева, най-добрият от мъдрите брамини, доведе мене. Нека за Нал сега замине.

Когато си отдъхна премъдрият Парнада, принцеса Дамаянти му даде за награда

пари и обеща му, че още по-богат подарък ще получи, щом царят на Нишад

се върне тук, защото извършил е услуга голяма да си найде принцесата съпруга.

Парнада пожела й от днеска не обиди, а радости да среща. И в къщи си отиде.

Повика Дамаянти, задавена от мъка,

при майка си Судева и прати го с поръка

да каже в град Айодхя на царя, че ще има наскоро втора сгледа за щерката на Бима.

— Речи, че се стълпяват царе от всяко племе в палатите на Бима, но вече няма време —

насрочен е за утре годежът й, та царят ще трябва да побърза, да го не изпреварят.

При изгрев Дамаянти ще се сгоди, че Нал го няма толкоз време, навярно е умрял.

Поръката на свойта принцеса лъчезарна Судева преповтори пред царя Ритупарна.

ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТАЦар Ритупарна потегля за Видарба.Двамата с Варшнея се възхищават от изкуството на Нал да кара коне.

Брихадашва каза:

Помоли Ритупарна Вахука: — О блажени конярю, вест получих, че утре ще се жени

принцеса Дамаянти повторно във Видарба. Ще трябва да покажеш конярската си дарба

и там да ме закараш, преди да се разпука зората. Тежки мисли налегнаха Вахука:

„Не може да го стори, освен обезумяла от мъките, които след нашата раздяла

познала е в гората. А може би уловка

е туй, за да се върна. Принцесата е ловка.

Или пък е решила с това да ме накаже

за моя грях и с право — туй малко ми е даже!

Жените по природа са склонни към измени, а тя и много време живяла е без мене.

Но има и дечица. Омъжва се, изглежда, изгубила за мене последната надежда.

Ще видя там каква е — невярна или вярна. За себе си отивам, а не за Ритупарна.“

Така реши Вахука и каза със събрани молитвено почтено пред Ритупарна длани:

— Ще бъде както казваш, о царю мой блажен — ще тръгнем за Видарба, ще стигнем там за ден.

В яхъра заоглежда кои коне да вземе. Упрекваше го царят, че губел много време.

Не бързаше Вахука, а всичките породи, отново и отново оглеждайки, обходи.

Едни с припържен косъм накрая си хареса, огледа ги, потупа и си помисли: — Те са!

Край Синдху са родени, широки имат бърни, макар и слаби, те са за случая кадърни.

Но царят се ядоса и вдигна му голяма гълчава: — Кочияшо, ти готвиш ми измама!

На дълъг път да тръгна с такива кранти кльощи, когато те не чинят в конюшнята ми още!

Вахука каза:

Те имат знак на чело, на хълбок по два знака, по три отпред и други отгоре над гръбнака.

Ще стигнат до Видарба. Но кажеш ли, ще взема не тях, а други двойки да водя към ярема.

Ритупарна каза:

Не искам. Ти решавай кой кон да се запряга, зер, казват, занаята от майстора си бяга.

Брихадашва каза:

Четворка добронравни коне и от прочута порода вихрогонска запрегна Нал в хамута.

В каляската си царят с движения припрени се метна и конете подгъваха колени.

Но Нал — ездач над всички ездачи знаменити, веднага укроти ги, щом дръпна им юздите.

До себе си Варшнея той сложи и препусна. Приличаше на полет ездата му изкусна.

От тая скорост царят се смая и уплаши — не беше срещал още такива кочияши.

Почувстваха конете каква ръка ги кара и скачаха чевръсто със вятъра в превара.

От капрата Варшнея следейки го с възхита, за майстора Вахука започна да се пита:

— Коняринът на Индра комай е слязъл тука, великият Матали, в лицето на Вахука?

Или Шалихотра, прочутият ездач

и на породи конски най-първи познавач?

Или е Нал — рушител на столиците вражи? Не е ли Нал? Кой белег това ще ми подскаже?

И двамата са равни в конярската наука — каквото Нал умее, умее и Вахука.

На възраст са еднакви. Цар Нал под тоя лик се крие или друг е, но също тъй велик.

Великите обичат да скитат, заменили предишния си образ посредством висши сили.

Нал е по-едър. Тоя е дребничък. Обаче и този довод може пак нищо да не значи.

Различни са по образ, ала сърцето чувства, че равни са по възраст и равни по изкуства.

Оспорвайки с ума си, с душата си щастлива разбираше Варшнея, че своя цар открива.

Уверен Ритупарна във близката сполука, следеше възхитено ездата на Вахука.

На тоя рядък майстор — не кочияш, а хала, в сърцето си, без думи, изказваше похвала.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТАЦар Ритупарна предава на Нал изкуството да играе на зар.Демонът Калиюга напуска тялото на Нал.

Брихадашва каза:

Прелиташе Вахука със свойта колесница над хълми и над бездни като голяма птица.

Сред тая бясна скорост, фучаща и свистяща, завика Ритупарна, че му е паднал плаща.

И смятайки, че нейде наблизо на земята е дрехата, с която плещите си намята,

замоли се: — Вахука, поспри за малко време, Варшнея да се върне наметката да вземе.

— Откакто тя се свлече — Вахука отговори, — изминали сме вече пет мили и отгоре,

не можем да се върнем. — Замлъкна Ритупарна. От плод превило клони, дърво край тях се мярна.

— Вахука — рече царят, — макар че за Видарба аз бързам, ще ти кажа каква е мойта дарба.

В броенето съм майстор. Не може никой сам да опознае всичко във тоя свят голям.

Аз зная колко плода и листи сред шумака се крият тук например, в дървото вибхитака.

На тия двата клона — две хиляди и сто без пет. А пък листата плюс ей това листо

са петдесет милиона. От вятър ли, от що ли, сто плода и един нападали са доле.

Дизгините опъна Вахука и накара

да спрат конете. — Царю, не ми се хваща вяра.

Ще сляза да отрежа дървото вибхитака, проверка да направя. А пътят ще почака.

Че вярно ли си сметнал, невярно ли, не знам — пред теб ще го отрежа и листите му сам

и плодовете също ще преброя. Тогава във твоите думи никой не ще се усъмнява.

— Ти луд ли си! — извика му царят. — Няма време.

— Минутка само, царю, това ще ми отнеме.

Ако ли много бързаш, тогава знай, че този е пътят към Видарба. Варшнея да те вози.

— Недей така, Вахука — замоли се изплашен цар Ритупарна. — Няма друг никой кочияшин

да може да оправи конете ти стремглави.

С теб искам да пътувам, затуй недей ме бави.

Каквото пожелаеш, изпълнил бих на всяка цена, но до Видарба да стигнем преди мрака.

— Желая да узная на плодовете броя. Е, царю, изпълнявай сега молбата моя.

— Добре — отвърна царят с усилие голямо, — преброй ги, но не всички, вземи два клона само.

Вахука, без да чака, бе слязъл долу вече и двата плодни клона със ножа си отсече.

Прочете плодовете и ахна поразен:

— Да, царю, те са толкоз. Я научи и мен

на туй изкуство рядко. Друг никой на земята не може толкоз бързо и правилно да смята.

Замоли му се царят конете да подкара

и рече: — Аз съм майстор на сметките и зара.

Вахука каза: — Царю, това изкуство дай ми, от мен вземи в замяна ездаческите тайни.

Сега за Ритупарна конярската наука

бе важна и отвърна: — Съгласен съм, Вахука.

Изкуството на зара предавам ти. В замяна предай ми своите тайни, та пръв ездач да стана.

Щом всеки свойта дарба смени за дарба нова, от Наловото тяло, повръщайки отрова,

изскочи Калиюга, чиито тъмни сили го бяха от разсъдък и от жена лишили.

До днес на Нал в душата живял под форма друга, предишния си образ възвърна Калиюга.

Нишадският владетел възпламна и понечи проклятие да каже, но демонът му рече,

треперещ от уплаха: — Помилвай ме и слава от мене ще получиш, каквато подобава.

Царица Дамаянти мен вече ме прокле, когато я напусна. И оттогава зле

аз страдам вътре в тебе, горен от оногова цар змийски Каркотака с най-черната отрова.

Послушай ме, смили се над мене и тогава беда не ще постига тоз, който те прославя.

Покорен съм изцяло сега на твойта воля, пред тебе коленича, за милост ти се моля.

Сдържа гнева си царят и демонът не чака повече, а се метна на клоните в шумака,

макар че бе невидим за чуждите очи. От злата му магия щом Нал се облекчи,

препълнена от радост душата си усети, поводите опъна и викна на конете.

А злият Калиюга, притулен сред листака, трепереше, сквернейки дървото вибхитака.

Конете полетяха, опъвайки юздите, оставяйки надире и пътя, и бедите.

Нал тръгна към Видарба, към своята съпруга, а в своя дом се върна обратно Калиюга.

Тъй свърши своите мъки нишадецът велик. Оставаше да върне предишния си лик.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАРитупарна, Варшнея и Вахука пристигат в Кундина.Дамаянти е отчаяна, че Нал не е между тях.

Брихадашва каза:

На Бима съобщиха, преди да се стъми, че иде Ритупарна към техните земи.

Цар Бима разреши му да влезе в град Кундина. И екна гръмък тропот навред, където мина.

На Нал конете чуха тоз екот и щастливи в оборите на Бима развяха диви гриви.

Принцеса Дамаянти и тя с надежди смътни заслуша се как глухо, подобно Облак тътне

далечна колесница и рече: „Управлява цар Нал конете както в годините на слава.

Познавам тоя грохот.“ По дворцовите кули накацали пауни закрякаха, дочули

настъпващия гърмол. Коне по коневързи зацвилиха за поздрав на братята си бързи.

И слонове мучаха. Не бе ревът им бесен, а радостна възбуда, като при гръм небесен.

Тъй каза Дамаянти: — Ах, тоя тропот, дето земята ни изпълни, изпълва ми сърцето.

Пристига колесница, цар Нал се връща с нея. Не е ли той, тогава аз няма да живея.

Не падна ли и днеска в прегръдката могъща, тогава по-добре е смъртта да ме прегръща.

Ако го няма в тая каляска гръмогласна,

сред пламъците златни аз златна ще проблясна.

Ако и днес отново не дойде той, подобен

на слон в страстта си жарка, мен хлад ме чака гробен.

Обидите забравих. Не само лоша хула — дори случаен упрек не съм от него чула.

Съпруг изцяло предан на своята съпруга,

цар Нал дори и тайно не се е срещал с друга.

В раздяла денонощно за доблестния Нал сърцето ми се къса и гасне сред печал.

Редейки тия думи, отчаяна и бледа,

на покрива отиде — дано да го съгледа.

Спря в двора на палата каляската. От нея се спусна Ритупарна с Вахука и Варшнея.

Двамината коняри развързаха хамути — да идат да отдъхнат конете им прочути.

Закрачи Ритупарна към силния цар Бима. Отдаде му цар Бима честта необходима.

Но вътрешно ума му тревожеха въпроси, че гостът непоканен едва ли радост носи.

— Добре дошъл — му рече, — какво така тъдява? Не знаеше, че той е дошъл да се го дява.

Бе умен Ритупарна и щом като обшари за миг с очи и нийде не зърна годежари,

ни признаци на сгледа: свидетели-брамини, намисли да укрие същинските причини.

— Дойдох да те приветствам — с поклон на Бима рече. Усмихваше се Бима: „От толкова далече

за тая цел едва ли е скачал двеста мили. За друго тия гости при мен са се явили.

Съвсем е съчинена и маловажна тая причина. Но коя е същинската, не зная.

Ще стане ясно после“. И той помоли госта:

— Иди да си починеш, че път си минал доста.

Доволен Ритупарна от почести такива, отведен от придворни, отиде да почива.

Двамината коняри прибраха във сарая каляската. Конете нахрани Нал. На края

на капрата, на свойта седалка, уморен приседна да отдъхне след тоя дълъг ден.

Зла мъка пак сърцето на Дамаянти парна, щом зърна тя Вахука, Варшнея, Ритупарна.

И мислеше: „Галопът гръмлив не бе измама — тъй само Нал препуска, а ето че го няма.

А може би конярят Варшнея е успял така да овладее изкуството на Нал.

Или пък Ритупарна самият надарен е

с дара на Нал, та язди с подобно гърмолене.“

Направи знак да дойде слугинята Кешини — най-вярната и умна от всичките слугини.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ВТОРАКешини разпитва Вахука. Дамаянти се уверява, че това е Нал.

Дамаянти каза:

В обора слез, Кешини, разпитай там коняра с ръцете къси, който каляската докара.

Какъв е, откъде е, аз искам да узная. Учтива и любезна бъди по обичая.

Не е ли Нал конярят? Сърцето ми с наслада подсказва, че така е. Словата на Парнада

случайно повтори му. Каквото отговори, до дума да запомниш и беж обратно горе!

Брихадашва каза:

Кешини заговори с Вахука под навеса. Отгоре ги следеше красивата принцеса.

Кешини каза:

Добре дошъл, почтени. Бъди наш мирен гост. Принцеса Дамаянти задава ти въпрос:

кога от вашто царство потеглихте насам? Защо дойдохте тука? Кажи да й предам.

Вахука каза:

Един брамин пристигна в кошалската държава с вестта, че Дамаянти повторно се годява

и сгледата е утре. Тогава царят наш препусна към Видарба, Аз бях му кочияш.

Кешини каза:

Коняр си. Оня цар е. А кой е този трети? А ти кога постъпи да гледаш там конете?

Вахука каза:

За третия ли питаш? Варшнея — бил коняр на цар Нал в Нишад, а после дошъл при Ритупарна.

И аз съм там конярин. С ездата си изкусна прочут съм и с това, че храна приготвям вкусна.

Кешини каза:

Не знае ли Варшнея цар Нал къде се скита? Не ти ли каза нещо? А ти не го ли пита?

Вахука каза:

Откарал той в Кундина дечицата на Нал и нищо друго вече за царя не узнал.

И няма да узнае — светът не го познава, защото други образ той носи оттогава.

Безсмъртните го виждат и може би жена му по признаците тайни, на нея видни само.

Брихадашва каза:

Кешини го попита: — А помниш ли напева и думите, които повтаряше Судева:

„Къде си ти, играчо, с отрязъка от дреха, жена си изоставил в гората без утеха?

Тя чака те, където тогаз й заповяда, под другия отрязък увива се и страда.

Тя плаче и припада от мъките в несвест. Смили се, покажи се или прати й вест!“

Тъй пееше браминът. Спомни си как посрещна ти неговите думи. Принцесата безгрешна,

конярино Вахука, сега те умолява

да кажеш пак, каквото изрекъл си тогава.

С напева на Судева прислужницата блага разкъса му сърцето, наля очите с влага.

Но мъката надмогна и тъжно зареди през сълзи туй, което бе казал и преди:

„Жените благородни небето ги зачита — в беда като изпаднат, сами са си защита.

Не се гневят, когато мъжът ги изоставя — бронирани са с вярност, от ризница по-здрава.

Мъжът й не постъпи като мъжете твърди, но беше без разсъдък. Тя нека се не сърди.

За нея той подири храна, но му отнеха магьосаните птици последната му дреха.

Той грешен е към нея, но бе непоносимо теглото му тогава. Тя нека опрости му.“

Говорейки отново за своята беда,

не се сдържа накрая и силно зарида.

Оставяйки коняря така в неутешими ридания, обратно завърна се Кешини.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ТРЕТАДамаянти изпитва Нал чрез слугинята. Среща на Нал с децата му.

Брихадашва каза:

Царица Дамаянти задави се от мъка, че Нал е кочияшът, чиято късоръка

снага е тъй противна. Слугинята настави да гледа мълчаливо какво Вахука прави.

— Особено се вглеждай шетнята му спори ли — дали не му помагат необясними сили.

Ще почне той да готви. Поиска ли жарава, ти откажи му. Също вода недей му дава.

Следи какво ще стори, но вниквай главно — как. И тичай, щом съгледаш необичаен знак.

Кешини проследи го. Запомни тя кои са особените знаци и точно ги описа

на свойта господарка. Твърдеше, че не може това да са човешки черти, а само божи.

Кешини каза:

Повярвай ми, княгиньо, не е било отвека стихиите да бъдат покорни на човека.

Под нисък праг не свежда глава той, а веднага нагоре към тавана самин се вдига прага.

По заповед на Бима занесохме му ние месо за Ритупарна. Пое да го измие,

но делвите му — празни. Тогава чудо стори — погледна ги и те се напълниха догоре.

И с таз вода месото изми, а след това към слънчев лъч протегна изсъхнала трева

и тя самичка пламна. От новото му чудо потресена, принцесо, насам изтичах лудо.

И с други странни свойства учуди ме конярят — той въглените пипа, а те не го обгарят.

По негов знак водата прелива или спада. И още чуй, принцесо, с какво ме изненада:

наведе се Вахука и суха роза взе, захвърлена отдавна под хорските нозе.

Погали я и жива тя блесна с цвят отворен, по-свежа от ония, които са на корен.

Брихадашва каза:

Принцеса Дамаянти веднага се досети,

че всички тия свойства цар Нал от боговете

за сватбен дар получи и днес й се открива. — Отивай пак при тая маймуна немарлива —

промълви тя отново в сълзи неудържими, — от гозбата му скришом парченце донеси ми.

Послуша я Кешини, слугинята кадърна — издебнала готвача, с парче месо се върна.

Царица Дамаянти опита го и рухна, познала майсторлъка на Наловата кухня.

Когато посъвзе се, повика тя децата, изми им най-грижливо ръцете и лицата

и прати ги с Кешини да идат при баща си. Стъписа се Вахука, щом зърна ги. — Позна си

дечицата и лудо насреща им се втурна. Прегърна ги и дълго рида от мъка бурна.

Когато се досети, че сигурно това е учудило Кешини, реши да оправдае

постъпката си странна и рече: — Моите в къщи на тези две приличат, като близнаци същи.

А ти захвана често да идваш към обора, иди си, че ще почнат да бъбрят лоши хора.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАДамаянти се среща с Нал и той възвръща истинския си образ.

Брихадашва каза:

Слугинята разказа каква тъга дълбока

при срещата с децата смути Нал Пуняшлока

Тогава Дамаянти при майка си я прати: „Изпитах аз Вахука чрез белези познати

и виждам, че под него цар Нал се крие, мамо. Все още ме съмнява осанката му само.

Пусни ме да го видя, в лице да го изпитам — по заповед на царя или от него скритом.“

От своята царица изслуша Бима тези молби и на Вахука той позволи да влезе.

Когато съгласи се след майка й баща й, принцесата повика коняря в своите стаи.

Щом зърна я внезапно след толкова раздяла, горчиво Нал заплака от мъка наболяла.

И Дамаянти хлипна, разтърсена от скръб, видяла колко страда сега мъжът й скъп.

В остатъка от дреха, несресана, немита, обрекла се на вярност, принцесата попита:

— Ти чул ли си, Вахука, за цар, спечелил слава на праведник, а свойта съпруга изоставя

заспала сред гората. Кой други би можал подобен грях да стори освен единствен — Нал?

С какво ли, без да искам, не съм му угодила, та той ме изостави в гората без закрила?

Отхвърлих боговете, деца родих му здрави, обичах го, бях вярна. Защо ме изостави?

„Ще бъда с теб“ — закле се над огъня, но тази свещена своя клетва забрави, не опази.

Принцеса Дамаянти говореше, обляна

с поток солени сълзи за сол на свойта рана.

Утайвани с години, те рукнаха сега. Промълви Нал, затрогнат от нейната тъга:

— Не съм виновен. Злото не сторих аз, а друга необорима сила, на име Калиюга.

Когато тоя демон в горите ни пропъди,

и дхармата не спазих, ти него пък осъди —

тъгуваща за мене, отчаяна прокле го. Проклятието твое, проникнало у него,

изгаряше го с огън. И най-подир от мен чрез воля и чрез подвиг той беше победен.

И свършват наште мъки. Свободен съм, съпруго. Дошъл съм да те взема, а не за нещо друго.

Но питам се коя ли жена без лоша слава законен мъж оставя, за друг да се го дява?

Разхождат се и пеят брамините блажени: „Принцеса Дамаянти повторно ще се жени.

Съпруг ще си избира, какъвто й прилича.“ Дочу ги Ритупарна, побърза да дотича.

Изслуша Дамаянти тез упреци с уплаха, събра в молитва длани, които затрептяха:

— Недей ме укорява, о царю мой, в измяна — нали харесах тебе, макар от бог избрана.

Брамините разпратих по всичките посоки да дирят тебе с тия от мен стъкмени шлоки.

Премъдрият Парнада в кошалската държава при царя Ритупарна намери те тогава.

Изпя ти моите думи и ти му отговори. Прибягнах аз към хитрост, понеже знам, че втори

конярин боговете след теб не са дарили да може да измине до залез двеста мили.

И падам ти в нозете, готова да те срещна, в делата си до днеска и в мислите безгрешна.

Блуждаещият вятър да лъхне с грозна сила — дъха ми да издуха, ако съм съгрешила.

Сияещото слънце да пекне с грозна сила — дъхът ми да изсъхне, ако съм съгрешила.

Луната-очевидка, навред обиколила,

с лъчи да ме погуби, ако съм съгрешила.

Това са трите бога, крепящи трите свята. Да ме напуснат или докажат, че съм свята.

И вятърът протътна от висината синя:

— Не е грешила, царю, красивата царкиня.

Опази три години тя свойта добродетел като имане. Всеки от нас й е свидетел.

И хитростта измисли, че търси нов съпруг, защото ти единствен за ден ще стигнеш тук.

Недей да се съмняваш, а събери се с нея. Прелитайки край царя, тъй вятърът повея.

Отекнаха тимпани и с цвете подир цвете обсипваха ги нежно отгоре боговете.

Владетелят нишадски откри в това проява на висшия свидетел и спря да се съмнява.

С дара на Каркотака — вълшебно наметало — възвърна своите стари черти, лице и тяло.

Принцесата, щом зърна сияйния му лик, затича се към него и го прегърна с вик.

И Нал прегърна нея, и рожбите си с ласка. Осанката му стройна пак царствено забляска.

Опряла му главата на своите гърди, жената бе готова цял век да преседи.

Стоеше Нал, прегърнал принцесата честита, във знак на вярност още невчесана, немита.

А старата царица изтича при цар Бима и всичко му разправи, зарадвана за трима.

— Самички нека тая щастлива нощ прекарат, при мен кажи им утре да дойдат — рече царят.

Додето се усетят, нощта бе отлетяла във разкази взаимни от тяхната раздяла.

И радваха се дълго така един на друг събраните отново съпруга и съпруг.

След четири години раздяла най-накрая Нал вкусваше доволен наслади като в рая.

И Дамаянти също изпълни се със сила като земя, след суша жадуван дъжд попила.

Мъжа си щом намери, умората й мина и весела засвети подобно месечина.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЕТАТържество във Видарба.

Ритупарна получава от Нал изкуството да кара коне и си заминава за Айодхя.

Брихадашва каза:

След тази нощ, която бе по-незабравима дори от първа брачна, застанаха пред Бима.

Смирено коленичи цар Нал пред своя тъст. В поклон и Дамаянти прекърши тънък кръст.

Ликуваше цар Бима и като син почете нишадския владетел, най-славен от мъжете.

И щерка си похвали за рядката й вярност. Цар Нал според закона отвърна с благодарност.

Отвън ечаха песни — народът бе узнал и тичаше на гъсти тълпи да види Нал.

Зарадваният Бима града с венци накити. И улиците бяха като за цар измити.

Цветя навред валяха — над божите олтари, над хижи и палати, над млади и над стари.

Научи Ритупарна за своя кочияшин. Зарадван го потърси, но малко и уплашен.

За прошка го замоли, но Нал успокои го, че той не се е чувствал дори за миг под иго.

Тъй каза Ритупарна: — Нишадецо, блазе ти, след дългата раздяла ви сбраха боговете.

Не съм ли те обидил, когато непознат живееше, о царю, в кошалския палат?

Ако ли без да искам към твоя сан и име тогава съгрешил съм, днес моля те, прости ме.

Нал каза:

С обида ни най-малка не си ме наранил, но даже и да беше, аз бих ти я простил.

Приятели сме. Нека това да продължава за щастие на мойта и твоята държава.

О царю Ритупарна, макар и чужденец,

при теб живях доволен като във свой дворец.

У мен остава още, о най-добър раджа, ездаческата дарба, която ти дължа.

Брихадашва каза:

И своето изкуство нишадецът му даде. Прие го Ритупарна със нужните обряди.

В каляската си седна. Ръката му изкусна поводите опъна и той на път препусна.

Тъй царят Ритупарна за своя град замина. Нал също не остана за дълго в град Кундина.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ШЕСТАНал спечелва играта срещу Пушкара и си възвръща царството.

Брихадашва каза:

Замина от Видарба цар Нал след месец време, сбогувайки се с Бима чрез почести големи.

От него колесница той взе великолепна

и шестстотин войника. Под тях земята трепна

и под шестнайсет слона и петдесет жребеца.

В Нишад пристигна гневен и втурна се в двореца.

Яви се при Пушкара — коварния си брат — и рече: — Да играем! Отново съм богат.

Залагам Дамаянти, каляска и коне. Ти царството залагай, което ми отне.

Отново ще играем, решил съм и съм твърд. Откажеш ли, отива един от нас на смърт.

Макар че и по право не можеш ме прогони, освен ако престъпиш свещените закони.

Че царство се възвръща на всякаква цена — така е повелено от стари времена.

Решавай незабавно — двубоят или зарът на теб или на мене печалба да докарат.

Един ще си постигне целта. Да видим кой. Игра на зар избирай или стрела за бой.

С презрителна усмивка отвърна му Пушкара, уверен, че го чака и днес успех при зара:

— Добре, че си намерил пари да туриш залог, та Дамаянти няма живот да влачи жалък.

Сред твоите богатства, нишадецо, живях, отравян всекидневно, че тя не е сред тях.

Но ти си имал грижа и сам ми я докара до мен да седне, както до Индра бог апсара.

Омръзнали ми бяха дребнавите играчи. Самата Дамаянти ще взема днес обаче

и туй ще ме зарадва, че чакам я отколе. Подскочи с меча царят, готов да го заколи.

С усилие голямо възпря ръката гневна, погледна го с червени очи и тъй му ревна:

— Млъкни! Ще пееш друго, когато хвърлим зара. И почна се играта на Нал срещу Пушкара.

И в първите минути Нал удържа победа. Възвърна свойто царство и брата си изгледа

с насмешка: — Е, Пушкара, аз царството владея. За Дамаянти нещо ще кажеш ли? Към нея

не смей дори да гледаш — съдба те чака друга: от днес те зачислявам към нейната прислуга.

Не беше победител ти впрочем и преди — не ти, а Калиюга тогаз ме победи.

Ний братя сме, а тоя зъл демон раздели ни. Затуй не те наказвам — живей до сто години.

Обичал съм те, брате, и днес ти връщам цял и непокътнат твоя наследствен царски дял.

И нека не засенчат от днеска, брате мили, приятелството наше дори и злите сили.

Тъй Нал великодушен, забравяйки обиди, прегърна го по братски и пусна да си иде.

Очаквал гневни думи, а не успокоени, затрогнат бе Пушкара и падна на колени:

— Даряваш ми живота и даваш ми приют, живей, мой царю, дълго и все бъди прочут!

На гости месец време при брата си прекара и после с цяла свита отправи се Пушкара

и с цялата си челяд към своите места. От радост като слънце ликът му заблестя.

Великият и славен владетел на Нишад излезе да обходи възвърнатия град.

Където се явеше, вселяваше утеха. Зарадвани, тълпите приветствия подеха.

И главният съветник, наведен пред витяза, от името на всички обета им изказа:

— Щастливи сме да служим, о слънце на царете, на тебе, както служат на Индра боговете.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И СЕДМАПоука от историята на Нал.

Брихадашва каза:

Празнуваше народът, а царят през туй време с войска голяма тръгна царицата да вземе.

Почитаният Бима тържествено изпрати царица Дамаянти от своите палати.

Нишадецът на трона, отново завладян, блаженствуваше както бог Индра във Нандан.

В отплата боговете той щедро надари. Когато се завърнеш, и ти така стори!

Помни, че всичко стори хазартната полуда, в която Нал изпадна. Но даже и в прокуда

надежда не загуби, а беше търпелив и ето че дочака да стане пак щастлив.

Освен това, самотен той скиташе в гората, а ти не си самичък — съпруга имаш, братя.

Навсякъде край тебе живеят и брамини — пред злото не унивай, а знай, че ще отмине.

Житейската превратност не бива да те плаши, а слушай и предавай сказанието наше

за мъдрия владетел и вярната съпруга — душите то предпазва от злия Калиюга.

И разбери, човече, че няма вечна вещ — бъди готов без алчност да вземеш и дадеш.

Сега, като изслуша свещената поема, униние не бива, ни гняв да те обзема.

Дори когато страдаш под недобри звезди, с търпение очаквай свой час и победи!

Онез, които слушат или пък те самите поемата разказват, избягват от бедите.

Желанията техни съдбата изпълнява

и всеки на земята въздава им прослава…

Книга трета (Горска), гл. 52–78