Махабхарата (Велико сказание за потомците на Бхарата (откъси))

Сута каза:

И тоя разказ даже накратко преразказан, предпазва те да нямаш пред змиите боязън.

Влечуго щом съгледаш, издумай тия думи: „Бъди щастлива, змийо, не хвърляй се върху ми,

защото за Астика сказанието зная —

тоз, който ви избави от царя Джанмеджая.

Закрилят ме словата за неговото дело. Помни, че вашто племе така му се е клело.“

И тя ще си отиде. Не стори ли го, тази, която те ухапе и клетвата не спази,

главата й на много парчета да се пръсне, тъй както плод, отбрулен през есените късни.

Това Астика стори. А после се ожени. Додето остарее, прекара дни блажени.

Роди деца и внуци, след туй премина в рая. Разказах ти за него легендата докрая…

Книга първа (Адипарва), гл. 3–53

ПЕСЕН ПЪРВАЦар Духшанта заминава на лов.

Вейшампаян каза:

Великият Духшанта владееше земите

от варварската област до островите, мити

от пяната шумлива на морските талази, зад чийто гръб имане от бисери се пази.

През неговото време държавата порасте. Не беше се и чуло за смесване на касти.

Във рудника въртеше копач рудокопачът. Селякът, пък ореше, уверен, че го тачат

за честното му дело. Тогаз мъжете млади стремяха се към строго умерени наслади.

Не скитаха гладници, а всички бяха сити. И бяха непознато явление крадците.

Уверен, че премъдри управници го водят, не се боеше даже от болести народът.

Валеше дъжд редовно и раждаше земята по неговото време реколта най-богата.

Самият той бе силен и можеше Мандара — планинската верига — из корен да изкара.

В стрелбата с лък и в боя със тежки боздугани едва ли друг би могъл срещу му да се брани.

По сила брат на Вишну. Небесното светило със блясъка си даже не би го затъмнило.

И брат на Океана, когато е гневлив, и колкото Земята той беше търпелив.

Могъщият владетел веднъж на лов замина, препуснал посред свита от воини мнозина.

Звънтяха боздугани, стърчаха остриета и слънчевия блясък дробяха на парчета.

И викове войнишки ечаха извисени

над цвиленето конско и слонското мучене.

И тропот на копита, на шини и главини, и гръм на барабани, и звек на раковини.

Жените хубавици от дворцовите ложи следяха възхитени героя, който може

вразите да отблъсва от своята държава и звънката си слава самин да изковава.

От техните балкони цветята като дъжд се сипеха отгоре връз царствения мъж.

И шестваше Духшанта. И вред, където мине, той биваше достойно възхвалван от брамини.

На лов за антилопи Духшанта се отправи. Народът го изпрати, желаейки му здраве,

и върна се, когато монархът разреши му. Владетелят политна след туй неудържимо

на свойта колесница — съперник на Гаруда, разтърсвайки небето с препусканица луда.

И спря се най-подире Доволен сред гората безлюдна, но на дивеч и хищници богата.

Смутиха я Духшанта и неговата свита: тук рухне антилопа, а там сърна убита.

Във тигрите, които наблизо са дошли, забива нож Духшанта, а в другите — стрели.

Подгонени от пики, от мечове и сопи, лишени от водачи, стада от антилопи

търчаха към реката, но тя пък беше суха. Измъчвани от жажда, ревяха, та ги чуха

и жителите горски, та с воините гладни започнаха да колят каквото им попадне.

Животни прежаднели по сипеите голи се свличаха, умрели, преди да ги заколи

ловецът — вече хищник. И лумнаха огньове. Войниците ядяха месата и сурови.

Додето труп на дивеч разрязваха ловците, наведени над него, загиваха самите

от слоновете горски, препускащи на цели стада — ранени, бесни, от страх обезумели.

Подобно тъмен облак безбройни царски войни връхлитаха гората, изсипвайки поройни

потоци от желязо, сред чийто водовърт каквото завъртя се, намери свойта смърт.

ПЕСЕН ВТОРАЦар Духшанта търси светеца Канва.

Вейшампаян каза:

След дълъг лов Духшанта усети, че отпада и морен, гладен, с коня пресичайки ливада,

попадна в друга местност. Просветнаха из нея отшелнишки колиби. И тутакси повея

ветрец прохладен, който донесе аромата на цъфнали дървета. Ухаеше самата

природа край подслона на старците блажени, огласяна от песни на птици и жужене

на пчелен рой. Щурецът подсвирва ти оттука, оттатък кукувица за дълги дни ти кука.

Не можеш да съгледаш край таз обител свята дърво, което клони не свежда към земята

от тежък плод или пък от цвят и от пчели, а камо ли да зърнеш трънаци и бодли.

Сред тоя лес, подобен на райската обител, вървеше цар Духшанта, стрелец и покорител

на вражи пълководци и вражи градове. Полюшваха се клони и дъжд от цветове

се сипеше върху му. Дървета до небето се вдигаха на стража навсякъде, където

преминеше Духшанта. А песен гласовита на птичи хор вървеше край него като свита.

Лианите, преплели въжета в плетки редки, изпъстряха гората със сводести беседки.

Дървета, извисени над гъстата им стряха, като самото знаме на Индра шумоляха.

Владетелят вървеше, зарадван, че намира отрада за духа си. Повяваше зефира,

сгъстен от аромати, и галеше стъблата

с любовен порив, сякаш да смъкне облеклата

от цвят и от тичинки и скоро да положи избраната невеста в съпружеското ложе.

Великият владетел и вражи поробител пред себе си съгледа отшелнишка обител,

по-хубава от всяка. Във сребърен съсъд гореше вечен огън пред нея, а отвъд

бълбукаше реката, в чиито бистри вади и хищниците даже живееха без свади.

Бе ласкава реката, като да беше майка

на всички земни твари., Отекне вик на чайка

и крясък на маймуна се смеси с рев на мечка, промушила сред мрака на храстите пътечка.

И слонове протътнат с топуркащи походки надолу — да наквасят хоботите си кротки

в реката, лъкатушно край острови разляна, посипана отгоре от цвят дървесен като пяна.

Пропяваха пауни, безумни от възторг във тоя кът, подобен на божия чертог

на Вишну-Нараяна, край който Ганг протича. Над тоя ромон речен, над тая песен птича

се носеха молитви и химни на монаси, безгрешни от петите до белите си власи.

И влезе цар Духшанта с душа пречиста в тая монашеска обител, приличаща на рая.

На воините каза: — На края на гората ще чакате, додето се срещна тука с брата

мъдрец на име Канва, потомък на Кашапа. И свитата замръзна, в покорството си сляпа.

Владетелят забрави за своята умора, отличията царски свали и само с хора

най-близки се отправи към святата обител да види там мъдреца пустинник и блюстител

на висшите закони, достигнал до победа

над всички мирски страсти. Под химни от Ригведа,

изпълнени достойно от вещи познавачи, великият владетел през прага му прекрачи.

С прославени брамини бе пълен манастирът. Четците свойте химни редяха, без да спират,

съгласно правилата — ту тихо, ту високо. Духът им бе безкраен, покорството — дълбоко.

И стих от Самаведа или Атхарваведа звучеше мелодично, така че двата реда

се сливаха в приятна и неделима гама, и цялата обител бе сякаш дом на Брама.

Освен с певци на веди, служители на бога, бе пълно с познавачи на логиката строга.

Додето царят бива владетел на държава, то философът има властта да разсъждава,

доказва и отрича, сравнявайки нещата. На тях им бе учител по мъдрост Локаята.

Във реч на философи, монаси, астролози, учители, прависти се вслушва дълго този

цар, тигър сред царете: все люде, победили човешката суетност с духовните си сили.

Връз пейки самоделни седяха те честити. Не можеше Духшанта с очи да се насити

на тая сладка гледка. Откъсна се накрая, макар и с труд, от този същински кът от рая

и с близките си хора отправи се тогава в килията, която мъдрецът обитава.

ПЕСЕН ТРЕТАЦар Духшанта среща Шакунтала и я залюбва. Шакунтала му изповядва историята си.

Вейшампаян каза:

Съветниците свои пред тясната килия възпря Духшанта. Вътре надникна той самия.

Но нямаше го Канва. Тогава пак почука владетелят и викна: — Хей, празно ли е тука?

При тоя вик от мрака на хижата изплава девица — като мрака самата черноглава

и хубава, тъй както богинята Лакшми. На царя поклони се и той се изуми,

че расо на отшелник такава хубост крие. Девойката му даде вода да се измие

и питаше го вече за неговото здраве, отде е той, какъв е и тук какво ще прави.

Изгледа й снагата изящна и висока владетелят и каза: — О, чуй, лотосоока,

наричам се Духшанта, владетел съм и воин. Светеца Канва търся, защото по-достоен

ще стана, щом го зърна, и духом по-богат. Къде е тоя старец най-праведен и свят?

Шакунтала каза:

Баща ми е в гората да дири плодове. Почакай го, ще дойде подир минута-две.

Вейшампаян каза:

Загледа се Духшанта към тая дивнобедра девойка, към която била е много щедра

природата: събрала ведно с усмивка звънка движения изящни, снага висока, тънка,

очи лукаво нежни — две листчета от лотос, и всичко туй увито в смирение и кротост.

Смутен от хубостта и, затрупа я с въпроси:

— Коя си, о красива отшелничко? Защо си

прокудена в гората с килиите, където, веднага щом те зърнах, открадна ми сърцето?

Стани съпруга моя. Макар че имам власт

не само над страната, но и над свойта страст,

пред тебе я изгубих. Стани ми ти съпруга. Сърцето ми до днеска не е желало друга.

Не е търчало също така и по жените на моите подвластни или на мъдреците,

а камо ли да дири жени от други раси. О ти, с бедра-хоботи, открий ми се коя си.

До днеска бях владетел, но днеска ме плени и роб съм ти, най-дивна от всичките жени.

Усмихната и двойно от хубост заблестяла, когато го изслуша, отвърна Шакунтала:

— Владетелю могъщи, аз щерка съм на Канва, светеца, който скромно в гората се прехранва

и с подвизи аскетски достигна до прослава. От него да ме искаш законът повелява.

Учуди се Духшанта: — Но той, самозаточен, отдавна из горите живее непорочен.

По-скоро би сгрешила самата Добродетел, отколкото монахът за сласт да се е сетил.

Не вярвам, че от него дошла си ти на свят. А инак се прекланям пред подвига му свят.

Шакунтала каза:

О царю, неотдавна мъдрец тъдява спря. Учуден, че светецът родил е дъщеря,

разпитва го надълго за мене и тогава баща ми му разправи за моята поява.

Каквото чух от него, сега ще ти опиша. На времето, когато достигнал слава висша

мъдрецът Вишвамитра чрез подвизите свои на постник и подвижник и нямало герои,

които да се мерят със тоя Вишвамитра,

бог Индра се уплашил, че в туй се крие хитра

уловка срещу него. Щом толкова изтъкнат светец се появява, то бога ще го смъкнат —

светеца ще поставят на трона му висок.

От страх, че Вишвамитра ще стане главен бог

намерил Индра в рая апсарата Менака и казал й: — Менака, по-хубава от всяка

жена във мойто царство, стори една услуга на своя бог, каквато не ще му стори друга.

Светецът Вишвамитра започва да ме дразни с това, че недостъпен за никакви съблазни,

ще вземе да постави самия мен под иго. Поръката ми слушай: иди и съблазни го

със кръшното си тяло, с блестящите очи, с каквото там си знаеш, но, виж, го отлъчи,

о прелестна апсаро, от подвига му строг, че инак току видиш, че станал главен бог.

Менака рекла: — Зная аз силата му, боже. И ти самият знаеш какво в гнева си може.

Не само светостта му — гневът му носи слава. Трепериш ти пред него, какво на мен остава.

Той същият разлъчи на времето Васища с децата му любими. И все не се насища

плътта си да убива. Макар че беше воин, успя брамин да стане, и то такъв достоен.

Той сам, за да се къпе, накара да заблика свещената река, която нарича се Кошика.

Звездите той създаде да светят в небесата, започвайки със трите най-близо до луната.

С една нога той може земята да раздруса, да хвърли световете сред огън и покруса,

да срива планините, от Меру по-високи, и даже да променя световните посоки.

Как може като мене жена да го докосне, устата му когато издишва огненосни

кълба, а пък очите излъчват светлина, по-силна и слепяща от слънце и луна?

Светците с бога Яма от него са смутени, та как да не трепери момиче като мене?

Едва ли само хубост или усмивка мила пред неговата сила са сигурна закрила.

Прати да дойде богът на вятъра Марута, когато затанцувам, та дрехите над скута

високо да ми вдигне. И богът Камадева помощник да ми бъде. А вятърът напева

на птици да донася и мириса на разни цветя, та да помага на моите съблазни.

Бог Индра съгласил се и тръгнала Менака към Вишвамитра, който не знаел що го чака.

ПЕСЕН ЧЕТВЪРТАШакунтала разказва за своето раждане.

Шакунтала каза:

Пристигнала Менака пред хижата и плаха надникнала към нея. Съгледала монаха,

зает да умъртвява греховното си тяло, от помислите плътски отвърнато изцяло.

Край него заиграла и в същата минута натам се втурнал богът на вятъра Марута

и свлякъл връз цветята на горската поляна сияйната й дреха, от лунен лъч тъкана.

Към дрехата Менака затичала сърдита. Отшелникът не зърнал усмивката й скрита —

снагата гледал само как прелестно се мята, и прежната му сила потънала в земята.

Усетил Вишвамитра властта на Камадева, направил знак да дойде безупречната дева,

която сякаш само очаквала му знака. И дълго Вишвамитра с апсарата Менака

живели сред наслади, но всеки бил блажен и смятал, че било е един-единствен ден.

Апсарата Менака, девойката от рая,

родила Шакунтала, да — мен, под Хималая,

покрай река Малини. Изпълнила, каквото било й наредило да стори божеството,

детето край реката съдбата си да чака оставила и в рая се върнала Менака.

От хищници гъмжала безлюдната гора, та птици връз детето натрупали пера

и тъй от лешояди и зверове го скрили, въртели се над него, пазачи якокрили.

Оттам мъдрецът Канва преминал и когато съгледал пеленаче, закриляно от ято,

прибрал го — на светеца душата е добра — и почнал да го смята за своя дъщеря.

Защото по закона тоз, който сътворява човешко тяло, който живота му спасява

или пък го отхрани, се смята за родител. Така мъдрецът Канва за щерка ме е считал

и аз като при татко пораснах тук блажена под име Шакунтала (От птици окръжена).

ПЕСЕН ПЕТАШакунтала и цар Духшанта се оженват по обичая на гандхарвите. Духшанта я изоставя.

Духшанта каза:

Красавице, говориш добре като принцеса. Кажи, какъв подарък от мен ще ти хареса?

Венец от тежко злато, одежди златошити, за пръстите ти — перли, брилянти за ушите,

елмази самоцветни, монети, кожи, гривни, безценни те самите и формите им дивни?

Кажи, о кръглобедра, кажи, о непозната, красавице неземна, и царството с хазната

пред твоите колени сега ще поднеса, но само да ми станеш съпруга начаса.

За мене ожени се по ангелския начин, от брачните обряди най-много той е тачен.

Шакунтала каза:

Почакай да се върне, о царю мой, баща ми. Не бива дъщерята родителя да мами,

когато ще се жени, а той да я даде, че най-добре разбира кому, кога, къде.

В моминството бащата, след брака е мъжът закрилник на жената, на старост пък — синът.

И както не остава жената без защита, така за всичко трябва защитника да пита

и нищо да не прави сама по своя воля. За теб да се омъжа баща си ще помоля.

Духшанта каза:

Баща ти милостив е към хищниците даже, нима на дъщеря си във нещо ще откаже?

Шакунтала каза:

Но кротките брамини когато гневни биват — от воините даже по-яростно убиват,

оръжието тяхно, о царю, е гневът. Които го събудят, не ще се отърват

от него живи. Както жаравата обгаря ръцете ни и както със съд ни съди царя,

и както ни обжарват на слънцето лъчите, и както Индра може със гръм да запокити

към ада някой демон, когато се навъси, така са всемогъщи брамините с гнева си.

Духшанта каза:

Красавице неземна, девойко Шакунтала, зачитам твойта скромност, достойна за похвала.

Баща си уважаваш, но някои неща

от младост ти не знаеш. Душата е баща,

душата е приятел най-близък на човека. Душата ти щом иска, отдай ми се и нека

Съпрузи станем тука, където ни венчава с цветята си гората. Законът различава

женитби осем вида: женитба за брамини — девойката когато от своя дом премине

във другия без зестра. И следва бракът божи — при жертвения огън тогава жрецът може

съпруга да си вземе. А третият се прави, когато за жената мъжът е дал две крави.

Четвъртата женитба се казва праджапати — когато дъщеря си семейството изпрати

във мъжов дом без откуп, а само благославя живота си да минат в съгласие и слава.

При демонска женитба отдава се невеста на тоя момък, който плати голяма зестра.

По ангелския начин се женят тия млади, които се обичат и никакви обряди

не ги обвързват. Даже не знаят у дома им. Със теб като гандхарви сега ще се венчаем.

А брак по людоедски извършва се тогава, незаетата когато чрез бой се похищава

от къщи и крадците във боя победят или пък поголовно изтребят й родът.

При осмия изпитва любовникът възбуда да обладава спяща жена или пък луда,

или съвсем пияна и тъй я прави своя съпруга по закона. Най-низък брак е тоя.

От първа до четвърта това са все достойни женитби за брамини, до шестата — за войни.

На цар се разрешава и людоедски брак. А демонският бива за простия селяк.

Девойка си красива, аз воин съм юначен. Съпрузи нека станем по ангелския начин.

Шакунтала каза:

Щом тъй ни повеляват законите на Ману, то нека да се сбъдне туй сливане, желано

от теб, но ще изпълниш, о царю, мойта воля: родя ли син, да стане наследник на престола!

Вейшампаян каза:

— Съгласен съм — отвърна Духшанта и я хвана припряно за ръката. И брачно съчетана

бе вече по закона щастливата двоица: прославен цар и рядка девица хубавица.

Отивайки си, царят повтаряше: — Ще пратя войска да те докара, красавице, в палата,

че там не са видели от теб по-дивна дева.

Не е напразна клетва, щом цар ти се заклева.

Към столицата своя вървеше цар Духшанта и мисли неспокойни му мъчеха душата:

какво ли ще направи светецът, щом научи за туй, което днеска с момичето се случи?

Когато Канва влезе във своята обител, укри се Шакунтала от срам, но и непитал,

разбра мъдрецът всичко — в човешките души той можеше да вниква и тука не сгреши.

Свободна донедавна, Седеше Шакунтала — робиня на греха си, от свян поруменяла.

За нейна изненада, вместо да се намръщи, светецът се зарадва и тъй задума: — Дъще,

завърши твойто време на детски лудории. Когато дъщерята от таткото се крие

и с мъж се съчетава, и тоя мъж е воин, законът се запазва, защото брак достоен

за воинската каста е ангелският брак. Щом нему ти си драга, и той на теб е драг,

то вие сте венчани, макар и без свидетел. Това важи за воин, а двойно за владетел.

Синът, когото, дъще, от царя ти зачена, ще стане цар на тая страна, увеличена

нататък, докъдето бушува океанът.

Врагът му ще отстъпва, от паника обхванат,

когато отдалече войската му съгледа, и път ще му отваря към слава и победа.

Въздъхнаха тогава и двамата, обзети от радостна възбуда. Измивайки нозете

на стареца, задума покорно Шакунтала: — О татко, цар Духшанта за мъж съм си избрала

и моля те — на него, а също на ония, които са край него, отдай благословия.

Отвърна Канва: — Щерка, на стар баща любима, какъвто дар поиска, мъжът й ще го има.

Поиска Шакунтала родът на цар Духшанта все тъй да се прославя на воини с таланта,

Законите да спазва на вяра й държава и царството си вечно родът да притежава.

Тогава Канва — тоя мъдрец над мъдреците докосна дъщеря си, погледна я в очите

и каза й: — Царица си вече. Остани робиня на закона на верните жени!

ПЕСЕН ШЕСТАШакунтала ражда син от Духшанта, белязан с божи знаци.

Вейшампаян каза:

Когато цар Духшанта остави Шакунтала, започна да нараства от дългата раздяла

тъгата й в сърцето, а малко под сърцето нарастваше, от царя заченато, детето.

Неспала, гладна, морна, тя чакаше с обида днес, утре да пристигне войска от четири вида

и с нея да замине при своя мъж в палата, тъй както обеща й тогава за отплата

срещу мига любовен. Броеше дни, недели, сезони и достигна до три години цели.

Тогава тя сдоби се с невиждано отроче. Небето го обсипа с цветя, за да посочи,

че туй е рядка рожба. А Индра даже сам в килията пристигна и каза тъй: — Не знам

да има той съперник не само на земята

по смелост и по хубост, но даже в трите свята.

О Шакунтала, слушай, синът ти ще царува над всички земни люде. Богато ще дарува

жреците си, понеже сто пъти жертвен кон ще сложи пред олтара на висшия закон.

Не само скъпоценен елмаз на свойта раса, но на рода човешки ще бъде той украса.

При тая реч на Индра от божията стряха се сипеха букети. Гандхарите тръбяха

небесните си песни. Под техните напеви танцуваха апсари — красиви райски деви.

И другите аскети, живеещи в гората, се радваха, задето на Канва дъщерята,

оставена самотна и бременна да страда, получи най-подире божествена награда.

На своите другари тогаз изпрати Канва известие, че всички на празник ги приканва,

готови да пристигнат и без да им обади. Изпълниха достойно кръщелните обряди.

Синът на Шакунтала бе сякаш син на бог. Красив и с бели зъби, източен и висок,

растеше много бързо. На неговите длани личаха кръгли знаци, от някой бог чертани.

Снага лъвоподобна, високо умно чело.

На шестгодишна възраст това детенце смело

преследваше бизони и лъвове и тигри, и слонове и вълци, додето укроти ги

и върже ги наблизо край святата обител, където му дариха и прякор Укротител.

Към силата му Канва прибави умовете

на всички мъдри люде чрез книги и съвети

и виждайки, че вече момчето е готово

за царски сан с осанка, духовен ръст и слово,

на щерка си, която го слушаше с боязън, издума: — Стана време да бъде той помазан

за княз и за редовен наследник на престола — не може цар Духшанта да дава дума гола.

Ти питаше се дълго защо го няма, де го, вместо да се отправиш самата ти при него,

че длъжни са жените при брачните съюзи да служат най-покорно на своите съпрузи

с тела, с души и с думи, а ти прекара тук години, без да бъдеш грижовна към съпруг.

Иди, за да му бъдеш от полза и в услуга, че близостта на бога, учителя, съпруга

и просто на добрия човек е благо свише — тъй казват мъдреците и в книгите го пише.

А щом отидеш — само законният съпруг да бъде във ума ти и никой, никой друг!

Съпругата, която не е изневерила, небето я почита и дава й закрила,

когато се нуждае. В мъчителни минути, молитвите й биват от боговете чути.

В нозете ми, о дъще, сега се закълни за вярност към съдбата на верните жени.

Към своите ученици — безпримерни аскети — обърна се мъдрецът и каза: — Отведете

в двореца Шакунтала с наследника на трона, белязан с божи знаци, предвидени в закона.

Почтената съпруга не бива да остава

във бащин дом за дълго, че губи свойта слава,

от своя дълг отвиква, живот повежда друг. Водете я веднага при нейния съпруг.

Разбрала Шакунтала, че всичко туй баща й го прави за детето, отвърна му, че тя е

готова да замине покорно към двореца.

И падна на колене, и кръг покрай мъдреца

направи в знак на почит. Замоли го: — Прости ми, ако ли с нещо, татко, уроних твойто име.

Ако към теб била съм не винаги добра, прости, човече святи, на свойта дъщеря.

Светецът, сторил всичко за божия угода, безсилен да надмогне човешката природа,

зарони едри сълзи, солени и безмълвни.

Не смогваше под него пръстта да ги погълне.

ПЕСЕН СЕДМАШакунтала довежда сина си в двореца. Духшанта се отрича от тях.Слово на Шакунтала.

Вейшампаян каза:

Пустинниците, дето живееха в коруби,

и хранеха се с вятър, увити в кожи груби,

и с темета космати или напълно голи,

преди на път да тръгнат, светецът ги помоли:

— Порасна дъщеря ми в гората и си няма представа за земята широка и голяма,

водете я грижливо през хълми и гори — страхувам се, че може да се преумори.

Послушните брамини потеглиха с поклон за към града, наречен със името на слон,

повели Шакунтала с детето й, което белязано бе с божи поличби от небето.

Сияйна, Шакунтала пристигна от гората, която бе на царя от оня лов позната,

и сякаш беше чужда — доложиха на царя, че иска с него странна жена да разговаря.

Въведоха ги вътре. Синът с лице и тяло блестеше като слънце, току сега изгряло.

С поклони Шакунтала почете по закона покорно и смирено владетеля на трона

и каза му: — О царю, на моя син баща, дойдохме да изпълниш, което обеща —

да бъде по закона въздигнат и помазан синът ни за наследник на трона. — С неприязън

отвърна й Духшанта: — Отшелница, а грешна! — Макар че си припомни къде и как я срещна,

престори се и каза: — О скитнице злочеста, не помня да съм имал от тоя род невеста.

Отивай си, додето си още невредима. Или пък ако искаш, в прислугата ми има

за тебе място, тъй че и тука остани. Изобщо прав ти пътя на четири страни.

Когато Шакунтала изслуша тия речи, без малко на земята от мъка се не свлече.

Облегна се безсилна на каменна колона. Самата вкаменена застина срещу трона.

Очите й червени се втренчиха към царя

със поглед, който всичко пред себе си изгаря.

Но болката надмогна, захапа тръпни устни и бързо овладя се връз него да не пусне

убийствения огън на праведния яд,

чрез който се сражава светецът в тоя свят

срещу врага си, както войникът с боздугана. Мълча една минута жената и подхвана:

— Отричаш, че ме знаеш, о царю, но това са слова, да ги говори човек от долна раса,

а ти — велик владетел на цялата държава, когато ме познаваш, недей се унижава

обратното да казваш, а не което трябва. Най-лош крадец е, който душата си ограбва.

„В гората бях самичък — така ли разсъждаваш? — и нямаше свидетел“. Добре, но ти забравяш

за бога Вишну, който във тебе обитава, навред те придружава и всичко наблюдава.

Присъства и отсъжда безмилостно какво е добро или погрешно в деянията твои.

И другите безсмъртни вървят по наште стъпки навсякъде и виждат греховните простъпки.

И Слънцето ни гледа, и гледа ни Луната, и Вятърът ни вижда, и вижда ни Водата,

Небето и Земята, Деня, Нощта и Яма, Зората и Сърцето, та нищо скрито няма.

Когато е доволно от тебе божеството, живеещо у тебе, прощава ти, каквото

сгрешил си по неволя. Но щом не е доволно, и значи туй, че твойто деяние е долно,

не само не прощава вината ти, а даже на Яма те предава, та зле да те накаже.

Всевиждащият съдник от милост ще лиши онез, които имат безчувствени души.

Които се отмятат — и тях съдба еднаква с престъпниците грешни във ада ги очаква.

Не ме презирай, дето сама при тебе ида, когато ти, съпруже, нанесе ми обида

и сам не си почете законната съпруга, достойна да намери при тебе участ друга.

Защо ме пренебрегваш, владетелю, пред тая тълпа покрай престола? В пустиня ли ридая,

та моя плач не чуваш? О, нека се разкъса главата ти, Духшанта, на сто различни къса,

ако не ми повярваш и в следната минута молбата ми към тебе остане пак нечута.

Мъжът в жената влиза и ражда се отново от нея чрез сина си за дело и за слово.

Затуй и мъдреците нарекли са я „джая“ (родителка). Покай се пред дума като тая!

А пък синът избавя родителя от ада, където непременно бездетният попада.

„Спасители от ада“ наричат синовете. Пред теб застана твоят, а ти не го зачете!

Съпругата е тая, която за уюта

на къщата се грижи през всякоя минута.

Жената е, която и ражда, и отглежда потомството, а то е човешката надежда.

Като душата своя достойната съпруга обича си съпруга, не иска участ друга.

Макар да има тяло, не е то тяло цяло — жената е полвинка на мъжовото тяло.

Закон, Любов и Полза на нея се опират. Другар е на онези, които ще умират.

Тя лодка е, с която не ще се прекатури мъжът през океана на жизнените бури.

Затуй законът само на женените даде правата да извършват божествени обряди.

Стопанство имат само, които са семейни. Такава къща няма опразнена да зейне,

а все ще има в нея за гладните храна и радост за душите, щом има там жена.

По своята осанка мъжът е як и жилест, но слаб е без жена си, когато е в немилост.

Добра и сладкодумна, и предана, тогава жената като майка мъжа си утешава.

Край жертвения огън жените са ония, които ще изкажат добра благословия

за своя мъж, каквато изрекъл би баща му. Човек се доверява на женения само,

защото го подкрепя от всички най-добрата опора. Мъж, когато замръкнал е в гората,

спокойно там си ляга зората да дочака — жена му щом е с него, не се бои от мрака.

На оня свят когато съпругът се пресели, съпругата го следва в отвъдните предели

със преданост и с обич. А щом го изпревари, очаква го — оттатък да бъдат пак другари.

И ненапразно, царю, е казано в закона: жената се избира за тоя свят и оня.

„Чрез своя син съпругът за втори път се ражда.“ Тъй казват мъдреците. От туй се предугажда

съпругът Да закрили със мъжката си сила жена си като майка, щом син му е родила.

В лицето на сина си тъй както в огледало оглежда се бащата и в неговото тяло,

в очите му, в чертите и даже във вървежа.

Но знай — и съвестта му се ражда чрез младежа.

Бащата щом огледа душата си във тая пречиста съвест, той е достигнал вече рая.

Мъжете, изнурени от болест на духа и болести телесни, възвръщат си дъха

край своите съпруги, тъй както в лятна жега животните намират в реките хлад и нега.

Изгнаник, който беден се върне в своя град, намери ли жена си, усеща се богат.

Затуй мъдрецът даже гневът да го изгаря, въздържа се връз свойта жена да го стоваря.

Жените, туй са ниви, които са посети от бога, за да раждат душите на мъжете.

Без тях дори светецът, макар угодник божи, рода си и кръвта си да продължи не може.

По-силна радост няма, когато в родна къща синът, от път пристигнал, баща си запрегръща.

А ти защо презираш като престъпник зъл сина си, който с обич при тебе е дошъл?

И мравката, която не е със ум богата, в мравуняка грижливо опазва си яйцата,

а бива ли, о царю, детето си да гони човекът, който знае свещените закони?

Яйце от кукувица в гората гарван мъти,

а ти не щеш да дойде в гнездото ти синът ти.

Говорят — да докоснеш сандалово дърво в гората Малеагри е цяло тържество.

Но допирът до него или до тъкан пъстра, или до женско тяло, източено във кръста,

или в горещо лято вода прохладна глътка

не радват както рожба, докосната в прегръдка.

От тварите двукраки браминът е най-висше създание, о царю, в законите го пише.

А кравата — животно, почитано най-много, безспорно представлява най-висше четириного.

Учителят е първи — туй ведите го сочат — сред хората, които достойни са за почит.

А пък синът е — слушай това, че си баща — най-висшето от всички докосвани неща.

Синът ти хубав нека прегърне ти нозете, най-висшата наслада двамина усетете.

През цели три години аз носих го, додето роди се най-подире. Тогава от небето

протътна глас и каза, о царю, че синът ти велики конежертви ще прави до сто пъти

като самия Индра. Божествен бе гласът. Жреците пяха химни. А химните гласят:

„От мойта плът роди се, от мойта кръв, о сине, и аз съм в твоя образ. Живей до сто години.

На старост ще ме храниш и няма да загине родът ми. Сто години живей щастливо, сине“.

Ти знаеш тия химни, читателю На веди. Пред своя син тогава защо глава наведе —

вдигни я да го зърнеш с очи поне веднъж: от тебе той роден е тъй, както мъж от мъж.

Тъй както се оглеждаш във езерни води, зърни сина си, в който наново се роди.

Тъй както жертвен огън се пали от една поднесена към него раздухана главня,

така и ти, о царю, по-рано бе един,

но после раздвои се — сега си цар и син.

Когато бе в гората на лов и те подмами ранена антилопа, край скита на баща ми

ти срещна ме, о царю, и аз бях още дева, когато облада ме, сразен от Камадева.

По ангелския начин венчахме се тогава, какъвто на царете най-много подобава.

Разказах ти, че аз съм родена от Менака, апсарата, която по род стои над всяка

от другите апсари — красавици на рая. Родила ме Менака високо в Хималая,

захвърлила ме после в реката като чужда. Кое на боговете омразата възбужда,

та трупат я връз мене? Напуснала ме мама, и ти ме изостави. Престъпница голяма

навярно аз била съм, когато съм живяла преди под други образ — изхлипа Шакунтала.

— Добре, ще си отида в бедняшката обител, но не гони сина си, комуто си родител,

а дай му както всеки баща благословия — че иначе прогонваш и себе си самия!

Духшанта каза:

Не мога да призная детето ти, че то е от твоята утроба родено, а е мое.

Жените много лъжат, та как да хвана вяра? Родила те Менака, разпътната апсара,

и хвърлила те, както се хвърля сухо цвете. Отде да знам не сте ли еднаква хубост двете.

Баща ти Вишвамитра уж първом бил е воин, мечтал брамин да стане, но пламнал недостоен

от страст, когато зърнал развратницата гола — дотолкова аскетът, горкият, имал воля.

И все пак Вишвамитра за пръв брамин се смята сред другите брамини, прочути по земята.

И майка ти е първа сред нимфите на Брама, та щом си тяхна щерка, защо така с измама

си служиш и ме лъжеш, подобно на развратно момиче от тълпите? Отивай си обратно.

Какво си ти, о долна отшелничко и хитра, пред нимфата Менака с мъдреца Вишвамитра!

Синчето ти е едро. За толкоз малко време родените не могат да станат тъй големи,

че вече да равняват снага с дървото шала. Отивай си, разблудна женице Шакунтала!

ПЕСЕН ОСМАШакунтала продължава словото си и си тръгва.Духшанта я връща, признава сина си и му дава името Бхарата.

Шакунтала каза:

Съглеждаш дребни сламки на хората в очите, а в своите не виждаш, о царю, и гредите.

Менака, мойта майка, със свойта хубост свети в небесните предели, където боговете

я следват запленени и предани, та виж, че моят род от твоя, о царю, е по-висш.

Ти ходиш по земята, а аз и по небето. По ръст на планините равнявам се, додето

едва ли ти си равен на семе от синап. Дотолкоз аз съм силна, дотолкоз ти си слаб.

За разлика от тебе способна съм да ида, когато пожелая, до царството на Индра,

на Кубер и Варуна, а също и на Яма — пред мойта святост, царю, предели нийде няма.

Говорят мъдреците — каквото аз съм чула, за пример ти го казвам, не вземай го за хула,

че грозният, додето лика си не огледа, все мисли, че е много по-хубав от съседа.

Красивият е скромен, а който с безобразия черти се отличава, разхвалва се и дразни

не с туй, че го е господ лишил от красота, а с думите големи от малката уста.

Глупакът, като слуша добри и лоши люде, поема туй, което е глупост и заблуди,

подобно на свинята от блатото, която пред езерото бистро харесва свойто блато.

А умният, когато сред мъдри хорски речи дочуе даже глупост, на него му не пречи

доброто да попие, а думи зли и нрави, където ги е срещнал, на място да забрави.

Тъй лебедът от мляко, размесено с вода, умее да отпива едното без следа

от другото и с право сред хвъркащия свят безспорно за най-умен е лебедът признат.

Добрият се измъчва, дочувайки слова за някого обидни, а злият при това

се радва да ги казва. Добрите служат с почит на старите, а злите, вместо да ги посочат

за пример, клеветят ги, намирайки наслада в лъжата, от която охуленият страда.

Добрият си живее, не дирейки кусури на хората, а злия се сили да притури

към истинските още, макар да са неверни. Тогава му е светло, когато те очерни.

Но честния, когато охулват го, все пак тез думи се отнасят към неговия враг,

а лошият, когато в добрия дири грях и вика му негодник, събужда само смях.

Боят се от лъжеца като от лоша змия невярващите в бога, а камо ли ония,

които го почитат. А който се отмята от своето потомство, напусне ли земята,

не може да намери подслон на оня свят. Синът според закона е висша благодат.

Законникът на Ману пет вида изброява на бащинство: едното приема се тогава,

когато от жената законна е роден синът. Но може също да бъде подарен

или да бъде купен. Или да е отгледан чрез хляба на бащата. И петият, последен,

но пак законен случай е тоз, при който друга жена го е родила, макар и не съпруга.

Опора на бащата, синът му умножава душевните наслади и мъжката му слава.

И ти, ако се пазиш, недей оставя, не, сина си, за да сложиш на своите рамене

онуй огромно бреме, наречено измама. От неговата тежест избава знай че няма!

О царю, сто бунара дълбоки не побират вода, каквато сбира самичък язовирът.

Принасяне на жертва обаче надвишава стотици водоеми по полза и по слава.

А раждане на мъжко отроче по наслади безспорно превъзхожда една стотица клади.

А истината, царю, е толкова висока

по стойност, че надхвърля такива сто отрока.

Хиляда конежертви и истина една

са равни на кантара, но тежката везна

към истината, царю, клони, макар и бавно, така че с нея нищо не може да е равно.

Дори да знаеш всичко от ведите изцяло, дори да си изкъпал блаженото си тяло

във всичките свещени реки и водоеми, то подвизите твои не са така големи

и ти си още много далече от честта на истината, чута от нечия уста.

По-висша добродетел от истината няма — това е то душата и образът на Брама.

И ако ти не с нея се сливаш, а с лъжата, не хващайки ми вяра, тогава аз самата

от тебе ще си ида, о царю, че не бива почтен човек да бъде съжител на такива.

Но знай — след теб синът ми ще бъде цар на тая земя с корона вечна — върха на Хималая

и с четири морета, чиито гриви бели развяват се на стража край нейните предели.

Така ми каза Индра, когато се роди момчето, но не иде сега да потвърди

това и аз се връщам в леса, от който ида с предишната и даже с нараснала обида.

Вейшампаян каза:

Издума тия думи и тръгна Шакунтала. Тогава глас небесен над царствената зала

протътна, като каза на царската особа

в присъствие на жреца: „Жената е утроба,

съсъд е, който носи плода, ала бащата за истински родител на своя син се смята.

Той ражда го, но ражда и себе си отново чрез него на земята за дело и за слово.

Отгледай си детето, ти негов си родител. Че кой ли друг, о царю, добре го би възпитал

освен такъв владетел? Вземи го, инак няма родът ти да избегне от царството на Яма.

Тоз, който се отказва от своя син приживе, не бива да очаква събития щастливи.

Признай сина си, царю, роден от Шакунтала, и нея не презирай, защото е видяла

край тебе много мъки. Жените за поклон достойни са — предписва свещеният закон.

Дори да прегрешават чрез помисъл и плът, кръвта, която губят, измива им грехът.

Синът ти е достоен, макар роден в гората. Отгледай го, о царю, под името Бхарата!“

При тия божи думи валяха от небето цветя по Шакунтала, а също по детето.

Великият Духшанта обърна се към жреца и другите придворни, изпълнили двореца:

— Това, което казва гласът от небосвода, го знаех, но боях се, че нямаше народа

да иска да повярва така от дума гола, че тоя син е царски и негов е престола.

Чрез пратеника божи владетелят изпита сина си и тогава прегърна го с честита

душа и го целуна по царственото чело. Възславиха жреците достойното му дело.

Усети той наслада най-висша за един родител на земята — докосване на син.

А после и жена си почете по закона най-вещият в закона — владетелят на трона.

— Царице моя — каза, — венчахме се в гората и хората не знаят, че ти си най-добрата

от всичките съпруги и щяха лоши думи връз тебе да се сипят, а също и върху ми.

Нарочно те отблъсвах и виках ти „Излез!“ пред тях, за да докажеш безспорната си чест.

Сега край мене никой не би могъл да сметне, че тоя син е рожба на страсти мимолетни,

а воинът, браминът, търговецът, орачът от днес като царица и майка ще те тачат.

Прощавам ти каквото одеве ми издума, защото във гнева си човек изрича сума

неправедни обиди. И ти ме извини, съпруго, най-достойна от верните жени.

Одежди златошити, храна, напитки — цяла грамада той натрупа във дар на Шакунтала.

А после по закона обърна се към княза

и с радост за наследник на трона го помаза.

Духшанта пожела му да властва над богата земя подир баща си и кръсти го Бхарата.

И тръгна колелото на славните победи

на цар Бхарата с гърмол от близките съседи

до царствата далечни, огласяйки ги с трясък, слепейки ги с лъчите на дивния си блясък.

И цар след цар, от меча Бхаратов покорени, се свличаха смирено пред него на колени.

Освен като владетел на земните държави великият Бхарата най-много се прослави

с това, че беше още на правдата владетел, закриляйки закона и всяка добродетел.

Самин мъдрецът Канва му беше жрец, когато принесе конежертва, дарувайки богато

брамините, а нему на края на обряда насипа милиони жълтици за награда.

За туй, че цар Бхарата безсмъртните почете, от него се захвана родът на родовете:

родът Бхарата, който съперник други няма освен в рода начален на праотеца Брама.

Потомците, предците, а даже и страната наричаха се вече със името Бхарата.

Безбройни са царете, достойни за прослава от тоя род. За тия от тях ще ти разправя,

потомъко Бхаратов, които в стародавни

и в нови дни били са на боговете равни…

Книга първа (Адипарва), гл. 62–69