Махабхарата (Велико сказание за потомците на Бхарата (откъси))

ЗА ДУШЕВНОТО РАВНОВЕСИЕ

Яяти каза:

Какво са греховете, та с тях човек пропада? Не се укриват в бездна, но водят те към ада.

Добрият, ако следва каквото върши злият, характера си губи — погубва се самият.

На времето си, брате, безкрайно бях богат. Не мога да си върна богатството назад,

каквото и да сторя, макар че ми се иска. Дали е твойта каста висока или ниска,

на власт ли си, о брате, или подвластен ти си напълно от съдбата животът ти зависи.

Когато си достигнал до някое стъпало, недей да му отдаваш душата си всецяло.

Не са ръцете твои, които движат хода на щастието твое или пък на народа.

Мъдрецът проумява: съдбата всемогъща живота направлява или го преобръща.

До тая мисъл който достигнал е, томува е ясно, че не бива в немилост да тъгува,

тъй както и при милост премного да се радва, защото тя, съдбата, за всичко точи брадва.

Затуй съм безразличен към всяко рязко чувство, но от това в душата съвсем не ми е пусто.

А зная при опасност какво да правя, брате. Не ме обезумяват житейските обрати.

Не се раздира вече сърцето ми от мъка, че трябва да постъпвам по божия поръка,

каквато небесата са предопределили,

и аз да я променям не са ми дали сили.

Животните, които в гората диво вият, подземните, които пръстта с муцуни рият,

и червеи и риби, и птици и влечуги, тревите и горите, и всички живи други

подвижни твари или растения на корен завършват своя долен живот, минават в горен

живот: на небесата, когато дойде време, съдбата всемогъща обратно да ги вземе.

Не бива да се страда, о брате мой, Ащака, когато знаем колко нетрайна бива. всяка

човешка радост, както и всяка наша скръб. Не страдам, а обръщам на всички мъки гръб.

Дори и да не мога аз да ги пренебрегна, то мога да откажа под гнета им да легна…

Книга първа (Адипарва), гл. 84

ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО НА ЦАРЕТЕ

Вейшампаян каза:

Синът на Бхарадваджа дойде при цар Друпада, но царят го посрещна с нескривана досада.

Браминът се учуди: „Не ме ли помниш, царю? Нима е мъртво вече приятелството старо?“

Друпада каза:

Умът ти, о брамине, не е май съвършен, а липсва му и опит, щом идваш ти при мен

натрапчиво и думаш, че бил си ми приятел. Ни някой те е викал, ни някой те е пратил.

Царете не поддържат приятелство с мъже безвестни като тебе — от кол и от въже,

лишени от богатство, лишени от сполука. Нима не се досети, че ти не си за тука?

Брамине, остаряхме със теб полека-лека. Приятелството също старее със човека.

На времето били сме другари, но защо? Защото бе изгодно за теб и мене то.

Другарство вечно няма — ту слагат му окови страстта и интересът, ту завистта го трови.

Недей да дириш в бивши приятелства опора. Създай си нова дружба, но с хора — твоя пора.

Нима е богаташът другар на сиромаха, героят — на човека, треперещ от уплаха?

Недей да дириш бивше другарство, бивши друже. Едва ли то за нещо сега ще ти послужи.

От друга каста ти си, затуй недей очаква, че почитта към тебе ще бъде пак еднаква,

тъй както в старо време, когато бяхме равни. Не могат хора славни да бъдат на безславни

другари, също както не могат сити с гладни. Предишното другарство безследно ще пропадне.

Не го търси. И жрецът, по-умният, не може с по-прост да другарува, а все жреци са божи.

И воинът еднакво не е другар на воин, а воин с колесница се смята по-достоен

от другите, които сражават се пеша. Къде те е повела наивната душа

в палатите да дириш приятеля си стар?

Не може цар да има приятелство с не цар…

Книга първа (Адипарва), гл. 122

ЗА СЛОЖНОСТТА НА ЗАКОНИТЕ

Улупи каза:

Когато те съгледах, срази ме Камадева. Смили се, момко хубав, над влюбената дева.

Наричам се Улупи. Измъчвана от бога на любовта, заставам пред тебе в изнемога

и моля те, о сине на Кунти: обладай ме. Самотна съм. Утеха в страданието дай ми.

Арджуна каза:

Не знаеш, о русалко, о хубавице мила, че царствена повеля на мен е отредила

въздържане за цели дванадесет години. Закон е туй за мене, додето срокът мине.

Бих искал да изпълня молбата ти, русалко, но аз не съм излъгвал дори за нещо малко,

та камо ли закона да взема да престъпя. Кажи дали ще мога така да сторя, скъпа,

че тебе да зарадвам, но туй да не събаря ни даже да подронва законите на царя?

Улупи каза:

Потомъко на Панду, и аз, и всички люде отдавна знаем кой си и кой те тук прокуди.

Да бъдеш целомъдрен дванадесет години — с туй брат ти Юдищира наказа те, о сине

на Кунти, затова че си влязъл ненадейно при брат и при съпруга, когато те семейно

били уединени. А бяхте се заклели,

че който туй извърши, изгнаник ще е цели

дванадесет години. И с право те прогони мощта неумолима на клетви и закони.

Но няма да пострада от сливането наше законът, о пандава, това да те не плаши.

Защото към закона от памтивека спада дългът да се помага на оня, който страда.

За помощ аз те моля, самотната русалка, и ти според закона помагаш на страдалка.

А даже и донейде законът да пострада,

ще бъдеш пак достоен за прошка и награда,

защото ще възвърнеш живота ми, Арджуна: отхвърлена от тебе, смъртта си ще целуна.

Целувай, обладавай снагата, обладана

от твойта хубост, момко. Къде ли ще се дяна,

отблъснеш ли ме? — Мъртва простирам се тогава. А знаеш, че законът най-първо повелява

човекът да спасява живота на човека. Спаси ме, избави ме от явна гибел. Нека

законът да намери в ръцете ти на мъж закрилника си, както било е неведнъж.

Помагал си на скръбни, помагал си на бедни, на всеки, който само печално те погледне.

И аз сега прибягвам към твоята защита: закрилнико мъжествен, стори и мен честита.

Вейшампаян каза:

Аржуна беше трогнат от сълзите и стона. Изпълни й молбата, почитайки закона…

Книга първа (Адипарва), гл. 206

РАЗКАЗ ЗА САМОЖЕРТВАТА

Браминът каза:

Позор на тоя земен живот. Не ми се свиди. Безсмислен, безполезен, и с мъки и с обиди

препълнен е. Зависи от другите. Душата безсилна е да бъде възвишена и свята.

Не може да се служи на ценностите божи: любов, закон и полза. А щом като не може

човекът да им служи, откъсва се от тях, което пък се счита нещастие и грях.

Беда е да си беден. Но таз беда нараства с растежа постепенен на твоите богатства.

Беда е да жадуваш да станеш по-богат, а щом забогатееш, бедата става ад.

Ако след туй загубиш богатството си, пак нещастен си, че ставаш за втори път бедняк.

Смъртта пред мене зее. Не виждам средство друго оттук да се измъкнем с децата, о съпруго.

Така съм настоявал, дошъл ти бях до гуша с молби да се изселим, но ти не ме послуша.

Не щеше да напуснеш баща и майка мили. Къде са те? В земята отдавна са изгнили.

Сега заради твоите починали роднини

ще трябва всичко живо в дома ни да загине.

Погуби ме, съпруго, но като звяр не мога сега да те оставя, понеже бе от бога

за мене отредена да бъдеш майка втора, приятел да ми бъдеш и в мъките опора.

Ти беше благонравна, децата ми отгледа. Нима, за да избягам сега от людоеда,

ще взема да напусна и щерка си невръстна. Дарил съм й живота, нима ще го прекъсна,

когато той е залог за мястото ми в рая? Макар и да е чудно, мъже такива зная,

които по заблуда си мислят, че бащата сина си по-обича, по-малко — дъщерята.

За мене тия чувства еднакви са и двете. На тяхната основа крепят се световете.

Не мога да пожертвам ни тебе, нито нея. И себе си не мога. Не смятай, че не смея

да ида при ламята и да й кажа: „Яж!“ Не ме е страх за мене, а за живота ваш.

И вие ще умрете без вашия стопанин

във дом, от мъж нехранен, във дом, от мъж небранен.

И мен, и мойта челяд съдбата в примка хвана. Не можем да излезем навънка от капана.

А всички да умреме ще бъде най-добре, та с нас и нашта мъка, о боже, да умре.

Жената каза:

Защо ревеш, брамине, като невеж, когато отдавна си постигнал познанието свято?

Умираме. Такива са хорските съдби. За нещо неизбежно защо да се скърби?

Ти имаш дом, съпруга и син, и дъщеря. Към всички ли съдбата била е тъй добра?

Децата и дома ни ще има кой да гледа. Отивам аз да стана храна на людоеда.

Защото за жените законът вечен смята, че даже и когато напускаме земята,

сме длъжни да направим добро на своя мъж. Приемам да загина, а ти юздите дръж

на къщната сполука. Такава смърт ми дава на оня свят блаженство, на тоя свят прослава.

Извърших туй, което се искаше от мен: родих момче и щерка. Дългът ми е платен.

Самичка на децата не мога аз да дам каквото още трябва. Ти можеш туй и сам.

Без тебе от живота ще бъдеме сломени, бедите ще връхлитат дечицата и мене.

Вдовица и сирота, не знам дали ще мога след тебе да живея във добродетел строга.

Без тебе как ще мога да браня дъщеря ни, когато я задирят момчета обиграни,

когато се домогват към нея цели орди женихи, недостойни за нея, ала горди?

Тъй както върху мърша събира се орлякът от гладни лешояди, така мъжете чакат

да може да остане съпругата без мъж

и стръвно върху нея се струпват изведнъж.

Ще почнат да излагат пред мен съблазни разни. Ще мога ли да плюя на всичките съблазни?

Едничката ни щерка какви беди я чакат — не мога я омъжи без зестра и без накит.

Момичето не може отиде под венчило. Момчето ни ще расне, душата си вгорчило

от хорските обиди. И как ще се възпита на висша добродетел без бащина защита?

Към щерка ни ще плъзнат лъжци и дармоеди, тъй както долни касти да слушат мъдри веди

домогват се неспирно. И кой ще ми я брани? Насила ще я грабнат, тъй както ято врани

задига, без да пита, от жертвените клади приготвеното масло за божите обряди.

От болка, че синът ни по-друг ще е от тебе, че щерката ни някой негодник ще обсеби,

безспорно ще загина, съпруже мой, брамине. И всяко от децата без мене ще загине,

тъй както дребни рибки в пресъхваща вода. И трима ни без тебе очаква ни беда.

Затуй недей се жертва. Това на мен се пада. Без друго за жената най-висшата награда

е първа да замине отвъд при боговете, а не да доживява сама при синовете.

Живота ще напусна и близките сихора, защото по закона съм длъжна да го сторя:

не зная за жената закон по-важен друг от тоя — да угажда всецяло на съпруг,

И тая ни повеля по-висша е и строга

от пости, от молитви, от дарове пред бога.

Когато се пожертва законната съпруга, извършва на мъжа си и на рода услуга.

Отколе и със право от мъдрите се смята: потомството, имота, другарите, жената

при бедствени минути са средство за избава. Мъжът в едно семейство е, който продължава

рода и превъзхожда по своите права останалите. Мъдри светци твърдят това.

Умра ли, ще изпълниш чрез мен дълга си висш и себе си, о мъжо, с децата ще спасиш.

Жена не се убива. В законите нали това е забранено. Над мен ще се смили

навярно людоедът — и той закона гледа. Затуй, съпруже, мене прати при людоеда.

Изпитах аз напълно житейските наслади:

света дарих с потомство. Прииждат хора млади,

започвам да старея. След мен вземи си друга. И твоят дълг върховен чрез новата съпруга

ще бъде пак изпълнен. Защото за мъжете не е греховно с нова жена да се сберете.

Напротив, за жената е грешно, о блажени, след първото венчило повторно да се жени.

Послушай ме, съпруже, и знай, че ще спечелят чрез мойта смърт родът ти и цялата ти челяд.

Вейшампаян каза:

При тия думи двама прегърнаха се с тиха печал и сълзи едри лицата им измиха.

Момичето дотича, сломено от скръбта им. „Недейте плака, мили. Закона всички знаем.

Децата за какво са? Законът повелява потомството да носи на своя род избава

от мъки в трудно време. Туй време е дошло. Чрез мен се избавете от зиналото зло

чудовище. При него без жал ме изпратете. Спасители от ада наричат синовете,

защото те спасяват на тоя свят и оня предците си. Това е указано в закона.

Но прадедите също ламтят да ги дари освен с мъже съдбата и с много дъщери.

Аз искам да зарадвам предците беловласи, спасявайки с охота живота на баща си.

Без него ще загине невръстният ми брат. Без брат ми кой ще прави свещения обряд

с храна за прадедите. Това ще е обида за тях. И аз самата от скръб ще си отида,

останала без майка, без братче и без теб. Чрез мене избави се от оня звяр свиреп,

и брат ми ще живее, и майка ми, и ти, и жертвената пища не ще се прекрати.

Синът с бащата редом глава е на рода, жената е приятел, а щерката — беда.

От себе си бедата, о татко, отмахни. Какво са без закрилник самотните жени?

Сама ще скитам после нещастна и сирота, а иначе на всички спасила бих живота.

Пожертвай ме покорно. Това за нас самите е нужно, за закона, дълга и прадедите.

За тебе и за мене дойде разделно време. Все някога небето ще трябва да ни вземе.

Когато тук възливаш вода в свещен обряд и мен ще ми е благо от нея в оня свят.

Душата ми ще вкусва наистина покой, когато сте спасени и всеки знае кой

спасил ви е от злото.“ Скръбта неутешима, задавила двамина, задавяше и трима.

Отворило широко очите си, обзето

от болка и от жалост, затича се детето.

„Недейте плака, мамо, и татенце, и како!“ Откъсна стрък тревичка, в ръце го стисна яко:

„Отивам да убия ламята с тая пика!“ Ридаеха от мъка и радост най-велика…

Книга първа (Адипарва), гл. 145–147

ЗА ЖИВОТА В ДВОРЕЦА

Дхаумя каза:

Не ще ви бъде лесно в палата, о пандави, където ред и нрави ще давят гордостта ви.

Една година тука ще трябва неузнати

да служите, а знайте, че всякъде разпрати

врагът ви съгледвачи. От почести и слава отлъчени, когато безспорно заслужава

достойнството ви слава и висша царска почит. Ще влизате при царя, когато ви посочат

вратата или царят ви викне. Милостта му капризна е, на нея не се разчита само.

Не само че не бива да сядате на трона, на ложето на царя, в каляската, на слона,

но знайте, че в палата да сядате не може на мястото, избрано от другите велможи.

Ще можеш да живееш в палатите тогава, когато твойто място не плаши и смущава.

Недей съветва царя, когато той не пита,

а стой край него мълком със почит и възхита.

Недей завързва дружба с жени на царски хора или с мъже, които макар да са при двора

допускани, но знаеш, че царят ги не тачи. Каквото царят иска, извършвай го така, че

да може да го види. Макар и дреболия, по-важно е, че ти си го сторил, не ония.

Усърдно се прислужва на цар като на бог. С небрежния служител тиранът е жесток

и много е възможно дори да го погуби. Затуй недей допуска ни гняв, ни думи груби.

На царя се докладват приятни и полезни неща, ала когато полезното излезне

горчиво, та едва ли ще може да зарадва властителя, ще трябва все пак да се докладва.

При разговори с царя така се разговаря, че всичко да поддържа добрия дух на царя.

Служи му, като мислиш, че все не си му мил. Така от царска милост не би се ти лишил.

До царя се присяда от дясна или лява страна, че зад гърба му законът повелява

да бдят въоръжени и сигурни пазачи.

Пред царя, то се знае, не може друг да крачи,

а камо ли да сяда. При царската беседа каквото си научил, не дрънкай на съседа,

че даже и при прости човеци туй е клюка, а скъпо ще ти струва една сплетня от тука.

Недей да разгласяваш, каквото по погрешка изрекъл е монархът. Простъпка също тежка

е туй, да се говори кого осъжда царят, че хората стократни беди ще му стоварят.

Напразно някой мисли, че ако е герой или пък много умен, ще стане с право той

любимец на тирана. С постъпки и слова, на властника приятни, постига се това.

А щом веднаж достигне тъй трудно достижимо блаженство покрай трона, тежко, ако тежи му

да бди кое на царя се нрави и не нрави. Дори на ум не бива, о мъдри ми пандави,

човек да пожелава на царя да пострада. Гневът му носи гибел, а милостта — награда.

Пред властника не бива човек да цупи устни. Рече ли пък да кихне и въздух да изпусне

или да си издуха носа, или да плюйне,

то тихо да го прави, а не със звуци буйни.

Когато чуе смешка, не бива с пълни сили подобно на безумец да почва да се хили.

Такава смелост носи нещастие голямо, защото ще подхрани безмерно гордостта му.

Усмивка нека има, но само от онез, които да показват, че слуша с интерес.

Когато те отрупва властителят със разни облаги, не показвай доколко туй те блазни.

Когато те лишава, укривай, че си зъл. Тогава да живееш в палата би могъл.

И ако ти си мъдър и много учен мъж,

но станал си придворен, то с царя тъй се дръж

и с принца, та за всичко и вред да ги ласкаеш. Тогава ще блаженстваш, а инак ще се каеш.

Когато пък в немилост придворният изпада, не бива да изпълва владетеля с досада,

захленчил да му върнат предишните облаги. Досадници такива не са на царя драги.

Умее ли да чака сваленият покорно, отново ще заеме стъпалото по-горно.

Придворният и който яде на царя хляба, не само във очите — и зад гърба му трябва

неспирно да го хвали. Особата насила да следва твоите цели не би се съгласила.

Помни, че туй е пътят, едничкият, чрез който възхвалвайки делата на други, вършим свойто,

А иначе изгубваш властта си, при това понякога в добавка със умната глава.

Недей съветва царя какво да прави с други придворни, за да стори с това на теб услуги.

Когато водиш битка със някой вражи воин, следи да не изпъкваш от царя по-достоен.

Единствен оня, който е обуздан и мек и смята господаря за най-велик човек

и който като сянка навред го придружава, единствен е достоен от цялата държава

в палат да обитава. Когато царят праща

за нещо друг придворен, в минута подходяща

усърдният дотичва, та него да изпрати. Такъв човек подхожда за царските палати.

Когато в студ и жега, по пладне, през нощта готов си да потеглиш за царските неща

на път и от доволство хвърчиш като крилат, тогава си достоен за царския палат.

Забравиш ли съпруга, приятел и познат, тогава си достоен за царския палат.

Не се обличай с дрехи, с каквито се облича владетелят. Едва ли за туй ще те обича.

Недей ликува гласно пред висшата особа, че може да събудиш потайната й злоба.

Съвети давай, дето не си противоречат. Помни, че са съседи наградата и мечът.

Извършвай туй, което монархът заповяда, но не за да получиш богатство и награда,

че вземеш ли богатство, ще вземеш и окови, и други мъки, дето са още по-сурови.

Вози се постоянно в оная колесница, която си получил от царската десница.

От него подарено оръжие и накит носи и още царски облаги ще те чакат.

Готови ли сте вие, чеда на род юначен, да служите година при цар по тоя начин?

Възвърнете ли после земята си, пандави, ще правите тогава, каквото ви се нрави…

Книга четвърта (Виратапарва), гл. 4