Малки тайни

Глава 1

Базарът „Пайк Плейс“ е туристически капан дори през най-обикновен делничен ден. Комбинирайте го с предпразнично пазаруване в последния момент и нечуван за декември изключително мек и слънчев уикенд, и така през съботния следобед ще се намерите в най-натоварените девет акра в Сиатъл.

Якето на Себастиан е натикано в една от пазарските части на Мерин, но той все още е изпотен. Малката му ръчичка продължава да се изплъзва от нейната всеки път, когато той се дръпне на някъде твърде рязко, опитвайки се да ги завлече и двамата в посоката, в която е решен да тръгне.

— Мамо, искам близалка! — казва той за втори път. Уморен е и започва да става раздразнителен и наистина трябва да подремне.

Но на Мерин ѝ остава да купи още един, последен, подарък. Тя се гордее с това, че винаги подарява добре обмислени и лични подаръци. Четиригодишният ѝ син никак не се вълнува от коледното пазаруване. Себастиан вярва, че Дядо Коледа ще му донесе всички подаръци, и единственото, което го интересува в този момент, са захарните лакомства.

— Бас, моля те, само още пет минути — казва тя, раздразнена, — и ще ти вземем близалката. Но междувременно трябва да си послушен. Имаме ли сделка?

Условията на преговорите му се струват честни и той спира да мрънка. На базара има магазин за бонбони. И двамата го знаят много добре — все пак са били там много пъти. Самият магазин е изключително претенциозен и докато други магазини за бонбони продават всякакви сладки неща, този е известен със своите „от-ванилови-зърна-до-шоколад и френски крем, ръчно изработени трюфели.“ Фасадата на магазина е боядисана в синия нюанс на известната марка за бижута „Тифани“, а още по-претенциозното му име — „Парижка сладост“, е изписано със златни курсивни букви върху прозорците на витрината. Нито един артикул вътре не струва по-малко от четири долара, а огромната близалка със завъртулки на дъгички, която Себастиан иска, е пет долара.

Да, цели пет долара за близалка. Мерин е напълно наясно що за лудост е това. В защита на Себастиан трябва да се отбележи обаче, че той нямаше да знае за съществуването на такова нещо, ако при предишни посещения на базара майка му лично не го беше завлякла в магазина за лакомства, за да си вземе от онези шоколадови бонбони. Които, в интерес на истината, са прокълната наслада за сетивата. Тя си казва, че няма нищо лошо да го глези от време на време, пък и всичко в „Парижка сладост“ е направено с чиста, органична тръстикова захар и мед от местни производители. От друга страна, Дерек отказва да приеме тези обяснения. Според него тя просто си търси извинения, задето превръща малкото им момченце в сноб по отношение на храната — досущ като нея самата.

Но Дерек го няма сега. Дерек е някъде на Първо Авеню, наслаждава се на бирата си в някой спортен пъб и гледа мача на Хъскитата. Мерин е тази, която е с все по-измореното четиригодишно дете и се занимава с последното предпразнично пазаруване.

Джобът ѝ извибрира. Базарът е твърде шумен, за да чуе телефона си, но може да го усети и тя пуска ръката на сина си, за да посегне към апарата. Може би това е Дерек и мачът вече е свършил. Тя поглежда към името на дисплея — не е съпругът ѝ. Последното нещо, което ѝ се прави сега, е да говори с когото и да е, но това е Сал. Не може да не вдигне.

— Бас, стой наблизо — казва тя на сина си, докато натиска „вдигни“. — Здрасти!

Мерин притиска телефона между рамото и ухото си и си мисли, че в моменти като този би било чудесно да си носи слушалките AirPods, но си спомня, че не иска да става като онези ужасни майки, които се разкарват насам-натам със слушалки в ушите.

— Всичко наред ли е? Как е майка ти? — Тя грабва пак ръката на Себастиан, докато слуша как най-старият ѝ приятел ѝ разказва за стресиращата си сутрин. Майката на Сал се възстановява от операция на тазобедрената става.

Някой се блъсва в нея и събаря дамската и пазарските ѝ чанти от рамото ѝ. Мерин хвърля мръсен поглед на минувачите, докато те продължават напред, без дори да се извинят. Туристи.

— Мамо, спри да говориш! — Себастиан дърпа ръката ѝ. Пак се е разхленчил. — Ти каза, че ще има близалка. Голямата. Със завъртулките!

— Бас, какво казах? Трябва да почакаш. Първо имаме други неща за вършене.

А в телефона си Мерин казва:

— Сал, извинявай, може ли да ти се обадя след малко? На базара сме и тук е пълна лудница!

Тя пъхва телефона в джоба си и напомня на Себастиан за сделката им. Преговорите — като цяло, доста ново понятие и за двама им — започнаха, когато преди няколко месеца той реши да откаже да се изкъпе. „Ако се изкъпеш, ще ти прочета още една приказка за лека нощ“, беше казала тя и всичко мина по мед и масло. И двамата бяха спечелили от кратките им преговори. Оттогава насетне къпането минаваше без значителни проблеми, а след това Бас отпускаше приятно ухаещата си главица на бузата ѝ и Мерин му четеше любимите приказки от собственото си детство. „Любопитният Джордж“ и „Луна за лека нощ“ се повтарят всяка вечер. Мерин много обича малкия им ритуал преди лягане и се страхува от деня, в който синът ѝ ще откаже да се гушка в нея и ще започне сам да си чете книги в леглото.

Засега обаче Себастиан млъква, когато тя деликатно му напомня, че може въобще да не получи близалка, ако изхленчи още веднъж. Уморена е и ѝ е също толкова горещо, колкото на Бас, пък и е гладна — да не говорим за липсата на кофеин в организма ѝ. Ще се наложи захарта, а и кафето, да почакат. Трябва да се срещнат с Дерек в най-стария „Старбъкс“ на света, който е точно до магазина за сладки изделия, но дотогава нито един от двамата няма да получи своето лакомство. Първо да свършат с покупките.

Последният подарък от списъка ѝ е за Сейди, управителката във фризьорския салон на Мерин, който се намира в центъра на града. Тя е бременна в шестия месец и намеква, че ще напусне работа, за да бъде домакиня. Макар че Мерин уважава всяка жена и избора ѝ да направи най-доброто за себе си и семейството си, тя наистина не би искала да я загуби. Сейди бе споменала, че е видяла първото издание на книгата „Зайчето Бенджамин“ от Беатрикс Потър в една антикварна книжарница в долната част на базара. Ако не го бяха купили вече, Мерин щеше да ѝ го вземе. През последните години Сейди се беше доказала като ценен служител и заслужаваше нещо специално. Може би това щеше да ѝ припомни колко обича шефката — и работата си — и тя ще реши да се върне след майчинството.

Себастиан отново се дърпа напред, но Мерин го държи здраво за ръката и го насочва към книжарницата, където с облекчение научава, че все още имат първото издание на книгата. Докато плаща, тя успява да добави върху плота и няколко книги за костенурката Франклин. Вече насочили се към горната част на базара, телефонът ѝ извибрира още веднъж. Този път е съобщение.

Мачът е свършил. Дерек е, слава богу. Помощта му щеше да е добре дошла.

Идвам към вас. Къде сте?

Усеща как лепкавата ръчичка на Себастиан се изплъзва от нейната. Всичко е наред — все пак има нужда от двете си ръце, за да отговори на съобщението. При всички случаи момченцето е точно до нея и както никога, успява да се движи наравно с отривистите ѝ крачки: ръчичката му се притиска в крака ѝ, докато те забързват още повече към улицата, където е магазинът за сладки изкушения. Обещанието си е обещание, но трябва да признае, че мисълта за шоколадов трюфел с малинов пълнеж, който се топи в устата ѝ, я улеснява в желанието да го удържи.

Отиваме към луксозния магазин за сладки изделия, а след това към „Старбъкс“ — отговаря му тя. — Искаш ли нещо?

Такота — пише съпругът ѝ. — Прегладнял съм. Нека се срещнем до камиончетата за храна?

Мерин се намръщва. Никак не харесва тези такота от камиончетата за храна, нито уличната храна като цяло. Последния път, когато беше яла такота оттам, получи хранително натравяне.

No bueno1 пише тя. Защо на връщане не спрем във „Феникс“ и не си вземем сандвичи с дърпано телешко? Месото е много по-добро.

Гладен съм СЕГА, отговаря Дерек. Имам нужда от нещо, което да залъже глада. О, и, ако бъдеш добричка, скъпа, довечера ще ти дам много по-добро парче месо.

Тя завърта очи. Има приятелки, които се оплакват, че съпрузите им вече не флиртуват с тях. Нейният пък никога не спира.

Добре. Вземи си мазно тако, но си ми длъжник, отворко!

Добре, супер, защото вече съм се наредил на опашката. Изпраща ѝ намигащо емоджи.

Ще се видим скоро. Ще взема чурос за Бас.

Готова да откаже пържения десерт, изведнъж тя осъзнава, че вече не усеща ръката на Себастиан върху крака си. Вдига поглед от екрана на телефона и оправя дръжката на чантата си, която натежава с всяка изминала секунда. После поглежда отново надолу, а след това и наоколо.

— Бас? Себастиан?!

Няма го никъде. Тя инстинктивно се заковава на място и някакъв човек се блъска в гърба ѝ.

— Мразя, когато хората се спират така — измърморва мъжът на придружителя си и изсумтява ненужно високо, докато я заобикаля.

Не ѝ пука. Тя вече никъде не вижда сина си и изпада в паника. Извива врат и наднича сред тълпите от местни жители и туристи на базара, които сякаш всички се движат на групички. Себастиан не може да е стигнал далеч. Очите ѝ се стрелкат навсякъде, търсейки и най-малката следа от тъмнокосото ѝ момченце, чиято коса толкова много прилича на нейната. Той носи ръчно плетен кафяво-бял пуловер с еленче, подарък от дългогодишна клиентка на фризьорския ѝ салон. Себастиан обожава пуловера и дори бе настоял да го носи всеки ден през последната седмица. Дрешката му стои очарователно, с малките ушички на еленчето, направени от изкуствена козинка, които стърчат над копченцата, които пък служат за очички и носле.

Никъде не го вижда. Няма никакво еленче. Никакъв Себастиан.

Мерин започва да си проправя път през тълпата по-агресивно. Върти се в различни посоки и се чувства ужасно натежала под тежестта на дамската си чанта, палтото и препълнената пазарска чанта. Вика го по име.

— Себастиан! Себастиан!

Другите хора на базара започват да забелязват, че се случва нещо, но само ѝ хвърлят бърз поглед и продължават по пътя си. Базарът е толкова пренаселен, толкова шумен, че Мерин дори не може да чуе собствените си мисли. Тя несъзнателно се насочва към щанда за морски дарове, където трима едри рибари, облечени с оцапани с кръв гумени гащеризони, си разменят реплики и видимо развеселяват тълпата, събрала се да ги гледа как си подхвърлят прясна сьомга като футболни топки.

— Себастиан!

Паниката я е обзела изцяло. В ръката ѝ телефонът вибрира. Още едно съобщение от Дерек — негов ред е да си поръча от камиончетата за храна и пита за последно дали тя не иска нещо. Съобщението му е нелогично дразнещо. Не ѝ е притрябвало шибано тако, иска си сина.

— Себастиан!

Изкрещява с цяло гърло. Преминала е границата на всякаква паника и вече е почти истерична. Сигурна е, че прилича на някоя тотална откачалка, защото хората вече я гледат едновременно със загриженост и страх.

Една възрастна жена със сребриста коса се приближава към нея.

— Госпожо, мога ли да ви помогна? Детето си ли загубихте?

— Да, той е на четири години, ей толкова висок, с кестенява коса и носи пуловер с еленче. Казва се Себастиан.

Думите излизат от устата ѝ на един дъх и Мерин осъзнава, че трябва да се успокои, да диша, защото истерията няма да ѝ помогне да намери сина си. Може би дори е наистина глупаво, че се е паникьосала изобщо. Намират се в изискан базар с охрана, а и е почти Коледа — едва ли някой би откраднал дете точно преди Коледа, нали? Себастиан просто се е залутал нанякъде и след минута някой ще го върне при нея, тя смутено ще благодари на непознатия и силно ще прегърне детето си. След това ще клекне срещу него и строго ще му изчете конско, че винаги трябва да е до нея, където може да я вижда, защото, ако тя не може да го вижда, това значи, че и той не може да я вижда. Малкото му личице ще се начумери, защото той винаги се разстройва, когато тя е разстроена, независимо каква е причината. Тогава тя ще обсипе личицето му с целувки и ще му обясни, че винаги трябва да е близо до нея на обществени места, защото е важно да не му се случи нещо. Ще го увери отново, че всичко е наред, и ще последват още целувки и разбира се, близалката, защото тя все пак му е обещала. А по-късно, когато Себастиан се е сгушил на топло сред завивките в легълцето си у дома, тя ще разкаже на Дерек колко ужасена, колко много ужасена, е била през тези няколко минути, в които не е знаела къде е синът ѝ. Съпругът ѝ ще я успокои и ще ѝ напомни, че все пак всичко е наред.

Защото всичко ще бъде наред. Защото ще го намерят. Разбира се, че ще го намерят.

Тя грабва телефона си и звъни на Дерек. В момента, в който съпругът ѝ вдига, Мерин губи всякакво самообладание:

— Себастиан изчезна. — Гласът ѝ е поне три октави по-писклив от нормалното. — Изгубих го.

Дерек познава целия ѝ децибелен диапазон и веднага разбира, че тя не се шегува.

— Какво?!

— Не мога да намеря Себастиан!

— Къде си?

Тя се оглежда наоколо, осъзнавайки, че неусетно се е придвижила по-напред от рибарите. Сега се намира до главния вход и легендарния неонов надпис на базара.

— До прасето съм — казва тя, сигурна, че Дерек ще разбере препратката към известната статуя.

— Не мърдай оттам, идвам след секунда!

Възрастната жена, която ѝ помагаше, беше изместена от три загрижени дами на различна възраст. Изпратиха нечий съпруг да уведоми охраната. Дерек се появява няколко минути по-късно, задъхан, защото е тичал от другата страна на базара. Той хвърля един поглед към жена си, която е без Себастиан, и изражението му застива. Изглежда така, сякаш почти е очаквал, че докато се добере до тях, всичко ще се е решило от само себе си, а неговата задача ще е само да предостави утеха на уплашената си, но облекчена съпруга, и стреснатото си, разплакано дете. Защото Дерек го бива да утешава. Но той не заварва разплакано хлапе и облекчена съпруга и замръзва на място, парализиран от това, че не знае как да се справи със ситуацията.

— Какво стана, по дяволите, Мерин? — избухва съпругът ѝ. — Какво си направила?!

Подборът му на думи е ужасен, защото те звучат по-обвиняващо, отколкото е възнамерявал. Тонът му е остър и тя потръпва, знае, че този въпрос ще я преследва до края на живота ѝ.

Какво е направила? Загубила е сина им, ето какво е направила. Готова е да поеме цялата вина и да се извини хиляди пъти на всички, когато го намерят, защото ще го намерят, трябва да го намерят, и когато го намерят, и той е в безопасност в прегръдките ѝ, тя ще се почувства като пълна глупачка.

Отчаяно очаква мига, в който ще се почувства като идиотка.

— Преди секунда беше тук, пуснах ръката му, за да ти отговоря и в следващия миг вече го нямаше.

Изпаднала е в истерия, а хората не просто се взират, а спират, предлагат помощта си и питат как изглежда малкото момченце, което се е отдалечило от майка си.

Двама охранители, облечени с тъмносиви униформи, се приближават, водени от услужливия съпруг на една от трите жени, който вече им е обяснил, че търсят малко момченце е пуловер на лисица.

— Не е лисица! — отсича ядосано Мерин, но изглежда, малкото избухване не пречи на никого. — Еленче. Пуловер с еленче е, кафяво-бял, с черни копчета за очички…

— Имате ли снимки на сина си с пуловера? — пита един от охранителите и тя впряга цялата си воля, за да не му се разкрещи, защото въпросът му е толкова тъп.

Първо, колко точно биха били четиригодишните дечица на този базар, които имат ръчно изплетен пуловер? И второ, разбира се, че има снимка на сина си, и тъкмо защото ѝ е син, телефонът ѝ е пълен с негови снимки.

Те вземат снимката и я предават нататък. Но все пак не го намират.

Десет минути по-късно се появява и полицията. Ченгетата също не го намират.

Два часа по-късно, след като полицейското управление на Сиатъл е прегледало всички записи от камерите за видеонаблюдение, тя и Дерек се взират невярващи в монитора, където едно малко момченце, облечено с пуловер с еленче, излиза от базара, хванало за ръка някого, чието лице не се вижда. Двамата изчезват през най-близкия изход до паркинга, но това не значи, че все пак са отишли там. Синът им държи близалка в свободната си ръка и тя е пъстроцветна и със завъртулки — точно такава, каквато майка му би му купила, ако имаше възможността да го направи. Човекът, който му е дал близалката, е облечен от глава до пети с костюм на Дядо Коледа — от черните ботуши до рошавите вежди и бялата брада. Ъгълът, под който снима камерата, прави невъзможно да се види ясно лицето му. Нито да се прецени дали е мъж, или жена.

Мерин не може да възприеме това, което вижда, и ги моли да превъртят и пуснат записа отново и отново, взирайки се с присвити очи в монитора, сякаш ще може да забележи нещо повече от това, което всъщност ѝ показват. Записът е накъсан, насечен, по-скоро прилича на серия стари кадри, които биват възпроизвеждани последователно, а не цялостен видеозапис. Всеки път, когато го гледа — моментът, когато Себастиан изчезва от обхвата на камерата, е ужасяващ. Една секунда той е там, крачето му прекрачва прага на вратата. А на следващата, в следващия кадър, него вече го няма.

Там. Няма го. Превъртане. Там. Няма го.

Някъде зад нея Дерек крачи напред-назад и води разгорещени разговори с охраната и полицията, но по-голямата част от разговора им е заглушена от собствената ѝ паника и тя успява да различи само отделни думи — отвлечен, откраднат, „АМБЪР Алърт“2, ФБР. Не може да приеме, че това наистина ѝ се е случва. Сякаш се случва на някого другиго. Като на филм.

Някой с костюм на Дядо Коледа бе отвлякъл сина ѝ. Съзнателно. Целенасочено.

Въпреки че видеозаписът е черно-бял и накъсан, е съвсем ясно, че Себастиан не е бил прилъгван. Не изглежда и изплашен. Изражението му е съвсем спокойно, а и как да не е? В едната си ръчичка стиска близалка за пет долара, а с другата държи здраво ръката на Дядо Коледа. Продавачките от „Парижка сладост“ провериха компютрите и потвърдиха, че са продали седем близалки този ден, но не помнят клиенти, облечени като Дядо Коледа, а освен това ѝ казаха, че няма охранителни камери в малкия им магазин. Има само една камера за видеонаблюдение от другата страна на улицата, успоредно на подземния паркинг, където се смята, че са влезли Себастиан и неговият похитител. Заради ъгъла, под който е поставена камерата обаче, има само далечен страничен изглед към колите, които излизат от гаража, и регистрационните им номера не се виждат. Петдесет и четири автомобили са излезли от гаража през първия час от изчезването на Себастиан. Видеозаписите показват, че момченцето и похитителят му са излезли от пазара четири минути, след като майка му осъзнава, че го няма. Към този момент охранителите на Пайк Плейс все още дори не са били уведомени за изчезването.

Четири минути. Само толкова са нужни, за да се отвлече едно дете.

Близалка, костюм на Дядо Коледа и двеста и четиридесет секунди.