Малки тайни

Глава 2

Казват, че ако дете на възрастта на Себастиан не бъде открито през първите двайсет и четири часа от изчезването му, то има вероятност никога да не бъде намерено.

Това е първата мисъл, с която всяка сутрин се събужда Мерин Мачадо.

Втората е дали днес ще бъде денят, когато ще се самоубие.

Понякога парата, която се издига от струята топла вода на душа, успява да ги заличи. Понякога тези мисли се разсейват, точно когато привършва чашата със сутрешното си кафе или е в колата на път за работа. Но има дни, в които я преследват през цялото време като зловещи сенки, шепнещи в дълбините на съзнанието ѝ, досущ като музиката на филм, която не може да заглуши. В такива дни тя привидно е съвсем обикновен човек, който води съвсем обикновени разговори с хората около нея. Вътрешно обаче води съвсем различни диалози със себе си.

Например онзиден сутринта се оказа от третия вид. Мерин отиде до фризьорския си салон в центъра; беше си облякла свободна рокля на „Шанел“ — намери я забутана в дъното на гардероба, все още в плика от химическото. Мерин изглеждаше невероятно и когато влезе в салона, дори младата русокоса рецепционистка с безупречен моден усет я забеляза.

— Добро утро, Мерин — поздрави я Вероник с широка усмивка. — Я се виж само — тази рокля ти стои страхотно! Изглеждаш зашеметяващо.

Мерин ѝ се усмихна в отговор, докато минаваше през обзаведената с вкус чакалня и се насочи към личния си офис в задната част на салона.

— Благодаря, Ви. Бях забравила, че я имам. Как е графикът?

— Всички часове са запазени — отвърна Вероник с напевен глас, който явно беше характерен за всички ранобудни.

Мерин кимна и се усмихна отново. Влезе в офиса си, като все още си мислеше, че може би днес е денят. „Ще взема ножиците, но не новите, с които подстригвах Скарлет Йохансон миналото лято, а старите, които използвах за Джей Ло преди пет години. Те винаги са ми били най-удобни — ще ги забия във врата си, точно там, където мога да видя как вената ми пулсира. Ще го направя пред огледалото в банята, за да не объркам нещо. Да, определено в банята, защото после ще я почистят по-лесно. Фугите са тъмни и няма да се виждат кървавите петна.“

Но очевидно тя не го направи.

Обаче си го мисли. Всяка сутрин си го мисли.

Повечето вечери. Някои следобеди.

Днес, за щастие, се очертава да бъде един от по-добрите ѝ дни и мислите, които я бяха връхлетели още със събуждането, бяха започнали да избледняват. Бяха се изпарили напълно още преди да звънне алармата ѝ. Мерин включва нощната лампа до леглото си и се намръщва, усещайки неприятния вкус на цяла бутилка червено вино, което бе изпито предишната вечер. Отпива огромна глътка вода от чашата, която държи до леглото си, и я оставя да се задържи в пресъхналата си уста, след което взема телефона си от зарядното.

Едно ново съобщение. Жива ли си още?

Разбира се, това е Сал с обичайния си есемес — изпраща ѝ го всяка сутрин, ако преди това не са се чули вече. За всеки друг това съобщение би било проява на несъобразителност. Но това е Сал. Двамата се познават отдавна и имат еднакво черно чувство за хумор. Мерин е благодарна, че Сал е единственият човек в живота ѝ, който, изглежда, не изпитва нужда да се съобразява с крехките ѝ чувства. Също така е убедена, че е единственият човек на света, който не я мисли за идиотка.

Пръстите ѝ са изтръпнали, зрението ѝ замъглено, а главата я боли ужасно заради махмурлука, но Мерин все пак му отговаря. Едва-едва, но все пак успява да му напише нещо. Съобщението ѝ, както винаги, е кратко, но на Сал не му е нужно повече. Ще провери пак как е довечера преди лягане. Той знае, че времето от събуждането сутрин до заспиването вечер е най-тежко за нея, защото именно тогава на Мерин ѝ е непосилно да се справя с реалността, в която живее.

До нея леглото е празно. Възглавницата е идеално бухната, а чаршафите са безупречно оправени. Дерек не е спал вкъщи тази нощ. Явно пак е извън града по работа. Тя не знае кога ще се прибере. Забравил е да ѝ каже вчера, преди да излезе, а тя е забравила да попита.

Бяха изминали четиристотин осемдесет и пет дни, откакто бе загубила Себастиан.

Това значи, че четиристотин осемдесет и пет вечери не е къпала сина си, не му е обличала чиста пижамка, не го е слагала да спи и не му е чела „Лека нощ, луна“. Четиристотин осемдесет и пет сутрини се е будила в тиха и празна къща, лишена от смях, тропащи крачета, викове „Мамо, избърши ме“, идващи от банята в дъното на коридора, защото макар и вече да ходеше сам до тоалетна, Себастиан все пак бе на четири и все още имаше нужда от помощ за някои неща.

Четиристотин осемдесет и пет денонощия на безкраен кошмар.

Паниката я завладява пак. В продължение на една минута Мерин прави упражненията за дишане, на които я е научил терапевтът ѝ. Най-лошото отминава и тя пак може да се държи нормално. Всъщност вече нищо не ѝ се струва нормално, но в някои дни просто успява да се преструва по-умело от други. Като цяло беше спряла да плаши хората. Преди четири месеца се прибра вкъщи. Рутината, която ѝ носеше работата, ѝ се отразяваше добре — даваше ѝ повод да се махне от къщата, имаше график, който да следва през деня, и я разсейваше от постоянните мисли за Себастиан.

Спуска ходила от ръба на леглото и потръпва, усетила остра болка в слепоочията си. Изпива на един дъх мултивитамините и хапче лексапро с малко топла вода и само след пет минути вече е под душа. Четиридесет и пет минути по-късно излиза от банята напълно облечена, гримирана и с прическа. Чувства се по-добре. Не чудесно — все пак детето ѝ е безследно изчезнало и това е изцяло по нейна вина, — но все пак има моменти, в които не се чувства така, сякаш отчаяно се държи за конец, който се протрива между пръстите ѝ. Този ден е такъв. Мерин го счита за своя малка победа.

Денят минава бързо. Четири подстригвания, двойно боядисване и балеаж, след което среща на персонала в салона, на която тя присъства, но Сейди води. Точно след като Сейди роди, Мерин я повиши в главен управител и ѝ предложи солидно увеличение на заплатата и сега Сейди ръководи трите салона. Още преди да се случи нещастието със Себастиан, Мерин не можеше да си представи какво ще прави без Сейди, а сега — още повече. В продължение на цяла година Мерин изпитваше нужда да си остане вкъщи и да рухне на спокойствие, докато накрая Дерек и терапевтът ѝ не настояха, че е дошло време да се върне на работа.

Тя продължава да наглежда всичко, все пак бизнесът е неин, но прекарва повечето си време сред стилистите — там подстригва и боядисва косата на отбрана група дългогодишни клиенти, които нарича ВИП. Всеки един от тях е безумно богат. Доста са и сравнително известни знаменитости, но в края на деня всеки един от тях плаща по шестстотин долара на час, за да може Мерин Мачадо от „Мерин Мачадо Фризьорски салон & спа“ да се погрижи лично за косите му.

Защото някога тя беше име. „Вог“, „Алюр“ и „Мари Клер“ представяха прическите ѝ. Беше супер да си Мерин Мачадо. Някога, когато хората потърсеха името ѝ в Гугъл, излизаха резултати, свързани с трите най-известни жени с името Дженифър в Холивуд — Лопес, Лоурънс и Анистън. Някога Мерин лично се грижеше за косата им. Но сега тези статии са отстъпили място на онези, другите — статиите, свързани с изчезването на Себастиан. Статиите за безрезултатното мащабно издирване на детето. С оплакванията, че двамата с Дерек са получили специално отношение от полицията, защото Дерек също е известен, а с Мерин са богата двойка с връзки, които стигат чак до шефката на полицията. Всъщност това твърдение беше доста преувеличено — двамата я познаваха бегло и я бяха виждали само на няколко благотворителни събития през годините. И идваше ред на статиите, изпълнени със слухове, че Мерин се е опитала да се самоубие.

Сега тя не е нищо повече от живото предупреждение, че това нещастие може да се случи на всекиго.

Идеята да работи сред другите стилисти беше на Сейди. На Мерин ѝ се отразява добре да работи с коса. Доставя ѝ удоволствие. А когато разбърква бои, прави кичури и подстригва с ножиците, тя чувства, че е дошла на себе си. Пък и я бива за тази работа.

Сега на стола ѝ седи жена на име Аврора, която е дългогодишна клиентка и е омъжена за пенсиониран моряк от Сиатъл.

Кестенявата ѝ коса е започнала да побелява и от известно време насам са започнали да я изсветлят до русо. Аврора иска да ѝ направят платиненоруси, „плажни“ кичури, за да подчертават чертите ѝ, но косата ѝ е суха, тънка и изтощена. Мерин решава да боядиса ръчно кичурите с щадяща боя, смесена със серум за повторно изграждане, който възстановява връзките на косата. Когато косата ѝ изсветлява до бледожълто, подобно на вътрешната страна на бананова кора — процес, който зависи от стотици различни фактори и би могъл да отнеме от десет до двайсет и пет минути — Мерин я изплаква и нанася лилав лосион. Оставя го за не повече от три минути, така че да получи идеалния платиненорус нюанс, на който клиентката се е надявала.

Процесът е сложен, но е нещо, над което Мерин има контрол. За нея е изключително важно да върши неща, чиито резултат може да предвиди. Още през първата седмица след като се върна на работа, тя осъзна, че е много по-добре да идва в салона, отколкото да прекарва времето си в кабинета на терапевта.

— Е, какво мислиш? — пита тя Аврора, като старателно отмества няколко кичура от лицето на клиентката и ги напръсква с лак за коса.

— Отлично. Както обикновено. — Аврора винаги отговаря така, защото, изглежда, не знае за какво да говори с Мерин. По-рано Аврора често казваше какво харесва или не харесва в косата си, но откакто Мерин се бе върнала на работа, Аврора я засипва само с комплименти.

Мерин внимателно наблюдава клиентката си за признаци на недоволство, но Аврора върти глава насам-натам, за да огледа кичурите от различни ъгли и изглежда искрено доволна от резултата. Тя се усмихва доволно на Мерин в огледалото.

— Прекрасна е. Чудесна работа!

Мерин приема похвалата с кимване и усмивка, сваля покривалото от клиентката си и я придружава до рецепцията, където Вероник я очаква, за да плати. Мерин разтваря ръце, за да прегърне Аврора, но тя я стиска малко повече от необходимото.

— Справяш се чудесно, мила, дръж се! — прошепва ѝ Аврора и Мерин инстинктивно започва да се чувства клаустрофобично. Промърморва тихо „благодаря“ и клиентката най-накрая я пуска.

— Тръгваш ли си? — пита я рецепционистката няколко минути по-късно, когато вижда Мерин да излиза от офиса с палтото и чантата си под мишница.

Мерин поглежда в екрана на рецепционистката, за да провери графика си за утре. Има само три клиентки и то следобед. Сутринта има час при терапевта и ще ѝ останат няколко часа за административна работа преди обед. По принцип не е нужно да се занимава и с това, но се чувства гузна, че е оставила всичко върху плещите на Сейди.

— Кажи на Сейди, че ще дойда утре сутрин — отвръща Мерин и си проверява телефона. — Приятна вечер, Ви.

Тръгва към колата си и тъкмо включва двигателя, когато получава съобщение от Сал. Напоследък той е единственият човек, който може да я накара да се усмихне, без да я кара да се чувства, сякаш го прави от учтивост или принуда.

Ела в бара, пише Сал. Сам съм с куп колежани, които явно не са наясно, че има и други видове бира, освен „Будвайзер.“

Не мога, отговаря тя. Отивам към групата.

Добре, продължава Сал. Тогава ела, когато приключиш със самобичуването. Липсва ми да виждам лицето ти.

Тя е изкушена да отвърне с „добре“, защото и той ѝ липсва, но след срещата с групата винаги се чувства изтощена. „Може би“, пише му тя, защото не иска да му откаже директно.

Знаеш колко се изморявам. Ще ти пиша допълнително.

Разбирам, отговаря той, но измислих нов вид коктейл, който бих искал да опиташ — мохито с малко гренадин и ананас. Кръстил съм го Хаваи 5-0.

Звучи отвратително, отвръща му Мерин и се усмихва. Отговорът ѝ ѝ спечелва гиф с мъж, който ѝ показва среден пръст, и тя изсумтява насмешливо.

Сал не пита къде е Дерек тази вечер. Никога не го прави.

Отнема ѝ петнайсет минути с кола до СоДо, или както е известна южната част на центъра на Сиатъл. Докато стигне и паркира на паркинга на порутения площад, където се състоят срещите на групата, тя отново започва да се чувства тъжна. Което не е проблем, защото това е вероятно единственото кътче в целия свят, където може да се чувства толкова нещастна, колкото ѝ е нужно, без да трябва да се извинява за това, или пък да се чувства като най-нещастния човек в стаята. Дори терапията ѝ го забранява. По време на сеансите наистина се чувства в безопасност, но все още долавя осъдителност и очакване, че ги посещава, за да оздравее.

От друга страна, срещата тази вечер няма такава цел. „Група за подкрепа на родители, чиито деца са изчезнали — Сиатъл“ е просто префърцунено име за хора, които споделят една и съща ужасяваща реалност — детето им е изчезнало. Сал описва груповите събирания като самобичуване. И не грешеше. Някои нощи представляват точно това и Мерин има нужда от такива моменти.

От най-ужасния ден в живота ѝ бяха изминали една година, три месеца и двайсет и два дни, когато Мерин направи най-ужасното нещо в живота си. Вината е само нейна и тя не може да обвинява никого, освен себе си.

Ако не си чатеше, ако не беше пуснала ръката на Себастиан, ако бяха влезли в магазина за лакомства по-рано, ако не го беше завлачила до библиотеката, ако беше отлепила поглед от екрана на телефона си по-рано, ако, ако, ако, ако, ако…

Терапевтът ѝ казва, че тя трябва да спре да се вманиачава и да не мисли за онзи ден, че не ѝ помага постоянно да преповтаря всяка секунда в съзнанието си, сякаш някаква нова подробност ще изскочи магически. Казва ѝ, че трябва да намери начин да приеме случилото се и да продължи напред, което не означава да се откаже от Себастиан. Означава, че ще може да живее пълноценен живот въпреки нещастието, въпреки ужасната случка, която лично позволи да се случи, въпреки всичко, което беше направила.

Мерин мисли, че той говори пълни глупости, затова не иска повече да го посещава. Всичко, което иска да прави, е да се вманиачава. Иска да чопли раната. Не иска да я остави да заздравее, защото, ако заздравее, значи, че всичко е приключило и никога няма да намери момченцето си. Тя се плаши как никой не го разбира.

Освен хората от тази група.

Мерин се заглежда в избелялата жълтеникава табела на магазина за понички, чийто нюанс е нещо средно между горчица и лимон. И винаги свети. Ако миналата година някой ѝ беше казал, че ще идва веднъж месечно, за да прекарва време с група хора, които тогава още не е срещнала, нямаше да повярва.

В много неща нямаше да повярва.

Ключовете се изплъзват от ръката ѝ, но тя успява да ги хване, преди да паднат в мръсна локва на паркинга. Но не е ли това метафора за целия живот напоследък? Редица изплъзвания и хващания, грешки и угризения, постоянно жонглиране с опитите да се преструва, че всичко е наред, когато всичко, което иска, е да се разпадне на милион парченца.

Един ден, една от топките, с които жонглира, ще падне и няма просто да се счупи на две — тя ще се пръсне на множество парченца.

Глава 3

Според статистиката на ФБР, неразрешените случаи, свързани с изчезнали деца, са трийсет и три хиляди.

Броят им е тревожно висок, но въпреки това всеки родител на изчезнало дете се чувства странно изолиран. Никой, който не е преживял подобно нещо, не може да разбере в какъв кошмар живеят хората, които не знаят къде е детето им и дали е все още живо. Мерин изпитва нужда да е сред хора, които познават този кръг на ада. Има нужда от безопасно място, където да разтовари всичките си страхове, за да може да ги огледа подробно от всички страни, знаейки, че и другите в стаята правят същото.

Беше помолила Дерек да присъства на срещите с нея, но той отказа. Тази работа — да споделя чувствата си — не беше за него от самото начало и той отказва да обсъжда случилото се със Себастиан. Всеки път, когато някой спомене сина им, Дерек се свива в черупката си. В емоционално отношение това е все едно да се преструваш на мъртъв — колкото повече показваш някаква загриженост за благосъстоянието на Дерек, толкова по-малко би отговарял той, докато не се откажеш и не го оставиш на мира. Прави го дори с Мерин. Може би най-вече с Мерин.

Преди малко повече от година, когато тя започна да посещава събиранията на групата, бяха седем души. Срещите се провеждаха в сутерена на църквата „Св. Августин“. Сега групата е намаляла и са останали само четирима, заради което се преместиха в задното помещение на магазина за понички. Странен избор за място за срещи, но собственичката на „Големите дупки“ е майка на изчезнало дете.

Името „Големите дупки“ трябваше да звучи смешно, но Франсис Пейн няма особено чувство за хумор. Едно от първите неща, които каза на Мерин, бе, че „Големите дупки“ не е пекарна, защото правеха и продаваха само две неща: кафе и понички. Тя настояваше, че пекарните изискват някакви сладкарски умения, които тя не притежава. Франсис е около петдесетгодишна, но заради дълбоките бръчки, пресичащи лицето ѝ като релефна карта, изглежда по-скоро на седемдесет. Синът ѝ, Томас, е изчезнал, когато е бил на петнайсет години. Една вечер отишъл на парти, където всички били малолетни, пили много и вземали наркотици. На следващата сутрин от него нямало и следа. Никой не си спомня да го е видял да си тръгва от партито. Не е оставил никаква следа. Просто изчезнал. Франсис е самотна майка и Томас е бил цялото ѝ семейство. Изчезнал е преди девет години.

Лайла Фигероа е на трийсет и четири и е най-младият член на групата. Майка е на три деца, работи като дентален хигиенист и е омъжена за Кайл, който е детски зъболекар. Двамата имат две малки момчета. Детето, което е изчезнало, се казва Девън, най-големият ѝ син, който е от предишна връзка. Един ден баща му, който нямал попечителство над него, го взел след училище и повече никой не го видял. Това се случило преди три години, когато Девън е бил на десет. За последно са го видели с баща му в Санта Фе, Ню Мексико. Лайла твърди, че Девън не е жертва на някакво мистериозно отвличане, но баща му е насилник. Когато синът ѝ бил бебе, баща му нарочно изгорил крачето му на котлона, защото малкият не спирал да плаче. Затова един ден тя си взела детето и напуснала мъжа си.

Саймън Полняк е единственият баща в малката им група. Управлява малък шоурум на „Тойота“ в Уудинвил и на всеки няколко месеца си сменя колата в зависимост кой нов модел тества. По-рано той идваше с жена си Линдзи, но двамата се разведоха преди шест месеца. След развода тя беше взела кучето им — смесена порода между лабрадор и пудел, а Саймън — групата. Той обича да се шегува, че сделката е била много по-изгодна за нея. Дъщеря им, Бриана, е била тринайсетгодишна, когато някакъв непознат по интернет я подлъгал, като се представил за шестнайсетгодишно момче на име Травис. Разследването установило, че Травис е двайсет и девет годишен служител на половин работен ден в склад за електроника, който все още живеел с родителите си, и когато Бриана изчезнала, той също се изпарил. Това се случило преди четири години и оттогава нямало никаква следа и от двамата.

Четиримата се събират в задната стая на „Големите дупки“ всеки първи вторник на месеца. От време на време към тях се присъединява някой новодошъл, защото Франсис поддържа Фейсбук страница, бяха закачили табелка на дъската за обяви в църквата „Св. Августин“ и имаха уебсайт. Групата лесно може да бъде намерена онлайн, но новодошлите обикновено не се задържат. Груповите срещи, и най-вече на тази група, не са за всеки.

Тази вечер имат ново попълнение. Франсис я представя просто като Джейми — без фамилия, или поне засега. Когато Мерин влиза в задната стаичка, по езика на тялото разпознава, че раната на Джейми е още прясна. Очите ѝ са подпухнали, бузите хлътнали, косата ѝ е влажна от душа, който вероятно се е насилила да си вземе, преди да излезе от къщи. Дрехите ѝ висят по нея, сякаш наскоро е отслабнала страшно много. Трудно е да се каже на колко е години, но Мерин подозира, че е в края на трийсетте. Марковата ѝ чанта „Коуч“ е оставена на пода до нея; носи модни сандали „Майкъл Корс“ и нервно поклаща крака. Изглежда като жена, която при други обстоятелства вероятно би ходила на педикюр, но сега ноктите ѝ бяха дълги, без лак.

Мерин поздравява всички. Преди да седне, тя си взема една кокосова поничка и си разменя съзаклятнически поглед със Саймън. Винаги е интригуващо да види колко време би издържал всеки новодошъл. Обикновено хората не успяват да издържат до края на първата среща. Реалността на живот като техния им идва в повече.

Чувството за вина е твърде силно.

— Кой иска да започне? — пита Франсис, оглеждайки присъстващите.

Джейми свежда глава. Лайла прочиства гърлото си и всички деликатно се обръщат към нея, давайки ѝ думата.

— Нещата между мен и Кайл не вървят. — Лайла изглежда отслабнала от последния път, когато я видя Мерин — тъмните кръгове под очите ѝ сякаш са станали още по-тъмни. Облечена е с дънки и дебел пуловер с едра плетка и пайетена малинка на гърдите. Лайла обича да носи „кичозни дрехи“, най-вече заради малките пациенти в зъболекарския кабинет. Класическата ѝ поничка с глазура стои недокосната, но тя постоянно отпива от кафето си. Червилото ѝ е избледняло и сухите ѝ напукани устни се виждат по-ясно.

— Не знам колко време ще можем да продължим да се преструваме, че всичко е наред. Караме се постоянно, а скандалите са направо грозни. Крещене, удряне по стената, чупене на разни неща. Той мрази факта, че идвам тук. Твърди, че отказвам да продължа напред. — Лайла оглежда всички в стаята, а от цялото ѝ същество се излъчва пълно изтощение. — Мислите ли, че това правим тук? Отказваме да продължим напред?

Разбира се, че точно това правят. Но Мерин не го казва на глас, защото никой от тях не би искал да го чуе.

Саймън е започнал втората си поничка и Мерин предполага, че ще си вземе и трета, преди да си тръгнат. Откакто се раздели с Линдзи, е напълнял в корема и лицето и си е пуснал брада, за да скрие закръглената си брадичка. Косата му е рошава, с къдрици, щръкнали на всички страни. Може да ги укроти във фризьорския салон, но Мерин не знае как да му предложи помощта и уменията си, без да прозвучи снобарски. Според нея другите вече я мислят за префърцунена; не помагаше и фактът, че тази вечер е с роклята на „Шанел“, с която беше на работа.

— И какво, ако отказваме да продължим напред? — пита Саймън. — Всичко, което си мислим, всичко, за което се чудим — все трябва да го изкараме наяве. Как да се справим, ако не говорим за това тук? — Той изяжда последната хапка поничка и избърсва ръцете си в дънките. — Накрая Линдзи мислеше, че това ѝ вреди. Искаше да спре да мисли и говори за нещастието си. Казваше, че понякога се чувства по-зле след среща на групата, защото всички сте ѝ напомняли, че никога няма да намери своя щастлив край.

Всички въздъхват едновременно. Не е лесно да го чуят, но Линдзи е права. Това е особеното на една група за взаимопомощ на родители на изчезнали деца. Ако си едно от онези изключения и са намерили детето ти, спираш да посещаваш срещите. Живо или мъртво, детето ти вече не се води изчезнало и съответно каквато и помощ да ти трябва, няма да я намериш тук. Няма да я намериш сред тези хора. Раздялата с групата е неминуема и винаги е по взаимно съгласие. Особено ако детето ти е мъртво. Никой от групата не иска да получи подобни новини. Но ако по някакво чудо намерят детето ти живо, не искаш другите родители да продължават да ти напомнят за кошмара, през който си преминал, защото за тях това е същият, в който продължават да се давят всеки ден.

Бракът на Лайла и Кайл винаги е имал своите проблеми, още откакто Мерин беше започнала да посещава събиранията на групата. Процентът разведени двойки с изчезнали деца е невероятно висок. Поне Лайла и съпругът ѝ все още се карат. Мерин и Дерек — не. Трябва да те е грижа поне малко за другия, за да му се разкрещиш; същото важи и за теб.

— Той прекарва изключително много време с някого, с когото се е срещнал на една конференция за дентална медицина преди няколко месеца — казва изведнъж Лайла. Кръвта нахлува в лицето ѝ и то става червено като малинката на пуловера ѝ. — С една жена. Той казва, че са само приятели, но двамата излизат на кафе, на обяд и когато попитах дали ще ме запознае с нея, той веднага започна да се оправдава, че му е позволено да има приятели, които не са и мои приятели. Но аз мисля… мисля, че ми изневерява.

В стаята се възцарява тишина.

— Не, сигурен съм, че не ти изневерява — най-накрая казва Саймън. Някой трябва да каже нещо и той винаги заговаря пръв, защото продължителното мълчание го кара да се чувства неудобно.

— Той те обича, скъпа — добавя Франсис, но тя сякаш не е убедена.

Джейми не казва нищо. Тя стои с поглед, забит в земята, и върти дълъг влажен кичур коса измежду пръстите си.

Следва още една продължителна въздишка; всички се обръщат към Мерин и тя осъзнава, че именно тя е въздъхнала.

— Може би ти изневерява — заговаря тя. Саймън и Франсис ѝ хвърлят укорителен поглед. На Мерин не ѝ пука. Не може да говори глупости и да казва на Лайла неща, в които не вярва, само и само да я накара да се почувства по-добре. Детето на Лайла е изчезнало. Най-малкото, което могат да направят, е да не я разубеждават за това, което тя знае, че знае.

— Ти познаваш Кайл по-добре от всекиго. Ако интуицията ти казва, че ти изневерява, тогава трябва да се вслушаш в нея. Съжалявам. Не го заслужаваш.

Огромна сълза се търкулва по бузата на Лайла. Франсис ѝ подава кърпичка.

— Трябваше да се сетя, че нещо се случва — казва Лайла. — Кайл не обича нови запознанства. Както и аз. Всички знаете какво е да трябва да си говориш с някой нов човек.

Всички кимат, включително и Джейми. Всички знаят. Новите приятели са ужасни. Не знаят за миналото ти, което от самото начало те принуждава да вземеш решение. Искаш ли да се преструваш, че си като другите и детето ти не е изчезнало, което само по себе си е изтощително? Или искаш да им разкажеш за ситуацията си, което също е много уморително. Няма компромис и по който и път да поемеш, винаги е ужасно гадно.

Лайла е прекалила с кофеина и Мерин го разбира, когато забелязва колко нервно клати нагоре-надолу крак.

— Нямам доказателства. Просто усещане.

— Ще му поставиш ли въпроса ребром? — пита Мерин с деликатен тон.

— Не знам. — Събеседничката ѝ гризе палеца си както кученце — кокал. — Не знам какво да правя. Не знам дори дали мога да се ядосам. Не сме правили секс от две години. Мамка му, може би три, дори не мога да си спомня кога беше последният път. Ако го спомена, той ще отрече. И ще се скараме. Боже, колко ми е писнало да се караме.

— Вие сте женени — отсича Франсис остро. — Сексът с друг никога не е бил част от сделката, няма значение колко време е минало от последния ви път.

— Мъжете си имат своите нужди все пак — казва Саймън.

— Не ставай кретен. — Франсис посяга и го удря по крака. Мерин е доволна, че го е направила, защото в противен случай тя самата би го праснала.

— Не обръщай внимание на Саймън — казва Мерин на Лайла. — Каквито и нужди да имат мъжете, Кайл не постъпва правилно. Но не е нужно да повдигаш темата, докато не се почувстваш готова.

— Ами ако никога не се почувствам готова? — Очите на Лайла започват да се насълзяват. — Ако искам просто да заровя глава в пясъка и да не се занимавам с това? Имам си много други грижи, с които трябва да се справям.

— Ако мислиш, че ти изневерява, трябва да го напуснеш — казва Франсис болезнено откровено. — Щом веднъж е изневерил, значи ще го направи пак.

— Но ние работим заедно. — Сега сълзите ѝ се стичат по-бързо и прокарват вадички по фондьотена и избледнелия ѝ руж. Тя ги избърсва, но това само влошава нещата още повече. — Имаме две деца. Не е толкова просто, Франсис.

— Само казвам, че не трябва да продължаваш да си омъжена за някого, който те е предал. — Франсис скръства ръце пред гърдите си, както винаги, когато вярва, че е права. — По-добре ще ти е сама. Не искам да засегна нашия мил Саймън, но отдавна съм се научила как да живея без мъж.

„То пък един живот“ — Мерин и Лайла се споглеждат, защото и двете си мислят едно и също. Животът на Франсис се състои от групата за взаимопомощ и един магазин за понички. Това е.

— Ами ако не искам да знам? — Палецът отново се озовава в устата ѝ. — Ако не искам нищо да се промени? Ако… ако това е най-доброто, което някога ще имам? Ако точно това заслужавам?

— Глупости — отвръща Саймън, но примиренческото му изражение не съвпада с резкия тон.

Франсис няма какво да добави, а честно казано, Мерин също. Прекалено уморена е, за да води насърчителни разговори, пък и няма енергията да убеди Лайла в нещо, в което самата тя не вярва. Всички знаят какво има предвид. Всеки един от присъстващите в тази стая всеки ден от живота си носи товара на това, което е направил — а именно че не е успял да предпази детето си. Това е основното им задължение като родители. Най-важното, което е трябвало да направят.

Така че, не, не заслужават хубав живот. Не и ако децата им не са добре.

— Бъди добра към себе си. — Това е най-доброто, което Мерин може да измисли в момента, но веднага щом го казва и се чува отстрани, тя потрепва. Толкова е изтъркано, толкова плитко. Наясно е, че може да направи нещо повече, а не само да бълва цитати, взети от вдъхновяващи картинки в интернет, и Лайла сграбчва възможността, за да ѝ се нахвърли:

— О, като теб ли? — отвръща тя, при което Мерин примигва. — А ти защо все още си вкопчена в скапания си брак? С Дерек почти не си говорите. Кога за последно правихте секс? Ами ти… — тя извръща поглед към Франсис. — Била си омъжена в каменната ера и сега всички, с които общуваш, са в този магазин за понички. Не си ярък пример какъв бих искала да е животът ми след двайсет години.

— Лайла, стига! — намесва се Саймън и посяга за още една поничка. Третата, според сметките на Мерин. — Това не е много мило от твоя страна.

— О, защото милото отношение ти помага много ли? — Лайла повишава тон. — Докъде те е довело това мило отношение, Саймън? Жена ти те напусна, а ти качи над десет килограма от поничките, които изяждаш тук. — Тя се обръща към Джейми, която сякаш се свива, когато погледът на Лайла се спира върху нея. — Сигурна ли си, че искаш да си тук? Защото сега това е и твоят живот, а ако искаш да продължиш да отричаш истината, все още имаш време.

— Хей! — повишава тон Мерин.

Едно е Лайла да се сопва на нея и Франсис — те могат да го понесат, но Саймън е много по-чувствителен и когато се разплаче — защото той със сигурност ще го направи, — ще стане ужасно за всички. А и никой новодошъл не трябва да бъде подлаган на подобно нещо. На тях и без това вече им е достатъчно трудно.

— Разбирам защо си ядосана, но спри да обиждаш. Всички сме на твоя страна.

— Но аз не искам да съм на тази страна. — Гласът на Лайла трепери, ръцете ѝ също. — Не искам да съм тук, от тази страна, с вас! Не го ли схващате! Не искам такъв живот! И наистина изобщо не искам да те слушам, Мерин, защото, ако Дерек не ти изневерява все още, то със сигурност ще го направи някой ден. Така правят мъжете.

— Ей, ей, ей! — Саймън вдига пълничките си ръце и Мерин осъзнава, че никога досега не го е чувала да повишава толкова тон. — Хайде да си починем, дами.

— Начукай си го с тези дами — отвръща Франсис и става. След минута ще запали цигара. — Лайла, скъпа, или се примири, или недей — твоя си работа, но за бога, спри да ни викаш! Искам само да кажа, че имаш избор, разбираш ли? И имаш пълното право да направиш този избор. Но ако останеш със съпруга си, който ти изневерява, само защото се обвиняваш заради изчезналото ти дете, това всъщност е наказание и за теб, и за другите ти деца. Случилото се с Девън не е по твоя вина.

— Трябваше да го взема, а закъснявах. — Гласът на Лайла потреперва. — Беше късно и ако не закъснявах, баща му нямаше да може да го вземе, и сега синът ми щеше да е с мен в безопасност у дома.

— Да, но учителите не е трябвало да го пускат. — Франсис звучи раздразнена и потупва джоба си, за да провери за пакета с цигари.

Саймън изяжда третата си поничка и избърсва глазурата от дънките си.

— Но аз закъснях — повтаря Лайла. — Аз закъснях и вината е моя.

— Да, но не си била там, когато са ти взели Девън — казва Мерин тихо. — А аз бях, когато ми отнеха Себастиан. Аз бях с него.

— Себастиан е бил на четири, Мерин. Децата на тази възраст тръгват накъдето си поискат. — Саймън звучи точно толкова изтощен, колкото и изглежда. — В деветдесет и девет процента от случаите те просто се изгубват, но после ги намираме. Не е твоя вината. Него го няма, защото някой друг го е взел. Похитителят го е взел.

Той се обръща към Лайла, която плаче без глас:

— И твоят бивш също е похитител. Мислила си, че Девън е в безопасност в училище. Защото точно това е работата на училището — да го пази. И те са го пазили, до онзи ден. Закъснението ти е нямало да промени нищо. Ако беше отишла навреме тогава, то баща му сигурно щеше да го отвлече някой друг път.

В продължение на няколко секунди всички прехвърлят думите му в главата си. Не е нещо, което сами не са си казвали и преди, но да го чуят от друг, помага. Дори и само за малко.

Мерин хвърля поглед към Джейми, която не е реагирала досега. Това я кара да се запита какъв коктейл от антидепресанти пие най-новото им попълнение.

— Десет минути почивка — обявява Франсис и изчезва с пакета цигари през задната врата, преди някой успее да каже нещо.

Саймън се отправя към мъжката тоалетна. Лайла, подсмърчайки, си проправя път към дамската. Мерин също трябва да ползва тоалетната, но в магазина има само една женска тоалетна, а тя знае, че на Лайла ѝ трябва малко време да остане насаме, за да се успокои. Джейми се изправя и се протяга, след което се отправя към масата с поничките; разглежда какви видове има и избира една с кленов сироп. Тези ли ще са ѝ любимите, чуди се Мерин. Ще се задържи ли достатъчно, че да ѝ станат любими?

Защото тази група е ужасна. Как точно я беше нарекъл Сал?

О, да, група за самобичуване.

Саймън е прав за похитителите. Себастиан беше само на три, когато през уикенда на Четвърти юли в увеселителния парк „Земята на чудесата“ се отскубна от майка си и избяга. Последваха петте най-дълги минути от живота ѝ, но един непознат го доведе обратно при нея. Защото мъжът беше видял, че момченцето се е загубило в оживен увеселителен парк и се беше заел да върне изгубеното дете при майка му. Защото този непознат не беше нито похитител, нито педофил, или пък убиец.

Непознатият, който ѝ беше взел Себастиан, от друга страна, беше похитител. Дали беше видял малкия да се лута сам и беше решил, че това е златната възможност да отвлече малко момче, или беше планирал всичко от преди това, нямаше значение — непознатият беше похитител, защото не ѝ бе върнал Себастиан. Това беше разликата.

Шестнайсет месеца по-късно все още ѝ е трудно да го разбере. Себастиан беше едва четиригодишен, но беше умно дете. И Мерин, и Дерек му бяха обяснявали много пъти колко е опасно да говори с непознати, че никога не трябва да взема играчки и храна, нито каквито и да е други подаръци, преди да попита мама и татко. Това го беше научил още в предучилищната група, а после го обсъждаха вкъщи.

Но онзи е бил Дядо Коледа. Децата са научени да обичат Дядо Коледа, да си говорят с него, независимо дали се страхуват, или притесняват от него. Научени са да сядат в скута на проклетия дърт елф и да му казват какво искат за Коледа. В замяна ги възнаграждават със захарно бастунче. Получават награда, задето се доверяват на един непознат.

Лайла се връща; очите ѝ са зачервени и подути, но тя е спокойна. Деликатно стисва ръката на Мерин, когато отива да си сипе още кафе, защото това е нейният начин да се извини. Мерин ѝ отвръща с усмивка, което пък е нейният начин да приеме извинението. Двете познават тихите си жестове — правят ги всеки месец.

Когато Мерин се връща от тоалетната, Франсис отново седи на мястото си. Сега започва да разказва за кошмарите си за Томас. Чували са за тях и на предишните събирания, но изглежда, сега нещата се влошават: нощем Франсис се буди запъхтяна и задъхана, обляна в пот; стомахът ѝ е свит на топка.

— Снощи го сънувах, половината му лице сякаш беше смачкано от бой. — Тя потреперва, щом си припомня съня. — Очната му ябълка висеше от ямката на окото, скулите му бяха оголени, сякаш кожата е била изтръгната…

— Франсис. — Лайла затваря очи, но Саймън ѝ прави знак да мълчи. Джейми се навежда напред, заинтригувана.

— … и той посяга към мен; аз грабнах ръката му, но беше студена. — Лицето на Франсис се изкривява от болка и това кара всички да се разтревожат.

Обикновено тя е голям стоик, не показва почти никакви емоции, още по-малко пък си позволява да скърби пред други.

— Имам чувството, че… Имам чувството, че той се опитва да ми каже, че е мъртъв. И че трябва да го пусна да си отиде.

— Франсис — казва Лайла отново, бавно и задъхано. — Франсис, не.

И ето го момента. Ще загубят Франсис.

Надеждата трае известно време и би те съпътствала донякъде. Тя е едновременно благословия и проклятие. Понякога е всичко, което имаш. Дава ти сила да продължаваш, когато нищо друго не те крепи.

Но надеждата може също да бъде и ужасяваща. Кара те да искаш, да чакаш, да си пожелаваш нещо, което може никога да не се случи. Тя е като огромна стъклена стена, която стои между това къде си и къде искаш да бъдеш. През нея можеш да видиш живота, който искаш, но не можеш да имаш. Ти си риба в аквариум.

— Чаках девет години. — Гласът на Франсис трепери. — Няма причина да вярвам, че Томас ще се върне. Може би е избягал. Дори да приема, че си е тръгнал по собствено желание, той не беше силно момче. Беше на петнайсет. Не беше умен. Едва ли е оцелял сам толкова време.

Франсис се изправя. Очите ѝ са сухи, но ако за плача сълзите не са задължителни, то спокойно можеше да се каже, че Франсис ридае.

— А и щеше да ми се обади. Щеше някак да ми каже, че е добре. Сега би трябвало да е на двайсет и четири години. В сънищата ми е все още на петнайсет. Никога не порасна. Не знам колко още бих могла… бих могла…

Лайла скача от стола си и отива при Франсис преди Мерин. Прегръща силно тази ридаеща без сълзи жена. Мерин прегръща и двете. Усеща Саймън зад себе си, но когато поглежда през рамо, вижда, че не е Саймън, а Джейми — новодошлата, която плаче тихо в съпричастност с тъгата и болката на Франсис. Саймън се присъединява след няколко секунди.

Окончателното примирение не се постига никак лесно, независимо дали получиш новини, или го постигаш сам. Може би сега Франсис ще започне да се възстановява.

Когато се пускат едни други, очите на Мерин срещат очите на Саймън. Може да познае какво си мисли. Трябва да си намерят ново място за тяхната тъпа, безсмислена така наречена група за взаимопомощ. Когато срещата приключва няколко минути по-късно, четиримата си вземат сбогом с Франсис и излизат навън. Колата на Джейми е до тази на Мерин и те едновременно щракват дръжките на вратите си.

— Наистина ужасно, нали? — казва ѝ Мерин. Не такава първа среща би пожелала на новодошъл в групата и няма да се изненада, ако повече не види другата жена на сбирките.

— Така е. — Гласът на Джейми е по-нежен, отколкото е очаквала, почти момичешки. — Ужасно е точната дума. Но знаеш ли какво? Чувствам се много по-добре. Ще се видим следващия месец.

На качване в колата Мерин си напомня за пореден път, че понякога само чуждата болка може да направи твоята по-поносима.

Глава 4

Имейлът от частния детектив я кара да замръзне на място.

В продължение на седем секунди Мерин не може нито да помръдне, нито да си поеме въздух. Току-що е излязла от банята и по мраморната тоалетка капе вода от косата ѝ, когато се навежда напред и се взира в името на Ванеса Кастро, изписано на телефона ѝ. Полето с темата на имейла е празно.

Знае, че са седем секунди, защото ги брои. Когато стига до петата, тя се сеща, че Ванеса Кастро не би ѝ изпратила имейл, ако новините са лоши. Не би ѝ казала по такъв начин, че синът ѝ е мъртъв. Когато стига до седем, Мерин издишва, отваря имейла и започва да чете. Само две изречения са.

Иска да се срещнат? О, господи! Каквато и ужасна новина възнамерява да ѝ каже, частната детективка иска да го направи лично.

Няма протокол, по който да ѝ поднесат новините, свързани със Себастиан, стига да има такива. Никога не са обсъждали този въпрос. Ванеса Кастро беше споменала само, при това мимоходом, че ако разбере нещо важно, незабавно ще се обади на Мерин.

С треперещи ръце, Мерин отговаря:

Четиристотин осемдесет и шест дни. Днес ли ще бъде денят?

Не може да е днес. Срещата им е в десет, а сега е едва осем и половина. Ако частната детективка искаше да ѝ съобщи, че синът ѝ е мъртъв, то тя нямаше да накара Мерин да чака цели деветдесет минути, за да го научи.

И все пак, може би щеше да го направи. Може би така се процедира. Ако синът ѝ е мъртъв, какво значение има дали ще го научи сега, или след час и половина?

Мерин се приготвя и се опитва да се разсее. Подрежда стаята, преди да излезе. Днес Даниела ще почисти, но това не значи, че жената трябва да събира дрехи от пода или да оправя леглото. На Мерин не ѝ отнема много време; чаршафите от страната на Дерек са все още изпънати. Докато се опитва да направи възглавницата още по-пухкава, на Мерин ѝ хрумва, че няма представа в колко часа ще се прибере съпругът ѝ от командировка тази вечер. В кратките си съобщения преди лягане той никога не уточнява. Но и тя никога не пита. Той не ѝ беше предложил да вечерят заедно. Тя пък не му беше предложила да сготви.

Ето това са те сега. Живеят паралелен живот, един до друг през повечето време, но никога не намират пресечна точка.

Когато минава покрай стаята на Себастиан, Мерин поставя ръка на вратата. Прави го всеки ден, само за секунда. На Даниела не ѝ е разрешено да чисти там.

Тази сутрин Мерин стана много по-лесно. Тя винаги спи по-добре след среща на групата, а и не беше пила нищо, след като се прибра снощи. Разликата в отражението ѝ в огледалото сега е видима — няма кървясали очи, нито торбички, дори не е подпухнала. Това можеше да е прилично начало на деня, ако не беше получила имейла от детективката.

Мерин слиза долу в кухнята и включва кафемашината. „Бревил“ са изискана марка и машината може да прави всичко — от капучино до лате от прясно смлени кафени зърна, само с едно натискане на бутона. Седнала на висок стол до барплота, докато чака кафето, Мерин проверява какви ангажименти има през деня. Намира едно определено име в списъка си с контакти и натиска „набери“. Телефонът иззвънява два пъти и както винаги, я препраща към гласовата поща. Той никога не отговаря.

— Здравейте, доктор Чен, обажда се Мерин Мачадо — казва тя след сигнала. Гласът ѝ е леко пресипнал, защото днес още с никого не е разменила нито дума. — Изникна нещо спешно, свързано със сина ми, и няма да мога да дойда за насрочения час. Наясно съм, че ще трябва да заплатя за късната отмяна на часа, което не е проблем. Благодаря.

Тя спира за секунда, чудейки се дали да промени часа, но решава да не го направи. Затваря. Винаги може да се обади по-късно, но засега не е сигурна, че иска пак да види терапевта си.

На доктор Чен му няма нищо. Всичко при него е нормално. Той е спокоен, успокояващ, разбиращ, лесно се разговаря с него — въобще всичко, което един човек би искал от терапевта си. Но самата терапия е трудна. Трябва да полагаш усилия, а това те изстисква емоционално, преди да даде някакви резултати. На последния сеанс влязоха в… спор.

Мерин най-накрая сподели тайната си с доктор Чен.

Тя беше отишла на терапия с намерението да повдигне темата, отчасти защото искаше да говори за някои неща. За нещо, което никога не бе посмяла да сподели с другиго. Но най-вече като споделеше, това щеше да е нейният начин да го изпита, да види реакцията му и дали ще ѝ позволи да го прави, или ще се опита да я спре.

Когато най-накрая беше изрекла онези думи, по иначе спокойното лице на доктор Чен пробягна изненада, която бързо се превърна в загриженост. Отне му един дълъг миг, преди да каже нещо, но щом заговори, тонът му беше внимателен, но строг. И ѝ каза всичко, което Мерин очакваше. Може би затова сподели с него. За да ѝ каже, че греши. За да ѝ каже да не го прави повече.

— Това, което ми сподели току-що, Мерин, не е никак продуктивно. — Гласът на доктор Чен беше премерен, но тревогата в него не можеше да бъде сбъркана. Виждаше се от езика на тялото му, което се беше сковало малко повече от преди малко. — Не е здравословно за теб. Всъщност, мисля, че трябва да спреш. Веднага.

— Не го правя всяка вечер — беше отговорила Мерин. — Дори не е всяка седмица. Просто… не мога да спра да мисля за него. Не мога да спра да се притеснявам.

— Разбирам, но не това е начинът. — Доктор Чен се наведе напред. Прави го само когато се чувства принуден да изтъкне даден факт. — Не е… въобще не е добре. Доста съм притеснен, че подобно поведение ще обостри и насърчи мислите ти, свързани със самонараняване. Да не говорим — допълни той по влудяващо спокоен начин, облягайки се пак на стола си, — че е незаконно. Може да се забъркаш в сериозни неприятности. Може да те арестуват.

Тя знаеше, че ще ѝ каже точно това. Просто искаше да го чуе. Мерин, разбира се, започна да се защитава; за разлика от доктор Чен, тя повиши глас, докато накрая времето ѝ не изтече. Недоволството на терапевта обаче беше видимо. А терапевтите не се поддават на емоциите си.

След като оставя съобщение за доктор Чен, Мерин пише на Сейди:

Тази сутрин няма да мога да дойда. Съжалявам, знам, че обещах да прегледаме договорите на доставчиците.

Няма проблем, отговаря Сейди. Всичко наред ли е?

Не знам, имам среща с частния детектив — пише ѝ тя истината.

Следва пауза, през която Мерин наблюдава балончето с трите точки, което просветва на екрана ѝ, докато Сейди пише отговора си. Тя никога не ѝ задава въпроси, но вероятно може да усети, че Мерин е притеснена. Сейди не просто ръководи фризьорските салони на Мерин, тя е нейната близка приятелка. Най-накрая, когато все пак получава отговора ѝ, той е кратък и мил, точно какъвто Мерин е очаквала.

Ясно. Тук съм, ако имаш нужда от нещо. Целувки.

Не знае какво щеше да прави без Сейди. Когато месец след изчезването на Себастиан ФБР им каза, че случаят ще остане отворен и търсенето на детето няма да бъде преустановено заради липсата на нови улики (високопарен начин да кажат, че оставят случая на заден план), тя сякаш загуби детето си за втори път.

И Мерин не го прие никак добре. Никак.

Седмица по-късно я изписаха от болницата и първото, което направи, бе да се обади на частния детектив. Имаше визитната картичка на Кастро поне от няколко седмици. Детективката ѝ я беше оставила в пластмасовата купа на рецепцията във фризьорския салон в центъра, когато веднъж дойде за педикюр. Всеки месец фризьорските салони на Мерин организираха томбола за безплатна процедура, но визитката на Кастро така и не бе спечелила. Мерин я забеляза само защото ръкавът ѝ се бе закачил за ъгъла на купата и я бе преобърнала, разпръсквайки всички картички вътре.

Нищо във визитката на частния детектив не ѝ се стори интересно — „Айзък и Кастро“ беше изписано в средата с обикновени сини букви, а под него „Ванеса Кастро, частен детектив“ с по-малък шрифт, но от всички картички, които се бяха разпилели по пода, само тази беше обърната с лицето нагоре.

Може би това беше единствената визитка, която Мерин трябваше да види. Какво нещо е вселената!

По това време Себастиан беше в неизвестност вече от две седмици. Мерин бе прибрала визитката в джоба си и по-късно, когато я изписаха от психиатрията, тя позвъни на номера от картичката.

Кастро и бизнеспартньорът ѝ са бивши полицаи от Сиатълската полиция. Тя специализира в издирването на изчезнали деца и е известна с това, че търси на места, където полицията не иска или не може. Ванеса Кастро действа нетрадиционно, тя е нещо като ренегат дори. Излъчва класа, но не се страхува да си изцапа ръцете. Услугите ѝ са безумно скъпи. Когато се срещнаха за първи път, тя помоли Мерин да я нарича Ванеса, но на Мерин това някак не ѝ се стори правилно — все пак не бяха приятелки, които се срещат на неделен брънч.

Мерин беше наела детективката да издири сина ѝ. Не можеше да живее с мисълта, че никой не го търси. Някой постоянно трябваше да го издирва.

Въпросът, дали похитителят е познавал Себастиан, се превърна в ябълката на раздора между Мерин и полицията, а по-късно между Мерин и ФБР. Нищо в намерените доказателства не сочеше, че е бил отвлечен от приятел или познат, а им бяха цитирали статистиката за отвличания от непознати като „малка, но значима“. Според разследващите, похитителят се бе преоблякъл като Дядо Коледа, защото е имал намерение да отвлече дете — което и да е дете, — от шумно и оживено място, точно защото за малките деца той е символ на Коледа. Така дори дете, което по принцип не се доверява на възрастни, може да бъде подлъгано, като види червен костюм и бяла брада. А що се отнася до близалката, която му бяха дали, то в онзи момент самата Мерин и Себастиан не бяха далеч от магазина за лакомства. Ако някой е планирал да отвлече момчето, то той може да е чул разговора им.

Мерин не беше съгласна. Признаваше, че Себастиан по природа е дружелюбно дете, което често се доверява на възрастните, но беше убедена, че той никога не би тръгнал с някого, без дори да се обърне, за да я погледне. И откъде „Дядо Коледа“ изобщо е знаел, че Себастиан харесва точно тези близалки? Мерин беше гледала записа с лошо качество хиляди пъти. Тя познава сина си по-добре от всеки друг на тази земя. Себастиан обичаше Дядо Коледа, но присъствието му го плашеше. Момчето щеше да потърси Мерин, за да го увери, че може да отиде с него.

Освен ако Дядо Коледа не беше някого, когото познава.

Но полицията разпита всички техни познати. Всички. И провериха алибито на всички. На абсолютно всички. През последната година Кастро беше повторила всички стъпки, извършени от ФБР, и беше продължила още по-нататък.

На последната им среща преди месец, Мерин беше помолила детективката да разшири кръга на заподозрените и да включи нейните и на Дерек служители, както и всичките ѝ клиенти. Компанията на Дерек организира коледно парти рано през декември за служителите си и семействата им, а всяко лято Мерин кани клиентите си на барбекю. Всеки, който беше посетил някое от тези събития, сигурно се бе запознал със Себастиан. Мерин искаше всеки човек и цялото им минало да бъдат проверени, така че Кастро бе започнала с най-близките служители на Дерек и Мерин.

Тя се спира за секунда. Ами ако Сейди беше отвлякла Себастиан? Ами ако точно това се канеше да ѝ каже частният детектив?

Тази мисъл ѝ минава за първи път през ума и Мерин се изсмива рязко в тихата кухня. Абсурд. Разбира се, че не е Сейди. Освен това по онова време тя току-що беше родила. Защо ще иска детето на Мерин?

Тя си сипва кафе в термочаша с логото на салона, гравирано отстрани. И в трите ѝ салона продават от огромните розовозлатисти чаши на безобразната цена от шейсет и пет долара, но клиентите ги купуват редовно, както за себе си, така и за подарък. Понякога Мерин си налива вино в нея. Не и днес.

Днес се качва в колата и се пита дали не трябва да се обади на Дерек в Портланд и да му каже, че вероятно има лоши новини. Въпреки емоционалната дистанция помежду им, в този момент тя не би имала нищо против да чуе успокояващия му, практичен глас. Той със сигурност щеше да ѝ напомни, че Ванеса Кастро е бивше ченге и понастоящем частен детектив и веднага би казала, ако имаше някакви окончателни новини за Себастиан, вместо да я кара да чака, докато се видят на живо.

Мерин много би искала да поговори с Дерек, но не може. Не може да му каже нищо.

Тя така и не му бе казала, че е наела частен детектив.

Глава 5

— Как беше движението? — пита Кастро, когато Мерин влиза в малкия ѝ офис във Фримонт.

Тя никога не пита как е Мерин. Знае, че не трябва.

Изглежда, че и детективката тъкмо пристига. Още не е успяла да си съблече палтото.

— На моста не беше толкова натоварено. — Мерин заема мястото срещу нея. Забелязва, че някои неща са се променили от последния път, когато е била тук. Малкият аквариум, който досега бе седял на ниската библиотечка до стената, вече е в ъгъла на бюрото, където Мерин може да го види отблизо. В него има само една рибка, бета, с крещящо червена опашка, и тя се взира в нея как плува напред-назад, докато Кастро включи компютъра си.

Двете се срещат обикновено веднъж в месеца, за да обсъдят как върви разследването, но всъщност тези срещи могат да се състоят и по телефона или имейл. Въпреки това Кастро, изглежда, разбира, че за майката на дете, което се издирва, е важно тези разговори да са очи в очи, и тя винаги е едновременно и търпелива, и директна с Мерин.

За Мерин тези срещи с частния детектив имат по-голям ефект от терапията при психолога.

— Благодаря, че дойде в последния момент. — Кастро поставя една малка бутилка с минерална вода. По принцип предлага кафе на Мерин, но всичко днес е различно.

— Разбира се, че ще дойда. — Мерин се взира в лицето ѝ; търси някакъв знак, че ще ѝ съобщи ужасна новина. Лицето на Кастро остава неразгадаемо, но тя изглежда някак неспокойна.

— Така… — Кастро прави пауза. — Не става дума за Себастиан.

Мерин не беше осъзнала, че е притаила дъх и сега издишва шумно. Слава богу. Тя посяга към бутилката с вода, отвива капачката и отпива голяма глътка.

— Извинявай. — Кастро повдига вежда. — Не исках да те тревожа. Трябваше да уточня в имейла си.

— Няма нищо — казва Мерин. Не е така, но в момента не може да се насили да изпита нищо повече от облекчение. — И така, какво има тогава?

— Ами… — Кастро се поколебава и въпреки че Мерин вече не е притеснена, тя не може да си представи какво би накарало детективката да се чувства толкова неудобно. Все пак е била ченге, за бога! — Изглежда, че съпругът ти се вижда с някого.

Моля? Мерин отпива още една глътка вода, взирайки се в другата жена, без да разбира напълно какво ѝ казва.

— Не съм сигурна как са нещата помежду ви, но последния път, когато се видяхме, ти не спомена нищо за раздяла…

— Не сме разделени.

— Тогава много съжалявам, че трябва да ти го кажа, но съпругът ти ти изневерява.

Мерин премигва. Чу детективката съвсем ясно и няма нужда да ѝ повтаря, но може би има нужда Кастро да ѝ го съобщи по малко по-различен начин. Няколко секунди седят, потънали в мълчание. Мерин има чувството, че очаква края на шегата, но той така и не идва.

За какво, по дяволите, говори тази жена? Изневяра? Не може заради това да я е извикала в офиса си. Не я беше наела да следи съпруга ѝ.

Сякаш прочела мислите ѝ, Кастро започва да щрака по клавиатурата и обръща монитора, така че Мерин може да види. Снимка. Цветна. На Дерек. Той е с друга жена. Снимката изпълва целия екран.

Мерин се вторачва в нея с отворена уста. Изглежда, сякаш съзнанието ѝ има нужда да разгледа всяко парченце от снимката отделно, защото не може да го асимилира наведнъж. Коса. Дрехи. Лице. Ръце. Дърво. Тротоар. Ботуши. Усмивки. Възраст. Етническа принадлежност. Жената с Дерек малко прилича на Оливия Мън — актрисата, която излизаше с онзи футболист. Но жената определено е по-млада; Мерин не знае на колко точно е, но ако трябва да предположи, би казала около двайсет и пет. За секунда ѝ се струва позната — нещо в брадичката ѝ, във формата на очите. В този момент обаче Мерин мигва и усещането за дежавю изчезва — и жената става пак непозната.

Непозната, която държи съпруга ѝ за ръка.

Кастро кликва с мишката и снимката се сменя с друга, направена същия ден, вероятно минута или две по-късно.

Сега непознатата целува съпруга ѝ. Страстно. Навън. Посред бял ден.

— Направени са вчера следобед. В Портланд. — Детективката определено знае как да ѝ съобщи лошите новини. Тя владее отлично гласа си: звучи едновременно съчувствено, но и неутрално. Би могла да бъде водеща на новините и да чете от аутокюто за някаква съкрушителна трагедия някъде по света, след което да предаде щафетата на Чък и Гари, за да разкажат на зрителите за спортните новини и времето.

— Един от моите хора ми ги изпрати. Съжалявам, че трябваше да научиш по този начин.

Дерек не е в командировка, той е с… с… с любовницата си. Първата дума, която ѝ идва наум. Гадже, любима, разбивачка на бракове, както и курва, също ѝ хрумват, но по някаква причина любовница изглежда ѝ пасва най-добре. Тази дума носи усещане за нещо отвращаващо и скандално, каквото всъщност е.

Е, и какво очакваше? — прошепва гласчето в главата ѝ и Мерин моментално замахва и удря мислено, сякаш е досаден комар. Но то не си отива и продължава да шепти, а шепотът му става все по-силен и настоятелен, и ако тя не успее да се успокои, ще получи паническа атака точно тук, насред кабинета на частния детектив. Кастро я наблюдава, а на лицето ѝ е изписана загриженост.

— Добре ли си?

Мерин сякаш е загубила ума и дума. Всичко, което успява да направи, е да кимне, да затвори очи и стиснала зъби, да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. С изпотени ръце тя стиска подплатените подлакътници на стола, а здравият ѝ разум се бори да изплува обратно. Логиката ѝ казва, че е в безопасност. Сърцето ѝ не се счупва на две, поне не и наистина, светът не свършва, поне не и буквално, а стените на стаята не се затварят около нея, поне не и в действителност. Кастро е бивше ченге и със сигурност знае как да окаже първа помощ, ако се наложи.

Мерин няма да умре днес, независимо как се чувства.

Има ксанакс в чантата си, но е твърде ужасена, за да го вземе. Не иска никой да знае, че разчита на предписани хапчета, за да не рухне. Тя си поема още една дълбока глътка въздух, а после и още една. След секунда пулсът ѝ се забавя и нормализира. Мерин отваря очи. Погледът ѝ бавно се фокусира върху лицето на детективката.

— Кучият му син — успява да каже най-накрая. Посяга към бутилката вода. — И сега с нея ли е?

— Всъщност, в момента не са заедно. — Кастро някак успява да звучи едновременно внимателно и професионално. — Вчера прекараха цял ден заедно, а рано тази сутрин тя се качи сама във влака от Портланд. Проверих Инстаграм профила ѝ — беше споменала нещо за лекции по-късно днес.

Портланд. Влак. Инстаграм. Лекции. Всичко ѝ идва в повече. Мерин отново затваря очи, сякаш така ще успее да заличи снимките, които Кастро ѝ беше показала току-що. Неуспешно. Те са запечатани в съзнанието ѝ.

— Тя е учителка?

— Докторантка. В Художествената академия.

Мерин трепва.

— Съжалявам. — Кастро поклаща глава. — Знам, че това не ти помага особено.

— На колко е?

— Двайсет и четири.

Двайсет и четири и художничка. Докторантка, за бога! Мерин отваря очи. Погледът ѝ среща този на детективката — изражението на Кастро е изпълнено с толкова искрено състрадание, че Мерин едва не се разплаква.

Още един миг, и детективката започва да ѝ описва как са разбрали какво се случва. Съгласно инструкциите на Мерин при последната им среща, тя беше започнала да проучва служителите на Дерек. Двама, които работят във фабриката му в Портланд, са ѝ се сторили подозрителни. Тя се е свързала с един от хората си в Орегон — ченге, което през свободното си време работи като детектив, и го помолила да се поразрови повече. Така той научил, че и двамата служители имат досиета заради арест. Били са им повдигнати обвинения, но после са отпаднали.

— За какво са били арестувани? — пита Мерин, опитвайки се да се съсредоточи върху детайлите от разследването, а не върху гледката на устните на друга жена, притиснати към тези на съпруга ѝ.

— Единият е бил арестуван за сбиване в бар — отвръща Кастро. — Другата е била обвинена в нападение над съседа си.

— Другата?

За секунда устните на Кастро се разтеглят в лека усмивка.

— Явно не се разбирали. Всичко е започнало, когато едната съседка е обвинила другата, че ѝ краде керамичните гномчета.

Човекът на Кастро в Портланд се е намерил пред хотела, в който бил отседнал Дерек. Тогава забелязал съпруга ѝ да излиза от страничния вход с жена, за която знаел, че не е Мерин. Любопитен, той ги последвал за кратко. Отивали на вечеря. В „Таверната на Хенри“ в квартал „Перла“.

При тези думи Мерин потреперва отново. „Таверната на Хенри“ е едно от любимите им заведения и когато са в Портланд, с Дерек поне веднъж сядат там. В таверната правят страхотни маргарити с манго. Както и фантастични калмари: панирани с темпура, запържени за секунди и поръсени обилно с чер пипер и морска сол. Сервират ги със сос айоли и халапеньо. Една порция е достатъчна за двама души.

— Какво е накарало твоя човек да отиде в хотела? — Мерин се опитва да не си представя как съпругът ѝ подава в устата на любовницата си пържени калмари. Със сигурност не би поръчал тяхното предястие.

— Разглеждаше телефонните разпечатки на служителя, който е бил арестуван за сбиването в бара — обяснява Кастро. — Тогава е забелязал десетминутно входящо обаждане от хотел „Монако“. Държал под око хотела, когато видял Дерек да излиза с друга жена. Снимал ги и ми прати снимките. — Тя кликва с мишката. — Следата не доведе доникъде, между другото. Оказа се, че зетят на служителя е идвал за мача на „Блейзърс“ и двамата са се уговаряли да се видят. Зетят се е обадил от стаята си.

Нова снимка се появява на екрана. Сега са в ресторанта. Дерек говори, жестикулирайки с ръце. Любовницата се смее. Поръчали са си коктейли. Мерин знае, че Дерек си е поръчал любимото питие — бърбън с лед, а резенчето портокал само го потвърждава. За любовницата — нещо розово, може би ягодово дайкири с малко чадърче.

И си поделят порция шибани калмари.

Изненадващо е колко шокирана се чувства Мерин сега, когато най-накрая е започнала да осъзнава какво се случва, въпреки че някъде дълбоко в себе си тя винаги е знаела. Вече е забелязала някои сигнали. Скоро трябва да празнуват двайсетгодишнината от сватбата си и макар почти всяка вечер Мерин да се упоява с вино, тя е наясно, че нещата са се променили. Не е само фактът, че отдавна не правят секс или че на Дерек все по-често му се налага да работи и нощем. Всъщност, когато той си е у дома, емоционалната дистанция помежду им става все по-голяма и сега е с размерите на цял континент.

— Не ти изпратих имейл снощи, защото първо исках да се поразровя още малко — продължава Кастро. — Предполагам, че ще имаш въпроси.

— От кога? — изграчва Мерин. Гърлото ѝ е сухо и тя жадно допива малката бутилка. Кастро я хвърля в кошчето до бюрото и поставя ново шише пред нея.

— Поне от шест месеца, доколкото разбрах. — Детективката отново пише нещо.

Шест месеца. Шест месеца. Това не е просто безобиден флирт. Това е истинска връзка.

Мерин издишва тежко, когато реалността най-накрая я затиска с цялата си тежест. Къде, по дяволите, е била цели шест месеца, че не е забелязала? А, да. Опитваше се да се справи някак, след като отвлякоха детето ѝ. Такива неща обикновено ангажират цялото внимание на една майка.

Снимката от ресторанта изчезва от екрана и Мерин се подготвя за следващата емоционална рана. Появява се електронна таблица. Списък с обажданията на Дерек. Кастро превърта бързо през страниците, където вече е отбелязала с маркер входящите и изходящите обаждания до другата жена. Линийките са яркожълти. Изглежда, че Дерек и любовницата му се чуват постоянно.

— Телефонните обаждания стигат до шест месеца назад. Мога да проверя и по-ранни записи, но ще трябва да стане по друг начин. Получих достъп до тези, само защото мобилният му план е на твое име.

Мерин не възнамерява да я пита как изобщо се е добрала до тази разпечатка. Още при първата им среща миналата година, тя ѝ бе оставила ясни инструкции.

Търси под дърво и камък. Не оставяй и едно камъче необърнато. Работи по всяка улика, независимо до къде ще те отведе разследването или кой е замесен.

Мерин очакваше, не, тя настояваше за пълна прозрачност. Искаше да знае за всичко, което частният детектив успее да открие.

Кастро беше казала, че може да го направи, но я беше предупредила, че методите ѝ на действие са нетрадиционни. Колкото по-малко Мерин знаеше как си върши работата, толкова по-добре. А след това я беше предупредила, че отговорите невинаги се харесват на клиентите ѝ и понякога животът е по-лесен, ако някои въпроси останат отворени и истината не излезе наяве.

А истината сега е, че съпругът на Мерин, с когото бяха женени от почти двайсет години, прави секс с по-млада жена. Вече поне шест проклети месеца.

Гърлото ѝ е сухо, дращи като шкурка и тя отваря втората бутилка вода.

— Дерек посещаваше фабриката в Портланд всеки месец. Сега вече ходи всяка седмица, понякога остава там с дни. Фирмата му винаги има билети за мачовете на „Блейзърс“ — добавя тя някак тромаво, сякаш обясненията компенсират факта, че съпругът ѝ никога не си е вкъщи. И понеже е мазохист, Мерин пита: — Има ли още снимки?

Кастро кликва отново с мишката и друга снимка изпълва екрана. Дерек, прегърнал другата жена. Двамата се усмихват и Мерин пак е поразена от усещането, че я е виждала някъде. Не е необичайно — тя все пак притежава три салона за красота, които са посещавани от хиляди клиенти, повечето от които жени. Възможно е и любовницата на Дерек да е идвала за подстригване или маникюр. И този път чувството е мимолетно и изчезва още преди Мерин да може да се замисли.

В тези мигове на тотален шок тя не може да възприеме подробностите, свързани с външността на другата жена. Докато гледа снимката ѝ, има чувството, че ще повърне. Не може да продължи да се взира в нея достатъчно дълго, за да реши дали съперницата ѝ е красива, или не, или да разбере какво намира съпругът ѝ у нея. Когато започва да осъзнава какво се случва, вече ѝ се гади и трябва да промени подхода и да се съсредоточи върху Дерек. И тогава единственото, което може да види, е усмивката на съпруга си. Погледът в очите му, когато гледа другата жена. Отдавна не е гледал Мерин така.

От четиристотин осемдесет и шест дни, по-точно.

Снимките са ясни, с хубави цветове и високо качество и нямат нищо общо с черно-белите неясни снимки, които си е представяла. Нищо в тази ситуация не е такова, каквото би трябвало да бъде. По филмите частният детектив, който съобщава новината за изневярата на съпруга, е мъж, преминал през какво ли не, циничен е и винаги е облечен с омачкан костюм, който не му е по мярка, а снимките са отпечатани и доставени в плик. В действителност, частният детектив е жена, приблизително на същата възраст като Мерин, която е наистина привлекателна с тъмносините си дънки и вталеното сако. Не носи халка, но напоследък това не значи нищо. Кастро се взира в годежния пръстен на Мерин — нещо, което и други жени правят често. Преди десет години Дерек ѝ беше подарил нов, по-хубав годежен пръстен с петкаратов диамант ашер. По онова време размерът на пръстена ѝ се беше сторил разумен, защото повечето жени в техния социален кръг носеха подобни или по-големи диаманти. Тук, в малкия офис, с неговите обикновени жълти стени и малки саксии, с малките рибки в малкия аквариум и снимките на Дерек с друга жена на екрана на компютъра, пръстенът изглежда нелепо. Огромен е. Показен. Скъп. Точно каквото Мерин искаше, нали? Всички да знаят колко добре вървят нещата между нея и съпруга ѝ, колко са щастливи заедно и колко — тя мрази тази дума — благословени са двамата?

Мерин се изкушава да свали диамантения пръстен и да го хвърли в аквариума. Очите ѝ парят и тя започва да мига бързо, опитвайки се да спре напиращите сълзи. Взира се пак в снимката на Дерек и любовницата му, а образите се размиват от сълзите ѝ, докато накрая не се превръщат в бъркотия от цветове и форми, които нямат никакъв смисъл.

— Трябва да вдигна — казва Кастро внезапно.

Мерин се извръща от екрана и поглежда детективката, която държи телефона си. Не беше го чула да звъни.

— Ще се върна след минута.

Вратата се затваря след нея. Мерин не я чува да говори в другата стая, където се намира винаги празното бюро на рецепциониста. След няколко секунди осъзнава, че всъщност никой не се обажда. Кастро беше дала на клиентката си пространство и време, през което Мерин да се разпадне на парченца, без да я види някой. Много мило от нейна страна, но Мерин нямаше да се разпада. Поне не все още. Бива я да се преструва. Знае, че може да смачка това чувство на малка топчица и да го забута в дъното на съзнанието си, докато не се прибере вкъщи. Там вече може да рухне и да загуби всякакъв контрол в компанията на хапчетата и виното си.

Мерин беше станала дръзка. Това беше единственото обяснение. Особено след като роди Себастиан след четири трудни инвитро опита. Съдбата ѝ бе дала твърде много — твърде много пари, твърде много успехи, твърде много любов от съпруга и детето ѝ — и Вселената трябваше да коригира дисбаланса, създаден от изобилието в живота ѝ, затова ѝ беше отнела онова, което всъщност означаваше всичко за нея.

Сина ѝ.

Мерин пак започва да усеща, че тялото ѝ изтръпва. Благодарна е за това. От опит знае, че хората могат да търпят силна емоционална болка, докато всичко не започне да им се струва притъпено. Човешкото тяло използва този механизъм, за да се справи с болката, и защото той носи не толкова облекчение, колкото ѝ купува малко време. После болката ще се върне. Мерин ще изпита всяка частичка от нея по-късно и когато това се случи, тя ще я отмие с ксанакс и бутилка Каберне Совиньон, преди да е станало още по-лошо.

Вратата на кабинета се отваря отново.

— Ето ме пак. — Кастро сяда на мястото си.

За първи път Мерин забелязва колко е слаба. Размер 34, може би дори 32. Мерин никога не е била толкова слаба. Дори когато беше на шестнайсет и страдаше от булимия.

Детективката я оглежда внимателно. Мерин знае, че изглежда така, сякаш нищо не се е случило, и се чуди дали Кастро не я осъжда заради това. Иска ѝ се тя да ѝ съчувства, но не и да я съжалява.

И до ден-днешен не умее да се справя с хорското съжаление, особено от жени. От друга страна, жадува за одобрението им. Мерин подозира, че виновна за това е строгата ѝ майка, която до последния си дъх беше безкрайно взискателна към нея.

— Направих малък файл, който може да погледнеш, ако искаш, когато се прибереш у вас. — Кастро написва нещо на клавиатурата. — Току-що ти го изпратих по имейла.

Телефонът на Мерин започва да вибрира няколко секунди по-късно. Вади го от джоба си, за да се увери, че файлът се отваря, натиска иконката и го изтегля.

— Получих го — отвръща.

— Ще бъда откровена. — За първи път, откакто се познават, Кастро изглежда някак притеснена. — Когато вчера получих снимките, не бях сигурна дали въобще да ти ги показвам. Не за това ме нае и дори допусках, че вече си наясно за връзката им. Не исках да влошавам нещата. И бездруго ти се е струпало достатъчно.

— Постъпи правилно — отговаря Мерин. — От самото начало бях напълно откровена с теб и ти казах, че искам да знам всичко, което откриеш. Няма нужда да се чувстваш виновна. Предпочитам да знам. Аз… аз не мога да се справя с още неизвестности.

Кастро си отдъхва.

— Добре, и аз така си помислих.

Мерин забелязва, че детективката си поглежда часовника. Явно това е всичко за днес. Допива втората бутилка вода и посяга към палтото си. Има чувството, че се движи на забавен каданс.

— И още нещо, преди да си тръгнеш — казва Кастро меко. — Може би сега е моментът да помислим как да продължим.

Мерин спира и оставя палтото в скута си.

— Какво имаш предвид? Нищо не се е променило.

— На последната ни среща ти казах, че ще мина по стъпките на цялото разследване, което полицията е провела преди шестнайсет месеца, за да проверим дали не са пропуснали нещо. Не намерихме никой сред близките и познатите ви, който да е подозрителен. Проучих основно всички бивши и настоящи служители на Дерек, бизнес контактите му, както и всичките ти клиенти от последната година, преди да отвлекат Себастиан. Двама независими експерти, които лично наех, проучиха внимателно записа от охранителната камера. Не се натъкнахме на някоя нова следа. Измина повече от година, но не разполагаме с нови улики.

Мерин подозираше какво ще каже частният детектив и се стегна. Сиатълската полиция и ФБР бяха провели изчерпателно издирване веднага след като синът ѝ изчезна. Два часа след отвличането му снимката на Себастиан беше показана по местните медии, а съобщението за изчезнало дете, което беше публикувано във Фейсбук и Туитър, се разпространи мълниеносно. Няколко дни по-късно случаят получи национално внимание и предизвика множество обвинения в елитизъм. Хората се възмущаваха, че властите проявяват специално отношение към случая на семейство Мачадо. Но нито Мерин, нито Дерек биха се извинили. Защо да не използват всички предимства, с които разполагат? Какъв беше смисълът да имат пари и влиятелни приятели, ако те не можеха да им помогнат в подобни ситуации? Бяха отчаяни. Всеки родител би бил.

Кастро я наблюдава внимателно, което кара Мерин да се съсредоточи още повече.

— Не искам да губя нито времето, нито парите ти, но мисля, че настъпи моментът, в който да го кажа — въздъхва тя и поставя ръце в скута си. — Знам, че няма никаква логика и че е безкрайно болезнено и нечестно, но доста често подобни отвличания… просто не са лични.

За бога, Мерин мрази, когато ѝ говорят така. Същото казаха и от полицията. И доктор Чен го каза. Но това не правеше нещата по-лесни. Мисълта, че четиригодишното ѝ дете е било отвлечено, просто защото случайно се е намерило около онзи психопат, въобще не ѝ помага. Но тя не казва нищо от това на Кастро. Успява да събере мислите си. Все пак детективката просто си върши работата.

— Остават още две хиляди и петстотин долара от хонорара, който ми предплати — продължава Кастро. — Разбира се, бих продължила с разследването, но на този етап може би би искала да преосмислиш…

— Не сме приключили — волевият тон на Мерин изненадва и двете. Гърлото ѝ вече не е пресъхнало, а тя отново звучи като себе си — решителна и издаваща нареждания. „Истинска шефка“, както би казала Сейди. — Още сме далеч от това, да сложим край. Искам да продължиш да търсиш.

Двете се споглеждат. Лицето на Кастро е неразгадаемо, но Мерин може да си представи как умът ѝ работи трескаво, опитвайки се да я разгадае. Но тя не казва нищо и след всяка изминала секунда думите на детективката натежават все повече и повече в пространството помежду им.

— Ванеса — започва Мерин, а гласът ѝ трепва на последната сричка. — Ванеса, моля те.

Никога досега не се е обръщала към нея на малко име. Кастро отново се вглежда в пръстена ѝ. Ако сега не е омъжена, то със сигурност някога е била. Мерин го усеща. Сигурно има деца. Мерин усеща и това. Майките разпознават другите майки — издават ги бръчките по лицето, умората, закрилническото чувство и уязвимостта. Мерин се изкушава да ѝ даде проклетия пръстен, само и само да се съгласи да продължи търсенето.

— Знам, че не можеш да ми обещаеш, че разследването ще даде резултати и не съм и очаквала да го направиш. Това, от което имам нужда, е да ми обещаеш, че ще продължиш да даваш всичко от себе си. — Мерин е поела ролята на шефка и говори на детективката така, както би говорила на служителите си. Обръща се към нея като към човек, когото цени високо, но има нужда от малко насърчаване. — Ами изневярата? Коя е жената, която спи със съпруга ми? Какво всъщност иска от него? Дерек не е известна личност, но често се появява в медиите. И двамата се появяваме. Тя би трябвало да знае кои сме и какво сме загубили. Мисля, че си заслужава да се поразровиш в това.

Мерин се навежда напред.

— Знам, че не можеш да отделяш всяка една минута от всеки един ден на моя случай. Знам, че имаш и други клиенти. Но когато можеш, когато имаш малко свободно време… Имам нужда да знам, че някой активно търси сина ми. Ако ти трябват още пари, не е проблем да ти дам.

Гласът на Мерин започва да трепери и тя отново става майката, а не шефката или клиентката. Мрази факта, че може да се чуе как трепери, че звучи така, сякаш губи контрол, че сякаш се моли.

Това е истина.

— Но ако действително мислиш и усещаш, че това е всичко, което можеш да направиш, нямам друг избор — ще потърся друг детектив и ще започна отначало. Моля те, не ме принуждавай да го правя, Ванеса. Моля те.

Мерин не е сигурна, че ще го понесе, ако Кастро ѝ откаже, защото повече няма къде да търси. Миналата година, когато полицията ѝ каза, че са направили всичко по силите си, тя се почувства така опустошена, както когато разбра, че Себастиан е отвлечен.

Мерин знае какви са статистиките относно изчезналите деца. Знае, че повечето са мъртви още през първите часове след изчезването си. Знае го. Ако Кастро спре да издирва Себастиан, това би било равносилно да обяви смъртта му.

А ако той беше мъртъв, същото важеше и за Мерин.

— Ще продължа да търся, докато не ми кажеш да спра, Мерин.

Кастро също използва малкото ѝ име за първи път. Явно е прочела мислите ѝ и Мерин благодари на бога, че срещна тази жена. Ванеса Кастро е правилният човек за този случай. Може би единственият.

— Обещавам ти, ясно? Няма да спра да търся, докато ти не ми кажеш и случаят ще остане приоритет. Не се тревожи за това. Ние винаги ще го търсим. Можеш да разчиташ на мен. С теб съм.

— Благодаря.

Облекчена, Мерин отпуска рамене. Очите ѝ са пълни със сълзи, но тя не си позволява да се разплаче. Изправя се на треперещите си крака и след два опита успява да си облече палтото. Знае, че ще се разплаче, когато влезе в колата — не е проблем, стига да не ревне тук. Взема си довиждане с рибката наум, а тя пък плясва във водата с разноцветната си опашка и се скрива зад едно изкуствено листо.

Кастро я изпраща до вратата, водеща към малката чакалня. Двете се ръкуват. Ръкостискането ѝ е крепко, а усмивката блага. При други обстоятелства, двете сигурно щяха да са приятелки. Кастро е точно този тип жена, който Мерин би поканила на банкета на предприемачките, организиран от комитета, на който тя самата е председателка.

Кастро се поколебава и Мерин разбира, че иска да ѝ каже още нещо. Мерин може просто да си тръгне бързо или да я остави да говори. Решава, че би било невъзпитано, ако ѝ обърне гръб, затова се спира на прага.

— Съжалявам за съпруга ти — казва детективката.

Тя има най-добри намерения, но Мерин се вбесява. Защо ѝ се извинява? Защо жените винаги правят така? Кастро не ѝ каза нещо ужасно, което самата тя е направила, а просто сподели информация, свързана със съпруга на клиентката си и любовницата му. Не тя изневеряваше на Мерин. Дерек го правеше. С двайсет и четири годишна колежанка.

И въпреки това, Ванеса Кастро съжалявала. Може би само иска да утеши Мерин, но, по дяволите, на нея ѝ е писнало все жените да съжаляват за неща, за които не са виновни. Нещо повече, писнало ѝ е самата тя да съжалява за неща, за които няма вина.

Не отговаря на Ванеса Кастро. Друг път ще повдигне темата пак. Вместо това Мерин благодари и си тръгва. Когато стига до стълбището, усеща, че трепери. А когато стига до колата си, е започнала да крещи вътрешно.

Бясна е. Усеща яростта да я облива като горещ восък, покрива я отвътре и постепенно се втвърдява като обвивка около меките, нежни, уязвими и незащитени местенца вътре в нея.

Мерин приветства това усещане. Отдавна не е изпитвала такъв гняв и предпочита да чувства гняв, отколкото тъга. През последните четиристотин осемдесет и шест дни тъгата я е поваляла, уязвявала, обърквала, правила я е по-слаба, карала я е да се примири с неща, които никога не е искала.

Яростта, от друга страна, я зарежда да върши нещо.

Глава 6

Странни неща се случват, когато преминаваш през ужасен период в живота си. Сякаш съзнанието се отделя от тялото и ти преставаш да бъдеш едно цяло. Тялото ти върши всичко онова, което ти е нужно да оцелееш: ядеш, спиш, ходиш до тоалетна, а после пак отначало, докато съзнанието се разделя на малки кутийки, пълни с неща-които-не-ти-е-нужно-да-знаеш и неща-които-можеш-да-преживееш-по-късно-когато-си-с-всичкия-си.

Мерин е живяла като в транс толкова дълго, че гневът, който изпитва сега, я изненадва. Усещането наподобява игличките, които те боцкат, след като изтръпналият ти крайник се събужда за живот. Боцкането е някак болезнено, но приятно, защото ти напомня, че си жив.

Тя изпраща съобщение на Сейди:

Сейди отговаря веднага:

Сейди изпраща и снимка на дъщеря си, Абигейл, облечена с розовото гащеризонче на слончета, което Мерин ѝ е подарила за първия ѝ рожден ден миналия месец. Снимките на момиченцето винаги я карат да се усмихва и тя отвръща с няколко сърчица.

По този път не вали и тя сваля прозорците и вдишва свежия пролетен въздух. Освободила си е целия ден, но единственото, което иска да направи, е да се прибере вкъщи.

Къщата в Капитол Хил не е ужасно голяма и в никакъв случай не може да се нарече имение, но е зашеметяваща. Разполага се върху кръгъл парцел и е около триста и седемдесет квадратни метра. С Дерек я купиха евтино през две хиляди и девета година с намерението да я ремонтират, както и стана. Отделиха цялото нужно време на основния ремонт и промениха всичко от горе до долу, а в това време се преместиха в двустайната си къща в Куин Ан. Към този момент къщата им в Капитол Хил струва малко над пет милиона долара, а тази в Куин Ан, която дават под наем, е около един милион. Не бяха обсъждали дали да я продадат, а такива неща е хубаво да се знаят.

Мерин минава по алеята и спира в гаража. После влиза в къщата през задното антре, което свързва гаража с кухнята. Когато Себастиан живееше тук, в антрето цареше пълна бъркотия. Ботуши, обувки, играчки и суитшърти бяха постоянно пръснати по пода, въпреки че синът им имаше своя закачалка и рафтчета със своето име. Една от нейните клиентки, всъщност същата онази, която му беше ушила пуловера с еленчетата, беше изписала имената им на ръка върху парченца рециклирано дърво.

— Какво пише, мамо? — беше я попитал Себастиан, когато тя поставяше парченцето с неговото име.

Мерин отстъпи назад, за да се полюбува на новата придобивка.

— Името ти, Себастиан.

— Буквите са много смешно изкривени.

— Защото са написани с изискан почерк. — Мерин го вдигна и го целуна по челото. — За твоето изискано местенце. Тук ще закачаш палтото си и ще слагаш другите си неща, нали? Никой друг не може да слага нещата си тук, освен теб.

Тези дни рафтчетата и закачалката са винаги подредени. Мерин прокарва пръсти по палтенцето на Себастиан. Същото, което носеше през онзи съдбовен ден на базара. Тогава я накара да му го носи, защото му беше станало горещо от многото ходене. После тя така и премести палтенцето и гумените ботушки от неговото кътче в антрето. Решение, което терапевтът я беше посъветвал да преосмисли.

— Няма нужда да изхвърляш нищо, Мерин — беше започнал любезно доктор Чен преди няколко месеца. — Но може би би било по-добре за самата теб, ако ги прибереш някъде, където няма да ги виждаш постоянно. Може да прибереш палтото и ботушките му обратно в стаята му. Така ще можеш да ги виждаш всеки път, когато поискаш, вместо да се сблъскваш с тях всеки път, когато влизаш или излизаш от къщи.

— Не се опитвам да започна спор. — Мерин изпитваше раздразнение и нежелание да се съгласи. Нещо повече, това беше първият път, когато се зачуди дали да не спре да ходи на терапия. — Но Себастиан остави зееща празнота в живота ми. Нямам желание просто да местя тази празнота от едно място на друго.

Не може да разбере защо всеки ѝ казва да се примири и да продължи напред, когато единственото, което иска, е да си остане на мястото.

Тя изритва обувките си на една страна и влиза в кухнята, която ухае на чисто. Когато Себастиан беше наоколо, Мерин постоянно готвеше. Напоследък почти не готви, а и Дерек го няма по цели дни, така че няма причина да го прави. Уютният безпорядък на семейния живот ѝ липсва. У тях никога не е било чисто, въпреки че имат домашна помощница, която идва всяка седмица. Себастиан оставяше нещата си където си поиска и когато си поиска. Трохички от солети под масата. Петна от мляко по кухненските столове. Лего и колички на стълбището. Чорапче, чието братче е безследно изчезнало, иззад възглавниците на дивана. През последната година постепенно бяха започнали да разтребват вещите му и да ги връщат на мястото им, а Себастиан вече го нямаше да ги разхвърля. Заради което и на никого не е позволено да мести нищо от антрето или стаята му. Даниела продължава да идва всеки петък, но успява да си свърши работата за рекордно кратко време. Няколко месеца след отвличането на Себастиан, тя беше попитала Мерин притеснено:

— Госпожо Мерин, дали няма да е по-добре, ако идвам веднъж на две седмици? Къщата не е толкова разхвърляна вече.

Мерин не искаше младата жена да загуби половината от приходите си от семейство Мачадо, затова ѝ отговори:

— Не, продължавай да чистиш веднъж седмично. Просто почисти, където е нужно и ако приключиш по-рано, можеш да си ходиш. Ще продължа да ти плащам за цялостното почистване на къщата.

Даниела често работи с безжични слушалки на ушите, за да слуша музика, но понякога и за да разговаря по телефона.

Веднъж, докато почистваше праха от едни рафтове с книги, Мерин я чу да казва на испански:

— Aqui ya no queda much que hacer, me siento mal de haber tomar su dinero.3

Мерин си слага чай в огромна чаша. Качва се в спалнята, сяда на леглото с кралски размер и посяга към лаптопа си — „Макбук Еър“. Досущ като останалата част от къщата, и спалнята им е декорирана от интериорен дизайнер, който беше избрал чаршафите им от бамбук. Понякога Мерин си мисли, че нищо не ѝ пречи да е като някоя богаташка жена от романтичните комедии на Нанси Майърс. Само че в живота ѝ няма нито романтика, нито забава. Никой не се смее. Тя живее в трагедия.

Екранът на лаптопа светва. Мерин се изкушава да влезе в някой от незаконните сайтове, които доктор Чен не одобрява, но все пак се отказва. Има друга задача. Файловете, които Ванеса Кастро ѝ беше изпратила по имейла, съдържат основно снимки и огромен списък с обажданията на Дерек. Кастро е включила и малка бележка в началото на документа:

Мерин много добре знае що за приложение е „Шадоу“. Веднъж по време на една от срещите на групата Саймън спомена, че му се е искало приложението да е съществувало преди дъщеря му да изчезне, защото „Шадоу“ позволява на родителя да чете съобщенията на децата си в реално време, без самите деца да знаят, че някой ги наблюдава. Всяко съобщение, което детето получава или изпраща, се препраща към приложение на телефона на родителите им. Саймън направо получи нервен срив, докато обсъждаше програмата по време на срещата.

— Ако това приложение съществуваше тогава, Бриана щеше да е все още у дома — каза той, вдишвайки дълбоко. — Щеше да ни мрази, че я следим, но щеше да е у дома.

Рекламата на приложението беше адресирана към родителите, защото приложението следеше съобщения само към номера, които са на тяхно име. Децата обикновено имат телефони, но са включени в тарифните планове на родителите си. Преди години, когато още бяха младоженци, Мерин първа си взе мобилен телефон с план, защото първа имаше стабилни доходи и добро кредитно досие. Година по-късно добави и Дерек към плана си и така и не го махна. Не им беше хрумвало да го променят, защото досега не бе имало значение. Което пък означава, че през цялото това време Мерин може да проверява съобщенията и обажданията на съпруга си.

Но защо ѝ трябва да го прави въобще? Тя дори не си прави труда да преглежда собствените си обажданията, освен ако сметката в края на месеца не е твърде висока. Но това така или иначе не се случва, защото тарифният ѝ план включва неограничени интернет, обаждания и съобщения.

Мерин сваля приложението и решава да плати за услугата за един месец. Много по-евтино е да плати за една година, но не може да си представи, че приложението ще ѝ е нужно за повече от няколко седмици. След няколко кратки стъпки то е активирано и ѝ осигурява достъп до номера на Дерек. Пита я дали иска да следи всички съобщения на телефона му, или само тези от определен номер. Трябва ѝ секунда да помисли, но накрая решава, че не ѝ е нужно да следи всичките му съобщения. Дерек ползва телефона по работа и ежемесечно изпраща и получава хиляди съобщения. Тя проверява файла от Кастро и внимателно вписва номера на любовницата му.

И е готова.

Включва известията и изчаква приложението да се синхронизира. Мисли си, че ще я залеят купища съобщения, но после си спомня, че то не може да свали стари съобщения. Разочарована е. Някак ѝ се искаше да провери как е започнала и как се е развивала досега връзката между съпруга ѝ и любовницата му. Вместо това сега трябва да изчака двамата да си разменят нови съобщения. Но ако наистина са били заедно в Портланд тази сутрин, може би ще трябва да почака по-дълго.

Информацията, която Кастро е качила във файла за любовницата на Дерек, е по-малко, отколкото ѝ се иска на Мерин, но пък е логично, имайки предвид, че детективката току-що беше научила за връзката и не е била сигурна дали Мерин би искала да проучи повече. Всъщност файлът е по-скоро кратко обобщение. Има линкове към профилите ѝ в Инстаграм, Снапчат, Фейсбук и Туитър, но пък тя не е много активна в последните две. Според Гугъл карти, адресът ѝ е в жилищна сграда в Университетския район, зона У. Любовницата е преполовила магистърската си степен по изящни изкуства и специализира дизайн на мебели. Завършила е колеж по изящни изкуства в Бойзи, Айдахо. Има котка. Има и съквартирант. Работи като бариста в „Грийн Бийн“.

Казва се Макензи Ли.

Копието от шофьорската ѝ книжка потвърждава, че е на двайсет и четири години, висока сто седемдесет и седем сантиметра, тежи шейсет и един килограма и е с кестенява коса и кафяви очи. Жената на снимката на шофьорската книжка е доста различна от жената на снимката от Портланд. Сега косата ѝ е светлорозова, като захарен памук.

Двайсет и четири годишна, по дяволите! С проклета розова коса. Цялата ситуация можеше да ѝ се стори забавна, ако всичко това не се случваше точно на нея.

Мерин намира и още снимки, които Кастро не ѝ беше показала в офиса. Снимки на Дерек и Макензи от миналата вечер в хотел „Монако“ — бяха дръпнали широко завесите, сякаш не им пукаше кой ще ги види.

Ами лицето ѝ?

Сега, когато си е у дома и няма нужда да се преструва пред никого, Мерин се взира в лицето ѝ, оставяйки се да почувства всяка една емоция, която преминава през нея.

А това, което изпитва, е най-вече омраза. Чиста, неподправена, нажежена до бяло, всепоглъщаща омраза. Мерин мрази Макензи Ли с цялото си същество — с всяка капка сила, която не е посветила на чувството за вина, тъга, депресия и ужас, които изпитва постоянно.

А омразата я кара да се чувства невероятно. Вдъхва ѝ живот, така както никога не си е представяла, че една негативна емоция може.

От извлеченията от номера на Дерек се вижда, че двамата с любовницата му си говорят, когато той не е с Мерин. Цели три дни преди три месеца двамата не са си разменили нито едно съобщение. Мерин проверява къде е бил Дерек по онова време. Двамата имат онлайн семеен календар, в който всеки отбелязва ангажиментите си, за да може другият да знае по всяко време какво се случва. Според същия този календар през тези три дни съпругът ѝ е бил в Ню Йорк, за да привлече инвеститори. Четири дни на срещи с инвеститори в Манхатън.

Мерин отваря браузъра Сафари и проверява профила на Макензи в Инстаграм. Публичен е и без ограничения кой какво може да вижда. Мерин скролва десетки снимки назад, докато най-накрая не намира няколко от същата седмица, когато Дерек е бил в Ню Йорк. И ето ги, прикрити зад филтри е леко размазан фокус, са красноречивите доказателства, че Дерек и любовницата му са ходили заедно в Ню Йорк. Има снимки на Макензи пред Емпайър Стейт Билдинг и Рокфелер Център. Естетична снимка на замразен горещ шоколад в „Серендипити 3“. Чанта на „Долче & Габана“, по която малката точи лиги в „Блумингдейл“. Снимка пред театъра „Ричард Роджърс“, където усмихнато държи два билета за „Хамилтън“.

Проклетият „Хамилтън“. Мерин никога не го е гледала.

Няма снимки на Дерек и любовницата му заедно, но последния ден са снимали от ферибота към Статън Айлънд. На снимката тя се усмихва, бризът развява русата ѝ коса, а на заден фон се извисява Статуята на свободата. Една мъжка ръка я е прегърнала през раменете. Навит до лакътя ръкав от синя риза разкрива руси косъмчета и ролекс.

Дори и без да види часовника, който тя му подари за рождения ден, Мерин пак би разпознала тази ръка навсякъде. Тази ръка беше прегръщала ѝ нея, тази ръка я бе гъделичкала неведнъж, Мерин често бе заспивала върху същата тази ръка и много добре познава допира ѝ. Познава всяко мускулче по нея, знае къде минават вените му, запомнила е усещането от тънките косъмчета по бузата си. Познава миризмата — свежа, мускусна, мъжка — на тази кожа.

На снимката той не носи халката си, а отдолу има следното описание „Първото пътуване до Ню Йорк е в («Долче & Габана») чантата! (Схванахте ли шегата, ха-ха). Благодаря на Лейди Либърти5 и беб.“

Милото? Какво, по дяволите, значи „беб“? Мерин пуска бързо търсене в Гугъл. Според Жаргонния речник това е умалително име. Значи „мило“, „скъпо“, „преди всичко останало“ и никой над трийсет години не го използва. Снимката има над хиляда харесвания и няколко десетки коментара. Всички последователи питат Макензи едно и също — кой е мистериозният мъж? Кой е беб? Тя е отговорила само на един човек, но не с думи, а с изплезена емотиконка.

Кръвта на Мерин закипява, сякаш цялото ѝ тяло е обзето от невидим огън. Усеща колко рязко ѝ става горещо и за секунда се замисля дали пък не е получила топлинен удар. Въпреки това, колкото и странно да звучи, тя намира известно задоволство, че е научила кой се опитва да разруши живота ѝ. В съзнанието ѝ онзи, който ѝ беше отнел Себастиан, няма лице, но жената, която се опитва да ѝ отмъкне съпруга — има.

Телефонът ѝ иззвънява с мелодия, която ѝ е непозната, и Мерин подскача леко. Приложението „Шадоу“. Малката значка за известие до иконката на апликацията подсказва, че има едно ново съобщение. Сърцето на Мерин препуска бясно, докато тя отваря известието, едновременно изплашена какво ще прочете, но и изпитваща непреодолимата нужда да го направи. Тя добавя Макензи към списъка с контакти, така че името ѝ да се появи както е записано в телефона на Дерек. Ако, разбира се, той я е записал с истинското ѝ име.

Мерин издишва. Ето, не беше толкова страшно. По-младата жена можеше да каже нещо от сексуален или вулгарен характер, но не го направи, нали? Въпреки че, реално погледнато, този отговор може да е по-лошият вариант. Съобщението ѝ е от онзи тип, който човек изпраща на… гаджето си, когато му разказва как е минал денят.

Мерин трябва да я види. Много добре знае къде се намира „Грийн Бийн.“ Вземала си е лате от тях. Може да отиде още сега и да се представи на кучката. Да застанат очи в очи. Да направи сцена и да я унижи пред останалите ѝ колеги. А може и да ѝ издере красивите очички.

Естествено, идеята е ужасна. В кръвта на Мерин тече смесица от кофеин и набъбваща ярост, подплатена с адреналин, което пък значи, че сега вероятно не е най-подходящият момент публично да се разкрещи на любовницата на съпруга си. Трябва да изчака Дерек да се прибере, да говори първо с него и да чуе неговата версия. Да разбере какви са чувствата му към това момиче. Може да не е връзка.

Може би е просто секс.

Всеки мъж си има своите нужди, бе казал милият Саймън.

Без да ми се обиждаш, но майната ти, Саймън.

Мерин се вмъква в колата, преди да е успяла да размисли. Дава назад, за да излезе от гаража, и получава съобщение от Сал.

Мерин натиска спирачката, за да може да му отговори набързо.

Глава 7

Кичури розова коса проблясват в момента, в който Мерин влиза в кафенето, но само след секунда изчезват също толкова бързо някъде в задната стаичка, придружени от две торби за боклук.

Кафенето „Грийн Бийн“ е огромно и прилича повече на пъб, който случайно предлага и кафе. Като всяко кафене в зона У, и тук е претъпкано с хора, най-вече студенти, хипстъри и дузина амбициозни писатели, които изглеждат така, сякаш преосмислят житейските си избори. Мерин знае, че не се вписва в нито една от въпросните групички. Токчетата ѝ са твърде високи, палтото ѝ е твърде поръчково, а гримът — повече от безупречен. Прилича на собственичка на първокласен фризьорски салон, чиито клиенти са ексклузивно само звезди и богаташки — тоест, прилича на себе си. И знае, че изглежда добре и че трябва да изглежда добре. Това е единствената бронежилетка, която притежава. Цялото ѝ същество пулсира с равни дози ярост и ужас.

Въздухът е напоен с миризмата на кафе, а от тонколоните, разположени из цялото заведение, се носят кавъри във фолклорен стил само с китари и вокали — на „Нирвана“ и „Пърл Джем“. Мерин разбира защо кафенето е популярно. Макар и просторно, има уютна атмосфера. Масите са с разнообразни форми и размери: може да видиш кръгли маси за шестима, правоъгълни за дванайсет души и малки квадратни за четирима. Няколко дивана са разположени близо до газова камина, която е точно срещу плота, а в другия ъгъл на заведението е издигнат малък подиум със стол, микрофон и тонколона. Още на входа на кафенето е поставена табела, че в петък и събота вечер има жива музика. От същата табела Мерин разбира, че курабийката на деня е с овесени ядки и червени боровинки.

Мерин се нарежда на опашка, която се движи толкова бавно, че ѝ дава достатъчно време да се разубеди и да си тръгне. Сърцето ѝ бие толкова бясно, че става почти болезнено. Дланите ѝ са изпотени. В началото не може да види къде е другата жена, но докато опашката намалява, тя се появява сякаш от нищото — излиза от задната стаичка, където беше изчезнала малко по-рано. Тя е една от трите баристи и се движи бързо зад тезгяха, за да изпълни поръчките на клиентите. Жената е с дълги крайници като на газела, къса начупена на небрежни вълни розова коса и кафява престилка на кръста.

Любовницата на Дерек.

От плът и кръв. Съвсем истинска.

Сякаш след цяла вечност, Мерин пристъпва към тезгяха и почти се надява, че някой друг ще я обслужи. Но не — Макензи подава чиния с бишкоти на клиента пред нея и се обръща към Мерин очаквателно.

Въпреки че Мерин носи високи обувки, Макензи е висока като супермодел, което я кара да се чувства ниска, прегърбена и стара в сравнение с младата любовница на мъжа си.

Всичко е толкова различно на живо!

Мерин лесно можеше да надвие жената, която се усмихваше на екрана на лаптопа ѝ. Но сега, застанали лице в лице, Мерин дори не може да я погледне в очите.

Когато погледите им все пак се срещат, тя се стяга в очакване Макензи да я разпознае, по лицето ѝ да се изпише ужас или смущение, или пък и двете, преди да успее да се овладее. Но изражението на Макензи не се променя и тя се усмихва все така широко. Не се изчервява и не свежда поглед засрамено.

— Какво да ви предложа? — пита тя приветливо.

Мерин понечва да каже: „Искам да спреш да спиш със съпруга ми. Да стоиш настрана от него, курво, иначе ще те убия, разбивачке на семейства“, но остава безмълвна. Вместо това отвръща любезно:

— Голямо ванила лате с двойно соево мляко, без захар. И курабийката на деня.

Макензи изписва някакви букви върху голяма чаша от кафява хартия със златен химикал. Почеркът ѝ е красив и артистичен, а буквите са твърде големи и излизат извън редовете. Въвежда поръчката в компютъра и казва на Мерин колко ще ѝ струва. Мерин ѝ подава десетдоларова банкнота и Макензи ѝ връща ресто, но тя го пуска в бурканчето за бакшиши.

— Ще ви оставим кафето в другия край на плота. Да ви е сладко — казва Макензи и ѝ подава курабийката.

Мерин отстъпва настрани, като стиска хартиената торбичка, в която е топлата курабийка. Всяко движение я кара да се чувства все по-малка, по-незначителна и ненужна. Тази жена спи с мъжа ѝ през последните шест месеца. Докато Мерин скърбеше, самообвиняваше се, тормозеше се и се дрогираше с всякакви лекарства и алкохол, Дерек се е дрогирал с… нея. Шест месеца, а си нямаше никаква идея коя, по дяволите, е Мерин.

Погледите им се срещат отново, когато Макензи ѝ подава кафето няколко минути по-късно. Все още не дава никакви признаци, че я е разпознала, и Мерин си спомня цитат от един от любимите си филми — „Принцесата булка“. Във филма Чудния Макс пита Иниго: „Ако го излекувам, значи ли, че Хъмпърдинк ще страда?“, а Иниго отговаря, че ще претърпи „унижения в изобилие!“

По-рано този цитат я разсмиваше всеки път, когато гледаше „Принцесата булка.“ Мерин си спомня колко се е вълнувала, че един ден, когато Себастиан порасне достатъчно, за да схваща шегите, ще гледат филма заедно. Беше убедена, че и на него ще му хареса много. Но сега не ѝ беше никак смешно. „Унижения в изобилие!“ ѝ се струваше най-подходящото заглавие, ако някога реши да напише мемоарите си.

Тя взема кафето и курабийката и си намира една маса до прозореца, но сяда така, че да е с лице към плота. Включва лаптопа си и на екрана изниква все още отвореният Инстаграм профил на Макензи. Любовницата на мъжа ѝ далеч не е толкова идеална на живо. Бонбоненорозовата ѝ коса, която изглежда лъскава на снимките, в действителност е по-суха и подстригана несиметрично. Дори кестенявите ѝ корени са прораснали. За да се получи точно този нюанс на розовото, тъмната ѝ коса е трябвало да се изсветли до платиненорусо, след което да се добави и пастелното розово. Два изключително увреждащи косата процеса. В салона предлагат терапия за възстановяване на косата и естествения ѝ блясък и ако бяха приятелки, Мерин нямаше да се поколебае да ѝ донесе тестер, за да го пробва.

Но те не са приятелки.

Те са врагове. Смъртни врагове.

За страничния наблюдател Мерин е като всеки друг посетител в кафенето, който пие латето си и работи на лаптопа си. Реалността, разбира се, е съвсем друга. Вместо да работи, Мерин продължава да се взира в снимките на другата жена, която пък се намира само на няколко шибани метра от нея. Ами ако я видят? По дяволите, нека да я видят! Нека някой да посмее да ѝ каже нещо! Човек, който не е преминал през този ад, не би могъл да знае какво е усещането.

Инстаграм профилът на Макензи Ли доброволно предоставя информацията, която липсва в доклада на Кастро. Тя слага хаштагове на всичките си снимки, за да може всички да знаят, че е #художник, #обожавакниги, #обожавачай и че основно пие #крафтбира, когато е навън с приятели. #КотаракътБъфорд, който впрочем е доста мършаво, коткоподобно същество с огромни уши и сълзящи очи, се появява сред снимките ѝ поне веднъж седмично (#осиновинекупувай). Прави си куп селфита, най-често, за да покаже най-новата си #находкаотвтораупотреба или новия цвят на косата си. Разбира се, този егоцентризъм ѝ е простен, защото никога не забравя да добави хаштага #безсрамноселфи, за да покаже на последователите си, че е наясно колко нарцистично е постоянно да публикува свои снимки. Любимото ѝ хоби е #възстановяваненастаримебели, които пребоядисва и препродава във Фейсбук. Също така обожава да #гледаНетфликс. Като цяло явно няма никакъв проблем да споделя и най-обикновените и скучни моменти от живота си с хиляди непознати в интернет. Например, когато един ден се беше събудила #болна и очите ѝ бяха подпухнали и зачервени, тя беше споделила снимката (на която реално изглеждаше ужасно), за да покаже, че е преди всичко #истинска. Нещо, което последователите ѝ явно обожаваха, защото тази снимка имаше почти две хиляди харесвания.

Има над петдесет хиляди последователи. Петдесет хиляди човека, които се интересуват от постовете на Макензи Ли. Профилът на фризьорските салони на Мерин пък има едва двайсет и пет хиляди последователи, но бизнесът ѝ беше донесъл печалба от три милиона долара през изминалата година.

Макензи е олицетворение на всичко, което Мерин мрази у по-младото поколение.

Целият ѝ живот е на показ онлайн, с изключение на женения ѝ любовник. Сигурно я изяжда отвътре, че не може да сподели повече за него с последователите си. Но дали същите тези непознати, които я следваха, щяха да продължат да я харесват, след като разберат що за човек е наистина? Едва ли. Сред снимките в профила ѝ има леки намеци, че си има приятел, но са само това — намеци.

Мерин вдига поглед от лаптопа. С удоволствие би предложила няколко хаштага, които със сигурност описват Макензи още по-добре #разбивачканасемейства, #курва и #златотърсачка като за начало.

Мерин няма апетит, затова бавно отпива от кафето си. Не може да прецени дали е хубаво. Металическият вкус на предателството изпълва цялото ѝ същество и притъпява вкуса на кафето.

Междувременно любовницата на съпруга ѝ е на няколко метра от нея и слага нови салфетки, бъркалки и сметанки. Мерин се напряга и почти забравя да диша, очаквайки Макензи да се обърне към нея и най-накрая да я разпознае. Тя обаче дори не я поглежда. Сякаш Мерин не е там.

Сякаш Мерин не съществува.

Но в същото време Мерин някак си винаги е знаела за съществуването на Макензи. На някакво подсъзнателно ниво тя винаги е била наясно, просто не е искала да си признае. През цялото време любовницата на Дерек е била буквално пред очите ѝ. Мерин осъзнава, че я е виждала в начина, по който съпругът ѝ обръща телефона си настрани, за да не види Мерин с кого си пише. Усещала го е да загатва за Макензи в извиненията му, че трябва да пътува по работа почти два пъти по-често от преди и защо не ѝ пише вече.

Тя винаги е била там и Мерин винаги го е знаела. Но е по-лесно да се преструваш и да живееш в отрицание, отколкото да застанеш лице в лице с истината. Преструвките са твоят щит и броня, които те предпазват, когато си най-уязвим.

Телефонът ѝ иззвънява. Пак е приложението. Секунда по-късно Мерин осъзнава, че приложението ѝ изпраща известие, защото Дерек е отговорил на съобщението на Макензи, и на Мерин ѝ се приисква да повърне.

Мерин успява да зърне широката усмивка, изписана на лицето ѝ. Щастието ѝ, породено от съобщението на Дерек, е като железен юмрук, който е сключил пръсти около сърцето на Мерин и затяга болезнената си захватка малко по-малко.

Дерек трябваше да се прибере тази вечер. Дали Макензи осъзнава, че той трябва да лъже жена си, за да може да е с нея? Дали въобще това я притеснява? А може би точно това я привлича у мъжете — че са женени. Дори Макензи да не знае, че Мерин е неговата съпруга, със сигурност трябва да е наясно, че все пак е женен. Ако беше потърсила повече информация за Дерек в Гугъл, като всеки добросъвестен милениъл, Макензи щеше да намери и краткото му представяне на страницата на фирмата му, където се споменава и Мерин.

Да не говорим и за другото, което щеше да се появи при едно търсене в интернет. Купища статии за изчезналия им син. Преди петнайсет месеца това беше новината на деня. Беше невъзможно човек да напише имената на Мерин и Дерек в търсачката и да не види поне една статия със снимката на отвлеченото им дете.

#лъжкиня. #курва. #разбивачканасемейства. #уличница.

Макензи е скъсила разстоянието помежду им и е на около метър и половина от Мерин. Младата жена разговаря с един от клиентите, който, изглежда, е редовен посетител, и държи в ръка кана, пълна с кафе. На Мерин ѝ хрумва, че може да направи снимка на Макензи и да я изпрати на Дерек. Почти се изкушава да го направи. Няма да има нужда да му казва каква е снимката. Нека да си я гледа, изпълнен с ужас, че жена му е в кафенето. Би било грандиозно!

Но тя няма да го направи.

— Още кафе? — пита по-младата жена.

Гласът на Макензи я връща към реалността и Мерин се стряска, при което тряска капака на лаптопа си, така че сервитьорката да не може да види Инстаграм профила си на екрана му. Настъпва неловко мълчание. Седнала, Мерин се чувства още по-ниска в сравнение с Макензи, която пък ѝ се струва още по-висока и слаба отпреди. През прозореца нахлува мека светлина и озарява чистата и гладка кожа на Макензи. За разлика от първата им среща преди малко, сега Мерин забелязва нежните лунички, деликатно посипани по лицето ѝ. По-младата жена носи бледорозов гланц за устни и спирала за очи. Озарени от златистите слънчеви лъчи, лешниковите ѝ очи изглеждат почти кехлибарени и издължени като на котка. Всичко у нея е някак изпълнено с живот и цветове. Някак екзотично.

Макензи е застанала точно до Мерин и държи каната с кафе, а върху устните ѝ е изписана любезна усмивка. По-възрастната жена се чувства още по-невзрачна и обикновена. Когато погледите им се срещат отново, тя осъзнава, че Макензи няма никаква представа коя е Мерин.

— Ъ… аз си поръчах лате. — Мерин усеща как се изчервява, но ако Макензи въобще го е забелязала, то тя не го показва.

Мерин забива поглед в огромната си картонена чаша, която някак се е оказала празна. От курабийката са останали само трохички, а тя дори не си спомня кога я е изяла. Явно това е станало, докато маниакално се е взирала в профила на Макензи.

— Няма проблем. Всички клиенти на заведението имат право на безплатно кафе. — Макензи вдига каничката очаквателно. — Току-що е приготвено. Специален бленд, средно изпечено. Всички го харесват.

Мерин побутва чашката си напред и усеща как ръцете ѝ треперят. Няма нужда от повече кофеин, но тя така или иначе няма намерение да пие повече.

— Може би съвсем малко.

По-младата жена сякаш изобщо не забелязва неудобството на Мерин, докато ѝ сипва с усмивка от ароматната течност. Мерин го намира за едновременно абсурдно и влудяващо, понеже ѝ е болезнено ясно защо другата жена е толкова щастлива. Знае какви са плановете ѝ за вечерта. Знае, че Макензи си мисли за Дерек.

Приисква ѝ се да скочи, да грабне каната за кафе и да я хвърли по другата жена. Иска да чуе писъците ѝ от болка, когато врялата течност изгаря красивата ѝ кожа. Иска да издере очите ѝ с добре лакираните си нокти, след което да оскубе всичката ѝ коса, за да направи любовницата на мъжа си толкова грозна отвън, колкото е и отвътре. Мерин иска да я съсипе, точно както тя съсипва нея.

Мразя те! Мразя те безкрайно много!

Естествено, не прави нищо от това, а продължава да седи тихо и търпеливо.

— Красив пръстен — Макензи посочва ръката на Мерин. — Ако някога се омъжа, бих искала да ми предложат с такъв.

Това вече е прекалено! Мерин усеща нажежения до бяло гняв, който започва да я обзема, и използва всяка трохичка самообладание, която притежава, за да не удари по-младата жена в щастливото ѝ, усмихнато лице.

Малка курво, която обичаш да разбиваш семейства, стой далеч от съпруга ми, ти мръсна кучко, ще те убия, ще взема проклетата кана за кафе от ръцете ти и ще я размажа върху лицето ти, за да смъкна кожата ти с парчетата стъкло…

Но мислите са си мисли и когато Мерин идва на себе си, Макензи вече се отдалечава бавно с каничката в ръка. За да я нарани наистина, Мерин трябва да изтича след нея, но никога не би го направила. Не е такъв човек. Тя е твърде добре възпитана и знае, че публичното унижение на любовницата ще се превърне в публично унижение за нея самата.

„Унижения в изобилие!“

Шпионското приложение иззвънява отново. Макензи току-що е изпратила снимка на Дерек. Без да я отвори, Мерин не може да види добре от нотификацията какво точно съдържа съобщението, но лесно може да различи, че е снимка на човек. Дъхът ѝ секва, чудейки се дали Макензи не му е пратила снимка на нея самата, на жена му, точно както тя самата се колебаеше преди малко.

Но снимката не е на Мерин. Това е селфи, на което Макензи е гола. Чисто гола, снимана от главата до коленете.

Мерин отваря снимката и я увеличава.

Макензи току-що е излязла от банята. Огледалото е замъглено, като само малка част от стъклото е забърсана с ръка, така че да се виждат плоският ѝ корем и пъпът. Бледорозовите ѝ зърна също са в кадър, както и татуировката ѝ на цветя, която се спуска от гърдите до бедрото ѝ. Мерин не знае, че Макензи има татуировка. Или не се е вглеждала достатъчно внимателно в снимките, които другата жена е качила в Инстаграм, или явно се опитва да ги скрие от последователите си. На всичкото отгоре Макензи няма никакво окосмяване, никъде.

Двете изчакват отговора на Дерек. Макензи се върти покрай машината за капучино с телефона в ръка, докато не се приближава клиент и тя е принудена да го обслужи.

Голо селфи? Наистина ли? Да не би да си ги прави предварително и да си ги пази, за да може да ги изпрати в най-подходящите моменти?

#мразяте.

Приложението пак звънва. Макензи все още е заета с клиента и не може да провери телефона си, което значи, че Мерин първа ще прочете отговора на съпруга си.

Мерин ще я убие.

Глава 8

Няколко часа по-късно тя вече е при Сал.

— Знам един човек — казва той. — Занимава се с такива неща и услугите му струват страшно скъпо, но ще свърши работа. Искаш ли да ви свържа?

Сал Палермо не е сигурен дали Мерин се е пошегувала по-рано, но той винаги е готов да я подкрепи. Разбира я. На пръв поглед изглежда сякаш двамата нямат нищо общо. Той е бивш затворник, който от време на време пласира дрога (готов е във всеки момент да ти продаде оксикодон, викодин и три различни вида трева) и притежава малък бар. Преди много време, още в колежа, двамата с Мерин бяха излизали за около година. Повече от двайсет години по-късно те все още са най-добри приятели. Сал е мъжът, когото тя винаги е обичала, но в когото не е влюбена. На двайсет и една обаче Мерин не искаше да разбие сърцето му.

— Шегувам се, разбира се — отвръща тя.

— Аз не.

Думите му я карат да се засмее. Звук, който не е чувал сякаш от цяла вечност. Чашата ѝ, която съвсем доскоро бе пълна с Амарето Сауър, сега е празна и Мерин я побутва към него, за да я напълни отново. Амарето Сауър — същият коктейл, който пиеше, докато излизаха заедно, и който напоследък ѝ приготвя само Сал. Пред други хора тя винаги избира червено вино.

— Още едно — казва Мерин.

„Барът на Сал“ — разбира се, че ще го нарече така — е сумрачен и долнопробен. Намира се близо до стадиона и е популярен по две причини — евтината бира, която се сервира, когато има мачове, и пържените картофи с пармезан и чесън. Преди се наричаше „Задният двор на Фред“ и когато бяха в колежа, Мерин, Сал и всички техни колеги идваха да пият през уикендите, защото Фред никога не им искаше лични карти и се отнасяше към тях така, сякаш наистина са му на гости в задния му двор. Само че една неделя Фред получи сърдечен удар и умря.

Бащата на Сал също почина три месеца по-късно. По това време наследниците на Фред бяха успели съвсем да закопаят мястото, което бързо губеше клиентелата си. След погребението на баща му Мерин и група приятели заведоха Сал в бара и след няколко шота с текила и бира Сал предложи на синовете на Фред да купи заведението от тях. Първоначално не го взеха сериозно и дори се поизнервиха на пиянската увереност на някакво си колежанче. В отговор, Сал им сподели, че е наследил малка сума пари, която би му позволила да купи бара веднага.

Седмица по-късно сделката беше сключена и Сал прекъсна семестъра. Това не изненада никого, защото оценките му не бяха никак впечатляващи. Все пак второто, което Сал ненавиждаше най-много след баща си, беше ученето. Сал-старши, който беше винар, обучен от собствения си баща, дядото на Сал, в Италия в изкуството да прави вино, щеше да се обърне в гроба, ако разбереше, че единственият му син е изоставил семейната винарна и бизнес, за да си купи някакъв си бар. Щеше да го намрази.

По онова време цялата постъпка на Сал им се беше сторила доста радикална. Младеж на двайсет и една години прекъсва следването и си купува бара, в който досега се е напивал с колегите си след изпити. От друга страна, едва ли беше кой знае колко по-радикално от брака на Мерин с Дерек, който пък сключиха веднага след като тя завърши. Онези спонтанни, променящи живота ти решения, се вземат много по-лесно, когато си млад, безстрашен и нямаш какво да губиш. За щастие се оказа, че Сал е доста умел бизнесмен, защото неговият бар продължаваше да съществува и да е на печалба, докато много други, които бяха изникнали през годините, фалираха.

Технически, Мерин и Сал все още излизаха, когато той купи бара — решение, което тя твърдо не подкрепяше. Мерин мислеше, че това е една от поредните му безумни идеи и настояваше, че той трябва да завърши образованието си. Това, разбира се, доведе до множество кавги, но в интерес на истината, двамата постоянно се караха. Връзката им беше изпълнена точно с две неща — секс и спорове. Сексът беше невероятен, но караниците — не толкова.

Затова и беше по-добре да си останат само приятели.

— Ако я убия, мислиш ли, че ще оцелея в затвора? — пита тя Сал. — Според мен, ще се справя. Все пак съм корава кучка. Сигурно ще започна да командоря всички. — Тя изпива втория коктейл на един дъх и побутва чашата към него. — Още едно.

Сал я гледа продължително. Мерин е наясно, че не е никак доволен от ситуацията или държанието ѝ, и още по-малко от скоростта, с която пресушава чашата си. Виждал я е точно такава — на ръба да откачи, загубила всякакъв самоконтрол, но за първи път я вижда такава пред други хора и това го притеснява.

— Няма да карам, успокой се. — Тя завърта очи.

Същото каза още когато влезе преди малко. Уведоми го, че ще си поръча Юбер и че има нужда от един, или пък защо не пет, коктейла. По това време Сал дори не подозираше, че нещо не е наред и просто си помисли, че колата ѝ пак е на ремонт.

Защото това беше напълно нормално. Преди три години Дерек я изненада с порше „Кайен турбо“ за четиридесетия ѝ рожден ден, и оттогава колата влизаше в сервиз по-често, отколкото самата Мерин беше ходила на лекар. Тя едновременно обожаваше и мразеше поршето. Беше повече от развълнувана, когато отвори вратата и видя бялата кола с огромна червена панделка, паркирана на алеята пред тях. Няколко съседи бяха излезли да проверят откъде идват въодушевените викове, но предвид квартала, в който Мерин и Дерек живееха, едва ли бяха впечатлени. Няколко месеца по-рано някой беше получил подобен подарък, поднесен по съвсем същия начин.

От своя страна, Мерин пък научи две неща през онзи ден. Първо, автокъщата си задържаше панделката, защото е съвсем логично, че никой няма нужда от огромна червена панделка, чиято единствена функция е да подчертае скъпия подарък. Освен това подобни панделки бяха скъпи и продавачът си ги искаше обратно след доставката на колата. Второ, няма такова нещо като да „подариш“ кола на някого. Дерек не беше отскочил до автокъщата, за да брои шестцифрена сума за поршето, а го беше взел на изплащане за четири години на нейно име. Беше записал колата като бизнес разход, за да не плащат ДДС за покупка, чиято стойност ще намалее с годините. Това не значеше, че не е направил нищо за Мерин, разбира се. Беше платил депозита, останалите данъци, оправи документите и дори избра цвета. Знаеше отлично, че Мерин ще се влюби в перленобелия цвят, и се оказа прав.

Така правят богаташите. Ако успеят да вземат заем за нещо, го правят. Най-важното е да имат стабилен приток на пари в сметката си, защото заемът е просто цифра на парче хартия. Което е и причината Мерин да изпитва смесени чувства към колата — в нейните очи е като полуподарък. Това не им попречи да си направят сладка снимка пред новата ѝ придобивка. Помолиха една съседка да ги снима как позират като претенциозни глупаци пред капака на поршето, докато Дерек я целува по бузата. Снимката се беше превърнала в най-харесваната на Фейсбук страницата ѝ през онази година.

Часът е два. Следобед. Трябваше да се е прибрала след посещението си в кафенето по-рано тази сутрин, но реши да покара известно време без посока, за да изчисти съзнанието си. И Мерин осъзна, че започва да мисли все по-страшни и страшни неща. Вместо тези опасни мисли да я притеснят обаче, за свое учудване установи, че ги намира за утешаващи.

Мерин си представя как Макензи Ли един ден просто изчезва.

Започваше и да го иска.

— Не мога да повярвам, че си ходила в кафенето ѝ. Като някоя преследвачка — казва Сал.

— Кафенето не е нейно. Тя просто работи в „Грийн Бийн“. — Мерин почуква с нокти по чашата си, за да му напомни, че все още не ѝ е налял. — Ако искаш, може да отидем още сега, за да я видиш и ти.

— Мамка му, няма нужда. — Шокът, изписал се на лицето му, я изненадва. — Ние няма да ходим там повече, нито пък ти. Никога повече. Разбрахме ли се? Стой настрана от нея. Не ѝ говори. Не я търси. За да решим проблема ти, най-напред трябва да разберем какъв точно е. Или в твоя случай — кой. Защото вината е изцяло на онази змия, онзи предател, за когото си се омъжила. Ако искаш да убиваш някого, убий него.

Мерин го слуша, но не го чува. Един остър поглед и поредното почукване по чашата най-накрая постигат желания резултат. Сал въздъхва и ѝ налива още един коктейл.

Мерин често се улавя, че се чуди как биха се развили нещата с тях двамата, ако не беше срещнала Дерек. Спомняше си, че не беше никак лесно да е със Сал. Тежкото му детство и неразрешените травми го преследваха цял живот. Макар че нито едно от двете нямаше да я накара да скъса с него, но тя не можеше да преглътне липсата на цел в живота му. Отношенията им бяха изпълнени и с хубави, и лоши моменти, но той нямаше никакви цели. Сал мразеше университета и плановете му не се простираха отвъд това да реши какво да прави следващия уикенд. За него всичко беше неясно, което пък, от своя страна, подлудяваше Мерин.

След смъртта на баща му и покупката на бара, двамата се бяха скарали жестоко и решиха да скъсат по взаимно съгласие. Не беше първата им огромна кавга или първата им раздяла, но по онова време Сал преминаваше през наистина много тежък период. Мерин пък имаше нужда от пространство.

И така, един ден взе спонтанното решение да отиде на Кабо Сан Лукас с група приятелки, където срещна и Дерек. Двамата вече се познаваха, защото той беше приятел на неин приятел и помежду им бяха прехвърчали искри и преди това, но по онова време Мерин си имаше гадже. Този път, технически погледнато, беше необвързана, а Сал и тревогите му бяха останали на три хиляди километра зад гърба ѝ.

Усещането най-накрая да бъде с някого, с когото се чувства в синхрон, беше неописуемо. Дерек беше също толкова амбициозен, колкото нея, и имаше съвсем ясна представа какъв живот иска за себе си. Това, което я беше привлякло у него, беше целенасочеността, с която искаше да преследва целите си.

Няколко дни по-късно Мерин вече знаеше, че Дерек е единственият за нея. Чувстваше го по начин, какъвто не беше изпитвала със Сал. След като се върна от Кабо Сан Лукас, Сал се опита да я накара да се съберат отново, както бяха правили безброй пъти преди това, но сега не се получи.

— Срещнах някого — каза му Мерин.

Беше се прибрала късно вечерта и дрехите ѝ бяха още в куфара, но Сал настоя да се видят у тях. В отговор тя пък му предложи да се срещнат в любимата им денонощна закусвалня. „Франкенщайн“ се намираше на три пресечки от апартамента, в който Мерин живееше с другите си две съквартирантки. Когато най-накрая се появи в заведението, косата ѝ още беше мокра след душа, който си взе веднага щом се прибра. Както винаги, Сал много добре знаеше какво обича и вече ѝ беше поръчал любимото ястие: яйца, хаш браун, бекон и ръжени препечени филийки.

— Срещнала си някого? Кого? — попита я той.

И Мерин му разказа за Дерек.

— Имала си малка закачка — намръщи се Сал. — Само при мисълта, че си била с друг, ми се повдига, но съм наясно, че не мога да ти се сърдя, защото технически бяхме скъсали. Което не значи, че не може да ме боли, нали?

— Съжалявам — отвърна тя, въпреки че не съжаляваше изобщо. Всичко беше приключило в момента, в който целуна Дерек.

— Тогава го разкарай и се върни при мен. — Сал сграбчи ръката ѝ. — Мер, та това сме аз и ти. За мен не съществува друга, освен теб. Може да оправим нещата. Знам, че не бях на себе си, след като… след като баща ми почина, но всичко ще се нареди. Аз ще бъда по-добър мъж за теб.

— Съжалявам — повтори тя, стисна ръката му и после я пусна. — Искам да си останем приятели. Двамата искаме различни неща в живота. Ти си имаш бар, а аз Дерек. Дипломирането ни е след няколко месеца и всичко е… различно. И може би така е трябвало да стане. Може би така е било писано.

Отношенията ѝ с Дерек се бяха развили светкавично бързо, но когато знаеш, че един човек е Единственият… просто го знаеш. Дерек беше любовта на живота ѝ, а не Сал. Сал никога нямаше да ѝ пасне напълно, заради причини, които самата тя не можеше да си обясни. Онази искра, която трябваше да се зароди помежду им по онова време, не съществуваше.

Поне за нея.

След раздялата Сал беше съкрушен. Почувства се предаден и изоставен. Отне му много време, преди да може да ѝ бъде просто приятел. Целият преход от романтични в приятелски отношения беше труден, но невероятното доверие помежду им, им беше помогнало изключително много. Той ѝ вярваше безрезервно, както и тя на него. Напоследък Мерин дори беше започнала да осъзнава, че доверието е много по-ценно от любовта. Любовта е непредвидима и от нея боли. Доверието е нещо, на което може да се опре и разчита. Като Сал.

Той така и никога не хареса Дерек. От самото начало до ден-днешен Сал просто не го харесва. В началото Мерин мислеше, че е защото именно Дерек зае мястото на Сал, но с времето стана ясно, че двамата просто не се разбират. Нещо повече, тя не можеше да направи нищо, за да ги накара да се харесват, понеже характерите им са коренно различни. Дерек е харизматичен и Мерин може да го запознае с всекиго и да го заведе навсякъде. Сал е недодялан и някак винаги успява да обиди някого. Дерек обожава да е център на вниманието, особено на работа, заради което и с удоволствие е лицето на компанията си и винаги, когато се налага, дава интервюта. Преди години Сал и барът му бяха отличени в „Странникът“, но на Сал никак не му допадна фактът, че служителите му изрязаха статията и я окачиха на стената. Единствената причина, заради която я остави, беше, защото се харесваше на клиентите.

За нейно щастие нито Дерек, нито Сал я бяха принудили да избира един от двамата. Така или иначе те се виждат рядко, а когато се случи да се озоват на едно и също място, се държат учтиво един с друг. Ако се налага, обикновено предпочитат да си говорят за спорт, което им дава около час време, което да убият в присъствието на другия. Иначе казано, двамата се държат прилично заради нея.

Дерек е любовта на живота ѝ, но ако трябва да е честна, Сал е човекът, с когото се чувства най-истинска. Пред него Мерин няма нужда да се преструва. За разлика от старите ѝ приятели той не я изостави, когато тя забогатя и си купи по-голяма къща в по-богаташки квартал. Не я заряза, защото тя преуспя. И за разлика от новите ѝ приятели, той не я гледа отвисоко заради миналото ѝ, задето тя (и Дерек) са натрупали сами състоянието си, задето участва в благотворителни комитети, макар че от техническа гледна точка е „новобогаташка“. Пред Сал може да бъде изцяло себе си — дори и с недостатъците. С него не е нужно постоянно да се преструва, че може да се справи със ситуацията или знае как да го направи. Всъщност Мерин разчита на емоционалната му подкрепа много повече, отколкото трябва. Но кой би си представил, че няма да намери любов и сигурност у един и същи човек?

В бара не е останал почти никой. Мерин продължава да се взира в питието си, докато Сал говори с една от служителките. Досега не я е виждала, което значи, че вероятно я е назначил през последните няколко месеца, в които Мерин не беше идвала в бара. По-рано, преди да се върне на работа, тя идваше редовно тук, но следобед и преди да нахлуят тълпите по време на промоциите на алкохол.

Сал сигурно спи с нея. Тя е точно негов тип — с тъмна коса, заоблено дупе в твърде тесни джинси и с тениска с дълбоко деколте, която изтъква предимствата, които сутиенът ѝ бездруго подчертава. Мерин осъзнава, че момичето ѝ напомня на нея самата преди години, още когато не бе развила усета си за стил. Служителката често ѝ хвърля въпросителни погледи, вероятно чудейки се коя е. На Мерин ѝ се иска да ѝ каже, че няма от какво да се страхува. Тя не краде чужди мъже, въпреки че се чувства поласкана от факта, че все още може да накара друга жена да ревнува.

Така или иначе връзката им със Сал няма да издържи повече от три месеца. Никоя от връзките му не успява. Двамата няма да останат приятели, защото разделите винаги са грозни. Доколкото знае, Мерин е единствената бивша, с която Сал поддържа приятелски отношения.

Съвсем скоро пред нея се материализират три Амарето Сауър, придружени от огромна купа с пържени картофки, гарнирани с пресен чесън, пармезан и трюфелово масло. Тя се усмихва при вида на коктейлите. Сал е наясно, че е решена да се напие и може да го направи или в бара, или някъде другаде. Също така е наясно, че тя има нужда от храна, а картофките са невероятно вкусни.

— Виждаш ли ги тези? — Сал посочва драматично трите коктейла, подредени внимателно един до друг. — Изпиваш ги и приключваш с пиенето за тази вечер.

Той сяда на стола до нея и тя кимва в отговор. Трите питиета ще са достатъчни да се напие толкова, че да не може да ходи, но Мерин знае, че си имат цена. В случая цената е да продължи разговора със Сал от преди малко. Той грабва едно картофче от купата и я пита:

— И какво смяташ да правиш? Освен да се напиеш, разбира се. Кога последно спа? Имаш ли нужда от золпидем, защото имам малко в задната стая. Имам и лоразепам, а може би малко старомодна трева няма да ти се отрази зле. Имам и такива, каквито можеш да хапнеш, и приличат на желирани мечета…

— Изтощена съм и знам, че изглеждам ужасно. Спри да ми пробутваш дрога.

Той я потупва леко по ръката:

— Дори и в най-ужасния ден от живота си не изглеждаше толкова зле. Да не би нещата да са се променили и днес да е станал най-лошият ден от живота ти?

Не ѝ е нужно да се замисля, когато отсича с едно кратко „не“. Най-ужасният ден от живота ѝ е отпреди точно четиристотин осемдесет и шест дни. Нищо, което е преживяла или ще преживее след това, не може да се сравни с онзи ден. Нищо… докато не ѝ се обадят, за да ѝ кажат лошата новина, която никога не иска да ѝ се налага да чува.

— Тогава се стегни, сладкишче — казва Сал, при което тя се засмива.

Точно ефектът, който той търсеше.

— Трябва да го напуснеш. — Тя не смее да го погледне в очите, когато продължава. — Точно така, трябва. Той въобще познава ли те? Знае ли коя си?

Сал не мигва, но думите му се изливат върху нея като мръсна вода. Мерин поклаща глава. Ще ѝ е по-лесно да води този разговор, ако не среща погледа му, заради което се вторачва в телевизора. В същия момент някакъв играч с червен екип е избутан от друг с бял и крещи, че има фал.

— Как разбра?

— Кастро ми каза. Мислеше, че е попаднала на следа, но разкри всичко съвсем случайно.

— Частната детективка? Тя продължава да се рови и да разследва? — Сал едва не се задавя с поредното картофче.

— Бях ти казала, че не.

— Не, не си. Каза, че си я наела за около месец, но това беше преди година, а и оттогава не си я споменавала, затова просто предположих… Мамка му.

— Какъв е проблемът и защо това ти пречи толкова?

— Не ми пречи. Притеснява ме. Имам чувството, че ти…

— Какво аз? Хайде де, изплюй камъчето.

Той отвръща поглед и прехапва устна. Мерин обхваща брадичката му и го принуждава да я погледне.

— Кажи.

— Имам чувството, че ти си застинала в онзи момент, когато Себастиан изчезна, и нищо не се е променило оттогава. Не си мръднала нито сантиметър напред. Ти просто… си стоиш на едно място.

Тя разтваря пръстите си и го пуска.

— Звучиш точно като терапевта ми. — Четвъртият коктейл започва да развързва езика ѝ. — И с теб ли ще се наложи да скъсам?

— Спряла си да ходиш при доктор Чен?

— Не и официално, но той също твърди, че съм „застинала“.

— А какво мисли Дерек по въпроса?

— Откога пък те интересува какво мисли Дерек?

— По принцип не ме интересува. Но теб те нямаше, Мер, не го видя миналата година след… след онази случка.

Започва да осъзнава, че никой не иска да използва думата „самоубийство“. Хората са готови да я заменят с всеки друг синоним, за който могат да се сетят, но не биха използвали точно тази дума. Например, едно от нещата, които казваха, е, че се е опитала да се нарани или че „не е била на себе си“.

Мерин се беше опитала да се самоубие. Щом тя можеше да го признае пред себе си, защо другите не можеха?

— Никога не го бях виждал толкова изплашен.

Сал продължава да дъвче картофче и сякаш говори повече на себе си, отколкото на нея. Едно малко парченце чесън остава на устната му и Мерин се пресяга да го махне.

— Беше убеден, че ще те загуби. Приличаше на тотална развалина. Не си му казала, че си спряла да ходиш на терапия, нали?

— В своя защита ще кажа, че днес за първи път отмених часа си, без да си запиша нов. Може и да продължа, не съм сигурна.

Сал я поглежда изучаващо.

— Кое е различното този път?

Този път. Сал няма предвид терапията, а изневярата. Защото, разбира се, имаше и „друг път“ преди много време.

— Тя е на двайсет и четири и се виждат вече шест месеца — отвръща Мерин.

— Мааамка му — ругае Сал провлачено, което допълнително я убеждава, че нещата са толкова ужасни, колкото си е мислила.

Мааамка му. Той си взема още едно картофче и започва да дъвче ожесточено. Това невинно действие я кара да се почувства малко по-добре. Истински приятел е този, който е готов да яде с теб, колкото е нужно, докато ти преминаваш през ужасния период, който те кара да ядеш толкова много. Мерин посяга към телефона си и му показва голата снимка.

— И има розова коса.

Сал взема телефона от ръката ѝ и се вглежда внимателно в снимката. Очите му се разширяват едва доловимо, а челюстта му се стяга и това кара Мерин да си мисли, че е ядосан. Вместо това той се подсмихва.

— Нещо смешно ли видя? Цялата ситуация смешна ли ти се струва? — тросва се тя.

— Извинявай. — Сал потиска поредната доза смях и ѝ връща телефона. — Просто… косата, татуировките… Той сякаш излиза с жена, която е тоталната ти противоположност.

— Тя е красива.

Сал махва с ръка:

— Ти също. Но не това е важното. Въобще не е най-важното.

— Спри да се усмихваш, не му е мястото.

— Не, не е — отвръща той и усмивката му изчезва. Сал поставя ръце върху раменете ѝ и я разтърсва. — Тогава защо си тук? Защо вече не си при адвокат, за да подготвиш документите за развода и да прекратиш този разпадащ се брак?

Мерин не отговаря, защото самата тя не знае как да отговори. Все още не е осмислила какво изпитва днес.

Смешно… не, направо е страшно колко много може да се промени животът ти само за една минута. В един момент имаш син, а в следващия нямаш. В един момент съпругът ти е верен, а в следващия чука двайсет и четири годишна колежанка, а ти се чудиш дали най-добрият ти приятел познава някого, който може да я пречука. Защото, ако някой познава такъв човек, то това би било Сал. Той я потупва по коляното:

— Време е да съставим план и аз ще ти помогна. Можеш да спиш у нас за няколко дни, докато решиш какво да правиш. Имам втори чифт ключове за апартамента, които ще ти дам, а и чаршафите са изпрани наскоро. Ще си имаш и собствена баня.

— Престани! Не мога да мисля толкова напред в бъдещето.

— Той е кретен.

— Този кретен ми е съпруг.

— Той е лъжец, който ти изневерява.

— Лъже ме единствено за изневерите си.

— Поне доколкото знаеш. Спри да го защитаваш.

— Той е бащата на Себастиан.

— И? Това не е достатъчно. — Гласът на Сал е пропит с болка. — Не можеш да продължаваш да използваш сина си като извинение.

— Все още го обичам.

— И какво от това?

Сал избухва и няколко клиенти се обръщат към тях. Новата сервитьорка ги наблюдава внимателно от другия край на бара, а по лицето ѝ ясно са изписани подозрение и загриженост. Сигурно отстрани изглежда, че двамата със Сал се карат като двойка, че седят твърде близо един до друг, а разговорът им е твърде емоционален и разгорещен.

— Докъде те е докарала любовта? Мен ако питаш, Мер, любовта е надценена. Мамка ѝ на любовта. Трябва да сме с хора, които харесваме и на които вярваме.

— Тоест, да сме като теб? Да спим с новата сервитьорка? — Мерин забива поглед в другата жена и повдига вежда.

Сал се обляга назад, изненадан, че е успяла да разбере. Но как иначе? Тя познава Сал.

— Харесваш я, така ли? Което пък ще продължи максимум няколко месеца, докато тя не реши да напусне, защото ще е неудобно да работи тук, докато ти излизаш с новата ѝ заместничка. Една огорчена жена те дели от дело за сексуален тормоз на работното място, приятелю. Какво знаеш ти за брака, за обети или връзки?

Мерин видимо се свива и се отпуска на стола си. Съжалява за думите си. Беше много по-остра и груба, отколкото възнамеряваше, а Сал не заслужава такова отношение, защото просто се опитва да ѝ помогне. Под грубата му външност се крие чувствителна душа. Той така и не се беше оженил, няма деца и не заслужава тя да рови в раната му.

— Извинявай. — Мерин поема ръката му и той не я отдръпва, а няколко секунди по-късно я стиска леко в отговор. Благодарна е, че му минава толкова бързо, колкото и е лесно да го нараниш. — Ужасна кучка съм. Не трябваше да ти говоря така, защото ти се ядосах. А и преди си ми го казвал.

— Да, и тайно се надявах, че един ден ще ме послушаш.

Онзи ден, когато я беше помолил да се върне при него, а тя му бе казала за Дерек, изражението му беше същото както сега. Тогава пак я гледаше с големите си очи, изпълнени с молба.

— Ти винаги си била прекалено добра за него, Мер, и не мога да понеса, че не го разбираш. И друг път ти е причинявал болка, но ти не направи нищо и той знае, че може да го направи пак.

— Еха, благодаря много, Сал! — Тя пусна ръката му. — Точно така, обвинявай жертвата! Значи вината, че ми изневерява, е моя?

— Не! — Сал удря с юмрук по бара. — Но е твоя вината, че въпреки това оставаш при него. Първия път, когато ти изневери, ти беше бременна. Кой изневерява на бременна жена, по дяволите? Но ти все пак остана с него. Роди Себастиан и сега кръгът се затваря отново. Стига, Мер. Кой знае колко още други е имало. Други, за които не знаеш и никога няма да научиш.

Откровеността му я удря като чук. Сериозна травма с тъп предмет право в сърцето. Без извъртания. Без излишни думи.

— Все още сме женени. — Гласът ѝ е тих. — Дадох обет.

— Както и той! — изревава Сал.

Стряска я, защото той рядко е толкова ядосан. Мерин все още се взира в огледалото зад бара и вижда клиенти да се извръщат към тях. Погледът на сервитьорката говори, че ако ѝ се удаде възможност, ще я разкъса на парчета. Тя дори не познава Мерин, но вече я мрази, защото е разстроила Сал.

— Няма нужда да стоиш в този разпадащ се брак, за да се самонаказваш заради Себастиан, Мер. Разбираш ли? Нито едно от двете не е по твоя вина. Нито пък Хавана. Престани с това мислене!

Сал няма предвид столицата на Куба. Всички най-добри приятели си имат кодови имена и думи, а Хавана беше тяхното име за продавачката от „Нордстром“, която се казваше Кармен и беше с кубански корени. Това беше жената, с която Дерек спеше, докато Мерин беше бременна със Себастиан.

След четири опита инвитро това беше първата ѝ бременност, в която не беше пометнала през първите дванайсет седмици. Мерин беше едновременно извън себе си от радост, но и ужасена.

Дерек се беше заклел, че се е случило веднъж. По някаква странна ирония Сал беше този, който ѝ каза. Бил на среща в някакъв ресторант и седял до прозореца, когато видял Дерек да върви ръка за ръка с жена, която не била Мерин. Разбира се, най-добрият ѝ приятел ѝ беше казал още на следващата сутрин, но тя настоя, че или се е объркал, или не е било Дерек, или Сал не е видял това, което си мисли, че е видял. Скараха се и Сал я обвини, че нарочно си затваря очите, а тя го обвини, че се опитва да създаде напрежение между нея и съпруга ѝ, защото никога не го е харесвал.

Два дни по-късно една продавачка от „Нордстром“ се обади на Дерек, за да му съобщи, че обувките „Ферагамо“, които е поръчал, са пристигнали. Акаунтът на Дерек в онлайн магазина на „Нордстром“ най-вероятно е бил свързан с нейния телефонен номер и жената не бе разбрала, че му оставя гласово съобщение на номера на съпругата му. По онова време гласовата ѝ поща беше съвсем стандартна и само споменаваше номера ѝ. Мерин изслуша съобщението два пъти, защото не можеше да повярва на ушите си.

„Хей, Дерек, Кармен е. Получихме обувките «Ферагамо», които търсеше. Довечера аз затварям магазина, ако решиш да се отбиеш… Ако все пак го направиш, може и да грабнем по едно питие? Миналата вечер се забавлявах страшно много. Аз, ъ… аз не мога да спра да мисля за теб. Надявам се да се видим по-късно. Чао.“

След като Дерек се прибра същия ден, Мерин му пусна съобщението на високоговорител. Той се извини и започна да я моли за прошка; настояваше, че е спал с Кармен само веднъж. Твърдеше, че стресът от инвитрото и това, че се опитват да имат бебе, най-накрая са му повлияли и той е загубил контрол. Какво трябваше да направи тя? Очакваха бебе, а тя искаше… не, тя имаше нужда нещата помежду им да потръгнат. Записаха се на терапия за двойки и въпреки че успяха някак да преодолеят случилото се след раждането на Себастиан, отношенията им се бяха променили завинаги.

Така става, когато предадеш нечие доверие.

Сал се приближава към нея, а лицето му е само на няколко сантиметра от нейното. Дъхът му мирише на чесън, но това не я кара да се отдръпне, защото нейният вероятно мирише по същия начин. Понякога се пита дали не е наранила Сал повече, отколкото е очаквала. Дали причината, заради която не може да има сериозна връзка, е това, което му е причинила в колежа. Той така и не си бе признал, а тя така и не беше питала.

— Ще си много по-щастлива без него. Изцяло ново начало. Дерек е фрашкан с пари, може да му вземеш половината при развода.

— Като Тиа?

Сал знае за кого говори. Тиа беше обща приятелка в колежа, която се омъжи за богат готвач със собствени ресторанти. Десет години живя в къща точно до езерото Вашингтон. Не ѝ се беше налагало да работи нито ден през живота си. Просто си стоеше у дома с дъщеря си, играеше тенис и участваше в благотворителни организации. Докато Брайън не срещна друга жена. Разводът беше грозен. Брайън имаше по-добри адвокати от нейните и въпреки че тя получи не малко пари, той взе всичко останало, след което отвори други два ресторанта. Сега Тиа живееше в апартамент и споделяше попечителството над дъщеря си с бившия си съпруг и жената, заради която я беше оставил.

Мерин не я беше виждала повече от година, докато Себастиан не изчезна, а Тиа не се отби, за да ѝ занесе касерола. Тиа твърдеше, че е щастлива с новия си начин на живот, но на Мерин не ѝ се вярваше. Това, което Тиа беше загубила след развода с Брайън, беше незаменимо — време с дъщеря си, финансова сигурност и социален статус.

Мерин не иска да е щастлива с ново начало, иска да е щастлива и да има живота, който има сега.

Или поне беше имала досега.

— Ти не си Тиа — отвръща Сал. — Ти винаги си работила здраво. Тиа никога не е.

— Много добре знаеш, че само с моята заплата няма да мога да си позволя да живея както досега.

Чувства се гузно, че го казва, но е истина. Да, от фризьорските салони печели много, но не толкова, колкото Дерек.

— Така е, но имаш мен. И винаги ще бъдеш себе си, независимо колко има в банковата ти сметка.

— Не искам да загубя всичко, което съм изградила досега.

— А ще го замениш ли, за да си върнеш Себастиан?

— Всеки цент — отговаря Мерин без колебание, въпреки количеството алкохол в кръвта си.

— Тогава ако единственото, което ти е нужно в този живот, за да си щастлива, е Себастиан, Дерек няма какво да ти предложи. Къде беше той през последната година? Никога не си е вкъщи. Изоставил те е, ако не физически, то със сигурност емоционално.

— Дерек е добър човек.

— Не, не е. Той е мил, но има разлика между добър и мил. Можеш да се отнасяш мило с някого и все пак да му изневериш. Можеш да си мил и да правиш ужасни неща. Можеш да си мил и да съсипеш живота на някого. Той е мил, Мер, но не е добър. Надявам се, че един ден ще разбереш разликата между двете.

— Сал! — някой го повиква и двамата се обръщат едновременно.

Сервитьорката с тесните дънки ги наблюдава от входа на кухнята.

— Доставчикът на вино е тук и каза, че му трябва подпис.

— Тогава се подпиши! — отвръща той раздразнено и продължава да говори тихо на Мерин. — Това е Джини. Започва да ме дразни. Три месеца ли ни даде? Не съм сигурен, че ще изкараме и три седмици.

— Колко пъти си спал с нея?

— Само два — той изглежда засегнат, — но май е започнала да изпитва чувства.

— Е, ти все пак си невероятен в леглото.

Сал се засмива гръмко, което кара Мерин да се почувства малко по-добре. Все още може да разсмее някого.

— Сал! — подвиква отново Джини. — Виното!

Той изчезва в задната стаичка, което позволява на Мерин да си поръча Юбер и да се изхлузи от стола си, за да си върви. В този момент помещението започва да се върти пред очите ѝ, коленете ѝ омекват и тя губи равновесие. Преди да се сгромоляса обаче, Сал се появява сякаш от нищото и я подхваща, за да я изправи отново.

— Мамка му, ти си мъртвопияна, а все още няма и четири часът.

— Ново постижение! — успява да каже тя, въпреки че заваля думите. — Поръчах си Юбер, ще е тук след три минути.

Сал грабва телефона ѝ и отказва колата.

— Не, няма. Аз ще те закарам у вас. Дай ми ключовете си.

Тя послушно ги изважда от джоба си и му ги подава. Тръгва към вратата, но се обръща, за да попита:

— Сигурен ли си, че не трябва да останеш?

Подът под краката на Мерин се движи, всичко ѝ се върти и тя се приближава, за да го прегърне, но алкохолът в кръвта ѝ я прави непохватна и тя увисва на врата му. От другия край на бара Джини я гледа на кръв. Мерин вдига ръка, за да ѝ помаха, но тя не ѝ отговаря.

— Джини — Сал се обръща към нея, — приключих за днес. Когато се появи Томи, напомни му, че довечера ще ходя към имението.

Томи е главният готвач и мениджър.

— Кога ще се върнеш, имаме…

— Ще се върна, когато аз реша — тросва ѝ се той.

Джини си замълчава и навежда глава.

— Не ми каза, че ще ходиш в Просър. — Мерин се подпира на него. Има чувството, че устата ѝ е пълна с топчета памук.

— Реших го в последната минута.

— Поздрави майка си от мен. Липсва ми ужасно много.

— Еха, ти наистина си пияна — засмива се Сал.

Помага ѝ да се качи в поршето. Пресяга се и се навежда напред, но му отнема малко време да намери колана ѝ. Закопчава я, а тя вдишва аромата му. Сапун, вода и шампоан. Същият аромат, както винаги. Същият аромат, който я кара да се успокои. Той винаги е успявал да я успокои. Тя се чувства в безопасност.

Затваря очи.

Заспива.

Глава 9

Колко време беше спала?

Има чувството, че току-що е затворила очи, а вече е време да става. Сигурно е заспала в момента, в който са тръгнали от бара, защото, когато се събужда, те вече са паркирали на алеята пред къщата ѝ, а Сал се е навел над нея, за да махне колана ѝ.

Помага ѝ да излезе от колата, за да се добере до вратата; коства ѝ много усилия, за да се задържи на краката си и да въведе кода за предния вход. Добре, че Сал е там, за да я придържа, защото краката ѝ своеволно отказват и тя на няколко пъти едва не се свлича на земята. Мерин рядко влиза през тази врата. Двамата с Дерек обикновено паркират в гаража и минават през страничния вход, който почти винаги е отключен.

Вместо кода за външната врата обаче, Мерин избира пин кода на банковата си карта и устройството просветва в червено. Вторият ѝ опит е датата на сватбата им, но и той е неуспешен.

И тогава си спомня.

Кодът на предната врата е рожденият ден на Себастиан. Тъгата я залива като приливна вълна, докато внимателно избира цифрите. Лампичката светва зелено.

— Какво има? Всичко наред ли е? Да не ти се повръща? — пита Сал, докато тя се подпира на него.

— Не.

Не и заради алкохола, отдавна е спрял да ѝ влияе по този начин.

— Ще ми помогнеш ли да се кача до спалнята?

Той затваря и заключва вратата след тях, а тя изритва обувките си настрани и съблича палтото на пода в антрето. Сал ѝ помага да се справи с витите стълби, след което я отвежда до спалнята, където тя просто се хвърля върху леглото и затваря очи. Стаята се върти, но Мерин вече се чувства по-добре. Сал е до нея и тя се обляга на рамото му. Усещането ѝ харесва. Толкова сигурно. Толкова… успокояващо.

— Бързаш ли? — пита тя, напълно осъзнаваща, че и двамата са на леглото.

Не иска да е сама. Напоследък винаги е сама.

— Не — отговаря той. — Мога да остана за малко.

Мерин се сгушва в него, готова просто да го прегърне, докато лежат, но осъзнава, че би било безкрайно неуместно. Не че настоящата им поза не е неуместна.

— Спомняш ли си, че ти казах, че познавам един човек — прошепва Сал, докато гали разпиляната по челото ѝ коса.

Гласът му я кара да настръхне. Тонът му е дрезгав и някак привлекателен. Не го е чувала да говори така, откакто излизаха заедно. Успява да разбуди нещо дълбоко у нея, но Мерин го отдава на алкохола.

— Не се шегувах, Мерин. Наистина. Той може да се погрижи за проблема ти вместо теб.

— Спри. Шегувах се. — Тя се опитва да се отдръпне от него, но той я е прегърнал здраво. Ръцете му са мускулести и не помръдват, когато Мерин се размърдва, за да се измъкне.

— А аз не. — Устните му са в косите ѝ.

— Добре, дай ми визитката му. — Мерин си мисли, че ако му угоди, той ще си тръгне след няколко минути. Но когато Сал не отговаря, тя пита: — Да не би да няма визитка? Какъв е този мистериозен човек, когото „познаваш“, и с какво се занимава? Адвокат?

— Казах ти, че ще се погрижи за ситуацията.

— Чудесно. А може ли да убие някого и да го направи да изглежда като инцидент?

— Може би. Със сигурност познава хора, които могат да го направят.

— И си ползвал услугите му и преди?

— Веднъж или два пъти.

— Вярваш ли му?

— Не вярвам на никого — брутално откровен е Сал, — освен на теб.

Прегръдката му се разхлабва и Мерин се отдръпва достатъчно, за да се вгледа в него. Той среща погледа ѝ, но не отвръща очи. Тя има чувството, че е изминала цяла вечност, но лицето му остава непроменено, а устните му не трепват в усмивка, за да ѝ покаже, че се е шегувал. Защото, колкото и съмнителни да бяха някои от приятелите му, а понякога и самият той, едва ли познаваше наемни убийци. Това би било абсурдно.

Но той не се шегува. Лицето му не трепва.

Мерин наистина беше много ядосана, когато се появи в бара, но това беше… твърде много. Да се шегува, че ще очисти някаква непозната жена, беше твърде много дори за него и черното му чувство за хумор. Мерин знаеше, че се е държала ужасно с него преди това, но…

И тогава тънка усмивка се промъква по лицето на Сал.

— Кретен такъв! — Мерин го бутва по ръката, а той се засмива.

Това е онзи Сал, когото си спомняше от преди. Забавният и непринуден Сал, когото тя обича безусловно. Смехът винаги я е карал да се чувства по-близка с него и преди да се усети, тя го целува. Целувката е непохватна, мокра и той не ѝ отговаря, но не я и спира. Мерин се отдръпва за секунда, усещайки топлината на срама да се разстила по бузите ѝ. Сал остава мълчалив, но въздъхва дълбоко и на нея вече ѝ се иска никога да не го е целувала. Отваря уста, за да се извини, но преди да успее да каже нещо, той обгръща раменете ѝ и я бутва обратно върху леглото.

Езикът му си проправя път в устата ѝ и Мерин усеща някак успокояващата тежест на цялото му тяло върху себе си. Отвръща на целувката му страстно и се притиска в него, докато ръцете му трескаво галят цялото ѝ тяло, сякаш не могат да ѝ се наситят. Мерин иска да се разтопи в него. В един миг устните му са върху нейните, а след това върху бузите ѝ, врата, ключицата, гърдите и тя не може да спре да иска да го усети още по-силно притиснат върху нея и вътре в нея. Иска да забрави всичко, всички свои мисли и чувства, поне за един миг.

Сякаш прочел мислите ѝ, той изведнъж се отдръпва и сяда в леглото, все още задъхан.

— Какво има? — учудва се тя. — Защо спря?

Сал не я поглежда.

— Не мога. Ти си пияна, Мерин. Ти си най-добрата ми приятелка. Не е редно.

Мерин забелязва, че не споменава Дерек. Протяга ръка към него и я поставя върху неговата.

— Сал, погледни ме.

Той се подчинява и се обръща към нея. На лицето му е изписано колебание. Погледът му е натежал от желание, но устните му са сключени в тънка решителна черта.

— Може да съм пияна, но знам какво правя. Имаш нужда от ясно съгласие ли? Защото съм съгласна. Искам го. Искам теб — казва тя и се навежда, за да притисне лице към топлата му ръка. — Имам нужда от теб, Сал. Не си отивай. Бъди с мен. Моля те, бъди с мен.

Поглежда нагоре и вижда, че устните му са се отпуснали и той я гледа със същия онзи поглед, с който я гледаше в колежа.

— Знаеш, че те обичам.

Някъде дълбоко в себе си Мерин знае, че не е честно да му го казва. Казва му каквото би искал да чуе, за да не я остави сама.

— Може би не съм те обичала, както заслужаваш да бъдеш обичан, но те обичам по най-добрия начин, на който съм способна. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

Тя вижда, че той се колебае. Поставя ръката си от вътрешната страна на бедрото му и започва да гали с пръсти издутината в панталоните му. Може да го усети.

— Трябва да обещаеш, че няма да ме мразиш утре — гласът му е дрезгав, — защото не бих го понесъл.

— Не бих могла да те мразя. Няма нещо, което да ме накара да те мразя. Нима не си го разбрал досега? Ти си единственият човек на този свят, на когото мога да се доверя, Сал.

За всеки друг това щяха да са просто сладникави думички, но точно това ѝ беше казал Сал вечерта, когато баща му умря. Тогава той беше съвсем съсипан. Истеричен, не можеше да му се разбере нищо от това, което говори, и му отне много време, докато се успокои. Мерин беше тази, която говори с ченгетата, когато се появиха. Тя беше причината да не го арестуват.

„Ти си единственият човек на този свят, на когото мога да се доверя, Мерин.“

Този миг навярно е най-близкото нещо до разговор, който някога ще проведат за онази нощ, а дори не го направиха нарочно.

Той протяга ръце към нея и започва да я разсъблича бавно, докато очите му се наслаждават на голото ѝ тяло — беше го видял за последно като колежанин преди години в апартамента си. След това се съблича и той, а голото му тяло ѝ действа успокоително. Освен малко окосмяване и доста повече мускули, Сал не се е променил много, откакто го беше видяла за последно. Вече не е колежанче. Нито пък тя.

Двамата се намират отново и се притискат силно един в друг. Изминават няколко секунди, преди Сал да се отдръпне и да попита с дъх, натежал от желание:

— Имаш ли нещо?

Отнема ѝ миг, докато осъзнае какво я пита. Толкова много време е изминало, откакто някой ѝ е задавал подобен въпрос. Мерин не ползва никакви контрацептиви от години, вероятно откакто беше почти трийсетгодишна, защото още оттогава се беше опитвала да забременее.

— Не, нямам. — Тя го придърпва към себе си. — Всичко е наред.

След четири опита инвитро и стотици хиляди долари, тя най-сетне бе благословена със Себастиан. Не се страхува, че може пак да забременее. Единственото, което знае в този момент, е, че се нуждае от това така, както от много отдавна не е имала нужда от нищо и от никого.

Сал прониква в нея бавно. Взира се в очите ѝ, а усещането е великолепно. Сякаш за момент той е способен да запълни огромната празнина, зейнала у нея. Мерин се разтапя в него и осъзнава, че сексът е по-добър, отколкото си спомня. И двамата са по-добри отпреди. Нежен в началото, необуздан към края — точно това, от което се нуждае.

Той си обува панталоните, а тя заспива върху омачканите чаршафи. Навън се стъмнява. Сал се навежда и бавно я целува по устните, а целувката му е нежна и изпълнена с желание. Мерин осъзнава, че то никога не е изчезнало, само е дремело притихнало някъде дълбоко в него. Тя отвръща на целувката му, но ѝ е пределно ясно, че това е последният път, в който го целува така. Когато скъсаха преди толкова години, тогава никой не знаеше, че онова ще е последната им целувка.

Днес обаче Мерин знае. Това не може да се повтори.

— Обичам те — прошепва той.

Тя се усмихва в сумрака и нежно го погалва по лицето.

— Обичам те.

Думите са същите, но имат коренно различно значение.

След около час тя се събужда от тихото иззвъняване на телефона ѝ, а в спалнята е тъмно. Съобщението не е в апликацията, а от Дерек. Най-накрая се е сетил за нея и Мерин се изправя на лакът, любопитна да види какво ѝ е писал.

Хей, ще остана на летището в Портланд и днес заради вечеря с инвеститорите. Искаше ми се да мога да им откажа, но няма как. Ще се прибера утре вечер.

Лъжи. Лъжи, лъжи, лъжи! Не е в Портланд. Сигурно с любовницата му току-що са пристигнали в „любимия“ си хотел в Сиатъл, който и да беше той.

Не се тревожи. Затова ти плащат тлъстите пачки — отговаря му тя.

Ще се върна утре за вечеря, обещавам. Избери ресторант и направи резервация. Приготвил съм ти страхотна изненада.

А най-голямата ирония е, че със сигурност ѝ е приготвил нещо. Последния път, когато ходи в Портланд, ѝ донесе чифт кожени ботуши „Валентино“. Не беше заради рождения ѝ ден, Коледа или някакъв специален повод. Беше ги видял на витрината на един магазин на „Нордстром“ и ѝ ги беше купил, защото… защо не? Сега какво ли ѝ беше купил? Колко ли беше похарчил, за да успокои гузната си съвест? Ако въобще изпитваше някаква вина. Двамата с Мерин са различни в това отношение. Вината е нюансът, който оцветява целия ѝ светоглед — как се чувства, какво мисли и какво прави. Тя усеща надигащия се гняв, който сякаш се излива като лава през всяка нейна пора. Приветства го. Яростта ѝ помага да спре да се чувства така, сякаш е завързана на хиляди малки възелчета. Яростта ѝ позволява да вижда през лъжите и несигурността. Кристално ясно.

Взема телефона си и набира номера на Сал. Той вдига, но на блутут устройството в колата му трябва секунда, за да се свърже, и Мерин осъзнава, че Сал шофира.

— Хей, на път ли си? — пита го.

— Да. Всичко наред ли е? — отговаря той.

Размяната на реплики е кратка, но всичко вече е различно. Сал сякаш се подготвя за това, което тя има да му каже, но Мерин не е готова да отваря тази тема. Не още.

— Искам да ме запознаеш с твоя човек. Ако наистина си сериозен.

Отговорът му идва почти веднага. Този път обаче не казва, че се е шегувал, както тя почти очакваше:

— Няма нужда, Мер. Аз ще говоря с него от твое име.

— Не. — Тя се приближава до прозореца на спалнята и се заглежда навън. Слънцето е залязло и дърветата хвърлят тъмни сенки върху тревата в градината ѝ. — Искам да говоря с него очи в очи. Няма да го направя, ако не мога да го видя лично. Не е редно.

Тишина. Знае, че я е чул, защото я е оставил на високоговорител.

— Добре, ще уредя срещата — съгласява се най-накрая Сал. — Ще тръгна утре към шест, което значи, че ще съм там около девет. Ще уредя да се видим…

— Не ние, а аз. Трябва да отида сама, Сал. Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще се откажа.

Чува се отстрани какво говори и ѝ хрумва, че може би е по-добре да изчака до утре. Може би е по-добре, че има възможност да се откаже, защото това, което възнамерява да направи, е пълна лудост. Секундите минават, а Сал продължава да мълчи. Мерин знае, че не е затворил. Може да чуе двигателя на колата като мек бял шум, примесен с тихото ехо на блутут връзката. Чуди се дали той съжалява, че въобще е споменал нещо по темата. Дали съжалява, че е този, който я е повел по този опасен път. Сал винаги е бил малко нетрадиционен, анархист и дори разбойник, докато Мерин следваше правилата.

— Ще ти се обадя по-късно.

Сбогуването им е кратко и изпълнено с неизречени думи. След час ѝ изпраща кратко съобщение.

В полунощ. Франкенщайн. И ела трезвена.

Глава 10

Терминалът отказва кредитната карта на Макензи Ли. Засрамена, тя поглежда назад към Дерек, който седи в сепарето и преглежда имейлите на айфона си; не усеща, че тя го гледа. Той никога не забелязва погледа ѝ върху себе си. Не са в такъв синхрон.

— Опитайте пак. — Макензи се обръща към продавача и влага цялата си воля в тона си, така че да прозвучи объркана.

Идеята да дойдат тук беше нейна, за да му покаже, че не е нужно винаги да харчи много пари заради нея. Също така искаше и да му напомни точно какво го е привлякло у нея в началото. Само че няма как да се върне на масата с празни ръце. Не може да му признае, че няма пари. Когато излязат и тя поръчва, той винаги ѝ дава пари да плати, но тази вечер е разсеян, а Макензи не може да се накара да го помоли за помощ. Трябва сам да реши да ѝ даде.

Продавачът в „Макдоналдс“, който едва ли има и петнайсет години, ѝ хвърля подозрителен поглед изпод козирката на шапката си. Макензи отново прокарва картата през ПОС терминала, но екранът пак изписва, че трансакцията е отказана.

— Съжалявам, госпожо. Трансакцията не е одобрена. Имате ли друга карта?

Първо, малкият може да си завре тъпото „госпожо“ в задника, защото не му е никаква госпожа. Само на двайсет и четири е, по дяволите! Второ, не, няма друга карта. Достигнала е кредитния лимит на всичките си кредитни карти. Беше взела две, като за тази беше кандидатствала преди месец, въпреки че имаше ниски лимити и висока лихва. Нямаше как да я е използвала толкова много… а може би все пак го беше направила. Със сигурност щеше да знае, ако си беше направила труда да отвори писмото от банката с движенията по сметките ѝ. Само че не му беше обърнала внимание и то си стоеше непокътнато на плота в кухнята, редом с другите пликове с неплатени сметки.

Жената след нея с двете енергични внучета въздъхва с нетърпение, тропва с крак и им се скарва, че ако не се спрат, ще ги изпрати при баща им. Цялата ситуация нямаше да е толкова унищожително унизителна, ако наоколо имаше повече клиенти, звуци и продавачи. Макензи много ясно вижда раздразнението, изписано по лицето на гимназиста, който я обслужва. Малкият вероятно имаше повече джобни, отколкото тя пари в банковата си сметка.

Веднъж Дерек ѝ беше споделил, че бедността, в която е израснал, го е направила мъжа, който е днес. Чудесно за него. За нея обаче цялото преживяване е повече от неприятно и тя се надява, че магистърската ѝ програма, която между другото не беше от най-практичните решения откъм финансова гледна точка, щеше да промени нещата. Разбира се, че ѝ се иска да е като останалите си приятели художници, които не се интересуват колко пари изкарват. Но когато си затънал в заеми и задължения, а майка ти е развила алцхаймер и се нуждае от скъпи грижи в сравнително скъп хоспис, разликата между поръчка от „Макдоналдс“ и пакет инстантни спагети за долар, е от тук до небето.

Макензи започва да бърка в портмонето си с надеждата, че ще намери банкнотата от двайсет долара, която крие за спешни случаи. Не е сигурна дали вече не я е използвала. Не е убедена, че този случай трябва да бъде категоризиран като „спешен“, но обстоятелствата определено я караха да го смята за такъв. Баба ѝ я беше научила винаги да си оставя малко пари в брой, в случай че кредитните ѝ карти са блокирани или наблизо няма банкомат. Баба ѝ се беше оказала права и Макензи внезапно усеща колко много ѝ липсва.

Колко хитро нещо е скръбта!

Макензи намира банкнотата сгъната между някаква стара карта за „Сиърс“ и картата ѝ за „Сефора“, които вече не използва, защото първият магазин вече не работи, а вторият е твърде скъп за нея. Поръчката ѝ струва четиринайсет долара и шейсет и осем цента. За секунда се замисля дали да не смени менюто с пиле на грил с два хамбургера от менюто за един долар. Възрастната жена зад нея въздиша отново и Макензи се примирява, че е твърде унизена, за да го направи, затова подава банкнотата на продавача. Малкият ѝ връща пет долара и някакви монети. Макензи натъпква рестото в портмонето си и се опитва да не мисли, че това са единствените ѝ пари до края на седмицата.

Когато се връща с храната, Дерек дори не я поглежда, забил поглед в телефона си. Двамата са залепени за телефоните си по различни причини — той заради работата си, а тя заради всичко, което не е свързано с работата ѝ. Дерек не обича да го прекъсват, докато пише, затова Макензи го изчаква. Преди да седне, се опитва да надникне в екрана му, но Дерек някак си усеща и го накланя настрани, така че тя да не може да види нищо.

Мрази, когато прави така. Напомня ѝ, че има тайни. Тайни, като самата нея.

Макензи развива хартията на бургера си и отхапва, докато разглежда Инстаграм, а Дерек се преструва, че нея я няма. Беше публикувала снимка на краката си, качени на таблото на колата му, докато пътуваха към хотела. Снимката беше направена секунди, преди той да ѝ се тросне да ги свали, въпреки че си беше събула обувките, защото знаеше, че иначе ще го раздразни. В интерес на истината, тя го познава много повече, отколкото Дерек е готов да си признае. А това означава, че Макензи е наясно колко недоволен ще е, ако разбере, че от време на време се появява в Инстаграм профила ѝ, макар да не издава нито лицето, нито името му или някакъв отличителен белег, по който някой да го разпознае. Но какво значение има, нали той няма профили в социалната мрежа и не можеше да види какво прави Макензи?

Дерек посяга към картофите. Не благодари за храната. Не че тя иска да ѝ благодари, защото той плаща за всичко друго и за него не е проблем да остави повече от сто долара за една вечеря. За нея две менюта от „Макдоналдс“ на стойност петнайсет долара представляват последните ѝ пари за седмицата. Не. Макензи не иска да ѝ благодари, а просто да бъде учтив с нея. Тя не си спомня кога за последно е направил някакво усилие да е вежлив. Спомня си, че в началото, когато го срещна, си мислеше, че е най-възпитаният мъж на света с най-добрите и изтънчени маниери.

Сега е далече от този имидж. Половин година лъжи и криене го бяха променили. Не че това я тревожи — връзката им беше променила и нея. Преди Макензи държеше цялата ситуация под контрол, но сега има чувството, че той ѝ се изплъзва. Идеята да си вземат стая беше негова, но тя не беше глупава. Има огромна разлика между мъж, който искрено иска да е с теб, и такъв, който просто не иска да се прибира у дома.

— Всичко наред ли е? — пита го тя, когато той най-накрая оставя телефона си.

— Да.

Но Дерек не се усмихва, когато ѝ отговаря, и Макензи не знае дали е заради работата, или заради нея. Няма да го попита, защото те не правят така. Емоционалното състояние на единия не е работа на другия, понеже не се задълбочават в отношенията си. Това негласно правило винаги е било част от динамиката им, въпреки че преди Макензи се беше опитала да я промени.

Дерек поглежда към храната и се намръщва. Отваря кутийката с бургера си и недоволството му само се увеличава.

— Казах „Куотър Паундър“.

— Каза „Биг Мак“.

Убедена е, че поиска „Биг Мак“, защото много ясно си спомня, че когато ѝ каза, тя си помисли как винаги си поръчва „Куотър Паундър“. Сигурна е, че не е сгрешила и вижда колебанието по лицето му. Но Дерек мрази да не е прав и е безкрайно инатлив, затова ще продължи да отрича, дори това да съсипе вечерта им.

— Кога си ме виждала да ям „Биг Мак“? — започва, но далеч не е толкова уверен в правотата си.

Той се взира в Макензи, сякаш тя трябва да знае отговора. Разбира, че е изморен, защото цял следобед е пътувал от Портланд, но тя беше предложила тя да шофира до хотела, когато я взе. Дерек обаче настоя, че няма нужда. И двамата знаеха, че не иска тя да кара безценното му мазерати. Щом като не ѝ позволява да качва обутите си в чисти чорапи крака върху таблото, то със сигурност нямаше да ѝ разреши да кара крещящо скъпата му кола. Дерек си мисли, че мазератито я възбужда, и наистина в началото може би беше така, но сега това го кара да изглежда като пълен кретен.

Всъщност, какво си въобразява той? Да не би само той да е изморен?! Макензи цяла сутрин не се беше спряла дори и за секунда, за да си почине, докато сервира кафе на клиентите на „Грийн Бийн“. И тогава в кафенето влезе Мерин Мачадо; погледът ѝ хвърляше искри, а самата тя изглеждаше така, сякаш искаше да прегризе гърлото на Макензи със съвършените си зъби, но дори и така, пак успяваше да изглежда елегантна.

О, тя много добре знае коя е съпругата на Дерек. Разбира се, че знае.

Беше впрегнала цялата си воля, за да не реагира и да се престори, че жената на любовника ѝ е просто един от клиентите на кафенето. Макензи отдава успеха си на часовете по актьорско майсторство, които вземаше, докато все още беше бакалавър. Ако имаше награда за Най-добра-актриса-сервитьорка, то тя щеше да я е спечелила. Присъствието на другата жена я беше измъчило, защото през цялото време Макензи не беше сигурна дали Мерин няма да се пресегне през плота и да започне да я души, или да я псува, да ѝ крещи и да я заплашва пред всичките ѝ колеги и клиенти. Тя дори ѝ беше предложила да ѝ досипе кафе, за да ѝ даде шанс да направи поне едно от всички тези неща и да се свършва, но Мерин запази самообладание. Остана да седи тихо в ъгъла, докато я наблюдава как работи, взирайки се в Макензи, сякаш е някаква буболечка, която иска да смачка с токчето на скъпите си обувки „Джими Чу“.

Разбира се, че Макензи беше виждала снимки на Мерин. Трябваше само да изпише името ѝ в търсачката, и веднага излизаха купища статии в модни списания, страници на благотворителни организации, в които участва, както и личните и служебните ѝ профили във Фейсбук и Инстаграм. На живо обаче Мерин Мачадо беше още по-внушителна. Като начало, тя приличаше на Салма Хайек, на която беше правила прически според списание „Ин Стайл“. Имаше съблазнителни очи, добре оформено дупе и гърди с тънко кръстче, облечена с шикозни дизайнерски дрехи, които подчертават всяка извивка на тялото ѝ. Когато Мерин застана лице в лице с нея, Макензи се почувства като някаква недодялана и нескопосана върлина, като тийнейджърка, която все още не е преминала пубертета и отчаяно се нуждае от тотално преобразяване. Двете са пълна противоположност — Мерин Мачадо има меки черти и нежни извивки, докато Макензи е плоска и ръбата.

Затова изпрати и голата снимка на Дерек. Имаше нужда от одобрение.

Мерин Мачадо е умна и успяла жена. Ръководи три фризьорски салона и служителите ѝ я обожават и уважават. Работила е здраво и се е издигнала сама, а сега участва и в множество благотворителни организации. Хаштаговете, които ползва, са #женашеф #женскибизнес и #женивдъхновяващижени и всъщност е всичко, което Макензи би искала да бъде, когато порасне. Не може да си представи какво търсеше в кафенето. Очевидно знае коя е Макензи, но не предприема нищо и явно все още не е казала на Дерек, в противен случай двамата нямаше да са заедно сега.

Дерек все още не ѝ говори, затова тя продължава да си мисли за Мерин, докато дояжда пържените си картофки. Снимките, които човек качва в социалните мрежи, са винаги най-добрата версия на самия него благодарение на множеството филтри. Макензи вярваше, че това важи и за Мерин, и когато най-накрая я видя на живо, остана съвсем изненадана. Най-малкото, това ѝ помогна да осъзнае, че Дерек вероятно я мисли за ходеща бъркотия през повечето време, особено в сравнение с винаги идеално изглеждащата му съпруга. Например, преди да се видят по-рано днес, Макензи излезе от банята и нямаше време да изсуши косата си, затова слезе с мокра коса. Щом я видя, Дерек веднага направи гримаса.

— Едва ли отнема чак толкова много време да си изсушиш косата.

— Обикновено я оставям да изсъхне от само себе си.

Той се обърна, за да поровичка из сака си за фитнес и да извади микрофибърна хавлия.

— Наведи се — каза ѝ и след като тя го послуша, постави хавлията върху кожената тапицерия на седалката.

— Косата ми е много по-чиста от хавлията ти.

— Тапицерията на седалката е много по-скъпа от косата ти.

Макензи остана безмълвна. Със сигурност жена като Мерин никога не би излязла от тях с мокра коса и по-малко от пет вида козметични продукти върху лицето си.

А Дерек дори не благоволява да се качи и за минута, когато идва да я взема. Ако не го чака вече долу, когато спре пред жилището ѝ, той винаги ѝ праща съобщение да слиза и остава в колата. По дяволите, дори не излиза от шибаната си кола, за да ѝ звънне на звънеца във фоайето на сградата. Когато го беше попитала защо, той ѝ се тросна, че не е шофьор в „Юбер“; само по себе си това говореше, че тя е сред привилегированите, които няма нужда да плащат за услугите на частно такси, защото шофьорите на „Юбер“ също не слизаха от колите си.

И така, двамата бяха прекарали около половин час насред море от неудобна тишина, което Макензи не знаеше как да преплува. Затова и беше предложила да отидат в „Макдоналдс“. Колкото и придирчив да беше Дерек, той беше отраснал с бърза храна и винаги беше готов да си хапне бургер и картофки от голяма верига за бързо хранене. И тъй като очевидно беше в лошо настроение, Макензи се надяваше, че храната от детството му ще му достави някакво удоволствие и ще го успокои поне малко. Вместо това се случи точно обратното. Двамата седят в зацапано сепаре, а той се оплаква, че бургерът, който му е купила с последните си пари, не е този, който си е поръчал.

— Дерек, ако е толкова важно за теб, мога да им кажа да го сменят. — Тя оставя своя бургер настрана и въздъхва драматично.

Дами и господа, пасивно агресивната им кавга официално се беше превърнала в словесен спаринг и всяка дума носи точки на този, който е съобразил да отговори по-добре на другия. Играта изисква всеки да се опитва да е възможно най-добрата версия на себе си, без да си признава, че нещо не е наред. И така, кой ще спечели? На Макензи ѝ се иска да е тя, защото, също като него, и тя не обича да губи, но ако откажат да сменят бургера безплатно, то щеше да се наложи да плати за още един с петте долара, които ѝ остават до края на седмицата. А това означава, че накрая губещият е самата тя.

— Няма нужда. Всичко е точно — отвръща Дерек.

Резултатът е равен. Той отхапва от бургера, за който твърди, че не е поръчал, и получава още една точка, защото демонстративно яде нещо, което не иска. Секунда по-късно сбърчва вежди, за да докаже колко много не харесва „Биг Мак“ менютата, което значи, че тя печели точка, понеже си противоречи и очевидно „нищо не е точно“. Въпреки това, той продължава да яде и поглъща с недоволство бургера си, което значи, че ще получи още една точка заради това, че все пак е изял всичко.

— Ако искаш, може да си ги разменим? Ти ще вземеш моя бургер с пиле на грил, а аз ще взема „Биг Мак“-а. Не ми пречи.

Зън, зън, зън. Макензи може да чуе звука на празнична камбана в съзнанието си, защото повежда в двубоя на волята. Да му предложи да си разменят бургерите със сигурност струва поне три точки. Ето, и нея я бива в тази игра.

— Казах, че всичко е наред.

Не е сигурна дали губи точка, или печели. Продължават да ядат мълчаливо и никой не печели. Никой никога не печели. Не е сигурна дори защо въобще влизат в такива спорове. Не е сигурна защо въобще е настоял да се видят тази вечер. Ако толкова не иска да се прибира, можеше да си остане в Портланд.

След десетина минути двамата отново се качват в колата и той усилва музиката докрай. Обикновено го прави, когато не му се говори, а напоследък не му се говори доста често. Преди не млъкваше — все пак така започна всичко. Не спираха да разговарят на всякакви теми през първите няколко месеца, докато не започнаха да спят заедно и осъзнаха, че това им доставя много повече удоволствие.

През последните шест месеца плейлистът, който слуша Дерек, не се е променил. Той харесва велики банди от Сиатъл като „Саунд гардън“, „Пърл Джем“, „Алис ин Чейнс“ и „Нирвана“, но всички те са свирили, преди Макензи да се роди. Напомнят ѝ за баща ѝ, който беше слушал същите тези албуми, преди да се изнесе онова лято. Също така ѝ напомнят, че Дерек е по-възрастен от нея и макар в началото различията помежду им да бяха възбуждащи, сега не са нищо повече от плаващи пясъци, върху които двамата стъпват неуверено, преди връзката им да потъне изцяло.

Но не може да потъне! Макензи беше вложила твърде много в тези отношения.

„Седърбрук Лодж“ е хотел, разположен на около трийсет минути от Сиатъл, точно до международното летище „Сиатъл-Такома“. Когато Дерек ѝ разказа за първи път за това място, тя беше заключила прибързано, че ще е просто един от онези безинтересни бизнес хотели край летището. За нейно щастие реалността се оказа друга. Хотелът има сравнително луксозен ресторант и спа, а апартаментът, който Дерек винаги резервира, е голям почти колкото апартамента, който дели със съквартиранта си Тайлър. Дори има и камина. Градините около хотела са добре поддържани и изобилстват с разнообразни растения и дървета, което придава на мястото определена нотка романтика. Но не заради това го харесва Дерек. Истината е, че идват тук, защото шансът случайно да срещнат някой познат, е минимален. А ако все пак се случи подобно нещо, Дерек винаги може да каже, че има ранен полет на следващата сутрин и затова е отседнал тук. Отношенията помежду им нямат нищо общо с романтиката.

Дерек спира на паркинга пред хотела и ѝ казва да изчака в колата, докато той ги регистрира на рецепцията. Няколко минути по-късно се връща.

— Ще използваме страничния вход — казва ѝ с усмивка и весел тон, за да се опита да я разсее от реалността — че не иска рецепционистите да я виждат.

Където и да отидеха, винаги използваха страничния вход, така че Макензи се почувства леко обидена, задето все още изпитва нуждата да ѝ напомня, сякаш е дете, на което постоянно трябва да повтаряш.

Влизат през страничния вход, като всеки носи багажа си. В началото Дерек винаги вземаше и двете чанти и Макензи обожаваше джентълменския му жест. Някъде, по някое време обаче, той спря да ѝ предлага помощ. Веднъж тя дори го спомена, но Дерек ѝ се изсмя в отговор:

— Хайде, Кенз! Ти си милениъл и се описваш като феминистка. Щом си такава, не можеш да очакваш един мъж да ти носи чантата.

Може би е прав, но въпросът не опира до очакванията ѝ и тя не е сигурна как да му обясни, че проблемът е много по-сериозен. Иска Дерек да иска да ѝ носи чантата, когато влизат в хотела. Иска да е мъжът, който иска да държи ръката ѝ, когато вървят по тротоара. Иска да е мъжът, който се качва, за да провери дали е готова за вечеря в ресторанти, в които могат да срещнат негови приятели. Иска той да е мъжът, с когото си прави селфи и може да качи снимките в Инстаграм. Макензи иска Дерек да е толкова много неща, които той не е, и тя не знае как да го помоли да ги направи заради нея, защото досега никога не ги е искала от никого другиго. От самото начало знаеше, че е богат. Беше наясно, че е женен. Разбира се, че знаеше и за изчезналия му син. Знаеше, че е уязвим, готов да изневери и готов на всичко, за да притъпи болката. Знаеше също, че е щедър.

Накратко, Дерек беше идеалната цел.

Тръгва след него, чудейки се за стотен път как може толкова да е оплескала нещата. Да се влюби в него не беше част от плана и ако не вземеше решение за следващата си стъпка, щеше да прецака цялата си стратегия.

Глава 11

Мерин е сложила голата ѝ снимка за тапет на телефона си и сега всеки път, когато го отключи, пред нея изскачат циците на Макензи Ли. Всеки път, когато реши да провери колко е часът, пък е ред на чатала ѝ. Мерин се взира в татуировката ѝ, която се извива по тънкото ѝ тяло. Черешовочервена на цвят, започва от бедрото и се катери изкусно до гърдите на по-младата жена. Мерин не разбира нищо от татуировки, но може да оцени майсторството, вложено в наситените лилави и розови нюанси, които изглеждат така, сякаш са нарисувани е водни бои. Само двайсет и четири годишна жена може да има търпението и да се чувства комфортно да лежи, един бог знае колко часа, за да може някой непознат да гравира нещо върху тялото ѝ с игла.

Снимката ядосва Мерин, но тя продължава да се взира в нея. Яростта е по-добър спътник от скръбта. Яростта е много по-добрият вариант от безчувствие. Тази жена е пълната противоположност на Мерин, заради което Дерек може би е с нея.

Стрелките на часовника показват почти полунощ и Мерин вече се е настанила на средното сепаре в закусвалнята „Франкенщайн“ — има среща е непознат мъж, когото никога не е виждала или чувала. Всичко, което знае за него, е, че се казва Джулиан и е свикнал да се среща с непознати жени в полунощ.

„Франкенщайн“ е традиционна закусвалня, която се намира в центъра на Университетския квартал. Преди години Мерин и Сал идваха постоянно и дори скъсаха тук. Сепарета с изпокъсани тапицерии, надраскани дървени маси и ниско висящи лампи са разположени покрай стената и стигат чак до средата на закусвалнята. Подът е покрит с балатум, неприятно лепкав от кафе и сос за палачинки, разливани по него с годините. Тоалетните вероятно са ремонтирани наскоро, но продължават да са също толкова отблъскващи, колкото преди, и Мерин дори не докосна тоалетната чиния от страх да не хване нещо. Храната е мазна, но порциите са огромни и евтини, и сред посетителите на закусвалнята има много бездомници. Те тихо седят на групички в ъглите и си разделят големи чинии храна, която често получават и с намаление. Собственикът на заведението някога също е бил бездомен, но е успял да си намери работа. Историята му е живото превъплъщение на американската мечта и вероятно заради това веднъж излъчиха репортаж за него по новините. Един кадър от заветния ден е принтиран и закачен на входа до вратата. „Франкенщайн“ привлича и работници от близката университетска болница, както и студенти от трите университета в квартала. Това включва и художествената академия, която Макензи Ли посещава.

Жени като Мерин не идват на места като това. Вече не. Някакъв мъж с изгнили зъби ѝ се усмихва, докато отива към тоалетната, и тя инстинктивно придърпва чантата към себе си. Вонята му — засъхнала урина и боклук, защото вероятно от години живее на улицата, — я удря моментално и Мерин сбърчва нос. Започва да се чуди дали Джулиан е избрал това място за срещата им, или Сал.

Самата мисъл за Сал е болезнена, защото Мерин дори не осъзнава още какво точно се случи между тях по-рано през деня. За двайсет години брак с Дерек тя не му беше изневерила нито веднъж. Поема си глътка въздух и избутва спомена от съзнанието си. Това беше врата към миналото, която никога не трябваше да отваря, и сега се страхува как ще се развият отношенията им със Сал. Не иска да го загуби. Не. Не е сигурна, че може да преживее още една загуба.

Колкото по-дълго седи в мазното сепаре, толкова по-налудничава ѝ се струва цялата ситуация. Напълно е възможно съвсем да е откачила.

Всеки път, когато се поколебае дали да чака още, телефонът ѝ извибрира с нова нотификация. А когато тя погледне към екрана, вижда голата снимка на Макензи Ли. По-младата жена на снимката не се притеснява от камерата, изглежда свежа и изпълнена с живот, има гладка кожа и стегнато тяло. Докато Мерин има бръчки и е… отпусната. Сигурно може да забременее, защото яйчниците ѝ не са я предали и е готова му народи няколко деца, ако Дерек поиска. А какво искаше Дерек от нея? Друго дете? Мерин знае, че това е единственото, което не може да му даде. Себастиан беше последният здрав ембрион, който можеха да използват. След него Мерин никога няма да може да има деца.

Досега винаги се е гордяла, че е жена, която подкрепя другите жени. Знае, че жените са настройвани една срещу друга от векове. В края на деня Мерин е наясно, че предателят в цялата ситуация е Дерек, а не Макензи Ли. Но ако той ѝ беше простил за случилото се със Себастиан, както я беше уверявал стотици пъти, то тогава не трябваше ли и тя да му прости за изневярата? Това правеше Макензи Ли злодеят в тази история. Един ден младата жена се беше появила от нищото и сега се опитва да отнеме всичко, което Мерин има.

Но тя няма да ѝ позволи.

— Още кафе, скъпа?

Дрезгавият глас на сервитьорката стряска Мерин и тя леко подскача. Сервитьорката се усмихва приветливо, докато с едната ръка държи гарафа с вода, а с другата кана с кафе. На един от предните ѝ зъби има малко петънце кораловочервено червило, което изненадващо напомня на Мерин за сервитьорката от ресторанта, в който ходеха всяка неделя след литургия с родителите ѝ. Онази сервитьорка се казваше Морийн, но всички я наричаха Мо. На един Ден на благодарността, докато Мерин все още беше в колежа, тя и родителите ѝ бяха решили да отидат в „Голдън Баскет“. Мерин помоли хостесата да ги настани в зоната, където сервира Мо, но вместо това хостесата ѝ съобщи с тъжно изражение, че любимата сервитьорка на Мерин е починала преди месец.

— Мислех да ти кажа… — прошепна майка ѝ, след като ги настаниха в друга част от ресторанта за първи път от десет години насам.

— Да, но не ми каза — тросна се Мерин. — И сега и аз, и хостесата се чувстваме ужасно гадно.

Майка ѝ се нацупи.

— Мерин, внимавай как говориш на майка си.

Избледнялата зелена униформа е твърде голяма и стои като подарена върху тънкото тяло на сервитьорката, върху чийто бадж с ръкописни букви пише БЕТС. Мерин се чуди дали една от буквите не се е изтрила и името ѝ всъщност е Бетси. Примигва, унесена в мислите си, и осъзнава, че все още не е отговорила на въпроса.

— Да, моля. Също така и вода.

Бетс, или пък Бетси, ѝ налива вода и кафе, без да разлее нито капка. Кокалчетата на ръцете ѝ са груби и покафенели.

— Да предложа нещо за хапване? Или чакаш някого? — пита сервитьорката.

Вратата на закусвалнята се отваря и шумна група колежани нахлуват в помещението, следвани от студен полъх на вятъра. Няма места, защото всички маси вече са заети, и Мерин започва да се чувства гузно, задето седи сама в сепаре за четирима, без дори да е поръчала нещо за ядене. Не е гладна, но решава все пак да поръча и се заглежда в менюто, което заема почти цялата стена над кухнята.

— Бих искала специалитета „Монстър“, но само с разбити белтъци, без палачинки, без препечен хляб и без хаш браунс. Имате ли пуешки бекон?

Бетс, или пък Бетси, повдига вежда въпросително:

— Скъпа, това не е специалитетът „Монстър“, а някаква твоя измислица. Ще ти струва допълнително за белтъците и ще платиш за всичката храна, която няма да изядеш. А и нямаме пуешки бекон.

Когато казва това, Бетс, или пък Бетси, се намръщва, сякаш самата идея за такъв бекон е богохулство. И вероятно е. Що за идиот идва в денонощна закусвалня и се опитва да си поръча здравословна закуска?

— Всъщност, може ли да си поръчам забулени яйца, препечени филийки от хляб със закваска, хаш браунс и обикновения бекон, който, до колкото си спомням, е безкрайно вкусен.

Думите ѝ връщат угасналата усмивка обратно на лицето на Бетс, или пък Бетси.

— Ще искаш ли да добавиш и една палачинка само за долар?

— Защо не, нека добавим и палачинката.

Бетс, или пък Бетси не записва поръчката, защото я е запомнила. Мерин се чуди каква е нейната история и как е попаднала точно в тази закусвалня, за да работи нощна смяна. Мо твърдеше, че ѝ харесва да работи и че клиентите в „Голдън Баскет“ са ѝ като приятели, а колегите като семейство. Нощната смяна във „Франкенщайн“ обаче явно носи други чувства.

Часовникът удря полунощ, а „човекът, когото Сал познава“, все още не се е появил. Мерин не може да се свърже с него и да го попита дали изобщо възнамерява да се появи. Сал я беше уверил, че няма причина да се тревожи, и че всичко ще мине чудесно. Това е всичко, което Мерин знае. Но какво ще стане, ако Джулиан не се появи?

Телефонът ѝ иззвънява. Съобщение от Сал.

Жива ли си?

Все още не се е появил. Откачам! Не знам дали мога да го направя, отговаря тя с треперещи от притеснение ръце.

Сал отвръща на съобщението ѝ също толкова бързо:

Успокой се. Не мърдай от мястото си и щом се появи, просто ще си поговорите.

Мерин няма друг избор, освен да чака, затова отваря Инстаграм. Никога не се е интересувала много от социалните мрежи. Отговорността да поддържа профилите на фризьорските ѝ салони във Фейсбук и Инстаграм се пада на Сейди и другите мениджъри. Днес обаче Мерин е обсебена от Инстаграм. Вече е научила, че по-младото поколение не се притеснява да сподели всяка част от всекидневието си в интернет, което значи, че ако искаш да научиш нещо за някого, просто трябва да потърсиш на правилните места.

Любовницата на Дерек, например, публикува снимки в Инстаграм всеки шибан ден. Всеки шибан ден.

От последния път, когато беше погледнала профила ѝ, по-младата жена беше качила нова снимка на… крака. Дълги крака с тънки глезени и розови чорапки на бели точки небрежно са кръстосани върху таблото на кола. Снимката е направена така, че да се вижда част от кормилото и емблемата на Мазерати в средата му, както и ръката на мъжа, който кара. Нейният мъж. Надписът под снимката гласи: „Секси возило, секси мъж“, последван с емотиконка с черни очила. Вече са се появили над стотина коментара, но Макензи е отговорила само на един:

И този път Мерин трябва да провери в жаргонния речник какво означава фразата и научава поредната измислица на младото поколение, а именно че си има сериозен приятел/приятелка, или че е в сериозна връзка.

Унижения в изобилие.

В същия миг някакъв мъж сяда срещу Мерин. Стресната, тя почти изпуска телефона си. Толкова е залисана в собствените си мисли, че дори не е чула кога непознатият се е приближил. Не го беше видяла да върви към нея, нито пък беше усетила раздвижването на въздуха, когато е отворил вратата на закусвалнята. Забелязва, че групата колежанчета все още се бутат на входа.

Явно е влязъл отнякъде другаде, вероятно през задната врата или през тази за персонала. Сърцето ѝ бие като лудо, а дланите са изпотени, но по навик тя протяга ръка, за да се здрависат. Той я игнорира. Вместо това дава знак на сервитьорката и тя се приближава с чиста чаша и кана с кафе.

— Обичайното, Бетс — казва той и тя кимва.

Значи името ѝ наистина е Бетс и двамата очевидно се познават. Ако използва задния вход, значи идва наистина често. Мерин отпуска ръце в скута си, за да прикрие, че треперят. Наистина ли е готова да направи всичко това?

Трудно ѝ е да го гледа в очите, но той сякаш не забелязва колко е неловко всичко. Изважда пакет мокри кърпички от вътрешния си джоб, измъква една и започва да бърше ръцете си. Мерин го наблюдава колко внимателно почиства пръстите си един по един, а след това и как намачква кърпичката и я увива със салфетка. Оставя я в края на масата.

Взира се в нея, преценявайки я. Погледът му шари по лицето, косата, колието, блузата, халката на лявата ѝ ръка и гривната на дясната. Не се усмихва, но изражението му е някак приятно и предразполагащо. Какво му е казал Сал? Мерин се чуди дали е оправдала очакванията му относно това как изглежда.

Също така се чуди колко пъти е правил това, за което обмисля да го наеме.

Най-накрая той заговаря:

— Аз съм Джулиан. Не се притеснявай, Мерин, ние просто си говорим.

Мерин е притаила дъх.

— Здравей — започва тя и издишва дълбоко. — Благодаря, че дойде.

Джулиан, ако това въобще е истинското му име, е горе-долу на нейната възраст, с тъмни очи, добре изразен нос, гъсти вежди и обръсната глава. Носи овехтяло кожено яке върху намачкана черна тениска и от това, което Мерин може да прецени, е изключително мускулест. Има силни ръце, но не носи нито пръстени, нито часовници, което не е никак странно, защото кой би носил някакви отличителни белези в такава ситуация? Определено не изглежда като някой чиновник, но със сигурност не прилича и на човек, който „решава“ този тип проблеми по този определен начин. Не че Мерин има някаква идея как би трябвало да изглежда един човек, който професионално разрешава чужди проблеми.

Той я изучава внимателно, докато тя се взира в него, и най-накрая казва:

— Значи ти си тази, която е разбила сърцето на Сал?

Мерин примигва. Не е очаквала, че това ще е първото, за което ще говорят.

— Ами, предполагам… донякъде. — Не е сигурна какво точно му е разказал Сал, затова не знае и колко подробно да отговори. — Излизахме заедно в колежа. Много отдавна.

— И си го зарязала заради този тип, за когото сега си омъжена? — Това е по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Боже, Сал, какво си казал на този тип?

— Не точно.

— Сал е добър човек. Съжаляваш ли за решението си? Че си избрала съпруга си вместо него?

— Аз…

Еха. Не е сигурна как да отговори. Не беше подготвена за такива въпроси, най-малкото като за начало на разговора им. Непознатият, изглежда, не си пада по общите приказки.

— Разбира се, че не. Сал го знае и е съгласен.

— Просто се опитвам да проверя дали наистина се познавате.

Джулиан леко присвива очи и тя осъзнава, че се усмихва. Или че поне се опитва.

— Трябва да проверя дали историите на двама ви съвпадат, защото поради очевидни причини аз и ти не сме се виждали преди, а аз искам да се уверя, че си човекът, който твърдиш, че си.

— Сал е най-добрият ми приятел. — Това е най-простичкото и точно определение на отношенията им. — Познаваме се от много отдавна. Мога да ти покажа личната си карта.

Мамка му. Това беше наистина глупаво от нейна страна. Не иска да му показва личната си карта, защото така той ще научи всичко за нея, включително адреса ѝ, а това някак ѝ се струва опасно. Джулиан поклаща глава:

— Не, няма нужда. Всичко е точно.

— Откъде познаваш Сал? — пита тя на свой ред.

Той повдига вежда развеселен.

— Какво ти е казал?

— Каза, че сте работили заедно един-два пъти.

— Вярно е. — Нещо тъмно проблясва в погледа на Джулиан. — Но не така се запознахме. Преди много време прекарахме известно време в МПД.

Мерин се взира в него, очаквайки още детайли, но той не казва нищо повече и тогава тя осъзнава. МПД е съкращение за Монровския поправителен дом. Затвор. Боже мили! Когато Сал е бил деветнайсетгодишен и втори курс в университета, го хванали да продава марихуана. Престъплението не беше сериозно, но баща му бил наистина ядосан. Отказал да плати гаранцията на сина си, за да му даде урок, заради което Сал останал в затвора цели трийсет дни, преди да бъде съден. После съдията го пуснал, защото според него месецът, прекаран в ареста, му бил достатъчен. Това се беше случило, преди с Мерин да се запознаят и Сал така и не говореше по тази тема, така че Мерин съвсем беше забравила за случая.

— Продължихме да поддържаме връзка и след като излязохме на свобода. Разказвал ми е за теб още докато бяхте заедно. Всъщност, и до ден-днешен ми говори за теб. Според него ти си тази, която му се е изплъзнала. Несбъднатата му любов.

— Това е любопитно, защото той никога не те е споменавал — изтърсва Мерин и усеща как бузите ѝ се изчервяват. Думите ѝ бяха прозвучали много по-остро, отколкото беше възнамерявала.

Това не притеснява Джулиан. Той вдига рамене:

— Не съм от хората, за които разказваш на приятелите си.

— Обикновено той ми казва всичко.

— Нима? — отвръща Джулиан и ъгълчетата на устните му се извиват в тънка усмивка. И преди Мерин да се опита да го попита какво има предвид, той допълва: — Не се виждаме често. Когато има нужда от мен, ми се обажда. Специалността ми са проблеми, които трябва да бъдат… решени по определен начин.

— Какъв тип проблеми? — Мерин забравя да диша, чудейки се какво ще отговори Джулиан.

— Като този, който имаш нужда да изчезне, Мерин.

Не казва нищо повече и помежду им се намества неудобна тишина, докато телефонът на Мерин не ѝ подсказва, че е получила ново съобщение. Сал е. Проверява я. Мерин се вцепенява от ужас, когато осъзнава, че погледът на Джулиан съвсем естествено е прикован в екрана на телефона ѝ и голото тяло на Макензи Ли. Мерин грабва телефона си. Снимката е предназначена само за нейните очи.

— Сал е. — От километър може да чуе колко бързо бие собственото ѝ сърце. — Иска да знае дали всичко е наред.

Джулиан се обляга назад:

— Отговори му.

Мерин написва набързо и изпраща съобщение на Сал, после се пресяга да прибере телефона в чантата си, когато чува настоятелния глас на Джулиан:

— Ще се наложи да те помоля да върнеш телефона на масата.

— Моля?

— Отключи го, моля.

Гласът му е приятен, но Мерин не е глупачка и много добре знае, че това е заповед, а не молба. Тя поставя пръста си на хоум бутона и телефонът се отключва. Джулиан го взема и започва да разглежда апликациите, затваряйки ги една по една. Най-накрая оставя телефона обратното на масата с екрана нагоре, а оттам съблазнително им се усмихва Макензи в цялата си величествена голота.

— Трябваше да се уверя, че не ни подслушват или записват — вдига рамене Джулиан.

— Не бих направила такова нещо.

Мерин определено не иска да записва тази среща. Не би искала никой, освен Сал, да знае какво се случва тази вечер или че съвсем сериозно е обмисляла подобно нещо, както и че въобще е предприела стъпка по въпроса.

— Ето я и храната! — възкликва Джулиан.

Сервитьорката поставя две огромни чинии, пълни с храна, която блести от огромното количество мазнина върху нея. Мерин забелязва, че Джулиан е поръчал почти същото като нея, само дето хлябът му е пшеничен, а нейният е със закваска.

— Какво ще кажеш първо да хапнем, а после да поговорим.

Той грабва вилицата си и пробива няколко дупки в едно от яйцата в чинията си. Течният жълтък се разтича върху няколкото парчета хаш браунс.

— Винаги съм смятал, че разговорите за убийства се водят много по-лесно на пълен стомах. Не си ли съгласна?

Глава 12

За известно време Мерин успява да се престори, че двамата са непознати, излезли на среща, уредена от общ приятел, който е решил да ги свърже. В крайна сметка, не беше далеч от истината.

Само дето въпросната среща и всичко, свързано с нея, бяха незаконни.

— Значи това е тя. — Джулиан най-накрая оставя вилицата си. — На екрана на телефона ти? Това ли е жената, с която ти изневерява съпругът ти?

Изял е две трети от храната си, докато Мерин е преполовила своята, и изглежда, че и двамата се чувстват сити. Бетс вижда, че са приключили, но не се приближава към тях, сякаш знае, че не ѝ е позволено, докато Джулиан не ѝ даде знак. А в момента той не дава признаци, че ще го направи. Забил е поглед в Мерин и тя има чувството, че може да я прочете като отворена книга. Не мисли, че може да го излъже за каквото и да е било, дори и да иска.

Започва да говори. Има чувството, че думите извират от нея и тя не може да ги спре. Сякаш най-накрая се чувства спокойна да сподели всяка една ужасна мисъл, която е преминала през съзнанието ѝ, и всичко, което я плаши, но никога не би споделила с групата или терапевта си. Тогава защо говори с този тип? Не е сигурна. Може би защото Джулиан е непознат и тя знае, че няма да я съди.

— Връзката им продължава вече няколко месеца. В момента са заедно в някой хотел, тук, в града. — Бузите ѝ почервеняват отново, докоснати от неловката ръка на срама.

— Дай да видя снимката.

Тя му подава телефона и срамът е бързо заменен с гняв. Джулиан оглежда обстойно снимката, докато екранът не потъмнява и го оставя обратно на масата, но Мерин забелязва едва доловимата усмивка, разтеглила ъгълчетата на устните му. Ах, мъжете и голите женски тела! Какво им беше толкова специалното? Сал беше реагирал по същия начин, със същата усмивка, изпълнена с развеселеност, примесена с похот.

— Със съпруга ти имате ли деца? — пита Джулиан.

— Не виждам какво общо има.

Отговорът ѝ го изненадва. Джулиан повдига вежда въпросително, но Мерин не казва нищо повече. Никога не би говорила за сина си с този човек и се радва, че Сал също не го е споменавал. Себастиан е неприкосновен.

— Кажи ми всичко, което знаеш за нея. — Най-накрая се връща на основната тема Джулиан.

Това е лесната част. За разлика от сложните чувства, които изпитва към Дерек в момента, Мерин просто мрази другата жена. Не ѝ пречи да му разкаже всичко, което знае, а той я слуша, без да я прекъсва. Когато Мерин най-накрая приключва, осъзнава, че гърлото ѝ е пресъхнало. Посяга към чашата с вода и без да иска, бута тази с кафето. За щастие, е почти празна и по масата се разлива съвсем малко кафе. Бетс се появява като светкавица с мокра кърпа и веднага предлага да отнесе чиниите. И двамата отказват да им сложи недояденото за вкъщи.

— Извинявай. — Мерин неволно избърсва капка кафе, която сервитьорката е пропуснала. — По принцип не се стряскам толкова лесно.

— Това е съвсем в реда на нещата. Ти си един много нормален човек, Мерин, който води абсолютно ненормален разговор. Не се притеснявай. Тук съм, за да ти помогна, а не за да ти усложня живота.

Мерин е изненадана от внезапната проява на съпричастие и си припомня, че това е просто среща, за да обсъдят опциите ѝ, но съвсем не значи, че ще направят нещо по въпроса. Няма нужда да решава веднага, което значи, че все още има шанс да се откаже.

Джулиан отново се взира в нея, но този път погледът му е някак различен. Мерин му е разказала всичко и той вече знае някои от тайните ѝ. Атмосферата помежду им се е променила и станала някак по-задушевна.

— Сал винаги е казвал, че си красива, успяла жена, Мерин. И е прав. Често съм се сблъсквал със ситуации като тази и ако трябва да запомниш едно-единствено нещо от този разговор, то е, че ти не си причината мъжът ти да ти изневерява — казва Джулиан и тя се изчервява.

Но той греши. Тя е единствената причина Дерек да реши да потърси друга жена.

— Имаш ли някакви въпроси към мен? — подканва я Джулиан.

Мерин си поема въздух. Започва се.

— Чудех се… ами за цената. Питах се колко ще струва. И как ще… какво ще… — Тя преглъща шумно.

— Методите ми за… разрешаване на проблеми не са твоя грижа. — Очите му отново си възвръщат опасния блясък. — Понякога ги решавам лично, понякога… намирам друг изпълнител. Всичко, което трябва да знаеш, е, че проблемът ще бъде разрешен. Таксата ми е двеста и петдесет. Не правя отстъпки.

— Двеста и петдесет хиляди? — Не беше сигурна какво е очаквала. Сал ѝ беше споменал, че услугите му са скъпи, но не беше очаквала, че ще са чак толкова скъпи.

— Плащаш за качество.

— Но аз… — Мерин иска да му зададе толкова много въпроси, но не знае откъде да започне.

Мрази факта, че звучи толкова незапозната, каквато всъщност е, и съжалява, че е настоявала да се видят насаме с Джулиан. Иска ѝ се Сал да беше с нея.

— Мога ли да ти платя половината преди и другата половина…

— Не — изсмива се Джулиан. — Плащаш всичко преди. В брой или банков превод.

— Просто… не знам как бих могла да обоснова превод на стойност четвърт милион долара. — Мерин знае, че има толкова пари, но не ги държи в разплащателната си сметка. Не може и да ги прахоса току-така, без да има обяснение. — Няма ли да изглежда подозрително?

— Ако решиш да направиш банков превод към сметката, която ти дадох, ще изглежда, сякаш си дарила на благотворителна организация. Съвсем законна, заслужила името си с годините организация. Правила си дарения към такива организации и преди, нали? — Джулиан не я изчаква да отговори, защото въпросът му е риторичен. Той вече знае, че е прав. — Дори ще ти дам фактура. За данъчните и всеки друг, който реши да си вре носа, ще изглежда като невероятно щедро дарение към център за защита на жени.

— Наистина ли?

Джулиан отпива от кафето си и не си прави труда да ѝ отговори. Пределно ясно е, че не обича да се повтаря.

— Но как ще знам, че наистина си…

— Свършил работата? Няма как да знаеш. Затова е важно да си имаме доверие. — Той се навежда напред. — Доверието е изключително важно в моите среди и е двупосочна улица, Мерин. Аз също ще трябва да ти се доверя. И ще го направя, защото вече имам доверие на доброто ти приятелче Сал.

Трябва ѝ минута, за да осмисли думите му. Докато премисля куп варианти какво може да се случи, Джулиан изчаква търпеливо. Най-накрая тя прошепва:

— Ако се съглася, как ще знам след колко време ще го направиш?

— Няма да знаеш нищо, свързано с начина на решаване на проблема ти. Ще научиш чак след като е приключило. Може да отнеме няколко седмици.

— Няколко седмици?

Той оставя чашата си.

— Колкото по-отдалечени във времето са този разговор и това, което ще се случи, толкова по-добре за теб. Една от причините толкова много хора да бъдат хващани е, че работата е свършена веднага след заплащането. Другата е, че клиентът знае твърде много детайли за плана. Най-разумното е да оставим метафорична и буквална дистанция между теб и това, което ще се случи.

Мерин не отговаря. Не знае дали трябва да е ужасена, или удивена колко спокойно ѝ говори. Джулиан, изглежда, въобще не се интересува дали някой ще ги чуе.

— Сигурен съм, че ако убийството беше проблемът, самата ти можеше да го направиш, ако приемем, че си достатъчно ядосана. Или пък щеше да платиш много по-малко на първия срещнат в някоя забутана уличка. Убийството е най-лесната част.

Мерин примигва. Никога през живота си не си беше представяла, че ще чуе нещо подобно.

— Това, за което ми плащаш, е да не останат следи, които да водят към теб. — Джулиан пак отпива от кафето. — Плащаш ми, за да изглежда като катастрофа, обир, завършил с фатален край, или някакъв ужасен инцидент като удавяне или пожар. Нещо неочаквано, но в същото време и правдоподобно. Важно е, когато научиш за случилото се, реакцията ти да е наистина неподправена и искрена. Не трябва да си близо до мястото, където ще се случи, както и да знаеш кога ще се случи. Още по-добре би било, ако не знаеше, че ти изневерява. — Той спира. — Мъжът ти знае ли, че ти знаеш?

— Не. — Гласът ѝ трепери, а тя цялата се тресе.

Звучи, сякаш обяснява нещо съвсем нормално, а не различни начини да накара някого… да умре… и Мерин не знае как трябва да се чувства.

— Как разбра, че ти изневерява?

— Частен детектив — отвръща тя.

Джулиан присвива очи.

— Кой по-точно?

Мерин поклаща глава.

— Мисля, че и този път няма значение.

Нещо кара Мерин да не споменава името на Ванеса Кастро. Все пак Кастро се натъкна на изневярата по случайност, докато разследваше отвличането на сина ѝ, за когото Мерин също отказваше да говори. Не влиза в работата на Джулиан.

— Трябва да знаеш, че когато криеш нещо от мен, усложняваш работата ми значително — подхваща Джулиан.

— Ако наистина си толкова добър, колкото твърдиш, не би трябвало да е проблем — отговаря Мерин и думите ѝ прозвучават като предизвикателство.

Забелязва как челюстта му се стяга, но след секунда се отпуска отново. Дали се е примирил, че няма да научи повече за Кастро?

— Кой друг знае за връзката им? Терапевтът ти?

— Откъде знаеш, че ходя на терапевт?

Да не би да я проверява? Или Сал му беше разказал всякакви интимни детайли от живота ѝ?

— Вече не. — Мерин не възнамерява да му дава допълнителна информация и за доктор Чен.

Джулиан я плаши, но в същото време някак я кара да иска да защити хората около себе си.

— И ако продължаваш да се чудиш за всеки един човек, на когото бих могла да споделя за изневярата, за която научих днес, между другото, ще поостанем тук доста дълго време.

Джулиан отново се усмихва. Явно беше отговорила правилно на въпросите му.

— Трябва да разкараш детектива. Веднага.

— Готово. — Мерин е решителна, но лъже.

Отлично разбира, че последното, което е нужно на наемния убиец, е детектив, който да си вре носа, където не трябва, но тя няма никакво намерение да прекратява търсенето на Себастиан. Просто ще каже на Ванеса Кастро да не се занимава повече с изневярата. Но само толкова. Нищо по отношение на случая на Себастиан няма да се промени.

— Чудесно. И така, стигаме до най-важната част от разговора. — Джулиан се навежда напред. — В момента, в който ми преведеш парите, сделката е сключена. Ще сложиш началото. Ако след няколко дни се събудиш и решиш, че вече не искаш да направя това, за което си ме наела, няма проблеми, но няма да видиш повече парите си. Няма да ти ги върна. Разбрахме ли се?

— Да.

Мерин се разтреперва отново, което е глупаво, защото водят този разговор от известно време. Вече му е разкрила най-лошите си помисли. Същите тези мисли, които не смееше да разкрие пред Сал, освен ако не са завоалирани под формата на шега или пиянски брътвеж — онези, които можеха да ѝ купят еднопосочен билет за ада. Или още по-лошо, за затвора. Защото адът не можеше да уплаши онзи, който живее в него повече от година.

— Можеш просто да се разведеш с него, нали знаеш? — Думите на Джулиан я хващат неподготвена. — Не е най-бързият изход от ситуацията, но поне не рискуваш нищо. Познавам страхотен адвокат, с когото мога да те свържа срещу малка сума, разбира се. Ще изрови всяка една тайна на съпруга ти и ще се погрижи да получиш всичко.

Мерин примигва.

— За какво говориш?

Няма да има развод. Разводът е грозно, неприятно нещо, а накрая Дерек ще е свободен да бъде с Макензи Ли, или която друга срещне след нея. Мерин щеше да е единствената губеща. В интерес на истината, най-вероятно щеше да остане на улицата, точно като Тиа. Не, Мерин не може да си позволи да загуби повече. Не ѝ ли стига това, което е загубила досега?

— Просто казвам, че все още е опция — вдига рамене Джулиан. — Защото, ако решиш да си стиснем ръцете за това, за което говорим, винаги има рискове. Дори да изглежда като инцидент, все пак е смърт, и съпругът, в твоя случай съпругата, е първият заподозрян. Полицията може да се намеси. Ще последват аутопсия и въпроси, а мъжът ти не е без известен…

— Извинявай, но за какво става дума? — Не възнамеряваше да го прекъсва, но е объркана. — Не съм тук заради Дерек. Той ми е съпруг.

На косъм е да добави „и бащата на сина ми“, но се улавя навреме и не го казва. Сега Джулиан изглежда наистина объркан. Нещо повече, изражението му е на човек, който няма представа за какво става дума, а типове като него не се озовават в такава ситуация често.

— Значи не искаш съпругът ти да умре?

— Разбира се, че не. — Тя вдига телефона и екранът светва в цялата гола слава на Макензи. — Дерек не е проблемът в случая. Тя е.

Джулиан се обляга на стола си, претегляйки я с поглед.

— Сал ми каза друго.

— Тогава общият ни приятел не е разбрал правилно.

По дяволите, Сал! Мерин не се и съмнява, че на него му се иска тя да се отърве от Дерек, но Мерин никога не би наранила съпруга си. Той е баща на Себастиан, а тя никога не би посегнала на бащата на сина си. Тя се взира в снимката, докато телефонът не се заключи отново, и ругае Сал наум.

— Проблем ли ще е за теб?

— Не. Всъщност, може да улесни нещата малко. — Усмивката му се е прокраднала обратно на лицето му.

Двамата млъкват, но Джулиан я гледа сякаш с нови очи. Беше дошъл на тази среща, мислейки си, че иска мъжа си мъртъв, но в действителност онази жена се опитваше да разруши живота на Мерин. Онази жена се опитваше да ѝ открадне малкото, останало от семейството. През последните четиринайсет часа въображението на Мерин беше обрисувало смъртта на Макензи по десетки различни, и най-вече болезнени, начини. Беше я удрял автобус, бяха я бутнали от прозорец, беше паднала в огромна дупка, бяха я бутнали в пропаст и още много други. Всяка версия караше Мерин да се чувства малко по-добре.

Едно от сепаретата, където са се настанили групичка шумни колежани, избухва в гръмък смях. Явно са приключили с вечерята си. Има три момчета и две момичета, но Мерин се взира в момичето с дълга кестенява коса и блестящи очи, което очевидно е влюбено в красивия, уверен младеж, който седи до нея. Това беше Мерин с Дерек преди двайсет години, повечето от които бяха чудесни. Само последната беше жив ад.

— Все още го обичам — казва повече на себе си, отколкото на Джулиан.

Той изважда лъскава брошура от вътрешния джоб на якето си и ѝ я подава. Брошурата е на „Райз“, местен център за помощ на жени и деца, жертви на домашно насилие. Съвсем истинска благотворителна организация, към която Мерин си спомня, че е правила дарения, защото всяка година по коледните празници получава благодарствена картичка от тях. В долния край на брошурата е написано число с шестнайсет цифри, което видно е банкова сметка. Мерин потреперва. Джулиан наистина има сериозни връзки, ако знае как да изпере пари през съвсем законна благотворителна организация.

— Това е последният път, в който се виждаме или говорим — подхваща той. — Ще счета, че си съгласна да продължим с плана, когато преведеш цялата сума на тази сметка. Няма нужда да знаеш подробностите. Няма да знаеш нито кога ще го направя, нито как — нищо. И не забравяй, не връщам пари. Разбрахме ли се?

Джулиан за първи път се повтаря.

— Разбрахме се.

— Давам ти малко време да помислиш дали наистина искаш да го направиш. Ако до утре в девет сутринта не си изпратила парите, ще счета, че сделката отпада.

— Ами ако не мога да взема решение толкова бързо?

Той я изучава, а усмивката не слиза от устните му.

— Ти вече си взела решение, Мерин, иначе нямаше да си тук. Въпросът не е решението, а дали си готова да натиснеш спусъка. — Усмихва се по-широко. — Лош избор на думи. Това е моята работа, не твоята.

В следващите няколко минути никой не казва нищо, а закусвалнята става все по-шумна. Баровете и нощните заведения в университетския квартал започват да затварят и изгладнелите, шумни колежани се изсипват, за да си купят нещо мазно, което да подплати бирите „Бъд Лайт“, които са изпили досега.

Бетс им носи сметката и Мерин е готова да плати, но Джулиан плясва стодоларова банкнота на масата. Твърде много е, но сервитьорката самодоволно прибира банкнотата, без да върне ресто, докато се усмихва широко, а кораловото червило по зъбите ѝ лъсва още повече.

— Останете, колкото е нужно — казва им тя.

На съседната маса колежанките се заливат от смях. Междувременно нова групичка се е настанила на съседното сепаре и гледа някакви весели клипчета, на които се присмива. До тях някакъв бездомник разказва история от друг бездомник за трети бездомник, който несъмнено е техен приятел. От тях се носи неприятната миризма на неизмита плът и засъхнала пот.

Нищо от това не я притеснява. Заобикалящите ги звуци са се превърнали в удобно прикритие на собствения им разговор. А щом никой не може да ги чуе, значи, че никой не може да се ужаси от това, което Мерин му е казала. Всъщност единственият човек, който може да я съди за думите ѝ, е Джулиан. Но липсата на морал у него означава, че мнението му няма стойност.

— Беше ми приятно да се запознаем, Мерин — казва Джулиан.

И срещата им приключва.

— Внимавай, когато се прибираш.

Тонът му е непретенциозен. Мерин не може да се отърве от мисълта, че той изглежда твърде нормален, твърде разумен и твърде привлекателен, за да е това, което е. Стискайки чантата си, тя се измъква от сепарето и си облича якето.

— Как мога да се свържа с теб?

— Не можеш. — Той вдига поглед към нея, но не става, нито пък ѝ подава ръка за довиждане. — Оттук нататък всичко минава през Сал.

Сбогуването им е също толкова кратко, колкото запознанството им.

Навън вали, когато Мерин излиза от закусвалнята и тя се взира в причернялото нощно небе. Спира се за секунда, оставяйки капките да се стичат по лицето ѝ. Те размазват грима ѝ и отмиват греховете ѝ.

Не може да повярва, че е стигнала дотук.

Беше откачила.

Глава 13

Началото беше вълнуващо.

Всички извънбрачни връзки са такива в началото. Сега обаче, докато Макензи лежи в сумрака на хотелската стая, а Дерек хърка до нея, тя осъзнава, че магията наистина е изчезнала.

Женените мъже бяха изтощаващи по един определен, задушаващ начин. Срещате се, когато и където те поискат, и винаги трябва да си нащрек да не ви видят заедно. Можете да ходите само на определени места, и то за ограничено време, защото той винаги бърза за някъде. Семейството им винаги е приоритет, а ти не си част от семейството. Ти си нещо странично, което запълва празнините в живота им. Нямаш право на глас.

Само си губи времето тук. Трябва да разреди срещите им, защото Дерек е започнал да се отпуска и чувства удобно, а това означава, че скоро ще спре да копнее да я види. А спреше ли да я жадува по този отчаян начин, връзката им щеше да приключи. С Макензи не го задържат обети, каквито е дал на жена си. Двамата не градят бъдещето си заедно. Когато му омръзне, ще приключи връзката, това е ясно, но Макензи не е готова. Все още не.

Тя посяга към телефона си, изкушавайки се да пише на Джей Ар, за да провери дали има планове за по-късно. Той е единственият ѝ бивш, който не е бил женен, но досущ като останалите, също не я искаше. Останали са приятели и от време на време правят неангажиращ секс, защото понякога я кара да се чувства малко по-добре. Друг път Макензи се чувства още по-зле, но не може да предвиди как ще е този път. Решава, че не иска да разбере какво ще ѝ се падне от прокълнатата лотария на отношенията ѝ с Джей Ар и връща телефона си на мястото му. Поне с женените мъже знаеш точно каква е ролята ти в живота им.

Когато най-накрая се добраха до хотелската стая снощи, Дерек беше заявил, че има да свърши малко работа. Той се зае да си чете имейлите, а тя да гледа един от платените филми, които хотелът предлага. В един момент филмът свърши, а Макензи беше заспала и не беше усетила кога си е легнал и Дерек. Притеснителното в случая е, че не я събуди, за да правят секс. Защо въобще я покани, ако не иска да спят заедно?

Тя става и се приближава към прозореца. Открехва завесите едва-едва. Слънцето ще изгрее съвсем скоро, а гледката към градината е много красива. С крайчето на окото си Макензи улавя отражението си в стъклото и с ужас установява колко сплескана и безжизнена изглежда розовата ѝ коса. Този път ще се наложи да я измие и оформи със сешоар. Проклинайки се наум, тя тръгва към банята, за да се изкъпе, а след себе си оставя диря от дрехи.

Макензи много добре знае как изглежда. Висока и слаба, тя е благословена със стегнато тяло и страхотни крака. От друга страна, лицето ѝ не е нищо особено. Наясно е, че ако си сложи повече грим, ще изглежда дори красива, но не ѝ се занимава и затова единственото, на което отделя време, са спирала за мигли и гланц за устни. Благодарна е, че няма нужда от фондьотен, защото кожата ѝ най-накрая се е изчистила. Но най-привлекателното у нея е, че има екзотични черти. Баща ѝ е от местното население на Хаваи, а майка ѝ е французойка от Канада, което прави Макензи специална — нещо, което мъжете винаги са харесвали у нея. Не е достатъчно красива, че да ги плаши, но е достатъчно привлекателна, за да искат да я спечелят. Много добре знае с какви оръжия разполага. Беше го осъзнала преди много време, когато беше на седемнайсет и излизаше с Джей Ар. А после и с Шон, когато беше на деветнайсет. След това се появи Ерик, а след него и Пол, чиято жена заплаши да я убие. Сега беше ред на Дерек. Всички връзки започват по един и същи начин — с „искрата“. В момента, в който се появи искрата, Макензи знае, че е влязла в полезрението на дадения мъж. Ако до преди това дори не са я забелязали, то след появата на искрата със сигурност не остават безразлични. Искрата понякога се появява след кратък закачлив коментар, който на пръв поглед изглежда съвсем приятелски, но в действителност е намек, а друг път след някой откраднат поглед. Ако жененият мъж не се интересува от нещо повече, то нищо и не се случва, а искрата угасва. Ако обаче му се иска нещо повече, то тогава той трябва да е този, който прави следващата стъпка.

Играта на съблазняване помежду им може да бъде бавна и мъчителна и да продължи със седмици, докато жененият мъж се бори срещу инстинктите и поривите си и най-накрая не загуби битката. А те винаги губят. Важно е да си вярват, че те съблазняват нея, а не обратното, защото това ги кара да се чувстват силни и все още способни да спечелят някоя жена, която не е съпругата им. Първият път, когато правят секс, трябва да е умопомрачаващ и да се случи само след дългата игра на съблазън. Ловът е най-важното.

След като се превърне в тяхната дрога, Макензи започва да ги използва, както ѝ е удобно. Това, разбира се, не значи, че не харесва мъжете, с които излиза. Напротив, тя е искрено привлечена от всеки един от тях. По дяволите, не е някаква си проститутка! Професионално гадже, може би. Така или иначе, важното (както при всяка една връзка) е да не започне да им доскучава.

За съжаление, нещата с Дерек са стигнали до тази повратна точка. Изминали са шест месеца — и случайно или не, това е най-дългата връзка на Макензи, но вече усеща, че започва да губи своя блясък. Дерек е станал все по-незаинтересован и тя не знае какво да направи. В началото Макензи сякаш му вдъхваше нов живот. Сега Дерек се връща към дълбоката бездна, изпълнена с тъга, в която живее с Мерин. Цялата ситуация е безкрайно различна от всичко, с което Макензи се е сблъсквала, но по-важното е, че значи, че той губи интерес. Макензи е станала по-малко вълнуваща, не си заслужава, колкото преди и скоро може да се превърне в усложнение, което той повече не желае.

Тя измива хотелския балсам за коса и внимателно нарежда малките пластмасови бутилчици с шампоан и душгел, така че да не забрави да ги вземе, когато си тръгва. Те са по-добра марка от тази, която може да си позволи да си купи със собствени пари. Когато излиза от банята двайсет минути по-късно, Дерек вече е буден и прибира лаптопа си. Дрехите, които е оставила след себе си, са сгънати и грижливо поставени върху сака ѝ. Това, че той изпитва някаква необяснима нужда да се грижи за нея по този начин, едновременно я дразни и изумява. Макензи се опитва да започне някакъв разговор:

— Имам чувството, че току-що сме пристигнали.

От вчера двамата си бяха разменили едва няколко думи. Дерек не я поглежда, но пита:

— Приключи ли с банята?

Минава покрай Макензи и тя чува как пуска водата. Междувременно Кензи суши косата си пред огледалото, отбелязвайки наум, че розовото е поизбеляло и трябва да реши дали да не си смени цвета. Боята за коса, която използва, струва около осем долара за кутия и е лукс, който не всеки път може да си позволи, особено когато има да плаща семестриална такса, наем, храна за себе си и котката си, сметките и арт принадлежностите си. Ако не трябваше ежемесечно да плаща три хиляди долара за престоя на майка си в хосписа, то може би работата в кафенето и студентските ѝ заеми щяха да са ѝ достатъчни. А и парите от Пол бяха почти изхарчени.

Точно заради това трябва да е много внимателна с Дерек. Не може да си позволи да го загуби. Не и сега. Трябва да избере подходящия момент.

С кръгла четка оформя косата си в красиви вълни, защото не иска да дразни Дерек повече днес. Днес всичко трябва да върви по мед и масло, а той да си тръгне щастлив и нетърпелив да я види отново. Макензи вади малкия си несесер с грим и си слага малко спирала за мигли, едва доловим руж и гланц за устни. Обува си черни прашки, клин и широка блуза с паднало рамо. Не носи сутиен, защото не ѝ трябва.

Един поглед в огледалото, и тя вече се чувства много по-добре. Изглежда като по-добрата версия на самата себе си. Прави си няколко селфита в огледалото и след кратко колебание коя снимка ѝ харесва най-много, я публикува в Инстаграм с хаштагове #русакосанемеинтересуванищо и #хотелскиживот. Може би едва десетина души сред петдесет хилядите ѝ последователи знаят, че Макензи не отсяда в хотели толкова често.

Но реалността не е важна. Важно е как изглежда животът ѝ в социалните медии.

Тя отново влиза в приложението, за да види колко харесвания е събрала. Снимки с по-малко от хиляда харесвания бяха или скучни, или с неправилния хаштаг. Използвала е филтър, който прави косата ѝ да изглежда по-розова, отколкото е наистина, което явно последователите ѝ одобряват, съдейки по нарастващия брой харесвания. Дерек така и не беше одобрил новия цвят, след като един ден тя се появи с розова, а не с руса коса. Беше се засмял, защото си мислеше, че се шегува с него, но остана неприятно изненадан, когато установи, че наситеният цвят не се отмива още на първия ден. Нещо повече, той беше почти изумен, че Макензи смята да остане с розова коса, защото беше човек на изкуството, а шибаната коса си беше нейна и тя смяташе, че ѝ отива страхотно.

Дерек си въобразява, че светът се върти около него. Има онзи комплекс, който всички богати мъже са развили — колкото повече пари изкарват, толкова повече си вярват, че всичко е свързано с тях по някакъв начин и не приемат „не“ за отговор. Когато веднъж Макензи си направи графика така, че да работи пет нощни смени, Дерек реши, че е било, защото му е сърдита след едно тяхно скарване. И това наистина я обиди. Беше взела допълнителните часове, защото в края на седмицата трябваше да си плати наема и семестъра. Нямаше да се извинява, че работата ѝ е „провалила“ плановете на Дерек.

Телефонът ѝ иззвънява и тя трепва. Избрала е различна мелодия за различните хора от списъка си с контакти, което значи, че в момента ѝ пише Тайлър. Беше „забравила“ да спомене на съквартиранта си, че ще е с Дерек, защото искаше да избегне поредната кавга по темата. Тай дори не се беше запознал с Дерек, но не го харесваше.

Вратата на банята се отваря.

— Кой е?

Дерек наднича в екрана на телефона ѝ, докато излиза само по бельо, а след него се носи топла пара. Макензи нарочно не отговаря. Защо да му казва такива неща, когато тя няма право да пита кой му пише на него? Приближава се до прозореца и прочита съобщението от Тайлър, при което присвива устни.

Не иска да отговаря, но знае, че ако не го направи, той ще продължи да ѝ пише. По-добре да отговори веднага и да се свършва.

Написва Макензи и натиска „изпрати“, след което се приготвя за отговора на съквартиранта си. Съобщението му не закъснява:

Прав е. За всичко. Беше се опитала да гледа „Свърталище на духове“ сама, но не успя да го догледа, защото беше твърде страшен. Затова убеди Тай да го гледат заедно, въпреки че и той мразеше филми на ужасите. В крайна сметка двамата се зарибиха супер много и плановете им за днес следобед бяха да изгледат последните три епизода преди нощната смяна на Тай.

Но Макензи съвсем го забрави, когато Дерек ѝ се обади. Забрави и когато една колежка я попита дали може да ѝ вземе смяната. Макензи се съгласи, защото парите наистина ѝ трябваха.

На Тай му отнема цяла минута да отговори.

Тя много добре знае, че има проблем.

Макензи си отдъхва. В света на Тайлър „както кажеш“ означава „добре“. От друга страна, може да се преведе и като „ако ме разочароваш пак, няма никога да ти простя“, което значи, че Макензи не може да си позволи повече грешки. Боже, как ѝ липсва всичко да е под контрол! По принцип е изключително организирана, но последните шест месеца всичко се върти около Дерек. Все пак не е лесно да си в орбитата на женен мъж.

Раздразнена, тя изключва телефона си и го захвърля на леглото. Дерек отваря уста, сякаш иска да повтори въпроса, но внезапно решава нещо съвсем различно. Идва до нея и започва да масажира раменете ѝ. Целува я по врата. Макензи много добре знае какво значи това. В редките случаи, когато е толкова нежен, Дерек иска да правят секс. Тя се отдръпва от него и се приближава към прозореца.

Както винаги, Дерек решава, че раздразнението ѝ е насочено към него. И е прав, този път е заради него и Макензи ще се погрижи да ѝ се реваншира.

— Миличка, съжалявам, че напоследък съм все в лошо настроение — подхваща той.

Застава зад нея и осъзнава, че все още не се е облякъл. Обвива ръце около кръста ѝ и тя усеща как притиска цялото си тяло към нейното. Заравя лице в косата ѝ и вдишва дълбоко. Макензи обожава факта, че е толкова висок и че дори когато тя е на токчета, пак е по-ниска от него. Дерек отърква бузата си в нейната и опияняващият аромат на парфюма му, който заедно купиха от „Нордстром“, я обгръща. Беше му избрала скъп, секси аромат и той явно си беше сложил малко след душа.

— Знам, че снощи се държах като пълен кретен и те накарах да се чувстваш ужасно. Сигурно съм поръчал „Биг Мак“, защото бях разсеян и не обърнах внимание, което само по себе си е достатъчно да трябва да ти се извиня. Наистина съжалявам.

Макензи усеща как омеква. От всички мъже, с които е излизала, Дерек наистина знае как да се извинява. Много добре разбира, че доброто извинение включва както и признанието, че е направил нещо нередно, така и осъзнаването, че е наранил човека срещу себе си.

— Напоследък съм затрупан с проблеми на работа и хора, които се отмятат от обещанията си. От мен се изискват неща и резултати, върху които нямам контрол… Не трябваше да си го изкарвам на теб. Извинявай, Кенз.

Звучи искрен и тя започва да се чувства малко по-добре.

— Няма нищо — отговаря и най-накрая си позволява да се отпусне в прегръдките му.

Силните му ръце я обгръщат още по-здраво и Макензи усеща как устните и горещият му дъх галят врата ѝ.

Очевидно Дерек се чувства зле заради държанието си снощи, което инстинктивно я кара да иска да му помогне да се почувства по-добре. Макензи ненавижда факта, че толкова много я е грижа за него, защото по принцип не инвестира кой знае колко в подобни връзки. Мрази и факта, че започва да се привързва, защото е започнала наистина да го опознава. Знае, че през цялото време тъгува за детето си. А на всичкото отгоре я притеснява и мисълта, че самата тя може да е добавила към огромния стрес, на който е подложен всекидневно, като поръча шибания бургер. Та Дерек винаги си поръчва „Куотър Паундър“ и тя много добре го знае. Трябваше да се досети, че се е объркал по невнимание и просто да му поръча това, което наистина е имал предвид. Беше готова дори да се извини, но той мълча през цялото време, а после ѝ се сопна, че си е качила краката на таблото и това я подразни ужасно.

Такава е динамиката на тяхната връзка още от самото начало. Дерек е несъобразителен и това я кара да се чувства зле, което пък, от своя страна, кара него да се чувства ужасно и в крайна сметка Макензи винаги се опитва някак да го накара да се почувства по-добре. Като в омагьосан кръг са и тя не знае какво да прави. Всичко беше по-лесно, когато приемаха срещите си просто като изневяра. Сега обаче отношенията им се задълбочават и заприличват на истинска връзка, което я хваща неподготвена. Чувствата ѝ замъгляват преценката ѝ по начин, който упорито е избягвала след случката с Джей Ар.

Ръката на Дерек се плъзга надолу по клина, нежно галейки бедрата ѝ, докато ѝ шепне тихо, че съжалява. Тялото ѝ се наелектризира, защото палецът и показалецът му я познават твърде добре, а клинът и прашките ѝ са достатъчно тънки, за да усети всеки натиск на пръстите му. Иска още. Веднага. Обляга се на него, отърквайки дупето си в набъбналия му член, и започва да диша все по-тежко. Гневът ѝ е отминал и тя е готова Дерек да прави с нея каквото пожелае.

Да прави всичко.

Опитва се да се обърне, за да го целуне, но той не ѝ позволява и по някаква причина това я възбужда още повече. Ръката му най-накрая се намества в клина ѝ и отмества прашките, за да усети колко мокра е Макензи. Дерек простенва тихо. Тя обожава задоволството, изненадата и благодарността, че е толкова влажна и винаги готова за него. Това го кара да се чувства като бог и Макензи е щастлива, че може да го накара да се чувства така, защото знае, че той ще направи всичко за нея, за да продължи да му дава това усещане. Тя много добре познава търпението и готовността му да направи всичко, за да я накара да свърши.

Той плъзва пръсти в нея и усещането е неописуемо, но Макензи иска още и още. Непохватно изхлузва панталоните си и се навежда напред към прозореца. Прилепва длани към студеното стъкло, но не я интересува дали някой отвън може да ги види. Устните и езикът му сменят пръстите му в луд танц, опитвайки всичко, до което могат да се доберат. Чувството е невероятно и дори малко извратено, а Дерек започва да стене от удоволствие, сякаш нейният език му причинява всички тези великолепни усещания.

Затова сексът с него е толкова невероятен и различен — заради начина, по който я кара да се чувства. Когато се чукат, тя може да бъде всичко, което би искала. Може да каже всичко, което иска. За първи път няма никакви задръжки. Макензи може би не знае как да го помоли да я хване за ръка, когато са навън, но знае много добре как да го накара да вкара езика си още по-дълбоко в нея. Оргазмът ѝ е зашеметяващо силен и тя започва да трепери, докато лицето му е още прилепнало към нея. Дерек не спира, докато вълната не отмине и Макензи не му каже, че може да спре.

Тя се обръща към него и го вижда как си сваля бельото. Няма търпение да го усети в себе си. Блъсва го на леглото и го възсяда, за да може да го гледа в очите, когато го целува и усеща собствения си вкус върху устните му. Дерек е крайно възбуден, а тя го язди страстно и само след няколко минути той извиква името ѝ, затваря очи и свършва в нея.

Две неща обожава Макензи. Първо, че това е единственият момент, когато Дерек изглежда грозен, защото иначе е невероятно красив. Винаги. Дори когато се държи като кретен в „Макдоналдс“, говори за ретро музиката си или ѝ се кара, че си е качила краката на таблото, Дерек е просто красив. Второ, това е единственият момент, когато тя има пълен контрол над връзката им. Той решава всичко друго извън спалнята, но само Макензи може му дари такъв силен оргазъм, без самата тя да жертва собствения си.

И все пак напоследък се е появило и нещо, което мрази. Връзката им има срок на годност. Веднага щом приключат тук, Дерек ще отиде на работа, а тя ще се прибере в скапания си апартамент при негодуващия си съквартирант, пренебрегваната си котка, при шкафове, пълни с несъответстващи купи и пакети рамен за един долар, и ще се чувства още по-празна от преди да започне тази връзка. Защото всеки път, когато се чука с Дерек, тя губи частица от себе си.

След секс никога не се гушкат. Вместо това Макензи се протяга като котка върху чаршафите и го наблюдава как се облича. Отбелязва колко внимателно закопчава ризата си, колко грижливо я натъпква в панталоните и как завързва връзките на обувките си. Същите тези обувки, които струват повече от един неин наем. Знае, защото беше проверила в интернет.

— Не мога да те закарам у вас, трябва да отида направо в офиса, но можеш да останеш. Поръчай си закуска или масаж. Кажи да ги включат в сметката за стаята. Ще ти оставя и пари за такси — казва той.

Тя се изправя в леглото:

— Не може ли да закусиш с мен?

Нещо в поведението му ѝ подсказва, че той иска да дойде да седне до нея, да се приближи към леглото, но се въздържа. Не му е за първи път. Последните няколко пъти, когато се сбогуваха, се държеше по същия странен начин. Сякаш искаше да ѝ каже нещо повече. Сякаш знае, че трябва да скъса с нея още тук и сега, но се страхува и се отказва.

— Имам среща, но ти хапни. Наслаждавай се. И не забравяй да използваш…

— Страничния вход, когато си тръгвам.

Дерек кимва, а Макензи се обляга назад, когато той най-накрая идва да я целуне нежно. Нещо в целувката я кара да се зачуди дали ще го види отново. През първите няколко месеца им беше толкова лесно да се сбогуват, а сега…

Сега беше повече от трудно.

Той взема чантата си и излиза. Макензи се обръща към прозореца и се взира в красивите дървета и обсипаното с пухкави облаци небе. Опитва се да се наслади на последните си моменти в луксозната стая, нощувката, която струва повече от бакшишите, които получава за една седмица в „Грийн Бийн“. Толкова е депресиращо. Стомахът ѝ закъркорва и Макензи се размърдва. Поръчва си страхотните яйца по бенедиктински и тост с авокадо, които правят в хотела.

После тръгва към банята, когато забелязва, че върху тоалетката са оставени пари. Пачката е наистина тлъста, само двайсетачки и петдесетачки. Взема ги, за да ги преброи, и остава с отворена уста.

Оставил е пет хиляди долара.

Разбира се, и преди ѝ е давал пари. Веднъж беше закъсняла с наема и Дерек измъкна триста долара от задния си джоб, сякаш са жълти стотинки. Друг път панически беше казала, че трябва да се отбие в „Кеш енд Кери“ и да види дали имат пиле, защото, ако закъснееше, можеше да са свършили. А той поклати глава с престорено отвращение и ѝ подаде една банкнота от двеста с думите да отиде в „Хол Фуудс“ и да изкупи органичните, свободно отглеждани пилета, които били много по-здравословни.

Той винаги плащаше за хотел, сметката в ресторанта, билетите до Ню Йорк и дори за мюзикъла „Хамилтън“ и шопинга в „Блумингдейл“ след това. Именно там ѝ беше купил чантата „Долче & Габана“, която струваше над две хиляди долара. Две хиляди и двеста, ако трябва да е точна. Беше се опитал да я убеди да си вземе един шарен модел, който беше загледала в началото, но Макензи се спря на един черен, защото щеше да си отива с всичко, а и не беше сигурна кога ще може пак да си позволи толкова хубава чанта.

— Сигурен ли си? — беше го попитала Макензи, държейки го под ръка, докато консултантката в магазина се опитваше да прикрие самодоволната си усмивка.

Със сигурност беше виждала точно тази ситуация, но с други герои, да се повтаря не един или два пъти.

— Сигурен съм. Искаше и тази с цветята, нали? — Дерек подаде кредитната си карта.

— Не, няма нужда — засмя се Макензи.

В този момент тя успя да улови погледа на консултантката, която сякаш се опитваше да ѝ каже: „Скъпа, не бъди глупачка, вземи и тази с цветята.“ Но тази жена не знаеше нищо. Беше преценила Макензи по розовата коса и момичешкия кикот, но не знаеше, че на нея не ѝ трябва чанта на цветя, защото тя има друга стратегия. Стратегия, която щеше да ѝ донесе много повече от някаква си чанта.

А това прави настоящата ситуация повече от неприятна. Макензи знае, че струва много повече от тези пет хиляди долара. Те не покриват дори двумесечната такса за хосписа на майка ѝ. А Макензи не беше спала цели шест месеца с женен мъж, за да я зарежат накрая само с пет хиляди долара.

Трябва да разбере какво точно означават тези пари. Тя грабва телефона си и изпраща съобщение на Дерек.

Той не отговаря. Сигурно шофира. Тя отива до тоалетната, преди да слезе в ресторанта. Може би е просто подарък, защото напоследък Кензи е наистина притеснена за финансите си и го е споменавала. Може би той просто иска да помогне.

Може би това между тях не е приключило.

Чак след като е слязла в ресторанта и са ѝ сервирали яйцата и тоста, той отговаря. Макензи си представя, че тъкмо е паркирал.

Да бе.

Добре, тя също можеше да играе тази игра. Щеше да се престори, че не е нищо особено.

Отговорът му не закъснява:

Ръцете ѝ се разтреперват толкова силно, че едва не изпуска телефона. Страхливец. Ще скъса с нея по този начин? Със съобщение? Оставяйки пет хиляди долара, за да успокои гузната си съвест и наранените си чувства? Своите, разбира се. Защото, защо би била наранена тя?

И нима си мисли, че може да излезе сух от водата, като ѝ плати някакви си мизерни пет бона? Пол не беше успял, нямаше да го позволи и на Дерек. О, не. Нямаше начин. Не и след половин година, през която беше инвестирала времето и енергията си в мъж, който в емоционално отношение представлява истинска черна дупка.

Макензи се принуждава да си поеме няколко големи глътки въздух. Това, което ще му отговори, е от изключително значение. Пръстите ѝ преминават през стъкления екран на телефона и тя изпраща:

Нима се опитва да откупи свободата си с пет бона? Няма да се размине, кучият му син. Не и с толкова малка сума.

О, боже! Всичко свърши! Тя прецака нещата.

Макензи се отпуска на стола си, докато сервитьорът ѝ долива вода, и си мисли за пачката пари, която беше натъпкала в чантата си „Долче & Габана“, преди да слезе. Как не го беше усетила? Най-важната част от една изневяра беше началото, и тя трябваше да осъзнае, че нещо не е наред два месеца по-рано. Точно по това време той беше започнал да става мълчалив, да не иска да правят секс веднага, щом влязат в хотелската стая. Беше започнал да става критичен, раздразнителен и дръпнат.

Трябваше да се усети, но беше твърде заета да се влюбва в него и да си въобразява, че може би това помежду им е истинско. Преценката ѝ беше изцяло грешна. И сега, когато всичко свърши, на нея ѝ остана нараненото его, дизайнерска чанта и малка сума пари.

А може би и разбито сърце. Ако някога си позволи наистина да го почувства.

Телефонът ѝ иззвънява. Дерек е. Трябва да прочете съобщението му два пъти, за да се увери, че не се е объркала. Залива я вълна от облекчение.

Не казва „и аз те обичам“, но за нея е достатъчно. По дяволите!

Тя му отговаря веднага:

Изпраща ѝ сърчице и тя му връща същото. Стомахът ѝ се обажда отново и Макензи оставя телефона си, за да грабне вилицата.

Време е за закуска.

Глава 14

Мерин прекара цялата нощ, лежейки върху чаршафите, върху които бяха правили любов със Сал.

Не беше мигнала.

В седем часа става и си взема дълъг, горещ душ. Слага си грим и си облича копринената рокля „Рейчъл Рой“ с бухналите ръкави. Прави си кафе на скъпата кафе машина, за която с Дерек похарчиха куп пари преди няколко месеца. Трябват ѝ само три минути, за да се озове с чаша ванилово лате със соево мляко и екстра шот еспресо. Сяда до прозореца и започва да проверява имейла си. В девет без петнайсет прочита есемесите, които Дерек и любовницата му са си разменили. Той явно се опитва да сложи край веднъж завинаги, но тя е решена да си го върне. И очевидно успява.

Мерин вече е взела решение.

Обаждането трае точно пет минути. Поздравява се с личния си счетоводител и се захващат за работа. Тя му диктува номера на банковата сметка на Джулиан и потвърждава сумата, която иска да преведе. Дори и да намира ситуацията за странна, счетоводителят нито коментира, нито задава въпроси. Клиентите му са богаташи и той много добре знае, че не са му нужни детайлите около това къде и как харчат парите си. Двеста и петдесет хиляди долара е солидно дарение за една-единствена благотворителна организация, но Мерин и Дерек редовно даряват огромни суми, а и тя самата през последната година е увеличила даренията си. Може би вярва, че така си купува добра карма, която ще ѝ помогне да си върне сина.

Но кармата не съществува, нали? Ужасни неща се случват през цялото време, а някои са като лавина и водят до още по-ужасни случки след себе си.

Тя затваря и през следващите няколко минути се взира безцелно пред себе си. Телефонът звънва и я връща към реалността. Мерин поглежда към светещия екран.

Набира номера на Сал и той отговаря още след първото иззвъняване:

— Хей.

— Хей — отговаря тя и изведнъж усеща някаква странна неловкост, която преди не е изпитвала.

Връзката се разпада за секунда и Мерин си спомня, че Сал вероятно вече е в имението.

— Всичко ли мина по план снощи? — пита той.

Мерин се поколебава, сякаш не иска да му отговори. Някак странно е да каже „Да, всичко е чудесно, току-що изпратих четвърт милион долара на благотворителна организация, която пере пари, за да платя на наемния убиец, който ти ми препоръча, за да убие любовницата на мъжа ми.“

— Дадох му зелена светлина. Искам тя… да изчезне — отвръща най-накрая Мерин.

— Мислех, че имаш предвид Дерек. — Дори лошата връзка не може да прикрие изненадата му.

— Никога не съм казвала, че искам да е Дерек. Ти си го казал на Джулиан, но Дерек е баща на сина ми. Трябва да е… трябва да е любовницата.

Помежду им се настанява дълга пауза. Мерин чува телевизора, явно гледа сутрешния блок. Може да чуе смеха на публиката, примесен с този на майка му. Мерин може почти да си ги представи как седят заедно в хола и пият кафе. По-късно вечерта кафето ще бъде заменено от бутилка скъпо мерло или Каберне Совиньон от личната им изба в мазето, която съдържа последните остатъци от личната колекция вина на бащата на Сал.

— Еха. — Очевидно е, че не знае как да отговори. — Но нали знаеш, че не тя е виновната в случая?

— Не ме интересува. Тя се опитва да разруши и малкото останало от семейството ми.

Настъпва кратка тишина.

— Какво, мислеше си, че не съм способна на такова нещо ли?

— Много отдавна се научих да не те подценявам, Мерин. — Сал понижава гласа си и звуците от телевизора избледняват някъде зад него. Тя си го представя как влиза в кухнята. — Но нали знаеш, че вече няма връщане назад. Щом си му платила, парите ще се изпарят.

— Знам, всичко приключи. — Сега тя се поколебава. — Знаеш ли… имаш ли представа как ще го направи?

— Не — отговорът му е бърз и категоричен. — Не му задавам такива въпроси, защото такива въпроси не засягат нито теб, нито мен.

— И той каза същото.

— Той ще се погрижи за всичко. Никой няма да може да го свърже с теб. Затова и услугите му са толкова скъпи.

Пълното доверие на Сал в уменията на Джулиан я тревожи. За какво ли го е наемал преди?

— Според теб колко време, че ще му отнеме? — пита тя, но това, което наистина иска да разбере, е, колко време ѝ трябва, за да си промени решението.

„Ами ако утре се събудя и не мога да се примиря с мисълта какво съм направила?“

— Не знам — казва Сал, — но няма да е много. Задръж за секунда.

Чува го да говори с майка си, след което се обръща отново към нея.

— Извинявай, не можеше да стигне дистанционното.

— Как е Лорна?

— По-добре. Движи се сама.

— Това е чудесно. Ще те оставя да се върнеш при нея.

— Мер… — поколебава се Сал. — Искаш ли един съвет? Забрави всичко. Забрави за онзи ресторант и за парите. Изкарай си го от главата. Продължи с живота си, сякаш никога не се е случило. Не мисли за Джулиан и особено за любовницата. Те вече не съществуват, разбираш ли? Няма друг начин… да се примириш със случилото се. И се отърви от детективката, по дяволите! Едва ли искаш да научи какво си направила.

Тя кимва, но после си спомня, че си говорят по телефона и Сал не може да я види. Някъде на заден план Лорна го повиква.

— Трябва да затварям. Ще се върна в града по-късно довечера, ако искаш да… поговорим. Може да дойдеш у нас.

Мерин знае какво има предвид и че вече не е свързано с Джулиан. Иска да поговорят за тях двамата и случилото се вчера, което все още не бяха обсъдили. Нещо, което със сигурност трябва да направят, но не сега. Не и скоро. Тя няма да може да се справи с още една сложна ситуация.

— Карай внимателно — отговаря му и затваря.

Майката на Сал е късметлийка, че има такъв отдаден и внимателен син. Лорна Палермо така и не се омъжи след смъртта на съпруга си преди двайсет години и през последните няколко години здравето ѝ се влоши значително. Страдаше от болки в коленете и гърба и преди около година и половина претърпя операция за смяна на тазобедрена става, заради която Сал отсъства почти месец. Мерин ясно си спомня кога е била операцията, защото се състоя няколко седмици, преди Себастиан да изчезне. Тогава видя Лорна за последен път.

След като я изписаха от болницата, Мерин се обади на Сал да провери как е. Горкичкият, не звучеше на себе си. Операцията беше успешна, но Лорна не можеше да прави нищо сама, а къщата ѝ имаше нужда от сериозен ремонт. Мерин настоя да отиде до имението, за да им помогне за няколко дни, въпреки протестите и на двамата.

— Но ти си толкова заета, Мерин.

Майката на Сал беше приятно изненадана, но и смаяна, когато един ден Мерин се появи на вратата им. Усмивка озари лицето на възрастната жена и подчерта един белег.

— Твоето момченце има нужда от теб повече, отколкото аз.

— Двамата с баща му ще се справят — отвърна усмихнато Мерин. — Трябваше им малко време, да останат по мъжки.

— Но Коледа наближава, а ти сигурно имаш толкова много за вършене, вместо да се грижиш за някаква възрастна жена.

— Лорна, радвам се да те видя.

Мерин се наведе да я целуне и усети тънката кожа на белега да докосва устните ѝ. Беше ѝ го оставил съпругът ѝ, след като едва не я беше убил при последния си побой. След това Лорна беше поискала развод. Тя така и не си призна, че е бил той, заради което и не повдигнаха обвинения срещу него, но Сал знаеше. Всички знаеха.

— От колко време се познаваме? Знаеш, че си ми като майка.

— Бог да те благослови. — Лорна я погледна със същия мек кафяв взор, който синът ѝ беше наследил от нея. — Наистина ми се иска Сал да побърза и най-накрая да се задоми. Да има деца, докато съм още жива, за да мога да им се радвам. Няма да съм винаги тук. Не мога да преживея мисълта, че е сам на този свят.

— Не е сам, не се бой. — Мерин докосна ръката ѝ. — Независимо какво ще се случи, аз винаги ще съм до него. Което ми напомня, къде е той?

— Във винарната в мазето. — Очите ѝ проблеснаха. — Избира вино за вечерята. Беше толкова развълнуван, когато разбра, че ще идваш.

— Ще отида да го поздравя.

Мерин нямаше търпение да види своя приятел, но и да се отърве от Лорна.

Възрастната жена понякога е досадна. Тя е добра и мила, но много изтормозена — физически, емоционално и ментално. За да компенсира за годините, когато не беше обръщала достатъчно внимание на сина си, сега го задушава с грижите си. Лекарят ѝ подозира, че има лека мозъчна травма заради всичките побои, които е понесла, но никой не я е диагностицирал и лекувал през годините, заради което симптомите се появяват чак сега. Трудно ѝ е да се съсредоточи и бързо се ядосва от лесни задачи, които не може да изпълни. Понякога Мерин я е чувала да си говори сама, мъмрейки думи и фрази на смесица от английски и италиански, за които Сал твърди, че нямат никакъв смисъл.

Младата жена не може да си представи какво са преживели Лорна и Сал. Сал-старши беше тиранин, който управляваше винарната и семейството си с лют нрав и железен юмрук. Неговите решения никога не подлежаха на съмнение, а не дай боже някой все пак да му се противопостави, той държеше пистолета си заключен в сейф в спалнята. Нещо повече, имаше разрешение да го носи, без да е длъжен да уведомява никого около себе си. Въпреки че никога не беше използвал оръжието, той беше държал всички да разберат, че има такъв пистолет и понякога дори се разхождаше в градината с него, за да „държи всички под строй“. По думите на Сал работниците в имението се страхуваха от него, а жените, които работеха за семейството, на всяка цена избягваха да остават насаме с него.

Като малък, Сал беше основната жертва на побоищата на баща си, но той не съжаляваше, защото знаеше, че иначе на негово място трябваше да е майка му. По онова време Лорна е била кротка, готова да угоди и едновременно е боготворяла и се е страхувала от съпруга си.

— Той е добро момче, нали? — беше попитала Лорна онзи следобед, когато Мерин отиде у тях.

Седяха заедно в просторната кухня, след като Мерин им беше направила малка закуска, а възрастната жена си почиваше в стола, който Сал беше донесъл от хола, за да е по-удобно на майка му. Огромната им къща имаше високи прозорци и от тях се разкриваше великолепна гледка към скъпия имот. Лорна наблюдаваше сина си, който подрязваше някакво дърво, намерило се твърде близо до къщата.

По-голямата част от лозята на винарната „Палермо“, която се простираше на повече от трийсет акра земя, беше продадена на голяма корпорация преди десет години. Новите собственици нямаха нужда от къщата им. Искаха само лозята, така че Лорна задържа къщата, залата за дегустации, винарската изба в мазето и три акра лозя. Тази къща беше единственият дом, който някога е познавала, и беше решена и да живее, и да умре в него. С влошаването на здравословните ѝ проблеми, Лорна бе спряла да поддържа къщата, както преди, и синът ѝ я посещаваше в Просър по-често, отколкото му се искаше.

Малко зад Сал имаше съвсем простичка люлка, направена от едно парче дърво и няколко въжета. Преди години един от работниците в имението беше изненадал малкия Сал с неочаквания подарък. Работникът може би я беше изработил, за да впечатли шефа си, а може би, за да разсее момчето от факта, че майка му редовно е покрита със синини и рани. Каквато и да беше причина, Сал се беше зарадвал изключително много и дори беше споделил на Мерин, че това е един от щастливите му спомени от детството.

Един от малкото щастливи спомени.

— Да, наистина е добър.

Мерин се бе взряла през прозореца, наблюдавайки как приятелят ѝ работи. Рядко беше виждала тази страна на Сал — онзи Сал, който беше отраснал тук, който режеше клончета и вършеше черната работа със собствените си ръце. В нейните очи той беше гражданин, който си има бар и апартамент в Белтаун и води активен ергенски живот. Честно казано, тя намираше тази версия на Сал, която беше пълната противоположност на човека, с когото беше излизала в колежа и с когото беше приятелка вече над двайсет години, за някак привлекателна.

— Защо никога не се оженихте? — Тонът на Лорна не беше обвинителен, а по-скоро разочарован. — Той те обичаше толкова много.

Всеки път, когато Мерин дойдеше на гости, двете стигаха до този разговор и тя винаги отговаряше по един и същи начин:

— Не ни беше писано. А и бяхме толкова млади. — Пропусна да спомене, че беше започнала да излиза с Дерек само седмица, след като бяха скъсали със Сал.

— Обичаш ли съпруга си?

— Разбира се — отвърна Мерин изненадано. Лорна никога досега не ѝ беше задавала този въпрос. — Двамата с Дерек сме заедно от много време.

Но Лорна беше продължила да настоява:

— И той е добър съпруг? Добър баща на сина ти?

— Разбира се. — Мерин намаза няколко бисквити обилно с масло и ги остави на масата. — Защо, да не би Сал да е казал нещо?

Лорна продължаваше да гледа сина си през прозореца.

— Той не харесва съпруга ти.

Нищо изненадващо.

— Казва, че не се държи добре с теб. — Лорна се обърна към нея. — Казва, че ти изневерява.

Мерин затвори очи, опитвайки се да потисне въздишка. Дерек ѝ е бил неверен само веднъж, още в началото на бременността ѝ и тя не можеше да повярва, че Сал е казал на майка си за случилото се. Не му влизаше в работата, още по-малко пък на нея.

— Дерек просто… беше объркан и сбърка. Веднъж. Няма да се повтори. — Мерин усети как лицето ѝ почервенява.

— Вярвам в силата на прошката — отвърна Лорна и кимна. — Ти си добро момиче, Мерин. Но ако съм научила нещо за всички тези години, през които съм била омъжена, е, че винаги трябва да пазиш децата си. Винаги. Тяхната безопасност идва преди всичко, а аз не успях да предпазя сина си. Той ме защитаваше, когато трябваше аз да защитавам него. Мисля, че това е причината да не може да се доверява на никого сега. Освен на теб — добави Лорна с тиха усмивка. — Трябва да се грижиш за него, когато се върне в града. Погрижи се да не се чувства самотен.

Мерин стисна ръката ѝ успокоително:

— Двамата се грижим един за друг, имаш думата ми.

След около час тя прибра дрехите си, готова да се прибере вкъщи. Малка щайга с избрани вина от избата на Палермо намери място в багажника ѝ точно до малкия ѝ сак. Сал никога не ѝ позволяваше да си тръгне от Просър без вино.

— Не се претоварвай — каза му тя, след като си беше взела довиждане с Лорна.

Чувстваше се гузна, че ги оставя сами, но нямаше търпение да се прибере в Сиатъл. Къщата беше заобиколена от лозя и нищо друго, най-близките съседи бяха на около два километра от тях, а телефоните имаха лошо покритие. Пък и двете ѝ момчета ѝ липсваха. Тя прегърна Сал, който ухаеше на прясна трева и свеж въздух.

— Благодаря, че дойде. Наистина ни помогна много.

— Ще се видим ли след седмица?

Той поклати глава.

— Има твърде много за вършене тук и искам да приключа, преди да завали сняг. Ще остана за празниците, но ще се видим догодина. — Той я придърпа за още една прегръдка. — Честита Коледа, Мер.

Пет дни по-късно, точно три дни преди Коледа, Себастиан изчезна. Думите на Лорна изникнаха в главата ѝ неочаквано и започнаха да я преследват. „Винаги трябва да пазиш децата си. Това е най-важното.“ Бяха като шамар по лицето и удар, който ти изкарва въздуха.

А Мерин се беше провалила точно в това.

Да предпази сина си.

Досущ като Лорна.

Но след времето, прекарано в разговори с терапевти, Мерин научи, че човек е съвкупност от всичко, което е преживял. Тя беше израснала с безкрайно критична майка, заради което изпитва трудност да поиска помощ и винаги се вини за всичко. Дерек беше израснал беден и затова за него беше важно да има пари и да прави така, че всички да знаят, че има пари. А Сал беше израснал с баща, който беше насилник и алкохолик и по невнимание беше паднал от балкона на шестнайсетия етаж, докато е празнувал петдесетгодишния си юбилей.

Такава поне е официалната история. Официално, никой не е бил покрай него, когато се е случило, и хората повярваха на теорията. Сал-старши беше пияница, груб и невнимателен, всеизвестен с лошата си координация и преценка.

Сал не говори за онази нощ с никого, дори и с Мерин, която беше с него на партито и остана дълго след като гостите си тръгнаха, за да му помогне да изчисти. След последната ужасна кавга, в която Лорна бе получила огромния си белег, двамата най-накрая се бяха разделили и Сал-старши си беше наел апартамент в града, където да остава, когато няма работа в имението. Всичко това се беше случило, преди Мерин и Сал да започнат да излизат, и когато Сал я запозна с баща си, Сал-старши водеше активен ергенски живот. Беше си организирал парти за рождения ден, за да отбележи петдесетия си юбилей с новите си приятели от града, с които основно играеше покер, но беше поканил и сина си. Мерин насърчи Сал да отиде, мислейки си, че може би е по-добре той да се опита да се сближи с баща си, а и тя искаше да се запознае с него.

Не бе и подозирала какво я очаква.

— Хората се променят — каза на Сал, но това беше пълна глупост. — Самият ти ми каза, че не е толкова лош след раздялата им. Виж, протяга ти ръка, трябва само да я поемеш.

— Не го познаваш, Мер, не и като мен.

— Прав си, но не забравяй, че през цялото време ще съм до теб.

Сал-старши беше вече пиян, когато двамата пристигнаха. Към два сутринта партито продължаваше, а баща му беше мъртвопиян и бойно настроен, спореше със сина си. Мерин беше в кухничката и изхвърляше чаши и чинии за еднократна употреба, но можеше да ги чуе как си крещят на терасата. Плъзгащата се врата беше отворена и студен бриз влизаше в апартамента. Тя тъкмо завързваше торбата с отпадъци, когато чу Сал да казва:

— Мама не трябваше да се развежда с теб, кучи сине. Просто трябва да те убия.

Чу, че Сал-старши се смее над думите му, сякаш бяха едновременно най-смешното и най-откаченото нещо, което е чувал. После каза нещо в отговор на сина си, но Мерин не можа да го чуе. Интонацията му беше тиха, но някак изпълнена със заплаха. Ужасена, тя излезе от кухнята и тръгна право към балкона. Не трябваше да убеждава Сал да идва. Не беше нейна работа. А сега трябваше да си тръгнат възможно най-бързо, преди нещата да излязат от контрол.

Но когато най-накрая излезе на балкона, само един от двама им беше все още там.

Когато тялото се удря в цимента, не издава звук, който може да се чуе шестнайсет етажа по-нагоре. Просто си представяш звука от удара, как костите и плътта се размазват на тротоара, но реално не чуваш нищо. Мерин не го беше видяла да пада, нито пък чу удара, но погледна през перилата, защото това беше единственото, което можеше да направи, за да не се разкрещи. Шестнайсет етажа по-надолу малкото тяло изглеждаше почти нереално.

Може би, ако не беше паднал от такава височина, а от шестия или осмия етаж… Може би, ако не беше тъмно, а през деня, и беше успяла да огледа добре тялото на Сал-старши и как е умрял, щеше да вземе друго решение. Но сега беше след полунощ, а на тротоара нямаше никого.

— О, боже, Мерин, о, боже мой, какво направих… — Сал се тресеше и плачеше, а думите му излизаха почти нечленоразделно.

— Шт — започна тя, докато реалността от случилото се ги обгръщаше в студената си прегръдка. Постави пръст на устните му и го придърпа обратно в апартамента. — Никога повече не го казвай, разбираш ли? Чуй ме, Сал! Слушаш ли ме?

Той кимна, но погледът му беше празен. Беше изпил няколко бири, но това беше преди повече от час. Не беше пиян, а в шок.

— Двамата бяхме във всекидневната, а ти отиде до тоалетната, преди да си тръгнем. Аз отидох на балкона да потърся баща ти, за да му пожелаем лека нощ, но не го намерих. Когато погледнах през парапета, видях тялото му. Обадих се на деветстотин и единайсет…

— Мерин, не…

— Обадих се на деветстотин и единайсет — повтори тя и взе безжичния телефон, — защото се беше случила ужасна трагедия. Шибаният ти пиян баща е паднал през шибания балкон. Ти не си бил на терасата или близо до него, когато се е случило. Разбираш ли ме?

Той кимна, а тя се обади. И полицаите им повярваха. Няколко от гостите на партито свидетелстваха, че бащата на Сал се беше напил и се е препъвал насам-натам из апартамента. Все пак имаше навика да се наранява, когато беше пиян. Веднъж, когато Сал беше още в гимназията, беше паднал върху едно огледало и си беше раздрал лицето.

Мерин и Сал скъсаха месец след това. Никой не си призна, че смъртта на бащата на Сал е истинската причина най-накрая да се разделят. И как биха могли, когато Сал отказваше да говори за онази нощ? Но в края на деня това беше последната капка, която беше преляла чашата, и довела до раздялата им. А това разби връзката, която „не е била писана“.

Получава нотификация, че има нов имейл и Мерин се връща към реалността. Потвърждение от счетоводителя, че парите са получени.

Всичко е официално.

Нямаше да получи парите си обратно, както Джулиан ѝ беше казал. Всичко беше решено.

Най-ужасното, което Мерин някога беше правила, беше да пусне ръката на малкото си момченце на онзи фермерски базар. Второто най-ужасно нещо беше това, но този път го направи нарочно.

Тя отваря апликацията. Вижда, че Дерек и любовницата му не са си писали повече, след като той се беше опитал да приключи взаимоотношенията им по-рано сутринта, но след няколко минути се беше отказал. Всичко беше заради скръбта. Този Дерек, който спеше с двайсет и четири годишни жени, е плод на скръбта си, а не онзи Дерек, за когото се беше омъжила Мерин. Всеки се справя със загубата по свой начин. Мерин беше направила грешка. Дерек също, но тя не можеше да поправи своята. Може обаче да поправи това, което има с Дерек.

Какво още ѝ беше казала Лорна?

Че вярва в прошката?

Макензи Ли не заслужава повече от времето или енергията ѝ. Нито секунда, нищо. Мерин натиска иконката на апликацията „Шадоу“, при което се появява малко хиксче. Тя го натиска решително. Появява се ново прозорче.

Ако изтриеше приложението, щеше да изтрие и всички разговори, които беше получила досега.

Тя натиска „Изтрий“, а изпраща кратък имейл на Ванеса Кастро.

Детективката отговаря почти веднага.

И сега, защото вече се е облякла и приготвила, а и защото каквото е сторено — е сторено, Мерин отива на работа.