Малки тайни

Глава 15

Макензи разбърква спагетите, като наблюдава таймера с едно око, за да не ги превари. Дори десетина секунди повече от нужното биха ги направили меки и лепкави. В шкафа са останали точно девет пакета евтини инстантни спагети, защото винаги са на разпродажба за пет долара в „Кеш енд Кери“. Би трябвало да ѝ стигнат за седмицата. Тази вечер избра с вкус на телешко.

Разбира се, от спагетите утре стомахът ѝ щеше да се подуе, но не я е грижа. В хотела е успяла да направи поне три снимки, достойни за публикуване в Инстаграм, като нито едната не е селфи. Макензи знае достатъчно за позиционирането и ъглите, а и си я бива с таймера на камерата, така че след малка обработка снимките ще са идеални.

Веднъж Дерек я бе попитал какъв е смисълът на всичко това и защо я е грижа дали петдесет хиляди непознати я харесват. Не става въпрос за харесване. Хората може да те мразят, защото си известен, но все пак да се интересуват какво правиш, с кого излизаш, с какво си облечен и къде ходиш. Когато теглиш чертата, последването, продиктувано от омраза, пак си е последване. Да бъдеш забелязан. Да бъдеш видян. Това е важното. Напоследък кой си в интернет пространството е почти равносилно на това кой си в истинския живот.

— Но защо? — настоя объркан Дерек. — Печелиш ли някакви пари от цялата тази работа?

— Получавала съм различни продукти като подарък — отговори Макензи. — Но ако успея да събера сто хиляди последователи, може да започнат да ми плащат, за да рекламирам различни брандове. Познавам една инфлуенсърка, която успя да изплати сватбата и медения си месец благодарение на факта, че има два милиона последователи. Всичко, което трябваше да направи, е да заснеме всичко и да тагне всички брандове, с които работи.

Беше странно да обяснява всичко това на някого, особено на човек с почти никакво присъствие в социалните медии. Повечето ѝ познати бяха наясно с установената екосистема, която съществуваше между инфлуенсърите, техните последователи и компаниите, които се опитваха да им продадат по-добър начин на живот. Или най-малкото илюзията за пред останалите, че водят по-добър начин на живот. Фирмата на Дерек имаше собствени профили в социалните мрежи, но естествено, той не ги беше проверявал. Маркетинговият му отдел ги управляваше.

— Онлайн мога да съм всеки, когото си поискам — каза тя. — Мога да контролирам имиджа си и как другите ме възприемат. Аз отговарям за историята, която разказвам на околните относно това коя съм.

— И това е от значение, защото…

— Защото е от значение — отвърна Макензи. — Така напомняме на други хора, че съществуваме.

— А показваш ли и изкуството си онлайн?

— Никога — отвърна тя. — Изкуството ми не е безплатно.

Дерек я погледна развеселен:

— Не го разбирам.

След това я смушка и тя осъзна, че се закача. В отговор го удари с възглавницата:

— О, млъквай — каза тя. — Всички готини деца го правим, старче!

Таймерът иззвънява и Макензи изключва печката и премества тенджерата върху един студен котлон. Отваря пакетчето с подправки със зъби и поръсва инстантните спагети, докато ги бърка. След това ги прехвърля в друга купа. Тези спагети нямат никаква хранителна стойност, но точно като рок бандата „Беърнейкид лейдис“, които биха яли полуготова вечеря, въпреки че са милионери, Макензи също ще продължи да яде инстантни спагети, дори да се омъжи за Дерек.

По дяволите. Наистина ли си беше помислила това? Да се омъжи за Дерек? Какво, по дяволите, ѝ ставаше?! Не това беше планът. Не трябваше да се стига дотук.

Когато се срещнаха за първи път преди шест месеца, така де, за първи път официално, Дерек нямаше и представа коя е Макензи. Не я помнеше. Тя не съществуваше за него до онзи ден, когато той влезе в „Грийн Бийн“.

Кафенето беше спокойно и Макензи си спомня как гледаше през прозорците едно лъскаво черно мазерати да паркира до тротоара до входната врата. В студентския квартал, където повечето клиенти на „Грийн Бийн“ бяха студенти или медицински лица от съседната болница, едно мазерати дори и с по-скромен цвят от това на Дерек, изпъкваше безкрайно много.

Дерек влезе, висок и добре облечен — с шития си по поръчка костюм и лъскави черни обувки. Косата му беше безупречна, а на широкото си рамо носеше чанта за лаптоп, която само подчертаваше усещането за преуспелия бизнесмен, който бе. Макензи го разпозна веднага.

Той беше мъжът от базара.

Почти всяка седмица в продължение на година той посещаваше камиончето за такота, „Такитос Ерманос“, в западния край на базара „Пайк Плейс“. Макензи работеше там в началото, когато се премести в Сиатъл заради магистратурата си. Карлос и Джоу ѝ плащаха в брой, каквото си е изкарала в края на смяната, и тя отиваше, където отива и камиончето. Фестивали, концерти и дори няколко сватби на открито. Беше забавен начин да изкара малко пари, без да плаща данъци, а най-хубавата част беше, че можеше да яде безплатно, колкото поиска. В събота камиончето по традиция спираше на базара „Пайк Плейс“.

— Стек, с допълнително гуакамоле, допълнително сирене, допълнителни домати — казваше Дерек всеки път, когато стигнеше до прозорчето.

Такото струваше четири долара, но той винаги плащаше с петдоларова банкнота и оставяше рестото в буркана за бакшиши. По онова време Макензи нямаше представа, че е богат. Носеше дънки и тънко яке и приличаше на съвсем обикновен мъж. Понякога идваше до камиончето с детето си и му купуваше чурос.

Но след това отвлякоха сина му и той спря да ходи там. А после пък Карлос продаде камиончето за тако. Макензи знаеше за отвличането, разбира се. Беше по всички новини, а базарът бе пълен с полицаи. Един от униформените дойде да ги разпита дали са виждали малко момченце с пуловер с еленче. Карлос и Джоу не бяха видели нищо, защото приготвяха храната отзад и рядко се занимаваха с клиентите. Когато полицаят ѝ показа снимката на детето, Макензи поклати глава. Лесно щеше да разпознае Дерек, ако ѝ бяха показали негова снимка, но децата за нея бяха като невидими. Никога не се беше вглеждала в сина му.

Едва когато се прибра по-късно вкъщи, във Фейсбук ѝ попадна линк към статия с новината. Снимката беше същата, която ѝ бяха показали по-рано. Същото дете, същият пуловер. Малко по-надолу имаше и снимка на родителите му, което я накара да направи връзката.

— Тай, виж. — Макензи обърна лаптопа си, така че съквартирантът ѝ да може да види екрана. Той седеше до нея на дивана, забил поглед в телефона си. — Това е детето, за което ме разпитваха днес. Същото, което отвлякоха на базара.

Тай хвърли бърз поглед към екрана и измърмори нещо под носа си, което трябваше да мине за съчувствено. Той беше потънал в собствения си малък свят, обсебен по потенциално гадже, което не отговаряше на съобщенията му.

Дерек и жена му дори направиха обръщение по телевизията, умолявайки хората да им помогнат да намерят сина си. Цялата случка беше съвсем откачена, ужасяваща и вълнуваща — точно такава, за каквато „Нетфликс“ би направил документална поредица някой ден. Заглавия като „Синът на изпълнителния директор на «Пауър Органикс» отвлечен посред бял ден“ и „Звездната фризьорка на Джей Ло моли обществото да ѝ помогне да намери сина си“ имаха за цел да привлекат повече кликвания. Наградата за всяка информация, която би им помогнала да намерят сина си, беше един милион долара.

Но те така и не го откриха.

Девет месеца по-късно Дерек се приближи към бара в „Грийн Бийн“. Изглеждаше добре. Нормално дори. Беше същият мъж, на когото бе продавала тако преди толкова време. Само че сега, когато го погледнеше отблизо, можеше да види, че изглежда някак… празен. Беше се състарил с цяло десетилетие, но не външно, а излъчването.

Макензи се усмихна широко, чудейки се дали ще я разпознае от камиончето за тако и ще каже нещо от сорта на „Хей, тук ли работиш сега?“. Но той не гледаше към нея. Взираше се в менюто над главата ѝ. Поръча си чисто кафе, тъмно изпечен дрип. Сметката му беше два долара и двайсет цента, но той ѝ даде десет и ѝ каза да задържи рестото.

— Давате ми твърде много — отговори тя и му върна банкнотата.

Дерек се усмихна някак разсеяно, при което очите им се срещнаха за миг, и остави десетачката в буркана за бакшиши. Седна на една от масичките до прозореца и отвори лаптопа си. Половин час по-късно, когато тя излезе в обедна почивка, той все още работеше. Макензи извади една курабийка от витрината, сложи я в чинийка и му я сервира.

— Курабийката на деня — обясни тя. — С парченца черен шоколад. Невероятно вкусна и си заслужава всяка калория. Иска ми се да ви кажа, че ви черпя, но технически е от вас, заради огромния бакшиш, който ми оставихте.

Дерек вдигна изненадано поглед. Беше забравила колко е хубав с избръснатото си, почти като изсечено лице, тъмните очи, отразяващи златната слънчева светлина, която се изливаше на талази през прозореца до него. На някои мъже възрастта не им влияе добре. Или им се появява коремче заради многото пържена храна, или прекаляват с алкохола. Дерек не беше от тях. Щеше да се присъедини към Брадли Купър, не към Ръсел Кроу.

— Нямаше нужда.

— Ако не я изядете вие, значи ще го направя аз, а вече изядох две.

Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Искате ли да си я разделим?

— Цялата е за вас. — Макензи се обърна да си върви, но се спря. — Изобщо не ме помните, нали?

Дерек наклони глава.

— Изглеждате ми позната.

Макензи можеше да разпознае кога някой казва истината и кога е просто учтив.

— Глупости. Нямате ни най-малка представа коя съм. Което е напълно разбираемо — добави тя, когато той понечи да ѝ противоречи. — Хубаво е да знам колко впечатление съм ви направила, въпреки че ви виждах почти всеки уикенд в продължение на година.

Малко беше преувеличила, но нямаше значение.

— Нима току-що казахте на свой клиент, че говори „глупости“?

— Ще се оплачете ли? — Неин ред беше да наведе глава леко. — До касата имаме кутия за отзиви на клиенти, ако искате да пуснете официално оплакване заради отношението ми.

— Наистина ли?

— Не — отвърна Макензи с усмивка. — Не.

Той се облегна на стола си и я погледна така, сякаш я виждаше за първи път. Тя пък осъзна, че е притаила дъх. Някои мъже обичат този тип нахалство. Други се чувстват заплашени. Дерек явно беше от първия тип. Мъж, който носи такъв костюм и кара такава кола, не е свикнал да му говорят по този начин. Повечето хора няма да имат смелостта да го направят.

Беше проработило.

— Добре, предавам се — каза той. — Откъде ви познавам?

— „Такитос Ерманос“. — Лицето му остана все така безизразно. — Малкото камионче за тако на „Пайк Плейс“? Винаги поръчвахте едно и също — лют стек със сирене и допълнително гуакамоле.

Дерек продължаваше да изглежда все така объркан и Макензи се засмя:

— Еха. Или не сте физиономист, или аз съм съвсем незабележима.

— Чакайте, спомням си. — Лицето му потъмня малко. — Просто… просто отдавна не съм ходил на онзи базар. Спомням си ви. Косата ви беше по-различна…

— Беше синя — отвърна Макензи и уви руса къдрица между пръстите си.

— Сега изглежда много по-добре — отвърна Дерек и когато тя повдигна вежда въпросително, той се изчерви. — Извинявайте, не трябваше да прозвучи така.

— И под „така“ имате предвид грубо?

— А… мамка му, исках да кажа, руса, синя — всякак изглежда добре.

— Нима току-що казахте „мамка му“ на баристата си? А пък аз ви давам безплатни бисквитки…

— А, сега били безплатни? Доколкото си спомням, вие я бяхте платили с огромния бакшиш, който ви дадох.

— Еха.

— Знаете ли какво? Просто ще продължа да си седя тук и ще млъкна.

— Мъдър избор.

Очите им се срещнаха и двамата избухнаха в смях.

— Макензи — протегна ръка тя. — Но можете да ме наричате Кензи. Засега. Сигурна съм, че когато си тръгнете, аз ще спра да съществувам във вашия свят.

— Дерек. — Той също протегна ръка. Макензи я стисна, осъзнавайки, че Дерек пък задържа неговата няколко секунди повече от нужното. — И не мисля, че е възможно.

Пусна ръката ѝ някак с нежелание и Макензи се загледа в неговата. Носеше брачна халка. Той пък забеляза, че тя е забелязала и скри ръката в скута си, така че да не се вижда. Нямаше нужда да се притеснява.

Беше пълна заблуда, че брачните халки биха спрели някоя жена да флиртува с даден мъж. Някои жени дори бяха привлечени към брачните халки като молци към светлината. Търсеха точно това.

След тази първа среща Дерек започна да идва в кафенето на всеки няколко дни, после през ден, а Макензи не можеше да възприеме колко по-различен беше от онзи мъж, когото си спомняше от базара. Мъжът от базара беше пълен с живот и енергия, които буквално извираха от него.

Тази нова версия на Дерек беше като стара къща, обитавана от духове. Самотен. И жадуващ да говори с някого, който няма да задава въпроси чии са тези духове. Към онзи момент Макензи все още не беше показала, че знае за сина му. Двамата не се бяха представили с фамилиите си.

— В почивка ли си? — попита я той няколко седмици по-късно, когато Макензи се бе появила иззад плота без престилката си. — Седни, почини си.

— Сигурен ли си? Не бих искала да прекъсна нещо.

Лаптопът му беше отворен, а екранът му беше изпълнен с екселски таблици.

— Моля те, прекъсни ме.

За да подчертае думите си, Дерек затвори лаптопа и го избута настрани, след което ѝ придърпа един стол срещу себе си. Макензи седна и двамата се усмихнаха един на друг, а тя открито впи поглед в него.

— Какво? — зачуди се той. — Да не би да имам нещо на лицето си? Да не съм се порязал, докато съм се бръснал сутринта и никой не ми е казал?

— Напоследък идваш доста често — отговори Макензи. — Колежката ми мисли, че ме харесваш.

— Аз… — Той спря и се изчерви. — Аз съм твърде стар за теб.

— И твърде женен.

Дерек сведе поглед към халката си и я завъртя с другата си ръка.

— Да, това също. — Вдигна поглед и се усмихна спокойно. — Харесва ми да идвам тук. Някога, когато бях студент, живеех няколко пресечки по-надолу. Това място ми напомня на… едни не толкова сложни времена. Беше преди милиони години.

— Така ли? Какви специалности предлагаха тогава? Как да си запалим огън? Размножителни ритуали за дългокосмести мамути?

Той се засмя.

— Завърших две специалности — бизнес и математика.

— Звучи ужасно — каза тя и се засмя, след което погледна през прозореца. — Но предполагам, че това е причината да караш Батмобила, а аз да вземам автобуса.

— Какво каза?

— Батмобила — тя завъртя очи. — О, хайде, ти си мъж на определена възраст, Батман трябва да е…

— Синът ми наричаше колата така — отвърна Дерек, загледан в колата. — Батмобилът. Беше безкрайно щастлив, когато я докарах за първи път у дома. Жена ми я намрази веднага. Според нея е твърде показна и ме кара да изглеждам като пълен кретен. А аз просто имах успешна година и я купих спонтанно. Когато видя изражението на Себастиан обаче, отстъпи. Затова не мога да се насиля да разкарам тази кола.

Първоначално Макензи не знаеше какво да каже. Не беше правилно да се преструва, че не знае за Себастиан, но болката на Дерек беше толкова осезаема, че тя се притесни, че ако каже нещо, ще влоши ситуацията.

— Той е твоят Робин. А ти си неговият Батман. Вярвам, че един ден отново ще се вози в колата с теб.

Дерек се сепна:

— Знаеш за сина ми?

Макензи кимна бавно.

— Беше по всички новини. Аз… Аз бях на базара, когато се случи. Полицаите ни показаха снимката му, но никой от нас… никой не беше видял нищо. — Прехапа устни. — Толкова съжалявам, Дерек. Не знаех как да ти кажа. И дали въобще трябва. Първия път, когато дойде в кафенето, веднага си спомних кой си.

Почти щеше да добави, че си спомня и сина му, но това вече щеше да е прекалено. Щеше да е лъжа. Той продължи да се взира в нея.

— Благодаря, че ми каза.

— Не е нужно да говорим за това, ако не искаш. — Макензи се обърна и погледна мазератито отново. — Но съм съгласна с теб. Батмобилът трябва да остане.

Усмивка се прокрадна по устните на Дерек.

— А ти какво учиш?

— В Художествената академия. Следвам магистърска степен по изкуство, със специализация мебелен дизайн, но първата ми любов е рисуването.

— Няма магистърска програма по рисуване?

— Има — отвърна тя, — но най-сигурният начин за един художник да стане по-добър, е да рисува. Изкуството е субективно. Или резонира с теб, или не резонира, а аз нямам нужда от повече обучение. Имам нужда от повече рисуване.

— Това обяснява начина, по който ме гледаш. Ти си наблюдател. Истински художник.

— Как би могъл да знаеш? Не си виждал рисунките ми… все още. — Спря за секунда, усмихна се и не отмести очи от неговите. — И не, не това е причината да те гледам по този начин.

Дерек спря да диша за секунда.

— Както и да е. Приключих за днес. Искаш ли да излезем на обяд? Ял ли си нещо?

Той поклати глава.

— Не знам дали харесваш кубинска храна, но има едно малко заведение само на няколко пресечки. По обед опашките са ужасно дълги, но приготвят невероятна…

— За „Финикс“ ли говориш?

Макензи се усмихна изненадано.

— Знаеш ли го? Заклевам се, карибският им сандвич със свинско ми дава живот.

— Дали го знам? Инвестирах в тях. Да вървим.

— Шегуваш ли се?

— Притежавам двайсет и пет процента като техен партньор.

— О, боже. — Макензи се изправи, докато той прибираше лаптопа си. — Тази привилегия включва ли неограничено количество безплатни сандвичи?

— Не, плащам си. Но никога не трябва да чакам на опашка. — Той ѝ намигна и извади телефона си, тъкмо когато излизаха от кафенето. — Хей, Джеръми, Дерек е… Добре съм, човече. А ти?… Страхотно. Ще ми направиш ли два карибски сандвича с допълнително чушки и едни юка пържени картофи. Запази ми една свободна маса отвън, ако има… Малка, само двама сме. Ще дойдем до пет минути.

Рамото ѝ се отърка в гърдите му, докато излизаха от „Грийн Бийн“. За първи път се озова толкова близо до него и чак сега осъзна колко по-висок от нея е. А тя съвсем не беше ниска със своите метър и седемдесет и седем.

— Карибски сандвичи и никакво чакане на опашка… мисля, че те обичам — рече тя под носа си, но достатъчно високо, за да я чуе, докато ѝ отваряше вратата.

— Не ме ли прави това най-големият късметлия на света.

Искра.

И той беше неин.

Глава 16

Апартаментът е тих, когато Макензи се прибира от поредната смяна в „Грийн Бийн“. Вратата на стаята на Тайлър е затворена. Тя притиска ухо към тънката преграда, която ги разделя, и го чува, че хърка. Беше го чула да се прибира в пет сутринта, тъкмо когато тя ставаше за работа, но в крайна сметка не си казаха нищо. Макензи предполага, че щом се прибира толкова късно, най-вероятно предишната вечер се е забил с някого в бара. Очевидно е, че съквартирантът ѝ ѝ е сърдит и тя не може да го вини, особено след като се измъкна от уговорката им да си направят телевизионен маратон с „Хил Хаус“. Апартаментът, който си делят, е шейсет и пет квадрата, но някак си напоследък въобще не се срещат. Тайлър ѝ липсва. А тя е самотна.

Дерек не я е търсил от два дни.

Колкото и да ѝ се иска, не може да му прати съобщение. Той трябва да ѝ пише. Това са правилата, когато стане въпрос за женени мъже. А те се ядосват много, ако случайно ги нарушиш.

Макензи се настанява удобно на дивана с браунито, което беше откраднала от кафенето (всички си крадяха храна), и включва телевизора. Всеки следобед в два часа, ако си е вкъщи, гледа „Младите и неспокойните“. Сюжетът не е нищо особено, но преди години, като малко момиченце, го гледаше с grand-mère.6 Бъфорд скача в скута ѝ, мъркайки доволно, че се е прибрала у дома, и тя прокарва пръсти през козината му. Въпреки че котаракът ѝ не може да се сравнява с баба ѝ, той все пак успява да я утеши.

— А защо гледаш този сериал? — спомняше си как бе попитала grand-mère, когато беше едва на десет.

Всички тези богати хора с безупречен грим и коса, които все не можеха да намерят щастие, я озадачаваха.

— Тези хора винаги си забиват нож в гърба. Не приличат на нас.

— Напротив, те са досущ като нас, любима моя. — Баба ѝ ѝ направи знак да дойде на дивана и да се завие със същото одеяло, което е там, откакто Кензи се е родила. — Единствената разлика е, че имат пари.

— Но той се държи зле с нея. — Макензи посочи към екрана, където най-богатият мъж казваше нещо безчувствено на жената, която се надява да му стане жена. За втори път. — Той е жесток.

— О, ангелче мое — прегърна я grand-mère. — Бедните мъже могат да са също толкова жестоки. Един беден мъж може да ти разбие сърцето също толкова лесно, колкото един богаташ. И двете знаем какво е да си беден, нали? Няма нищо благородно в бедността. Абсолютно нищо. Когато пораснеш, намери си богаташ. Ще имаш повече шансове да оцелееш, когато те изостави.

Където и да е Джей Ар сега, сигурно също гледа „Младите и неспокойните“. Понякога си пишат доста. Но не и напоследък. Откакто срещна Дерек, Джей Ар се отдръпна. Болеше я, но разбираше защо.

С Дерек беше различно. И поне този път Джей Ар не се месеше. Наричаше другите ѝ женени гаджета „тъжни, отегчени торби с пари“, но не беше казал много по адрес на Дерек. Макензи беше казала на Джей Ар за новото си гадже преди няколко месеца, когато се срещнаха за по бира в родния ѝ град, където посещаваше майка си.

— Как се казва глупакът този път? — попита той.

Името на Дерек беше предизвикало истински шок у Джей Ар.

— Онзи тип, чиято фирма прави протеиновите барчета и ги продават в „Сейфуей“? Онзи, чието дете изчезна?

— Същият.

— Боже господи, Ем Кей! — поде той. Всички в града го наричаха Джей Ар, но само той я наричаше Ем Кей. Факт, който тя тайничко обожаваше. — Едно е да прецакаш тип като Пол, който така или иначе беше пълен кретен още от самото начало, така че както и да е, на кого му пука, но този тип с изчезналото дете? Малко е…

Не довърши мисълта си, но нямаше и нужда. Беше прав.

— Знам — отговори тя. — Но нищо няма да се случи помежду ни. Той е твърде… Не знам.

„Смазан“ ѝ се искаше да каже, но тя харесваше Дерек, затова вероятно се почувства така, сякаш би го предала, ако го изрече на глас.

— Той скърби — довърши Джей Ар.

Двамата продължиха да седят мълчаливи. Макензи го наблюдаваше как внимателно се взира в бирата си и се чудеше дали ще правят секс после. Когато по-късно ѝ отказа деликатно, тя се ядоса на себе си, задето продължава да вярва, че нещата помежду им ще се получат. С всяко едно свое действие Джей Ар просто ѝ напомняше, че тя никога няма да е единствената за него. Баба ѝ беше права. Щом някой щеше да ѝ разбива сърцето, поне да беше богаташ.

А досега ѝ бяха разбивали сърцето два пъти.

Първият път беше, когато баща ѝ напусна майка ѝ — Макензи беше само на дванайсет години. Изостави ги заради жена, която беше два пъти по-млада от него. Майка ѝ, която не беше работила и ден след раждането на Макензи, се бе принудила да започне работа, която мрази. В градче като тяхното нямаше много възможности за работа и тя започна да взема нощни смени като чистачка за няколко местни фирми. Бащата на Макензи беше починал от сърдечен удар преди две години. Тя разбра чрез Фейсбук, когато отчуждената ѝ леля сподели статуса с детайли за погребението, които мащехата ѝ бе публикувала. Макензи не отиде.

Беше си взела сбогом много отдавна.

Вторият път беше заради Джей Ар. Той така и не стана нейно гадже, но беше първата ѝ любов. Семейството му познаваше нейното. Спаха заедно лятото, преди да замине да учи в колеж. Макензи загуби девствеността си върху едно одеяло край реката под звездите. Цялото преживяване беше също толкова романтично, колкото всяка една кънтри песен.

— Ще те видя ли отново? — го беше попитала след това, докато обуваше бельото и шортите си.

Усещаше болка, но от хубавия вид, за пораснали. От реката се носеше лек бриз, който нежно гъделичкаше листата на околните дървета. Беше новолуние и нямаше почти никаква светлина, което само позволяваше на звездите да светят още по-ярко.

— Разбира се — отговори той. — И двамата ще си дойдем за Деня на благодарността, а междувременно ще се чуваме.

Но не си говореха. Той не ѝ говореше. Тя отпътува за колежа още на следващия ден и през следващия месец Джей Ар не отговори на нито едно от съобщенията или обажданията ѝ. Единственият път, когато ѝ вдигна, беше, когато го набра от телефона на съквартирантката си. Беше учтив, макар и изненадан, че го търси, и през цялото време се държеше дистанцирано.

Макензи разбра намека. Случилото се помежду им, каквото и да беше, беше свършило. Беше очевидно, че Джей Ар не иска връзка и въпреки че се беше постарала да няма никакви очаквания, потвърждението, че няма да могат да бъдат нищо повече, я съсипа. Болката ѝ изкара въздуха. Не знаеше, че може да я боли толкова, че може да се отдаде на някого толкова дълбоко, за да я захвърли толкова лесно. Усещането беше по-ужасно и от онзи ден, когато баща ѝ ги напусна. Единствената ѝ утеха беше, че живееха далеч един от друг и никога повече нямаше да се срещнат.

Само че се срещната. Джей Ар се беше отбил в къщата на майка ѝ за Деня на благодарността и я покани да отидат до реката. Държеше се така, сякаш не бе изтръгнал сърцето от гърдите ѝ, сякаш не го бе стъпкал само два месеца по-рано.

Макензи се съгласи да отиде с него.

Искаше да му каже много неща и това беше нейният шанс да го направи.

— Ти ме използва.

Реката беше много по-различна през ноември. Седяха на същото одеяло, но носеха палта и ботуши вместо къси панталони и тениски, и пиеха топло кафе с Бейлис вместо студена бира. Същите дървета, които се извиваха под корони, обсипани с листа, сега стърчаха оголени с тънките си чупливи клони.

Гола. Уязвима.

Така се беше почувствала Макензи.

Въздухът беше изпълнен със сладкия, леко вонящ на джойнта на Джей Ар мирис. Той ѝ предложи от цигарата си и тя си дръпна продължително, после му я върна.

— Как така съм те използвал? — попита я. — Лъгал ли съм те? Давал ли съм ти обещания, които не съм изпълнил?

— Каза, че ще се чуваме.

Джей Ар махна пренебрежително с ръка.

— Е, добре, не ме бива в това. Трябваше да те предупредя. Обикновено се съсредоточавам върху това, което е директно пред очите ми, а ти не си, така че е някак…

— Далече от очите, далече от сърцето?

— Нещо такова. — Той ѝ подаде джойнта отново, но тя отказа. — Не позволявай на чувствата да прецакат отношенията ни, Ем Кей. Връзката ни е съвършената такава, каквато е.

— А каква по-точно е връзката ни?

— Приятели сме — отговори той и Макензи се сви. Никога досега думата „приятели“ не беше звучала толкова пренебрежително. — … и винаги ще бъдем.

— Искам да съм с теб — изтърси тя, но в момента, в който го изрече, се почувства ужасно.

Наистина се бе постарала да го остави в миналото, но ето че сега стоеше пред нея и всичките ѝ чувства се бяха върнали. Не знаеше какво да прави, защото цялата ситуация беше безкрайно объркваща.

— Ти си с мен. — Джей Ар остави джойнта настрана, сплете пръсти около брадичката ѝ и обърна лицето ѝ към своето. — Но ти не го разбираш. Когато съм тук, съм тук.

— И когато не си, не си.

— Не го казвай така, сякаш е нещо лошо. Имаш целия живот пред себе си. Колеж, приятели и сигурно момчета, които непрестанно те канят на срещи. Моят съвет към теб? Съгласявай се. На всичко. Не оставяй възможностите да те подминат заради мен. Животът ти е по-важен от мен. От всичко това. — Той направи жест към реката. — Искаше да се махнеш оттук с причина. Не позволявай на никого и нищо да те спира. Дори и на мен.

— Но аз те обичам. — Макензи се сви, когато чу собствения си глас. Беше слаб, като на дете.

Джей Ар се усмихна. Тя никога нямаше да забрави тази усмивка, изпълнена с мъдрост, цинизъм и разочарование.

— Ще ти мине. Повярвай ми.

Тя захлупи лице в шепите си и се разплака.

— И ме оставяш като баща ми.

— Не бъди глупава — сопна се Джей Ар. — Чуваш това, което искаш да чуеш, не това, което ти казвам. Казвам ти открито какво мога и не мога. Баща ти, като един пълен идиот, какъвто е, никога не постъпи като мен. Вместо това обеща неща, които не можа да изпълни. Ти си на осемнайсет години, но си много по-мъдра за възрастта си, Ем Кей. Вслушай се в разума си, а не в сърцето. Трябва да се научиш да се грижиш за себе си, иначе няма да оцелееш в този шибан свят. Не бъди зависима от мен, чуваш ли? Не бъди зависима от никого.

— Имам чувството, че те губя.

— Това е невъзможно — каза той нежно и се наведе към нея.

Тя знаеше, че ще я целуне и въпреки че можеше да се отдръпне, не го направи. Искаше да почувства устните му върху своите. Усещането, че са някак свързани.

— Защото никога не си ме имала.

Устните им се срещнаха и усещането беше едновременно най-хубавото и най-ужасното нещо, което някога бе изпитвала.

От този момент Макензи научи, че когато някой не те обича, има два пътя, по които можеш да поемеш. Първият е да срещнеш някого другиго и да опиташ отново. И отново. И отново. Докато един ден, ако имаш късмет, не срещнеш човека, с когото трябва да бъдеш. Онзи, който те обича и който иска да прекара живота си с теб. Но все пак няма гаранция, че ще го намериш, а и дори да го намериш, не значи, че връзката ви няма да се разпадне.

Вторият е никога повече да не опитваш. Приемаш, че любовта е ужасна. Любовта е болезнена. Любовта взема от теб повече, отколкото ти дава. Но в такъв случай какъв е смисълът? И спираш да я преследваш. Прекарваш времето си, с когото си поискаш, без да имаш никакви очаквания, с ясното съзнание, че единственото сигурно нещо, на което можеш да се довериш, е настоящият момент.

В мига, в който спря да се преструва и наистина остави зад себе си всички очаквания, които имаше относно Джей Ар, тя започна да оценява истинската стойност на отношенията им. Гледаше приятелите си как преживяват болезнени раздели и беше щастлива, че това не може да се случи на нея. Както Джей Ар беше казал — не можеш да загубиш нещо, което никога не си имал.

През четирите години, докато учеше в Художествената академия в Бойзи, двамата с Джей Ар продължиха да поддържат контакт от време на време, а когато се озовяха на едно и също място, прекарваха всяка секунда заедно. Когато се премести в Сиатъл заради магистратурата, Макензи дори остана при него, докато си търси апартамент. Продължават да правят секс, но само понякога и то когато обстоятелствата са подходящи. Обсъждат хората, с които се срещат, но най-често Макензи говори за мъжете, с които излиза, тъй като не изгаря от особено желание да слуша за сексуалните приключения на Джей Ар с други жени. Той я съветва често.

Веднъж ѝ беше дал съвет как да постъпи с Пол и нещата се наредиха доста добре. Последния път, когато Макензи видя Джей Ар, той я беше попитал как вървят нещата с Дерек. Приключенията ѝ с женени мъже го възбуждат и колкото повече детайли му споделя, толкова по-голяма е вероятността после да правят секс. Но по някаква причина той изглежда изключително заинтригуван от Дерек. Заради изчезналото дете.

Макензи го разбира. Трудно е човек да разграничи Дерек и историята, която почти всички новинарски емисии бяха излъчили. Сиатъл беше богат на милионери, благодарение на факта, че едни от най-големите и успешни компании имаха седалище в града. „Амазон“, „Майкрософт“, „Старбъкс“, „Костко“, „Нордстром“. При други обстоятелства никой не би различил човек като Дерек от останалите успели бизнесмени.

Но изчезналото дете го правеше специален.

— Дава ли ти пари? — попита я Джей Ар.

— Понякога — отговаря тя. — По малко за това-онова, ако е наясно, че имам нужда.

— Би трябвало да ти дава повече от малко. Този тип е фрашкан с пари. Наградата за изчезналото му дете е един милион долара. — Той потърси нещо в телефона си и когато го намери, ѝ го показа.

Беше статия за „Пауър Органикс“ в едно списание за бизнес.

— Само миналата година компанията му има триста милиона от продажби.

— Дай да видя — каза Макензи, опитвайки се да грабне телефона от ръката му. Джей Ар не ѝ позволи, но тя не се изненада. Мъжете се държаха странно, когато станеше дума да вземеш телефона им.

— Трябва да ти купи мезонет — продължи Джей Ар, а тя почти можеше да види как се задвижват малките зъбчати колелца в мозъка му. — На твое име. Така че, ако връзката ви приключи, ще си имаш поне това. Ще е като да си ударила джакпота, без реално да си го ударила, ако разбираш какво имам предвид.

— Отношенията ни с Дерек не са такива — отвърна Макензи. — Не сме на този етап и може би никога няма да бъдем. Той не е Пол, който беше обсебен от мен. Дерек ме търси само когато му е удобно и никога не ме предупреждава по-рано от ден-два преди това.

— Защото го оставяш той да диктува правилата. Твърде достъпна си. За мъж като него нещата са забавни само когато представляват някакво предизвикателство. Само когато мисли, че има възможност да не си негова. — Джей Ар продължи да рови из телефона си, когато попита: — А как стоят нещата с жена му?

— Не говори много за нея, но явно двамата почти не се виждат. Веднъж спомена, че трудно преживява изчезването на детето. Мисля, че затова мрази да се прибира вкъщи — отговори Макензи. — За да не трябва да се бори и с това. С нея.

— Защо не се разделят тогава?

— Страхува се, че тя ще се самоубие.

Джей Ар извъртя глава рязко:

— Наистина ли? Той ти го каза?

— Не и по този начин — вдигна рамене Макензи. — Но случилото се я е смазало напълно. Веднъж, след като бяхме пили доста вино, той спомена, че някъде месец след като детето изчезнало, са я приели в болница. Напълнила си ваната и изпила шепа хапчета. Намерил я тъкмо навреме. Държали я в психиатричното отделение пет дни.

Не можеше да разчете изражението на Джей Ар, но я притесняваше.

— Какво?

— Няма начин да продължат дълго така — отвърна той, но изглеждаше, сякаш говори повече на себе си, отколкото на нея. — Преживели са твърде много. В един момент ще се разделят окончателно. Звучи сякаш са на път. Мисля си, че… — Той спря за миг, внимателно подбирайки думите си. — … е възможност. За теб.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Може би този ще е твоят човек.

Макензи се засмя.

— Колко точно си надрусан? И откога вярваш в брака?

— Не вярвам в брака. Вярвам в парите, а той има много. Повече от всички останали.

— Не го обичам, Джей Ар — възрази тя, но това, което наистина имаше предвид, бе, че той не я обича. Не искаше да го каже на глас. Не искаше Джей Ар да знае, че я е грижа.

Той сви рамене:

— И какво от това? Ще цитирам легендарната Тина Търнър: „Какво общо има любовта“?

— Няма да разбия нечие семейство.

— Златотърсачка, любовница, която разбива семейства — едно и също е.

Не, не е. Въобще. Макензи никога не беше харесвала определението „любовница, която разбива семейства“. Тя не е любовницата, която разбива семейства, нито пък е жената, заради която баща ѝ ги изостави.

Мъжете сами си разбиват семействата.

Разбира, че Джей Ар се опитва да помогне да извлече максимума от ситуацията, защото рано или късно връзката ѝ с Дерек ще приключи. Аферите с женени мъже винаги приключват по един или друг начин. Или ще се превърне в нещо „истинско“ и Дерек ще напусне жена си, за да помоли Макензи да остане с него завинаги, или всичко ще отшуми и той ще остане с жената, за която се е оженил. При всички случаи това, което имат сега, нямаше да продължи завинаги. Невъзможно е.

Особено защото Дерек все още обича жена си.

Той рядко споделя с Макензи за семейството си, но ги сънува. Най-вече сина си. През цялото време. По време на пътешествието им до Ню Йорк Дерек беше извикал името на Себастиан толкова силно, че я събуди посред нощ. Тя светна лампата, за да види как Дерек се мята до нея с коса, сплъстена от пот.

Себастиан. Себастиан. Бас. Ела при татко. Моля те.

— Събуди се — каза Макензи и го разтърси. — Дерек, събуди се. Сънуваш кошмар.

Той отвори очи внезапно, сякаш напълно буден, когато лицето му се сви:

— О, господи, не можах да го стигна. Той беше точно там, но аз не можах да го стигна навреме.

— Шт. — Макензи изгаси лампата и легна до него. — Всичко е наред. Беше просто сън. Опитай се да заспиш пак.

На следващата сутрин никой не спомена случилото се. Тя не беше сигурна, че Дерек си спомня и така и не повдигна въпроса. Но понякога, когато говори насън, се чува и името на Мерин. Не често. От време на време. Всъщност първият път, когато Макензи го чу да изрича на глас името на жена си, беше нощта след кошмара. Тонът му беше натъжен, думите му ясни.

И той каза: „Мерин, съжалявам. Боже, Мерин. Толкова съжалявам“.

Глава 17

Три дни и никакви съобщения от Дерек.

Макензи си мисли за него, докато бърше масата до прозореца с почистващи кърпички и салфетки заради малкото дете, което беше повърнало няколко минути по-рано. Счита я за масата на Дерек, защото той винаги сяда там. Обича да наблюдава хората и да държи безценния си Батмобил под око. Никога не би си признал, но обожава, когато хората се заглеждат в мазератито. Веднъж двамата с Макензи седяха на същата тази маса, когато две колежанки се бяха спрели на тротоара пред колата, за да се огледат, след което едната се подпря на колата, а другата я снима. После двете си размениха местата и първото момиче снима приятелката си. След като приключиха със снимките, те се отдалечиха с бърза крачка, смеейки се, очевидно доволни, че имат снимки, които да публикуват в Инстаграм.

Макензи проверява телефона си и игнорира имейла от хосписа, в който живее майка ѝ. Напомнят ѝ, че скоро трябва да плати таксата за следващия месец. Планирала е да внесе парите от Дерек по кредитната си карта и да си плати сметките. Когато може да използва и виза картата си, ще плати и таксата на майка си. Можеше да е по-зле.

Било е и по-зле.

Решава, че няма да е фатално, ако все пак му пише. Три дни ни вест, ни кост е доста време и всеки би проверил какво се случва. Незнанието какво става я принуждава да изпрати на Дерек възможно най-невинното съобщение, за което може да се сети. Една думичка.

Изчаква. Нищо. Връща телефона в джоба си и въздиша тежко.

Масата вони на белина, но поне най-накрая е чиста. Защо родителите винаги правят така? Майката на момиченцето, което беше повърнало, твърдеше, че се чувства ужасно заради бъркотията, но въпреки това с удоволствие беше оставила на Макензи да почисти. Поне ѝ плащат да го прави. Какво положително има на това да си родител? Котките са за предпочитане пред децата. Почистват се сами още от първия си ден.

— Знаеш ли какво е да имаш дете? — беше ѝ казала веднъж майка ѝ, когато Макензи беше едва на осем. Беше я помолила да остане да спи при най-добрата си приятелка, Бека. — Сякаш сърцето ти излиза през вратата на два крака, уязвимо и беззащитно. Ужасяващо е.

Не, благодаря. Животът е достатъчно труден и няма нужда още едно малко човече да става част от битката.

Не е мислила за Бека от години. Макензи може да преброи близките си приятелки на пръстите на едната си ръка. Бека в началното. Дженел в гимназията. И Изабел, съквартирантката ѝ, докато следваше в бакалавърската си програма.

Често си мисли за Изабел. Срещнаха се още първата седмица, когато Изи бе дотътрила в стаята им огромен куфар. По-късно Макензи щеше да научи, че е наполовина пълен с козметика и продукти за коса. Изи беше получила стипендия за танци и единствената цел в живота ѝ беше да си намери богат съпруг.

— Не е като да не вярвам в себе си — беше казала тя съвсем радушно, докато ядяха пица онази вечер. Беше отхапала огромно парче, което по-късно щеше да повърне, но това беше без значение. — Мечтата ми е да танцувам професионално. Но мога да си счупя глезена още утре. И тогава какво? Нямам никакви други умения. Затова пък си имам Дейвид. Той е моят План Б.

Намериха общ интерес в лицето на по-възрастни мъже. Гаджето на Изи беше хирург на четиресет и три години, а Макензи се виждаше с Шон, който бе трийсет и девет годишен брокер, с когото се беше срещнала на тренировките по йога. Но за разлика от Дейвид, Шон беше женен.

— Никога не бих излязла с женен мъж — каза Изи и сбърчи идеалното си носле от недоволство. — Но няма да те съдя. Ти си знаеш най-добре.

След първата година двете се изнесоха от общежитието и наеха малък апартамент извън кампуса. Макензи все още се срещаше с Шон, който си имаше доста проблеми вкъщи, защото жена му беше заплашила, че ще го напусне и ще вземе децата със себе си. Макензи усещаше, че той губи интерес. Изи пък беше заменила хирурга с нов по-възрастен мъж, който се казваше Рик и обожаваше да пътува. Когато не беше на лекции, Рик я водеше в Мексико, Барбадос, Париж и дори на един средиземноморски круиз. Само че Изи твърдеше, че е било ужасно скучно, защото средната възраст на другите пасажери на кораба е била около единайсет милиарда години.

— Никога няма да се кача на „Холанд Америка“ — заяви тя, когато се прибра. — Всички си лягаха най-късно в девет. Какво изпуснах? Как е Шон?

— Почти съм сигурна, че скъса с мен — отговори Макензи потиснато. — Преди няколко дни на вечеря ми каза, че има нужда от пространство и да прекара време с децата си. Дори ми даде пари. Беше сякаш ми дава… обезщетение.

— Колко ти даде?

— Хиляда. — Макензи не знаеше какво трябва да изпитва по въпроса. — Извади една пачка, плати сметката и ми даде останалото.

— А ти какво му отговори?

— Благодаря.

— Момиче, на нищо ли не съм те научила? — Изи завъртя очи. — Никога не приемаш първата оферта. Това са преговори. Ако иска да се разкараш, трябва да ти плати да го направиш. Хилядарка? Мамка му. Дейвид ми даваше толкова всеки месец, просто така.

— Какво трябваше да направя?

— Трябва да погъделичкаш егото му, да го разчувстваш и да събудиш защитническата му страна. Да кажеш нещо от сорта на „О, еха, хвана ме неподготвена“. — Докато говореше, гласът ѝ се смекчи, а по лицето ѝ се изписа тъга. — „Не искам да те загубя. Връзката ни беше истинска за мен и не съм готова да те пусна да си отидеш“.

Макензи се засмя гръмко.

— Е, стига де. Няма как да му кажа всички това, без да избухна в смях.

Изи не се засмя.

— Тогава започни да се упражняваш. Раздялата ви трябваше да му струва много повече от една хилядарка. Когато скъсахме с Дейвид, той ми даде десет.

— Десет хиляди?

— Мислиш, че за тях имат значение ли? Такива пари не са нищо за хора като тях. Просто лош късмет някой уикенд, докато играят покер. — Изи въздъхна и поклати глава. — Знаеш, че не бих излязла с женен мъж, но щом ти ще го правиш, поне спечели нещо от цялата тази работа. Цените за професионални гаджета се покачват, ако мъжът си има жена. Такива мъже има какво да губят.

Макензи за първи път чуваше термина „професионално гадже“.

— Както казах, преговаряш за… — Изи се наведе към нея. — … за толкова, колкото струваш.

— И как, по дяволите, да го направя?

— Има си тънкости. — Съквартирантката ѝ се замисли. — Трябва да поискаш, без реално да им го казваш. Трябва да ги накараш те да ти предложат.

Имаше много да размишлява над думите ѝ.

— При всички случаи е твърде късно да промениш ситуацията с Шон. — Изи се отпусна обратно на стола. — Но го имай предвид следващия път. Имаш повече власт над тях, отколкото си мислиш. Само не смей да се влюбваш в тези мъже.

Докато живееха заедно, Изи продължи да я учи как трябва да се държи едно професионално гадже. Разбира се, настояваше, че понятието „професионално гадже“ не е равносилно на проститутка. Те наистина харесваха мъжете, с които излизаха, и връзките им винаги бяха ексклузивно само с тях. Самата Изи никога не излизаше с повече от един мъж. Докато бяха заедно, другите мъже не съществуваха за нея и тя се грижеше за него, както всяка една мила приятелка би направила. В спалнята даваше всичко от себе си, за да го задоволи, но очакваше същото в замяна. Не всичко се въртеше около него. Но за да я имат, гаджетата ѝ трябваше да са способни да си я позволят и финансово. Най-вече финансово. Тя имаше скъпи вкусове и изискваше пари, за да ходи на маникюр всяка седмица, да си прави мигли през седмица, прическа веднъж на месец и изкуствен тен, когато имаше нужда. Обожаваше да пътува, но само бизнес или първа класа. Очакваше подаръци и предпочиташе онези, които идват в малки сини кутийки с бели панделки. В замяна, приятелят ѝ получаваше отдадено гадже и компания, когато пътува. Нещо повече, тя го обсипваше с внимание и се стараеше да направи така, че той винаги да се забавлява.

Само че Изи не искаше да остане нечие гадже завинаги. Искаше пръстена, сватбата, къщата и фамилията му. Искаше да е финансово осигурена.

— Избягвам момчета, които имат спестовен фонд от родителите си — каза тя веднъж на Макензи. — Първо са ужасни в леглото. Второ, ако са родени с пари, значи, че винаги са били подсигурени и никога не е трябвало да се трудят за нищо в живота си. А и винаги искат деца.

Тя потрепери.

— Успял, разведен богаташ е като Светия граал. Работил е здраво, вече има дете и сега иска просто да се забавлява и да глези някого. Някой точно като мен.

И тогава Изи срещна Майк. Майк не беше разведен. Нито богат. Майк беше само три години по-голям от нея и се бяха запознали във фитнеса. Току-що се беше разделила с Рик и се чувстваше някак неспокойна, затова се съгласи на среща на кафе с Майк. Бил „сладък“. Кафето прерасна в напитки, които пък се превърнаха във вечеря и Изи не се прибра до следващия ден.

— Прецакана съм.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Той работи в Ай Ти сферата и кара шестгодишна тойота „Камри“. „Камри“, Кенз! А тази сутрин ме заведе на закуска в „Айхоп“. АЙХОП! И знаеш ли какво?

— Какво?

— Сексът беше невероятен, а палачинките бяха вкусни. Какво става с мен?

Макензи не се сдържа и се засмя. Беше ѝ трудно да си представи как Изи седи в ресторант, част от някаква верига, и държи огромно ламинирано меню.

— Значи… всичко е било просто еднодневно забавление, нали?

— Да. — Съквартирантката ѝ отговори твърде самоуверено.

Макензи не можеше да прецени кого се опитва да убеди Изи — нея или себе си.

— Но, боже мой, той ме кара да се усмихвам. Да се смея. Бях забравила колко е хубаво да си с някого, който може да се разсмее. Последните двайсет и четири часа ме накараха да се чувствам така, сякаш около него мога да съм напълно себе си. Нямаше значение дали гримът ми е идеален, или косата ми се е накъдрила от дъжда. Дори предложих да платя за закуската, защото той купи вечерята. Кога за последно съм правила подобно нещо?

— Ще се видите ли пак?

— Не знам. — Изи изглеждаше искрено объркана. — Иска ми се да не беше толкова… очарователен.

Шест месеца по-късно тя продължаваше да излиза с Майк, а Макензи приключи кратка авантюра със собственика на ресторанти Ерик и се прехвърли на Пол. Женен, на около четиресет, с три деца под дванайсет години. Беше мениджър и партньор в една адвокатска кантора, наречена „Бойзи“, чийто офис се намираше в центъра на града. Притежаваше и апартамент наблизо, защото често работеше до късно. Семейството му живееше в предградията, където ги виждаше основно през уикендите, когато не беше с Макензи.

Веднъж Пол я попита дали банковата му сметка го прави привлекателен за нея.

— Дали щеше да ме желаеш, ако бях чистач, например?

Макензи отвърна на въпроса му с въпрос.

— А ти щеше ли да ме желаеш, ако бях на четиресет, с наднормено тегло и три деца?

Без да иска, беше описала жена му и той се отдръпна леко, видимо наранен.

— Имаш право.

— Извинявай, не исках…

— Няма нищо. Какво искаш за вечеря?

Връзката им продължи около четири месеца. Макензи беше последна година в академията и прекарваше повечето вечери в апартамента му в Бойзи. Изи беше при Майк, който имаше къщичка с малко, красиво дворче. Нито едно от двете момичета не искаше да си признае, че са се отдалечили една от друга, особено сега, когато Изи, нарочно или не, се беше оттеглила от ролята на професионално гадже.

И всичко това щеше да е напълно приемливо, защото Макензи не я беше грижа, но Изи беше започнала да се държи така, сякаш осъжда начина ѝ на живот. Същия онзи начин на живот, който самата тя бе водила доскоро.

— Как го правиш? — попита я една вечер Изи.

Двете се бяха сбутали пред огледалото в малката баня няколко седмици преди церемонията по завършването. Макензи беше взела назаем една от прилепналите рокли на Изи и се приготвяше да излезе на вечеря, а после и на танци с Пол. Изи носеше дънки и пуловер. В огледалото двете изглеждаха сякаш са разменили живота си, в сравнение с първия път, когато се запознаха.

— Пол е женен — продължи Изи, сякаш Макензи не знаеше. — Има деца. Жена. Семейство. Въобще ли не ти е гадно, че го правиш?

— Не — отсече Макензи. Колко пъти трябваше да водят този разговор? — Никак.

— Не е редно, Кенз. — Изи се обърна към нея.

— На теб пък какво ти пука? — сопна се тя. — Какво стана с „ти си знаеш най-добре“?

— Да, но грешах. Хората се променят. Не искаш ли да се влюбиш?

Това беше първият път, когато Кензи чу съквартирантката си да споменава любов, и се изненада. Не беше мислила, че Изи е от този тип хора. Любовта винаги изглеждаше последното нещо, което я интересува. Макензи осъзна, че започва да се изнервя. Не всеки има късмета да се влюби. Извъртя се с гръб към огледалото:

— Не съм някоя разбивачка на семейства, Изи. Той е. Това, което хората забравят, е, че това е неговото семейство и той го разбива. Ако всичко у тях беше наред, той нямаше дори да ме погледне.

— Знаеш ли как се запознахме с Майк?

— Каза, че във фитнеса.

— Всъщност беше преди това. Заговори ме в книжарницата за едни биографии, които държах. Явно сме провели цял разговор, но аз наистина не си спомнях, докато не ми разказа на първата ни среща в кафенето. След това, няколко месеца по-късно, на Свети Валентин, въпреки че отношенията ни все още не бяха сериозни, ми подари книгата. — Тя се усмихна. — Успял е да намери копие, подписано от авторката. Единственото, за което си мислех, беше, че книгата едва ли струва повече от двайсет долара, но е най-личният и внимателно избран подарък, който съм получавала.

Изи се измъкна от банята и след секунда се завърна с „Моето приключение в дивото“ от Черил Стрейд. Показа на Макензи надписа, който гласеше: „Когато приключиш с дивите си страсти, ще бъда тук. — Майк“.

— Трябва да я прочетеш. Разказва се за една жена, която взема наркотици, изневерява на съпруга си и тръгва на супер откачен планински преход, за да се опита да се отърси от болката след смъртта на майка си. Книгата наистина ми проговори на едно различно ниво. Накара ме да се замисля сериозно защо правя нещата, които правя, и осъзнах, че ми е писнало от самата мен. Ще дам шанс на Майк, Кенз.

— Чела съм я. — Макензи се обърна към огледалото. — И се радвам за теб. Но аз харесвам Пол. И мога да излизам и с богати мъже, и с бедни.

Много добре осъзнаваше, че звучи точно като баба си.

— Никой не е казал, че не трябва да излизаш с богати възрастни мъже — рече Изи. — Предпочитам да съм богата, а не бедна. Но избирам да съм щастлива пред това да съм богата. Намери си мъж, който не е женен, Кенз.

— Жена му не е мой проблем. Дори не мисля за нея. За мен тя не съществува. — Макензи сви рамене. — Така или иначе всички мъже изневеряват. Един ден, когато си стара и дебела, омъжена за Майк и имате няколко деца и ипотека, той също ще реши, че си му скучна и ще ти изневери. Всичко, което постигаш, като даваш сериозен шанс на тази връзка, е да станеш безкрайно уязвима. Ти беше тази, която ми го обясни, не помниш ли? Но както и да е, ти си знаеш най-добре.

По-добре да я беше зашлевила. Изглежда, думите ѝ имаха същия ефект, защото изражението на Изи се промени, бузите ѝ се отпуснаха и тя наведе очи. Въпреки това, дори облечена така небрежно, продължаваше да изглежда зашеметяващо. Можеше да има всеки мъж или стандарт на живот, който си пожелаеше. Какво разхищение на цялата тази красота само.

След този разговор връзката на Пол и Макензи продължи около три седмици. Всъщност, приключи същата онази вечер, когато жена му започна да блъска по вратата им в полунощ точно в деня преди дипломирането. Госпожа Пол, както я наричаше Макензи, защото нямаше представа как се казва наистина, беше пияна и търсеше съпруга си. Когато Макензи отвори вратата, тя се опита да нахлуе в апартамента.

— Шибана кучко, къде е шибаният ми съпруг, кажи ми, шибана курво, къде е Пол? — беше изкрещяла на един дъх и думите ѝ се разбираха едва.

Гримът ѝ беше размазан, очите — кървавочервени, а изрядният ѝ маникюр се стрелна към лицето на Макензи като хищнически нокти. Макензи се опита да затвори, но жената беше успяла да се навре между касата на вратата и самата врата.

— Не познавам никакъв Пол. Просто живея тук! — започна тя отчаяно, опитвайки се да се престори, че не спи със съпруга на жената пред себе си.

Съпругата на Пол беше с около петнайсет сантиметра по-ниска от Макензи, но алкохолът и яростта, които я изпълниха, я накараха да залепи лице до вратата, досущ като Джак Никълсън в „Сиянието“. Макензи не се съмняваше, че в яростта си тази пияна жена би се опитала да я убие или поне да я пребие.

— Изи, помогни ми! — извика тя.

— Кажи на съквартирантката си да остави съпруга ми на мира! — изкрещя отново другата жена.

Лицето ѝ беше придобило лилав цвят, а влажната ѝ коса беше полепнала на сплъстени буци по бузите ѝ. Тя отново се опита да изблъска вратата с тялото си.

— Тя е курва, и ти си курва, и аз мразя момичета като вас, шибани курви!

— Изи! — изкрещя Макензи отново. Едва успяваше да удържи вратата и имаше нужда съквартирантката ѝ да ѝ помогне. — Изи, ела веднага!

Обърна се към жената и настоя:

— Престани да буташ, няма да те пусна!

Вратата на стаята на Изи се отвори и тя излезе. Носеше очила, широка тениска и анцуг, а косата ѝ беше вързана на кок. Без грима и високите си токчета приличаше на тийнейджърка, особено заради огромните си ококорени очи, изпълнени със страх. Жената на Пол, все още напираща, я забеляза как наднича от всекидневната и лицето ѝ изведнъж се отпусна. Вярваше, че Изи спи с Пол. Каквато и информация да имаше, беше очевидно, че нямаше снимка на предполагаемата любовница. Нито пък знаеше името ѝ.

— По дяволите, на колко си? Деветнайсет? — Гласът ѝ сякаш заседна в гърлото и тя започна да хлипа. — Та ти си дете, о, боже, не мога да повярвам, че е способен на такова нещо, не мога да повярвам…

— Кажи ѝ да се разкара! — Изи каза на Макензи, което пък се оказа най-неподходящото, което можеше да ѝ хрумне в онзи момент, защото хлиповете на жената се превърнаха в ярост. — Ще се обадим на полицията, луда кучко!

— Аз ли съм луда кучка? — изрева жената. — Обади се на полицията! Обади се и им кажи какво си направила! Трябва да те арестуват, задето си курва, която духа на женени мъже!

По лицето ѝ избиха червени петна от ярост, а слюнката ѝ се разхвърча навсякъде. Макензи усети пръските и вонящия ѝ на водка дъх, когато жената на Пол блъсна вратата толкова силно, че почти успя да влезе.

— Мислиш ли, че не обичам да духам на мъжа си? — изрева тя. — Бих му духала, но той никога не си е вкъщи! Мразя те! Дано да гниеш в ада, кучко! Ако те видя някога пак, ще плисна киселина в лицето ти, курво!

Ужасена, Изи се изстреля към стаята си, при което Макензи чу вратата да се трясва и ключът да се завърта.

Тя направи последен опит да затвори, при което другата жена отхвръкна обратно в коридора. Някой от съседите беше извикал домоуправителя, защото вратите на асансьора се отвориха и се появи Гари по пижама и халат, с бейзболна бухалка в едната ръка и телефона си в другата. Когато видя, че срещу него има жена, която на всичкото отгоре е и дребничка, той свали бухалката.

— Ще се обадя на полицията, ако не престанете да крещите, госпожо — каза ѝ Гари. Той беше почти оплешивял и малкото му останала коса стърчеше на малки кичури. — Вървете си, моля ви. Не искам да ви създавам неприятности.

Жената го погледна и отмести поглед към Макензи.

— Той е моят съпруг. — Устните ѝ потрепериха. — Заедно сме от осемнайсет години. Имаме деца.

— Съжалявам — отвърна тя. Само това ѝ идваше наум.

— Макензи, прибери се и затвори вратата — каза Гари.

Тя затвори вратата и я заключи, притискайки ухо към лакираното дърво. Можеше да чуе жената, която направо виеше отвън, когато Гари я изпрати до асансьора. Макензи цялата трепереше. Никога не беше виждала такъв гняв. Гняв, който е безумен, неконтролируем, достатъчно подлудяващ, че да те накара да убиеш.

След случката двете с Изи спряха да си говорят. Приятелството им беше приключило онази вечер. Макензи никога не прости на Изи, че не ѝ помогна, а Изи никога не прости на Макензи, че я беше помолила за помощ. През следващите няколко седмици двете продължиха да се избягват, докато една вечер Макензи не се прибра и завари стаята на Изи празна. Без сбогом, без бележка, просто парите за нейната половина от наема. По-късно откри, че Изи я беше махнала от приятелите си във Фейсбук и Инстаграм.

В ерата на социалните медии това беше повече от красноречиво.

Когато връзката ѝ с Пол приключи малко по-късно по доста неприятен начин, защото как иначе биха могли да приключат, Макензи усети отчаяната нужда да промени обстановката си. Можеше да се върне вкъщи. Кандидатства за магистратура в Сиатъл и я приеха, а Джей Ар ѝ предложи втората си спалня, докато си намери апартамент.

Телефонът ѝ извибрира в джоба, връщайки я към настоящето. Съобщение. От Дерек. Най-накрая, казва си Макензи и го прочита бързо, след което го препрочита отново и усеща тъпа болка в стомаха. Не я беше заболяло с Пол, Ерик или Шон, но нещата не стояха така с Дерек. Беше я заболяло по онзи начин, по който я беше боляло и за Джей Ар. Но тя си го заслужаваше. Не трябваше да попада в такава ситуация.

Глава 18

Някъде зад нея се разнася пукот от скършено клонче. Някой я следва. Макензи се извръща рязко, убедена, че ще се озове лице в лице с някой облечен в черно огромен непознат, който посяга към нея с големите си ръце и откачен поглед в очите.

Но там няма никого.

Единственият човек наблизо е друга жена, която чака автобуса в другия край на улицата. Въпреки че не може да го види, Макензи го усеща. Нечие присъствие, което я наблюдава и дебне от сенките, но все ѝ се изплъзва, когато насочи поглед към него. Тялото усеща опасността преди съзнанието и тя има чувството, че някой диша във врата ѝ, след което отмества косата ѝ и шепти в ухото ѝ. Само че този някой ѝ е напълно непознат, а това, което има да каже, не е нещо, което тя би искала да чуе.

Остават само пет пресечки. Макензи изважда телефона си, защото изпитва нужда да чуе нечий успокояващ глас, докато върви към къщи. Телефонът иззвънява два пъти, преди Джей Ар да отговори.

— Хей — започва той. — Всичко наред ли е?

Звучи загрижен. Тя рядко му се обажда. Обикновено му пише.

— Прибирам се от работа. — Макензи спира на ъгъла на едно кръстовище заради червен светофар. — Мисля, че някой ме следи.

— Видя ли някого?

— Не, усещам го.

Чува го как си отдъхва от другата страна.

— Ем Кей, чуй ме. Всичко е наред. Върви бързо и се придържай към добре осветени места. Ще си говорим, докато не се прибереш.

— Искаш ли да дойдеш тази вечер? — Малкото ходещо човече светва в зелено и Макензи тръгва да пресича. — Може да си поръчаме храна, да гледаме филм…

— Къде е съквартирантът ти?

— Избягва ме — отговаря тя. — И е на работа.

От другата страна следва пауза, която продължава твърде дълго. Значи отговорът е „не“.

— Не мога тази вечер — казва Джей Ар. — Аз… всъщност излизам с някого.

Макензи е толкова изненадана, че почти спира на средата на улицата.

— Излизаш с някого? — повтаря тя. — Какво имаш предвид, че „излизаш с някого“?

Повече от странно е да го чуе да казва подобно нещо. Джей Ар почти винаги „излиза с някого“ в буквалния смисъл на думата. Майка ѝ го нарича „женкар“ и никак не го одобрява, но той казва, че излиза с някого в смисъла на това, че има връзка, което е нещо съвсем различно.

— Трябваше да ти кажа последния път, когато бяхме заедно, но знам, че не обичаш да слушаш за други хора. — В гласа му се усеща и нотка на неловкост, която също ѝ е непозната. — Надявам се, че има някакво бъдеще, така че… знаеш.

Надява се?!

— Наистина ли? — Макензи се принуждава да звучи така, сякаш ѝ е все едно. — Ами… откога? Коя е тя? Как се казва? Как се запознахте?

— Наистина ли искаш да знаеш…

— Ти сериозен ли си?! — Гласът ѝ става малко по-писклив, когато осъзнава напълно какво ѝ казва. — Откога пък излизаш с някого сериозно? Ти не си по връзките, Джей Ар, не помниш ли?

— Ем Кей…

— Знаеш ли какво? Забрави. Почти се прибрах. Ще те оставям.

— Чакай. — И тя изчаква. — Съгласен съм, че можех да намеря по-добър момент да ти кажа, но ме изслушай. Притеснена си, защото Дерек напоследък е отчужден, което те кара да си безкрайно чувствителна към всичко останало. Когато се обади, всичко ще се нареди. Повярвай ми. Тогава ще можем да си поговорим за… моята ситуация.

Винаги е обичал да ѝ обяснява какво и защо чувства самата тя.

— Дерек няма да се обади — отвръща Макензи. — Изпрати ми съобщение, когато приключвах смяната си. Всичко свърши.

— Казвал го е и преди.

— Убедена съм, че този път наистина го мисли. Съобщението му беше… кратко.

Тя примигва, борейки се срещу напиращите сълзи от разочарование и безсилие. Зарязана от Дерек, а сега изоставена и от Джей Ар, който внезапно решил да си намери истинско гадже. В такива моменти осъзнава колко малко са хората в живота ѝ, на които може да разчита. Петдесет хиляди последователи в социалните мрежи, но нито един приятел, който да дойде да я утеши, когато преминава през такъв труден момент.

— Ще ти се обадя утре. Ще измислим нещо. Някакъв друг начин да приключим нещата с Дерек.

Тя му затваря, но продължава да стиска телефона си. Какво да измислят? Джей Ар очевидно си мисли, че може да получи от Дерек същото, което и от Пол, но може би обстоятелствата никога не са били същите. Този път се провали. При това ужасно.

Сградата, в която живее, не е нищо особено, но входът и коридорите са винаги осветени. Все още усеща нечий поглед да пъпли по кожата ѝ, дори когато стига до входа и пъхва ключа в ключалката. Чак когато тежката врата се затваря зад нея, тя си позволява да си отдъхне.

Може да не е видяла никого, но това не значи, че е нямало никого.

Асансьорите работят, но са бавни, а апартаментът ѝ е на втория етаж. Бързо взема стълбите и тъкмо когато изкачва последното стъпало, вратата се отваря. Тайлър е. Отива на работа. Облечен е с хубавите си дънки и бяла тениска, която подчертава маслинения оттенък на кожата му. Той е барман, който работи през нощта, а тя е бариста, която работи през деня. Когато не са на работа, са на лекции. Въпреки това, преди винаги успяваха да намерят време един за друг. Но Тайлър ненавижда факта, че Дерек е женен.

Женените мъже някак си знаят как да развалят приятелства.

— Хей. — Съквартирантът ѝ я подминава, като внимава да не се докоснат.

Избягва погледа ѝ.

— Хей. — Макензи се спира на вратата и го поглежда.

Цялата тази ситуация е повече от нелепа. Живеят заедно вече две години, мамка му. Тя дори ползва ваксата му за коса. Той ѝ яде гранолата. Двамата все още използват акаунта за „Нетфликс“ на бившето му гадже. Би трябвало да успеят да решат такъв проблем. Макензи иска да му сподели всичко за Дерек, но не тук, не и на стълбите.

— Дължа ти закуска. Свободен ли си утре?

Тай се спира и я поглежда.

— Закуска? Ти сериозна ли си?

— Или обяд?

Той поклаща глава и продължава надолу по стълбите.

— Бъфорд се изповръща на леглото ти. Чаршафите ти са целите изцапани, така че ще трябва да ги изпереш. Мисля, че е ял от цветята.

— Чакай. Какви цветя?

— Някой ти изпрати цветя сутринта. Сложих ги в стаята ти. — Той се спира и я поглежда отново. — И забрави за закуски и обяди, отиваме на вечеря, кучко. И ще ме заведеш на някой хубав ресторант.

Успява да улови усмивката му, преди Тай да изчезне от полезрението ѝ, и просто така, поне малко от напрежението, което изпитва, се отцежда от нея. Този път няма да прецака нещата. Тай иска хубав ресторант? О, тя ще му покаже какво значи хубав! Ще го черпи в „Метрополитън Трил“ с част от парите, които Дерек ѝ даде. Ще си поръчат пържоли и коктейли, ще си разделят банани „Фостър“ с ванилов сладолед. След това ще остави Тайлър да ѝ обясни каква голяма идиотка е била през последната половин година. Мамка му, така и така е започнала, може пък дори да си остави сивито в ресторанта. Сервитьорите, които работят там, сигурно получават убийствено високи бакшиши.

Бъфорд започва да мяука, когато тя влиза, и Макензи му отваря една консерва „Ямс“, а после отива в стаята си. Повърнатото от котката е с лек зеленикав оттенък и е изсъхнало на няколко места по леглото ѝ. Секунда по-късно е открит и виновникът — малък букет от пролетни цветя, който стои на шкафчето ѝ.

Красиви са, но не са романтични. Може би Дерек не е от мъжете, които подаряват рози. Пулсът ѝ се ускорява, когато посяга към белия плик, поставен грижливо между цветята.

Моля те, моля те, моля те, нека са от него!

Почеркът на картичката е елегантен, явно от някого от цветарския магазин, но посланието е депресиращо. И не е от Дерек.

Обзема я чувство за вина. Рожденият ѝ ден е след четири месеца, което значи, че майка ѝ се влошава.

Шарън Ли живее в хосписа „Оук Медоус“ в Якима вече втора година. Тя страда от алцхаймер, който се влошава по-бързо от преди. Това е вторият букет, който Макензи получава от майка си за последните три месеца.

Котаракът скача върху шкафа и едва не бутва вазата, но Макензи успява да я хване навреме.

— Бъфорд! — скарва му се тя.

Котаракът отговаря, арогантно махайки с опашка. Макензи намира точно къде е дъвкал листата, както и малките отпечатъци от зъби по стъблата.

— Затова си се изповръщал на леглото ми, малко лайно! И сега пак трябва да пера чаршафите, въпреки че ги изпрах онзиден.

Не трябва да му крещи. В този момент той е единственият ѝ приятел.

Тя събира изцапаните завивки и чаршафи и ги набутва в платнената чанта. Остава ѝ място и Макензи набутва останалото съдържание на коша си за пране и тръгва към стълбите.

Пералното помещение се намира в „недрата“ на сградата, както Тайлър бе нарекъл мазето, защото долу беше тъмно, влажно и човек се чувстваше най-щастлив, когато излезе оттам. Пък и е някак плашещо. Мазето е по-тъмно от останалата част на сградата и към него води дълъг коридор, изпълнен със странни сенки и тракащи звуци, които едва не я побъркват. Вървейки, Макензи отново усеща как кожата ѝ настръхва, сякаш някой я наблюдава, но когато се обръща, там няма никого.

Поне пералното помещение е добре осветено. Тя се втурва вътре и си отдъхва, чак когато вратата се затваря след нея. Вижда празна пералня в другия край и изсипва съдържанието на чантата си, после вкарва картата си „Койнаматик“, за да плати. Малката лампичка до картата ѝ светва в червено вместо зелено.

— Мамка му — изругава тя.

Екранът показва, че има само два долара. Трябват ѝ три и двайсет и пет за нормално пране. Налага се да изтича до горе да си вземе кредитната карта, за да може да зареди картата „Койнаматик“ за машината в другия ъгъл на помещението. Но картите ѝ „Виза“ и „Мастъркард“ са достигнали лимита си, а тя все още не е внесла парите от Дерек. И разбира се, нито една от машините не използва пари в брой. Понякога технологията е гадно нещо. Напоследък човек не може да направи нищо без кредитна карта.

— Мамка му — казва си тя отново, опитвайки се да реши какво да направи.

— На някого май не му достигат пари.

Зад нея се разнася дрезгав глас и Макензи едва не изкрещява от уплаха.

Извръща се светкавично и вижда пред себе си Тед Новак — домоуправителя, който живее на първия етаж. Не беше забелязала кога е влязъл, нито пък бе чула стъпките му да се приближават в пералното. Не изглежда да е зает с нещо и не носи нито телефон, нито кош за пране, омекотител или ключовете си. Просто стои там и се взира в нея като някакъв шибан психопат.

Тя не харесва Тед. Никога не го е харесвала. Още от първия ден, когато се нанесе в сградата, той я кара да се чувства нащрек по причини, които Макензи не може да обясни. Не се държи и не казва нищо неуместно. Не прави намеци или обидни шеги. Не я гледа похотливо. Но когато говори с нея, сякаш… нещо липсва. Няма я светлинката в очите му. Ако се засмее, което се случва рядко, е някак изкуствено и като че ли насила, и го прави само защото етикетът го изисква, но не защото намира ситуацията за смешна.

— Трябва да заредя картата си. — Тя тръгва към вратата.

Спира се навреме, преди да каже, че ще се върне след секунда. Ами ако Тед я причаква? Той се приближава към нея и вади нещо от задния си джоб. „Койнаматик“ картата си.

— Ето, използвай моята. Ще ти спести качването и слизането по стълбите. Ще заредиш твоята, когато се върнеш да изсушиш прането си.

— О, не, не бих могла… — започва Макензи, но той вече е извадил картата ѝ и на нейно място е пъхнал своята.

Лампичката светва зелено и дисплеят показва, че има около стотина долара в картата, колкото е максимумът.

— Хайде. — Тед отстъпва назад. — Избери си програма.

Макензи явно няма избор, освен да го послуша. Ако някой друг го беше направил, щеше да се чувства благодарна за милия жест по съседски. Но в случая не е някой друг, а Тед, и тя е обзета от болезненото осъзнаване, че най-отгоре на купчината дрехи, които е поставила в пералнята, са розовите ѝ дантелени бикини. Макензи натиска бутона за програмата за нормално пране и затваря капака. Пералнята се включва.

— Благодаря. — Принуждава се да се усмихне. — Дължа ти три и двайсет и пет.

Тя се опитва да мине покрай него, но той остава на мястото си, без да помръдне.

— Не се притеснявай — отговаря ѝ и се усмихва секунда след това.

Усмивката му изглежда също толкова пресилена, колкото и нейната.

— Може някой път да ме черпиш кафе, ако дойда към „Грийн Бийн“? Кога си на работа?

Изключено е да му каже графика си. Макензи ненавижда факта, че Тед изобщо знае къде работи и не е сигурна как е разбрал.

— Ъ… правят ни проблеми, ако даваме нещо безплатно на клиентите.

Това, разбира се, е полулъжа. Имат проблеми, ако ги хванат, но те не ги хващат, защото всички дават нещо безплатно. По дяволите, да даваш безплатно кафе на приятелите си е половината удоволствие да работиш там. Услуга за услуга. Но Тед не ѝ е приятел.

— С удоволствие ще мушна парите под вратата ти.

— Няма нужда, Кензи — казва той и мъртвите му очи не разкриват нищо.

Тя не може да прецени дали се държи приятелски, или е обиден, че не иска да му каже кога е на смяна. Не ѝ харесва фактът, че я нарича Кензи. Създава усещането, че са по-близки, отколкото са. Ако трябва да се обърне към нея, то трябва да я нарича Макензи.

— Все пак сме съседи. Трябва да си помагаме. При това съм по-възрастен от теб. Ако, да кажем, се срещахме, аз винаги щях да плащам и за теб, нали? Това харесваш ти? По-възрастни мъже, които плащат за всичко?

Макензи се взира в него и в отговор той продължава да се взира в нея. Не може да прецени дали е сериозен, или се шегува. Той не мига, а гласът му е лишен от всякаква интонация. Не е убедена дали трябва да се засмее на думите му, да реагира възмутено, или да го игнорира.

— Още веднъж благодаря, Тед.

Без много избор и място за маневриране, тя прави една огромна крачка покрай него и се забързва нагоре по стълбището, благодарна, че има дълги крака, които ѝ позволяват да взема по две стъпала наведнъж.

Едва си поема дъх, когато най-сетне стига до апартамента си, и почти очаква ръката на Тед да я сграбчи, преди да е успяла да заключи вратата след себе си. След четиридесет минути няма да има друг избор, освен да слезе и да прехвърли мокрите си дрехи в сушилнята. С малко повече късмет, Тед няма да е наоколо.

Едновременно депресирана и изтощена, Макензи отваря хладилника и разбутва остатъците на Тай от тайландско и пица, докато не намира стекче сайдер „Смит & Фордж“ в дъното. Строполява се на дивана и отпива дълга глътка, а Бъфорд скача в скута ѝ и се настанява удобно. Отваря апликацията „Постмейтс“ и си поръчва храна. Плаща с парите, които ѝ бяха върнали последния път, защото бяха объркали поръчката ѝ.

Необходими са ѝ дванайсет опита, за да направи сладко селфи на себе си и Бъфорд, със сайдера на дивана. Под снимката пише: „Не бих искала да съм никъде другаде“. Разбира се, това е лъжа. Би искала да е където и да е другаде, но не и в апартамента си, сама с котката. Не иска да се чувства по начина, по който се чувства. Все пак успява да публикува снимката точно преди да стане време да прехвърли прането. Харесванията и коментарите успяват да уталожат безпокойството ѝ, задето трябва отново да се върне в мазето. Пък и снимките на Бъфорд винаги се радват на огромна популярност.

Все пак нищо от това няма значение. Дори разносвачът на храна от „Постмейтс“, който ѝ носи калифорнийски рулца и пържен ориз, видимо я съжалява, когато му отваря вратата по пижамата и с котарака в ръце.

— Парти за един, а? — казва той и се усмихва мило.

Може би е време да преосмисли житейските си избори. Ако не го направи, може да умре така — пиеща алкохол в гадния си апартамент, където котката е единственият ѝ спътник през последните мигове от живота ѝ. А и Бъфорд вероятно ще я изяде, когато умре, защото няма да има кой да го нахрани.

Когато допива и последното кенче сайдер от хладилника, Макензи вече е пияна и разглежда профила на Мерин Мачадо в Инстаграм — макар да си е обещала, че никога няма да го направи. Сърцето ѝ се свива, когато вижда последната снимка.

Мерин е в Уистлър, Британска Колумбия.

С Дерек.

Уислър е на пет часа път с кола от Сиатъл и по-рано днес Мерин и Дерек са били на върха на някаква планина. На снимката, която Мерин е публикувала няколко часа по-рано, двамата са облечени от глава до пети със ски екипировка и се прегръщат. Надписът под снимката гласи:

„Имахме нужда от това.“

Снимката има петдесет харесвания и четири коментара.

О, боже. О, боже!

Макензи скроява по-надолу сред постовете на Мерин. Двамата са в Уислър от три дни, което обяснява защо Дерек изчезна така.

Той е в Канада.

На почивка.

С жена си.

Хаштаговете сочат, че са в „Четирите сезона“. Запазили са масажи за двойки. Яли са пържоли и омар. Пили са шампанско край камината, облечени със скъпи халати. Но не обикновеното пенливо вино, а истинско шибано шампанско. От Шампан, Франция.

Защото е двайсетгодишнината от сватбата им.

Затова я заряза. Дерек се опитва да оправи отношенията с жена си. А това означава, че в живота му повече няма място за Макензи.

Тя се взира в телефона си, цялото ѝ внимание е насочено към един определен коментар. Публикуван е преди три дни под първата снимка от Уистлър.

В неделя. Цели четири дни, прекарани в „Четирите сезона“, заобиколени от снежни планини, бумтящи камини и шампанско. Макензи продължава да се взира в снимката и изведнъж три неща ѝ стават кристално ясни.

Наистина с Дерек всичко е приключило.

Къщата им е празна до утре.

Тя знае кода за входната врата.

Глава 19

Всяка пиянска вечер си има своята повратна точка, когато алкохолът идва в повече и лошите идеи изглеждат като добри.

Макензи е прекрачила тази граница.

Не си поръчва „Юбер“ до къщата на Дерек, защото не приемат кеш, а тя разполага само с пари в брой. Вместо това си хваща такси от Юнивърсити Авеню. Трафикът не е натоварен и отнема само петнайсет минути до адреса на Дерек. Макензи казва на шофьора да спре наблизо и той намалява, за да се опита да намери точния адрес. Навън вали и той забавя скорост, опитвайки се да разчете надписите на джипиеса и номерата отвън.

— Извинявайте, но коя от всички къщи е вашата?

— Просто ме оставете тук.

Домът на Дерек се намира две къщи по-надолу, но тя не иска шофьорът да знае къде точно отива. Съзнанието ѝ е замъглено от алкохола. Той спира до тротоара.

— Мога да ви изчакам да влезете.

Шофьорът ѝ се усмихва в огледалото за обратно виждане, докато тя се опитва да откопчае колана си. Той е мъж на възраст, вероятно пенсионер, с добродушно излъчване. При други обстоятелства Макензи би се съгласила.

Но не и този път.

— Няма нужда. — Последното, което иска, е свидетел, който я вижда как се вмъква в къщата на бившия си любовник. — Винаги използвам задната врата, затова така или иначе няма да ме видите от улицата. Благодаря ви.

Тя му подава банкноти и му казва да не ѝ връща ресто, после отваря вратата.

— Не забравяйте касовата бележка! — Шофьорът ѝ подава малката хартийка.

— А, да, вярно.

Отдавна не е ползвала такси. Набутва бележката в джоба си и изскача от колата, преди любезният шофьор да каже още нещо. Забива поглед в телефона си, сякаш си пише с някого, и спира, чак когато светлините от таксито се скриват. Къщата на Дерек се намира от другата страна на улицата. Модерен селски стил с огромна веранда, която веднъж той беше описал като „не чак толкова голяма“, но на Макензи ѝ изглежда огромна. Бунгалото, в което е израснала, е около осемдесет квадратни метра и е най-просторното жилище, в което някога е живяла.

Чува пукот и се обръща светкавично, а сърцето ѝ се свива. Очаква да види нечии хищнически очи, сияещи в мрака, но вместо това забелязва малка катеричка с пухкава опашка, която я наблюдава от близкото дърво. Улицата е празна, но Макензи не може да се отърси от чувството, че не е сама.

Цялата ситуация е нелепа, разбира се. Тя е пияна, което я прави параноична. По стечение на обстоятелствата това са и двете основни причини, поради които не трябва да прави това, което си е наумила. Макензи не би трябвало да знае кода за входната врата. Беше го научила случайно. Преди няколко месеца двамата с Дерек пътуваха към летището, защото щяха да летят за Ню Йорк. Тъкмо бяха стигнали до магистралата, когато той осъзна, че си е забравил портфейла. Бил го пъхнал в сака си за фитнеса, който, доколкото си спомняше, бил вкъщи. Каза на шофьора да обърне. Когато наближиха улицата му, Дерек се наведе към нея и отмести косата от лицето ѝ. Макензи си помисли, че ще я целуне, но вместо това той прошепна в ухото ѝ:

— Миличка, имаш ли нещо против да се наведеш?

— Моля? — прошепна му в отговор тя.

— Знаеш, да се скриеш. — Дерек се засмя насила, сякаш Макензи е дете и двамата просто си играят.

В огледалото за обратно виждане можеше да види погледа на шофьора, вторачен в тях. Сигурно си мислеше, че са странна двойка. Първо беше взел Дерек от същата тази къща, към която се връщаха, в изискания квартал Капитол Хил, а след това беше взел Макензи от старата сграда, където се намираше апартаментът ѝ, в зона У. Може би трябваше да е благодарна на Дерек, че я е взел от дома ѝ, вместо да ѝ каже, че ще я чака направо на летището.

Макензи осъзна, че не може да не се съгласи, без да направи сцена повече, отколкото е нужно, и се наведе. Шофьорът спря на алеята пред гаража. Веднага след като Дерек излезе, тя се изправи в знак на протест, усещайки за пореден път преценяващия поглед на шофьора. През затъмнените стъкла на колата видя и кода за входната врата. Можеше ясно да види дисплея с числа и как Дерек натиска 2-0-1-1. Двайсети ноември. Рожденият ден на сина му.

Колкото по-дълго стои на дъжда, толкова повече изтрезнява, и на този етап не е сигурна дали това е за добро. Къщата на Дерек е на два етажа, с големи прозорци и обградена от двете страни с високи орехи и явори. Широка веранда обхваща цялата ѝ ширина. Буйните зелени храсти са красив цветен акцент на фона на неутралните цветове, в които е боядисана фасадата на къщата. Не е безвкусно показна, нито пък от онези твърде модерни сгради, които изникват навсякъде, където живее някой новоизлюпен богаташ. Това е семейна къща в Капитол Хил.

Мерин и Дерек успели да купят къщата изгодно по време на фалита на пазара преди десетилетие. Дори днес Дерек беше безкрайно горд, когато си спомня как е успял да подбие цената, дадена от старите собственици, които така или иначе бяха притиснати от закона със запор, защото са взели къщата по не толкова законен начин.

— Не се ли почувства зле? Това беше труден период за всички — беше попитала Макензи.

Дерек се засмя.

— Много си сладка. При всички преговори едната страна печели, а другата губи. Така или иначе не можеха да си позволят къщата. Като цяло бяха част от доста по-голям проблем.

Това е лудост, разбира се. Ако ще прави нещо Макензи, трябва да е бърза и решителна. Без съмнения и паника. Тя пресича улицата и застава пред входната врата.

Градината и фасадата на къщата са добре осветени. В случай че някой съсед я попита какво прави по това време, е решила да отговори, че работи за Мерин в един от фризьорските салони и е трябвало да ѝ остави нещо. Въпреки това не е особено притеснена, защото е убедена, че никой не може да я види. Алкохолът не ѝ позволява да се съсредоточи, но тя успява да вкара кода в дигиталната ключалка: 2-0-1-1.

Чува се кликване. Макензи завърта и натиска бравата. Озовава се вътре безкрайно лесно. Затваря вратата след себе си и я заключва отново.

Издишай. Вдишай дълбоко. Издишай.

Къщата е притихнала, с изключение на тих, почти неуловим звук, който идва някъде от вътрешните стаи. Обувките ѝ са мокри, а подът почистен до блясък, и тя се събува. Някак не ѝ изглежда правилно просто да ги остави на постелката до вратата, затова ги пъхва в близкия килер. Само по чорапи, Макензи тихо се придвижва в сумрака на къщата и стига до кухнята, където звукът е значително по-осезаем.

Мамка му. Имат аларма.

Вижда друг дисплей до задното антре, което е свързано с гаража и което вероятно Мерин и Дерек използват доста по-често от главния вход. Според изчисленията ѝ, алармата се е включила преди двайсетина секунди. Няма никаква представа колко още ѝ остава, преди да започне да пищи, но трябва да направи нещо по въпроса. При това бързо. Иначе съвсем скоро и полицията, и Мерин и Дерек в Канада ще знаят, че някой неканен гост е влязъл в дома им.

Тя се приближава към дисплея и въвежда същия код като от входната врата. 2-0-1-1. Екранът светва в червено.

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Мисли!

Идеята да идва тук пияна беше ужасна. В паниката си единствената друга комбинация от цифри, която знае и би отговаряла на някоя важна дата, бе днешният ден, годишнината от сватбата на Дерек и Мерин. Екранът просветва в зелено и звукът изчезва.

Божичко!

Цялата е изпотена, а бушуващият адреналин сякаш е изпарил и последната капка алкохол от кръвта ѝ. Сърцето ѝ бие така, сякаш ще изскочи от гърдите ѝ, а гърлото ѝ е пресъхнало. Вижда празна бутилка за вода до хладилника и я пълни до горе с филтрираната вода от диспенсъра на хладилника.

Изважда телефона си и проверява Инстаграм, за да потвърди, че Дерек и Мерин са в Уистлър. И те са. На късна вечеря. Седят един до друг във велурено сепаре, държат чаши с червено вино, а пред тях има чинии, пълни с печено месо и зеленчуци. Бялата покривка е покрита с някакъв вид конфети, цветя и сърца. Описанието на поста гласи: „20 години заедно, остават още 40? Звучи ми като същински рай“.

Двамата са наистина звездна двойка и Макензи усеща как в очите ѝ напират сълзи. Не че досега не е знаела, че принадлежи на друга. Просто не мислеше, че ѝ пука. Боли да ги гледа, осъзнавайки, че животът, който са си устроили, никога няма да бъде неин.

Под снимката има само един коментар, защото Мерин я е публикувала преди петнайсет минути, но е от акаунт, който Макензи дори не знае, че съществува.

Мила. Дерек нарича Мерин „мила“, а Макензи — „миличка“. Досега не се беше замисляла колко много може да значи една сричка разлика между две толкова сходни думи.

Макензи трябва да спре да разглежда снимките им. Трябва да излезе от Инстаграм. И от къщата им. Също така трябва да отиде до тоалетната.

По дяволите всичко! Може поне да разгледа баните и тоалетните им.

Къщата е била изцяло ремонтирана и като начинаещ дизайнер на мебели, Макензи не може да не забележи изчистените линии и колко пълноценно е използвано свободното пространство. В един дом частите, които не са покрити с декорации, са също толкова важни, колкото и украсените. Стилът е традиционен, но с модерен привкус.

— Израснах в каравана — ѝ беше казал Дерек първата вечер, когато спаха заедно. Бяха в Чедърбрук Лодж, голи, с преплетени крака. — Нямахме нищо. Абсолютно нищо. Баща ми си тръгна, когато бях на две, и остави майка ми сама с три момчета, които трябва да отгледа. От тримата аз бях най-малкият. Никога не съм имал нови дрехи. Или ново колело. Никога не съм имал нищо ново. Бяхме гладни през цялото време, защото храната не ни достигаше.

— Еха! — отвърна Макензи и докосна ролекса му. — Я се виж сега.

— Точно затова съм толкова взискателен към начина на живот, който водя. — Дерек целуна връхчетата на пръстите ѝ. — Обичам скъпи дрехи. Да имам скъпа кола. Пари в портфейла си, въпреки че използвам кредитни карти за всичко. — Той притихна за миг. — Но предишният ми живот е това, което ме мотивира. Това, което ми помогна да стигна дотук.

Той се завъртя върху нея, притискайки голото си тяло в нейното, при което краката ѝ се разтвориха несъзнателно. Вече бяха правили секс, но Дерек беше готов за още. Той се взря в очите ѝ.

— Харесва ми, че не познаваш онази част от мен. Харесва ми, че ме познаваш само като човека, който съм станал, а не който съм бил. Харесва ми, че нямаме минало заедно.

Разбираше го напълно. Макензи много добре знаеше какво е да искаш да преоткриеш себе си в нова светлина, но също така знаеше, че невинаги е лесно, особено когато семейството ти и старите ти приятели започнат да приемат промяната лично.

— С теб не споделяме двайсет години, изпълнени с грешки — прошепна той и тя усети как прониква в нея. Разтвори краката си още повече и постави длани върху дупето му, притискайки го към себе си. — Ти си като празен лист и нямаш ни най-малка представа колко много се нуждаех от нещо подобно.

Не трябва да си психолог, за да схванеш, че Макензи е вид бягство за Дерек. Връзката им винаги е била ясно разграничена от останалия му живот. Когато е с нея, Дерек не говори за жена си, изчезналия си син, тази къща или за което и да е от нещата, за които се чувства длъжен и отговорен да говори с някой друг.

Само че Макензи не може да разбере защо някой би искал да избяга от всичко това. Ах, ти, клетият богаташ!

Къщата е великолепна. Високи тавани, подове от масивно дърво и лампиони, които вероятно струват повече от наема ѝ. Самото място вони на пари. Тя се чуди дали тоалетната е до задното антре, но до него е пералното, което пък се оказва най-изисканото, което някога е виждала. Има огромна пералня и сушилня, както и вградени шкафове, където вероятно държат всичко, което може да създаде усещане за претрупаност — прах за пране, препарати за почистване и други подобни.

Какво невероятно удоволствие и лукс би било да имаш собствено перално помещение като това, което не трябва да споделяш със стотици други наематели.

В задното антре вижда три етажерки, на всяка от които стои името на собственика ѝ, внимателно изписано върху дървена табелка. Тази в дясно е на Дерек. Тази в средата е на Себастиан.

Себастиан. Еха. Палтото му все още виси там, а гумените му ботушки са прилежно сложени под него; в кошницата пък има раничка с анимационни кученца. „Пес патрул“. Макензи се усеща, че е протегнала ръка към палтенцето, но се спира. Не. Не бива да го докосва. Не е правилно.

Пикочният ѝ мехур е пред пръсване и тя излиза от антрето и продължава обиколката си, чудейки се какво би променила от интериора, ако самата тя живееше тук с Дерек.

Всъщност — почти нищо. Мерин имаше безупречен вкус.

Изкачвайки се към втория етаж, Макензи спира на витото стълбище, за да разгледа снимките на стената. Всички са на сина на Дерек и Мерин. На всички тях той е на различна възраст. Последната, която е до предпоследното стъпало, вероятно е най-скорошната. На нея Себастиан носи същия пуловер с еленче, който носи и на снимката от плаката, но на тази снимка е седнал в скута на Дядо Коледа, с огромна усмивка на лицето. Макензи чак сега осъзнава колко ужасяващо е случилото се. Лесно е да не мисли за такива неща, когато Дерек отказва да го обсъжда, но тук в къщата им, открива друга негова страна, която никога няма да познае или види. Той е баща, загубил детето си. И е женен за майка, която е загубила детето си.

Макензи се взира в снимката и си спомня, че Себастиан бе отвлечен в събота една седмица преди Коледа. По онова време вероятно вече са имали украсена елха, която се е извисявала в предната всекидневна, така че да я видят и съседите. Вероятно бяха приключили с празничните си покупки, а повечето подаръци бяха опаковани и готови, скрити, за да ги сложат под елхата на Коледа. Но вместо да се събудят от звука на малки крачета, които шляпат по дървения под и стълбището, и въодушевени викове от множеството подаръци под дървото, къщата бе останала тиха. Малкото момченце го нямаше, за да отвори подаръците. Малкото момченце го нямаше въобще.

На Макензи започва да ѝ се гади и тя си поема няколко дълбоки глътки въздух.

В края на стълбите вижда огромна черно-бяла снимка от сватбения ден на Дерек и Мерин на плажа. Тя е облечена с някаква бохемско шикозна булчинска рокля, а той носи светли панталони с разкопчана бяла риза с навити ръкави. Двамата се смеят и се държат за ръце, с коси, развени от вятъра. На тази снимка Мерин е по-ниска от Макензи и невероятно красива.

Тя продължава похода си през втория етаж внимателно, подминавайки стаята, която предполага, че е на Себастиан. Вратата има малък стикер и когато се вглежда в него, вижда още един от героите от „Пес патрул“. Всяка друга стая на етажа е отворена, освен тази.

Макензи няма да я отвори.

Така или иначе я интересува само главната спалня, а тя е с двукрила врата и се намира в дъното на коридора. Вместо масивно дърво, подът е покрит с мек килим, който няма нищо общо с евтиния в собствения ѝ апартамент. Този килим е плътен и сплетен по начин, който не показва следи от прахосмукачка или стъпки. Самата спалня вероятно е голяма, колкото целия ѝ апартамент.

Огромно легло кралски размер заема другия край на стаята с подходящи нощни шкафчета от двете страни. Върху едното има купчина книги, повечето от които са романи, но има някои за самопомощ. Другото е празно, с изключение на едно зарядно, което виси от ръба. Макензи лесно може да познае от коя страна на леглото спи Дерек. Не е от четящите.

Тя влиза в прилежащата към спалнята баня, която мирише на лавандула и изглежда, сякаш извадена от списание за интериорен дизайн. Плочките са подредени в изкусна плетеница в стил рибена кост. Душът е от стъкло и достатъчно голям, за да побере двама души. Тоалетката е най-широката, която някога е виждала, а до прозорците върху златни крачета е поставена луксозна вана, толкова дълбока, че трябва да използваш малката табуретка до нея. Тоалетната, разбира се, е отделена в собствено помещение и Макензи се насочва бързо към нея, за да се облекчи.

Гардеробното помещение я оставя безмълвна. Едната част, напълно очаквано, е пълна с костюмите на Дерек. Но тази на Мерин… тази жена има толкова много неща! Рокли, палта, костюми, панталони, блузи — и всички са подредени по цвят. В средата на стаята има остров от шкафове, пълни с чорапи, бельо, дрехи за фитнес и дънки, а стената в дъното е цялата запазена за чанти и обувки.

А пък Макензи се беше притеснила, че Дерек ѝ е купил чанта „Долче & Габана“ в Ню Йорк — единствената дизайнерска чанта, която притежава.

Жена му има само дизайнерски чанти — „Гучи“, „Ферагамо“, „Шанел“ и „Вюитон“. И една от „по-евтините“ — „Тори Бърч“, която очевидно носеше често.

Макензи изважда телефона си, неспособна да устои на нуждата да си направи селфи в най-впечатляващата гардеробна, която някога е виждала. Прави си няколко снимки под различни ъгли, питайки се какво би се случило, ако случайно се появят в Инстаграм. Дали някой от двамата би разбрал? Гардеробът на Мерин е точно като тези, които показват в „Къщи за милиони“ по „Браво ТВ“. Това лято двамата с Тайлър бяха като пристрастени към предаването.

— Защо, по дяволите, го гледаме това? — беше попитала тя съквартиранта си, тъпчейки се с пуканки, докато една възрастна двойка твърдеше, че апартаментът им от двеста квадрата в Манхатън е малко тесничък за тях и болонката им. — Кара ме да се чувствам зле.

— Защото е вдъхновяващо — отговори Тайлър и беше прав. — Гледаме го, защото ни се иска да бяхме на мястото на тези хора.

Чифт високи обувки с червени подметки привлича погледа на Макензи. „Кристиан Лубутен“. Истинско произведение на изкуството с панделка от кристали на върха и десет сантиметрови токове. Трийсет и осми номер. Макензи носи трийсет и осем и половина. Почти същия размер. Тя си събува чорапите и обува обувките. Малко ѝ стягат, но тя прави нова снимка с тях. Връща ги на предишното им място, но решава, че ще изглеждат още по-великолепно пред колекцията от чанти. Аранжира ги с усет и прави още няколко снимки. Защо? Защото е вдъхновяващо.

Тихо се връща в спалнята, краката ѝ потъват в мекия килим. Представя си едни по-добри и щастливи времена. Мерин е легнала и Дерек се присъединява към нея, след като са сложили детето да спи и най-накрая са намерили време за себе си. Мерин е облякла пижама или тениската на Дерек от колежа. Той е само по стари баскетболни шорти, вероятно току-що излязъл от банята след тежък работен ден. Може би правят любов. Може би тихо и безгрижно си разказват какво им се е случило през деня, докато един от двамата не заспи. Дерек вероятно щеше да заспи веднага. Мерин щеше да се забави, защото жените са устроени така, и щеше за минута да прехвърли в съзнанието си стоте различни неща, случили се през деня, и другите двеста, които ще се случат утре.

Макензи няма място тук.

Време е да си върви.

Глава 20

Макензи не знае как да включи алармата и я оставя така. Излиза също толкова тихо и внимателно, колкото е влязла. Това, което току-що бе направила, е безразсъдно и глупаво и тя никога повече не може да си позволи да загуби контрол по този начин.

Във въздуха мирише на дъжд и Макензи решава да повърви малко, за да проясни съзнанието си. Пол, последният ѝ бивш, живееше в Бойзи, в квартал, подобен на този. Тихо и претенциозно предградие, където живееха основно бели. Макензи го видя за последно три седмици след като пияната му жена се появи у тях и се опита да я избута в апартамента ѝ. Пол вече се беше опитал да скъса с Макензи по телефона, но тя се беше възпротивила. На свой ред той ѝ бе предложил десет хиляди долара като „прощален подарък.“

Сякаш беше достатъчно.

Няколко вечери по-късно Макензи застана пред къщата на Пол. Плачеше и го молеше да не я изоставя, докато се преструва на пияна и наранена. Жена му и дъщерите му си бяха у дома и той пребледня като платно в мига, в който отвори вратата и я завари на прага си. Бързо затвори вратата зад себе си и я дръпна рязко настрани от къщата, където храстите и мракът нямаше да позволят на никого да ги види.

— Какво правиш тук, по дяволите? — изсъска Пол.

Пръстите му бяха сключени здраво около ръката ѝ и няколко дни по-късно Макензи щеше да забележи, че са оставили следи там, където са се впивали в нежната ѝ кожа. Досега винаги се държеше мило с нея, внимателно дори. Наистина беше невероятно колко много сила може да събере човек, който се чувства застрашен.

— Причиняваш ми болка — измрънка тя и той я пусна.

— Не можеш да идваш тук — погледът му бе изпълнен с толкова гняв, че можеше да разцепи дори камък. — Имам семейство, Макензи.

— Искам да сме заедно. Обичам те. — Тя посегна към ръката му. — И ти ме обичаш.

— Никога не е било любов — отвърна той, отстъпвайки назад. — Сега го осъзнавам. Бях нещастен и имах нужда някой да… да ме накара да се почувствам отново желан. С Леа започваме терапия и ще се опитаме да спасим връзката си. Съжалявам. Сега те моля да си вървиш. Децата ми са вътре.

— Значи това е краят? — Макензи го изгледа. — Вече не съм ти нужна, затова ще ме изхвърлиш от живота си. Като отпадък?

Пол омекна и за секунда Макензи се почуди дали не е преиграла. Нямаше никакво желание да спасява връзката им, нито пък да го спечелва обратно. Всяко подобие на привличане се беше изпарило в мига, в който слюнката на пияната му жена се беше озовала върху лицето на Макензи. Не. Това, което наистина искаше, бе да приключи връзката им по нейния начин.

Да ѝ се плати толкова, колкото заслужава.

Пол изправи гръб, а изражението му застина.

— Това, което исках от теб, Кензи… вече не ми е нужно. Не се опитвам да те нараня, но не мога да ти дам нищо. Сега те моля да си вървиш. Трябва да си вървиш.

Погледът ѝ се премести от къщата му върху близката алея, където бяха паркирани беемвето и ягуарът му.

— Сигурно обичаш да спиш с момичета, два пъти по-млади от теб, а после да ги захвърлиш, когато жена ти разбере за малките ти закачки — започна тя. — Да парадираш с парите си, за да ги впечатлиш и задържиш, а накрая да се отнасяш с тях като с курви.

— Какви момичета? — Пол се намръщи. — Няма други момичета. Ти си единствената и аз никога не трябваше…

— Предложи ми десет хиляди долара, за да не те търся повече. Въобще замисли ли се как ме накара да се почувствам?

Той стоеше като попарен.

— Знам, не биваше да ти предлагам…

— Искам петдесет.

Пол премигна.

— Моля?

— Петдесет хиляди — повтори Макензи, — и повече никога няма да ме видиш. След всичко, което ми причини, това е най-малкото, което можеш да направиш, за да ми се реваншираш донякъде. Да не говорим за жена ти, която крещя като луда на мен и съквартирантката ми, а накрая аз излязох лошата. Ти започна всичко, Пол. Ти си този, който е женен и има семейство. Ти предаде жена си — не аз, и тя хвана теб. Знаеш ли какво щяхме да правим сега, ако жена ти не беше разбрала за връзката ни? Секс, Пол, това щяхме да правим. И макар да е много хубаво, че се опитвате да работите над отношенията си, няма да те оставя да се измъкнеш толкова лесно.

Пол съвсем се стъписа, но само след секунда объркването му прерасна в нужда да се защити:

— Шегуваш се, нали? Няма да ти дам петдесет…

Макензи се отдалечи от него и тръгна през мократа морава обратно към входната врата на къщата. Той я застигна точно навреме. Хвана я за ръката тъкмо когато щеше да натисне звънеца и я придърпа към себе си.

— Добре, ще ти платя — изсъска. — Само се махни оттук, по дяволите!

— В брой. Още утре. Коя банка ползваш? — след като чу отговора му, Макензи добави: — Ще те чакам на ъгъла пред банката в девет и половина. Бъди точен. Ако не се появиш, ще се върна тук и ще чакам, докато жена ти не дойде. И ако съседите ти ме питат коя съм, ще им кажа точно какво сме правили. Мамка му, ще им покажа дори снимки. Знаеш ли, че имам десетки твои снимки, Пол? Да, аз съм една от онези тъпи милениъли, които снимат всичко и всички, и те имам на немалко снимки как спиш гол до мен. Не беше забелязал, нали? Като нищо ще започна да ги публикувам във Фейсбук и Инстаграм, докато не ти съсипя живота, както ти съсипа моя. Ти ми разби сърцето, кретен такъв!

Тя се обърна да си върви. Знаеше отлично, че нито една дума не е вярна. Нямаше намерение да се връща. Никога. Нямаше снимки. А той не беше разбил сърцето ѝ. Малкият ѝ блъф или щеше да проработи, или нямаше, и единственото, което ѝ оставаше, бе да чака.

На следващата сутрин Пол се появи на ъгъла пред банката точно в девет и половина. Натика някакъв издут плик в ръцете ѝ. Нито я поздрави, нито я погледна дори.

— Сега ме остави на мира, Макензи — каза само и си тръгна.

Тя се прибра веднага. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне от вълнение. У дома разпиля парите по леглото си. Първия път ги преброи набързо, после по-бавно, наслаждавайки се на усещането на банкнотите между пръстите си. Петдесет хиляди долара. Никога не беше виждала толкова много пари накуп и усещането беше неописуемо.

Обади се на Джей Ар.

— Той ми плати — каза тя без предисловия, веднага щом той ѝ вдигна. Можеше да си представи гримасата му.

— Това е моето момиче — отвърна Джей Ар. — Не ги харчи наведнъж.

Тя си задели петнайсет хиляди за разходи и следващата семестриална такса, а с останалото щеше да покрие разноските на майка си за една година в хосписа „Оук Медоус“.

Три месеца по-късно Макензи се сблъска с Пол на Фестивала на храната в Сиатъл, където работеше в едно камионче за тако. Родителите му живееха в Сиатъл и вероятно за това беше дошъл тук. Той пребледня, когато я видя, пристъпвайки напред, за да поръча, но все пак си плати за шестте такота и се престори, че не я познава. Макензи го проследи с поглед как отива при семейството си и им дава храната.

Пол не се обърна нито веднъж.

Тя издишва дълбоко, оставяйки спомена за него да избледнее. Трябва да се съсредоточи върху Дерек, който е много по-богат от Пол, но досущ като него се опитва да възстанови отношенията с жена си. А дори нямаше смелостта да скъса с нея очи в очи. Щом всичко е приключило… така да бъде! Но преговорите тепърва започваха.

Беше изминало известно време, откакто излезе от къщата. Беше решила, че ще хване такси на Бродуей и колкото повече се приближава към трафика, толкова повече се смаляват къщите около нея. Зловещото усещане, че някой я наблюдава, се завръща. Макензи изважда телефона си и го задържа за секунда в ръка, когато чува шумолене зад себе си. Бдителна и изплашена, тя спира и се обръща, но отново не вижда никого. Мамка му, въпреки че вижда само празния тротоар, тя продължава да има чувството, че някой все пак я следи. Кожата ѝ направо настръхва, сякаш подложена на натиска на нечий нежелан взор. Закрачва отново, този път по-бързо.

Нечий глас долита откъм мрака:

— Хей!

— Кой е там? — пита Кензи. Мрази, когато гласът ѝ звучи писклив и уплашен. — Ехо?

Нещо се насочва към нея, след което високата, издължена сянка се превръща в човек. Тялото ѝ е сковано, но слабата улична лампа осветява лицето му и тя осъзнава, че е някой, когото познава.

— Джулиан! — възкликва Макензи, когато най-накрая може да види лицето му ясно. Коленете ѝ почти се подкосяват от облекчение. — Боже мой, изкара ми акъла! Какво правиш тук?

— Търся те — отвръща той.

Не си спомня кога за последно се видяха. Може би преди година, дори повече. Той пристъпва към нея с отворени обятия, сякаш да я прегърне. Цялата ситуация е някак странна и Макензи инстинктивно отстъпва назад. Какви ги върши този? Никога не са се прегръщали преди. Този пич не обича дори да се ръкува. Пада си гермофоб, който винаги разнася пакетче с мокри антибактериални кърпички в джоба си. Тази вечер носи ръкавици. Само че не е студено.

— Джей Ар с теб ли е? — пита Макензи.

Джулиан не отговаря и вместо това се усмихва.

Последното, което тя си спомня, е как ръката му се обвива около челюстта ѝ, последвана от силно пукане, при което коленете ѝ се подкосяват и ѝ причернява пред очите.