Малки тайни

Глава 33

Мерин влиза в „Грийн Бийн“. Опашката е дълга, но тя не е дошла, за да си купи кафе. Намества отново черната си платнена чанта на рамото и се оглежда. Чантата е на Дерек, Мерин я е извадила от багажника на колата му, защото съдържанието ѝ вече няма да му трябва. Нито пък на нея. Отнема ѝ секунда да я забележи. Не работи зад плота, бърше маса, която се намира в дъното на кафенето. Вдига поглед, когато Мерин се приближава. Розовата ѝ коса сега е изсветляла до месингово русо и я кара да изглежда бледа.

Странно как първия път, когато Мерин я видя, тя изглеждаше толкова жизнена, толкова красива, толкова заплашително млада и пълна с живот. Сега изглежда като всеки друг прекалено ангажиран студент — изтощена, стресирана и невзрачна.

Лицето на Макензи е бледо и тя отстъпва назад. Мерин вдига ръка.

— Не идвам, за да правя сцени — казва тя и по-младата жена си отдъхва. — Може ли да поговорим?

Една маса в ъгъла е свободна. Същата маса, на която Мерин седна първия ден, когато дойде тайно да наблюдава Макензи. Нима бяха изминали само пет седмици? Чувстваше се така, сякаш цял един живот е изтекъл оттогава. Сега води Себастиан на терапия, самата тя посещава психотерапевт и се опитва да създаде така нужната и жадувана от петгодишния ѝ син рутина.

Той се справя добре. Детският психолог я уверява, че децата са издръжливи, а доктор Чен споделя мнението му. Оказва се, че Лорна се е държала доста добре със сина на Мерин, предвид обстоятелствата. Първоначално Сал беше излъгал майка си, че има нужда от помощта ѝ да предпази сина на Мерин от Дерек, който бил насилник, и Лорна, разбира се, се беше съгласила. Повярва на всичко, което Сал ѝ каза. Докато… един ден не спря да му вярва.

През всичките над шестнайсет месеца, през които Себастиан беше при нея, Лорна се грижеше за него. Хранеше го. Къпеше го. Четеше му книги. Намери му играчки. Всеки ден го извеждаше навън и го оставяше да лудува на чист въздух и слънце. Постоянно му говореше за Мерин, че майка му го обича, колко ѝ липсва и че ще дойде да го вземе при първа възможност. Не беше споменавала много Дерек, защото беше вярвала, че той е злодеят насилник, но в същото време не е искала да го обижда.

Сега кракът ѝ вече беше по-добре. Беше се възстановила успешно от операцията на тазобедрената става още миналата година, а другите заболявания, които си мислеше, че има, се оказаха просто лъжи. Сал е прибягвал до тях, за да обясни защо се прибира толкова често в Просър, а всъщност е наглеждал Себастиан. Огнестрелната рана в ръката ѝ беше по-скоро одраскване; по-сериозна беше раната на главата, която беше получила, докато се боричкаше със сина си, за да му вземе пистолета. Беше претърпяла друга операция и все още се намираше под наблюдение в болницата.

Мерин сяда и оставя платнената чанта на пода до себе си. Не е толкова тежка, но е някак неудобна и тя е доволна, че не трябва да я носи повече. Макензи сяда срещу нея и оставя мокрия парцал, с който бе чистила досега, на масата помежду им като някаква своеобразна микрофибърна преграда.

— Изглеждаш ужасно — започва Мерин.

— Ъ… благодаря — отвръща Макензи, но след това свива рамене. — Предполагам, че го заслужавам. Откакто ме изритаха от апартамента, спя по диваните на познати и непознати. Човекът, при когото спах снощи, има куче, което мрази котки и нито един от двама ни успя да дремне. — Тя навежда глава и маха няколко котешки косъма от блузата си. — Как е синът ти?

— Той е великолепен — казва Мерин. — Всъщност идвам заради него.

Макензи видимо се напряга.

— Не разбирам.

— Вероятно Сал, извинявам се, Джей Ар, ти е казал, че бях наела един мъж да те убие. — Гласът на Мерин е тих, но изречени, думите звучат едновременно смешни и ужасяващи. — Разбира се, сега знам, че той никога нямаше да го направи. Бях измамена от измамник. Но ако трябва да съм честна, а аз имам чувството, че мога да ти се доверя, наистина те исках мъртва. Вече бях загубила сина си и имах чувството, че се опитваш да ми отнемеш единственото семейство, което ми е останало. Не бях на себе си, меко казано.

Макензи кимва едва доловимо, но Мерин го улавя.

— Чувала ли си се с Джулиан? — пита тя.

Макензи поклаща глава.

— Не и откакто направи снимките за откупа. Джей Ар подозираше, че Джулиан ще го прецака и ще изчезне с парите от теб, и явно той е направил точно това. — Добрата новина е, че не те прецакаха с още двеста и петдесет хиляди.

Мерин побутва платнената торба с крак към Макензи.

— Да, наистина е добра новина. Иначе нямаше да съм тук, за да ти ги дам.

Макензи се намръщва. Поглежда към торбата, а после обратно към Мерин.

— За какво говориш? — Оглежда се. — Това някакъв номер ли е?

— Не е номер — казва Мерин. — Платих да те убият и независимо от всичко, фактът, че те исках мъртва — остава. Промених си решението и го отмених. Въпреки това, не бях права и не мога да живея с тази мисъл. Особено сега, когато синът ми е при мен.

Макензи понечва да каже нещо, но остава безмълвна.

Мерин се изправя.

— И така, опитвам се да поправя грешката си. Можехме да те обвиним в изнудване, но Дерек каза на полицията, че вярва, че и ти си жертва в тази ситуация. Лично аз не го вярвам. Мисля, че просто се чувства гузен. Мисля, че си интелигентна млада жена и много добре си знаела какво причиняваш на богатите мъже, чиито пари вземаш. Честно казано, от една страна, имам чувството, че те поощрявам за това, че си ужасен човек, който се опита да ми съсипе живота. Но вечер искам да заспивам с чиста съвест, знаейки, че поне съм се опитала да поправя лошото, което съм направила. Платих четвърт милион долара, за да те убият, и сега ти плащам същата сума, за да се реванширам. Задръж парите, дари ги, изгори ги — не ме интересува.

Макензи е като вцепенена и продължава да се взира в Мерин. Все още очаква, че всичко е лоша шега.

— Пък и — продължава Мерин, — отнесла си се с внимание и грижа към сина ми. Бас ми каза, че си останала с него през цялото време във винарната. Държала си ръката му, прегръщала си го, когато е бил уплашен, и си му казвала, че всичко ще се оправи. Той те харесва. Нарича те „дамата с розовата коса“. Казва, че си му приятелка. Затова добавих и нещо от себе си.

Макензи преглъща.

— Той е изключително мило дете — започва тя несигурно. — И… благодаря. За това. Майка ми е болна. Това… тези пари ще помогнат.

— Моля. Между другото, трябва да си боядисаш косата пак розова. Отиваше ти.

Мерин оставя торбата на земята и тръгва към изхода. Представя си изражението на младата жена, когато отвори чантата и върху пачките види обувките „Лубутен“, на които се беше любувала, когато влезе с взлом в къщата на Мерин.

И така, карма, сега сме квит.

Глава 34

Първият вторник на месеца е. Мерин спира на паркинга пред „Големите дупки“. Не може да си спомни последния път, когато се е чувствала притеснена заради сбирка на групата. Може би само първия път, но тогава беше смачкана от тъгата и шока. Вижда, че колата на Саймън е вече там, както и тази на Лайла. На Франсис също, разбира се. Също така Джейми, новодошлата, до чиято кола Мерин паркира.

Поддържа връзка с всеки поотделно, откакто им съобщи новините месец по-рано. Тя и Дерек бяха отказали всякакви интервюта, но бяха направили официално изявление, за да благодарят, че синът им се е завърнал невредим. Не е сигурна, че хората от групата биха искали да я видят днес. Франсис го беше предложила, но на този етап тя има различен емоционален свят в сравнение с другите.

Също като Мерин.

Тя поглежда Себастиан в огледалото за обратно виждане. Той седи в детското си столче и ѝ се усмихва, когато я забелязва. Мерин отвръща на усмивката му.

— Готови ли си, миличък?

— Искам поничката с пръчици в цветовете на дъгата — отговаря той. — Ще има ли играчки?

— Не знам. — Мерин откопчава колана си и слиза. — Може би няма да има. Но със сигурност ще намерим понички. Всякакви видове. Няма да се задържаме дълго. Просто ще кажем „здрасти“ набързо. Тази среща е за възрастни, но Франсис иска да се запознаете.

— Коя е Франсис?

— Моя приятелка. Тя е милата госпожа, която е собственичка на магазина за понички. — Мерин разкопчава колана му и го сваля от столчето.

Двамата се хващат за ръце интуитивно и тръгват през паркинга. Невероятно е как дори след шестнайсет месеца раздяла те знаят как да намерят път един към друг.

— Тя има ли деца? — пита той с надежда.

— Имала е — казва му Мерин, а Себастиан не я разпитва повече.

Мерин отваря вратата. Зад плота няма никого и както обикновено по това време на деня, има само няколко редовни клиенти, седнали в предната част. Хората ги заглеждат, когато минават покрай тях, и тя им отвръща с топла усмивка.

Когато стига до задната стаичка, Мерин си поема дълбоко въздух и натиска бравата. Надява се, че е за добро. Надява се, че няма да нарани никого.

— ИЗНЕНАДА! — извикват всички и Себастиан подскача, а ръката му се изплъзва от нейната.

Мерин го поглежда загрижено, но няма нужда да се притеснява, защото синът ѝ е във възторг. Той пляска с ръчички и се смее на глас при вида на десетината балони с хелий, които са се залепили към тавана, а цветните им връзки висят до земята. В средата на стаята има купчина подбрани понички и торта „Пес патрул“ със синя и бяла глазура. Огромна табела със съвсем простичък надпис виси над нея.

Себастиан.

Франсис се спуска към тях и ги задушава с прегръдките и целувките си. След това е ред на насълзения Саймън, който е последван от Джейми и срамежливата ѝ усмивка, а най-накрая и Лайла, която е довела двете си по-малки деца.

А музиката и подаръците!

— Има толкова много подаръци, мамо!

Себастиан се стрелка към поничките и грабва тази най-отгоре, поръсена с пръчици, след което я подава на едно от децата на Лайла.

Мерин се притесняваше, че срещата им със завърналия се Себастиан ще е трудна за тях, макар да я убеждаваха по телефона, че всичко ще е наред. Сега разбира, че наистина е така. Всички те са родители. Независимо дали собствените им деца са тук, или не, те искрено се радват, когато покрай тях има друго дете, особено такова, което са обсъждали толкова много. Дете, което са се надявали да бъде намерено. Дете, за което са се молили.

Франсис внимателно стисва ръката ѝ.

— Дерек не дойде?

— Не — отговаря Мерин. — Не се чувства комфортно на събиранията на групата. Чака ни вкъщи. Имаме кино вечер. „Цар лъв“.

— А всичко наред ли е между вас?

— Да — отвръща Мерин. — Трябва да е. Заради Бас. И двамата сме у нас, което ни се отразява добре. Засега. Не знам накъде да поемем оттук нататък, но има време да решим. Все още се обичаме. Приятели сме. В пълно съгласие сме за всичко, което е свързано със сина ни. В този момент това е единственото, в което съм сигурна.

Франсис я прегръща отново.

Мерин наблюдава как Себастиан си играе с децата на Лайла. Малкият се смее толкова силно, че оцапаните му с глазура бузки са порозовели. Тя все още се буди посред нощ, подтикната от нуждата да провери дали е в безопасност в стаята си, но доктор Чен я уверява, че с времето тревогата ще отшуми. Поне вече няма нужда от хапчета, за да заспи.

Телефонът ѝ издава кратък звук и тя го проверява. Съобщение от Дерек.

Не знае как да се чувства, когато ѝ говори така, затова изпраща отговор, който не я притеснява. Изпраща му сърце. Себастиан е зает да си играе, а останалите да си говорят, и Мерин сяда на един стол в ъгъла, разглеждайки телефона си. Броят съобщения и обаждания от приятели, роднини и дори клиенти, които получи през последните седмици, е изумителен.

Все още не е успяла да прочете всички.

В края на списъка със съобщения са старите ѝ есемеси със Сал. Все още не може да ги изтрие. Трудно е да свърже човека, когото си мислеше, че познава, с човека, който се оказа, че е. Беше я накарал да премине през ада, но също така беше онзи, който ѝ бе помогнал да оцелее в същия този ад. Двамата бяха най-добрия приятели близо двайсет години и допреди година и половина всичко беше чудесно. Беше изключително объркващо как едновременно може да изпитва и любов, и омраза към човек, който е мъртъв. Но двете чувства — преплетени и заплетени едно в друго, разпилени и объркващи, бяха там. Съобщенията от Сал бяха останали единственото нещо, което да напомня на Мерин, че някъде дълбоко в себе си той е таял доброта. И я е обичал.

Той никога повече няма да ѝ пише.

Тя проверява последното съобщение, което ѝ е изпратил — същото, което ѝ беше изпращал всяка сутрин в продължение на толкова много месеци.

В другия край на стаята един балон се спуква и Себастиан изписква от щастие. Сърцето на Мерин се изпълва със звука от смеха му.

По дяволите, можеш да си сигурен, че е.