Малки тайни

Глава 21

Лявата ръка на Дерек е върху кормилото, а дясната върху коляното на Мерин. На пръв поглед малък жест, но достатъчно красноречив за това какви са отношенията им в момента.

Беше прав — нуждаеха се от почивка, затова беше предложил да отидат в Уислър. Дерек беше планирал всичко тайно от Мерин.

Вечерта, след като тя преведе двеста и петдесет хиляди долара на Джулиан, за да убие любовницата на Дерек, съпругът ѝ се прибра, подари ѝ картичка за годишнина от сватбата им и я попита дали могат да започнат отначало.

Не беше сигурна какво се е променило. Предишния ден той беше скъсал с Макензи и почти веднага се беше отказал от решението си. Очевидно беше, че нещо се е случило след това. Самият Дерек изглеждаше различен. Онази вечер, когато посегна към ръката ѝ, Мерин видя у него същия онзи Дерек, за когото се беше омъжила.

— Изминаха двайсет години, Мерин — каза тъжно той. — Ако трябваше да започнеш отначало и да избереш същия живот с мен, би ли го направила?

Дали би го направила? Разбира се. Бяха прекарали две чудесни десетилетия заедно и през повечето време връзката им беше невероятна. Освен прегрешението му в началото на бременността ѝ, разбира се. Всъщност до преди онзи ужасяващ ден преди шестнайсет месеца, когато Себастиан беше отвлечен по нейна вина, отношенията им бяха непоклатими като скала. Пътуването ѝ се стори твърде внезапно, но все някога всеки трябваше да направи своя избор. Тя не искаше ли точно това? Не беше ли това целта на всичко?

— Бих го направила отново — отговори Мерин и наистина го мислеше.

След около час куфарите им бяха приготвени, ските привързани здраво към покрива на колата, Сейди бе уведомена, че Мерин ще отсъства няколко дни, и двамата се отправиха към планината.

И двамата не са безгрешни. И двамата имат вина. Това не значи, че всичко помежду им е разрешено и простено, но Мерин има чувството, че са отворили нова страница. Усеща промяната в начина, по който той докосва коляното ѝ, тананикайки си една от песните на „Нирвана“. Усеща я и в самата себе си и как не се свива, когато той я докосва. Отново са те. Мерин е отново себе си. Нима това не е шанс за ново начало?

Да се измъкнеш от отчаянието със зъби и нокти — това не става по права линия. Не се случва едно хубаво нещо, след което всичко изведнъж се подобрява и алилуя, лошите дни остава в миналото. Поне при Мерин нещата не се случват така. Днес обаче е един от хубавите дни след месеци, прекарани като в черна дупка, и тя е щастлива.

Дерек спира на алеята, за да смени колите. Вече ѝ е казал, че няма да влиза, защото има да довърши малко работа в офиса, преди голяма бизнес среща на следващия ден. Мерин няма проблеми с това. Много добре знае, че работата заема огромна част от живота му. Разбира и че това е начин да се справя със ситуацията.

Фризьорските салони са затворени в неделя и Мерин няма ангажименти, което е чудесно. Всяко мускулче я боли след четири дни, прекарани на ски пистите, и тя няма търпение да си вземе топла вана и да се свие в леглото с хубава книга.

— Ще се върна към осем. — Дерек намалява звука на уредбата. — Мога да взема гръцко за вечеря. Пилешко сувлаки? Или пък искаш индийско? Може би тика масала и чеснов наан?

— Ти май си гладен — отвръща му тя с усмивка. В отговор Дерек погалва коляното ѝ и жестът изпраща електрическа искра по гръбнака ѝ.

— Май да. Все пак изгорих доста калории този уикенд.

Дерек няма предвид само карането на ски. Двамата със съпруга ѝ бяха преоткрили връзката си по всеки възможен начин през последните няколко дни.

— Хайде да сготвим нещо. — Мерин се чувства чудесно. — Ще мариновам няколко пържоли, а ти ще ги опечеш на барбекюто, когато се върнеш.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Мога да приготвя брюкселско зеле за гарнитура, освен ако не предпочиташ картофи? Отдавна не съм прецаквала някое ястие в кухнята…

Мерин има предвид, че отдавна не е имала желание да готви. Печено брюкселско зеле с бекон, задушени с пармезан пасваха чудесно на пържолите. Не е най-здравословното ястие, но е толкова вкусно, че дори Себастиан…

Тя спира за кратко. Вече е свикнала, че всяка мисъл, свързана със сина ѝ, ще я ранява сякаш куршум. Този път болката я няма. При тази мисъл Мерин осъзнава, че се чувства… нормално. Дерек я гледа, изпълнен със състрадание. Вероятно е наясно за какво си мисли, защото вероятно и той си е помислил същото. Двамата слизат от колата, а той прибира ските в гаража и внася куфарите в къщата.

— Обичам те — посяга към ръката ѝ и я целува по дланта.

Жестът е толкова интимен и нежен, и Мерин не може да си спомни кога за последно съпругът ѝ се е държал така с нея.

— И аз те обичам — отговаря му тя.

Дерек излиза, но преди Мерин да успее да затвори зад него, той я притиска към стената. Устните му търсят нейните, докато пръстите му танцуват из косите ѝ и всичко е чудесно, романтично и в реда на нещата.

Мерин го изчаква да тръгне, за да заключи вратата и да започне малкия си ритуал, който спазва при всяко завръщане от почивка. Преглежда писмата си, полива цветята на първия етаж и проверява орхидеята, която стои царствено в средата на кухненската маса.

Масата е нейният трон вече цяла година и половина. Мерин си спомня деня, в който получи цветето. Дерек беше завел Себастиан на плуване последната събота на ноември, точно преди Деня на благодарността. След това двамата се отбиха в „Хоул Фуудс“, за да купят пуешки бекон, маринован в кленов сироп, който и тримата обожаваха. Себастиан обичаше да пазарува, защото родителите му рядко отказваха да му купят каквото си поиска, стига да беше здравословно. Мерин тъкмо беше привършила кафето си, когато чу вратата на гаража да се отваря. Миг по-късно Себастиан влетя в кухнята, едва държейки в малките си ръчички огромна розова орхидея в сива керамична ваза.

— Виж, мамо! — Себастиан беше невероятно горд с избора си. — Татко каза, че може да ти купим цвете. Любимият ти цвят е! Аз я избрах!

— Ооо, Бас, толкова е красива! — Мерин взе цветето от ръчичките му. — Много ми харесва. Това подарък за мен ли е?

— Татко каза, че си красива и трябва да ти купим красиво цвете, затова ти избрах едно, защото розовото ти е любимо. — Себастиан целият сияеше.

Мерин се наведе да го целуне по носа.

— Прав си, розовото е любимият ми цвят. Благодаря, любов моя. Къде искаш да я сложим?

— Тук, на масата в кухнята, защото трябва да я поливаш всеки ден, иначе дамата в магазина каза, че ще загине. — Той свали палтенцето си и го остави да се свлече на пода.

— Не всеки ден — засмя се Мерин. — Ако я поливам всеки ден, ще се удави. Хей, господинчо, къде трябва да си закачаме палтата?

Той изтича в антрето, за да закачи палтото си. В това време Дерек влезе в кухнята, натоварен с пълни чанти с продукти: пържоли, авокадо, банани, прясно изпечени бейгъли, бисквити с овесени ядки и кроасани с шоколад. Мерин повдигна въпросително вежда, а той ѝ се усмихна глуповато.

— Знаеш, че не мога да купя само едно нещо — рече Дерек и я целуна. — Малко се поувлякохме.

— Тате, дадох цветето на мама — каза Себастиан.

— Точно така. — Мерин вдигна сина си и той веднага обви крачета около кръста ѝ и ръчички около врата ѝ. Тя обсипа косицата му с целувки, благодарна, че все още е на такава възраст, че не избягва целувките на мама. — Обещавам да се грижа за него, Бас.

Мерин беше спазила обещанието си. Орхидеите са издръжливи, но претенциозни цветя. През първите седмици след изчезването на Себастиан, тя съвсем забрави да я полива и всички цветове увехнаха. Дерек се канеше да я изхвърли, но тя го спря:

— Да не си посмял! — изкрещя Мерин, когато го видя да слага цветето в боклука. — Да не си посмял да го изхвърлиш!

— Аз просто…

— Дай ми го!

Мерин грабна саксията. Отстрани сигурно приличаше на луда. Очите ѝ бяха разширени от ярост, половината ѝ коса беше хваната на кок, а другата беше разпиляна по раменете ѝ. Почти не беше спала и не се беше къпала с дни.

— Погледни тези стръкчета, все още са зелени. Ще цъфне отново. Просто трябва да го поливам. Знам, че когато започна да го поливам, ще живне. Убедена съм, че ще живне.

След това се разпадна на хиляди парченца, притисна орхидеята към гърдите си и избухна в неудържим плач. Дерек остана там, парализиран; не знаеше какво да каже. Най-накрая я остави и излезе от страничния вход. След това отиде в гаража и все качи в колата. Изчезна, както всичко хубаво от живота ѝ.

Но сега отношенията им са по-различни. Нещата помежду им са се подобрили. Тя вече не е истерична и неутешима, а той не е скован и безпомощен. Не е сигурна как да определи отношенията им в момента, но със сигурност има напредък. Както казва доктор Чен: „Дори един милиметър е от значение, когато се опитваш да продължиш напред.“

Орхидеята беше продължила напред. Когато тръгнаха за Уислър, стъблото и листенцата ѝ бяха зелени и здрави, но сега…

Мерин забелязва нещо и се навежда напред, внимателно оглеждайки стъблото, за да се увери, че не ѝ се привижда. Да, ето го. Малко розово венчелистче се подава от неразцъфнала пъпка. Орхидеята, която Себастиан ѝ беше подарил, е цъфнала отново. В същия момент Мерин усеща как в сърцето ѝ разцъфва болезненият цвят на надеждата.

„Аз я избрах, мамо.“

Тя получава съобщение от Сал.

Има стотици начини, по които Мерин може да отговори, защото днес този въпрос не е обикновен. Със Сал бяха спали заедно и все някога трябва да го обсъдят. Сал знае, че е ходила до Уислър с Дерек и сигурно се чуди какво означава това за него. За тях. За Мерин и Сал.

За момента тя решава да избере по-лесния изход. Отговаря като по-младото поколение и вместо думи му изпраща емотиконка.

Сърчице.

Мерин и останалите от групата имат общ чат, за да си изпращат съобщения при нужда. Срещите им имат ефект само когато не се виждат на живо. Споделят чувствата си само когато се събират в магазина за понички на Франсис. Не излизат заедно да пият коктейли, не ходят на ресторант, още по-малко пък да си пишат имейли, за да проверят как се чувстват останалите.

Затова е странно, че Саймън ѝ се обажда. Не ѝ пише. Обажда се. Мерин не е чула кога е звъннал телефонът ѝ, защото водата в банята беше пусната докрай, но когато се връща, за да си вземе хавлия, вижда името му, изписано на екрана.

Тя се взира в телефона и се двоуми дали да вдигне. Саймън едва ли има да ѝ каже нещо хубаво, а тя не е сигурна, че може да се справи. За първи път от толкова време, Мерин се чувства… нормална. Днес тя иска да задържи това усещане, колкото може по-дълго. След това си спомня, че и детето на Саймън е изчезнало. Нещо, за което може да говори само с шепа хора в целия свят, и Мерин е една от тях. Тя посяга към телефона си и се връща в банята, като натиска копчето, за да му вдигне.

— Мерин, благодаря на бога, че вдигна! — казва Саймън. — Звъннах ти преди няколко минути, но ти не вдигна…

Гласът му е някак различен. Не звучи нито тъжен, нито депресиран, звучи… стресиран. И нервен.

— Здравей, Саймън. Всичко наред ли е?

Тя се обляга на ръба на леглото и си събува чорапите. Двукрилите врати към банята са отворени и Мерин ясно може да види ваната. Още не се е напълнила, защото е огромна, и вероятно ще ѝ трябват поне пет минути.

— Как си? Добре ли си?

— Франсис ми се обади току-що. Мерин… намерили са Томас.

Тя чува думите, но не може напълно да осъзнае какво ѝ казва Саймън. Единият ѝ чорап виси на крака, а Мерин не може да помръдне.

— Какво каза? — пита тихо.

— Сутринта от полицията са се обадили на Франсис, че са намерили Томас. — С всяка дума гласът на Саймън притихва все повече и повече.

И тогава Мерин осъзнава точно какво ѝ казва той. Гърлото ѝ се свива и тя осъзнава, че не може да диша.

— Боже мой… — Мерин се задавя. — О, Саймън… О, не…

— Намерили са тялото му в комуна в Стоктън.

— Калифорния?

— Не знам всички подробности, но… знам, че е приел свръхдоза. Минали са няколко дни, преди да го намерят. Другите са си мислили, че спи. Не е носил лични документи в себе си, но е имал татуировка „Франсис“ на китката си. Няколко от другите наркомани са потвърдили, че се е представял с името „Томи.“

— Кога е… — Мерин не може да довърши изречението.

— Преди две седмици — отговаря Саймън. — Трябвало им е време да го идентифицират. Не е било от първостепенно значение.

Мерин се свлича на килима до леглото. Ръката ѝ трепери и тя едва задържа телефона до ухото си. Цялото ѝ тяло е като направено от желе. О, боже, о, Франсис! Горкичката Франсис.

— Защо Томас не ѝ се е обадил? Защо просто не се е прибрал вкъщи?

Двамата със Саймън знаят, че не търси отговори на тези въпроси. Няма отговори. Само още въпроси и още болка.

— Не знам. — Гласът му трепва. — Не знам, Мерин.

— Къде е Франсис сега?

— Обади ми се от летището — отвръща той. — На път за Стоктън. Трябва да отиде в моргата и да го разпознае и… да върне тялото му у дома.

Боже…

— Трябва да ѝ се обадя.

— Тъкмо щеше да се качва в самолета за Калифорния, когато ми се обади, но непременно я потърси, след като кацне. Сигурен съм, че ще се радва да те чуе.

— Лайла знае ли?

— Вече да. Обадих ѝ се, докато се опитвах да се свържа с теб.

— Трябва да сме до Франсис, когато се върне. — Хиляди мисли се блъскат в съзнанието на Мерин. — Нека се разберем да се видим. Тя може да има нужда от помощ за погребението…

Мерин млъква и ахва, осъзнала ужаса на думите си. Хаотичните ѝ мисли най-накрая се събират в една. Само една, която отприщва… всичко.

Мерин започва да хлипа неудържимо. Не може да диша и има чувството, че ще повърне. Телефонът се изплъзва измежду пръстите ѝ и пада на килима. Мерин е неутешима, защото има чувството, че случилото се на Франсис се е случило на нея. Както ще са нейни и новините, които Саймън и Лайла се страхуват, че ще получат за изчезналите си деца. Болката е изпепеляваща и Мерин има чувството, че ще се счупи на хиляди малки парченца.

Саймън плаче също толкова силно, колкото и тя.

Единственото по-лошо нещо от това да не знаеш е… да знаеш.

— Мерин? Все още ли си там? — чува Саймън да казва, но не може да се насили да му отговори.

Не, не, не! Не може да продължи. Не може да разбере. Не може да го осмисли. Прекалено е. Тя затваря, без да каже довиждане. Саймън ще я разбере и няма да ѝ се обади отново днес.

Мерин се изправя едва-едва и тръгва към банята, където ваната продължава да се пълни с топла вода. Стига до тоалетната точно преди да повърне закуската си от „Четирите сезона“. Съблича си дрехите и се потапя в горещата вода. Топлината пронизва кожата ѝ като хиляди малки иглички, но тя приветства болката. Иска ѝ се топлината да разтопи кожата ѝ, да отмие агонията, в която живее повече от година, и да се прероди като друг човек, защото всичко е за предпочитане пред това усещане.

Сърцето я боли заради Франсис. Томас е само на двайсет и четири. Може да не е дете, но все пак е тяхното дете. Любовницата на Дерек е на същата възраст.

Мерин се изправя и излиза от ваната, съвсем забравила за хавлията. Водата се стича от нея по плочките и килима, докато върви към телефона си, за да изпрати съобщение на Сал.

Отмени това с Дж.

Сал отговаря веднага.

Сигурна ли си? Няма да ти върне парите.

Отмени го — пише му тя. Още сега, сериозна съм.

Ще му предам.

Мерин не може да види лицето му, нито да чуе гласа му, но може да си представи облекчението, което го облива.

Точно заради това двамата със Сал не можеха да останат заедно. Те изкарват най-лошото един в друг. Той е нейното алтер его, дяволът антипод на ангела ѝ, магнетичната сила, която насочва игличката на моралния ѝ компас в грешната посока.

Мерин може би мрази Макензи Ли, но Макензи Ли е нечие дете. Някой, някъде там я обича. Някой ще плаче, ако ѝ се случи нещо, и Мерин не може да причини такава болка на никого. Не. Тя няма да бъде човекът, който причинява на някой родител това, през което преминава Франсис сега. Същото, през което тя може би ще премине някой ден.

Връща се в банята и се отпуска във ваната. Най-сетне се е напълнила догоре и има достатъчно вода Мерин да се удави.

Глава 22

Естествено, че Мерин няма да го направи.

Но си го мисли. През цялото време. Не го казва на глас, защото последния път, когато се беше изпуснала, Дерек се изплаши и я накара пак да влезе в психиатричното отделение. Беше прекарала в болницата цели два дни, за да докаже на всички, че няма да се самонарани.

Не можеше да му се сърди. Нито пък на лекарите. Все пак веднъж вече бе направила опит за самоубийство. Месец, след като Себастиан изчезна, от ФБР им казаха, че разследването не е намерило никакви следи. Мерин изпи цяло шишенце с бензодиазепин и бутилка вино. Не си спомня как я е намерил Дерек, как е опитал да я съживи, нито кога са пристигнали парамедиците, не си спомня и престоя в болницата. Единственото, което си спомня, е как се събужда в болничната стая на следващата сутрин. Дерек седеше свит на един стол, а през прозореца влизаше заслепяваща слънчева светлина. Първата ѝ мисъл беше: „Мамка му, още съм жива!“

Преди няколко месеца по новините съобщиха, че в една горичка около Сиатъл са намерили детско телце и труп на жена, която не е майка му. Мерин беше на работа, когато прочете статията, но щом се прибра, веднага започна да пие, очаквайки телефонът да звънне. Беше убедена, че от ФБР ще ѝ се обадят, за да ѝ кажат, че е Себастиан. Телефонът така и не звънна. Докато идентифицират самоличността им, Мерин вече беше пресушила една бутилка мерло и ровичкаше в шкафа с бръснарски принадлежности на Дерек. Беше намерила новите бръснарски ножчета за самобръсначката му, скрита под купчина стари хавлии. Тъкмо щеше да ги отвори, когато Дерек се прибра.

Беше влязъл тъкмо когато Мерин затваряше шкафа. Дори да беше забелязал, че е пияна, не каза нищо. Вместо това я попита дали всичко е наред. Самият той беше видял новините и знаеше за намереното дете. Значи и неговият ден е бил кошмарен. След като я завари в банята, двамата си размениха няколко изречения за това колко са се изплашили, когато са чули новините. Само това ги свързваше през последните няколко месеца на пълна отчужденост.

Дерек беше спасил Мерин за втори път, дори и да не го знаеше.

Животът им се беше превърнал в поредица хубави и ужасни мигове, и отрязъците на пълно вцепенение помежду им.

Когато излиза от ваната половин час по-късно, кожата ѝ е порозовяла от топлата вода. Облича си меката хавлия и най-накрая успява да се принуди да се обади, въпреки че толкова се страхува. Предпочита да направи всичко друго, но не и да звънне на Франсис.

Издишва от облекчение, когато е пренасочена към гласова поща. Знае, че ако Франсис ѝ беше вдигнала, Мерин щеше да се разпадне на малки парченца. Оставя ѝ съобщение и я моли да ѝ се обади, когато се чувства готова.

— Обичам те — добавя Мерин. — Обади ми се, когато имаш нужда. Когато и да е. Ужасно съжалявам, Франсис. Толкова много съжалявам.

Тя затваря. Завладяна е от ужасяващо усещане за безпомощност. В този момент това е единственото, което Мерин може да направи за Франсис. Никой не можеше да разбере урагана от чувства, които Франсис изпитва сега. Никой не знае от какво се нуждае тя. Няма наръчници за такива неща.

Мерин хвърля телефона върху завивките на леглото си. Бръснарските ножчета я очакват скрити под купчината хавлии. Тя може да се върне във ваната и да…

Но няма да го направи. Има други начини, по които може да се самонарани.

Мерин взема лаптопа си и сяда на леглото. Влиза в сайт, в който не е влизала от много време насам, защото беше обещала на доктор Чен да не го прави. Можеше да я вкарат в затвора. Тъмната мрежа е незаконна. Има причина да трябва да прибегнеш до много пренасочвания и пароли, а после още пренасочвания и още пароли, преди да стигнеш до сайтовете с деца.

Себастиан има малко, тъмнорозово родилно петно във формата на лунен сърп от вътрешната част на бедрото. Мерин направо се беше вманиачила. Взираше се с часове в стотици ужасяващи снимки, търсейки някакво доказателство, че синът ѝ може да е сред тези деца. Тя така и не го намери, но с всяко ново търсене имаше чувството, че губи частица от себе си. Нямаше човешко същество, което би оцеляло, след като види подобни снимки.

Такива места бяха предназначени само за чудовища.

Но тя имаше нужда да продължи да търси. Беше като хипнотизирана. Ако синът ѝ беше сред тези ужасяващо малтретирани деца, тя трябваше да знае.

Колкото повече търсеше, толкова повече пиеше, а колкото повече пиеше, толкова повече таблетки вземаше. Самоунищожителното ѝ търсене продължи с месеци, преди най-накрая да признае тайната си на доктор Чен. Той реагира бурно.

— Ако някога пак почувстваш нужда да потърсиш там, запитай се най-напред кое те кара да се чувстваш по този начин — каза терапевтът ѝ. — Приеми, че тревожността ти те лъже, заблуждавайки те, че трябва да направиш точно това, за да почувстваш, че имаш някакъв контрол над ситуацията. Тревожността и депресията могат да бъдат изключително убедителни, но не ги слушай. Снимките на тези деца няма да ти помогнат да се почувстваш по-спокойна, Мерин. Те само влошават нещата още повече. Това, което си правила досега, е равносилно на емоционално самонараняване и аз съм много, много, много разтревожен за теб.

Доктор Чен е прав донякъде. Тревожността и депресията могат да те подлъжат. Но ситуацията не е извън нейния контрол. Тя включва компютъра и се вглежда в ръцете си. Напълно нормално изглеждащи ръце — здрави, силни, които умело боравят с ножицата, за да превърнат нещо обикновено в нещо красиво. Ръце, които готвят, чистят, прегръщат, притискат, галят и показват любовта ѝ. Ръце, които жестикулират, докато говори, и я предпазват, когато трябва.

Същите ръце, които бяха пуснали малкото ѝ момченце в пълния базар онази събота преди Коледа.

Дълго беше мислила какви ужасни неща са се случили на Себастиан, след като го отвлече Дядо Коледа. Беше видяла достатъчно статистики и знае какво се случва с децата на неговата възраст, които не са намерени в първите двайсет и четири часа от изчезването им. Вероятността да са мъртви е наистина голяма. А ако не бяха, ги очакваха още неописуеми ужаси.

Всичко е по нейна вина. Всичко. Дори това, което му се беше случило после. Проклетите ѝ ръце! Защо го беше пуснала? Изкушаваше се да ги среже, но тогава Дерек се прибра с картичка за годишнината им и я попита дали могат да започнат отначало.

— Ти… се прибра — беше единственото, което успя да му каже.

— Аз винаги се прибирам у дома — отвърна ѝ той. — И винаги ще се прибирам у дома.

Дерек никога не я е съдил или наказвал за начина, по който скърби.

Може би не трябваше и тя да го наказва за начина, по който скърби той.

Мислите ѝ обаче никога не я напускат. Научила се е да ги крие, иначе хората започват да се тревожат за нея, защото се страхуват да не се нарани. Все пак е твърде крехка емоционално.

След като излезе от болницата, обеща на Дерек, че никога повече няма да се опитва да се самоубие. След последния сеанс с доктор Чен му беше обещала, че няма да посещава тези сайтове. Е, сега щеше да наруши едно от двете обещания.

Мерин започва да разглежда, търсейки малкото родилно петънце във формата на лунен сърп. Търси сина си. Не познава тези деца, но сърцето ѝ се къса заради майките им, а по-късно същата вечер заспива със сълзи в очите.

Понякога сънува, че Себастиан има ново семейство. Някоя бедна женица, която отчаяно е искала да има дете и го е купила на черния пазар, за да може да го дари със същата любов, с която Мерин и Дерек биха го дарили, ако си беше у дома. С всеки изминал ден Себастиан ги забравя и заобичва новата си майка все повече и повече.

Друг път Себастиан крещи и плаче за нея, но каквото и да прави, Мерин не може да стигне до него навреме. Момченцето ѝ просто изчезва, като утринна мъгла. В един момент е там, а на другия го няма, грабнат от безлик човек, който го води някъде в мрака, където се крият всякакви чудовища.

— Виждаш ли? В къщата на мама няма чудовища — успокои сина си веднъж, след като му прочете „Чудовището в края на тази книга.“

Беше една от любимите ѝ детски книги. Единият от героите беше Гроувър от „Улица Сезам“. В книгата той търсеше чудовището, което трябваше да се появи в края ѝ, но беше осъзнал, че самият той е чудовището.

— Запомни, че само защото някой изглежда като чудовище, не значи, че наистина е.

И просто защото някой не изглежда като такова, не значи, че не е.

Ако Мерин получи същите новини като Франсис, ще се самоубие.

Беше обещала много неща на много хора.

Това е единственото, което обеща на себе си.

Глава 23

На следващата сутрин Мерин е на работа, когато Ванеса Кастро ѝ оставя съобщение на гласовата поща.

Първата ѝ мисъл е да зареже всичко и да се обади на Дерек, за да са заедно, когато детективката им съобщи съкрушителните новини. И тогава си спомня, че все още не е казала на съпруга си за нея. Може би той не беше единственият в тази връзка, който се беше отдалечил и поставил дистанция помежду им.

Мерин също има своите тайни.

Трябва ѝ около минута, за да се подготви, преди да върне обаждането на детективката. Затваря вратата на кабинета си, за да не я безпокои никой, и мислите ѝ неволно се насочват към случилото се предишната вечер. Когато Дерек се върна от работа, не завари нито брюкселското зеле, нито пържолите за барбекю. Вместо това намери съпругата си в спалнята им, забила глава в лаптопа. Щом го видя, тя бързо затвори капака. Дерек така и не я попита какво гледа. Беше му достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че жена му е имала тежка вечер. Не я попита каква е причината, защото вече знаеше, дори да не беше наясно с детайлите.

Вместо това той я целуна по бузата.

— Индийска, гръцка или тайландска храна?

— Ти реши.

Щеше да му се извини, че е забравила за вечерята, която трябваше да сготвят заедно, но той вече беше набрал номера на един от ресторантите и поръчваше.

Ванеса Кастро никога не звъни. Изпраща имейли, за да се разберат кога да се чуят или срещнат. Последните години телефонът се е превърнал в средство за размяна на съобщения и имейли и никой не обича, когато звънне. Самото действие се е превърнало в нещо инвазивно, затова и повечето хора вече нямат домашни телефони.

Съобщението на Кастро се състоеше точно от шест думи.

Мислите на Мерин неволно се насочват към Франсис.

О, боже! Тя си поема глътка въздух и набира номера на детектива.

— Мерин е — казва тя, когато Кастро вдига.

— Здравей. Извинявай, че ти се обаждам така изненадващо.

— Просто ми го кажи.

— Не е свързано със Себастиан — отговаря Кастро и Мерин се отпуска.

— О, по дяволите, трябваше да съм по-ясна в съобщението си. Извинявай, Мерин, малко съм разсеяна. Не исках да те изплаша.

— Няма нищо. — Не е вярно, но дишането на Мерин се нормализира и тя решава да не се задълбочава. — Какво има?

— Макензи Ли — подхваща Кастро и Мерин отново затаява дъх. — Знаеше ли, че е изчезнала?

Изчезнала? Поема си въздух шумно, а сърцето ѝ пак започва да се блъска в гърдите ѝ.

— Изчезнала е? — Мерин повтаря въпроса, опитвайки се да звучи изненадана, сякаш няма нищо общо.

Тя не можеше да има нищо общо със случилото се, нали? Беше казала на Сал да спре Джулиан, което само я обърква още повече. Защо, по дяволите, Макензи Ли е изчезнала?

— Какво… какво имаш предвид?

— Следях я… горе-долу. — Кастро звучи разсеяна, сякаш съзнанието ѝ е заето и мисълта ѝ тече по-бързо, отколкото може да я изкаже. — Знам, че ми писа, че си се заела, но така или иначе вече бях започнала да я проверявам, та реших да продължа и…

Мерин затваря очи. Мамка му, мамка му, мамка му.

— Да…

— … И преди няколко часа съквартирантът ѝ пусна статус във Фейсбук страницата си, че е изчезнала.

Мерин осъзнава, че е притаила дъх и се принуждава да издиша. Трябва да каже нещо, но не знае какво. Главата ѝ пулсира в ритъм със сърцето ѝ и тя е благодарна, че Кастро не е настояла да се видят на живо, в противен случай детективката щеше да разпознае вината, изписана на лицето ѝ.

— Кога се е случило?

— Няма я вече четиресет и осем часа — отговаря детективката. — Достатъчно дълго, за да се притесни съквартирантът ѝ, защото предишната вечер са имали планове за вечеря.

— Ние… С Дерек се върнахме от Уислър вчера. Не бяхме в града целия уикенд.

— Знам, видях постовете ти в Инстаграм — отвръща Кастро, без да се замисля.

Думите ѝ карат Мерин да се замисли. Защо детективката следеше Инстаграма ѝ? Сякаш прочела мислите на Мерин, Кастро отговаря:

— Не те следя. Просто проверих сутринта, защото видях публикацията, че Макензи е изчезнала. Исках набързо да потвърдя къде е бил Дерек по това време, в случай че двамата са заедно. Само че той е бил с теб.

— Точно така. — Мерин се колебае.

Не е сигурна какво точно цели Кастро с тези въпроси, а и все още е в шок, че любовницата, бившата любовница, на Дерек е изчезнала. И какво въобще значи „изчезнала“? Духнала е нанякъде, без да каже на никого и просто не могат да се свържат с нея, или е захвърлена в някоя канавка, защото Джулиан си е свършил работата, преди Сал да успее да се свърже с него.

— Дерек беше с мен. Решихме да… работим над връзката си. Над нас — поема си дъх тя. — Мислиш ли, че може да е замесен в…

— Не, не — отговаря Кастро и този път звучи по-съсредоточена. — Категорично не. Но Макензи Ли я няма, а това значи, че двама души, свързани със съпруга ти, са в неизвестност. Това го прави общият знаменател.

— О… — Мерин не се беше замисляла, че нещата може да изглеждат по този начин. — Права си. Какво може да означава това?

— Не знам, но не ми харесва. Да изчезне един от близките на Дерек, е едно, но двама души…

Гласът ѝ притихва и Мерин се чуди дали Кастро е в офиса си, вкъщи, или в колата си.

— Дали си свалила апликацията „Шадоу“ на телефона си? Сигурна съм, че я бях отбелязала някъде в папката, която ти дадох…

— Да, свалих я. — Мерин полага огромни усилия да звучи спокойно.

— Пазиш ли я?

Кастро я пита всъщност дали е чела съобщенията, които съпругът и любовницата му са си разменяли. Кокалчетата ѝ побеляват от стискането на телефона. Разговорът им я плаши. Беше съвсем ясна, когато написа на Сал, че се отказва, а той я беше уверил, че ще се обади на Джулиан. Какво се беше случило, по дяволите? Да не би да е закъсняла? Онази вечер Джулиан я увери, че няма да предприеме нищо веднага и ще му трябват поне няколко седмици, за да е минало време от срещата им. От тогава бяха изминали едва няколко дни. Как можеше да е предприел нещо толкова скоро?

Освен ако… не му се е удала чудесна възможност да го направи. Видял е, че двамата с Дерек са на почивка далеч от Сиатъл, което значеше, че и двамата имат идеалното алиби. Никой не би ги заподозрял. Семейство Мачадо бяха прекарали уикенда в Уислър, който се намира на повече от триста километра от Сиатъл, и постоянно бяха публикували снимки от почивката си в Инстаграм.

— Имаше ли нещо в съобщенията, което да те накара да помислиш, че Макензи отива някъде?

— Доколкото помня, не. — Мислите на Мерин са разпокъсани в стотици различни посоки.

Опитва се да си спомни съобщенията, които са си разменили Дерек и Макензи, както и разговора си със Сал, а също и да разгадае накъде бие Ванеса Кастро. Трябва да се опита да предвиди следващата ѝ стъпка, защото е вярно, че Дерек свързва и двамата изчезнали. От двама от най-важните хора в живота му сега няма и следа. Единият е детето му. Другият е любовницата му.

Другият общ знаменател е Мерин — факт, който Кастро явно е забравила. Себастиан е и неин син, а Макензи е любовницата на нейния съпруг, за която е научила съвсем скоро.

Боже Господи! Ами ако Сал не е успял да отмени уговорката с Джулиан навреме? Ако не е успял да се свърже с него, преди Джулиан да… Ами ако Макензи Ли е мъртва, защото Мерин е закъсняла?

Ами ако е мъртва заради Мерин?

Какво щеше да прави тогава?!

Разбира се, Кастро никога не трябва да научи какво е направила. Детективката е бивше ченге и въпреки че методите ѝ са нестандартни, ако научи за сделката между Джулиан и Мерин, то със сигурност ще се погрижи да я арестуват.

Макензи не може да е мъртва. Всичко е просто едно огромно недоразумение и съвпадение. Тя е млада, лекомислена и импулсивна. Сигурно просто спонтанно е решила да отиде някъде и е забравила да каже на съквартиранта си. Нали така?

— Мерин? — Гласът на Кастро я връща в реалността и тя осъзнава, че детективката все още чака отговора ѝ.

— Последното съобщение, което прочетох, беше точно преди да заминем за Уислър. — Тя преглъща и отново е благодарна, че двете не се гледат очи в очи.

— Може ли да видя съобщенията? — Може да чуе как Кастро си води бележки. — Направи скрийншотове и ми ги изпрати, ако е удобно.

— Не мога. Изтрих апликацията, а с нея и цялата информация.

— Жалко — спира да пише Кастро. — Напълно те разбирам, но съобщенията можеха да предоставят важни следи относно случилото се.

На Мерин ѝ хрумва нещо:

— Възможно е да са се запазили автоматично в облака. Всичките ми телефони и компютри са свързани към него и периодично запазват информацията. Да проверя ли?

— Да, моля те. Ако ги намериш, изпрати ми всичко, което имаш. Предполагам, че не е много, защото имаш апликацията по-малко от седмица…

Седмица? Мерин я е инсталирала едва преди няколко дни, а после побърза да я изтрие.

— Няма проблем — отговаря Мерин.

И този път детективката разчита интонацията ѝ погрешно.

— Не се притеснявай, изчезването ѝ едва ли има нещо общо със Себастиан, но предпочитам да проверя всяка една възможност, колкото и нереалистична да е. Предполагам, че не си питала Дерек дали знае къде би могла да е…

— Той не знае, че знам за нея. — Мерин я прекъсва. — Не сме обсъждали изневярата и нямам такова намерение.

Тишина.

— Вие с Дерек… Мислиш ли, че връзката им наистина е приключила?

— Мисля, че да. — Мерин е напълно искрена. — Разбира се, няма как да съм напълно сигурна, но почивката в Уислър беше фантастична. Той беше планирал всичко до последния детайл. Имам чувството, че това беше като… ново начало за нас.

Кастро не отговаря. Мерин знае какво си мисли тя. Осъждащата тишина се излива от слушалката на телефона и е много по-красноречива от всичко, което детективката би могла да ѝ каже. Жените винаги си го причиняват. Осъждат се една друга. Мерин може да се обзаложи, че според Кастро на Дерек му се е разминало. Самата тя би си го мислила, ако беше на нейно място.

Мерин нарушава неловката тишина:

— Дръж ме в течение какво се случва.

— Разбира се — отговаря детективката.

И така разговорът им приключва. Мерин грабва макбука си от нощното шкафче, за да потърси името на съквартиранта на Макензи в бележките на Кастро.

Не след дълго вече търси името „Тайлър Джансън“ във Фейсбук. Излиза цял списък с Тайлъровци, но този, който ѝ трябва, е най-отгоре в списъка. Алгоритъмът на Фейсбук е наистина зловещ — препоръчва ѝ първо съквартиранта на Макензи, защото Мерин вече е влизала в профила ѝ няколко пъти.

Името на Тайлър не издава филипинските му корени и Мерин е малко изненадана. Той е красив млад мъж с добре оформено тяло, някъде около възрастта на Макензи. Работи като барман и очевидно харесва работата си. Настройките на профила му са нагласени така, че да е достъпен за всички. Най-отгоре на стената му е постът за изчезването на Макензи. Публикувал е снимка на двама им, седнали на дивана заедно с котката на любовницата помежду им. Под снимката пише: „Ако някой знае къде е Макензи Ли, нека ѝ каже да пише на съквартиранта си, защото тая глупава шега въобще не е забавна.“

Тайлър е публикувал снимката тази сутрин, но вече има над двайсет коментара. Мерин ги прочита всичките и си мисли, че Ванеса Кастро вероятно е направила същото. Според отговорите на Тайлър под публикацията, Макензи и друг път е изчезвала за една-две вечери, без да го предупреди, но винаги е отговаряла на съобщенията му. Предишната вечер му е вързала тенекия за вечеря, но не е отговорила на нито един от есемесите му, а тя винаги му пише, независимо колко ядосан ѝ е Тайлър. Мерин не разбира. Ако Макензи Ли наистина не отговаря на съобщенията на съквартиранта си, то значи тя наистина е изчезнала.

Наистина я няма!

О, боже!

Тя отваря Инстаграм. Последният пост на Макензи е от събота вечерта. Бившата любовница е публикувала селфи с котката си и кенче сайдер. Оттогава обаче няма други публикации, което е нехарактерно за нея. От малкото, което е научила за Макензи, дори Мерин знае, че младата жена поства поне по една снимка на ден.

Мерин влиза в облака и след минута намира копието от съобщенията, които апликацията е запазила автоматично. Изпраща ги на Кастро и въздъхва. Каквото и да си мисли детективката, Дерек няма нищо общо с изчезването на Макензи. Всичко е по вина на Мерин. Тя взема телефона си и пише на Сал. Той е единственият човек, който може да ѝ помогне да разбере дали Джулиан е замесен.

Мерин е изненадана, че се е върнал.

Мамка му! Не може да го разпитва какво е станало с Джулиан, докато е в болницата с майка си.

Трите точки, които индикират, че Сал пише, се появяват на екрана и после изчезват. Очевидно не е сигурен как да отговори.

Отговорът идва секунда по-късно.

Ако Сал знаеше нещо за Макензи и Джулиан, то явно Мерин трябваше да изчака да го научи.

Денят ѝ минава неусетно благодарение на натоварения ѝ график. Последният ѝ ВИП клиент има час за осем вечерта. Без да иска, е изцапала роклята си с боя и ще трябва да се преоблече, преди да отиде в бара. Така или иначе дънките са по-подходящо облекло за заведението на Сал.

Мерин намира любимите си дънки в гардероба и посяга към удобен чифт ботуши, когато забелязва нещо необичайно. Нещо, което не беше забелязала по-рано сутринта, когато се обличаше за работа.

Най-скъпият ѝ чифт „Лубутен“ не са си на мястото.

Дизайнерските обувки с кристални панделки са истинско разхищение на пари и проява на глезотия. Мерин си ги е купила само за най-специалните случаи. Сега са преместени от обичайното си място на най-долния шкаф и са оставени на нивото на очите ѝ до колекцията от чанти. Едната обувка е поставена така че да се вижда червената ѝ подметка. Самият чифт е аранжиран като за снимка.

Това дело на Дерек ли беше, или на Даниела?

Мерин се замисля за секунда. Дерек никога не се е интересувал от обувките ѝ, а през десетте години, през които работи за тях, Даниела никога не е докосвала нещата ѝ. Последния път, когато Мерин беше носила тези скъпи обувки, беше Коледния бал още преди две години, преди да отвлекат Себастиан.

Тя връща скъпите обувки на мястото им и намира малка смачкана хартийка. Мерин я вдига и я оглежда. Касова бележка от таксиметровата фирма „Съншайн Ко“. Вероятно е на Дерек. Той често се обажда за такси — предпочита ги пред „Юбер“. На Мерин това ѝ се струва забавно, защото той вероятно никога не е ползвал услугите на „Юбер“. Тя тъкмо се кани да смачка касовата бележка, когато забелязва датата и часа на нея. Отпреди два дни е, когато с Дерек са били в Уислър. Мерин се взира в малката невинна хартийка, която едва не изхвърли. Отнема ѝ секунда да осъзнае какво значи това.

Някой е влизал в дома им, докато ги е нямало.

Глава 24

Барът на Сал е пълен, въпреки че е понеделник. „Моряците“ имат мач, което обяснява защо всички носят бейзболни фланелки.

Мерин рядко идва в заведението вечер. Не е свикнала да се опитва да си проправя път измежду огромния брой посетители, които крещят на телевизора, нито пък с групите мъже, които я следят с поглед. Някак ѝ е странно, че е сама насред претъпкания бар, но вече беше отказала предложението на Дерек да я придружи.

Тъкмо излизаше от тях, когато съпругът ѝ се прибра. Мерин му каза къде отива и той я изненада:

— Ще дойда с теб.

Още един знак, че нещата помежду им са различни. Седмица по-рано щеше просто да си замълчи.

— Отивам да изпием набързо по бира. — Мерин беше притаила дъх. — Казах му, че ще се отбия. Майка му не е добре.

Наясно е, че Дерек не харесва Сал, въпреки че никога не го е казал директно. Сал си има доста трески за дялане и понякога може да е твърде остър, което озадачава Дерек, защото знае, че е израснал в добро семейство. Винарната е известна и носи със себе си пари и дълга семейна традиция. Сал твърдеше, че не иска да има нищо общо нито с парите, нито със семейната традиция. Дерек, който произхожда от бедно семейство, не разбираше защо някой би се отказал от всичко това.

— Ти си добра приятелка — отвърна той. — Добре, ти отиди, а аз ще свърша малко работа у нас.

— Няма да се бавя. — Мерин издиша облекчено.

Протяга се на пръсти и го целува по устните. Съпругът ѝ си открадва още една целувка, преди да я пусне.

— Ще те чакам.

Дерек се старае. Нещо, което е едновременно прекрасно, но и дразнещо. Пропастта, която беше зейнала между тях след отвличането на Себастиан, все още не е запълнена, но изглежда по-малка. Любовта им е странна смесица от привързаност, гняв и възмущение и ще отнеме доста време, преди двамата със съпруга ѝ да успеят да заличат времето на отчуждение. За първи път от месеци обаче тя има някаква надежда, че може да успеят. За първи път, след като синът им беше отвлечен, Мерин чувства, че бракът ѝ е отново приоритет.

Поне днес. Не е сигурна как ще се почувства, когато разбере какво наистина се е случило с Макензи.

Докато си проправя път измежду хората, Мерин вижда Джини — сервитьорката, с която Сал спи. Знае, че Сал може да прави каквото си поиска, но е някак раздразнена от мисълта, че спи точно с тази сервитьорка. Джини държи табла, пълна с бири, в едната си ръка, и когато вижда Мерин, се намръщва. Двете са на по-малко от метър разстояние и тя осъзнава, че сервитьорката е доста по-млада, отколкото си е мислила. Беше решила, че Джини е на около трийсет, но сега, когато я е видяла отблизо, осъзнава, че е на възрастта на Макензи.

„Ох, Сал, наистина ли?“ — мисли си тя.

Насилва се да се усмихне и пита:

— Сал тук ли е?

— В офиса. Каза да ти кажа, когато дойдеш. — Джини посочва с глава към задната стаичка и продължава да раздава бири.

Барът избухва в одобрителни възгласи. Мерин минава покрай някакъв непознат, който ѝ предлага ръката си за пет. Тя я плясва и продължава към задната стаичка. Зад бара има дълъг коридор, който води до офиса на Сал. Тоалетните са вляво, а кухнята и офисът — вдясно, макар че, ако трябва да е честна, едва ли щеше да нарече малкото помещение офис. Вътре има място само за едно бюро и два стола.

Сал вдига глава, когато Мерин почуква на отворената врата.

— Ехо — казва той, — затвори вратата, моля те. Не мога да си чуя мислите заради целия този шум.

Мерин я затваря и лудницата от бара притихва значително. Сал ѝ дава знак да седне и тя потъва в стола срещу неговия.

— Вече ти липсвам, а? Обикновено не мога да те видя два пъти в една седмица. По дяволите, напоследък не те виждам повече от веднъж месечно.

Трябват ѝ няколко секунди, за да осъзнае, че Сал изглежда някак раздразнителен и нервен. После си спомня защо. Той все още не знае, че причината да дойде са Макензи Ли и Джулиан. Вероятно си мисли, че ще говорят за това, което се беше случило помежду им преди няколко дни. Все пак двамата бяха спали заедно. Сигурно очаква, че Мерин е дошла да му каже, че е било огромна грешка и няма да се повтори.

Нямаше да е далеч от истината.

— Искам да знаеш, че не съжалявам. — Гласът ѝ е мек и очите на Сал се разширяват.

Изглежда изненадан.

— Аз също.

— Но няма да се повтори. — Тя се усмихва, за да смекчи думите си. — Аз съм омъжена за друг, Сал. Ти си най-добрият ми приятел и сега не мога да понеса повече промени.

— Значи с Дерек сте решили да се опитате да оправите отношенията си. — Гласът му е напрегнат.

— За момента.

Той кимва рязко. Мерин мрази факта, че тя е причината за нараненото му изражение. Сал се опитва да го прикрие, но тялото му е видимо напрегнато, а ръцете му са притиснати към повърхността на бюрото, сякаш се опитва да се сдържи да не удари нещо.

— С Дерек сме заедно от двайсет години — продължава тя, въпреки че Сал знае. — И двамата сме правили чудовищни грешки един спрямо друг.

— А аз те познавам отпреди това — отвръща Сал. — Но ако наистина го искаш, ще се съобразя с решението ти. Не съм очаквал нищо повече.

— Искаше ли нещо повече?

— Има ли някакво значение?

Помежду им се настанява неудобна тишина. Изминават няколко секунди, преди той да махне с ръка:

— Не се тревожи. Разбирам те. Няма за какво да се притесняваш, Мер. Трябва да призная обаче, че да те зарежат два пъти заради един и същи мъж, не е най-страхотното усещане на света. Два пъти.

И двамата знаят, че не го е зарязала. Нито преди, нито сега. Въпреки това Мерин не го поправя. Това е най-малкото, което може да направи за него.

— Това ли е всичко? Можеше да ми го кажеш и по телефона. Нямаше да се засегна.

— Всъщност, това не е единствената причина да дойда. — Мерин се навежда напред и понижава глас, защото се притеснява да не ги чуе някой. — Моля те, кажи ми, че си успял да се свържеш с Джулиан вчера, когато ти писах.

— Джулиан ли? Да, успях. — Тъмните му очи се присвиват. — Защо?

— Макензи е изчезнала.

Сал примигва.

— Кой?

— Жената, с която Дерек се… виждаше.

Хрумва ѝ, че може би никога не е споменавала името ѝ пред Сал. Беше му показала голата ѝ снимка, която си беше сложила за тапет на екрана. След Уислър я беше сменила с една от снимките, които си бяха направили с Дерек.

— Няма я.

Сал се навежда напред.

— Какво имаш предвид под „няма я“?

— Не се е прибирала от вчера. Съквартирантът ѝ е постнал статус във Фейсбук, че я няма.

Мерин изважда телефона си и му показва профила на Тайлър.

— Сега следиш и съквартиранта ѝ ли? — Сал присвива очи.

Също като Мерин, и той се нуждае от очила, но също като нея отказва да ги носи.

— Разбира се — кимва тя. — Бях помолила детективката да се разрови за още детайли около връзката им. Като се замисля, не беше най-гениалната ми идея, предвид това, че почти наех Джулиан да… — Мерин не довършва мисълта си. — Когато ми се обади, тя подчерта, че двама важни за Дерек човека, са изчезнали. Твърди, че той е общото помежду им.

Сал сякаш застива.

— Значи тя разследва гаджето на Дерек?

— Вече не му е гадже! — сопва се Мерин.

— Гадже, любовница, какво значение има? — Сал вдига рамене. — Боже мой, Мер, уговорката беше да ѝ кажеш да спре. Последното, което ти трябва, е частен детектив да се навърта около Джулиан и това, което прави. — Мръщи се. — Тая работа никога не е приключвала добре. Повярвай ми.

— Предупредих я, но тя каза, че вече е започнала да се рови.

— Разследва ли теорията, че може би един и същи човек стои зад двете изчезвания? Някой, който е нарочил Дерек?

— Какво друго би могла да си помисли? — Мерин е разстроена и е по-остра, отколкото възнамерява. — Но няма нужда да се притесняваш. За Джулиан, имам предвид. Тя не знае нищо за него, няма никаква представа какво се опитах да направя.

— Не си се опитала да направиш нищо — казва ѝ Сал настойчиво, — чуваш ли? Срещнала си се с мой приятел за вечеря, хапнали сте, а на следващата сутрин просто си решила да направиш щедро дарение за благотворителна кауза. Двете неща нямат нищо общо. Това е цялата история. Разбрано? Точка по въпроса.

— Ами Джулиан? Той знае достатъчно.

— Джулиан няма да гъкне пред никого — уверява я Сал. — Ако ти кажа на колко хора е изпрал парите, няма да повярваш. Някои от тях дори познаваш. Няма да каже нищо. Никога. Тези типове си имат някакви измислени морални закони.

— „Тези типове“? Колко „такива типове“ познаваш?

— Няколко.

— Мамка му, Сал!

Той се протяга през масата и улавя ръката ѝ.

— Мерин, не си направила нищо, чуваш ли ме? Каквото и да се е случило на гаджето на Дерек, не е по твоя вина. — Той се замисля за секунда. — Онзиден, когато отиде в кафенето ѝ, как плати сметката? В брой или с карта?

— Ъ… — Мерин се замисля. — В брой. Оставих рестото в буркана за бакшиши. Защо? Мислиш ли, че полицията ще ме разпита?

— Само ако знаят, че си ходила там. Но те няма как да научат. Освен съквартиранта ѝ, някой търси ли я?

Мерин не може да спре да се притеснява.

— Сигурен ли си, че му каза, че съм си променила мнението?

— Сигурен съм.

— Абсолютно си сигурен, че е получил съобщението ти?

— Мер, не съм му изпратил съобщение. Говорих с него. — Сал завърта очи, очевидно раздразнен, че е принуден да каже повече, отколкото иска. — Съвсем ясно му казах, че не искаш да прави нищо. Няма да те лъжа, не беше много доволен. Спомена, че е уредил някакви неща, а аз му отвърнах просто да спре. Каза, че нищо няма да прави, но няма да си получиш парите обратно. Отвърнах му, че ще си чакаш касовия бон от дарението.

Тя издишва. Чувства, че от раменете ѝ пада огромен товар.

— Тогава какво се случва? Как така е изчезнала по същото време?

— Не знам. И честно казано, не ми пука. Изненадан съм, че теб те е грижа. Може би се е забила с някакъв друг тип, не се е прибрала и е забравила да каже на съквартиранта си. Няма как да те свържат с нищо, така че не се притеснявай. Разбрахме ли се? Искаше да изчезне? Е, ето, няма я. С Дерек отново сте заедно, а тя сякаш никога не е съществувала. — Той спира и прехапва устната си. — Сякаш нищо не се е случило.

— Какво не се е случило? Те или ние?

Сал не отговаря. Мерин го забелязва чак сега.

— Сал, ядосан ли си ми?

— Не съм ядосан на теб. — Той извърта глава и се взира в стената, после въздиша. — Добре. Може би малко. А може би съм по-скоро наранен. Чувствам се някак… използван.

— Сал! — Тя едва се сдържа да не се засмее. Това беше последното, което очакваше да чуе от него. — Използван? Наистина ли?

— Да, малко. — Сал повдига вежда. — Какво? Нима е толкова трудно да повярваш? Сякаш мъжете не може да се чувстваме използвани и захвърлени като вчерашен вестник?

— И ми го казваш ти? С всичките ти неангажиращи връзки… — Мерин също повдига вежда, опитвайки се да разведри обстановката.

— С теб никога нямаше да е неангажиращо — прошепва той. — Знам, че го знаеш. Знаеш, че не мога да ти откажа. Защото за мен си всичко друго, но не и еднократна свалка. Ти се възползва от този факт, Мерин. От мен. Но те разбирам. Спомняш ли си какво ми каза след смъртта на баща ми? Каза ми, че наранените хора… нараняват други хора.

Двамата се взират един в друг и за няколко секунди по лицето му се изписва цялата болка, която изпитва.

— Да, чух го от предаването на Опра — казва Мерин и те се засмиват.

Смехът успява да разсее напрежението.

— Прав си. — Мерин го знае. — Всичко, което каза, е абсолютно вярно. Трябваше да се спра, но имах нужда да го направя. Да знам, че някой ме желае, че съм красива и… значима. Ти винаги ме караш да се чувствам по този начин. И винаги ще те обичам заради това.

— Като приятел — добавя Сал.

— Повече от приятел. — Това е истина. — Много повече от приятел. Но не… не като съпруг.

Той кимва бавно:

— Да, добре, разбирам.

— Моля те, не ме изоставяй, Сал. Сърди ми се колкото искаш, но моля, те, не ме изоставяй. Няма да го понеса.

— Никога няма да те изоставя. — Той не я поглежда в очите, но стисва ръката ѝ.

— Значи помежду ни всичко е наред? — пита тя.

Погледът му най-накрая среща нейния и Сал се усмихва, но усмивката не стига до очите му.

— Стига, мацко. Винаги е наред.

— Тогава може ли да ми направиш една услуга? Може ли отново да се свържеш с Джулиан, след като си тръгна, и да потвърдиш, че не ѝ е направил нищо? Моля те, направи го заради мен.

— Вече ти казах… — подхваща Сал, но спира. — Знаеш ли какво? Няма да е проблем. Ако ще ти помогне да спиш по-спокойно. — Той прави кратка пауза. — Какво друго ти каза детективката? Има ли новини за Себастиан?

— Никакви. — Този път Мерин въздъхва раздразнено. — Не е ставало дума за него, но когато ми се обади, едва не припаднах. Обикновено ми изпраща имейли. Бях убедена, че ще ми съобщи някакви ужасни новини.

Двамата отново потъват в мълчание. Телефонът ѝ извибрира и Мерин вижда, че е съобщение от Дерек.

Съобщението я кара да се усмихне.

— Трябва да тръгвам — казва тя на Сал.

Той заобикаля бюрото си, за да я прегърне. Тя го притиска към себе си, но има чувството, че му разбива сърцето за втори път. Иска ѝ се да може да си върне думите назад. Мерин наистина съжалява, че са спали заедно. Но не заради това, което бяха направили, а защото знаеше как ще го приеме.

Затваря вратата на офиса му след себе си и се сблъсква с Джини в коридора. Сервитьорката току-що е излязла от тоалетната, а косата и гримът ѝ изглеждат освежени. От нея се носи силен аромат на парфюм.

— Хей. — Джини изглежда кисела. — Сал още ли е в офиса?

— Да, там е. — Мерин я подминава. — Изцяло твой е.

— Забавна си — отвръща ѝ по-младата жена.

Мерин се спира за секунда. Тонът на Джини е студен, а очите ѝ я пронизват като кинжали.

— Сал никога няма да бъде ничий — допълва Джини.

Глава 25

Погребението на Томас Пайн се състои в църквата „Свети Августин“ — същото място, където Мерин се беше запознала с Франсис, Саймън и Лайла. Параклисът е достатъчно голям и може да побере около стотина души, но на първите редове са се настанили едва трийсет човека. Вторник сутринта е и навън вали.

Мерин не знае какво да каже на Франсис. Лайла и Саймън вече са се срещнали и я изчакват, за да влязат заедно. Франсис е пребледняла, но погледът ѝ е ясен. Носи свободна черна рокля, черно шалче и черни обувки, а дългата ѝ посивяла къдрава коса е оставена да пада свободно. За първи път, откакто се познават, Франсис си е сложила и бледорозово червило, което придава цвят на бузите ѝ. Прегръща приятелите си един по един, давайки им възможност да ѝ кажат по няколко думи. Приема съболезнованията им с усмивка и те разбират, че се радва на присъствието им.

Мерин сяда до Саймън и Лайла на втория ред. Почти е невъзможно да не се взират в тъмното лакирано дърво на ковчега, поставен пред олтара. Купища цветя го обграждат от двете страни, а върху капака са поставени две снимки на Томас.

— Франсис се справя феноменално — прошепва Лайла, дъвчейки палеца си. — Мислех, че ще се срине съвсем.

— Аз също.

Мерин е изненадана. Мислеше, че Франсис, че ще е в шок и няма да е на себе си. От това, което вижда обаче, приятелката ѝ изглежда някак спокойна.

Тримата се взират в ковчега. Франсис е поискала да го затворят. Над лакираното дърво са поставени две снимки, на които Томас Пейн изглежда съвсем различно. Снимката вляво е същата, която Мерин е виждала толкова много пъти. Когато говореше за сина си, Франсис показваше именно нея, а всяка година на рождения му ден, я споделя във Фейсбук профила си. На тази снимка той е на петнайсет години, на прага на възмъжаването, с красиви прави зъби и акне по брадичката. Рижата му коса, каквато имаше и майка му, е прикрита старателно под бейзболна шапка на „Моряците“, която подчертава чертите на лицето му.

На снимката вдясно Томас е вече мъж. Мерин не е виждала тази снимка и няма ни най-малка представа кога е направена и откъде я е намерила Франсис. На нея Томас е вече мъж, с изсечени скули, но лицето му е някак хлътнало, а рижата му коса е обръсната почти цялата. Облечен е с мръсни дънки и черна тениска и се е подпрял на някаква тухлена стена. Изглежда болезнено слаб, кожата му е суха, между напуканите му устни виси цигара, а погледът му изглежда някак празен. Човек лесно би го сбъркал за трийсет и четири годишен, въпреки че беше на едва на двайсет и четири. Чертите на лицето му издават колко красив млад мъж е можело да стане, но деветте години, през които е приемал наркотици, са оказали своето влияние. Може би затова Франсис е решила да покаже и тази снимка. Мерин не познава друг човек, който е толкова прям, колкото Франсис. Вероятно не е искала да залъгва нито себе си, нито околните, че синът ѝ отдавна не изглежда като момчето, което е бил, преди да изчезне.

— Може ли да седна при вас?

Гласът изтръгва Марин от унеса ѝ. Джейми, най-новият член на групата, стои в края на реда. Марин почти не я разпознава. Тя носи прилепнала черна рокля и високи токчета, а косата ѝ е оформена в прическа и изобщо не прилича на скапаната бъркотия, която беше първият път, когато се запознаха. Мерин не ѝ се беше обадила да ѝ каже за погребението; може би е била Франсис, или пък Джейми е видяла коментари за събитието в групата им във Фейсбук.

— Разбира се. — Мерин преглъща изненадата си и се обръща към Лайла и Саймън. — Джейми е тук. Направете малко място.

След това се обръща към Джейми и пита:

— Как си?

— Никога не съм знаела как да отговоря на този въпрос. — Гласът на Джейми е тих и тя вдига ръка, за да поздрави Лайла и Саймън. — Имам чувството, че ако кажа, че съм добре, хората ще се зачудят: „Сигурна ли си? Нали детето ти е отвлечено“. Ако пък отговоря, че се чувствам ужасно, става неловко и на всички им се приисква да не бяха питали.

— Аз казвам „справям се“ — отвръща Мерин с топла усмивка, защото знае много добре как се чувства Джейми. — От една страна, показва на хората, че преминавам през труден период, но в същото време не значи, че съм добре или зле.

— Справям се — повтаря Джейми. — Харесва ми.

Разговорът замира за няколко минути, след което тя продължава:

— За малко да не дойда.

— Франсис нямаше да ти се сърди.

— Трябваше да го видя. Заради себе си. — Джейми говори повече на себе си, отколкото на Мерин. — За деца като нашите има точно три възможни изхода — или остават в неизвестност завинаги, или се връщат при нас, или ги намират мъртви. Трябваше да видя със собствените си очи как изглежда един от вариантите, за да се… подготвя.

„Чудна благодат“ зазвучава на пианото и няколко от опечалените шъткат на Мерин и Джейми да замълчат. След това свещеникът приканва всички да отворят книгите си с химни, за да се включат в песнопението, но Мерин знае думите наизуст и оставя книгата на мястото ѝ.

— Мразя такива места — Лайла прошепва на Мерин, когато свещеникът заема мястото си на подиума. — Знам, че е егоистично, но църквата е последното място, където бих искала да бъда. Не искам да съм тук.

— Знам — отговаря тихо Мерин. — Но дойдохме да подкрепим Франсис. Това е най-малкото, което можем да направим за нея.

Поменът е в „Големите дупки“. Вратата е отключена, но има табелка „Затворено“. Франсис е поръчала сандвичи и зеленчукови хапки, които определено не могат да се сравняват с поничките и кафето ѝ, но всеки е напълнил чинията си. Мерин познава някои от хората, които са дошли. Когато се присъедини към групата, те идваха на срещите, но постепенно се отказаха. Гостите поздравяват и изказват съболезнованията си, а после млъкват пред Мерин и другите от групата за терапия. Независимо от причините, заради които са спрели да идват, те очевидно не се чувстват комфортно тук. Сега седят в другия край на стаята.

Бившият съпруг на Франсис, когото Мерин беше виждала само на снимки, на които е по-млад и слаб, сега е плешив, с брада и напълнял. Скрил се е в ъгъла с втората си жена и сина им. Момчето е на дванайсет, но има зловеща прилика с Томас, когато е бил на петнайсет. Единствената осезаема разлика е рижата коса. Бащата е неутешим цяла сутрин. Риданията му са сърцераздирателни, а съпругата му не знае как да го утеши.

Мерин седи в друг ъгъл с Лайла, Саймън и Джейми. По-рано изпрати съобщение на Сейди къде е, но не каза на Дерек. Той знае коя е Франсис, но никога не са се срещали. Дерек така ѝ не дойде с Мерин на срещите на групата и тя реши, че няма смисъл да му споделя ужасната новина.

Бяха започнали преди половин час, но Саймън беше изял повече понички, отколкото Мерин можеше да преброи. Джейми го разпитва, защото възнамерява да си купи тойота „Хайлендър“. Лайла разглежда Фейсбук профила на жената, за която подозира, че спи със съпруга ѝ. Мерин все още не знае каква точно е историята на Джейми, но тя може би ще се съгласи да я сподели на следващата им среща.

Ако въобще имаше следваща среща, имайки предвид причината да са тук днес.

— Дори не е толкова хубава — казва Лайла за трети път и показва поредната снимка на предполагаемата любовница на съпруга си.

Мерин се съгласява, разбира се. Не може да не се съгласи, дори да не е вярно. Другата жена със сигурност не е супермодел, но честно казано, това не е нужно. Тя е просто нормален човек с ужасна преценка.

— Имам предвид… виж я. Защо въобще я харесва?

Защото е тя. И не е ти, мисли си Мерин, но не го казва на глас. Лайла няма нужда да чува подобно нещо.

— Можеш ли да повярваш, че продължава да отрича? — Тя се взира в телефона си. — „Ние сме просто приятели, успокой се“, ми казва. Но човек не излиза да танцува и да пие цяла нощ с „приятелка“. Знам, че я чука. Знам го. Чувствам го.

— Тогава говори с нея — предлага Саймън с уста, пълна с десерт с кленов сироп. — Ако той не си признава, може би тя ще го направи.

— Идеята е ужасна. Какво ще постигне, ако говори с нея? — Мерин поглежда Саймън, който е готов да ѝ отговори, но тя продължава: — Не е нужно Кайл да си признава. Интуицията ти не греши, защото никой не го познава по-добре от теб. Само че запомни едно — каквото и да прави мъжът ти, не е заради нея. Прави го заради себе си. Трябва да се разберете помежду си. Тя е без значение.

Мерин наистина трябва да последва собствения си съвет. Двулично е да го казва на Лайла, защото знае точно как се чувства. По дяволите, самата тя отиде до работното място на любовницата на Дерек, а малко по-късно същата вечер се озова на вечеря с непознат мъж, обсъждайки убийството ѝ. Човек е способен да извърши ужасни неща, когато е на дъното. Колкото по-дълго се давиш, толкова по-дълго се опитваш да се хванеш и за най-тънката сламка, особено ако вярваш, че това ще ти помогне да си поемеш глътка въздух.

Мерин го знае. Освен това, което беше направила заради изневярата на Дерек и откакто Себастиан изчезна, Мерин беше взела твърде много ужасни решения и те я изпълваха със срам. Макензи Ли е на същата възраст като Томас. Ако Мерин не беше дошла на себе си, в онзи ковчег можеше да лежи тя.

Изведнъж магазинът за понички започва да става задушен и Мерин осъзнава, че се поти. Тя се изправя толкова рязко, че едва не събаря стола си.

— Къде отиваш? — пита я Лайла, без да откъсва очи от телефона си. — Всичко наред ли е?

— Имам нужда от глътка чист въздух.

Мерин се старае да звучи нормално, но ѝ става все по-топло. Стените сякаш се затварят около нея. Ако не се измъкне от магазина, ще откачи. Томас е мъртъв, Себастиан е в неизвестност, Макензи я няма, а тя седи с приятелите си, чиито деца също са изчезнали. Идва ѝ в повече.

— Ще се върна след малко.

Мерин си проправя път към задната част на магазина и бута вратата с две ръце. Навън я посреща студен бриз, който е болезнено освежаващ, като ледена плесница през лицето.

Франсис седи на една от масите до задната врата и пуши. Погледите им се срещат и Мерин забелязва, че не пуши обикновена цигара. Сладка, но неприятна миризма на марихуаната изпълва ноздрите на Мерин.

— Съжалявам — казва тя на Франсис, опитвайки се да звучи спокойно. Чувства се зле, че се е натрапила в личното пространство на майка, която има нужда от малко тишина, за да оплаче сина си. — Не знаех, че си тук. Мога да се върна вътре, ако…

— Не се извинявай. — Гласът на Франсис е малко по-дрезгав, отколкото си го спомня. — Искаш ли да седнеш?

Франсис ѝ прави място.

— Сигурна ли си? Не искам да се натрапвам…

— Мерин, не прекъсваш нищо. — Франсис потупва пейката, за да подчертае думите си. — Ела, седни при мен. Тъкмо ще ме стоплиш. Навън е студено.

Мерин сяда на пейката до приятелката си. Дървото е студено под нея и тя потреперва от време на време. За момент се замисля дали да не си вземе палтото, но атмосферата в клаустрофобичния магазин е твърде потискаща. Вместо това решава да попита Франсис:

— Как си? — Тонът ѝ е нежен и внимателен.

Франсис не отговаря и Мерин си спомня за краткия си разговор с Джейми. „Как си“ е въпрос, на който хора като тях се затрудняват да отговорят, дори когато се чувстват сравнително нормално. Днес беше погребението на сина на Франсис. Как се очаква да отговори на този въпрос? Когато миналата седмица се видяха на срещата на групата, двете споделяха една и съща съдба. Децата им бяха изчезнали.

Днес всичко се беше променило. Томас не е в неизвестност.

— Ако искаш ми вярвай, но снощи успях дори да поспя — започва Франсис. — Наистина спах. Заспах към единайсет и на сутринта се събудих в същата поза, в която бях заспала.

— Мисля… мисля, че това е хубаво. След целия този стрес напоследък… Имаш нужда от малко почивка.

— Не сънувах нищо. — Франсис издиша дълга струя бял дим, който се извива за секунда нагоре и след малко изчезва в студения въздух. — Дори и да съм сънувала, не си спомням нищо. Знам само, че когато отворих очи, беше седем сутринта и умирах от глад. Слязох в кухнята, изрових един тиган и си направих омлет от четири яйца, шунка, гъби и сирене. Изядох го целия.

— Четири яйца? Мислех, че не закусваш.

— По принцип не закусвам — отговаря Франсис. — Но бях гладна. След това се качих горе, взех си един дълъг душ и плаках като бебе. Плаках с глас, а знаеш, че не съм по сълзите. Останах под душа толкова дълго, че топлата вода свърши.

— О, Франсис… — казва Мерин, но приятелката ѝ не я поглежда. Взира се в свития на ръка джойнт, който почти е изпушила. — Та ти току-що загуби сина си. Какво друго трябва да правиш? По какъв друг начин трябва да се чувстваш?

Франсис вдига поглед.

— Ами, Мерин, не плаках, защото се чувствах тъжна. Не че не съм — добавя бързо, оглеждайки лицето на Мерин, в случай че започне да я съди.

Мерин никога не би го направила.

— Разбира се, че съм тъжна. Съсипана съм. Плаках, защото се чувствам виновна.

— За какво?

— Че изпитвам такова облекчение. — Франсис навежда поглед. — Че най-накрая се свърши. Най-накрая знам къде е синът ми. Не е ли ужасно? Не е ли това най-чудовищното нещо, което една майка може да каже? Синът ми е в ковчег, а аз изпитвам облекчение, защото знам къде е. Мислех си: „Ще го погреба утре. Ще го заровя в земята“. Как мога да изпитвам нещо друго, освен тъга?

Мерин я хваща за ръката — и тя е също толкова студена, колкото нейната.

— Но се свърши. Може би не получих отговор на всичките си въпроси, но поне не се налага да го чакам да се върне. През последното десетилетие проблемите ми с кръста се влошиха…

— Знам, че си ходила на рехабилитация.

— Но тази сутрин се събудих и болката беше изчезнала. Бях гладна. Закусих, а проблемите ми с кръста бяха намалели. Сякаш вече няма от какво да се страхувам. Откакто Томас изчезна, се боях от онова обаждане или почукване на вратата, което щеше да ми донесе новините, че синът ми е мъртъв. Тази мисъл ме ужасяваше толкова много, че го сънувах постоянно, сякаш е някакво чудовище, което ме причаква на всеки ъгъл, готово да ми се нахвърли всеки миг. Но същият този парализиращ страх ми носеше и надежда.

Мерин кимва. Разбира я чудесно.

— А надеждата е нещо, от което не можеш да избягаш. Надеждата те държи заложник на безкрайното чакане, заклещен между бездна на отчаяние и вцепенение, от която няма измъкване. Можеш само да се въртиш на едно място, защото не знаеш какво да правиш. Не знаеш…

Франсис си поема въздух.

— Свърши се — казва тя. — Не е развръзката, която търсех, но е единствената, която някога ще получа.

Думите ѝ са остри като бръснач и карат Мерин да трепне.

— Съжалявам, Мерин. — Гласът ѝ е дрезгав.

Тя хвърля изпушения джойнт и посяга към другата ръка на Мерин.

— Знам, че е безкрайно безчувствено от моя страна да говоря така. Особено пред теб. Не казвам, че това е развръзката, която очаква теб и Себастиан. Просто… така се чувствам в момента.

— Не се извинявай! — отговаря Мерин. Не иска да натоварва приятелката си със собствената си болка. — Имаш пълното право да се чувстваш така, както и правото да можеш да ми го споделиш. Само Господ знае през какво си преминала.

Франсис стиска ръцете ѝ.

— В никакъв случай не ти го пожелавам, разбираш ли? — Гласът ѝ е настойчив и Мерин вдига поглед. — Не го пожелавам нито на теб, нито на Саймън, на Лайла или на когото и да е в тази стая, чието дете все още е в неизвестност. Не за това се молех през всички тези години.

— Знам.

— Но, Мерин, аз съм благодарна. — Франсис си поема дълга глътка въздух. — Толкова съм благодарна, че кошмарните дни на неизвестност приключиха. Сега се чувствам… Чувствам се…

Хлиповете започват отново и Франсис рухва. Мерин я взема в прегръдките си и също започва да плаче. Плаче за загубата, болката, мъката и вината, които изпитва приятелката ѝ. Плаче и за собствената си загуба, тъга и вина. Плаче, защото обича Франсис и защото ѝ съчувства.

— Как се чувстваш? — прошепва Мерин. Все още я държеше в прегръдките си и галеше косата ѝ. — Можеш да ми кажеш.

— Свободна. — Франсис сподавя един хлип. — Чувствам се свободна.

Мерин я задържа в обятията си още малко, докато не се появява Саймън и ги извиква вътре. Франсис обикаля из малкия магазин за понички, а Мерин я наблюдава как сервира сандвичи, хапки, понички и кафе на останалите хора и осъзнава, че някак раздразнена. Мерин се дразни, че Франсис се чувства по този начин и че си го е признала. Дразни ѝ се, защото е вярно.

Франсис е свободна.

Мерин се мрази, че ѝ завижда.

Глава 26

Веднага след събуждане, щом отваря очи сутринта, за четири-пет секунди не си спомня. Себастиан си е у дома и всичко е наред, а тя е един нормален човек, който трябва да започне утрото си по един съвсем нормален начин.

Когато петте секунди изтекат обаче, реалността я събаря като ударна вълна.

С всяко събуждане тя го губи отново и отново. Болката е неописуема. Парализираща и унищожителна, като огромен камък, заплашващ да я смаже и изстиска и последната капка живот от нея, защото за пет секунди е забравила.

Мерин се съсредоточава върху малко слънчево зайче, танцуващо по тавана.

Вдишай и издишай. Вдишай и издишай.

Докато изпълнява краткото упражнение, за да се успокои, болката започва бавно да се уталожва.

Изминали са четиристотин деветдесет и три дни.

Тя се завърта и се пресяга към телефона си, за да прочете съобщението, което всъщност я беше събудило.

Усеща пръстите си като локумени, защото още не е напълно будна, но решава все пак да отговори.

Мерин не можеше да си представи как Сал успява да стане толкова рано сутрин, като се има предвид до колко късно остава в бара. Още когато излизаха в колежа, той нямаше нужда от много сън. Често се случваше двамата да се приберат пияни и възбудени в два през нощта. На следващата сутрин Мерин често се събуждаше от аромата на пържен бекон и яйца, които Сал беше приготвил за закуска. Тя беше неговата противоположност. Мерин имаше нужда от осем-девет часа сън, но през последните четиристотин деветдесет и три дни приспивателните бяха единственото нещо, което ѝ помагаше да спи.

След погребението на Томас двете с Джейми си тръгнаха от „Големите дупки“ по едно и също време. Бяха паркирали една до друга и се спряха да си поговорят. Може би беше заради погребението, а може би заради факта че всички се бяха разплакали едновременно, но Джейми най-накрая реши да разкаже своята история на Мерин. Дъщеря ѝ я нямаше вече два месеца. Била е отвлечена от бившия ѝ съпруг, когото Джейми определи като нарцисист. Мерин е запозната с думата, но не и със значението в клиничната психология, затова Джейми ѝ обясни:

— Аарон е самовлюбен и егоцентричен кретен и мрази всеки, който не му повтаря постоянно колко е невероятен. Всичко в живота му трябваше да е идеално. Идеалната къща, идеалната работа, идеалната жена и идеалното дете. Затова и ме критикуваше през цялото време. Какво ям, какво обличам, каква е прическата ми… Обичаше да се меси в чужди разговори и да омаловажава всеки, който не е съгласен с него. Тайното му оръжие беше да те кара да се съмняваш в това, което си преживял или ти е причинил. Беше майстор да ме кара да се чувствам така, сякаш аз съм лудата. Сякаш аз съм твърде чувствителна, когато се държи като пълен кретен. Накрая ми изневери — казва Джейми и свива рамене. — С цялата си наглост ми заяви, че аз съм виновна, задето ми е изневерил. Била съм се отпуснала и не съм се грижела нито за себе си, нито за него. Ако съм се справяла по-добре със съпружеските си задължения, нямало да погледне друга.

— Кучи син — изсъска Мерин.

— Честно казано, ми олекна, когато разбрах. Поне имах някаква солидна причина да поискам развод — можех да я обобщя в едно изречение, ако някой някога ме попита. На хората им идва в повече, когато започнеш да обясняваш, че сте се разделили, защото съпругът ти е изтощаващ, жесток, манипулативен и лъжец.

Усмивката на Джейми е пропита с горчивина.

— Делото за попечителството беше грозно. И двамата искахме пълно попечителство над Оливия. Той избърса пода с мен, но накрая съдията застана на моя страна. След няколко седмици обаче ми я отне. Причакал я е пред къщата на нейна приятелка два часа преди да отида да я взема. Майката на приятелката ѝ, която знаеше как стоят нещата между нас, не си е била у дома. Само бабата, която не е видяла нищо нередно в това, че чаровният ѝ и красив баща взема момиченцето си. Не знаех, че е отвлечена цели два часа. Два часа — повтори тя и гласът ѝ се разтрепери.

— На колко години е дъщеря ти?

— Единайсет.

— Включиха ли я в системата за отвлечени деца?

Джейми кимна.

— Да. На делото той каза някои неща, които още тогава ме накараха да се усъмня, че ще се опита да я вземе и че никога няма да ми я върне. Намерили колата му на около километър и половина от дома на приятелката ѝ, паркирана до един мол. Но нямаше как да знаят с каква кола я е сменил, когато е избягал, нито накъде е тръгнал.

— Толкова съжалявам…

Джейми я погледна.

— Аз също съжалявам. Знам, че всеки има своята история, но имам чувството, че казах нещо погрешно, когато те видях на срещата на групата миналата седмица. Казах ти, че накрая съм се почувствала по-добре, а това не беше честно.

— Няма никакъв…

— Не, има. Не беше честно спрямо теб. Независимо какъв е бившият ми съпруг, той обожава Оливия. Където и да са, където и да се озоват, знам, че няма да я нарани. В това съм сигурна. Нещо, което нито един от вас със Саймън, Лайла и дори Франсис, преди да разбере какво се е случило с Томас, не може да каже. Аз не споделям страха ви, че детето ми може да не е сред живите. Не. Страхувам се, че никога повече няма да я видя. Не защото ще ѝ направи нещо, а защото ще я настрои срещу мен. Той е такъв. Ще ме представи за злодея в малката си измислена историйка и тя никога повече няма да ме потърси.

Джейми се взря в голямата жълта табела на магазина, а после сведе поглед към обувките си.

— Затова след срещата казах, че се чувствам по-добре. Голяма идиотка съм, знам. Съжалявам.

— Не си идиотка. Майка си. — Мерин докосва Джейми по ръката. — Научих се да не сравнявам. Адът си е ад, независимо в кой кръг се намираш.

Себастиан не беше включен в системата за изчезнали деца. Отвличането му не отговаря на изискванията. Дерек и Мерин не можаха да повярват, когато полицията им обясни, че макар да нямат съмнения, че Себастиан е отвлечен, то липсват свидетели, които да потвърдят как е станало това. Похитителят беше неизвестен и никой не знаеше как изглежда; единствената им следа беше, че носи костюм на Дядо Коледа. Трябва да има достатъчно информация, за да може властите да пуснат „АМБЪР Алърт“, за да помогнат в търсенето на детето. Решенията за това кога да бъде пусната системата са индивидуални и варират според случая.

Похищението на Себастиан просто не отговаряше на изискванията.

Това не им попречи да използват всички други методи, които можеха. Видеото от охранителните камери от базара „Пайк Плейс“ беше излъчено по всички телевизионни канали. Всеки, който притежаваше телевизор, беше видял снимката на Себастиан и краткото клипче от изчезването му. Плакатът със снимката на изчезнало дете беше споделен в Туитър и Фейсбук над един милион пъти. Фактът, че „Дядо Коледа“ е отвлякъл малко момченце три дни преди Коледа плашеше хората, но и грабваше вниманието им. Няколко телевизии бяха направили репортажи пред къщата на семейство Мачадо, където Дерек и Мерин умоляваха всеки, който има някаква информация за сина им, да я сподели с тях или полицията. В края на същата седмица двамата помолиха похитителя по СНН да върне момчето живо и здраво.

Липсата на всякаква информация беше едновременно умопомрачителна и разочароваща. Още в самото начало на разследването Мерин беше чула няколко полицаи да си говорят, че похитителят или е планирал отвличането с невероятна прецизност, или просто е бил изключително голям късметлия.

Нямаше как да знаят.

В крайна сметка заключиха, че похитителят е извел Себастиан през изхода към подземния гараж, но не можеха да го докажат. Единствената камера, насочена към гаража, се намираше от другата страна на улицата, затова беше невъзможно да различат регистрационните номера на колите. Това значеше, че похитителят можеше да е избягал с кола, джип или миниван. Колата му можеше да е паркирана някъде на улицата пред базара, а може би в гаража и беше една от петдесет и четирите коли, които са си тръгнали през следващия час. Възможно бе да е имал съучастник, който ги е взел. Нямаше как да знаят.

И Дерек, и Мерин бяха използвали всичките си връзки, за да разгласят случая. Детето на известна двойка богаташи от Сиатъл е изчезнало? Полицията предположи, че е похищение с цел откуп. Исканията за откупи обикновено се отправяха през първите двайсет и четири до четиридесет и осем часа след отвличането, но никой не потърси Дерек и Мерин. Нямаше оставени бележки на прага им, никакви съобщения или обаждания от непознати номера.

Мерин вярваше, че похитителят е познавал Себастиан. Причината? Близалката от „Парижка сладост“, която струваше пет долара. Още тогава ѝ се беше сторило като твърде голямо съвпадение, че са го подлъгали с любимата му близалка. Когато разпитаха в пекарната, се оказа, че пет от продадените близалки са платени с кредитна карта. Полицията беше проследила и разпитала собствениците на картите, но всички до един имаха алиби. Другите две близалки, които бяха платени с пари в брой, се оказаха закупени от възрастна дама, която ги беше взела за внучките си — близначки.

В крайна сметка всички решиха, че е просто съвпадение, защото тези огромни, цветни близалки щяха да са като магнит за всяко дете под десетгодишна възраст. Похитителят можеше да я е купил предварително и да я е прибрал в палтото или чантата си, изчаквайки правилния момент. Все пак разследващите полицаи бяха разпитали всички познати на Мерин и Дерек, които познаваха и Себастиан. Всички продавачи на базара също бяха разпитани. Никой не знаеше нищо.

Преди шестнайсет месеца Себастиан беше изчезнал безследно. Мерин не беше получила никакви отговори. И до ден-днешен тя не знаеше нищо.

Преди много време беше гледала филм, който я изплаши безкрайно много. С група съученици от гимназията гледаха „Изчезването.“ В трилъра участваха Джеф Бриджис и Кийфър Съдърланд. След като спира да зарежда на една бензиностанция, героят на Джеф Бриджис, Барни, отвлича гаджето на Кийфър Съдърланд — Даян, чиято роля се играеше от младата Сандра Бълок.

Във филма изминават пет години, но героят на Кийфър — Джеф, все още не знае какво се е случило с приятелката му и е обсебен от идеята да я намери. Нанси Травис играе Рита, новата му любима. Двамата най-накрая разбират, че Барни е бил на бензиностанцията, когато Даян е изчезнала, и със сигурност знае нещо по въпроса. Изправят се заедно срещу него и Барни казва на Джеф: „Ако искаш да разбереш какво ѝ се е случило, трябва да се подложиш на същото, през което премина тя“.

Джеф се съгласява и изпива приспивателното, което Барни е дал на Даян. Събужда се в дървен сандък, заровен някъде в близката гора. Бързо осъзнава, че няма къде да избяга и че ще умре точно както Даян — задушавайки се в малък, тъмен ковчег, от който никой не може да чуе виковете му. Че никой няма да разбере какво се е случило с него.

Филмът беше зловещ и Мерин сънува кошмари цяла седмица.

Ето че се беше превърнала в Джеф наистина. Ако Дядо Коледа се появеше на прага ѝ и ѝ предложеше отговори за това какво се е случило с детето ѝ с уговорката, че трябва да изпие чаша с приспивателни, Мерин без колебание щеше да я изгълта на един дъх.

Всичко беше по-добре от това да не знае.

Когато детето ти изчезне, остава само една огромна отворена и инфектирана рана. В някои дни можеш да вземеш обезболяващи, да сложиш лепенка и да продължиш със задълженията си, но раната никога не заздравява. Постоянно набира и след най-нежното докосване може да започне да кърви отново.

Мерин продължава да лежи. Трябва да започне да се движи. Поглежда към другата страна на леглото. Страната на Дерек. Възглавницата, върху която бе спал снощи, беше все още там, напомняйки ѝ, че рано сутринта е заминал за Портланд. Беше го решил в последния момент, преди да легнат. Налагаше се да успокои група мрънкащи инвеститори.

— Няма да ме има само един ден — беше ѝ казал, но мислите ѝ веднага се насочиха към Макензи. — Полетът е в осем, значи трябва да тръгна оттук в шест. Ще се прибера за вечеря. Искаш ли да дойдеш? Имам насрочени срещи през целия ден и ще трябва да заведа инвеститорите на обяд, но можеш да се присъединиш към нас, ако искаш. После може да излезеш по магазините. Нали помниш, че в Орегон няма ДДС.

Мерин се изкиска.

— Това значи, че трябва да стана в пет сутринта. Предпочитам да си поспя и да си платя ДДС-то.

Поканата му обаче я накара да се почувства малко по-добре. Колко време щеше да ѝ отнеме, докато спре да се съмнява в Дерек и да се пита какво прави, когато не са заедно? Колко време щеше да отнеме, докато Макензи Ли бъде заличена от паметта ѝ?

Мерин се изправя в леглото, когато телефонът ѝ иззвънява. Поглежда кой я търси и решава да вдигне.

— Още ли не си станала?

— Не.

— С какво си облечена?

— Млъкни, перверзнико!

Той се засмива:

— Как беше погребението?

Не знае защо каза на свой приятел, а не на съпруга си, че ще отиде на погребението на сина на Франсис, но съвсем скоро щеше да се наложи да разбере каква е причината. Просто в момента не може да си позволи да разчовърка толкова дълбоки и емоционални теми.

— Тъжно, разбира се. — Тя става от леглото и тихо отива в банята. — Но Франсис изглеждаше спокойна. Малко по-добре дори.

— По-добре?

Мерин се взира в отражението си в огледалото и прокарва пръсти през заплетената си коса.

— Някак… облекчена? Поне така мисля. Получила е отговори на въпросите си. Може да го погребе, да го оплаче и да се опита да продължи напред. Мисля, че това беше нейният шанс да обърне страницата.

Първоначално той не казва нищо.

— Не знам как да отговоря — признава Сал. — От една страна, се радвам, но от друга…

— Да.

Удобна тишина се настанява помежду им. Мерин осъзнава, че Сал шофира, но преди да успее да го попита къде отива толкова рано, той казва:

— Мислиш ли, че и ти би се чувствала по същия начин? Ако отговорите, които получиш са… като нейните.

— Не — отговаря светкавично Мерин. — Мога да си представя как се чувства Франсис, но аз не бих реагирала така. Може би, защото Себастиан е толкова мъничък… — Тя спира, осъзнавайки, че все още говори за сина си в сегашно време. — А може би, защото знам, че аз съм виновна за изчезването му, защото аз съм причината той да не е тук с мен.

— Трябва да спреш да се самообвиняваш, Мер. Понякога ми се иска…

— Какво? Хайде, изплюй камъчето.

— Понякога ми се иска и ти да знаеш какво му се е случило, дори и да е… За да може да продължиш напред, като Франсис…

— Но аз не съм Франсис — отговаря му. — Трябва да разбера какво му се е случило, но ако някога науча, че момченцето ми е мъртво, ще го последвам.

— Все още ли мислиш така? — Сал се натъжава. — Все още се чувстваш по този начин?

Мерин не е сигурна как са повдигнали темата, нито пък защо изобщо продължават този разговор. Не си е изпила кафето дори! Но ако Сал иска да чуе истината, тя няма да му я спести:

— Не искам никога да видя сина си в ковчег, Сал. Не искам да организирам погребението му. Разбира се, че искам да знам какво му се е случило, защото незнанието е кошмарно. Но ако разбера, че е мъртъв, още на другия ден ще скоча от някой мост.

— Предполагам някак знаех, че така ще отговориш. — Той е още по-разстроен. — Реших да попитам, защото може би… Може би погребението вчера някак е променило мнението ти.

— Къде отиваш, впрочем?

— В Просър.

— Пак ли? — Мерин сяда на тоалетната чиния. Дори Сал да я чува, то той не коментира. — Три пъти за една седмица? Всичко наред ли е с Лорна?

Мерин мислено преминава през всички болести, от които страда майката на Сал. Просър е на три часа път от Сиатъл, а колата на Сал е доста стара и с голям километраж.

— Недоволства, че я боли другата страна на тазобедрената става. Спомняш си колко трудно се възстанови от първата операция, нали?

— Да. — Мерин пуска водата. — Смениха ставата ѝ точно преди Себастиан да…

— Вярно.

— Трябва да я посетя. Чувствам се зле, че не съм идвала, откакто той… откакто се случи това.

От другата страна на линията следва дълга пауза.

— Тя разбира, Мерин. Но не мисля, че искаш да идваш. Тъжна картинка е. По цял ден седи и не прави нищо, освен да гледа сапунките си.

— Което значи, че определено трябва да я посетя — възразява Мерин. — Кога ще е удобно? Докога ще си там?

— Вероятно до утре. Но, Мерин, не е нужно…

— Сал, спри да бъдеш такова инатливо магаре. Искам да ви помогна. Този път мога да остана за по-дълго. Малко промяна в обстановката ще ми се отрази добре. Нямам нищо против да се измъкна от този проклет град.

Идеята за лозята, простиращи се с километри във всички посоки, я развълнува и тя започва да прави планове. Докато е там, може да отидат на винени дегустации. Мерин обожава дегустациите, а в района има над трийсет винарски изби, които предлагат тази услуга. Пък и когато Сал е с нея, не се налага да плащат. Все пак той е наследникът на винарни „Палермо“ и познава всички. Баща му може да е бил тиранин, но семейството им все още е дълбоко уважавано сред жителите на Просър.

— Ще се разберем допълнително — казва Сал. — Не знам кога ще е удобно…

— Може да се обадя на Лорна и да я попитам лично — дразни го Мерин.

Планирането не е най-силната ѝ страна, но ако чакаше той да потвърди кога ще е свободен, щеше да си чака вечно.

— Последния път, когато дойдох, тя много се зарадва. Ще ѝ донеса от онези романчета, които харесва…

— Сега си има и Киндъл.

— Може да я изведа на кино в Якима…

— Не може да седи дълго в киното, тазът ѝ…

— И да донеса дивидита. Трябва ми другарче да гледаме лигави романтични филми. Гледала ли е „Тетрадката“? Бих могла…

— Мамка му, казах не! — изкрещява Сал и Мерин застива. — Не иска да те вижда, разбираш ли? След баща ми, ти си второто най-голямо разочарование в живота на майка ми. Ти си тази, за която трябваше да се оженя, но не се получи. Боли я. Да те вижда и да гледа как не мога да преодолея раздялата ни. Мисли си, че си играеш с мен и не може да разбере защо сме приятели след всички тези години. Всеки път, когато те види, започва да се надява отново, че може би нещо ще се промени. Не мога да продължавам да я разочаровам постоянно, Мерин.

Дъхът му е накъсан и Мерин се моли Сал да успее да запази концентрация върху пътя пред себе си. Не може да повярва на ушите си. Никога не ѝ е говорил така. Не, никога не ѝ е крещял. Мерин винаги е била много внимателна с Лорна. Няма представа, че тя се чувства така… Няма представа, че това са истинските чувства на Сал.

— Остави майка ми на мира, Мерин.

— Добре — казва тя отсечено. Не може да прецени дали е наранена, или ядосана, или пък и двете. — Не е нужно да се държиш като кретен. Просто исках да помогна.

— На кого? — Гласът му отново е спокоен, но студен. — Винаги искаш всички да се съобразяват с теб. Всичко да се случва така, както ти искаш. По дяволите, Мерин, не е никак честно. Искаш да останеш със съпруга си, но постоянно го отблъскваш. Искаш да съм най-добрият ти приятел, но спиш с мен, защото се чувстваш зле. Искаш всички да знаят колко си успяла, но в същото време се държиш като разглезена съпруга трофей. Твърдиш, че не можеш да продължаваш да живееш, без да знаеш какво се е случило със Себастиан, само че когато разбереш, ще скочиш от някакъв шибан мост.

— Как смееш да…

— Такава егоистка си!

Гласът му се накъсва. Боже, нима плаче?

— Не живееш сама във вакуум, Мерин. Засмукваш ни като огромна черна дупка и ни държиш за заложници, заплашвайки ни, че ще се самоубиеш, ако чуеш новини, които не искаш да чуваш. Знаеш ли какво, Мерин? Майната ти! Аз бях дотук.

Мерин остава с отворена уста. Не знае как да му отговори и докато се опитва да измисли нещо, телефонът ѝ дава свободно. Сал ѝ е затворил. Не ѝ беше дал шанс да обясни. Да се защити.

Лорна ѝ беше казвала, че бащата на Сал обича да затваря, когато нещо не му харесва. За него беше важно да има последната дума и беше известен сред жителите на Просър с това, че тряска слушалки на телефони, врати или пък излиза бесен по средата на разговора. Сал Палермо-старши беше кретен, а крушата не пада по-далеч от дървото. Сал Палермо-младши се превръщаше в копие на баща си, когато се ядоса.

— Баща му беше с толкова лют нрав — каза Лорна на Мерин при последното ѝ посещение. Възрастната жена се усмихва, което е странно, имайки предвид, че съпругът ѝ я биеше през по-голямата част от брака им. — Джей Ар е същият. Става същият като баща си, когато не получи това, което иска.

— Джей Ар? — попита объркано Мерин.

А след това си спомни. В началото в колежа Сал използваше истинското си име, но в родния му град, Просър, всички, включително и майка му, го наричаха Джей Ар. Беше по-лесно за Лорна и служителите във винарната, за да може да правят разлика между него и баща му, които носеха едно и също име.

Джей Ар беше съкратено от Джуниър7.

Глава 27

Макензи Ли все още е в неизвестност и съквартирантът ѝ започва да изпада в паника.

Мерин седи в офиса си във фризьорския салон и хапва един от бейгълите, които е донесла по-рано през седмицата за колегите си. За първи път от месеци не е получила съобщение за добро утро от Сал. Не я е питал дали е жива. Чувството е ужасно. Трудно ѝ е да си представи, че приятелството им е приключило, но не знае как да поправи стореното и дали въобще ще успее. Не знае и дали би искала да го спаси. Тя отваря профила на Тайлър Джансън и вижда, че има нов пост за Макензи, под който са натрупани десетки коментари. Тайлър е качил нова снимка на съквартирантката си от „Грийн Бийн“. На снимката тя е с наситенорозова коса, носи зелена престилка и тениска с надпис „Попитай ме за феминистките ми виждания“. Към публикацията има и линк.

Състоянието на майка ѝ? Мерин скролва надолу, за да прочете всички коментари, докато дъвче бейгъла. Не може да усети вкуса му. Постът е бил споделен от над двайсет човека и има повече от сто коментара, които се увеличават с всяка изминала секунда. Два коментара на някоя си Пърл Уатс привличат вниманието на Мерин. Пърл е предишна съседка, която е живяла срещу семейство Ли.

В първия си коментар тя отговаря на някого, който е попитал дали са уведомили майката на Макензи, че дъщеря ѝ е изчезнала. Според Пърл дори да ѝ кажат, Шарън едва ли ще си спомни, че има дъщеря, защото страда от алцхаймер в напреднал стадий. Казва, че я посещава през седмица в Якима в хосписа, в който е настанена, и че Шарън ту я разпознава, ту не. Наистина трагична история.

Якима? Източен Вашингтон? Винарната не е много далеч оттам.

Във втория си коментар Пърл твърди, че Макензи е чудесна млада дама и всички в Просър се молят да се върне жива и здрава.

Просър. Тя е от същия град като Сал? Що за съвпадение.

Мерин се размърдва на стола си неспокойно. Тук има нещо гнило. Мерин беше показала снимка на Макензи на Сал, но той, изглежда, не я беше разпознал. Може би Мерин беше пийнала повече по време на разговора, но щеше да си спомня, ако най-добрият ѝ приятел беше казал, че познава това момиче от родния си град. Той е с деветнайсет години по-голям от Макензи и сигурно се е преместил в Сиатъл, когато са го приели в колежа още преди тя да се роди. Но пък Просър не е голям град.

Мислите ѝ се блъскат една в друга, опитвайки се да ѝ подскажат нещо, но само след миг отново се разпадат и Мерин пак се чувства объркана.

Какво ли знае Дерек за изчезването ѝ? Наясно ли е, че любовницата, с която ѝ е изневерявал в продължение на шест месеца, е в неизвестност? Аферата им, изглежда, е достигнала своя край, но все пак, как може да не знае? Мерин си спомня думите на Ванеса Кастро. Двама души, свързани със съпруга ѝ, са изчезнали. Той е общият знаменател.

Но щом полицията е замесена, то е въпрос на време да разпитат Дерек. Всъщност, може би е редно тя го предупреди, че всеки момент може да се появят на вратата му. Това обаче означава да признае на съпруга си, че знае за изневярата му.

Иска ѝ се да не знаеше. Иска ѝ се никога да не бе научавала.

Иска ѝ се да не се беше замесвала въобще.

Влиза в онлайн магазина за апликации и намира приложението „Шадоу“. Отново го инсталира на телефона си. Не е нужно да създава нов профил, защото не е изтрила стария. Вкарва потребителското име и паролата си, след което въвежда номера на Дерек. Апликацията я пита дали иска достъп до всичките му съобщения, или само до тези от един определен номер. Този път Мерин избира „всички.“ Съпругът ѝ е зает бизнесмен, което значи, че приложението ще бъде препълнено от съобщения от бизнес партньорите му, но Мерин решава да рискува. Вероятността Макензи да се свърже с Дерек от друг номер е наистина голяма. А може би някой друг ще се опита да се свърже с Дерек заради Макензи. Мерин трябва да разбере какво точно знае съпругът ѝ. След това ще трябва да си изясни какво точно знае и Сал.

След секунда процесът е завършен. Както и първия път, Мерин изчаква да зареди апликацията, за да синхронизира съобщенията от телефона на Дерек с нейния. Тя очаква, че ще бъде залята от десетки съобщения от бизнес партньорите му, но този път няма нищо.

Абсолютно нищо.

Кратко потупване по ръката ѝ я кара да подскочи и да изпусне телефона в чинията си, където изтраква точно до полуизядения бейгъл.

— Извинявай, Мерин — засмива се Вероник. — Не исках да те стряскам, но клиентката ти за един и половина е тук.

Мерин поглежда часовника. Един и половина. Мамка му! Мрази да кара клиентите си да чакат, но точно сега има нужда от поне десетина минути, за да се успокои и преосмисли всичко, което е научила за Макензи. Невъзможно е Сал да не я познава или поне да не е чувал за нея.

В Просър живеят едва седем хиляди души, по дяволите!

Трябва да му се обади веднага! Или… да изпрати съобщение на Пърл Уатс, която очевидно познава Макензи и майка ѝ достатъчно добре. Пърл със сигурност ще познава Сал и неговото семейство. Все пак живее в Просър, а Сал се прибира почти всяка седмица.

Мерин осъзнава, че Вероник я чака да каже нещо.

— Коя клиентка е за един и половина?

— Стефани Роджърс.

Веселият тон на рецепционистката изчезва и тя повдига вежди съвсем леко.

Мамка му! Както всеки клиент, така и Стефани мрази да чака, но за разлика от повечето клиенти, тя е доста изразителна, когато е недоволна.

Осъзнала, че не може да се измъкне от ситуацията, Мерин излиза от Фейсбук и бутва стола си назад.

— Идвам.

Принуждава се да проведе няколко безсмислени разговора, след което поздравява дългогодишната си клиентка. За нейно щастие Стефани обича да слуша собствения си глас. Тя е от Ню Джърси, макар да казва на всички, че е от Ню Йорк, и наскоро се е развела със съпруга си, който е с двайсет години по-възрастен от нея. Бракът им беше продължил по-малко от пет години. Двете с Мерин се движат в едни и същи социални кръгове и се разбират сравнително добре, въпреки че не прекарват много време заедно, освен ако не се засекат на някое благотворително събитие.

Любимото кученце на Стефани се беше разболяло и тя не може да спре да обяснява колко високи са били ветеринарните сметки, които бившият ѝ съпруг е отказал да плати. На Мерин не ѝ пречи, защото така може да мисли за други неща, докато се преструва, че я интересува какво има да каже Стеф.

— Все пак кучето е и негово, нали разбираш, Мер? Разбрахме се да си поделяме разходите по него, защото… Ами така е написано в документите за развода. Той е един шибан палячо, извинявай за израза. Изкарал е осем милиона само за последната година, но не може да си позволи да плати едни шибани три хиляди и петстотин долара, за да оперират шибаното ни куче? Понякога не мога да повярвам, че съм била омъжена за този човек. Хей, как е Дерек? Благодари се на бог скъпа, той е свестен.

— Съжалявам, Стеф, наистина звучи ужасно — промърморва Мерин и след секунда апликацията иззвънява в джоба ѝ.

Инстинктивно, Мерин замръзва на място — приложението „Шадоу“. Ножицата застива във въздуха и тя набързо си проверява телефона със свободната ръка. Нищо важно. Един от инвеститорите в Портланд закъснява за среща и се извинява на Дерек, като го уверява, че ще бъде там до пет минути. Мерин все още не е прибрала телефона си, и Дерек отговаря на Джордж, инвеститора, че току-що е седнал и няма проблем да изчака. Мерин въздъхва облекчено и се връща към подстрижката на Стефани:

— А как е Салти сега?

Наистина е страшно изтощаващо да шпионираш съпруга си.

— О, добре е. — Клиентката дори не забелязва, че Мерин е спряла да я подстригва за няколко секунди. Стефани е забила нос в телефона си. — Все същото малко диво лайно. Казвам ти, той е най-разглезеното чихуахуа на света. Онзиден изхвърча през задната врата. Помислих си, че съм го изгубила. Хубавото е, че така и нямахме деца, нали?

Стефани осъзнава какво е казала и застива за секунда. Вдига поглед и се взира в Мерин през огледалото.

— Боже мой, Мер, съжалявам, че го казах. Не знам кога да млъкна. Толкова съм несъобразителна, толкова съжалявам. О, боже мой!

На Мерин не ѝ пука. Хората са казвали много по-ужасни неща на скърбящи майки, при това нарочно. Думите на Стефани бяха минали покрай ушите на Мерин, но преди да увери клиентката си, че всичко е наред, апликацията иззвънява отново. Може би не трябваше да избира всички номера от списъка с контакти на Дерек, когато я инсталираше.

След сякаш цяла мъчителна вечност прическата на Стефани най-накрая е готова. Очевидно клиентката се чувства ужасно и Мерин решава да се възползва от момента и да се измъкне от ситуацията.

— Няма проблеми, Стеф. Имаш ли нещо против Джаки да ти изсуши косата? Днес трябва да си тръгна малко по-рано. Имаме нов продукт, който осигурява на косата топлинна защита, и съм сигурна, че много ще ти хареса. Ще направи косата ти толкова мека.

— Разбира се! — отговаря веднага Стефани.

При други обстоятелства нито един от ВИП клиентите, включително и Стефани, не би позволила на някого от другите стилисти да замести Мерин, но невнимателният ѝ коментар я беше поставил в ситуация, от която не може да се измъкне и да откаже на Мерин.

— Да, разбира се!

Мерин дава знак на Джаки да се приближи и се навежда да прегърне Стефани.

— Ще се видим след два месеца.

— Нека е по-рано! — извиква Стефани. — Ще се видим на Пролетния бал.

Мерин се връща в офиса си и затваря вратата, за да провери съобщенията в апликацията. Този път е Макензи. Просто снимка. Без очилата си, Мерин не може да различи какво има на снимката, но едно нещо е кристално ясно.

Ако тя все още му изпраща снимки, това значи, че Дерек все още поддържа контакт с любовницата си. Малката им афера не е приключила.

Сърцето на Мерин се свива.

Как може да е толкова глупава? Защо въобще му се бе доверила отново? Дерек я беше завел изненадващо на почивка в планината, за да ѝ каже, че иска да започнат отначало, но очевидно нямаше такива намерения. Съпругът ѝ лъже със същата лекота, с която диша. Веднъж Мерин беше видяла една смешна снимка в Инстаграм „Как можеш да разпознаеш, че този, който изневерява, те лъже? Отваря устата си, за да ти каже нещо.“

Мерин въздъхва, опитвайки се да се подготви какво ще види, и кликва върху снимката. Апликацията е бавна и отнема време, преди уголеми снимката, но когато най-накрая зарежда, Мерин не е сигурна как трябва да реагира на видяното.

На снимката любовницата на Дерек нито се усмихва, нито е гола. Лежи на някакво легло със завивка на избелели цветя в спалня, която изглежда тъмна и необитаема. Макензи е обърната на дясната си страна, облечена с тениска и дънки, а ръцете и глезените ѝ са завързани с въжета. Лицето ѝ е снимано под странен ъгъл, сякаш този, който я е снимал, ѝ е казал да погледне в камерата.

Какво е това, по дяволите? Някаква странна сексуална фантазия? Въжета? Колко извратени бяха двамата с Дерек? Такива неща ли го възбуждаха?

Мерин забелязва колко мазна изглежда косата на по-младата жена. Розовите ѝ кичури са разрошени, сплъстени и лъщящи. Изражението ѝ е някак странно. Мерин увеличава снимката и вижда Макензи по-отблизо.

Любовницата на Дерек е била пребита. Не е грим, защото отоците са видими. Едното ѝ око е лилаво, подуто и затворено. Долната ѝ устна е сцепена и по брадичката ѝ е засъхнала кръв. Има рана над едната вежда. Мерин увеличава снимката още и забелязва мокра вадичка да се стича по бузите ѝ.

Сълзи. Тя плаче.

И тогава получава още едно съобщение. Този път текстово.

Коленете на Мерин се подкосяват. Тя се вкопчва в ръба на бюрото, защото ѝ се завива свят. Докато се опита да разбере какво точно е прочела, у нея напират стотици хиляди чувства. Повтаря си да диша дълбоко, да се успокои, но получава паническа атака.

— О, боже, Дерек, о, боже мой, какво си направил? — прошепва в тихия си офис.

Телефонът ѝ иззвънява отново. Мерин се страхува от това, което може да прочете. Въпреки това отваря съобщението и вижда, че съпругът ѝ е отговорил.

Само три думи.

Глава 28

Ако на онази снимка беше някой друг, Мерин вече щеше да се е обадила на полицията. Та това е искане за откуп, по дяволите! Нечий живот е заложен на карта.

Но този откуп не е изпратен до Мерин, а до съпруга ѝ, а човекът на снимката е Макензи Ли. Любовницата, чийто живот, в момент на слабост за Мерин, беше оценен на четвърт милион долара. Съдбата имаше ужасно чувство за хумор, защото сумата, която Мерин беше платила, за да отнеме живота на Макензи, беше същата, която сега искаха от Дерек, за да я спаси. Мерин няма представа дали съпругът ѝ обича тази жена, нито дали някога я е обичал. Когато Себастиан изчезна, ФБР ги инструктира какво да кажат, в случай че се появи искане за откуп. Първото неписано правило беше да не казват нищо, което би могло да ядоса похитителите. Дерек беше отговорил, че ще им даде парите, но това не значи, че ще го направи.

При всички случаи не това притеснява Мерин сега. Тя иска да узнае защо, по дяволите, съобщението твърди, че това — каквото и да беше то — се е случвало и преди.

Преди?

Нима Дерек беше получил искане за откуп за сина им и не беше казал нито на нея, нито на ФБР? Нима изчезването на момчето имаше нещо общо с изчезването на Макензи? Дали човекът, който беше изпратил това съобщение, беше същият, който ѝ бе отнел сина? А може би двете събития нямаха нищо общо и съобщението просто целеше да се възползва от болката на Дерек, за да го принуди да им даде парите.

Мерин се опитва да си спомни дните непосредствено след отвличането на Себастиан. Телефоните им винаги бяха заредени и до тях. Единственото, което правеха по цял ден, беше да чакат обаждане за откупа, но такова така и не получиха. Освен ако… Съобщението можеше да значи много неща, но отговорът на Дерек беше мигновен, което значеше, че съпругът ѝ знае точно какво трябва да направи.

Дерек е наясно какво ще се случи, ако не играе по правилата им.

Четвърт милион долара не са нищо за тях. Парите са точно на едно обаждане, една банкова сметка, един превод и един имейл разстояние. Няма да повлияе на финансовото им състояние изобщо, което вероятно е и причината похитителите да поискат толкова малко пари. Такава сума е лесна за изтегляне, без да вдига излишен шум.

Мерин си поема дълбоко въздух.

Край. Край на преструвките. Край на тайните. Край на лъжите. Време беше да поговори с единствения човек, който имаше отговори на въпросите ѝ. Общият знаменател.

Мерин седи в кухнята и пие кафе, докато чака Дерек. Срещите му бяха приключили по-рано, отколкото очакваше, и беше успял да хване и по-ранен полет за Сиатъл. Преди трийсет минути ѝ писа, че е кацнал — жест, който правеше и преди, когато бяха щастливи. Преди да им се случи всичко това. Не си беше взел куфар, нито колата си, следователно му бяха нужни не повече от трийсет минути да се прибере.

Мерин изважда малката касова бележка, която беше намерила на пода на гардероба си преди три дни, и се обажда на номера, посочен на гърба ѝ.

— „Съншайн“ таксита — отговаря диспечерът още на първото позвъняване. — За къде ще пътувате?

— Здравейте, преди няколко дни взех едно от вашите таксита, но мисля, че съм си забравила портмонето в колата. — Мерин лъже, но това не я притеснява.

— Какъв е номерът на касовата ви бележка?

Мерин продиктува осемцифровия номер в десния ъгъл на парченцето хартия.

— Било е такси номер четиристотин и две — отговаря диспечерът. — Една секунда, ще проверя дали някой е декларирал изгубени вещи. Не, няма нищо.

— Тогава съм почти сигурна, че все още е в колата — настоява Мерин. — Има ли възможност да ме свържете с шофьора?

— Нямаме такава практика — отговаря диспечерът. — Мога да му се обадя и да попитам дали е намерил нещо в колата, но ще трябва да ви помоля да изчакате. Как се казвате? И как изглежда портмонето ви?

— Ъ… Сейди. — Мерин му казва първото име, което ѝ хрумва. — Портмонето е червено с… ъ… със златна закопчалка.

Така или иначе няма значение, защото няма никакво портмоне, а дори и да имаше, то не е на Сейди.

— Един момент. — Телефонът изщраква и зазвучава тиха музика, докато диспечерът не отговаря отново: — Госпожо, още ли сте на линия? Шофьорът не вдига, но навигацията показва, че кара в момента. Може ли да му изпратя номера ви и да го помоля да ви се обади, когато приключи с клиента?

— Да, моля. — Мерин е раздразнена, че не са направили това още от самото начало, но не казва нищо повече. — Записвате ли?

Тя му дава номера на мобилния си и затваря. Не е сигурна какво точно търси, но знае, че някой е бил в дома ѝ около девет вечерта през онази събота. Всъщност има предположение кой точно е бил, но ако предположението е вярно, то значи, че любовницата на Дерек е изчезнала малко след като е влязла с взлом у тях. Макензи не си е била в стаята, когато съквартирантът ѝ се е прибрал в два през нощта, което значи, че младата жена е изчезнала в прозорец от четири часа.

Въпросът е дали наистина е влизала в дома им? А какво се е случило след това?

Някой звъни на входната врата.

Намръщена, Мерин допива кафето си и тръгва към антрето. Поглежда през шпионката и издишва шумно, когато вижда кой стои от другата страна. Тя отваря вратата и пребледнява. Завива ѝ се свят, но Ванеса Кастро успява да я хване, преди да се строполи на земята.

— Не съм намерила Себастиан — казва ѝ детективката. — Всичко е наред. Дишай.

Мерин успява да се изправи, но все още трепери като лист и ѝ трябват няколко секунди да се успокои. Обажданията на Ванеса Кастро я ужасяват, но да я види, застанала пред вратата, беше стотици пъти по-страшно. Господи, липсват ѝ дните, в които с Кастро си кореспондираха само с имейли.

— Какво правиш тук?

— Имам нова информация и мислех, че трябва да си поговорим. Не може да чака. — Кастро наднича над рамото ѝ. — Сама ли си?

— Засега. Влез.

Мерин отстъпва настрани, за да може Кастро да влезе. Коремът ѝ изкъркорва и Мерин усеща, че ѝ се гади. Тази жена притежава наистина странна суперсила — да плашиш хората беше нещо специално. Детективката веднага забелязва, че Мерин не носи обувки и колко е чисто вътре, и се събува. Оставя обувките си до вратата и тръгва след Мерин към кухнята.

— Да ти предложа нещо за пиене?

Кастро забелязва кафемашината.

— О, еха, това „Бревил Оракъл“ ли е? Винаги съм искала такава за офиса, но трябва да си продам поне единия бъбрек, за да си я позволя.

Мерин също се усмихва леко.

— Направи си каквото кафе искаш.

След няколко минути двете сядат, а Кастро отпива от мокачиното си и кима доволно.

— В момента, в който видях, че Макензи Ли е изчезнала, нещо започна да ме гложди — започва Кастро. — Не можех да разбера какво, но имах усещането, че съм пропуснала някаква следа.

— Усещането ми е познато.

— Затова се разрових още по-дълбоко. Знаеш ли, че със Сал Палермо са имали сексуални отношения, когато е била на седемнайсет?

Мерин се взира във Ванеса с отворена уста. Ето я връзката, която самата тя не беше успяла да направи по-рано. Ето я. Когато най-накрая успява да затвори уста, преглъща:

— Не, не знаех. Сигурна ли си?

Кастро вади телефона си, отваря нещо и го подава на Мерин. Снимка на Сал и Макензи от преди няколко години. Двамата седят един до друг на брега на река, притиснали глава един в друг. Слънцето се отразява в очите им. Селфи, вероятно направено на блекбери или някакъв друг евтин смартфон, който е бил популярен сред гимназистите преди седем години. Косата на Макензи Ли е тъмнокестенява, разпиляна на тежки копринени кичури почти до кръста ѝ. Веждите ѝ изглеждат по-тънки, а самата тя прилича на тийнейджърка, каквато сигурно е била, когато са си направили тази снимка.

Въпреки това е очевидно, че това е тя.

— По дяволите! — Мерин е изумена. — Аз… Аз не разбирам.

Опитва се да реши какво би значело това ново разкритие. Знаеше, че Сал е женкар и че са скъсали преди доста време, както и че той често спеше с по-млади жени. Джини от бара беше класически пример.

Но когато Мерин му показа снимката на Макензи онзи следобед в бара му, докато тя се напиваше с Амарето Сауър, Сал беше разгледал обстойно голото тяло на Макензи и просто се беше засмял. Засмя се! И не само това. Той се присъедини към Мерин и започна да се присмива на нелепостта на всичко, което Макензи беше — на младостта, розовата коса, татуировките ѝ и всичко останало, което я правеше пълната противоположност на Мерин. Не беше обелил и дума, че я познава или че знае коя е. И сега става ясно, че я познава. При това интимно. Двамата са имали връзка.

Мерин е заобиколена от лъжци.

Кастро не спира да говори и тя се принуждава да се съсредоточи върху думите ѝ.

— Сал и Макензи са от малък град в източен Вашингтон, наречен…

— Просър. — Мислите на Мерин препускат със скоростта на светлината.

— Точно така, Просър. Обадих се на една от бившите ѝ съседки, жена на име…

— Пърл Уатс? — допълва Мерин. — Чета същите коментари във Фейсбук като теб.

Мерин също имаше намерение да пише на жената, но точно тогава получи снимката и искането за откуп за Макензи и съвсем забрави. Дали детективката знаеше за това? Затова ли беше дошла?

— Добра работа — усмихва се Кастро. — Да, Пърл Уатс. Тя потвърди, че е била съседка на семейство Ли, когато Макензи е била малка. Майка ѝ е била чистачка в няколко местни фирми и често е работила до късно. Бабата на Макензи я е отгледала. Едно от местата, на които е работила, е било винарна „Палермо“.

— Магазинът на „Изба Палермо“. — Мерин издишва тежко. — Семейният бизнес на Сал.

— Пърл беше безкрайно услужлива да ми разкаже всичко за Макензи. Винаги е била добро момиче, но малко лудичка. Нямала е търпение да се разкара от Просър и да стане художничка. Когато е започнала да излиза със Сал, въобще не ѝ е пречело, че е два пъти по-възрастен от нея. Не ѝ е пукало. Било е голям цирк. След това Пърл ми разказа слуховете, които е чула от познати на Макензи в колежа. Оказва се, че тя е започнала да излиза ексклузивно само с по-възрастни мъже. Богати възрастни мъже.

— Не съм изненадана.

— И така, аз продължих да се ровя. Свързах се със старата ѝ съквартирантка от Айдахо, Изабел. Тя ми каза, че Макензи е излизала с друг женен мъж през последната им година в колежа. Една вечер жена му дошла до апартамента им. Била истерична и пияна, защото научила за аферата им. Такава врява вдигнала, че се наложило да извикат домоуправителя, за да я принуди да напусне сградата. Изабел била страшно стресирана, но Макензи въобще не изглеждала притеснена. Не ѝ пукало, че жена му е толкова разстроена. Страхувала се, че връзката ѝ с Пол ще приключи, преди да ѝ плати.

— Да ѝ плати?

— Явно това е била целта им. Съквартирантката го нарече „професионално гадже“. Двете излизали с богати мъже, а след като скъсали с тях, получавали „обезщетението“ си.

— Съквартирантката ѝ ти е казала всичко това? — Мерин продължава да слуша с отворена уста.

— От това, което разбрах, тя е променила начина си на живот. Омъжена е за мъж от средната класа, на нейната възраст. Имат и малко дете. — Кастро спира за секунда. — Макензи е одрусала Пол с петдесет хиляди долара. Знам, защото говорих и с него и той потвърди.

Мерин захлупва лице в шепите си.

Това е прекалено.

— Мерин… — Кастро я докосва и тя вдига поглед. Нещо в тона на детективката я притеснява. — Доколко си запозната с миналото на Сал?

Въпросът ѝ сварва Мерин неподготвена. Сърцето ѝ започва да бие все по-бясно. Джулиан. Ще пита за Джулиан. Дланите ѝ се изпотяват и тя ги слага в скута си, за да не види Ванеса как треперят.

— Познавам го от колежа. Излизахме около година, а сега сме най-добри приятели. Иска ми се да вярвам, че е бил искрен с мен.

Освен за Макензи.

Кастро не ѝ отговаря веднага, затова Мерин добавя:

— Каквото и да мислиш за Сал, уверявам те, че няма нищо общо със Себастиан. Знам със сигурност, че по това време е бил в Просър, за да се грижи за майка си.

Поема си въздух.

— Да, полицейското разследване потвърди, че Сал е бил в източен Вашингтон, когато са отвлекли Себастиан. Аз също проверих и се оказа вярно — отвръща Кастро и Мерин издишва. — Според Пърл Уатс Сал често си е в Просър, за да се грижи за майка си. Макензи също се прибира често. Майка ѝ е в някаква здравна институция в Якима и когато Макензи си е вкъщи, прекарва времето си със Сал. Вече не е толкова голям проблем, защото е пълнолетна, но тъй като бащата на Сал е бил женкар, слуховете са, че…

— Крушата не пада по-далече от дървото — довършва изречението Мерин и затваря очи.

Шибан лъжец! Значи Сал не просто е имал връзка с Макензи в миналото, но тази връзка никога не е приключила. Що за гнусни игрички играеха? Сал ли ѝ беше казал да се опита да прелъсти Дерек? Сал ли беше нагласил фигурите върху дъската, така че съпругът на Мерин да ѝ изневери?

— Мислиш ли, че той помага на Макензи с изнудването? — заговаря пак Мерин след малко.

— Да получи пари от богатите си гаджета, включително и Дерек ли? Възможно е.

— Но защо?

Думите ѝ се разливат в отчаян вопъл. Всичко, което Кастро ѝ каза за Макензи, изглежда правдоподобно, но за Сал? Объркана е. Тя го познава, истински и дълбоко, както никой друг на този свят. Нищо от това, което детективката казва, няма логика. Сал е най-добрият ѝ приятел. Той я обича. Не би направил нищо, за да я нарани. Не и нарочно.

— Знам, че е малко съмнителна личност, но никога не се е интересувал от пари. За бога, той изостави семейната винарна и си купи бар! Това няма никаква логика!

— Съгласна съм, че някога не се е интересувал от пари. — Кастро внимателно си подбира думите: — Но това е било, когато е имал. Той не знае, но аз се поразрових в личните му финанси. На пръв поглед барът носи пари, но винарната е затънала в дългове, още отпреди да я продадат преди десет години. Бащата на Сал я е ръководел умело, но след като починал, майката на Сал е поела бизнеса и нещата са се влошили. Когато са я продали, са били затънали в заеми, надхвърлящи парите от продажбата. Извадила е късмет, че са ѝ оставили къщата. Сал се грижи и за нея. Такива тежки финансови проблеми карат хората да вършат откачени неща…

Моментът е настъпил. Мерин го усеща. Има нещо в гласа на Кастро, който става все по-мек и по-мек с всяка дума. Най-сетне ще получи отговорите, които толкова време трескаво е търсила.

— Ванеса, моля те. Каквото и да се опитваш да ми кажеш, просто изплюй камъчето.

— Ти вече го знаеш. Гласът ти те издава.

— Мислиш, че Сал е отвлякъл Себастиан заради откуп.

— Да.

Мерин затваря очи. Вдишва и издишва бавно. Знае, че по-късно болката ще я помете като приливна вълна. Сега трябва да остане съсредоточена и в настоящето.

— И какво му е направил?

— Не знам — отговоря Кастро искрено. — Изминала е цяла година и половина.

— Може би все още е жив.

— Може би. — Тонът ѝ е равен. — Трябва да поговорим със Сал.

— А Макензи? Тя има ли пръст в отвличането на Себастиан? В собственото си? Възможно ли е да е просто постановка? И двамата са организирали искането за откуп?

— Какво искане за откуп? — Кастро поставя чашата си с кафе на масата. — Мерин, ако знаеш нещо, сега е моментът да ми кажеш.

С треперещи ръце Мерин вдига телефона си, който досега лежеше помежду им с екран, обърнат надолу. Отваря апликацията и увеличава снимката на Макензи. Подава го на Кастро.

— Мислех, че си изтрила апликацията.

— Днес я инсталирах отново. Разгледай добре. Ако искаш, прочети и съобщението. Мислех, че е истинско.

Кастро увеличава снимката и се намръщва.

— Може и да е. Кой би могъл да знае на този етап? Днес ли са му изпратили това съобщение?

— Да.

— Трябваше да ми го изпратиш веднага щом си го видяла. — Кастро поглежда Мерин изненадано. — Защо не го направи?

— Исках първо да говоря с Дерек. — Очите ѝ са насълзени. — Съобщението твърди, че и преди е имало искане за откуп. Исках да разбера какво знае той. Ще се прибере всеки момент.

— Ами това, което знаеш ти? — Гласът на Кастро е изгубил мекотата си и Мерин лесно си я представя в ролята на полицайка, която води разпити. — Мерин? Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

Кажи ѝ! Кажи ѝ какво направи! Кажи ѝ за Джулиан!

Но Мерин не може да се принуди да каже дори думичка. Тя е съучастник в убийство. Ще я тикнат в затвора.

— Това е всичко, което знам — отвръща най-накрая. — Ще се обадиш ли в полицията да арестуват Сал?

— Вече го направих. Чакам да ми се обадят от полицейския участък в Просър, че са го задържали. За момента не можем да направим нищо, освен да изчакаме да разберем какво са намерили.

— Намерили? — Мерин примигва объркано. — За Себастиан ли говориш?

— Мерин, минали са шестнайсет месеца, откакто синът ти изчезна. Ужасно дълго време да държат някого за заложник. Не казвам, че знам отговорите на всичките ти въпроси. Трябва да видим какво ще си признае Сал, но се подготви. Разбираш ме, нали? Казвам ти го като жена на жена, като майка на майка. Не искам да се надяваш напразно. Трябва да се подготвиш, затова дойдох. Исках да съм до теб, когато…

— Не, Сал не би го наранил. — Мерин започва да трепери неудържимо.

— Може би не и нарочно. Но той е отраснал в семейство, в което е бил малтретиран.

— И точно заради това никога не би наранил някое дете.

Мерин се инати, но точно в момента има нужда да вярва в тези думи. Трябва да им вярва. Заради Себастиан.

— Не би наранил детето ми.

— Какви бяха отношенията му със сина ти?

— Той… — Мерин спира и се замисля. Двамата нямаха никакви отношения. Не че Сал не харесваше детето ѝ, просто не проявяваше особен интерес към Себастиан. — Нищо специално. Но каквито и извратени игрички да играе, не е способен да убие никого.

— Нима? — отвръща Кастро. — Сигурна ли си, че не е убил баща си?

Мерин понечва да отговори, но затваря уста. Не трябва да е изненадана, че Кастро знае за неочакваната смърт на бащата на Сал. Трябва внимателно да подбере следващите си думи:

— Това беше отдавна.

Кастро повдига вежда.

— Беше инцидент. Бащата на Сал беше пияница, той…

— Според полицейското досие ти също си била там онази вечер. Видя ли какво наистина се случи?

— Не.

Мерин не беше видяла нищо. Беше излязла на терасата твърде късно, но тя беше накара Сал да излъже. Каза му точно какво да обясни пред полицията, за да не го арестуват и тикнат в затвора. Защо иначе би му го казала, освен ако някъде дълбоко в себе си не подозираше, че умишлено е убил баща си? Сал-старши беше ужасен човек, но нейна беше вината, че със Сал отидоха на рождения му ден. Мерин не искаше гаджето ѝ да прекара остатъка от живота си в затвора, защото е убил мъжа, който едва не беше убил майка му, а може би и него самият.

— Приятелите на Сал не са добри хора, Мерин — продължава Кастро. — Запознавал ли те е някога с Джулиан Блек?

Мерин изтръпва.

— Били са съкилийници за малко преди двайсет години, когато Сал е бил в пандиза заради продажба на наркотици. Когато проверявах всичките ви познати с Дерек, името на Джулиан не изскочи веднага. Признавам, че не се разрових в миналото на Сал, защото имаше сериозно алиби. Но щом открих връзката между Сал и Макензи, реших, че е време да проверя и останалите му приятелчета. Джулиан Блек има впечатляващо досие. Наистина ли не си спомняш да си го виждала някога? Сал никога не ви е запознавал?

Защо я пита всичко това? Възможно ли е Кастро вече да знае отговорите на въпросите си, но да иска да провери дали Мерин не я лъже.

— Виждали сме се. — Тя премълчава достатъчно, така че думите ѝ да не са съвсем лъжа. — Сал го уреди. Каза, че Джулиан събира дарения за благотворителна организация, дом за малтретирани жени. Сега като се замисля, още тогава ми се стори, че има нещо съмнително у него, но организацията е съвсем законна. Знам, защото съм им давала дарения и преди. Стори ми се нередно да му откажа, така че дарих.

Кастро остава мълчалива за секунда. Тишината е оглушаваща. Със сигурност вече знае, че Мерин не ѝ казва цялата истина.

— В определени престъпни кръгове Джулиан Блек е познат като… наемник за всичко. — Детективката не откъсва очи от Мерин. — Пере пари, подкупва, изнудва… Ако Сал е искал да отвлече сина ти, няма да се изненадам, ако е наел човек като Джулиан да му помогне с планирането. По дяволите, Джулиан може да е бил непознатият в костюма на Дядо Коледа. Източниците ми твърдят, че изпълнява и поръчкови убийства, въпреки че според слуховете този тип услуга е… изключително скъпа.

О, боже, всеки момент Кастро ще ѝ разкрие, че знае, че Мерин е платила на Джулиан да убие Макензи. Няма да има значение, че Мерин се е опитала да го спре. Двамата го бяха планирали. Нейните пари бяха преведени по сметка, която той ѝ беше дал. Мерин не е изцяло наясно със закона, но е убедена, че това, което е направила, ще ѝ осигури някаква присъда.

Дошъл е моментът цялата истина да излезе наяве. Всичко, което Мерин е направила. Постъпките на Дерек и стореното от Сал. Всичките им тайни и лъжи… Мерин е същата като тях.

— Ще ме арестуваш ли? — изтърсва тя.

Усеща нещо странно по бузата си и посяга да го махне, когато осъзнава, че е сълза.

— Разбира се, че не. Като за начало, не съм ченге. Имам своите причини да оставя този живот зад гърба си. Що се отнася до срещата ти с Джулиан…

Двете жени се споглеждат и Мерин не смее да отмести поглед.

— Може би си… направила дарение. Няма да те съдя, защото си направила това, което си смятала за нужно тогава. Не за това си ме наела. Та ти загуби детето си, Мерин! Подобно нещо би изпратило в ада всяка майка. В каквото и да се е забъркала Макензи, то е заради връзката ѝ със Сал, не заради теб.

Мерин изхлипва, усещайки неимоверното облекчение, което преминава през цялото ѝ тяло. По лицето на детективката е изписана единствено съпричастност.

— Мислиш ли, че Макензи има пръст в отвличането на Себастиан? — пита Мерин.

— Възможно е — отвръща Кастро, — но това би означавало, че е пълен психопат със свръхманипулаторски умения. Да отвлече детето на следващия богаташ, когото си е набелязала, след което да поддържа връзка с него в продължение на месеци? Кой знае. Ако е имала връзка със Сал от тийнейджърските си години, а Сал е познавал Джулиан… Възможно е тримата да са планирали всичко. — Кастро се замисля за секунда. — Но интуицията ми подсказва, че Сал стои зад всичко. Мисля, че е използвал Макензи да се вкопчи в Дерек, а Джулиан да му върши мръсната работа.

Мерин внезапно си спомня нещо и се размърдва на стола си:

— В деня, в който отвлякоха Себастиан… аз говорих със Сал по телефона. На базара? Беше ми се обадил от Просър. Разговорът ни продължи около десетина секунди, защото Себастиан не спираше да ме дърпа и да ми се моли да му купя близалка… О, боже мой! Сигурно ми се е обадил, за да разбере къде точно се намирам. Може би е чул гласа на сина ми.

— А Джулиан сигурно вече е бил на базара, облечен в костюма на Дядо Коледа. — Очите на Кастро потъмняват. — Така са избрали най-подходящия момент. Сал му е казал точно кога да действа.

— Как така не съм разбрала, че Сал стои зад всичко това? — Мерин има чувството, че сърцето ѝ ще се пръсне.

— Откъде можеше да знаеш? — Кастро поклаща глава. — Познаваш Сал по-отдавна и от собствения си съпруг. Сал е последният човек, когото би заподозряла.

— Значи ще арестуват и Джулиан?

— Ако го намерят, което е малко вероятно, ако заловим Сал. Но дори и да спипаме Джулиан, той няма да обели и думичка. Няма да ни каже нищо.

Мерин не може да крие повече. Тайната я разяжда като киселина отвътре и тя най-накрая решава, че е време да си признае:

— Ванеса… Аз се опитах… Аз наех Джулиан да…

Има чувството, че се дави. Кастро протяга ръка и стисва крепко дланта ѝ.

— Той нямаше да го направи, Мерин — казва Кастро. — Не разбираш ли? Сал и Макензи работят заедно. Излъгал те е. Накарал те е да повярваш, че наемаш Джулиан, но всъщност всичко е било, за да ти вземат парите. Било е клопка.

— Не бях права.

— Може би. Може би за малко си изпаднала в отчаяние и моралният ти компас е загубил посоката си. Но аз съм на твоя страна. Нима досега не си го разбрала? Винаги съм била на твоя страна, още от самото начало. И след всичко, което си преживяла, мога да кажа без капка съмнение, че заслужаваш прошка.

Мерин е неспособна да удържи риданията си и за първи път си позволява да се разплаче пред детективката. Двете остават така известно време, докато автоматична врата на гаража не се отваря и не ги връща към реалността.

Дерек си е вкъщи.

Глава 29

Болката от удара на Джулиан е ужасна. Челюстта и едното ѝ око направо пулсират и тя избягва да движи лицето си. Взира се в огледалото и прокарва пръст по отоците, но неволно докосва една по-болезнена синина и се присвива, сякаш са я ударили отново.

Изведнъж всичко отиде по дяволите.

Никога не е харесвала къщата на Джей Ар. Когато я видя за първи път преди десет години, ѝ се стори стара и овехтяла, но сега… Сега, десет години по-късно, е западнала още повече. Мрази миризмата на мъх и мухъл, които са се просмукали в стените. Мрази остарялото обзавеждане, особено тапетите от осемдесетте години и флоралната тапицерия. Матракът в стаята на Джей Ар е толкова износен, че тя може да усети пружините да се забиват в гърба ѝ. Джей Ар твърдеше, че къщата някога е била уютна, но това време очевидно е било преди да се запознае с Макензи.

Целият имот е в такова състояние. Трите акра с лозя, които обграждат къщата на майката на Джей Ар, са изсъхнали и безполезни. Люлката на дървото в задния двор е започнала да загнива. Дори избата с контролирана температура под старата зала за дегустация, която преди е била заредена отгоре до долу, с колекция от изискани вина от семейната винарна и целия свят, е почти изчерпана. Преди избата сигурно е била забавно място за секс. Сега е просто депресираща.

Черешката на тортата е, че майката на Джей Ар никога не я е харесвала. Лорна мисли, че Макензи е разюздана уличница, което е едновременно и смешно, и тъжно, защото доказва доколко възрастната жена не знае в що за човек се е превърнал синът ѝ. Честно казано, Макензи също не харесва Лорна, но трябва да ѝ признае, че е изключително гостоприемна. Джей Ар беше казал на майка си, че Макензи се крие от агресивния си приятел и отношението на Лорна към нея веднага се смекчи. Дори ѝ даде лед и ѝ направи супа.

— Няма да можеш да дъвчеш известно време — беше казала Лорна, — затова е по-добре да ядеш супа.

По думите на Джей Ар, Лорна имаше голям личен опит с такива ситуации.

— Още ли те боли? — Чува гласа му зад гърба си.

Не беше разбрала кога се е събудил. Правиха секс и после Джей Ар заспа, но сега седна в леглото и отметна чаршафите. Макензи вижда голите му гърди. Той взема полуизпушения джойнт и го запалва. Тя мрази, когато Джей Ар пуши толкова много. Тревата го прави параноичен.

— Малко по-добре е, но искам да отбележа, че не беше нужно онзи кретен да ме удря толкова силно.

Наясно е, че звучи раздразнено и детински, но има право, защото е ядосана.

— Искаш да си получиш парите, нали?

Личи си, че Джей Ар е изгубил интерес към разговора. Разглежда нещо на телефона си, а джойнтът опасно виси от устата му.

— Трябваше да изглежда истинско за снимката.

— Да, но не и така.

Тя се извръща от огледалото и му хвърля убийствен поглед, но я боли твърде много.

— Когато ми каза, че ще измислиш друг начин да си получим парите, не очаквах подобно нещо.

— Хей — започва той, докато се взира в екрана, — ела тук.

Повиква я с пръст и тя сяда на ръба на леглото. Пружините на матрака се извиват под тежестта ѝ. Джей Ар обръща телефона си към нея. Отворил е Фейсбук профила на Тайлър:

— Ти пък откога имаш Фейсбук профил?

Вместо да ѝ отговори, Джей Ар посочва новия пост на Тайлър. Съквартирантът ѝ е публикувал нещо за нея. Макензи забелязва, че има над хиляда харесвания и триста коментара. Когато най-накрая прочита целия пост, от устните ѝ се отскубва:

— О, мамка му! Тайлър мисли, че съм изчезнала. Подал е сигнал за изчезнало лице в полицията.

— Бяхме се разбрали да му пишеш, че всичко е наред — казва Джей Ар.

— Съвсем изключих. Мислех да му пиша, когато пристигнем тук, но толкова ме болеше вчера, а и Джулиан изключи телефона ми, след като писа на Дерек, за да не може да ни проследят…

— По дяволите, аз ли трябва да мисля за всичко?

Джей Ар е раздразнен. Взема телефона ѝ от нощното шкафче ѝ го включва.

— Публикувай нещо в Инстаграм. Внимавай да не ти се вижда лицето или нещо от стаята, по което могат да я разпознаят.

Макензи завърта очи. Той явно я мисли за идиотка. Направо страхотно!

— Нещо безсмислено, но достатъчно за всички да разберат, че си жива. А след това пиши на шибания си съквартирант. Кажи му, че си жива и здрава и да те остави намира.

Макензи въздиша и отива до прозореца. Вдига телефона си и заснема дланта си на фона на лазурното небе и пухкавите бели облаци. Качва снимката в Инстаграм и добавя хаштаг „времезаменсамата“. Преди да я публикува окончателно, я показва на Джей Ар.

Той кимва одобрително и тя натиска „сподели.“

След това Макензи изпраща съобщение на Тайлър.

Тайлър отговаря след минута.

— Готово. — Гласът на Макензи е като напоен с отрова. — Тайлър ме изрита, което значи край на приятелството ни, благодарение на теб. — Тя изключва телефона си и успява да устои на порива да го запрати в лицето му. — Знаеш, че нямаше нужда да стигаме до такива крайности, нали?

— Успокой се. Ще ти намерим нов съквартирант. Всичко ще бъде наред. — Джей Ар изглежда отегчен. — Ето, чудесно. Тайлър е пуснал нов статус. Ау! Мисля, че те е блокирал във Фейсбук. Искаш ли да го прочетеш?

Макензи се взира в него. Приела е, че обича Джей Ар и винаги ще го обича. В такива моменти обаче не може да си спомни защо го обича.

— Разбираш ли, наистина нямаше нужда да стигаме до такива крайности. Дерек щеше да ми даде парите.

— Колко пъти трябва да го повторя? Дерек никога нямаше да ти плати. Няма нужда да го прави. Вече беше започнал да губи интерес. Мерин разбра за теб, но въпреки това му прости, защото тя винаги му прощава! — Джей Ар оставя телефона си и я поглежда предизвикателно. — Добре! Хайде, кажи ми какъв беше планът ти?

— Простичък — отговаря тя. — Щях да изчакам, докато той сам ми предложи пари.

— Да ти ги предложи? Шегуваш се, нали?

— С Дерек бяхме заедно шест месеца. Бях го разгадала. Вече ми даде пет хилядарки, защото се чувства виновен, че е скъсал с мен преди седмица. Можех да измъкна петдесет хиляди, а може би и стотина, ако си бях изиграла картите правилно. Едно тъжно „моля те, не ме изоставяй, аз те обичам“ щеше да бъде достатъчно. Пичът изпитваше някаква ужасна вина, но му харесваше да се грижи за мен. Събирането им с Мерин беше моят шанс да му поискам повече пари.

Дерек и Мерин. Не би трябвало да я боли толкова, че Дерек се е върнал при жена си, но е факт. Тя грабва бутилката с вода от шкафчето и я изпива на един дъх.

— Е, ами, сега са двеста и петдесет хиляди — казва Джей Ар. — Сто за теб, сто за мен и петдесет за Джулиан.

— Не знаех, че сме екип. Поне някой да ми беше казал…

— Не бъди такава кучка.

— Твоята кучка пък ми разби лицето. — Макензи внимателно докосва отока на брадичката си.

— Спри да мрънкаш. Само два пъти те е ударил. Бъди благодарна, първият удар те е пратил в безсъзнание и не си усетила втория — отвръща ѝ Джей Ар.

— Ще си плати за това.

Очите на Джей Ар отново потъмняват.

— О, някой определено ще си плати.

— Не си струва, Джей Ар. Ще те арестуват. Това си е чисто изнудване.

Той се засмива:

— А това, което ти правеше с Пол, Шон и онзи тип… Как се казваше?

— Ерик.

— Ерик, да, вярно. Нима това, което ти правиш с такива като тях не е изнудване?

— Не, защото те сами го предлагат. Това е най-хубавата част. Съвсем елементарна бизнес сделка. Няма обидени, няма искания за откупи и, по дяволите, със сигурност няма пребити. Всичко, което си направил досега, е безсмислено.

Той ѝ хвърля раздразнен поглед.

— Не е безсмислено.

— Дерек определено имаше чувства към мен. Убедена съм. Беше мой, докато с Мерин не отидоха…

Джей Ар се навежда напред и поставя ръка върху болезнено подутата ѝ челюст. Макензи инстинктивно се опитва да се отдръпне, но той се пресяга отново и този път стиска по-здраво, принуждавайки я да го погледне. Тя застива, осъзнала, че ако се опита да се отскубне, той само ще я нарани повече:

— Спри! — Поема си въздух. Болката е толкова силна, че очите ѝ се насълзяват. — Боли ме.

— Никога не е бил твой — казва Джей Ар и тя изохква, когато той стисва още по-силно брадичката ѝ. — Той никога няма да я напусне. Никога нямаше да те избере пред нея.

Макензи успява да му се изплъзне, преди отново да я нарани. Изтичва към банята, надявайки се, че когато излезе, Джей Ар ще е в по-добро настроение. Пътьом грабва една хавлия, когато ѝ хрумва нещо.

— Хей, откъде знаеш, че Мерин винаги му прощава?

Той отново е забил поглед в телефона си.

— Какво имаш предвид?

— Преди малко каза, че тя винаги му прощава. Откъде знаеш, че винаги му прощава?

Той не отговаря.

— Джей Ар! — Макензи повишава глас съвсем леко, за да не го ядоса, но и да му покаже, че очаква отговор. — Питам сериозно. Откъде знаеш?

Той вдига поглед и въздъхва.

— Спомняш ли си, че съм ти говорил за гаджето си от колежа? Че все още сме приятели.

— Да. — Макензи се дразни, че променя темата. — Каза, че те е зарязала заради…

Тя замръзва и очите ѝ се разширяват.

— Мерин?

— Боже, наистина загряваш бавно. — Джей Ар отново забива поглед в телефона.

Ако срещу нея не беше той, Макензи вече щеше да е изтръгнала телефона от ръцете му.

— Как можа да не ми кажеш? Знаеше ли кой е, когато ти казах, че се срещаме? Да не би… — Тя спира за миг. — Да не би ти да си нагласил всичко, за да…

— Когато ми сподели, че излизаш с някой си Дерек, който има черно мазерати, осъзнах, че става дума за него. В Сиатъл няма много богати кретени, които се казват Дерек и карат такава кола. Вече беше изминал цял месец, откакто излизахте, така че как въобще си представяш, че мога да наглася подобно нещо? Помисли малко, Ем Кей.

— Но ти ме излъга — отговаря Макензи.

Не може да повярва на ушите си! Беше му говорила за Дерек с месеци, а Джей Ар не беше обелил и дума, че богатият женен мъж, с когото излиза тя, е съпругът на бившата му приятелка, която му е разбила сърцето. Дори Лорна не спираше да говори как ѝ се иска синът ѝ да се е оженил за приятелката си от колежа.

Как можеше да е такава глупачка? Това обяснява защо Джей Ар е толкова заинтересован от връзката ѝ с Дерек. Обясняваше и защо се е отдръпнал. Искал е нещата между нея и Дерек да потръгнат.

За да може той да си върне Мерин.

— Не съм те лъгал. — Джей Ар вдига рамене. — Просто не ти казах цялата истина. Ето, вече знаеш.

— Значи цялата тази история няма нищо общо с парите, така ли? Не, това е много по-лично, нали? Каква е тази извратена игричка, която играеш, Джей Ар? Опитваш се да ги разделиш? Защо? За да я накажеш, че е посмяла да те изостави заради мъжа, за когото се е омъжила и с когото има дете ли?

Внезапно ѝ хрумва ужасяваща мисъл, но не успява да се спре и просто изтърсва:

— Мамка му, Джей Ар, ти ли си отвлякъл сина им?

Преди Макензи да успее да реагира, Джей Ар вече е скочил от леглото. Блъсва я в стената и главата и гърбът ѝ и се удрят с трясък в студената повърхност. Ръката му отново е на брадичката ѝ, но този път стиска двойно по-силно, а тъмните му очи сякаш изгарят нейните. Макензи не може да помръдне. Не може да извърта поглед. Остава ѝ единствено да затвори очи, когато усеща как топлият му дъх пълзи по бузата ѝ.

— Само да си посмяла да споменеш детето отново… — заплашва я Джей Ар, — ще те убия. Разбираш ли ме, Макензи?

Той никога не я нарича с цялото ѝ име.

Тя би кимнала, ако можеше да движи главата си, но единственото, което може да направи сега, е да проскимти, за да му даде знак, че разбира.

Глава 30

Мерин не знае какво да каже.

През последните четиристотин деветдесет и четири дни двамата са премълчавали толкова много неща един пред друг, че сега наистина няма никаква представа откъде да започне. Дерек взема инициативата в свои ръце:

— Имала си гости?

Беше помолила Кастро да си тръгне, преди той да влезе, и детективката я беше послушала. Ванеса беше излязла, както и беше влязла — през главния вход, а Дерек беше използвал страничния, откъм гаража. Двамата не се бяха засекли.

— Видях някаква кола паркирана на тротоара отпред.

— Да.

Дерек изчаква търпеливо. Мерин впива поглед в него, сякаш за да го предизвика да продължи с въпросите и тогава забелязва огромните торбички под очите му, хлътналите му бузи и нездравословния тен. Винаги ли е изглеждал така, или просто днес не му е ден?

— Ще ми кажеш ли кой беше? — пита той най-накрая.

— Частният детектив, когото наех преди година, за да продължи да търси сина ни.

Дерек несъзнателно отстъпва назад.

— Същият детектив — продължава Мерин спокойно, — който ми каза за връзката ти с Макензи Ли. Шест месеца, Дерек. Еха!

Той отваря уста, сякаш за да отвърне нещо, но след миг я затваря. Изглежда, не знае как да отговори и Мерин може да си представи емоциите, които бушуват у него. Дали ще отрече, или ще си признае? Ако си признае, дали ще си каже всичко, или ще се опита да скрие нещо? Ако пък отрече, какви лъжи ще измисли, за да се измъкне?

Да наблюдаваш някого, когато се опитва да те излъже, е наистина забавно преживяване. Лъжците не усещат, но езикът на тялото им ги издава. Винаги. Едва доловимите тикове, извърнатият поглед, който отбягва твоя, нервното потрепване на ръцете им — ако не знаеш къде да търсиш малките знаци, че те лъжат, лесно можеш да ги пропуснеш. Това повдига въпроса защо трябва да търсиш подобни знаци в поведението на някого, на когото вярваш? Все пак, хората, които те обичат, не биха те излъгали. Нали така?

Изминава цяла минута, през която Мерин и Дерек се взират мълчаливо един в друг от двете страни на гранитния плот. В съзнанието на Мерин изскача сцена от филма „Принцесата булка“, в която мъжът в черно се дуелира с Визини за принцеса Лютиче, когато казва: „И така! Къде е отровата? Битката на волите започва!“

Сякаш след цяла вечност Дерек прошепва с наведена глава, подпирайки се с две ръце върху плота:

— Съжалявам. — Гласът му е дрезгав. — Тя… тя не значи нищо. Аз… Аз не я обичам.

Мерин изважда телефона си и намира апликацията. Плъзва го към него по студената гранитна повърхност, така че той да може да види разкървавеното лице на Макензи. Коленете му се подкосяват.

— Ще им платиш ли? — пита Мерин.

— О, боже — задавя се Дерек. — О, боже мой, Мерин, съжалявам, толкова съжалявам!

Тя решава да пренебрегне болката, изписана на лицето му.

— Искат двеста и петдесет хиляди долара. Знам, че разполагаме с толкова, така че това няма да е проблем за теб. Какво ще направиш? Ще дадеш ли откупа? Мислиш ли, че снимката е фалшива и тя те изнудва по същия начин, по който е изнудвала и другите си богати гаджета? Чух, че последният ѝ е дал петдесет хиляди. Определено е вдигнала летвата с теб.

Дерек объркано поглежда снимката, а после жена си:

— Какви ги говориш? Какви други гаджета?

— Ах! — възкликва Мерин и за първи път този ден се усмихва. Но това не е усмивка, изпълнена със състрадание. Не. Усмивката ѝ е хищна, точно както се чувства тя. — Значи все пак не си знаел… В такъв случай позволи ми да те осветля как точно стоят нещата. Малката ти любовница е професионалистка. Излиза с женени богаташи, след което изисква да ѝ платят, за да си мълчи, когато се опитат да скъсат с нея. Нима си мислеше, че те е обичала наистина?

Дерек има благоразумието да не отговори.

— Но синините, връзването и цялото това нещо с откупа е ново — допълва Мерин. — Как мислиш, дали наистина е отвлечена, или е постановка?

Съпругът ѝ е блед като призрак.

— Казах им, че ще платя откупа. Парите са в колата. Чакам инструкции.

— А, значи както направи и когато се свързаха с теб за Себастиан?

Той замръзва на място и това ѝ казва всичко, което трябва да знае.

— Ти, шибан кучи син! Как можа да не ми кажеш? — Гласът на Мерин проехтява като гръмотевица в просторната кухня.

Дерек, който е висок метър и деветдесет и пет, се присвива несъзнателно и това го кара да изглежда по-нисък от съпругата си.

— Съжалявам — повтаря. Тялото му се тресе от неудържими хлипания. — Съжалявам, толкова съжалявам. Ужасно много съжалявам.

Беше изминал точно месец, откакто отвлякоха Себастиан.

Цял… един… месец.

Трийсет и един кошмарни дни, през които и двамата не можеха да повярват, че са станали тяхното всекидневие.

Разследването по отвличането на Себастиан беше стигнало до задънена улица, въпреки че снимките и видеото от базара бяха навсякъде в интернет. Нямаше нови следи, искания за откупи или свидетели, които внезапно са си спомнили нещо. Когато Дерек се обади на агента от ФБР, ръководещ разследването, му отвърнаха, че досието на Себастиан ще остане „отворено“, но е дошло време да пренасочат ресурсите и вниманието си към стотиците деца, които изчезват всяка седмица в цялата страна.

Това съвсем пречупи Мерин. През цялото време си беше представяла всякакви ужасни неща, които могат да се случат на момченцето ѝ. Педофили, канали за трафик на хора за секс и какво ли още не. Но след онова, което агентът от ФБР каза на Дерек, Мерин стигна дъното.

Дерек я намери. Беше решил да отиде в офиса за извънредна работна среща, защото не можеше да се довери на никого другиго от колегите си да получи желаните резултати. Когато малко по-късно се върна у дома, той завари жена си в безсъзнание във ваната. Нямаше го само три часа. Обади се на 911 и ѝ оказа първа помощ до пристигането на парамедиците. Те успяха да я свестят и да я държат в съзнание, докато я закарат в болницата, където лекарите да се погрижат за нея.

— Ти едва не умря. — Гласът му е монотонен, но сълзите продължават да се стичат по лицето му. — Когато отворих вратата на банята, помислих, че си мъртва.

Мерин не отговаря. Вече се беше извинила стотици пъти, че е изплашила него, Сал, Сейди и всички останали, които ги беше грижа за нея. Нямаше сили да се извинява повече.

— Когато те изписаха от психиатричното отделение пет дни по-късно, бях ужасен от мисълта да те оставя сама. Седмица по-късно получих имейл от непознат адрес. Нямаше заглавие и когато го отворих, вътре имаше снимка на Себастиан. Изглеждаше изплашен, но не беше ранен. Държеше копие на Ню Йорк Таймс с датата, което значеше, че снимката е направена същия ден. В имейла пишеше да не въвличам полицията, иначе няма да видя сина си повече. Пишеше, че някой ще се свърже с мен след трийсет минути и ако не вдигна телефона, или пък ако се окаже, че ФБР се опитват да проследят обаждането, ще го убият.

Мерин затваря очи. Болката от думите му е изпепеляваща, но тя не може да спре да си представя всички възможни начини, по които е можела да се справи със ситуацията.

— Трябваше да потърся ФБР, но… просто не можех. Бях толкова ядосан. Разследването не беше стигнало до никъде. Имах чувството, че всички са ни изоставили. А ти току-що беше… — Той поклаща глава. — Не се обадих на ФБР. Единственото, за което ме беше грижа, е, че не съм виждал сина си цели пет седмици. Пет седмици. Ако обаждането след трийсет минути щеше да ме увери, че той е добре, то… трябваше да им вдигна. Трябваше да знам.

Разбира се. Мерин много добре разбира чувството, за което говори Дерек, но няма да му достави удоволствието да е на негова страна, затова продължава да мълчи упорито.

— Отидох в колата да чакам. Звъннаха ми точно когато бяха казали. Беше Бас.

— Какво? — Коленете ѝ се подкосяват и е неин ред да се хване за плота, за да не се строполи на земята. — Ти си говорил с него?

Дерек кимва. По лицето му се четат невероятна болка и тъга.

— Каза: „Здрасти, тате, Бас е. Липсвате ми с мама. Кога ще дойдете да ме вземете?“

— О, боже, о, боже… — Мерин не може да диша.

— Аз му отговорих: „Скоро, меченце мое. Скоро.“. Попитах го дали е добре, а той ми отговори: „Добре съм. Тук има телевизор, пица и снаксове.“. След това отново ме попита дали ще отида да го взема.

Мерин плаче неудържимо, но не казва нищо, а само кимва.

— Тогава някакъв мъж му взе телефона. Не можах да го разпозная по гласа. Каза ми, че ако си искам сина обратно, ще трябва да им платя един милион долара. Щели да ми изпратят есемес с номер на банкова сметка.

Мерин се взира в него:

— Не бяхме ли обявили наградата от един милион по онова време?

— Да. Точно така. Казах му, че парите не са проблем, но ще ми трябват поне три дни да ги взема, защото са обвързани с цялата тази история с наградата и не знам как да ги изтегля, без ФБР да разберат, защото ги следят. Също така му казах, че имам двеста и петдесет хиляди долара, които можех да изтегля и да му дам веднага. Изненадващо, той се съгласи.

— Не ти ли се стори подозрително? Защо не се обади на ФБР?

— Ти щеше ли? — Тонът му не е саркастичен.

Дерек искрено се интересува какво би направила тя, ако беше на негово място, и изглежда ужасен от това, което Мерин може да му каже. Тя се замисля за секунда, а после отговаря също толкова искрено:

— Не. Не, нямаше да им се обадя. Не и след онези ужасни пет седмици. Не и ако знаех, че щях да мога да откупя сина си обратно.

Той издиша от облекчение и продължава:

— Събрах парите. Сложих ги в една чанта и просто чаках. Чаках цял ден. Най-накрая получих нов имейл — имаше само един адрес. Къщата се намираше в Норд Бенд. Казаха, че Себастиан ще ме чака сам вътре. Трябваше да вляза, да оставя парите, да го взема и да си тръгна. Някой щял да ме наблюдава, затова трябвало да съм внимателен. Ако надушели нещо нередно, щели да взривят цялата къща, докато сме вътре.

— Боже мой, Дерек!

— Отидох до там. Отвън имаше табела „Продава се“. Вътре нямаше нищо, освен телевизор, диван и малко легло в една от задните стаи. Намерих евтина пластмасова играчка на пода като от детско меню от „Макдоналдс“, Някакъв покемон, не знам точно кой. Беше онзи, жълтият. Просто лежеше захвърлен на земята, сякаш дете си е играло с нея. Седнах на дивана и просто… зачаках. Към полунощ телефонът звънна. Казаха ми да оставя парите и да се махам. Попитах ги къде е синът ми, защо не са го довели. После чух Бас да плаче и се разкрещях. Мъжът също ми се разкрещя и ми затвори. След минута получих имейл, в който пишеше…

— Какво? Какво пишеше?

— Пишеше: „Вече е късно. Прецака нещата. Мъртъв е.“.

Мерин сподавя смразяващ писък, притискайки ръце към устата си.

— Не знам къде сбърках, Мерин. Направих всичко, което искаха от мен. Занесох парите, бях на правилното място. Не разбирам защо… защо… — Той не може да довърши.

О, боже, о, боже, о, боже…

— Не — изплаква тя. Неее! — Не, боже, моля те, не…

— Опитах се да ги набера отново, но даваше свободно. Час по-късно даваше заето. Изпратих още имейли към непознатия адрес, но и той беше изтрит.

Дерек се опитва да си поеме въздух, докато трепери неудържимо, но Мерин не може да се накара да помръдне. Просто стои и го гледа ужасена. Част от нея иска да го утеши и да му каже, че самата тя би направила същото. Друга част иска да го грабне за гърлото и да стиска, докато не му прекърши гръкляна.

— Не знам къде сбърках, но аз го убих, Мерин. — Гласът на Дерек е пресипнал, сякаш тя наистина го е душила. — Аз убих момченцето ни. И не можех да ти кажа. Не можех да ти кажа, защото щеше да значи, че съм убил и теб.

Той започва да плаче. Мерин не издържа и протяга ръце към него. Двамата се вкопчват един в друг, държейки ръце над гранитния плот в огромната им кухня в дома им мечта насред идеалния живот, който са изградили.

Не могат да спрат да плачат.

— Трябва да ти кажа нещо — заговаря Мерин след няколко минути, след като са се успокоили.

Не могат да останат така завинаги. Физически е невъзможно, защото след известно време човек просто изтръпва. Това е един от начините на тялото да се справи с нечовешката болка.

Дерек изглежда малко по-добре от нея, но той е имал пет седмици по-малко да оплаква сина им. Все някога Мерин трябва да реши каква ще е следващата ѝ стъпка. Последната ѝ стъпка. Засега обаче помежду им има все още неизречени неща, които трябва да излязат наяве.

— Какво? — Дерек се е изгърбил и присвил.

Физическата същност на съпруга ѝ винаги е била такава важна част от него. Походката и присъствието му, когато влезе в стаята — всички те бяха елементи от осанката на мъж, който винаги командва.

— Сал го е отвлякъл. Имал е нужда от пари.

Разказва му всичко, което научила от Кастро, но нарочно пропуска всякакви детайли за Джулиан и го нарича „наемника“. Срамува се ужасно, че е го потърсила и не може да понесе последствията от това Дерек да научи, че жена му е наела убиец да очисти любовницата му. Решава, че едва ли някога би му казала.

— Мисля, че го е направил, за да ни раздели. Знаел е, че подобно нещо ще ни пречупи. Защото, разбира се, че това би се случило. Убедена съм, че си е мислил, че ще се разделим. Всъщност, сигурна съм, че се е опитвал да ни раздели и преди.

Дерек е мълчалив, но яростта, която се излива от цялото му същество, е осезаема. Мерин се чувства по същия начин.

— Първия път, когато ми изневери, той беше този, който ми каза, че те е видял. — Мерин се чуди как не се е усетила по-рано. — Тогава ми каза, че те е видял през прозореца на един ресторант. Не му повярвах и той ми се ядоса, обвини ме, че нарочно си затварям очите. Но после онази жена ми се обади. Помниш ли? Онази, която остави съобщението на гласовата ми поща? В онзи момент нямах друг избор, освен да се изправя лице в лице с теб. Сега, като се замисля, осъзнавам, че той се е погрижил да разбера. Искал е да създаде проблеми.

— Боже мой!

— Но ние останахме заедно. По онова време бях бременна, но Сал не знаеше. Няколко седмици по-късно, когато му казах за бебето, той изглеждаше някак… победен. Сякаш е загубил в играта, която дори не подозирах, че сме играли.

— Ще го убия. — Гласът на Дерек е тих, но изпълнен с гняв. — Ще изтръгна шибаното му сърце право от шибаните му гърди!

Телефонът ѝ иззвънява. Съобщение от Ванеса Кастро.

Детективката трябва да е наясно, че нищо не е наред и въпросът е излишен. Нищо не беше наред от много време насам. Мерин не отговаря, но усеща стягаща болка в гърдите си. Усеща как балансира на ръба на лудостта. Ако не направи нещо, ще загуби самата себе си завинаги.

Не се чувства добре. Чувства се ужасно.

Но трябва да се справи. Това е последното, което трябва да направи. Последното, преди всичко да приключи.

— Отивам в Просър. — Тя се изправя. — Трябва да го видя. Знам, че е в имението. Знам го. Чувствам го.

И двамата знаят, че не говори за Сал.

— Мерин, моля те. — Дерек е ужасен. — Не се подлагай на това мъчение. Измина толкова много време, а и не знаем дали Сал…

— Трябва-да-видя-сина-си. — Гласът ѝ е тих, но изпълнен с гняв и тя може да види, че Дерек е изплашен. — Ако искаш, можеш да дойдеш с мен, или пък да останеш тук. Не ме интересува. При всички случаи, това е краят.

И двамата знаят, че не говори за разговора им.

Тя грабва чантата, палтото, обувките и ключовете си и минава покрай него, на път към гаража. Автоматичната врата се отваря и Мерин вижда колата на Кастро, паркирана отпред, така че Мерин не може да излезе със собствения си автомобил.

Тя се приближава и почуква на стъклото. Кастро го сваля и я поглежда.

— Отиваш ли някъде? — пита я тя.

— В Просър. Моля те да преместиш колата си, Ванеса.

— Качвайте се и двамата — отговаря Кастро и поглежда зад Мерин.

Тя се обръща и вижда Дерек, застанал зад нея.

— Аз ще карам — казва детективката.

Глава 31

На вечеря се преструват, че всичко е наред, когато нищо не е наред и Макензи не е сигурна защо го правят.

Лорна, която по принцип е странна, е раздразнена и си мърмори под носа, докато пече касерола с риба тон. Погледът ѝ блуждае неспокойно, докато тя се опитва да следи часовника на печката и колко време остава, докато се изпече. Топлината от фурната е затоплила къщата, а навън така или иначе е топло, но Лорна носи ватирана наметка върху топлите си пухени панталони, сякаш е зима.

Чинията на Джей Ар е празна, но не защото е вечерял. Не беше ял въобще. Сега върви напред-назад в хола, пуши трева, пие бира и отчаяно се опитва да се свърже с Джулиан, който не му вдига.

По малкия квадратен телевизор от миналия век дават предаването „Опасност!“, което току-що е започнало.

— Кучи син! — извиква Джей Ар от другата стая.

Макензи скача и изпуска вилицата в касеролата си, когато чува как в стената се разбива бирена бутилка. Счупва се и парчетата падат на дървения под.

Видимо наострила слух, погледът на Лорна пробягва по вратата към другата стая. След секунда разбира, че синът ѝ не е ядосан на нея и се отпуска. Въпреки че чинията ѝ все още е пълна с макарони и риба тон, Лорна грабва едно брауни от пластмасовата кутия в средата на масата. Измърморва нещо под носа си, но Макензи не може да разбере какво.

Наистина ли няма да попита безценното си момченце защо е счупил бутилка в стената в хола ѝ? И двамата са откачени.

Джей Ар я повиква и Макензи оставя Лорна на масата. Влиза в хола, стъпвайки внимателно, за да избегне парченцата стъкло по пода.

— Джулиан не ми вдига.

— Да, досетих се.

Той се вглежда в кухнята, за да провери дали майка му не ги подслушва, но няма нужда да се притеснява. Лорна му е сложила порция макарони в чинията и внимателно маже хлебче с масло. Макензи завърта очи раздразнено. По дяволите, дърта жено, вече ти каза, че не е гладен!

Джей Ар сграбчва ръката на Кензи по-грубо, отколкото е нужно, и я издърпва настрана от кухнята:

— Джулиан не вдига и операторът ме изпраща директно към гласовата му поща.

— Може би няма батерия.

— Има зарядно в колата си. — Джей Ар започва да набира отново. — Ако ме прецака с парите, заклевам се, че ще…

— Защо би направил подобно нещо? — Макензи разтрива мястото, където я беше стиснал. — Няма причина. Просто си параноичен.

Джей Ар отново започва да крачи нервно.

— Дерек каза, че ще плати откупа. Джулиан трябва да му пише, когато се върне в Сиатъл, къде да се срещнат, след което да ми звънне и да ми каже кога ще правят размяната. А той все още не ми е писал.

— Може би все още шофира.

— Трябваше да е пристигнал в Сиатъл преди цял час и вече да се среща с Дерек.

— Може би наистина са се срещнали и ще ти пише всеки момент.

— Тогава защо му е изключен телефонът?

— Може би са някъде, където няма обхват.

— Не би избрал подобно място, за да вземе парите, Ем Кей. По дяволите, помисли малко!

— Мисля. Може би… просто е забравил да ти пише.

— Джулиан не забравя. — Джей Ар се вторачва в нея. — Ще ме прецака, усещам го.

— Ако е вярно, това значи, че прецаква и мен. — Макензи се отпуска на дивана. — И знаеш ли какво, въобще не ми пука вече. Писна ми. Ако ме беше оставил да направя нещата по моя начин, вече щях да имам сто бона в джоба и всичко да е приключило.

— Да, и аз нямаше да получа нищо.

— Кое те кара да си мислиш, че заслужаваш нещо? — Тя се взира в него. — Дерек е моето богато женено гадже, не твоето. Моето. Всичко се обърка заради теб. Нали разбираш, че тези мъже са източник на приходи? Държат се, сякаш съм някакво допълнение към живота им, но мамка му, те също бяха допълнителен доход за мен. Не трябваше да ми се месиш изобщо. Не си ми сводник.

— Заслужавам го — отвръща Джей Ар. — Парите ми трябват, Ем Кей. Нима мислиш, че е лесно да се грижа за бара, за майка ми и себе си? Не получихме нищо от продажбата на винарната и дори след като платихме на лихварите, майка ми остана затънала в дългове. Но ако Джулиан наистина е направил това, което подозирам, че е направил, това значи, че той е взел всичките ни пари. Петстотин хиляди долара. И сега го няма.

Макензи вдига глава.

— Петстотин хиляди? Какви ги говориш?

Джей Ар спира да крачи нервно и я поглежда в очите.

— Няма значение.

Явно се беше изпуснал, но Макензи нямаше намерение да остави нещата така.

— Джей Ар, какви петстотин хиляди?

Той извива врат, така че да погледне какво се случва в кухнята, но Лорна я няма заедно с чинията му с обяда и пластмасовата кутия с браунита. Странно. Спалнята ѝ е в дъното на коридора и майка му със сигурност трябва да мине покрай тях, за да стигне до нея. Да не би да е излязла навън с цялата тази храна?

Лорна е пълна откачалка.

— Джей Ар, няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво, по дяволите, имаше предвид — продължава Кензи. — Току-що каза „петстотин хиляди“, но и двамата знаем, че Дерек трябва да ни даде двеста и петдесет. Сто от които са мои, впрочем. Не съм гениален математик, но сметките нещо не се получават.

Джей Ар разтрива слепоочията си и въздъхва:

— Мерин плати на Джулиан двеста и петдесет хиляди долара, за да те убие. Когато разбра за двама ви с Дерек, тя поиска да те разкара от картинката и аз ѝ казах, че познавам човек, който може да ѝ помогне.

— Моля? — Макензи не може да повярва.

Значи е била права и Мерин наистина е разбрала за нея и Дерек. Онова, което пияната жена на Пол беше направила, появявайки се на вратата ѝ, за да я унижи пред съседите, направо бледнееше пред това, което Мерин беше предприела. Да наеме човек, който да очисти Макензи — това беше съвсем откачено и доста отвъд границите на това, което хората биха нарекли „нормална реакция“, когато си разбрал, че ти изневеряват. Всички бяха такива шибани откачалки!

— И тя наистина му плати?

— Успокой се. Никога не си била в опасност, много ясно. Но да, тя го нае… или поне си мислеше, че го е наела. Аз и Джулиан трябваше да си поделим парите.

— Щеше ли някога да благоволиш да ми кажеш? — Макензи не може да повярва. — Или дори да ми предложиш малък дял от… изцапаните си с кръв пари.

Той не отговаря, което само по себе си е красноречив отговор на въпроса ѝ.

— Значи си ме използвал — продължава тя. — Каза ми за Дерек, но единственото, което си виждал, е било куп пари и начин да си върнеш Мерин. Кучи син! — Макензи се изсмива горчиво. — Не мога да повярвам, че си измамил една тъжна, скърбяща жена и тя ти е дала един милион долара. Не се ли водеше твоя приятелка, Джей Ар? Знаеш ли какво? Надявам се да духне с парите и да не ти остави нито цент, защото не съм сигурна кой е по-големият загубеняк — аз или ти.

Джей Ар се приближава заплашително с вдигнат юмрук. Този път Макензи дори не трепва. Това е истинското му лице. Седнала на дивана, вгледана в юмрука над главата му, тя осъзнава, че за първи път вижда що за човек е наистина. Сал Палермо-младши не е онзи уравновесен, интелигентен и независим мъж, за когото го е мислила. Вместо това той е просто непораснало момче в тялото на мъж, който е бил малтретиран от баща си, а сега е задължен да се грижи за също толкова изстрадалата си майка. Джей Ар не е нищо повече от дребен мошеник и престъпник, който е влюбен в жена, която никога няма да отвърне на чувствата му. Макензи беше загубила цели седем години от живота си заради него. Цели седем. Нямаше намерение да загуби повече.

— Хайде, удари ме! Така или иначе това е единственото, в което те бива — казва тя.

Джей Ар изхвърча от хола към горния етаж и тряска вратата на стаята си, което значеше, че повече няма да слезе днес. Секунда по-късно Макензи чува полицейски сирени, последвани от червено-сините светлини, които осветяват пътя към имението. Тя скача към масата, където допреди малко беше гледала „Опасност!“ с Лорна, и дърпа пердето.

Самата Лорна се върна в къщата малко след като кавгата между Макензи и Джей Ар бе приключила. Възрастната жена изглежда напрегната и изтощена заради усилието, което ѝ е коствало да отиде до където е ходила. Макензи отбелязва наум, че е изненадващо колко бързо се движи майката на Джей Ар за жена, която съвсем скоро би трябвало да се подложи на още една операция за смяна на тазобедрената става. Лорна е седнала на мястото си и се взира в телевизионното шоу, отговаряйки на глас на въпросите, които водещият задава в последния кръг на предаването.

Разбира се, че знае отговорите.

Тази шибана къща! Тези шибани хора!

Макензи се връща в хола и наднича през другия прозорец. Синьо-червените светлини се приближават към къщата и въпреки че все още са далеч, тя знае, че идват. Мамка му! Шибаните полицаи са тук заради нея. Тайлър сигурно не е оттеглил сигнала за изчезнал човек, както му беше казала. Не е тайна, че Макензи е от Просър и че с Джей Ар са близки. Съвсем логично е полицията да дойде да претърси къщата му. Какво щеше да им каже? Как щеше да обясни, че е тук? При всички случаи полицията нямаше да я арестува, че е тук и не е отговорила на обажданията на съквартиранта си. Нали? Можеше просто да им каже, че всичко е едно голямо недоразумение.

Освен, ако разбира се, полицията няма друга причина да идва. Може би е заради искането за откуп. Може би Дерек се е обадил на полицията, че държат Макензи против волята ѝ и искат пари, за да я освободят. Ако полицията идваше заради това, то значи, че двамата с Джей Ар наистина са загазили. Бяха се оплели в толкова много лъжи, че Макензи нямаше как да разбере точно заради коя ченгетата са на прага ѝ.

Някакво движение я кара да се обърне. Лорна изглежда не на себе си. На горния етаж над тях Джей Ар крачи напред-назад из стаята си. Без никакво предупреждение Лорна я сграбчва изненадващо за раменете:

— Избата! — изсъсква възрастната жена в същия миг, в който Джей Ар изфучава по стълбите към тях.

Преди майка му да каже нещо повече, той нахлува в хола със зачервено лице, оглеждайки се като диво животно, което са притиснали в ъгъла. Лорна се завтичва към него и поставя съсухрените си ръце върху гърдите му, но той я изблъсква настани. Възрастната жена се препъва в дивана.

— Синко, моля те, успокой се — опитва се да го умилостиви Лорна, но думите ѝ нямат никакъв ефект.

Джей Ар е всичко друго, но не и спокоен. Той продължава да крачи напред-назад, както беше правил, преди да се качи горе, но този път крачките му са по-отсечени. Косата му е разрошена, а очите зачервени от постоянното търкане. Самият той вони на марихуана. Зениците му са разширени — шоколадовокафявите му очи са се превърнали в големи черни копчета.

— Какво ще правя? Какво, по дяволите, ще правя? — пита ги той.

— Ще видим какво искат от нас — отвръща Макензи, опитвайки се да запази самообладание. Нервността се е предала и на нея. — Каквато и да е причината полицията да е тук, просто ще им кажа, че всичко е било глупава шега…

— Ти ли ги извика? — тросва ѝ се Джей Ар.

— Разбира се, че не. Защо ще се издавам на ченгетата?

— По дяволите, голяма си глупачка! — Джей Ар продължава да крачи нервно, докато синьо-червените светлини се отразяват по стените в хола. — Не са тук заради теб, Ем Кей, тук са заради мен.

Той се обръща към майка си:

— Ще ме арестуват и ще ме пратят в пандиза, мамо. Този път завинаги. — Изглежда, сякаш ще се разплаче, докато очите му трескаво търсят някакъв невидим изход от стаята. — Джулиан е бил, знам го. Шибаната невестулка ме е прецакала.

— Ще се измъкнеш. — Макензи никога не е виждала Джей Ар толкова притеснен. — Просто отречи всичко и им кажи, че Джулиан стои зад всичко това. Той е взел парите от Мерин, после ме е отвлякъл и е поискал откуп. Натопи го. Аз ще потвърдя твоята версия.

На Макензи ѝ хрумва, че Лорна е чула целия им разговор, но не изглежда никак изненадана. Сякаш нищо от това, за което са говорили, не е ново за нея.

— Мамо, пазиш ли още пистолета на татко? — пита я Джей Ар.

— В спалнята е, в сейфа в гардероба. Кодът за отключване е рожденият ден на баща ти. — Възрастната жена не изглежда изненадана и от този въпрос.

Пистолет? Макензи не е подозирала, че имат оръжие в къщата. След като Джей Ар се отправя към спалнята, Лорна я грабва за ръката:

— Избата — прошепва настоятелно тя. — Върви. Заключи вратата след себе си. Независимо какво се случи, не разрешавай на сина ми да влезе. Каквото и да ти каже, не го пускай. Разбираш ли ме?

Лорна е сериозна и в тези мигове въобще не прилича на откачена старица. Но защо майката на Джей Ар я кара да се крие във винарната? Защо настоява да се заключи и да не го пуска? Думите ѝ нямат логика.

— Мамо, пистолета го няма! — изкрещява Джей Ар от коридора.

Лорна разтваря домашната си роба, където е скрито оръжието. Същият онзи пистолет, който Лорна му беше казала да потърси в сейфа в другата стая, виси от колана на панталоните ѝ.

— Макензи — настоява тя и Кензи осъзнава, че това вероятно е първият път, когато майка му я е нарекла по име. — Избата. Бързо!

Макензи хуква натам.

Вратата към винарната е точно под старата зала за дегустации, вляво от къщата, на около петдесет метра разстояние. Тонът и изражението на Лорна са я изплашили достатъчно, за да я послуша, без да се противи. Джей Ар е видимо нестабилен, търси пистолета на баща си, който Лорна крие под робата си. Полицията идва.

Няма място за колебание.

Макензи стига до залата за дегустации и бута навътре огромните двукрили врати; после прекосява празното пространство, минавайки покрай огромните прашни бъчви зад дървения плот. В дъното на залата има още една врата, която води към винарската изба. Макензи натиска дръжката и осъзнава, че е отключена, а лампите на стълбите светят. Тя тряска вратата след себе си и дръпва огромното резе, така че никой да не може да влезе. Поема си дъх за секунда и долепва ухо до вратата, опитвайки се да различи нечии стъпки, в случай че някой я е последвал. Лорна ѝ каза да не пуска Джей Ар и тя възнамеряваше поне веднъж да я послуша.

След като не чува нищо, Макензи слиза надолу, очаквайки да намери избата, където температурата е се регулира постоянно. Джей Ар ѝ беше казал, че идеалната температура, при която виното запазва вкуса си, е дванайсет градуса, и трябва да се поддържа в избата през цялото време.

Макензи почти стига края на стълбите, когато осъзнава, че температурата изобщо не е дванайсет градуса. Ако беше толкова градуса, помещението трябваше да е студено, но с всяка крачка става все по-топло и по-топло. Когато стига до самата изба, Макензи е убедена, че температурата е над двайсет градуса. Нещо повече, от сумрака се носят звуци от някакво телевизионно предаване.

Телевизор в изба за вино? Отоплена винарна? Макензи спира като попарена. Какво става тук?

И тогава го вижда.

Съзнанието ѝ най-накрая успява да сглоби парченцата от пъзела. Огромната стая, празните рафтове, леглото, бюрото, лампата, масата и полупразната чиния, пластмасовата кутия с браунита, няколко банана, бутилка вода и дребни играчки, разпръснати навсякъде по пода… Насред цялата тази бъркотия стои малко момченце с нескопосано подстригана коса, облечено със синя пижама, която му е къса. Босите му крачета са обути в меки пантофки с плюшени кученца, а то стиска огромно плюшено мече, голямо почти колкото него. Мечето носи кафяв пуловер с избродирано животинче на него.

Еленче.

Макензи ахва. Не може да помръдне. Не може да обели и дума. Единственото, на което е способна, е да се взира в малкото момченце. То също я наблюдава, а на малкото му личице е изписана смесица от страх и надежда.

— Ти ли си моята мама? — пита то объркано. Гласчето му е тихо, сладко и треперещо. Момченцето се опитва да не се разплаче. — Баба Лорна казва, че мама ще дойде да ме вземе.

Преди Макензи да успее да му каже нещо успокоително, тя чува сирените над главите им.

Полицията е тук.

Глава 32

Ванеса Кастро е невероятен шофьор и им отнема едва два часа и половина, за да стигнат в Просър. Къщата е обградена от полицейски коли, а зоната около нея е отцепена с предупредителна жълта лента като във филм. Единственото, за което можеше да мисли през двата мълчаливи часа, които прекара свита на задната седалка в тясната кола на Кастро, беше какво ще намери, когато пристигнат. Не, синът ѝ не можеше да е мъртъв. Интуицията ѝ подсказваше, че е жив. Мерин беше убедена, че ще усети неописуема болка с всяка фибра на съществото си, сякаш някой я пронизва в сърцето, ако нещо фатално се случеше с момченцето ѝ. Че ще се събуди една сутрин и просто ще разбере. Франсис беше разбрала. Беше сънувала, че се е случило.

Но може би случилото се с детето на Франсис и това, че го е сънувала, беше просто съвпадение. Може би майчината интуиция все пак не беше толкова силна. Кастро ѝ беше казала да не таи празни надежди и Мерин не очакваше кой знае колко, но малкото зрънце надежда, което криеше дълбоко в душата си — същото онова малко парченце светлина, което гаснеше малко по малко с всеки изминал ден след отвличането на сина ѝ, не беше изчезнало. Беше единственото, което я държеше жива.

Кастро спира и всички слизат. Към тях идват двама полицаи и детективката деликатно стисва ръката на Мерин.

— Остави ме аз да поговоря с тях — казва Кастро. — Ти стой тук.

Мерин се оглежда. Случващото се е прекалено. Цялото място гъмжи от полицаи, ФБР агенти, а синьо-червените светлини се отразяват по стените на къщата. Мерин не познава никого от присъстващите и предполага, че агентът, който отговаря за разследването на отвлечения ѝ син, все още го няма. Един от другите агенти се приближава към Кастро и полицаите. Детективката вероятно е казала нещо за нея, защото всички я поглеждат едновременно, но Мерин не може да чуе какво си говорят, защото е твърде далече. Семейната къща на Сал изглежда съвсем различна през нощта. Обляна от лунна светлина, тя изглежда още по-западнала, отколкото Мерин си я спомня. Прозорците са мръсни, а боята на фасадата се бели. Денем огромните лози ѝ придават специфичен селски чар.

Мерин потреперва, но не от студ. Някъде насред имението е синът ѝ. Всяка частица от нея ѝ подсказва, че е тук. Няма значение колко време ще им отнеме, но тя е убедена, че ще го намерят. Тя няма да си тръгне, докато не го открият, независимо в какво състояние е той. Сякаш прочел мислите ѝ, Дерек я докосва по ръката, но Мерин се отдръпва. Кастро се връща при тях и им казва:

— Сал има пистолет. Прострелял е майка си.

— Сал е прострелял Лорна? — Мерин не може да повярва. Лорна не би наранила и муха. Пък и Сал ѝ беше казал, че майка му е трудноподвижна. Защо би я наранил? — Това е невъзможно.

— Прострелял я е в ръката, а тя е казала на полицията, че е било инцидент — продължава детективката. — Търсил е оръжието на баща си и когато е осъзнал, че е у нея, се е опитал да го вземе насила. Сборичкали са се и я е прострелял.

Мерин извръща поглед към Дерек. Дори да е чул нещо, той стои притихнал насред цялата суматоха. Изглежда вцепенен и Мерин не може да го вини. След като всичко това приключи, тя сигурно ще изпадне в същото състояние. Но сега… сега трябваше да стисне зъби още малко.

— Къде са сега? — пита тя Кастро.

— Лорна е в болницата. Опитали са се да я разпитат за Себастиан, но не им е казала нищо. Ударила си е главата, когато със Сал са се боричкали за пистолета, и това е влошило предишна травма на главата. Неориентирана е.

— Щом Лорна е в болницата, къде е Сал?

— Все още е в къщата. Позволил е на парамедиците да я изведат навън, но той отказва да излезе. Мерин… — Кастро се поколебава за миг. — Сал настоява да говори с теб и никой друг.

— Не. В никакъв случай — казва рязко Дерек. Това са първите му думи през последния час. — Няма да стане.

— Ще говоря с него. — Мерин не му обръща внимание. — Трябва да разбера къде е Себастиан и той е единственият, който знае.

Дерек я сграбчва за ръката настоятелно.

— Мерин, не. Той е опасен. Не можеш просто да влезеш…

— Няма нужда да ходи никъде. — Кастро се обръща към един от агентите на ФБР и му помахва. — Можеш да използваш един от служебните телефони.

Намират ѝ място, от което може да го види.

Сал е на горния етаж в старата си стая и гледа през прозореца. Мерин е близо до люлката, на около петнайсет метра от къщата. Седнала е на предната седалка в полицейска кола. Беше помолила да я оставят да говори насаме със Сал. Дадоха ѝ служебен телефон, за да запишат разговора. От предната седалка Мерин вижда как Сал върви напред-назад в старата си стая, опрял дулото на пистолета до челото си. Със свободната си ръка натиска копчето на телефона, за да ѝ вдигне.

— Жив ли си?

Той се заковава на място и се вглежда в нея. Лицето му се различава едва-едва в сумрака на стаята, но Мерин вижда движещия се силует. Помахва му от колата и той ѝ помахва в отговор.

— Засега — засмива се горчиво.

— Защо, Сал? — пита го тихо.

— Не трябваше да става така, Мер, заклевам се! — Гласът му трепери. — Трябваха ми пари. Планът беше да задържим Себастиан за ден-два, докато Дерек плати откупа, но ФБР и проклетите полицаи бяха плъзнали навсякъде. Трябваше да се покрия. Доведох го при майка ми, за да може да се грижи за него. Казах ѝ, че Дерек ви бие също както татко — нас, и че трябва да се погрижим Себастиан да е в безопасност. Тя ми повярва, разбира се. Решихме…

— Решихте? Множествено число? Ти и Джулиан?

— Да. Решихме да изчакаме, докато нещата се успокоят. Както и стана след около месец. Изпратихме искането за откупа на Дерек, след като те изписаха от болницата, но се забавихме и не успяхме да стигнем навреме до къщата, където трябваше да се срещнем с него. Когато Джулиан се обади на Дерек, ги чух да си крещят, а Себастиан плачеше и… Ядосах се. Съпругът ти винаги е бил такъв самодоволен мръсник… Исках да го нараня. Затова му затворих телефона и няколко минути по-късно му писах, че синът му е мъртъв.

Мерин не знае какво да каже. Лицето ѝ е обляно в сълзи. Сал пак се засмива горчиво.

— Не мога да повярвам, че той така и не ти каза. Не си бях представял, че ще го запази в тайна и няма да ти каже и думичка — нито на теб, нито на никого.

— Мислел е, че пак ще се опитам да се самоубия. — Мерин вътрешно се подготвя за следващия въпрос. Най-важния въпрос, който щеше да зададе през целия си живот. — Сал, къде е синът ми?

— Искам да знаеш, че те обичам. — Гласът му трепери. — Обичах те от мига, в който те видях…

— Сал, моля те. Къде е синът ми?

— Във винарната.

Тя си поема въздух.

— Жив ли е, или…

Пауза. Изминават пет, десет секунди, може би цяла вечност, Мерин не е сигурна. Най-накрая чува две думи, които са прошепнати толкова тихо, че не е убедена, че наистина ги е чула:

— Добре е.

Тя отваря вратата на полицейската кола и изкрещява с пълна сила: „Винарната в мазето!“, но те вече са тръгнали натам, защото са ги чули.

— Най-тъжното е, че щях да ти дам парите, Сал — казва тя в слушалката на телефона. — Каквото и да беше поискал от мен, щях да ти помогна. Нямаше дори да се замисля. Ти си най-добрият ми приятел. Единственото, което трябваше да направиш, е да ми кажеш.

Тя вдигна поглед към прозореца, където Сал е вдигнал ръка. Хрумва ѝ, че помахванията за поздрав и сбогуване изглеждат по един и същи начин.

— Обичам те, Мерин — казва той и затваря телефона.

Тя чува изстрела и вижда искрата от дулото, но може само да си представи звука, когато тялото на Сал пада на пода.

Не им позволяват да слязат във винарната, затова Мерин и Дерек чакат отвън. Секундите се нижат като минути, а минутите преливат часове. Двойните врати се отварят и първа излиза Макензи, водена от полицай. Не носи белезници. За миг лицето ѝ грейва, когато вижда Дерек, но после си спомня, че вече не са заедно, че никога не са били наистина и че никога няма да бъдат заедно. Не поглежда Мерин и ги подминава, без да обели и дума.

След още миг вратите се отварят отново. И ето следващия полицай, но този път с него излиза и синът ѝ. Двамата вървят бавно. Себастиан изглежда изплашен от светлините и бъркотията и със свободната си ръка здраво стиска огромно плюшено мече. С широко ококорени очи той се оглежда объркано наоколо, когато най-накрая вижда Мерин. Тя предпазливо вдига ръка, ужасена, че ще го изплаши. Най-много обаче я плаши това, че може би пак сънува и Себастиан ще се изпари като мъгла. Малкото му сладко, идеално, красиво, закръглено личице си е същото, каквото си го спомня, с малката разлика, че сега изглежда по-издължено, защото е пораснал. Застанал до нея, Дерек изхлипва тихо.

Милото ѝ момченце се взира несигурно в нея за няколко секунди, след което лицето му се озарява, осъзнавайки коя е. Мерин е твърде далече, за да го чуе, но може да разчете по устните му думата, която извиква.

Мамо!

Себастиан!

Тя се затичва към него, а той захвърля мечето си и се затичва към нея с разтворените си ръчички. Точно както в сънищата ѝ. Само че този път е истинско и той наистина е тук, от плът и кръв, жив и в безопасност.

Сърцето на Мерин, което ѝ беше изтръгнато преди четиристотин деветдесет и четири дни, се завръща при нея.