Маскарад

ГЛАВА 23

Когато Скайлър се прибра вкъщи, Лорънс още го нямаше. Багажът на дядо й стоеше някак самотно в коридора и тя помоли Джулиъс да го занесе в стаята на Корделия. Хети беше приготвила вечерята и Скайлър я занесе с табла в стаята си, за да хапне пред компютъра. Корделия никога не би позволила подобно нещо. Тя държеше внучката й да се храни прилично на масата всяка вечер. Но нея вече я нямаше, за да налага правилата.

Докато си четеше имейлите, Скайлър даваше на Бюти малко от храната. След като неохотно се опита да си напише домашното, занесе подноса долу и помогна на Хети да зареди съдомиялната. Минаваше девет часът. Дядо й го нямаше почти дванайсет часа. Колко време можеше да е продължила тази среща?

Най-после, малко след полунощ, чу вратата да се отключва. Лорънс изглеждаше изтощен. Лицето му беше изопнато, сякаш се бе състарил с няколко десетилетия.

- Какво стана? - попита тя, притеснена от вида му, и скочи от мястото до прозореца, където бе седнала.

Без покривките върху мебелите дневната беше много уютна. Хети беше запалила камината. Скайлър не можеше да се насити на гледката към реката.

Лорънс закачи смачканата си старомодна шапка на закачалката и потъна в едно от старинните канапета срещу камината. Докато се наместваше, от него се вдигна облак прах.

- Мисля, че Корделия е трябвало да вложи малко средства в поддръжката на този дом - измърмори недоволно той. - Оставих й доста добра сума.

Скайлър бе останала с впечатлението, че парите им са почти изчерпани и че малкото останало отива за покриване на най-основните нужди - таксата за „Дюшен“, храна, подслон, заплати на неколцината прислужници. За всичко останало като нови дрехи, кино или ресторанти Корделия буквално си броеше монетите.

- Баба все казваше, че сме разорени - обясни Скайлър.

- В сравнение с начина, по който сме живели в миналото, да. Но семейството ни далеч не е разорено. Днес проверих сметките. Корделия е инвестирала много мъдро. Мисля, че ще можем да оправим къщата, както се полага.

- Ходил си до банката? - сепна се Скайлър.

- Имах да свърша доста работа. Много време мина, откакто не съм бил в града. Поразително е колко се е променил светът. Човек забравя това във Венеция. Попаднах на няколко приятели. Кушинг Карондолет настояваше да вечерям с него в клуба. Съжалявам, трябваше да се прибера по-рано, но исках да разбера какви ги е вършил Чарлс, докато ме нямаше.

- Но какво стана с Комитета?

Лорънс извади пура от джоба си и внимателно я запали.

- Разпитът ли?

- Да - отвърна Скайлър нетърпеливо, поразена от безгрижното поведение на Лорънс.

- Ами... заведоха ме в Хранилището. Трябваше да говоря пред Съвета - старейшини, несмъртни като мен.

Несмъртните бяха вампири, които оставаха с едно и също тяло през вековете, които не подлежаха на цикъла от заспиване и събуждане, известен още като прераждане.

- Никога не съм виждал такава жалка сбирщина - каза Лорънс, сбръчквайки устни от отвращение. - Форсайт Люелин е сенатор, знаеше ли? Навремето в Плимут беше просто лакей на Михаил. Какъв позор! И противоречи напълно на Кодекса. Невинаги е било така, да знаеш. И преди сме били управници, но след случилото се в Рим решихме, че никога повече няма да заемаме властови позиции в света на хората.

Скайлър кимна. Корделия й беше разказала за това.

- Изритали са семейство Карондолет от Съвета, Кушинг ми каза. Защото предложили кандидус суфрагиум.

- Какво е това?

- Нарича се „бял вот“. С него се избира нов водач - обясни Лорънс и протегна крака към камината.

-Но аз си мислех, че Михаил... Чарлс Форс е регис. Завинаги.

- Не съвсем - отвърна Лорънс и изтръска пурата си в пепелника, който бе извадил от джоба на сакото.

- Как така?

- Конклавът не е демокрация, но не е и монархия. Решихме, че лидерството може да бъде оспорвано, ако смятаме, че регисът ни води в погрешна посока. Това се нарича „бял вот“.

- Случвало ли се е досега?

- Да. - Лорънс потъна в стола, така че се виждаше само димът от пурата му. - Навремето в Плимут.

- Какво стана?

-Загубих. С Корделия ни изключиха от Събранието. Оттогава нямаме влияние в Съвета. Подчинихме се на правилата им, а после по времето на Реконструкцията решихме да се разделим.

- Защо?

- Корделия сигурно ти е казала. Подозирахме някои висшестоящи от Съвета, че прикриват Среброкръвния. Реших, че за нея ще е по-безопасно, ако изчезна за известно време, за да продължа разследването ни без знанието на Комитета. Мислехме, че постъпваме умно. Но уви, не бях тук, когато Алегра е изпаднала в кома. Нито пък когато ти си се родила.

А работата ми до момента се оказа безполезна. Не напреднах и крачка към това, да докажа подозренията си.

- Но какво стана, защо те освободиха? Мислех, че ще те пратят обратно в изгнание.

- И те така си мислеха - засмя се доволно Лорънс. - Само че бяха забравили, че аз отидох в изгнание доброволно. Не мисля, че някой от тях изобщо е очаквал да се върна. Нямаше какво да ми направят. Не съм нарушил никое правило от Кодекса. Нямаше как да ми забранят да остана. Отсъствах толкова дълго, че ме накараха да се закълна.

- За какво?

- Че повече няма да оспорвам ръководството на Съвета. Че няма да изисквам друг бял вот. Дори обещаха да ме върнат на предишната позиция, ако обещая да не повдигам повече въпроса за среброкръвните. Според Чарлс заплахата от Кроатан е преодоляна, ако изобщо някога е имало.

- Само защото никой не е умрял през последните три месеца - отбеляза Скайлър.

- Да. Слепи са, както винаги. Среброкръвните са тук. Стана точно това, за което двамата с Корделия предупреждавахме преди години.

- Но всичко останало е наред, нали? - попита доволно Скайлър, която в момента не се вълнуваше от заплахата на Кроатан. - Ти си тук и те не могат да ти попречат да останеш.

Известно време той остана загледан в камината.

- Не точно. Имам една лоша новина.

Усмивката на Скайлър помръкна.

- Чарлс ми каза, че е предприел постъпки да те осинови.

- Какво? Но защо?

Чарлс Форс - да я осинови? Кое му дава подобно право? Що за глупава шега беше това?

- Колкото и да е жалко, той е твой чичо. Когато Алегра, сестра му, го отхвърли и отказа да го приеме за партньор в този живот, той обърна гръб на семейство Ван Алън. Дори направи всичко по силите си, за да го унищожи. Да унищожи майка ти. Никога не й прости, че се омъжи за баща ти и те роди. Дори си смени името.

Скайлър се замисли колко пъти беше виждала Чарлс Форс, коленичил пред болничното легло на майка й. Не спираше да й ходи на посещение; той бе молил Алегра за прошка, не обратното.

- Така че той е последният ти жив роднина, като изключим мен, разбира се. Но аз не фигурирам никъде в този цикъл... Всъщност според докладите се водя мъртъв, починал през 1872 г. Бог да благослови швейцарските банки. Сметките ни са само с цифрови кодове, иначе нямаше да имам достъп до тях. Чарлс каза, че аз не съм способен да те отгледам, затова иска сам да се заеме с тази задача.

Чарлс Форс - неин чичо. Корделия беше намекнала нещо такова, но Скайлър отказваше да приеме тази част от изкривеното си родословно дърво.

- Но те не могат... искам да кажа... той не... Аз дори не го познавам.

- Не се тревожи. Няма да го допусна. Алегра би дала всичко, за да бъдеш далеч от него.

- А той защо те мрази толкова?

Очите на Скайлър се изпълниха със сълзи. Ето че Лорънс се върна и съдбата отново се намеси, за да я отдалечи от него. Замисли се как ли би се чувствала в дома на семейство Форс. Да живее заедно с Мими и Джак. На Мими определено ще й хареса, сигурна беше. А какво ли би си помислил Джак?

- „Ще се разделят баща против син, и син против баща“ -отвърна Лорънс с цитат от Библията. - Уви, винаги съм бил разочарование за сина си.

Из архивите на Вестник

„Ню Йорк херадд“