Маскарад

ГЛАВА 48

Слeд грижите и вниманието в клиниката на д-р Пат прибирането в „Къщата на мечтите“ на мащехата й беше нещо като завръщане в реалността. След като седмици наред я държаха под наблюдение, за да се уверят, че се е възстановила и не показва признаци на поквара, накрая я изписаха. Чудеше се какво точно са очаквали да направи. Да ги нападне? Да си пререже вените? Сестрите сякаш ги беше страх да я доближат, за да не им се случи нещо.

Беше първият ден на ски ваканцията, когато семейството обикновено заминаваше за Гщаад, но този път баща й беше във Венеция по дела на Конклава. Боби-Ан беше заминала с него само и само да обиколи магазините на „Виа Кондоти“ в Рим. Джордан отиде с тях, защото беше твърде малка, за да стои сама. Блис бе оставена да се възстановява под грижите на домакинския персонал.

Беше сигурна, че Мими ще се завърне от Венеция невредима. Животът без диктаторските маниери на Мими изглеждаше прекалено лесен. Нямаше начин Вселената да й направи такъв подарък и да я отърве от нея.

Понеже беше отегчена и не се сещаше какво друго да прави, Блис реши да си подреди гардероба. В женските списания все препоръчваха да изхвърлиш дрехите, които не си обличала от две години, както и тези, които бяха захабени или вече не ти ставаха.

Тъкмо вадеше един стар плетен пуловер, когато на пода се изтърколи малка кадифена кутийка и от нея изпадна колие.

Беше онова с изумруда. Беше забравила да го върне на баща си след Бала на Четиристотинте. Вдигна го предпазливо, защото не бе забравила историята му. „Проклятието на Луцифер“. Докато го прибираше обратно в кутийката, оттам изпадна някаква снимка. Блис я взе и я разгледа внимателно. Беше снимка на баща й на младини. Изглеждаше млад и доста слаб, с ловно яке и ботуши. До него стоеше жена, за която Блис винаги беше смятала, че е майка й. Баща й държеше копие на снимката в портфейла си. Тази обаче беше много по-запазена. Жената имаше дълга руса коса и големи очи като на кошута. Баща й често казваше, че е наследила нейните очи, зелени като изумруда в ръката й.

Блис обърна снимката: „Форсайт Люелин и Алегра ван Алън, 1982 г.“

Алегра ван Алън?

Това не беше ли майката на Скайлър?

Трябваше да има някаква грешка. Майката на Блис се казваше Шарлот Потър.

Какво значеше всичко това?

Докато Блис размишляваше над странния надпис, нещо се удари в прозореца. В краката й се посипаха стъкла и тя скочи да види какво става.

Момчето трепереше в ъгъла, стъпалата му бяха порязани. Носеше същата тениска и дънки, с които беше последния път. Тъмната му коса бе влажна и разрошена, очите -все така тъжни и засрамени.

Дилън! Наистина. Беше жив.

Дишаше плитко и накъсано.

Блис се втурна към него, стиснала изумруда в ръка.

Той я погледна, но като видя какво държи, подскочи като ужилен.

- Ти си жив! - извика тя радостно. - Но си ранен. Дай да ти помогна.

Дилън поклати глава.

- Няма време за това. Знам кой е среброкръвният.