Маскарад

ГЛАВА 6

Венецианското Биенале се помещаваше в няколко покрити павилиона, така че посетителите се разхождаха през дълга поредица от мрачни помещения, докато видеоинсталации се пробуждаха в неочаквани ъгли. Лица, прожектирани на винилови топки, се раздуваха и смаляваха, пискайки и кикотейки се. На екраните разцъфваха и увяхваха. Токийският трафик се стрелкаше, клаустрофобичен и застрашителен.

Когато пристигнаха във Венеция, Скайлър и Оливър бяха обзети от ентусиазъм. Скайлър беше непримирима в търсенето си, упорита и решена на всичко. Но ентусиазмът й беше попарен, щом стана ясно, че изобщо няма да е лесно да намери дядо си тук. Разполагаше само е едно име и дори нямаше представа как изглежда той. Стар или млад? Корделия й бе казала, че Лорънс е изгнаник от обществото на синьокръвните. Ами ако всички тези години на изолация са го докарали до лудост и слабоумие? Или по-лошо, ако вече не е жив? Ако е бил погубен от среброкръвен? Но сега, след като видяха стаята на професора, Скайлър се изпълни със същата пламенна надежда, както като пристигнаха. Той е тук. Жив е. Усещам го. Скайлър обикаляше от едно помещение в друго, взирайки се за някакъв знак, който да я заведе при дядо й. Повечето изложби й се сториха много интересни. Намираше много неща за интригуващи, макар и леко претрупани, е намек за претенциозност. Какво значеше това е жената, която поливаше непрекъснато едно и също цвете?

Скайлър се загледа във видеоклипа и осъзна, че се чувства точно като тази жена, хваната в капана на Сизиф.

Оливър беше прескочил няколко инсталации и беше по-напред. За всяка му трябваха точно десет секунди. Каза, че не му е нужно повече, за да разбере изкуството. Ако някой от двамата откриеше нещо, трябваше да извика другия, макар нито един от тях да не знаеше как изглежда Лорънс ван Алън. Оливър не беше толкова убеден, че посещението на Биеналето ще ги отведе при него, но си замълча.

Скайлър спря пред вратата на помещение, изпълнено с алена мъгла. Рязка светкавица проряза стаята и проектира светещ екватор през червената светлина. Скайлър влезе вътре и се спря за миг, обзета от възхищение.

- Това е на Олаф Елиасон - каза млад мъж, застанал до нея. - Не е ли красиво? Виждате ли влиянието на Флавин?

Скайлър кимна. Беше учила за Дан Флавин в часовете по изкуство, така че беше запозната с произведенията му.

- Нали всъщност цялото флуоресцентно изкуство е повлияно от Флавин? - попита тя дръзко.

Настъпи неловка тишина и Скайлър тръгна да излиза, но момчето я заговори отново.

- Кажи ми, защо си в Италия? - попита той с перфектен английски акцент. - Очевидно не си дошла за изложението. Не влачиш със себе си голям фотоапарат и куп културни пътеводители. Обзалагам се, че дори не си виждала новата изложба на Матю Барни.

- Търся един човек - отвърна тя.

- На Биеналето? Знаеш ли в кой корпус е?

- И други ли има?.

- Разбира се. Този е само за giardini. Останалите са Arsenale и corderie. Целият град е превърнат в дом на Биеналето. Ще ти е много трудно да намериш даден човек. Туристите са почти един милион. Само тук има триста павилиона.

Сърцето на Скайлър се сви. Нямаше представа, че изложението е така огромно. На път за италианския павилион бе минала покрай разни сгради, но нямаше представа какво има отвъд него. Градините представляваха огромна площ, застроена със сгради от всички епохи, всяка издигната от държавата, която представляваше.

Момчето имаше право. Да търси професора на Биеналето беше като да очаква да намери игла в купа сено.

Безнадеждно.

Невъзможно.

Милион посетители годишно! Което значеше, че сега тук сигурно имаше десетки хиляди. При това положение най-добре направо да се откаже.

Обзе я отчаяние. Никога нямаше да намери дядо си! Който и да е, където и да е, явно не искаше да бъде намерен. Зачуди се дали е редно да бъде толкова откровена с момчето, но после си каза, че и без това няма какво да губи. Имаше нещо в очите му, което й вдъхваше спокойствие и чувство за сигурност.

- Търся един човек, когото наричат Професора. Името му е Лорънс Уинслоу ван Алън.

Младежът изгледа Скайлър хладно, а после обърна поглед към червената мъгла в помещението. Беше висок и слаб, с орлов нос, издадени скули и гъста руса коса. Носеше бял копринен шал, елегантно палто от туид и широки слънчеви очила с позлатени рамки, които бе избутал в косата си.

- Човек не трябва да търси онзи, който не иска да бъде намерен - каза той рязко.

- Моля? - възкликна Скайлър, изненадана от неочаквания му отговор.

Но той просто се мушна зад една дебела черна завеса и изчезна.

Скайлър хукна след него и извади телефона си в движение, за да се обади на Оливър.

- Търсили сте ме, госпожице? - каза той с престорена сервилност.

- Има едно момче - високо, с руса коса, прилича на автомобилен състезател. Носи слънчеви очила и бял копринен шал.

- Да не си хвърлила око на някой модел? Мислех, че търсим дядо ти - засмя се Оливър.

- Говорих с него. Казах му името на дядо ми и той се изпари. Сигурно съм попаднала на следа. Ало? Оли? Там ли си? Ало?

Скайлър погледна телефона си и видя, че няма обхват. По дяволите.

Да тичаш между градинските изложби беше като да се движиш с машина на времето. Имаше атриуми в гръко-римски стил, заобиколени от модернистични сгради, до които се стигаше по дълги пътеки, скрити зад гориста растителност.

Скайлър въздъхна безпомощно.

Но не беше безпомощна. Не беше нужно да го вижда, можеше да го усети. Видя силуета на младежа да минава покрай една репродукция на гръцки театър. После той се насочи към колоните, като ту изчезваше от погледа й, ту се появяваше отново. Скайлър се спусна напред, но гледаше да не бърза прекалено много, за да не събуди подозрение у туристите.

Проследи момчето, промъкващо се между дърветата, но като стигна на мястото, се обърка. Там имаше само сграда. Затича се по стълбището. Щом влезе, разбра какво я е объркало. Интериорът беше така направен, че да наподобява външен двор, пълен с каменни скулптури. Нагоре се издигаха дървета, които създаваха впечатлението, че е на открито. Наоколо се чуваха гласове, говорещи на италиански, като най-силно се открояваха екскурзоводите.

Концентрирай се, каза си тя. Заслушай се в стъпките му. Тя затвори очи и се опита да го усети. Фокусира се върху миризмата на кожа и одеколон о г копринения му шал и върху вида му на автомобилен състезател. Ето го! Момчето беше в най-далечния край на помещението.

Този път не се страхуваше да използва скоростта и силата си. Затича се толкова бързо, че сякаш полетя. Сега се чувстваше по-силна от предишния път, когато преследваше майка си. Щеше да го хване.

Той се връщаше в градината. Сградите ставаха все по-модерни, с плашещи форми. Тя мина през една изцяло стъклена сграда, върху чиито стени бяха гравирани имена и думи. Друга беше направена само от пластмасови тръби в ярки цветове като бонбони. Изведнъж забеляза силуета му да се движи вътре.

В павилиона беше тъмно. Подът беше от стъкло и през него се виждаше художествената инсталация - поне на такова й приличаше. Виждаше единствено зловеща купчина роботи играчки, които се катереха един върху друг, а в тъмнината над тях проблясваха безкрайни цветни светлини в червено, синьо и зелено. С периферното си зрение видя главата на момчето в другия край на залата.

- СПРИ! - извика тя.

Той се обърна, усмихна й се и отново изчезна.

Скайлър се върна обратно в градината и тръгна да го търси из тълпата. Напразно.

Въобще какъв беше смисълът!

Замисли се и се опита да си представи Лорънс и къде би могъл да е. Какво го бе накарало да дойде тук, на изложението?

Изведнъж си спомни картата в задния си джоб. Извади я и заразглежда извитите пътеки, които свързваха павилионите. За миг се почувства глупаво, задето не се е сетила по-рано. Прибра картата и забърза към новата си цел.

Телефонът й звънна. Беше Оливър.

- Скай, къде си? Притесних се.

- Добре съм - отвърна тя раздразнено, задето я прекъсна. - Виж, ще ти се обадя по-късно. Мисля, че знам къде е.

- Кой къде е? Скайлър, къде отиваш?

- Ще се оправя - каза тя нетърпеливо. - Оли, моля те, не се притеснявай за мен. Аз съм вампир - заяви му Скайлър и затвори телефона.

Няколко минути по-късно стоеше пред малка постройка от червени тухли, много скромна конструкция на фона на останалите в изложбата. Фасадата й беше в ранноамерикански джорджиански стил с бели первази и перила от ковано желязо. Беше следа от друго време, образец на заселническия живот.

Изведнъж отново видя момчето. Изглеждаше състарен. Дишаше учестено и косата му беше разрошена. Като я видя, се сепна.

- Пак ли ти?

Това беше шансът й. Корделия й беше казала думите, които да предаде на Лорънс или на този, който би могъл да й помогне да го намери. Сега тя ги изрече - ясно и възможно най-уверено:

- Adiuvo Amicus Specialis. Nihilum cello. Meus victus est tui manus. „Идвам при теб за помощ, приятелю. Нямам какво да крия. Животът ми е в ръцете ти.“

Той я изгледа така ледено, както би могъл да гледа само нейният, род и думите й се стопиха в тишината.

- Dormio - нареди той и махна с ръка.

Изведнъж Скайлър усети как я обгръща мрак и губи съзнание.

Из архивите на Вестник

„Ню Йорк хералд“