Маскарад

ГЛАВА 42

Другите тръгнаха към Хранилището на горния етаж, Скайлър зачака дядо си на входа. Оливър вече си беше тръгнал, защото имаше контролно по тригонометрия, което нямаше как да пропусне. Имаха специално разрешение да отсъстват от училище само за няколко часа, за да присъстват на заседанието. Скайлър знаеше, че трябва да си тръгне с него, но искаше да чуе мнението на дядо си за цялата ситуация.

Той излезе от залата с Едмънд Олрич и Нан Кътлър.

- Ще трябва да се сбогуваме, Лорънс - каза Едмънд и се поклони. - Това, което се случи с общността ни, е пълна пародия.

- Уверяваме те, че ще получиш нашите гласове, когато моментът настъпи - добави Нан и го потупа по ръката. -Трябваше да те послушаме още преди четиристотин години. Не мога да повярвам, че покварата е стигнала чак до кралското семейство!

- Благодаря - кимна Лорънс, а после се обърна към Скайлър. - Е, сега какво мислиш за Кингсли Мартин?

Те тръгнаха нагоре по стълбите към „Блок 122“ и излязоха навън.

- Била е Мими - каза учудено Скайлър. - Мими...

Още й беше трудно да повярва, особено след всички подозрения към Кингсли.

- Ти знаеше ли, че Кингсли е венатор?

- Да - кимна Лорънс.

Тя си спомни какво беше казал Кингсли на Джак една сутрин в училище.

Нямаше да сте нищо без нас, без жертвата, която направихме.

- Но ти имаше право. Кингсли е среброкръвен - заяви Лорънс и махна на Джулиъс да докара колата.

- Какво искаш да кажеш? - попита Скайлър, докато сядаше, а Лорънс й държеше вратата.

- Той произхожда от много старо семейство, едни от най-древните воини. Те са били покварени от самия Луцифер. После се разкаяли и се върнали в лоното на синьокръвните. Научили са се да контролират покварата, жаждата и гласовете с главите си. - Лорънс затвори вратата на колата и се обърна към Джулиъс. - Към „Дюшен“, моля. Най-напред ще оставим Скайлър, после се прибираме вкъщи.

Поеха през Челси към Уест Сайд. Беше поредният сив нюйоркски ден.

- Но как можем да им имаме доверие?

- Вярвали сме им в продължение на хиляди години. Кингсли Мартин е среброкръвен само на книга. Неговата кръв е точно толкова синя, колкото моята и твоята. Те се отрекоха от Луцифер и много ни помогнаха в търсенето на предателя. И все пак... - въздъхна Лорънс.

- Все пак какво?

- Има нещо не наред. Вярваш ли, че Мими е виновна?

- Да - заяви Скайлър без колебание. - Тя е ужасен човек, дядо.

- Да, да знаеш, че се е целила в теб, е много притеснително, но...

- Но какво?

- Но ако ти си била целта, защо убитата е Присила? Защо е нападнала и момичето на Люелин? Нещо тук не се връзва.

Скайлър сви рамене. Може би прибързваше със заключенията, но не направиха ли същото и от Комитета? А и не успяваше да изпита съчувствие към Мими. В крайна сметка това момиче беше пратило среброкръвен да я убие.

- Чу какво каза Кингсли. Той е венатор. Това не значи ли, че трябва винаги да казва истината?

Лорънс кимна.

- Да, Чарлс винаги им се е доверявал. Той беше този, който ги нае да работят за нашата кауза. Но не знам. Винаги съм таял съмнения към семейство Мартин.

Колата спря пред входа на „Дюшен“. Скайлър целуна дядо си по бузата и слезе пъргаво.

- Баба ти винаги казваше никога да не се доверяваме на лъскавата фасада, понеже крие много дефекти.

Щом влезе в училището, Скайлър се натъкна на Джак. Той все още беше със сивия си костюм от заседанието, а очите му бяха зачервени като от плач. Скайлър изпита съжаление. Тя не хранеше топли чувства към Мими, но видът на Джак й напомни, че това не се отнася за всички.

- Не го е направила тя, да знаеш - каза отбранително той.

Лицето на Скайлър пламна. Тя е искала да ме унищожи.

Сама го призна!

Въпреки това се сдържа и каза хладно:

- Само че съдът заключи друго.

- Мими е себична... но не е зла - каза той умолително.

Биенето на звънеца обяви края на обедната почивка и началото на часовете. От кафенето заизвираха ученици и изпълниха облицованото с мрамор фоайе, където стояха Скайлър и Джак, потънали в разговор. Като ги видяха така потънали в интимен разговор, неколцина взеха да си шушукат. Някои от синьокръвните, присъствали на процеса, изгледаха Джак съчувствено, други гневно, трети го освиркаха. Този следобед щеше да има специална среща на Комитета, за да съобщят последните разкрития на най-младите членове.

- Тя не би наранила никого истински - продължаваше Джак. - Мими не те мрази. Не наистина.

Искаше му се да може да й обясни.

Тя не мрази теб, Скайлър. Мрази мен. Просто е обърнала гнева си навън, защото не може да намрази този, когото обича. А мен мрази за това, че обичам теб.

Скайлър го погледна скептично, но не каза нищо. Мими Форс. Азраел. Ангелът на смъртта. Та нали точно това беше работата й? Да слага край на живота.

За нейна изненада Джак явно прочете мислите й.

- Ти не разбираш - това е част от равновесието. Ние сме такива, каквито сме. Смъртта е просто част от живота. Тя е дарът на червенокръвните. Мими е част от големия план.

Скайлър сви рамене.

- Не съм толкова сигурна. Довиждане, Джак.