Маската на смъртта

Пролог

Никой в Комптън Дандо не се изненада при вестта за убийството в Господарската къща. Странни хора живееха там. Истински особняци.

Като изключим господин Булстроуд и неговата съпруга, почти никой от местните хора не общуваше с така наречената духовна общност от голямата сграда в имението. Веднъж в месеца госпожа Булстроуд напъхваше със замах местното списание в пощенската им кутия. Съпругът й всеки ден оставяше отпред бутилка мляко. Тези оскъдни контакти за нищо на света не подкопаваха авторитета на съпрузите като най-сериозен източник на информация и слухове, разбира се. Естествено, сега ги търсеха особено и при всяко излизане госпожа Булстроуд се оказваше изправена пред тълпа любопитни.

В началото изказванията й бяха по-скромни:

— Нямам нищо повече за казване от вчера, госпожо Окстъби…

Но постепенно изкушението да украси и разшири информацията се оказа неустоимо. Ето защо, ако до вечерта на третия ден обитателите на „Ложата на Златния ветрогон“ вече прелитаха, яхнали метли над напуканите и паянтови стени на своя дом, никой не би се изненадал, дори щеше да се зарадва.

Докато купуваше агнешки дроб в месарницата, госпожа Бълстроуд поклати глава и замислено сподели с майор Полфри, който чакаше да му премерят малко карантия и един кокал за кучето, че предчувствала какво ще се случи, понеже познавала мястото и какви неща ставали там. Хората на опашката зад тях ги последваха навън, защото за нищо на света нямаше да пропуснат нейните откровения. Така всички стигнаха до пощата.

Там госпожица Томбс с увисналите бузи погледна загрижено госпожа Бълстроуд, докато й подаваше марките, и прошепна доста театрално:

— Няма да се оправиш лесно от шока, мила. Та твоят Дерек откри труп, в края на краищата. Не се случва всеки ден.

— Оооох… — простена госпожа Бълстроуд, чийто съпруг не беше видял никакъв труп, и се вкопчи в ръба на гишето. — Като си представя само…

— Как ми се обърна езикът! — затюхка се госпожица Томбс и изпрати с поглед тълпата потенциални клиенти, които се понесоха като облак вън от салончето след своята пътеводна звезда.

В „Бобс емпориум“ госпожа Бълстроуд уж небрежно изпусна забележката, че било достатъчно само да ги видиш как се обличат. За почитателите й в момента това беше прекалено оскъдна хапка. Поседяха около нея няколко секунди, но понеже тя не продължи, един по един започнаха да се отдалечават — кой към пирамидата с консерви котешка храна, кой към пакетираните моркови.

— Трудно е да кажеш кой е мъж и кой жена. — Усетила, че не е достатъчно изчерпателна, тя допълни:

— Една сутрин моят Дерек видял през прозореца… Не, няма да продължа.

— Искаш да кажеш… — не се сдържа задъхала се от вълнение жена с кърпа на главата и нос като акула — … жертвоприношения?

— Нека ги наречем „церемонии“, госпожице Утред. Да не го коментираме повече.

„Церемонии!“ Хората отново се скупчиха около нея. Пред очите на всички заиграха картини — мелодраматични, ужасяващи и добре познати. Нищо неподозиращи минувачи падат в зейнали гробове. Жълтоок рогат Луцифер, около който се разнася миризма на сяра, потропва с копита по ръба на пентаграма. Горящ пясък или чудно красиво момиче, завързано в очакване да го нападнат и изядат пълчища мравки.

Следващата спирка на малката група беше чайната „Кринолайн“, откъдето предводителката на групата искаше, да купи половин дузина домашни шоколадови пури. Докато продавачката взимаше със сребърните щипки сладкишите от подноса, госпожа Бълстроуд се огледа с надеждата да прочете в погледите на почитателите си колко много се е повишил рейтингът й.

Този път нямаше късмет. Бяха останали само двама души, които разглеждаха сортовете кафе и готовите торти — Ан Козинс и нейната приятелка от Костън госпожа Барнаби. Нямаше никакъв смисъл да се занимава с тях. Ан обикновено се държеше доста високомерно — сякаш се присмиваше на вълненията на своите съседи, което я правеше доста непопулярна. На всичкото отгоре си позволи да измами доверието на селото — веднъж отиде на посещение в Господарската къща. Един петък следобед двете приятелки били забелязани да се движат смело по пътя и не се бяха появили до неделя. И сякаш за да влоши още повече нещата, Ан отказа да сподели каквото и да било от видяното и преживяното там.

Госпожа Бълстроуд се задоволи да кимне хладно и да измърмори някакъв поздрав, напълно загърбвайки недоволните възражения от бързото си оттегляне. Най-сетне на път към дома спря да размени няколко думи с викария, когото видя да пуши лула, подпрян на портата на „Бенисънс“. Той я поздрави с искрено задоволство, защото Ложата на Златния ветрогон отдавна беше трън в очите на духовенството. Неувереността в точния произход на новата идолопоклонническа теология, загнездила се из цялата английска провинция като мушичка в розова пъпка, не представляваше никаква пречка за серията неспокойни предупреждения, поместени в рубриката за писма на читатели на страниците на „Костън Еко“, апелираше да се пазят от нейното влияние.

Нищо добро не очаквайте от религия, пишеше викарият, измислена от човека, за да се противопостави на почитането на Всевишния. Както впоследствие и се оказа. Не можеш да се подиграваш с Бог, ето защо преподобният Фипс се събра с малобройните си енориаши, за да отпразнуват отдавна очакваното възмездие. Той повдигна посивелите си вежди в знак на съчувствие и попита дали има новини по случая.

Поласкана от намека, че нейният Дерек и отдел „Разследване на престъпления“ на полицията се възприемат като едно цяло, тя се опита да измисли някаква невинна лъжа, но не й хрумна нищо достатъчно невинно за този свят човек. Наложи се да признае, че няма никакви новини, и добави:

— Дознанието за причините на смъртта ще бъде във вторник. В единайсет часа.

Той, разбира се, бе известен за събитието. Всички в селото го знаеха и се готвеха да отидат, някои дори си взеха свободен ден от работа. Надяваха се дознанието да продължи цял ден и всяка маса в кафенето „Костън Софт Шу“ отдавна беше заангажирана за обяд. Комптън Дандо не помнеше такова оживление от деня, в който три момчета подпалиха автобусната спирка, а и мнозина тайно подозираха, че последствията от последната драма ще бъдат далеч по-големи.

Въпросните драматични събития се развиха в скромна красива сграда, образец на ранната елизабетинска архитектура. Изградена от сив камък с хоризонтални ивици от дребни гладки камъчета, двуетажната постройка бе очарователно несиметрична. Пред разположения леко встрани от центъра главен вход се издигаха йонийски колони, виждаше се малка веранда, а вертикални греди сечаха стъклата на четирийсет и шест прозореца. Комините бяха събрани на три купчини: някои, обвити с изработени от метал клонки и листа, други със звездообразни отвори, така че през студените зимни месеци димът излизаше с формата на звезда. Обемисто парче метал — според твърденията на едни част от метеорит, според по-малко романтичните други — парче от гюле — стоеше в единия край на покрива, и бледочервени плочи, покрити тук-там с мъх.

Елизабет Първа бе подарила сградата на своя фаворит в изгнание Жервез Хюитън-Корбе. Кралицата и целият й антураж често идвали на посещение през първите пет години, но тази чест довела фаворита и още неколцина близки съседи, принудени да поемат част от тежестта, до​ просешка тояга. През следващите четири века потомците на сър Жервез (както често го наричали въпреки обедняването) обитавали Господарската къща на Комптън, но семейните финанси така и не се стабилизирали. Всяка година сумата за издръжката на сградата далеч превишавала сумата, изхарчена за построяването й, наследниците обаче, силно привързани към мястото, отчаяно отказвали да се примирят с мисълта да се разделят със семейното имение, затова полагали всевъзможни усилия да се преборят. Взимали заеми, превишаващи реалните им доходи. През 1939 година потомък на семейството — Ашли — станал пилот във въздушната отбрана на Нейно величество, но загинал по време на битката при река Плейт. Твърде стар и без никакъв друг наследник, баща му продал имота и селото било принудено да понесе първия от серията финансови и морални удари.

Хората вече никога нямало да се съберат на празника на селото в градините на имението и с любопитство да наблюдават как облечена в рокля от жоржет и със сламена шапка на главата лейди Хюитън-Корбе отпива от коктейла си. Никога повече господарят нямало да дари сребърна чаша на производителя на най-добрия сладък грах или венец за най-бързия състезател в бягането.

През 1980 имотът бил продаден отново, а къщата — превърната в конферентен център. Дълбоко вкорененото недоверие на селяните към каквито и да било промени, както и враждебността им към всеки новодошъл до известна степен били успокоени, защото центърът дал хляб на повече от трийсет души, макар и ниско платени. Поради объркан и неадекватен мениджмънт на центъра пет години по-късно имотът излязъл за пореден път на пазара и дизайнер, приближен до госпожа Тачър, го купил. Възнамерявал да го превърне в исторически парк, посветен на Тюдорите. Ужасени, жителите от околността обединили сили, за да защитят непокътнатостта на английския пейзаж. Хората от съседните села, представяйки си потока коли и превозни средства пред домовете си, подкрепили протеста и петицията била надлежно връчена на съответния представител в Камарата на общините. Молбата на предприемача за разрешение била отхвърлена. Човекът отпътувал, за да насочи усилията си в друга посока.

Местните жители с въздишка на облекчение видели гърба му, без дори да разберат и още по-малко да оценят замисъла му по достойнство. Но настоящата ситуация се оказала напълно извън обсега на техните представи. На първо място новите собственици живели в пълна изолация от останалите. Селото, упорито отхвърлящо каквито и да било намеци за господарско фамилиарничене от страна на нескончаемите посетители-парвенюта, се дразнело двойно повече, ако въпросните посетители не проявявали никакво желание за сближаване. Селяните не обичат да ги пренебрегват. Дори неколцината любители на голф, пристигащи от Лондон в края на седмицата с коли, претъпкани с храна и бутилки вино, да правели плахи опити за сближаване с местните в тукашната кръчма „Суон“, срещали откровените им подигравки.

Следващата черна точка за новите обитатели на „Ветрогона“ била от много по-сериозно естество. Те не харчели нищо в селото. Нито веднъж някой от тях не се отбил в „Бобс Емпориум“ или дори в пощата, да не говорим за кръчмата. С особено недоволство бил посрещнат и фактът, че новопристигналите разоравали и разкопавали трите акра, прилежащи към имота, с очевидното намерение да отглеждат сами някои продукти, но когато един от тях бил забелязан да слиза от автобуса с торби, носещи марката на веригата за хранителни стоки „Сейнсбъри“, това вече породило взрив от недоволство. Ето защо, изпълнени с чувство за справедливо възмездие и с радостно очакване, голяма тълпа зае местата за публиката в местния съд, където дознателят от Отдела за разследване на престъпленията щеше да изслуша свидетелите на тъжното събитие.

Починалият, петдесет и три годишен в момента на смъртта, се казваше Джеймс Картър. Заседанието започна с изчитане на писмените показания на фелдшера от линейката на Бърза помощ, пристигнал в Господарската къща след тревожното обаждане оттам, че господин Картър лежи в подножието на стълбището.

— Направих кратък преглед на починалия — четеше дознателят — и се свързах по телефона с централата, откъдето изпратиха лекар и информираха полицията.

Последваха показанията на доктор Леситър. Дребният надут мъж категорично отказваше да използва една дума, ако на нейно място можеше да изреди поне пет, и в резултат много скоро аудиторията се отегчи и мнозина насочиха вниманието си към членовете на комуната.

Това бяха осем души, чийто външен вид будеше своеобразно разочарование. Публиката в залата, начело с госпожа Булстроуд, очакваше екзотични екземпляри, чието облекло или поне външни белези да ги отличава драстично от останалите. Вярно, едно от момичетата в панталони от лек муселин имаше червена точка на челото, но подобни аксесоари се виждаха почти всеки ден в Ъксбридж или Слау. По-скоро раздразнени, хората насочиха отново вниманието си към лекаря точно в момента, когато той произнесе думите „силна миризма на бренди“.

Следващият свидетел — приставът, потвърди, че е разпитал човека от линейката дали е забелязал следи от умисъл, каквито той самият не бе открил. Дойде ред и на първия член на Ложата на Златния ветрогон: висока едра жена в ярък копринен костюм, с несъмнено хубава фигура. На въпроса дали наистина тя е госпожица Мей Кътл, дамата отговори утвърдително и продължи да разказва какво бе правила във въпросния ден с подробности, от които никой не се интересуваше.

Имала час при зъболекар в Костън — труднолечим кътник, — излязла от къщата непосредствено след единайсет и качила в колата още трима от комуната, които я помолили да ги остави край Спинакърс Уд, където искали да търсят пътеки на животни.

— Наложи се да чакам пред кабинета. Едно дете капризничеше неспирно. Обещаваха му патета, мечета, сладолед — и всичко това едновременно. Само и само да не се върти. Сигурно затова хората казват „цена няма“… Та докъде бях стигнала?

— До кътника — обади се дознателят.

— А, да. Това ме накара след зъболекаря да се отбия в музикалния магазин. Купих си Соната на Бокерини и нещо от Офенбах. Винаги съм го смятала за истински Лист на челото — тя хвърли сияещ поглед към дознателя, който само я изгледа изумен над очилата.

— Купих си краставичка и кифла със сметана. Изядох ги край реката и в два без петнайсет потеглих обратно с колата към къщата. Там заварих горкия Джим. Останалото го знаете.

Попитана дали е докосвала тялото, госпожица Кътл отговори отрицателно.

— Беше очевидно, че се е пренесъл в астрала.

— Точно така — отбеляза дознателят и отпи от чашата с вода. Личеше, че би се радвал съдържанието да е с по-висок градус.

Госпожица Кътл обясни, че доколкото й било известно, в къщата нямало никой друг. Обитателите започнали да се връщат едва към пет, малко преди времето за чай. Попитаха я има ли да добави нещо към показанията си.

— Случи се нещо много необичайно — заяви тя. — Тъкмо се бях прибрала и телефонът иззвъня. Някакъв човек попита за Джим. Стори ми се много странно, защото той не познаваше никого от външния свят. Беше страшно затворен човек.

Разрешиха й да си седне на мястото. Тя не подозираше, че признанието за краставичката и кифлата със сметана свали с една идея авторитета, спечелен с копринената дреха и доброто й произношение.

След нея на свидетелското място се настани човекът, последен видял Джим Картър жив. Представи се като Арно Гибс. Дребният мъж, който бе с малка, заострена на върха брадичка, обясни, че е излязъл от къщата някъде около единайсет, за да откара Учителя…

— Ако обичате, придържайте се към точните имена — прекъсна го дознателят.

— Извинете. — Мъжът с брадичката уточни: — Да откарам с буса господин Крейги и господин Райли до Костън. Когато излизахме, Джим поливаше цветята на терасата. Беше в добро настроение. Спомена, че ще набере домати от оранжерията, за да направи супа за обяд. Беше негов ред да дои Калипсо и затова не дойде на закуска.

При споменаването на Калипсо в залата настъпи раздвижване, но бързо утихна. На въпроса дали починалият е употребявал алкохол, господин Гъбс обясни, че в комуната били пълни въздържатели, но в кухнята държали бутилка с бренди като лекарство или за спешни случаи. Сигурно било, че преди да се разделят с господин Картър, той не бил пил.

После дознателят призова Тимъти Райли. Съдебният пристав прекоси бързо залата и прошепна нещо на следователя. Той смръщи вежди, кимна, порови из документите пред себе си и извика на свидетелското място господин Крейги.

В помещението бе станало вече доста задушно. По лицата на повечето присъстващи се стичаха вадички, по ризите и роклите се бяха очертали тъмни петна. Допотопният вентилатор на тавана скърцаше немощно, опитвайки се безуспешно да раздвижи тежкия въздух. Няколко мухи месарки се блъскаха шумно в стъклата на затворените прозорци. Единствено мъжът, който пристъпваше към свидетелското място, изглеждаше недокоснат от горещината. Светлият му копринен костюм и бялата коса искряха от чистота. Гумена лента пристягаше косата му, без следа от сиви или жълтеникави нишки. Образувалата се опашка се спускаше надолу по гърба. От шумния шепот на госпожа Булстроуд стана ясно, че бялата коса е нещо много измамно. И това си беше точно така, защото очите на мъжа бяха бистри и ясносини, а светлата чиста кожа — почти без никаква бръчка. Щом свидетелят започна да говори, вниманието на съда видимо се промени. Тих и мек, гласът му имаше свойството да звучи така, сякаш човекът правеше най-важното съобщение на света за всеки, който имаше уши да слуша. Всички присъстващи се наведоха напред, за да не изпуснат нещо от изключително значение.

Въпреки всичко той не допринесе с кой знае каква информация. Просто потвърди думите на преждеговорившия — в поведението на покойния нямало нищо необичайно: в деня на своята смърт се държал ведро и позитивно. Крейги добави, че господин Картър бил сред основателите на комуната, хората го обичали и сега щял да им липсва много. Останалите свидетели само потвърдиха своето или на останалите отсъствие от местопроизшествието. И тогава дознателят обобщи чутото.

Заседателите, насядали на дървената пейка, определена за тях, се стараеха да изглеждат интелигентни и достатъчно будни. Обясниха им, че в този случай няма налице данни за зла умисъл. Доказателствата сочат, че в момента на смъртта обитателите на Господарската къща са били далеч от дома и до фаталното падане вероятно са довели неравната настилка на най-горната стълбищна площадка и количеството алкохол, макар и малко, но изпит от човек, несвикнал с употребата му на празен стомах. Дознателят посъветва обитателите на дома да залепят гумени ограничители на пътеката, която покрива стъпалата на въпросното стълбище, за да не се повтарят такива инциденти, изказа съчувствие към приятелите на починалия и обяви, че смъртта е настъпила в резултат на нещастен случай.

После се изправи. Вентилаторът нададе последно стенание, а една от мухите месарки тупна върху главата на съдебния пристав. Докато публиката се изнизваше от залата, групата от Ложата на Златния ветрогон остана по местата си. Разочарованието им беше съвсем осезаемо. За всички тях убийството беше повече от очевидно. Огледаха се, за да намерят някого да обвинят за това, но семейство Булстроуд — неофициалните пророци — вече се бяха изнизали навън. Кои доволни, кои недоволни, разговаряйки, селяните тихо се насочваха към паркинга или към кръчмата „Софт Шу“.

Две млади и красиви момичета с дълги, потъмнели от слънчев загар крака, които изчезваха в горната си част в къси джинсови панталонки, чакаха свидетелите да напуснат сградата. Едното се озърташе непрестанно, по някое време бутна приятелката си с лакът и прошепна развълнувано, сочейки към очукания морис до тротоара:

— Виждаш ли това?

— Кое? — попита другото момиче, в чиито вени очевидно течеше и африканска кръв.

— Да не си сляпа? Това е техният бус.

— Е и?

— Гледай, гледай…

— Анджи… — въздъхна едното момиче.

— Харесва ли ти?

— Да не си откачила?

— Заговори го тогава. Хайде де.

— Кев ще ме убие.

— Тогава аз ще го направя.

— Няма да посмееш.

— Ще кажа, че колата ни не ще да тръгне.

— Ние нямаме кола.

Бутайки се и кискайки се, двете ту пристъпваха напред, ту се дръпваха назад, докато най-накрая се престрашиха и приближиха до страничния прозорец на буса. Момичето, което не се казваше Анджи, сръга приятелката си и прошепна настойчиво:

— Хайде, давай…

— Само престани да ме разсмиваш.

Последва плахо потропване по стъклото. Мъжът вътре се извърна. За няколко секунди тримата се разглеждаха внимателно. Изплашени, момичетата се дръпнаха назад, лицата им бяха изопнати и пребледнели.

— Извинявайте…

— Много съжалявам.

— Искахме само да…

— Нямахме намерение да ви…

Сграбчили се за ръце, те избягаха бързо.

В залата на съда младата жена с муселиновите панталони плачеше неутешимо, а приятелите й я успокояваха. Скупчили се около нея, някои я прегръщаха, други я потупваха по слабите рамене. Мъжът с брадичката се отдалечи от групата, след малко се върна и им съобщи, че всички са се разотишли и те могат да си тръгват.

Това беше само отчасти вярно. Докато малката компания минаваше през вратите и опустелите коридори, млад мъж стана от мястото си на най-задните редове. Беше се скрил успешно зад една от колоните, подпиращи тавана. През цялото време бе седял неподвижно, наблюдавайки празния стол на дознателя. Извади от джоба на джинсите си лист хартия и го прочете няколко пъти. Накрая прибра листа в джоба си, наведе се напред и стисна парапета, очевидно обзет от силно вълнение. Постоя така няколко минути и едва тогава нахлупи шаяка на русата си глава и тръгна да си върви. По всичко личеше, че не се е овладял напълно, стискаше юмруци, а лицето му бе пребледняло от гняв.

Пет дни по-късно разпръснаха пепелта на Джим Картър около ствола на гигантския кедър, под който той бе обичал да седи. Прочетоха молитва за прераждането му в скала от планината Кохан при изгрев-слънце и издигнаха дървена рамка със закачени по нея дребни звънчета и стъклени висулки; които просветваха на слънцето. Попяха си тихо, след което се прибраха, за да изпият по един билков чай и да хапнат от покрития с глазура морковен сладкиш на госпожица Кътл. После всеки се зае със своите си работи.