Меч на съдбата

I

Една мъртва овца, подпухнала и подута, с щръкнали към небето вкочанени крайници, помръдна. Гералт, застанал на колене до стената, извади бавно меча си, като внимаваше острието да не изстърже по ножницата. На десет крачки от него купчината смет неочаквано се изду и се размърда. Вещерът скочи, преди да го достигне вълната смрад от разбутания боклук.

Едно пипало, завършващо с обло, покрито с четина щипало, изскочи ненадейно от боклука и се стрелна с невероятна скорост към вещера. Той скочи върху някакви останки от разбити мебели, клатещи се върху купчина изгнили плодове, запази равновесие и с едно късо движение отсече пипалото. После отскочи, но се подхлъзна по дъските и потъна до бедрата в лепкавата мръсотия.

Боклукът експлодира и от него изригнаха гъста зловонна течност, парчета от съдове, изгнили парцали и бледи нишки кисело зеле, а изпод тях изскочи огромно вретенообразно туловище, безформено като гротесков картоф. То пореше въздуха с трите си пипала и с чукана на четвъртото.

Гералт, затънал и със затруднена подвижност, нанесе удар с широко завъртане на бедрата и отсече друг от израстъците. Двете последни пипала, дебели като клони, се стовариха тежко отгоре му и го потопиха още по-надълбоко в мръсотията. Туловището се плъзна към него, изоравайки бразда в боклука — сякаш някой влачеше бъчва. Вещерът видя как отвратителният торс се разцепва, за да зине дълбока паст, пълна с огромни неравни зъби.

Той позволи на пипалата да го обвият през кръста, да го измъкнат с мляскащ звук от вонящата мръсотия и да го поднесат към туловището, което се придвижваше с въртеливи движения сред гнусната течност. Зъбатата паст затрака диво и яростно. Домъкнатият в опасна близост до страховитата уста вещер нанесе удар с меча, като го държеше и с двете ръце; острието се вряза гладко и леко в плътта на създанието. Догади му се от отвратителната сладникава воня. Чудовището засъска и затрепери, пипалата пуснаха плячката си и се замятаха конвулсивно из въздуха. Гералт отново затъна в сметта и пак нанесе удар, с всичка сила. Острието премина през оголените зъби с отвратително тракане и скърцане. Тварта изкряска и омекна, но веднага се изду отново, като съскаше и пръскаше вещера с воняща мазна течност. С отчаяни движения на затъващите си крака Гералт намери опора, отблъсна се и се понесе напред, разцепвайки боклука с гърди, като плувец. Нанесе удар отгоре надолу и притисна с цялото си тяло меча, забит право между фосфоресциращите бели зъркели на тварта. Чудовището застена с бълбукащ звук, затресе се и от него, като от пробит мях, пръснаха струи гнойна течност, поразяваща обонянието с горещи вълни смрад. Пипалата потрепваха и се извиваха сред гнилочта.

Вещерът се измъкна от гъстата гадост и стъпи на поклащащата се, но твърда основа. Усети, че нещо лепкаво и отвратително е проникнало в ботуша му и пълзи по глезена му. „Към кладенеца — помисли си. — Само по-бързо да отмия тази гадост. Да се измия.“ Пипалата на чудовището изпляскаха още веднъж по боклуците, шумно и мокро, и застинаха.

Падна звезда, мимолетният й блясък оживи черния небосвод, осеян със светлинки. Вещерът не си пожела нищо.

Дишаше тежко и хрипливо, чувстваше как изтича действието на взетите преди битката еликсири. На светлината на звездите долепената до стените на града гигантска купчина от смет, спускаща се по долината към проблясващата ивица на реката, изглеждаше красиво и привлекателно. Вещерът се изплю.

Чудовището вече беше мъртво, беше станало част от купчината боклук, в която бе живяло.

Падна втора звезда.

— Помийна яма — рече вещерът с усилие. — Гадост, гнилоч и лайна.

II

— Вониш, Гералт — намръщи се Йенефер, без да откъсва поглед от огледалото, пред което почистваше грима от клепачите и ресниците си. — Изкъпи се.

— Няма вода — отвърна той, след като погледна в коритото.

— Ще измислим нещо. — Магьосницата стана и отвори широко прозореца. — Каква искаш: морска или обикновена?

— Морска, за разнообразие.

Йенефер разпери рязко ръце, изговори някакво заклинание и направи рязко движение. През отворения прозорец изведнъж повя остър прохладен бриз, капаците се разклатиха и в стаята със свистене нахлу зелено водно кълбо с неправилна форма. Коритото се напълни с вълнуваща се, преливаща от ръба вода. Магьосницата се върна към прекъснатото си занимание.

— Е, успя ли? — попита тя. — Какво имаше на сметището?

— Зеугъл, струва ми се. — Гералт смъкна ботушите си, свали дрехите си и влезе в коритото. — По дяволите, Йен, студено е. Не можеш ли да я затоплиш?

— Не. — Магьосницата приближи лице към огледалото и с помощта на стъклена тръбичка си капна нещо в окото. — Това заклинание е ужасно уморително и от него започва да ми се гади. А и студената вода ще ти е от полза след еликсирите.

Гералт не взе да спори. Нямаше никакъв смисъл да се спори с Йенефер.

— Създаде ли ти трудности зеугълът? — Магьосницата потопи тръбичката в едно шишенце и капна от течността и в другото си око, като изкриви смешно устни.

— Не особено.

През отворения прозорец долетя грохот, трясък на чупещо се дърво и се чу глас, който заповтаря фалшиво, несвързано и нечленоразделно припева на популярна непристойна песничка.

— Зеугъл. — Магьосницата се пресегна към поредното шишенце от наредения на масичката внушителен комплект и измъкна тапичката. В стаята замириса на люляк и касис. — Виж ти! Дори в града вече лесно се намира работа за вещер, няма нужда се влачиш по пущинаците. Знаеш ли, Истред твърди, че това вече се превръща в норма. На мястото на измиращите в горите и блатата същества идва нещо друго, някаква нова мутация, приспособена към изкуствената, създадена от човека среда.

Гералт се намръщи, както винаги, когато се споменеше Истред. Започваше вече да му писва от постоянното прехласване на Йенефер пред гениалността на Истред. Дори и когато Истред беше прав.

— Истред е прав — продължи Йенефер, докато втриваше в бузите и клепачите си нещо, което ухаеше на люляк и касис. — Помисли сам: псевдоплъховете в каналите и шахтите, зеуглите на сметищата, плескачите в замърсените ровове и водоеми, тайенжите в реките край мелниците. Това е някаква симбиоза, не мислиш ли?

„И гхулите на гробищата, които изяждат мъртъвците на следващия ден след погребването им — помисли си Гералт, докато отмиваше сапуна от себе си. — Пълна симбиоза.“

— Да. — Магьосницата отмести шишенцата и бурканчетата. — В градовете също може да се намери работа за вещер. Мисля, че някой ден ще се установиш за постоянно в някой град, Гералт.

„По-скоро ще получа удар“ — помисли си той, но не каза нищо. Да възрази на Йенефер, означаваше да се стигне до скандал, а скандалите с Йенефер съвсем не бяха безопасни.

— Свърши ли, Гералт?

— Да.

— Излез от коритото.

Без да става, Йенефер махна небрежно с ръка и изрече заклинание. Водата от коритото, заедно с онази, която се бе разляла по пода и се стичаше от Гералт, се събра в полупрозрачно кълбо и излетя със свистене през прозореца. Чу се звучен плясък.

— Чумата да ви тръшне, гадини! — долетя сърдит вик отдолу. — Няма ли къде да си изливате пикнята? Живи да ви изядат, да пукнете дано!

Магьосницата затвори прозореца.

— По дяволите, Йен! — изкикоти се вещерът. — Можеше да я изхвърлиш по-далече!

— Можех — измърмори магьосницата. — Но не исках.

Тя взе от масата светилник и се приближи до Гералт. Бялата нощница прилепваше към тялото й и я правеше невероятно привлекателна. „Повече, отколкото ако беше гола“ — помисли си той.

— Искам да те огледам — каза тя. — Зеугълът може да те е одраскал.

— Не ме е одраскал. Щях да усетя.

— След еликсирите? Не ме разсмивай. След еликсирите не би усетил и счупване, дори и ако костта ти изскочи и се закачи за някой жив плет. А на зеугъла може да е имало всичко, от бактерии до трупоядци. И ако е така, все още има време да се противодейства. Обърни се.

Той усещаше по тялото си меката топлина на светилника и случайните докосвания на косата й.

— Изглежда, всичко е наред — каза тя. — Лягай, докато еликсирите не са те повалили. Тези смеси са дяволски опасни. Бавно се убиваш с тях.

— Принуден съм да ги взимам преди битка.

Йенефер не отговори. Седна отново пред огледалото и среса бавно черните си блестящи къдрици. Винаги решеше косите си преди лягане. Гералт смяташе това за чудачество, но обожаваше да я гледа по време на тази процедура и подозираше, че Йенефер знае това.

Изведнъж му стана много студено, а от еликсирите направо го втресе. Вратът му се схващаше, в стомаха му нещо се превъртя и му се догади. Изруга под нос и се свлече на леглото, като не откъсваше очи от Йенефер.

Някакво движение в ъгъла на стаята привлече вниманието му и той погледна нататък. Върху накриво закрепените за стената омотани с паяжини еленови рога бе кацнала малка, черна като смола птица. Беше обърнала глава настрани и гледаше Гералт с жълтото си неподвижно око.

— Какво е това, Йенефер? Откъде се е взело?

— Какво? — обърна глава Йенефер. — А, това ли? Керкенез.

— Керкенез? Керкенезите са червеникавокафяви, а този е черен.

— Това е магически керкенез. Аз го направих.

— Защо?

— Трябваше ми — отсече тя.

Гералт не продължи да я разпитва, защото знаеше, че няма да получи отговор.

— Ще ходиш ли утре при Истред?

Магьосницата отмести шишенцето на края на масата, прибра гребена в кутията и затвори вратичките на трикрилното огледало.

— Ще отида. Още сутринта. Защо, какво има?

Тя легна до него, без да гаси светилника. Никога не гасеше светлината — не понасяше да спи на тъмно. Независимо дали ще е светилник, фенер или свещ — трябваше да догори до края.

Винаги. Още едно чудачество. Йенефер имаше невероятно много чудачества.

— Йен?

— Ъхъ?

— Кога ще си тръгнем?

— Не ми досаждай. — Тя придърпа рязко юргана. — Едва от три дни сме тук, а ме питаш вече поне трийсет пъти. Казах ти, че имам работа тук.

— С Истред?

— Да.

Той въздъхна и я прегърна, без да крие намеренията си.

— Хей — прошепна тя. — Взимал си еликсири…

— И какво от това?

— Нищо.

Тя се закикоти като девойче, притисна се към него, надигна се и се изви, за да свали ризата си. Както винаги, гледката на голото й тяло предизвика тръпки по гърба му, които плъзнаха и по галещите кожата й пръсти. Той допря устни до гърдите й, закръглени и изящни, с толкова бледи зърна, че се открояваха само с формата си. Зарови пръсти в косите й, ухаещи на люляк и касис.

Тя се поддаде на ласките му и замърка като котка, триейки коляно в бедрото му.

Скоро се оказа — както обикновено, — че е надценил своята издръжливост на въздействието на магическите еликсири и е забравил за вредното им влияние върху човешкия организъм. „А може и да не е заради еликсирите — помисли си той, — може и да е заради умората от битките, заради риска и заплахата от гибел? Заради умората, на която вече съм свикнал да не обръщам внимание? Но организмът ми, макар и изкуствено подобрен, не се поддава на рутината. Реагира естествено. Ала бедата е там, че това става, когато не трябва. Проклятие!“

Но Йенефер — както винаги — не падна духом заради някакви дреболии. Той усети как тя го докосва и шепне нещо до самото му ухо. Както винаги, се замисли против волята си за космическия брой други случаи, в които е била принудена да използва това доста практично заклинание. А после престана да мисли за това.

Както обикновено беше необикновено.

Той гледаше устните й, ъгълчетата им, треперещи в неволна усмивка. Познаваше добре тази усмивка, тя винаги му се бе струвала по-скоро усмивка на триумф, отколкото на щастие. Никога не я беше питал дали е така. Знаеше, че няма да му отговори.

Черният керкенез, кацнал на еленовите рога, разтърси криле и щракна с кривия си клюн. Йенефер извърна глава и въздъхна. Много тъжно.

— Йен?

— Нищо, Гералт — целуна го тя. — Нищо.

Пламъчето на светилника трепкаше. В стената стържеше мишле. В скрина тихо и монотонно скърцаше дървояд.

— Йен?

— Да?

— Да се махнем оттук. Не се чувствам добре. Градът ми влияе фатално.

Тя се обърна настрани, прекара ръка по бузата му, отметна косите му и плъзна пръсти надолу. Докосна загрубелите белези от рани отстрани на шията му.

— Знаеш ли какво означава името на този град? Аед Гинваел?

— Не. На елфически ли е?

— Да. Означава „парче лед“.

— Странно, не подхожда на тази отвратителна дупка.

— Елфите — прошепна замислено магьосницата — имат легенда за Кралицата на зимата, която по време на снежни виелици пътува из страната с шейна, теглена от бели коне. Докато пътува, кралицата разпръсква наоколо твърди и остри кристалчета лед и горко на онзи, на когото такова ледче попадне в окото или в сърцето. Той е обречен. Вече нищо не може да го зарадва. Всичко, което не притежава белотата на снега, му се струва грозно и отвратително. Той губи покоя си, изоставя всичко и започва да следва Кралицата, своята мечта и любов. Но никога не я намира и умира от мъка. Изглежда, тук, в този град, някога се е случило подобно нещо. Красива легенда, нали?

— Елфите винаги успяват да облекат всичко в красиви думи — промърмори Гералт сънено и целуна рамото й. — Това изобщо не е легенда, Йен. Това е красиво описание на отвратителното явление, наречено Дивото преследване, проклятие на някои райони. Необяснимо масово умопомрачение, каращо хората да се присъединят към призрачно шествие, носещо се в небето. Виждал съм го. Всъщност се случва често през зимата. Давали са ми луди пари, за да сложа край на тази гадост, но не съм се хващал. Нищо не може да се направи срещу Дивото преследване…

— Вещер — прошепна тя, целувайки го по бузата. — В теб няма нито капка романтика. А аз… аз обичам легендите на елфите. Толкова са красиви. Жалко, че хората нямат такива. Може би някой ден ще имат? Може би ще ги създадат? Но за какво може да се разказва в легендите на хората? Накъдето и да погледнеш — само сивота и застой. Дори онова, което започва красиво, бързо завършва със скука и баналност в този човешки ритуал, в този досаден ритъм, наречен живот. Ох, Гералт, не е лесно да съм магьосница, но в сравнение с обикновеното човешко съществуване… Гералт?

Тя положи глава върху неговите равномерно надигащи се гърди.

— Спи — прошепна. — Спи, вещерю.

III

Градът му влияеше зле. Още от сутринта. Още от сутринта всичко му разваляше настроението, потискаше го и го ядосваше. Всичко. Ядосваше се, че се е успал и за това сутринта на практика се е оказала пладне. Нервираше го отсъствието на Йенефер, която беше излязла, преди той да се събуди.

Вероятно беше бързала, защото всички джунджурии, които обикновено подреждаше грижливо в кутиите, лежаха в безпорядък на масата, като кости, хвърлени от гадателка в ритуал на предсказване. Четки от тънък косъм: по-големи, за пудрене на лицето, и малки, с които червеше устните си, и съвсем мънички за боите, които нанасяше върху веждите и ресниците си. Щипчици и сребърни лъжички. Бурканчета и шишенца от порцелан и млечнобяло стъкло, съдържащи еликсири и мехлеми с банални компоненти, като сажди, гъша мас и сок от моркови, както и такива с опасни и тайнствени съставки, като мандрагора, антимон, лудо биле, канабис, драконова кръв и концентрирана отрова от гигантски скорпиони. А над всичко това витаеше мирис на люляк и касис — нейният аромат.

Тя беше в тези предмети, в този аромат.

Но нея я нямаше.

Слезе на долния етаж, безпокойството и раздразнението му нарастваха. Всичко го дразнеше.

Дразнеха го студените и изсъхнали бъркани яйца, които кръчмарят му донесе за закуска, едва откъснал се от девойката, която натискаше в задната стаичка. Дразнеше го, че девойката е най-много на дванайсет години и в очите й има сълзи.

Топлото есенно време и радостната глъчка на пулсиращата от живот улица не оправиха настроението на Гералт. Нищо не му харесваше в Аед Гинваел — град, който, според него, беше жалка пародия на всички познати му градове; беше прекалено шумен, прекалено задушен, мръсен и дразнещ.

Постоянно усещаше слабата миризма на сметището в дрехите си. Реши да отиде в банята.

В банята го подразни изражението на баняджията, когато поглеждаше меча му и медальона му, оставени на ръба на ваната. Раздразни го и фактът, че баняджията не му предложи проститутка. Не мислеше да се възползва, но в баните предлагаха проститутки на всеки, затова се ядоса на направеното за него изключение.

Когато излезе, ухаещ на сапун, настроението му не се подобри, а Аед Гинваел не стана никак по-красив. В него все така нямаше нищо, което би могло да му хареса. Не му харесваха купчините тор по уличката. Не му харесваха скитниците, застанали на колене до стените на храма. Не му харесваше разкривеният надпис на стената, гласящ: „ЕЛФИТЕ — В РЕЗЕРВАТ!“.

Не го пуснаха в замъка, а го изпратиха да търси кмета сред търговската гилдия. Това го изнерви. Изнерви го и фактът, че старейшината на гилдията — елф, го прати да търси кмета на пазара и при това го гледаше с презрение и чувство на превъзходство. Странно за някой, на когото предстои да бъде прибран в резерват.

На пазара гъмжеше от хора, беше пълно със сергии, каруци, коне, волове и мухи. На едно възвишение имаше позорен стълб със закононарушител, замерван с боклуци и кал. Закононарушителят, с достойно за изумление хладнокръвие, ругаеше мъчителите си, без да повишава особено глас.

За Гералт, който имаше добър поглед върху ситуацията, целта на пребиваването на кмета сред тази глъчка беше напълно ясна. За пристигащите търговци с каравани подкупите бяха включени в цената, но все пак трябваше да предадат на някого тези подкупи. А кметът, също запознат с обичая, се навърташе там, за да не се притесняват излишно търговците.

Мястото, където действаше, беше обозначено с мръсносин балдахин, разпънат върху колове. Под него имаше маса, заобиколена от бърборещи посетители. Зад масата седеше кметът Херболт, демонстрирайки на всички пренебрежението и презрението, изписани върху бледото му лице.

— Хей! А ти къде?

Гералт бавно обърна глава, моментално потисна озлоблението си и си възвърна вътрешното равновесие — превърна се в студен къс лед. Вече не можеше да си позволи никакви емоции. Мъжът, препречил пътя му, имаше коси, жълтеникави като пера на авлига. Такива бяха и веждите над светлите очи с празен поглед. Тънките длани с дълги пръсти лежаха върху колан от масивни месингови пластини, на който висяха меч, боздуган и две ками.

— Аха — каза мъжът. — Знам кой си. Вещерът, нали? При Херболт ли?

Гералт кимна, без да откъсва очи от ръцете на мъжа. Знаеше колко е опасно да го изпуска от поглед.

— Чувал съм за теб, укротителю на чудовища — каза жълтокосият, също втренчен в ръцете на Гералт. — Струва ми се, че никога не сме се виждали, но мисля, че и ти си чувал за мен. Аз съм Иво Мирц. Но всички ме наричат Цикада.

Вещерът кимна. Беше чувал и знаеше и цената, която даваха за главата на Цикада във Визим, Каелф и Ватвейр.

Ако някой го беше попитал, щеше да каже, че цената е прекалено ниска. Но никой не го питаше.

— Добре — каза Цикада. — Кметът, доколкото знам, те очаква. Можеш да минеш. Но меча го остави тук, приятелю. Плащат ми, за да спазвам тази церемония. Никой не бива да се доближава до Херболт с оръжие. Разбираш ли?

Гералт равнодушно сви рамене, разкопча колана си, нави го около ножницата и го подаде на Цикада. Той се усмихна криво и рече:

— Виж ти! Учтиво, нито дума в знак на протест. Знаех си, че слуховете за теб са преувеличени. Иска ми се да можеше ти да поискаш моя меч, да видиш какъв щеше да е отговорът ми.

— Хей, Цикада! — извика кметът. — Пусни го. Елате тук, господин Гералт, по-живо. Здрасти, здрасти. Отдръпнете се, господа търговци, оставете ни насаме. Вашите интереси ще трябва да отстъпят пред значително по-важните градски дела. Оставете петицията си на секретаря ми!

Демонстративната любезност на посрещането не подлъга Гералт. Той знаеше, че това е просто елемент от пазарлъка. Търговците бяха получили малко време, за да преценят дали подкупите са достатъчно високи.

— Обзалагам се, че Цикада се е опитал да те провокира. — Херболт махна небрежно с ръка в отговор на също толкова небрежния поклон на вещера. — Нека това не те притеснява. Цикада се хваща за оръжието изключително и само по моя заповед. Наистина, това не му харесва особено много, но докато плащам, е принуден да се подчинява, иначе ще хваща пътя. Не се притеснявай.

— За какъв дявол са ви такива като Цикада, кмете? Нима тук е толкова опасно?

— Не е опасно, защото плащам на Цикада — засмя се Херболт. — Славата му се носи надалече и това е в моя полза. Виждаш ли, Аед Гинваел и другите градове в долината на Тойна се подчиняват на наместник от Раквелерин. А в последно време наместниците се сменят всеки сезон. Впрочем, не се знае защо ги сменят, тъй като и така всеки втори е наполовина или четвърт елф. Проклета кръв и раса — всичко, свързано с елфите, е лошо.

Гералт не добави, че същото важи и за политиците, защото шегата, макар и стара, не беше смешна за всички.

— Всеки нов наместник — продължаваше самодоволно Херболт — започва с това, че сменя кметовете и градоначалниците от стария режим и слага на тяхно място свои роднини и познати. Но след онова, което Цикада направи с избраника на поредния наместник, вече никой не се опитва да ме свали от длъжност и съм най-дълго управлявалият кмет. Но ние тук си бъбрим, а животът си минава, както обичаше да казва първата ми жена, светла й памет. Да пристъпим към работата. Та що за гадина се беше настанила на сметището ни?

— Зеугъл.

— В живота си не съм чувал за подобно нещо. Надявам се, че го уби?

— Убих го.

— И колко ще струва това на градската хазна? Седемдесет?

— Сто.

— Е, хайде, господин вещер! Да не сте пиян? Сто марки за убиването на един червей, заселил се сред лайната?

— Червей или не, кмете, ял е хора — осем души, както сам твърдите.

— Хора? Как не. Чудовището, както ти казах, изяде стария Закорка, известен с това, че никога не изтрезняваше, една бабичка от селцето извън крепостта и няколко от децата на превозвача Сулирад, което не се установи веднага, защото и самият Сулирад не знае колко деца има — прави ги с такова темпо, че не смогва да ги преброи. И това ми било хора! Осемдесет.

— Ако не бях го убил, зеугълът скоро щеше да изяде някой по-значителен. Да речем, аптекаря. И тогава откъде щяхте да взимате мехлем от шанкра? Сто.

— Сто марки са куп пари. Не знам дали бих дал толкова дори за деветглава хидра. Осемдесет и пет.

— Сто, господин Херболт. Имайте предвид, че макар и това да не е деветглава хидра, никой от местните, в това число и прословутият Цикада, не е успял да се справи със зеугъла.

— Защото никой от местните не е свикнал да се рови из лайната и боклуците. Последната ми дума: деветдесет.

— Сто.

— Деветдесет и пет, да те вземат демоните и дяволите!

— Съгласен.

— Е — усмихна се широко Херболт, — договорихме се. Винаги ли се пазариш толкова бляскаво, вещерю?

— Не. — Гералт не се усмихна. — По-скоро рядко. Но исках да ви доставя удоволствие, кмете.

— И успя, чумата да те тръшне! — изкикоти се Херболт. — Хей, Прегъбко! Ела тук! Дай книгата и кесията и му отброй веднага деветдесет марки.

— Не бяха ли деветдесет и пет?

— А данъкът?

Вещерът изруга тихо. Кметът удари широк печат върху квитанцията и бръкна в ухото си с чистия край на перото.

— Надявам се, че сега на сметището ще е спокойно. А, вещерю?

— Би трябвало. Имаше само един зеугъл. Наистина, може да е успял да се размножи. Зеуглите са двуполови като охлювите.

— Какви са тия небивалици? — погледна го накриво Херболт. — За размножаването са необходими двама, значи самец и самка. Или зеуглите се размножават като бълхите или мишките, от изгнилата слама в сенниците? Всеки глупак знае, че няма мъжки и женски мишки, а всичките са еднакви и се размножават от самите себе си и от гнилата слама.

— А охлювите се излюпват от мокрите листа — вметна секретарят Прегъбко, все още зает с подреждането на монетите на стълбчета.

— Всеки знае това — съгласи се Гералт, усмихвайки се жизнерадостно. — Няма охлюви и охлювки. Има само листа. Който мисли иначе, греши.

— Достатъчно — отсече кметът и го изгледа с подозрение. — Стига сме обсъждали вредителите. Попитах те дали на сметището ни може отново да се излюпи нещо, и бъди така добър да ни отговориш. Ясно и кратко.

— След около месец трябва да се провери, най-добре с кучета. Малките зеугли не са безопасни.

— А не може ли ти да се заемеш с това, вещерю? Ще се договорим за заплащането.

— Не. — Гералт взе парите от ръцете на Прегъбко. — Нямам намерение да се застоявам в очарователния ви град дори за седмица, да не говорим за месец.

— Интересни неща говориш — усмихна се накриво Херболт, като го гледаше право в очите. — Наистина интересни. Защото аз мисля, че ще останеш тук много повече.

— Грешите, кмете.

— Нима? Ти дойде с една черна вълшебница, как се казваше, забравих… Гуиневер, като че ли. Отседнал си в „Под есетрата“. Разправят, в една стая с нея.

— И какво от това?

— Това, че когато тя се отбие в Аед Гинваел, не бърза да си тръгва. Идвала е доста пъти.

Прегъбко се усмихна широко, щърбо и многозначително. Херболт продължаваше да гледа Гералт в очите, без да се усмихва. Обаче Гералт се усмихна. Възможно най-зловещо.

— Впрочем, откъде да знам? — Кметът извърна поглед и започна да рови в земята с тока на обувката си. — Пък и тази работа ме интересува толкова, колкото ме интересува и някое кучешко изпражнение. Но запомни — магьосникът Истред е важна личност тук. Незаменим е за града, бих казал — безценен. Хората го уважават — и местните, и гостите на града. Не си пъхаме носовете в делата му — нито в магьосническите, нито в личните.

— Може би с право — съгласи се вещерът. — А може ли да узная къде живее?

— Не знаеш ли? Виждаш ли онази къща? Бялата, високата, която стърчи между склада и фабриката като свещ в задник? Но сега няма да го завариш там. Неотдавна Истред изкопа нещо от земята при южната стена и сега рие наоколо като къртица. Взе и от моите хора за тези разкопки. Отивам аз и го питам учтиво: „Какво копаеш в земята като малко дете, маестро, хората започват вече да ти се присмиват. Какво има там?“ А той ме изгледа, сякаш съм някакъв загубеняк, и каза: „Историята на човечеството. Отговори на въпроси. На въпросите какво е било и какво ще бъде“. Дявол знае какво е имало там, преди да построят града, казвам му аз: полета, храсти и върколаци. А какво ще бъде, зависи от това кого ще сложат за наместник в Раквелерин, сигурно пак някакъв отвратителен полуелф. А в земята няма никаква история, там няма нищо освен червеи, ако на някого му трябват за риболов. Мислиш ли, че ме послуша? Къде ти. Продължи да копае. Така че, ако искаш да се видиш с него, отиди към южната стена.

— Ъъъ, господин кмете — обади се Прегъбко, — сега са в къщата. Сега не му е до разкопки, щото…

Херболт го погледна заплашително и Прегъбко се сви и се закашля, пристъпвайки от крак на крак. Вещерът продължаваше да се усмихва зловещо и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, хм, хм — изкашля се кметът. — Кой знае, може сега Истред наистина да си е вкъщи. Всъщност какво ми влиза в работата?

— Бъдете здрав, кмете — каза Гералт, без да направи дори престорен поклон. — Желая ви хубав ден.

Приближи се към Цикада, който излезе срещу него, дрънкайки с оръжията си. Гералт безмълвно протегна ръка за меча си, чийто ремък Цикада бе преметнал през свивката на ръката си. Цикада отстъпи.

— Бързаш ли, вещерю?

— Бързам.

— Огледах меча ти.

Гералт му хвърли поглед, който и при най-голямо желание не можеше да се нарече топъл.

— Има с какво да се хвалиш — кимна той. — Малцина са го разглеждали. А още по-малко са онези, които могат да разкажат за това.

— Хо-хо! — Зъбите на Цикада проблеснаха. — Това прозвуча много страшно, направо ме побиха тръпки. Винаги ми е било интересно, вещерю, защо хората толкова се страхуват от вас. Мисля, че вече знам.

— Бързам, Цикада. Бъди така добър да ми върнеш меча.

— Дим в очите, вещерю, нищо повече от дим в очите. Плашите хората, както пчеларите плашат пчелите с дим и смрад — с каменните си физиономии, с дрънканиците си и със слуховете, които сами пускате за себе си. А глупавите пчели бягат от дима, вместо да забият жилата си във вещерския задник, който веднага ще се подуе, като всеки друг. Говорят за вас, че не чувствате като хората. Врели-некипели. Ако човек ви наръга както трябва, ще почувствате.

— Свърши ли?

— Да — каза Цикада и му върна меча. — Знаеш ли кое ми е интересно, вещерю?

— Знам. Пчелите.

— О, не. Чудя се, ако тръгнеш от едната страна на някоя уличка с меч в ръка, а аз тръгна от другата, кой ли ще стигне до края? Мисля, че си струва човек да се обзаложи по въпроса.

— Какво си се лепнал за мен, Цикада? Свада ли искаш?

— А, нищо. Просто ми е интересно колко истина има в хорските приказки. Вие, вещерите, разбираш ли, сте били толкова добри в боя, защото нямате нито сърце, нито душа, нито жалост, нито съвест. И това е достатъчно, така ли? За мен, например, говорят същото. И не без основание. Та ето, че ми е любопитно да науча кой от нас би излязъл жив от уличката. Струва си да се обзаложи човек, нали? Как мислиш?

— Казах ти, че бързам. Няма да си губя времето с глупави размишления. И не съм свикнал да се обзалагам. Защото тези, които се обзалагат, са или глупаци, или подлеци. Първите не знаят, а вторите знаят, но се обзалагат. Ако някой път ти хрумне да ми попречиш да мина през някоя уличка, съветвам те първо да си помислиш хубаво, Цикада.

— Дим — усмихна се Цикада. — Дим в очите, вещерю. Нищо повече. Довиждане, кой знае, може следващата ни среща да е в някоя уличка.

— Кой знае.

IV

— Тук можем да поговорим свободно, Гералт. Седни.

Това, което се набиваше най-много на очи в работилницата, беше голямото количество книги — именно те заемаха най-много пространство в просторното помещение. Дебелите томове запълваха шкафовете, огъваха рафтовете, бяха затрупали сандъците и бюрата. Доколкото вещерът можеше да прецени, книгите струваха цяло състояние. Разбира се, имаше и достатъчно други типични елементи на декора — чучело на крокодил, висяща под тавана препарирана риба-таралеж, покрит с прах скелет и богата колекция от буркани със спирт, вероятно съдържащи всевъзможни гадини — сколопендри, паяци, змии, жаби, а също и безчет човешки и нечовешки органи, предимно вътрешни. Имаше и хомункулус или нещо, наподобяващо хомункулус, но можеше да се окаже и опушено новородено.

Колекцията не направи впечатление на Гералт — беше живял половин година с Йенефер във Венгерберг, а тя имаше още по-интересна сбирка, съдържаща дори фалос със смайваща големина, вероятно на планински трол. Тя имаше и не особено удачно натъпкано чучело на еднорог, на гърба на което обожаваше да се люби. Гералт беше на мнение, че ако изобщо съществува особено неподходящо за това занимание място, то е на гърба на жив еднорог. Но докато той смяташе леглото за лукс и ценеше всички възможности, предлагани от тази прекрасна мебел, Йенефер беше необикновено екстравагантна. Гералт си спомняше приятните моменти, прекарани с магьосницата на един наклонен покрив, в застлана със стърготини дупка, на балкон, при това чужд, на перилата на мост, във въртяща се в буйна вода лодка и по време на левитиране на трийсет сажена над земята. Но най-зле беше на еднорога. Все пак настъпи щастливият ден, в който чучелото се счупи под тях и се разпадна на парчета, давайки им много поводи за смях.

— Какво те забавлява толкова, вещерю? — попита Истред и седна на дългата маса, отрупана със стари черепи, кости и ръждясали железа.

— Всеки път, когато видя такова нещо — вещерът седна срещу него и посочи бурканите и стъклениците, — се чудя наистина ли не е възможно да се занимава човек с магия, без да използва цялата тази гадост, от която се свива стомахът.

— Въпрос на вкус — каза магьосникът. — И на навик. Това, което е противно за едни, не прави впечатление на други. А кое е противно за теб, Гералт? Интересно, какво може да е противно за някого, който, както чувам, за пари е готов да потъне до гуша в гадости и нечистотии? Моля, не приемай въпроса ми за обида или провокация. Наистина ми е интересно какво може да предизвика отвращение у един вещер.

— А не съхраняваш ли случайно в това бурканче менструална кръв от девица, Истред? Разбираш ли, става ми противно, като си представя как ти, уважаваният магьосник, се опитваш да събереш капка по капка тази течност, клекнал с бурканче в ръка до самия извор.

— Право в целта — усмихна се Истред. — Имам предвид качеството на шегата ти, защото сгреши относно съдържанието на бурканчето.

— Но ти се е налагало да използваш такава кръв, нали? Чувал съм, че някои заклинания не се получават, без да имаш под ръка кръв на девойка, която най-добре да е убита по време на пълнолуние от мълния от ясно небе. Интересно, с какво такава кръв е по-добра от кръвта на стара развратница, която се е напила и е паднала от крепостна стена?

— С нищо — каза магьосникът, усмихвайки се любезно. — Но ако се разчуе, че за целта може да се използва почти всякаква кръв, всеки шарлатанин ще се захване да експериментира с магии. А ако на шарлатаните им се наложи да събират в шишенце и да използват кръвта на девица, драконови сълзи, отрова от бели тарантули, отвара от отрязаните ръце на новородено или на труп, изкопан в полунощ, на мнозина ще им изстине ентусиазмът.

Замълчаха. Като че потънал в дълбок размисъл, Истред почукваше с нокти един напукан кафяв череп, загубил долната си челюст. При това прекарваше показалеца си по назъбения ръб на зейналия в костта на слепоочието отвор. Гералт хвърляше бегли погледи към магьосника и се чудеше на колко ли години е. Знаеше, че най-способните могат да спират окончателно процеса на стареене, и то във всяка възраст. Мъжете, заради репутацията и престижа, предпочитаха по-зряла възраст, демонстрираща знания и опит. Жените — като Йенефер — се интересуваха по-малко от престижа и повече от привлекателността. Истред не изглеждаше по-възрастен от достойните четирийсет. Имаше леко прошарени, достигащи до раменете прави коси и многобройни придаващи сериозност бръчици по челото, около устата и в крайчетата на очите. Гералт не знаеше дали дълбочината и мъдростта на сивите благи очи са естествени, или са предизвикани от магия. След кратък размисъл стигна до извода, че е все едно.

— Истред — прекъсна той мълчанието, — дойдох, защото исках да се видя с Йенефер. И макар че не я заварих, ти ме покани да поговорим. За какво? За шарлатаните, опитващи се да нарушат монопола ви върху магиите? Знам, че причисляваш и мен към тази сган. Не съм учуден. Наистина, за миг ми се стори, че ще се окажеш различен от своите събратя, които често влизат в сериозни разговори с мен само за да ми обяснят, че не ме обичат.

— Нямам намерение да се извинявам заради своите, както се изрази ти, „събратя“ — отговори спокойно магьосникът. — Разбирам ги, защото на мен, както и на тях, ми се наложи да се потрудя здраво, докато овладея чародейското изкуство. Още когато бях съвсем малък, докато връстниците ми тичаха по ливадите с лъкове, ловяха риба или играеха на „четно и нечетно“, аз залягах над ръкописите. От каменния под в кулата ме боляха костите и ставите. През лятото, разбира се, защото през зимата ми се пукаше емайлът на зъбите. От прахта по старите свитъци и книги кашлях така, че ми излизаха свитки от очите, а моят учител, старият Рьодскилд, никога не пропускаше случай да ме наложи по гърба с тоягата си, защото явно смяташе, че иначе няма да постигна успехи в науката. Не съм опитвал нито военната служба, нито момичетата, нито бирата в най-хубавите години от живота ми, когато всички удоволствия са особено притегателни и приятни.

— Горкичкият — каза вещерът. — Направо ми потичат сълзи от очите.

— За какво е тази ирония? Опитвам се да ти обясня причините, поради които магьосниците не обичат селските знахари, заклинателите, целителите, вещиците и вещерите. Наричай го както искаш, дори обикновена завист, но именно в това е причината за антипатията. Разгневяваме се, когато виждаме как аматьори и профани използват магическото изкуство, което са ни учили да възприемаме като елитарен дар, привилегия за най-добрите и свещена мистерия. Дори и ако е обикновена, нисша, достойна за осмиване магия. Ето защо събратята ми не те обичат. Ето защо не те обичам и аз.

На Гералт вече му омръзваше от дискусии и намеци. Завладя го неприятно, дразнещо безпокойство, сякаш охлюв лазеше по врата и гърба му. Той погледна Истред в очите и стисна ръба на масата.

— Става въпрос за Йенефер, нали?

Магьосникът вдигна глава, но продължи да почуква тихичко по черепа.

— Завидна проницателност — каза той, издържайки погледа на вещера. — Поздравления. Да, става въпрос за Йенефер.

Гералт премълча. Някога, преди много години, когато беше още млад, вещерът дебнеше в засада мантикор. И чувстваше, че мантикорът се приближава. Не го виждаше, не го чуваше, но го усещаше. Никога не забрави това усещане. Сега беше същото.

— Твоята проницателност — поде магьосникът — ни позволява да спестим доста време, през което щяхме да се въртим в кръг. А сега въпросът е поставен открито.

Гералт премълча.

— Близкото ми познанство с Йенефер — продължи Истред — датира от доста отдавна. Дълго то беше просто познанство без задължения и се изчерпваше в дълги или кратки, повече или по-малко редовни срещи. Такива незадължаващи с нищо срещи се практикуват повсеместно от хората с нашата професия. Само че това изведнъж взе да не ми харесва. Реших да й предложа да остане с мен завинаги.

— Какво отговори тя?

— Каза, че ще си помисли. А аз й дадох време за размисъл. Знам, че няма да й е лесно да реши.

— Защо ми казваш всичко това, Истред? Какво те ръководи, освен достойната за уважение, но странна искреност, толкова рядка за хората с твоята професия? Каква е целта й?

— Прозаична — въздъхна магьосникът. — Виждаш ли, именно ти пречиш на Йенефер да вземе решение. Затова те моля да се оттеглиш. Да се махнеш от живота й и да престанеш да й пречиш. Накратко: да вървиш по дяволите. Най-добре тихичко и без да се прощаваш, както си свикнал да постъпваш, според думите й.

— Наистина — усмихна се Гералт, — твоята прямота ме поразява все повече и повече. Очаквах всичко, но не и подобна молба. А не ти ли се струва, че вместо да ме молиш, трябваше просто да ме удариш иззад ъгъла с кълбовидна мълния? И пречката щеше да изчезне, щяха да останат само малко сажди, които да се изстържат от стената. Лесен и сигурен способ. Защото, виждаш ли, молбата може да се пренебрегне, а кълбовидната мълния — не.

— Не виждам причини за отказ.

— Защо? Нима твоята странна молба не е просто предупреждение, предотвратяващо мълнията или някое друго, не по-малко весело заклинание? А може би тя ще бъде подкрепена с някой по-звънък аргумент? Сума, която ще зашемети алчния вещер? И колко възнамеряваш да ми заплатиш, за да ти освободя пътя към щастието?

Магьосникът престана да почуква по черепа, положи ръка върху него и сви пръсти. Гералт забеляза как кокалчетата му побеляха.

— Не исках да те обиждам с такова предложение — каза магьосникът. — Бях далече от това. Но… ако… Гералт, аз съм магьосник, и то не кой да е. Не смятам за нужно да се хваля с всесилието си, но бих могъл да изпълня много от желанията ти, ако ги изкажеш. Някои, например, с подобна лекота.

Той махна небрежно с ръка, сякаш прогонваше комар, и над масата тозчас започнаха да се реят множество приказно цветни пеперуди-аполони.

— Моето желание, Истред — процеди вещерът, докато махаше, за да прогони насекомите, — е да престанеш да се бъркаш в отношенията ми с Йенефер. Слабо ме интересува какви предложения й правиш. Не ме интересува какво е било преди, сега тя е с мен. Нима искаш да се оттегля, за да ти облекча живота? Отказвам. Не само че няма да ти помогна, но ще ти преча в границите на скромните си възможности. Както виждаш, аз съм не по-малко откровен от теб.

— Нямаш право да ми отказваш.

— За кого ме вземаш, Истред?

Магьосникът го изгледа внимателно и се наведе през масата.

— За нейно мимолетно увлечение. За минути на опиянение, в най-добрия случай за каприз, за приключение, каквито Йена е имала стотици. Защото Йена обича да си играе с емоциите, тя е импулсивна и капризите й са непредсказуеми. Затова те и приемам. Защото, след като размених няколко думи с теб, отхвърлих възможността тя да се отнася към теб просто като към инструмент. А повярвай ми, това се случва доста често.

— Не разбра въпроса ми.

— Грешиш, разбрах го. Но умишлено говоря само за емоциите на Йена. Защото ти си вещер и в теб не може да има никакви емоции. И не желаеш да изпълниш молбата ми само защото ти се струва, че се нуждаеш от нея, мислиш си, че… Не, Гералт, ти си с нея само защото тя иска това и ще бъдеш с нея, докато го иска. А това, което чувстваш ти, е само отражение на нейните емоции, на интереса, който проявява към теб. В името на всички демони в Пъкъла, Гералт, ти много добре знаеш какъв си. Мутант. Не ме разбирай погрешно, нямам намерение да те унижавам. Просто констатирам факта. Ти си мутант, а едно от основните свойства на мутацията ти е абсолютната неспособност да изпитваш емоции. Създали са те такъв, за да можеш да си вършиш работата. Разбираш ли? Ти не можеш да чувстваш. Това, което смяташ за чувства, е само клетъчна соматична памет, ако знаеш какво означава това.

— Представи си, знам.

— Още по-добре. Чуй ме. Моля те за това, за което може да се помоли вещер, но не и човек. Аз съм откровен с вещера, с човек не бих могъл да си го позволя. Гералт, искам да дам на Йена разбиране и стабилност, нежност и щастие. Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че й предлагаш същото? Не можеш. За теб това са само думи. Мъкнеш се подир Йена и подобно на дете се радваш на временната симпатия, с която те дарява. Ти си като подивял котарак, по който всички хвърлят камъни — мъркаш, доволен, че се е намерил някой, който не се гнуси да те погали. Разбираш ли какво имам предвид? Знам, че разбираш, не си глупак, това е ясно. Ето, сам виждаш — нямаш право да ми откажеш, ако те помоля учтиво.

— Имам толкова право да ти откажа — процеди Гералт, — колкото и ти да ме помолиш, така че правата ни се елиминират взаимно. Което ни връща в изходната точка, а тя е следната: Йен, на която, очевидно, не й пука за моята мутация и за последствията от нея, сега е с мен. Ти си й направил предложение — това е твое право. Тя е казала, че ще помисли — това е нейно право. На теб ти се струва, че аз й преча да вземе решение, че тя се колебае и причината за това е в мен? Е, това вече е мое право. Ако се колебае, значи има причини за това. Сигурно все пак й давам нещо, макар и за това да няма думи във вещерския речник.

— Чуй ме…

— Не. Ти ме чуй. Казваш, че някога е била с теб? Кой знае, може би не аз, а ти си само нейно мимолетно увлечение, каприз, игра с емоциите, която е толкова типична за нея? Не изключвам дори да те е възприемала единствено като инструмент. Тази възможност, господин магьосник, не бива да се изключва само въз основа на някой разговор. В такива случаи, струва ми се, инструментите са по-съществени от красноречието.

Истред дори не потрепна. Гералт се зачуди на самообладанието му. И все пак проточилото се мълчание подсказа, че ударът е попаднал в целта.

— Играеш си с думите — каза най-накрая магьосникът. — Опияняваш се от тях. Искаш да замениш с думи нормалните човешки усещания, които в теб ги няма. Твоите думи не изразяват чувства, те са само звуци, както когато почукам по този череп. Защото също като него си празен отвътре. Нямаш право…

— Престани! — прекъсна го рязко Гералт. Може би даже прекалено рязко. — Престани да отричаш правата ми, стига толкова! Казах ти: имаме равни права. Даже, не, по дяволите, моите са по-големи!

— Наистина ли? — Магьосникът леко пребледня, с което достави огромно удоволствие на Гералт. — И как така?

Вещерът се замисли за секунда и реши да го довърши.

— Защото — изстреля той — снощи тя беше с мен, а не с теб.

Истред придърпа черепа към себе си и го поглади. За огорчение на Гералт ръката му дори не трепна.

— И това ти дава някакви права?

— Само едно. Правото да си правя изводи.

— Аха — изрече бавно магьосникът. — Добре. Както желаеш. Тя беше с мен тази сутрин. Направи си извода, имаш това право. Аз вече съм направил своя.

Мълчанието продължи дълго. Гералт отчаяно търсеше думи. И не ги намери. Нито една.

— Говорим празни приказки — каза той най-накрая и се изправи. Ядоса се на себе си, че думите му прозвучаха грубо и глупаво. — Тръгвам си.

— Върви по дяволите — също толкова грубо подхвърли Истред, без да го поглежда.

V

Когато тя влезе, той лежеше облечен на леглото, сложил ръце под главата си. И се правеше, че гледа в тавана, макар че гледаше нея.

Йенефер затвори бавно вратата след себе си. Беше красива.

„Колко е красива — помисли си той. — Всичко в нея е прекрасно. И опасно. Нейните цветове, контрастът между черното и бялото. Прелест и заплаха. Нейните гарвановочерни естествени къдрици. Изразителните й скули, бръчиците, които усмивката — ако реши да се усмихне — образува около устните й, изящно тънки и бледи от грима. Веждите й, чудесно неправилни, когато изтрие въглена, очертаващ ги през деня. Носът й, прекрасно въздълъг. Малките й ръце, красиво нервни, неспокойни и ловки. Талията й, тънка и гъвкава, подчертана с прекалено стегнат колан. Стройните й крака, които се очертават красиво под черната пола. Тя е прекрасна.“

Йенефер мълчеше. Седна на масата и опря брадичка на сплетените си пръсти.

— Е, добре, да започваме — каза тя накрая. — Това проточило се драматично мълчание е прекалено банално за моя вкус. Давай да приключваме с това. Стани, стига си гледал в тавана с обидена физиономия. Ситуацията е достатъчно глупава и няма нужда да я правим още по-нелепа. Ставай, казах.

Той стана послушно и седна на масата срещу нея. Тя не избегна погледа му. Това можеше да се очаква.

— Повтарям, давай да приключваме по-бързо с това. За да не те поставям в неловко положение, ще отговоря веднага на всичките ти въпроси, няма нужда дори да ги задаваш. Да, тръгнах с теб към Аед Гинваел, за да се видя с Истред, и знаех, че ще легна с него. Не очаквах, че това ще излезе наяве и че ще започнете да се хвалите един на друг. Знам какво изпитваш сега и не ми е приятно, но не се чувствам виновна.

Той мълчеше.

Йенефер тръсна глава и блестящите черни къдрици се люшнаха по раменете й.

— Гералт, кажи нещо.

— Той… — Вещерът се изкашля. — Той те нарича Йена…

— Да. — Тя не сведе поглед. — А аз него — Вал. Това е името му. Истред е прякор. Познавам го отдавна. Той ми е много близък. Не ме гледай така. Ти също си ми много близък. Ето къде е проблемът.

— Чудиш се дали да приемеш предложението му?

— Да, чудя се. Казах ти, познаваме се от години. От… много години. С него ни свързват увлечения, цели, амбиции. Разбираме се без думи. Той може да ми даде опора, а кой знае дали няма да дойде ден, в който ще се нуждая от такава. А преди всичко… Той… той ме обича. Така мисля.

— Няма да ти преча, Йен.

Тя поклати глава, а теменужените й очи проблеснаха в син пламък.

— Да ми пречиш? Нима нищо не разбираш, глупчо? Ако просто ми пречеше, веднага щях да те телепортирам на края на полуостров Бремерворд или да те пренеса със смерч до страната Хана. С минимални усилия щях да те вкарам в къс кварц и да те захвърля сред божурите в градината. Бих могла да изчистя ума ти така, че да забравиш коя съм и как се казвам. Стига да го исках. Защото бих могла и само да кажа: „Беше ми много приятно, сбогом!“ Можех и просто да си отида, както ти направи веднъж, когато напусна дома ми във Венгерберг.

— Не викай, Йен, не се гневи. И не изравяй историята с Венгерберг, обещахме си да я забравим и да не се връщаме към нея. Не ти се сърдя и не те упреквам. Знам, че към теб не могат да се приложат обикновените мерки. А това, че ми е тъжно… Че осъзнавам, че те губя, и това ме убива… Това е клетъчна памет. Атавистични остатъци от чувства на мутант, лишен от емоции.

— Не мога да понасям, когато говориш така! — избухна тя. — Не мога да понасям, когато произнасяш тази дума. Никога повече не я изричай пред мен. Никога!

— Нима това променя факта? Аз съм мутант.

— Няма никакъв факт. Не изричай пред мен тази дума.

Черният керкенез, кацнал на рогата на елена, размаха криле и застърга с нокти. Гералт погледна птицата, жълтото й неподвижно око. Йенефер отново облегна брадичка на сплетените си пръсти.

— Йен…

— Слушам те.

— Обеща да отговориш на въпросите ми. Които дори не съм длъжен да задавам. Остана един, най-важният. Този, който никога не съм ти задавал. Който се боя да ти задам. Отговори на него.

— Не мога, Гералт — отговори тя твърдо.

— Не ти вярвам, Йен. Познавам те добре.

— Не можеш да познаваш добре магьосница.

— Отговори на въпроса ми, Йен.

— Отговарям ти: не знам. Нима това е отговор?

Замълчаха. Долитащата от улицата глъчка утихна. Клонящото към залез-слънце запали огън в процепите на капаците на прозорците и прониза стаята с наклонени ивици светлина.

— Аед Гинваел — промърмори вещерът. — Парче лед… Усещах го. Знаех, че този град… е мой враг. Че е зъл.

— Аед Гинваел — повтори тя бавно. — Шейната на кралицата на елфите. Защо? Защо, Гералт?

— Вървя след теб, Йен, защото поводите на шейната ми са се оплели в поводите на твоята. А около мен е виелица. И мраз. Студено е.

— Топлината би разтопила в теб парчето лед, с което съм те уцелила — прошепна тя. — И магията би се разсеяла и щеше да ме видиш такава, каквато съм в действителност.

— Тогава пришпори белите коне, Йен, нека ме носят на север, там, където никога не настъпва размразяване. Не искам да настъпва. Искам колкото се може по-бързо да се озова в твоя леден замък.

— Този замък не съществува. — Устните на Йенефер потрепнаха, изкривиха се. — Той е символ. А нашето пътуване е преследване на мечта. Недостижима. Защото аз, Кралицата на елфите, жадувам топлина. В това се крие моята тайна. Защото всяка година в снежната виелица прекосявам с шейната си някое градче и всеки път някой, поразен от моето вълшебство, оплита поводите на своята шейна с тези на моята. Всяка година. Всяка година някой нов. Без край. Защото топлината, която толкова жадувам, същевременно унищожава магията, вълшебството и прелестта. Моят избраник, поразен от ледената звездичка, изведнъж става обикновен никой. И в затоплилите се очи аз вече не съм нищо повече от останалите… смъртни.

— А изпод идеалната белота надниква пролетта — каза той. — Надниква Аед Гинваел, грозното градче с красиво име. Аед Гинваел и неговото огромно смърдящо сметище, в което трябва да се навирам, защото за това ми плащат, защото за това са ме създали — да се завирам във всякакви мръсотии, които предизвикват в останалите гадене и отвращение. Лишили са ме от способността ми да чувствам, за да не усетя колко отвратителна е тази гадост и да не отстъпя, да не избягам от нея, обхванат от ужас. Да, лишили са ме от емоции. Но не напълно. Този, който е трябвало да го направи, е оплескал работата, Йен.

Замълчаха. Черният керкенез зашумя с перата си, разпери и прибира криле.

— Гералт…

— Слушам те, Йен.

— Сега ти отговори на моя въпрос. Този, който никога няма да ти задам. Този, от който се страхувам… И сега няма да ти го задам, но ти му отговори. Защото… Защото много искам да чуя отговора ти. Тази една-единствена дума, която никога не си ми казвал. Кажи я, Гералт. Моля те.

— Не мога, Йен.

— Защо?

— Не знаеш ли? — тъжно се усмихна той. — Моят отговор би бил просто дума. Дума, която не изразява чувства, защото аз съм лишен от тях. Дума, която би била само звук, като звука от почукването по студен и празен череп.

Тя го гледаше безмълвно. Широко отворените й очи пламтяха във виолетово.

— Не, Гералт — каза тя. — Не е вярно. Или просто не е цялата истина. Ти не си лишен от чувства. Сега виждам. Сега знам, че…

Тя замълча.

— Довърши, Йен. Вече си решила. Не лъжи. Познавам те. Виждам го в очите ти.

Тя не извърна поглед. Той знаеше.

— Йен — прошепна той.

— Дай ръка — каза тя.

Улови дланта му и той веднага почувства изтръпването и шума на кръвта по вените на ръката. Йенефер изричаше заклинание със спокоен и отмерен глас, но той виждаше капките пот по пребледнялото й чело и разширилите се от болка зеници.

Тя пусна ръката му и протегна длан. Размърда я, галейки бавно и нежно някакъв невидим предмет. Въздухът между пръстите й започна да се сгъстява, да потъмнява, да се вие на кълба и да пулсира като дим.

Гералт гледаше като омагьосан. Магията за сътворяване, която се смяташе за висше достижение на магьосниците, винаги го привличаше много повече от илюзията или трансформирането. „Да, Истред беше прав — помисли си той. — В сравнение с такава магия моите знаци са просто смешни.“

Между треперещите от напрежение длани на Йенефер постепенно се материализира тялото на черна като въглен птица. Пръстите на магьосницата галеха нежно настръхналите пера, плоската глава и кривия клюн. Още едно движение, хипнотизиращо плавно и нежно — и черният керкенез завъртя глава и изписка. Неговият близнак, все още кацнал неподвижно на рогата, му отговори по същия начин.

— Два керкенеза — каза тихо Гералт. — Два черни керкенеза, създадени с помощта на магия. Както разбирам, нуждаеш се и от двата.

— Правилно си разбрал — рече тя с усилие. — Нуждая се и от двата. Грешах, когато си мислех, че единият ще ми е достатъчен. Колко много грешах, Гералт… До тази грешка ме доведе високомерието на Кралицата на зимата, убедена в своето всемогъщество. А има неща… които не е възможно да се добият дори с магия. И има дарове, които човек не бива да приема, ако не е в състояние да отговори… с нещо не по-малко ценно. В противен случай такъв дар изтича между пръстите, разтапя се като парче лед, стиснато в юмрук. Остава само съжалението, чувството за загуба и вина…

— Йен…

— Аз съм магьосница, Гералт. Властта над материята, която притежавам, е дар. Дар, за който си плащам. Заплатих за него… с всичко, което имах. Не остана нищо.

Той мълчеше. Магьосницата потри чело с трепереща ръка.

— Грешах — повтори тя. — Но ще поправя грешката си. Емоции и чувства…

Тя докосна главата на черния керкенез. Птицата настръхна и разтвори беззвучно кривия си клюн.

— Емоции, капризи и лъжа, очарование и игра. Чувства и тяхната липса… Дарове, които не могат да се приемат… Лъжа и истина. Какво е истина? Отрицание на лъжата? Или утвърждаването на факт? А ако фактът е лъжа, какво тогава е истина? Кой е пълен с чувства, които го разкъсват, и кой е празната черупка на студения череп? Кой? Какво е истина, Гералт? Какво е истина?

— Не знам, Йен. Ти ми кажи.

— Не — каза тя и сведе поглед. За пръв път. Никога не я беше виждал да го прави. Никога. — Не — повтори тя. — Не мога. Не мога да ти кажа това. Ще го каже птицата, родена от докосването на ръцете ни. Птицо, какво е това истина?

— Истината — рече керкенезът — е парче лед.

VI

Макар да му се струваше, че скита без цел и посока из уличките, той изведнъж се озова при южната стена, на разкопките, сред лабиринт от ровове, пресичащи руините край каменния зид и криволичещи на зигзаг между полуотворените квадрати на древните фундаменти.

Истред беше там — с навити ръкави и високи ботуши. Подвикваше на работниците, които разриваха с мотики стената на изкопа, нашарена от разноцветни слоеве почва, глина и дървени въглища. На дъските наблизо лежаха почернели кости, парчета от грънци и други предмети — неразпознаваеми, разядени, покрити с ръжда.

Магьосникът видя Гералт веднага. Даде на работниците няколко гръмки нареждания и изскочи от изкопа. Приближи се, бършейки ръце в панталоните си.

— Слушам те, какво има? — попита той без никакви церемонии.

Вещерът не отговори, не помръдваше. Работниците се правеха, че копаят, но всъщност ги наблюдаваха и си шепнеха нещо.

— От теб лъха омраза — намръщи се Истред. — Какво има? Реши ли? Къде е Йена? Надявам се…

— Не се надявай прекалено, Истред.

— Охо — каза магьосникът. — Усещам нещо в гласа ти. Правилно ли съм те разбрал?

— И какво точно си разбрал?

Истред сложи ръце на кръста и погледна предизвикателно вещера.

— Няма какво да се лъжем, Гералт. Ти ме мразиш, аз теб — също. Ти ме обиди, когато ми каза… знаеш какво за Йенефер. Аз ти отговорих със същата обида. Ти пречиш на мен, аз преча на теб. Да приключим с това като мъже. Не виждам друго решение. Затова дойде, нали?

— Да — отвърна Гералт и потри челото си. — Прав си, Истред, за това. Несъмнено.

— И правилно си постъпил. Това не може да продължава. Едва днес узнах, че Йена вече няколко години се лута между нас като парцалена топка. Ту е с мен, ту с теб. Бяга от мен, за да те намери, и обратното. Другите, с които е била в промеждутъците, не влизат в сметката. Само ние двамата сме важни. Това не може да продължава. Трябва да остане само един.

— Да — повтори Гералт, без да маха ръка от челото си. — Да… прав си.

— В своята самонадеяност — продължи магьосникът, — ние си мислехме, че Йенефер няма да се поколебае да избере по-добрия. И двамата си мислехме, че знаем кой е той. Стигна се дотам, че започнахме да се хвалим като деца с нейното благоразположение, без да разбираме какво означава то. Предполагам, че също като мен си обмислил всичко и си разбрал колко сме грешали. Гералт, Йена изобщо няма намерение да избира между нас, дори и ние да сме готови да приемем избора й. Е, тогава се налага да го направим вместо нея. Нямам намерение да деля Йена с никого. А това, че дойде сега, подсказва същото и за теб. Познаваме я прекалено добре, Гералт. Докато сме двама, никога няма да сме сигурни в нея. Трябва да остане само един. Разбрал си го, нали?

— Да — рече вещерът, като с усилие помръдваше побелелите си устни. — Да, това е парче лед…

— Какво? — попита Истред.

— Нищо.

— Какво ти е? Да не си болен или пиян? Или си се натъпкал с вещерски треви?

— Всичко е наред. Просто… нещо ми влезе в окото. Истред, трябва да остане само един. За това съм дошъл. Разбира се.

— Знаех си — каза магьосникът. — Знаех, че ще дойдеш. Впрочем, ще бъда откровен с теб. Ти ме изпревари.

— Кълбовидна мълния? — усмихна се вещерът.

— Възможно е — намръщи се Истред. — Може и кълбовидна мълния. Но със сигурност не иззад ъгъла. Честно, лице в лице. Ти си вещер и това изравнява шансовете. Е, решавай кога и къде.

Гералт се замисли. Взе решение и посочи с ръка.

— Ей на онази площадка. Минавал съм оттам.

— Знам я. Там има кладенец, нарича се Зеленият ключ.

— Тогава при кладенеца. Да. При кладенеца… Утре, два часа след изгрев.

— Добре. Ще бъда там навреме.

Стояха неподвижно, без да се поглеждат. Най-накрая магьосникът промърмори нещо под нос, подритна буца пръст и я смаза с тока на обувката си.

— Гералт.

— Какво?

— Не се ли чувстваш малко глупаво?

— Чувствам се — призна вещерът неохотно.

— Олекна ми — промърмори Истред. — Защото аз, например, се чувствам като последния глупак. Никога не съм предполагал, че ще се бия до смърт с вещер, и то заради жена.

— Знам как се чувстваш, Истред.

— Е… — усмихна се измъчено магьосникът. — Щом се стигна дотук, щом се реших на тази стъпка, толкова чужда на моята природа, значи… Значи така трябва.

— Знам, Истред.

— Разбира се, знаеш също, че оцелелият трябва незабавно да бяга и да се крие от Йена на края на света.

— Знам.

— И, разбира се, да разчита, че когато й мине, ще може да се върне при нея.

— Разбира се.

— Е, значи всичко е наред. — Магьосникът понечи да се обърне, но след кратко колебание подаде ръка на вещера. — До утре, Гералт.

— До утре. — Вещерът стисна ръката му. — До утре, Истред.

VII

— Ей, вещерю!

Гералт вдигна поглед от масата, по която размазваше замислено разлятата бира, рисувайки фантастични вихри.

— Не беше лесно да те намеря. — Кметът Херболт седна и отмести настрани каните и халбите. — В странноприемницата казаха, че си отишъл в конюшнята, но там намерих само коня и дисагите ти. А ти си тук… В най-противната кръчма в целия град, в нея идват най-пропадналите типове. Какво правиш тук?

— Пия.

— Виждам. Исках да поговоря с теб. Трезвен ли си?

— Като детенце.

— Радвам се.

— Какво искате, Херболт? Не виждате ли, че съм зает? — Гералт се усмихна на девойката, която донесе поредната халба.

— Носят се слухове — намръщи се кметът, — че с нашия магьосник сте решили да се изколите.

— Това си е наша работа. Не се бъркайте.

— Не, не е ваша работа — възрази Херболт. — Нуждаем се от Истред, не можем да си позволим друг магьосник.

— Тогава идете в храма и се помолете да победи.

— Не се подигравай — промърмори кметът. — И не се прави на умник, скитник такъв. О, Богове, ако не знаех, че магьосникът няма да ми прости, бих те хвърлил в ямата, на самото й дъно, или бих те изхвърлил от града вързан за два коня, или бих наредил на Цикада да те заколи като свиня. Но уви, Истред е побъркан на тема чест и няма да ми прости. Знам, че няма да ми прости.

— Ами чудесно. — Вещерът допи поредната халба и изплю на пода попадналата в бирата сламка. — Олекна ми. Това ли е всичко?

— Не — каза Херболт, като извади от пазвата си натъпкана до пръсване кесия. — Тук има сто марки, вещерю, взимай ги и се омитай от Аед Гинваел. Омитай се. Най-добре веднага, във всеки случай преди изгрев-слънце. Казах ти, втори магьосник не ни е по джоба, и няма да допусна нашият маг да рискува живота си в двубой с такъв като теб, заради някаква…

Той се сепна и не довърши мисълта си, макар че вещерът дори не помръдна.

— Разкарай противната си мутра оттук, Херболт — каза Гералт. — А стоте марки може да си ги завреш отзад. Махай се, че започва да ми се гади при вида на физиономията ти и да не взема да те оповръщам от шапката до ботушите.

Кметът прибра кесията и сложи ръце на масата.

— Щом не щеш, хубаво. Исках с добро, но щом не щеш, така да бъде. Бийте се, колете се, горете се, разкъсайте се заради една жена, която разтваря краката си пред всеки. Мисля, че Истред ще се справи с теб, наемни убиецо — така ще те подреди, че ще останат само ботушите. Но ако не успее, ще те намеря още преди трупът му да е изстинал, и ще ти строша всички кости. Нито едно здраво място няма да остане по теб, ти…

Той не успя да отмести ръцете си — движението на вещера беше мълниеносно. Излетялата изпод масата ръка тресна кмета между очите, а камата се заби между пръстите му.

— Възможно е — прошепна вещерът, стиснал дръжката на камата и втренчен в пребледнялото лице на Херболт. — Може и Истред да ме убие. Но ако не успее… Тогава ще си отида оттук, а ти, жалко нищожество, не се опитвай да ме спреш, ако не искаш да удавя противния ти град в кръв. Махай се оттук!

— Господин кмете? Какво става тук? Ах, ти…

— Спокойно, Цикада — каза Херболт, като бавно издърпа ръката си от камата, забита насред масата. — Нищо не е станало. Нищо.

Цикада прибра в ножницата полуизвадения меч. Гералт не го погледна. Не гледаше и към кмета, който излезе от кръчмата, охраняван от Цикада заради възможните нападения на салджиите и каруцарите. Гледаше към малкото човече с муцуна на плъх и черни пронизващи очи, седнало през няколко маси от него.

„Започнах да нервнича — помисли си той с учудване. — Ръцете ми треперят. Наистина треперят. Нещо лошо става с мен. Нима това означава, че…“

„Да — помисли си, без да откъсва очи от човека с муцуна на плъх. — Май да.

Така трябва.

Колко е студено…“

Стана.

Погледна човечето и се усмихна. После измъкна от кафтана си препълнена кесия, извади две жълтици и ги хвърли на масата. Монетите се завъртяха и едната от тях се удари в острието на камата, която още стърчеше от гладките дъски на масата.

VIII

Ударът беше неочакван. Тоягата изсвистя в мрака тихо и така бързо, че вещерът за малко да не успее да предпази главата си с ръка и да смекчи удара с гъвкаво завъртане на тялото. Отскочи, падна на коляно, претърколи се, изправи се и усети движението на въздуха, предизвикано от новото замахване на ръката. Изплъзна се от удара с ловък пирует, започна да се върти между двете пристъпващи към него в тъмнината фигури и се пресегна над дясното си рамо.

Мечът му го нямаше.

„Нищо не може да изкорени от мен този рефлекс — помисли си той, отскачайки меко. — Навик? Клетъчна памет? Аз съм мутант и реагирам като мутант“. При тази мисъл той отново падна на коляно и посегна към камата си в ножницата на ботуша.

Камата я нямаше.

Усмихна се накриво и веднага получи удар с тояга по главата. Пред очите му присветна и го прониза болка чак до върховете на пръстите. Падна отпуснат и все така усмихнат.

Единият от нападателите го притисна с коляно към земята, а другият изтръгна кесията от колана му. Проблесна нож. Седналият на гърдите му човек разкъса дрехата му под шията, хвана верижката и измъкна медальона. Но веднага го пусна.

— Баал Зебута — извика непознатият. — Това е вещер… Чародей…

Вторият изруга.

— Та той нямаше меч… О, Богове… Пфу, пфу… Да се махаме, Радгаст! Не го докосвай, пфу, пфу!

Луната надникна за миг през тънкия облак. Гералт видя над себе си слабото лице, което много приличаше на муцуна на плъх, и малките блестящи черни очички. Чу тропота на втория, който се отдалечаваше в пресечката, от която лъхаше на котки и на загоряла мазнина.

Човекът с плъхската физиономия бавно отмести коляно от гърдите му и Гералт ясно чу шепота му:

— Следващия път… Следващия път, когато решиш да се самоубиваш, вещерю, не забърквай други в тази работа. Просто се обеси в конюшнята.

IX

През нощта явно беше валяло.

Гералт излезе от конюшнята, разтърка очи и изчисти сламата от косите си. Изгряващото слънце хвърляше отблясъци върху мокрите покриви и обагряше в златисто пасищата. Вещерът се изплю, но неприятният вкус в устата му остана. Усещаше тъпа болка в подутината на главата.

На бариерата пред конюшнята седеше черна котка, която лижеше съсредоточено лапата си.

— Пис, пис, коте — повика я вещерът.

Котката застина, погледна го зловещо, прибра уши и засъска, оголила зъби.

— Знам — кимна Гералт. — И аз не те харесвам. Просто се пошегувах.

Стегна бавно разхлабилите се катарами и шнурчета, изглади дрехите си и провери дали някъде не ограничават свободата на движенията му. Прехвърли меча зад гърба си и нагласи ръкохватката над дясното си рамо. Завърза кожена лента през челото си, отметна косата си зад ушите и си сложи дългите бойни ръкавици със стърчащите конуси на сребърните игли.

Погледна още веднъж слънцето, свивайки зениците си във вертикални процепи, и си помисли: „Прекрасен ден. Прекрасен ден за битки.“

Въздъхна, изплю се и тръгна бавно по уличката, покрай стените на къщите, от които се носеше острата миризма на мокра варовикова мазилка.

— Ей, чудако!

Гералт се обърна. Цикада, заедно с трима съмнителни на вид въоръжени типове, седеше върху купчина греди, наредени покрай стената. Стана, протегна се и излезе насред улицата, като старателно заобикаляше локвите.

— Накъде си се запътил? — попита той, сложил тънките си длани върху накичения с оръжия колан.

— Не е твоя работа.

— За да съм пределно ясен: изобщо не ми пука за кмета, магьосника и целия този смотан град — каза Цикада, като изговаряше бавно думите. — Работата е в теб, вещерю. Няма да стигнеш до края на тази уличка. Чуваш ли? Искам да проверя как се справяш в боя. Този въпрос не ми дава мира. Стой, ти казвам!

— Махни се от пътя ми.

— Стой! — изрева Цикада и стисна дръжката на меча си. — Не разбра ли? Ще се бием. Предизвиквам те! Сега ще видим кой е по-добър!

Гералт сви рамене, без да забавя крачка.

— Предизвиквам те на двубой! Чуваш ли, изрод такъв? — извика Цикада, като отново му прегради пътя. — Какво чакаш? Вади желязото от ножницата! Какво, страх ли те хвана? Или се биеш само с такива като Истред, когато чукат вещицата ти?

Гералт продължаваше да върви, като принуди Цикада да заотстъпва неловко. Приятелите на Цикада станаха от гредите и тръгнаха на известно разстояние подире им. Гералт чуваше как калта мляска под краката им.

— Предизвиквам те! — повтори Цикада, като пребледня и поруменя едновременно. — Чуваш ли, вещерски боклук? Какво още трябва да направя? Да те заплюя в муцуната?

— Наплюй себе си!

Цикада спря и наистина си пое въздух, за да се изплюе. Той гледаше вещера в очите, а не в ръцете. А това беше грешка. Без да забавя крачка, Гералт го удари мълниеносно с юмрук, облечен в ръкавицата с шипове — без да замахва, само леко присви колене. Удари го право в свитите устни. Те се пръснаха като сплескани вишни. Вещерът се приведе и го удари още веднъж на същото място, но този път замахна и почувства как яростта му се слива със силата на инерцията на удара. Цикада, който в момента се бе завъртял и седеше на един крак в калта, се стовари окървавен в една локва. Вещерът дочу зад гърба си съсък — мечове излизаха от ножниците си. Спря и се обърна бавно, хванал ръкохватката на меча си.

— Е — каза той с треперещ от ярост глас, — моля, заповядайте!

Този, който беше извадил оръжието си, го погледна в очите, но издържа погледа му само секунда и извърна глава. Другите двама отстъпиха. Отначало бавно, а после все по-бързо. Като ги видя, онзи с меча също отстъпи, мърдайки беззвучно устни. Най-далечният се обърна и побягна, като пръскаше кал, а останалите застинаха по местата си.

Цикада се обърна в калта, опря се на лакти, смотолеви нещо и изплю парче зъб и кръв. Гералт с отвращение го изрита в бузата, счупи лицевата му кост и отново го събори в локвата.

И без да се оглежда, продължи по пътя си.

Истред вече го чакаше при кладенеца, облегнат на обраслата със зелен мъх дървена макара. На колана му висеше меч. Великолепен, лек тергански меч с полузакрит предпазител, чиято обкована ножница докосваше стигащия до над коляното лъскав ловджийски ботуш. На рамото на магьосника беше кацнала настръхнала черна птица.

Керкенез.

— Ето те, вещерю. — Истред подложи облечената си в ръкавица ръка на керкенеза и внимателно премести птицата върху навеса над кладенеца.

— Ето ме, Истред.

— Не очаквах да дойдеш. Мислех, че ще си тръгнеш.

— Не си тръгнах.

Магьосникът се разсмя гръмогласно, отметнал глава назад.

— Тя искаше… искаше да ни спаси — каза той. — И двамата. Нищо не се получи, Гералт. Ще кръстосаме мечове. Трябва да остане само един.

— Смяташ да се биеш с меч?

— Това учудва ли те? Нали и ти ще се биеш с меч? Хайде, давай!

— Защо, Истред? Защо с меч, а не с магия?

Магьосникът пребледня и устните му потрепнаха нервно.

— Давай! — извика той. — Не е време за въпроси, това време отмина! Сега е време да се действа!

— Искам да знам — изрече бавно Гералт. — Искам да знам защо с меч. Искам да знам как и защо се оказа, че имаш черен керкенез. Имам право да знам истината, Истред.

— Истината? — повтори високо магьосникът. — Е, може и да я получиш. Да, може и да я получиш. Имаме равни права. Питаш за керкенеза? Долетя на разсъмване, мокър от дъжда. Донесе писмо. Кратко, знам го наизуст. „Сбогом, Вал. Прости ми. Има дарове, които не могат да се приемат, а аз нямам нищо, с което да се отблагодаря. И това е истина, Вал. Истината е парче лед“. Е, Гералт? Доволен ли си? Спазени ли са правата ти?

Вещерът бавно кимна.

— Добре — каза Истред. — Сега аз ще се възползвам от моите права. Защото няма да взема под внимание това писмо. Не мога без нея… Предпочитам… Хайде, по дяволите!

Той се приведе и измъкна меча с бързо, ловко и привично движение. Керкенезът заврещя.

Вещерът стоеше неподвижно, отпуснал ръце.

— Какво чакаш? — извика магьосникът.

Гералт бавно вдигна глава, вгледа се в него, а после му обърна гръб.

— Не, Истред — каза той. — Сбогом.

— Какво означава това, по дяволите?

— Истред — каза Гералт през рамо, — ако си решил да се самоубиваш, не забърквай и други. Обеси се в конюшнята.

— Гералт! — извика магьосникът и гласът му изведнъж изви, поразявайки слуха с фалшиви злобни нотки. — Няма да се откажа! Тя няма да избяга от мен! Ще я последвам във Венгерберг, ще я последвам накрая на света, ще я намеря! Никога няма да се откажа от нея! Чуваш ли!

— Сбогом, Истред.

Отдалечи се по уличката, без да погледне назад. Вървеше, без да обръща внимание на хората, които бързо отстъпваха от пътя му и рязко затръшваха врати и прозорци. Не забелязваше никого и нищо.

Мислеше за писмото, което го очакваше в странноприемницата.

Ускори крачка. Знаеше, че върху възглавницата го очаква мокър от дъжда керкенез, стиснал писмо в кривия си клюн. Искаше да го прочете колкото се може по-бързо.

Макар че знаеше какво пише в него.