Меч на съдбата

I

Попадна на първия труп около пладне.

Вещерът рядко се вълнуваше при вида на убити, много по-често му се случваше да гледа човешки останки напълно равнодушно. Но този път не беше равнодушен.

Момчето беше на около петнайсет години. Лежеше по гръб, широко разперило крака, лицето му беше застинало в израз на учудване. Въпреки това Гералт знаеше, че момчето е загинало веднага, не е страдало и най-вероятно дори не е знаело, че умира. Стрелата беше попаднала в окото и бе заседнала дълбоко в тиловата кост. Към стрелата бяха прикрепени жълтеникави фазанови пера, които стърчаха над тревите.

Гералт се огледа и намери лесно каквото търсеше: втора стрела, двойник на първата, се беше забила в един бор само на шест крачки по-назад. Той знаеше какво е станало. Момчето не беше разбрало предупреждението; беше чуло свистенето и удара на стрелата в дървото, беше се объркало и бе побягнало не накъдето е сочела стрелата. А тя е повелявала да се обърне и незабавно да напусне гората. Съскащо, отровно и меко свистене, кратък трясък, когато върхът се врязва в дървото. Нито крачка повече, човеко, веднага се махай от Брокилон. Ти завоюва целия свят, човеко, навсякъде е пълно с такива като теб, навсякъде носиш със себе си това, което Наричаш съвременност — епоха на промени, които наричаш прогрес. Ние не се нуждаем от промените, които носиш. Свистене и удар. Махни се от Брокилон!

„Махни се от Брокилон, човеко! — помисли си Гералт. — Няма значение, че си само на петнайсет и се промъкваш през гората, вцепенен от страх, и не можеш да намериш пътя към дома. Няма значение, че вече си на седемдесет и трябва да събираш съчки, иначе ще те изгонят, защото си ненужен. Няма значение, че си само на шест годинки и са те примамили цветята, синеещи се на облятата от слънцето полянка. Махни се от Брокилон. Свистене и удар!

Едно време, преди да убият, предупреждаваха по два или три пъти.“

Той тръгна, като продължаваше да размишлява:

„Едно време. Е, прогрес.“

По нищо не личеше гората да заслужава лошата слава, която имаше в момента. Наистина, беше страшно дива и труднопроходима, но това беше обичайната плетеница на дебри, в които всяка светлинка, всяко слънчево петно, промъкнало се през короните на големите дървета, се поглъщаше незабавно от десетките млади брези, елхи и габъри, от къпините, хвойните и папратите, от покрития с прах храсталак, сухите клони и изгнилите стебла на най-старите дървета, загубили борбата. Но храсталакът не мълчеше с тежкото и зловещо безмълвие, което като че ли повече съответстваше на това място. Не, Брокилон живееше. Бръмчаха насекоми, под краката шумоляха гущери, разноцветни бръмбари сновяха насам-натам, хиляди паяци опъваха блестящи от капките роса паяжини, кълвачи разтърсваха стеблата на дърветата с резки поредици от удари, врещяха сойки.

Брокилон живееше.

Но вещерът не можеше да се излъже толкова лесно. Знаеше къде се намира. Не забравяше за момчето със стрелата в окото. Сред мъха и боровите иглички се виждаха бели кости, по които сновяха червени мравки.

Той продължи да върви, бързо, но предпазливо. Следите бяха скорошни. Надяваше се, че ще настигне хората, крачещи пред него, и ще успее да ги накара да се върнат. Залъгваше се с надеждата, че още не е късно.

Но вече беше късно.

Щеше да пропусне втория труп, ако не беше слънчевият отблясък върху острието на късия меч, който убитият стискаше в ръка. Беше възрастен човек. Обикновената му кафява дреха говореше, че е от простолюдието. Но не беше слуга, за което свидетелстваше чистотата на дрехата, като се изключат петната кръв около забитите в гърдите стрели.

Гералт се огледа и видя трупа на трети човек, облечен с кожен кафтан и късо зелено наметало. Земята около краката на убития беше разорана, мъхът и боровите иглички бяха разрити и се виждаше пясъкът отдолу. Явно човекът се беше мъчил дълго.

Чу стон.

Бързо разтвори храстите хвойна и видя замаскирана дълбока яма. Вътре, насред изровените борови корени, лежеше едър мъж с черни къдрави коси и брада със същия цвят, контрастиращи си с бледото лице. Светлият кафтан от еленова кожа беше червен от изтеклата кръв.

Вещерът скочи в ямата. Раненият отвори очи.

— Гералт… — простена той. — О, богове… Сигурно сънувам…

— Фрейксенет? — учуди се вещерът. — Ти, тук?

— Аз… Ооох…

— Не мърдай. — Гералт клекна до него. — Къде си ранен? Не виждам стрела…

— Прободе ме… — и се подаде отзад. Отчупих накрайника и я измъкнах… Слушай, Гералт…

— Мълчи, Фрейксенет, ще се задавиш от кръвта. Пробит ти е белият дроб. Проклятие, трябва да те измъкна. Какво правите в Брокилон, по дяволите? Това е владение на дриадите, тяхно светилище, никой не си тръгва жив оттук. Не знаеше ли?

— После… — Фрейксенет застена и изплю кръв. — После ще ти разкажа… А сега ме измъкни… Ох, проклятие! Внимавай… Ооох…

— Няма да се справя. — Гералт се изправи и се огледа. — Твърде тежък си.

— Остави ме — рече раненият. — Остави ме, нищо не може да се направи… Но спаси нея… Богове, спаси я…

— Кого?

— Принцесата… Ох… Намери я, Гералт…

— Лежи спокойно, по дяволите! Сега ще измисля нещо и ще те измъкна.

Фрейксенет се закашля тежко и отново се изплю; гъстата лепкава нишка кръв увисна на брадата му. Вещерът изруга, измъкна се от ямата и се огледа. Трябваха му две малки дръвчета. Тръгна бързо към края на поляната, където беше видял няколко елхи.

Свистене и удар.

Гералт застина на място. Стрелата, забила се в стеблото на нивото на главата му, беше украсена с ястребови пера. Вещерът погледна накъде сочи и определи откъде е изстреляна. На петдесетина метра имаше още една яма от изтръгнато от земята дърво — по плетеницата на корените му все още имаше огромно количество песъчлива почва. Там, на границата на сенките, се чернееше трънак, преплетен със светлите ивици на брезови стебла. Не се виждаше никой, но Гералт знаеше, че няма и да види.

— Ceadmil! Va an Eithne meath e Duen Canell! Essea Gwynbleidd!

Този път чу тихото опъване на тетивата и видя стрелата, защото я пуснаха така, че да я види. Право нагоре. Вещерът наблюдаваше как тя се издига, как променя посоката на полета си и пада по крива. Не помръдна. Стрелата се заби почти вертикално в мъха на две крачки от него. Почти едновременно с нея се заби и втора, под същия ъгъл. Той се страхуваше, че може и да не види следващата.

— Meath Eithne! — извика той отново. — Essea Gwynbleidd!

— Glaeddyv vort! — Глас като повей на вятъра. Глас, а не стрела. Гералт още беше жив. Бавно откопча катарамата на колана си, измъкна меча си и го хвърли надалече от себе си. Една дриада се появи безшумно иззад една обхваната от хвойнови храсти ела на десетина крачки от него. Макар дриадата да изглеждаше малка и много слаба, стеблото на елата беше още по-тънко. Вещерът изобщо не можеше да разбере как не я е забелязал. Може би заради маскировъчните й дрехи — неразвалящата стройната й фигура комбинация от странно зашити едно за друго парчета плат в различни оттенъци на зеленото и кафявото, покрити с листа и парчета кора. Косите й, прихванати на челото с черна лента, имаха маслиненозелен цвят, а по лицето й имаше ивици боя, нанесени с орехова кора.

Разбира се, тетивата на лъка беше опъната и дриадата се целеше в него.

— Eithne… — започна той.

— Thaess aep!

Той замълча послушно. Стоеше неподвижно, като държеше ръцете си далече от тялото. Дриадата не отпусна лъка.

— Dunca! — извика тя. — Braenn! Caemm vort!

Дриадата, която беше стреляла първа, изскочи от трънака й претича през стеблото на поваленото дърво, като ловко прескочи изтръгнатите корени. Макар по пътя й да имаше множество сухи клонки, Гералт не чу нито една от тях да изпука под краката й. Долови тих звук зад себе си, нещо като шумолене на листа на вятъра, и разбра, че зад гърба му стои трета дриада.

Именно тя се наведе бързо и вдигна меча му. Косите й бяха с цвят на мед, завързани на опашка. На гърба й се поклащаше пълен със стрели колчан.

Тази, която се бе крила най-далече, в ямата от изтръгнатото дърво, тръгна бързо към него. Дрехата й не се отличаваше с нищо от облеклото на приятелките й. Върху меките й червеникавокафяви коси лежеше венец от детелини и гарига. Тя държеше лък — неопънат, но със стрела на тетивата.

— Ten thesse in maeth aep Eithne llev? — попита тя. Гласът й беше мелодичен, а очите — черни и огромни. — Ess’ Gwynbleidd?

— Ae… aessea… — започна той, но брокилонският диалект, така напевен в устата на дриадите, засядаше в гърлото му и дразнеше устните. — Не говорите ли на всеобщ език? Не знам много добре…

— Ań’ vaill. Vort Ilinge — прекъсна го тя.

— Аз съм Gwynbleidd, Белия вълк. Госпожа Еитне ме познава. Идвам при нея с послание. Вече съм бил в Брокилон. В Дуен Канел.

— Gwynbleidd — червенокосата присви очи. — Vatt’ghern?

— Да — потвърди той. — Вещер.

Зеленокосата изсумтя гневно, но наведе лъка. Червенокосата го гледаше с широко отворени очи, а лицето й, намазано със зеленикави ивици, беше напълно неподвижно, мъртво като лице на статуя. Тази неподвижност не позволяваше да бъде определена нито като красива, нито като уродлива, вместо това се натрапваше впечатлението за безразличие и бездушие, ако не и за жестокост. Гералт се укори мислено за тази оценка, основана на неуместно придаване на човешки качества на дриадата. Длъжен беше да съобрази, че тя просто е най-старата от трите. Въпреки младоликата външност, тя беше значително по-стара от останалите.

Стояха безмълвно. Гералт чуваше как Фрейксенет стене, охка и кашля. Червенокосата със сигурност също го чуваше, но лицето й дори не трепна. Вещерът отпусна ръце върху бедрата си.

— Там, в ямата — каза той спокойно — лежи ранен. Ако не му се окаже помощ, ще умре.

— Thaess aep! — зеленокосата опъна тетивата и насочи стрелата право към лицето на Фрейксенет.

— Ще го оставите да умре? — попита Гералт, без да повишава тон. — Ще допуснете просто да се задави бавно с кръвта си? Тогава по-добре го довършете.

— Млъкни! — излая дриадата, преминавайки на всеобщия език, но отпусна тетивата и наведе лъка. Погледна въпросително червенокосата. Тя кимна към ямата. Зеленокосата побягна натам, бързо и безшумно.

— Искам да се видя с госпожа Еитне — повтори Гералт. — Имам послание…

— Тя ще те съпроводи до Дуен Канел — червенокосата посочи меднокосата. — Тръгвай…

— Фрей… А ранения?

Дриадата го погледна, присви очи и продължи да си играе със стрелата, легнала върху тетивата.

— Не се тревожи. Тръгвай. Тя ще те съпроводи.

— Но…

— Va’en vort! — отсече тя и стисна устни.

Вещерът сви рамене и се обърна към меднокосата. Тя изглеждаше най-млада от трите, но можеше и да бърка. Очите й бяха сини.

— Е, да тръгваме.

— Да — каза тихо меднокосата и след кратко колебание му подаде меча. — Да вървим.

— Как се казваш? — попита той.

— Млъквай.

Тя вървеше през храсталака много бързо, без да се оглежда. На Гералт му се наложи да положи доста усилия, за да я следва. Той знаеше, че дриадата прави това умишлено, че иска вървящият след нея човек да се заплете в гъстите храсти, да се строполи със стон на земята, безсилен, неспособен да продължи напред. Разбира се, тя не знаеше, че си има работа с вещер, а не с човек. Беше прекалено млада, за да знае какво е това вещер.

Девойката — Гералт вече виждаше, че не е чистокръвна дриада — спря рязко и се обърна. От начина, по който гърдите й се повдигаха под пъстрата дреха, личеше, че диша учестено и едва се сдържа да не започне да си поема дъх през устата.

— Да намалим темпото? — предложи той и се усмихна.

— Yea — погледна го тя с неприязън. — Aeen esseath Sidth?

— Не, не съм елф. Как се казваш?

— Браен — отвърна тя и тръгна отново, но вече по-бавно, без да се опитва да му избяга. Вървяха близо един до друг и той надушваше миризмата на потта й — обикновена пот на млада девойка. Потта на дриадите съдържаше аромата на разтрити в ръка листа на вербена.

— А как те наричаха преди?

Тя го погледна, устните й неочаквано се изкривиха и той си помисли, че или ще извика, или ще му нареди да млъкне. Но тя не направи нито едното, нито другото, а след кратка пауза отвърна:

— Не помня.

Гералт не й повярва.

Можеха да й се дадат най-много шестнайсет години и едва ли беше прекарала в Брокилон повече от шест-седем от тях. Ако беше попаднала тук по-рано, като малко дете или още като бебе, вече щеше да е невъзможно да се разпознае човекът в нея. Случваше се дриади да имат сини очи или естествено светли коси. Децата на дриади, заченати в законен брак с елфи или хора, приемаха свойствата на организма си изключеше знак на вещера да притихне и изчакваше напрегнато шумоленето в храстите да се отдалечи.

Колкото и бързо да вървяха, все пак се наложи да спрат да пренощуват. Браен избра подходящо място — на хълмче, където температурната разлика донасяше пориви топъл въздух. Спаха върху изсъхнала папрат, по обичая на дриадите — много близо един до друг. Посред нощ Браен го прегърна и го притисна здраво към себе си. И нищо повече. Той също я прегърна. И нищо повече. Тя беше дриада. Важна беше само топлината.

На разсъмване, още по тъмно, продължиха нататък.

II

Пресичаха ивици с гористи хълмове, преминаваха през низини, изпълнени с мъгла, вървяха през просторни тревисти поля, през ветроломи.

Най-накрая Браен се спря за последен път и се огледа. Изглеждаше, сякаш е изгубила пътя, но Гералт знаеше, че това е невъзможно. Обаче се възползва от ситуацията и приседна на едно повалено дърво.

И в този момент чу вик. Тънък. Висок. Отчаян.

Браен моментално падна на колене и измъкна от колчана две стрели едновременно. Стисна едната със зъби, сложи другата на лъка и опъна тетивата, целейки се напосоки през храстите, към гласа.

— Не стреляй! — извика вещерът, прескочи дънера и се промуши през храсталака.

На малка поляна под каменист склон, притиснало гръб към изсъхнал габър, стоеше момиченце със сиво кафтанче. Пред него, само на някакви си пет крачки, нещо се движеше, разбутвайки бавно тревата. Това нещо беше тъмнокафяво и дълго около два сажена. В първия момент Гералт помисли, че е змия. Но видя жълтите, подвижни, подобни на куки крайници и плоските сегменти на издълженото туловище и разбра, че не е змия. А нещо много по-лошо.

Притиснало се към стеблото, момиченцето изписка тънко. Огромната стоножка вдигна дългите си трепкащи антени над тревата, улавяйки миризмата и топлината.

— Не мърдай! — изрева вещерът и подскочи, за да привлече вниманието на сколопендроморфа. Но стоножката не реагира, вече беше доловила миризмата на близката жертва. Премести крайниците си, зае позата на кобра и се понесе напред. Яркожълтите й лапи се мяркаха в тревата, движейки се равномерно като греблата на галера.

— Игерн! — извика Браен.

С два скока Гералт излетя на поляната, извади в движение меча от ножницата на гърба си и избута с крак вцепенилото се до дървото момиче, което полетя към къпиновите храсти. Сколопендроморфът зашумя в тревата, разпери крайници и се хвърли върху вещера, издигайки предните си сегменти и щракайки с блестящи от покрилата ги отрова челюсти. Гералт затанцува, прескочи плоското туловище, завъртя се и удари с меча точно към незащитеното място между плочките, покриващи тялото. Но чудовището се оказа много пъргаво и мечът се удари в хитиновата роговица, без да я раздроби — дебелата покривка мъх амортизира удара. Гералт отскочи, но не достатъчно бързо. С чудовищна сила сколопендроморфът удари със задната част на тялото си краката му и се уви около тях. Вещерът падна, превъртя се и се опита да се измъкне.

Безуспешно.

Стоножката се изви и се обърна така, че да го достигне с челюстите си, като при това рязко заби нокти в дървото и запълзя по него. В този момент над главата на Гералт изсвистя стрела, заби се с трясък в бронята на чудовището и го прикова към дървото. Стоножката се сви, счупи стрелата и се освободи, но в същия миг в нея се забиха още две стрели. Вещерът изрита от себе си чудовището и отскочи встрани.

Браен, застанала на колене, стреляше с невероятно темпо и забиваше в сколопендроморфа стрела след стрела. Стоножката чупеше стрелите и се освобождаваше, но в следващия миг нова стрела я приковаваше към стеблото. Плоската, блестяща тъмночервена глава се мяташе насам-натам, щракаше с челюсти към стрелите и обезумяла се опитваше да се добере до атакуващия враг.

Гералт отскочи отново встрани, замахна широко с меча и с един удар сложи край на битката. Дървото изигра ролята на дръвник.

Браен се приближи бавно, без да отпуска лъка, ритна гърчещото се в тревата туловище и се изплю върху него.

— Благодаря — каза вещерът, докато сплескваше отсечената глава с тока на обувката си.

— За какво?

— Спаси ми живота.

Дриадата го погледна, но в погледа й нямаше нито разбиране, нито емоции.

— Игерн — каза тя и ритна отново застиващото тяло. — Изпочупи ми стрелите.

— Ти спаси и мен, и тази малка дриада — повтори Гералт. — По дяволите, къде е тя?

Браен ловко разтвори къпиновите храсти и мушна ръка между бодливите клонки.

— Така и очаквах — каза тя, докато измъкваше от храстите момичето със сивото кафтанче. — Погледни сам, Гвинблейд.

Това не беше дриада. Не беше елф, силфида, пук или полуръст. Беше съвсем обикновено момиченце. Човешко. Насред гората Брокилон — най-необикновеното място за едно обикновено човешко дете.

Имаше светли, сивкави коси и огромни отровнозелени очи. Беше на не повече от десет години.

— Коя си ти? — попита я Гералт. — Откъде се взе тук?

Тя не отговори. „Вече съм я виждал някъде — помисли си той. — Виждал съм я. Или нея, или някого, който страшно прилича на нея.“

— Не се страхувай — каза той неуверено.

— Не се страхувам — отговори тя неразбираемо. Явно беше настинала.

— Да се махаме оттук — рече неочаквано Браен, оглеждайки се. — Там, където има един игерн, очаквай друг. А ми останаха малко стрели.

Момичето я погледна, отвори уста и изтри муцунка с опакото на дланта си, размазвайки прахта.

— Коя си ти, по дяволите? — повтори Гералт, навеждайки се. — Какво правиш в… В тази гора? Как попадна тук?

Момичето наведе глава и подсмръкна.

— Оглуша ли? Питам коя си. Как се казваш?

— Цири — измърмори тя.

Гералт се обърна. Браен разглеждаше лъка си и хвърляше по някой поглед към вещера.

— Слушай, Браен…

— Какво?

— Възможно ли е… възможно ли е да е избягала от вас, от Дуен Канел?

— Какво?

— Не се прави на идиотка — ядоса се той. — Знам, че отвличате момиченца. И ти самата да не си паднала от небето в Брокилон? Питам възможно ли е…

— Не — отсече дриадата. — Никога не съм я виждала.

Гералт огледа внимателно момичето. Пепеляворусите й коси бяха разрошени, пълни с иглици и листа, но миришеха на чисто, не на дим, обор или мазнина. Ръцете й, макар и много мръсни, бяха малки и нежни, без синини и белези. Момчешката дрешка — кафтанче с качулка, не подсказваше нищо, но високите ботушки бяха направени от мека скъпа телешка кожа. Не, това със сигурност не беше селско дете. „Фрейксенет — помисли си изведнъж Гералт. — Фрейксенет търсеше нея. Заради нея е дошъл в Брокилон.“

— Откъде си, сополанке, питам?

— Как говориш с мен! — Момичето вдигна гордо глава и тропна с краче. Мекият мъх притъпи ефекта от това движение.

— Ха — каза вещерът и се усмихна. — Наистина си принцеса. Във всеки случай, ако се съди по начина, по който говориш, защото видът ти не е нищо особено. От Верден си, нали? Знаеш ли, че те търсят? Не се тревожи, ще те отведа вкъщи. Слушай, Браен…

Достатъчно му беше да се обърне и момичето веднага хукна да бяга през гората, по полегатия склон на хълма.

— Bloede turd! — извика дриадата и посегна към колчана си. — Caemm ’erę!

Момичето тичаше и се препъваше през гората, а сухите клони хрущяха под краката му.

— Стой! — извика Гералт. — Къде тръгна, по дяволите!

Браен моментално опъна лъка. Стрелата изсвистя отровно, описа плоска парабола и върхът й с пукот се вряза в кората на едно дърво, като едва не закачи косите на бегълката. Момичето се приведе и се строполи на земята.

— Ти, проклета идиотка! — извика Гералт и тръгна към дриадата.

Браен измъкна ловко втора стрела от колчана.

— Можеше да я убиеш!

— Това тук е Брокилон! — отвърна гордо тя.

— А това там е дете!

— И какво?

Той погледна стрелата. На нея имаше пера от фазан, боядисани в жълто с орехови кори. Гералт не каза нито дума. Обърна се и навлезе в гората.

Момичето лежеше под дървото, свито на кълбо. Беше вдигнало предпазливо глава и гледаше стрелата, стърчаща от стеблото. Когато чу крачките на Гералт, малката скочи на крака, но вещерът се хвърли към нея и я хвана за червената качулка на кафтанчето. Тя обърна глава, изгледа него, а после и ръката му, стиснала качулката. Той я пусна.

— Защо избяга?

— А теб какво те интересува? — подсмръкна тя. — Остави ме на мира, ти… ти…

— Глупаво момиче — прошепна той ядосано. — Това е Брокилон. Не ти ли стигаше стоножката? Сама в тая гора няма да оцелееш и до сутринта. Още ли не си го разбрала?

— Не ме докосвай! — извика тя. — Ти, слуга такъв! Аз съм принцеса, разбра ли?

— Ти си глупава сополанка.

— Аз съм принцеса!

— Принцесите не се разхождат сами из гората. Принцесите имат издухани носове.

— Ще заповядам да ти отсекат главата! И нейната също! — момичето избърса носа си с длан и враждебно изгледа приближаващата се дриада. Браен се разсмя.

— Е, добре, стига си викала — каза вещерът. — Защо избяга, принцесо? И откъде? От какво се боиш?

Тя мълчеше и подсмърчаше.

— Е, добре, твоя си работа. — Той намигна на дриадата. — Ние тръгваме. Ако искаш да останеш сама в гората — твоя воля. Но следващия път, когато те нападне игерн, не викай. Това не подобава на една принцеса. Принцесите умират без дори да гъкнат, като преди това са си издухали носовете. Да вървим, Браен. Довиждане, Ваше Височество.

— По… почакай.

— А?

— Ще дойда с вас.

— Ще ни окажеш голяма чест. Нали, Браен?

— Но нали няма да ме отведеш обратно при Кистрин? Заклеваш ли се?

— Кой е… — започна той. — А, по дяволите. Кистрин. Кистрин? Принц Кистрин? Синът на крал Ервил от Верден?

Момичето нацупи устни, подсмръкна и се извърна.

— Стига игрички — подхвърли навъсено Браен. — Да вървим.

— Сега, сега. — Вещерът се изправи и погледна дриадата отгоре надолу. — Плановете малко се променят, прекрасна моя стрелкиньо.

— Какво? — вдигна вежди Браен.

— Госпожа Еитне ще почака. Трябва да отведа момичето вкъщи. Във Верден.

Дриадата присви очи и посегна към колчана си.

— Никъде няма да ходите. Нито ти, нито тя.

— Внимавай, Браен — каза вещерът и се усмихна зловещо. — Аз не съм момчето, на което вчера си вкарала от засада една стрела в окото. Умея да се защитавам.

— Bloede arss! — изсъска тя и вдигна лъка. — Ти идваш в Дуен Канел, тя също! Не във Верден.

— Не! Не във Верден! — момичето отиде при дриадата и се притисна към слабото й бедро. — Аз съм с теб! А той нека ходи във Верден при глупавия Кистрин, ако иска!

Браен дори не я погледна. Тя не сваляше поглед от Гералт, но все пак отпусна лъка.

— Ss turd — изплю се тя в краката му. — Да! Ходи където щеш! Да видим дали ще успееш! Ще умреш, преди да се измъкнеш от Брокилон.

„Права е — помисли си Гералт. — Нямам никакви шансове. Без нея нито мога да изляза от Брокилон, нито мога да стигна до Дуен Канел. Какво да правя? Да видим, може пък да успея да убедя Еитне.“

— Е, Браен — обади се той примирително и се усмихна, — не се ядосвай, красавице. Добре, да бъде, както искаш. Да отидем заедно в Дуен Канел. При госпожа Еитне.

Дриадата промърмори нещо под нос и свали стрелата от тетивата.

— Тогава да вървим — каза тя и оправи лентата в косите си. — Изгубихме много време.

— Ооох… — простена момичето, след като пристъпи.

— Какво има?

— Нещо стана… с крака ми.

— Почакай, Браен! Хайде, сополанке, ще те взема на рамене.

Беше топла и миришеше на мокро врабче.

— Как се казваш, принцесо? Забравих.

— Цири.

— А къде са владенията ти, ако мога да попитам?

— Няма да ти кажа — промърмори тя. — Няма да ти кажа — и туйто!

— Ще го преживея. Не се върти и не ми кихай в ухото. Какво правиш в Брокилон? Изгуби ли се? Заблуди ли се?

— Как не! Никога не се губя.

— Не се върти. От Кистрин ли избяга? От замъка Настрог? Преди сватбата или след нея?

— Откъде знаеш? — Тя кихна отново.

— Много съм умен. Защо избяга точно в Брокилон? Нямаше ли някое по-безопасно място?

— Глупавият кон ме понесе насам.

— Лъжеш, принцесо. При твоята фигура можеш да се качиш най-много на котка. И то кротичка.

— Яздеше Марек. Оръженосецът на рицаря Воймир. Но в гората конят падна и си счупи крака. И се изгубихме.

— Нали каза, че никога не се губиш?

— Той се изгуби, не аз. Имаше мъгла. И се изгубихме.

„Изгубили са се — помисли си Гералт. — Горкият оръженосец на рицаря Воймир, който е имал лошия късмет да се натъкне на Браен и спътниците й. Сополанко, който сигурно още не знае какво е това жена, помага на една зеленоока сополанка да избяга, защото се е наслушал на рицарски разкази за девици, принудени да се омъжат. Помага й да избяга, за да падне повален от нащърбената стрела на дриада, която вероятно не знае какво е това мъж. Но вече умее да убива.“

— Попитах дали избяга от замъка Настрог преди сватбата, или след нея.

— Избягах и това е, какво ти влиза в работата другото? — сопна му се Цири. — Баба каза, че трябва да дойда тук и да се запозная с този Кистрин. Само да се запозная. А баща му, онзи дебел крал…

— Ервил.

— … Веднага: сватба, та сватба. А аз не го искам. Този Кистрин. Баба каза…

— Значи този принц Кистрин ти е противен?

— Не го искам! — съобщи гордо Цири, подсмръквайки. — Той е дебел, глупав и има лош дъх. Преди да дойда тук, ми показаха портрет. И на портрета не беше дебел. Не искам такъв мъж. И изобщо — не искам никакъв мъж.

— Цири — рече неуверено вещерът, — Кистрин още е дете, както и ти. След няколко години той може да се превърне в интересен юноша.

— Тогава да ми изпратят друг портрет след няколко години — изсумтя тя. — И на него също. Защото той каза, че на портрета, който му показали, аз съм била много по-красива. И си призна, че е влюбен в Алвина, дамата на кралския двор, и иска да бъде неин рицар. Виждаш ли? Той не ме иска и аз не го искам. Тогава защо да се женим?

— Цири — промърмори вещерът, — той е принц, а ти — принцеса. Принцовете и принцесите се женят така, а не по друг начин. Такъв е обичаят.

— Говориш като тях. Мислиш ли, че само защото съм малка, е лесно да ме излъжеш?

— Не те лъжа.

— Лъжеш.

Гералт млъкна. Браен, която крачеше пред тях, внезапно се огледа, вероятно учудена от тишината. Сви рамене и продължи нататък.

— Къде отиваме? — попита навъсено Цири. — Искам да знам!

Гералт мълчеше.

— Отговаряй, когато те питат! — повтори тя страховито, потвърждавайки заповедта с шумно подсмръкване. — Ти знаеш ли кой… кой седи върху теб?

Той не реагира.

— Отговаряй, или ще те ухапя по ухото! — извика тя.

На вещера всичко това му омръзна. Той свали момичето от раменете си и го остави на земята.

— Слушай, сополанке — каза той рязко и разкопча катарамата на колана си. — Сега ще те сложа на коляното си, ще ти сваля гащичките и ще те напляскам с колана. Нищо не може да ме спре, защото тук не е кралският двор, а аз не съм ти нито придворен, нито слуга. Веднага ще съжалиш, че не си останала в Настрог. Ще разбереш, че е по-добре да си принцеса, отколкото изгубила се в гората сополанка. Защото принцесата, разбира се, може да се държи лошо. И никой не смее да я напляска с колана, освен принца — лично.

Цири се намръщи и няколко пъти подсмръкна. Браен, облегнала се на едно дърво, ги гледаше равнодушно.

— Е, какво? — попита вещерът, увивайки колана около ръката си. — Ще се държиш ли прилично и достойно? Ако не, да пристъпим към напляскването на Нейно Височество. Е?

Момичето захлипа, засмърка и побърза да кимне няколко пъти.

— Ще се държиш ли прилично, принцесо?

— Да — промърмори тя.

— Скоро ще се стъмни — обади се дриадата. — Да вървим, Гвинблейд.

Дърветата оредяха. Вървяха през песъчливи млади гори, покрай пиренови храсти и потънали в мъгла поляни, на които пасяха стада елени. Ставаше все по-студено.

— Благородни господине… — обади се Цири след много дълго мълчание.

— Казвам се Гералт. Какво има?

— Страшно съм гладна.

— Сега ще спрем. Скоро ще се стъмни.

— Няма да издържа — захлипа тя. — Не съм яла от…

— Не мрънкай. — Той бръкна в торбата си, извади парче сланина, малко сирене и две ябълки. — Вземи.

— Какво е това, жълтото?

— Сланина.

— Няма да го ям — промърмори тя.

— Чудесно — изрече той и пъхна сланината в устата си. — Ще изядеш сиренето. И ябълката. Едната.

— Защо едната?

— Не се върти. Добре, ще изядеш и двете.

— Гералт?

— Ммм?

— Благодаря.

— Няма за какво. Да ти е сладко.

— Аз не… Не за това. И за това също, но… ти ме спаси от тази стоножка… Бррр… За малко да умра от страх…

— За малко да умреш — потвърди той сериозно. И си помисли: „За малко да умреш по изключително болезнен и отвратителен начин“. — И трябва да благодариш на Браен.

— Коя е тя?

— Дриадата.

— Дивожена?

— Да.

— Тя ни… Те похищават деца! Тя ни е похитила! Ааа, ти не си дете. А защо говори толкова странно?

— Говори, както говори, това не е важно. Важно е как стреля. Не забравяй да й благодариш, когато спрем.

— Няма да забравя — изсмърка тя.

— Не се върти, принцесо, бъдеща принцесо на Верден.

— Няма да съм никаква принцеса — промърмори тя.

— Добре, добре. Няма да си принцеса. Ще станеш лалугер и ще живееш в дупка.

— Не е вярно! Ти нищо не знаеш!

— Не ми пищи в ухото! И не забравяй за колана!

— Няма да съм принцеса. Ще бъда…

— Е? Каква?

— Това е тайна.

— А, така значи. Тайна. Чудесно. — Той вдигна глава. — Какво стана, Браен?

Дриадата се спря и сви рамене, поглеждайки към небето.

— Уморих се — каза тя меко. — А сигурно и ти си се уморил да я носиш, Гвинблейд. Ще спрем тук. След малко ще се стъмни.

III

— Цири?

— Ммм? — Тя подсмръкна, клонките, върху които лежеше, изшумоляха.

— Не ти ли е студено?

— Не — въздъхна тя. — Днес е топло. Виж, вчера… Вчера ужасно измръзнах, ох.

— Чудна работа — отбеляза Браен, докато разхлабваше ремъците на дългите си меки ботуши. — Толкова малка, а навлязла толкова навътре в гората. И през часовите е преминала, и през горите, и през гъсталака. Силна, здрава и смела. Направо е подходяща… Подходяща е за нас.

Гералт погледна бързо дриадата, блестящите й в полумрака очи. Браен облегна гръб на едно дърво, свали превръзката си и разпусна косите си с тръсване на главата.

— Тя е влязла в Брокилон — каза дриадата тихо, изпреварвайки коментара на Гералт. — Тя е наша, Гвинблейд. Отиваме в Дуен Канел.

— Госпожа Еитне ще реши — усмихна се кисело вещерът, като същевременно осъзнаваше, че Браен е права.

„Колко жалко — помисли си той, като гледаше въртящото се върху зелената постеля момиченце. — Такова смело дете. Къде ли съм я виждал? Не е важно. Но е жалко. Светът е толкова огромен и толкова прекрасен. А нейният свят ще бъде само Брокилон, до края на дните й. И тези дни може би няма да са много. Може би само докато падне в папратите под свистенето на стрелите и виковете, и загине в безсмислена война за гората, биейки се на страната на обречените да загубят. Обречени. Рано или късно.“

— Цири?

— Ъхъ?

— Къде живеят родителите ти?

— Нямам родители — подсмръкна тя. — Те са потънали в морето, когато съм била малка.

„Да — помисли си той, — това обяснява много неща. Принцеса, дете на покойна княжеска двойка. Кой знае дали не е трета дъщеря след четирима синове. Титла, на практика значеща по-малко, отколкото титлата на камериера или коняря. Мотаещо се в кралския двор пепелявокосо и зеленооко нещо, което трябва колкото се може по-бързо да бъде разкарано, да бъде омъжено. Колкото се може по-бързо, докато не е съзряло и не се е превърнало в малка жена, заплашваща да стане причина за скандал, неравностоен брак или кръвосмешение, което не е толкова трудно в един кралски двор.“

Вещерът не беше учуден от бягството й. Неведнъж се беше сблъсквал с принцеси и дори с кралици, влачещи се с трупи пътуващи артисти и доволни, че са успели да се измъкнат от грохналите, но все още жадуващи да се сдобият с потомство крале. Беше срещал принцове, предпочитащи несигурната съдба на наемници пред намерената от бащите им куца или сипаничава принцеса, чиято съмнителна или прекалено дълго съхранила се девственост трябваше да се превърне в цена на съюза и сродяването между династиите.

Той легна до момиченцето и го зави с кафтана му.

— Спи. Спи, малко сираче.

— Как пък не! — изсумтя тя. — Аз съм принцеса, а не сираче. Имам си баба. Баба ми е кралица, разбра ли? Като й кажа, че си искал да ме напляскаш с колана, ще заповяда да ти отсекат главата. Ще видиш тогава!

— Ужасно! Цири, смили се!

— Как пък не!

— Но ти нали си добро момиче. Когато ти отсичат главата, боли ужасно. Нали няма да кажеш нищо на баба си?

— Ще кажа!

— Цири!

— Ще кажа, ще кажа, ще кажа! Уплаши се, а?

— Много. Знаеш ли, Цири, когато на човек му отсекат главата, може да умре от това.

— Подиграваш ли ми се?

— Че как бих посмял?

— Веднага престани да ми се подиграваш! С баба ми шега не бива, щом тропне с крак, най-смелите воини и рицари веднага падат на колене пред нея, виждала съм. А ако някой е непослушен — прас, и остава без глава.

— Страшна работа. Цири?

— Ъхъ?

— Може пък на теб да ти отсекат главата.

— На мен?

— Разбира се. Та нали твоята баба, кралицата, се е договорила да се омъжиш за Кистрин и те е пратила във Верден, в Настрог. Била си непослушна. Веднага, щом се върнеш… Прас! И оставаш без глава.

Момичето замълча, дори престана да се върти. Гералт я чуваше как мляска и подсмърча, докато хапеше горната си устна.

— Не е вярно — рече тя накрая. — Баба няма да позволи да ми отсекат главата, защото… Защото ми е баба, нали така? Е, най-много да ме плесне…

— Аха — засмя се Гералт. — С баба ти шега не бива, а? Пръчката вече е влизала в действие?

Цири изсумтя гневно.

— Знаеш ли какво? — предложи той. — Може пък да кажем на баба ти, че вече съм те напляскал, а не може два пъти за едно и също нещо. Договорихме ли се?

— Мислиш се за много умен, така ли? — Цири се надигна на лакът и клонките изшумоляха. — Ако баба научи, че си ме набил, със сигурност ще ти отсекат главата!

— Значи все пак ти е жал за главата ми?

Момичето замълча и отново подсмръкна.

— Гералт…

— Какво, Цири?

— Баба знае, че трябва да се върна. Не мога да съм никаква принцеса или жена на този глупав Кистрин. Трябва да се върна и това е.

„Трябва — помисли си той. — Уви, това не зависи нито от теб, нито от баба ти. А само от настроението на старата Еитне. И от моята способност да убеждавам.“

— Баба знае това — продължи Цири. — Защото аз… Гералт, закълни се, че няма да кажеш на никого. Това е страшна тайна. Ужасна, казвам ти. Закълни се.

— Заклевам се.

— Тогава ще ти кажа. Баба ми е магьосница, знаеш ли? И татко също е бил омагьосан. Всичко това ми го разказа една от бавачките, а когато баба разбра, стана страшен скандал. Защото аз имам предопределение, разбираш ли?

— Какво предопределение?

— Не знам — отговори Цири възбудено. — Но имам предопределение. Така каза бавачката. А баба рече, че няма да позволи, че по-скоро този прок… проклет замък ще се срути. Разбра ли? А бавачката отговори, че не може да се направи нищо против предопределението, нищо не може да помогне. Ха! А после бавачката плака, а баба крещя. Виждаш ли? Имам предопределение. И няма да съм жена на глупавия Кистрин. Гералт?

— Спи. — Той се прозина така, че челюстта му изпращя. — Спи, Цири.

— Разкажи ми приказка.

— Какво?

— Разкажи ми приказка — изфуча тя. — Как ще заспя без приказка? Хайде!

— Не знам никакви приказки, по дяволите. Спи.

— Не лъжи. Знаеш. Когато си бил малък, не са ли ти разказвали приказки? Защо се смееш?

— Просто си спомних нещо.

— Аха. Ето, виждаш ли? Хайде, разкажи.

— Какво?

— Приказка.

Той се засмя отново, сложи ръце под тила си и се загледа в звездите, които блещукаха иззад клоните над главите им.

— Имало едно време… един котарак — започна той. — Такъв, обикновен, на ивици, ловец на мишки. И веднъж този котарак тръгнал сам-самичък на далечно пътешествие в най-страшната и тъмна гора. Вървял… Вървял… Вървял…

— Не си мисли — каза Цири, притискайки се до него, — че ще заспя, преди да стигне дотам.

— Тихо, сополанке. Да… Вървял, вървял и накрая срещнал лисица. Червеникава лисица.

Браен въздъхна и легна до вещера, от другата му страна, като също се притисна леко към него.

— Е? — подсмръкна Цири. — Разказвай какво станало по-нататък.

— Погледнала лисицата котарака. Попитала: Кой си ти? Котаракът отвърнал: Котарак. Ха, казала лисицата, и не те ли е страх да бродиш сам из гората, котарако? А ако изведнъж кралят тръгне на лов, тогава какво? С кучета, с ловци, на коне? Казвам ти, котарако, обяснява му лисицата, ловът е страшна беда за такива като теб и мен. Ти имаш кожа, аз също, ловците никога не пропускат такива като нас, защото си имат жени и любовници, на които им мръзнат ръцете и шиите, и ето че правят от нас шалове и маншони за тези жени.

— Какво е това маншони? — попита Цири.

— Не ме прекъсвай. И лисицата добавила: котарако, знам как да ги надхитрим, имам хиляда двеста осемдесет и шест способа против такива ловци, толкова съм хитра. А ти, котарако, колко способа против ловци имаш?

— Ах, каква хубава приказка — каза Цири и се притисна още повече към вещера. — Продължавай, какво казал котаракът?

— Аха — прошепна от другата страна Браен. — Какво казал?

Вещерът обърна глава. Очите на дриадата блестяха, устата й беше полуотворена и тя облизваше устни с език. „Ясно — помисли си той. — Малките дриади тъгуват по приказките. Както и малките вещери. Защото и на едните, и на другите рядко някой им разказва приказки преди лягане. Малките дриади заспиват, вслушвайки се в шума на дърветата. Малките вещери заспиват, вслушвайки се в болката в мускулите си. Нашите сълзи също пареха, като на Браен, когато слушахме приказките на Весемир там, в Каер Морхен… Но това беше толкова отдавна… Толкова отдавна…“

— Е? — не издържа Цири. — Какво става по-нататък?

— А котаракът отговаря: аз нямам никакви способи. Умея само едно — скок на дървото. Това достатъчно ли е, как мислиш? Лисицата избухнала в смях. Ама че си глупав, казала. Взимай си опашката на ивици и по-бързо се махай оттук, че ще загинеш, ако те обкръжат ловците. И изведнъж се чуват ловджийски рогове! От храстите изскачат ловци. Видели котарака и лисицата — и се нахвърлили върху тях.

— Олеле! — изсмърка Цири, а дриадата помръдна рязко.

— Тихо. И ловците крещят: дайте да им съдерем кожите! На маншони, на маншони! И започнали да насъскват кучетата против лисицата и котарака. Котаракът веднага скочил на едно дърво, по котешки. На самия връх. А кучетата докопали лисицата. Не успяла червенушката да се възползва от нито един от хитрите си способи — докато се усети, вече се била превърнала в шал. А котаракът от върха мяучел и съскал на ловците и те не можели да му направят нищо, защото дървото било високо, чак до небето. Постояли те долу, попсували и си тръгнали с празни ръце. И тогава котаракът слязъл от дървото и спокойно се прибрал вкъщи.

— А после какво станало?

— Нищо. Това е краят.

— А поуката? — попита Цири. — В приказките винаги има поука, нали?

— Какво? — попита Браен, притискайки се още по-силно към Гералт. — Какво е това поука?

— В хубавите приказки винаги има поука, а в лошите — не — отговори Цири убедено и смръкна за пореден път.

— Тази беше хубава приказка — прозина се дриадата. — Значи в нея е имало каквото е трябвало да има. Като си видяла игерна, е трябвало да скочиш на дървото като този мъдър котарак. Без да умуваш, направо на дървото. Ето я цялата поука. Да оцелееш! Да не се дадеш!

Гералт се засмя тихо.

— В парка на двореца нямаше ли дървета, Цири? В Настрог? Вместо да идваш в Брокилон, си можела да скочиш на някое дърво и да си седиш там, на самия връх, докато на Кистрин не му мине меракът да се жени за теб.

— Подиграваш ли ми се?

— Аха.

— Тогава знаеш ли какво? Не мога да те понасям!

— Това е ужасно. Порази ме право в сърцето.

— Знам — каза тя сериозно и изсмърка, а после се притисна към него.

— Спи спокойно, Цири — промърмори той, вдъхвайки миризмата й на врабче. — Спи спокойно, момиче. Лека нощ, Браен.

— Dearme, Гвинблейд.

Брокилон шумеше над главите им с милиарди клони и стотици милиарди листа.

IV

На следващия ден стигнаха до Дърветата. Браен се отпусна на колене и наведе глава. Гералт почувства, че трябва да направи същото. Цири въздъхна удивено.

Дърветата — главно дъбове, тисове и хикори — бяха с обиколки от по няколко сажена. Беше невъзможно да се определи височината им — толкова далече в небето отиваха короните им. Даже местата, където мощните, изкривени корени преминаваха в равно стебло, се извисяваха високо над главите им. Тук можеше да се върви по-бързо — гигантите растяха по-нарядко, а в сенките им не оцеляваше нито едно растение, почвата беше покрита само с килим от гниещи листа.

Можеше да се върви по-бързо, но те вървяха бавно. Тихо. Навели глави. Тук, сред Дърветата, бяха мънички, нищо незначещи, несъществени. Дори Цири мълчеше — за половин час не произнесе нито дума.

След час преминаха през ивицата на дърветата и отново се потопиха в долини, във влажни букови гори.

Настинката измъчваше Цири все повече и повече. Гералт нямаше носна кърпичка, но му омръзна безкрайното й подсмърчане и я научи да си духа носа с пръсти. Това страшно се хареса на момичето. Докато гледаше усмивката й и блестящите й очи, вещерът беше сигурен, че я радва мисълта за това колко скоро ще може да се похвали с новия фокус по време на тържествен пир в кралския дворец или на аудиенция на задморски посланик.

Браен изведнъж спря и се обърна.

— Гвинблейд — каза тя, сваляйки бялата лента, омотана на ръката й. — Ела тук. Ще ти завържа очите. Така трябва.

— Знам.

— Ще те преведа. Ще те държа за ръката.

— Не — запротестира Цири. — Аз ще го преведа. Браен?

— Добре, малката.

— Гералт?

— Да?

— Какво означава Гвин… блейд?

— Белия вълк. Така ме наричат дриадите.

— Внимавай, корен. Да не се спънеш! Викат ти така, защото имаш бели коси?

— Да… По дяволите!

— Нали ти казах, корен.

Вървяха. Бавно. Земята беше хлъзгава от нападалите листа. Той почувства върху лицето си топлина, слънчевата светлина се промъкваше през превръзката на очите му.

— Ох, Гералт — чу той гласа на Цири. — Колко е красиво тук… Жалко, че не можеш да видиш. Колко цветя! И птици! Чуваш ли как пеят? Ох, колко много! Страшно много. О, и катерички! Внимавай, сега ще минем през река по каменен мост. Да не паднеш във водата. Колко риби има тук! Пълно е! А колко зверчета има, олеле! Сигурно никъде другаде няма толкова.

— Никъде — промърмори той. — Тук е Брокилон.

— Какво?

— Брокилон. Последното място.

— Не разбирам.

— Никой не разбира. Никой не иска да разбере.

V

— Свали превръзката, Гвинблейд. Вече може. Пристигнахме.

Браен стоеше, потънала до коленете в гъста мъгла.

— Дуен Канел — посочи тя.

Дуен Канел, Мястото на Дъба. Сърцето на Брокилон.

Гералт беше идвал вече два пъти тук. Но не беше разказвал на никого за това. Никой не би повярвал.

Котловина, затворена от короните на огромни зелени дървета. Къпеща се в мъгла и изпарения, надигащи се от земята, от скалите, от горещите извори. Котловината…

Медальонът на шията му леко потрепна.

Котловината, къпеща се в мъгла. Дуен Канел. Сърцето на Брокилон.

Браен вдигна глава и намести колчана на гърба си.

— Да вървим. Дай ръка, малката.

Отначало котловината изглеждаше мъртва. Изоставена.

Не за дълго. Скоро се разнесе гръмко модулирано свистене, и по едва забележимата стълбичка от папрат, обхващаща спираловидно близкото стебло, ловко се спусна стройна тъмнокоса дриада, облечена като всички останали — с петниста маскировъчна дреха.

— Cead. Braenn.

— Cead, Sirssa. Va’n vort meath Eithne a?

— Neen, aefder — отговори тъмнокосата, като огледа бързо вещера. — Ess’ ae’n Sidh?

Тя се усмихна и белите й зъби блеснаха. Беше необикновено красива. Дори по човешките мерки. Гералт се почувства неуверено и глупаво, защото съзнаваше, че дриадата го оценява без никакво притеснение.

— Neen — поклати глава Браен. — Ess’ vatt’ghern, Gwynbleidd, a vaen meagh Eithne va, a’ss.

— Гвинблейд? — Красивата дриада изкриви устни. — Bloede caerme! Aen’ne caen n’wedd vort! Tess foile! Braenn zachichotała.

Браен се изкикоти.

— Какво има? — попита вещерът, който вече беше започнал да се ядосва.

— Нищо — изкикоти се отново Браен. — Нищо. Да вървим.

— Ох! — възкликна Цири. — Виж, Гералт, какви смешни къщички!

В дълбината на котловината започваше истинската Дуен Канел — „смешните къщички“, чиято форма наподобяваше огромни кълба имел, които на различна височина се прилепваха до стеблата и клоните на дърветата — както над самата земя, така и много високо, под короните. Гералт забеляза и няколко по-големи наземни съоръжения — колиби от преплетени, все още покрити с листа клони. Забеляза някакво движение в тях, но дриадите почти не се показваха навън. Бяха значително по-малко, отколкото при първото му посещение.

— Гералт — прошепна Цири. — Тези къщички са живи. Имат листа!

— Те са от живо дърво — кимна вещерът. — Именно така живеят дриадите, така строят домовете си. Една дриада никога няма да причини болка на дърво с брадва или трион. Те обичат дърветата. Но умеят да карат клоните да израстват така, че да оформят къщи.

— Чудесно! Искам да имам такава къщичка в нашия парк.

Браен се спря при една от по-големите колиби.

— Влизай, Гвинблейд. Ще изчакаш госпожа Еитне тук. Va faill, малката.

— Какво?

— Това беше прощаване, Цири. Тя каза: довиждане.

— А! Довиждане, Браен.

Влязоха. В къщата всичко примигваше като в калейдоскоп от слънчевите лъчи, промъкващи се през процепите в покрива.

— Гералт!

— Фрейксенет!

— Жив си, дявол да го вземе! — Раненият стисна зъби и се надигна от леглото, направено от хвойнови клони. В този момент видя вкопчилата се в бедрото на Гералт Цири и очите му се разшириха, а лицето му почервеня.

— Ти, малко дяволче! — извика той. — Заради теб едва не загубих живота си! Имаш късмет, че не мога да стана. Щях да ти съдера кожата от бой.

Цири се нацупи.

— Този е вторият — каза тя, смешно смръщвайки нос, — който иска да ме бие. Аз съм момиче, а момичетата не бива да се бият!

— Ще ти кажа аз на теб какво бива и какво не бива! — закашля се Фрейксенет. — Ти, проклетнице! Ервил е полудял… Изпраща кралски грамоти, целият трепери при мисълта, че баба ти ще изпрати срещу него армията си. Кой ще му повярва, че сама си избягала? Всички знаят какъв е Ервил и какво обича. Всички мислят, че той… се е напил и е направил нещо с теб, а после е заповядал да те удавят в езерото! Всеки момент ще започне война с Нилфгард, а договорът за съюз с баба ти отива по дяволите заради теб! Виждаш ли какви си ги забъркала!

— Не се ядосвай — предупреди го вещерът. — Ще започне кръвоизлив. Как се озова тук толкова бързо?

— Не мога да знам, през повечето време бях в безсъзнание. Слагаха ми нещо противно в гърлото. Насила. Стискаха ми носа и… Такъв позор, мамицата му!

— Оцелял си само благодарение на това, което са ти сипвали в гърлото. Носиха ли те дотук?

— Караха ме с шейна. Питах за теб — мълчат. Бях сигурен, че си получил някоя стрела. Толкова неочаквано изчезна тогава… А ти си цял и невредим, дори не си окован, и отгоре на всичко даже си спасил принцеса Цирила… Да пукна, ако не успяваш да се справиш винаги с всичко, Гералт, винаги падаш на лапи, като котка.

Вещерът се усмихна, но не отговори. Фрейксенет се закашля тежко, извърна се и изплю розова слюнка.

— Да. И това, че не ме доубиха, сигурно също го дължа на теб. Те те познават, проклетите дивожени. За втори път ми спасяваш живота.

— Стига, бароне.

Фрейксенет застена, опита се да седне, но не успя.

— Никакъв барон не съм — въздъхна той. — Бях барон в Хам. А сега съм нещо като воевода на Ервил, във Верден. Тоест бях. Защото дори и да се измъкна някак оттук, във Верден няма да има място за мен, освен на ешафода. Точно от моята охрана избяга тази малка невестулка. Мислиш ли, че по свое желание се набутах в Брокилон? Не, Гералт, аз също избягах — можех да разчитам на милостта на Ервил само ако я върна. Но се натъкнахме на проклетите дивожени… Ако не беше ти, щях да си умра в онази яма. Ти отново ме спаси. Това си е предопределение, ясно е като бял ден.

— Преувеличаваш.

Фрейксенет поклати глава.

— Това е предопределение — повтори той. — Сигурно ми е било писано отново да те срещна, вещерю, и именно ти пак да ми спасиш кожата. Спомням си, че говореше за това в Хам, когато свали от мен онази птича магия.

— Случайност — каза студено Гералт. — Случайност, Фрейксенет.

— Каква ти случайност! По дяволите, ако не беше ти, сигурно още щях да съм корморан.

— Ти си бил корморан? — извика възбудено Цири. — Истински корморан? Птица?

— Бях — озъби се баронът. — Омагьоса ме една… девойка… Мамицата й… За отмъщение.

— Сигурно защото не си й подарил кожа — отбеляза Цири и се смръщи. — Такава… за маншон.

— Имаше друга причина — леко се изчерви Фрейксенет и погледна застрашително момичето. — А на теб какво ти влиза в работата, малката?

Цири се нацупи обидено и се извърна.

— Тъй — изкашля се Фрейксенет. — Докъде бях… А, да, дотам как свали магията от мен в Хам. Ако не беше ти, Гералт, щях да си остана корморан до края на дните си, да летя около езерото и да бруля клоните, с надеждата, че ще ме спаси ризата от коприва, която сестра ми плетеше с упоритост, достойна за някоя по-добра цел. По дяволите, като си спомня за тази риза, ми се дощява да изритам някого. Тази идиотка…

— Не говори така — усмихна се вещерът. — Тя имаше най-добри намерения. Просто не беше правилно информирана. Има много заблуди около свалянето на заклинания. На теб ти провървя, Фрейксенет. Тя можеше да поиска да влезеш в кипящо мляко. Чувал съм и за такъв случай. Ризата, изплетена от коприва, не помага много, но, от друга страна, и не вреди много на здравето.

— Може и тъй да е. Може да искам прекалено много от нея. Елиза винаги, още от дете, е била глупава и красива — идеален материал за жена на някой крал.

— Какво е това идеален материал? — попита Цири. — И защо за жена?

— Не се меси, хлапе, казах ти! Да, Гералт, провървя ми, че тогава ти мина през Хам. И че зет ми, кралят, се съгласи да похарчи няколкото дуката, които ти поиска за разваляне на магията.

— Знаеш ли, Фрейксенет — каза Гералт, като се усмихна още по-широко, — че вестта за това доста се е разпространила?

— Истинската версия?

— Не съвсем. Например, добавили са ти десетина братя.

— Виж ти! — Баронът се надигна на лакти и се закашля. — Значи вместо нас двамата с Елиза — дванайсет души? Ама че идиотщина! Майка ни не беше зайка!

— Това не е всичко. Решили са, че корморанът не е достатъчно романтичен.

— Така си е! В него няма нищо романтично! — Баронът се намръщи, опипвайки гърдите си, превързани с лико и парчета брезова кора. — И в какво съм бил превърнат, според слуховете?

— В лебед. Тоест в лебеди. Не забравяй, че сте били единайсет.

— И какво му е по-романтичното на лебеда от корморана, по дяволите?

— Не знам.

— И аз не знам. Но мога да се обзаложа, че в слуховете точно Елиза е премахнала магията с помощта на ризата си от коприва.

— Печелиш. А как е Елиза?

— Има туберкулоза, горкичката. Няма да изкара още дълго.

— Тъжно.

— Тъжно — потвърди равнодушно Фрейксенет, гледайки встрани.

— Да се върнем на магията. — Гералт се облегна на пружиниращата стена от сплетени клони. — Има ли рецидиви? Случва ли се да ти растат пера?

— Слава на боговете, не — въздъхна баронът. — Всичко е наред. Единственото, което ми е останало от онези времена, е привързаността ми към рибата. За мен няма по-хубаво ядене от рибата, Гералт. Понякога на разсъмване отивам при рибарите на пристана и докато ми намерят нещо по-благородно, хапвам една-две шепи дребни рибки направо от мрежата, или по две-три змиорчета, кленове или главуши… Не храна, а наслада.

— Той е бил корморан — изрече бавно Цири, гледайки Гералт, — а ти си развалил магията. Умееш ли да правиш магии?

— Разбира се, че умее — отвърна Фрейксенет. — Кой вещер не умее?

— Вещ… вещер?

— Ти не знаеше ли, че е вещер? Великият Гералт Рив? Макар че, наистина, откъде дребосъче като теб да знае какво е вещер. Сега не е като едно време. Сега вещерите са малко, почти не са останали. Сигурно през живота си не си виждала вещер?

Цири бавно поклати глава, без да изпуска Гералт от поглед.

— Вещерът, малката, е… — Фрейксенет се сепна и пребледня при вида на влизащата в колибата Браен. — Не, не искам! Не искам да ми наливат вече нищо в гърлото! Гералт! Кажи й!

— Успокой се.

Браен не удостои Фрейксенет дори с бегъл поглед, отиде при Цири, която беше застанала на колене до вещера.

— Да вървим — каза тя. — Да вървим, малката.

— Къде? — намръщи се Цири. — Никъде няма да ходя. Искам с Гералт.

— Върви — усмихна се вещерът насила. — Ще поиграеш с Браен и младите дриади. Ще ти покажат Браен Канел…

— Тя не ми завърза очите — изрече много бавно Цири. — Когато идвахме насам, тя не ми завърза очите. А твоите завърза. За да не можеш да намериш обратния път, когато си отидеш. Това означава…

Гералт погледна Браен. Дриадата сви рамене, прегърна момичето и го придърпа към себе си.

— Това означава… — Гласът на Цири изведнъж се пречупи. — Това означава, че няма да си тръгна оттук. Нали?

— Никой не може да избяга от предопределението си.

Всички обърнаха глави, когато чуха този глас. Тих, но звучен, твърд и решителен. Глас, изискващ послушание, нетърпящ възражения. Браен се поклони. Гералт падна на коляно.

— Госпожо Еитне…

Повелителката на Брокилон беше облечена с широка лека светлозелена рокля. Както повечето дриади, тя също беше ниска и слаба, но гордо вдигнатата глава, сериозните, остри черти на лицето и решителната уста я караха да изглежда по-висока и могъща. Косите и очите й бяха с цвят на разтопено сребро.

Тя влезе в колибата, придружена от две млади дриади, въоръжени с лъкове. Кимна безмълвно на Браен и тя веднага хвана Цири за ръката и я поведе към изхода, навела ниско глава. Цири крачеше напрегнато и непохватно, бледа, онемяла. Когато преминаваше покрай Еитне, среброкосата дриада я хвана бързо за брадичката, вдигна главата й и дълго я гледа в очите. Гералт видя, че Цири трепери.

— Иди — каза най-накрая Еитне. — Иди, дете. Не се бой. Вече не можеш да промениш своето предопределение. Ти си в Брокилон.

Цири тръгна послушно след Браен. На изхода се обърна. Вещерът видя, че устните й треперят, а в зелените й очи блестят сълзи. Но не каза нито дума, остана на колене, със сведена глава.

— Стани, Гвинблейд. Приветствам те.

— Приветствам те, Еитне, владетелко на Брокилон.

— Отново имам удоволствието да те приема в своята Гора. Макар и да се появяваш тук без моето съгласие и знание. Рисковано е да се влиза в Брокилон без моето съгласие, Бели вълко. Дори и за теб.

— Дойдох с послание.

— Ах… — леко се усмихна дриадата. — Ето откъде идва смелостта ти, която не бих искала да нарека с друга, не толкова приятна дума. Гералт, неприкосновеността на посланиците е обичай, приет сред хората. Аз не го признавам. Не признавам нищо човешко. Всичко човешко ми е чуждо. Тук е Брокилон.

— Еитне…

— Мълчи — прекъсна го тя, без да повишава глас. — Наредих да те пуснат. Ще излезеш от Брокилон жив. Не защото си посланик. По други причини.

— Не те ли интересува чий посланик съм? Откъде идвам, от чие име?

— Честно казано, не. Тук е Брокилон. Ти идваш отвън, от света, с който нямам нищо общо. Защо да губя време за изслушване на посланици? Какво ме интересуват каквито и да било предложения или ултиматуми, измислени от онези, които чувстват и разсъждават различно от мен? Какво ме интересува какво мисли крал Вензлав?

Гералт поклати глава изумено.

— Откъде знаеш, че ме изпраща Вензлав?

— Това е ясно — усмихна се дриадата. — Екехард е прекалено глупав. Ервил и Вираксас прекалено силно ме мразят. Брокилон не граничи с други владения.

— Знаеш много за онова, което се случва извън Брокилон, Еитне.

— Аз по принцип знам много, Бели вълко. Това е привилегия на моята възраст. Сега, ако разрешиш, бих искала да приключа една работа. Този мъж с вид на мечок — тя престана да се усмихва и премести поглед върху Фрейксенет — приятел ли ти е?

— Познати сме. Някога развалих направената му магия.

— Проблемът е там — каза студено Еитне, — че не знам какво да правя с него. Не мога да заповядам да го убият ей така. Позволих му да оздравее, но той представлява заплаха. Не прилича на фанатик. Значи е ловец на скалпове. Знам, че Ервил плаща за всеки скалп на дриада. Не помня колко. Впрочем цената нараства с обезценяването на парите.

— Грешиш. Той не е ловец на скалпове.

— Защо тогава е влязъл в Брокилон?

— За да търси момиченцето, което са му заповядали да наглежда. Рискувал е живота си, за да я намери.

— Много глупаво от негова страна — подхвърли студено Еитне. — Даже е трудно да се нарече риск. Отишъл е на сигурна смърт и е жив само благодарение на конското си здраве и издръжливост. Що се отнася до детето, то е оцеляло по случайност. Моите момичета не са стреляли по нея, защото са решили, че е пук или леприкон.

Тя погледна пак към Фрейксенет и на Гералт му се стори, че устните й се поотпуснаха.

— Е, добре. Да отбележим по някакъв начин този ден.

Тя се приближи до леглото от клони заедно със съпровождащите я дриади. Фрейксенет пребледня и се сви, макар и да не започна да изглежда по-дребен.

Еитне дълго го гледа, леко присвила очи.

— Имаш ли деца? — попита тя най-накрая. — На теб говоря, дръвнико!

— Ъ?

— Мисля, че се изразих ясно.

— Аз не съм… — Фрейксенет се запъна и се изкашля. — Не съм женен.

— Не ме интересува семейният ти живот. Искам да знам способни ли са на нещо тлъстите ти хълбоци. О, Велика дево! Забременил ли си поне една жена?

— Ъъъ… Да… Да, госпожо, но…

Еитне махна небрежно с ръка и се обърна към Гералт.

— Той ще остане в Брокилон. До пълното му оздравяване и още известно време след това. После… Нека ходи, където иска.

— Благодаря ти, Еитне — поклони се вещерът. — А… момичето? Какво ще стане с нея?

— Защо питаш? — Дриадата го погледна със студените си сребристи очи. — Много добре знаеш.

— Тя не е обикновено селско момиче. Тя е принцеса.

— Това изобщо не ме впечатлява. Какво значение има?

— Чуй ме…

— Нито дума повече, Гвинблейд.

Той замълча и прехапа устна.

— А моето послание?

— Ще те изслушам — въздъхна дриадата. — Не, не от любопитство. Просто, за да можеш да се върнеш при Вензлав и да си получиш заплащането, което ти е обещал, за да се добереш до мен. Но не сега, сега имам работа. Ще дойдеш довечера в моето Дърво.

Когато тя излезе, Фрейксенет се надигна на лакът, застена, закашля се и се изплю на дланта си.

— За какво говореше тя, Гералт? Защо трябва да оставам тук? И какво имаше предвид, когато говореше за децата? В какво ме забърка, а?

Вещерът седна.

— Ще запазиш главата на раменете си, Фрейксенет — каза той уморено. — Ще станеш един от малцината, измъкнали се живи оттук, поне в последно време. И ще станеш баща на малка дриада. Може би няколко.

— Какво? Ще стана… осеменител?

— Наричай го както искаш. Нямаш много голям избор.

— Разбирам — промърмори баронът и се усмихна сладострастно. — Е, виждал съм пленници, работещи в рудници и прекопаващи канали. От двете злини предпочитам… Само да имам сили. Не са ми останали много…

— Престани да се усмихваш глупаво — намръщи се Гералт. — Много се размечта. Нека да не ти се присънват почести, музика, вино, ветрила и рояк влюбени дриади. Ще бъде една, може би две. И никакво обожание. Ще се отнесат към това изключително делово. Към теб самия — още повече.

— Това не им доставя никакво удоволствие? Но, надявам се, не им е и неприятно?

— Не бъди дете. В този смисъл те по нищо не се отличават от обикновените жени. Поне не и физически.

— Какво имаш предвид?

— От теб зависи дали на дриадата ще й бъде приятно. Но тя ще се интересува предимно от резултата. Твоята особа е от второстепенно значение. Не очаквай благодарности. Между другото, не се опитвай да правиш каквото и да било по своя собствена инициатива.

— Собствена какво?

— Ако след случилото се я срещнеш на другия ден — обясни търпеливо вещерът, — се поклони, но, по дяволите, без усмивки или намигания. Дриадите приемат това изключително сериозно. Ако тя се усмихне или се приближи сама, можеш да поговориш с нея. Най-добре за Дърветата. Или ако не разбираш от дървета — за времето. Но ако тя се направи, че не те вижда — стой по-надалече от нея. А също и от останалите дриади. И не давай воля на ръцете си. Дриадите, които не са готови, не възприемат тези игри. Докоснеш ли ги — ще получиш наръгване с нож. Няма да разберат намеренията ти.

— Ти явно си в течение на брачните им обичаи — усмихна се Фрейксенет. — Случвало ли ти се е?

Вещерът премълча. Пред очите му стоеше красивата, стройна дриада, безсрамната й усмивка. Vatt’ghern, bloede caerme. Вещер, лош късмет. Кого си довела, Браен? За какво ни е той? Никаква полза от един вещер…

— Гералт?

— Какво?

— А принцеса Цирила?

— Забрави за принцесата. Тя ще стане дриада. След две-три години ще забие стрела в окото на собствения си брат, ако той се опита да влезе в Брокилон.

— По дяволите! — изруга Фрейксенет и се смръщи. — Ервил ще побеснее. Слушай, Гералт, а не може ли…

— Не! — прекъсна го Гералт. — Дори не се и опитвай. Няма да излезеш жив от Дуен Канел.

— Значи момичето е загубено.

— За вас — да.

VI

Дървото на Еитне беше, разбира се, дъб, по-точно — три сраснали се дъба, все още зелени, без никакви следи от изсъхване, макар че Гералт определи възрастта им на не по-малко от триста години. Вътре дъбовете бяха кухи и хралупата беше с размерите на голяма стая, чийто таван се издигаше конусовидно нагоре. Дупката се осветяваше отвътре от недимящи светилници и беше превърната в скромно и удобно, съвсем не примитивно жилище.

Еитне стоеше на колене насред стаята върху някакъв влакнест килим. Пред нея като вкаменена стоеше Цири, измита и излекувана от настинката, широко отворила огромните си зелени очи. Вещерът забеляза, че сега, когато ги нямаше мръсотията и дяволитата гримаса, личицето й се бе оказало доста приятно.

Еитне бавно и грижливо вчесваше дългите коси на момичето.

— Влизай, Гвинблейд. Сядай.

Той седна, като преди това церемониално падна на коляно.

— Отпочина ли си? — попита дриадата, без да го поглежда, като продължаваше да вчесва момичето. — Кога смяташ да тръгнеш обратно? Какво ще кажеш за утре сутрин?

— Както заповядаш, Владетелко на Брокилон — отговори той студено. — Достатъчна е една твоя дума и аз ще престана да те дразня с присъствието си в Дуен Канел.

— Гералт — Еитне обърна глава към него, — не ме разбирай погрешно. Аз те познавам и те уважавам. Знам, че нито веднъж не си навредил нито на дриадите, нито на русалките, силфидите или нимфите, даже напротив, случвало се е да ги защитаваш и да спасяваш живота им. Но това не променя нищо. Разделя ни прекалено много. Принадлежим на различни светове. Не искам и не мога да правя изключения. За никого. Няма да питам дали разбираш, защото знам, че разбираш. Питам одобряваш ли това положение.

— Какво ще промени това?

— Нищо. Просто искам да знам.

— Одобрявам. А Цири? Тя също принадлежи на друг свят.

Цири го погледна изплашено, после премести поглед към дриадата. Еитне се усмихна.

— Не за дълго — каза тя.

— Моля те, Еитне. Размисли.

— Върху какво?

— Дай ми я. Нека да се върне. В света, на който принадлежи.

— Не, Бели вълко. — Дриадата отново мушна гребена в оплетените коси на момичето. — Няма да ти я дам. Ако някой е длъжен да го разбере, това си ти.

— Аз?

— Ти. И до Брокилон пристигат вести от външния свят. Вести за някакъв вещер, който срещу извършени услуги понякога иска да му се отблагодарят със странни клетви. „Ще ми дадеш това, което не очакваш да завариш вкъщи“. „Ще ми дадеш това, което вече имаш, но за което не знаеш“. Да ти звучи познато? Нали от известно време точно по такъв начин се опитвате да направлявате предопределението, търсите момчета, определени от съдбата да ви станат наследници, искате да спасите вида си от изчезване и забрава. От небитието. Защо тогава се учудваш на мен? Аз съм загрижена за съдбата на дриадите. Не е ли справедливо? За всяка убита дриада — по едно ваше момиче.

— Със задържането й ще предизвикаш враждебност и желание за мъст, Еитне. Ще събудиш старата омраза.

— Човешката омраза не е нищо ново за мен. Няма да ти я дам, Гералт. Още повече, че тя е здраво дете. В последно време това не се случва често.

— Не се случва често?

Дриадата го погледна с огромните си сребристи очи.

— Подхвърлят ни болни момиченца. Дифтерит, скарлатина, круп, а в последно време даже шарка. Мислят, че ако нямаме имунитет, епидемията ще ни унищожи или поне ще намали броя ни. Разочаровай ги, Гералт. Ние имаме нещо повече от имунитет. Брокилон се грижи за децата си.

Тя млъкна, наведе се и внимателно среса къдрица от сплетените коси на Цири, като си помогна с другата ръка.

— Мога ли — изкашля се вещерът — да изпълня поръчението, с което ме изпрати крал Вензлав?

— А ще си струва ли изгубеното време? — вдигна глава Еитне. — Защо да се затрудняваш? Аз и без това прекрасно знам какво иска крал Вензлав. За целта не е необходимо да съм пророк. Той иска да му предам Брокилон, вероятно чак до река Вда, която, както е известно, той смята, или му се иска да смята, за естествена граница между Бруге и Верден. В замяна на това той ще пожертва за мен анклав, малко диво ъгълче от гората. И вероятно гарантира с кралската си дума и кралската си опека, че това малко диво ъгълче, това късче от пущинака, ще ми принадлежи навеки, и там никой няма да се осмели да безпокои дриадите. Обещава, че дриадите ще могат да живеят в мир. Така ли е, Гералт? Вензлав иска да сложи край на продължаващата вече два века война за Брокилон. И за да се сложи краят й, дриадите трябва да предадат това, за което се борят и гинат цели двеста години, така ли? Да предадат Брокилон?

Гералт мълчеше. Нямаше какво да добави. Дриадата се усмихна.

— Точно това ли гласи кралското послание, Гвинблейд? А може би то просто казва направо: „Не вири нос, горско чудовище, звяр от пустошта, реликт от миналото, а чуй какво имаме да ти кажем ние, крал Вензлав. А ние искаме кедрите, дъбовете и хикорите, махагоните и златните брези, тисовете за лъкове и боровете за мачти, защото Брокилон ни е под носа, а ние сме принудени да мъкнем дървета от планината. Искаме желязото и медта, които лежат под земята. Искаме златото, което лежи на Краг Ан. Искаме да сечем и режем, да ровим в земята, без да се опасяваме от свистенето на стрели. И, най-важното, искаме накрая да станем крал, на когото му принадлежи всичко в кралството му. Не желаем да търпим в пределите на държавата си нещо като Брокилон — гора, в която не може да се влезе. Такава гора ни дразни и ни докарва безсъние, защото ние сме хора и владеем този свят. Ако пожелаем, можем да допуснем в нашия свят неколцина елфи, дриади или русалки. Стига да не са прекалено нахални. Подчини се на волята ни, Вещице от Брокилон. Или умри!“

— Еитне, ти сама призна, че Вензлав не е глупак или фанатик. Със сигурност знаеш, че е справедлив крал и се стреми към мир. Той се ужасява от проливащата се тук кръв…

— Нека да се държи далече от Брокилон и няма да се пролее нито капка кръв…

— Добре знаеш… — Гералт вдигна глава. — Добре знаеш, че не е така. Убивали са хора при Запалек, на Осма миля, на Совините възвишения. Извън пределите на Брокилон.

— Изброените от теб места — отговори спокойно дриадата — са в Брокилон. Аз не признавам вашите карти и граници.

— Но там гората е изсечена преди сто години!

— Какво означават за Брокилон сто години? Или сто зими?

Гералт замълча.

Дриадата остави гребена и погали Цири по пепелявите коси.

— Съгласи се на предложението на Вензлав, Еитне.

Дриадата го погледна студено.

— Какво ще даде това на нас, децата на Брокилон?

— Възможност да оцелеете. Не, Еитне, не ме прекъсвай. Знам какво искаш да кажеш. Разбирам колко се гордееш с независимостта на Брокилон. Но светът се променя. Нещо приключва. Независимо дали искаш това, или не, човекът завладява света. Оцеляват онези, които хората асимилират. Останалите загиват. Еитне, има гори, където дриадите, русалките и елфите живеят спокойно, в мир с хората. Та ние сме толкова близки. Та хората могат да стават бащи на децата ви. Какво ти дава твоята война? Потенциалните бащи на децата ви гинат от вашите стрели. А резултатът? Колко дриади от Брокилон имат чиста кръв? Колко от тях са отвлечени, приспособени човешки деца? Принудена си да използваш дори Фрейксенет, защото нямаш избор. Нещо не виждам много малки дриади тук, Еитне. Виждам само нея — човешкото дете, уплашено и вцепенено от наркотиците, парализирано от страх…

— Изобщо не ме е страх! — извика изведнъж Цири, превръщайки се за миг отново в малко дяволче. — И не съм вцепенена ни най-малко! Не си го и помисляй! Тук не може да се случи нищо с мен! Нищичко! Не ме е страх! Баба ми казва, че дриадите не са лоши, а баба ми е най-умната баба на света! Баба ми… Баба ми казва, че трябва да има повече гори като тази…

Тя млъкна и наведе глава. Еитне се засмя.

— Дете на Старата кръв — каза тя. — Да, Гералт. Все още се раждат Деца на Старата кръв, за които говорят пророчествата. А ти твърдиш, че нещо приключва… Съмняваш се, че ще оцелеем…

— Момичето е трябвало да се ожени за Кистрин от Верден — прекъсна я Гералт. — Жалко, че няма да се получи. Кистрин някой ден ще наследи трона след Ервил и под влиянието на жена с такива възгледи вероятно би прекратил нападенията над Брокилон?

— Не го ща твоя Кистрин! — тихо извика момичето и в зелените му очи проблесна нещо. — Нека твоят Кистрин си намери красив и глупав материал! Аз не съм никакъв материал! И няма да бъда никаква принцеса!

— Тихо, Дете на Старата кръв. — Дриадата притисна Цири към себе си. — Не викай. Разбира се, че няма да станеш принцеса…

— Разбира се — вметна кисело вещерът. — Ние с теб, Еитне, отлично знаем каква ще бъде тя. Виждам, че вече е решено. Какъв отговор да предам на Вензлав, Владетелко на Брокилон?

— Никакъв.

— Какво означава „никакъв“?

— Никакъв. Той ще разбере. Отдавна, много отдавна, когато Вензлав още не го е имало на света, към Брокилон са се приближавали херолди, свирели са рогове и тръби, проблясвали са доспехи, веели са се знамена. „Предай се, Брокилон — викали херолдите. — Крал Козизъб, владетел на Плешивата планина и Мократа ливада, иска да се предадеш, Брокилон!“ А отговорът на Брокилон винаги е бил един и същ. Когато напускаш гората ми, Гвинблейд, обърни се и послушай. В шума на листата ще чуеш отговора на Брокилон. Предай го на Вензлав и добави, че няма да има друг, докато стоят дъбовете в Дуен Канел. Докато тук расте поне едно дърво и живее поне една дриада.

Гералт мълчеше.

— Казваш, че нещо приключва — продължи бавно Еитне. — Не е вярно. Има неща, които никога не приключват. Говориш за оцеляване? Аз се боря за оцеляване. Брокилон е жив благодарение на моята борба, защото дърветата живеят повече от хората, само трябва да бъдат защитавани от вашите брадви. Ти ми говориш за крале и принцове. Кои са те? Тези, които аз познавам, са бели скелети в некрополите на Краг Ан, там, в дълбините на гората. В мраморни ковчези, върху късове златен метал и блестящи скъпоценни камъни. А Брокилон е жив, дърветата шумят над руините на дворците, корените разкъсват мрамора. Брокилон е жив. Помни ли твоят Вензлав кои са били тези крале? Помниш ли ги ти, Гвинблейд? Ако не, как можеш да твърдиш, че нещо приключва? Откъде знаеш кому е предопределена гибел и кому — вечност? Какво ти дава право да говориш за предопределението? Знаеш ли какво е това предопределение?

— Не — съгласи се той. — Не знам. Но…

— Щом не знаеш — прекъсна го тя, — никакво „но“ вече не може да помогне. Не знаеш. Просто не знаеш.

Тя замълча, докосна с пръсти челото си и се извърна.

— Когато преди много години дойде тук за първи път — отново заговори Еитне, — също не знаеше. А Морен… Дъщеря ми… Гералт, Морен е мъртва. Загина над Лентата, бранейки Брокилон. Не я познах, когато я донесоха. Лицето й беше размазано от копитата на конете ви. Предопределение? А сега ти, вещерю, който не можа да дариш Морен с дете, водиш при мен това Дете на Старата кръв. Момиче, което знае какво е това предопределение. Не, това не е познание, което би ти харесало, което би могъл да приемеш. Тя просто вярва. Повтори Цири, повтори това, което ми каза, преди да влезе този вещер, Гералт от Ривия, Белия вълк. Вещерът, който не знае. Повтори, Дете на Старата кръв.

— Уважаема… Благородна госпожо — изрече Цири с треперещ глас, — не ме задържай тук. Аз не мога… Искам… вкъщи. Искам да се върна вкъщи с Гералт. Аз трябва… С него…

— Защо с него?

— Защото той е моето предопределение.

Еитне се извърна. Беше много бледа.

— Е, какво ще кажеш, Гералт?

Той не отговори. Еитне плесна с длани. В дупката на дъба, като дух от царящата навън нощ, влезе Браен, понесла с две ръце огромна сребърна чаша. Медальонът на шията на вещера затрептя бързо и ритмично.

— Какво ще кажеш, Гералт? — повтори среброкосата дриада и се изправи. — Тя не иска да остава в Брокилон! Тя не иска да е дриада! Тя не иска да замени Морен, иска да си тръгне, да тръгне подир своето предопределение! Така ли е, Дете на Старата кръв? Точно това ли искаш?

Цири кимна, без да вдига глава. Раменете й затрепериха. Гералт не издържа.

— Защо измъчваш детето, Еитне? Нали след минута ще й дадеш да отпие от Водите на Брокилон и желанията й ще изгубят всякакво значение. Защо правиш това, и то в мое присъствие?

— Искам да ти покажа какво е предопределение. Да ти покажа, че нищо не приключва, а едва сега започва.

— Не, Еитне — каза Гералт и се изправи. — Прости ми, но нямам намерение да гледам. Ти отиде по-далече, отколкото трябваше, в стремежа си да демонстрираш пропастта, която ни разделя, Владетелко на Брокилон. Вие, Старият народ, обичате да повтаряте, че омразата ви е чужда, че това чувство е присъщо изключително на хората. Не е вярно. Вие знаете какво е омраза и умеете да мразите, само че проявявате омразата си малко по-различно, по-мъдро и не толкова бурно. Но може би точно заради това и по-жестоко. Приемам омразата ти от името на всички хора, Еитне. Заслужил съм я. Болно ми е заради съдбата на Морен.

Дриадата не отговори.

— И това е отговорът на Брокилон, който трябва да предам на Вензлав от Бруге, нали? Предупреждение и предизвикателство? Нагледен пример за дремещите между вашите Дървета Омраза и Сила, по волята на които след минута човешкото дете ще изпие изтриващата паметта отрова, поемайки я от ръцете на друго човешко дете, чиято психика и памет вече сте променили? И този отговор трябва да отнесе на Вензлав вещерът, който познава и обича и двете деца? Вещерът, виновен за смъртта на дъщеря ти? Добре, Еитне, да бъде както искаш. Вензлав ще чуе отговора ти, ще чуе гласа ми, ще види очите ми и ще прочете всичко в тях. Но аз не съм длъжен да гледам това, което ще стане сега. И не искам да го правя.

Еитне продължаваше да мълчи.

— Сбогом, Цири. — Гералт се свлече на колене и прегърна момиченцето. Раменете на Цири затрепериха още по-силно. — Не плачи. Нали знаеш, че тук не може да ти се случи нищо лошо.

Цири подсмръкна. Вещерът се изправи и се обърна към младата дриада:

— Сбогом, Браен. Бъди здрава и се пази. Оцелей, Браен, живей толкова дълго, колкото и дървото ти. Колкото и Брокилон. И още нещо…

— Да, Гвинблейд? — Браен вдигна поглед и очите й проблеснаха влажно.

— Лесно е да се убива с лък, момиче. Толкова лесно е да дръпнеш тетивата и да си помислиш: това не съм аз, а стрелата. Кръвта на това момче не е по ръцете ми. Стрелата го уби, не аз. Но стрелата не сънува нищо нощем. Дано и ти да не сънуваш. Сбогом, Браен.

— Мона… — произнесе неразбираемо Браен. Чашата в ръцете й трепереше, а прозрачната течност се плискаше в нея.

— Какво?

— Мона — простена тя. — Аз съм Мона. Госпожо Еитне! Аз…

— Достатъчно! — рече рязко Еитне. — Достатъчно! Овладей се, Браен!

Гералт сухо се засмя.

— Ето го твоето предопределение, Горска господарке. Уважавам твоето упорство и твоята борба. Но знам, че скоро ще се бориш сама. Последната дриада на Брокилон, която изпраща на смърт девойки, още помнещи истинските си имена. И все пак ти желая щастие, Еитне. Сбогом.

— Гералт — прошепна Цири. Седеше все така неподвижно, с наведена глава. — Не ме оставяй… Сама…

— Бели вълко — каза Еитне и прегърна прегърбените рамене на момичето. — Непременно ли трябваше да чакаш тя да те помоли? Да те помоли да останеш с нея до края? Защо я изоставяш в такъв момент? Оставяш я сама? Къде смяташ да избягаш, Гвинблейд? И от какво?

Цири наведе главата си още повече. Но не се разплака.

— До края? — кимна Гералт. — Добре, Цири. Няма да бъдеш сама. Аз ще бъда с теб. Не се страхувай от нищо.

Еитне взе чашата от треперещите ръце на Браен и я вдигна.

— Умееш ли да четеш Старите руни, Бели вълко?

— Умея.

— Прочети какво е гравирано на чашата. Това е чаша от Краг Ан. От нея са пили крале, които вече никой не помни.

— Duettaeann aef cirran Caerme Gleaddyy. Yn a esse-ath.

— Знаеш ли какво означава?

— „Мечът на предопределението има две остриета… Едното от тях си ти.“

— Стани, дете на Старата кръв! — В гласа на дриадата прозвуча заповед, която не можеше да не се изпълни, на която не можеше да не се подчиниш. — Пий. Това е Водата на Брокилон.

Гералт прехапа устни, гледайки в сребристите очи на Еитне. Не поглеждаше към Цири, която бавно поднасяше устните си към ръба на чашата. Вече беше виждал това, много отдавна. Конвулсии, гърчове, невероятен, ужасяващ, бавно угасващ вик. И пустота и апатия в бавно отварящите се очи. Вече беше виждал това.

Цири пиеше. По неподвижното лице на Браен течаха сълзи.

— Достатъчно. — Еитне взе чашата и я сложи на пода, погали с две ръце косите на момичето, падащи на пепеляви вълни по раменете му.

— Дете на Старата кръв — каза тя, — избирай. Искаш ли да останеш в Брокилон, или да последваш своето предопределение?

Вещерът недоверчиво поклати глава. Цири дишаше малко учестено, върху бузите й се появи руменина. И нищо повече. Нищо.

— Искам да последвам предопределението си — каза тя звучно, гледайки дриадата в очите.

— Така да бъде — рече Еитне и се извърна. — Вървете си.

Браен хвана Цири и докосна меча на Гералт, но вещерът се отдръпна.

— Благодаря ти, Еитне — каза той.

Дриадата мигновено се обърна.

— За какво?

— За предопределението — усмихна се той. — За твоето решение. Това не беше Водата на Брокилон, нали? Цири трябваше да се върне вкъщи. И ти, Еитне, изигра ролята на предопределението. За това ти благодаря.

— Колко малко знаеш за предопределението — рече дриадата с горчивина. — Колко малко знаеш, вещерю. Колко малко виждаш. Колко малко разбираш. Благодариш на мен? Благодариш за ролята, която съм изиграла? За панаирното изпълнение? За фокуса, за измамата, за мистификацията? За това, че мечът на предопределението е бил изработен, както ти мислиш, от дърво, покрито със злато? Продължавай. Не ми благодари, а ме изобличи. Заложи на своето. Докажи, че ти си прав. Хвърли ми в лицето твоята истина, покажи как тържествува трезвата човешка истина, здравият разум, който според вас ви помага да завоювате света. Ето я Водата на Брокилон, остана още малко. Ще се осмелиш ли, завоевателю на света?

Гералт, макар и да беше възбуден от думите й, се поколеба само за миг. Водата на Брокилон, дори и да беше съвсем истинска, не би могла да му повлияе, той беше напълно имунизиран против съдържащите се в нея токсини — халюциногенни танини. Но нали това не можеше да бъде Водата на Брокилон — Цири беше пила от нея и нищо не й се беше случило. Той взе чашата с две ръце и погледна в сребристите очи на дриадата.

Земята моментално се измъкна изпод краката му и се стовари върху гърба му. Гигантският дъб се завъртя и затрепери. Той започна с усилие да опипва пода с изтръпващите си ръце. Отвори очи — сякаш повдигаше мраморната плоча на ковчег. Видя пред себе си малкото личице на Браен, а зад него — блестящите като живак очи на Еитне. И още едни очи, зелени като изумруди. Не, по-светли. Като пролетна трева. Медальонът на шията му вибрираше.

— Гвинблейд — чу той, — гледай внимателно, не затваряй очи, това няма да ти помогне. Гледай, гледай твоето предопределение.

— Помниш ли?

Неочаквано, разкъсващо димната завеса избухване на светлина, огромни, тежки от свещите канделабри, облени от фонтани восък. Каменни стени, стръмни стъпала. Слизаща по стъпалата зеленоока пепелявокоса девойка с диадема с изкусно шлифована камея, със сребристосиня рокля, придържана от паж с лилав кафтан.

— Помниш ли?

Гласът му казва… Казва…

— Ще се върна след шест години…

Беседка, топлина, аромат на цветя, тежко и монотонно жужене на пчели. Той е сам, на колене, подава роза на жена с пепеляворуси коси, подаващи се на къдрици изпод тънка златиста мрежа. На пръстите на ръцете, които поемат розата от него, има пръстени с изумруди и огромни, зелени кабошони.

— Върни се — казва жената. — Върни се, ако промениш решението си. Твоето предопределение ще те чака.

„Аз така и не се върнах — помисли си той. — Никога не се върнах там. Никога не се върнах в…“

Къде?

Пепеляворуси коси. Зелени очи.

Отново гласът й в тъмнината, в мрака, в който загива всичко. Има само огньове, огньове до самия хоризонт. Искрящ облак прах в пурпурен дим. Белетейн! Майска нощ! От кълбата дим го гледат тъмни виолетови очи, горящи върху бледото триъгълно лице, скрито под черна буря от къдрици.

Йенефер!

— Твърде малко е. — Тесните устни на видението неочаквано се изкривяват, а по бледата буза се спуска сълза, бързо, все по-бързо, като капка восък върху свещ. — Твърде малко. Нужно е нещо по-голямо.

— Йенефер!

— Небитие — говореше видението с гласа на Еитне. — Небитие и пустота има в теб, завоевателя на света, който не е в състояние дори да завоюва жената, която обича. Който бяга, когато предопределението му е на ръка разстояние. Мечът на предопределението има две остриета. Едното си ти. А второто, Бели вълко?

— Няма предопределение. — Собственият му глас. — Няма. То не съществува. Единственото, предопределено за всички, е смъртта.

— Вярно е — казва жената с пепеляворусите коси и загадъчната усмивка. — Вярно е, Гералт.

Жената има сребриста броня, окървавена, смачкана, надупчена от остриетата на пики и алебарди. От загадъчните й, некрасиво усмихващи се устни тече тънка струйка кръв.

— Надсмиваш се над предопределението — казва тя, без да спира да се усмихва. — Надсмиваш му се, играеш си с него. Мечът на предопределението има две остриета. Едното от тях си ти. Другото… смъртта ли е? Но ние сме тези, които умираме, умираме заради теб. До теб смъртта не може да се добере, затова се задоволява с нас. Смъртта те следва по петите, Бели вълко. Но умират други. Заради теб. Помниш ли ме?

— Ка… Каланте!

— Ти, Дете на Старата кръв, можеш да го спасиш. — Гласът на Еитне иззад завеса от дим. — Можеш да го спасиш. Преди да се потопи в толкова любимото му небитие. В черната безкрайна гора.

Очите са зелени като пролетна трева. Докосване. Гласове, крещящи в неразбираем хор. Лица.

Той вече не виждаше нищо, летеше в пропаст, в пустота, в мрак. Последното, което чу, беше гласът на Еитне:

— Така да бъде.

VII

— Гералт! Събуди се! Събуди се, моля те!

Той отвори очи, видя слънцето, златен дукат с ясно очертан ръб над върховете на дърветата, зад мътната завеса на утринната мъгла. Лежеше върху мокър мъх и някакъв твърд корен убиваше гърба му.

Цири, клекнала до него, го дърпаше за кафтана.

— Проклятие… — Той се изкашля и се огледа. — Къде съм? Как попаднах тук?

— Не знам — каза момичето. — Току-що се събудих до теб и съм ужасно измръзнала. Не помня как… Знаеш ли какво? Това е магия!

— Сигурно си права. — Той седна и изгреба боровите иглички от яката си. — Сигурно си права, Цири. Водата на Брокилон, по дяволите… Изглежда, дриадите добре са се позабавлявали на наш гръб.

Той стана, вдигна лежащия до него меч и преметна ремъка през рамо.

— Цири?

— Аха?

— И ти ли се позабавлява на мой гръб?

— Аз?

— Ти си дъщерята на Павета, внучката на Каланте от Цинтра. Знаела си от самото начало кой съм, нали?

— Не — изчерви се тя. — Не от началото. Ти си развалил магията на моя татко, нали?

— Не — поклати глава той. — Майка ти я развали. И баба ти. Аз само им помогнах.

— Но бавачката каза… Каза че имам предопределение. Че съм Изненада. Дете на Изненадата. Гералт?

— Цири. — Той я погледна и завъртя глава усмихнат. — Повярвай ми, ти си най-голямата изненада, която би могла да ми се случи.

— Ха! — Лицето на момичето се проясни. — Значи е вярно! Имам предопределение. Дойката ми говореше, че ще дойде вещер с бели коси и ще ме вземе. А баба се развика… Е, кажи? Къде ще ме заведеш? Кажи?

— Вкъщи. В Цинтра.

— А… А аз си мислех, че…

— Ще мислиш по пътя. Да вървим, Цири, трябва да излезем от Брокилон. Тук е опасно.

— Не ме е страх!

— Но мен ме е страх.

— Баба ми е казвала, че вещерите не се боят от нищо.

— Баба ти много преувеличава. Да тръгваме, Цири. Само ако знаех къде сме…

Той погледна към слънцето.

— Е, ще рискуваме… Ще тръгнем нататък.

— Не. — Цири смръщи нос и посочи срещуположната страна. — Нататък.

— А ти откъде знаеш?

— Знам — сви рамене тя и го погледна със своите беззащитни, учудени, смарагдови очи. — Някак… Не знам как.

„Дъщеря на Павета — помисли си той. — Дете… Дете със Старата кръв? Може да е наследила нещо от майка си.“

— Цири. — Той разкопча ризата си и измъкна медальона. — Докосни това.

— Ох! — отвори уста тя. — Какъв страшен вълк! Какви зъби…

— Докосни го.

— Олеле!

Вещерът се усмихна. Той също почувства треперенето на медальона, рязката вълна, пробягала по сребърната верижка.

— Той се помръдна! — ахна Цири. — Помръдна се!

— Знам. Да вървим, Цири. Води ме.

— Това е магия, нали?

— Разбира се.

Всичко беше, както очакваше. Момичето усещаше посоката. Не беше ясно по какъв начин, но го правеше бързо. По-бързо, отколкото той очакваше, излязоха на пътя, на трилъчево разклонение. Тук беше границата на Брокилон — или поне така смятаха хората. Еитне, доколкото Гералт си спомняше, не признаваше тази граница.

Цири прехапа устни, смръщи нос, поколеба се и огледа разклоненията — песъчливи пътища, разровени от копита и колела на каруци. Но Гералт вече знаеше къде се намира, не му трябваше, пък и не искаше да се доверява на съмнителните й способности. И се насочи по пътя, водещ на изток, към Бруге. Все още мръщейки се, Цири погледна към западния път.

— Той води към замъка Настрог — пошегува се вещерът. — Да не ти е станало мъчно за Кистрин?

Момичето промърмори нещо в отговор и тръгна послушно след него. Но се огледа още няколко пъти.

— Какво има, Цири?

— Не знам — прошепна тя. — Но този път е лош, Гералт.

— Защо? Отиваме в Бруге, при крал Вензлав, който живее в хубав замък. Ще се изкъпем в баня, ще спим в легла с пухени юргани…

— Този път е лош — повтори тя. — Лош.

— Така е, виждал съм и по-хубави. Престани да бърчиш нос, Цири. Да вървим, по-бързо.

Завиха зад храсталака. И се оказа, че Цири е била права.

Обкръжиха ги бързо, от всички страни. Хора с островърхи шлемове, ризници, тъмносини наметала и със златисто-черните квадратчета на Верден на гърдите. Обкръжиха ги, но никой не се приближи и не посегна към оръжието си.

— Откъде идвате и накъде отивате? — попита нисък и набит тип с протрита зелена дреха. Беше застанал пред Гералт с широко разкрачени криви крака. Лицето му беше тъмно и сбръчкано като изсушена слива. Лъкът и стрелите с бели пера стърчаха иззад гърба му, високо над главата му.

— От Запалек — излъга с лекота вещерът и стисна ръката на Цири. — Връщаме се в Бруге. Защо?

— Кралска служба — каза учтиво тъмноликият, сякаш едва сега забелязал меча на гърба на Гералт. — Ние…

— Докарай го тук, Юнгханс! — извика един от другите, които стояха по-назад. Войниците се раздвижиха.

— Не гледай, Цири — каза Гералт бързо. — Обърни се. Не гледай.

Пътят беше препречен от отсечено дърво с преплетени клони. Пънът му се белееше в храстите отстрани. Пред дървото стоеше каруца, покрита с платнище, така че товарът не се виждаше. Малки кафяви кончета лежаха на земята, оплетени в юздите си, озъбени и надупчени от стрели. Едно от тях още беше живо и хриптеше, потрепвайки конвулсивно.

Имаше и хора, проснати в тъмни локви просмукваща се в пясъка кръв, увиснали от ръба на каруците, сгърчени до колелата.

Иззад скупчените около каруцата въоръжени мъже излязоха двамина, а после към тях се присъедини и трети. Останалите — бяха около десетина — стояха неподвижно, хванали юздите на конете си.

— Какво е станало тук? — попита Гералт и застана така, че да прикрие полесражението от Цири.

Мъж с дръпнати очи, облечен с къса ризница и високи ботуши, го огледа изпитателно, потривайки небръсната си брадичка. На левия си бицепс имаше протрит лъскав кожен маншет, какъвто използваха стрелците.

— Нападение — каза той кратко. — Горските дивожени са убили няколко търговци. Провеждаме разследване.

— Дивожени? Нападнали са търговци?

— Сам виждаш — посочи мъжът с дръпнатите очи. — Набучени са със стрели като таралежи. На пътя! Тези горски вещици стават все по-нагли. Вече не само в гората не може да се влезе, но и по пътя край гората не може да се мине!

— А вие какви сте? — присви очи вещерът.

— Ервилова дружина. От настрогските отряди. Служихме при барон Фрейксенет. Но баронът загина в Брокилон.

Цири отвори уста, но Гералт стисна силно ръката й.

— Аз казвам кръв за кръв! — развика се гръмогласно спътникът на мъжа с дръпнатите очи — гигант с украсен с месинг кафтан. — Кръв за кръв! Това не може да остане безнаказано! Първо Фрейксенет и отвлечената принцеса от Цинтра, а сега и тези търговци! О, богове, отмъщение, отмъщение, казвам ви! Защото ако не си отмъстим, след някой друг ден ще започнат да убиват хората на прага на собствените им къщи!

— Право казва Брик — рече мъжът с дръпнатите очи. — Нали? А ти, братко, откъде си?

— От Бруге — излъга вещерът.

— А малката? Дъщеря ли ти е?

— Дъщеря ми е. — Гералт отново стисна ръката на Цири.

— От Бруге — намръщи се Брик. — Честно да ти кажа, братко, твоят крал Вензлав покровителства чудовищата. Не иска да се съюзи с нашия Ервил и с Вираксас от Керак. А ако нападнем Брокилон от три страни, най-после ще избием тези гадини…

— Защо е станало това клане? — попита бавно Гералт. — Някой знае ли? Оцелял ли е някой от търговците?

— Няма свидетели — каза мъжът с дръпнатите очи. — Но ние знаем какво се е случило. Юнгханс, горският, разчита следите като по книга. Кажи му, Юнгханс.

— Аха — каза онзи със сбръчканото лице. — Ето как е станало: вървели си търговците по пътя. Попаднали на засада. Виждате ли, господине, през пътя е повален отсечен наскоро бор. В храстите има следи, искате ли да погледнете? А когато търговците спрели, за да отместят дървото, за миг са ги обсипали със стрели. Откъм храстите, от онази крива бреза. И там има следи. А стрелите, братко, са горска изработка, на дивожените: перата са залепени със смола, върховете са завързани с лико…

— Виждам — прекъсна го вещерът, като оглеждаше убитите. — Някои, явно, са оцелели, защото гърлата им са прерязани. С ножове.

Иззад застаналите пред него войници излезе още един — нисък и слаб, с кафтан от лосова кожа. Имаше черни, много късо подстригани коси и синкави, гладко избръснати бузи. На вещера му беше достатъчен само един поглед към малките тесни длани в къси черни ръкавици, към бледите рибешки очи, към меча и ръкохватките на камите, стърчащи от колана и левия ботуш. Гералт беше виждал достатъчно убийци, за да не разпознае още един.

— Бързо око имаш — каза бавно черният. — Много неща забелязваш.

— И това е добре — рече мъжът с дръпнатите очи. — Нека предаде на краля си какво е видял. Вензлав все се кълне, че не бива да се убиват дивожени, понеже са мили и добри. Сигурно ги навестява през май и спи с някои от тях. В това може и да са добри. Сами ще проверим, ако хванем някоя жива.

— А може и полужива — ухили се Брик. — По дяволите, къде е онзи друид? Наближава пладне, а от него ни следа. Време е да потегляме.

— Какво смятате да правите? — попита Гералт, без да пуска ръката на Цири.

— А теб какво те интересува? — изсъска черният.

— Е, недей толкова остро, Левек — усмихна се неприятно мъжът с дръпнатите очи. — Ние сме порядъчни хора, нямаме тайни. Ервил ни изпраща друид, прочут маг, който даже умее да разговаря с дърветата. Той ще ни отведе в гората да отмъстим за Фрейксенет и да се опитаме да освободим принцесата. Това не е шега работа, братко, а наказателна екс… екс…

— Експедиция — подсказа черният, Левек.

— Да. Взе ми го от устата. А ти, братко, продължавай нататък, накъдето си тръгнал, защото тук може да стане горещо.

— Дааа — проточи Левек, гледайки Цири. — Опасно е тук, особено с момичета. Дивожените само това и чакат — да им падне някоя такава. Какво, малката? Чака ли те мама вкъщи?

Цири потрепна и кимна.

— Лошо ще е — продължи черният, без да мести поглед от нея, — ако не те дочака. Сигурно ще отиде при крал Вензлав и ще му каже: „Ти покровителстваш дриадите, кралю, и ето — животът на дъщеря ми и мъжа ми ще тежат на съвестта ти“. Кой знае, може пък тогава Вензлав отново да обмисли предложението за съюз с Ервил?

— Стига, господин Левек — промърмори Юнгханс и физиономията му се сбърчи още повече. — Нека си вървят.

— Всичко хубаво, малката. — Левек протегна ръка и погали Цири по главата. Цири потрепна и отстъпи.

— Какво има? Страх ли те е?

— Имаш кръв по ръката — каза тихо вещерът.

— Така ли? — Левек вдигна ръката си. — Вярно. Това е тяхната кръв. На търговците. Изцапал съм се, когато проверявах дали някой не е останал жив. За съжаление дивожените стрелят точно.

— Дивожените? — обади се с треперещ глас Цири, без да обръща внимание на знаците, които й прави Гералт. — О, благородни рицарю, грешите. Това не може да са дриадите!

— Какви ги говориш, малката? — присви очи черният.

Гералт хвърли по един поглед наляво и надясно, оценявайки разстоянието.

— Това не са били дриадите, господа рицари — повтори Цири. — Очевидно е.

— Така ли?

— Това дърво… е отсечено! С брадва! А дриадите никога не биха отсекли дърво, нали?

— Вярно е — каза Левек и погледна мъжа с дръпнатите очи. — Я, колко умно момиченце. Прекалено умно.

Вещерът вече беше забелязал как тънката ръка в ръкавицата пълзи като черен паяк към дръжката на камата. Макар че Левек гледаше към Цири, Гералт знаеше, че ударът ще бъде насочен към него. Изчака Левек да докосне оръжието и човекът с дръпнатите очи да затаи дъх.

Три движения. Само три. Покритият със сребърни шипове налакътник удари черния в слепоочието. Преди той да падне, вещерът вече се беше озовал между Юнгханс и човека с дръпнатите очи, а мечът му, излязъл със съскане от ножницата, се завъртя във въздуха и удари в слепоочието Брик, гиганта с украсен с месинг кафтан.

— Бягай, Цири!

Мъжът с дръпнатите очи извади меча си и скочи, но закъсня. Вещерът го съсече през гърдите, по диагонал, отгоре надолу, и веднага, използвайки инерцията на удара, падна на колене и нанесе удар отдолу нагоре, изписвайки върху войника кърваво X.

— Момчета! — извика Юнгханс на останалите вцепенени от ужас войници. — При мен!

Цири се затича към един крив бук, хукна като катерица нагоре по клоните и изчезна сред листата. Горският изпрати една стрела подире й, но не уцели. Останалите се пръснаха и тичешком вадеха лъковете и стрелите си. Гералт, все още на колене, направи с пръсти Знака на Аард и удари не стрелците — те бяха далече, — а песъчливия път пред тях и ги засипа с прах.

Юнгханс отскочи, вадейки ловко втора стрела от колчана.

— Не! — извика Левек, скачайки от земята с меч в лявата ръка и кама в дясната. — Остави го, Юнгханс!

Вещерът бавно се обърна.

— Той е мой — каза Левек, тръсна глава и изтри с опакото на дланта си бузите и челото си. — Само мой.

Гералт се приведе и започна да го заобикаля, но Левек не тръгна да го дебне, а веднага се озова пред него, с два скока.

„Добър е“ — помисли си вещерът, отбивайки с усилие меча на убиеца с късо завъртане на своя меч, като същевременно се завъртя встрани, отбягвайки удара на камата. Нарочно не отвърна, а отскочи, разчитайки, че Левек ще се опита да го достигне с дълъг удар и ще изгуби равновесие. Но убиецът не беше новак. Той се приведе и също тръгна да заобикаля вещера с меки, котешки стъпки. Неочаквано скочи, вдигна меча и се завъртя, скъсявайки дистанцията. Вещерът не тръгна насреща му, а се ограничи с бърз финт, който принуди убиеца да отскочи. Левек се приведе и скри ръката с камата зад гърба си. Вещерът и този път не го нападна, не съкрати дистанцията, а отново тръгна да го заобикаля в полукръг.

— Аха — процеди Левек, изправяйки се. — Ще продължим игрите си? Защо не? Хубавата игра никога не омръзва.

Той скочи напред, замахна, а после отново и отново в бързо темпо — удар отгоре с меча и веднага след това плосък къс удар отляво с камата. Вещерът не излизаше от ритъма си — отбиваше, отскачайки, и отново заобикаляше, като принуждаваше убиеца да се върти. Неочаквано Левек отстъпи назад и също започна да обикаля, но в противоположната посока.

— Всяка игра — процеди той през зъби — трябва да има край. Какво ще кажеш за един удар, бързако? Един удар, а после ще свалим от дървото твоето изродче. Как ти се струва това?

Гералт видя, че Левек наблюдава сянката си и чака момента, в който тя ще докосне противника му, показвайки, че слънцето свети точно в очите му. Престана да се върти, за да облекчи задачата на убиеца.

И превърна зениците си във вертикални процепи, две тънки чертички. При това се намръщи леко, преструвайки се на заслепен.

Левек скочи, завъртя се, вдигна камата встрани, за да запази равновесие, и нанесе удар отдолу нагоре, извивайки китката си по невероятен начин.

Гералт се хвърли напред, завъртя се, отби удара, извивайки китката си не по-малко невероятно, блъсна с тяло убиеца и го отхвърли назад, след което разряза с върха на меча лявата му буза. Левек се сви, падна на колене, рухна напред и заби лице в пясъка.

Гералт бавно се обърна към Юнгханс. Онзи изкриви лице в отвратителна гримаса и се прицели с лъка. Вещерът се наведе напред и хвана меча си с две ръце. Войниците също бяха вдигнали мечове. Настана мъртва тишина.

— Какво чакате? — изрева горският. — Стреляйте! Стреляйте в не…

Сепна се, олюля се, направи няколко крачки напред и падна по лице. От врата му стърчеше стрела. На нея имаше фазанови пера, боядисани в жълто с орехова кора.

Стрелите долитаха със свистене откъм черната стена на гората и описваха дълги плоски параболи. Летяха сякаш бавно и спокойно, перата им шумоляха и изглеждаше, че набират скорост и сила едва преди да се ударят в целта. А удряха безпогрешно, покосяваха настрогските наемници и те падаха върху песъчливия път, безсилни и сразени, като слънчогледи с прекършени стебла.

Оцелелите хукнаха към конете си, като се блъскаха един в друг. Стрелите продължаваха да свистят и ги догонваха и на седлата на конете. Само трима успяха да препуснат в галоп и да побегнат, крещейки, забили шпорите до кръв. Но и те не стигнаха далече.

Гората се затвори и блокира пътя. Вече никъде не се виждаше къпещият се в слънчевите лъчи песъчлив път. Имаше само плътна, непроницаема стена от тъмни стебла.

Наемниците, смаяни и зашеметени, спряха конете си и се опитаха да препуснат в обратна посока, но стрелите не спираха да валят. Догонваха ги и ги събаряха от седлата в съпровода на тропота и цвиленето на конете, на всеобщото крещене и врява.

А после настана тишина.

Препречилата пътя стена от дървета примигна, разпадна се на дъгоцветна мъгла и изчезна. Пътят отново се появи. На него стоеше сив кон, язден от едър човек с подобна на метла брада и с кафтан от тюленова кожа, обхванат от раирана вълнена лента, която минаваше по диагонал през гърдите.

Сивият кон дръпна глава, захапа юздата и пристъпи напред. Вдигна се на задните си крака и изцвили, гледайки труповете. Явно усещаше миризмата на кръв. Ездачът се изпъна на седлото, вдигна ръка и рязък порив на вятъра удари клоните на дърветата.

От гъсталака в далечния край на гората се показаха малки фигурки с прилепнали към телата дрехи, оцветени в зелено и кафяво. Лицата им бяха покрити с ивици, нанесени от орехови кори.

— Caedmil, Wedd Brokiloene! — извика ездачът. — Fśil, Ana Woedwedd!

— Faill! — долетя от гората глас, подобен на полъх на вятъра.

Кафяво-зелените фигурки започнаха да изчезват — разтваряйки се една след друга в гъсталака. Остана само една — с развяващи се коси с цвят на мед. Тя направи няколко крачки към вещера и извика:

— Va faill, Gwynbleidd!

— Сбогом, Мона! — отвърна вещерът. — Няма да те забравя!

— Забрави ме! — отговори твърдо тя, оправяйки колчана на гърба си. — Няма Мона. Мона беше сън. Аз съм Браен. Браен от Брокилон.

Тя махна още веднъж с ръка и изчезна.

Вещерът се обърна.

— Мишовур — каза той на ездача на сивия кон.

— Гералт — кимна ездачът, измервайки го със студен поглед. — Интересна среща. Но да започнем с най-важното. Къде е Цири?

— Тук! — отвърна момичето, скрито сред листата. — Може ли да слизам вече?

— Може — каза вещерът.

— Но аз не знам как!

— Както се качи, само че наобратно.

— Страх ме е! На самия връх съм!

— Слизай, ти казвам! Трябва да си поговорим, госпожичке.

— За какво?

— Например за това, че вместо да се катериш там, трябваше да избягаш в гората! Щях да те последвам и нямаше да се налага… О, по дяволите! Слизай!

— Направих като котката в приказката! Каквото и да направя, все се оказва лошо! Защо, искам да знам?

— Аз също искам да знам това — каза друидът и слезе от коня. — И баба ти, кралица Каланте, също би искала да знае. Хайде слизай, принцесо.

— Чичо Мишовур!

— Самият той — каза друидът и прегърна момичето.

— Баба ли те прати? Много ли се е притеснила?

— Не много — усмихна се Мишовур. — Прекалено заета е с избирането на по-здрава пръчка. Пътят до Цинтра ще отнеме известно време, Цири. Посвети го на това да измислиш обяснение на постъпките си. Ако благоволиш да се вслушаш в съвета ми, обяснението трябва да е много кратко и делово. Че да може да се изговори много бързо. И все пак, струва ми се, че последните думи ще се наложи да ги крещиш, принцесо. Много, много високо.

Цири се намръщи болезнено и тихо изсумтя, обхващайки неволно с ръце застрашените части на тялото си.

— Да се махаме оттук — каза Гералт, оглеждайки се. — Да се махаме оттук, Мишовур.

VIII

— Не — каза друидът. — Каланте промени плановете си и вече не желае Цири да се омъжва за Кистрин. Има си причини за това. Освен всичко останало, мисля, че няма нужда да ти обяснявам, че след тази долна афера с лъжливото нападение над търговците крал Ервил доста ми падна в очите, а в кралството се съобразяват с мнението ми. Не, кракът ни няма да стъпи в Настрог. Ще отведа малката право в Цинтра. Ела с нас, Гералт.

— Защо? — Вещерът погледна завитата с кафтана на Мишовур Цири, която дремеше под едно дърво.

— Много добре знаеш защо. Това дете, Гералт, е твоето предопределение. Пътищата ви се пресичат за трети път. В преносен смисъл, разбира се, ако говорим за първите два пъти. Сигурно няма да наречеш това случайност?

— Какво значение има как ще го нарека? — усмихна се накриво вещерът. — Не е работата в наименованието, Мишовур. Защо да ходя в Цинтра? Вече съм бил там, пресичал ми се е пътят с нея, както се изрази ти. И какво от това?

— Тогава ти поиска Каланте, Павета и мъжът й да се закълнат. Те спазиха клетвата си. Цири е Изненада. Предопределението изисква…

— Да взема детето и да го направя вещер? Момиче? Погледни ме, Мишовур. Представяш ли си ме да отглеждам момиче?

— По дяволите вещерството ти! — нервира се друидът. — За какво изобщо говориш? Какво общо има това? Не, Гералт, виждам, че нищо не разбираш, ще се наложи да ти го обяснявам с прости думи. Слушай, всеки глупак, включително и ти, може да поиска да му се закълнат, може да получи обещание и от това няма да стане необикновен. Необикновено е детето. Необикновена е и връзката, която възниква, когато се ражда такова дете. Още по-ясно ли искаш да ти го кажа? Моля, Гералт. От момента на раждането на Цири вече няма значение какво искаш ти и от какво се отказваш. Ти, по дяволите, не влизаш в сметките. Ясно ли е?

— Не викай. Ще я събудиш. Нашата Изненада спи. А когато се събуди… Мишовур, дори от най-необикновеното нещо можеш… Трябва понякога да се откажеш.

— Нали знаеш — погледна го студено друидът, — че никога няма да имаш собствено дете?

— Знам.

— И се отказваш?

— Отказвам се. Сигурно имам право?

— Имаш — каза Мишовур. — Разбира се. Но това е доста рисковано. Има едно старо пророчество, което гласи, че Мечът на предопределението…

— … Има две остриета — довърши Гералт. — Чувал съм го.

— А, прави каквото искаш. — Друидът се извърна и се изплю. — Само като си помисля, че бях готов да си заложа главата за теб!

— Ти?

— Да. За разлика от теб, аз вярвам в Предопределението. И знам колко е опасно да си играе човек с меча с две остриета. Не си играй, Гералт. Възползвай се от предоставилата ти се възможност. Превърни това, което те свързва с Цири, в нормални, здрави отношения между дете и опекун. Защото ако не го направиш… Тогава тази връзка ще се прояви по друг начин. По-страшен. Негативен и разрушителен начин. Искам да предпазя и теб, и нея от това. Ако искаш да я вземеш, няма да възразя. Бих поел риска да обясня на Каланте защо…

— Откъде знаеш, че Цири ще пожелае да дойде с мен? От древните пророчества?

— Не — отвърна сериозно Мишовур. — От това, че заспа чак когато ти я погали. От това, че шепне насън името ти и търси с ръчичката си твоята ръка.

— Стига, че ще взема да се трогна. — Гералт се изправи. — Всичко хубаво, брадатко. Предай поклоните ми на Каланте. А що се отнася до Цири… измисли нещо.

— Не можеш да избягаш, Гералт.

— От предопределението? — Вещерът хвана самара на трофейния кон.

— Не — каза друидът, гледайки спящото момиче. — От нея.

Вещерът поклати глава и скочи на седлото. Мишовур остана на мястото си и зарови с тоягата си в угасналия огън.

Гералт се отдалечи тихо, покрай пирена, висок до стремената, по склона към долината, към черната гора.

— Герааалт!

Обърна се. Цири стоеше на върха на хълма — малка, тъмна фигурка с развяващи се пепеляворуси коси.

— Не си отивай!

Той й помаха с ръка.

— Не си отивай! — изхлипа тя. — Не си отииивай!

„Трябва — помисли си той. — Трябва, Цири. Защото… аз винаги си отивам.“

— Така или иначе няма да се получи! — извика тя. — Не си го и помисляй! Няма да избягаш! Аз съм твоето предопределение, чуваш ли!

„Предопределението не съществува — помисли си той. — Не съществува. Единственото, предопределено за всички, е смъртта. Именно смъртта е второто острие на меча. Едното съм аз. А другото е смъртта, която ме следва по петите. Не мога и не бива да те подлагам на опасност, Цири.“

— Аз съм твоето предопределение! — долетя до него от върха на хълма. Тихо, отчаяно.

Той пришпори коня с пета и пое напред. Потъна като в бездна в черната, студена и влажна гора, в познатите, дружелюбни сенки, в мрака, който сякаш нямаше край.