Меч на съдбата

I

— Ти, свиня такава! Надут свирач! Ти, лъжецо!

Заинтригуван, Гералт се подаде с кобилата иззад ъгъла. Още не беше успял да установи източника на виковете, когато към тях се присъедини гъст, лепкаво-стъклен звън. „Вишнев конфитюр — помисли си вещерът. — Такъв звук се издава от буркан с вишнев конфитюр, ако се хвърли от голяма височина и с голяма сила.“ Знаеше това много добре — когато живееше с Йенефер, се беше случвало тя да хвърля по него буркани с конфитюр, подарени й от клиенти. Защото самата Йенефер си нямаше никаква представа как се приготвя конфитюр, а магията не винаги беше надеждна в това отношение.

Зад ъгъла на уличката, пред тясна, боядисана в розово къщичка, се беше събрала група зяпачи. На малкото, окичено с цветя балконче под наклонения навес стоеше млада светлокоса жена по нощница. Разкривила пухкавото си закръглено лице, обрамчено с къдрици, тя със замах запрати надолу нащърбена саксия с цветя.

Слабият мъж с шапка с цвят на слива, окичена с бяло перо, отскочи като попарен и саксията се разби точно пред краката му.

— Моля те, Веспуля! — извика мъжът с шапката с перото. — Не вярвай на сплетните! Верен съм ти, да пукна, ако лъжа!

— Подлец! Дяволско изчадие! Скитник! — закрещя пухкавата блондинка и се скри в къщата, очевидно в търсене на други неща за хвърляне.

— Хей, Лютиче! — извика вещерът, докато подкарваше към полесражението пръхтящата и дърпаща се кобила. — Как си? Какво става?

— Нормално — каза трубадурът. — Както винаги. Здравей, Гералт. Какво правиш тук? По дяволите, внимавай!

Една калаена чаша изсвистя във въздуха и отскочи с грохот от паважа. Лютичето я вдигна, огледа я и я хвърли в канавката.

— Разкарай си боклуците! — изкрещя блондинката, развявайки грациозно дантелите над пухкавите си гърди. — И ми се махай от погледа! Кракът ти да не е стъпил повече тук, свирачо!

— Това не е мое! — възкликна изумено Лютичето, вдигайки от земята шарени мъжки долни гащи. — През живота си не съм имал такива гащи!

— Омитай се! Не искам да те виждам! Ти… ти… Знаете ли какъв е той в леглото? Гола вода! Гола вода, чуваш ли? Чувате ли, хора?

Във въздуха изсвистя поредната саксия със стърчащо от нея сухо стъбло. Лютичето едва успя да отскочи. След саксията отгоре се стовари и меден котел с обем поне два и половина галона. Тълпата сеирджии, придържащи се на безопасно разстояние, се скъсваха от смях. Най-големите шегаджии аплодираха и окуражаваха блондинката.

— Тя нали няма в дома си катапулт? — обезпокои се вещерът.

— Не е изключено — отвърна поетът, поглеждайки към балкона. — Има голяма стая с вехтории. Видя ли гащите?

— А може би е по-добре да си тръгнеш? Ще се върнеш, когато се успокои.

— А, да я вземат дяволите — намръщи се Лютичето. — Да се връщам в къща, от която хвърлят срещу мен несправедливи обвинения и медни котли? Смятам кратката ни връзка за приключила. Да почакаме още малко, само докато изхвърли… О, майчице, не! Веспуля! Лютнята ми!

Той се втурна към къщата, протегнал ръце, спъна се, падна и улови инструмента си в последния миг — точно преди да се удари в паважа. Лютнята пропя жално.

— Уф! — отдъхна си бардът, докато се изправяше. — Хванах я. Прекрасно, Гералт, сега вече можем да си ходим. Наистина, там остана и наметалото ми с яка от белка, но какво да се прави, така ми се пада. Доколкото я познавам, няма да изхвърли наметалото.

— Ти, лъжлив скитник! — развика се отново блондинката и се изплю от балкона. — Клошар! Креслив фазан!

— Защо ти е толкова ядосана? Какви си ги забъркал, Лютиче?

— А, нищо особено — сви рамене трубадурът. — Тя настоява за моногамия, проклетницата, а хвърля по хората чужди гащи. Чу ли как ме обижда? Богове, и аз познавам по-добри от нея в леглото, но не крещя за това по улиците. Да се махаме оттук.

— Къде?

— А ти как мислиш? В храма на Вечния огън? Да вървим в „Острието на копието“. Трябва да си успокоя нервите.

Без да протестира, вещерът поведе кобилата си след Лютичето, който крачеше бодро в тясната уличка. Трубадурът настрои лютнята в движение и изсвири дълбок, вибриращ акорд.

Той млъкна и махна весело на две девойки, които минаваха покрай тях с кошници, пълни със зеленчуци. Девойките се изкискаха.

— Какво те доведе в Новиград, Гералт?

— Покупки. Хамут, малко снаряжение. И нов кафтан. — Вещерът изпъна по себе си новата дреха, която миришеше приятно на кожа. — Как ти се струва, Лютиче?

— Не си в крак с модата — намръщи се бардът, изтупвайки едно кокоше перо от своя блестящ червен кафтан с пухени ръкави и надиплена яка. — Ах, колко се радвам, че се срещнахме. Тук, в Новиград, столицата на света, център и огнище на културата. Тук просветеният човек може да си поеме дъх с пълни гърди.

— А дали да не си поемем дъх с пълни гърди на съседната уличка? — предложи Гералт, гледайки скитника, който, клекнал и опулил очи, задоволяваше голямата си нужда в пресечката.

— Вечният ти сарказъм е започнал да става дразнещ — отново се намръщи Лютичето. — Казвам ти, Новиград е столицата на света. Почти трийсет хиляди жители, Гералт, без да се броят гостите на града, представяш ли си? Каменни къщи, павирани главни улици, морско пристанище, складове, четири воденици, кланица, дъскорезница, голямо манифактурно производство на чизми и всевъзможни гилдии и занаяти. Монетен двор, осем банки и деветнайсет заложни къщи. Дворец и затвор, направо да ти секне дъхът. И развлечения: ешафод, бесило със спускаща се платформа, трийсет и пет кръчми, театър, зоологическа градина, пазар и дванайсет бардака. И храмове, не помня точно колко. Много. Е, и жени, Гералт. Умни, чисти и благоуханни, кадифе и коприна, корсети и панделки… Ох, Гералт! Стиховете сами ми идват на устата:

— Нова балада?

— Аха. Ще я нарека: „Зима“. Само че още не е готова, нещо не мога да я довърша, заради Веспуля съм объркан и римите не ми идват в главата. А, Гералт, забравих да те питам, как е Йенефер?

— Никак.

— Разбирам.

— Нищо не разбираш. Е, къде е твоята кръчма, далече ли е?

— Зад ъгъла. О, вече пристигнахме. Виждаш ли табелата?

— Виждам я.

— Приветствам ви и ви се покланям ниско! — усмихна се Лютичето на девойката, която метеше стълбите. — Някой казвал ли ви е, че сте прелестна?

Девойката се изчерви и хвана още по-здраво метлата. Гералт си помисли, че тя всеки момент ще удари трубадура с дръжката. Но грешеше. Девойката се усмихна мило и запърха с ресници. Лютичето, както обикновено, не обърна никакво внимание на това.

— Приветствам ви и ви поздравявам! Добър ден! — обади се гръмогласно той, когато влязоха в кръчмата, и прекара палец по струните на лютнята. — Маестро Лютичето, най-знаменитият поет в тази страна, посети нещастната ти кръчма, стопанино! Тъй като му се припи бира. Оценяваш ли честта, оказана ти от мен, мошенико?

— Оценявам я — промърмори кръчмарят, излизайки иззад тезгяха. — Радвам се да ви видя, господин певецо. Виждам, че наистина не говорите празни приказки. Обещахте да дойдете още сутринта и да платите за снощните подвизи. А аз си помислих, че лъжете, както обикновено. Направо изгарям от срам.

— Съвсем напразно се срамуваш, добри човече — подхвърли безгрижно трубадурът. — Защото нямам пари. Ще поговорим за това после.

— А, не — рече студено кръчмарят. — Ще поговорим сега. Кредитът свърши, уважаеми господин поете. Два пъти поред няма да ме направиш на глупак.

Лютичето окачи лютнята си на стърчащата от стената кука, седна на масата, свали шапката си и поглади замислено забитото в нея перо.

— Имаш ли пари, Гералт? — попита той с надежда в гласа.

— Не. Всичко отиде за кафтана.

— Това не е добре — въздъхна Лютичето. — По дяволите, нито една жива душа, никой, който да може да почерпи. Хей, стопанино, защо е толкова пусто днес при теб?

— Още е рано за редовните клиенти. А калфите зидари, които ремонтират храма, вече бяха тук и се върнаха на строежа. И майсторът отиде с тях.

— И няма никого, абсолютно никого?

— Никого, ако не броим благородния търговец Бибервелт, който похапва в страничната зала.

— Даинти е тук? — зарадва се Лютичето. — Трябваше да кажеш веднага. Да отидем в залата, Гералт. Познаваш ли Даинти Бибервелт, полуръста3?

— Не.

— Няма проблем. Ще се запознаеш. Охо! — възкликна трубадурът, насочвайки се към страничната зала. — Усещам от запад повея и аромата на лучена супа, толкова скъп за обонянието ми. Куку! Това сме ние! Изненадка!

В залата, на средната маса, до стълб, украсен с гирлянди от чесън и снопове билки, седеше пълничък къдрав полуръст със зеленикава жилетка. В дясната си ръка стискаше лъжица, а с лявата придържаше глинена паница. При вида на Лютичето и Гералт полуръстът застина, отвори уста, а огромните му очи с орехов цвят се разшириха от страх.

— Здрасти, Даинти — каза Лютичето, като помаха весело с шапката си. Полуръстът все така не променяше позата си и не затваряше уста. Гералт забеляза, че ръката му леко потрепва, а висящата от лъжицата дълга нишка варен лук се люлееше като махало.

— Зззздрррасти, Лютиче — изпелтечи Бибервелт и преглътна шумно.

— Разхълца се? Искаш ли да те стресна? Слушай: на бариерата са видели жена ти. Ей сега ще дойде. Самата Гардения Бибервелт! Ха-ха-ха!

— Ама че си глупак, Лютиче — рече укорително полуръстът.

Лютичето отново се разсмя гръмогласно, като същевременно изсвири два акорда с лютнята.

— Изглеждаш изключително глупаво, братче, и ни зяпаш така, сякаш са ни пораснали рога и опашки. А може би си се изплашил от вещера? А? Или мислиш, че е открит сезонът за лов на полуръстове? А може…

— Престани! — не издържа Гералт и се приближи към масата. — Извинявай, приятелю. Лютичето преживя днес тежка лична драма и още не се е оправил. Опитва се да прикрие чрез шеги тъгата си, потиснатото си настроение и срама.

— Не ми казвайте. — Полуръстът най-накрая изсърба съдържанието на лъжицата. — Сам ще отгатна. Веспуля най-сетне го е изхвърлила. Така ли е, Лютиче?

— Не разговарям на деликатни теми с личности, които ядат и пият, а през това време заставят приятелите си да стоят прави — отвърна трубадурът и без да дочака покана, седна. Полуръстът си кусна от супата и облиза увисналите на лъжицата нишки сирене.

— Което е вярно, вярно си е — рече той навъсено. — Каня ви. Заповядайте и да ви е сладко. Ще хапнете ли от лучената супа?

— По принцип не ям толкова рано — сбърчи нос Лютичето. — Но така да бъде, ще хапна. Обаче не и на празен стомах. Хей, стопанино! Бира, ако може. По-живо!

Девойка с впечатляващо буйна, дълга чак до кръста коса донесе халби и чинии със супа. Гералт се вгледа в кръгличкото й, покрито с мъх личице и си помисли, че би имала хубава уста, ако се сещаше да я затваря понякога.

— Горска дриада! — възкликна Лютичето, като хвана ръката на момичето и я целуна. — Силфида! Фея! Божествено създание с очи като езера! Прелестна като утринна зора, а формата на съблазнително отворената ти уста…

— Дайте му бира, по-бързо — простена Даинти. — Че ще се случи нещастие.

— Няма, няма — увери го бардът. — Нали, Гералт? В целия свят не могат да се намерят по-спокойни хора от нас двамата. Аз, господин търговецо, съм поет и музикант, а музиката смекчава нрава. А присъстващият тук вещер е опасен изключително и само за чудовищата. Да ви запозная: това е Гералт от Ривия, страшилище за вампирите, върколаците и всякакви гадини. Сигурно си слушал за Гералт, Даинти?

— Слушал съм. — Полуръстът погледна подозрително вещера. — И какво… Какво правите в Новиград, господин Гералт? Нима тук са се появили някакви страшни чудовища? Вас… хм… наеха ли ви?

— Не — усмихна се вещерът. — Дойдох да си почина.

— О! — възкликна Даинти и нервно помръдна косматите си крака, които висяха на половин лакът над пода. — Това е чудесно…

— Кое е чудесно? — Лютичето погълна лъжица супа и си пийна от бирата. — Не искаш ли да ни помогнеш, Бибервелт? Във веселбите, разбира се. Виж колко хубаво се подрежда всичко. Тук, в „Острието на копието“, ще си пийнем. После смятаме да отскочим до „Пасифлора“, много скъп и приличен публичен дом, където можем да си поръчаме някоя полуелфка, а кой знае, може и чистокръвна елфка. Обаче се нуждаем от спонсор.

— Какъв?

— Такъв, който ще плаща.

— Така и предполагах — промърмори Даинти. — Съжалявам. Първо, имам делова търговска среща. Второ, нямам средства за финансиране на подобни веселби. Трето, в „Пасифлора“ се допускат само хора.

— А ние какви сме, да не сме сови? А, разбирам. Там не пускат полуръстове. Вярно е. Прав си, Даинти. Тук е Новиград. Столицата на света.

— Да… — каза полуръстът, без да откъсва поглед от вещера и странно кривейки устни. — Е, аз ще тръгвам. Имам уговорка…

Вратата на залата се отвори с трясък и през нея влетя… Даинти Бибервелт.

— О, богове! — извика Лютичето.

Полуръстът, появил се на вратата, не се отличаваше с нищо от полуръста, седящ на масата, ако не се брои, че този на масата беше чист и спретнат, а другият — мръсен, небръснат и мърляв.

— Ето къде си, нещастнико! — изрева мръсният полуръст и се хвърли към масата. — Ах ти, крадецо!

Неговият чистичък близнак скочи, преобърна табуретката си и помете съдовете от масата. Гералт реагира машинално и мълниеносно: взе от пейката меча си, както си беше в ножницата, и удари Бибервелт по врата с тежкия ремък. Полуръстът рухна на пода, претърколи се, шмугна се между краката на Лютичето и залази към изхода, при което крайниците му изведнъж се издължиха като крака на паяк. Когато видя това, мърлявият Даинти Бибервелт започна да ругае, изкрещя и отскочи така, че гърбът му се удари с грохот в дървената преграда. Гералт захвърли ножницата, изрита един стол от пътя си и се хвърли в преследване. Чистият Даинти Бибервелт, който вече доста се различаваше от двойника си, прескочи прага на вратата и се озова в общата зала, като се сблъска с девойката с полуотворената уста. Когато видя дългите крака и карикатурно размилата се физиономия, момичето доразтвори устата си до максималното възможно положение и нададе пронизителен писък. Гералт, възползвайки се от забавянето, настигна създанието насред залата и с ловък ритник в коляното го повали на пода.

— Не мърдай, братко — процеди той през зъби, допрял меча в гърлото на тварта. — Не мърдай.

— Какво става тук? — развика се кръчмарят, който тичаше към тях, стиснал лопата. — Какво е това? Стража! Дечка, викни стражата!

— Неее! — извика съществото, притискайки се към пода и деформирайки се още повече. — Неее, милост!

— Никаква стража! — подкрепи го мърлявият полуръст, който излетя от страничната зала. — Лютиче, дръж момичето!

Трубадурът хвана врещящата Дечка, и то много внимателно, въпреки суматохата. Дечка изпищя още веднъж и седна в краката му.

— Спокойно, стопанино — изрече с усилие Даинти Бибервелт. — Това е лична работа, няма нужда от стражи. Ще възстановя щетите.

— Няма никакви щети — каза трезво кръчмарят, след като огледа залата.

— Но ще има — изрече със скърцащ глас пълничкият полуръст. — Защото сега ще му хвърля един бой. И то какъв! Ще го бия жестоко, продължително и вдъхновено, а през това време той ще потроши всичко тук.

Пльосналата се на пода издължена карикатура на Даинти Бибервелт изхлипа жално.

— Нищо подобно — отсече студено кръчмарят, присви очи и надигна лопатата. — Бийте го колкото си искате, но навън, господин полуръст. Иначе ще извикам стражата. Не искам да ме забърквате. Това е… някакво чудовище.

— Господин кръчмарю — обади се Гералт, без да отдръпва меча от шията на съществото, — запазете спокойствие. Никой никого няма да бие, няма да има щети. Ситуацията е под контрол. Аз съм вещер, а „чудовището“, както виждате, ми е в ръцете. Но тъй като май наистина си имаме работа с лични отношения, ще ги изясним спокойно тук, в кръчмата. Пусни момичето, Лютиче, и ела. Имам сребърна верижка в торбата. Вземи я и завържи хубаво лапите на този тук, при лактите, зад гърба. Не мърдай, братко.

Съществото изстена тихичко.

— Добре, Гералт — каза Лютичето. — Завързах го. Да отидем в другата зала. А вие, стопанино, какво стоите? Поръчах бира. А щом съм поръчал бира, тя трябва да ми се носи, докато не извикам: „Вода!“

Гералт избута съществото до другата зала и го настани грубо до стълба. Даинти Бибервелт също седна навъсен.

— Ужасно изглежда — каза той. — Като купчина прокиснало тесто. Виж му носа, Лютиче, всеки момент ще окапе, мамицата му. А ушите му са като на тъща ми преди погребението й. Пфу!

— Момент — промърмори Лютичето, — ти ли си Бибервелт? Да, явно. Но, ако не греша, онова нещо до стълба преди малко също беше Бибервелт. Гералт, сега всички теб гледат. Ти си вещер. Какво става тук, по дяволите? Какво е това?

— Мимик.

— Ти си мимик — изгъгна съществото, люлеейки нос. — Не съм никакъв мимик, а метаморф, и се казвам Телико Лунгревинк Леторт. Накратко Пенсток. Приятелите ми викат Дуду.

— Ще ти дам аз на тебе един Дуду, кучи сине! — изрева Даинти и му се закани с юмрук. — Къде са ми конете? Крадец!

— Господа, обещахте, че ще бъде спокойно — напомни им кръчмарят, който се зададе с кана и наръч халби.

— Ох, бира — въздъхна полуръстът. — Ама че жажда, по дяволите. И глад!

— Аз също бих пийнал — изрече клокочещо Телико Лунгревинк Леторт, но остана пренебрегнат.

— Какво е това? — попита кръчмарят, поглеждайки съществото, което при вида на бирата изплези дългия си език през увисналите си като тесто устни. — Какво е това нещо, господа?

— Мимик — повтори вещерът, без да обръща внимание на гримасата на тварта. — Всъщност има много имена. Меняк, подвойник, векслинг, бедак, доплер. Или метаморф, както сам се е кръстил.

— Векслинг! — извика кръчмарят. — Тук, в Новиград? В моето заведение? Бързо, трябва да викнем стражи! И свещеници! Не искам да имам нищо общо…

— Тихо, тихо — изкашля се Даинти Бибервелт, докато бързо сърбаше супата на Лютичето, която по чудо не се беше обърнала. — Ще викнем когото трябва. Но по-късно. Този мерзавец ме ограби и нямам намерение да го предавам на местните власти, докато не си получа собствеността. Знаем ви вас, новиградците, и съдиите ви също. Сигурно ще ми върнат най-много една десета.

— Смилете се — застена сърцераздирателно метаморфът. — Не ме предавайте на хората! Знаете ли какво правят с такива като мен?

— Може да си сигурен, че знаем — кимна кръчмарят. — Над хванат метаморф свещениците извършват екзорсизъм. А после го завързват, облепват го с дебел слой глина и го пекат, докато глината не се втвърди като тухла. Поне така правеха навремето, когато такива чудовища се срещаха по-често.

— Варварски обичай, наистина човешки — намръщи се Даинти, отмествайки вече празната паница. — Впрочем, може и да е справедливо наказание за бандитизма и кражбите. Е, казвай, мерзавецо, къде са конете ми? И по-бързо, защото ще ти издърпам носа между краката и ще ти го завра в задника! Къде са конете ми, питам?

— Про… продадох ги — простена Телико Лунгревинк Леторт, а увисналите му уши изведнъж се свиха на кълбета, подобно на миниатюрни цветни зелки.

— Продал си ги! Чухте ли? — изуми се полуръстът. — Продал е конете ми!

— Ясно — каза Лютичето. — Имал е време да го направи — тук е от цели три дни. Виждам те тук от три дни… Тоест него… По дяволите, Даинти, значи ли това, че…

— Разбира се, че значи! — завика търговецът, тропайки с покритите си с козина крака. — Той ме ограби на пътя, на един ден оттук. Дошъл е в града, представяйки се за мен, разбирате ли? И е продал конете ми! Ще го убия! Ще го удуша със собствените си ръце!

— Разкажете как се случи това, господин Бибервелт.

— Гералт от Ривия, ако не се лъжа? Вещерът?

Гералт кимна в знак на съгласие.

— Всичко се нарежда възможно най-добре — каза полуръстът. — Аз съм Даинти Бибервелт от Рдестова ливада, фермер, коневъд и търговец. Наричай ме просто Даинти.

— Разказвай, Даинти.

— Ето как стана. С конярите ми водехме конете за продажба на пазара в Дяволски брод. Спряхме за последна почивка на ден път от града. Пийнахме си греяна ракия и легнахме да спим. Събуждам се посред нощ и чувствам, че мехурът ми е на път да се пръсне. Слизам от каруцата и си викам: я да погледна за всеки случай как са конете на ливадата. Тръгвам натам, а е тъмно като в рог. Изведнъж виждам, че някой идва. „Кой е там?“ — питам. Той — нито гък. Приближавам се и виждам… самия себе си. Все едно съм пред огледало. Мисля си: не трябва да пия толкова ракия, проклета отрова. А ето този… защото беше точно той, ме удари по главата! Видях звездички и ми се подкосиха краката. На сутринта се пробуждам в някакъв проклет храсталак, на главата ми цицина с големината на краставичка, а наоколо няма жива душа и ни следа от обоза ни. Бродих цял ден, докато намеря пътя, после два дни се мъкнах дотук, като ядях корени и сурови гъби. А той… този гаден Дудулико, или както там се казва, се представил за мен в Новиград и продал конете ми! Ей сега ще го… И на конярите ще им дам да се разберат, всеки ще получи по сто камшика на гол задник! Как тъй няма да познаят собствения си господар! Глупаци зелкоглави, пияници…

— Не им се гневи, Даинти — каза Гералт. — Не са имали никакъв шанс. Мимикът копира с такава точност, че не е възможно да се отличи от оригинала или от жертвата, в която се е превърнал. Ти какво, никога ли не си чувал за мимиците?

— За чуване — чувал съм. Но мислех, че са измишльотини.

— Не са измишльотини, както виждаш. На метаморфа му е достатъчно само да се вгледа внимателно в жертвата, за да възпроизведе мигновено и безпогрешно нужната структура на материята. Забележи, че това не е илюзия, а абсолютно пълно изменение. До най-дребните подробности. Не се знае как точно го правят. Магьосниците предполагат, че тук влиза в действие същият компонент на кръвта като при ликантропията, но аз мисля, че е нещо различно и хиляди пъти по-силно. В края на краищата върколаците имат две, най-много три форми, а метаморфът може да се превръща в когото си иска, стига масата на телата приблизително да съвпада.

— Масата на телата?

— Е, например в мастодонт не може да се превръща. Нито пък в мишка.

— Разбирам. А защо го върза с тази верижка?

— Сребро. За ликантропите е смъртоносно, а при мимиците, както виждаш, само спира трансформацията. И ето че седи тук в истинския си вид.

Метаморфът отдели залепналите си устни и изгледа навъсено вещера. Очите му бяха изгубили свойствения за полуръстовете орехов цвят и бяха станали жълти.

— И добре, че седи, кучият син — промърмори Даинти. — Представете си само — дори е отседнал тук, в „Острието на копието“, където обикновено отсядам аз. Вече си е въобразил, че той — това съм аз.

Лютичето поклати глава и каза:

— Той беше ти. Виждам се с него от три дни. Изглеждаше като теб и говореше като теб. Мислеше като теб. А когато ставаше въпрос за почерпки, беше стиснат като теб. А може би даже още по-стиснат.

— Последното не ме вълнува — каза полуръстът. — Така ще мога да си върна поне част от парите. Гнус ме е да го докосвам. Лютиче, вземи му торбата и виж какво има в нея. Трябва да е доста, ако този конекрадец наистина е продал конете ми.

— Колко коня имаше?

— Дванайсет.

— Ако се смята по световните пазарни цени — рече трубадурът, след като погледна в торбата, — това, тук стига само за един кон, и то ако е стар и проскубан. А ако смятаме по новиградските цени — за две, най-много три кози.

Търговецът си замълча, но сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Телико Лунгревинк Леторт наведе нос, спусна още повече долната си устна и замърмори съвсем тихо.

— Значи — продума най-сетне полуръстът — съм ограбен и докаран до просешка тояга от създание, което смятах, че съществува само в приказките. На това му се вика да не ти върви.

— Няма какво да се добави — рече вещерът, оглеждайки треперещия на табуретката метаморф. — Аз също бях сигурен, че мимиците отдавна са избити. Казват, че преди много от тях са обитавали тукашните гори и плата. Но способността им да мимикрират притеснила първите заселници и те започнали да ги ловят. Доста успешно. И скоро избили почти всички.

— За щастие — каза кръчмарят. — Пфу, пфу, кълна се във Вечния огън, по-добре да си имаш работа с дракон или дявол, които винаги си остават дракон и дявол и знаеш какво да очакваш. Но върколащината, всякаквите трансформации и изменения, тази отвратителна, демонска процедура, мошеничество и коварна измама, нанасящи вреда на хората и обричащи ги на гибел — това е същността на тези отвратителни твари. Казвам ви, нека да извикаме стражата — и в огъня!

— Гералт — обади се Лютичето, — искам да чуя мнението на специалист. Наистина ли мимиците са толкова опасни и агресивни?

— Способността им да копират — каза вещерът — е по-скоро средство за защита, отколкото за нападение. Не съм чувал…

— По дяволите! — прекъсна го Даинти и удари с юмрук по масата. — Ако да те фраснат по главата и после да те оберат, не е нападение, тогава кое? Стига сте се правили на умни. Всичко е много просто: мен ме нападнаха и ме ограбиха, като ми откраднаха не само добитото с тежък труд имущество, но и външността. Искам удовлетворение, няма да заспя…

— Стражата, трябва да се извика стражата — настояваше кръчмарят. — И свещеници! И да се запали това чудовище, този нечовек!

— Стига, стопанино — вдигна глава полуръстът. — Омръзнахте ми с тази ваша стража. Обръщам ви внимание, че този нечовек е сторил зло единствено на мен. Между другото, аз също съм нечовек.

— Какви ги говорите, господин Бибервелт — разсмя се нервно кръчмарят. — Вие сте едно, а той съвсем друго. Вие сте почти човек, а той — чудовище. Учудвам ви се, господин вещер, как си стоите толкова спокойно. За какво съществувате, с извинение? Вашето задължение е да убивате чудовища, нали така?

— Чудовища — рече Гералт студено. — А не представители на разумни раси.

— Е, господине — каза кръчмарят, — този път прекалихте.

— Така си е — вметна Лютичето. — Прекали, Гералт, с тази твоя разумна раса. Я го виж само.

Телико Лунгревинк Леторт в настоящия момент наистина не приличаше на представител на разумна раса, а на кукла, направена от слепена мръсотия и прах. Взираше се умолително във вещера с мътните си жълти очи. А и подсмърчането, което издаваше допрелият се до масата нос, не отиваше на представител на разумна раса.

— Стига с тези празни приказки! — изрева Даинти Бибервелт. — Няма какво да се умува толкова. Важното са моите коне и моите загуби. Чуваш ли, гъбо проклета? На кого продаде конете ми? Какво направи с парите? Казвай веднага, защото ще те хвана и ще ти съдера кожата от бой!

Дечка открехна вратата и подаде светлокосата си главица в залата.

— Гости в кръчмата, татко — прошепна тя. — Зидари от строежа и други. Обслужвам ги, не викайте толкова високо, че ще започнат да надничат тук.

— О, Вечен огън! — уплаши се кръчмарят, гледайки разплескалия се метаморф. — Ако някой влезе тук и види това… о, ще стане лошо. Ако не искате да викнем стражата, то… Господин вещерю! Ако това наистина е векслинг, кажете му да се превърне в нещо по-прилично, за да не го разпознаят. Засега.

— Вярно — каза Даинти. — Нека се превърне в нещо, Гералт.

— В какво? — попита неочаквано метаморфът. — Мога да приемам само формите на същества, които мога да огледам хубаво. В кой от вас да се превърна?

— Само не в мен — каза бързо кръчмарят.

— И в мен не — изохка Лютичето. — Впрочем, това не би бил никакъв камуфлаж. Всички ме познават, така че наличието на две Лютичета на една маса ще е по-голяма сензация от този тук в собствения му облик.

— С мен е същото — усмихна се Гералт. — Оставаш само ти, Даинти. И всичко се нарежда чудесно. Не се обиждай, но добре знаеш, че хората трудно различават един полуръст от друг.

Търговецът не се колеба дълго.

— Добре — каза той. — Така да бъде. Свали му верижката, вещерю. Хайде, превръщай се в мен, разумна расо.

Веднага щом свалиха верижката, метаморфът разпери подобните си на тесто лапи, почеса се по носа и се вторачи в полуръста. Увисналата кожа на лицето му се събра и се оцвети. Носът се смали с глухо мляскане, а върху голия череп израснаха къдрави коси. Даинти се опули, кръчмарят зяпна изумен, а Лютичето си пое дъх и ахна.

Последното, което се промени в метаморфа, беше цветът на очите.

Даинти Бибервелт Втори се изкашля, наведе се през масата, взе халбата на Даинти Бибервелт Първи и жадно прилепи устни към нея.

— Не може да бъде, не може да бъде — прошепна Лютичето. — Вижте само колко точно го копира. Не могат да се различат. Абсолютно всичко. Даже ухапванията от комари и лекетата на панталоните. Именно — на панталоните! Гералт, това не могат да го правят дори магьосниците. Пипни, истинска вълна, не е никаква илюзия! Невероятно! Как го прави?

— Никой не знае — промърмори вещерът. — Включително и той самият. Казах, че е способен да променя произволно структурата на материята, но това е органична, инстинктивна способност…

— Но панталоните… От какво е направил панталоните? И жилетката?

— От неговата собствена променена кожа. Не мисля, че би дал охотно панталоните на някого. Впрочем, те веднага биха изгубили качеството си на кожа…

— Жалко — прояви съобразителност Даинти. — Вече се чудех дали да не го накарам да превърне кофа материя в кофа злато.

Метаморфът, сега вече точно копие на полуръста, се разположи по-удобно на пейката и се усмихна широко, очевидно зарадван, че е станал център на внимание. Седеше в точно същата поза като Даинти и размахваше косматите си крака като него.

— Знаеш много за метаморфите, Гералт — каза той, отпи от халбата, цъкна с език и изхълца. — Наистина много.

— О, Богове, и гласът, и маниерите са на Бибервелт — рече Лютичето. — Няма ли някой червена лента за коса? Трябва да го обозначим, мамка му, защото ще стане лошо!

— Ти какво, Лютиче? — възмути се Даинти Бибервелт Първи. — Надявам се, че няма да ме сбъркаш с него. От пръв…

— … поглед се вижда разликата — довърши Даинти Бибервелт Втори и отново изхълца деликатно. — Наистина, за да ни сбърка някой, трябва да е по-тъп от конско копито.

— Не ви ли казах? — прошепна Лютичето възхитено. — Той мисли и говори точно като Бибервелт. Няма никаква разлика.

— Преувеличаваш — нацупи устни полуръстът. — Страшно преувеличаваш.

— Не — възрази Гералт. — Не преувеличава. Независимо дали вярваш, или не, в този момент той е ти, Даинти. По непонятен начин метаморфът копира точно и психиката на оригинала.

— Пси… какво?

— Е, свойствата на разума, характера, чувствата, мислите. Душата. И така се потвърждава онова, което повечето магьосници и всички свещеници отричат — че душата също е материя.

— Светотатство! — прошепна кръчмарят.

— И глупост — каза твърдо Даинти Бибервелт. — Не разправяй небивалици, вещерю. Свойство на разума, как ли пък не! Да копираш чужд нос или панталони е едно, а разумът е съвсем друго. Сега ще ви го докажа. Ако този въшлив метаморф беше копирал разума ми на търговец, нямаше да продаде конете ми в Новиград, където не се търсят, а щеше да отиде в Дяволски брод, на конския пазар, където се правят търгове. Там не можеш да си на загуба…

— Точно там ще си на загуба. — Метаморфът имитира обидената физиономия на полуръста и изсумтя с неговия маниер. — Първо, цените по търговете в Дяволския брод падат, защото търговците се споразумяват. При това при търговете се плащат допълнителни комисиони на организаторите.

— Не ме учи да търгувам, задник такъв! — възмути се Бибервелт. — В Дяволски брод щях да взема по деветдесет, а може би и сто за кон. А ти колко получи от новиградските хитреци?

— По сто и трийсет — каза метаморфът.

— Лъжеш, мизернико!

— Не лъжа. Отведох конете направо на пристанището, господин Даинти, и намерих там задморски търговец на кожи. Кожарите не използват волове за керваните си, защото воловете са твърде бавни. Кожите са леки, но ценни, трябва да се язди бързо. В Новиград не се търсят коне, значи няма коне. Моите бяха единствените на разположение, така че можех да диктувам цената. Много е просто…

— Не ме учи, казах! — изрева Даинти, изчервен. — Добре, заработил си. А къде са парите?

— Пуснах ги в обръщение — отговори гордо Телико, като почеса гъстата си коса с типично за полуръста движение. — Парите, господин Даинти, трябва да се въртят, а печалбата — да се увеличава.

— Внимавай да не те изритам! Казвай какво направи с парите от конете!

— Нали казах — накупувах стоки.

— Какви? Какво купи, изрод такъв?

— Ко… кошинила — запъна се метаморфът, а после бързо заизрежда: — Петстотин кори кошинила, шейсет и два центнера кори от мимоза, петдесет и пет гарни розово масло, двайсет и три бъчонки рибено масло, шестстотин глинени паници и осемдесет фунта пчелен восък. Между другото, рибеното масло го купих много изгодно, защото беше леко гранясало. Да, за малко да забравя. Купих и сто лакти хартиено-памучно шнурче.

Настъпи дълго, много дълго мълчание.

— Гранясало рибено масло — каза най-накрая Даинти, като изговаряше много бавно думите. — Хартиено-памучно шнурче. Розово масло. Сигурно сънувам. Да, това е кошмар. В Новиград може да се купи всичко, всякакви ценни и полезни неща, а този кретен харчи парите ми за разни фъшкии. При това в моя облик. Аз съм разорен, отидоха ми паричките, отиде ми репутацията на търговец. Не, стига ми толкова! Дай ми меча, Гералт! Ще го убия на място.

Вратата на залата се отвори със скърцане.

— Търговецо Бибервелт! — пропищя влезлият, тип с пурпурна тога, увиснала на мършавата му фигура като на тояга. На главата му имаше кадифена шапка с формата на обърнато наопаки нощно гърне. — Тук ли е търговецът Бибервелт?

— Да — отговориха едновременно двамата полуръстове.

В следващия момент единият от двамата Даинти Бибервелтовци плисна съдържанието на халбата си в лицето на вещера, изби ловко табуретката изпод Лютичето, мина под масата и се понесе към изхода, като по пътя си събори онзи със смешната шапка.

— Пожар! Помощ! — извика беглецът, когато изскочи в главната зала. — Убиват ни! Горим!

Гералт почисти пяната от дрехата си и се хвърли подир него. Другият Бибервелт също хукна към вратата, но се подхлъзна, стовари се в краката на вещера и двамата паднаха пред самия праг. Лютичето се измъкна изпод масата, като ругаеше свирепо.

— Нападееениеее! — закрещя от пода мършавият, оплел се в пурпурната си тога. — Нападеееениеееее! Бандитииии!

Гералт препълзя през полуръста, влетя в главната зала и видя как метаморфът разбутва посетителите и изскача навън. Хвърли се след него, но веднага се удари в твърдата, неподатлива стена от хора, препречващи пътя му. Успя да повали един от тях — омацан с глина и вонящ на бира, — но останалите го задържаха в железните си обятия. Той се дръпна яростно, чу се сух шум от разкъсващ се плат и под лявата му мишница зейна дупка. Вещерът изруга и спря да се дърпа.

— Хванахме го! — завикаха зидарите. — Хванахме разбойника. Какво да правим, господин майсторе?

— Изведете го! — извика майсторът, като вдигна глава от масата и се огледа невиждащо.

— Страаажа! — крещеше пурпурният, докато се измъкваше на четири крака от страничната зала. — Нападение над чиновник! Стража! Заради това ще отидеш на бесилото, злодей!

— Хванахме го! — викаха зидарите. — Хванахме го, господине!

— Не този! — извика типът с тогата. — Хванете подлеца! Догонете го!

— Кого?

— Бибервелт, полуръста! Догонете го, догонете го! Хвърлете го в тъмницата!

— Сега, сега — каза Даинти, поглеждайки от страничната зала. — Какво има, господин Шван? Не си изтривайте устата с моето име. И не вдигайте тревога, без да има нужда!

Шван замълча, втренчен изумено в полуръста. От страничната зала излезе Лютичето, с накривена шапка, оглеждащ лютнята си. Зидарите започнаха да си шепнат нещо и най-накрая пуснаха Гералт. Вещерът, макар и много ядосан, се ограничи с това, че се изплю на пода.

— Търговецо Бибервелт! — извряка Шван, като примижа късогледо. — Какво означава това? Нападението над градски чиновник може да ви струва скъпо… Кой беше този? Тази полуръст, който избяга?

— Братовчед — отвърна бързо Даинти. — Далечен братовчед…

— Да, да — веднага го подкрепи Лютичето, който се чувстваше в стихията си. — Далечен братовчед на Бибервелт. Известен като Чубек Бибервелт. Черната овца в рода. Още като дете е паднал в кладенец. Пресъхнал кладенец. За беда ведрото се стоварило право върху главата му. Обикновено е спокоен, но когато види пурпурен цвят, изпада в ярост. Ала няма причини за тревога, защото се успокоява при вида на червенокоси дами. Затова и се понесе направо към „Пасифлора“. Казвам ви, господин Шван…

— Достатъчно, Лютиче — изсъска вещерът. — Млъкни, по дяволите!

Шван изглади тогата си, изтръска стърготините и се изправи, придавайки си внушително изражение.

— Дааа — каза той. — Наглеждайте роднините си, търговецо Бибервелт, защото и вие носите отговорност за тях. Ако подам жалба… Но нямам време за това. Тук съм по работа. От името на градските власти ви призовавам да си платите данъка.

— А?

— Данъка — повтори чиновникът и нацупи устни по маниер, който вероятно беше видял от някой вишестоящ. — Какво ви става? От братовчеда ли се заразихте? Щом имате печалба, трябва да си плащате данъците. Или отивате в затвора.

— Аз?! — изрева Даинти. — Аз — печалба?! Аз имам само загуби, мамицата му! Аз…

— Бибервелт — прошепна отново вещерът, а Лютичето крадешком подритна полуръста по косматата лапа. Полуръстът се изкашля.

— То се знае — каза той и се усмихна насила. — То се знае, господин Шван. Ако има печалба, трябва да се платят данъците. Голяма печалба — големи данъци. И съответно — малки данъци при малка печалба, както предполагам.

— Не ми е работа да оценявам доходите ви, търговецо. — Чиновникът направи кисела физиономия, седна и извади от бездънните джобове на тогата си сметало и свитък пергамент, който разгърна на масата, като предварително я изтри с ръкав. — Моята работа е да изчислявам и да събирам. Дааа… Да сметнем сега… Това ще бъде… хм… Две и едно наум… Дааа… Хиляда петстотин петдесет и три крони и двайсет копери.

От гърлото на Даинти Бибервелт се изтръгна приглушен вопъл. Зидарите забърбориха смаяно. Кръчмарят изпусна паницата. Лютичето си пое дъх.

— Е, довиждане, момчета — рече полуръстът с горчивина. — Ако някой пита за мен — в тъмницата съм.

II

— До утре на обед — стенеше Даинти. — Ама че кучи син е този Шван, проклет да бъде, отвратителен дядка, можеше да ми даде още малко време. Повече от хиляда и петстотин крони. Откъде да намеря до утре толкова пари в брой? Свършено е с мен, разорен съм, ще изгния в заточение! Да не седим тук, по дяволите, казвам ви, трябва да хванем проклетия метаморф! Трябва да го хванем!

Тримата седяха до мраморен неработещ фонтан, разположен насред малък площад, заобиколен от помпозни, но изключително безвкусни търговски къщи. Водата в басейна беше зелена и чудовищно мръсна. Плуващите сред отпадъците златни рибки работеха усилено с хриле и си поемаха въздух от повърхността с отворени уста. Лютичето и полуръстът ядяха картофени палачинки, които трубадурът току-що беше свил от една сергия по пътя.

— Ако бях на твое място — каза бардът, — щях да се откажа от преследването и да започна да търся пари назаем. И какво, ако хванеш метаморфа? Мислиш ли, че Шван ще го приеме вместо парите?

— Ти си глупак, Лютиче, макар и да си бард. Когато хвана метаморфа, ще си взема от него моите си пари.

— Какви пари? Това, което беше в торбата му, отиде за покриването на разходите в кръчмата и за подкупа на Шван. Нищо не остана.

— Лютиче — намръщи се полуръстът, — в поезията може и да те бива, но в търговските въпроси, извинявай, хич те няма. Чу ли какъв данък ми определи Шван? А за какво се плащат данъци? А, за какво?

— За всичко — отбеляза поетът. — Дори аз плащам, защото пея. И изобщо не ги интересуват обясненията ми, че пея от вътрешна потребност.

— Глупак си, нали ти казах. Данъците в търговията се плащат в зависимост от печалбата. Печалбата, Лютиче. Разбра ли? Този негодник метаморфът взе моята външност и се е забъркал в някакви истории, вероятно мошенически. И е спечелил от тях! Спечелил е! А аз сега трябва да плащам данъците му и да покривам дълговете му, ако е направил такива! Ако не платя, ще ме хвърлят в тъмницата, ще ме жигосат публично и ще ме пратят да копая в някоя мина. Проклятие!

— Ха! — отговори весело Лютичето. — Значи нямаш друг изход, освен да се измъкнеш тайно от града. Знаеш ли какво? Имам една идея. Да те облечем в овча кожа. Ще минеш през портата, крещейки: „Аз съм овца, бее, бее“. Никой няма да те познае.

— Лютиче — каза мрачно полуръстът, — млъкни, защото ще те изритам. Гералт?

— Какво, Даинти?

— Ще ми помогнеш ли да хвана метаморфа?

— Чуй ме — каза вещерът, като безуспешно се опитваше да зашие скъсания ръкав на кафтана си, — ние сме в Новиград. Тук има трийсет хиляди жители: хора, джуджета, полуелфи, полуръстове и гноми4, а вероятно и още толкова гости на града. Как смяташ да го откриеш сред толкова народ?

Даинти дояде картофената палачинка и облиза пръсти.

— А магията, Гералт? Вашите вещерски вълшебства, за които толкова се говори?

— Метаморфът може да се намери чрез магии само когато е в естествения си вид, но той не би се разхождал по улиците така. А дори и да се разхождаше, магията пак нямаше да помогне, защото наоколо е пълно със слаби магически сигнали. Всяка втора къща има магически заключалки, а три четвърти от хората носят най-различни амулети — против крадци, бълхи, хранителни отравяния, не можеш да ги изброиш.

Лютичето прекара пръсти по грифа на лютнята и струните звъннаха.

— Иде есен, ухаеща на топъл дъжд! — пропя той. — Не, не е добре. Иде есен, слънцето… Не, по дяволите. Не се получава. Изобщо…

— Престани да грачиш — изръмжа полуръстът. — Действаш ми на нервите.

Лютичето хвърли остатъка от картофената палачинка на златните рибки и се изплю в езерото.

— Вижте — каза той. — Златни рибки. Разправят, че изпълнявали желания.

— Тези са червени — отбеляза Даинти.

— И какво от това? По дяволите, ние сме трима, а те изпълняват по три желания. Получава се по едно желание за всеки. Какво, Даинти? Не искаш ли рибката да плати данъка ти?

— Разбира се! А освен това нещо да падне от небето и да халоса метаморфа по главата. И още…

— Стой, стой. Ние също имаме желания. Аз например искам рибката да ми подскаже завършека на баладата. А ти, Гералт?

— Остави ме на мира, Лютиче.

— Не разваляй играта, вещерю. Ти какво би пожелал?

Вещерът се изправи.

— Бих пожелал — промърмори той — фактът, че ни обкръжават, да се окаже недоразумение.

От пресечката срещу фонтана излязоха четирима облечени в черно мъже с кръгли кожени шапки и бавно се насочиха към басейна. Даинти се огледа и изруга тихо.

От уличката зад гърба им излязоха още четирима и препречиха входа към пресечката. Държаха някакви странни обръчи, наподобяващи навити каиши. Вещерът се огледа и размърда рамене, оправяйки висящия на гърба му меч. Лютичето изохка.

Иззад черната четворка излезе нисък мъж с бял кафтан и късо сиво наметало. Златната верижка на шията му проблясваше в ритъма на крачките му и мяташе жълти отблясъци.

— Шапел… — простена Лютичето. — Това е Шапел.

Черните хора зад гърба им бавно се приближаваха към фонтана. Вещерът посегна към меча си.

— Не, Гералт — прошепна Лютичето, приближавайки се към него. — За бога, не вади оръжието. Това е стражата на храма. Ако окажем съпротива, няма да ни пуснат живи от Новиград. Не пипай меча.

Човекът с белия кафтан крачеше уверено към тях. Хората в черно го следваха по-отдалече, като същевременно заобикаляха басейна и заемаха стратегически позиции. Гералт, леко приведен, ги наблюдаваше внимателно. Странните предмети, които държаха в ръцете си, не бяха обикновени каиши, както беше решил отначало. Бяха бичове с шипове.

Човекът с белия кафтан се приближи.

— Гералт — прошепна бардът, — в името на всички богове, по-спокойно…

— Няма да му дам да ме докосне — промърмори вещерът. — Няма да му дам да ме докосне, който и да е. Внимавай, Лютиче… Ако стане нещо, бягайте с всичка сила. Аз ще ги забавя… за известно време…

Лютичето не отговори. Преметнал лютнята на гръб, той се поклони ниско пред човека с белия богато обшит с мозайка от сребърни и златни нишки кафтан.

— Благородни Шапел…

Шапел спря и ги огледа. Гералт забеляза, че очите му са отблъскващо студени и са с цвят на стомана. Бледото му чело беше болнаво изпотено, на бузите му имаше неравни червени петна.

— Господин Даинти Бибервелт, търговец — каза той. — Талантливият господин Лютичето. И Гералт от Ривия, представител на толкова рядката понастоящем професия на вещерите. Среща на стари приятели? При нас, в Новиград?

Никой не отговори.

— Смятам за много неприятен факта — продължи Шапел, — че получих донос срещу вас.

Лютичето леко пребледня, а полуръстът изтрака със зъби. Вещерът не поглеждаше Шапел. Не откъсваше поглед от оръжията в ръцете на обкръжаващите фонтана мъже с кожени шапки. В повечето известни на Гералт страни изработването и притежаването на бич с шипове, наричан още майенски камшик, беше строго забранено. Новиград не правеше изключение. Беше виждал хора, ударени с такъв бич по лицето. Беше невъзможно да се разпознаят.

— Съдържателят на кръчмата „Острието на копието“ — продължи Шапел — имаше наглостта да ви обвини в заговор с демон, чудовище, което се нарича меняк или векслинг.

Никой не отговори. Шапел скръсти ръце на гърдите си и ги изгледа студено.

— Считам за свой дълг да ви съобщя за доноса. Съобщавам ви също, че въпросният кръчмар е хвърлен в тъмницата. Има основания да се предполага, че е бълнувал под влиянието на бира или водка. Какво ли не измислят хората! Първо, векслинги няма. Те са измислица на суеверни хора.

Никой не отговори.

— Второ, кой векслинг ще се осмели да се приближи до вещер — усмихна се Шапел — и ще остане жив след това? Прав ли съм? Така че доносът на кръчмаря би бил достоен само за подигравки, ако не беше една съществена подробност.

Шапел поклати глава и направи ефектна пауза. Вещерът чу как Даинти бавно издишва въздуха, поет при дълбокото вдишване преди това.

— Да, една съществена подробност — продължи Шапел. — А именно, че си имаме работа с ерес и светотатство. Защото е известно, че нито един, абсолютно нито един векслинг, както и всяко друго чудовище, не може да припари до стените на Новиград, тъй като в деветнайсетте му храма гори Вечният огън, чиято свята сила ни пази. Този, който твърди, че е видял векслинг в „Острието на копието“, на разстояние един хвърлей камък от главния олтар на Вечния огън, е кощунствен еретик и е длъжен да се откаже от твърдението си… Ако не пожелае да се откаже, ние ще му помогнем съобразно силите и възможностите си, които, повярвайте, винаги са ни под ръка в тъмниците. Както виждате, няма за какво да се безпокоите.

Израженията на Лютичето и полуръста говореха за абсолютно обратното.

— Няма за какво да се безпокоите — повтори Шапел. — Можете да напуснете Новиград безпрепятствено. Няма да ви задържам. Но съм принуден да настоя, да не разказвате на никого за достойните за съжаление измишльотини на кръчмаря и да не коментирате това произшествие. Всички изказвания, подриващи божествената сила на Вечния огън, без значение с какво намерение са направени, ще бъдат смятани от нас, служителите на църквата, за ерес с всички произтичащи от това последствия. Уважавам личните религиозни убеждения на поета, търговеца и вещера. Няма значение какви точно са те. Вярвайте в каквото искате. Ваша си работа. Аз проявявам търпимост, докато се почита Вечният огън и не се кощунства против него. А ако някой светотатства, нареждам да го изгорят на клада — и точка по въпроса. В Новиград всички са равни пред закона. И той е един и същ за всички: който кощунства против Вечния огън отива на кладата, а имуществото му се конфискува. Но достатъчно за това. Повтарям, можете без проблеми да напуснете Новиград. Най-добре…

Шапел се усмихна леко, направи хитра физиономия и огледа площада. Малобройните зяпачи бързо се извърнаха и ускориха крачка.

— … Най-добре веднага — довърши Шапел. — Незабавно. От само себе си се разбира, че по отношение на уважаемия търговец Бибервелт понятието „веднага“ означава „веднага след уреждане на данъчните задължения“. Благодаря ви за вниманието.

Даинти се извърна и размърда беззвучно устни. Вещерът не се съмняваше, че беззвучно произнесените думи бяха: „кучи син“. Лютичето беше навел глава и се усмихваше глуповато.

— Господин вещерю — каза неочаквано Шапел, — ако нямате нищо против, искам да разменя няколко думи с вас насаме.

Гералт се приближи. Шапел протегна леко ръка. „Ако докосне лакътя ми, ще го ударя — помисли си вещерът. — Ще го ударя, каквото ще да става“.

Но Шапел не докосна лакътя му.

— Господин вещерю — каза той тихо, като обърна гръб на останалите, — известно ми е, че някои градове, за разлика от Новиград, са лишени от опеката на Вечния огън. Да допуснем, че същество, подобно на векслинга, се размотава из един от тези градове. Интересно, колко би взел, за да го хванеш незабавно?

— Не се наемам да ловя чудовища в многолюдни градове — сви рамене вещерът. — Може да пострадат случайни минувачи.

— Толкова ли те е грижа за съдбата на случайните минувачи?

— Да. Защото обикновено обвиняват мен за съдбата им. И аз понасям последствията.

— Разбирам. А не би ли била грижата за съдбата на случайните минувачи обратнопропорционална на размера на заплащането?

— Не би била.

— Тонът ти не ми харесва особено, вещерю. Но не е там работата. Разбирам какво искаш да кажеш с това. Искаш да кажеш, че нямаш намерение да направиш онова… за което бих могъл да те помоля, и размерът на заплащането няма значение. А видът на заплащането?

— Не разбирам.

— Не мисля.

— И все пак.

— Чисто теоретично — каза Шарел тихо и спокойно, без озлобление или заплаха в гласа, — възможно ли е заплащането за услугата да е гаранция, че ти и приятелите ти ще се измъкнете живи… от теоретичния град? Тогава какво?

— На този въпрос — усмихна се накриво вещерът — може да се отговори само теоретично. Ситуацията, за която говориш, уважаеми Шапел, би трябвало да се превърне в практична. Това изобщо не ми харесва, но ако се наложи… ако няма друг изход… Тогава ще видим какво ще стане.

— Може и да имаш право — отговори спокойно Шапел. — Прекалено много теоретизираме. Що се отнася до практиката, виждам, че е безсмислено да очаквам сътрудничество. Може би това е за добро? Във всеки случай, надявам се, че няма да стане повод за конфликт между нас.

— И аз се надявам — отвърна Гералт.

— Нека гори в нас тази надежда, Гералт от Ривия. Знаеш ли какво представлява Вечният огън? Неугасим пламък, символ на съществуването, път, посочен в мрака, предвестник на прогреса, на едно по-добро утре. Вечният огън, Гералт, е надежда. За всички без изключение. Защото съществува нещо общо… За теб, за мен… за останалите… И то е именно надеждата. Помни това. Приятно ми беше да се запознаем, вещерю.

Гералт се поклони безмълвно. Шапел го гледа секунда, после се обърна и тръгна през площада, без да поглежда към ескорта си. Хората му, стиснали бичовете с шипове, тръгнаха след него под строй.

— О, майчице — завайка се Лютичето, поглеждайки плахо отдалечаващите се мъже. — Е, провървя ни. Стига това да е краят. Стига сега да не ни хванат…

— Успокой се — каза вещерът. — И престани да стенеш. Нищо не е станало.

— Знаеш ли кой беше това, Гералт?

— Не.

— Шапел, наместник по въпросите за безопасността. Тайната служба на Новиград е подчинена на църквата. Шапел не е свещенослужител, но той е сивият кардинал на йерарха, най-могъщият и най-опасен човек в града. Всички, дори Съветът и гилдиите, треперят пред него, защото той си е чист негодник, заграбил властта, паяк-кръвопиец. Макар и скришом, из града се говори за делата му. Безследно изчезнали хора, фалшиви обвинения, изтезания, тайни убийства, терор, изнудване и най-обикновени грабежи. Принуди, мошеничества и афери. О, Богове, в хубава история ни забърка, Бибервелт.

— Престани, Лютиче — изсумтя Даинти. — Има ли от какво да се страхуваш? Никой няма да пипне трубадур. По непонятни причини се ползвате с неприкосновеност.

— Един неприкосновен поет — простена Лютичето, пребледнял още повече — в Новиград също може да попадне под колелата на някоя каруца, да се отрови с риба или да полети в някой ров. Шапел е специалист по такива нещастни случаи. Според мен е невероятно, че изобщо разговаря с нас. Ясно е, че не би го направил, ако си нямаше причина. Нещо замисля. Ще видите, че ще ни забърка в нещо, ще ни приберат и законно ще ни подложат на изтезания. Така се прави тук!

— В думите му — обърна се полуръстът към Гералт — има много истина. Трябва да сме предпазливи. Как може светът да търпи такива негодници като Шапел! А от колко години говорят, че е болен, че има високо кръвно, и всички го чакат да умре…

— Млъкни, Бибервелт — прошепна изплашено трубадурът, озъртайки се. — Някой ще чуе. Вижте как ни зяпат всички. Хайде, да се махаме оттук. И ви съветвам да се отнесем по-сериозно към думите на Шапел за метаморфа. Аз, например, през живота си не съм виждал никакъв метаморф и ако трябва, ще се закълна в това пред Вечния огън.

— Вижте — обади се изведнъж полуръстът, — някой там бърза към нас.

— Да бягаме! — призова Лютичето.

— Спокойно, спокойно — усмихна се широко Даинти и се почеса по гъстата коса. — Познавам го. Това е Ондатрата5, местен търговец, ковчежник на гилдията. Търгували сме заедно. Вижте каква му е физиономията! Сякаш се е изпуснал в гащите. Ей, Ондатра, мен ли търсиш?

— Кълна се във Вечния огън — каза задъхано Ондатрата, като килна шапката от лисича кожа на тила си и изтри чело с ръкав. — Бях сигурен, че ще те затворят в кулата. Изумително…

— Много мило от твоя страна, че се чудиш — прекъсна го ехидно полуръстът. — Зарадвай ни още малко — кажи защо.

— Не се прави на глупак, Бибервелт — намръщи се Ондатрата. — Целият град знае каква печалба си направил от кошинилата6. Всички само за това говорят, даже е стигнало до йерарха и до Шапел колко си умел и колко хитро си се възползвал от станалото в Повие.

— За какво говориш, Ондатра?

— О, Богове, престани да се правиш на ударен, Бибервелт. Купи ли кошинила? Купи. Възползва се от слабото й търсене, взе стоката срещу полица, без да платиш нито грош в брой. И какво? За един ден разпродаде всичко на четворна цена, и то за пари в брой. Да не вземеш да твърдиш, че ти е провървяло случайно? Че когато си купувал кошинилата, не си знаел нищо за преврата в Повие?

— За какво говориш?

— В Повие са направили преврат! — изрева Ондатрата. — Такова, как му викат там… Леворуция! Свалили са крал Рхид и сега управлява кланът на Тисенидите! Дворяните и войската на Рхид се обличаха в синьо и всички там купуваха само индиго. А цветът на Тисенидите е яркочервен. Цената на индигото веднага падна, а кошинилата поскъпна и стана ясно, че именно ти, Бибервелт, си изкупил единствения достъпен запас. Ха!

Даинти мълчеше замислен.

— Хитро, Бибервелт, не може да се отрече — продължи Ондатрата. — И никому нито дума, дори на приятелите ти. Ако ми беше казал, всички щяхме да спечелим, можехме да си направим съвместна фактория. Но ти предпочете да действаш сам, тихомълком. Твоя воля, но сега не разчитай на мен. О, Вечен огън, оказа се вярно, че всеки полуръст е егоистичен боклук и кучешко лайно. На мен, например, Виме Вивалди никога не ми издава полици, а на теб — моментално. Защото с него сте от една банда, нехора, смотани полуръстове и джуджета. Чумата да ви тръшне дано!

Ондатрата се изплю, обърна се и си тръгна. Даинти се беше замислил дълбоко и така се чешеше по главата, че гъстата му коса хрущеше.

— Нещо ми просветна, момчета — каза той най-накрая. — Знам какво трябва да направим. Да отидем в банката. Ако някой може да хвърли светлина по въпроса, това е само моят познат, банкерът Виме Вивалди.

III

— Представях си банките другояче — прошепна Лютичето, оглеждайки помещението. — Къде държат парите тук, Гералт?

— Дявол знае — отговори тихо вещерът, като се опитваше да прикрие скъсаното място на кафтана си. — Може би в мазето?

— Нищо подобно. Погледнах — няма мазе.

— Значи на тавана.

— Заповядайте в кабинета ми, господа — покани ги Виме Вивалди.

Седналите на дълги маси млади хора и джуджета на неопределена възраст се занимаваха с изписването на редове от цифри и букви върху пергаменти. Всички без изключение се бяха прегърбили и леко изплезили езици. Работата, както прецени вещерът, беше дяволски еднообразна, но, изглежда, бе погълнала изцяло чиновниците. В ъгъла, на ниска табуретка, седеше дядка с вид на просяк, зает с точене на пера. Явно му се удаваше трудно.

Банкерът затвори старателно вратата на кабинета, приглади дългата си бяла, добре поддържана брада, изцапана на места с мастило, и оправи виненочервената си копринена риза, с усилие обгръщаща внушителното му шкембе.

— Знаете ли, господин Лютиче — каза той, докато се настаняваше зад огромното бюро от червено дърво, затрупано с пергаменти, — представях си ви съвсем другояче. Знам вашите песни, слушал съм ги. За принцеса Ванда, която се удавила в река Дупа, защото никой не я искал. И за синьото рибарче, което паднало в клозетната дупка…

— Това не е мое! — Лютичето почервеня от яд. — Не съм пял нищо подобно!

— А! Тогава извинявайте.

— Може ли да пристъпим към работа? — вметна Даинти. — Времето си минава, а вие бърборите глупости. Аз съм в сериозно затруднение, Виме.

— От това се страхувах — поклати глава джуджето. — Ако си спомняш, те предупреждавах, Бибервелт. Казах ти преди три дни: не влагай пари в гранясалото рибено масло. Какво от това, че е евтино, номиналната цена няма значение, важно е каква ще е печалбата при препродаването. Същото е и с розовото масло, восъка и глинените съдове. Защо ти трябваше да купуваш тези боклуци, при това с пари в брой, вместо да постъпиш умно и да платиш с акредитиви или полици? Нали ти казах, цената за съхранение в новиградските складове е дяволски висока, за две седмици надхвърля три пъти стойността на стоката, а ти…

— Какво? — простена тихо полуръстът. — Говори, Вивалди. Аз — какво?

— А ти ми отговори, че няма нищо страшно и ще продадеш стоката за двайсет и четири часа. А сега се появяваш и ми съобщаваш, че си в затруднение, при това се усмихваш глупаво и подкупващо. Стоката не върви, нали? А разходите нарастват? Да, лоша работа… Но как да те измъкнем, Даинти? Ако беше застраховал боклуците си, можех да пратя някое от моите момчета да подпали скришом склада. Не, драги, единственото, което можеш да направиш сега, е да подходиш към въпроса философски, тоест да си кажеш: „Голяма работа!“ Това е търговия — веднъж печелиш, друг път губиш. Впрочем какви пари са това, в края на краищата — рибено масло, восък и съдове. Смешна работа. Хайде да си говорим за по-сериозни неща. Кажи, време ли е вече да се продава кората от мимоза, търсенето започна да се стабилизира на пет и пет шести.

— Какво?

— Оглуша ли? — намръщи се банкерът. — Последното предложение беше точно пет и пет шести. Върна се да се съгласиш, надявам се? Така или иначе няма да получиш седем.

— Върнал съм се?

Вивалди погледи брадата си и измъкна от нея една троха.

— Беше тук преди час — каза той спокойно — и нареди да не се продават, докато цената не стигне седем. Седемкратно превишение на цената, която си платил — това прави две крони и четирийсет и пет копера за фунт. Прекалено високо, Даинти, дори и при идеално стечение на обстоятелствата. Кожарите са успели да се договорят и ще държат цената стабилна. Залагам си главата…

Вратата се отвори и в кабинета влетя нещо със зелена филцова шапка и с кожухче от заешка кожа, препасано с конопено шнурче.

— Търговецът Суламир дава две крони и петнайсет! — извряска то.

— Шест и една шеста — пресметна бързо Вивалди. — Какво да правя, Даинти?

— Продавай! — извика полуръстът. — Шесткратна цена, а ти още се чудиш, мамка му!

В кантората влетя нещо друго, с жълта шапка и наподобяващо стара торба наметало. И то като първото беше високо около два лакътя.

— Търговецът Бибервелт нареди да не се продава под седем! — изписка то, изтри нос с ръкав и излетя навън.

— Аха — каза джуджето след дълго мълчание. — Единият Бибервелт казва да се продава, а другият Бибервелт настоява да се изчака. Любопитна ситуация. Какво да правим, Даинти? Веднага ли ще започнеш да обясняваш, или да чакаме някой трети Бибервелт да ни нареди да товарим кората на галера и да я караме в Страната на кучеглавите? А?

— Какво е това? — промърмори Лютичето със заекване, сочейки нещото със зелената шапка, което още стоеше на прага. — Какво е това, по дяволите?

— Млад гном — каза Гералт.

— Несъмнено — потвърди сухо Вивалди. — Не е стар трол. Впрочем, няма значение какво е. Е, Даинти, слушам те.

— Виме — каза полуръстът, — искам да те помоля да не ми задаваш въпроси. Случи се нещо ужасно. Смятай, че аз, Даинти Бибервелт от Рдестова ливада, честен търговец, нямам никаква представа какво става. Разкажи ми всичко подробно. Всичко от последните три дни. Моля те.

— Интересно — каза джуджето. — Впрочем, за процентите, които ми се плащат, съм длъжен да изпълнявам желанията на клиентите. Слушай. Ти се появи тук, задъхан, преди три дни, даде ми за депозит хиляда крони в брой и поиска полица за две хиляди петстотин и двайсет. На приносителя. Дадох ти.

— Без гаранции?

— Без. Харесвам те, Даинти.

— Продължавай, Виме.

— На другия ден още сутринта влетя тук с гръм и трясък и поиска да ти издам акредитив за банката във Визим. За солидната сума от три хиляди и петстотин крони. Получател трябваше да бъде, доколкото си спомням, някой си Тер Лукокиан, наричан още Трюфела. Издадох такъв акредитив.

— Без гаранции — повтори полуръстът с надежда в гласа.

— Симпатията ми към теб, Бибервелт — въздъхна банкерът, — приключва на сумата три хиляди крони. Този път те накарах да подпишеш писмено задължение, гласящо, че ако не платиш, мелницата е моя.

— Каква мелница?

— Мелницата на твоя тъст Арно Хардботъм в Рдестова ливада.

— Няма да се върна вкъщи — изрече мрачно, но решително Даинти. — Ще се промъкна на някой кораб и ще стана пират.

Виме Вивалди се почеса зад ухото, погледна го подозрително и рече:

— Ееее… Ти вече получи писменото си задължение обратно и го накъса на малки парченца. Платежоспособен си. Нищо чудно, при такива доходи…

— Доходи?

— Наистина, съвсем забравих — промърмори джуджето. — Не трябва да се учудвам на нищо. Направи добра печалба от кошинила, Бибервелт. Защото, виждаш ли, в Повие стана преврат…

— Знам вече — прекъсна го полуръстът. — Индигото е поевтиняло, а цената на кошинилата е скочила. И аз съм спечелил от това. Вярно ли е, Виме?

— Вярно е. Имаш при мен депозит от хиляда триста четирийсет и шест крони и осемдесет копера. Чисти, след като е платен данъкът и аз съм си взел процентите.

— Платил си ми данъка?

— Че как иначе? — учуди се Вивалди. — Нали преди час ти беше тук и нареди да го платя. Вече цялата сума е внесена. Някъде около хиляда и петстотин, защото продажбата на конете също беше взета предвид.

Вратата се отвори и в кабинета с грохот влетя нещо с много мръсна шапка.

— Две крони и трийсет! — изписка то. — Търговецът Хазелкуист.

— Да не се продава! — извика Даинти. — Ще чакаме по-добра цена! Марш обратно на борсата!

Двамата гноми уловиха хвърлените от джуджето медни монети и изчезнаха.

— Дааа… Докъде бях стигнал? — замисли се Вивалди, играейки си с огромния кристален аметист със странна форма, който служеше за притискане на книжата. — Аха, до кошинилата, купена срещу полица. А кредитното писмо, което споменах, ти беше необходимо за закупуването на много партиди кора от мимоза. Ти купи голямо количество, но доста евтино, по трийсет и пет копера за фунт, от зангвебарски търговец, същият този Трюфела или Гъбата, не помня вече. Галерата влезе в пристанището вчера. И тогава се започна.

— Представям си — простена Даинти.

— На кого и за какво му е притрябвала кора от мимоза? — не издържа Лютичето.

— На никого — промърмори навъсено полуръстът. — За съжаление.

— Кората от мимоза, господин поете — поясни джуджето, — е дъбилно вещество, използвано за щавене на кожи.

— Нима някой е бил толкова глупав да купи задморска кора от мимоза — попита Даинти, — когато в Темерия може да се купи дъбова на безценица?

— Тук именно е заровен вампирът — отговори Вивалди с една поговорка на джуджетата. — Защото темерските друиди тъкмо обявиха, че ако унищожаването на дъбовете не бъде прекратено незабавно, ще пратят срещу страната скакалци и плъхове. Дриадите подкрепиха друидите, а тамошният крал има слабост към дриадите. Накратко: от вчера е обявено пълно ембарго върху темерските дъбове и цената на мимозата скочи. Явно си бил добре информиран, Даинти.

Откъм канцеларията долетя тропот и в кабинета влетя нещо задъхано със зелена шапка.

— Благородният търговец Сулимир… — издиша гномът — нареди да предам, че търговецът Бибервелт, полуръстът, е диво и четинесто прасе, спекулант и мошеник, и той, Сулимир, му пожелава да хване краста. Две крони и четирийсет и пет — и това е последната му дума.

— Продавай — изстреля полуръстът. — Хайде, малкият, тичай да потвърдиш. Смятай, Виме.

Вивалди мушна ръка под пергаментите и измъкна едно от сметалата на джуджетата, изящен предмет. За разлика от сметалата, използвани от хората, тези на джуджетата имаха форма на пирамиди. При това сметалото на Вивалди имаше златни спици, по които се местеха шлифовани във формата на призми рубини, изумруди, оникси и черни ахати. Известно време джуджето мести бързо с дебелия си пръст скъпоценните камъни нагоре, надолу и встрани, и рече:

— Получава се… хм, хм… Минус разходите и моята комисиона… Минус данъка… Даа… Петнайсет хиляди шестстотин двайсет и две крони и двайсет и пет копера. Не е зле.

— Ако смятам правилно — рече бавно Даинти Бибервелт, — трябва да имам в теб чисти…

— Точно двайсет и една хиляди деветстотин шейсет и девет крони и пет копера. Не е зле.

— Не е зле? — извика Лютичето. — Не е зле? Та с това може да се купи голямо село или малък замък! В живота си не съм виждал толкова пари накуп!

— Аз също — каза полуръстът. — Но не се разпалвай, Лютиче. Изглежда, още никой не е виждал тези пари и не се знае дали изобщо някога ще ги види.

— Е, Бибервелт — изуми се джуджето, — откъде толкова тъжни мисли? Сулимир ще ти плати в брой или с полица, а неговите полици са надеждни. Така че какво те притеснява? Страх те е, че ще имаш загуби от гранясалото рибено масло и восъка? При такива доходи няма да е никакъв проблем да покриеш загубите…

— Не става въпрос за това.

— А за какво, тогава?

Даинти се изкашля и наведе къдравата си глава.

— Виме — каза той, гледайки в пода. — Шапел души около нас.

Банкерът изцъка.

— Лоша работа — каза той. — Впрочем това можеше да се очаква. Виждаш ли, Бибервелт, информацията, която си използвал при сделките, има не само търговско, но и политическо значение. Никой не знаеше за случилото се в Повие и Темерия. Включително и Шапел, а той обича да научава пръв всичко. Затова сега, предполагам, си бие главата над въпроса: откъде си узнал ти. И най-вероятно вече се е досетил. Защото и аз се досетих.

— Интересно.

Вивалди погледна към Лютичето и Гералт, смръщвайки чипия си нос.

— Интересно ти е? А на мен ми е интересна твоята компания, Даинти — каза той. — Трубадур, вещер и търговец. Господин Лютичето е добре приет навсякъде, дори в кралските дворове, и може да се предполага, че има добър слух. А вещерът? Охрана? Сплашване на длъжниците?

— Прибързани изводи, господин Вивалди — изрече студено Гералт. — Ние не сме в комбина.

— А аз никога не подслушвам — процеди Лютичето. — Аз съм поет, а не шпионин.

— Носят се слухове — намръщи се джуджето. — Какви ли не, господин Лютиче.

— Лъжа! — извика трубадурът. — Пълна лъжа!

— Добре, вярвам ви, вярвам ви. Само не знам дали Шапел ще повярва. Кой знае, може всичко полека-лека да се успокои. Честно казано, Бибервелт, след последния удар Шапел много се промени. Може би страхът от смъртта го е накарал да се промени. С други думи, това вече не е същият Шапел. Стана някак по-учтив, разсъдлив, спокоен и… като че ли порядъчен.

— Ееее — обади се полуръстът. — Шапел — порядъчен и учтив? Това не е възможно.

— Говори каквото искаш — възрази Вивалди. — Но си е точно така. В допълнение сега свещенослужителите си имат друг проблем, който се нарича „Вечният огън“.

— Как така?

— Говори се, че навсякъде трябва да гори Вечният огън. Навсякъде, където е възможно, трябва да се сложат олтари, посветени на този огън. Множество олтари. Не ме питай за подробностите, Даинти, не разбирам много от хорските суеверия. Но знам, че всички свещенослужители, включително и Шапел, на практика не се занимават с нищо друго, освен с тези олтари и с Огъня. Извършва се солидна подготовка. Данъците ще растат, това е сигурно.

— Е — каза Даинти, — малка утеха, но…

Вратата на кабинета отново се отвори и вътре влетя вече познатото на вещера нещо със зелена шапка и кожухче от заешка кожа.

— Търговецът Бибервелт — съобщи то — нареди да се купят паници, ако са недостатъчно. Цената няма никакво значение.

— Прекрасно — усмихна се полуръстът и придоби изражението на дива котка. — Ще купим много паници, волята на господин Бибервелт е закон за нас. Какво друго трябва да купим? Зелки? Смола? Желязно гребло?

— Освен това търговецът Бибервелт — изхриптя нещото с кожухчето — моли да му бъдат изпратени трийсет крони в брой, защото трябва да плати един подкуп, да хапне и да изпие една бира, а в „Острието на копието“ трима чужденци са му откраднали торбата.

— А, трима чужденци — провлече Даинти. — Явно този град наистина е пълен с чужденци. А къде се намира сега уважаемият търговец Бибервелт, ако можем да попитаме?

— Къде другаде — каза нещото и подсмръкна, — на Западния пазар.

— Виме — каза Даинти зловещо, — не ме питай нищо, а просто ми намери една хубава дебела тояга. Отивам на Западния пазар, но ще ми трябва тояга. Там има прекалено много чужденци и крадци.

— Тояга, казваш? Ще ти намеря. Но, Даинти, искам да узная едно нещо, защото мира не ми дава. Казваш да не задавам въпроси, затова няма да задавам, а ще се опитам да отгатна, а ти ще потвърдиш или ще отречеш. Става ли?

— Става.

— Това гранясало рибено масло, восъка, розовото масло, паниците и проклетото шнурче са тактически ходове, нали? Искал си да отвлечеш вниманието на конкурентите от кошинилата и мимозата. Да предизвикаш паника на пазара. Нали, Даинти?

Вратата се отвори рязко и в кабинета се втурна нещото без шапка.

— Киселец казва, че всичко е готово! — изписка то. — Пита дали да налива.

— Да налива! — извика полуръстът. — Веднага да налива!

— Кълна се в червената брада на стария Рундурин — извика Вивалди, когато вратата се затвори зад гнома, — нищичко не разбирам! Какво става тук? Какво да се налива? Къде да се налива?

— Нямам никаква представа — призна Даинти. — Но печалбата трябва да се увеличава.

IV

Като си пробиваше с усилие път през тълпата, Гералт излезе пред сергия, окичена с медни тави, котли и тигани, искрящи в червено на лъчите на залязващото слънце. Зад сергията стоеше червенокосо джудже с маслиненозелена шапка и тежки ботуши от тюленова кожа. На лицето му беше изписано неудовлетворение — с други думи, изглеждаше така, сякаш след минута ще наплюе ровещата из стоките клиентка. Тя люлееше бюст, тресеше златистите си къдрици и заливаше джуджето с безкраен поток от лишени от смисъл думи.

Клиентката беше не някоя друга, а Веспуля, позната на Гералт като хвърлячка на съдове през прозореца. Без да чака да го познаят, той побърза да се слее с тълпата.

Западният пазар пулсираше от живот, движението през тълпата наподобяваше преминаване през глогов храсталак. Постоянно някой се вкопчваше в ръкавите или панталоните му — ту деца, които майките им са загубили, докато са търсели бащите им в палатките с алкохол, ту стражите, охраняващи пазара, ту търговци, продаващи нелегално и скришом шапки-невидимки, афродизиаци и картини с неприлични сцени, издялани на кедрови дъски. Гералт престана да се усмихва и мина на ругатни, като същевременно започна да използва с успех и лактите си.

Изведнъж чу звук на лютня и познат игрив смях. Звуците идваха откъм приказно украсена сергия, снабдена с надпис: „Тук има чудеса, амулети и стръв за риба“.

— Някой казвал ли ви е, че сте прелестна? — нареждаше Лютичето, седнал на сергията и весело люлеещ крака. — Не? Не може да бъде! Това е град на слепци, нищо повече от град на слепци. Почакайте, добри хора! Кой иска да чуе балада за любовта? Който иска да се развълнува и да се обогати духовно, нека пусне една монета в шапката. Какво пускаш там, мизернико? Запази медта за просяците, не обиждай с мед един артист. Аз може и да ти простя, но изкуството — никога!

— Лютиче — каза Гералт и се приближи, — мислех, че се разделихме, за да търсим метаморфа. А ти устройваш концерти. И не те ли е срам да пееш по панаирите като някакъв стар просяк?

— Да ме е срам? — учуди се бардът. — Важно е какво и как пееш, а не къде. Освен това съм гладен, а собственикът на сергията обеща да ме черпи един обяд. Що се отнася до метаморфа — търсете си го сами. Аз не ставам за преследвания, битки и саморазправи. Аз съм поет.

— По-добре кротувай, поете. Тук е приятелката ти и може да стане напечено.

— Приятелката ми? — Лютичето запримигва нервно. — Коя от всички? Имам няколко.

В този момент сред тълпата слушатели започна да си пробива път със силата на нападащ вол Веспуля, стиснала в ръка меден тиган. Лютичето скочи от сергията и хукна да бяга, прескачайки ловко кошниците с моркови. Веспуля се обърна към вещера и изду ноздри. Гералт отстъпи назад и опря гръб в сергията.

— Гералт! — извика Даинти Бибервелт, като изскочи от тълпата и изблъска настрани Веспуля. — По-бързо, по-бързо! Видях го! Ето го там, ще избяга.

— Ще ми паднете в ръцете, негодници! — изкрещя Веспуля, като се опитваше да запази равновесие. — Пак ще се занимая с цялата ви банда от свине. Хубава компанийка! Фазан, дрипльо и заек с космати пети. Ще ме запомните!

— Насам, Гералт! — извика Даинти, като разбута в движение група ученици, играещи на „три раковини“. — Насам, зави между каруците. Мини отляво! По-бързо!

Преследваха метаморфа, съпровождани от проклятията на продавачи и купувачи. Гералт само по чудо избегна сблъсък с хвърлил се под краката му сополив малчуган. Прескочи го, като при това обърна две бъчонки с херинга и разяреният рибар го удари по гърба с живата змиорка, която в този момент показваше на клиентите си.

И тогава Гералт видя метаморфа — опитваше се да избяга покрай кошарата на овцете.

— От другата страна! — извика Даинти. — Заобиколи го от другата страна, Гералт!

Метаморфът се понесе като стрела покрай оградата на кошарата. Зелената му жилетка се открояваше ярко. Сега стана ясно защо не се бе превърнал в някой друг. Никой не можеше да се сравнява по ловкост с един полуръст. Никой. Освен друг полуръст. Или вещер.

Гералт видя, че метаморфът, вдигайки облак прах, сменя рязко посоката, и ловко се мушка между дъските в оградата, заобикаляща голямата палатка, която служеше и за кланица, и за магазин за месо. Даинти също забеляза това. Прескочи коловете и започна да си пробива път през струпаното при оградата стадо блеещи овце. Беше ясно, че няма да успее. Гералт зави и се хвърли подир метаморфа между дъските на оградата. Неочаквано почувства дърпане, шум от раздираща се кожа и кафтана под другата му мишница също стана много свободен.

Вещерът спря. Изруга. Изплю се. И още веднъж изруга.

Даинти влетя в палатката подир метаморфа. Отвътре се чуха викове, удари, ругатни и чудовищен грохот.

Вещерът изруга за трети път, особено яростно, изскърца със зъби, направи Знака Аард и го насочи към палатката. Тя се изду като платно, отвътре се чу страховит вой, грохот и рев на животни и след миг платнището падна.

Метаморфът изпълзя по корем изпод платнището и се хвърли към втората, по-малка палатка — най-вероятно хладилник. Гералт, без да се замисля, насочи ръката си натам и го удари в гърба със Знака. Метаморфът се стовари на земята като ударен от гръм, преобърна се, но веднага скочи и влетя в палатката-хладилник. Вещерът го преследваше по петите.

В палатката вонеше на месо. И беше тъмно.

Телико Лунгревинк Леторт стоеше вътре и дишаше тежко. Беше се хванал с две ръце за половин свинско туловище, висящо на кука. Нямаше друг изход от палатката, а платнището беше завързано здраво за колове, забити в земята.

— Удоволствие е да те видя отново, мимико — рече Гералт студено.

Метаморфът дишаше тежко и хрипливо.

— Остави ме на мира — простена той накрая. — Защо ме преследваш, вещерю?

— Телико — отвърна Гералт, — задаваш глупави въпроси. За да заграбиш конете и външността на Бибервелт, си му разбил главата и си го захвърлил в безлюдна местност. Продължаваш да използваш неговата самоличност, без изобщо да се интересуваш от неприятностите, които му причиняваш. Дявол знае какво смяташ да правиш по-нататък, но аз ще осуетя плановете ти. Нямам намерение нито да те убивам, нито да те предавам на властите, но трябва да напуснеш града. Лично ще те изпроводя.

— А ако не искам?

— Тогава ще те вържа в чувал и ще те изкарам с ръчна количка.

Метаморфът изведнъж се разду, после също толкова неочаквано измършавя и започна да расте, къдравите му кестеняви коси побеляха, изправиха се и пораснаха до раменете. Зелената жилетка на полуръста заблестя мазно и се превърна в черна кожа, а на раменете и маншетите заискриха сребристи шипове. Пухкавата румена физиономия се издължи и пребледня.

Над дясното му рамо се подаде ръкохватката на меч.

— Не се приближавай — изговори хрипливо вторият вещер и се усмихна. — Не се приближавай, Гералт. Няма да ти позволя да ме пипнеш дори.

„Ама че противна усмивка имам — помисли си Гералт, посягайки към меча си. — А и мутрата ми е противна. Как противно присвивам очи. Значи така изглеждам? По дяволите!“

Метаморфът и вещерът хванаха едновременно ръкохватките и двата меча изскочиха в един и същи миг от ножниците. Двамата вещери направиха в синхрон две бързи меки крачки — едната напред, втората встрани — вдигнаха едновременно мечове и ги завъртяха във въздуха.

— Не можеш да ме победиш — промърмори метаморфът. — Защото аз съм ти, Гералт.

— Грешиш, Телико — каза тихо вещерът. — Остави меча и си върни облика на Бибервелт. Иначе ще съжаляваш, предупреждавам те.

— Аз съм ти — повтори метаморфът. — Не можеш да ме победиш. Не можеш да ме победиш, защото аз съм ти.

— Нямаш представа какво е да си аз, мимико.

Телико отпусна ръката, с която държеше меча, и повтори:

— Аз съм ти.

— Не — възрази вещерът. — И знаеш ли защо? Защото си малък, клет, мекосърдечен метаморф. Метаморф, който е можел да убие Бибервелт и да закопае тялото му в храсталака, сдобивайки се по този начин с пълна безопасност и абсолютна гаранция, че няма да бъде разкрит никога от никой, включително от жената на полуръста, известната Гардения Бибервелт. Но ти не си го убил, Телико, защото не е било по силите ти. Защото си малък, клет, великодушен метаморф, наричан от приятелите си Дуду. В когото и да се превърнеш, винаги ще си останеш такъв. Умееш да копираш само доброто в нас, но злото не разбираш. Ето какъв си ти, метаморфе.

Телико отстъпи и опря гръб в платнището на платката.

— Затова — продължи Гералт — сега ще се превърнеш в Бибервелт и спокойно ще ми подадеш лапи да те вържа. Не можеш да се съпротивляваш, защото мен не си в състояние да копираш. Знаеш това много добре, Дуду. Нали за няколко секунди четеше мислите ми.

Телико неочаквано се изправи, чертите на вещерското лице се размиха и разляха, белите коси се разрошиха и започнаха да потъмняват.

— Прав си, Гералт — изговори той неразбираемо, защото точно в този момент устните му променяха формата си. — Прочетох мислите ти. За малко, но беше достатъчно. Знаеш ли какво ще направя сега?

Коженият му кафтан изведнъж се пребоядиса в блестящо червено. Метаморфът се усмихна, поправи шапката си с цвят на слива със забито в нея перо и подръпна ремъка на лютнята, преметната през рамото му. Лютнята, която преди това беше меч.

— Ще ти кажа какво ще направя сега, вещерю — засмя се той със звучния и сребрист смях на Лютичето. — Ще си отида, ще се смеся с тълпата и тихомълком ще се превърна в някой друг, може дори в някой скитник. Защото е по-добре да си скитник в Новиград, отколкото метаморф в пустошта. Новиград ми е задължен с нещо, Гералт. Появата му разруши околната среда, в която можехме да живеем в естествените си тела. Убиваха ни като бесни кучета. Аз съм един от малкото оцелели. Искам да живея и ще оцелея. Когато в студа ме преследваха вълци, аз се превръщах в един от тях и тичах с глутницата със седмици. И оцелях. Сега ще постъпя по същия начин, защото не мога повече да спя в пущинака и да зимувам в пещерите, не искам да съм вечно гладен, не искам все да съм мишена за стрелите. Тук, в Новиград, е топло, има храна, може да се заработва и жителите много рядко се стрелят с лъкове. Новиград е глутница вълци. Ще се присъединя към тях и ще оцелея. Разбираш ли?

Гералт кимна бавно.

— Вие сте предоставили — продължи метаморфа, изкривявайки устни в наглата усмивка на Лютичето — скромна възможност за приобщаване на джуджетата, полуръстовете, гномите и дори елфите. А с какво аз съм по-лош от тях? Защо ми отказват? Какво трябва да направя, за да получа възможността да живея в този град? Да се превърна в елфка със сърнени очи, копринени коси и дълги крака? Така ли? Но с какво елфката е по-добра от мен? С това, че като видите елфка, започвате да пристъпвате от крак на крак, а когато видите мен, ви се повръща? Да ви приседнат дано тези аргументи. Аз все пак ще оцелея. Знам как. Когато бях вълк, тичах, виех и се биех с останалите за самките. Като жител на Новиград ще търгувам, ще плета нови кошници, ще прося или ще крада като един от вас, ще правя онова, което правите вие. Кой знае, може дори да се оженя.

Вещерът мълчеше.

— Да — продължи спокойно Телико. — Отивам си. А ти, Гералт, няма да се опиташ да ме задържиш, няма дори да се помръднеш. Защото за няколко секунди четях мислите ти. Включително и тези, за които самият ти не искаш да си признаеш, които криеш дори от себе си. За да ме задържиш, ще ти се наложи да ме убиеш. А тази мисъл те отвращава. Така ли е?

Вещерът мълчеше.

Телико отново поправи ремъка на лютнята и се насочи към изхода. Вървеше смело, но Гералт виждаше как трепери и се свива в очакване острието да изсвисти. Прибра меча в ножницата, а метаморфът спря насред крачка, огледа се и рече:

— Всичко добро, Гералт. Благодаря ти.

— Всичко добро, Дуду — отговори вещерът. — Желая ти успех.

Метаморфът се обърна и тръгна към многолюдния пазар с живата широка походка на Лютичето. Размахваше лявата си ръка също като трубадура и пак като него се озъбваше в усмивка, когато срещнеше някое момиче. Гералт тръгна бавно подире му.

Телико свали в движение лютнята, забави крачка, взе два акорда, после ловко засвири познатата на Гералт мелодия. Обърна се леко встрани и пропя. Съвсем като Лютичето:

— Повтори това на Лютичето, ако го запомниш! — извика той. — И му кажи, че „Зима“ е неподходящо заглавие. Баладата трябва да се казва „Вечният огън“. Сбогом, вещерю!

— Хей! — разнесе се изведнъж. — Хей, фазан!

Телико се обърна учудено. Иззад палатката излезе Веспуля, разлюляла буйно бюст и втренчена зловещо в поета.

— Подир девойките ли тичаш, изменнико? — изсъска тя и люшна още по-предизвикателно гърди. — Песнички пееш, а кучи сине?

Телико свали шапката си и се поклони с характерната за Лютичето широка усмивка.

— Веспуля, скъпа — рече той нежно. — Колко съм щастлив да те видя отново. Прости ми, сладка моя. Длъжен съм…

— Длъжен си, длъжен си — прекъсна го Веспуля гръмогласно. — И всичко, което дължиш, сега ще го заплатиш!

Огромният меден тиган блесна на слънцето и с дълбок звучен стон се стовари върху главата на метаморфа. Телико, с неописуемо глупава гримаса на лицето, се олюля и падна, разперил ръце, а физиономията му изведнъж започна да се променя и разлива, и вече не приличаше на нищо познато. Когато видя това, вещерът скочи към него и в движение дръпна от една сергия голям килим. Хвърли го на земята, с два ритника избута метаморфа върху него и нави килима бързо и стегнато.

Седна отгоре и изтри чело с ръкав. Веспуля го гледаше зловещо, без да пуска тигана. Тълпата се сгъстяваше.

— Той е болен — каза вещерът и се усмихна измъчено. — Това е за негово добро. Не се скупчвайте, добри хора, клетникът се нуждае от въздух.

— Чухте ли? — попита спокойно, но гръмко пробиващият си път през тълпата Шапел. — Хайде да не се скупчваме. Хайде да се разотидем. Сборищата са забранени. Наказват се с глоби!

Тълпата моментално се разпръсна, но само за да се покаже Лютичето, който се приближаваше с бодра стъпка под звуците на лютнята. Когато го видя, Веспуля изпищя диво, изпусна тигана и хукна през площада.

— Какво й е? — попита Лютичето. — Дявола ли видя?

Гералт стана от килима, в който нещо веднага започна да шава. Шапел бавно се приближи. Беше сам, личната му охрана не се виждаше.

— Не бих се приближавал, ако бях на ваше място, господин Шапел — обади се тихо Гералт.

— Сериозно? — Шапел го гледаше студено, стиснал тънките си устни.

— Ако бях на ваше място, господин Шапел, щях да се направя, че нищо не съм видял.

— Да, това е ясно — каза Шапел. — Обаче не си на мое място.

Иззад палатката дотича Даинти Бибервелт, задъхан и изпотен. Когато видя Шапел, той се закова на място, сложи ръце зад гърба си, заподсвирква си и се направи, че разглежда покрива на хамбара.

Шапел се приближи до Гералт. Много близо. Вещерът не помръдна, само присви очи. Няколко мига двамата се гледаха, после Шапел се наведе към навития килим.

— Дуду — каза той, обръщайки се към подаващите се от килима деформирани обувки от козя кожа на Лютичето. — Копирай Бибервелт, бързо.

— Защо? — извика Даинти, отклонявайки поглед от хамбара. — Защо?

— Тихо — каза Шапел. — Е, Дуду, как е там?

— Готово — чу се приглушен глас от килима. — Готово… Сега…

Стърчащите от килима обувки от козя кожа омекнаха, размиха се и се превърнаха в покрити с козина боси стъпала на полуръст.

— Излизай, Дуду — каза Шапел. — А ти, Даинти, мълчи. За хората всички полуръстове имат едно и също лице. Нали?

Даинти промърмори нещо неразбираемо. Гералт, все още примижал, гледаше подозрително Шапел. Наместникът се изправи и се огледа. Същевременно от насъбралата се тълпа зяпачи беше останало само отдалечаващо се топуркане на дървени чепици.

Даинти Бибервелт Втори се измъкна от килима, кихна, седна и потри очите си и носа си. Лютичето приседна на захвърления наблизо сандък и задрънка на лютнята с изражение на умерено любопитство.

— Кой е това, как мислиш, Даинти? — попита меко Шапел. — Не ти ли се струва, че доста прилича на теб?

— Това е братовчед ми — изстреля полуръстът и се озъби. — Близък роднина. Дуду Бибервелт от Рдестова ливада, специалист по търговските операции. Тъкмо реших…

— Да, Даинти?

— Реших да го назнача за свой търговски представител в Новиград. Как ти се струва, братовчеде?

— О, благодаря ти, братовчеде — усмихна се широко близкият роднина, гордостта на клана Бибервелт, специалистът по търговски операции. Шапел също се усмихна.

— Е, сбъдна ли се мечтата ти за живот в града? — промърмори Гералт. — Какво намирате в тези градове, Дуду… и ти, Шапел?

— Поживей в пустошта — отвърна Шапел, — храни се с корени, понамокри се от дъждовете, помръзни през зимата — и ще разбереш. На нас също ни се полага нещо от живота, Гералт. Не сме по-лоши от вас.

— Не — кимна Гералт. — Не сте по-лоши. Може би даже сте по-добри. А какво стана с истинския Шапел?

— Получи удар — прошепна Шапел Втори. — Вече два месеца оттогава. Апоплектичен удар. Лека му пръст, да му свети Вечният огън. Аз точно тогава бях наблизо… никой не забеляза… Гералт, надявам се, че няма да…

— Какво не е забелязал никой? — попита Гералт с каменно изражение.

— Благодаря.

— И много ли сте тук?

— Има ли значение?

— Не — съгласи се вещерът. — Няма.

Иззад фургоните и палатките изскочи висока два лакътя фигурка със зелена шапка и кожухче от заешка кожа.

— Господин Бибервелт — започна гномът и млъкна, местейки поглед от единия полуръст към другия.

— Мисля, малкия — каза Даинти, — че ти трябва моят братовчед, Дуду Бибервелт. Говори, говори. Това е той.

— Киселец казва, че всичко се е продало — каза гномът и се усмихна широко, показвайки острите си зъби. — По четири крони на парче.

— Май знам за какво става въпрос — каза Даинти. — Жалко, че Вивалди не е тук, за да изчисли веднага печалбата.

— Ще позволиш ли, братовчеде — обади се Телико Лунгревинк Леторт, по прякор Пенсток, за приятелите си Дуду, а за целия Новиград — член на многочисления род Бибервелт. — Позволи аз да я изчисля. Имам идеална памет за цифри. Както и за много други неща.

— Моля — поклони се Даинти. — Моля, братовчеде.

— Разходите — смръщи чело метаморфът — не бяха големи. Осемнайсет за розовото масло, осем и петдесет за рибеното масло, хм… Всичко общо, включително и шнурчето — четирийсет и пет крони. Печалби: шестстотин по четири крони, тоест две хиляди и четиристотин. Никакви комисиони, защото нямаше посредници…

— Бъди така добър да не забравяш данъка — напомни му Шапел Втори. — Имай предвид, че пред вас е представител на градската власт и църквата, който се отнася сериозно и честно към задълженията си.

— Освободено е от данъци — съобщи Дуду Бибервелт. — Защото е продажба със свята цел.

— Тоест?

— Когато се смесят в съответните пропорции рибеното масло, восъкът, маслото и оцветените капки кошинила — поясни метаморфът, — е достатъчно сместа да се изсипе в глинени паници и във всяка от тях да се мушне по къс от шнурчето. Запаленото шнурче гори с отличен червен пламък, който трае дълго и почти не мирише. Вечен огън. На свещенослужителите им трябваха лампи за Вечния огън. Сега вече си имат.

— По дяволите… — промърмори Шапел. — Вярно е… Трябваха цели светилници. Дуду, ти си гений.

— От майка ми е — отговори скромно Телико.

— Че как, одрал й е кожата — потвърди Даинти. — Погледнете само мъдрите му очи. Същинска Бегония Бибервелт, любимата ми леля.

— Гералт — простена Лютичето, — той за три дни е заработил повече, отколкото аз за цял живот пеене.

— На твое място — отговори сериозно вещерът — щях да изоставя пеенето и да се заема с търговия. Помоли го, може да те вземе за чирак.

— Вещерю… — хвана го за ръкава Телико. — Кажи как мога… да ти се отблагодаря…

— С двайсет и две крони.

— Какво?

— За нов кафтан. Виж какво остана от моя.

— Знаете ли какво? — извика изведнъж Лютичето. — Нека отидем в някой публичен дом. В „Пасифлора“! Бибервелтови плащат!

— А пускат ли там полуръстове? — обезпокои се Даинти.

— Нека се опитат да не пуснат! — Шапел направи страховита физиономия. — Нека само да опитат, и ще обвиня бордея им в ерес.

— Е? — възкликна Лютичето. — Тогава всичко е наред. Гералт, тръгваме ли?

Вещерът тихо се засмя.

— Знаеш ли какво, Лютиче — отвърна той, — с удоволствие.