Меч на съдбата

I

Когато по дъските на моста изведнъж затропаха копита, Юрга дори не вдигна глава, само изрева тихо, пусна колелото, с което се мъчеше, и се мушна под каруцата възможно най-бързо. Влачеше се по корем, обираше с гърба си грапавата кора засъхнала тор и мръсотия, полепнали по дъното на каруцата, скимтеше и трепереше от страх.

Конят се приближи бавно до каруцата. Юрга видя колко леко и предпазливо стъпват копитата по изгнилите, обрасли с мъх дъски.

— Излизай — каза невидимият ездач.

Юрга изтрака със зъби и сви глава между раменете си.

Конят изпръхтя и удари с копито.

— Спокойно, Плотка — рече ездачът. Юрга чу как потупват коня по шията. — Излез оттам, човече. Няма да ти сторя нищо лошо.

Търговецът изобщо не повярва в уверенията на непознатия. Обаче в гласа му имаше нещо, което успокояваше и същевременно интригуваше, макар че едва ли този глас можеше да се определи като приятен. Юрга зашепна молитва на няколко богове едновременно и предпазливо подаде глава изпод каруцата.

Ездачът имаше бели като мляко коси, прибрани с кожена лента през челото, носеше черно кожено наметало, което се спускаше по задницата на кафявата кобила. Ездачът не гледаше Юрга. Наведен в седлото си, той разглеждаше колелото на каруцата, заседнало между разбитите дъски на моста. Изведнъж вдигна глава, плъзна поглед по търговеца и с безизразно лице се зае да оглежда гъсталака над скалите на дерето.

Юрга се измъкна изпод каруцата, запримигва и изтри носа си с длан, размазвайки по лицето си смолата от главината на колелото. Ездачът го погледна с присвитите си черни, проницателни и остри като рибени кости очи. Юрга мълчеше.

— Двамата няма да можем да го измъкнем — каза най-накрая непознатият, посочвайки заседналото колело. — Сам ли пътуваше?

— Със слугите — промърмори Юрга. — Но избягаха, гадовете.

— Нищо чудно — каза ездачът, гледайки под моста, на дъното на дерето. — Съвсем разбираемо. Мисля, че и ти трябва да постъпиш по същия начин. Точно сега е моментът.

Юрга не проследи погледа на непознатия. Не искаше да гледа към купчината черепи, ребра и кости, разхвърляни между камъните и надничащи иззад репеите и копривата, покрили руслото на изсъхналата река. Страхуваше се, че ако види още веднъж черните бездни на очните кухини, озъбените усмивки на черепите и натрошените кости, нещо в него ще се пречупи, жалките остатъци от смелост ще отлетят като въздуха от надут мехур и той ще побегне назад по пътя, към гората, задавяйки се със собствените си викове, както беше станало преди по-малко от час с каруцаря и слугите.

— Какво чакаш? — попита тихо ездачът, обръщайки коня. — Да мръкне? Тогава ще е късно. Ще дойдат за теб веднага щом се стъмни. А може би и по-рано. Хайде, скачай на коня зад мен. Да се махаме оттук колкото се може по-скоро.

— А каруцата, господине? — извика жално Юрга, неясно дали със страх, отчаяние или яд в гласа. — А стоката? Цяла година труд. По-добре да умра! Няма да я остааавяяя!

— Струва ми се, че още не ти е ясно къде точно си попаднал, приятелю — рече спокойно непознатият и посочи чудовищното гробище под моста. — Казваш, че няма да оставиш каруцата? Разбери, че когато се стъмни, няма да те спаси дори съкровището на крал Дезмод, да не говорим за смотаната ти каруца. По дяволите, откъде ти хрумна да съкратиш пътя през този пущинак? Не знаеше ли какво става тук още от времето на войната?

Юрга поклати глава в знак на отрицание.

— Не си знаел — кимна непознатият. — Но поне не видя ли това, което лежи на дъното? Трудно е да не се забележи. Това са тези, които също като теб са решили да скъсят пътя. А ти казваш, че няма да изоставиш каруцата. Между другото, какво караш в нея?

Юрга не отговори, гледаше непознатия изпод вежди и се опитваше да реши коя версия е по-добра: кълчища или стари парцали.

Ездачът, изглежда, не се интересуваше особено от отговора. Той успокои кобилата си, която тръскаше глава и гризеше юздата.

— Господине… — промърмори търговецът най-накрая. — Помогнете ми. Спасете ме. Ще го запомня до края на живота си… Не ме изоставяйте… Ще ви дам каквото поискате… Спасете ме, господине.

Непознатият обърна рязко глава и се облегна с две ръце на седлото.

— Какво каза?

Юрга мълчеше, отворил уста.

— Ще ми дадеш каквото поискам? Повтори го.

Юрга изсмърка, затвори очи и съжали, че няма брада, в която да плюне. Главата му кипеше от фантастични предположения относно наградата, която би могъл да поиска странникът. Но всичко, включително и правото ежедневно да се наслаждава на младата му жена Златолитка, не изглеждаше толкова страшно, колкото възможността да загуби каруцата, и определено беше по-приемливо от това да се озове на дъното на дерето в качеството си на още един побелял скелет. Навикът му на търговец го накара веднага да направи съответните изчисления. Конникът, макар и да не изглеждаше като обикновен скитник или мародер, каквито се бяха навъдили в големи количества по пътищата след войната, не можеше в никакъв случай да е велможа, комес или някой от онези високомерни рицари, които прекалено ценяха себе си и намираха удоволствие в това да съдират кожите от гърбовете на ближните си. Юрга реши, че непознатият няма да поиска повече от дванайсет кюлчета злато. Обаче природата му на търговец го накара да се въздържи и да не каже цената сам, затова се ограничи с бърборене как щял да е благодарен до края на живота си.

— Попитах — напомни спокойно непознатият, след като го изчака да млъкне — дали ще ми дадеш каквото поискам.

Нямаше изход. Юрга преглътна, наведе глава и кимна няколко пъти утвърдително. Въпреки очакванията му непознатият не се разсмя зловещо, а даже напротив, изобщо не изглеждаше зарадван от победата в преговорите. Той се наведе напред в седлото, изплю се и промърмори навъсено:

— Какво правя? За какво е всичко това… Е, добре. Ще се опитам да ти помогна, макар че кой знае, може тази работа да завърши зле и за двама ни. А ако успея, в замяна…

Юрга настръхна, готов да се разреве.

— … ще ми дадеш това — изговори неочаквано бързо ездачът с черното наметало, — което ще завариш вкъщи, но което не си очаквал. Обещаваш ли?

Юрга изстена и бързо кимна.

— Добре — каза непознатият. — А сега се дръпни. Или, най-добре, отново се мушни под каруцата. Слънцето ще залезе всеки момент.

Той скочи от седлото, свали наметалото си и Юрга видя, че на гърба му е препасан меч. Имаше смътен спомен, че е чувал за хора, които носят оръжието си точно по този начин. Черният кожен кафтан с дълги маншети, който стигаше до бедрата, можеше да означава, че непознатият живее в Новиград или околностите му, ако модата да се носят такива дрехи не се беше разпространила широко напоследък, особено сред младите хора. Но непознатият със сигурност не беше млад.

Ездачът свали дисагите от коня си и се извърна. На гърдите му се поклащаше медальон на сребърна верижка. Стискаше под мишница малко обковано сандъче и продълговат пакет, омотан с кожи и завързан с ремък.

— Още ли не си се мушнал отдолу? — попита той и тръгна към Юрга. Търговецът видя, че на медальона е изобразена озъбена вълча муцуна.

— Вие сте… вещер? — спомни си той в този момент.

— Позна — сви рамене непознатият. — Вещер. А сега се дръпни. Отиди от другата страна на каруцата. Не се подавай оттам и седи мирно. Трябва да остана за малко сам.

Юрга го послуша. Приседна до колелото и си сложи качулката. Не искаше да знае какво прави непознатият от другата страна на каруцата, още по-малко пък му се гледаха костите на дъното на пресъхналото русло. Затова разглеждаше обувките си и зелените звездички мъх, които покриваха дъските на моста.

Вещер.

Слънцето залязваше.

Той чу стъпки.

Непознатият бавно, много бавно излезе иззад каруцата и застана насред моста. Стоеше с гръб към Юрга и на гърба му вече не беше мечът, който Юрга бе видял. Там сега имаше красиво оръжие — дръжката, ефесът и ножницата блестяха като звезди, дори и в настъпващия здрач, въпреки че вече почти нямаше светлина — угаснало беше дори пурпурнозлатистото сияние, което доскоро висеше над гората…

— Господине…

Непознатият се обърна. Юрга с усилие сдържа вика си.

Лицето на странника беше бяло — бяло и шупливо, като току-що изцедена и извадена от парцала извара. А очите… Богове, изви нещо вътре в Юрга. Очите…

— Зад каруцата, бързо — изхриптя непознатият. Това не беше гласът, който Юрга беше чул по-рано. Търговецът изведнъж почувства колко ужасно го притиска пълният му пикочен мехур. Непознатият се извърна и тръгна нататък по моста.

Вещер.

Конят, завързан за каруцата, изпръхтя, зацвили и затропа с копита по дъските.

Над ухото на Юрга зажужа комар, но той дори не помръдна ръка, за да го прогони. Зажужа още един. Цели облаци комари жужаха в гъсталака от другата страна на дерето. Бръмчаха.

И виеха.

Юрга, стиснал зъби до болка, съобрази, че това изобщо не са комари.

От мрака, сгъстяващ се на покрития с храсти склон, се появиха дребни уродливи фигурки — не по-високи от четири лакти, слаби като скелети. Те излязоха на моста със странна походка, като чапли — вдигайки рязко и високо колената си, покрити с буци. Очите под плоските ниски чела светеха в жълто, в широките жабешки уста блестяха бели конски зъби. Изродите приближаваха със съскане.

Непознатият, застанал неподвижно като статуя насред моста, изведнъж вдигна дясната си ръка със странно извити пръсти. Отвратителните твари отстъпиха назад, засъскаха още по-силно и веднага тръгнаха още по-бързо напред, протегнали дългите си и тънки като клечки ноктести лапи.

По дъските отляво заскърцаха нокти и изведнъж на моста изскочи поредната твар, а останалите, странно подскачайки, се хвърлиха напред. Непознатият се завъртя на място и проблесна мечът, изваден неизвестно кога. Главата на изскочилото на моста същество излетя на сажен нагоре, последвана от кървава струя. Белокосият със скок налетя на останалите същества, завъртя се и започна да сече бързо наляво-надясно. Чудовищата, виейки и размахвайки лапи, се нахвърлиха върху него от всички страни, без да обръщат внимание на проблясващия и остър като бръснач меч. Юрга се сви и се притисна към каруцата.

Нещо падна в краката му и го опръска с кръв. Беше дълга, костелива, люспеста като кокоши крак лапа с четири пръста и остри нокти.

Търговецът изпищя. И веднага усети, че нещо притичва покрай него. Сви се още повече, понечи да се мушне под каруцата и в този момент нещо се хвърли върху шията му и остри нокти се забиха в бузите и слепоочията му. Той прикри очи, запищя, затръска глава и притича със залитане до средата на моста, като се спъваше в проснатите по дъските трупове. На моста кипеше бой — Юрга не виждаше нищо, освен яростна битка и скупчените тела, сред които проблясваше сребърното острие.

— Помооощ! — закрещя той, защото усети как острите нокти пробиват филцовата шапка и се забиват в тила му.

— Наведи глава!

Той долепи брадичка до гърдите си и зърна блясъка на меча. Острието изсвистя във въздуха и се плъзна по шапката му. Чу се отвратително хрущене и върху гърба на Юрга като от ведро бликна гореща течност. Той падна на колене, увлечен от тежестта на мъртвата твар, увиснала на шията му.

Пред очите му още три чудовища изскочиха изпод моста. Подскачайки като странни скакалци, те се впиха в бедрата на непознатия. Едното получи къс удар по жабешката муцуна и падна на дъските. Второто, засегнато от самия връх на меча, падна и започна да се гърчи. Останалите налазиха белокосия като мравки, изтласквайки го към края на моста. Едно от тях излетя назад, пръскайки кръв, треперещо и пищящо. И в този момент целият куп преплетени тела се прехвърли през ръба на моста и се строполи в пропастта. Юрга падна и прикри главата си с ръце.

Изпод моста се чуха тържествуващите викове на чудовищата, които веднага преминаха в писъци на болка и вопли, прекъсвани от свистенето на острието. От мрака се чу грохот на камъни и хрущене на кости, после отново свистенето на меча, което сложи край на отчаян, смразяващ кръвта писък.

След това настана тишина, прекъсвана от резките крясъци на изплашени птици в дълбината на гората, в гъсталака на огромните дървета. Но скоро и те замлъкнаха.

Юрга преглътна, вдигна глава и се изправи с усилие. Беше все така тихо, дори листата не шумоляха, сякаш цялата гора беше онемяла от ужас. Разкъсани облаци затулваха небето.

— Хей…

Юрга се обърна, машинално прикривайки се с ръце. Вещерът стоеше пред него, неподвижен, черен, с блестящия меч в отпуснатата си ръка. На Юрга му направи впечатление, че стойката му е някак изкривена, приведена встрани.

— Какво ви е, господине?

Вещерът не отговори. Пристъпи тромаво и тежко, премествайки с усилие левия си крак. Протегна ръка и се хвана за каруцата. Юрга видя, че по дъските се стича блестяща черна кръв.

— Вие сте ранен, господине!

Вещерът не отговори. И като гледаше търговеца право в очите, изведнъж увисна на каруцата и бавно се свлече на дъските на моста.

II

— Внимателно, по-бавно… Под главата… Нека някой да му подхване главата!

— Тук, тук, на каруцата!

— Богове, кръвта му изтича… Господин Юрга, кръвта се просмуква през превръзката…

— Стига приказки! Напред, Поквит, по-живо! Завий го с кожуха, Вел, не виждаш ли, че трепери?

— Може би да му дам малко вино?

— Както е в безсъзнание? Ти ме смайваш, Вел. По-добре дай виното насам, трябва да пийна… Вие, кучета такива, мерзавци, подли страхливци! Да избягате, да ме оставите сам!

— Господин Юрга! Той говори нещо!

— Какво? Какво казва?

— Ъъъ, нещо неразбираемо… Като че ли някакво име.

— Какво име?

— Йенефер…

III

— Къде… съм?

— Лежете, господине, не мърдайте, защото всичко ще се размести и ще се пръсне. Изгризали са ви бедрото до кост, гадините, колко кръв изтече… Не ме ли познахте? Аз съм Юрга! Мен спасихте на моста, помните ли?

— Аха…

— Жаден ли сте?

— Адски…

— Пийте, господине, пийте. Имате треска.

— Юрга… Къде сме?

— Пътуваме с каруцата. Не говорете, господине, и не мърдайте. Трябва да се измъкнем от горите и да стигнем до човешките селища. Да намерим някой, който разбира от лечителство. Това, че ви превързахме, не е достатъчно. Кръвта продължава да тече…

— Юрга?

— Да, господине?

— В моето сандъче… Шишенце… Със зелен печат. Скъсай печата и ми сипи… В някаква чаша. Измий хубаво чашата и никой да не пипа шишенцето… Ако му е мил животът… По-бързо, Юрга. По дяволите, как друса тази каруца… Шишенцето, Юрга…

— Готово… Пийте…

— Благодаря… Сега слушай. След малко ще заспя. Ще се мятам и ще бълнувам, после ще стана неподвижен като мъртвец. Това не е страшно, не се бой…

— Лежете, господине, защото раната ще се отвори и кръвта ви ще изтече.

Вещерът падна върху кожата и започна да върти глава. Усети как търговецът го покрива с кожух и чул, който силно миришеше на конска пот. Каруцата се друсаше леко и всеки тласък предизвикаше дива болка в бедрото му. Гералт стисна зъби. Над себе си виждаше милиарди звезди. Толкова близко, сякаш бе достатъчно да протегне ръка, за да ги докосне. Точно над главата му, над върховете на дърветата.

Избираше пътя си така, че да се държи встрани от светлината, от лагерните огньове, и през цялото време да е в укритието на танцуващите сенки. Това не беше лесно, защото покрай него постоянно пламтяха огньове от елови клони, червените езици на пламъците се извиваха към небето, клоните пукаха, сипеха се искри, осветяващи насядалите около огньовете хора.

Гералт се забави, за да пропусне препречилия пътя див хоровод. Някой го дръпна за ръкава и се опита да пъхне в ръката му дървено канче, от което излизаше пяна. Той отстрани меко, но решително клатушкащия се мъж, който разливаше наоколо бира от бъчонката, която държеше под мишница. Не му се пиеше.

Не и в такава нощ.

Недалече, на скеле от брезови стебла, издигащо се до огромен огън, светлокосият Майски крал с венец и панталони от груб плат целуваше червенокосата Майска кралица, опипвайки гърдите й, напиращи през тънката, пропита с пот риза. Монархът беше повече от леко пиян, олюляваше се, стараейки се да запази равновесие, прегърнал през рамо Кралицата, и притискаше към нея юмрука си, стиснал халба бира. Кралицата, също не съвсем трезва, с венец, постоянно падащ върху очите й, беше прегърнала Краля през шията и пристъпваше от крак на крак. Тълпата ръкопляскаше под скелето, пееше, крещеше и размахваше пръчки, украсени с гирлянди от зеленина и цветя.

— Белетейн! — извика право в ухото на Гералт млада дребна девойка. Хвана го за ръкава и го придърпа насред обграждащия ги хоровод. Затанцува до него, размахвайки полата си и окичените си с цветя коси. Той й позволи да го увлече в танца и двамата се завъртяха, ловко избягвайки другите двойки.

— Белетейн! Майската нощ!

Наоколо цареше оживление, чуваха се писъци, нервен смях, някакъв момък носеше към края на кръга от светлина девойка, която се преструваше, че се съпротивлява. Хороводът се виеше с диви крясъци между огньовете. Някой се спъна и падна, разкъса веригата от ръце и раздели хората на малки групички.

Девойката, гледайки Гералт изпод украсяващите челото й листа, се притисна в него и го прегърна, дишайки тежко. Той я хвана грубо — по-грубо, отколкото беше възнамерявал. Ръцете му, притиснати към гърба й, усетиха горещата влага на тялото й, проникваща през тънкия лен. Тя вдигна глава. Очите й бяха затворени, зъбите й блестяха зад леко повдигнатата горна устна. Миришеше на пот и акорус, на дим и похот.

„Защо не?“ — помисли си той, като продължаваше да притиска гърба й, наслаждавайки се на влажната, пареща топлина. Девойката не беше негов тип — прекалено дребна, твърде закръглена, — чувстваше под дланта си мястото, където прекалено стегнатият корсаж се бе впил в плътта й, разделяйки гърба й на две рязко разграничени половини, каквито не би трябвало да има. „Защо не — запита се отново, — нали в такава нощ… Това няма значение.“

Белетейн… Огньове до хоризонта. Белетейн, Майската нощ.

Най-близкият огън с трясък погълна хвърления към него наръч сухи клони, лумна и заля всичко наоколо със златиста светлина. Девойката вдигна глава, отвори очи и го погледна в лицето. Той чу как тя шумно си пое въздух, усети как се напряга, как рязко опира ръце в гърдите му. Веднага я пусна. Тя се олюля и леко се отдръпна от него, но бедрата й си останаха прилепени до неговите. После наведе глава, свали ръцете си и отстъпи, извърнала поглед.

Няколко мига не помръдваха, но ето че върналият се хоровод отново връхлетя върху тях, подхвана ги и ги завъртя. Девойката бързо се извърна и избяга, опитвайки се непохватно да се присъедини към танцуващите. Погледна към него. Само веднъж.

Белетейн…

„Какво правя тук?“

В мрака заискри звезда, примигна и привлече погледа му. Медальонът на шията на вещера потрепна. Гералт неволно разшири зеници и с усилие проби мрака с поглед.

Жената не беше селянка. Селянките не носят черни кадифени наметала. Селянките, които мъжете носеха или дърпаха към храстите, които викаха, кикотеха се, дърпаха се и се съпротивляваха като пъстърви, когато ги вадят от водата. И нито една от тях не водеше в мрака високи светлокоси младежи с развяващи се ризи.

Селянките не носят на шията си невен и отрупани с диаманти обсидианови звезди.

— Йенефер.

Неочаквано разширили се виолетови очи, горящи върху бледо триъгълно лице.

— Гералт…

Тя пусна дланта на светлокосия херувим с блестящи от пот гърди като медни плочи. Младежът се олюля, падна на колене, тръсна глава и се огледа, примигвайки. Стана бавно, хвърли им объркан поглед и после тръгна с несигурна крачка към огньовете. Магьосницата дори не погледна подире му. Гледаше към вещера, а ръката й силно стискаше ръба на наметалото.

— Радвам се, че се срещаме отново — каза той с лекота. И веднага усети как спада появилото се между тях напрежение.

— И аз — усмихна се тя. Стори му се, че в тази усмивка има нещо измъчено, но не беше сигурен. — Много приятна изненада, не отричам. Какво правиш тук, Гералт? Ах… Извинявай за нетактичността. Естествено, същото, което и аз. Та това е Белетейн. Просто ти ме хвана, така да се каже, на местопрестъплението.

— Попречих ти.

— Ще го преживея — засмя се тя. — Нощта не е свършила. Ако поискам, ще привлека друг.

— Жалко, че аз не умея така — каза той, като с усилие се правеше на равнодушен. — Току-що една видя на светлината очите ми и избяга.

— На зазоряване — каза Йенефер и се усмихна още по-изкуствено, — когато съвсем се разлудуват, това ще им стане безразлично. Все ще намериш някоя, ще видиш…

— Йен… — думите заседнаха в гърлото му. Гледаха се дълго, много дълго, а червеният отблясък на огньовете играеше върху лицата им. Йенефер изведнъж въздъхна и прикри очи с ресниците си.

— Не, Гералт. Не бива да започваме…

— Това е Белетейн — прекъсна я той. — Забрави ли?

Тя се приближи бавно, сложи длани на раменете му и докосна с чело гърдите му. Той галеше враните й коси с виещи се като змии къдрици.

— Повярвай ми — прошепна тя и вдигна глава. — Не бих се поколебала дори за миг, ако ставаше въпрос само за… Но няма смисъл. Всичко ще започне отново и ще свърши както преди. Няма смисъл да…

— Нима всичко трябва да има смисъл? Това е Белетейн.

— Белетейн. — Тя се извърна. — И какво? Нали нещо ни е довело при тези весели хора, при огньовете им? Искали сме да потанцуваме, да подивеем, да се понапием и да се възползваме от ежегодно царящата тук свобода, неразривно свързана с празника на повтарящия се цикъл на природата. И моля ти се, срещаме се след… Колко време мина? Година?

— Година, два месеца и осемнайсет дни.

— Колко трогателно. Умишлено ли ги броиш?

— Да. Йен…

— Гералт — прекъсна го тя, отстъпи рязко и вдигна глава. — Ще го кажа ясно. Не искам.

Той кимна, за да й покаже, че се е изразила достатъчно ясно.

Йенефер отметна наметалото и под него се видяха много тънка бяла блуза и черна пола, стегната с колан от сребърни брънки.

— Не искам — повтори тя — да започваме отначало. А да направя с теб това… което смятах да направя с онзи русичкия… По същите правила… Това, Гералт, не ми изглежда красиво. Обидно е и за теб, и за мен. Разбираш ли?

Той отново кимна. Тя го погледна изпод спуснатите си ресници.

— Няма да си тръгнеш, нали?

— Не.

Тя помълча известно време, неспокойно помръдвайки пръсти.

— Сърдиш ли се?

— Не.

— Тогава ела да поседнем някъде по-надалече от глъчката и да си поговорим. Защото, виждаш ли, аз се радвам на срещата ни. Наистина. Да поседим малко заедно. Искаш ли?

— Добре, Йен.

Отдалечиха се в мрака, към пиреновите храсталаци, към черната стена на гората, като заобиколиха прегърнатите двойки. Наложи им се да вървят доста, за да намерят място, което си е само тяхно. Сухо хълмче, обрасло с хвойнови храсти, стройни като кипариси.

Магьосницата свали наметалото си и го разстла на земята. Той седна до нея. Много му се искаше да я прегърне, но от инат не го направи. Йенефер оправи блузата си с дълбоко деколте, погледна го проницателно, въздъхна и го прегърна. Това можеше да се очаква. За да чете мисли, й се налягаше да напряга волята си, но намеренията улавяше неволно.

Мълчаха.

— О, по дяволите — каза тя и се отдръпна. Вдигна ръка, изрече заклинание и над главите им се издигнаха червени и зелени кълба, които се пръснаха високо в небето и се разпаднаха на разноцветни късчета. Откъм огньовете долетя смях и радостни възклицания.

— Белетейн — каза тя тъжно. — Майската нощ… Цикълът се повтаря. Нека се радват… щом могат.

В околността имаше и други магьосници. В далечината в небето се врязаха три оранжеви мълнии, а от другата страна, отвъд гората, се издигна истински гейзер от разноцветни кръжащи метеори. Хората около огньовете възкликваха гръмогласно и крещяха смаяно. Гералт погали сдържано къдриците на Йенефер, вдъхвайки аромата на люляк и касис. „Ако я пожелая прекалено силно — помисли си той, — тя ще го усети и ще се обиди. Ще настръхне, ще се вбеси и ще ме отблъсне. Ще я попитам спокойно какво става с нея…“

— Нищо не става с мен — каза тя и гласът й потрепна. — Нищо, за което да си струва да се говори.

— Недей, Йенефер. Не ми чети мислите. Това ме смущава.

— Извинявай. Неволно. А при теб какво ново, Гералт?

— Нищо. Нищо, за което да си струва да се говори…

Помълчаха.

— Белетейн! — рече тя внезапно и той я усети как се напряга, как се напряга и ръката й, докосваща гърдите му. — Хората се веселят. Празнуват вечния цикъл на обновяване на природата. А ние? Какво правим тук ние? Ние, отживелиците, обречени на измиране, гибел и забрава? Природата тържествува, цикълът се повтаря. Но не и ние, Гералт. Ние не можем да се повторим. Нас са ни лишили от такава възможност. На нас ни е дадена възможността да правим с природата невероятни неща, понякога дори противоречащи на самата нея. И същевременно са ни лишили от най-простото и естествено нещо, присъщо на природата. Каква полза имаме от това, че живеем повече от всички тях? След нашата зима няма да дойде пролет, ние няма да се възродим, всичко приключва заедно с нас. Но и ти, и аз сме привлечени от тези огньове, макар че присъствието ни тук е жестока и кощунствена подигравка с празника им.

Той мълчеше. Не обичаше тя да изпада в такова настроение, източникът на което му беше добре известен. „Отново — помисли си той, — това отново е започнало да я измъчва“. Имаше време, когато му се струваше, че е забравила, че се е примирила, като останалите. Прегърна я, притисна я към себе си и започна да я люлее леко, като дете. Тя не се възпротиви. Той не се учуди. Знаеше какво й е необходимо.

— Знаеш ли, Гералт — каза тя вече спокойно. — Най-много ми липсваше твоето мълчание.

Той докосна с устни косата й и ухото й. „Искам те, Йен — помисли си. — Желая те и ти го знаеш. Знаеш го Йен.“

— Знам го — прошепна тя.

— Йен…

Тя отново въздъхна.

— Само днес. — Погледна го с широко отворени очи. — Само тази нощ, която скоро ще свърши. Нека това бъде нашият Белетейн. На сутринта ще се разделим. Моля те, не разчитай на повече, не мога, не бих могла… Прости ми. Ако това те наранява, целуни ме и си тръгни.

— Ако те целуна — няма да си отида.

— Надявах се на това.

Тя наведе глава. Той докосна с устни отворената й уста. Съвсем внимателно. Първо горната, после и долната устна. Зарови пръсти в едрите й къдрици, докосна ухото й, диамантените обеци, шията й. Йенефер отговори на целувката му и се притисна към него, а ловките й пръсти бързо и уверено се справиха с копчетата на кафтана му.

Тя легна по гръб върху наметалото, разстлано върху мекия мъх. Той притисна устни към гърдите й и усети как се втвърдяват зърната й под тънката блуза. Тя дишаше учестено.

— Йен…

— Не говори… Моля те…

Докосването на гладката й студена кожа, наелектризираща пръстите и дланта му. Тръпките по гърба му, в който са се впили пръстите й. Виковете и пеенето откъм огньовете, далечните искри в пурпурния дим. Докосване и галене. Треперене. И нетърпение. Плавното докосване на бедрата й, обхващащи го, притискащи го.

Белетейн!

Дишане, разкъсано на отделни въздишки. Избухване под клепачите, аромат на люляк и касис. Майската кралица и Майският крал? Подигравка и кощунство? Забрава?

Белетейн! Майската нощ!

Стон. Негов? Неин? Черни къдрици върху очите, върху устните. Сплетени пръсти на треперещи ръце. Вик. Неин? Черни ресници. Мокри. Стон. Негов?

Тишина. Цяла вечност в тишина.

Белетейн… Огньове до хоризонта…

— Йен?

— Ох, Гералт…

— Йен… Ти плачеш?

— Не!

— Йен…

— Обещах си… Обещах…

— Не говори. Не бива. Не ти ли е студено?

— Студено ми е.

— А сега?

— По-топло е.

Небето се проясняваше с плашещи темпове, черната стена на гората придобиваше очертания, от безформения мрак се показваше ясната назъбена линия на върховете на дърветата. Надигащият се иззад тях син предвестник на зората се разливаше по хоризонта и гасеше светлинките на звездите. Стана по-студено. Гералт я прегърна по-силно и я покри с наметалото.

— Гералт?

— Ммм?

— Сега ще се съмне.

— Знам.

— Сърдиш ли се?

— Малко.

— Всичко започва отначало?

— Никога не е свършвало.

— Моля те… Започвам да се чувствам…

— Не говори. Всичко е прекрасно.

Миризма на дим, плуващ сред хвойната. Миризма на люляк и касис.

— Гералт?

— Да?

— Спомняш ли си срещата ни в Пустилските планини? И онзи златен дракон… как се казваше?

— Трите гарги. Спомням си.

— Той ни каза…

— Спомням си, Йен.

Тя го целуна на мястото, където шията преминава в ключицата, после сложи главата си там, галейки го с косите си.

— Ние сме създадени един за друг — прошепна тя. — Може би предопределени? Но нали от това няма да се получи нищо? Жалко, но когато се съмне, ще се разделим. Не може да бъде иначе. Трябва да се разделим, за да не се нараним взаимно. Ние, предопределените един за друг. Създадените един за друг. Жалко. Този или тези, които са ни създавали, е трябвало да се погрижат за нещо повече. Само предопределението не е достатъчно, прекалено малко е. Нужно е нещо повече. Прости ми. Трябваше да ти го кажа.

— Знам.

— Знаех си, че нямаше смисъл да се обичаме.

— Грешиш. Имаше. Въпреки всичко.

— Отиди в Цинтра, Гералт.

— Какво?

— Отиди в Цинтра. Отиди там и този път не се отказвай. Не прави това, което направи тогава… Когато беше там.

— Откъде знаеш?

— Знам всичко за теб. Запомни ли? Отиди в Цинтра, отиди колкото се може по-бързо. Настъпват тежки времена, Гералт. Много тежки. Длъжен си да успееш…

— Йен…

— Не казвай нищо, моля те.

Студено. Все по-студено. И по-светло.

— Не си тръгвай. Ще дочакаме утрото…

— Ще го дочакаме.

IV

— Не мърдайте, господине. Трябва да сменим превръзката, защото раната кърви, а кракът е страшно подут. О, богове, колко зле изглежда… Трябва по-скоро да намерим лекар…

— По дяволите лекаря — изстена вещерът. — Дай тук сандъчето ми, Юрга. Ето това шишенце… Излей го направо в раната. О, проклятие! Нищо, нищо, сипи още… Ооох! Добре. Затвори го хубаво и ме завий.

— Подуло се е, господине, цялото бедро. И имате треска.

— По дяволите треската. Юрга?

— Да?

— Забравих да ти благодаря.

— Не вие трябва да ми благодарите, господине, а аз. Вие ми спасихте живота, защитихте ме, пострадахте заради това. А аз какво? Какво съм направил? Качил съм ранен човек в безсъзнание на каруцата, не съм го оставил да умре? Съвсем нормално нещо, господин вещерю.

— Не е чак толкова нормално, Юрга. Изоставяли са ме в подобни ситуации… като куче…

Търговецът наведе глава и премълча.

— Така е, лош свят ни заобикаля — рече най-накрая. — Но това не е причина всички да сме лоши. Нуждаем се от добро. На това ме е учил баща ми, на това уча и аз синовете си.

— Вещерът мълчеше и се взираше в клоните на дърветата, увиснали над пътя и отмествани от каруцата при преминаването й. Бедрото му пулсираше, но той не усещаше болка.

— Къде сме?

— Прекосихме брода през река Трава, сега минаваме през Мехунските гори. Това вече не е Темерия, а Соден. Проспахте границата, когато митничарите ровиха из каруцата. Много се слисаха, като ви видяха. Но най-старият от тях ви познаваше, заповяда да не задържат повече каруцата и ни пуснаха.

— Познавал ме е?

— Да, несъмнено. Наричаше ви Гералт. Така каза — Гералт от Ривия. Това ли ви е името?

— Да…

— Този митничар обеща, че ще изпрати някого с вестта, че ни трябва лекар. А аз му платих нещичко, за да не забрави случайно.

— Благодаря ти, Юрга.

— Не, господин вещерю. Казах ви, че аз ви благодаря. И не само това. Дължа ви още нещо. Уговорихме се… Какво ви е? Лошо ли ви е?

— Юрга… Шишенцето със зеления печат…

— Господине… Пак ли? Толкова страшно крещяхте в съня си…

— Трябва, Юрга.

— Вие си решавате. Чакайте, сега ще сипя в чашата… Лекар трябва, колкото се може по-скоро, не това…

Вещерът извърна глава.

Чуваше викове на деца, играещи в пресъхналия вътрешен ров, обграден от стените на двореца. Бяха около десетина и вдигаха голям шум, подвиквайки си с тънки, възбудени, преминаващи във фалцет гласове. Носеха се насам-натам из рова, подобно на рояк бързи риби — променящи изненадващо и мълниеносно посоката си, но винаги заедно. Както обикновено, след шумните, слаби като плашила по-големи момчета тичаше задъхващ се дребосък, опитваше се да ги догони.

— Много са — отбеляза вещерът.

Мишовур подръпна брадата си и се усмихна кисело.

— Вярно. Много са.

— А кой от тях… Кое от хлапетата е тази прословута Изненада?

Друидът извърна поглед.

— Нямам право, Гералт…

— Каланте?

— Разбира се. Едва ли си мислел, че ще даде толкова лесно детето. Познаваш я. Желязна жена. Ще ти кажа нещо, което не би трябвало да ти казвам, надявам се да ме разбереш. Разчитам, че няма да ме издадеш.

— Говори.

— Когато детето се роди, а това беше преди шест години, тя ме извика и ми заповяда да те намеря и да те убия.

— И ти отказа.

— На Каланте не се отказва — отвърна сериозно Мишовур, гледайки го в очите. — Бях готов да тръгна веднага, но тя ме извика отново. И отмени заповедта, без да обяснява защо. Бъди предпазлив, когато говориш с нея.

— Ще бъда. Кажи, Мишовур, какво се случи с Дани и Павета?

— Пътували по море от Скелиге за Цинтра. Попаднали в буря. Не намерили дори отломки от кораба… Гералт… Това, че детето тогава не е било с тях, е адски странно. Необяснимо. Искали са да го вземат със себе си на кораба, но в последния момент се отказали. Никой не знае причините, Павета не се разделяла с…

— Как го понесе Каланте?

— А ти как мислиш?

— Разбирам.

Топуркайки като банда таласъми, децата се качиха горе и профучаха край тях. Гералт забеляза, че близо до водача на тайфата бяга момиче с развяващи се светли коси — също така слаба и креслива като момчетата. С див вой тайфата отново се понесе надолу, по стръмния склон на рова, като поне половината от тях, включително и момичето, паднаха на задниците си и се запързаляха надолу. Най-малкият, все още не успял да ги догони, се спъна, изтърколи се долу и гръмогласно се разплака, стиснал удареното си коляно. Другите момчета го наобиколиха и започнаха да го дразнят и да му се подиграват, след което се понесоха нататък. Момичето клекна при момченцето, прегърна го и изтри сълзите му, размазвайки по муцунката му кръвта и мръсотията.

— Да вървим, Гералт, кралицата чака.

— Да вървим, Мишовур.

Каланте седеше на голяма пейка с облегалка, закачена с вериги за клоните на огромна липа. Изглеждаше, че дреме, но лекото полюляване на краката й показваше, че не е така. С нея имаше три млади жени. Едната седеше на земята, край люлката, и разпростряната й рокля се белееше върху зеленината като пряспа сняг. Другите две, недалече, си шепнеха нещо и внимателно оглеждаха малиновите храсти.

— Господарке — поклони се Мишовур.

Кралицата вдигна глава. Гералт падна на коляно.

— Вещерю — изрече сухо тя.

Както и преди, носеше изумруди, хармониращи със зелената рокля. И с цвета на очите й. Както и преди, имаше златна диадема на пепелявосивите си коси. Но ръцете й, които си спомняше като бели и тънки, вече не бяха толкова тънки. Кралицата беше напълняла.

— Приветствам те, Каланте от Цинтра.

— Приветствам те, Гералт от Ривия. Очаквах те. Мишовур, приятелю, ще съпроводиш ли девойките до замъка?

— Както заповядаш, кралице.

Останаха сами.

— Шест години — рече Каланте, без да се усмихва. — Ти си изумително точен, вещерю.

Той не отговори.

— Имаше минути, какви ги говоря, имаше години, когато се утешавах с надеждата, че ще забравиш. Че едно или друго ще ти попречи да дойдеш. Не, по принцип не съм ти пожелавала нещастия, но все пак бях длъжна да отчитам не съвсем безопасния характер на професията ти. Разправят, че смъртта върви подире ти, Гералт от Ривия, но ти никога не поглеждаш назад. А после… Когато Павета… Ти вече знаеш?

— Знам — наведе глава Гералт — и ти съчувствам от цялото си сърце…

— Не — прекъсна го тя. — Това беше отдавна. Както виждаш, вече не нося траур. Носих достатъчно дълго. Павета и Дани… Предопределени един за друг… До края. Е, как да не повярваш в силата на предопределението?

Замълчаха. Каланте разклати крака и отново разлюля пейката.

— И ето че след шестте уречени години вещерът се завръща — рече тя, а върху устните й заигра странна усмивка. — Завръща се и иска клетвата да бъде изпълнена. Как мислиш, Гералт, дали след сто години бардовете ще пеят песни за тази среща? Аз мисля, че ще пеят. Да, те умеят това. Мога да си представя. Чуй само. И казал злият вещер: „Изпълнявай клетвата, кралице, или ще се стовари върху теб проклятие“. Паднала кралицата на колене пред вещера, обляна в сълзи, и замолила: „Смили се! Детето ми не взимай! Едничко е останало!“

— Каланте…

— Не ме прекъсвай — сопна се тя. — Разказвам приказка, не виждаш ли? Слушай по-нататък. Злият бездушен вещер затропал с крака, размахал ръце и извикал: „Клетвопрестъпнице, пази се от възмездието на съдбата! Ако не спазиш клетвата, нещастие ще те застигне!“ И отвърнала кралицата: „Така да бъде, вещерю! Да бъде, както съдбата е решила. Виж, десетина деца играят навън. Ако познаеш предопределеното за теб, вземи го и със сърце разбито остави ме!“

Вещерът мълчеше.

— В приказката — усмивката на Каланте ставаше все по-неприятна, — кралицата, както си я представям, би позволила на вещера три опита. Но ние не сме в приказка, Гералт. Ние сме в реалността — ти, аз и нашият проблем. И нашето предопределение. Това не е приказка, а самият живот. Отвратителен, лош, тежък, непрощаващ грешките и обидите, незнаещ милост, разочароващ и нещастен, нещадящ никого — нито вещерите, нито кралиците. И затова, Гералт от Ривия, ще отгатваш само веднъж.

Вещерът продължаваше да мълчи.

— Само един-единствен път — повтори Каланте. — Но, както казах, това не е приказка, а животът, който ние самите сме длъжни да запълваме с моменти на щастие, защото, както знаеш, не можем да разчитаме на благосклонността на съдбата. Затова, какъвто и успех да имаш в отгатването, няма да си тръгнеш оттук с празни ръце. Ще вземеш едно дете. Това, което избереш. Детето, от което ще направиш вещер. Ако то, разбира се, издържи Изпитанието с тревите.

Гералт вдигна рязко глава. Кралицата се усмихна. Той познаваше тази усмивка — отвратителна, злобна, презрителна, но и напрегната.

— Учуден си — отбеляза тя. — Е, понаучих някои неща. Тъй като имаше шанс детето на Павета да стане вещер, положих тези усилия. Но моите източници, Гералт, мълчат относно това колко деца от всеки десет оцеляват при Изпитанието с тревите. Би ли могъл да задоволиш любопитството ми?

— Кралице — изкашля се Гералт, — вероятно си хвърлила доста труд в изучаване на проблема и трябва да знаеш, че кодексът и клетвата ми забраняват дори да изричам това название, да не говорим — да го обсъждам.

Каланте спря рязко люлката, опирайки крака в земята.

— Три, най-много четири от десет — каза тя и поклати глава, правейки се на замислена. — Жестока селекция, бих казала, много жестока, и то на всеки от етапите. Отначало — подборът, после — изпитанията. А след това — измененията. И колко юноши накрая получават медальони и сребърни мечове? Един от десет? Един от двайсет?

Вещерът мълчеше.

— Дълго мислих — продължи Каланте, вече без да се усмихва. — И стигнах до извода, че селекцията на децата на етап избор има нищожно значение. Каква разлика има, Гералт, кое точно дете ще умре или ще полудее, натъпкано с наркотици? Какво значение има чий мозък ще се разкъса от кошмарните видения, чии очи ще се пръснат и ще изтекат, вместо да се превърнат в котешки очи? Какво значение има дали умрялото дете ще бъде посоченото от предопределението, или ще е някое напълно случайно срещнато? Отговори.

Вещерът скръсти ръце на гърдите си, за да успокои треперенето им.

— Защо? — попита той. — Очакваш ли отговор?

— Вярно, не очаквам. — Кралицата отново се усмихна. — Както винаги, си безпогрешен в изводите си. Кой знае, може би, въпреки че не очаквам отговор, бих се съгласила да обърна внимание на твоите доброволни и искрени думи? Думи, които може би ще пожелаеш да изречеш и по този начин да се освободиш от това, което те потиска? Хайде, да се заемаме за работа, нали трябва да дадем материал на бардовете. Да отидем да избереш дете.

— Каланте — каза той, като я гледаше право в очите. — Няма защо да се притесняваш за бардовете — ако не им достига материал, сами ще си измислят нещо. А ако разполагат с истински материал, ще го изкривят. Както ти правилно отбеляза, това не е приказка, а самият живот. Отвратителен и лош. Затова, по дяволите, нека да го изживеем по възможност добре и достойно. Да ограничим несправедливостите до възможния минимум. В приказката, естествено, кралицата може да се моли на вещера, а той да настоява на своето и да тропа с крак. В живота кралицата може просто да каже: „Не взимай детето, моля те“. А вещерът да отговори: „Щом ме молиш, няма да го взема“. И да си отиде подир залязващото слънце. Но за такъв завършек бардът няма да спечели от слушателя нито грош, най-много да получи ритник в задника. Защото ще стане скучна история.

Каланте престана да се усмихва. В очите й се мярна нещо познато.

— Накъде биеш? — попита тя.

— Нека да не заобикаляме същността на въпроса, Каланте. Знаеш какво имам предвид. Както съм дошъл, така и ще си отида. Да избирам дете? А защо? Мислиш ли, че чак толкова ми трябва? Мислиш, че съм дошъл тук, в Цинтра, воден от копнежа да ти отнема внучето? Не, Каланте. Може би просто съм искал да видя това дете, да погледна предопределението в очите… Самият аз не знам. Но не се бой. Няма да ти го взема. Достатъчно е да ме помолиш…

Каланте скочи от пейката, а в очите й изригна зелен пламък.

— Да те моля? — изсъска яростно тя. — Теб? Да се боя от теб? Аз ли да се боя от теб, проклет магьоснико? Осмеляваш се да хвърлиш в лицето ми презряната си милост? Да ме обиждаш със съчувствието си? Да ме обвиняваш в страхливост, да се съмняваш в силата на волята ми? Ти си се самозабравил заради благосклонното ми отношение към теб! Внимавай!

Вещерът реши, че може би ще е по-безопасно, ако, вместо да свива рамене, падне на колене и сведе глава. И не сгреши.

— Е — изсъска Каланте, застанала пред него. Ръцете й бяха отпуснати, а отрупаните й с пръстени ръце — свити в юмруци. — Най-накрая. Това е подобаваща поза. Точно така се отговаря на кралица, която ти е задала въпрос. А ако не е въпрос, а заповед, главата се навежда още по-ниско, а после се изпълнява заповедта. Незабавно. Разбра ли?

— Да, кралице.

— Прекрасно. Стани.

Той се изправи. Тя го погледна и прехапа устни.

— Много ли те обиди избухването ми? Говоря за формата, не за съдържанието.

— Не много.

— Добре. Ще се постарая да не избухвам повече. И така, казах вече: там, в рова, играят десет деца. Ще избереш едно, което ти се стори най-подходящо, ще го вземеш, и, в името на боговете, ще направиш от него вещер, защото такова е предопределението му. А ако не предопределението, то моята воля е такава.

Той я погледна в очите и се поклони ниско.

— Кралице, преди шест години ти доказах, че има нещо по-могъщо от кралската воля. В името на боговете, ако такова нещо съществува, ще ти го докажа още веднъж. Няма да ме принудиш да правя избор, който не желая. Извинявай за формата, но не и за съдържанието.

— Под двореца ми има дълбоки тъмници. Предупреждавам те: още малко, една дума само, и ще завършиш живота си в тези тъмници.

— Нито едно момче от тези долу не става за вещер — рече бавно той. — И сред тях няма син на Павета.

Каланте присви очи. Той дори не трепна.

— Да вървим — каза тя накрая и се завъртя.

Той я последва между редиците цъфтящи храсти, между лехите и живите плетове. Кралицата влезе в ажурна беседка. Там, около маса от малахит, имаше четири големи плетени кресла, а на масата бяха оставени кана и две сребърни чаши.

— Седни и си налей.

Тя вдигна чашата си към него и отпи — рязко, солидно, по мъжки. Без да сяда, той отговори по същия начин.

— Седни — повтори тя. — Искам да поговорим.

— Слушам те.

— Откъде знаеш, че сред децата в рова няма син на Павета?

— Не знаех — реши да бъде откровен Гералт. — Стрелях напосоки.

— Аха. Можех да предположа. А това, че нито един от тях не става за вещер? Вярно ли е? И как го определи? С помощта на магия?

— Каланте — каза той тихо. — Нямаше нужда нито да определям, нито да проверявам. Това, което ти каза по-рано, си беше чистата истина. Всяко дете е подходящо. Цялата работа е в селекцията. По-късната селекция.

— О, богове на морето, както казва вечно отсъстващият ми мъж! — засмя се тя. — Тогава всичко това не е истина? Цялото това Право на Изненадата? Легендите за децата, които не са очаквани, и за това кого ще срещнеш първи при завръщането си? Така и предполагах! Всичко е игра! Игра със случая, игра със съдбата! Но това е дяволски опасна игра, Гералт!

— Знам.

— Игра с нечие нещастие. Кажи ми, защо трябва да се заставят родителите или опекуните да дават такива трудни и тежки клетви? Защо им взимат децата? Нали е пълно с ничии деца? По пътищата скитат бездомни сирачета. Във всяко село може да се купи дете, и то евтино, в гладни времена всеки селянин охотно би продал детето си — какво толкова, ще си направи друго. Така че за какво е всичко това? Защо ти застави мен, Дани и Павета да се закълнем? Защо дойде точно шест години след раждането на детето? И защо, по дяволите, не искаш да го вземеш, защо казваш, че не ти трябва?

Гералт мълчеше. Каланте поклати глава.

— Мълчиш — отбеляза тя и се облегна в креслото. — Да поразсъждаваме над причините за мълчанието ти. Логиката е майка на знанието. И какво ни подсказва тя? С какво разполагаме? Вещер, търсещ предопределението, скрито в странното и съмнително Право на изненадата. Вещерът намира това предопределение. И изведнъж се отказва от него. Твърди, че Детето на изненадата не му трябва. Лицето му е каменно, в гласа му се долавят лед и метал. Смята, че кралицата — която все пак е жена — ще се подлъже по демонстрираната от него мъжка твърдост. Не, Гералт, не си прави труда. Знам защо се отказваш да избереш дете. Защото не вярваш в предопределението. Защото не си сигурен. А когато не си сигурен… те хваща страх. Да, Гералт. Това, което те движи, е страхът. Ти се боиш. Кажи ми, че не съм права.

Той остави бавно чашата на масата. Бавно, за да не би звънът при допира на среброто и малахита да издаде треперенето на ръката му, което не можеше да овладее.

— Права ли съм?

— Да.

Тя се наведе бързо напред и стисна силно ръката му.

— Издигна ми се в очите — каза тя и се усмихна. Усмивката й беше хубава. Въпреки волята си, със сигурност въпреки волята си, той й се усмихна в отговор.

— Как се досети, Каланте?

— Не съм се досетила. — Тя не пусна ръката му. — Стрелях напосоки.

Засмяха се едновременно. После дълго седяха безмълвно сред зеленината, сред аромата на песекиня, сред топлината и бръмченето на пчелите.

— Гералт?

— Да, Каланте?

— Не вярваш ли в предопределението?

— Не знам дали изобщо вярвам в нещо. А що се отнася до предопределението… Страхувам се, че само то не е достатъчно. Нужно е нещо повече.

— Искам да те попитам нещо. Какво става с теб? Нали самият ти си бил Дете на изненадата? Мишовур твърди…

— Не, Каланте. Мишовур е имал предвид нещо съвсем различно. Мишовур… Той навярно знае. Но използва удобната легенда, когато му е изгодно… Не е вярно, че съм този, когото са заварили вкъщи, но не са очаквали. Не е вярно, че именно затова съм станал вещер. Аз съм най-обикновен сирак, Каланте. Нежелан, незаконороден син на жена, която не помня. Не знам коя е.

Кралицата го погледна проницателно, но вещерът не продължи.

— Нима всички разкази за Правото на изненадата са легенди?

— Всички. Случайността трудно може да се нарече предопределение.

— Но вие, вещерите, не преставате да търсите?

— Не преставаме. Но това няма смисъл. Нищо няма смисъл.

— Вярвате, че Детето на предопределението ще мине през Изпитанието без никакъв риск?

— Вярваме, че такова дете не се нуждае от никакво Изпитание.

— Един въпрос, Гералт. Доста личен. Може ли?

Той кимна.

— Както е известно, най-добрият начин да се предадат наследствените качества е естественият. Ти си преминал през Изпитанието и си оцелял. Ако толкова много ти трябва дете с особени качества и издръжливост… Защо не си намериш жена, която… Нетактична съм, нали? Но, изглежда, отгатнах?

— Както винаги — усмихна се тъжно Гералт, — правиш безпогрешни изводи, Каланте. Отгатна, естествено. Това, за което говориш, е недостижимо за мен.

— Извинявай — каза тя и усмивката изчезна от лицето й. — Е, това е човешко.

— Не е човешко.

— А! Значи нито един вещер…

— Нито един. Изпитанието с тревите е ужасно, Каланте. А това, което се случва с момчетата по време на Промяната, е още по-ужасно. И необратимо.

— Само не се разкисвай — промърмори тя. — Не ти отива. Не е важно какво са правили с теб. Виждам какъв е резултатът. Според мен е напълно задоволителен. Ако можех да съм сигурна, че детето на Павета някой ден ще стане като теб, не бих се поколебала дори за минута.

— Рискът е прекалено голям — рече той бързо. — Точно както предполагаш. Оцеляват най-много четири от десет.

— По дяволите, нима само Изпитанието с тревите е рисковано? Нима само бъдещите вещери рискуват? Животът е пълен с рискове, в живота също се осъществява селекция, Гералт. Най-често всичко се решава от случайността, болестите, войните. Да се съпротивляваш на съдбата, може би е не по-малко рисковано, отколкото да се оставиш в ръцете й. Гералт… Бих ти дала това дете… Но… Мен също ме е страх.

— Не бих го взел. Не мога да поема такава отговорност. Не бих се съгласил да обременя и теб така. Не бих искал детето някой ден да те запомни така… както аз…

— Мразиш ли тази жена, Гералт?

— Майка ми ли? Не, Каланте. Досещам се, че е била изправена пред избор… А може и да не е имала избор? Не, имала е, нали знаеш, че е достатъчно просто заклинание или еликсир… Избор. Избор, който трябва да се уважава, защото е свещено и неоспоримо право на всяка жена. Емоциите нямат нищо общо тук. Тя е имала неоспоримото право да решава и е решила. Но мисля, че срещата с нея, изражението на лицето ми… Това би ми доставило някакво извратено удоволствие, ако разбираш какво имам предвид…

— Прекрасно разбирам какво имаш предвид — усмихна се тя. — Но имаш малко шансове да изпиташ такова удоволствие. Не мога да определя възрастта ти, вещерю, но предполагам, че си много по-стар, отколкото подсказва външността ти. Което означава, че тази жена…

— Тази жена — прекъсна я той — със сигурност сега изглежда много по-млада от мен.

— Магьосница?

— Да.

— Интересно. Мислех, че магьосниците не могат…

— Вероятно и тя е мислила така.

— Вероятно. Но ти си прав, няма да обсъждаме правото на жената да взима решения, това не подлежи на обсъждане. Да се върнем на нашия проблем. Значи се отказваш от детето? Доброволно?

— Доброволно.

— А ако… Ако предопределението не е само мит? Ако съществува, няма ли то да си отмъсти?

— Ако отмъщава, ще отмъсти на мен — отговори спокойно той. — Нали аз се изправям срещу него. Ти си изпълнила своята част от уговорката. Нали ако предопределението не е легенда, би трябвало да избера точното дете от тези, които ми посочваш. Но нали детето на Павета не е сред тях?

— Сред тях е. — Каланте бавно вдигна глава. — Искаш ли да го видиш? Искаш ли да погледнеш в очите предопределението?

— Не. Не искам. Отказвам се. Отричам се от това момче. Не искам да поглеждам в очите предопределението, защото не вярвам в него. Защото знам: за да се свържат двама души, не е достатъчно само предопределението. Трябва да има нещо повече от него. Надсмивам се над такова предопределение, няма да го последвам като слепец, когото водят за ръката, неразбиращ и наивен. Това е непреклонното ми решение, Каланте от Цинтра.

Кралицата се изправи. Усмихна се. Той не можеше да отгатне какво се крие зад усмивката й.

— Така да бъде, Гералт от Ривия. Може пък да ти е предопределено именно да се откажеш. Мисля, че е точно така. Защото знай, че ако беше избирал дете и беше направил правилния избор, щеше да видиш как предопределението, над което се насмиваш, ще се надсмее над теб.

Той погледна в отровнозелените й очи. Тя се усмихваше. Той не умееше да разгадава усмивки.

До беседката растяха рози. Цял храст. Гералт наведе храста, откъсна едно цвете, падна на коляно и й подаде розата с двете си ръце, като наведе глава.

— Колко жалко, че не те опознах по-рано, белокоси — каза тя и пое розата от ръцете му. — Стани.

Той се изправи.

— Ако промениш решението си… — Тя поднесе розата към лицето си. — Ако решиш… Върни се в Цинтра. Ще те чакам. Твоето предопределение също ще те чака. Може би не завинаги, но още известно време със сигурност.

— Сбогом, Каланте.

— Сбогом, вещерю. Пази се. Имах… Преди минута имах предчувствие… Странно предчувствие… Че те виждам за последен път.

— Сбогом, кралице.

V

Той се събуди и с учудване забеляза, че мъчителната болка е изчезнала, като че беше престанал да пулсира и изопналият кожата оток. Искаше да измъкне ръката си, да се почеше, но не можеше да се помръдне. Докато осъзнае, че му пречи само тежестта на натрупаните върху него кожи, студен, отвратителен ужас се спусна върху корема му и се впи във вътрешностите му като с ястребови нокти. Той свиваше и изпъваше пръсти и си повтаряше: не, не съм…

Парализиран.

— Събудил си се.

Не въпрос, а твърдение. Тих, но изразителен мек глас. Жена. Вероятно млада. Той обърна глава и изстена, опитвайки се да се изправи.

— Не мърдай. Или поне не толкова рязко.

— Нннн… — Слепените му устни най-сетне се разделиха. — Нне. Не раната… Гърбът ми…

— Схванал се е от дългото лежане. — Спокойна, студена констатация, несъответстваща на мекия алт. — Ще ти помогна. Ето, пийни. Бавно, на малки глътки.

Течността имаше миризма и вкус предимно на хвойна. „Стар способ — помисли си той. — Хвойната или джоджена са само добавки, нямат никакво значение, слагат се само за да замаскират истинския състав“. Въпреки това той разпозна шитначец, а може би и шенжигрон. Да, със сигурност шенжигрон — шенжигронът неутрализира токсините и пречиства кръвта, както при заразяване, така и при гангрена.

— Пий. До дъно. По-бавно, че ще се задавиш.

Медальонът на шията му започна леко да вибрира. Значи в напитката имаше и магия. Той с усилие разшири зениците си. Сега, когато тя беше вдигнала главата му, можеше да я разгледа по-добре. Дребна. С мъжки дрехи. Малко лице, бледнеещо в тъмнината.

— Къде сме?

— На поляна на катранджии.

Наистина, във въздуха се носеше миризма на смола. Той чуваше гласове, долитащи откъм огъня. В този момент някой подхвърли съчки и пламъкът лумна с пукот. Той отново погледна към нея, възползвайки се от светлината. Косите й бяха обхванати с лента от змийска кожа. Косите…

Косите бяха червени, яркочервени, и ефектът се засилваше от светлината на огъня.

— Боли ли? — опита се тя да отгатне усещанията му, но не улучи. — Сега… Минутка само…

Той почувства как от ръцете й заструи топлина, която се разля по гърба му и надолу към краката.

— Сега ще те обърнем — каза жената. — Не се опитвай сам, много си слаб. Хей, някой ще ми помогне ли?

Стъпки откъм огъня, сенки, силуети. Някой се наведе над него. Юрга.

— Как се чувствате, господине? По-добре ли сте?

— Помогнете ми да го обърна по корем — каза жената. — Внимателно, по-бавно. Ето така… Добре. Благодаря.

Вече не беше необходимо да я гледа в очите. Сега, когато лежеше по корем, вече не се налагаше да рискува да я поглежда в очите. Успокои се, овладя треперенето на ръцете си. Тя можеше да усети. Чуваше как скърцат закопчалките на чантата, как тя търси шишенцата и порцелановите бурканчета. Чуваше дишането й, усещаше топлината на бедрото й. Тя седеше до него, на колене.

— Раната ми затрудни ли те? — попита той, неспособен повече да издържа тишината.

— Да, малко. — Гласът й беше студен. — Както обикновено при разкъсни рани. Най-неприятният вид рани. Но за теб, вещерю, това май не е нещо ново?

„Знае. Рови се в мислите ми. Дали ги чете? Едва ли. И знам защо. Страхува се.“

— Да, май не е ново — повтори тя. Една от стъклениците иззвънтя. — Преброих по тялото ти няколко белега… Разбираш ли, аз съм магьосница. И същевременно лечителка. Специализация.

„Съвпада“ — помисли си той, но не изрече нито дума.

— А що се отнася до раните — продължи спокойно тя, — трябва да знаеш, че те е спасил ритъмът на сърцебиенето, четирикратно по-бавен в сравнение с този при обикновените хора. Иначе нямаше да се измъкнеш, мога да ти го кажа съвсем отговорно. Видях с какво ти бяха омотали крака. Не беше никаква превръзка.

Той мълчеше.

— По-късно — продължи тя, като вдигна ризата му до самата шия, — се е прибавила и заразата, обичайна при ухапвания. Ти си я спрял. Разбира се, вещерски еликсир. Добра работа е свършил. Само не разбрах защо е трябвало да взимаш и халюциноген. Наслушах се на бълнуванията ти, Гералт от Ривия.

„Чете — помисли си той. — Все пак чете. А може би Юрга й е казал как се казвам? Или самият аз съм се разприказвал насън под влиянието на «черната чайка»? Дявол знае… Само че това как се казвам не й дава нищо. Нищичко. Тя не знае кой съм аз. Няма си никаква представа кой съм.“

Той усети как втрива в гърба му студен успокояващ мехлем с острата миризма на камфор. Ръцете й бяха малки и много меки.

— Извинявай, че правя това по класическия начин — каза тя. — Бих могла да премахна последствията от обездвижването с магия, но малко се поуморих, докато се занимавах с раната на крака ти, и не се чувствам в най-добрата си форма. Направих всичко възможно за крака ти и вече няма опасност. Но през следващите два дни не ставай. Магически зарасналите съдове често се пръсват, ще имаш неприятни кръвоизливи. Естествено, ще ти остане белег. Още един за колекцията.

— Благодаря. — Той притисна буза към кожите, за да промени гласа си, да замаскира неестественото му звучене. — Може ли да узная… на кого благодаря?

„Няма да каже — помисли си той. — Или ще излъже.“

— Казвам се Висена.

„Знам“ — помисли си вещерът.

— Радвам се — каза той бавно, без да откъсва буза от кожите. — Радвам се, че пътищата ни се пресякоха, Висена.

— Случайност, нищо повече — каза тя студено, докато смъкваше ризата на гърба му и го завиваше с кожите. — Митничарите от границата ми съобщиха, че има нужда от мен. Чуй, ще оставя мехлема на търговеца, помоли го да те маже сутрин и вечер. Твърди, че си му спасил живота, така че нека ти се отблагодари.

— А аз? Мога ли да се отблагодаря на теб, Висена?

— Да не говорим за това. Не приемам заплащане от вещери. Наречи го солидарност, ако щеш. Професионална солидарност. И симпатия. И заради тази симпатия — един приятелски съвет, или, ако предпочиташ, лекарско предписание. Престани да вземаш халюциногени, Гералт. Халюциногените не лекуват.

— Благодаря ти, Висена. За помощта и съвета. Благодаря ти… за всичко.

Той измъкна ръка изпод кожите и докосна коляното й. Тя потрепна, после сложи ръката си върху неговата и леко я стисна. Той внимателно освободи пръстите си и ги прекара по дланта й и по китката.

Разбира се. Гладка девическа кожа. Тя потрепери още по-силно, но той не дръпна ръката си. Върна пръстите си към дланта й и я стисна.

Медальонът на шията му завибрира и потрепери.

— Благодаря ти, Висена — повтори той, овладявайки треперенето на гласа си. — Радвам се, че пътищата ни се пресякоха.

— Случайност — повтори тя, но този път студенината в гласа й я нямаше.

— А може би предопределение? — попита той и се смая, че възбудата и нервността му са изчезнали без следа. — Вярваш ли в предопределението, Висена?

— Да — отговори тя след кратко мълчание. — Вярвам.

— В това — продължи той, — че хората, свързани чрез предопределението, винаги се срещат?

— И в това също… Какво правиш? Не се върти…

— Искам да видя лицето ти… Висена. Искам да погледна в очите ти. А ти… Ти трябва да погледнеш в моите.

Тя направи движение, сякаш искаше да се изправи. Но остана на колене. Той бавно се обърна и изкриви устни от болка. Стана по-светло — някой отново беше хвърлил съчки в огъня.

Тя не помръдна. Само извърна глава и той ясно видя, че устните й треперят. Тя стисна пръстите на ръката му, силно.

Той гледаше.

Между тях нямаше нищо общо. Съвсем друг профил. Малък нос. Тясна брадичка.

Тя мълчеше. После изведнъж се наведе и го погледна право в очите. Отблизо. Безмълвно.

— Как ти се струват променените ми очи? — попита той спокойно. — Какви… необичайни? А знаеш ли, Висена, какво правят с очите на вещерите, за да ги променят? Знаеш ли, че това не винаги се удава?

— Престани — каза тя меко. — Престани, Гералт.

— Гералт… — Той изведнъж почувства как нещо вътре в него се къса. — Това име ми го даде Весемир. Гералт от Ривия! Дори се научих да подражавам на ривийския акцент. Вероятно заради вътрешната ми потребност да имам родна страна. Пък макар и измислена. Весемир… ми даде име. Весемир ми даде и твоето име. Доста неохотно.

— Тихо, Гералт, тихо.

— Сега казваш, че вярваш в предопределението. А тогава… тогава вярваше ли? Разбира се, трябва да си вярвала. Трябва да си вярвала, че предопределението непременно ще ни срещне. Сигурно само на това се дължи фактът, че ти самата изобщо не си се стремяла към тази среща.

Тя мълчеше.

— Винаги съм искал… Размишлявал съм над това какво ще ти кажа, когато най-накрая се срещнем. Мислил съм за въпросите, които ще ти задам. Смятах, че това ще ми достави извратено удоволствие…

Това, което проблесна на бузата й, беше сълза. Несъмнено. Той почувства как гърлото му се свива до болка. Почувства умора. Сънливост. Слабост.

— На дневна светлина… — Той изстена. — Утре на дневна светлина ще погледна в очите ти, Висена… И ще ти задам своя въпрос. А може и да не ти го задам, прекалено късно е вече. Предопределението? О, да, Йен беше права. Не е достатъчно двама души да са предопределени един за друг. Необходимо е нещо повече… Но аз ще погледна утре в очите ти… На дневна светлина…

— Не — изрече тя меко и тихо, с кадифен, треперещ, разместващ пластовете на спомените глас — спомените, които вече ги нямаше. Които никога не ги е имало. Но нали все пак нея я е имало?

— Да! — възрази той. — Искам да го направя…

— Не. А сега ще заспиш. И когато се събудиш, вече няма да искаш. Защо ни е да се гледаме в очите на слънчева светлина? Какво ще промени това? Та нали нищо не може да се върне, да се промени? Какъв смисъл има да ми задаваш въпросите си, Гералт? Нима това, че наистина няма да успея да отговоря на тях, ще ти достави, както се изрази ти, извратено удоволствие? Какво ще ни даде взаимната обида? Не, няма да се гледаме в очите на дневна светлина. Заспи, Гералт. И, между нас казано, не е Весемир този, който ти е дал името. Макар че това също няма да промени нищо и нищо няма да върне. Исках да го знаеш. Оздравявай и се пази. И не се опитвай да ме намериш…

— Висена…

— Не, Гералт. А сега ще заспиш… А аз… бях твой сън. Оздравявай.

— Не! Висена!

— Заспи! — В кадифения глас имаше тиха заповед, пречупваща волята, разкъсваща я като плат. Топлина, неочаквано изтичаща от ръцете й… — Заспи.

И той заспа.

VI

— В Заречие ли сме, Юрга?

— От вчера, господин Гералт. Скоро ще стигнем река Яруга, а после започва моята страна. Вижте, дори конете вървят по-бодро, какви са наперени. Усещат, че домът е близо.

— Дом… В градче ли живееш?

— В покрайнините му.

— Интересно. — Вещерът се огледа. — Почти не се виждат следи от войната. Говори се, че страната ви е страшно разрушена.

— Така е — каза Юрга. — Което си е вярно, вярно си е, тук беше пълно с руини. Вгледайте се внимателно, почти всяка къща, всяка ограда белеят заради новия дървен материал. А отвъд реката, ще видите, беше още по-зле, всичко беше изгоряло до основи… Е, войната си е война, но животът продължава. Най-тежко беше, когато Черните минаваха през земите ни. Изглеждаше, че ще сринат и подпалят всичко. Много от онези, които избягаха тогава, така и не се върнаха. А на тяхно място се заселиха нови. Животът продължава…

— Така е — промърмори Гералт. — Животът продължава. Няма значение какво е било. Животът продължава.

— Самата истина. Ето, заповядайте дрехите ви. Заших панталоните ви, оправих ги. Като нови са. И със земята ни е така, господин Гералт. Съсипаха я през войната, направо я разораха, но сега е като нова. И даже ще ражда още по-добре. Дори онези, които загинаха по полетата, носят полза — обогатяват почвата. Засега е трудно да се оре, заради костите и желязото по полетата, но земята ще се справи и с желязото.

— Не ви ли е страх, че нилфгардците… че Черните ще се върнат? Щом веднъж са намерили пътя през планините…

— А, страх ни е. Но какво от това? Да седнем и да ревем ли? Животът продължава. А това, което има да става, ще стане. От предопределеното не може да се избяга.

— Вярваш ли в предопределението?

— А как да не вярвам? След като се срещнахме на моста и ме спасихте от сигурна смърт? Ох, господин Гералт, моята Златолитка ще ви се хвърли в краката…

— Стига де. Честно казано, аз съм ти много по-задължен. Там, на моста… Та нали това ми е работата, Юрга, професията ми. Защитавам хората срещу заплащане. Не заради доброто си сърце. Признай си, Юрга, че си слушал какво говорят хората за вещерите? Че не се знае кои са по-лоши — те или чудовищата, които убиват…

— Не е вярно това, господине, не знам защо говорите така. Какво, аз не виждам ли? Вие сте направени от същата глина, както и онази лекарка…

— Висена…

— На нас не ни каза името си. Но беше яздила на галоп подире ни, защото е знаела, че има нужда от нея. Догони ни вечерта, веднага се зае с вас, едва беше скочила от седлото. О, господине, измъчи се тя с крака ви, от нейната магия въздухът бучеше, от страх отидохме в гората. После й потече кръв от носа. Явно не е проста работа това, магията. И толкова грижливо ви превърза, направо като…

— Като майка? — стисна зъби Гералт.

— Аха. Точно го казахте. А когато заспахте…

— Какво, Юрга?

— Тя едва се държеше на краката си, беше бледа като платно. Но дойде и попита нуждае ли се някой от нас от помощ. Излекува ръката на един катранджия, смазана от стеблото на едно дърво. Не взе нито грош, а остави лекарства. Не, господин Гералт, знам, че по света се говори какво ли не за вещерите, че и за магьосниците. Но не и при нас. Ние, от Горен Соден и хората от Заречие знаем най-добре. Прекалено много дължим на магьосниците, за да не знаем какви са. Спомените ни за тях не са в хорските приказки, а са изсечени в камъка. Ще видите веднага щом излезем от гората. А и вие самият, предполагам, го знаете много добре. Тук имаше битка, за която се разчу из целия свят, едва година е минала оттогава. И вие трябва да сте чули.

— Не бях тук — промърмори вещерът. — Цяла година. Бях на север. Но чух… Втората битка за Соден…

— Точно така. Сега ще видите хълма и камъните. Преди наричахме този хълм просто Канянин хълм. А сега му викаме Хълма на магьосниците или Хълма на четиринайсетте. Защото на този хълм бяха двайсет и двама магьосници, двайсет и двама участваха в битката, а четиринайсет от тях загинаха. Страшна битка беше, господин Гералт. Земята се преобърна, от небето валеше огън, удряха мълнии… Навсякъде лежаха трупове. Но магьосниците устояха на Черните, сломиха Силата, която ги водеше. Но все пак четиринайсет от тях загинаха. Какво, господине? Какво ви е?

— Нищо. Продължавай, Юрга.

— Страшна битка беше, ох, ако не бяха тези магьосници от Хълма, може би нямаше да си говорим сега с вас, нямаше да се връщам у дома, защото нямаше да имам дом, нямаше да ме има и мен, а може би и вас… Да, трябва да сме благодарни на магьосниците. Четиринайсет загинаха, защитавайки нас, хората от Соден и Заречие. Естествено и други се биха там, воини и рицари, а и селяни, кой с каквото има — вили, мотики или просто с тояги. Всички се биеха на живот и смърт и мнозина загинаха. Но магьосниците… Не е кой знае какво, ако умират воини — на тях това им е работата, а животът и без това е кратък. Но магьосниците могат да живеят колкото си искат. А не се поколебаха…

— Не са се поколебали… — повтори вещерът, потривайки чело с ръка. — Не са се поколебали. А аз бях на север…

— Какво ви е, господине?

— Нищо.

— Да… Всички от околността носим цветя на този хълм, а през май, на Белетейн, там гори огън. И винаги ще гори. И те ще живеят вечно в спомените на хората, тези четиринайсет. А да живееш в спомените на хората… Това е… нещо повече! Нещо повече, господин Гералт!

— Прав си, Юрга.

— Всяко от децата ни знае имената на четиринайсетте, изсечени на камъка, който е на върха на Хълма. Не вярвате ли? Слушайте: Алекс, наричан Роба, Трис Мериголд, Атлан Керк, Ванеле от Бруге, Дагоберт от Воле…

— Спри, Юрга.

— Какво ви е, господине? Блед сте като мъртвец!

— Нищо.

VII

Той се изкачваше по Хълма бавно, внимателно, като се вслушваше в работата на мускулите и сухожилията на магически излекувания крак. Макар че раната се беше затворила напълно, той продължаваше да пази крака си и се стараеше да не се отпуска на него с цялата си тежест. Беше горещо и ароматът на треви го удряше в главата и го опияняваше приятно.

Обелискът беше не в центъра на плоско отсечения връх, а по-встрани, извън кръга от ъгловати камъни. Ако човек дойдеше тук точно преди залез, сянката на менхира, падаща върху кръга, би прекосила диаметъра му, указвайки посоката, в която са били обърнати магьосниците по време на битката. Гералт погледна нататък, към безкрайните хълмисти поля. Дори и костите на загиналите още да лежаха там — а сигурно беше така, — явно бяха скрити от буйната трева. Един ястреб се рееше и описваше кръгове с широко разперени криле — единствената движеща се точка сред застиналия в жегата пейзаж.

Обелискът беше широк в основата си и за да се обхване с ръце, биха били нужни най-малко петима или шестима души. Ясно беше, че не е възможно да са го качили горе без помощта на магия. Обърнатата към каменния кръг страна на менхира беше гладка и на нея бяха изсечени рунически букви.

Имената на четиринайсетте загинали.

Той се приближи бавно. Юрга беше прав. В основата на обелиска лежаха цветя, най-обикновени полски цветя: макове, лупини, слези, незабравки.

Имената на четиринайсетте.

Четеше бавно, отгоре надолу, а пред очите му се появяваха имената на тези, които беше познавал.

Червенокосата Трис Мериголд — весела, кикотеща се при всеки повод, на вид като девойка. Той я обичаше. Тя него — също.

Лавдбор от Муривел, с когото за малко да се сбие навремето във Визим, когато го хвана да използва фина телекинеза по време на игра с хвърляне на кости.

Лита Нейд, наричана Корала. Бяха й дали прякора заради цвета на червилото, което използваше. Някога беше настроила срещу него краля на Белогун, който го хвърли за цяла седмица в тъмница. Когато го пуснаха, отиде при нея, за да узнае причините. Не забеляза как се озова в леглото й и изкара и там една седмица.

Старият Горазд, който искаше да му плати сто марки срещу правото да изследва очите му и му предложи хиляда за възможността да му направи аутопсия, „не непременно веднага“, както се беше изразил.

Оставаха три имена, но тогава чу зад гърба си шумолене и се обърна.

Беше боса, с обикновена ленена рокля. Върху дългите й светли, свободно разпуснати коси имаше венец от маргаритки.

— Здравей — каза той.

Тя го погледна със студените си очи, но не отговори.

Той забеляза, че тя няма почти никакъв загар. А това беше странно в края на лятото, когато селските девойки направо почерняваха. Лицето й и откритите й ръце бяха само леко златисти.

— Донесла си цвете?

Тя се усмихна и притвори ресници. Той почувства студ. Тя мина покрай него, без да каже нито дума, коленичи в основата на менхира и докосна с длан камъка.

— Аз не нося цветя — леко вдигна глава тя. — А тези, които са тук, са за мен.

Той я погледна. Бе коленичила така, че закриваше последното име в списъка. Беше светла, неестествено светла, почти светеше на тъмния фон на менхира.

— Коя си ти? — попита бавно той.

Тя се усмихна и към него отново повя хлад.

— Не знаеш ли?

„Знам — помисли си той, вгледан в студените дълбини на очите й. — Да, мисля, че знам.“

Беше спокоен. Не умееше иначе. Вече не.

— Винаги ми е било интересно как изглеждаш, госпожо.

— Няма нужда да ме титулуваш така — отговори тихо тя. — Та ние се познаваме от много години.

— Вярно е — потвърди той. — Казват, че постоянно вървиш подире ми. Без да изоставаш нито крачка.

— Вървя. Но ти никога не поглеждаш назад. Досега. Сега погледна за първи път.

Той мълчеше. Нямаше какво да каже. Беше уморен.

— Как… как ще се случи? — попита той накрая, студено и без емоции.

— Ще те хвана за ръката — каза тя, като го гледаше в очите. — Ще те хвана за ръката и ще те поведа през ливадите. В мъгла, студена и мокра.

— А по-нататък? Какво има там, отвъд мъглата?

— Нищо — усмихна се тя. — По-нататък няма нищо.

— Ти си вървяла подире ми — каза той. — А си догонила останалите, тези, с които се срещах на пътя. Защо? Важно е било да остана сам, нали? За да мога най-накрая да изпитам страх. Признавам си. Винаги ме е било страх от теб, винаги. Не съм поглеждал назад от страх. От страх да не те видя подире си. Винаги съм се страхувал, целият ми живот премина в страх. Страхувах се… до днес.

— До днес?

— Да. До днес. Ето, че стоим лице в лице и не изпитвам страх. Ти ми отне всичко. Дори страха.

— Защо тогава очите ти са пълни с ужас, Гералт от Ривия? Ръцете ти треперят, блед си. Защо? Нима толкова много се страхуваш да видиш последното, четиринайсетото име, изсечено на обелиска? Искаш ли да ти кажа как звучи?

— Не бива. Аз го знам. Кръгът се затваря, змията забива зъби в собствената си опашка. Така и трябва да бъде. Ти и това име. И цветята. За нея и за теб. Четиринайсетото име, изсечено в камъка, името, което съм произнасял посред нощ и при изгрев-слънце, в студ, жега и дъжд. Не, не се страхувам да го кажа и сега.

— Кажи го тогава.

— Йенефер… Йенефер от Венгерберг.

— А цветята са за мен.

— Хайде да свършваме — рече той с усилие. — Хвани ме за ръката.

Тя се изправи, приближи се и той усети прииждащия откъм нея студ — рязък, пронизващ студ.

— Не днес — каза тя. — Някой ден — да. Но не и днес.

— Ти ми взе всичко…

— Не — прекъсна го тя. — Не взимам нищо. Само хващам за ръката. За да не е никой сам в такава минута. Сам в мъглата… Довиждане, Гералт от Ривия. До следващата ни среща. Някой ден.

Той не отговори. Тя бавно се извърна и си тръгна. В мъглата, която изведнъж обгърна върха на Хълма, в мъглата, в която изчезна всичко, в бялата мокра мъгла, в която се разтвори обелискът с лежащите в основата му цветя и четиринайсетте изсечени в него имена. Нямаше нищо — само мъгла и мократа, блестяща от росата трева под краката му, трева, която миришеше омайно, тежко, сладко, до болка в слепоочията, до забрава, до изтощение…

— Господин Гералт! Какво ви е? Заспахте ли? Нали ви казах, още сте слаб. Защо трябваше да се катерите дотук?

— Заспал съм. — Вещерът избърса лицето си с ръка. — Заспал съм, дявол да го вземе… Е, нормално, Юрга, в тази жега…

— Да, дяволски пече… Трябва да тръгваме, господине. Да вървим, ще ви помогна да се спуснете по склона.

— Нищо ми няма…

— Нищо, нищо. А защо ви трябваше да се катерите в тази жега? Искахте да прочетете имената им? И аз мога да ви ги кажа. Как сте?

— Добре, Юрга… Наистина ли помниш всички имена?

— Разбира се.

— Да проверим тогава как си с паметта. Последното, четиринайсетото… Какво е?

— Ама че сте недоверчив. На нищо не вярвате. Искате да проверите дали не лъжа? Казах ви, че тук всяко дете знае имената. Последното, казвате? Добре, последното е на Йоел Гретхен от Карерас. Може би сте го познавали?

Гералт потри слепоочия с китките си. И погледна към менхира. Към всички имена.

— Не. Не го познавах.

VIII

— Господин Гералт?

— Да, Юрга?

Търговецът наведе глава, помълча известно време, навивайки на пръста си остатъка от тънкия ремък, с който оправяше седлото на Гералт. После леко побутна с юмрук в гърба стягащия каруцата младеж.

— Седни на резервната, Поквит. Аз ще карам тази. Елате при мен на капрата, господин Гералт. Какво още се въртиш около каруцата, Поквит? Хайде, отивай отпред. Трябва да поговорим насаме.

Плотка, следваща каруцата, изцвили и опъна ремъка, явно завидяла на кобилата на Поквит, която се понесе в галоп по пътя.

Юрга цъкна с език и удари леко конете с поводите.

— Значи — започна той след кратко забавяне, — работата е такава, господине… Обещах ви… Тогава, на моста… Заклех ви се…

— Не трябва — прекъсна го бързо вещерът. — Не трябва, Юрга.

— Трябва — рече рязко търговецът. — Няма да си престъпя думата. Това, което заваря вкъщи, и не съм очаквал, ще бъде ваше.

— Стига. Нищо не искам от теб. Квит сме.

— Не, господине. Ако заваря такова нещо вкъщи, значи това е предопределението. А ако човек се надсмее над предопределението или се опита да го излъже, то ще го накаже жестоко.

„Знам — помисли си вещерът. — Знам.“

— Обаче… господин Гералт…

— Какво, Юрга?

— Няма да заваря вкъщи нищо неочаквано. Или поне не такова, на каквото разчитате. Чуйте, господин вещерю: откакто роди последното ни дете, Златолитка, жена ми, не може вече да ражда, така че няма да има дете вкъщи. Струва ми се, че не сте уцелили.

Гералт не отговори.

Юрга също замълча. Плотка отново изцвили и се дръпна встрани.

— Но аз имам двама сина — припряно добави Юрга, втренчил поглед в пътя. — Здрави, силни и никак не са глупави. Вече наближава времето да им търся занаят. За единия си мислех, че може да ми помага в търговските дела. А другият…

Гералт мълчеше.

— Какво ще кажете? — Юрга се обърна и го погледна. — Поискахте на моста да се закълна. Трябва ви момче за вещерските ви дела, не за нещо друго. А защо това момче непременно трябва да е Дете на изненадата? Не може ли да бъде съвсем очаквано? Имам двама, нека единият да се учи за вещер. Работа като работа. Нито по-лоша, нито по-хубава…

— Сигурен ли си — попита тихо Гералт, — че не е по-лоша?

Юрга присви очи.

— Да се защитават хората, да се спасява животът им — според вас това хубаво ли е, или лошо? Тези четиринайсетте на Хълма? Вие на онзи мост? Какво правехте — добро или зло?

— Не знам — изрече Гералт с усилие. — Не знам, Юрга. Понякога ми се струва, че знам. А друг път се съмнявам. Ти би ли искал сина ти да го измъчват такива съмнения?

— Нека го измъчват — каза търговецът сериозно. — Нека го измъчват. Защото именно в това се състои човешката доброта.

— В кое?

— В съмненията. Само злото, господин Гералт, никога няма съмнения. А от предопределението си никой не може да избяга.

Вещерът не отговори.

Пътят завиваше към висок склон с бели брези, които незнайно как се задържаха по почти отвесните скали. Листата им бяха пожълтели. „Есен — помисли си Гералт. — Отново е есен.“ Някъде долу проблясваше реката, белееше се новата дървена ограда на близката стражева кула. Скърцаше чекрък.

Корабът се приближаваше към брега — гонеше вълната пред себе си и пореше водата с тъпия си нос, разгонвайки застиналите по тинестата повърхност сламки и листа. Скърцаха въжетата, дърпани от превозвачите. Събралата се на брега тълпа шумеше и в този шум имаше всичко: викове на жени, ругатни на мъже, плач на деца, рев на добитък, цвилене на коне, блеене на овце. Еднообразната басова музика на страха.

— Дръпнете се! Дръпнете се назад, кучи синове! — викаше един конник с омотана с окървавен парцал глава. Конят му, потънал до корема, крачеше с усилие през водата, като вдигаше високо предните си крака. На пристана цареше суматоха, чуваха се викове — войници с щитове разбутваха тълпата и удряха, където сварят, с върховете на копията си.

— Махайте се от кораба! — викаше ездачът и размахваше меча си. — Само войската! Отстъпете, че ще хвърчат глави!

Гералт дръпна юздата и спря кобилата си, която затанцува на самия край на клисурата.

По клисурата, дрънчейки с оръжията си и с броните си, вървяха тежковъоръжени воини, които вдигаха облак прах, поглъщащ бягащите в тила щитоносци.

— Герааалт!

Той погледна надолу. В изоставена на пътя пълна с дървени клетки каруца подскачаше и размахваше ръце слаб мъж с вишневочервен кафтан и шапка с перо от чапла. В клетките крякаха и пърхаха с криле гъски и кокошки.

— Герааалт! Аз съм!

— Лютиче! Ела тук!

— Дръпнете се! Дръпнете се от кораба! — викаше на пристана конникът с превързаната глава. — Корабът е само за войската! Ако искате на другия бряг, кучи синове, хващайте брадвите и вървете в гората, правете салове! Корабът е само за войската!

— О, богове, Гералт! — задъхваше се поетът, докато се изкачваше по склона на клисурата. Вишневочервеният му кафтан беше обсипан с пера като със сняг. — Виждаш ли какво става? Тези са от Соден, сигурно са загубили битката и са започнали отстъпление. Какви ги говоря, какво ти отстъпление! Бягство, просто паническо бягство! И ние трябва да бягаме, Гералт! На другия бряг на Яруга…

— Какво правиш тук, Лютиче? Откъде се взе?

— Какво правя ли? — промърмори бардът. — И питаш? Бягам, като всички останали, цял ден се друсам на тази каруца! Някакъв кучи син ми открадна коня през нощта. Гералт, умолявам те, измъкни ме от този ад! Казвам ти, нилфгардците могат да се появят всеки момент. Който не прекоси Яруга, ще мине под ножа. Под ножа, разбираш ли?

— Не изпадай в паника, Лютиче.

Долу, на пристана, насила качваните на кораба коне цвилеха и удряха с копита по дъските. Издигаха се вопли. Цареше суматоха. Чу се плясък — някаква каруца потъваше във водата. Теглещите я волове подаваха муцуни над повърхността и ревяха. Гералт гледаше как чувалите и сандъците от каруцата се въртят в потока, удрят се в кораба и се понасят по течението. Викове, проклятия, ругатни. В клисурата се кълбеше прах и се носеше тропот на копита.

— Поред! — викаше превързаният, напирайки с коня си към тълпата. — Спазвайте ред, мамицата ви! Поред!

— Гералт — простена Лютичето и се хвана за стремето. — Виждаш ли какво става? Няма да успеем да се доберем до кораба. Ще прекарат оттатък колкото войници успеят, а после ще го изгорят, за да не могат нилфгардците да го използват. Винаги правят така, нали?

— Да — съгласи се вещерът. — Обикновено така правят. Но не мога да разбера защо е тази паника. Какво, това да не е първата война, не е ли имало други преди тях? Както обикновено — изтребва се половината войска на всеки от кралете, а после кралете се договарят, подписват мир и се напиват по случая. За тези, които сега се блъскат на пристана, по принцип нищо няма да се промени. За какво е цялата тази паника?

Лютичето го погледна внимателно, без да пуска стремето.

— Изглежда, си зле информиран, Гералт — каза той. — Или не си в състояние да разбереш значението на случващото се. Това не е обикновена война за наследяване на трона или за шепа земя. Това не е спречкване между двама феодали, което селяните наблюдават, без да прекъсват прибирането на сеното.

— Тогава какво е? Обясни ми, защото всъщност не знам какво става. Честно казано, не ме интересува особено, но ми обясни все пак.

— Досега не е имало подобна война — каза сериозно бардът. — Армията на Нилфгард оставя подире си изпепелена земя и трупове. Цели полета трупове. Това е война на унищожение, пълно унищожение. Нилфгард против всички. Жестокостта…

— Няма и никога не е имало война без жестокости — прекъсна го вещерът. — Преувеличаваш, Лютиче. Тук всичко е като с този кораб: обикновено така се постъпва. Така да се каже, военна традиция. Откакто свят светува, войските убиват, грабят, палят и насилват, не непременно в този ред. Откакто свят светува, по време на война селяните се крият в горите с жените си и най-ценното от имуществото си, а когато всичко свърши, се връщат по домовете си…

— Не и в тази война, Гералт. След тази война никой няма да има къде да се връща. Нилфгард оставя след себе си пожари, войската се движи като лавина и помита всичко по пътя си. Бесилките и коловете се простират на цели версти по пътищата, димът от пожарите застила небето по целия хоризонт. Казваш, че откакто свят светува, не е имало такова нещо? Вярно е. Откакто свят светува. Нашият свят. Но, изглежда, нилфгардците са дошли отвъд планините, за да унищожат света ни.

— Това няма смисъл. На кого му е притрябвало да унищожава света ни? Войните не се водят, за да се унищожава. Войните се водят по две причини — власт и пари.

— Не философствай, Гералт. Това, което става, не може да се промени с философия! Защо не ме слушаш? Защо не виждаш? Защо не искаш да разбереш? Повярвай ми, Яруга не може да спре нилфгардците. През зимата, когато реката замръзне, те ще продължат нататък. Казвам ти, трябва да се бяга, трябва да се бяга на север, може би няма да стигнат дотам. Но дори и да не стигнат, светът ни вече никога няма да бъде същият. Гералт, не ме изоставяй тук. Няма да се справя сам. Не ме изоставяй!

— Ти си се побъркал, Лютиче. — Вещерът се наведе напред в седлото. — Ти явно съвсем си откачил, щом си мислиш, че мога да те изоставя. Дай ръка, скачай на коня. Няма какво да правиш тук, така или иначе няма да се добереш до кораба. Ще те отведа нагоре по реката, ще потърсим лодка или сал.

— Нилфгардците ще ни хванат. Вече са близо. Видя ли конниците? Изглежда, идват направо от сражение. Да тръгнем надолу по реката, към устието на Ина.

— Престани да се вайкаш. Ще се промъкнем, ще видиш. Надолу по реката също са се скупчили тълпи от хора, при всеки кораб ще е като тук, сигурно вече всички лодки са отмъкнати. Да тръгнем нагоре, срещу течението; не се бой, ще те прехвърля, дори и да се наложи да е на някой дънер.

— Другият бряг едва се вижда!

— Стига си опявал! Казах ти — ще те прехвърля.

— А ти?

— Качвай се на коня. Ще поговорим по пътя. Ей, какво правиш, не с тоя чувал! Какво, да не искаш да строшиш гръбнака на Плотка?

— Това Плотка ли е? Но Плотка беше червеникавокафява, а тази е кестенява.

— Всичките ми кобили се казват Плотка. Много добре го знаеш и престани да дрънкаш. Нали ти казах — хвърли чувала. Какво имаш там, по дяволите, злато ли?

— Ръкописи! Стихове! И малко ядене…

— Хвърли го в реката. Ще напишеш нови. А храната ще си поделим.

Лютичето направи жалостива физиономия, но не спори повече, а със замах хвърли чувала в реката. Скочи на коня, настани се върху дисагите и хвана вещера за кръста.

— Напред, напред — говореше той припряно. — Да не губим време, Гералт, да тръгнем към гората, преди да…

— Престани, Лютиче, започваш да предаваш паниката си на Плотка.

— Не ми се присмивай. Ако беше видял каквото видях аз…

— Млъкни, по дяволите! Да вървим, искам да уредя прехвърлянето ти, преди да мръкне.

— На мен? А ти?

— Аз имам работа от тази страна на реката.

— Сигурно си полудял, Гералт. Какво, не ти ли е мил животът? Каква работа?

— Това не те засяга. Отивам в Цинтра.

— В Цинтра? Вече няма Цинтра.

— Какви ги говориш?

— Вече няма Цинтра. Само пепел и купчина камъни. Нилфгардците…

— Слизай, Лютиче.

— Какво?

— Слизай! — Вещерът рязко се обърна. Трубадурът погледна в лицето му и моментално скочи на земята, отстъпи назад и се спъна.

Гералт слезе бавно. Прехвърли повода през главата на кобилата, постоя нерешително и после изтри лицето си, без да сваля ръкавицата. Седна край една яма, под разперил листа дрян с кървавочервени плодчета.

— Ела тук, Лютиче — каза той. — Седни и разкажи какво става с Цинтра. Всичко.

Поетът седна.

— Нилфгардците нахлули там през едно дефиле — започна той след кратко мълчание. — Обкръжили армията на Цинтра в долината Марнадал. Разразила се битка, която продължила през целия ден, от сутринта до вечерта. Хората от Цинтра се съпротивлявали яростно, но половината били избити. Кралят загинал и тогава кралицата…

— Каланте.

— Да. Не допуснала паника, не позволила на останалите да се разбягат, събрала около себе си и около знамето когото могла, пробили обръча на врага и се промъкнали през реката към града. Тези, които успели.

— А Каланте?

— С шепа рицари останала при реката, за да прикрият отстъплението на останалите. Разправят, че се е била като мъж, хвърляла се е като обезумяла в самия вихър на сражението. Наболи я с пики, когато налетяла върху нилфгардската пехота. Отнесли я в града, тежко ранена. Какво има в манерката, Гералт?

— Вино. Искаш ли?

— Може.

— Разказвай. Разказвай по-нататък, Лютиче. Всичко.

— Градът по принцип бил без защита, нямало кой да стои на стените. Оцелелите рицари, семействата им, велможите и кралицата… се барикадирали в двореца. Нилфгардците го превзели за нула време и магьосниците им разбили на пух и прах портата и част от стените. Не поддала само вратата на кулата, явно е била подсилена от могъщи магьосници, защото устояла на нилфгардската магия. И все пак след четири дни нилфгардците нахлули в покоите. Но не заварили никой жив. Нито един човек. Жените убили децата си, мъжете убили жените си и се самоубили с мечовете или… Какво ти е, Гералт?

— Разказвай, Лютиче.

— Или… Като Каланте… С главата надолу от балкона, от самия връх. Разправят, че е молила да я убият, но никой не искал. Тогава допълзяла до балкона и… с главата надолу. Разправят, че правили с тялото й ужасни неща… Не ми се говори за това. Какво ти е?

— Нищо. Лютиче… В Цинтра имаше… едно момиче. Внучка на Каланте, на около десет-единайсет години. Казваше се Цири. Чу ли нещо за нея?

— Не. Но в града и двореца имало страшно клане и почти никой не оцелял. А от защитниците на кулата не оживял абсолютно никой, казах ти. Повечето жени и деца от най-знатните родове били именно там.

Вещерът мълчеше.

— Тази Каланте — попита Лютичето. — Познаваше ли я?

— Познавах я.

— А момичето, за което питаш? Цири?

— И нея я познавах.

Откъм реката полъхна ветрец, развълнува водата, разлюля клоните и от тях заваляха листа. „Есен — помисли си вещерът. — Отново е есен.“

Изправи се.

— Вярваш ли в предопределението, Лютиче?

Трубадурът вдигна глава, погледна го с широко отворени очи.

— Защо питаш?

— Отговори ми.

— Ами… вярвам.

— А знаеш ли, че само предопределението не е достатъчно? Нужно е нещо повече?

— Не разбирам, Гералт.

— Не си само ти. Но е вярно. Нужно е нещо повече. Бедата е там, че аз… Аз вече никога няма да узная какво е то.

— Какво ти е, Гералт?

— Нищо, Лютиче. Сядай. Да вървим, денят си минава. Откъде да знам колко време ще ни трябва, за да намерим лодка, и то голяма. Няма да оставяме Плотка я.

— Ще се прехвърлим заедно? — зарадва се поетът.

— Да. На този бряг на реката вече няма какво да търся.

IX

— Юрга!

— Златолитке!

Тя се затича от портата, развявайки подаващите се изпод забрадката коси, спъваше се и викаше. Юрга подаде юздите на един от слугите, скочи от каруцата, понесе се срещу нея, хвана я през кръста, уверено я вдигна и я завъртя.

— Ето ме, Златолитке! Върнах се!

— Юрга!

— Върнах се! Хей, отваряйте портите! Господарят се върна! Ех, Златолитке!

Тя беше мокра и миришеше на сапун. Явно беше прала. Той я остави на земята, но тя не го пускаше — трепереща, топла.

— Води ме вкъщи, Златолитке.

— О, Богове, ти се върна… Не можех да спя нощем… Юрга… Не можех да спя нощем…

— Върнах се. Ех, върнах се! И се върнах богат! Виждаш ли каруцата? Хей, вкарай я през портата. Виждаш ли каруцата, Златолитке? Карам много стока, за да…

— Юрга, остави я каруцата, остави я стоката… Ти се върна… Здрав… Читав…

— Богат се върнах, казвам ти. Сега ще видиш…

— Юрга? А кой е този? Този там, облеченият в черно? Богове, той е с меч…

Търговецът се обърна. Вещерът беше слязъл от коня и се бе извърнал, уж че оправя юздите и дисагите. Не поглеждаше към тях, не се приближаваше.

— После ще ти разкажа. Ох, Златолитке, ако не беше той… А къде са децата? Здрави ли са?

— Здрави са, Юрга, здрави са. Отидоха в полето да се целят по гаргите, но съседите ще им кажат, че си си дошъл. Ей сега ще дойдат, и трите…

— Трите? Как така, Златолитке? Да не би…

— Не… Но трябва да ти кажа нещо… Нали няма да се сърдиш?

— Аз? На теб?

— Приютих едно момиченце, Юрга. Взех я от друидите, знаеш, от тези, които след войната спасяваха деца… Събираха из горите бездомни и загубили се дечица… Полуживи… Юрга? Сърдиш ли се?

Юрга, притиснал длан към челото си, се оглеждаше. Вещерът вървеше бавно след каруцата, като водеше коня си за юздите. Не гледаше към тях и постоянно извръщаше поглед.

— Юрга?

— О, богове — простена търговецът. — О, богове! Златолитке… Това, което не съм очаквал! Вкъщи!

— Не се ядосвай, Юрга… Ще видиш, че ще я обикнеш. Момичето е умно, мило, работливо… Малко е странна… не иска да казва откъде е, веднага се разплаква. Но аз и не я питам. Юрга, нали знаеш, че винаги съм искала да имам момиче… Какво ти е?

— Нищо — рече той тихо. — Нищо. Предопределението. През целия път говореше насън, бълнуваше: предопределението, та предопределението… О, богове… Не е за нашия разум това, Златолитке. Не можем да разберем какво си мислят тези като него. Какво виждат насън… Не е за нашия разум това…

— Татко!

— Надбор! Сулик! Колко сте пораснали, като бичета! Бързо при мен! По-живо…

Той се сепна, когато видя малкото слабичко момиче с пепеляворуса коса, което вървеше бавно след момчетата. То го погледна с огромни очи, зелени като пролетна трева, блеснали като две звездички. Момичето изведнъж подскочи и хукна към… Извика — тънко и пронизително…

— Гералт!

Вещерът се извърна от коня с мигновено ловко движение. И се затича към нея. Юрга го погледна изумено. Не беше предполагал, че е възможно човек да се движи толкова бързо.

Срещнаха се насред двора. Момичето с пепеляворуси коси и сива рокличка и белокосият вещер с меч на гърба, целият в черна кожа, горяща от сребро. Вещерът летеше с меки скокове, а момичето тичаше към него. Той падна на колене и тънките ръчички на детето го прегърнаха през шията, а пепеляворусите й коси се разпиляха на раменете му. Златолитка извика приглушено. Юрга я прегърна и я притисна безмълвно към себе си, а с другата ръка придърпа и прегърна момчетата.

— Гералт! — повтаряше момичето, притиснало се към гърдите на вещера. — Ти ме намери! Знаех си! Винаги съм знаела! Знаех, че ще ме намериш!

— Цири!

Юрга не виждаше лицето на вещера, скрито в пепеляворусите коси. Виждаше само ръцете в черни ръкавици, които стискаха раменете и ръцете на момичето.

— Ти ме намери! Ох, Гералт! През цялото време те чаках! Толкова ужасно дълго… Ще бъдем заедно, нали? Сега ще бъдем заедно, нали? Кажи, Гералт! Завинаги! Кажи!

— Завинаги, Цири!

— Така, както казваха, Гералт! Както казваха… Аз съм твоето предопределение? Нали? Твоето предопределение ли съм?

Юрга видя очите на вещера. И много се учуди. Чуваше тихия плач на Златолитка, усещаше как треперят ръцете й. Знаеше, че няма да разбере отговора, но го чакаше. И го дочака.

— Ти си нещо повече, Цири. Нещо повече.