Меч на съдбата

I

Русалката изскочи от водата до кръста и бурно запляска с длани по повърхността. Гералт забеляза, че тя има красиви, почти идеални гърди. Ефектът се разваляше само от цвета — тъмнозелени зърна с малко по-светли ареоли. Ловко прескачайки поредната вълна, русалката се изви изящно, тръсна мокрите си светлозелени коси и запя мелодично.

— Какво? — Князът се наведе през борда на платнохода. — Какво каза тя?

— Отказва — преведе Гералт. — Казва, че не иска.

— Ти обясни ли й, че я обичам? Че не си представям живота без нея? Че искам да се оженя за нея? Само за нея и за никоя друга?

— Обясних й.

— И какво?

— Нищо.

— Тогава го повтори.

Вещерът притисна пръсти към устните си и издаде вибриращи трели. Подбирайки с усилие думите и мелодията, започна да превежда любовните излияния на княза.

Русалката се обърна по гръб и го прекъсна.

— Не превеждай, не се мъчи — пропя тя. — Разбрах. Когато казва, че ме обича, винаги има такава глупава физиономия. Каза ли нещо конкретно?

— Не особено.

— Жалко. — Русалката запляска и се гмурна, силно извивайки опашката си, и разпени водата, като вряза в нея плавника си, подобен на тези на барбуните.

— Какво? Какво каза тя? — попита князът.

— Че съжалява.

— Какво съжалява? Как така съжалява?

— Струва ми се, че това беше отказ.

— На мен не ми отказват! — извика князът, отричайки очевидния факт.

— Господине — измърмори капитанът на платнохода, — мрежите са готови, само да ги хвърлим — и е ваша…

— Не бих ви посъветвал — изрече тихо Гералт. — Тя не е сама. Под водата има много като нея, а в дълбините може да се крие и кракен.

Капитанът потрепна, пребледня и направи безсмислен жест, като сложи ръце на задника си.

— Кра… кракен?

— Кракен — потвърди вещерът. — Не ви съветвам да хвърляте мрежите. Достатъчно е тя да извика и от корабчето ви ще останат само плуващи дъски, а ние ще се издавим като котенца. И изобщо, Агловал, реши дали искаш да се жениш, или просто смяташ да я хванеш и да я държиш в бъчва!

— Обичам я — каза Агловал твърдо. — Искам я за съпруга. Но трябва да има крака, а не рибена опашка. А това може да се уреди. Срещу два фунта разкошни бисери купих магически еликсир с пълна гаранция. Щом го изпие — ще й пораснат крака. Ще се помъчи малко — три дни, не повече. Извикай я, вещерю, кажи й още веднъж.

— Вече й го казах два пъти. Тя отговори, че не е съгласна. Но добави, че знае една морска магьосница-водорасляк, която с помощта на заклинание може да превърне краката ти в елегантна опашка. Безболезнено.

— Да не е откачила? Аз — с рибена опашка? Никога! Извикай я, Гералт.

Вещерът се наведе през борда. В сянката на платнохода водата беше зелена и изглеждаше гъста като желе. Нямаше нужда да я вика. Русалката се изви над вълните сред фонтан от пръски. Застана за миг на опашката си, а после се плъзна по вълната и се преобърна, демонстрирайки всичките си прелести. Гералт преглътна.

— Ей, вие! — пропя тя. — Още много ли има? Кожата ми се напуква от слънцето. Белокоско, питай го дали е съгласен.

— Не е съгласен — пропя в отговор вещерът. — Шееназ, разбери, той не може да живее под водата, дори и с опашка. Ти можеш да дишаш въздух, но той изобщо не може да диша вода!

— Така си и знаех — извика русалката. — Знаех си. Увъртания, глупави, наивни увъртания, и никаква саможертва. Който обича, се жертва! Аз се жертвах заради него, всеки ден излизах на скалата, протрих си всички люспи на задника, нараних си плавника, простудих се. А той не иска да пожертва заради мен тези два отвратителни израстъка? Да обичаш, означава не само да взимаш, но и да умееш да се отказваш от нещо, да правиш жертви! Предай му го!

— Шееназ! — възкликна Гералт. — Не разбираш ли? Той не може да живее под водата!

— Не приемам глупави увъртания! Аз също… аз също го обичам и искам да имам малки от него. Но как да стане, като не иска да ми оплоди хайвера? Къде да му го сложа този хайвер? В шапката?

— За какво говори тя? — извика князът. — Гералт, не те доведох да си бъбриш с нея…

— Държи на своето. Нервира се.

— Давайте онези мрежи! — изрева Агловал. — Ще я подържа месец в басейна и…

— А това? — извика капитанът и показа с ръка какво има предвид. — Под нас може да има кракен! Някога виждали ли сте кракен, господине? Ако искате, скачайте във водата, хващайте я — няма да ви преча. Аз живея в този платноход!

— Живееш заради моята милост, негоднико! Давай мрежата, да не заповядам да те обесят!

— Как не! На платнохода моята дума значи повече от вашата. Аз съм капитанът!

— Тихо и двамата! — извика ядосано Гералт. — Тя казва нещо, диалектът им е труден, не мога да се съсредоточа.

— Стига ми толкова! — пропя Шееназ. — Гладна съм. Е, Белокоско, нека да решава веднага! Кажи му, че не искам да съм посмешище и няма да разговарям вече с него, ако продължи да прилича на четириръка морска звезда. Повтори му, че относно игричките, които ми предлага на скалите, имам приятелки, които вършат всичко много по-добре от него. Но аз смятам това за игри за деца, които още не са сменили люспите на опашката си! Аз съм нормална, здрава русалка…

— Шееназ…

— Не ме прекъсвай! Още не съм свършила! Аз съм здрава, нормална и съзряла за хвърляне на хайвера и ако наистина ме иска, трябва да се сдобие с опашка, плавник и всичко, което има един нормален тритон. Иначе не искам да го виждам!

Гералт превеждаше бързо, стараейки се да избягва вулгарностите. Не се получаваше много добре. Князът се изчерви и изруга.

— Безочлива девойка! — изрева той. — Студена скумрия! Нека си намери някоя риба-треска!

— Какво каза той? — попита Шееназ, изплувайки.

— Че не иска да има опашка!

— Тогава му кажи… Да изсъхне дано!

— Какво каза тя?

— Каза да потънеш дано — преведе вещерът.

II

— Ех, жалко че не мога да поплувам с вас — каза Лютичето, — но имам ужасна морска болест. А знаеш ли, никога през живота си не съм говорил с русалка. Жалко, дявол да го вземе.

— Доколкото те познавам — каза Гералт, докато закрепваше дисагите, — ти и без това ще напишеш балада.

— Вярно е. Първите стихове вече са готови. В моята балада русалката ще се пожертва заради княза, ще смени рибята опашка с изящни крака, но ще плати за това със загубата на гласа си. Князът ще й измени и ще я изостави, а тя ще умре от мъка и ще се превърне в морска пяна, когато първите слънчеви лъчи…

— Кой ще повярва в подобни глупости?

— Няма значение — изсумтя Лютичето. — Баладите не се пишат, за да се вярва в тях. Пишат се, за да вълнуват хората. Какво съм тръгнал да ти обяснявам, ти не разбираш от тези неща. Кажи по-добре колко ти плати Агловал?

— Нищо не ми плати. Каза, че не съм се справил със задачата. Че е очаквал друго и плаща за свършена работа, а не за добри намерения.

Лютичето поклати глава, свали шапката си и погледна вещера със съчувствие.

— Означава ли това, че все така нямаме пари?

— Така изглежда.

Лютичето направи още по-жална физиономия.

— Всичко е заради мен — изстена той. — Аз съм виновен. Гералт, нали не ми се сърдиш?

Не, вещерът не се сърдеше на Лютичето. Никак.

Макар че това, което му се беше случило, несъмнено бе станало по вина на Лютичето. Именно Лютичето настояваше да отидат да погуляят в Четирите клена. Той твърдеше, че гуляите задоволяват дълбоките и естествени потребности на хората. От време на време човек имал нужда да се среща със себеподобни там, където може да се посмее и да попее, да се натъпче до насита с шишчета и пирожки, да пийне бира, да послуша музика и да потанцува с някоя разгорещена пищна девойка. Но ако всеки човек удовлетворявал тези си потребности, когато му падне и неорганизирано, щял да настане неописуем хаос. Затова били измислени празниците и гуляите. А след като съществували празниците и веселбите, на тях трябвало да се присъства.

Гералт не възрази, макар че в списъка на собствените му естествени и дълбоки потребности гуляите далече не заемаха първото място. Но се съгласи да придружи Лютичето, тъй като разчиташе, че в тълпата може да се добере до информация за възможни поръчения или работа — отдавна не го беше наемал никой и паричните му запаси застрашително намаляваха.

Вещерът не се сърдеше на Лютичето за това, че се заяде с Горските. Той самият също бе виновен — можеше да се намеси и да спре барда. Не го направи, защото не можеше да понася ползващите се с лоша слава Стражи на пустошта, наричани от народа Горските — доброволна организация, занимаваща се с изтребване на нехора. Той самият едва се сдържаше, когато ги слушаше как се хвалят, че са проболи със стрелите си, заколили или обесили някой елф, горски дух или дивожена. Лютичето, който беше решил, че в компанията на вещера е в пълна безопасност, надмина дори себе си. Отначало Стражите не отговаряха на неговите закачки, ехидни забележки и нагли намеци, които предизвикваха кикотене сред наблюдаващите развитието на събитията селяни. Обаче когато Лютичето изпя предварително подготвения неприличен и обиден куплет, завършващ с напълно неутралните думи: „Не познавам някого, който иска да е Горски“, избухна скандал, завършил с масово сбиване, а хамбарът, използван за танцова зала, изгоря до основи. Намеси се дружината на комеса7 Будибог, наричан Плешивеца, който владееше Четирите клена. Горските, Лютичето и Гералт бяха признати за съвместно виновни за всички щети и престъпления, включително и в развращаването на някакво нямо червенокосо малолетно момиче, което след това бе намерено в храстите — изчервено, усмихнато глупаво и с вдигната до подмишниците нощница. За щастие комес Плешивеца познаваше Лютичето, затова всичко приключи с глоба, която обаче погълна всичките им средства. Отгоре на всичко им се наложи да се спасяват с бягство от Четирите клена, защото изгонените от селото Горски заплашваха да си отмъстят и отрядът им от над четирийсет души ги преследваше из околните гори. Гералт нямаше никакво желание да става мишена на стрелите на Горските, които бяха нащърбени като върхове на харпуни и осакатяваха страшно.

Наложи се да се откажат от първоначалния план да посетят близките села, в които вещерът се надяваше да намери работа. Вместо това тръгнаха към морето, към Бремерворд. За съжаление вещерът не намери друга работа освен малко обещаващата любовна интрига между княз Агловал и русалката Шееназ. Вече бяха изяли златния пръстен на Гералт и брошката с александрит, която трубадурът някога беше получил за спомен от една от многобройните си приятелки. Нещата не отиваха на добре. И все пак вещерът не се сърдеше на Лютичето.

— Не, Лютиче — каза той. — Не ти се сърдя.

Лютичето не повярва, ако можеше да се съди по мълчанието му. Вещерът потупа коня по гривата и за пореден път порови из дисагите. Знаеше, че там няма нищо, което да може да се продаде. Ароматът на храна, който бризът донасяше от съседната кръчма, започваше да става непоносим.

— Маестро! — извика някой. — Хей, маестро!

— Слушам — обърна се Гералт. От спрялата до тях двуколка, теглена от две магарета, се измъкна дебел, солиден мъж с филцови ботуши и тежка шуба от вълча кожа.

— Ъъъ… Такова… — обърка се дебелият, приближавайки се. — Аз не вас, господине… А маестро Лютичето…

— Ето ме — изпъчи се гордо поетът, намествайки шапката си с перо от чапла. — Какво искате, добри човече?

— Моите почитания — каза дебелият. — Аз съм Телери Дроухард, търговец на подправки, старейшина на местната гилдия. Моят син, Гаспар, се сгодява за Далия, дъщеря на Мествин, капитан на платноход.

— Ха — каза Лютичето, запазвайки достойна за един трубадур сериозност. — Поздравявам ви и желая щастие на младите. С какво мога да ви помогна? Или става въпрос за правото на първата нощ? От това никога не се отказвам…

— А? Не… това. Значи, работата е такава: празникът и почерпката по случай годежа са тази вечер. Жена ми е узнала, че сте в Бремерворд, и ми извади душата… Жените са си жени. Слушай, казва, Телери, да покажем на всички, че не сме простаци, че даваме мило и драго за изкуството. Щом ще имаме пиршество, трябва и нещо за душата, а не само ядене и пиене. Казвам й аз на глупавата жена: нали вече наехме един бард, малко ли ти е? А тя отговаря: един е малко, маестро Лютичето е съвсем друго нещо — каква слава има само, ще натрием носовете на съседите… Маестро, окажи ни тази чест… Двайсет и пет талера в брой, символично, то се знае… Само и само да се подкрепи изкуството…

— Правилно ли чух? — попита Лютичето напевно. — Аз да съм втори бард? Допълнение към друг музикант? Аз? Още не съм паднал толкова ниско, че да пригласям на някого, уважаеми господине!

Дроухард почервеня.

— Моля за извинение, маестро — измънка той. — Не го измислих аз… Жена ми… Простете. Окажете ни честта…

— Лютиче — прошепна тихо Гералт. — Не вири нос. Тези няколко монети ни трябват.

— Не ме поучавай! — развика се поетът. — Аз ли виря нос? Аз? Вижте го него! А какво да кажем за теб, дето постоянно отказваш изгодни предложения? Не убиваш хирики, защото са застрашени от изчезване, войсилки — защото са безвредни, нощаци — защото са сладки, дракони — защото кодексът забранява. Аз също уважавам себе си, представи си! Аз също имам свой кодекс!

— Лютиче, моля те, направи го заради мен. Малка саможертва, момче, нищо повече. Обещавам ти, че няма да капризнича при следващата задача, която ми възложат. Е?

Трубадурът заби поглед в земята, почеса се по брадичката, покрита със светъл пухкав мъх. Дроухард, отворил уста, се приближи още повече.

— Маестро… Окажете ни честта. Жена ми няма да ми прости, ако не ви уговоря. Нека да бъдат трийсет.

— Трийсет и пет — каза твърдо Лютичето. Гералт се усмихна, наслаждавайки се обнадеждено на аромата, прииждащ от кръчмата.

— Договорихме се, маестро, договорихме се — побърза да каже Телери Дроухард и стана ясно, че би дал и четирийсет, ако се наложи. — А сега… Ако искате да отдъхнете и да се приготвите, моят дом е и ваш. И вие, господине… Как се казвате?

— Гералт от Ривия.

— Разбира се, каня и вас. Да похапнете, да пийнете…

— С удоволствие — каза Лютичето. — Покажете ни пътя, уважаеми господин Дроухард. А между другото, кой е другият бард?

— Благородната госпожа Еси Давен.

III

Гералт още веднъж потърка с ръкав сребърните копчета на кафтана и катарамата на колана си, вчеса с пръсти завързаната с чиста лента коса и изчисти ботушите си, като ги потърка един в друг.

— Лютиче?

— А? — Бардът поглади забоденото в шапката му перо и изпъна кафтана си. И двамата отделиха половин ден на почистване на дрехите си и привеждането им в относителен ред. — Какво, Гералт?

— Постарай се да се държиш така, че да ни изхвърлят след вечерята, а не преди нея.

— Надявам се, че се шегуваш? По-добре гледай себе си. Е, влизаме ли?

— Влизаме. Чуваш ли? Някой пее. Жена.

— Сега ли я чу? Това е Еси Давен, наричана Оченцето. Никога ли не си срещал жени-бардове? А, забравих, че заобикаляш местата, където изкуството разцъфтява. Оченцето е талантлива поетеса и певица, но, за съжаление, не е лишена от недостатъци, като наглостта, както чувам, не е най-малкият сред тях. В момента пее моя балада. За което ще й кажа някои неща, от които оченцето й ще се просълзи.

— Лютиче, смили се! Ще ни изгонят.

— Не се бъркай. Това са професионални въпроси. Да влизаме.

— Лютиче?

— А?

— Защо Оченцето?

— Ще видиш.

Пиршеството протичаше в помещението на просторен склад, от който бяха изнесли бъчонките с херинга и рибено масло. Бяха се опитали — не особено успешно — да убият миризмата с окачени навсякъде връзки имел и пирен, украсени с цветни лентички. На места, както го изискваше обичаят, висяха връзки чесън — за да отблъскват вампирите. Табуретките и пейките, наредени край стената, бяха покрити с бяло платно, а в ъгъла имаше голямо огнище и шиш. Беше тясно, но не много шумно. Бяха се събрали повече от петдесет души с най-различни професии и положение в обществото. Пъпчивият жених и неоткъсващата поглед от него невеста слушаха съсредоточено мелодичната балада. Тя бе изпълнявана от девойка със скромна синя рокля, седнала на висок стол и опряла лютнята на коленете си. Девойката не беше на повече от осемнайсет и бе много слаба. Косите й, дълги и гъсти, имаха цвят на тъмно злато. Когато Гералт и Лютичето влязоха, тя тъкмо свършваше песента и благодари с кимване на аплодисментите.

— Приветствам ви, маестро, приветствам ви. — Дроухард, празнично облечен, скочи към тях и ги поведе към центъра на помещението. — Приветствам и вас, господин Гералт. Каква чест… Да… Позволете… Уважаеми господа, уважаеми господа! Това е нашият почетен гост, който ни удостои с честта… Маестро Лютичето, известен певец и стихопле… поет, ни оказа голяма чест. За нас е чест…

Раздадоха се възклицания и ръкопляскания. Дроухард наистина изглеждаше така, сякаш му оказват голяма чест. Изчервен от гордост, Лютичето направи високомерна физиономия и се поклони небрежно. После помаха на девойките, наредени на дългата маса като кокошки върху ограда и наглеждани строго от по-възрастните си съселянки. Девойките седяха непоклатимо, сякаш бяха залепени за пейките с дърводелско лепило или някое не по-малко ефективно залепващо средство. Всички без изключение бяха положили ръце върху коленете си и бяха отворили широко уста.

— А сега, гости — възкликна Дроухард, — да се заемаме с бирата и ястията! Моля, заповядайте на трапезата.

Девойката в синьо се промъкна през тълпата, която като морска вълна заля отрупаните с храна маси.

— Здравей, Лютиче.

Гералт считаше определението „очи като звезди“ за банално и изтъркано, особено откакто започна да пътешества с Лютичето, тъй като трубадурът беше свикнал да раздава този комплимент наляво и надясно, предимно незаслужено. Но по отношение на Еси Давен дори един толкова непосветен в поезията човек като вещера трябваше да признае точността на това определение. Върху хубавичкото, с нищо незабележително лице, гореше огромно, прекрасно, блестящо тъмносиньо око, от което не беше възможно да откъснеш поглед. Второто око на Еси Давен през повечето време беше закрито от златна къдрица, падаща върху бузата й. Когато понякога къдрицата се отместваше при движение на главата или когато момичето я подухнеше, ставаше ясно, че второто око на Оченцето не отстъпва по нищо на първото.

— Здравей, Оченце — каза Лютичето и се смръщи. — Хубаво изпя баладата. Значително си подобрила репертоара си. Винаги съм казвал, че ако не можеш да пишеш стихове както трябва, по-добре да използваш чуждите. И много от тях ли използваш?

— Малко — реагира мигновено Еси Давен и показа белите си зъби. — Два или три. Исках повече, но не се получи. Абсолютни безсмислици, а мелодиите, макар и приятни и простички, да не кажа примитивни, съвсем не са тези, които очакват слушателите ми. Може би си написал нещо ново, Лютиче? Нещо не съм слушала твои песни напоследък.

— Нищо чудно — пое си дъх бардът. — Пея баладите си на места, където канят изключително талантливи и известни бардове, а ти не стъпваш там.

Еси се изчерви леко и отметна къдрицата си.

— Вярно е. Не пея в бордеи — действат ми потискащо. Жалко, че ти се налага да пееш на такива места. Но какво да се прави. Когато няма талант, публиката не се подбира…

Сега почервеня Лютичето. Оченцето се засмя радостно, неочаквано го прегърна през врата и го целуна по бузата. Вещерът се изненада, но не много. Приятелката по професия на Лютичето не можеше да е много по-непредсказуема от него.

— Лютиче, стар свирачо — каза Еси, без да отпуска прегръдката си. — Радвам се да те видя отново в добро здраве и с всичкия си.

— Ех, Кукличке! — Лютичето хвана девойката за талията, вдигна я и я завъртя така, че роклята й се развя. — Беше прелестна, кълна се, отдавна не бях слушал такъв чудесен сарказъм. Караш се дори по-хубаво, отколкото пееш. А външният ти вид е направо изумителен!

— Колко пъти съм те молила да не ми викаш „Кукличке“! — Еси духна къдрицата си и хвърли поглед към Гералт. — Освен това мисля, че е време да ме представиш на спътника си. Веднага се вижда, че не е от нашето братство.

— Пази Боже — разсмя се трубадурът. — Кукличке, той няма нито глас, нито слух и може да римува само „биене“ с „пиене“. Това е представителят на гилдията на вещерите, Гералт от Ривия. Ела, Гералт, целуни Оченцето по ръчичката.

Вещерът се приближи, без да е много наясно какво да прави. Беше прието да се целуват по ръката — по-точно по ръкавицата — дами от дукеса нагоре, като преди това прилежно се падне на коляно. По отношение на жените с по-ниско обществено положение подобен жест тук, на Юг, се смяташе за еротично двусмислен и поради това се използваше само от близки двойки.

Но Оченцето разсея съмненията му, като охотно му подложи ръката си, отпускайки пръсти надолу. Той я хвана неловко и я целуна. Еси го гледаше с изумителното си око и се изчерви.

— Гералт от Ривия — каза тя. — Виж в каква компания само се движиш, Лютиче.

— За мен е чест — промърмори вещерът, осъзнавайки, че се е увлякъл по красноречието на Дроухард. — Госпожо…

— По дяволите — изсумтя Лютичето. — Не смущавай Оченцето с лозунги и титли. Тя се казва Еси, той се казва Гералт. Край на представянето. Да се захващаме за работа, Кукличке.

— Ако още веднъж ме наречеш „Кукличка“, ще те фрасна по ухото. И към каква работа трябва да преминем?

— Трябва да се договорим как ще пеем. Предлагам да се редуваме с по няколко балади. За ефект. Разбира се, всеки ще пее свои балади.

— Съгласна съм.

— Колко ти плаща Дроухард?

— Не е твоя работа. Кой ще започне?

— Ти.

— Съгласна. А, вижте кой идва! Негово Височество княз Агловал. Точно влиза.

— Ха-ха — зарадва се Лютичето. — Качеството на публиката се повишава. Макар че, от друга страна, на него не може да се разчита. Скъперник. Гералт може да потвърди. Тукашният княз изобщо не обича да плаща. Наема, обаче не плаща.

— Чух някои неща. — Еси погледна Гералт и издуха къдрицата от бузата си. — Говореха на пристанището. Известната Шееназ, нали?

Като отговаряше с кратки кимвания на ниските поклони на струпалите се около входа гости, Агловал почти веднага се приближи до Дроухард и го отведе в ъгъла, давайки му да разбере, че не очаква оказване на почести насред залата. Гералт ги наблюдаваше с крайчеца на окото си. Разговаряха тихо, но си личеше, че и двамата са развълнувани. Дроухард постоянно триеше чело с ръкава си, въртеше глава, почесваше се по шията и задаваше въпроси, а навъсеният княз отговаряше със свиване на раменете.

— Князът изглежда загрижен — каза Еси, приближавайки се към Гералт. — Нима отново любовни проблеми? Започнало от сутринта недоразумение с русалката? А, вещерю?

— Възможно е. — Гералт изгледа накриво поетесата, учуден и кой знае защо раздразнен от въпроса й. — Всеки си има проблеми. Но не всички обичат да се пее за тях по панаирите.

Оченцето пребледня леко, духна къдрицата си и го погледна предизвикателно.

— С това искаш да ме обидиш, или просто да ме уязвиш?

— Нито едното, нито другото. Исках само да изпреваря следващите въпроси относно проблемите на Агловал и русалката. Въпроси, на които не съм упълномощен да отговоря.

— Разбирам. — Красивото око на Еси Давен леко се присви. — Няма да те изправям пред такава дилема. Няма да задам нито един от въпросите, които си бях намислила и които, честно казано, смятах просто за встъпление към приятен разговор. Е, разговор няма да има, така че няма защо да се притесняваш, че съдържанието му ще се изпее на някой панаир. Беше ми много приятно.

Тя се обърна бързо и се отдалечи към масите, където веднага я посрещнаха с почести. Лютичето пристъпи от крак на крак и се изкашля многозначително.

— Не мога да кажа, че беше изискано любезен с нея, Гералт.

— Глупаво се получи — съгласи се вещерът. — Наистина я обидих, и то без причина. Може би да отида да се извиня?

— Откажи се — каза бардът и добави дълбокомислено: — Никога не изпада втора възможност да направиш първо впечатление. По-добре да отидем да пийнем бира.

Но не успяха да пийнат бира. Дроухард се промъкна през тълпата и дойде при тях.

— Господин Гералт — каза той. — Извинявайте. Негово Височество иска да поговори с вас.

— Идвам — каза Гералт.

— Гералт — хвана го за ръкава Лютичето. — Не забравяй.

— Какво?

— Обеща да приемеш всяка задача, без да капризничиш. Как го нарече? Малка саможертва?

— Добре, Лютиче. Но защо реши, че Агловал…

— Надушвам го. Не забравяй, Гералт.

— Добре, Лютиче.

Двамата с Дроухард тръгнаха към един ъгъл, по-надалече от гостите. Агловал седеше на ниска маса. Правеше му компания облечен с шарени дрехи мъж със загар и с къса черна брада, каквато Гералт не беше виждал по тези места.

— Отново се срещнахме, вещерю — започна князът, — макар сутринта да се заклех, че никога повече няма да те видя. Но нямам друг вещер под ръка, налага се да се задоволя с теб. Запознай се: Зелест, мой съдия-изпълнител и ловец на бисери. Разказвай, Зелест.

— Тази сутрин — започна брадатият — реших да разширя лова отвъд границите на обичайната територия. Една от лодките отиде по на запад, зад носа, към Драконовите зъби.

— Драконовите зъби — вметна Агловал — са два големи вулканични рифа край носа. Виждат се от нашия бряг.

— Да — потвърди Зелест. — Обикновено не плуваме там — има водовъртежи и камъни, опасно е за гмуркане. Но край брега бисерите са все по-малко. И ето, че пратихме една лодка нататък. Седем души екипаж, двама матроси и петима гмуркачи, включително и една жена. Когато не се върнаха до вечерта, започнахме да се безпокоим, макар че морето беше спокойно — като залято с масло. Изпратих няколко бързи канута и те скоро намерили лодката дрейфуваща в морето. В нея нямало никого. Потънали са като камъни. Не е ясно какво е станало, но определено е имало битка, същинско клане. Има следи…

— Какви следи? — присви очи вещерът.

— Цялата лодка е в кръв.

Дроухард изсумтя и се огледа неспокойно. Зелест понижи глас.

— Всичко е, както ви го казвам — процеди той през зъби. — Цялата лодка е в кръв. Същинска касапница. Нещо е убило тази хора. Разправят, че е морско чудовище.

— Не са пирати? — попита тихо Гералт. — Или конкуренти ловци на бисери? Изключвате възможността за обикновена разправа с ножове?

— Изключваме я — каза князът. — Тук няма никакви пирати, нито конкуренти. А разправите с ножове не приключват с изчезването на всички. Не, Гералт. Зелест е прав. Става дума за морско чудовище. Слушай, никой не смее да излезе в морето, дори до близките и познати места. Хората са обхванати от див страх и пристанището е парализирано. Дори платноходите и галерите не помръдват. Разбираш ли, вещерю?

— Разбирам — кимна Гералт. — Кой ще ми покаже мястото?

— Ха! — Агловал сложи ръка на масата и забарабани с пръсти. — Това ми харесва. Ето това е по вещерски. Веднага се залавяш за работа, без празни приказки. Да, обичам така. Виждаш ли, Дроухард, казвах ти: добрият вещер е гладният вещер. А, Гералт? Ако не беше музикалният ти приятел, днес отново щеше да си легнеш с празен стомах. Добре съм информиран, нали?

Дроухард наведе глава. Зелест гледаше безизразно пред себе си.

— Кой ще ми покаже мястото? — повтори Гералт, като гледаше студено Агловал.

— Зелест — каза князът и престана да се усмихва. — Зелест ще ти покаже Драконовите зъби и пътя към тях. Кога смяташ да се захванеш с работата?

— На сутринта. Бъдете на пристана, господин Зелест.

— Добре, господин вещерю.

— Прекрасно — потри ръце князът и отново се усмихна подигравателно. — Гералт, разчитам, че с чудовището ще имаш по-голям успех, отколкото с Шееназ. Наистина разчитам на това. А, още нещо. Забранявам да се говори за това; не искам паниката да се разпространява. Разбра ли, Дроухард? Ще наредя да ти изтръгнат езика, ако проговориш.

— Разбрах, княже.

— Добре. — Агловал се изправи. — Сега върви, няма да преча на пиршеството, не искам да провокирам слухове. Всичко хубаво, Дроухард, и пожелай на сгодените щастие от мое име.

— Благодаря, княже.

Еси Давен, седнала на табуретка в обкръжението на плътен венец от слушатели, пееше мелодична и тъжна балада за достойната за съжаление съдба на изоставена любовница. Лютичето, облегнал се на един стълб, си мърмореше нещо под носа и отмерваше с пръсти тактовете и сричките.

— Е, какво? — попита той. — Получи ли работа, Гералт?

— Получих. — Вещерът не изпадна в подробности, които, впрочем, не засягаха барда.

— Казах ти, че надушвам парите. Добре, много добре. Аз ще заработя, ти ще заработиш, ще има с какво да гуляем. Ще отидем в Цидарис — ще успеем за празника на гроздобера. А сега ме извини за минутка. Там, на пейката, има нещо интересно.

Гералт проследи погледа на поета, но не видя нищо интересно, освен няколко девойки с полуотворени уста. Лютичето изпъна кафтана си, отмести шапката към дясното ухо и с бодра стъпка тръгна към пейката. Избегна с ловка флангова маневра матроните, пазещи девойките, и започна да се усмихва, показвайки зъбите си, в обичайния за него ритуал.

Еси Давен приключи баладата, получи аплодисменти, малка кесия и голям букет красиви, макар и малко поувехнали хризантеми.

Гералт кръжеше между гостите, чакайки изгоден случай да заеме място на отрупаната с ястия маса. Гледаше тъжно към изчезващите с ускорени темпове маринована херинга, зелеви сарми, варени агнешки главички и котлети, към разкъсваните на парчета салами и печени пилета, към разрязваните с ножове пушена сьомга и свинска шунка. Проблемът беше там, че на пейките около масите нямаше свободни места.

Девойките и матроните се поразмърдаха и заобиколиха Лютичето, настоявайки с пискливи гласчета да попее. Лютичето се усмихваше искрено и отказваше с престорена скромност. Гералт преодоля смущението си и почти насила си проправи път до една от масите.

Някакъв старец, който остро миришеше на оцет, се премести поразително учтиво и охотно, като едва не събори от пейката съседа си. Гералт незабавно се зае с храната и опустоши мълниеносно единствената чиния, до която успя да се добере. Миришещият на оцет старец сложи пред него друга. От благодарност вещерът съсредоточено изслуша дългата тирада за сегашните времена и днешната младеж. Старецът упорито наричаше разпуснатите нрави „разврат“ и на Гералт не му беше лесно да запази сериозно изражение.

Еси стоеше самичка до стената под връзка имел и настройваше лютнята си. Вещерът видя, че един юноша с тесен брокатен кафтан отиде при нея и й заговори нещо с усмивка. Еси погледна младежа, изкриви леко красивите си устни и бързо рече нещо. Юношата се сепна и побърза да се отдалечи, а ушите му, червени като рубини, още дълго светиха в полумрака.

— … Низост, позор и срамота — продължаваше старецът. — Голям разврат, господине.

— Вярно е — потвърди Гералт неуверено, докато обираше остатъците в чинията със залък хляб.

— Моля за тишина, благородни дами и господа! — извика Дроухард и излезе насред залата. — Знаменитият маестро Лютичето, макар и малко болен и поуморен, ще ни изпее знаменитата балада за царица Мариен и Черния гарван! Ще направи това в отговор на горещата молба на дъщерята на мелничаря, госпожица Веверка, на която, както се изрази той, не може да се откаже.

Госпожица Веверка, една от най-грозноватите сред седналите на масата девойки, веднага се изчерви. Разнесоха се викове и ръкопляскания, които заглушиха поредната забележка за разврата от страна на вонящия на оцет старец. Лютичето изчака да настъпи пълна тишина, изсвири с лютнята ефектно встъпление и запя, без да откъсва поглед от госпожица Веверка, която от куплет на куплет ставаше все по-красива. „Наистина — помисли си Гералт, — този кучи син действа по-ефективно от магьосническите кремове и мазила, които продава Йенефер на сергията си във Венгерберг“.

Еси се промъкна зад гърбовете на наредилите се в полукръг около Лютичето слушатели и тихомълком се отправи към вратата на терасата. Воден от странно предчувствие, вещерът се измъкна ловко от масата и тръгна подире й.

Тя стоеше, опряла лакти на перилата на терасата и свила глава между малките си повдигнати рамене. Гледаше към смръщеното, блестящо под лунната светлина море и към огньовете на пристанището. Под краката на Гералт изпука някаква съчка и Еси се изправи.

— Извинявай, не исках да ти преча — каза той равнодушно, очаквайки да види на лицето й странната гримаса, с която току-що беше удостоила брокатения юноша.

— Не ми пречиш — отговори тя и се усмихна, отмятайки къдрицата. — Нямах нужда от уединение, а от чист въздух. И на теб ли ти пречат димът и задухът?

— Малко. Но повече ме потиска мисълта, че те обидих. Дойдох да се извиня, Еси, и да опитам да намеря повод за приятен разговор.

— Аз трябва да се извиня — отвърна девойката. — Реагирах прекалено рязко. Винаги реагирам рязко, не умея да се сдържам. Прости ми и ми дай втори шанс. Да поговорим.

Той се приближи, облегна се на перилото и долови топлината на тялото й и дъх на вербена. Харесваше му, макар и да не беше като аромата на люляк и касис.

— С какво свързваш морето, Гералт? — попита внезапно Еси.

— С безпокойство — отвърна той, без да се замисля.

— Интересно. А изглеждаш толкова спокоен и сдържан.

— Не казах, че чувствам безпокойство. Ти ме попита с какво свързвам морето.

— Асоциацията е огледало на душата. Знам нещичко за това, аз съм поет.

— А ти с какво свързваш морето, Еси? — попита бързо Гералт, за да приключат с обсъждането на безпокойството, което всъщност чувстваше.

— С вечно движение — отговори тя след кратка пауза. — С промени. И със загадка, тайна, с нещо, което не схващам, което бих могла да опиша по хиляди начина, с хиляди стихове, без да стигна до същността му. Да, може би е точно това.

— Виж ти — каза той. Като че вербената започваше да му действа все по-силно. — Това, което усещаш ти, е също безпокойство. А изглеждаш толкова спокойна и сдържана.

Тя се обърна към него, отметна златистата си къдрица и го погледна с прекрасните си очи.

— Не съм спокойна и сдържана, Гералт.

Случи се неочаквано, напълно неочаквано. Жестът, който направи той и който можеше да бъде само леко докосване на ръката й, прерасна в силна прегръдка. Привлече я бързо, но не грубо, към себе си и телата им се докоснаха бурно, стремително. Еси застина, напрегна се, изви силно тяло назад и опря здраво ръце в неговите, сякаш искаше да ги свали от талията си, но вместо това ги хвана по-здраво, наведе глава и разтвори устни.

— Защо… защо? — прошепна тя. Окото й беше широко отворено, златната къдрица се спускаше върху другото.

Той спокойно и бавно наведе глава и устните им се сляха в целувка. Еси и сега не пусна ръцете му, стискащи талията й, и все така бе извила гръб, за да избегне докосването на телата. Застанали в тази поза, те се въртяха бавно, като в танц. Тя го целуваше охотно, смело. И продължително.

После ловко и без усилие се освободи от ръцете му, извърна се и отново се облегна на перилото и сведе глава. Изведнъж Гералт се почувства отвратително, неописуемо глупаво. Това усещане спря порива му да се приближи до нея и да прегърне свитите й рамене.

— Защо? — попита тя студено, без да се обръща. — Защо го направи?

Погледна го с крайчеца на окото си и Гералт изведнъж разбра, че е сгрешил. Неочаквано осъзна, че фалшът, лъжите, лицемерието и безразсъдството са го завели право в тресавището, където между него и бездната има само пружиниращи, събрани в тънък слой треви и мъхове, готови всеки момент да се разкъсат и да се пръснат.

— Защо? — повтори тя.

Той не отговори.

— Търсиш си жена за през нощта?

Той не отговори.

Еси бавно се обърна и докосна рамото му.

— Да се върнем в залата — предложи тя спокойно, но той не се подлъга по това спокойствие и усети колко е напрегната. — Не прави такава физиономия. Нищо не се е случило. Нямаш никаква вина, че аз не търся мъж за през нощта.

— Еси…

— Да се връщаме, Гералт. Лютичето вече изкара три биса. Сега е мой ред. Да вървим, ще пея…

Тя го погледна някак странно и духна кичура от окото си.

— Ще пея за теб.

IV

— Охо — направи се на учуден вещерът. — Появи се, все пак? Мислех, че няма да се върнеш през нощта.

Лютичето затвори вратата, окачи на стената лютнята си и шапката с перото, свали кафтана си, изтръска го и го захвърли върху един чувал в ъгъла на стаята. Освен чувалите, ведрото и огромния сламеник, на тавана нямаше никакви мебели — дори свещта беше на пода, във втвърдила се локвичка восък. Дроухард се възхищаваше на Лютичето, но, очевидно, не толкова, че да му предостави стая или поне нормално легло.

— А защо си мислеше — попита Лютичето, докато сваляше ботушите си, — че няма да се върна през нощта?

— Мислех — вещерът се надигна на лакът и сламата изхрущя, — че ще идеш да пееш серенади под прозореца на прекрасната Веверка, която цяла вечер гледаше с изплезен език като куче — самка.

— Ха-ха — засмя се бардът. — Ама че си глупав. Нищо не разбираш. Веверка? Изобщо не ми пука за Веверка. Просто исках да предизвикам ревността на госпожица Акерета, която ще забия утре. Отмести се.

Лютичето се строполи на сламеника и издърпа одеялото на Гералт. Вещерът почувства странно озлобление и се обърна към малкото прозорче, през което, ако не бяха паяжините, щеше да се вижда звездното небе.

— Какво си се начумерил? — попита поетът. — Пречи ли ти, че ухажвам момичетата? Откъде накъде? Да не си станал друид и да си дал обет за въздържание? А може…

— Престани да бърбориш. Уморен съм. Не забеляза ли, че за пръв път от две седмици имаме покрив над главата и сламеник? Не те ли радва мисълта, че на сутринта няма да ни текат носовете?

— За мен — размечта се Лютичето — сламеник без момиче не е сламеник. Той е непълно щастие, а какво е непълното щастие?

Гералт тихо изстена, както винаги, когато Лютичето го обземаше нощна бъбривост.

— Непълното щастие — продължи Лютичето, упойвайки се от собствения си глас — е като… прекъсната целувка. Защо скърцаш със зъби, ако мога да попитам?

— Ужасно си скучен, Лютиче. Само сламеници, девойки, задници, цици, непълно щастие и целувки, прекъснати от кучетата, които родителите на момичетата насъскват срещу теб. Е, явно не можеш иначе. Очевидно само фриволността — за да не кажа безразборните връзки — ти позволява да измисляш балади, да пишеш стихове и да пееш. Очевидно това — запиши си го — е тъмната страна на таланта.

Каза прекалено много и не прозвуча достатъчно студено. Така че Лютичето го разгада с лекота.

— Аха — изрече той спокойно. — Еси Давен, наричана Оченцето. Прелестното оченце на Оченцето погледнало към вещера и предизвикало смут в душата му. Вещерът се почувствал пред нея като просяк пред принцеса. И вместо да обвини себе си за това, вини нея и търси тъмната й страна.

— Глупости, Лютиче.

— Не, драги мой. Еси те е впечатлила, не отричай. Впрочем, не виждам нищо безнравствено в това. Но бъди внимателен, не допускай грешки. Тя не е такава, каквато си мислиш. Ако в нея има талант и тъмна страна, то със сигурност не са такива, каквито си си въобразил.

— Предполагам — каза вещерът, овладявайки гласа си, — че я познаваш доста добре.

— Достатъчно добре. Но не така, както си мислиш. Не така.

— Което е странно за теб, признай си.

— Глупав си ти. — Бардът се протегна и сложи ръце под главата си. — Познавам Кукличката почти от детството й. За мен тя е… е… като по-малка сестра. Повтарям, не допускай грешки, не бъди глупав. Иначе ще й причиниш огромна неприятност, защото и ти й направи впечатление. Признай си, че я искаш!

— Дори и да е така, за разлика от теб аз не съм свикнал да обсъждам такива неща! — отряза го Гералт. — И да съчинявам песнички за тях. Но благодаря за това, което ми каза за нея. Може би наистина ме спаси от глупава грешка. А сега стига вече. Темата е изчерпана.

Лютичето лежа известно време неподвижно и мълча, но Гералт го познаваше прекалено добре.

— Знам — каза поетът. — Вече всичко знам.

— Нищо не знаеш, Лютиче.

— Знаеш ли къде ти е проблемът, Гералт? Струва ти се, че си различен. Парадираш със своята различност, с това, което смяташ за ненормалност. Натрапваш нагло своята ненормалност на всички, без да осъзнаваш, че за повечето трезвомислещи хора ти си най-нормалният човек на света и дай боже всички да са толкова нормални. Имаш по-бързи реакции и вертикални зеници? Виждаш в тъмното като котка? Разбираш от магии? Голяма работа. Аз, драги мой, навремето познавах един кръчмар, който беше в състояние десет минути непрекъснато да пърди, при това звучейки като псалма „Здравей, здравей, утринна заря“. И въпреки необичайния си талант този кръчмар беше най-нормалният от нормалните, с жена, деца и парализирана баба…

— Какво общо има това с Еси Давен? Можеш ли да обясниш?

— Разбира се. На теб без никакви основания ти се е сторило, че Оченцето се е заинтересувала от теб заради нездраво, направо перверзно любопитство; че те възприема като изрод, двуглаво теле или саламандър в зверилник. И веднага си се надул. При първия удобен случай й даде неучтив, незаслужен отговор, отвръщайки на удар, който не е нанесла. Аз бях свидетел на това. Не видях как са се развили събитията по-нататък, но забелязах бягството ви от залата и поруменелите й бузи, когато се върнахте. Да, Гералт. Опитах се да те предпазя от грешка, а ти вече си я извършил. Искал си да отмъстиш за онова, което ти се е сторило нездраво любопитство. Решил си да се възползваш от това любопитство.

— Пак ти казвам — глупости.

— Решил си да пробваш — продължи невъзмутимо Лютичето — дали ще успееш да я отведеш в сеното, да узнаеш дали ще й е интересно да се люби с изрод-вещер. За щастие, Еси се е оказала по-умна и благородно се е смилила над твоята глупост, разбирайки причината за нея. Правя си този извод, защото когато се върна от терасата, лицето ти не беше подуто.

— Приключи ли?

— Приключих.

— Тогава лека нощ.

— Знам защо беснееш и скърцаш със зъби.

— Сигурно. Нали знаеш всичко.

— Знам кой те промени така, на кого дължиш това, че не можеш да приемеш една нормална жена. Да, Йенефер ти е влязла под кожата, макар и да не мога да разбера какво намираш в нея.

— Престани, Лютиче.

— Наистина ли не предпочиташ някое нормално момиче като Еси? Какво има магьосницата, което да го няма в Еси? Нима е възрастта? Оченцето може да не е от най-младите, но е на толкова, на колкото изглежда. А знаеш ли какво ми призна някога Йенефер след няколко халби? Ха-ха… Каза, че го е правила за пръв път с мъж в годината след изобретяването на двураменния плуг.

— Лъжеш. Йенефер не може да те понася и никога не би се разкрила пред теб.

— Добре де, послъгах, признавам си.

— Нямаше нужда. Познавам те.

— Само така ти се струва. Не забравяй, че съм сложна натура.

— Лютиче — въздъхна вещерът, чувстваше как очите му се затварят. — Ти си циник, злосторник, развратник и лъжец. И, повярвай ми, в теб няма нищо сложно. Лека нощ.

— Лека нощ, Гералт.

V

— Рано ставаш, Еси.

Поетесата се усмихна, придържаше косите си, развяващи се на вятъра. Качи се предпазливо на кея, като заобикаляше дупките и прогнилите дъски.

— Не можех да пропусна възможността да видя вещер в действие. Отново ли ще твърдиш, че съм прекалено любопитна? Е, не крия, наистина съм много любопитна. Как е работата?

— Каква работа?

— Ох, Гералт — възкликна тя. — Подценяваш моята любознателност, таланта ми да дочувам това-онова и да интерпретирам чутото. Вече знам за нещастието с ловците на бисери, знам подробностите от договорката ти с Агловал, знам, че търсиш моряк, готов да плава до Драконовите зъби. Е, намери ли?

Гералт я наблюдава внимателно известно време, после изведнъж взе решение.

— Не, не намерих. Нито един.

— Страх ли ги е?

— Страх ги е.

— Как мислиш да разузнаеш ситуацията, без да излезеш в морето? Как ще пипнеш чудовището, убило ловците, без да можеш да доплуваш до него?

Той я хвана за ръка и двамата слязоха от кея. Вървяха бавно по брега на морето — по каменистия плаж, покрай нахвърляните на брега лодки, между редиците мрежи, овесени на колове, между полюляващите се на вятъра завеси от наредени за сушене риби. Гералт неочаквано откри, че компанията на поетесата изобщо не му пречи, че тя не е досадна или нахална. Освен това се надяваше, че спокойният и делови разговор ще заличи последствията от глупавата целувка на терасата. Фактът, че Еси дойде на кея, му позволяваше да се надява, че тя не му се сърди. А това го радваше.

— Как да пипна чудовището? — повтори той думите й. — Де да знаех. Известно ми е много малко за морските страшилища.

— Интересно. Доколкото знам, в морето чудовищата са значително повече, отколкото на сушата. Както като количество, така и като разнообразие. Струва ми се, че морето би трябвало до е благодатен район на действие за един вещер.

— Но не е така.

— Защо?

— Настъплението на хората в морето — той се извърна, изкашля се и продължи — е започнало неотдавна. Вещерите са били необходими на сушата, при първия етап на колонизацията. Ние не сме пригодени за война със съществата, обитаващи морето, макар че там е пълно с всякакви агресивни гадости. Вещерските ни способности не са достатъчни в борбата с морските чудовища. За нас тези същества са прекалено едри, твърде добре защитени и страшно уверени, когато са в своята среда. Това е, общо взето.

— А чудовището, което е убило ловците? Не се ли досещаш какво може да е било?

— Може би кракен?

— Не. Един кракен би разбил лодката, а тя е останала цяла. И разправят, че е била пълна с кръв. — Оченцето преглътна и забележимо пребледня. — Не мисли, че се правя на умна. Израснала съм край морето, виждала съм някои неща.

— Тогава какво може да е било? Гигантски калмар? Може да е измъкнал хората от палубата…

— Тогава нямаше да има кръв. Не е калмар, не е косатка, не е драконокостенурка. Нали лодката не е разбита или преобърната? Тварта просто се е качила на борда и е устроила клането там. Може би грешиш, като търсиш в морето?

Вещерът се замисли.

— Започваш да ме изумяваш, Еси — каза той. Поетесата се изчерви. — Не е изключено: може да са ги нападнали от въздуха. Някакво драконоподобно, грифон, виверн, въздушен змей или видлогон. Може би дори рок…

— Извинявай — прекъсна го Еси. — Виж кой идва!

По брега се приближаваше Агловал, сам, с мокри дрехи. Беше явно вбесен, а когато ги видя, направо почервеня от ярост.

Еси направи лек реверанс, а Гералт наведе глава и сложи ръка на гърдите си.

— Стърча на камъка вече три часа, още от разсъмване — изплю се Агловал. — А тя дори не се показа. Три часа, като последния глупак, на камъка, заливан от водата.

— Съжалявам — промърмори вещерът.

— Съжаляваш? — избухна князът. — Съжаляваш? Ти си виновен! Провали всичко. Изпорти работата.

— Какво съм изпортил? Аз бях само преводач.

— По дяволите! — прекъсна го Агловал и се извърна. Профилът му беше наистина кралски, достоен да се изсече на монета. — Защо трябваше да те наемам? Звучи парадоксално, но докато нямахме преводач, с Шееназ се разбирахме по-добре. А сега… чу ли какво се говори из града? Шепнат си, че ловците са загинали, защото съм ядосал русалката. Че това е нейното отмъщение.

— Глупости — подхвърли студено вещерът.

— А ако не са глупости? — подхвърли князът. — Откъде да знам какви си й ги наговорил и на какво е способна. Откъде да знам с какви чудовища си бъбри там, в дълбините. Докажи ми, че са глупости, и ми донеси главата на чудовището, което е убило ловците. Хващай се за работа, вместо да флиртуваш на плажа.

— Така значи — ядоса се Гералт. — И как? Да вляза в морето, яхнал бъчва? Твоят Зелест заплаши моряците с бой и изтезания и въпреки това никой не иска да дойде с мен. Самият Зелест също не иска. Тогава как…

— Какво ме интересува как? — прекъсна го Агловал. — Това е твоя грижа! За какво са вещерите, ако не за това порядъчните хора да не си бият главите, чудейки се как да се отърват от някое чудовище? Наех те и искам да си свършиш работата. А ако не искаш, ще наредя да те бият с камшици чак до границите на кралството!

— Успокойте се, благородни князе — обади се тихо Оченцето, но бледността й и треперенето на ръцете й издаваха колко е развълнувана. — И не бива да заплашвате Гералт, много ви моля. За щастие ние с Лютичето си имаме приятели. Например крал Етайн от Цидарис ни обича много, обича и баладите ни. Крал Етайн е просветен монарх и обича да казва, че баладите ни не са просто жива мелодия и рими, но и начин за предаване на сведения и знания — хроника на човечеството. На вас много ли ви се иска, благородни князе, да попаднете в хрониката на човечеството? Мога да помогна.

Агловал я гледа няколко секунди студено и пренебрежително.

— Загиналите ловци имаха жени и деца — каза той най-накрая, значително по-тихо и по-спокойно. — Останалите скоро ще влязат пак в морето, защото гладът ще почука на портите им. Ловци на бисери, на змиорки и омари, рибарите — всички. Сега се боят, но гладът ще победи страха. Ще влязат в морето. Но ще се върнат ли? Как мислиш, Гералт? А вие, госпожице Давен? Ще ми бъде интересно да чуя баладата, която ще измислите по този повод. Баладата за вещера, който бездейства на брега и гледа окървавените палуби на лодките и плачещите деца.

Еси пребледня още повече, но вдигна гордо глава, духна къдрицата и понечи да отговори, но Гералт бързо я стисна за ръката и секна вече приготвените думи.

— Достатъчно — каза той. — В целия този потоп от думи имаше само едно нещо, което наистина е от значение. Ти ме нае, Агловал. Аз се съгласих и ще изпълня задачата, ако изобщо е възможно да се изпълни.

— Разчитам на това — отвърна кротко князът. — Довиждане. Поклон, госпожице Давен.

Еси не направи реверанс, само кимна. Агловал придърпа нагоре мокрите си панталони и тръгна към пристанището, олюлявайки се върху камъните. Едва сега Гералт осъзна, че продължава да държи поетесата за ръката, а тя не се опитва да се измъкне. Той отпусна пръсти. Еси, поуспокоена и вече с нормален цвят на лицето, се обърна към него.

— Лесно се поддаваш на натиск. Достатъчно е да ти кажат няколко думи за жени и деца. А се говори, че вие, вещерите, сте безчувствени. Чуй ме, на Агловал не му пука за жените, децата и старците. Той иска да се възобнови ловът на бисери, защото сега търпи загуби. Баламосва те с гладни дечица и ти веднага си готов да си рискуваш живота…

— Еси — прекъсна я вещерът, — аз съм вещер. Професията ми е да си рискувам живота. Децата нямат нищо общо.

— Не можеш да ме излъжеш.

— Защо реши, че имам такова намерение?

— Защото, ако беше такъв студен професионалист, какъвто искаш да се изкараш, щеше да се попазариш за цената. А ти не обели и дума за заплащането. Е, добре, стига за това. Ще се връщаме ли?

— Да повървим още.

— С удоволствие. Гералт?

— Слушам.

— Нали ти казах, че съм израснала край морето. Умея да управлявам лодка и…

— Избий си го от главата.

— Защо?

— Избий си го от главата — повтори той рязко.

— Можеше да го кажеш по-учтиво — отвърна тя.

— Можех. Но щеше да решиш… дявол знае какво щеше да решиш. А аз съм безчувствен вещер и студен професионалист. Рискувам собствения си живот, но не и чуждия.

Еси замълча, стисна зъби и тръсна глава. Порив на вятъра отново разроши косите й и плетеница от златни кичури закри за миг лицето й.

— Просто исках да ти помогна — каза тя.

— Знам. Благодаря ти.

— Гералт?

— Слушам те.

— А ако в слуховете, за които спомена Агловал, има нещо вярно? Нали знаеш, русалките не винаги са доброжелателни. Известни са случаи…

— Не вярвам.

— Водорасляците — продължи замислено Оченцето, — нереидите, тритоните, морските нимфи. Кой знае на какво са способни. А Шееназ… си има причина…

— Не вярвам — прекъсна я той.

— Не вярваш или не искаш да повярваш?

Той не отговори.

— И искаш да те смятат за студен професионалист? — попита тя със странна усмивка. — Професионалист, който мисли не с главата си, а с острието на меча? Ако искаш, ще ти кажа какъв си всъщност.

— Знам какъв съм.

— Ти си чувствителен — каза тя тихо. — В дълбината на душата си си пълен с тревоги. Не можеш да ме излъжеш с каменната си физиономия и студения си глас. Ти си чувствителен и именно чувствителността ти те кара да се страхуваш да не би това, против което смяташ да се изправиш с меч в ръка, да не се окаже право, да не получи морално предимство…

— Не, Еси — изрече бавно той. — Не търси в мен тема за трогателна балада за вещер, разкъсван от вътрешни противоречия. Възможно е и да ми се иска да е така, но не е. Моралните ми дилеми се разрешават от кодекса и от възпитанието ми.

— Не говори така! — възкликна тя. — Не разбирам защо се опитваш…

— Еси — отново я прекъсна той. — Опитай се да ме разбереш правилно. Аз не съм странстващ рицар.

— Но не си и студен, безумен убиец.

— Вярно е — съгласи се той спокойно. — Не съм студен и безумен, макар че повечето мислят обратното. Но ме извисяват не чувствителността и свойствата на характера ми, а надменната и груба гордост на професионалиста, убеден в своята значимост. Професионалист, на когото са набили в главата, че законите на професията му и студената рутина са по-важни от емоциите, че те го предпазват от грешките, които може да допусне, ако задълбае в дилемите на Доброто и Злото, Реда и Хаоса. Не, Еси. Не аз съм чувствителен, а ти. Впрочем, това го изисква професията ти, нали? Ти се обезпокои, когато ти хрумна, че симпатичната на пръв поглед отхвърлена русалка е нападнала ловците на бисери в пристъп на отчаяние и жажда за мъст. Ти веднага започваш да търсиш оправдания за русалката, смекчаващи вината обстоятелства, побиват те тръпки при мисълта, че един вещер, на когото князът е платил, ще убие една прелестна русалка само задето се е осмелила да се поддаде на емоциите. А вещерът, Еси, е лишен от такива дилеми. И от чувства. Дори и да се окаже, че е виновна, вещерът няма да убие русалката, защото кодексът му забранява. Кодексът решава дилемата вместо вещера.

Оченцето бързо вдигна глава и го погледна.

— Всяка дилема?

„Тя знае за Йенефер — помисли си той. — Знае. Ех, Лютиче, проклет клюкар…“

Гледаха се един друг.

„Какво се крие в сините ти очи, Еси? Любопитство? Увлечение по моята различност? Кои са тъмните страни на таланта ти, Оченце?“

— Извинявай — каза тя. — Глупав въпрос. И наивен. По него някой може да си направи извода, че съм повярвала в нещата, които ми наговори. Да се връщаме. Вятърът пронизва до костите. Виж как се вълнува морето.

— Виждам. Знаеш ли, Еси, това е интересно…

— Кое е интересно?

— Готов съм да си заложа главата, че камъкът, на който Агловал се среща с русалката, беше много голям и близо до брега. А сега не се вижда.

— Приливът — каза кратко Еси. — Водата скоро ще дойде дотук, под скалите.

— Чак дотук?

— Да. Водата тук се издига на цели десет лакти, защото в теснината и устието на реката възниква така нареченото „приливно ехо“, или както там го наричат моряците.

Гералт погледна към кея и към Драконовите зъби, издигащи се в бучащия, разпенен прибой.

— Еси, а кога ще започне отливът?

— Какво?

— Колко далече ще отстъпи морето?

— Какво? А, разбрах. Да, прав си. Ще отстъпи до линията на шелфа.

— Линията на какво?

— Плиткото дъно на морето, след което изведнъж започва пропаст, спускаща се към дълбините.

— А Драконовите зъби?

— Те са точно накрая.

— И до тях ще може да се достигне по сушата? С колко време ще разполагам?

— Не знам — намръщи се Оченцето. — Трябва да разпитаме местните. Но не мисля, че е добра идея, Гералт. Виж, брегът край Зъбите се състои от заливчета и фиорди. Когато започне отливът, там ще се образуват дерета, котли, пълни с вода. Не знам…

Откъм морето, откъм едва видимите скали, се разнесе плясък. И силен напевен вик.

— Белокоско! — викаше русалката, като скачаше грациозно по гребените на вълните и удряше изящно по водата с опашка.

— Шееназ! — отговори той и й помаха.

Русалката доплува до камъните, изправи се в пенещата се вода, отметна с две ръце косата си назад и демонстрира всичките си прелести. Гералт хвърли поглед към Еси. Тя се беше изчервила леко и за миг погледна със съжаление и смущение своите малки гърди, които едва се очертаваха под роклята.

— Къде е онзи моят? — пропя Шееназ, приближавайки се. — Трябваше да ме чака.

— Чака те три часа и си тръгна.

— Тръгнал си е? — учуди се русалката с висока трела. — Не ме е дочакал? Не е издържал някакви си нещастни три часа? Така си и знаех. Никаква саможертва. Нито капка! Противен, противен, противен! А ти какво правиш тук, Белокоско? Разхождаш се с любимата? Прекрасна двойка сте, само краката ви загрозяват.

— Това не е любимата ми. Едва се познаваме.

— Наистина ли? — смая се Шееназ. — Жалко, подхождате си, много добре изглеждате заедно. Коя е тя?

— Аз съм Еси Давен, поетеса — пропя Оченцето с акцент и мелодичност, в сравнение с които гласът на вещера звучеше като грачене на врана. — Приятно ми е да се запознаем, Шееназ.

Русалката плесна с длани по морето и се разсмя звучно.

— Колко хубаво! Ти знаеш нашата реч! Честна дума, вие ме изумявате, хора. Наистина не ни разделя чак толкова много, колкото твърдят някои.

Вещерът беше не по-малко смаян от русалката. Макар и да можеше да се предположи, че образованата и начетена Еси знае по-добре от него Старата реч, езика на елфите, чиято напевна версия използваха русалките, водорасляците и нереидите. Трябваше да му е ясно също, че напевността и сложността на мелодиката на речта на сирените, които затрудняваха общуването му с русалката, само биха улеснили Еси.

— Шееназ! — извика той. — Нещо все пак ни разделя и понякога това е пролята кръв. Кой… кой е убил ловците на бисери там, при двете скали? Кажи!

Русалката се гмурна и разпени водата. След секунда отново изскочи на повърхността, а красивото й лице се изкриви в противна гримаса.

— Не се осмелявайте! — извика тя пронизително. — Не се осмелявайте да доближавате Стъпалата! Това не е за вас! Не се закачайте с тях! Това не е за вас!

— Кое? Кое не е за нас?

— Не е за вас! — възкликна Шееназ и се гмурна с всичка сила под вълните.

Пръските скочиха нависоко. Още за миг се виждаше как опашката й с раздвоения тесен плавник бяга по вълните. После и тя се скри в дълбините.

Оченцето пооправи косите си, разрошени от вятъра. Стоеше безмълвна, с наведена глава.

— Не знаех, че владееш толкова добре Старата реч, Еси.

— Няма откъде да знаеш — отговори тя с горчивина. — Та ние… ние едва се познаваме.

VI

— Гералт — каза Лютичето, оглеждайки се и душейки като хрътка. — Тук вони ужасно, не усещаш ли?

— Как да ти кажа… — вещерът подуши въздуха. — Бил съм на места, където вони още по-неприятно. Тук просто мирише на море.

Бардът се извърна и се изплю между камъните. Водата бълбукаше в дупките между скалите, пенеше се и шумеше, разкривайки измитите от вълните теснини.

— Виж как е изсъхнало всичко. Къде се дяна водата? Какво представляват тези приливи и отливи? Никога ли не си се питал?

— Имал съм си други грижи.

— Мисля — Лютичето потрепери леко, — че там, в дълбините, на самото дъно на проклетия океан, има огромно чудовище. Дебел, покрит с люспи изрод, жаба с рога на отвратителната си глава. От време на време поглъща вода, а заедно с водата и всичко живо и годно за храна: риби, тюлени, костенурки, всичко. А после, след като се засити, изхвърля водата и се получава прилив. Как мислиш, Гералт?

— Мисля, че си глупав. Йенефер веднъж ми каза, че приливите и отливите се предизвикват от Луната.

Лютичето се закикоти.

— Що за глупост? Какво общо има Луната с морето? Само кучетата вият към Луната. Твоята вещица се е измайтапила с теб, Гералт, посмяла се е за твоя сметка. Не за първи път, доколкото ми е известно.

Вещерът не отговори. Гледаше към блестящите от водата камъни в протоците, разкрили се при отлива. Водата в тях постоянно се пенеше, но, изглежда, щеше да успее да премине.

— Е, на работа — каза той, изправи се и намести меча на гърба си. — Не бива да чакам повече, може да не успея до началото на прилива. Още ли настояваш да дойдеш с мен?

— Да. Темите за балади не са шишарки и не се намират под всеки бор. Освен това Кукличката утре има рожден ден.

— Не виждам каква е връзката.

— Жалко. Сред нас, нормалните хора, е прието да се правят подаръци за рождените дни. Нямам достатъчно средства да й купя, така че ще намеря нещо на морското дъно.

— Херинга? Сепия?

— Глупости! Кехлибар, може би морско конче или красива раковина. Важен е символът, доказателство за внимание и симпатия. Аз обичам Оченцето, искам да й доставя радост. Не разбираш? Така и очаквах. Да вървим. Ти си пръв, защото там може да се крие някое чудовище.

— Добре. — Вещерът се спусна от скалата върху хлъзгавите, покрити с водорасли камъни. — Ще вървя пръв, за да те защитя, ако се наложи. Като доказателство за внимание и симпатия. Само запомни: щом извикам, крий се някъде и внимавай да не ми попаднеш под меча. Не отиваме да събираме морски кончета, а да се разправим с чудовище, което убива хора.

Тръгнаха към пукнатините на открилото се при отстъплението на морето дъно. На места водата стигаше до коленете и все още бълбукаше. Газеха в кухини, запълнени с пясък и водорасли. Отгоре на всичко започна да вали и скоро двамата измръзнаха до кости. Лютичето постоянно се спираше и ровеше с пръсти в пясъка и в купчините водорасли.

— Виж, Гералт, рибка. Цялата е червена, по дяволите! А това? О, мъничка змиорка. А това? Какво е? Прилича на огромна прозрачна бълха. А това… О, майчице. Герааалт!

Вещерът се обърна рязко, сложил ръка върху меча.

Видя човешки череп — бял, полиран от камъните, заклещен в скална цепнатина и потънал в пясък. И не само пясък. Лютичето видя извиващ се в очната ябълка червей, разтрепери се и издаде много неприятен звук. Вещерът сви рамене и тръгна към разкрилата се след отлива каменна равнина, към назъбените рифове, наречени Драконовите зъби, които сега приличаха на планини. Вървеше предпазливо. Дъното беше осеяно с животинки, раковини, водорасли. В локвите и вдлъбнатините се поклащаха огромни медузи и се извиваха змийски опашки. Мъничките шарени рачета бягаха от тях, драпайки с крачета.

Още отдалече Гералт забеляза труп, заклещен между камъните. Гръдният кош на удавника помръдваше под водораслите, въпреки че не беше останало почти нищо от него. Вътре обаче гъмжеше от рачета. Трупът явно бе престоял във водата не повече от денонощие, но рачетата вече така го бяха оглозгали, че нямаше смисъл да го оглежда. Вещерът мълчаливо смени посоката, заобикаляйки трупа, и Лютичето не забеляза нищо.

— Ама че вони тук — изруга бардът, догонвайки Гералт. Изплю се и изтръска водата от шапката си. — И вали, и е студено. Ще се простудя и ще си загубя гласа, по дяволите…

— Не мрънкай. Ако искаш да се върнеш, знаеш пътя.

Веднага след основата на Драконовите зъби се ширеше равнина, а по-нататък беше дълбокото и спокойно море — границата на отлива.

— Ха, Гералт. — Лютичето се огледа. — Твоето чудовище явно е било достатъчно умно да се измъкне в открито море заедно с отдръпващата се вода. Ти да не мислеше, че лежи някъде по гръб и чака да го заколиш?

— Замълчи.

Вещерът се приближи към края на равнината, клекна и предпазливо докосна острите раковини, залепнали по скалата. Не се виждаше нищо, водата беше тъмна и мътна.

Лютичето проучи ъгълчетата на рифовете, като отхвърляше с ритници най-нахалните раци, оглеждаше и опипваше мокрите камъни с бради от висящи водорасли и украсени с колонии от ракообразни и охлюви.

— Ей, Гералт!

— Какво?

— Виж тези миди. Бисерни са, нали?

— Не.

— Разбираш ли от тези неща?

— Не.

— Тогава се въздържай да изказваш мнението си, докато не започнеш да разбираш. Аз съм сигурен, че това са бисерни миди. Сега ще си съберем малко бисерчета и ще спечелим от експедицията нещо повече от простуда. Да събирам ли, Гералт?

— Събирай. Чудовището напада ловците. Събирачите като теб влизат в тази категория.

— Значи аз съм примамката?!

— Събирай, събирай. Гледай да са по-едри — дори да няма бисери, ще си сварим супа.

— Няма начин. Ще взема само бисерите, притрябвали са ми черупките. Проклятие… как се отваря това? Имаш ли нож, Гералт?

— Ама ти и нож ли не си взел?

— Аз съм поет, не съм ножар. Добре, добре, ще ги слагам в торбата, а после ще извадим бисерите. Ах, ти! Изчезвай!

Ракът, ритнат от Лютичето, прелетя над главата на Гералт и се пльосна във водата. Вещерът вървеше бавно по края на равнината, вглеждаше се в черната, непроницаема вода и слушаше ритмичното почукване на камъните, с които Лютичето отлепваше мидите от скалата.

— Лютиче! Ела да видиш!

Плоската, потрепваща равнина свършваше внезапно с остър ръб, от който скалата се спускаше под прав ъгъл надолу. Под повърхността на водата ясно се виждаха огромни правоъгълни блокове от бял мрамор, обрасли с водорасли и мекотели, които шаваха във водата като разклащани от вятъра цветя.

— Какво е това? Прилича на… стъпала — прошепна смаяно Лютичето. — Ооо, стъпала към подземен град. Към легендарния Ис, погълнат от вълните. Знаеш ли легендата за града в бездната, за Ис под Водите? Ооо, ще напиша такава балада за това, че конкуренцията ще се отчае. Трябва да го огледам по-отблизо… Виж, там има някаква мозайка, нещо е изсечено. Май са надписи. Отмести се, Гералт.

— Лютиче, там е бездна! Ще се подхлъзнеш…

— Еее, стига… И без това съм мокър. Виж, тук, на първото стъпало, не е дълбоко, едва до кръста е. И е широко като бална зала. О, по дяволите…

Гералт веднага скочи във водата и задържа барда, потънал до шията.

— Спънах се от тази гадост… — Лютичето си пое въздух и вдигна с две ръце голяма плоска мида с тъмносиня черупка, обрасла с водорасли. — На стъпалата е пълно с тях. Красив цвят, нали? Дай да я сложа в твоята торба, моята вече е пълна.

— Излизай оттам — процеди ядосано вещерът. — Веднага се качвай на равнината. Това не е игра.

— Тихо! Чу ли? Какво беше това?

Разбира се, Гералт беше чул. Звукът долетя изпод водата. Приглушен и дълбок, тих, кратък и отсечен. Звън на камбана.

— Виж ти, камбана — прошепна Лютичето, докато се качваше пак на равнината. — Бях прав, Гералт. Това е камбана от потъналия Ис, камбана от гласа на призраците, приглушена от тежестта на дълбината. Това проклятие ни напомня…

— Ще млъкнеш ли най-накрая?

Звукът се повтори. Този път идваше по-отблизо.

— … Напомня ни — продължи Лютичето, изстисквайки мокрия си кафтан — за страшната му съдба. Този звън е предупреждение…

Вещерът престана да обръща внимание на Лютичето и се прехвърли на други мисли. Усещаше някого.

— Това е предупреждение. — Лютичето изплези леко език — винаги правеше така, когато се съсредоточаваше. — Предупреждение или… Хмм… Да не забравим… хмм… хмм… Готово!

Водата край вещера забълбука. Лютичето извика. От пяната се появи чудовище с изпъкнали очи. То замахна към Гералт с широко, нащърбено, подобно на сърп острие. Гералт беше грабнал меча още в мига, в който водата закипя, така че сега просто се обърна и удари чудовището в увисналите, покрити с люспи гърди. Веднага се обърна на другата посока, защото се появи втори водовъртеж, от който се подаде нещо със странен шлем и с дреха, наподобяваща броня от позеленяла мед. Вещерът с широк замах отблъсна острието на насоченото към него късо копие, нанесе удар по рибешката зъбеста муцуна и отскочи към края на равнината, разплисквайки водата.

— Бягай, Лютиче!

— Дай ръка!

— Бягай, по дяволите!

Още едно същество изскочи от водата, разсичайки въздуха с кривата сабя, която държеше в зелената си грапава лапа. Вещерът отскочи от осеяния с раковини ръб на скалата и зае бойна поза, но рибоокото същество не се приближаваше. То беше високо колкото Гералт — водата също стигаше до кръста му, — но внушителният гребен, стърчащ от гърба му и издутите хриле го правеха да изглежда по-едро. Гримасата, изкривяваща широката зъбата паст, поразително приличаше на зловеща усмивка.

Без да обръща внимание на двете потрепващи, плуващи в червената вода тела, съществото вдигна сабята, стиснало с две ръце безформената й ръкохватка. Напрегна силно гребена и хрилете си и завъртя ловко острието, което изсвистя във въздуха.

Съществото пристъпи напред, изпращайки вълна към Гералт, който също завъртя меча и пристъпи, приел предизвикателството.

Рибоокият ловко премести пръсти по ръкохватката, отпусна бавно защитените си с медна броня ръце под водата и скри оръжието. Вещерът хвана меча с две ръце — дясната до самия предпазител, а лявата зад нея — и го вдигна нагоре и малко встрани, над лявото си рамо. Гледаше чудовището право в очите — опални рибешки, дъгоцветни очи, които имаха формата на капки и излъчваха металически блясък. Очи, които не изразяваха нищо и не издаваха нищо. Нищо, което би могло да предупреди за нападение. От дълбините, от долните стъпала, водещи към черната бездна, долетя камбанен звън. Идваше от все по-близо и ставаше все по-ясен.

Рибоокият се втурна напред, измъквайки острието изпод водата, и нападна мълниеносно с далечен страничен удар. На Гералт просто му провървя, защото интуитивно предположи, че ударът ще дойде отдясно. Отби насоченото надолу острие, като се извъртя рязко, и веднага нанесе удар, посрещнат от сабята на чудовището. Сега всичко зависеше от това кой по-бързо ще премести пръсти върху ръкохватката, кой пръв ще премине от плоското, статично съприкосновение на остриетата към удар, за силата на който вече се подготвяха и двамата, пренасяйки тежестта си върху нужния крак. Гералт вече се бе убедил, че и двамата са еднакво бързи.

Но пръстите на рибоокия бяха по-дълги.

Вещерът го удари по хълбока, разсече го, извъртя се, за да натисне острието, и без никакво усилие избегна широк, отчаян и лишен от изящество удар.

Чудовището раззина рибешката си паст и се скри под водата, в която пулсираха тъмночервени облаци.

— Дай ръка, бързо! — извика Лютичето. — Плуват насам. Цяла тълпа! Виждам ги!

Вещерът се хвана за дясната ръка на барда и се измъкна от водата върху каменистата равнина. Последва го вълна с широк фронт.

Приливът започваше.

Затичаха се бързо, преследвани от прииждащата вода. Гералт се обърна и видя, че от морето изскачат многобройни рибоиди и хукват да ги преследват, подскачайки ловко с мускулестите си крака. Той безмълвно ускори бяг.

Лютичето тичаше, като се задъхваше и с усилие пореше водата, която вече стигаше до коленете им. Изведнъж бардът се спъна, пльосна се насред водораслите и се подпря на дъното с треперещи ръце. Гералт го хвана за колана и го измъкна от кипящия кръг пяна.

— Бягай! Бягай! Аз ще ги задържа!

— Гералт…

— Бягай, Лютиче! Скоро водата ще запълни пролома и тогава няма да можем да се измъкнем! Бягай с всички сили!

Лютичето изохка и побягна. Вещерът тичаше подире му, разчитайки, че при преследването чудовищата ще се разпръснат във верига. Знаеше, че не може да победи, ако се бие с всички едновременно.

Настигнаха го до самия пролом, тъй като водата вече беше толкова дълбока, че те можеха да плуват, а той с усилие се придвижваше напред по хлъзгавите камъни, като постоянно потъваше в пяната. Но в пролома беше прекалено тясно, за да успеят да го нападнат от всички страни. Гералт спря при кухината, в която Лютичето бе намерил черепа.

Огледа се и се успокои.

Удари със самия връх на меча си първия преследвач там, където трябваше да е слепоочието му. На другия, въоръжен с къса брадва, разпори корема. Третият избяга.

Вещерът хукна нагоре по пролома, но в този момент една издигаща се вълна забуча, разпени се, завъртя се в пролома, създавайки водовъртеж, откъсна го от камъните и го понесе надолу към кипящото море. Той се сблъска с мятащ се във водовъртежа рибоид и го отхвърли с ритник. Но след миг някой го хвана за краката и го повлече към дъното. Гърбът му се удари в камъните и Гералт отвори очи тъкмо навреме, за да види две тъмни фигури и блясъка на оръжията им. Парира първото с меча си и машинално се прикри с лявата си ръка от второто. Усети удара, после дойде болката. Отблъсна се с крака от дъното и се понесе към повърхността, събрал пръсти в Знак. Взривът беше приглушен и кратка болка го удари в ушите. „Ако се измъкна жив — помисли вещерът, пляскайки във водата, — ако се измъкна жив, ще отида при Йен във Венгерберг и ще опитам още веднъж… Ако се измъкна жив…“

Стори му се, че чува звук на тръба. Или рог.

Поредната вълна, нахлула в теснината, го вдигна и го захвърли по корем върху огромен камък. Сега чуваше ясно рога и виковете на Лютичето, които сякаш долитаха от всички посоки едновременно. Изкара студената вода от носа си и се отгледа, като отметна с ръце мокрите си коси.

Беше на брега, на мястото, откъдето бяха тръгнали. Лежеше по корем на камъните, а наоколо с бяла пяна кипеше прибоят.

В пролома, който сега вече беше тясно заливче, голям сив делфин танцуваше по вълните. На гърба му, отпуснала дългите си зелени коси, седеше русалката. Имаше изумителни гърди.

— Белокоско! — пропя тя провлечено и размаха конусообразна спирално завита раковина. — Жив ли си?

— Жив съм — изрече вещерът изумено. Пяната около него порозовя. Лявата му ръка отмаляваше и солта го щипеше. Ръкавът на кафтана му беше разрязан право и равномерно и от прореза капеше кръв. „Измъкнах се — помисли си той. — Отново успях. Не, никъде няма да ходя.“

Видя Лютичето, който тичаше към него, подхлъзвайки се по мокрите камъчета.

— Задържах ги — пропя сирената и отново размаха раковината. — Но не за дълго! Бягай и не се връщай, Белокоско. Морето… не е за вас!

— Знам! — извика той в отговор. — Знам! Благодаря ти, Шееназ!

VII

— Лютиче — обади се Оченцето, докато късаше със зъби бинта и го омотаваше на ръката на Гералт, — обясни ми откъде на стълбите се е взела купчина миди? Жената на Дроухард сега ги събира и при това не скрива какво мисли за вас.

— Миди? — учуди се Лютичето. — Какви миди? Нямам никаква представа. Може да са ги пуснали прелитащи патици?

Гералт се усмихна и извърна глава. Засмя се тихичко, защото си спомни как Лютичето изгуби цялата сутрин, за да отваря мидите и да се рови из слузестото им месо. Като при това поряза пръстите си и изцапа ризата си, но не намери нито един бисер. И нищо чудно, защото това не бяха бисерни, а най-обикновени миди. Идеята да си направят супа беше отхвърлена още след отварянето на първата мида — тя изглеждаше толкова неапетитна и така вонеше, че чак им потекоха сълзи.

Оченцето приключи с превръзката и седна върху едно обърнато ведро. Вещерът благодари, разглеждайки умело превързаната ръка. Раната беше дълбока и бая дълга. Беше засегнат лакътят, който доста го болеше при движение. Бинтоваха го набързо още на брега, но едва се беше добрал до стаята, когато отново започна да кърви. Точно преди идването на девойката, беше намазал раната с кръвосъсирващ еликсир, а после и с обезболяващ. Еси ги завари в момента, в който с Лютичето се опитваха да зашият раната с помощта на конец, вързан за рибарска кукичка. Оченцето ги наруга и се зае сама с превръзката, а през това време Лютичето й заразказва поукрасено за битката, без да пропусне да й напомни, че притежава изключителни права за баладата. Еси, естествено, засипа Гералт с лавина от въпроси, на които той не можеше да отговори. Тя се засегна, защото реши, че той премълчава нещо. Нацупи се и спря да пита.

— Агловал вече знае — каза тя. — Видели са ви, когато сте се връщали, а жената на Дроухард е зърнала кръвта по стълбите и е хукнала да клюкари. Хората са се изсипали на скалите с надеждата, че вълните ще изхвърлят нещо. Още се тълпят там, но, доколкото знам, нищо не са намерили.

— Няма и да намерят — каза вещерът. — Ще отида при Агловал утре, но ако можеш, предупреди го да забрани на хората си да се мотаят около Драконовите зъби. И, моля те — нито дума за стъпалата или за фантазиите на Лютичето за град Ис. Веднага ще се намерят търсачи на съкровища и любители на сензации и ще се появят нови трупове.

— Аз не съм клюкарка — наду се Еси, отхвърляйки рязко къдрицата от челото си. — Ако питам за нещо, то не е за да хукна веднага към кладенеца и да започна да разказвам на перачките.

— Извинявай.

— Трябва да тръгвам — съобщи изведнъж Лютичето. — Уговорили сме се с Акерета. Гералт, взимам кафтана ти. Моят се е усмърдял и още не е изсъхнал.

— Тук всичко е мокро — отбеляза подигравателно Оченцето и побутна отвратено разхвърляните дрехи с връхчето на обувката си. — Бива ли така? Трябва да се прострат, да се изсушат, както си е редно… Ужасни сте.

— Сами ще си изсъхнат. — Лютичето облече влажния кафтан на Гералт и погледна със завист сребърните гвоздеи на ръкавите.

— Стига си плещил. А какво е това? Нима торбата още е пълна с тиня и водорасли? А това… Пфу!

Гералт и Лютичето мълчаливо погледнаха тъмносинята мида, която Еси държеше с два пръста. Съвсем бяха забравили за нея. Черупката беше полуотворена и силно вонеше.

— Това е подарък — каза Лютичето, прокрадвайки се към вратата. — Утре имаш рожден ден, Кукличке. Така че това е подарък за теб.

— Това?

— Красива е, нали? — Лютичето подуши и бързо добави: — От Гералт е. Той я избра за теб. А, вече е време. Закъснявам. Всичко хубаво…

След като той излезе, Оченцето мълча минута. Вещерът гледаше смърдящата мида и изгаряше от срам — заради Лютичето и заради самия себе си.

— Сетил се е за рождения ми ден? — попита бавно Еси, като държеше мидата по-надалече от себе си. — Наистина ли?

— Дай я тук — рече рязко Гералт и стана от сламеника, пазейки бинтованата си ръка. — Извинявам се заради този идиот…

— Недей — каза тя и извади малка кама от ножницата, която висеше на колана й. — Мидата наистина е красива, ще я запазя за спомен. Само че преди това трябва да я измия и най-вече да изчистя… съдържанието й. Ще го изхвърля през прозореца, на котките.

Нещо тупна и се завъртя на пода. Гералт разшири зениците си и го видя преди Еси.

Беше бисер. Блестящ бисер с преливащи се цветове и с размерите на грахово зърно.

— О, Богове! Гералт… това е бисер!

— Бисер — засмя се той. — Виж ти, все пак си получи подаръка, Еси. Радвам се.

— Гералт, не мога да го приема. Този бисер струва…

— Твой е — прекъсна я той. — Лютичето, макар и да се прави на глупав, наистина помнеше рождения ти ден. И искаше да те зарадва. Все за това говореше и ето че съдбата го е чула и изпълни желанието му.

— А ти, Гералт?

— Аз?

— Ти… също ли искаше да ме зарадваш? Бисерът е толкова красив… Сигурно има огромна стойност… Не съжаляваш ли?

— Радвам се, че ти харесва. И ако съжалявам за нещо, то е, че е само един. И че…

— Да?

— Че не те познавам от толкова дълго, колкото Лютичето. От толкова дълго, че да знам и да помня кога е рожденият ти ден. Да имам възможност да ти подарявам подаръци и да ти доставям радост. Да имам правото… да те наричам Кукличка.

Тя се приближи и неочаквано го прегърна през шията. Той предвиди движението й и ловко и бързо избегна устните й. Целуна я сдържано по бузата, като я прегърна нежно със здравата си ръка. Усети как Еси се напрегна и бавно се отдръпна, но само на ръка разстояние, без да маха ръце от раменете му. Той знаеше какво чака тя, но не го направи. Не я привлече към себе си.

Еси го пусна и се извърна към полуотворения мръсен прозорец.

— Разбира се — рече тя внезапно. — Ти едва ме познаваш. Бях забравила, че едва ме познаваш…

— Еси — каза той след кратко мълчание, — аз…

— Аз също едва те познавам! — избухна тя. — И какво от това? Обичам те! И не мога да се боря с това. Не мога.

— Еси!

— Да. Обичам те, Гералт. Все ми е едно какво ще си помислиш. Обикнах те още в мига, в който те видях, там, на празненството по случай годежа…

Тя млъкна и сведе поглед.

Стоеше пред него, а Гералт съжаляваше, че точно в тоя момент си няма работа с някой скрит под водата рибоок със сабя. Защото имаше някакви шансове да се оправи с него. С нея — не.

— Нищо не казваш — отбеляза тя. — Нито дума…

„Уморен съм — помисли си той. — И страшно слаб. Трябва да поседна, причернява ми, загубих много кръв и нищо не съм ял… Трябва да поседна. Проклета стая, дано да я удари мълния при следващата буря. Да имаше поне два идиотски стола и маса, която разделя, през която е толкова лесно и безопасно да се разговаря. Бихме могли даже да се държим за ръцете. А сега съм принуден да седна на сламеника и да я моля да седне до мен. А натъпканият сламеник е опасен, на него е невъзможно да се отдръпнеш, не можеш да избягаш…“

— Седни до мен, Еси.

Тя седна. Без да бърза. Тактично. Далече. Много далече. Прекалено близо.

— Когато научих — прошепна тя и прекъсна проточилото се мълчание, — че Лютичето те е довел окървавен, избягах от къщата като полудяла и тичах, без да виждам нищо, без да обръщам внимание на нищо. И тогава… Знаеш ли какво си помислих? Че това е магия, че си ме омагьосал, скришом, тайно, предателски си ме омаял, омагьосал си ме със знак, с вълчия си медальон или с лош поглед. Това си помислих, но не се спрях, а продължих да бягам, защото разбрах, че искам… искам да остана под въздействието на твоята сила. Но реалността се оказа по-страшна. Не си ме омагьосал, не си използвал никакво вълшебство. Защо, Гералт? Защо не си го направил?

Той мълчеше.

— Ако беше магия — продължи тя, — всичко щеше да е толкова просто и лесно. Щях да се поддам на твоята сила и да бъда щастлива. А сега… Трябва… Не знам какво става с мен…

„По дяволите — помисли си той, — ако Йенефер, се е чувствала така с мен, както аз се чувствам сега с това момиче, не й завиждам. И вече никога няма да се учудвам на постъпките й. И никога няма да я мразя… Никога…

Защото Йенефер изпитва дълбока увереност, че аз съм длъжен да изпълня нещо, което е невъзможно да се изпълни, още по-невъзможно от връзката между Агловал и Шееназ. Изпитва увереност, че малка саможертва тук е недостатъчна, че трябва да се пожертва всичко и пак не се знае дали ще е достатъчно. Не, няма да мразя Йенефер за това, че не може да направи поне малка саможертва. Сега знам, че една малка саможертва вече е твърде много.“

— Гералт — простена Оченцето и сведе глава. — Толкова се срамувам. Срамувам се, че чувствам някакво проклето безсилие, студенина, като ледено дихание…

Той мълчеше.

— Винаги съм мислила, че това е прекрасно и възвишено състояние на душата, благородно и възхитително, дори и когато те лишава от щастие. Та колко балади съм написала на тази тема! А се оказва, че е просто химия на организма, Гералт, простичка и всеобхващаща. Така може да се чувства болен, изпил отрова. Защото човек, изпил отрова, е готов на всичко в замяна на противоотровата. На всичко, дори и да се подложи на унижение.

— Еси, моля те…

— Да, аз се чувствам унизена, унизена от това, че ти признах всичко, че забравих за достойнството си, което повелява да страдам мълчаливо… От това, че с признанието си те разтревожих и те поставих в неловка ситуация. Чувствам се унижена от това, че си смутен. Но не можех иначе. Безсилна съм. Оставила съм се на милостта на поразилата ме болест. Винаги съм се страхувала от болестите — от момента, в който ще се почувствам слаба, безсилна, безпомощна и сама. Винаги съм се бояла от болестите, винаги съм вярвала, че те са най-лошото, което може да ми се случи…

Той мълчеше.

— Знам — зашепна тя отново, — знам, че трябва да съм ти благодарна, че… че не се възползваш от ситуацията. Но аз не съм ти благодарна. И от това също се срамувам. Мразя мълчанието ти, изумения ти поглед. Мразя и теб. Задето мълчиш. Задето не ме лъжеш, не… И нея мразя, твоята магьосница. Охотно бих я наръгала с ножа, защото… я мразя. Нареди ми да си отида, Гералт. Нареди ми да се махна оттук. Не мога сама, по своя воля, а искам да си тръгна, да отида в града, в кръчмата… Искам да ти отмъстя за моя срам, за унижението си, искам да намеря първия, който ми попадне…

„По дяволите — помисли си той, докато слушаше как гласът й става все по-стремителен, като хвърлена по стълбище парцалена топка. — Ще се разплаче, непременно ще се разплаче. Какво да правя, по дяволите, какво да правя?“

Прегърналите го ръце на Еси затрепериха. Девойката се извърна и избухна в тих, поразително спокоен, несдържан плач.

„Нищо не чувствам — отбеляза той с ужас. — Нищо, ни най-малко вълнение. Това, че сега ще я прегърна, ще бъде разсъдлив, добре преценен жест, но не и нещо спонтанно. Ще я прегърна, защото знам, че така трябва, а не защото го искам. Нищо не чувствам.“

Той я прегърна и тя веднага се успокои, изтри сълзите си, тръсна силно глава и се извърна, за да не вижда лицето й. После се притисна към него и зарови глава в гърдите му.

„Малка саможертва — помисли той. — Само малка саможертва. Това ще я успокои — целувка, прегръдка, тихи ласки… Тя не иска повече. А дори да иска, какво от това? Малка саможертва, съвсем малка… та нали тя е красива и заслужава това… Ако искаше още… Това би я успокоило. Тих, спокоен, нежен любовен акт… А аз… Нали на мен ми е все едно, в мен няма да се появят емоции, защото Еси ухае на вербена, а не на люляк и касис, тя няма студена наелектризираща кожа, косите й не са черно торнадо от блестящи къдрици. Очите й са прекрасни, меки, топли и сини, но не горят със студена, равнодушна виолетова светлина. После тя ще заспи, ще извърне глава и ще отвори леко уста. Няма да се усмихне тържествуващо. Защото Еси…

Еси не е Йенефер.

И затова не мога. Не мога да се реша на тази малка саможертва.“

— Моля те, Еси, не плачи.

— Няма. — Тя се отдръпна бавно от него. — Няма. Разбирам. Не можеше да бъде иначе.

Мълчаха един до друг на натъпкания сламеник. Свечеряваше се.

— Гералт — каза тя изведнъж и гласът й потрепна. — А може би… Може да стане така… като с тази мида, с този удивителен подарък? Може все пак да намерим бисер? По-късно? След известно време?

— Виждам го — изрече той с усилие. — Облицован в сребро, поставен в сребърно цветче с изумителни листенца. Виждам го на шията ти, на сребърна верижка. Ще го носиш така, както аз нося медальона си. Това ще бъде твоят талисман, Еси, и ще те пази от всякакво зло.

— Моят талисман — каза тя и наведе глава. — Моят бисер, който ще обкова със сребро и с който никога няма да се разделя. Моята скъпоценност, която получих в замяна. Нима такъв талисман може да донесе щастие?

— Да, Еси. Бъди сигурна.

— Мога ли да поседя тук още малко? С теб?

— Можеш.

Смрачаваше се все повече, а те седяха върху натъпкания сламеник в таванската стаичка, в която нямаше мебели, а само ведро и незапалена свещ, закрепена в локвичка засъхнал восък на пода.

Седяха в пълно мълчание, в тишина, дълго, много дълго.

А после дойде Лютичето.

Чуха как идва, дрънка на лютнята и припява. Влезе, видя ги и не каза нищо, нито дума. Еси, също безмълвна, стана и излезе, без да ги погледне.

Лютичето не каза нищо, но вещерът видя в очите му думите, останали непроизнесени.

VIII

— Разумна раса — рече замислено Агловал, сложил лакти на страничните облегалки на креслото и обхванал с длани брадичката си. — Подводна цивилизация, а? Рибохора на дъното на морето? Стъпала, водещи към дълбините? Гералт, ти ме вземаш за дяволски лековерен княз.

Оченцето, застанала до Лютичето, изсумтя гневно. Лютичето поклати глава невярващо. Гералт остана невъзмутим.

— Все ми е едно дали ще ми повярваш — каза тихо вещерът. — Просто съм длъжен да те предупредя. Всяка лодка, която се приближи до Драконовите зъби, или хората, които отидат там, са изложени на опасност. Смъртоносна опасност. Ако искаш да рискуваш и да провериш дали е истина — твоя си работа. Аз просто те предупреждавам.

— Ха — обади се внезапно съдия-изпълнителят Зелест, седнал на перваза на прозореца зад гърба на Агловал. — Ако са такива чудовища като елфите или останалите таласъми, значи не са страшни за нас. Боях се да не се окаже нещо по-лошо или — да не дават Боговете — магия. А по думите на вещера излиза, че това са някакви морски зомбита-удавници. Против тях има средства. Чувал съм, че един магьосник се е справил сам, и то за миг, с всички зомбита-удавници в езерото Моква. Излял във водата бъчва с магическа отвара — и край с удавниците. Не останала и следа от тях.

— Вярно е — отбеляза мълчалият до момента Дроухард. — И следа не е останала. Не останала и следа от риби, раци и мекотели. Дори елшакът на брега изсъхнал.

— Разкошно! — рече подигравателно Агловал. — Благодаря за изумителното предложение, Зелест. Може би имаш и друго?

— Да, магът май наистина попрекалил — изчерви се съдия-изпълнителят. — Но ние ще се справим и без магьосници, княже. Вещерът казва, че е възможно да се борим с тези чудовища и да ги убиваме. Война, господарю. Като едно време. Не ни е за първи път, нали? В гората живееха боболаци, а къде са сега? Из горите все още вандалстват диви елфи и дивожени, но и на тях ще им дойде редът. Ще ги избием до един. Както дедите ни…

— А бисерите ще ги видят чак внуците ми? — намръщи се князът. — Ще се наложи да чакаме прекалено дълго, Зелест.

— Няма да е чак толкова зле. Според мен… Да речем: с всяка лодка ловци — по две лодки стрелци. Бързо ще налеем ум в главите на чудовищата. Ще разберат какво е страх. Нали, господин вещер?

Гералт го погледна студено и не отговори.

Агловал обърна глава, демонстрирайки благородническия си профил, и прехапа устна. После, присвил очи и мръщейки чело, се обърна към вещера.

— Ти не изпълни задачата, Гералт. Пак изпорти работата. Не възразявам, че си имал добри намерения. Но аз не плащам за добри намерения. Плащам за резултатите. За ефекта. А ефектът, извини ме за определението, е лайнян. Така че си заработил лайна.

— Прекрасно, благородни князе — подигра се Лютичето. — Жалко, че не бяхте там, при Драконовите зъби. Ние с вещера щяхме да ви дадем възможност да се срещнете с един от онези, морските, с меч в ръка. Може би тогава щяхте да разберете за какво става въпрос и да престанете да се пазарите за плащането…

— Като продавачка на пазара — добави Оченцето.

— Не съм свикнал да се пазаря, да се препирам или да споря — каза спокойно Агловал. — Казах: няма да платя нито грош, Гералт. Уговорката беше такава: премахваш опасността, осигуряваш лов на бисери без заплаха за хората. А ти какво правиш? Идваш тука и започваш да ни разправяш за разумна раса от дъното на морето. Съветваш ме да се държа надалече от място, което ми носи доход. А какво направи? Поне уби ли… Колко уби?

— Няма значение — Гералт леко пребледня. — Поне за теб, Агловал.

— Именно. Още повече, че няма доказателства. Ако например беше донесъл десните ръце на тези рибожаби, кой знае, можеше и да заработиш обичайната надница, която взима горският ми за чифт вълчи уши.

— Е — изрече студено вещерът, — не ми остава нищо друго, освен да се сбогувам.

— Грешиш — каза князът. — Остава ти още нещо. Постоянна работа с напълно прилично заплащане и разумни задължения. Длъжността капитан на въоръжената ми охрана, която от днес нататък ще придружава ловците. Не непременно завинаги, но поне докато тази уж разумна раса не започне да проявява достатъчно разум и да бяга от нас като от огън. Какво ще кажеш?

— Благодаря, но няма да се възползвам — намръщи се вещерът. — Такава работа не е за мен. Считам войните с други раси за идиотщина. Може и да е отлично занимание за отегчени и преситени князе, но не и за мен.

— О, колко гордо! — усмихна се Агловал. — Колко благородно. Отхвърляш предложението ми по начин, достоен за крал. Отказваш се от добри пари с маниера на богаташ, току-що наял се до насита. Гералт, яде ли днес? Не? А вчера? А онзи ден? Изглежда, имаш малки шансове да похапнеш, даже никакви. В наши дни и за здрав човек е трудно да си изкара прехраната, а ти с тая превързана ръка…

— Как смееш? — извика тънко Оченцето. — Как смееш да му говориш така, Агловал? Ръката му е разпорена, докато е изпълнявал възложената от теб задача! Как може да си толкова подъл…

— Престани — каза Гералт. — Престани, Еси. Няма смисъл.

— Не е вярно! — сопна се гневно тя. — Има смисъл. Най-накрая някой трябва да каже истината в очите на този княз, който сам се провъзгласи за такъв, защото никой не искаше да се конкурира с него за правото да владее тази скалиста част от крайбрежието. И който сега смята, че му е разрешено да унижава другите.

Агловал почервеня, прехапа устна, но не помръдна и не каза нито дума.

— Да, Агловал — продължи Еси, стиснала в юмруци треперещите си пръсти, — ти се радваш на възможността да унижиш другите, да демонстрираш презрение към вещера, готов да си заложи главата за твоите пари. Но знай, вещерът се надсмива над твоето презрение и твоите обиди, те не му правят никакво впечатление, той дори не ги забелязва. Той не чувства дори това, което чувстват твоите слуги и поданици Зелест и Дроухард, а те чувстват срам, дълбок и изгарящ срам. Вещерът не чувства това, което чувстваме аз и Лютичето, а ние чувстваме отвращение. Знаеш ли защо, Агловал? Ще ти кажа. Вещерът знае, че е по-добър от теб, че е нещо повече от теб. И това му дава сила.

Еси замълча и наведе глава, но Гералт успя да зърне сълзите, блеснали в крайчеца на прекрасното й око. Девойката докосна висящото на шията й цветче със сребърни листенца, в средата на което сияеше едър син бисер. Цветчето беше изящно, майсторски изработено. Дроухард се беше оказал на висота. Препоръчаният от него майстор свърши работата чудесно. И не взе нито грош от тях. Дроухард плати всичко.

— Затова, уж благородни княже — продължи Оченцето, вдигайки глава, — не се поставяй в смешното положение да предлагаш на вещера ролята на наемник в армията, която смяташ да изправиш срещу океана. Не ставай за смях, защото предложението ти може да предизвика само подигравки. Още ли не си разбрал? Можеш да платиш на вещера за изпълнена задача, можеш да го наемеш, за да охранява хората от злото, да ги предупреждава за надвисналата опасност, но не можеш да го купиш, не можеш да го използваш за своите цели. Защото вещерът, дори ранен и гладен, е по-добър от теб. Струва много повече от теб. Затова предложението ти предизвиква у него само презрение. Разбра ли?

— Не, госпожице Давен — изрече студено Агловал. — Не разбрах. Даже напротив. Разбирам все по-малко и по-малко. Главното е, че изобщо не мога да разбера защо още не съм заповядал да ви обесят и тримата, като преди това ви бият с бичове и ви жигосат с нагорещено желязо? Вие, госпожице Давен, се правите, че знаете всичко. Тогава кажете: защо още не съм сторил това?

— Моля — веднага отговори поетесата. — Не правиш това, Агловал, защото някъде там, дълбоко вътре в теб, тлее искрица порядъчност, запазени са остатъци от чест, още незадушени от високомерието на новобогаташ и търгаш. Вътре в теб, Агловал. На дъното на сърцето ти. Сърце, което, каквото и да говориш, е способно да обича русалка.

Агловал пребледня като платно и стисна страничните облегалки на креслото. „Браво — помисли си вещерът. — Браво, Еси, прекрасно.“ Той се гордееше с нея. Но едновременно с това чувстваше тъга, чудовищна тъга.

— Идете си — каза тихо Агловал. — Идете си. Вървете, където искате. Оставете ме на мира.

— Сбогом, княже — каза Еси. — И на прощаване приеми един добър съвет от мен. Би трябвало да ти го даде вещерът, но аз не искам той да се унижава така. Затова ще го направя вместо него.

— Слушам те.

— Океанът е голям, Агловал! Още никой не знае какво лежи там, отвъд хоризонта, ако изобщо има нещо. Океанът е по-голям от всякакви пущинаци и дебри, в които сте прогонили елфите. Той е по-трудно достъпен от всякакви планини и дерета, в които сте изтребили боболаците. А там, на дъното на океана, живее раса, която използва оръжия и знае тайните на обработката на металите. Внимавай, Агловал. Ако с ловците в морето отидат и стрелци, ще започнеш война срещу непознатото. Може да разбуташ гнездо на оси. Съветвам ви да им оставите морето, защото морето не е за вас. Вие не знаете и никога няма да узнаете накъде водят стъпалата, които започват след Драконовите зъби.

— Грешите, госпожице Еси — отговори спокойно Агловал. — Ще узнаем накъде водят тези стъпала. Нещо повече — ще се спуснем по тях. Ще проверим какво има на другия край на океана, ако изобщо там има нещо. И ще прогоним от този океан всичко, което може да се прогони. Ако не ние, то внуците на нашите внуци. Въпрос на време е. Да, ще го направим, дори ако се наложи океанът да почервенее от кръв. И ти знаеш това, мъдра Еси, която пишеш хрониката на човечеството с баладите си. Животът не е балада, малка клета прекрасна поетесо, загубила се сред красивите си думи. Животът е борба. А на борбата са ни научили точно такива, по-добри от нас, вещери. Те ни показаха пътя, те го отъпкаха за нас, те го осеяха с труповете на онези, които ни пречеха, които защитаваха този свят от нас. Ние, госпожице Еси, просто продължаваме борбата. Ние пишем историята на човечеството, а не твоите балади. И вече нямаме нужда от вещери, защото нас и без това нищо не може да ни спре. Нищо.

Еси пребледня, духна къдрицата си и поклати глава.

— Нищо ли, Агловал?

— Нищо, Еси.

Поетесата се усмихна.

От предната стая долетя някакъв шум — викове и тропот. В залата дотичаха пажове и стражи и още на прага се хвърлиха на колене или направиха поклони.

На прага стоеше Шееназ.

Светлозелените й коси бяха изкусно накъдрени и прибрани с изумително красива диадема от корали и бисери. Беше с рокля с цвета на морски вълни и бяло като пяна жабо. Роклята беше с огромно деколте, така че прелестите й, макар и частично прикрити, продължаваха да предизвикват възхищение, особено украсени с огърлица от нефрити и лазурити.

— Шееназ… — простена Агловал и се свлече на колене. — Моя… Шееназ…

Русалката се приближи меко, грациозно, движенията й бяха плавни като прииждаща вълна.

Тя се спря пред княза, усмихна се и показа дребните си бели зъби. После хвана роклята и я вдигна толкова високо, че всеки да оцени работата на морската вълшебница-водорасляк. Гералт преглътна. Нямаше никакво съмнение: вълшебницата-водорасляк разбираше от хубави крака и умееше да ги прави.

— Ох! — възкликна Лютичето. — Баладата ми… Съвсем като в баладата ми… Тя е придобила крака заради него, но е загубила гласа си!

— Нищо не съм загубила — пропя Шееназ на всеобщия език, и то доста чисто. — Засега. След операцията съм като нова.

— Говориш езика ни?

— Защо, забранено ли е? Как си, Белокоско? О, и любимата ти е тук. Еси Давен, ако не се лъжа? Вече по-добре ли я познаваш, или още едва-едва?

— Шееназ… — прошепна Агловал и се затътри към нея на колене. — Мила моя! Любов моя… единствена… Значи все пак го направи, най-накрая, Шееназ. Направи го, Шееназ!

Русалката с грациозно движение му подаде ръка, за да я целуне.

— Да. Нали и аз те обичам, глупчо. Що за любов ще е това, ако влюбеният не направи понякога по някоя малка саможертва?

IX

Напуснаха Бремерворд в едно студено ранно утро, сред мъгла, попила сиянието на червеното слънце, надничащо над хоризонта. Тръгнаха тримата. Както бяха решили. Не разговаряха за това, не крояха планове, просто искаха да са заедно. Известно време.

Напуснаха каменистия кей, простиха се със стръмните скали над плажовете, със странните форми, изсечени от вълните и вятъра във варовиковите скали. Но когато се спуснаха в зелената, осеяна с цветя долина Дол Адалте, все още усещаха миризмата на морето и чуваха шума на прибоя и острите, диви крясъци на чайките.

Лютичето не спираше да говори, прескачайки от тема на тема, без да приключва нито една. Разказваше за страната Барса, където имало глупав по неговото мнение обичай, повеляващ девойките да пазят невинност до самата си сватба; за железните птици от остров Инис Порхоет, за живата и мъртвата вода, за вкуса и удивителните свойства на сапфиреното вино, наричано „Чи“, за кралските четиризнаци от Еббинг, ужасните непоносими хлапета Пуци, Грици, Мици и Хуан Пабло Васермилер. Разказваше за популяризираните от конкуренцията нови течения в музиката и поезията, които според него бяха чудовища, възпроизвеждащи изпускани от организма звуци.

Гералт мълчеше. Еси също мълчеше или отговаряше едносрично. Вещерът усещаше погледа й върху себе си, но избягваше да го среща.

Прекосиха река Адалте с лодка, като се наложи да гребат сами, тъй като лодкарят се намираше в състояние на патетично опиянение, блед като мъртвец, треперещ, вперил поглед в пространството и неспособен да се откъсне от стълба до навеса, в който беше вкопчил и двете си ръце. Отговаряше на всички въпроси с една-единствена дума, звучаща като „вург“.

Местността от другата страна на брега на Адалте хареса на вещера — повечето села покрай реката бяха оградени с колове, което даваше известни шансове да се търси работа.

Когато на сутринта пояха конете, Оченцето се приближи до него, възползвайки се от факта, че Лютичето се беше усамотил. Вещерът не успя да се отдалечи — беше го заварила неподготвен.

— Гералт — каза тя тихичко. — Не мога повече. Това надхвърля силите ми.

Той се опита да не я поглежда в очите, но тя не му позволяваше да се измъкне. Стоеше пред него и ръката й си играеше с висящия на шията й син бисер, обгърнат от сребърно цветче. Гералт отново съжали, че пред него не стои рибооко чудовище със сабя, скрита под водата.

— Гералт… Нещо трябва да се направи, нали?

Тя чакаше отговора му. Думите му. Малка саможертва. Но вещерът нямаше нищо, което да може да пожертва, и тя го знаеше. Не искаше да я лъже. И, честно казано, не беше и способен, защото не можеше да се реши да й причини болка.

Положението спаси Лютичето, който се появи неочаквано и възкликна с неизменната си тактичност:

— Но разбира се! — Замахна и хвърли във водата тоягата, с която беше разбутвал крайбрежните храсти и гигантската крайречна коприва. — Разбира се, че трябва да се направи нещо: точно сега е моментът. Нямам намерение да наблюдавам безкрайно и безучастно това, което става между вас! Какво очакваш от него, Кукличке? Невъзможното? А ти, Гералт, на какво разчиташ? На това, че Оченцето ще прочете мислите ти ли? Като онази? И така ти е много удобно, да си мълчиш и да смяташ, че не си длъжен нищо да обясняваш, нищо да заявяваш, нищо да отказваш? Не си длъжен да се разкриваш? Колко време трябва да мине, колко неща да се случат, за да разберете? И кога ще пожелаете да разберете? След колко години? В спомените си? Та утре може да се разделим, по дяволите! Не, стига ми толкова, Богове, и двамата сте ми много скъпи. Добре, чуйте, сега ще си отчупя тояга и ще отида за риба, а вие ще останете сами. Ще имате време да си кажете всичко. Така че си го кажете и се постарайте да се разберете. Не е толкова трудно, колкото изглежда. А после, о, Богове, вземете го направете. Чу ли, Кукличке? А ти, Гералт? Ей, и бъди мил с нея! А после, дяволите да ви вземат, или ще ви мине, или…

Лютичето се обърна рязко и се отдалечи, като чупеше тръстиката и ругаеше. Направи си въдица от един орехов клон и от конски косъм и лови риба чак докато се стъмни.

Гералт и Еси стояха дълго, хванати за ръце и облегнати на върбата, свела клони над реката. После вещерът говори много тихо и много продължително, а очите на Оченцето бяха пълни със сълзи.

А после го направиха. Той и тя.

И беше прекрасно.

X

На следващия ден си устроиха нещо като тържествена вечеря. От едно селце по пътя Еси и Гералт купиха заклано агне. Докато се пазаряха, Лютичето отмъкна малко чесън, лук и моркови от зеленчуковите градини около къщите. Когато си тръгваха, задигнаха и котел от двора на ковачницата. Котелът беше понадупчен, но вещерът запълни дупките с помощта на Знака на Игни.

Вечеряха на една поляна насред гората. Огънят пращеше весело, а котелът бълбукаше. Гералт разбъркваше грижливо съдържанието му с издялкан елов клон. Лютичето чистеше лука и морковите. А Оченцето, която не разбираше изобщо от готвене, ги развличаше, като свиреше на лютнята и пееше неприлични стихове.

Това беше прощална вечеря, защото на сутринта им предстоеше да се разделят.

На сутринта всеки щеше да тръгне по пътя си в търсене на нещо, което, общо взето, и тримата вече имаха. Но не знаеха, че го имат, дори не се досещаха. Не се досещаха къде ще ги отведат пътищата, по които им предстоеше да тръгнат утре. Всеки поотделно.

След като се наядоха, изпиха подарената от Дроухард бутилка, поклюкарстваха и се посмяха, Лютичето и Еси организираха певческо съревнование. Гералт, сложил ръце под главата си, лежеше на постелка от борови клонки и си мислеше, че никога не е чувал такива прекрасни гласове и такива прекрасни балади. Мислеше си за Йенефер. Мислеше си и за Еси. И имаше предчувствие, че…

Като финал Оченцето и Лютичето изпълниха в дует известната песен на Цинтия и Ветверн, прелестна балада за любовта, която започваше с думите: „Много сълзи пролях…“ И на Гералт му се стори, че дори дърветата се наведоха, за да послушат.

После Оченцето, ухаеща на вербена, легна до него, мушна се под ръката му, сложи глава на гърдите му, въздъхна два пъти и спокойно заспа. Вещерът заспа доста по-късно.

Лютичето още дълго седя и се взира в угасващия огън, като подрънкваше тихо с лютнята.

Всичко започна с няколко такта, от които се роди красива, спокойна мелодия. Стиховете се родиха едновременно с нея. Думите се вплитаха в музиката и застиваха в нея като насекоми в прозрачно-златисти късчета кехлибар.

В баладата се разказваше за един вещер и една поетеса. За това как вещерът и поетесата се срещнали на брега на морето, под крясъците на чайките, и се влюбили от пръв поглед. За това колко прекрасна и силна била любовта им. За това как нищо, дори смъртта, не е в състояние да унищожи тази любов и да ги раздели.

Лютичето знаеше, че едва ли някой ще повярва в историята, разказана от баладата, но не тъжеше за това. Знаеше, че баладите се пишат не за да им се вярва. Пишат се, за да вълнуват хората.

След няколко години Лютичето можеше да промени съдържанието на баладата, да напише как се е случило всичко в действителност. Но не го направи. Та истинската история не би развълнувала никого. Кой ще иска да слуша, че вещерът и Оченцето се разделили и никога вече не се срещнали? Че след четири години Оченцето починала от едра шарка по време на върлуващата във Визим епидемия? За това как той, Лютичето, я пренесъл на ръце между изгаряните на клади трупове и я погребал далече от града, в гората, самотна и спокойна, а заедно с нея, още две неща, както го била помолила — лютнята й и синия й бисер. Бисерът, с който тя никога не се раздели.

Не, Лютичето остави първоначалната версия на баладата. Но така и не я изпя. Никога. Никъде. На никого.

Към сутринта, още преди зазоряване, към бивака се промъкна гладен свиреп върколак, но когато видя, че това е Лютичето, поседя, послуша малко и си тръгна.