Мечо Пух

Глава първа,в която се запознаваме с Мечо Пух, с няколко пчели и приключенията започват

Ето мечето Едуард слиза по стълбите… бум… бум… бум… с главата надолу зад Кристофър Робин. Това е единственият начин за слизане по стълба, доколкото му е известно. Понякога му се струва, че сигурно има и друг начин — само да можеше за минутка поне да не си чука главата о всяко стъпало, а да помисли малко. Тогава пък му се струва, че няма! Но както и да е, ето го вече долу, готово да ви бъде представено: Мечо Пух!

Когато за първи път чух името му, аз казах — както и вие сега се готвите да кажете: „Но той има козина!“

— Знам! — отговори ми Кристофър Робин.

— Тогава не можеш да го наричаш Пух!

— Не.

— Но ти го нарече така!

— Той е Мечо Пух! Не разбираш ли какво значи това?

— О, сега разбрах! — казах бързо.

Надявам се, че и вие вече сте разбрали, защото — все едно — това е единственото обяснение, което ще получите.

Понякога Мечо Пух обича да играе на нещо, когато слезе долу; друг път обича да седне тихичко пред огъня и да слуша приказки. Тази вечер…

— Хайде една приказка! — каза Кристофър Робин.

— Каква приказка? — попитах.

— Ще бъдеш ли така добър да разкажеш една на Мечо Пух?

— Разбира се! — казах. — Какви приказки обича той?

— За себе си! Защото той е от този вид мечки.

— Да, виждам.

— И така, бъди добър…

— Ще се опитам — казах аз.

И се опитах.

Едно време — отдавна, много отдавна, чак около миналия Петък — Мечето Пух живееше сам-само в една гора под името Сандерс.

(— Какво значи да живееш под име — попита Кристофър Робин.

— Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.

— Пух не е много сигурен в това — каза Кристофър Робин.

— Но сега вече съм — обади се един ръмжащ глас.

— Тогава продължавам — казах аз.)

— Веднъж, както се разхождаше, Мечо Пух стигна до една поляна сред гората, в средата на тази поляна растеше грамаден дъб, а откъм върха на дъба се чуваше силно бръмчене.

Мечето седна под дървото, сложи глава между двете си лапи и започна да мисли:

„Преди всичко — каза си то — това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй — бръм… бръм… — без да значи нещо. Щом има бръмчене — значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела.“

После мисли още дълго и си каза:

„А единствената причина да си пчела — доколкото знам — е да правиш мед!“

То се изправи развълнувано.

— А единствената причина да се прави мед е, за да мога аз да го ям!

Така мечето започна да се катери по дъба.

И

се

катери,

и

се

катери,

и

се

катери,

и

както

се

катереше,

то

си

затананика

една

песничка.

Ето

каква

му

беше

песничката:

Покатери се още

по-нагоре

и

още

по-нагоре,

и

още

малко

по-нагоре,

и

се

сети за

друга песничка:

То се бе поуморило, затова изпя тази Оплакваща се Песничка.

Ето го, почти стигна. Само да се качи на ето… онова клонче…

Пррасс!!!

— Помощ! — извика Пух, като се блъсна в един клон, десет стъпки по-долу.

— … ако само не бях… — каза той, като полетя към друг клон, двадесет стъпки по-надолу.

— … исках само да… — заоправдава се Пух, като се превъртя презглава и прекърши клонче, тридесет стъпки по-ниско…

— … исках…

— … разбира се, то бе малко така… — допусна той, като бързо се провря надолу между шест други клончета.

— … всичко се случи поради… — реши той, като се сбогува с последния клон, обърна се два-три пъти във въздуха и бухна с разперени лапи в средата на една хвойна.

— … всичко се случи поради обичта ми към меда. Ох! Помощ!

Мечето изпълзя из храста, извади бодлите от носа си и започна пак да мисли. И първия човек, за когото се сети, беше Кристофър Робин.

(— За мен ли? — попита развълнуван Кристофър, не смеейки да повярва.

— За теб!

Кристофър Робин не каза нищо, но очите му ставаха все по-големи, а лицето — все по-розово.)

… И така Пух отиде при своя приятел Кристофър Робин, който живееше в друга част на Гората, зад една зелена врата.

— Добро утро, Кристофър Робин — каза Пух.

— Добро утро, Мечо Пух — каза ти.

— Мисля си дали имаш нещо такова като балонче.

— Балонче?!

— Да. Тъкмо си мислех, като идвах насам, дали се намира балонче у Кристофър Робин, или не… защото се бях замислил за балони.

— За какво ти е притрябвал балон? — попита ти.

Пух се огледа наоколо, за да се увери, че никой няма да го чуе, и като си сложи лапата до муцуната, прошепна:

— Мед!

— Ама не може да се вземе мед с балон!

— Мога! — каза Пух.

Случило се беше така, че предишния ден ти беше поканен у твоя приятел Прасчо и там на всички гости раздадоха балончета. На теб се беше паднало голямо зелено балонче. А понеже един от Зайовите роднини не дойде — много малък беше още, за да ходи по гости — и неговото синьо балонче остана, ти занесе у дома си и зеленото, и синьото балонче.

— Кое от двете искаш — показа ги ти на Пух.

Той сложи глава между двете си лапи и много внимателно обмисли.

— Виж как стои работата: когато отиваш с балон за мед, най-важното е пчелите да не те усетят. Ако си със зелен балон — те ще помислят, че си част от дървото, и няма да те забележат; ако си със син — ще помислят, че си част от небето, и пак няма да те забележат. Въпросът е как по-добре ще ги заблудиш.

— А няма ли да те забележат под балона? — попита ти.

— Може да ме забележат, но може и да не ме забележат — с пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!

Пух помисли един миг и добави:

— Ще се постарая да изглеждам като малко черно облаче.

— Тогава по-добре е да вземеш синия балон — каза ти.

Така и направихте.

Двамата излязохте със синия балон, ти си взе и пушката за всеки случай — както правиш обикновено. Пух отиде до една много кална локва, която знаеше от по-рано, и се търкаля в нея, и се търкаля, докато стана съвсем черен. После надухте балона колкото беше възможно, но го държахте заедно за канапа, след туй ти изведнъж го пусна и Пух леко се понесе нагоре. Скоро стигна почти самия връх на дървото, само че десетина стъпки встрани от него.

— Уррааа! — извика ти.

— Прекрасно е, нали? — погледна Мечо Пух надолу. — Как изглеждам оттам?

— Приличаш на мече, което се е хванало за балон — каза ти.

— Нима?! — попита Пух разтревожен. — Нима не приличам на малко черно облаче сред синьото небе?

— Не много!

— Може отгоре да изглеждам иначе. И както ти казах, с пчелите никога нищо не се знае!

Нямаше вятър да го духне към дървото и Мечо Пух си остана така: можеше да вижда меда, можеше да мирише меда, но не можеше да го стигне.

След малко пак се обади:

— Кристофър Робин! — прошепна силно той.

— Какво?

— Струва ми се, че пчелите подозират нещо!

— Какво мислиш, че…

— Не знам, но нещо ми подсказва, че стават подозрителни!

— Може би подозират, че искаш да им вземеш меда?

— Може би! С пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!

Настъпи тишина. После Пух пак извика:

— Кристофър Робин!

— Да?

— Имаш ли у вас чадър?

— Мисля, че имам.

— Искам да го донесеш тук, да се разхождаш с него под дървото, от време на време да поглеждаш нагоре към мен и да казваш: „Бре, бре! Май че ще вали!“ Мисля, че ако направим така, по-лесно ще ги измамим.

На теб ти стана смешно и ти си каза: „Глупаво мое мече!“ Но го каза наум, защото много си го обичаш, и отиде за чадъра.

— Дойде ли, най-после! — извика Пух, когато ти се върна под дървото. — Бях започнал да се тревожа, защото сега съм сигурен, че пчелите ме Подозират!

— Да отворя ли чадъра? — попита ти.

— Да, но почакай за минутка. Трябва да внимаваме! Важното е да измамим царицата. Можеш ли да я различиш отдолу?

— Не!

— Жалко! Тогава започни да се разхождаш с отворен чадър, като казваш от време на време: „Бре, бре!… Май че ще вали!“, а аз в това време ще изпея една Песен на Облачето, каквато сигурно облачетата пеят… Започвай!

И така — докато ти се разхождаше напред-назад с отворен чадър и се тюхкаше, че май ще вали — Пух пееше тази песничка:

Пчелите бръмчаха все по-подозрителни. Някои от тях излязоха от хралупата и започнаха да хвърчат около облачето, докато то пееше втория куплет. Една дори кацна на носа му за миг и пак отлетя:

— Кристофър… Ох!… Робин! — извика облачето.

— Да?

— Като си мислих, дойдох до важно заключение: Това не са истински пчели!

— А какви са?

— Това са фалшиви пчели… И мисля, че те не правят истински мед.

— Дали?

— Да. И затова мисля вече да слизам.

— Как ще слезеш? — попита ти.

Мечо Пух не бе помислил за това. Ако пуснеше връвта, щеше да падне изведнъж — „бум!“ — на земята, а това никак не му се харесваше. Затова мисли дълго и най-после каза:

— Кристофър Робин, ти трябва да простреляш балона. Носиш ли си пушката?

— Разбира се, че я нося! Но ако го прострелям, ще го повредя — каза ти.

— А ако не — каза Пух, — ще трябва да падна изведнъж и ще се повредя аз!

Щом разбра как стои работата, ти много внимателно се прицели и стреля.

— Ох! — извика Пух.

— Не улучих ли? — попита ти.

— Улучи. Но не балона! — изскимтя Пух.

— Много съжалявам! — каза ти и стреля отново. Този път улучи балона. Въздухът бавно излезе и Пух лекичко се спусна на земята.

Само че от дългото висене на връвта ръцете му се бяха схванали и цяла седмица стояха протегнати нагоре. А когато някоя муха му кацнеше на носа, трябваше да я духа: „Пух!“

И мисля (но не съм съвсем сигурен), че това беше май причината да го наречеш Пух!

— Това ли е краят на приказката? — попита Кристофър Робин.

— Това е краят на тази. Има още много.

— За Пух и за Мен?

— И за Прасчо, и за Зайо, за всички ви… Не помниш ли?

— Спомням си. Но щом се опитам да си го припомня, и забравям.

— Ами за онзи ден, когато Пух и Прасчо ловяха Муслон…

— Но не можаха да го хванат, нали?

— Не.

— Пух не можа, защото няма никакъв ум. Но аз хванах ли го?

— Е, това ще каже приказката!

Кристофър Робин кимна:

— Да, спомням си я — каза той, — само че Пух почти я е забравил, затова му се иска да я чуе пак. Защото това е истинска случка, а не само спомняне!

— Точно така мисля и аз — казах.

Кристофър въздъхна дълбоко, хвана мечето за единия крак и тръгна към вратата, като го влачеше след себе си. Преди да излезе, той се обърна:

— Ще дойдеш ли при мен, докато се къпя?

— Може — казах аз.

— Лошо ли го ударих, когато стрелях?

— Никак!

Той кимна пак и излезе. След малко чух как Мечо Пух — бум… бум… бум… — се качва нагоре по стълбата след него.