Мечо Пух

Глава четвърта,в която Ийори загубва една опашка и Пух намира една

Старото сиво магаре Ийори, застанало само в най-сенчестия кът на гората, с разкрачени предни крака и клюмнала на една страна глава, мислеше за разни неща. Понякога си мислеше тъжно: „Защо?“, понякога мислеше: „Закъде?“, понякога — „Колко всъщност?“, а понякога не беше много сигурно за какво мисли. Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпки, то се зарадва, че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:

— Как си?

— А ти как си? — попита го Пух.

Ийори люшна глава насам-натам:

— Не много как! — каза той. — Отдавна не знам как съм!

— Горкият! — каза Пух. — Много те съжалявам… Я! Я чакай да те разгледам! — И както Ийори стоеше и гледаше мрачно в земята, Пух го обиколи веднъж…

— Ами какво е станало с твоята опашка? — учуди се той.

— Какво е станало?

— Няма я!

— Сигурен ли си?

— Опашката ти или е тук, или не е тук! Как мога да не я видя! А твоята я няма!

— Какво има?

— Нищо.

— Чакай да погледна! — И Ийори бавно се извърна към мястото, където тя обикновено висеше, но като не можа да я види от тази страна, той бавно се извърна на другата… докато дойде пак на същото място; тогава си наведе главата, погледна между предните си крака… и накрая с дълбока въздишка каза:

— Струва ми се, че си прав.

— Разбира се, че съм прав! — каза Пух.

— Това Значи Много! — каза Ийори мрачно. — То Обяснява Всичко. Не ми е Чудно!

— Оставил си я някъде — каза Пух.

— Някой я е взел! — каза Ийори — … Колко Им Прилича Това! — прибави той след дълго мълчание.

Пух искаше да му каже нещо утешително, но не знаеше какво. Тогава реши да направи нещо утешително.

— Ийори — каза той тържествено, — аз, Мечо Пух, ще намеря твоята опашка!

— Благодаря ти, Пух! — отговори Ийори. — Ти си истински приятел! Не като Някои…

И така Пух започна да търси опашката на Ийори.

Беше хубава пролетна утрин в гората, когато Пух тръгна. Малки пухкави облачета весело си играеха по синьото небе, като ту скриваха слънцето, ту внезапно пак го откриваха, за да отстъпят място на други облачета. Между тях слънцето се усмихваше весело. Тъмните игли на боровете изглеждаха стари и посивели край светлозелената дантела на храстите.

Между боровете крачеше Мечето. После то се спусна надолу по каменисти корита на потоци, пак се изкатери нагоре по стръмни брегове от пясъчник и най-после, уморено и гладно, стигна до Голямата Гора. В Голямата Гора живееше Бухала.

— Ако някой знае всичко за всичко — каза си Мечето, — то това е Бухала, който знае нещо за нещата. Името ми да не е Мечо Пух — а то е! — прибави той, — значи така е!

Бухала живееше в Дъба, в прекрасен старинен дворец, по-голям от който и да е дворец, или поне на Пух така му се струваше, понеже там имаше и чукче, и звънец с връв. Под чукчето беше написано:

Под връвта на звънеца беше написано:

Тези бележки бяха написани от Кристофър Робин, който единствен в Гората можеше да пише. Макар че Бухала беше умен и умееше много други неща — знаеше да пише и да чете собственото си име „Хубал“, — все пак пропадаше съвсем, когато трябваше да напише мъчни думи като „морбили“ или „конфитюр“ например.

Мечо Пух прочете внимателно бележките — отляво надясно и отдясно наляво — от страх да не пропусне някои указания. После, за да е по-сигурен, той почука и дръпна звънеца, и дръпна звънеца и почука, и извика силно:

— Бухльо, обади ми се! Мечо Пух те вика!

Вратата се отвори и Бухала погледна навън.

— Здрасти, Пух — каза той. — Какво има?

— Ужасно и тъжно! — каза Пух. — Защото Ийори, моят приятел, е загубил опашката си. Той Ридае за нея. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш как да му я намеря?

— Добре — каза Бухала. — Обичайната процедура при тези случаи е следната…

— Какво значи Обичай на тапроцедура? — попита Пух. — Аз съм Мече с Много Малко Мозък и дългите думи ме Объркват.

— Значи — Нещото, което трябва да се Направи.

— Щом значи това, съгласен съм — каза скромно Пух.

— Онова, което трябва да направим, е следното: първо — да напишем един Афишш. После…

— Чакай, чакай! — каза Пух, като си вдигна лапата. — Онова, което трябва да направим, е… какво каза? Точно тук, когато щеше да го кажеш, ти кихна…

— Не съм кихал!

— Да, ти кихна, Бухале!

— Извинявай, Пух, но не съм кихал! Не може да кихнеш, без да усетиш!

— Не можеш да чуеш кихане, без някой да е кихнал!

— Аз казах: първо да напишем един афишш…

— Ето, пак кихна! — каза тъжно Пух.

— Един афишш — извика Бухала, — в който да обявим, че ще дадем много нещо на този, който намери опашката на Ийори.

— Да… да… — кимаше Пух. — Когато говорим за много — продължи замечтано той, — искам да кажа, че сутрин обикновено хапвам малко, точно по това време — и той лакомо погледна към бюфета в ъгъла на трапезарията, — само глътка кондензирано мляко и нещо друго, например едно близване на мед…

— Добре — каза Бухала, — ще напишем всичко това в афишша и ще го окачим навред из Гората.

— Едно близване на мед — мърмореше си Мечето — или… или… но щом трябва… — И като въздъхна дълбоко, то се постара да слуша Бухала внимателно.

Но Бухала говореше и говореше… с все по-дълги и все по-дълги думи, докато пак се върна до това, с което беше започнал, и обясни, че този, който трябва да напише афишша, е Кристофър Робин.

— Той написа моите обявления на вратата. Нали ги видя, Пух?

Известно време Пух кимаше със затворени очи и казваше едно след друго „да“ и „не“ на всичко, което Бухала говореше. Когато каза „да, да“ за последен път, побърза да прибави и „не, не“, без да знае всъщност за какво говори Бухала.

— Не ги ли видя? — попита Бухала учуден. — Ела да ги видиш сега!

Излязоха отвън. Пух погледна чукчето и бележката под него, погледна и връвта на звънеца, и бележката под нея, и колкото повече гледаше връвта, толкова по-ясно чувстваше, че беше виждал нещо такова някъде и някога.

— Хубава връв, нали? — каза Бухала.

Пух кимна.

— Тя ми напомня нещо — каза той, — но не мога да се сетя какво. Къде я намери?

— Намерих я в Гората. Висеше на един храст. Помислих най-напред, че някой живее там, и я дръпнах, но никой не се обади. Тогава я дръпнах по-силно и тя остана в ръката ми и тъй като, изглежда, никой не я искаше, аз я донесох в къщи и…

— Бухале — каза Пух тържествено, — имаш грешка, някой я иска!

— Кой?

— Ийори. Моят мил приятел Ийори. Той беше… той беше привързан към нея!

— Привързан?!

— Прикрепен към нея — каза Мечо Пух тъжно.

С тези думи той откачи опашката и я занесе обратно на Ийори. И когато Кристофър Робин я закова с гвоздейче на мястото й, Ийори запрепуска из Гората, като я развяваше така радостно, че Мечо Пух се умори от смях и трябваше да избърза до дома си, за да се подкрепи с няколко хапки…

Когато половин час по-късно си обърса устата, той затананика гордо:

(Часът беше всъщност единадесет!)