Мечо Пух

Глава седма,в която Кенга и бебето Ру идват в Гората и Прасчо бива окъпан

Никому, изглежда, не беше известно откъде дойдоха те, но ето ги в Гората — Кенга и Ру, бебето. Когато Пух попита Кристофър Робин:

— Как дойдоха тук?

Кристофър Робин каза:

— По Обикновения Начин, ако знаеш какво значи това, Пух.

И Пух не каза:

— О!

Само поклати два пъти главата си и повтори:

— Значи по Обикновения Начин? Аха! — И отиде тогава при приятеля си Прасчо, за да види какво мисли той по въпроса. У дома му завари Зайо и всички заговориха за това.

— Ето кое не ми харесва в тази работа — каза Зайо, — ето ни тук Пух и Прасчо, и аз, и изведнъж…

— И Ийори! — каза Пух.

— … и Ийори, и изведнъж…

— И Бухала — каза Пух.

— … и Бухала, и изведнъж…

— О, и Ийори — каза Пух. — Щях да го забравя!

— Ето ни значи всички и… събуждаме се една сутрин и най-неочаквано намираме какво? Намираме Едно Странно Животно между нас! Животно, за което дори не сме чували някога нещо! Животно, което носи децата си в джобовете си! Представете си, че и аз понеса моите деца в моите джобове — колко джоба ще ми трябват?

— Шестнадесет?

— Седемнадесет, нали? — каза Зайо. — И един за носната ми кърпичка, значи осемнадесет. Осемнадесет джоба на един костюм! Представяте ли си го?!

Последва дълго мълчание в размисъл…

Изведнъж Пух, който се беше изчервил от напрегнатото мислене, каза:

— Сметнах ги: петнадесет!

— Кое? — попита Зайо.

— Петнадесет!

— Петнадесет какво?

— Твоето семейство.

— Е, какво от туй?

Пух си почеса носа и каза, че той мислел, че Зайо говори за своето семейство.

— Нима! — каза Зайо иронично.

— Да, ти говореше…

— Остави това, Пух — рече Прасчо нетърпеливо, — въпросът е какво ще правим с Кенга?

— О, разбирам! — каза Пух.

— Най-добрият начин ще бъде — каза Зайо, — най-добрият начин би бил този: да откраднем бебето Ру, да го скрием и когато Кенга ни попита къде е бебето Ру, ние да кажем: „Аха!“

— Аха! — започна да се упражнява Пух. — Аха! Аха! Разбира се — продължи той, — ние можем да кажем „Аха!“ и без да сме откраднали Ру.

— Пух — започна Зайо нежно, — ти нямаш никакъв ум.

— Знам! — каза Пух смирено.

— Ние ще кажем „Аха!“ така, че Кенга да разбере, че ние знаем къде е Ру. „Аха!“ значи: „Ще ти кажем къде е бебето Ру, ако обещаеш да напуснеш Гората и никога да не се връщаш тук!“ А сега не ме смущавай, докато мисля!

Пух отиде в един ъгъл и се опита да казва „Аха!“ по този начин. Понякога му се струваше, че значи това, което Зайо казваше, а понякога — че не значи. „Смятам, че ще го постигна с упражнение — мислеше си той. — Дали и Кенга ще трябва да се упражнява, за да може да ме разбере?“

— Само че има едно нещо — каза Прасчо, леко потрепквайки, — аз говорих с Кристофър Робин и той ми каза, че Кенга Обикновено я Смятат за Едно от Най-Свирепите Животни. Обикновено аз не се плаша от Свирепи Животни, но добре е известно, че едно Свирепо Животно, когато го Лишиш от Малкото му, става свирепо колкото Две от По-Свирепите Животни. В такъв случай е може би глупаво да кажеш „Аха!“.

— Прасчо — каза Зайо, като започна да подостря молива си, — нямаш никаква смелост!

— Трудно е да бъдеш Храбър — каза Прасчо, леко подсмърчайки, — когато си Толкова Малко Животно!

Зайо, който беше започнал да пише много ревностно, повдигна глава и каза:

— Това, че ти си толкова малко животно, ще ни бъде много Полезно в нашето приключение.

Прасчо толкова се зарадва, че ще бъде Полезен, че забрави да се страхува, а когато Зайо обясни, че Кенга е Свирепа само през зимните месеци, а през другото време е Извънредно Разположена, той едва се сдържа на мястото си — толкова нетърпеливо очакваше да стане полезен веднага.

— А аз? — каза Пух тъжно. — Навярно няма да бъда полезен!

— Нищо, Пух — каза Прасчо утешително, — друг път може би!

— Без Пух — каза Зайо сериозно, като подостряше отново молива си — приключението е невъзможно!

— О! — каза Прасчо, като се стараеше да не изглежда разочарован. А Пух отиде в един ъгъл на стаята и си каза гордо:

— Невъзможно без Мен! Ето какво Мече съм аз!

— Сега слушайте всички! — каза Зайо, като престана да пише.

Пух и Прасчо жадно заслушаха със зяпнали уста.

Ето какво им прочете Зайо:

Зайо прочете това много горд. Известно време след като той свърши да чете, никой не каза нищо. А после Прасчо, който беззвучно си отваряше и затваряше устата, успя най-сетне да каже с дрезгав глас:

— И… По-Късно?

— Какво искаш да кажеш?

— Когато Кенга Открие Разликата?

— Тогава всички ще кажем: „Аха!“

— И тримата?

— Да!

— О!

— Защо? Какво те смущава, Прасчо?

— Нищо — каза Прасчо, — щом и тримата го кажем… Щом и тримата го кажем, нямам възражения. Но не бих искал да кажа „Аха!“ самичък. Няма да звучи така добре! Между другото исках да те попитам, сигурен ли си в това, което каза за зимните месеци?

— Зимните месеци?

— Да… че била Свирепа само през Зимните Месеци.

— А? Да, да, това е вярно. А ти, Пух! Разбра какво трябва да правиш, нали?

— Не — каза Мечо Пух. — Не още. Какво трябва да правя?

— Ти просто трябва да говориш така увлекателно на Кенга, че тя да не забележи нищо!

— О! А за какво?

— За каквото щеш.

— Искаш да кажеш да й кажа някои стихове или нещо подобно?

— Точно така — каза Зайо. — Великолепно! Сега да тръгваме!

И те тръгнаха да търсят Кенга.

Кенга и Ру прекарваха спокойно следобеда си на едно песъчливо място в Гората. Ру се упражняваше в малки скокове из пясъка, като скачаше в мишите дупки и се изкатерваше навън, а Кенга, като се озърташе плахо, казваше: „Само още един скок, миличко, и тръгваме за дома!“

В този момент кой, мислите, се дотътра до тях? Пух!

— Добър ден, Кенга!

— Добър ден, Пух!

— Гледай ме как скачам! — изписка Ру и скочи в друга миша дупка.

— Здравей, Ру, мъничък!

— Тъкмо си тръгвахме за дома — каза Кенга. — Добър ден, Зайо! Добър ден, Прасчо!

Зайо и Прасчо току-що бяха дошли от другия край на полянката и казаха „Добър ден!“ и „Здравей, Ру!“ и Ру ги помоли да го видят как скача. Те го загледаха.

И Кенга гледаше…

— О, Кенга — каза Пух, след като Зайо два пъти му смигна, — не зная дали изобщо се интересуваш от Поезия…

— Не особено — каза Кенга.

— О! — каза Пух.

— Ру, миличък, само още един скок и тръгваме за дома!

Последва късо мълчание, докато Ру скочи в друга миша дупка.

— Продължавай! — прошепна високо Зайо зад лапата си.

— Като говорим за Поезия — каза Пух, — аз съчиних нещичко, като идвах насам. Ето… чакай да си спомня…

— Представям си! — каза Кенга. — Хайде, Ру, миличък!

— Ще ви хареса това стихотворение — каза Зайо.

— Страшно много — каза Прасчо.

— Трябва да слушате много внимателно — каза Зайо.

— За да не пропуснете нещо — каза Прасчо.

— Разбира се — каза Кенга, но все гледаше към бебето Ру.

— Как започваше, Пух?

Пух се изкашля леко и започна:

— Да, така, нали? — каза Кенга, без да дочака да чуе какво се е случило в петък. — Само още един скок, Ру, миличък, и ние наистина трябва да си вървим.

Зайо бързо смушка Пух.

— Като говорим за поезия — изведнъж каза Пух, — забелязахте ли онова дърво там?

— Къде? — каза Кенга. — Хайде, Ру…

— Точно там — каза Пух, като сочеше зад гърба на Кенга.

— Не — каза Кенга. — Хайде, скочи у мен, Ру, миличък, и тръгваме за дома!

— Трябва да погледнете това дърво точно там! — каза Зайо. — Да те вдигна ли, Ру? — И той го прегърна.

— Оттук виждам птица на него — каза Пух. — Или е риба?

— Вие трябва да видите тази птица оттук — каза Зайо, — ако не е риба.

— Не е риба! Птица е! — каза Прасчо.

— Така е май! — каза Зайо.

— Скорец или кос? — каза Пух.

— Това е въпросът — каза Зайо, — кос ли е, или скорец?

Тогава Кенга си обърна най-сетне главата да погледне. В този миг Зайо извика високо: „Хайде, влизай, Ру!“, и Прасчо скочи в джоба на Кенга, а Зайо хукна да бяга, стиснал в лапите си Ру.

— Я, къде е Зайо? — каза Кенга, като се обърна. — Добре ли се настани вътре, Ру, миличък?

От дъното на джоба на Кенга Прасчо квикна като Ру.

— Зайо си отиде — каза Пух. — Ако не се лъжа, имаше да свърши нещо внезапно.

— А Прасчо?

— Мисля, че и Прасчо си спомни нещо изведнъж…

— И ние трябва да си вървим вече у дома — каза Кенга. — Довиждане, Пух! — И с три големи скока тя изчезна.

Пух я изгледа, докато тя се отдалечаваше.

„Бих желал да мога да скачам така — помисли си гласно той. — Някои могат, а някои не могат! Това е то!“

Имаше моменти, когато Прасчо желаеше Кенга да не може! Понякога, когато трябваше да върви, дълго през Гората за дома си, той мечтаеше да е птичка, но сега мислите му подскачаха на дъното на кенгиния джоб:

      това                  не

— Ако      е         никога    бих

             летене,               летял!!!

Когато изхвръкваше нагоре, Прасчо викаше „Оооо!“, а когато отново падаше на земята, викаше „Ох!“ И така през целия път до къщата на Кенга той викаше: „О-о-о-о… ох! О-о-о-о… ох!“

Разбира се, щом разкопча джоба си, Кенга се досети какво се е случило. Само за миг й се стори, че е уплашена, но после разбра, че не е, защото знаеше, че Кристофър Робин никога няма да позволи да се случи нещо лошо на Ру. И си каза: „Щом те се шегуват с мен, и аз ще се пошегувам с тях!“

— Хайде, Ру, миличък — каза тя, като извади Прасчо от джоба си, — време е за лягане!

— Аха! — каза Прасчо както можеше след тази Ужасна Разходка. Но изглежда, че не беше много хубаво „Аха!“ и Кенга не можа да разбере какво значи.

— Първо баня! — каза Кенга весело.

— Аха! — каза Прасчо пак, като се оглеждаше тревожно за другите.

Но другите ги нямаше. През това време Зайо си играеше с бебето Ру у дома си и всеки миг го обикваше все повече. А Пух, който беше решил да става Кенга, беше още на песъчливата полянка сред Гората и се упражняваше да скача.

— Никак не съм сигурна — каза колебливо Кенга — дали е добра идеята ми да ти направя една студена баня тази вечер. Би ли желал, Ру, миличък?

Прасчо, който всъщност не беше привърженик на къпането, потръпна от възмущение и каза с най-голямата храброст, на която беше способен:

— Кенга, виждам, че е време да заговорим открито!

— Смешен малък Ру! — каза Кенга, като приготви водата за къпане.

— Аз не съм Ру — изквича силно Прасчо. — Аз съм Прасчо!

— Да, миличък, да! — каза Кенга спокойно. — Как хубаво си преправяш гласа като Прасчовия! Колко ми е умен — продължи тя, като взе голям жълт сапун от долапа. — Какво ли още ще измисли!

— Не виждаш ли — изквича Прасчо. — Нямаш ли очи? Погледни ме!

— Гледам те, Ру, миличък — каза Кенга доста строго, — но и ти си спомни какво ти говорих за гримасниченето! Ако все така подражаваш на Прасчо, ще заприличаш на Прасчо и помисли си колко ще съжаляваш тогава! Хайде сега в легена и не ме карай да ти повтарям!

Преди да разбере какво става, Прасчо се намери в легена и Кенга го жулеше вече здраво с голяма груба кесия.

— О-о! — квичеше Прасчо. — Пусни ме! Пусни ме, аз съм Прасчо!

— Не си отваряй устата, миличък, ще ти влезе сапун вътре — каза Кенга. — Ето, видя ли?

— Ти… ти… ти го правиш нарочно! — изфъфли Прасчо, щом можа отново да проговори… и изведнъж му запушиха устата със сапунената кесия.

— Вярно, миличък, затова мълчи!

След минута Прасчо бе изваден от легена и избърсан с хавлия.

— Сега — каза Кенга — ето ти лекарството и — леглото!

— К… к… какво лекарство? — изквича ужасен Прасчо.

— За да пораснеш голям и силен, миличък! Не би искал да останеш малък и хилав като Прасчо, нали? Затова, хайде!

В този момент някой почука на вратата.

— Влез — каза Кенга и Кристофър Робин влезе.

— Кристофър Робин! Кристофър Робин! — извика Прасчо. — Тя продължава да твърди, че съм Ру! Аз не съм Ру, нали!

Кристофър Робин го огледа внимателно и поклати глава:

— Не може да си Ру — каза той, — защото току-що видях Ру да си играе в Зайовата къща.

— Гледай ти! — удиви се Кенга. — Представи си! Представи си, аз да направя такава грешка!

— Разбра ли най-сетне! Нали ти казах: аз съм Прасчо!

Кристофър Робин пак поклати глава:

— О, ти не си Прасчо! — каза той. — Аз познавам Прасчо много добре. Той има съвсем друг цвят!

Прасчо искаше да каже, че това е така, защото той току-що е бил изкъпан, но после помисли, че може би е по-добре да не казва това, и като си отвори устата, за да каже нещо друго, Кенга му изсипа лъжицата с лекарството вътре, потупа го по гърба и му каза, че всъщност лекарството е доста приятно, когато му свикнеш.

— Знаех, че не е Прасчо — каза Кенга, — но се чудя кой може да бъде!

— Може би някакъв роднина на Пух — каза Кристофър Робин, — може би племенник или чичо, или нещо такова!

Кенга се съгласи, че навярно е така и му трябва някакво име.

— Ще го нарека Хенри Пухльо. Или накратко Пухльо — каза Кристофър Робин.

И тъкмо когато решаваха това, Хенри Пухльо се изтръгна от ръцете на Кенга и скочи на земята. За голяма негова радост Кристофър Робин беше оставил вратата отворена. Никога досега Хенри Пухльо — Прасчо не беше тичал толкова бързо и не престана да тича, докато не наближи дома си. Когато останаха стотина крачки, той спря да тича и започна да се търкаля в прахоляка чак до дома си и така получи отново предишния си приятен цвят…

Кенга и Ру останаха в Гората. И всеки Вторник Ру прекарваше при своя голям приятел Зайо, и всеки Вторник Кенга прекарваше деня със своя голям приятел Пух, и всеки Вторник Прасчо прекарваше деня със своя голям приятел Кристофър Робин.

Така всички бяха пак щастливи.