Мечти за земята и небето

III Описание на различни явления, ставащи без участието на тежестта

17. На Земята тежестта е изчезнала. На земното кълбо тежестта е изчезнала: в един миг въздухът се изпарява, реките и моретата престават да текат — те закипяват и замръзват; растенията изсъхват, животните измират. Ще се случат и още много други неща, но всичко нито може да се предвиди, нито може да се опише.

Тежестта е изчезнала, но нека остане въздухът, нека моретата и реките да не се изпаряват. Да се направи всичко това е трудно, но можем да си го представим; да допуснем, че и центробежната сила на денонощното въртене на Земята не е разхвърляла от повърхността й всички намиращи се там предмети на разни страни. За всичко това Земята не трябва да се върти, а въздухът трябва да се запази от разсейване чрез здрава кристална обвивка, подобна на въображаемото небе на древните; тогава ще се запази и влажността — растенията няма да изсъхнат и живите същества няма да умрат.

Може още да предположим, че земният свят се е превърнал в празна сфера и че е обърнат наопаки: въздухът, дърветата, къщите, хората, реките — нека всичко това бъде вътре в сферата, а централните маси на Земята нека излязат навън. При това тежестта ще бъде унищожена по естествен път (очерк 16).

В центъра на нашето жилище ще сложим малко слънце и ще имаме вечен ден.

Така или иначе ще живеем в обикновена обстановка — ще ни липсва само тежестта.

18. Какво се случи в къщи (субективно). Вчера си легнахме, както обикновено, а днес се събудихме в среда, свободна от тежест.

Това стана така. Събудих се от страшно замиране на сърцето, каквото се явява при падане от височина. Отхвърлям одеялото и виждам, че креватът ми е изправен, но аз не се търкулвам. Приятелят ми, който спеше в една стая с мен, се беше събудил от замиране на сърцето и от студ: дюшекът му поради еластичността си го беше отблъснал заедно с одеялото; той се намираше до самия таван, но не можеше да се завие от всички страни и зъзнеше от утринния студ.

Моето одеяло едва се държеше на мен, заседнало някак в кревата, а самият аз едва се допирах до дюшека.

Все ми се струваше, че падам…, сърцето ми замираше…, оглеждах се…, виждах, че всичко си е на мястото…, успокоявах се: задремвах и… пак замиране; постепенно интервалите между моментите на замиране ставаха по-големи и това лъжливо усещане за падане отслабваше. Но когато станах, за да се облека, неочаквано и доста плавно полетях към противоположната стена… и сърцето ми пак заби тревожно…, престанах да различавам пода от тавана, горе от долу; струваше ми се, че стаята се върти безсмислено заедно с градината и небето, които се виждаха през прозорците. Стана страшен, неописуем хаос.

Аз пътешествувах по въздуха до всички ъгли на стаята, от тавана до пода и обратно; преобръщах се в пространството като клоун въпреки волята си; чуках се във всички предмети и с всички части на тялото си и всичко, в което се удрях, привеждах в движение; стаята плаваше, издигаше се и се спускаше като въздушен балон — отдалечаваше се, а като се блъснеше в мен, тръгваше насреща… Всичко в главата ми се обърка, пък и това неприятно замиране…

В желанието си да достигнем различни неща, за да се облечем, ние раздвижихме всичко — всичко полетя, всичко се завъртя и заблъска в нас, в стените и едно в друго.

Летяхме из стаята неописуеми в дружествена прегръдка с шапката; сакото и шалът плуваха, като се извиваха красиво и вибрираха; ботушите и чорапите бяха на различни места; политаше за едно, другото се забута в някой ъгъл, наслаждавайки се на уединението си…

Трудно се насочвахме, където беше нужно, блъскахме се като мухи в лампено шише…, забравяхме сами да се придържаме и да придържаме нужните ни още необлечени части от костюма и ето че с наполовина навлечени панталони се премятахме през глава без сако, навличайки си нови неприятности.

Книгите по полиците, разните дреболии — всичко сякаш беше оживяло и важно се луташе, без да има, както изглеждаше, сериозно намерение да си почине.

Стаята беше като рибарник; беше невъзможно да се обърнеш и да не закачиш нещо; масите, столовете, креслата, огледалата, намиращи се във въздуха в различни положения, извършваха важно различни движения в доста неживописен безпорядък, някак замислени. Книгите се бяха разтворили раздърпали и обръщайки се, сякаш казваха: «Четете ни от всички страни, ето че от скука ние сами дойдохме при вас.»

Когато отблъсквахме досадния предмет, който се тикаше в очите ни, докосваше носа и косата ни и гъделичкаше ухото ни, той с необикновена ярост, сякаш се сърдеше и ни отмъщаваше за дързостта, се мяташе като побъркан от ъгъл в ъгъл, като ни удряше или ни натъкваше на други предмети, а те от своя страна се раздвижваха и предизвикваха истински безпорядък. Постепенно той се успокояваше, само ще бутне някоя кукла в хълбока, сякаш искаше да каже: «А ти защо не се бунтуваш?» И тя се бунтуваше.

Джобният ми часовник, хванат случайно за верижката, която се влачеше като змия, ни показа времето и за награда беше пъхнат в джоба на жилетката ми.

Беше невъзможно да се въдвори ред: колкото по-усърдно ние го въдворявахме, толкова повече той се нарушаваше… Часовникът с махало беше спрял и не можехме да го задействуваме въпреки всички наши усилия: уважаемото махало отказваше да се люлее. Водата се беше изляла от шишето и отначало летеше като люлеещ се балон, а след това от ударите се разби на капки и най-после полепна и се разля по стените.

И в другите стаи нищо не беше на мястото си; но тъй като там никой не беше въвеждал ред, то поне нищо не лудееше, не се движеше, не скачаше и не се блъскаше. Но като се вгледахме, забелязахме слабо брожение.

В противоположност на хаоса в къщи градината изглеждаше, както винаги: дърветата се зеленееха и люлееха, тревата шепнеше, цветята благоухаеха и ароматът им достигаше до нас през мрежата на отворения прозорец. Страхувах се да махна самата мрежа, за да не се лиша от предметите, които вече неведнъж се бяха приближавали до рамките на прозореца и поглеждаха в градината, сякаш съжаляваха, че не могат да направят по-далечна разходка, и бавно, бавно се отдалечаваха.

Постепенно малко свикнахме с новото положение; аз вече не виках, когато се намирах надолу с главата между «земята и небето», сърцето ми не замираше, научихме се да се задържаме на едно място и да се движим в една посока.

Но все още не можехме да свикнем да летим, без да се въртим: отблъснеш се и непременно, макар и слабо, започваш да се въртиш; а това е ужасно, защото ти се струва, че всичко около теб се върти, пък и ти се вие свят. Трудно ти е да се освободиш от мисълта, че къщата е неустойчива и подвижна. Трудно ти е да убедиш сам себе си, че се движиш само ти…, отблъснеш се и ти се струва, че си отблъснал стаята и тя се е понесла като лека лодка в посоката, в която си я блъснал.

19. Несполучлив скок, завършил благополучно (субективно). Не мислете, читателю, въз основа на предишния очерк, че в пространството, свободно от тежест, телата имат свойството сами да се привеждат в движение. Тъкмо обратното: в такава среда тялото, което не е в движение, никога не се задвижва без въздействието на сила и, обратното, ако е в движение, запазва го завинаги. Ако при нас всичко беше в движение, то беше само затова, че в местата без тежест няма триене, което обикновено се получава в резултат от самата тежест, поради което и най-малкото усилие, и най-слабото подухване на въздуха може да отмести предмета от мястото му, да го накара вечно да се стреми в една посока и вечно да се върти.

Много е трудно да се сложи един предмет, без да му се придаде някакъв неочакван тласък. Опитайте например да сложите самовара направо на пода! Струва ви се, че е лесно, а няма да можете да го направите, дори ако ви придържат.

Докато притискате самовара с ръце, всичко е прекрасно — той стои, но щом като си вдигнете ръцете от него, той тутакси ще започне много, много бавно да се изкривява настрани, да се накланя и след някакви си пет минути ще се отдалечи от пода на 4–5 сантиметра, без да се докосвате до него… Работата е там, че с вдигането на ръцете си от него вие сте му придали известно движение, получило се от неволното и незабележимо потрепване на ръцете, което той след известно време проявява.

Ако нашите предмети постепенно се успокояваха, това ставаше само поради съпротивлението на въздуха и загубването на скоростта от ударите.

Блуждаенето на телата в свободна среда може да бъде сравнено с движението на прашинките в малко езеро. Погледнете ги колко са неспокойни; непрекъснато мърдат, непрекъснато се движат, а във водата те срещат сравнително голямо съпротивление…

От стена до стена, не без несполуки, по начупена линия прелетяхме по всички стаи, излязохме и навън до външния вход. Тук се замислихме… Току виж си се отблъснал неравномерно и полетиш в «небето»…, а как ще се върнеш оттам?!… Направихме скок към градината, но поради неправилна преценка (бяхме взели високо) полетяхме към планините, без да се докосваме дори до най-високите дървета.

Напразно простирахме към тях ръце, за да се хванем поне за върховете им: дърветата се отдалечаваха и слизаха надолу, сякаш изчезваха. Освен това от размахването на ръцете и краката (във въздуха) започнах да се въртя и ми се струваше, че цялата грамадна местност, от която се отделях, се обръща: ту беше над главата ми (а под мен бездна), ту ставаше стена, ту приличаше на планина, водеща в небето…

Бях сам; приятелят ми беше изостанал, макар че крещеше след мен: «Ей сега ще те настигна!» Исках да го почакам, да спра, махах с ръце, но напразно…

Знаех, че летя, но не можех да почувствувам това: струваше ми се, че аз съм абсолютно неподвижен, а се движи земята… Беше се случило това, от което се страхувах: понесох се в безпределното пространство, за да стана спътник на Слънцето, накратко — планета…

Случи се това, за което мислех някога отдавна, лежейки на тревата и гледайки чистото небе: ако падна тук!… И ето аз падах и насрещният вятър развяваше дрехите ми… Ха! Нали той трябва да спре моето планетно летене…

Но мина час, а аз все не се спирах…, правех отчаяни усилия, но напразно… Моят приятел изчезна от погледа ми.

В далечината нещо се виждаше…, по-близко и по-близко…, това беше бъчва…, тряс в мен… Ах, дявол да го вземе, добре ме цапна! От удара полетях в противоположна посока… Прекрасно! Тъкмо назад…, ето и градината…, и приятеля ми, който летеше безпомощно… Хванах го за изпънатия крак и заедно (не особено грациозно) потънахме в сенчестата прохлада на градината… Листата ни гъделичкаха по лицата…, но ние на нищо не обръщахме внимание и измъчени от вълненията, с предпазливост, придобита в резултат на печалния ни опит, от дърво до дърво, от клон до клон стигнахме до беседката, заключихме се здраво, за да не се изгубим, и потънахме в сън.

Ако някой ни беше видял как спяхме, би ни сравнил с мъртви тела, плаващи от подухването на ветреца… Естествено не е възможно да се измисли такова меко легло, каквото представлява навсякъде средата, свободна от тежест.

20. В градината. Плъзгахме се близко до почвата, докосвахме тревата; като малки пеперуди се приближавахме до цветята, наслаждавахме се на тяхната свежест и благоухание…, като птици летяхме между храстите и дърветата, хващахме се за тях и след като направихме около тях няколко кръга и се олюляхме като птички, кацнали изведнъж на тънка летвичка, се спряхме.

Ако продължиш слабо да се движиш и да изпуснеш жилавото стебло, като се извиеш наполовина, на една четвърт, посоката на движението ще се измени, но няма да се унищожи… Хубаво е да лежиш неподвижно близко до почвата: понякога ти се струва, че си потопен в извънредно прозрачна вода или че лежиш върху чисто огледално стъкло.

За по-бързо движение е удобно да се отблъснеш от стеблото на дървото с крака точно така, както съм правил това (легнал на гръб) при къпане… получаваше се скорост 10–15 версти в час. Но поради съпротивлението на въздуха тя скоро намаляваше; по-изгодно беше отблъскването да става по-често и по-слабо. Благодарение на това съпротивление едва ли бихме могли при такава начална скорост да се понесем отвъд пределите на атмосферата. Впрочем изчисленията показват, че движението на едно тяло в течна среда (или във въздуха) никога напълно не спира, защото, макар че скоростта бързо намалява, не стига до нула; тялото при това в безкрайното време изминава безкрайно пространство. А ето въздушните течения, макар и страшно отслабени поради липсата на тежест, можеха свободно да ни отнесат.

21. Положението в града. Отби се или по-точно долетя при нас в градината един познат от града и като си хапваше зрели ябълки, развълнувано ни разказа следната «истина» за събитията по техните места… В града имало страшна суматоха: конете, екипажите, хората и дори къщите, които не били добре съединени с основите си, се носели из въздуха заедно с всичко в тях като прашинки и перушинки… Дамите си връзвали отдолу роклите, първо, защото краката им били малко необходими, второ, от неудобство… Някои носели мъжки дрехи…, своего рода еманципация…

… Водата се измъкнала от реките, езерата и кладенците и или се всмуквала от земята, или летяла във вид на балони с различна големина, подобни на сапунени мехури, но само малко по-плътни. Понякога такъв балон с огромни размери при сблъскване с човек, неумеещ да го отстрани от пътя си, го обливал с вода от главата до петите, полепвал по него в порядъчно количество и той, цял измокрен, се отърсвал като мокро куче. След това всички се научили благополучно да пътешествуват, но отначало било и смешно, и тъжно…

Подпочвената вода по силата на своята капилярност, незадържана от притеглянето, се издигнала до повърхността на земята и растенията, които получили достатъчно влага, не се нуждаели от дъжд. И наистина земята навсякъде беше влажна като след дъжд, но тревата и листата бяха сухи.

Навсякъде вик и врява; всичко лети не нататък, където трябва… Всичко пълзи, върти се и издава викове на ужас и учудване… Чува се смях — еклив и безгрижен.

Във въздуха се носят нелетящи същества — котки, насекоми без крила, виещи кучета; а летящите се движат някак странно — всички наопаки; очевидно още не са се приспособили към новите условия. Цяло стадо крави мучи в подоблачната висота… А ето и рота войници, забравили за дисциплината: един стои нагоре с краката, друг — на една страна, трети — като олюлял се стълб; един — върху главата на друг… и всички заедно сякаш са куп кибритени кутии, разхвърляни в безпорядък върху невидима паяжина.

22. На простор. Движим се равномерно на една и съща височина. Ако се срещне дол или река, земята сякаш става по-дълбока; под тебе е пропаст, а дълбоко в нея блестят остатъците от вода, приели чудни, фантастични форми… Но сърцето напразно замира: ние не падаме в тази пропаст, а се носим над нея като облаци, като птици или като перушинки, подхванати от силен вятър. Понякога се чукахме леко в някоя стена или възвишение; тогава се отблъсквахме паралелно на нея, летяхме съвсем леко и сякаш тя сама слизаше надолу, за да ни услужи; на самия й край ние се хващахме за тревата, храстите или камъните, изменяхме посоката и пак се понасяхме хоризонтално.

Но движението постепенно отслабваше; трябваше да го възобновяваме с отблъсквания и затова не беше удобно да летим високо: нямаше в какво да се отблъснем.

Понякога летяхме с глава към земята и тогава тя се простираше над нас като таван с обърнати гори и планини, а под нас беше бездна, в която обаче не падахме; когато летяхме в легнало положение, струваше ни се, че се издигаме или спускаме по дължината на стена — земята ни беше отстрани като стена с поставени настрани дървета, а от другата ни страна беше бездна.

След това всички илюзии се прекратиха — престанахме да гледаме на земята като на някаква своенравна палавница и ясно съзнавахме своето движение, както постепенно го осъзнава пътникът, който за пръв път плува по река с лодка, макар че отначало му се е струвало, че бреговете се движат.

След време свикнахме да се движим на всяка височина и където поискаме. За тази цел си служехме с крилата, които не тежаха въпреки голямата си повърхност и се носеха зад нас без никакви усилия. Благодарение на тях се отървахме от неприятното въртене и можехме да се движим като птици при съвсем незначителен разход на енергия. Прелетявахме лесно, без забележима умора 10–12 версти на час. В легнало положение можехме да се движим с два пъти по-голяма скорост. Уморени по-скоро от разни закачливи движения, ние се спирахме някъде нависоко, почивахме, нахранвахме се, спяхме или се наслаждавахме на прекрасните изгледи. По време на хранене хлябът, месото и шишета с вода се нареждаха във въздуха като на маса.

Хубаво беше да се лети над планините, през тъмните клисури, над горите и водите… След няколкодневно весело пътуване ние се намерихме в топъл климат. Защищавахме се от отровните змии, хищните зверове и др. с помощта на желязна мрежа, която ни следваше по въздуха. Впрочем неразумните твари бяха съвсем обезоръжени и се намираха в същото безпомощно състояние, в което бяха и хората в началото на промяната. По-голямата част от тях бяха загинали, а другите трябваше да загинат, защото само случайно намираха храна и вода.

Хранехме се с вкусни орехи и други плодове, доставянето на които естествено не представляваше за нас никаква трудност.

Хората все повече и повече се приспособяваха към новите условия. Животните загиваха поради ограничения си разум, а растенията се спасяваха поради пълната липса на разум.

На горските поляни непрекъснато попадахме на красиви хора̀ от мъже и жени. На височината, на която летят чучулигите, се разнасяха пеене и музика. Телата красиво се открояваха. Понякога се унесеш и се чудиш какво е това хоро, което ти напомня приказки, русалки и разни небивалици.

Понякога се натъквахме на трагедия: някакво нещастно преживно на няколко сажена от гъстата и сочна трева загиваше от глад; щом като със силни тласъци във въздуха, разбира се, случайно се приближеше до земята и се докоснеше до храната, ново неразумно движение с краката го отнасяше нависоко и много по-далеч, отколкото по-рано.

Хищниците бяха още по-зле (нелетящите, а летящите, макар и не без лутане, се справяха с новите условия); рядко, много рядко те можеха да долетят до храна или храната да долети до тях!… Да, видяхме и такива сцепи: нещастната овчица, сърната, еленът, кравата, конят, заекът, щат не щат, сами влизаха в устата на мечката, лъва, вълка… Всичко блееше, цвилеше, мучеше, но не можеше да избегне неумолимата си съдба. Случваше се животното да прелети само на някой аршин от хищника, който въпреки голямото си желание да хапне дивеч не може да направи това. Случваше се и животното да удари хищника отзад и като се отблъсне, да полети назад, без да попадне в лапите му. Когато беше възможно или необходимо, и ние спасявахме животното…, за да го изядем.