Мечти за земята и небето

VII В пояса на астероидите

28. Как попаднах на астероид. Около Слънцето освен осемте големи планети с техните спътници и астероидите, също доста големи и движещи се между орбитите на Марс и Юпитер, се движат много съвсем малки планети, които поради малките си размери не се виждат с телескоп.

Увереността в съществуването им произтича от следното: никой не се съмнява в съществуването на множество камъни (аеролити), които се въртят, както и планетите, около Слънцето; част от тях докосват Земята и падат върху нея; а друга част, както се предполага, губят скоростта си поради съпротивлението на етера и възбужданата от движението индукция и падат върху Слънцето, поддържайки малко светенето му. А щом има малки и големи небесни тела, защо да няма и средни? [19]

Аз бях на астероиди и на още по-малки планети и видях там живота. О, това е чудесна страна! (…) Там се намериха мъдри същества, които (…) ме заобиколиха с много грижи, дадоха ми изкуствена атмосфера, затворена в кълбовидно, отчасти стъклено устройство, с прекрасни зреещи плодове, превъзходно утоляващи глада и жаждата.

Но това не е всичко: когато исках да се запозная с живота им, те плътно покриваха тялото ми, без да нарушават неговите форми и свободата на движение, с особена тънка обвивка, която го предпазваше от опасната липса на атмосферно налягане; те ме снабдяваха със съдове с кислород и с разни други апарати, които бяха свързани с тялото ми и заменяха за известно време въздуха и храната. Тези апарати поради пълната липса на тежест не биха били обременителни за мен, дори ако бяха 1000 пъти по-масивни!

Така аз излизах от жилището си и виждах всичко.

А за тях беше безразлично дали ще живеят в атмосфера или без нея, защото газовете и изобщо никакви странични тела не можеха да проникнат през кожата им; атмосферата само малко забавяше храненето им със слънчеви лъчи…

Ще пропусна безкрайно сложните, грамадни и разнообразни съоръжения, тайнствените дейности и многото явления, които не можах да разгадая, и ще опиша само това, което се хвърля в очи и е достъпно за човешкия ни ум…

Когато свикнах с тях и научих зрителния им език (те ми приспособиха особен механизъм за «картинно» изразяване на мислите), дълго разговарях с тях…

Няма да говоря за формите на телата им, защото понятието за красота дори при една порода двуноги е крайно субективно, въпреки това мога да кажа, че и на мен — човека, техните форми ми изглеждаха изключително изящни…

Трябва ли да се напомня, че от астероидите Слънцето изглежда съвсем малко, свети и грее 3, 4, 5…, дори 20 пъти по-слабо, отколкото на Земята. Астероидите около Марс получават 1/3 част от това, което получаваме ние, но колкото са по-далеч, толкова по-малко светлина и топлина им дава Слънцето. При Юпитер силата на светилото намалява 25 пъти и то прилича на ярка волтова дъга или почти на звезда. [20]

Затова в зависимост от мястото на пребиваването ми за мен беше необходима по-голяма или по-малка защита от студа. Но тамошните жители, които живееха далеч от Слънцето, имаха студена кръв като нашите риби и насекоми и бяха изтъкани от мъчно замръзващи вещества.

29. Моята беседа с жителите на астероида.

— Откъде сте? — попитах ги веднъж.

— Преселници сме от други големи планети.

— Но как сте попаднали тук и как живеете във вакуум, когато телата ви са били приспособени за живот в атмосфера?

— Не мога да ви обясня как сме попаднали тук — толкова е сложно това; що се отнася до атмосферата, нашите тела постепенно се промениха и се приспособиха за живот във вакуум, както при вас водните животни малко по малко са се превърнали в сухоземни и нелетящите — в летящи. Изобщо на планетите отначало са се появили водните животни, след това — живеещите във въздуха и най-после живеещите във вакуум.

— (…) Кажете ми, моля ви се, с какво се храните?

— (…) Храним се и се развиваме като растенията — под действието на слънчевите лъчи.

— (…) И все пак не разбирам… Растението се храни от соковете на земята и газовете на въздуха, които енергията на слънчевите лъчи превръща в тъкан на растенията…

— Виждате ли зелените придатъци на нашето тяло, които имат форма на красиви изумрудни крила? Те съдържат зрънца хлорофил, подобен на този, който оцветява листата в характерния им цвят; някои ваши животни имат и в телата си такива зрънца… Крилата благодарение на стъкловидната си обвивка не пропускат нищо навън, но затова пък пропускат свободно почти без загуба светлината на слънчевите лъчи. Тези лъчи разлагат въглеродния двуокис, разтворен в соковете, които струят в нашите крила, както кръвта във вашето тяло, и извършват хиляди други химически действия, в резултат на които се получават различни газове, течности и твърди тела. И едните, и другите, и третите веднага влизат отчасти във физическа, отчасти в химическа връзка с други съставни части на соковете, като образуват течни тела, т.е. като обогатяват соковете с нови вещества. Обогатените от тях сокове всеки момент доставят на нашето тяло всичко необходимо за изхранването му: кислород в слабо химическо съединение, въглеводороди и азотисти вещества. Нещо подобно прави Слънцето и при вашите растения (…).

— Но кажете ми, моля ви, как можете при такава малка повърхност на крилата ви, така да се каже, при такова малко стопанство да получавате без всякакво наторяване толкова много, докато за изхранването на един човек на Земята са необходими няколко десетини, т.е. — хиляди пъти по-голяма повърхност?

— А ето как — каза един от туземците. — Енергията на слънчевите лъчи във вакуум е необикновено силна; освен това значително по-голяма част от нея (1/6) ние превръщаме в потенциална химическа енергия, отколкото вие на вашата планета посредством вашите растения — и тя ни е напълно достатъчна за поддържане на жизнените процеси. Та нали знаете, че квадратен метър повърхност, осветена от перпендикулярно падащи върху нея слънчеви лъчи, дава работа, равна на почти 3 конски сили;, но ние сме по-далеч от Слънцето и затова получаваме от него 3–4 пъти по-малко енергия. По такъв начин при обща повърхност на крилата ни под един сажен (3–4 квадратни метра) ние имаме за един ден работа, равна на потенциалната енергия на 5 килограма най-чист въглерод, като предполагаме, че при отделянето й той изгаря в кислород; по-голямата част (5/6) от тази енергия топли тялото ни, а останалата част (1/6) отива за образуване на храна. Нейната енергия съответствува на енергията на повече от два фунта въглерод. Нужна е много повече обикновена храна, за да се отдели такава енергия (8 фунта хляб или 10 фунта месо) [21]. След всичко това е ясно, че ние никога не сме гладни.

— Как? Нима никога не изпитвате неприятните усещания на глад, жажда и болезнено храносмилане?…

— Никога! Ние имаме регулатор, който ни показва кога трябва да обърнем към Слънцето крилата си (…) Когато настъпва опасност от изтощаване, регулаторът грижливо ни посочва това обстоятелство. Впрочем в средата, в която живеем, няма облаци и ние се храним безпрепятствено.

— Ето защо са така красиви крилата ви: оказва се, че те са за вас и овощна, и зеленчукова градина, и поле, и двор за добитък и т.н., защото ви дават всичко необходимо за масата; а аз мислех, че вие летите с тях…

— Да летим можем и без крила; във вакуум крилата, нужни за вашето обикновено летене, са безполезни. Нима при вас мухите летят под камбаната на пневматична помпа, когато е изпомпан от нея въздухът?

30. Още разговори. Поразяваха ме тези същества с техните свойства: не пият, не ядат (…), а сякаш че не боледуват и не умират! И всичко това благодарение на телесната обвивка! Ето още някои мисли във връзка с тези неща.

— Боледувате ли? — попитах аз веднъж.

— Много рядко: може би заболява един на хиляда в продължение на хилядолетие.

— Нима живеете така дълго?

— Ние живеем неопределено дълго като вашите растения. Има смъртни случаи при неблагоприятно стечение на обстоятелства, но много рядко; още по-малко са смъртните случаи поради болест.

— С какво може да се обясни тази продължителност на живота, това почти безсмъртие?

— Някои дървета при вас живеят хилядолетия, въпреки че постоянно ги гризат болести, измъчват ги паразити и ги превиват ветровете и тежестта — те са толкова по-силни, колкото са по-масивни и по-стари. От всичко това ние сме застраховани и дори нещо повече… И как да не живеем дълго?! Това дълголетие ние дължим на чистотата на нашите тела, които нямат в себе си никаква зараза: разни коки, бацили, гъбички, от които гъмжат вашите нещастни тела, живеещи при постоянна заплаха от разрушаване; това дълголетие ние дължим на пълната изолираност на телата ни от зловредните елементи благодарение на заобикалящия ни абсолютен вакуум и непроницаемостта на кожите ни; това дълголетие ние дължим на чудното устройство на нашите тела, притежаващи органи, за които вие, земните жители, нямате никаква представа… Ние имаме особени жизнени регулатори, които не позволяват на телата ни да се състарят, да отслабнат, изобщо да се изменят в своя вреда.

— Отчасти вие вече сте проникнали в някои причини за смъртта… Вашите опити с поколения инфузории [22] доказаха, че размножаването чрез пъпкуване (т.е. последователното делене на инфузориите на два индивида) все повече и повече изтощава тяхното многобройно потомство. Клетките на вашето земно тяло се изтощават именно по този начин: отначало става (…) увеличаване на обема му — и тялото расте; след това скоростта на растежа все повече и повече се забавя, защото, въпреки че броят на клетките се увеличава поради израждане обемът им все повече и повече намалява; настъпва момент, когато обемът на тялото вече престава да се увеличава; това не би било беда, ако качеството на клетките (и състоящите се от тях различни тъкани на тялото) не се влошаваше с всяко ново поколение клетки; настъпва старостта, тялото слабее, полезните тъкани се заменят с тлъстина, стените на съдовете, по които текат соковете на вашето тяло, стават по-слаби, пукат се под напора на кръвта на различни места по тялото, като причиняват различни болести и смърт. И това е естествената, «щастлива» смърт от старост…

А при нас клетките имат възможност да се свързват с други клетки и да се размножават чрез пъпкуване (…). Това е сливане на две клетки в една, в резултат на което отслабналите клетки се обновяват, стават млади и силни (…); регулаторите не им позволяват да се състарят, но не им позволяват и да нараснат над определена граница; общият им обем не се изменя, защото количеството материал за всеки индивидуум е неизменно…

— Да, виждаме — казваха тези щастливи създания, — че вие преставате да ни разбирате. Ще се опитаме да ви обясним по друг начин възможността за изключително дълголетие и дори за физическо безсмъртие. Погледнете на вашето човечество като на едно цяло. Нима то не е безсмъртно в своята маса?! Нима това цяло умира и ако умира, нима продължителността на живота му има определени граници? Кой може да каже колко хиляди или милиони години то ще живее?

Представете си човечеството като едно същество, като едно същество от нас и направете сравнение; приликата е поразителна: вашите хора представляват различните клетки на едно наше тяло; вашите инстинкти, вашата любов и може би вашият разум представляват регулатори, които поддържат съществуването на цялото и не му позволяват да се състари и умре; ако пък вземем за сравнение целия ваш органичен свят заедно с атмосферата и почвата, приликата ще бъде още по-поразителна: нима вие не живеете с едно и също количество вещество, принадлежащо на вашата планета, както и всяко от нашите тела? Нима и вас в края на краищата не ви храни Слънцето, както нас? Нима отвън, от друг свят (може би от друга планета) това велико (макар и жалко) органично тяло получава вода и храна? Може би получавате слуги, пари, особен въздух?… Нищо не получавате и все пак всичко е достатъчно и не може да не е достатъчно, докато Слънцето свети и докато размерите на «великото тяло» не нараснат повече, отколкото е нужно за сметка на неорганичната материя. И регулаторите, които възпрепятствуват прекаленото му нарастване, лесно можете да си представите… (…)

— Нашето тяло — казваха местните жители — представлява в малък вид ограниченият живот на Земята (…). Така и вие, хората, ще бъдете щастливи и вашите поколения няма да измрат, ако сте благоразумни.

— Вярно е, че човечеството като цяло не умира и живее като едно от вашите чудни същества, че е безсмъртно — забелязах аз. — Но вие ми дайте пример за индивидуална неопределеност на живота на Земята…

— Мога, мога — прекъсна ме един от събеседниците ми. — При вас съществуват инфузории; животът на всяка от тях се изразява в това, че тя отделя от себе си себеподобни — една след друга, поради което (да предположим, че и поради друго, но подробностите ще ни отведат далеко) тя отслабва, изражда се, смалява се и след няколко стотици раждания дотолкова издребнява, че става неузнаваема; тя умира! Но ето че към тази умираща инфузория се приближава друга, подходяща, слива се с нея в едно цяло… и след това — о, чудо! — тя се подмладява, възкръсва, започва бързо да расте, достига нормален ръст, отново се размножава и т.н.

— Да, да! Чел съм такова нещо [23], но изглежда, че вие знаете това по-добре от нас… (…)

— А много ли сте — полюбопитствувах аз.

— Слънчевата система, т.е. в същност Слънцето, теоретично може да поддържа жизнената енергия на 3×10²³ същества като нашите; това число е 15×10¹³ пъти по-голямо от броя на жителите на вашето земно кълбо, ако приемем, че те са два милиарда…

— Почакайте! — невежливо го прекъснах аз. — Откъде знаете всички тези подробности за Земята? Не за първи път ме учудвате…

— Ето ние разговаряме с вас… Защо мислите, че и преди вас не сме разговаряли с обитатели на Земята?… Освен това, ако бяхте видели нашите телескопи, нашите астрономически апарати…

— Разбирам… Вие казвате: толкова пъти повече от населението на земното кълбо… Това е колосално число!… Как мога да си го представя по-осезателно?

— Ето как: представете си сандък с формата на куб, висок 25 сажена (колкото камбанарията на Иван Велики), напълнен с макови зърна, всяко от които е не по-голямо от 1/2 линия; представете си по-нататък, че всяко такова зрънце представлява земното кълбо заедно с всички негови разумни обитатели; тогава ще имате ясна представа колко същества може да изхрани Слънцето. В същност то изхранва около 1000 пъти по-малко, но не защото не може да изхрани повече… Действителното население според нашата условна терминология може да се сравни със сандък, висок 2 1/2 сажена, пълен с макови зърна.

— А ние — продължаваше астероидният жител, — които принадлежим към групата на планетоидите, сновящи между орбитите на Марс и Юпитер, сме съвсем малко — някаква си мярка мак. (Не забравяйте: всяко зърно е земното кълбо заедно с обитателите му!)

— Извинявайте, но не съм съгласен, че не сте много… Дори не мога да разбера къде живеете! Известната ни повърхност на астероидите е наистина незначителна.

— Ние нямаме нужда от планетна повърхност: достатъчни са ни всемирното пространство, слънчевата светлина и материалът, който намираме в изобилие, като разкопаваме и разтрошаваме астероидите…

(…)

31. Планетата, която се напуска с един добър скок. Намираме се на астероид, който не се вижда от Земята и с помощта на най-добрите телескопи, защото диаметърът му е не повече от 6 километра. [24] Тук тежестта е така малка, че е достатъчно да се понапънеш и да скочиш малко по-силно, за да се отдалечаваш вечно и никога да не можеш да се приближиш до него; ние се освобождаваме от силата на привличането му с един хубав скок, който би ни издигнал от повърхността на Земята само на не повече от 4 фута (1 1/4).

Само Слънцето може да ни отклони от нашия прав път и да ни застави да се въртим около себе си като истинска планета; поради това след известно, доста продължително време пак ще можем да бъдем близко до напуснатия от нас астероид, като се отдалечаваме от него по кръг и го догонваме отзад.

Моля да не считате нашия астероид много малък: окръжността му е около 17 1/2 километра, повърхността му — почти 10 000 хектара (десетини), обемът му — 92 кубични километра, а масата му е 6000 пъти по-голяма от масата на цялото (…) земно кълбо.

Сравнителната повърхност на този астероид е наистина малка: на нея могат да се настанят не повече от 3000 [25] земни жители с техните разточителни стопанства (…).

Тук привличането е 2250 пъти по-малко, отколкото при повърхността на Земята. Това значи, че тук вие ще можете да носите 2250 пуда със същата лекота, с която носите на Земята 1 пуд. Няма да чувствувате тежестта на собственото си тяло, защото ще ви притиска към почвата сила 7 золотника; масивен чугунен куб с височина един сажен, поставен на главата ви, ще упражнява налягане, равно на налягането на кошница с хляб, тежка по-малко от един пуд; бъчва с вода ще ви се струва тежка колкото чаша с вино, човек на раменете ви — като кукла от 7 золотника, 2250 души — като един човек, дори по-малко, тъй като на Земята се прибавя и собствената обременителна тежест, която тук не се чувствува.

Вие стоите на повърхността на астероида прав, както на Земята, но и най-малкото движение ви издига като перушинка във въздуха. Усилието, което ви е необходимо на Земята, за да прескочите праг от два вершка [26] (10 сантиметра), тук ви издига на височина 120 сажена, т.е. малко по-ниско от Айфеловата кула. Тежестта е толкова нищожна, че от един метър (половин сажен) височина вие ще падате в продължение на 22 секунди — почти половин минута!

Ако нарочно се наклоните и поискате да паднете на земята като отсечено дърво, ще трябва да чакате края на това удоволствие няколко минути и, разбира се, няма да почувствувате никакъв удар при падането. Ако подгънете крака, за да седнете, краката ви ще висят в пространството без опора около 10 секунди, през които ще успеете да запалите дори цигара (жалко, липсата на въздух няма да ви позволи да направите това!). Ако в легнало положение се раздвижите, протегнете, кихнете или прозеете, веднага ще полетите няколко аршина нагоре, все едно, че сте перце, което вятърът е духнал, издигнал, понесъл, и пак изпуснал. Бихте могли да лежите и да стоите на остри камъни: няма да си порежете тялото, няма да ви изтръпнат хълбоците. Ако забравите и бързо скочите, както скачате (на Земята) от тревата, за да посрещнете идваща към вас дама, моментално ще отлетите в пространството на няколкостотин сажена и ще пътешествувате около шест минути, оставяйки бедната (макар и въображаема) дама в дълбоко недоумение. Около три минути се издигате и толкова се спускате — на около 100 сажена от злополучната особа.

Не хвърляйте малки предмети — те ще отлетят завинаги; но и тежки камъни не е трудно да се запратят така, че да станат аеролити и завинаги да изчезнат.

Земното секундно махало, дълго 1 1/2 аршина, тук се люлее 47 пъти по-бавно и часовникът, вместо например да показва 1 часа и 34 минути, показва 2 минути: сякаш времето се движи 47 пъти по-бавно. Тукашното секундно махало е толкова късо (по-малко от 1/2 милиметър) че не се вижда. Джобният часовник работи изправно (т.е. неговият ход почти не зависи от тежестта).

Бягането и дори ходенето по планетата е много неудобно: при най-малък подобен опит полетявате нагоре. Впрочем може да се бяга с гигантски крачки — няколко сажена всяка, но при условие, че действувате с краката много внимателно. Отблъснете ли се малко по-силно, започвате да се премятате презглава в пространството още на първата крачка, така че втората крачка трябва да правите не с краката, а с главата, ръцете, хълбока, с каквото ви попадне. Неудобно, неудобно — опитайте сами!

Ако искате да пътешествувате, по-точно да обиколите с летене планетата по различните й меридиани и да разгледате повърхността й, по-добре е да постъпите по следния начин: отблъснете се с крака в легнало положение в хоризонтална посока от някой голям камък или издатина на планетата. Тогава ще полетите като риба във вода — сякаш започвате да плувате настрани, по корем или на гръб. Ако сте се отблъснали слабо, прелетите ли няколкостотин сажена или повече, ще се приближите до почвата и леко ще я докосвате; тогава още веднъж се отблъснете хоризонтално от някоя издатина на почвата — и така 5–10 пъти, докато престанете съвсем да я докосвате; това ще означава, че центробежната сила е преодоляла тежестта върху планетата. Вие ставате неин спътник, нейна луна и преставате да усещате влиянието на тежестта; вие сте в среда, в която привидно липсва тежест.

Не мислете, че е необходима голяма скорост! Достатъчен е и един скок в хоризонтална посока — за това е нужно два пъти по-малко усилие, отколкото за пълното отдалечаване от планетата: излиза, че то е еквивалентно на земен скок на височина 5/8 от метъра. И най-добре е веднага да получите необходимата скорост (3,6 метра в секунда), като се оттласнете по-силно, както правите това на Земята във воден басейн, отблъсквайки се от него с крака.

Ще отбележа, че при всички видове скокове и полети (дори и на Земята, без да вземаме под внимание въздуха), докато не сте се докоснали до почвата, вие се намирате също в среда, в която привидно липсва тежест. Така е при пътуване около планетата. Това пътешествие става без каквото и да било изразходване на сили (освен еднократното изразходване, т.е. скока в продължение на 1 час и 24 минути със скорост 3,6 метра в секунда). По-бързо не трябва да се движите, защото в противен случай ще се отдалечавате от планетата и при скорост, 1 1/2 пъти по-голяма (5 метра в секунда, 17 версти в час), ще се отдалечите безвъзвратно от нея.

Ако планетата се върти, описаните явления биха се усложнили.

Макар че при околосветско пътешествие не са нужни никакви усилия, дори ако пропътувате трилиони версти, не е добре, че скоростта (17 версти в час) е малка. Но ако направим влак с колелата нагоре, наподобяващ влак, отразен в огледален таван, можем да се движим с всякаква скорост, защото центробежната сила ще се задържа от релсите. Такъв влак, като се движи 47 пъти по-бързо (550 версти в час), поражда центробежна сила, равна и обратна на земната тежест. Пътникът, така да се каже, «пада от облаците на Земята»; при 2 1/2 пъти по-малка скорост тежестта е като на Луната. Тежестта естествено засилва триенето и затруднява движението на влака.

Само част от многомилионното население на планетата живее на нея, а по-голямата част в стремежа си към светлина и място образува около нея — заедно със своите машини, апарати и постройки — движещ се рой, който има форма на пръстен (подобен на пръстена на Сатурн), но сравнително по-голям. Този жив пръстен е разположен в равнина, перпендикулярна спрямо посоката на слънчевите лъчи, и затова никога не е лишен от тяхната живителна сила; но при въртенето на планетата около Слънцето движението на пръстена изкуствено се изменя и «лицето» му продължава да гледа към светилото; скоростите на елементите на пръстена са толкова нищожни, че посоката на равнината му може да се изменя не само веднъж в годината, по и 100 пъти на ден.

Диаметърът на пръстена е 10 пъти по-голям от диаметъра на планетата и затова жителите му получават 100 пъти повече слънчева енергия от жителите на самата планета. По такъв начин населението на пръстена представлява около 800 милиона индивида.

Аз бях при тях на пръстена, летях от едната му част до другата и се отблъсвах все по-високо и по-високо. Винаги ми се струваше, че се върти планетата, а ние стоим и се движим само когато пожелаем.

Скоростта на частите на пръстена беше толкова по-малка, колкото по-далеч бяха те от планетата; в краищата тя не превишаваше 3 1/2 версти в час (1,12 метра в секунда), докато долу, до самата повърхност на планетата, тя беше 3 1/3 пъти повече (3,6 метра в секунда).

Заедно с мен пътешествуваше и жилището ми, и цялата ми домашна обстановка, която бяха създали за мен жителите на астероида. Така че винаги когато исках, можех да имам атмосфера и всичко, с което бях свикнал. Но омръзваше ли ми, обличах своята «кожа», окачвах цялата си амуниция, необходима за живот в безвъздушното пространство, и се разхождах на воля.

32. Астероид с 10 пъти по-голям диаметър. Ето астероид, диаметърът на който е 56 километра [27], окръжността му е 176 километра, повърхността — 9856 квадратни километра. Тъй като планетата се намира близо до вече описаната, тя използува същата енергия на слънчевите лъчи, но може да изхрани на своята повърхност около 800 милиона обитатели. По обем е хиляда пъти по-голяма от предишната. Както виждате, солидна планета. Скокът вече не ви издига много високо — на някакви си 130 сажена (281 метра). Разбира се, прескачането на камбанария или река не представлява трудност. Все пак силата на тежестта се чувствува: тялото ви, да се изразим по земному, тежи почти един фунт; бъчва, която събира четиридесет кофи, не тежи колкото чаша с вино, а цели два щофа [28]; кофа с вода набляга със силата на една осминка от наш фунт.

Планетата е доста солидна и бягането по нея е малко по-удобно, отколкото по предишната; само не бързайте: при най-малко бързане ще започнете да се премятате презглава.

Камък, хвърлен със скорост 50 метра в секунда, напуска завинаги планетата; на Земята камък с такава вертикална скорост се издига на височина 125 метра, или на 60 сажена; затова не само куршумите и снарядите напускат завинаги планетата, но и стрелата, пусната от детски лък. Камък, хвърлен с прашка или по друг най-прост начин, лесно може да получи необходимата за откъсване от планетата скорост.

Влак със скорост 36 метра в секунда (126 километра в час) поради центробежната сила губи теглото си; на планетата тази скорост при добър път е дребна работа. И наистина въздух няма, тежестта е 225 пъти по-малка, отколкото на Земята, затова и триенето от всякакъв род намалява също толкова пъти. При скорост 120 версти, с която се движат понякога земните локомотиви, тежестта, а следователно и триенето окончателно изчезват; влакът се издига нагоре и се носи вечно без загуба на сили; макар и в самото начало влакът да се движи с лекота, след това той се носи още по-леко, защото с увеличаването на скоростта малкото му тегло още повече намалява и накрая стига до нула.

На тази планета при много гладък път може да се кара и велосипед с известно приспособяване към малката тежест; но при желание той може да напусне планетата и вие, като се въртите заедно с него, ще полетите в пространството.

Жителите на малките планети имат специални начини и приспособления за получаване на скорост, за спиране и за предпазване от обръщане.

И около тази, както и около по-малката планета, се върти жив пръстен, който получава от Слънцето енергия, достатъчна за поддържане съществуването на 20 милиарда жители. Неговото население надминава населението на планетата 25 пъти, а повърхността му — само 6 пъти. Равнината на пръстена също винаги е обърната «с лице» към Слънцето и следователно неговите елементи променят движението си с обикалянето около светилото. Диаметърът на диска е около 5 пъти по-голям от диаметъра на планетата; обитателите му постоянно общуват с обитателите на планетата и ето по какъв начин.

Около един от меридианите на планетата е направен гладък път и на него се намира пояс, който обхваща в кръг планетата и пълзи по нея. Това е дълга пръстеновидна платформа на много колела; с помощта на слънчеви двигатели тя непрекъснато и постоянно се движи около планетата със скорост 4 метра в секунда. На тази платформа по същия начин се движи друга такава платформа, но по-малка и по-лека; на нея — трета и т.н.; всичко девет; по такъв начин последната пръстеновидна платформа се движи със скорост 36 метра в секунда, при която губи теглото си. Няма защо да ни учудват тези многоетажни влакове: всичките те тежат 45 пъти по-малко, отколкото един от тях (среден по маса), поставен на Земята.

Описаната система е добра за жителите, защото винаги им осигурява удобна връзка на пръстена (диска) с планетата. Ако например искате да отидете на пръстена и там да загубите тежестта си, застанете на планетата около първата платформа, както спирате край минаващия трамвай, за да скочите в него в движение. Тук има приспособления, които улесняват това, но можете да минете и без тях: бягайте успоредно на платформата, докато я стигнете; на малка планета е трудно да се преодолеят 4 метра в секунда, или 14,4 километра в час (и на Земята може да се тича с такава скорост); тогава без засилване ще скочите на първата платформа; от нея по същия начин на втората; така ще попаднете и на последната, където ще се освободите от тежестта си.

33. Астероид с диаметър, по-голям с още 10 метра. Диаметърът му е 560 километра [29], той е само 6 пъти по-малък от лунния; както виждате, това е вече напълно солидна планета. Тежестта на нея е 22 1/2 пъти по-малка от земната. Човекът ще може да се издигне само на около десет сажена; значи ще може да прескочи хубава бреза, пететажен дом, ров и рекичка, широка около 40 сажена. Субект, който е четири пуда, тук тежи, колкото на Земята тежи прасенце от седем фунта. Човек с обикновени сили без напрежение може да носи на раменете си, на главата си, на ръце, където му е удобно, цяла тълпа от 22 същества, подобни нему. Здравината на материалите по отношение на силата на тежестта и тук е много голяма. Например човек се люлее на люлка с въжета, малко по-дебели от груб конец. Постройки, които имат еднаква конструкция със земните, са 22 пъти по-високи. Вие сте построили кула, висока 300 метра, а тук тя би могла да бъде 6 версти (6,6 километра). От този астероид камък, хвърлен с ръка, не отлита в безкрайността и не се върти около планетата като спътник. Но топовните снаряди отлитат завинаги, а куршумите, като загубват тежестта си, се въртят около планетата, без да падат върху нея. Влакът трябва да се движи със скорост 360 метра в секунда, или 1280 километра в час, за да може да унищожи привличането на центробежната сила.

Пита се възможна ли е скорост, която надминава около 10 пъти скоростта на най-бързите земни локомотиви?

Въздухът е главното препятствие за бързината на движението, но тук няма газове; тежестта е 22 пъти по-малка, триенето е също толкова пъти по-слабо и затова скоростта може да бъде поне 5 пъти по-голяма, т.е. 640 километра в час. При тази скорост центробежната сила е само 1/4 част от силата на тежестта и следователно не я унищожава. Все пак намаляването на тежестта ще увеличи скоростта на влака, но имаме основание да се усъмним дали тя ще достигне необходимата степен.

Впрочем жителите на астероида достигат необходимата бързина по много лесен начин, който вече описах: с помощта на многоетажни непрекъснати пръстеновидни влакове. Слънчевите мотори са силата, която ги привежда в движение.

А що за мотор е това, веднага ще обясня. Преди всичко позволете да отбележа, че жителите на астероида имат големи успехи в производството на извънредно здрави метални съдове, които са плътно затворени, но могат да изменят обема си — нещо като мях или хармоника.

Сега си представете, че на съд, напълнен веднъж завинаги с пари на подходяща течност, едната половина е черна и се нагрява моментално от Слънцето, а другата — блестяща, сребърна. Когато той е обърнат към Слънцето с черната си половина, температурата и еластичността на парите достигат най-високата си стойност, а когато е обърнат към Слънцето със светлата си половина — най-ниската. Оттук става ясно, че ако съдът се върти (което може да става и по инерция), като се обръща към Слънцето ту с тъмната си, ту с блестящата си половина, стените на съда започват да се сближават и отдалечават с известна сила, която именно и използуват жителите на астероида с помощта на несложни приспособления. Така те превръщат 1/3 от слънчевата енергия в механична. Това е най-простата система, но те имат и много други, за които не се наемам да ви разкажа.

Когато се използува един квадратен метър слънчева повърхност на разстояние, два пъти по-голямо от разстоянието между Земята и Слънцето (както е на нашата малка планета), получава се работа, равна на 1/3 конска сила, т.е. работа за трима добри работници.

Тези двигатели, като работят вечно, навсякъде и на всякаква височина, не се нуждаят от нищо друго освен от Слънцето. Жителите на астероидите имат всевъзможни устройства и приспособления за тях; те следват местните жители като покорни животни, винаги предлагат услугите си и никога не се изморяват.

Ето такива мотори привеждат в движение многоетажните влакове.

Броят на влаковете, или етажите, не е голям — около 10, но разликата в скоростите им е много по-голяма, отколкото при предишния астероид — 36 метра. Много е трудно да се попадне от един влак в друг без помощта на специалните приспособления. Приспособлението е следното; на всеки влак и на самата планета има релси с леки колички на разни места. Отначало, докато не е скачена, количката заедно с релсите стои или се движи като предмета, върху който се намира, но достатъчно е само да се създаде леко триене между нея и движещия се до нея влак и тя започва да се движи наравно с последния. Така аз влизам в първата неподвижна количка и я съединявам чрез леко триене (с помощта на натиск) с първия влак; след няколко минути вече летя заедно с него със скорост 128 километра в час. След това от количката преминавам в съединения с нея влак и я откачвам от него; тя спира, след като измине известно разстояние. От първия влак спокойно преминавам в относително неподвижна количка от другия етаж, съединявам я чрез триене (посредством натиск) с друг влак, получавам неговата удвоена скорост и по такъв начин се издигам все по-нагоре и по-нагоре е все по-голяма и по-голяма скорост, докато вече в последния влак тя уравновесява силата на тежестта.

Тогава вече безпрепятствено се насочвам към едни или други части на пръстена на хиляди версти височина, както става в среда, свободна от тежест.

Всичките 10 влака (в движение) тежат четири пъти по-малко, отколкото един от тях, поставен на Земята.

34. На пръстените на астероидите [30]. Ще опиша и това, което съм наблюдавал много пъти на пръстена, но за което още не съм разказвал; това е по-точно разглеждане на явленията в среда, където привидно няма тежест; за пръв път на пръстените наблюдавах тези явления с всичките им подробности.

Ето ме във великолепен дворец, заобиколен с всички мои скъпи приятели, които ми предлагат да извърша различни опити. Те ме слагат в средата на залата в абсолютно неподвижно положение. Не мислете, че това е лесно; напротив, това е така трудно, както е трудно при вас да се постави в равновесие стол на два крака или бастун надолу със заострения му край. Те положиха много усилия, употребявайки различни хитри прийоми, за да постигнат моето пълно физическо спокойствие. Не си спомням в среда без тежест да съм бил някога така абсолютно неподвижен: вечно нанякъде пълзиш, а спре ли те някаква преграда, отскочиш като топка и пак същото, но в друга посока; ако си привързан, движенията ти, макар и ограничени, са пак неизбежни: люлееш се като плувка на въдица. И тъй, осигурили равновесието ми, те ме молят да се насоча към тях. Започвам усърдно да движа краката си, да размахвам ръцете си, но ни най-малко не се приближавам до целта. Това ме ядосва и аз ту се сърдя, ту стигам да отчаяние, но не се придвижвам нито една педя. Най-после, като виждам, че усилията ми не довеждат до нищо, укротявам крайниците си и се отказвам да продължа опита.

Моите «земляци» вероятно биха се посмели над положението ми и биха ме помъчили някой и друг час, като се скрият и ме оставят сам на произвола на съдбата, но този път ме заобикаляха други същества — веднага ме спасиха от бедата и ми предложиха друг опит.

— Подхвърлете ни — казаха те — някакъв предмет, да речем бастуна, който е в ръцете ви.

Веднага запращам бастуна, но забелязвам, че вече не съм в средата на залата, че тя се приближава към мен с едната си стена; движението ми е противоположно на движението на бастуна и завършва след минута с лек удар в стената.

Друг път при същите условия ми предлагаха да се преобърна, т.е. да застана нагоре с краката; естествено в среда без тежест няма горе и долу и всяка посока във физиологично отношение е абсолютно безразлична; казвам така за краткост и яснота.

Колкото и да се мъчех да изменя посоката си, не ми се удаваше и когато се укротявах и заемах предишната най-спокойна поза, лицето ми беше обърнато пак нататък. Усилията ми до нищо не можеха да доведат и все пак можех да движа всички свои части съвсем не по-малко, отколкото на Земята: свивах се на кравай, седях но турски (разбира се, не на седалка), кръстосвах ръце на гърди, отмятах ги назад, обръщах главата си настрани, нагоре, надолу: придавах на тялото си и частите му всевъзможни пози; но щом заемех обикновеното си положение, оказваше се, че ни най-малко не съм се придвижил или обърнал.

Работата беше проста.

— Като искате да се обърнете, вземете някакъв предмет, например шапка, и я завъртете около въображаемата й ос, паралелно на която искате да се обърнете и вие; наблюдавайте шапката и не й позволявайте да избяга; почувствувате ли такова нещо, хващайте я, слагайте я близо до себе си и пак я заставяйте да се върти. И така, когато шапката започне да се върти, веднага ще забележите, че вие се въртите в противоположната страна. Обърнете ли се, колкото трябва — тупнете шапката: стой! В същия момент ще спрете и вие: ще гледате вече без всяко напрежение в съвсем друга посока [31].

Така човек може да се обръща и около оста на тялото си, и около напречната му ос (перпендикулярна спрямо дължината на тялото), т.е. може да се върти и като детски пумпал, и като акробат на трапец, и настрани като бръмбар на топлийката на ентомолога.

Колкото е по-голяма масата на тялото, колкото е тя по-рохкава и обемна, толкова по-трудно е да й се придаде въртене — затова вие ще се въртите по-бързо, а тя по-бавно (отношението на ъгловите скорости е равно на отношението на инерциалните моменти на телата).

При отблъскване скоростта на отблъснатото тяло е толкова по-голяма, колкото е по-малка масата му и обратно. Когато масите са равни, вие и отблъснатото от вас тяло летите в противоположни посоки с еднаква скорост… В случая действуват много различни закони и всички те са известни в подробности на вашите земни механици.

В повечето случаи движението на тялото е сложно, т.е. то се върти около тъй наречената свободна ос и в същото време се движи напред, така че оста се движи праволинейно и равномерно. Достатъчно е и най-малко усилие, за да се получи скорост, ако е налице макар и мъничка движеща се опора, каквато представлява падащата дъждовна капка. Но ако няма опора, само външна сила може да ви даде скорост. А имате ли скорост, не можете да я измените без опора. Така например ми се е случвало да прелетя на един аршин от нужния ни предмет и да не мога да го достигна, защото без опора не мога да завия настрани.

35. Как на пръстена ми създадоха земна тежест; различни опити и наблюдения. Добротата, бдителността и нежната грижливост на обитателите на астероида правеха пребиваването ми при тях наистина приятно. Веднъж, когато бяхме на пръстена, те ми предложиха не само земна обстановка, каквато и преди бях имал при тях при желание от моя страна, но и земна тежест.

Огромна куха метална сфера, пълна с въздух, светлина и растения, които възобновяваха развалената от дишането ми атмосфера и ме хранеха с много вкусни и разнообразни плодове (неизвестни на вас, земните жители), ми беше на разположение винаги когато желаех да си почина при обикновени, привични условия. В тази сфера нямаше тежест, за която бях вече затъгувал, нямаше горе и долу; тук не бяха необходими меки дивани, пухени дюшеци, възглавници и кревати; нямаше закачалки и полици. Но вместо това имаше леки приспособления за закрепване на предметите по местата им. Това бяха тънки нишки с кукички, които придържаха предметите и не им позволяваха да се разпълзят във всички посоки; саксиите с растения бяха до прозорците и слънчевата светлина постоянно ги съживяваше и принуждаваше без отдих да дават плодове, които успешно заменяха най-хранителните вещества на Земята.

Ако се появеше тежест, всичко това би се откъснало от местата си и би се струпало в един безобразен куп… Комфортната обстановка на средата без тежест не е годна за Земята, която си има свой комфорт…

И така това жилище на удоволствието беше предварително преустроено: бяха определени горе и долу; долу беше направен плосък под; на него сложиха мебели, кревати; на стената окачиха часовник с махало; на масите сложиха шишета с вода и разни други земни нещица… Но как вашите приятели получиха тежест? — ще попита читателят.

О, много просто и съвсем даром!

Те свързаха пригодената за тежест сфера с дълги и здрави вериги с доста значителна маса, малко превишаваща масата на самата сфера, и накараха цялата тази система да се върти около центъра на тежестта й (така наречения в механиката «свободен център»; неговото положение съвпада с положението на центъра на тежестта). А за да не пречи системата на движението на пръстените, и на нейния център беше придадено движение от няколко метра, което беше напълно достатъчно, за да може тя да се издигне над пръстена и да плава независимо като спътник на планетата.

При скорост на сферата 50 метра в секунда и при верига, дълга 500 метра (около 1/2 верста), в нея се развива от центробежната сила тежест, равна на земната.

Внезапно се почувствувах в родна атмосфера, но бях отвикнал от нея и тя ме зашемети, смаза, притисна, сложи ми вериги, привърза ме и след няколко минути вече молех моите нови приятели да ми дадат по-малка тежест. Преди да получа помощта, аз успях да се съвзема, да попривикна. Отначало се излегнах на леглото и започнах да вдигам ту ръката си, ту крака си, сякаш проверявах теглото им, сякаш не вярвах, че съществува; след това се понадигнах, поседях, станах и се разходих; исках да скоча, но не можах — ясно беше, че се бях измързеливил; след малко подскочих, но не високо; приближих се до часовника, пуснах махалото и то се залюля: тик-так, тик-так-… Налях си вода и я изпих… Хвърлих гумичка; въртейки се, тя описа дъга (парабола) и падна на килима; наклоних масата и моливите се търкулнаха… Изпитах всичко, което отдавна не бях изпитвал.

Когато по моя молба приятелите ми, които летяха след мен (извън сферата), намалиха скоростта на въртене на системата два пъти (25 метра в секунда), аз се почувствувах един път и половина по-тежък, отколкото на Луната, защото тежестта намаля 4 пъти.

Махалото започна да се люлее два пъти по-бавно, водата се лееше по-лениво, затова пък аз се почувствувах силен и скачах едва ли не до тавана.

Седнах в креслото и се огледах наоколо: през едни прозорци се виждаше черно небе с немигащи звезди, а други бяха осветени от ярко, синкаво Слънце. Струваше ми се, че целият небесен свод заедно със звездите, Слънцето и малката планета с нейните пръстени се върти около мен като около център, правейки пълен оборот за 63 секунди, но стаята ми изглеждаше абсолютно неподвижна. Моята стая беше станала за мен планета; на небесния свод открих неподвижни точки — полюси, около които той се въртеше така бързо. Естествено оста на системата може да бъде разположена произволно; всяка звезда и дори Слънцето могат да станат полярните пунктове; в последния случай Слънцето изглежда неподвижно и свети в едни и същи прозорци, давайки едни и същи сенки.

При дължина на веригата 125 метра (но за получаване на същата тежест) скоростта ще бъде само 12 1/2 метра в секунда. Пълният оборот около оста се извършва за 32 секунди.

Тежестта, получена от въртенето, е вечна и не се нуждае за поддържането си от изразходване на сили.

Придаваха ми тежест по мое желание.

При ускоряване на въртенето тежестта нарастваше и все повече и повече чувствувах грубите й лапи; стигаше се дотам, че нямах сили да се надигна от леглото или да седна, а се отпусках на него с трясък. Стигаше се дотам, че не можех да вдигна ръката си, и тогава давах знак да се прекратят опитите.

Изобщо това ми дотегна и пак пожелах да се почувствувам в нежните обятия на средата без тежест.

Докато бавно спираха въртенето, аз наблюдавах как постепенното намаляване на тежестта се отразява на някои явления.

Пред мен на масата имаше чаша вода с потопена в нея стъклена тръбичка; виждах как от запушения умивалник падаше на пода вода капка по капка. Колкото повече намаляваше тежестта, толкова повече се издигаше водата в тръбичката над общото ниво в чашата; водата в чашата се отдръпваше към краищата й все по-високо и по-високо, образувайки дълбока вдлъбнатина, а падащите капки от умивалника ставаха все по-едри и по-едри — отначало като грахчета, след това като вишни, ябълки…, приближаваха се до пода все по-бавно и се удряха в него все по-слабо.

Но ето че вече водата достигна краищата на чашата и започна да се излива, тръбичката се напълни догоре, а последната капка от умивалника почти висеше във въздуха… Накрая всичката вода изпълзя през краищата на съдовете и се разпръсна, като остави мокри следи… Махалото висеше безсилно на една страна, а аз заедно с креслото се издигнах във въздуха, телата престанаха да падат, всичко се размърда, раздвижи… Илюзията за тежест изчезна…

В среда без тежест по-лесно се открива привличане между малките тела. Така например вътре в сферата, масата на която според аналитичните изводи не може да оказва никакво влияние върху намиращите се в нея тела, при тези тела се забелязва тенденция за взаимно сближаване, по произтичащите оттук скорости са толкова нищожни, че телата изглеждат неподвижни и е нужно значително време, за да бъде забелязано тяхното преместване.

Два средно пълни неподвижни субекта, които оказват на разстояние един сажен взаимно привличане 1/100 от милиграма (теглото на песъчинката), в продължение на първия час изминават 18 милиметра; в продължение на следващия — около 54 милиметра, в продължение на третия — около 9 сантиметра; всичко за 3 часа — по-малко от 1/4 аршин, значи всяко тяло изминава по-малко от 2 вершка (80 милиметра).

За пълното им сближаване в стоящо положение биха били необходими повече от 5 часа.

Те биха могли да се въртят един около друг (в същност около средната точка на разстоянието им) и да направят пълен оборот почти за две денонощия (44 часа) със скорост 1 милиметър за 26 секунди.

Ясно е, че не ще ви стигне търпението да наблюдавате такова вяло явление, пък и много трудно е да направите телата неподвижни: постоянно им давате незабележими тласъци и скорости, които са достатъчни, за да се пръснат телата по различни ъгли на помещението сравнително доста бързо.

Оловни сфери, тежки по килограм, на разстояние 4 вершка (2 дециметра) се завъртат малко по-бързо, а именно правят пълен оборот в продължение на половин денонощие.

Ако плътните оловни сфери при същото разстояние [32] на центровете (4 вершка) увеличим обемно така, че те почти да се допират, оборотът им ще продължава почти 2 часа (1,8 часа); и това става непоносимо бавно.

35. Как изглежда Земята от астероидния пръстен (продължение). Мъдростта и могъществото на моите приятели бяха изумителни.

Веднъж казах:

— Ах, защо не виждам нашето мило синьо небе с весело мигащите звездички, нашите планини и морета? Вие знаете, че тук небето изглежда черно, а звездите — мъртви сребърни точки…

И ето че само след един мой намек, като ме видяха опечален, те ми показаха истинска земна картина.

След няколко минути вече ме носеха нанякъде.

Отначало летяхме, след това беше създадена тежест и се търкаляхме по някакъв дълъг коридор… Най-после ми затвориха очите и когато ги отворих, вече седях на брега на една река под върбов храст, сякаш се готвех да се къпя. С цялата си душа се пренесох в стария свят и у мен се появи непреодолимо желание да се потопя в прохладните вълни на реката.

В далечината се виждаха обвитите с лека синя мъгла хълмове, а по-близо — житни поля, разлюлени от вятъра, няколко редки горички и бедни руски селца. Небето беше синьо и чисто.

— Гледайте — казаха те — как ще увеличим вълнението на реката.

И те се разпоредиха за намаляване на силата на тежестта. Колкото повече тя отслабваше, толкова по-големи ставаха вълните; а колкото бяха по-големи, толкова по-бавно се плъзгаха. И аз усещах намаляването на тежестта, защото почвата, на която седях, ставаше някак по-мека; виждах как вълните се движеха огромни като планини и сякаш искаха да ме погълнат.

— В океаните бихме могли — забелязаха те — да вдигнем вълни, високи няколко сажена и повече, само да има вода.

Да се къпя беше невъзможно, но те успокоиха вълнението, като увеличиха тежестта до големината й на Луната (направиха я 1/6 от земната). Започнах да се къпя. А с каква лекота плавах! И най-малкото усилие беше достатъчно, за да се задържа над водата. Но все пак, оставиш ли се на произвола на съдбата, лесно можеш и да се удавиш. Когато се облякох, седнах в една лодка и започнах да греба. Моята лодка толкова повече излизаше от водата, колкото по-силно аз гребях и колкото повече намаляваше тежестта. Стигаше се дотам, че тя едва докосваше водата и се движеше много бързо. Така беше при намаляване на тежестта 30 пъти.

36. Пътешествие около Слънцето; жители без планети. Всички ние, жителите на планети, пътуваме около Слънцето. Като безопасна каляска и неуморими коне ни служи самата планета; дори и вие, земните жители, правите същото. Не желаете ли да пътувате сам или в компания с добри приятели, но без планета!

Вие видяхте, че астероидните обитатели се носят свободно над своята планета и дори могат да се отдалечават от нея неопределено далеч; видяхте, че топовен снаряд на планета с ширина 500 версти се отделя завинаги от нея или след като направи един оборот около Слънцето, я настига отзад.

Работата е там, че скоростта, която сте придали на снаряда, постепенно му се отнема от привличането на планетата; снарядът запазва само скоростта, която той е имал по-рано заедно с планетата, т.е. скоростта, достатъчна, за да не падне върху Слънцето, но недостатъчна, за да се откъсне от него завинаги. С една дума, пътят на отблъснатото тяло приблизително съвпада с орбитата на самата планета.

Но тъй като той се движи с почти еднаква скорост с планетата или малко по-бързо, те могат и да не се догонят в продължение на стотици и хиляди години.

Жителите на всички астероиди притежават особени механизми за удобно получаване на необходимите скорости за себе си и за своите принадлежности. Помните ли техните многоетажни влакове за връзка с пръстена? Те имат нещо подобно и за пълно откъсване от планетата. Впрочем на малките астероиди с ширина 5 версти и по-малко е достатъчен за тази цел и един хубав скок (…), за да бъде получена нужната скорост. Много жители на такива планети пътешествуват около Слънцето, като образуват в пространството редица селища — скъп наниз, украшение на светилото. Това са жители без планети.

На големите астероиди работата е по-сложна.

Последният влак, или последната най-висока платформа на описаните вече приспособления губи тежестта си, но скоростта й е достатъчна само за това и не е годна за пълно откъсване от планетата. Ако на тази последна платформа се постави нова, движеща се в същата посока, само че по-бързо, тя ще се издигне и ще излети или ще се разкъса на отделни звена и пак ще излети, макар че няма да изостави съвсем планетата.

Какво може да се направи?

— На платформата лежат релси със свободните си краища надолу и на тях отдолу се търкалят колелата на по-горе лежащата платформа; така тя се задържа от платформата, която лежи под нея, и не може да бъде отвлечена от центробежната сила, ако не отлети по-ниско лежащата от нея. Оттук става ясно, че всички платформи — до последната почвена, трябва да бъдат съединени една с друга по този начин.

Следователно тези приспособления, взети отделно, са като вече описаните; но поради това, че скоростите на половината от горните платформи развиват сила, по-голяма от тежестта на планетата, те могат да отлетят и да повлекат след себе си долните платформи; всички платформи са съединени така, че никога не могат да бъдат откъснати една от друга.

Планета с плътността на Земята (както обикновено приемаме) и с диаметър 56 километра трябва да дава на най-горната платформа скорост 50 метра в секунда, а планета с диаметър 560 километра — скорост 500 метра в секунда.

При преминаването от по-долните влакове до средния тежестта постепенно намалява и на средния се унищожава; при по-нататъшното издигане относителната тежест отново се проявява, но вече в обратна посока и като става все по-голяма, в най-горния влак се изравнява с тежестта на планетата.

В горните влакове човек стои спрямо планетата нагоре с краката. Падне ли от последния влак, ще отлети от планетата и ще стане спътник на Слънцето.

Представете си, че тежестта на Земята е изменила посоката си и Земята, вместо да ви привлича, ви отблъсква към небето (нататък — в синята бездна), така че едва се задържате, като седите по дърветата надолу с главата и се хващате за каквото ви попадне!

Същото изпитвате и на най-горния влак (на астероида): от центробежната сила вие прилепвате към тавана на вагона и е достатъчно да се измъкнете през прозореца, за да паднете в небето.

Щом говорим за влака, това ще бъде истинско падане (поне в първите минути): вие ще падате като камък — с увеличаваща се скорост.

В случая е добре, че тежестта, която ви притиска към тавана, е много слаба и дори на астероид с диаметър 560 километра, с ширина, 22 1/2 пъти по-малка от земната, лесно можете да се задържите и да не паднете, ако се хванете с лявата си ръка за някаква изпъкналост на покрива. Това усилие съответствува на 7 земни фунта, като се предполага, че тежите 4 земни пуда.

От средния влак обитателите на астероидите се понасят, където им е приятно, и стават или спътници на планетата, или част от нейната огърлица; от долните влакове те падат на планетата; от горните се понасят толкова по-високо, колкото по-близо е този влак до последния горен, от който отлитат в пространството, като стават самостоятелен астероид или част от слънчевата «огърлица».

Пръстеновидните многоетажни влакове на планетата, като се движат по меридиана и се въртят в същото време много бавно заедно с нея, могат да отблъскват телата във всички посоки и с желаната (до известен предел) скорост.

37. Как се управлява в среда без тежест? Аз вече дадох понятие за законите на движение в среда без тежест или в среда, в която привидно липсва тежест. Да опишем най-простите уреди за задоволяване на практическите потребности на жителите на астероидите.

Ето уред за предпазване (в известна степен) от люлеене или въртене на жилища и други подобни; той е доста устойчив и неподвижен въпреки силите, които го въртят.

Това е особена стая с две извънредно бързо въртящи се колела на две нейни съседни стени; масивните колела не натискат лагерите и затова се въртят свободно — без триене; но когато желаят да обърнат този уред — да го насочат в други посока, то поради по-голямото или по-малкото съпротивление в зависимост от скоростта на дисковете се появява налягане на осите им върху лагерите и триене, което се преодолява от слаби, слънчеви мотори. В тази стая аз можех да се движа, да се обръщам и да извършвам всички обикновени движения — привидно тя се движеше, както обикновената стая без въртящи се дискове.

Всеки от дисковете се прави двоен, т.е. състои се от две паралелни колела, които се въртят от мотори в противоположни страни; тези чифтове колела са необходими, за да могат да бъдат спирани или за да се ускорява въртенето им (за по-голяма устойчивост), без да се нарушава неподвижността на стаята.

Към това се прибавя и апарат, позволяващ да се спира стаята съвсем произволно, преди да й е предадена устойчивост. Той също се състои от чифт взаимно перпендикулярни, но прости, не двойни, неподвижни колела. Когато ги въртят, върти се и камерата; когато ги спрат, спира се и тя. Отначало въртят произволно слабо едната ос с колелото, докато другата не вземе желаната посока. Тогава спират първото колело и придават въртене на другото, за да може и първата ос да получи желаната посока. По такъв начин нагласят камерата, както е необходимо — с осите към едни или други звезди, след което й придават устойчивост. Осите на колелата обикновено съвпадат с въображаемите «свободни» оси на камерата. Остава да се каже как й придават постъпателно движение.

За тази цел в камерата има нещо като дълго оръдие, изхвърлящо снаряди. За да се придаде на камерата известно движение напред, тя се наглася така, че оръдието да е насочено в посока, противоположна на желания път. Тогава стрелят (или движат снаряда със слънчеви мотори) и камерата лети, където е нужно, със скорост няколко десетки метри в секунда в зависимост от масата и скоростта на снаряда. Като изхвърлят още един снаряд в същата посока, получават още веднъж същата (приблизително) скорост и летят с удвоена бързина. Така достигат желаната бързина. Спирането или забавянето на движението става чрез изхвърляне на снаряди в противоположни посоки. По същия начин получават и ъгли и се движат по начупени линии; чрез изхвърляне на непрекъсната струя течност или дребни тела получават криво движение от желан вид. За да могат тези снаряди при среща с други тела да причинят вреда, те са меки и пръхкави, макар и масивни.

За малки придвижвания употребяват дълга верига, на края на която има маса; изхвърлят масата немного силно; веригата се размотава от вала и се отдалечава заедно с масата, колкото й позволят. В същото време в противоположна посока се отдалечава и камерата. Когато се отблъсква голяма маса и веригата е дълга, придвижването може да бъде доста значително. Например, когато отхвърляната маса е равна на масата на камерата заедно със съдържанието й и веригата е дълга 2 версти, снарядът се отдалечава от своето място в произволна посока на една верста. Веригата може да бъде и още по-дълга, защото тя не се къса от тежестта, каквато там няма, не се извива и изпъва, а ударът на снаряда е произволно слаб и е толкова по-безвреден, колкото веригата е по-дълга.

Но тамошните жители рядко пътешествуват или живеят сами; обикновено, когато някой трябва да се движи, използува като опора масата на този, за когото в момента движението е без значение. Като се отблъсква последователно от мнозина, той не изменя чувствително тяхното движение, а самият той получава желаната скорост и се насочва, където трябва.

Интересни са съвместните еволюции на жителите (на астероида). Например няколко от тях по взаимно съгласие, правят различни неподвижни фигури; кръгове, триъгълници и т.н., при това положението на центъра на тежестта на общата им маса остава непроменено. Понякога те се нареждат в две кръгли концентрични вериги. Едната верига, като се отблъсква от другата, съобщава и на нея, и на себе си обратни движения: така се образуват две хора̀ движещи се вечно едно около друго. Получава се нещо като обща разходка. Когато членовете на едното хоро се свиват в по-тесен пръстен, скоростта им — ъглова и абсолютна — се увеличава, но идва момент, когато те не могат повече да се свиват поради развилата се центробежна сила. Така при свиване на диаметъра на пръстена десет пъти ъгловата скорост ще се увеличи 100 пъти, абсолютната — 10 пъти, центробежната сила ще нарасне 1000 пъти. Такава центробежна сила разхвърля несвързаните членове въпреки волята им по посока на радиусите.

Понякога две същества се договарят да се отблъснат много силно едно от друго с помощта на специален снаряд. В резултат едното от тях получава голяма скорост и вместо кръг, отдалечавайки се от Слънцето, описва около него елипса; другото губи част от скоростта си и като описва елипса, се приближава до Слънцето. Ако са се отблъснали не отделни същества, а двойки, то една от тях, например тази, която се е приближила до Слънцето, може да се раздели и едното същество от тази двойка още повече да се приближи до Слънцето, а другото да се отдалечи. Тези еволюции са безкрайно разнообразни.

Жителите на много малките астероиди (например с дебелина 1000 метра и по-малко) превръщаха своята планета в управляем снаряд; придаваха й въртене, каквото си искаха и по такъв начин правеха своите денонощия според желанието си дълги или къси; придаваха на планетата си по-голяма или по-малка постъпателна скорост и тя ту се отдалечаваше от Слънцето по спирала, ту се приближаваше към него. Те управляваха своята планета така, както ние управляваме конете си. Когато се приближаваха до Слънцето, годината им ставаше по-къса, а когато се отдалечаваха, тя ставаше по-дълга; тогава Слънцето грееше по-слабо и лятото се превръщаше в зима. С приближаването до Слънцето, напротив, студовете се заменяха с горещини. Те изменяха оста на въртене на планетата си и всеки път имаха нова полярна звезда и екваториални съзвездия; по такъв начин управляваха и годишните времена.

Изменяха положението на оста на самата планета, без да изменят положението й спрямо звездите. Променяха равнината на своята траектория около Слънцето и самата траектория и се движеха, където искаха. Те можеха да се отдалечат от Слънцето завинаги и можеха да се хвърлят в неговата огнена уста, превръщайки се в капка за попълване на източника на слънчевото лъчеизпускане…

Ясно е, че при всички подобни промени в движението и положението планетата губи част от своята маса, и то толкова по-голяма, колкото повече са промените и необходимата енергия за тях тя получава от Слънцето.

Малък астероид се превръщаше от неговите обитатели в пръстен така, че от планетата не оставаше нищо и нейната слаба тежест намаляваше още 100 пъти. Явен беше стремежът на жителите му да превърнат своята планета в диск, който да приема сравнително по-голямо количество слънчеви лъчи и дава на обитателите си живот и сила.

Този пръстен или диск, разпилявайки се в пространството, се превръщаше в «огърлица», във верига от селища без почва, въртящи се около Слънцето, както обръчът на колелото около неговата втулка.

Огромно количество дори немалки астероиди са се превърнали в такива обръчи или «огърлици». В Слънчевата система те са като тънки нишки, опънати около светилото. Хората не ги виждат, защото дори ако имат ширина една верста, при разстояние няколко милиона или милиарда версти и през най-добрите телескопи ще изглеждат като едва забележими нишки, много по-тънки от паяжина. Тези нишки частично управляват своето движение, като се отдръпват и изменят скоростта си, когато има опасност да паднат или да се закачат за някоя непоносима планета, летяща прекалено близко.

Около големите, истински планети няма «огърлици». Големите планети са гибелни за тях.

38. От астероид на астероид и от «огърлица» на «огърлица». Сега ще обясним как обитателите на астероидите преминават от един астероид на друг.

Ето ви редица въображаеми астероиди и нека всеки от тях да е с дебелина 6 версти [33].

Да допуснем, че те извършват около Слънцето строго кръгови движения в една равнина и приблизително на разстояние, два пъти по-голямо от разстоянието между Земята и Слънцето.

Изчисленията показват, че ако разстоянието между астероидите е най-малко 6 хиляди версти (дори по-малко — достатъчни са 3000 версти при условие, че астероидите не са много), те не си оказват голямо взаимно влияние и в никои случай не могат да се сблъскат, особено при положение, че равнините на орбитите им не съвпадат.

Всяка планета има скорост с 23 сантиметра (не повече от 6 вершка) повече, отколкото идващата след нея най-малко на 6 хиляди версти разстояние. Оттук става ясно, че постъпателните скорости на астероидите са почти еднакви и че те не се сливат в една (планета) само поради слабото им привличане (1/2250 от земното), което много се намалява и от сравнително грамадното разстояние между тях; движейки се в една посока, в продължение на грамаден интервал те се движат редом — всяка в зрителното поле на другата.

Излиза, че една планета ще изпревари друга с цял кръг, т.е. че отново ще се срещне с нея едва след 31 000 години. В течение на един век планетата изпреварва само с 1° (или с 1/360 от окръжността).

Сега вече е ясно, че прелитането от един астероид на друг не представлява ни най-малка трудност и опасност: като придадем на себе си, по-точно на съответния пръстеновиден влак, необходимата скорост, например около 10 метра в секунда (около 32 версти в час), ще пристигнем на следващата най-близка планета след 10 дни. Разликата в скоростите не е голяма и отблъскването при наличието на несложни предпазни мерки е незначително. Ако сгрешим посоката, лесно можем да я изменим, след като имаме в запас описаните от нас приспособления за движение (очерк 37).

Ние познаваме 350 астероида между Марс и Юпитер — на разстояние 46 000 земни радиуса; на всеки астероид средно се пада приблизително разстояние 131 земни радиуса; затова пък и тези астероиди имат средна маса, а следователно и взаимно привличане, несравнимо по-голямо, отколкото нашите въображаеми 6-верстни планетки. Средната разлика в скоростите им представлява около 60 метра в секунда.

Тази скорост не е толкова голяма, че да бъде препятствие за жителите на астероидите да поддържат връзка помежду си. Все пак един астероид изпреварва друг с цял кръг и отново се среща с него средно след 200 години. Впрочем в действителност астероидите са ексцентрични, въртят се съвсем не в една равнина и имат много различни маси.

Но нима можем да познаваме всички, когато всяка година откриват едва ли не десетки? [34]

Жителите на «огърлиците» са щастливи свободни същества: не са роби на тежестта, всички пътища са им открити; преминаването от «огърлица» на «огърлица» на няколко десетки хиляди версти съвсем не е трудно нещо. Такива пътешествия се извършват непрекъснато: някои се отдалечават от Слънцето, а други се приближават до него. Изобщо движението на «огърлиците» въпреки постоянната роля на опора почти не се изменя. Този преход е особено лесен между Марс и Юпитер, защото астероидите почти не представляват пречка — особено ако прелитането се извършва между части на «огърлици», отдалечени от астероида. Още повече, че тези части едва след няколко десетки или стотици години ще настигнат астероида. Значи налице е много време за прелитане.

Свободни са и движенията в другите пространства, между съседните орбити на други големи планети.

Само преминаването от едно междуорбитно пространство в друго при две съседни големи планети е малко по-трудно.

Да вземем за пример прелитане от пояса на астероиди в пояса между орбитите на Марс и Земята. На разстояние 200 земни радиуса от Марс — по-далеч или по-близко до Слънцето, т.е. на разстояние 1 1/4 милиона версти, телата, които преминават край Марс като планети по кръгови орбити, няма никаква опасност да бъдат привлечени от него.

По такъв начин между две застраховани от привличане на планетата «огърлици» остава разстояние 2 1/2 милиона версти. Докато Марс и обитателите на «огърлиците» са на противоположни страни, те могат да преминат това разстояние в продължение на една година, като се движат със скорост (съставяща скорост по посока към Слънцето, а не абсолютна) едва 75 метра в секунда, или около 270 километра в час; тази скорост ще ни се стори нищожна за небесните пространства, ако си спомним, че дори многоетажните влакове на астероидите даваха лесно 5–6 пъти по-голяма скорост (500 метра в секунда); на «огърлиците», където няма тежест, такива скорости могат да се получат още по-лесно.

Ще отбележим, че времето за безопасно прелитане на орбитата на голяма планета е много повече от година, защото например Марс догонва външната «огърлица» на полуокръжността едва за 60 години.

През цялото това време и дори по-дълго преминаването през орбитата на планетата е свободно.

Преминаването на орбитата на Земята, която има около 10 пъти по-голяма маса от масата на Марс, е малко по-трудно, но както показват изчисленията, напълно възможно. За тази цел са необходими скорости за преминаване в продължение на половин година под 500 метра в секунда. Другите орбити на планетите, които са по-близо до Слънцето, са още по-лесни за преминаване поради по-малката маса на планетите… (…)

38₁. През средата на планетата за 40 минути. Случи ми се да бъда на кълбовидна невъртяща се планета с кладенец, преминаващ диаметрално от единия й край до другия. На малките планети — с ширина под 400 версти, такива кладенци са напълно възможни — изобщо възможни са всякакви отклонения от кълбовидната форма.

Ако се хвърлите в този кладенец, след някакви си 40 минути долитате до противоположния му изход, където за малко се спирате и можете да се хванете за краищата му, за да излезете при своите антиподи [35]. Ако ли пък не желаете това, вечно ще се люлеете назад и напред като махало. През цялото това време вие нямате чувство за тежест относно намиращите се при вас предмети; но не се хващайте за стените на кладенеца, защото триенето скоро ще ви спре. При малка тежест лесно можете да се спрете по този начин на всяко разстояние от центъра на планетата; тогава бихте забелязали, че в средата на кладенеца няма тежест, но че тя нараства пропорционално на отдалечаването от нея — до самия изход.

Интересно е, че от каквато и точка на кладенеца да започнете да падате, връщането на предишното място става след един и същ интервал от време (за планета с плътността на Земята за 1 час и 20 минути), така че и малките пространства — от няколко линии, и големите — от няколкостотин версти, се изминават за еднакво време. Това е, както при махалото: все едно дали ще го отклоните много или малко — за всички люлеения то се нуждае приблизително от еднакво време (изохронност на люлеенето).

Интересен е и фактът, че и на други много по-големи и много по-малки планети приблизително за същия интервал от време се извършва това диаметрално пътешествие.

Теорията показва, че ако всички планети имаха еднаква форма и плътност, пътят от единия до другия им край винаги би изисквал едно и също време. Ако и на Земята имаше кладенец, преминаващ от единия й край до другия, ние бихме се промъкнали през него до своите антиподи след изтичането на 40 минути. Но през Слънцето поради това, че то е 4 пъти по-малко плътно, този път бихме изминали за 1 час и 20 минути, а през Луната — за 53 минути.

Излиза, че и грамадният диаметър на Слънцето (над 1 милион версти), и малкото глинено топче за едно и също време се пронизват от силата на привличането.

38₂. На три първобитни астероида. Случи ми се да бъда и на първобитна планета, недокосната от обитателите на астероидния пояс — спомен от миналото. Нали и ние пазим местности, забележителни в геологично отношение! Боже мой! Каква неправилна маса! И отдалеч, и отблизо тя напомня някаква отломка, а не нашата сравнително полирана Земя. Тук тежестта, макар че е съвсем незначителна поради това, че астероидът е много малък, е безкрайно разнообразна и по посока, и по интензивност.

Друг път бях на първобитна въртяща се планета, но с почти кълбовидна форма. Поради въртенето относителната тежест на повърхността на планетата беше много различна: при полюсите на въртенето тя имаше най-голяма стойност и нормална посока — към центъра, но колкото повече се отдалечавах от тях, толкова по-слаба ставаше тя и толкова повече посоката й се отклоняваше към екватора; затова, идваш ли от полюсите, имаш чувството, че се спускаш от все по-стръмна и по-стръмна планина, макар че интензивността на тежестта отслабва и не е трудно да се задържиш на някоя по-голяма стръмнина; на известно разстояние между полюса и екватора посоката на тежестта съвпада с хоризонта, т.е. тя е успоредна на повърхността на планетата, и ти се струва, че се спускаш по отвесна стена. По-нататък почвата ти се струва наклонен таван, който на екватора се превръща в обикновен хоризонтален земен тапии, и трябва да се хванеш за каквото ти попадне, за да не отлетиш от планетата. Тук трябва да се стои нагоре с краката, както правят момчетата и акробатите, но с тази разлика, че кръвта не нахлува в главата, лицето не се зачервява и не те притиска към почвата огромната земна тежест, а, напротив, стреми се леко да те откъсне от издатините, за които си се хванал. Тук няма камъни — под влияние на центробежната сила те са отлетели от планетата и носейки се наоколо, само понякога се приближавах до нея.

Веднъж откъснах издатината, за която се бях хванал, и ето че заедно с нея започнах плавно да се отделям от планетата; тогава с всички сили се отблъснах от останалото в мен парче, което започна бързо да се отдалечава от мен и планетата, а аз започнах да се приближавам към нея; но тъй като този път попаднах на гладка част от планетата и нямаше абсолютно нищо, за което да се заловя, трябваше пак да се отдалеча от нея. Отначало се движех перпендикулярно към повърхността й, и то с нарастваща бързина, но ето, виждам, че съм престанал да се отдалечавам и дори започвам да се приближавам към нея. Не се ударих в нея, а само едва се докоснах, макар и на съвсем друго място, и пак започнах да се отдалечавам нормално. Имах впечатлението, че небето ме е отблъснало с невидимите си ръце и пак ме е поставило на планетата, но и планетата не ме приема и ме отблъсква — без удар, тайнствено. И така вечно издигане и спускане и все на различни места на планетата. Само случайно можех да се спусна на предишното си място.

Колкото по-бързо се върти планетата, толкова по-далеч от нея отиват откъсналите се от екватора тела. Но и за пълното отдалечаване от планетата, ако астероидът е малък, е достатъчна малка скорост на въртенето. При такава скорост предметите се отблъскват от центробежната сила завинаги и стават спътници на Слънцето…

Имаше още една почти кълбовидна въртяща се планета със сравнително огромна планина на екватора. Навсякъде на планетата превесът беше на страната на тежестта освен в планината, горната част на която поради по-бързото движение развиваше центробежна сила, превишаваща привличането на планетата. Като се изкачвахме от подножието й все нагоре, забелязахме, че тежестта отслабва до един пункт, където съвсем изчезва. Над тази критична точка тя пак се появява, но в обратна посока и се стреми да отхвърли всичко от почвата — човек трябва да ходи на главата си, по-точно на ръцете си, да се хваща за всичко, което му попадне, за да не се смъкне.

На друга подобна планета стоеше страшно висока кула, горе и долу тънка като вретено и съвсем без опора, т.е. без да се докосва до планетата. Разхождахме се под този въздушен замък и се чудехме защо не пада върху главите ни. Работата е там, че поради центробежната сила горната му част се стреми да отлети, а долната му част се привлича в противоположната посока. Формата и положението му са такива, че равновесието винаги се запазва.

38₃. Астероид с луна. Между орбитите на Марс и Юпитер имаше още една планета с ширина 56 версти, кратката история на която искам да ви разкажа. Тя имала спътник с диаметър около 6 версти. Спътникът се движел около нея на разстояние 60 радиуса на планетата (1680 версти) със скорост 4 1/2 метра в секунда (14 версти в час), като правел пълен оборот за 28 дни, както нашата Луна.

За обитателите на астероида естествено не представлявало никаква трудност прехвърлянето на спътника (очерк 38), за което бил достатъчен и един ден. Този спътник отдавна им бил омръзнал, защото с привличането си причинявал смущение и безпорядък в пръстените им, въртящи се около планетата.

Затова те решили да го унищожат като спътник и да го преобразуват до самия му център — отначало да го превърнат в тънък диск, а след това — в планетен пръстен.

Този пръстен поради симетричното си разположение и постоянното си действие вече не смущавал собствените пръстени на планетата и не пречел на обитателите й да се ширят до самия спътник, превърнат в пръстен.

И така планетата заедно със спътниците си образувала система, подобна на Сатурн с неговите пръстени.

Превръщането на спътника в пръстен било извършено за 10 години с помощта на енергията на слънчевите мотори. Пълно разлагане на планетата в диск след това е станало в продължение на хиляди години. След това вече дискът лесно можел да се превърне в слънчева «огърлица» (очерк 37).

39. Температурата на различни разстояния от Слънцето. Силата на слънчевите лъчи нараства с намаляването на разстоянието до Слънцето точно както е и със силата на привличането му. Оттук следва, че температурата в пространството на Слънчевата система е безкрайно разнообразна. Това отчасти е и така, но изкуствено температурата може и на едно място да бъде много различна и, обратно, на различни разстояния от Слънцето да бъде еднаква. Местните обитатели с много прости средства получават по желание студ там, където при обикновени условия от горещина би трябвало да се разпаднат на съставните си части.

Черна повърхност, дори на разстояние от Земята и в атмосферата й при известни обстоятелства се нагрява до 100°. А какво е положението там, във вакуума, при непрекъснатото действие на лъчите и на разстояние например 10 пъти по-малко, на което Слънцето изглежда десет пъти по-дебело, 100 пъти по-широко, по-светло и по-топло?!

Представете си, че жител (на астероид) в такова горещо място има за заслон блестящ метален лист, който не губи своята отражателна способност при повишаване на температурата. Екранът отразява по-голямата част от слънчевите лъчи, макар и да се нагрява до 300–400°.

Тази топлина той разсейва в пространството във всички посоки и жителят на астероида, вече на известно разстояние от него, на сянка, получава сравнително неголямо количество топлина.

Ако сложим зад първия екран друг, който да е в сянката на първия и да се нагрява само от него, ще получим поне сносна температура за живот.

С помощта на няколко екрана, разположени един зад друг, температурата може да бъде понижена, тъй да се каже, дори под носа на самото Слънце до замръзване на водата и спирта.

Сега вече ми вярвате, че моите забележителни познати не се страхуваха да долитат до Слънцето, въпреки че постоянното им местожителство не беше много близо до него.

Напротив, онези от тях, които се отдалечаваха от Слънцето, повишаваха изкуствено температурата — и тук имаше много начини. Представете си например рефлектор или вдлъбнато огледало и в конуса на отразените от него лъчи живо същество. Ясно е, че като се приближава до върха на конуса, то повишава температурата си, колкото е необходимо.

Тези огледала могат да бъдат въпреки грамадните си размери, произволно тънки и слаби; няма защо да се страхуваме за целостта им, защото тук няма тежест; няма защо да се боим и за постоянството на блясъка им, защото липсва и атмосфера.

Цветът на местния жител или дрехата му също има голямо значение за количеството на усвояваната от него топлина. Предмет, който е обърнат с черната си половина към Слънцето, а с бялата си, блестяща половина се намира в сянка, е при най-благоприятни условия по отношение на нагряването му от Слънцето. По този прост начин дори в пояса на астероидите тамошните обитатели получават температурата на човешкото тяло. Ако ви е горещо и в това положение, обърнете се на малък ъгъл и температурата ще се понижи.

Поради постоянството си тази температура, получавана в небесното пространство, е извънредно стабилна: нито денят, нито нощта, нито ветровете, нито влажността, нито дъждовете — нищо не нарушава нейната правилност и пълната й зависимост от разумното същество…

Постоянно и произволно…

… Прекрасно е, нали!?

Обикновените екрани ту я понижават, ту я повишават в зависимост от това, дали предпазват предмета от загубване на собственото му лъчеизпускане или от лъчеизспускането на Слънцето. Като предпазва тялото от загубване на собствената му топлина и като отразява в същото време слънчевите лъчи върху самия предмет, екранът още повече способствува за повишаване на температурата му.

Оказват влияние и страничните екрани, по които слънчевите лъчи само пълзят; те забавят лъчеизпускането на телата. Оказват влияние и лошите проводници на топлината, т.е. дрехите.

С помощта на различни средства тамошните обитатели толкова се приближават до Слънцето, че стъклото под влияние на лъчите му се топи и тече като вода; химически сложните вещества се разлагат поразително бързо на съставните си елементи.

Но те се отдалечаваха и на такова разстояние, че на сянка, под защитата на последователно наредени екрани, получаваха толкова ниска температура, че газовете се превръщаха в течности, а като замръзваха, ставаха твърди като стомана. Водородът се запазваше добре във вид на блестящ метал (като синя стомана).

Огромно удобство е да можеш да получаваш навсякъде, едва ли не съвсем близо, грамадни температурни контрасти! Тези контрасти се използуваха от местните жители за най-просто и изгодно превръщане на енергията на слънчевите лъчи в механична работа. Един от слънчевите мотори вече описахме.

40. От звезда към звезда или от слънце към слънце. Веднъж попитах приятелите си:

Ето вие живеете от Слънцето, без да се нуждаете от храна, а само от светлина… Но какво ще стане, когато тази светлина изчезне?… Та Слънцето няма да сияе вечно! И нашите земни математици откриха, че то ще свети някакви си десет милиона години, а след това ще се покрие с тъмна кора или гъсти облаци и ще стане като Юпитер, от който не ни става нито по-топло, нито по-студено… Нима ще трябва да загинете?

— Първо, и вашите математици знаят, че всемирното привличане е неизчерпаем източник на енергия, а предположението им за прекратяване на слънчевото светене се базира на това, че Слънцето не може да се уплътнява по-силно от Земята или нещо подобно… Но това не е вярно. Второ, дори ако слънчевото светене се прекрати за известно време, което ще разберем много хиляди години преди това, нищо не ни пречи да полетим към друго слънце и да живеем там до изтощаването му… Има звезди, които имат ширина, 10 пъти [36] по-голяма от тази на Слънцето, и пак според вашата теория тези звезди трябва да горят поне 1000 пъти по-дълго от Слънцето…

Ние ще скитаме от звезда на звезда след угасването им, докато същите звезди не засияят с още по-обилна и по-прекрасна светлина… [37]

— Но как става това — възразих аз, — когато междузвездните разстояния са толкова страшни… Как ще достигнете друго огнище, друг източник на живот, щом като на светлината са нужни за това месеци и години?

— На светлината са нужни години, но ние не можем да се движим с такава бързина — ми отговориха те. — На нашите «огърлици» ние получаваме скорости, подобни на планетните, т.е. до 100 километра в секунда и повече. По такъв начин, ако светлината ходи години, ние пропълзяваме същото разстояние в продължение на хиляди години; ако тя тича месеци, ние — стотици години.

— Но с какво ще живеете през тези хиляди години? Нима със слабата звездна светлина, която ви съпътствува по време на вашето безрадостно пътешествие?

— Не, ние живеем със запасите от слънчева енергия, както вие живеете с нея постоянно.

— Значи вие се преобразявате и се храните като нас?

— Ни най-малко. Само енергийните запаси превръщаме в светлина, която поддържа живота ни, както Слънцето. Както вие превръщате енергията на Слънцето, скрита във въглищата, в механична работа, а последната в електрическа светлина.

— Но колко енергия е нужна, какви трябва да бъдат запасите за хиляди години и за милиони същества?

— Тези запаси се носят без всякакво усилие, в произволно количество и безкрайно време според познатите закони на инерцията. И за всеки от вас запасът за хилядолетно хранене не е много голям, а за нас той е съвсем малък. Кубически километър зърно представлява хилядолетната храна на 3 милиона души; куб от десет версти — запас за три билиона души. А такъв запас на нашите пръстени и огърлици се приготвя от Слънцето само за няколко секунди. Най-после ние можем да съществуваме и в състояние на блажена летаргия; и хиляди години в такъв полусън преминават за нас като една минута, както вашият здрав и приятен сън.

Това състояние изисква само определена температура и много малко количество светлина…

41. Връщане на Земята. Колко години бяха минали, не зная. Настъпи време за раздяла с моите добри гении.

А аз със своето човешко грешно сърце се бях така привързал към тях, към техния живот, към тяхната обстановка и вниманието, с което постоянно ме обграждаха…

Намирах ги прекрасни като старинни скъпоценни вази, прекланях се пред тях като пред най-прекрасни произведения на човешкия ум и сърце… (…)

Да, мои приятели, разказах ви много чудни неща, но не ви разказах дори милионна част от това, което в същност изживях…

А какво видях и къде бях? — Само на Слънчевата система. А колко такива системи има? — Само в Млечния път те са милиарди. А колко са млечните пътища? — Кой може да каже?… Светът е безкраен…