Мечти за земята и небето

VIII Енергията на слънчевите лъчи

42. Неговата пълна енергия. Говорихме (в очерци 3 и 4), че ако си представим Земята като грахче, Слънцето ще представлява голяма диня, която се намира от грахчето-Земя на разстояние 180 крачки. От това става ясно сравнително колко е нищожно количеството енергия, която се пада на Земята.

А енергията на всички слънчеви лъчи е толкова огромна, че ако би била превърната напълно в механична работа, би преодоляла силното привличане на някои части на планетата и би ги раздробила механично в мъгла за много кратък интервал от време. Още по-лесно би изменяла формата им, придавайки им форма на куб, питка, пръстен и т.н.

Тук ще отбележим две неща: първо, никаква физическа енергия не преминава напълно и без остатък в механична работа, но могат да бъдат проектирани двигатели, които във вакуум превръщат (приблизително) 1/5 част от слънчевата енергия в механична работа; второ, тук аз не засягам начините за разединяване на частите на планетата или за изменяне на формата й, само допускам, че такива начини има и са толкова съвършени, че при този процес работата на лъчите се използува изцяло.

Цялото по-нататъшно изложение ще има пред вид подобни практически невъзможни условия.

Най-огромната паша планета Юпитер се разлага механично в безкрайно разредена мъгла [38] в продължение на 115 години; пълната слънчева енергия разлага Земята за четири денонощия; Луната — за 3 минути; планета или спътник с два пъти по-малък диаметър се разлага за по-малко от една секунда.

Тази енергия е в състояние да затопли до центъра студеното (според предположението) земно кълбо до 3000°С за едно денонощие. Тя може да загрее маса от ледена вода, по обем равна на Земята, до 100°С, а след това да я превърне в пара за 4 часа.

Енергията й от три денонощия съответствува на енергията на въглища, по обем равни на земното кълбо (да допуснем, че плътността на въглищата е равна на единица), когато се изгарят в кислород.

В една секунда тя дава повече сили, отколкото храната, приготвена за изхранването на два милиарда души (повече от населението на Земята) за 25 милиона години.

Не можеш да не възкликнеш: какви богатства излива всяка секунда нашето светило, но ние не умеем да ги използуваме и те ни отминават!

Водното земно кълбо се разлага химически от енергията на Слънцето на съставните си елементи (водород и кислород) почти за едно денонощие.

Пълната енергия на Слънцето, превърната без остатък в механична работа, може да придаде на Земята за 11 часа денонощното й въртене около оста; на астероид с 10 пъти по-малък диаметър същото денонощно движение (пълен оборот за едно денонощие) — за 1/2 секунда.

Постъпателната скорост на Земята по орбитата й се получава за почти един месец (0,1 година), а движението на Луната около Земята — за 3 секунди.

Страшно огромна е тази енергия спрямо малките планети-астероиди, които тя стрива, мачка, на които придава най-различна форма, които превръща в мъгла, разлага химически, физически, на които придава въртене, постъпателно движение, отдалечава ги от Слънцето, приближава ги до него, кара ги да падат на него, отхвърля ги в безпределното пространство (…) само за няколко секунди или части от тях. Пък и нашата Земя в сравнение с тази сила е нищо: сгъстяването на атмосферата й до течност, всички видове разлагания на веществото на планетата — химическо, механическо и физическо, придаването на различни форми и движения на планетата — всичко това е за нея работа за няколко дни, най-много за месеци.

43. За частта от енергия, която се използува от планетите. Планетите използуват само малка част от слънчевата енергия. Например Земята получава от Слънцето 2 милиарда по-малко енергия от тази, която се разпилява в пространството. И всички планети, взети заедно, получават извънредно малко. Така Сатурн, като не се взема под внимание пръстенът му, получава почти толкова, колкото Земята; Юпитер — 4 пъти повече; Марс — 8–9 пъти по-малко; Венера — два пъти повече…, така, че загубената слънчева енергия е стотици пъти повече от тази, която се използува. Пък и как се използува!? [39]

Да допуснем, че енергията на слънчевите лъчи, които падат на Земята, е разпределена равномерно по повърхността й и е превърната напълно в механична работа; тогава на всеки квадратен метър ще се падне около 1/2 конска сила, или на всеки квадратен сажен около 3 конски сили, които действуват непрекъснато ден и нощ; на всеки квадрат с дължина 5 сажена ще се паднат 75 конски сили. Работата на тези въображаеми машини може да издига слой вода, дебел един метър, равномерно покриващ цялата Земя, със скорост 5 сантиметра в секунда; за едно денонощие тази маса вода ще се издигне на височина 4 версти (4,32 километра), а за три месеца ще премине отвъд пределите на атмосферата (300 версти).

Тази работа е по-голяма от работата на всички хора, взети заедно, поне 17 милиона пъти; ако поставим на всеки квадратен метър от повърхността на Земята по 5 здрави работници, които биха могли да се трудят непрекъснато, работата им би могла да бъде сравнявана с работата на слънчевите лъчи на Земята. На практика механичната работа на лъчите е много по-малка; тя «създава ветровете, движи водите…», по-голямата нейна част преминава непосредствено в топлина, която се излъчва в небесното пространство. [40]

Ако на всички планети тежестта беше еднаква, механичният ефект на слънчевата сила би бил еднакъв навсякъде, т.е. на всяка планета слой вода един метър би се издигал непрекъснато със скорост 5 сантиметра в секунда; но на Луната например тежестта е 6 пъти по-малка и затова този слой вода за една секунда ще изминава почти 1 фут [41]. Оттук става ясно, че на малките планети относителното действие на слънчевите лъчи е много по-значително.

Енергията, която се пада на цялата Земя, ще разложи механично Земята в продължение на 26 милиона години. Поразих ви с мощта на привличането, нали? Впрочем за големите планети то е твърде чувствително. Но да вземем малките планети. Например Луната се разлага само за 170 хиляди години: а 6-верстния астероид [42], който беше измислен и описан от нашия чудак (очерк 31), енергията на получаваните от планетата лъчи ще разложи само за една седмица; следващия астероид с диаметър 56 километра — за 20 години, а още по-големия (с диаметър 560 километра) — за 20 000 години.

Но ние видяхме, че малките астероиди, които могат да образуват около себе си пръстени, могат да ползуват и много повече слънчева енергия; ако допуснем увеличаване на повърхността, осветена от перпендикулярни слънчеви лъчи, само 100 пъти, приведените срокове ще се съкратят извънредно много. Например разлагането на астероида с диаметър 560 километра ще стане само за 200 години.

Сроковете за придаване на всевъзможни форми на планетите са по-къси от вече посочените. Времето за преобразуването им във въртящ се тънък диск, състоящ се от пръстени (като пръстените на Сатурн), които се въртят с различна скорост и преодоляват с движението си силата на привличане на техните части, е също много по-малко от вече посочените числа.

Впрочем при превръщането на цялата планета в много тънък и следователно слабо въртящ се диск работата е малко по-малко.

Макар че е немислимо съществуването или по-точно образуването около големите планети на пръстени, подобни на тези, които има Сатурн, поради грамадните скорости, които трябва да им се придадат, за да не падат върху планетата (или да се разрушат от тежестта си), а също поради съпротивлението на атмосферите (откъдето ще трябва да започне процесът на движение) и поради още много други причини — все пак, тъй като желая да дам ясна представа за отношението на слънчевата енергия, получавана от планетата, към енергията на привличането, привеждам резултатите от подобни изчисления.

Диск с дебелина един сантиметър от материал с плътност 3 (това е почти плътността на алуминия), който се състои от цяла редица пръстени, въртящи се с различни скорости, и има диаметър, 10 пъти по-голям от земния, се образува около нашата планета от енергията на получаваните от нея лъчи в продължение на три години (2,63 години).

Ако се вземе под внимание, че с увеличаването броя на пръстените или размера на диска се увеличава и образуващата ги сила, трябва да се каже, че времето за създаването им е много по-малко.

Диск, подобен на лунния, с диаметър десет лунни диаметъра би изисквал 40-дневна работа.

Ако разлагаме (механично) планетата до самия й център, т.е. напълно, и при това използуваме непрекъснато и бързо растящата повърхност на диска като кондензатор на слънчева работа, ясно е, че разлагането би могло да се извърши съвсем не за такива ужасни срокове, каквито приведохме. Земята би била разложена вече не за 26 милиона години и Луната — не за 170 хиляди години. Да, тези срокове теоретично биха могли да бъдат съкратени около 1000 пъти!

Повтарям, че всичко това практически е невъзможно, а дори и да е приложимо, то — само спрямо малките астероиди без атмосфери и с диаметри от някакви си стотици версти (…)