Мечът на правосъдието

В своя сън той убива убиеца.

Смразяващият студ и дългото очакване парализират пръстите му около дръжката на ножа, той използва силата на раменете си, за да го притисне към гръбначния стълб на убиеца. Те са застанали на верандата пред бунгалото. Зима е. Убиецът е с гръб, занимава се с ключалката и натиска бравата. Наоколо всичко е мрак, звезди, лед и вятър.

Очакваше го от часове. Беше си обещал, че ако се появи около бунгалото на жената и се опита да проникне вътре, ще трябва да умре.

Притисна ножа към гръбнака му и убиецът се изви от болка. Докато проклинаше, се протегна назад към ножа, сякаш се опитваше да смаже някоя досадна оса. Пръстите му докоснаха металното острие.

Изтече безкрайно много време.

Главата на убиеца бавно се обърна надясно и той погледна назад. Тялото му предпазливо се завъртя около острието на ножа. Той вече е наясно със своя център, знае къде се е приютила смъртта.

Иска да види ужас в лицето на убиеца, докато той бавно умира. Но убиецът не е ужасен. Убиецът се смее.

ГЛАВА 1

Ръцете й настръхваха от влажния нощен вятър, а краищата на косите влизаха в очите й. Ники пристегна якето около кръста си и покри главата си с качулката, докато потапяше греблата в дълбоката тъмна вода на езерото Тахо. Преди сто години под същия сърп на луната някой индианец ушоа сигурно е знаел как да гребе тихо с каяка, но колкото и да се стараеше, греблата разплискваха водата във въздуха, а шумът се разнасяше далеч зад нея.

Сребрист сняг покриваше планинските върхове, които заобикаляха подобно на облаци езерото. Тя се придържаше доста близо до бреговата линия, обрасла с мрачни дървета под сияещото звездно небе, за да следи придвижването си, но достатъчно навътре, за да не може да бъде разпозната от някой зорък наблюдател. Не биваше да я забележат, защото тази вечер…

Тази вечер тя правеше набег! И за първи път отиваше сама.

Чувстваше се в приповдигнато настроение, доволна от силата в ръцете и краката си, от лекотата, с която понасяше усиленото гребане. Не по-малко, отколкото в новогодишната нощ, когато майка й й позволи да пие шампанско. Все пак не й се нравеше да бъде тук съвсем сама и да се плъзга по гладката повърхност над дълбоката мрачна вода. Ала не й се искаше дори да си помисли да се откаже; във всеки случай нямаше да го направи за нищо на света.

Скот щеше да дойде с нея, ако му беше казала, но тази вечер… тази вечер всичко беше лично. Този път не хайманосваше по улиците и не надничаше през прозорците на шега, нито пък си взимаше тайно някоя и друга бира „Хайнекен“ от автоматите. Не че не й липсваше. Не би имала нищо против присъствието на едно топло тяло до себе си, докато напредва сред тази огряна от лунната светлина езерна мъгла.

Постоянният бриз повяваше над езерото и течението я отнасяше по-навътре, отколкото й се искаше. Но вече не беше далеч.

Осъзнаваше, че това, което се кани да извърши, е нередно. Но още отдавна, когато беше лоша, тя престана да се чувства такава. Скот й беше помогнал в това. Толкова много правила бяха глупави. Той й бе разкрил един изцяло нов начин на мислене. Трябва сам да избереш пътя си.

Тази нощ щеше най-сетне да извърши нещо наистина лошо.

Протегна се. Ръцете я боляха. Не беше свикнала да гребе толкова дълго, но и плановете й за тази година доскоро не включваха нахлуването в нечий дом. Не беше тренирала за подобно нещо. Преди три дни пристигна писмо от една адвокатска кантора, адресирано до майка й. То я изплаши. Майка й не беше вкъщи и затова си позволи да го разпечата. Един дотогава приятен ден се превърна в истински ад. Писмото съобщаваше, че ще бъдат изгонени от квартирата. Хазяинът си искаше парите, и то незабавно.

Когато майка й се върна вкъщи, Ники размаха писмото пред лицето й и я накара да го прочете.

— Какво е това?

— Не се тревожи, скъпа — отвърна по типичния си отнесен начин Дария.

Сякаш всичко щеше де се оправи от само себе си. Сякаш нямаше да бъдат принудени да си опаковат нещата и след две седмици да се преместят в някой пренаселен блок. Ники седна и се опита да проведе един практичен разговор с Дария. Къде е последната й заплата?

Няма я. Имали са много стари неплатени сметки.

Нямаше смисъл да го прави на въпрос. Сметките никога не се плащаха преди третото напомняне, тъй като никога не представляваха приоритет за Дария. Поне този път парите не бяха замъкнати от някой тип, опитващ се да се реализира като велик художник или музикант във Вегас.

Как върви работата й, попита я Ники, очаква ли скоро някакви средства? О, тя била загубила работата си още преди няколко седмици. Не искала Ники да се тревожи и мислила да й съобщи веднага щом си намери нова, което щяло да се случи всеки момент.

Ники взе решение. Ще направят немислимото. Щяха да заемат пари, използвайки за залог земята на дядо Логан в Невада. В този момент майка й стана нервна и започна да се разхожда из стаята, подреждайки някакви дрънкулки.

Накрая си призна. Продала земята на чичо Бил за хиляда и двеста смрадливи долара.

Четирийсет акра!

Майка й сви рамене и заяви, че свършеното си е свършено.

— Тази земя е в средата на нищото и е практически безполезна. Чичо ти ни направи услуга.

— Къде са парите? — попита Ники.

Може би земята на дядо й ще изиграе ролята на героя спасител. Може би ще спаси техния дом. Но не. Майка й вече бе похарчила парите, за да изплати други закъснели сметки. Парите са се изпарили, както и всичко останало. Както и баща й. Както и сигурността, която някога имаше — сигурността, че винаги ще има джобни пари за обяд и нови обувки есента.

Майка й така и не бе пораснала. Доверяваше се на всеки срещнат, дори на чичо Бил. Той никога преди не им беше помагал, не им беше помогнал и този път. Ники прекрасно знаеше, че земята струваше много повече, отколкото бе платено за нея. Достатъчно бе да провери в местния вестник „Рино газет“. Земята в Невада стабилно поскъпваше, дори каменистите пустини по хълмовете. Не беше възможно да купиш земя по трийсет кинта за акър. Нищо не можеше да се купи срещу трийсет кинта — неоспорим факт. Чичо й се беше възползвал от пълната неспособност на майка й да прави бизнес.

Обясни всичко това на Дария.

— О, скъпа. Твоят чичо е много опитен бизнесмен. Вярвай ми, той знае колко струва земята.

Да! Разбира се, че знае, но е достатъчно разумен да не плати истинската й цена.

Следващата й мисъл бе: добре, ще отиде да си поговори с него и да го убеди да плати по-справедлива сума за дядовата земя. Но това си беше бълнуване. Той нямаше да обърне внимание нито на Дария, нито на нея, защото те са бедни, а той е богат. Понякога Ники си мислеше, че той малко се страхува от нея — може би защото умееше да говори разумно.

Но сега те наистина бяха притиснати до стената и тя предположи, че е възможно да изтръгнат някакъв заем от него. Но всеки път, когато двете с Дария изпадаха в затруднено положение, той се изхилваше и се подиграваше колко глупаво е да даваш заеми на роднини, потриваше чистите си ръце на хирург и наблюдаваше двете жени, за да се увери, че са си го получили.

Тя взе решение. Ще отиде в дома му, ще открие пари и ще ги вземе. Беше погледнала обявите за поземлена собственост. Откри, че абсолютният минимум е поне двойно повече от платеното. Нямаше да вземе повече, отколкото той бе длъжен да им даде. Утре, преди да успее да се обади на полицията или да стори някоя друга глупост, тя щеше да му се обади и да си признае.

Защото, нека си го кажем, той им дължи тези пари.

Ако сцената стане наистина грозна, те биха могли да му обещаят, че ще му платят някога в бъдеще. Свръхпочтеният чичо Бил никога нямаше да посмее да каже някому, че племенницата му е откраднала от неговите пари, за да спаси себе си и майка си от изгонване. Никога не би си позволил публичен скандал, който да се отрази зле на репутацията му. Хирургическата му практика зависеше изцяло от възхищението на хората, от убеждението им, че е гениален; пациентите му трябваше да го смятат за светец. Никой не би се оставил в ръцете на някой подъл, стиснат тип да го кълца на операционната маса.

Дали не дочу плясък на гребла? Обърна глава и се огледа назад. Ако я следваше друга лодка, не я забеляза. Когато беше малка, вярваше, че езерото е обитавано от чудовища. Приспивни приказки, знаеше го, но… сега беше сама, настръхнала от поредния порив на вятъра. Чувстваше езерото всесилно и живо под себе си. За момент страхът надделя. Тя се противопостави на порива да обърне и да се прибере вкъщи.

По страните й се изтърколиха сълзи. Незнайно защо в съзнанието й изплува образът на баща й, както го помнеше от снимката в албума на майка си. Може би бе благословия, че духът му е около нея. Тя беше тръгнала на война. Той щеше да одобри действията й, нали? С мисълта за злото, сторено на нея и на майка й, тя си позволи гневът да я сгрее и да изгори страха.

— Време за разплата — каза към черното небе.

Тя бе Мел Гибсън в „Пустош“, тръгнала да търси правдата. Гласът й прозвуча писклив и уплашен, затова повтори репликата този път с по-нисък тон.

През гъсталака на дърветата видя ниско дървено бунгало, издържано в класическия за Тахо стил — изглеждаше като нещо, построено от рециклирани материали. Богаташите използваха този трик да заблуждават крадците с бедния външен вид на къщите си. Скот я беше научил на това. Но Ники вече познаваше мястото и знаеше, че отвътре изглежда като имение, наблъскано със скъпи джунджурии. Двете с Дария бяха посещавали къщата много пъти.

Позволи на каяка да се люшне на гребена на една миниатюрна вълничка — така успя да го изкара на брега, без да затъне, и го скри под един храсталак. Водата се плискаше около нозете й, а вятърът шумолеше в листата и ги караше да въздишат.

Промъкваше се като командос към къщата, привеждайки се ниско над растителността, която очертаваше границата на частната собственост. Знаеше, че вътре има плувен басейн. Преплетени отражения от водната повърхност проблясваха по оградата като сияние от телевизор. Първият й проблем беше вратата, но тя се оказа незаключена. Спря едва когато влезе вътре.

Не би трябвало да има някой. Леля Бет и Крие бяха в Лос Анджелис, а майка й нееднократно беше споменавала, че съботата е денят, в който чичо й отива да играе покер в „Сизър“.

Спомни си за ушоа и предпазливо се запромъква през храстите около басейна към плъзгащата се остъклена врата, водеща към кабинета. Там би трябвало да се пази всичко важно.

Нямаше и следа от нечие присъствие наоколо. Приведе се за момент с намерение да пропълзи през откритото пространство и да пробва вратата. В момента, когато се изправяше, вратата се плъзна встрани. По дяволите! Шмугна се обратно в храсталака и се опита да се прикрие зад рехавите клонки.

Чичо Бил пристъпи напред по бетонираната алея толкова близо до нея, че можеше да усети дъха на бренди от устата му и уханието на сапун от голата му кожа. Толкова за играта на покер.

Ау, помисли си тя, когато го разгледа. Беше чисто гол, а членът му се люлееше като махало под корема, докато я подминаваше. Стегнатите му бедра и крака показваха, че се грижи за фигурата си. Изглеждаше млад, много по-различен от известния доктор Бил, когото помнеше облечен в бяла престилка и с очила. Сигурно щеше да се комплексира от това, че първият й внимателен поглед върху гол мъж е този към чичо й.

Сърцето й възвърна нормалния си ритъм и гневът отново я обзе. Това лъжливо копеле! Подлудяваше само като го виждаше как се наслаждава на пролетната нощ, без да се интересува от нищо на света, искаше й се да го замери, да го фрасне или нещо подобно. Той беше толкова едър, че едва ли щеше да е проблем да я залови. От мисълта, че може да я открие в храстите, й стана лошо. Това би провалило всичко.

С бутилка бренди в едната ръка той се отправи към димящия басейн с минерална вода. Положи задника си върху първото стъпало на стълбичката, където водата бе дълбока само няколко сантиметра. Отпи една глътка.

— Проклятие! — възкликна той и поклати глава. Отново надигна бутилката.

Ники приседна върху килима от борови иглички и си направи пролука през гигантската папрат, растяща под дърветата. Когато почувства, че вече свиква с цялата тази ситуация, той наруши тишината отново.

— Не че имам някакъв избор — промълви чичо й.

Звукът от собствения му глас явно го сепна, защото се надигна и внимателно огледа наоколо. Като последна глупачка Ники затвори очи, сякаш ако тя не можеше да го вижда, и той нямаше да успее да я забележи. Клончетата се полюшваха. Дали не е усетил, че някой го шпионира? Тя мижеше, но във въображението й чичо й бързо се придвижваше към нея, за да я сграбчи, да я издърпа от храстите и… дишаше достатъчно шумно, за да издаде местоположението си.

Той промърмори още нещо. Какво беше това? Ник? Звукът бе тих и тя не беше сигурна дали го е казал или й се е счуло, но мисълта беше толкова смразяваща, че се вкамени.

Нищо не се случи. Ръцете му не се протегнаха и не я извлякоха навън от укритието й. Дочу плясък. Когато посмя да отвори очи, него го нямаше… не, отплуваше от нея в обратната посока, към дълбоката част на басейна, откъдето под водата струеше светлина.

Той преплува разстоянието до отсрещната стена, гмурна се и отново изплува, като дишаше дълбоко и кашляше. След това отново се гмурна. Ники поразтвори клоните на храстите, за да вижда по-добре. Той правеше нещо с ръце под водата в далечния край на басейна. Ники познаваше басейна още от малка. Там дълбочината бе най-малко три метра. И ето го чичо й, най-вероятно пиян, гмуркащ се в най-дълбокото. Какво правеше всъщност той, дали не се опитваше да се удави? Дали не е по-добре да се промъкне към къщата, докато е още в басейна? Не, можеше да излезе и да я забележи.

Застана на колене, отново разтвори папратите и погледна. Той остана под водата почти цяла минута.

Не беше добра в чакането. То й даваше време за размисъл, а мислите имаха свойството да я изпълват със съмнения. Миризмата на хлор се смесваше с тази на боровите дървета и на нея й се гадеше от комбинацията. Не се предполагаше да се случи нищо от това. Той въобще не биваше да си е в къщи, но ето го сега — държеше се глупаво като клоун.

Показа се над повърхността, пое си дъх и отново се гмурна.

Ники преглътна горчилката в устата си, приведе се и се запромъква към кабинета. Той пак се появи, но все още с гръб към нея. В едната му ръка имаше метална кутия. Заплува към ръба на басейна, като с една ръка държеше кутията над водата. Ники се шмугна обратно в храстите.

Той се прехвърли през далечната стена и постави кутията на бетонната настилка. След като си пое дъх, седна с кръстосани крака на ръба и забърника по кутията. Капакът се отвори и той извади нещо от нея.

Мамка му и късмет! Значи там криел парите си, в проклетия басейн!

Вятърът накрая беше утихнал. Сега Ники беше изправена пред нова опасност — пълната тишина. Освен помпата на басейна и хрипливото дишане на чичо Бил не долавяше никакъв друг звук. Като се изключат тракащите й зъби и бумтящото й сърце. Дори птичките не пееха.

Той държеше нещо увито в платнена материя. Полици, реши тя. Може би някакви редки монети. Светлината от басейна хвърляше призрачни отблясъци по лицето му. Изглеждаше като злодей от фантастичен филм. Цялата сцена бе като изкопирана от някакъв кошмар — басейнът със синкавата си светлина, мракът, притискащ я отвсякъде, чичо Бил, приклекнал като един зъл Буда, пиян, галещ тайното си съкровище.

Не след дълго той прибра пакета обратно в кутията, затвори капака, гмурна се отново във водата и я върна в тайника някъде дълбоко на дъното. Този път изплува незабавно и се запъти към кабинета си.

Трепереща от студ и страх, че всеки момент ще я забележи, Ники го наблюдаваше как увива хавлията около себе си. Докато обуваше гумените си сандали пред вратата на кабинета, на външната врата се звънна. Той подскочи и се обърна с лице към нея. Очите му се впериха в храстите, втренчени точно в нейната посока! Направи стъпка напред. Тя изпита такава паника, че не се сдържа и тихичко изписка. На вратата отново се звънна. Той се поколеба за секунда, накрая се обърна и влезе в къщата.

Ники захвърли якето си и се втурна към басейна. Гмурна се, а водата нежно обви тялото й. На дъното, точно под прожектора на басейна, откри малка пластмасова халка, в която едва успя да провре пръста си. Дръпна я нагоре и встрани и откри тайника. Очите й смъдяха от хлорираната вода. Потопена в млечната светлина, измъкна кутийката, затвори капака на тайника и се стрелна нагоре към повърхността. Там отвори широко уста — бореше се за въздух и се опитваше да се огледа през мокрите коси, залепнали за лицето й. Прехвърли се през далечния ръб на басейна. Здраво стиснала кутията, се затича към лодката. В къщата прозвуча телефонен звън. Чудесно, още нещо, което да му отклони вниманието. Почти стигна портата, когато се сети. Проклетото й яке! Забрави го до басейна! Вкопчена в плячката си, Ники се втурна обратно към къщата, като се придържаше плътно до стената и далеч от прозорците. Вече наистина беше премръзнала, от нея се стичаше вода. Къде ли го беше захвърлила?

През стъклото видя, че чичо й Бил говори по телефона в кабинета си; гласът му звучеше щастливо, много по-различно от мърморенето в басейна. С облекчение осъзна, че той и не подозира присъствието й. Неспособна да устои на изкушението, тя се приближи и надникна.

В едната си ръка той стискаше безжичен телефон, а с другата придържаше хавлията около кръста си. Усмихваше се и говореше неща от рода на „Как върви?“, „Това е чудесно!“. За момент Ники почувства сладкия вкус на победата. Беше успяла, беше го откраднала под носа му. Вече бе сигурна, че има това, за което бе дошла.

Точно се обръщаше, когато промяна в изражението на чичо й я накара отново да погледне. Лицето му побеля. Устата му се разтвори, а очите се изцъклиха. Като заслепен от светкавица той се олюля и заопипва за нещо стабилно, на което да се подпре. След това седна зад бюрото.

— Не, Боже Господи! Не! — завика той първо в слушалката, а след това настрани, като я закри с ръка.

Наблюдаваше го как се взира в телефона, а после го захвърли на пода. Чичо й се строполи на земята, сгърчи се и заплака като дете. Ники ясно дочуваше безутешните му ридания.

Една сянка прибяга и се надвеси над него. Тук имаше и някой друг! Е, разбира се, че имаше. Нали беше звъннал звънецът на външната врата! Тя мярна нещо, ахна и се прилепи към бунгалото. Една голяма борова игличка прониза дланта й, но не я усети дори когато кръвта потече по стената.

Сграбчила съкровището на чичо си, напълно забравила за якето, тя се притискаше към зида, парализирана от страх.

ГЛАВА 2

Дърветата се окичваха с нови цветове, а дъждовните вихрушки гонеха чайките по бреговете на езерото Тахо. По склоновете на Сиера скиорите се спускаха по тънките петна от късен за сезона сняг.

През втората седмица на март в град Саут Лейк Тахо планинската пролет беше в разгара си. Когато ръмежът отмина, а слънцето се показа зад ниските облаци, Нина Рейли погледна през прозореца на офиса си и се загледа в един възрастен мъж, прикрил с ръка очите си от слънчевите лъчи, който чакаше светлината на светофара да се смени. Тя премести стола си няколко сантиметра и наля чаша вода в разлистената смокиня, която вече бе израснала толкова високо, че опираше в тавана на малкия й офис.

Нейната секретарка, Сенди Уайтфедър, отвори вратата към приемната и влезе. Здрава като Балзак на Роден и също толкова масивна, в сравнение с Нина тялото й се разпростираше с по няколко сантиметра повече във всички посоки. Настроението й както винаги беше в стил „не си и помисляй да ми се бъркаш, ако не искаш да те изритам по задника право в езерото“. Нина отдавна се беше отказала да предприема реформи спрямо нея. От друга страна, двете със Сенди бяха преминали през добри и лоши времена и се бяха превърнали в приятелки. Или поне в нещо подобно.

Сенди се втренчи в нея. Очите й сякаш бяха направени от оникс, зад чиито мрачни дебри криеше личния си свят. Стоеше със скръстени отпред ръце.

— Какво? — попита Нина.

— Трябва да поговорим.

— Да не са се обадили от съда? Сигурно за ареста на Кати Лок?

— Не. За Джони Елис. Нуждае се от повечко помощ от наша страна.

— Сенди, с нищо не помага, ако лееш кървави сълзи на бюрото си всеки път, когато един клиент иска повече, от колкото позволява законът. Той е пренапрегнат. Не си е изсипал хернията или нещо подобно, нали?

— Той е на петдесет и шест и е твърде възрастен за физическа работа. Нуждае се от почивка. Уморен е.

— Всички сме уморени. Обществената ни система не е създадена да се занимава с подобен проблем. — Нина се облегна назад и усети как изтощението тежи като воденичен камък върху клепачите й.

— Това е само защото работниците не могат да се справят сами. Нуждае се само от няколко месеца почивка. Може да се опре на фонда за инвалидност — Сенди държеше делото на Елис. — Той мисли, че ще напусне още тази сутрин.

— Но няма нищо, което да… добре, добре. Ще погледна още веднъж дали не съм пропуснала нещо.

Сенди прие обещанието й, отиде до лавицата и извади оттам прашния сборник с калифорнийските закони.

— Бизнесът процъфтява — каза тя, като потупа претъпканата с папки лавица. Те стояха строени като добре обучени войници, готови за сражение. — Бих искала да мога да кажа същото и за теб.

— Ох, пак се започва — възкликна Нина.

Преди седем месеца всичко вървеше чудесно. Тя имаше прекрасни съпруг и син и вярата, че светът е едно великолепно местенце. И тогава, когато вече бе на път да приключи дело за убийство за един недостоен клиент, съпругът й беше убит в нападение, предназначено да ликвидира нея и сина й Боб. Не можеше да го забрави. Времето може би щеше да й помогне да го преживее, но не и да го забрави.

Справяше се, доколкото успяваше.

— Трябва да продължиш напред. Да си намериш друг мъж.

— Сенди, аз загубих съпруга си, не ума си.

— Какви ги върши в последно време Пол? Още ли е във Вашингтон? Защо не се е обаждал през последните седмици?

— Знаех си. Знаех си, че ще го изровиш. — Последното нещо, от което Нина се нуждаеше, бе дискусия със Сенди относно Пол Уегънър. Когато се омъжи, Пол се намираше на пет хиляди километра във Вашингтон. Много добре.

Където и да отидеше, той сееше след себе си хаос. Обичайните правила никога не важаха за него, а иначе проницателните сетива на Нина някак си губеха острота в негово присъствие.

Тяхната връзка, гореща и турбулентна, се бе разпалила буйно като пламък на кибритена клечка. Когато мислите й се връщаха обратно към онова време, тя си напомняше причините всичко да се превърне в пепел. Забавен и топъл на повърхността, Пол си оставаше неразбираем за нея. Той вършеше неща, които тя не очакваше, не разбираше и не одобряваше. Разстройващи неща, понякога изпълнени с насилие. Как можеш да си близка с мъж, когото вероятно никога няма да разбереш? Той твърде добре се бранеше от всякакво интимничене. Така че тя не се нуждаеше в живота си от Пол освен професионално като експерт-следовател. Нуждаеше се от дълго плуване или поход по горещия пясък на пустинята, не от друг мъж.

— Може ли да се върнем към работата? — раздразнено предложи тя.

— О, един хубав, сочен случай с убийство може би ще оправи нещата — каза Сенди, като се почесваше по бузата. — Ще отклони вниманието ти от собствените ти проблеми. Разбира се, няма да те топли нощем… Сигурна съм, че и този уикенд си ходила да се шляеш в пустинята, права съм, нали?

Засегната, защото точно това бе правила, Нина изръмжа.

— Ще се правя, че не съм чула това, защото е безочливо.

Тя бе прекарала много почивни дни в пустинята сред парче земя, подарено й от един клиент като допълнение към обичайното заплащане.

Но снощи не спа добре заради нещо, което се бе случило предишната нощ в пустинята. Беше излязла да гледа звездите. Луната плуваше над острите върхове на Карсън Рейндж. Внезапно някъде от мрачното небе дочу глухо ръмжене. От юг се приближаваше самолет. Наблюдаваше светлините му, докато прелиташе точно над нея и зави, следвайки бреговете на езерото Тахо. Движеше се ужасно ниско, толкова близко до планинските скали, че тя сдържаше дъха си от напрежение, но после самолетът се издигна над върховете на дърветата и се отдалечи.

Всичко е наред — помисли си Нина, — защо винаги очакваш…

Добре де, беда. Самолетът се скри зад склоновете на планината и звукът му заглъхна. Тя наостри уши, ослуша се и се опита да мерне за последно светлините на вече отдалечилата се машина. Не дочу ли някаква странна промяна в звука на двигателите?

Над пустинния хоризонт разцъфна цвете от жълта светлина и за момент планината сякаш бе обхваната от пожар. Тогава разбра.

В тази долина нямаше убежище за нея, както и където и да е другаде. Зад планината смъртта отново се беше завърнала.

Така че предишната нощ, след като Нина се прибра вкъщи, се превърна в безкрайно бдение за онези, които са били в самолета, а жълтата светлина се появяваше отново и отново всеки път, щом се опиташе да затвори очи. Сънят беше невъзможен.

Но сънят често беше невъзможен. Всяка нощ тя извършваше рутинните си движения: измиваше си зъбите, заключваше вратата, проверяваше как е Боб. След това се пъхаше под завивките, затваряше очи, сякаш опитът й да се държи нормално и да извършва всички нормални дейности щеше магически да й донесе хубави сънища. Често очите й не се подчиняваха и се отваряха. Когато действително потъваше в дрямка, сънят й беше лек и кратък, като че ли не смееше да потъне в далечните царства на сънищата, вкопчена в състоянието на непрекъсната тревога.

Боб също имаше трудности да заспи. Няколко пъти през последните месеци внезапно се появяваше на прага на стаята й, втренчен в нещо невидимо за нея.

— Какво има? — обикновено го питаше тя, но никога не получаваше отговор, той просто се обръщаше и се прибираше в спалнята си. Тя скачаше от леглото само за да го открие заспал няколко секунди по-късно.

Утрините след тези тревожни нощи винаги й бяха като в мъгла. И този ден беше такъв. Тя разтърка смъдящи очи, сякаш току-що бе преминала през пясъчна буря.

— Сети ли се да вземеш някакъв вестник, докато идваше насам сутринта?

— Защо?

Може би просто преувеличаваше видяното. Може би самолетът изобщо не се бе разбил. Лошите новини винаги можеха да почакат.

— Няма значение, ще прочета новините, като се прибера.

На вратата се позвъни.

— Предполагам, трябва да ти обърна безочливия си гръб и да отида да поздравя клиента — каза Сенди.

— И внимавай как се държиш.

— Не е необходимо, когато ти ме следиш.

Отново се позвъни. Дочу се приглушен глас:

— Има ли някой вътре?

Двете се спогледаха.

— О, по дяволите, Джони Елис! — Нина разтърка чело и отвори една папка. — Може би ще успея да го изкарам, че е с изкривен гръбначен стълб.

— Понеделник — поклати глава секретарката й, — какво да го правиш.

В седем без пет вече се мръкваше. Спортуващите и ловците на вечери вече се тълпяха по булеварда „Езерото Тахо“. Още един понеделник си отиваше, помисли си Нина, като хвърли куфарчето си в колата, пикап „Бронко“. Още една успешна защита на статуквото. Беше изкачила по равен брой стъпала нагоре и надолу в кариерата си.

Смъкна стъклото на прозореца и подкара по улица „Кълоу“ към дома, докато се опитваше да потисне миризмата на умората и да се наслади на уханието от борове, изпълващо въздуха. Боб и Хичкок щяха да я очакват и сигурно щяха да са гладни. Докато подминаваше супермаркета от веригата „Рейли“, тя се замисли дали имат продукти в къщата. Нищо прясно, но можеха да изтърпят. Веднага щом Хичкок си получеше паничката, двамата с Боб можеха да си отворят консервирани спагети или нещо подобно.

Малкото дървено бунгало беше обградено от ели, а от прозорците струеше топла светлина. Паркира на алеята и вече се протягаше с ключа към вратата, когато осъзна, че тя е открехната. Отстъпи назад, обхваната от страх.

— Боб! — извика високо тя, което беше нормално, защото, естествено, на него нищо не му се бе случило. — Пак си забравил отворена външната врата!

Захвърли куфарчето си на лавицата в антрето малко по-шумно, отколкото бе необходимо. Щеше да го сложи на мястото му по-късно през нощта, когато се приготви за лягане и не успее да заспи. Отгоре изскърца стол. Още не бе успяла да влезе в кухнята, за да си налее чаша вода, когато по стълбите препусна Боб, следван от Хичкок.

— Чакай, не се събличай. Трябва да отидем у Ники.

— Ники? — Къде ли бе чувала това име преди?

— Никол Зак. Спомняш ли си? — Боб дишаше тежко и възбудено.

— О — момичето, което го бе поканило на танци миналата есен.

Боб беше отишъл, но не с нея, а със своите приятели и с жестоката ревност на тринайсетте си години не й бе обелил и дума през цялата нощ. Или поне така бе докладвал. Оттогава не бе чувала нищо за Никол Зак.

— Двамата сте се сприятелили? — попита тя. Протегна се да го разроши, но той чевръсто се изплъзна.

— Понякога ходя у тях. Тя ми разказва разни неща.

Това бе повече, отколкото можеше самата тя да каже за Боб в последно време. Това бе новина, и то не от добрите.

— Тя е в беда. Хайде да тръгваме! — Боб, който за последните пет месеца бе израснал с тройно повече сантиметри, грабна грейката си, захвърлена на един стол, и я навлече.

Тя го заобиколи и влезе в кухнята.

— Нека само да сготвя вечерята и ще си поговорим.

— Това не може да чака! — хвана я за ръката. — Трябва да тръгваме, мамо!

Боб почти я довлече до вратата, когато тя успя да се съвземе.

— Чакай малко! Само се спри!

Той я пусна.

— Няма ли да ме подготвиш? Обясни ми защо трябва да пропуснем вечерята и да тичаме към Никол?

Той погледна към вратата, после към нея. Осъзна, че няма избор, и каза:

— Ето какво се случи. Тя имаше лоши преживявания.

Братовчед й Крис току-що бе загинал и тя се чувстваше много зле, защото като деца много обичали да си играят заедно. Така че бяхме в кухнята и ядяхме ядки…

— В чия кухня?

— В къщата на Ник.

— Предполага се, че трябваше да се върнеш директно вкъщи.

— Оставих ти съобщение по гласовата поща.

Трябваше да си признае, че не я бе проверявала.

— Добре, продължавай.

— Както и да е, майка й репетираше в дневната…

— Репетирала?

— Опитва се да постъпи в някакво шоу. Трябва да репетира, независимо колко зле се чувства. Така че тя бе… леко облечена, когато на вратата се почука. Беше направо думкане, много силно, мамо. Майката на Ник каза: „Разпрегнете конете, ей сега идвам.“

Леко облечена? Какво ли е репетирала майката на тази Никол? Пийпшоу, стриптийз?

— Както и да е, тя си обу панталоните…

— Скъпи, спри за секунда. Как е била облечена?

— … над трикото, докато тропането продължаваше. Накрая отиде и отвори. Мамо, бяха двама полицаи.

Тя изчака, докато момчето преглътне и си поеме дъх.

— Те влязоха. Майка й ги пусна направо в дневната. Казаха, че някакъв доктор е мъртъв, и започнаха да задават въпроси на Ники.

— Не на майка й? Започнали са да разговарят с твоята приятелка? — Нина се опита да прояви заинтересованост, като принуди адвоката в себе си да застане на поста си, но беше разсеяна от глада и от неприятното чувство, че Боб се държи някак дистанцирано с нея.

— Направо се нахвърлиха върху Ник. Майка й просто си стоеше там уплашена. Искаше да се намеси на няколко пъти, но я накараха да си затваря устата и тя не успя да направи нищо. Тогава се опитах аз.

Това вече привлече вниманието й.

— Какво — сега беше неин ред да преглътне, — какво точно се опита?

— Казах на Ник, че има правото да си мълчи. Те толкова бързо прочетоха правата й, че тя нямаше никаква представа какво точно й казват.

Нина се приближи до него и усети страха му.

— Един от тях ми хвърли мръсен поглед… но беше твърде късно. Тя вече се беше изпуснала. Уведомиха майка й, че я отвеждат в предварителния арест и да се обади в Съда за малолетни след час. Взеха я със себе си!

— За какво?

— Мамо, моля те! — отново я задърпа за ръката, но този път много по-нежно. — Моля те, просто ела. Те се нуждаят от нас. Полицаите непрекъснато й разправяха разни неща от рода „Признай си“, „Облекчи си съвестта“ „На нас можеш да кажеш“. Ей такива неща.

— Какви неща? По-точно.

— Знаеш какви. Например: ти ли уби чичо си. Ей такива.

Така че тя отново бе на път с къркорещ от глад стомах. Боб имаше начини да постига своето. Както и Хичкок, който бе скочил на задната седалка, преди да успеят да го спрат.

— Надясно. Не, наляво. Почти се блъсна в бордюра.

— Къде се е случил… този предполагаем инцидент, Боб? Чичо й също ли живее в Тахо?

Боб кимна утвърдително.

— В голямо бунгало на езерния бряг, недалеч от полето Тръкий. Близо до казината, но не и отвъд границите на щата. Заема цели акри, така казваше Ники. Понякога говореше за него. Никак не го харесваше.

— Защо?

— Не знам. Наричаше го сноб. Държал се е подло с тях. Виж, Ники е…

Велико, помисли си Нина.

— А веднъж нейният чичо Бил казал, че майка й Дария е като Мерилин Монро…

— Това не е задължително обида — поне не и за Нина, която винаги бе смятала, че Мерилин е подценявана като актриса.

— Така ли? Той казвал, че времето й е минало. Веднъж казал на леля й Бет, че не иска повече да посещават дома му.

Този чичо Бил сигурно е противен човек, помисли си тя. Сигурно е от онзи вид хора, които половината ден поливат градината си, а в останалото време гонят от нея съседските дечурлига.

— Представяш ли си, отишла с лодка до бунгалото и се опитала да проникне вътре. Представяш ли си, била убила собствения си чичо. — Изглежда, Боб използваше доста силни думи, за да подчертае безумието на обвинението, но вместо това превръщаше абстрактния акт на насилие в твърде възможен.

— Ти дочу ли нещо, защо си мислят, че е била тя?

— Дори не питай подобно нещо — гневно възбуден отвърна Боб. — Тя не е убивала никого. Завий по лявата алея.

— Трудно ми е да си представя, че ще арестуват толкова млада девойка за нищо… — Светлината на уличното осветление отслабна, когато върху града се изля поредният дъжд. Зад пердетата на тихите къщи струеше синкавото сияние от телевизионните приемници.

— Този път го направиха.

— Трябва да има някаква причина — промърмори тя повече на себе си, отколкото на Боб. — Нещо им е подсказало, че е замесена. Затова ли я арестуваха, Боб? Казаха ли какво са открили?

— Само глупости. Какво друго.

— Можеш ли да бъдеш по-подробен?

Той стисна устни. Нина продължи да задава въпроси, но той решително отказваше да каже нещо повече за ареста. Гледаше право напред и повтаряше: „Почти стигнахме.“

Тя се чудеше какво му става.

— Разкажи ми нещо за Никол, колко е голяма?

— На шестнайсет.

Почти три години по-възрастна от Боб. Дева Марийо!

— Как се сприятелихте двамата?

— След танците. Тя ме попита защо съм такава курешка и аз казах, че не съм.

Нина повдигна вежда.

— Видяхме се на няколко места и започнахме да си говорим. Не ми е гадже, мамо. Много момчета се интересуват от нея, а плюс това си има приятел.

Все по-лошо и по-лошо.

— Както и да е, все още не съм готов за такава връзка. Така й казах.

Тя зави зад ъгъла.

— Намали — изкомандва Боб. — Днес не е добър ден за умиране.

Нина намали скоростта, но с нищо не успя да успокои препускащото си сърце. Детето й растеше толкова бързо.

— Какво общо има помежду ви, как мислиш?

— Почти нищо. Ник е много умна, но не дава пет пари за шибаното училище.

— Боб, внимавай с приказките си!

— Тя въобще не се интересува какво мислят другите за нея. Свири на китара. Слуша тежки групи като „Дистрой“ и „Екс машийн“. Майка й не й позволява да излиза често навън, затова понякога бяга — Боб се обърна към нея, без съмнение изненадан от себе си, че се е изпуснал толкова лесно. — Знам, знам. Но какво мога да направя аз? Кажи ми? Тя никога повече няма да ми има доверие. И моля те, не си и помисляй да кажеш някому за това, защото и аз няма да мога да ти имам доверие повече.

— Къде бяга? Да се среща с момчета?

— Не знам.

— Наистина ли?

— Не знам!

Можеше да долови лъжата по напрежението в мускулите на ръката му и да я познае дори само по начина, по който си поемаше дъх.

— Добре де, защо сте приятели тогава? Ти си пишеш домашните, не харесваш нейната музика, а тя е доста по-голяма от теб.

— Ами… тя е много тъжна отвътре. Не е толкова силна, както се представя, и наистина е симпатична… — Боб й хвърли бърз поглед. — Ако толкова искаш да знаеш, опитвам се да вляза в групата, където тя свири.

— Никога не си ми го споменавал.

— Те все още не са излизали пред публика.

— Какво представлява майка й? — с крайчеца на окото си Нина видя как раменете му се отпуснаха с облекчение.

— Дария? Ник винаги казваше колко е жалко, че майката на Дария е мъртва. Според нея Дария се нуждае от майка.

— Какво има предвид?

— О, веднага ще разбереш, като се срещнете. Ник е тази, която плаща сметките. Направо се е поболяла да й спират тока и да няма с какво да се отопляват през зимните нощи.

Можеш ли да си представиш, веднъж се опитала да постави майка си под попечителство.

Никол Зак и нейната майка живееха в едно разнебитено бунгало в гъстите гори недалеч от езерото. Нина и Боб се приближиха по калната пътека към него и паркираха зад ръждясал фолксваген с разбит подвижен гюрук. Една-единствена крушка грееше под стряхата. Изглежда, че прозорците бяха покрити с одеяла вместо пердета. Оскъдното количество дърва за огрев бяха просто нахвърлени до опасните стълби, водещи към входната врата. Дария Зак се появи веднага щом звъннаха. Висока, може би няколко години по-млада от Нина, в началото на трийсетте, тя носеше тънко трико под горните си дрехи.

— Слава богу! — възкликна тя. — Ето ви и вас! — сграбчи Нина и я прегърна. След това извика: — Боби! — прегърна го и го целуна, като остави на бузата му розова следа от червило. Влязоха вътре, а тя затръшна със сила вратата зад тях. — Боб ми разказа всичко за вас. Колко сте чудесна и за хора, на които помагате. Толкова е ужасно, но си знаех, че ще се появи помощ.

Нина погледна към Боб, но той изглеждаше нормално с изключение на пламналите му уши.

Зад вратата, която водеше направо към дневната, беше отделено място за дървена пейка с разхвърляни под нея обувки и закачалки, където до два стари анорака Дария закачи и палтото на Нина. По первазите на прозорците горяха запалени свещи. Върху дървен стол беше поставена скромна кутия с дискове. В средата на отсрещната стена в чугунената печка бумтеше огън. На земята бе застлана ръчно плетена рогозка.

Толкова за обзавеждането.

Дария забеляза скептичния поглед на Нина.

— Времената са трудни — каза тя. — Пък и кой се нуждае от кресла? Двете с Ники седим на рогозката. Или на възглавници. — Огледа се наоколо и разсеяно продължи: — Само че Ники сигурно ги е прибрала в стаята си. На пода си има компютър.

— Всичко е наред — увери я Нина.

Тримата се скупчиха около огъня. Така някога древните са взимали важните си решения. Тук семейството се е събирало, за да споделя топлината и храната. И както в отминалите времена за това бяха нужни здрави колена. Боб, изглежда, беше свикнал с обстановката и веднага седна на пода. Нина прегъна крака и също се приближи до печката.

— Ще направя чай — Дария се втурна към кухнята.

— Не, няма нужда. Много сме си добре.

— Не искате чай? — тя стоеше в рамката на вратата, огряна от жълтата светлина, струяща откъм кухнята, и разрошваше с ръка златистите си коси. — Може би има някаква лимонада…

— Не — твърдо я прекъсна Боб. — Дария, просто й разкажи какво става.

Майката на Никол се отпусна на пода и дългите й стройни крака заеха позата на пълен лотос. Беше стройна като млада фиданка и Нина си помисли, че действително се занимава с шоу. Но цветовият оттенък на косата й беше леко безвкусен. Това, както и небрежното облекло в съчетание с неподдържаните вежди създаваше изненадващо лош ефект въпреки младостта и естествената й красота. Даже влажното розово червило опасно се бе размазало около линията на устните й. Може би някога е била секси, но напоследък явно се беше позапуснала. Всичко сочеше, че действително е някакъв вид безработна актриса.

— Не знам какво да кажа. Арестуваха дъщеря ми. Не разбирам кармата в този случай, защото не мисля, че сме направили нещо, за да го заслужим. Дали не е просто защото сме бедни? Дали ченгетата не си мислят, че могат ей така да грабнат едно невинно момиче и да го обвинят?

Непрекъснато си повтарям мантри, за да остана спокойна, но очевидно всеки момент ще се разкрещя. — Тя запали цигара с треперещи ръце. Китката й бе тънка и костелива.

Боб протегна ръка и я потупа по рамото.

— Не се безпокой.

— Но, Боби, тя е сама и уплашена в затворническата си килия, а това ме ужасява.

— Майка ми ще оправи всичко.

И двамата се обърнаха към нея. Лицето на Дария беше открито и изпълнено с доверие, както и това на Боб. В нейния случай хронологическите и емоционалните години сякаш нямаха нищо общо.

— Разкажете ми всичко.

— Моят племенник Крис загина в самолетна катастрофа в събота вечерта, Боб сигурно ви е разказал.

— Самолетна катастрофа? — остро си пое въздух Нина.

Дали не е бил самолетът, който видя? Нямаше време да провери вестниците за подробности.

— Да.

— Къде?

— В Карсън Рейндж. Пътувал с малък „Бийчкрафт“. Чартърен полет. Пилотът също е загинал.

— Съжалявам.

Пред очите й отново се появи жълтото цвете на взрива и почти можеше да усети топлината, носеща се през планините от мястото на катастрофата. След като съпругът й загина, тя многократно си беше представяла момента на неговата смърт, опитвайки се да визуализира нещо като душа, издигаща се от земята към нещо като рай. Може би това момче и пилотът са си заминали по същия начин.

— Крис беше само на деветнайсет. Едва навлизаше в живота. Обичахме го. Всички го обичаха. А после, може би сте дочули, мъжът на сестра ми беше убит същата нощ от някакъв главорез.

— Същата нощ?

По страните на Дария се плъзнаха няколко кристални сълзи. Кимна.

— Събота през нощта. Ако четете вестници, сигурно знаете, че има някаква банда от хора, които разбиват къщите край езерото. Бил и Бет държаха ценни неща в къщата си. Той беше хирург. Богат. Очевидно са се превърнали в цел за разбойниците. Бил е нападнат с меча, който украсява стената на кабинета му… Слава богу, че Бет е била извън града — тя избърса страните си с ръка. — Звучи много лошо, сякаш въобще не ме интересува Бил.

— За вас по-важна е сестра ви. Естествено е.

— Съвпадението напълно ме обърка — тя захвърли фаса на изпушената си цигара в огъня и незабавно запали втора с все още трепереща ръка. — Бил да умре в една нощ с Крис. Как е възможно това?

— Какви неща пазеха те в къщата си?

— О, мила. Нямам представа — тя сбърчи чело и дълбоко се замисли. — Сервизи, някакви странни картини. Цялото място е претъпкано с вещи. Сестра ми обича антиките. Сигурно в къщата има много ценни неща. Продължавам да си мисля колко хубаво е, дето Бет не си е била у дома, иначе… — Мисълта беше толкова разстройваща, че тя се изправи и започна да се разхожда из стаята със запалена цигара в ръка, като оставяше пепелта да пада където намери. — А ето че и ченгетата полудяха. Ще можем ли да отидем до Плейсървил довечера? Ще можем ли да видим Ники? Тя се обади точно преди да дойдете, но разполагаше само с пет минути. Беше спокойна или може би си въобразявам… какво можех да направя?

— Ники изпадала ли е в беда някога преди?

Дария отмести одеялото и погледна навън през прозореца.

— Нищо особено. Детска му работа.

— И преди е била арестувана, мамо — обади се Боб, — за вандализъм.

— Обвинението беше свалено и с право. Що за свят е това, че да няма място, където децата да си играят със спрейове. В музеите това се нарича изкуство.

— И веднъж са я прибирали за кражба в магазин…

— Това беше недоразумение! Забравила да си плати! — Дария погледна обезоръжаващо Нина. — Никога ли не ви се е случвало да забравите да си платите? Когато се случи на тийнейджър, все едно е убил някого. Срамота е да се държим така с децата си.

— Това ли е всичко? — попита Нина, сякаш списъкът не беше достатъчно дълъг.

— О, веднъж я задържаха за диво къмпингиране. Размина се само с предупреждение.

— Била е с група други деца и са запалили голям огън на Папския бряг. Оказва се, че било незаконно. — Боб го каза, сякаш двамата с Нина не бяха дискутирали многократно този въпрос. Цялото място бе осеяно със следи от огнища.

— Освен това плажът бил затворен.

— Разбира се, нямало е откъде да знае, че е незаконно. На шестнайсет години кой си дава сметка за тези подробности? — Дария се намести обратно на пода и се загледа настоятелно в Нина. — Знам какво си мислите. Мислите си, че съм една от онези майки, които могат до безкрай да намират извинение за постъпките на децата си. Но грешите.

Ники не е обикновен човек. Тя е чувствителна. Интелигентна е като баща си. Музикална е като него, но част от таланта й се дължи и на мен. Ще се справи с живота, само трябва да постъпи в някой колеж — дръпна още веднъж от цигарата си. — За разлика от мен може да използва мозъка си. Както и да е. Тя е изключително чувствителна. Разчитам на нея за всичко. Самата аз бях дете, когато се роди.

Омъжих се на шестнайсет. На нейната възраст бях много по-дива. Имам предвид, че тя умее да организира нещата около себе си. Тя плаща сметките. Прави списъка с необходимите продукти. Известно време се движеше с неподходяща компания. След това срещна Боби! — протегна се и го хвана за ръката. За удивление на Нина той й го позволи.

— За нея той е като брат. Даже повече, защото не се гонят като куче и котка. Той има толкова добро влияние…

Нина осъзна нещо за Дария. И преди бе срещала хора като нея. Дария гледаше на нещата от свой собствен ъгъл. Останалият свят може би не беше съгласен с нея, но тя никога нямаше да се откаже от версията си за вселената. Мненията носеха за нея същата тежест като фактите, а може би и повече.

Дария продължаваше да приказва.

— Можете ли да си представите! Сестра ми Бет, сърцето й ще се пръсне! Направо се е сринала. Имам предвид, Боже Господи, първо Крис, който е само на деветнайсет, а после и съпругът й. Този следобед дойде вкъщи от Лос Анджелис с нейната приятелка Ян. Домът й гъмжи от полиция и скоро няма да я пуснат да се прибере. Първо трябваше да даде показания, след това да се отбие в хотела си, но после ми позвъни. Двете с Ян прекарахме остатъка от следобеда с нея. Убедихме я да вземе успокоителни и най-сетне успя да заспи. Оставих Ян до паркинга на летището, защото тя трябваше да се върне на работа. След това се върнах вкъщи, а Ники и Боб бяха в кухнята. Канехме се да излезем на разходка, но заваля. А сега и Ники.

— Сестра ви знае ли, че дъщеря ви е обвинена в убийството на съпруга й?

— Все още не. Мислех да й се обадя, но реших първо да разговарям с вас. Но не се безпокойте. Бет никога не би повярвала, че Ники може да го направи. Никога. И вие не бива. Не трябва и за секунда да се съмнявате!

— Сестра ви е била в Лос Анджелис, когато умира мъжът й, нали?

— Точно така. На гости при приятелката си Ян в Холивуд. Бет и аз… не се бяхме виждали от много време. Не че не се разбираме. Обичам я до смърт! Трябва да знаете това. Тя е чудесен човек. Просто се отдалечихме. А Бил… той обичаше да я държи близо до себе си.

— Случва се — вметна Нина. — Казахте, че е бил хирург?

— Козметичен хирург. Никога не е обичал термина пластичен хирург. Имаше собствена клиника в града. — Тя скочи и се отправи към кухнята. Върна се с плик от писмо. — Ники е тук. Накарах ги да ми го запишат. Утре ще има някакво изслушване, на което трябва да присъстваме.

— Запозната съм с Центъра за задържане на малолетни, госпожо Зак.

— О, моля ви, наричайте ме Дария.

Нина прочете написаното върху плика: „Изслушване по ареста, Съд за малолетни, «Плейсървил»“. Замисли се.

— Свързахте ли се с бащата на Ники?

Дария поклати глава.

— Не сме го виждали от шест години. Един ден ни напусна. Доста се карахме. Такава отговорност е да отгледаш дете, а той беше музикант, което означава, че вечно бяхме без пари. Няколко пъти получихме пощенски картички от него от големите градове по източното крайбрежие. Просто кратки бележки, в които изразяваше надежда, че сме добре. Че му липсваме. Няколко пъти ни изпрати пари. Това беше малко странно, защото парите винаги пристигаха, когато бяхме най-отчаяни. Чудех се…

— Какво?

— Дали не ни следи по някакъв начин. Непрекъснато имах това чувство. Но няма никакъв смисъл, нали. Нямаше смисъл да стои разделен от Ники, дори да ми е бил бесен.

Както и да е, след няколко години мисля, че се е изморил от играта. Повече не чухме нищо за него. Най-сетне се реших и получих развод. Той трябваше да изпрати подписа си на хартия, но така и не се обади. Чудя се дали въобще знае.

— А Ники?

— Ники все още си мисли много за него. Човек има само един баща.

— Къде е той?

— Кой знае.

— Има ли някой друг, на когото трябва да съобщим?

— Не. Откакто бащата на Ники ни напусна, оттук минаха неколцина мъже, но с никого нещата не продължиха дълго, а и никой не си допадна с Ники. Не знам какво ми има, но със сигурност не попадам на по-добрите мъже. Ники казва, че ще се доверя и на Сатаната, стига да има някой цент в джоба и добър глас. Може би е права.

— Доколкото разбирам, вие искате да представлявам дъщеря ви по този случай.

— Да! Мислех, че е очевидно! Ще го сторите ли?

Нина усети напрежението в раменете на Боб, който сякаш я наблюдаваше как мислено проверява банковата си сметка. Ще се съгласи ли да представлява едно шестнайсетгодишно момиче, обвинено, че е убило своя чичо?

Гледайки в премрежените очи на Дария, Нина усети отчаянието й. Тя беше изтощена самотна майка, също като Нина, бореща се за оцеляване. Ако това, което виждаха очите й и каквото казваше Боб, беше вярно, Дария Зак трудно се справяше и с най-обикновените битови проблеми. Изправена пред това далеч по-голямо нещастие, тя естествено беше отчаяна. А Нина можеше да помогне.

Колкото до случая, тя нямаше достатъчно информация, за да си създаде мнение, но знаеше едно нещо. В него съществуваха фантастични елементи, дори ако пренебрегнем елементарния факт, че тийнейджърките нямаха практика да нападат хора с мечове.

И най-вече самолетната катастрофа. Очевидно синът беше загинал в същата нощ, както и бащата, въпреки многото километри разстояние и коренно различните обстоятелства. Възможно ли е двата смъртни случая да са свързани? Идеята я накара да потръпне. Тук й се предоставяше случай да открие смисъл в събития, които бяха напълно безсмислени, да създаде ред сред хаоса от смърт и обвинения. Не бе в състояние да си върне съпруга обратно, но може да създаде смисъл там, където той липсва, може би ще успее да направи нещо полезно за това момиче.

— Може би ще успея да ви помогна — каза тя, като с усилие на волята потискаше странната възбуда, обхванала я от перспективата да се заеме със случая. — Но трябва още да разговаряме. — Оставаше и въпросът с парите. Нина Рейли не можеше да си позволи да поеме случай с убийство безплатно. — Ще поговоря с Никол преди изслушването утре и ще отстоявам нейната страна. Ако не поема случая, най-малкото ще мога да й дам някакъв съвет. — Изправи се, опитвайки се да изглежда поне наполовина грациозна в сравнение с Дария. — Обещавам ви, ще се видим на изслушването.

— Но ще можете ли сега да я изкарате от ареста?

— Процесът е в самото си начало. Тази вечер ще трябва да прекара там, но ще се обадя до Центъра за задържане да се уверя, че всичко е наред с нея.

— Знаех си, че ще се погрижите за всичко — отвърна приветливо Дария, опитвайки се да скрие разочарованието си от новината. — В тази ситуация аз съм напълно безполезна. Такъв късмет е да имаме на своя страна толкова интелигентен човек като вас!

— Едно последно нещо — спря се Нина на прага. Боб вече бе притичал до колата, за да изкара Хичкок навън, и хвърляше една пръчка към двора. — Боб спомена, че са разпитвали Никол веднага след като са прочели правата й. Казала ли е нещо важно?

Очите на Дария се стрелнаха из стаята, сякаш търсеха отговора някъде из нея.

— Боб имаше самообладанието и храбростта да й припомни, че е в правото си да мълчи, което е повече от това, което можех да сторя аз при всички тези униформи и блестящи значки, още повече, че те влязоха в стаята, сякаш им принадлежеше.

Нина се почувства като каубойка, водеща стадо от диви бизони, докато се опитваше да попречи на Дария да се отклонява.

— Тя спомена ли нещо?

— Слава богу, бедното дете бе достатъчно умно да не признае нищо. Но положението е лошо. Някой е казал на полицията, че са я видели онази нощ там.

ГЛАВА 3

Малко преди обед Нина приключи с явяването си пред Върховния съд в Тахо и потегли с колата надолу по планинския склон, за да се срещне с Никол Зак. По-плътният въздух я замая веднага щом слезе с около хиляда метра надолу. Богатите миризми на земя заедно с яркия аквамаринов цвят на небето и свободата на открития път, който се бе ширнал под розовеещата слънчева светлина на пролетта, й действаха упояващо.

Настроението й се върна обратно на земята едва когато се озова сред грозния претоварен трафик. Успя да паркира на едно свободно място край улицата и пеша измина карето, което й оставаше до целта.

Центърът за задържане на малолетни в Плейсървил не беше някакъв ужас като в затворническите драми по телевизията, но не беше и кухнята на мама. Децата, които бродеха наоколо, се държаха като група гимназисти, които в междучасието се прехвърлят от един кабинет в друг, шегувайки се и дразнейки се един друг. Дори охраната изглеждаше, сякаш не си дава много зор. Не за пръв път Нина се замисли как хората често успяват да удавят в баналност дори и най-отчаяната ситуация.

По телевизията в общата дневна стая една блондинка през сълзи си признаваше бременността от някакво женено приятелче. В ъгъла видя изтърбушен диван, на който две момичета хипнотизирано се бяха втренчили в сапунената опера. Високите прозорци даряваха стаята само с оскъдна порция светлина от яркия ден отвън. Тъжната картина се допълваше от няколко неподредени алуминиеви стола.

Никол се появи от коридора и Нина се изправи.

— Здравей, Никол, получи ли съобщението ми?

— Здравей. Предадоха ми го тази сутрин.

Момичето седна. Държеше гърба си изправен, краката — здраво стъпили на земята, брадичката — вирната. Тя беше много крехка, много бледа и изглеждаше по-малка за своите шестнайсет години. Носеше черни дънки и черна тениска с хаотичен и неразбираем надпис. Кичурите кестенява коса свободно падаха надолу и скриваха голяма част от лицето й. Нина долови нещо от грациозността на майка й Дария в начина, по който тя разсеяно вдигна ръка и отметна косата зад едното си ухо. Изучаваше момичето и се опитваше да разбере какво привлекателно намира Боб в нейното ъгловато дребно личице. Накрая реши, че трябва да са волевите й кафяви очи, сега настоятелно взиращи се в нея самата, които на моменти блясваха в златисто от не особено добре потиснат гняв.

— Как се държат с теб?

— Добре.

— Майка ти успя ли да те види?

— Дойде тази сутрин. Значи ти си майката на Боб. Трябваше веднага да се досетя. Той изглежда като теб, само косата му е много по-тъмна.

— Боб ми каза да ти предам поздрави.

— Аха, поздрави и от мен.

Нина си пое дъх. Момичето гледаше към земята. Изглежда, не я бе обхванал непреодолимият порив да говори, както често се случваше с новите арестанти.

— Имаш ли нещо против да те наричам Ники? Нали така ти казват?

— Както ви е удобно.

— Добре, Ники, твоята майка иска да ме наеме, за да те защитавам. Ще говоря с нея по въпроса още веднъж днес следобед. Междувременно искам да науча от теб какво си казала на полицаите, когато са дошли у вас.

— По-млада сте, отколкото си представях. Изглеждате още като ученичка. — Тя изследваше Нина, както студент по ботаника би разглеждал непознат на науката растителен вид. — Боб ли ви накара да дойдете тук?

— Помоли ме майка ти.

— Не, не е вярно. Боб ви е накарал. Дария не може да различи дупката на ухото си от тази на задника. Тя щеше да се разреве, вероятно да се подкрепи с една-две бири, после да събере приятелите си. Всички щяха да размишляват надълго и нашироко какво да правят, за да ме измъкнат от затвора. След това, много по-късно, след като ме осъдят и излежа няколко години, щяха да се досетят, че ми трябва адвокат — и се засмя горчиво.

— Боб също ме помоли да дойда. Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че нямам намерение да те лъжа за каквото и да е.

— Разбира се, че не! Всеизвестен факт е, че адвокатите никога, ама никога не лъжат.

Нина го очакваше. Нещо в това момиче, нещо в държанието й й се струваше много-много познато. Напрегнатите бръчки по устните на Ники се отпуснаха и изобразиха нещо като сянка от усмивка.

— Сега ми разкажи какво се случи предишната нощ.

— Ами, първото нещо, което се случи, бе, че те почукаха на вратата. Боб и аз бяхме в кухнята и го правихме… — тя примигна, очаквайки някаква реакция. Когато такава не последва, очевидно остана леко разочарована. — Ха-ха. Шегичка. Всъщност ядяхме ядки. Дария беше в дневната и репетираше танца с циците както обикновено. Опитва се да ги накара да се разхвърчат в различни посоки. Прави го винаги когато не може да се сети за стъпките, които се предполага, че изучава…

— Наричаш майка си Дария? Защо?

— Не е кой знае каква майка — отвърна безгрижно Никол. — Но нека продължа, каквото започнах. Както казах, бях грубо прекъсната… тези ченгета се разтропаха на вратата. Дария отговори и ох, основната тъпотия за деня — покани ги! Добре де, може би са направили онзи ченгеджийски номер да нахлуят вътре, преди да имаш време да се замислиш. Огледаха бардака. Тя би трябвало да знае тези неща, но ако я опознаеш по-добре, ще откриеш огромните неизбродими простори на нейната несхватливост.

Двамата с Боб влязохме в дневната, за да видим какво става. Те съобщаваха на Дария за чичо Бил, как някакъв касапин му е теглил ножа. Не спестиха за кървищата и всичко… — тембърът на гласа й незабележимо се промени. — Те я питаха едни неща… Господи, колко е тъпа. Моята теория е, че когато ме е родила толкова млада, това е прекратило естественото развитие на мозъчните й клетки.

— Какво им каза майка ти?

— О, Бил беше такъв прекрасен тип! Толкова добър с нас. — Момичето се оказа добър имитатор. Нина можеше да чуе Дария в гласа й. — Пълен боклук, ей това.

— Лъгала е, така ли?

— Ако я бяха подложили на тест с детектор на лъжата, щеше да мине! Човек може да си помисли, че някъде вътре в нея се таи споменът какво мръсно копеле беше чичо ми, но това ще е грешка.

— Ти каза ли нещо?

— Не много. Те я подхванаха, сякаш може да знае нещо, което, разбира се, е съвсем безсмислено. Тя действително се разстрои, разплака се. Какво са очаквали?

— Продължавай.

— След това започнаха с мен. Един от тях дръпна другия настрани и му показа някакъв доклад или описание. Те го погледнаха, после погледнаха мен, сякаш правеха сравнение. Точно тогава жената ме попита къде съм била предишната нощ. Отговорих, че съм била тук, вкъщи имам предвид. После казаха, че един съсед ме е видял същата нощ в дома на чичо Бил и съм длъжна да си го призная, иначе ще бъда обвинена, че възпрепятствам полицейското следствие, и ще ме арестуват. В този момент се обърках, трябва да си го призная. Бях уплашена… — брадичката й се вирна още нагоре, твърда и решителна като на майка й. — Мислех си, че ще ме арестуват, ако не си го призная, но Боб скочи и ми каза да си затварям устата, така и направих. Така или иначе те ме арестуваха. Истинско чудо е, че не си признах. Те ми задаваха въпросите бързо, стояха близо до мен и носеха тези униформи с големи пищови в кобурите и…

— Знам за това — увери я Нина.

— Добро име за банда — каза замислено Ники. — „Големи пищови в кобурите“.

— Те… имаше ли чувството, че те притискат?

— Разбира се, направо ми изкараха ангелите от притискане. Каза, че си адвокат, нали?

— Нека да си кажем нещо направо, Ники — сряза я Нина. — Може би говориш по този начин на много хора, даже и на майка си, но с мен няма да стане. Ако не се стегнеш и не се държиш прилично, ще те напусна. Искаш ли да те оставя?

— Не.

Този път звучеше неуверено. Ники отново се загледа в пода. По носа й се стече една сълза, задържа се там за момент, но тя рязко тръсна глава и я изтри.

— Добре. Разкажи ми какво се случи в събота през нощта. Наистина ли ходи до своя чичо?

— Да — отбранително.

— Как се добра дотам?

— С лодка.

— Защо?

— Отидох да взема нещо наше си.

— Нещо, което принадлежи на теб и на Дария?

— Ъхъ.

— Отишла си там, за да крадеш?

— Не да крада.

— Тогава защо?

— Отидох да взема нещо.

— Какво?

— Не е ваша работа. Държа се прилично. Просто няма да отговоря на този въпрос, става ли?

Нина направи пауза, след това се впусна в стандартните обяснения за привилегированите взаимоотношения между адвокат и клиент, но Ники просто поклати отрицателно глава. Нина трябваше отново да призове на помощ онзи бог на търпеливостта, към когото се обръщаше напоследък при разговорите си с Боб.

— Взе ли нещо от там?

— Няма да кажа.

— Ако ще бъда твой защитник, трябва да ми имаш доверие и да ми кажеш истината.

— А вие ще ме представлявате ли? — попита Ники. — Досега не сте го казали направо.

— Ти със сигурност се нуждаеш от помощ. Днес съм тук, за да ти помогна, но все още нямаме никакво друго споразумение за по-късно.

— Естествено, че имам нужда от помощ, няма спор.

— Ще трябва да поговоря с майка ти и за пари.

— Тя няма никакви. Това решава въпроса, нали? — помръкна момичето.

— Вероятно — отвърна Нина. — Работя сама, Ники. Имам малък офис на булеварда „Езерото Тахо“ и също не съм от богато семейство. Трябва да се грижа за Боб. Въпросът е не само в парите, които би трябвало да взема за твоя случай. Той би заел голяма част от работното ми време за неопределено бъдеще напред.

Лицето на Ники се напрегна. Нина разбра, че й се иска да я помоли да поеме случая въпреки всичко, но момичето се въздържа.

— Ще ви се доверя, когато ме убедите, че мога да ви имам доверие. Не познавам много възрастни, на които може да се опре човек.

Нина си помисли за Дария, за баща й, който ги бе напуснал, за мизерията в техния дом и за едно момиче, което познаваше преди много години, затова реши да не зачеква повече темата.

— Добре, продължи с историята.

— Чичо Бил си беше вкъщи. Гледах иззад храстите до басейна. Той беше в кабинета си. Звънецът на външната врата звънна и той отиде да отвори.

— Ти влезе ли в кабинета?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Казах, не. Свърших си моята си работа и се прибрах в къщи.

— Какво трябва да означава това, Ники?

— Не мога да ви осветля по този въпрос — отвърна момичето с преувеличена загриженост в гласа.

Нина си помисли: „Ако тя не иска да ми съдейства, длъжна съм да напусна.“ За момент се усети, че изучава момичето, нейните раздърпани дрехи, общата атмосфера на запуснатост, гордия ъгъл на брадичката, тъжните кичури на прическата и се чуди дали да не си вземе чантата, да каже чао и да напусне завинаги това виновно създание.

Усетила, че я преценяват, Ники закри лицето си с косата, сякаш очакваше, че Нина ще напусне, и предварително се защитаваше. Ръцете й бяха отпуснати на коленете, кокалчетата бяха големи, пръстите — дълги и тънки.

Боб също бе прекарал голяма част от живота си, без да знае къде е баща му. Чудеше се дали Боб и Ники някога са разговаряли за това. Питаше се дали Боб е единственият й приятел.

— Ники? — обади се тя.

Момичето погледна нагоре, а очите й бяха лишени от надежда. Тя познаваше това изражение.

— Ти ли уби чичо си? — според нейните професори по право в никакъв случай не би трябвало да задава този въпрос. Това бе някаква перверзна учтивост между защитник и клиент — не питай, за да не принуждаваш клиента да те излъже.

Не питай, защото ако някой клиент признае вината си, губиш всички съдебни шансове. Но така или иначе често задаваше този въпрос и винаги от отговора намираше нещо, което да й помогне в изграждане на защитата.

— Не съм го направила.

— Имаш ли някаква представа кой може да го е извършил?

Дали Ники се стресна от този въпрос?

— Не — каза тя.

Лъжеше.

— Кога си го виждала за последен път преди въпросната събота?

— Преди много време. Години? Често ходех при него, когато бях малка.

Нина не можеше да разчете изражението на лицето й, но като нищо това можеше да е носталгия.

— След това престанахме. Веднъж ни нарече пепелници, боклуци искаше да каже — продължи тя. — Чух го да го казва, въпреки че не знаеше, че го подслушвам. Ние също не искахме да го знаем. Леля Бет идваше понякога, когато той бе извън града, и често взимаше със себе си Крис. Никой от двама ни нямаше брат или сестра, така че… когато бях малка, си представях, че Крис ми е брат. След това, когато Крис постъпи в частно училище в Лос Анджелис, престанах да виждам и него. — Това очевидно е било удар за нея.

— Опитах се да му пиша няколко пъти, но скоро се отказах да го правя.

— Защо? — попита Нина.

— О, не че Крис беше същият сноб като чичо Бил. Просто… и аз се промених. Разликата помежду ни беше почти три години и просто вече не го чувствах толкова близък. Бях заета със своето собствено спускане по спиралата надолу. — Засмя се. — Добро име за банда — „Спиралата надолу“.

— Била ли си изобщо някога в дома на чичо си?

— Разбира се. Когато бях малка. Имаше едни изпълнени с насилие картини и навсякъде бе пълно с остри предмети. Имаше комплект хирургически инструменти от осемнайсети век или нещо такова. И, разбира се, онзи славен меч. Притежавал го е някакъв известен самурай от древни времена. Дария ми каза тази сутрин. Прочела в някакъв вестник, че е убит с това нещо. Навремето имаше цяла колекция от мечове. Имаше един със сребърна ръкохватка — не, май ми каза, че е от никел или нещо подобно — както и да е, върху дръжката беше гравиран ястреб. Там имаше още едно оръжие, наричаше го японска морска дага. Имаше улей за изтичане на кръвта. Страховито. Беше пълен с тези гадни неща и те висяха навсякъде по стените му. Леля Бет ги ненавиждаше, така че преди пет-шест години успя да се отърве от тях освен от самурайския меч, който той запазил в кабинета си. Накрая се оказва, че това не е било добра идея, не мислиш ли?

— Странна колекция. Струва ми се, че тези оръжия те впечатляват не по-малко, отколкото твоя чичо?

— Има нещо такова, но все пак не съм го използвала, за да го убивам. Можеш да ми вярваш или не, твоя воля.

— Добре — каза Нина. — Това е важно, Ники. Преди да кажеш каквото и да е на полицията, разбираш ли, че имаш право на защитник.

— Те ми прочетоха правата, ъхъ. Веднага след като погледнаха в описанието. Мислех си, че са дошли да съобщят на Дария за убий… за нещата с чичо Бил… и явно отговарях на някакво описание, което вече са притежавали, щото онзи тип гледаше така, сякаш ще пукне от глад, а аз съм сочен „Бигмак“.

— Майка ти присъстваше, нали?

— И така може да се каже. Да, стоеше точно до мен.

Нина облегна глава на ръката си и се замисли. Ники я гледаше.

— Боб непрекъснато ми викаше: мълчи, докато не извикам майка си. Просто мълчи. Накрая го направих. Не казах много. Просто лош късмет, че някой ме е видял онази нощ там. Това е много лошо, нали? Какво ще правят с мен?

— По принцип имаш много права, които те защитават като малолетна. Ние ще се изправим пред един много достоен съдия, наречен Харолд Васкес. Той трябва да реши дали ще останеш в ареста. След това, независимо дали ще ти позволят да се завърнеш у дома или ще останеш в ареста, сигурно ще има още едно изслушване, което да определи дали да те обявят за подопечна на съда за малолетни или… — тя се поколеба — възможно е да те прехвърлят към съдебната система, предназначена за възрастни.

— Но аз съм просто дете! Не могат да сторят подобно нещо на едно дете! Чувала съм, че когато заловят някое дете в престъпление, то не загазва толкова много. Като онези деца, които продават наркотици за по-възрастните дилъри.

— Кой ти каза това?

— Не си спомням.

Лъжа номер две, отбеляза си Нина.

— Дефиницията за дете се променя много бързо.

— Ако ме прехвърлят в системата за възрастни и ме признаят за виновна, тогава какво?

— Смъртното наказание е невъзможно. Малолетните не могат да бъдат осъждани на смърт в Калифорния.

— Тогава… затворът, колко ще продължи? Това е най-лошото, което може да се случи, нали?

— Две години в изправителен дом за малолетни. Когато навършиш осемнайсет, ще те прехвърлят в щатския затвор. Сигурно трийсет години. Цял живот, ако те признаят виновна за убийство първа степен.

Лицето на Ники стана пепеляво.

— Това е възможно най-неблагоприятният завършек. Ще знаем повече за възможните резултати, когато формално ти предявят обвинението. Системата е много сложна.

— Системата! — устните й се изкривиха, сякаш думата остави горчив вкус в устата й.

— Да отидем на изслушването. След него ще мога да ти дам по-добър съвет.

— Мислех си, че ще ме пуснат под гаранция или нещо подобно. Не представлявам никакъв риск. Няма да тръгна да коля хората, за Бога! Това е направо кошмарно.

— Ники, ще ти се наложи да ми кажеш какво си взела от дома на чичо си. За пари ли става дума?

— Вече ти казах всичко, което е от значение.

Тя беше толкова болезнено млада, прекалено млада, за да разбере колко уплашена трябва да бъде, в това беше проблемът. Или може би разбираше, но просто беше храбра. Дори перспективата за трийсет години зад решетките не я беше ужасила достатъчно, за да се разкрие пред Нина. Какво ли е взела? Дали не прикрива някого? Майка си?

— Майка ти е много разтревожена за теб — продължи Нина. — Ще я видиш след няколко минути. — Искаше да прозвучи малко успокояващо и предразполагащо и бе учудена от изражението на досада, което премина през лицето на момичето.

— О, сигурно. Убедена съм, че упорито се бори за мен. Моли се, надява се. Пали свещи. Танцува… — Ядът се смесваше със съжалението. — Сигурно очаква всеки момент да се присъединя към нея и с валсова стъпка да се прибера у дома.

— Имам чувството, че много те обича.

— Много жалко, че любовта не носи пари.

— Звучиш много грубиянски, Ники.

— Тя ме кара да полудявам. И се безпокоя за нея. Нуждае се от мен. Не може да се грижи за себе си. Винаги съм си мислила, че това е причината да ни напусне татко. Защо някой не я научи на машинопис или каквото и да е, само да е нещо практично и да носи пари. Всеки път, като си намери работа, оплита конците и почти веднага я уволняват. Това обаче никога не я отчайва — в гласа й се промъкна неохотно възхищение, — веднага се връща към своите танци и фантазии за слава и богатство.

— Доколкото разбирам, и баща ти не е бил човек, на когото може да се разчита.

Лицето на Ники помръкна.

— Никога не казвай лоша дума за баща ми.

— Съжалявам, просто исках да подчертая, че…

— Виж, просто провери дали си е платила тока. Всичко се обърква, ако забрави. Ако не ме пуснат.

— Добре. — Нина си погледна часовника. Оставаха още десет минути. — Скоро ще те повикат. Трябва да отида да видя майка ти.

Искаше й се да сложи ръка на костеливото рамо на момичето, но не беше толкова глупава.

Ники вече чакаше в съда за малолетни, когато Нина пристигна с Дария. Следствието беше действало с необходимата отговорност при попълването на всички документи и чиновникът беше определил това бързо изслушване за два часа следобед.

Всички останали присъстващи бяха съдебни служители: секретарят, приставът и съдебният репортер. Освен това, естествено, там бяха негова чест съдия Харолд Васкес, следователят Пърл Смит, който съвсем наскоро беше прикрепен към случая, и Барбара Банинг, областният прокурор на града.

Барбара кимна официално на Нина и тя от своя страна възприе жеста като първия удар в съдебната битка, която започваше днес. Барбара беше интелигентен юрист, но в известен смисъл неопитна. Бе взета под крилото и, както се говореше, в леглото на главния областен прокурор Хенри Макфарланд. Положението й като протеже на Хенри, беше предупреждение, че той ще се опита да прехвърли Ники в съдебната система за пълнолетни престъпници, и то при първа възможност.

Но най-лошата новина от всичко бе самата Барбара. Тя не обичаше Нина по много причини. Противостоящите им позиции, естественият й дух на състезателност, традиционната неприязън на прокурорите към адвокатите, заели се да защитават престъпници — и все пак всичко това бе само част от проблема. Барбара усилено се домогваше до съпруга й, преди да се оженят. Неговият отказ сигурно е бил болезнен. Докато сядаше на банката до Ники, Нина също кимна на Барбара. Дария се настани вдясно от тях.

Съдията Васкес беше чиновник в съдебната система за малолетни още отпреди да завърши юридическото си образование и си беше спечелил доверието на адвокатите и от двете страни. Той първо погледна към петицията пред себе си, а след това хвърли изпитателен поглед към Ники над очилата си. Не всеки ден при него се появяваха шестнайсетгодишни момичета, обвинени, че са заклали някой свой роднина. Нина разбираше, че подобен интерес щеше да има и в медиите.

— Това изслушване трябва да определи дали малолетната, присъстваща пред нас, ще остане в ареста или ще бъде определена друга мярка за неотклонение. Виждам, че младата дама вече е прекарала една нощ в ареста за малолетни. Госпожице Зак, това е неформално изслушване и нещата, които се кажат тук, нямат силата на доказателства, но все пак вие разполагате с множество права, с които трябва да сте наясно.

След това съдията провери дали Дария е получила съобщение за изслушването и дали е сред присъстващите. После си взе бележка за присъствието на Нина от страна на Ники.

— Разбирам, че не сме в състояние да открием местонахождението на бащата — обърна се той към Нина. — Да приемем ли, че родителите са разведени?

— Точно така.

— Дали обвиняемата или нейната майка имат някаква информация за неговото местонахождение? Като родител той трябва да бъде осведомен за случая.

— Той… е напуснал областта преди повече от пет години — отвърна Нина. — Не сме чували нищо за него освен няколко кратки бележки преди години и не сме в състояние да го открием. Дария Зак, нейната майка, е единственият й законен настойник.

— Добре тогава — каза Васкес, но поклати глава.

Той вече си формираше представата за случая — нещо като изоставено от баща си отчаяно дете. Като всички в съдебната система за малолетни той се опитваше да открие логични обяснения за мистичните и ужасяващи актове на насилие, които довеждаха всеки ден деца в този съд.

— Госпожо Банинг? — попита той. — Вашето присъствие тук показва интерес от страна на областната прокуратура.

— Става въпрос за убийство, ваша чест — отвърна Барбара. Гласът й беше равен и музикален, което й отиваше, защото за нея всичко бе болезнено добре оркестрирано като Бранденбургски концерт. Извади лист хартия от куфарчето си и продължи: — Ние ще попълним петиция с искане да бъде проведено изслушване на двайсет и пети май, след което малолетната да бъде обявена за неподлежаща под юрисдикцията на съдебната система за малолетни според алинея шест нула от Закона за благосъстоянието и институциите. Нашето учреждение възнамерява да отправи обвинение към малолетната за убийство първа степен. Ще изискаме делото да се прехвърли към съда за пълнолетни и процесът да се проведе, сякаш тя е навършила пълнолетие.

— Днес ли ще попълните петицията? — попита Васкес.

— Веднага щом приключи изслушването. Мога ли да предам по едно копие на защитата и на съда?

Васкес кимна и тя подаде един лист хартия на пристава, а след това направи няколко крачки към Нина и постави нейното копие на банката.

Нина прегледа набързо петицията. При наличието на подобна жалба Васкес никога не би пуснал Ники.

Нещата се задвижиха. Барбара оспори несериозността на предишните сблъсъци на Ники със закона, както и обърна внимание на факта, че Нина е помолила изслушването за прехвърлянето на обвиняемата към съдебната система за пълнолетни да се проведе само след две седмици. Нина горещо протестира при думите й, че съществува риск Ники да се укрие, с думите, че тя никога не е била обвинявана в престъпление, но Васкес бе твърде консервативен да й даде някакъв шанс, когато бе замесено убийство.

— Съдът оставя малолетната в Центъра за задържане на малолетни за период не по-дълъг от петнайсет дни — обяви той. — Защитник, законът е пределно ясен. Ако изслушването не се състои според предвиденото, момичето вероятно ще бъде оставено под домашен надзор.

— О, ние ще сме готови дотогава, ваша чест — побърза да вметне Барбара.

„И ние също“ — помисли си Нина.

С неутрално изражение Ники излезе заедно с пристава. Дария я сподири с поглед и невъздържано се разплака.

— Ще можете да я посещавате — успокояваше я Нина, докато си събираше папките. — Обещавам ви, ще бъде в пълна безопасност.

С ъгълчето на окото си видя как Барбара напуска с полюшваща се походка, следвана от възхитения поглед на пристава.

— Може да е в безопасност, но всяка минута, прекарана там, ще я наранява, сигурна съм.

— Тя е силна — възрази Нина.

— Да, днес изигра добро шоу. Както и да е, ще се срещнем горе. Бет просто не успя да стигне до Плейсървил днес. Дойде й твърде много. Ще се срещне с нас във вашия офис в четири.

— За какво?

— Обади се и каза, че много иска да разбере как стоят нещата. Иска да помогне. Тя обича Ники. Казах ви, никога няма да повярва, че е убила Бил.

Въздухът в съдебната зала беше леден. Когато Нина излезе навън, горещината я обви като вълнен пуловер. Движението се беше поуспокоило. Добрите граждани на Плейсървил явно се бяха прибрали по домовете си за следобедния си сън. Тя натисна газта и пое по магистралата. Дария я последва със стария си фолксваген, но вече беше изостанала с няколко коли.

Ники сигурно щеше да е труден клиент. Но трябваше да си признае: искаше този случай. Щеше да го поеме — независимо какво щеше да предложи Бет Сайкс.

Нина знаеше всичко за момичетата като Ники.

Някога тя беше една от тях.

Бет и Дария седяха в чакалнята под наблюдателния поглед на Сенди. Когато двете жени влязоха в офиса на Нина, Дария бе начело. Бет се представи, а гласът й беше мек като кашмир.

— Разбирам, че вече сте видели Ники — каза тя, като седна близо до адвокатката. Дори нейната кожа, свежа като утринна роса, бе пострадала от напрежението през последните дни. Под очите й се виждаха сенки вместо грим, а когато каза „здравейте“, гласът й беше тежък и пресипнал.

Очевидно все още не бе отшумял ефектът от успокоителните. Дария използва размяната на любезности, за да се настани удобно на другото кресло.

Отдалеч никой не би се объркал, че не са сестри. Като образи в криво огледало те бяха различни, но имаха и ясно отличими прилики. Дария имаше по-широка челюст, а брадичката на Бет беше по-неразвита, но дрехите им можеха да послужат за изследване на личната изразителност. Сериозно повреденото кожено яке на Дария над одърпаната черна тениска и черните дънки напълно съответстваха на личността на майката на Ники. Същото важеше и за Бет — носеше тъмновиолетов пуловер без ръкави, ленена пола и луксозни кожени обувки. Леките бръчици около устните на Дария придаваха на усмивката й обезоръжаваща приветливост, а щом Бет разтегнеше устни да се усмихне, зад тях се разкриваха перфектните зъби на кинозвезда.

Въпреки че и двете бяха руси, цветът на косата на Бети бе прекалено естествен и съвършен, което ще рече изключително скъпа боя. Нина не успяваше да потисне мисълта колко ли операции са били нужни на пластичния магьосник, мъжа й, да я поддържа толкова младолика и свежа, след като вече беше разбрала, че Дария е с четири години по-млада. Но това бяха непочтени мисли. Жената излъчваше неподправена мъка и страдание.

— Съжалявам за загубата ви — каза Нина.

— Благодаря — отвърна Бет.

Съчувствените думи замалко да пречупят самообладанието й и Нина видя как с усилие на волята тя успява да се пребори да запази спокойствие.

— Самата аз загубих съпруга си преди няколко месеца — дочу се Нина да казва и веднага се спря, изненадана от самата себе си. Винаги избягваше лични контакти с клиентите, но уязвимостта и болката на Бет Сайкс прекалено брутално бяха овладели стаята, за да ги пренебрегне.

Бет кимна.

Дария стисна ръката на сестра си и за момент настъпи тишина, ако не се брои тракането на пишещата машина на Сенди.

— Ники се справя доста добре — наруши мълчанието Нина.

— Дария ми разказа всичко. Ние сме доста близки.

Това не беше точно така според думите на Дария.

— Какви документи трябва да подпишем? — попита накрая Дария. — Бет ми предложи заем за вашия хонорар.

Бет веднага вдигна глава.

— Това не е заем, Дария.

— Винаги си връщам всяко пени, взето назаем.

— Искам да направя това за Ники. Нека да ти помогна — гласът й трепереше.

Завладяна от собствените си тревоги и забравила за емоционалното състояние на сестра си, Дария твърдо тръсна с глава.

— Не! Не обичам да съм длъжник на хората. И лихва от десет процента. Настоявам!

— Аз не съм хората — проплака Бет.

Те спориха известно време, докато Бет не избухна в сълзи. Между хлипанията успя да повиши тон:

— Поне веднъж забрави за проклетата си гордост, Дария! Вземи парите за нейно добро. Заради мене. Наречи го както си искаш!

Веднага разкаяла се, Дария обви с ръка рамото на сестра си.

— За бога, Бет. Съжалявам. Не мога да повярвам, че те разплаках. След всичко това, през което си преминала! Аз съм плъх и егоманиак! Мразя се!

През сълзи Бет потрепна леко от шегата. Пое кърпичката, предложена й от Дария, и си изтри очите.

— Не плачи, скъпа — промърмори Дария. — Разбира се, ние сме ти безкрайно задължени за всичко, което можеш да направиш.

И така, това беше уредено. Докато сестрите изглаждаха различията си, Нина седеше зад бюрото си със скръстени ръце. Мислите й се въртяха около Бил Сайкс и белезите по лицето му. Прорезите, направени при убийството, според местната преса са били чудовищни. Внезапно, както пролетните вихрушки от планината, усещането за новия случай връхлетя Нина. Отново бе обсебена и това щеше да й донесе месеци усилен труд, предизвикателства, страх, стрес и слаби надежди…

— Вие можете да я спасите. Знам, че можете — говореше й Дария в момента.

— Аз не съм спасител. — Нина беше научила този факт по възможно най-трудния начин. — Ако представлявам Никол, ще направя всичко възможно, но трябва да знаете, че не съществува никаква гаранция за успех. Изходът от делото може да не е какъвто ни се иска. Никой не печели всичките си случаи, а този е особено труден.

— Защо казвате това?

— Тя може и наистина да го е направила. Ако е така, мога да й помогна, но няма да съм в състояние да я спася.

— Май наистина не обичате тази дума. Добре. Не я спасявайте. Просто я измъкнете оттам — настоя Дария.

— Тя не го е направила! — продума с треперещ глас Бет.

— Не можем да изгубим и нея. Не след Крис. Няма да го понеса.

Дария се приведе напред.

— Тя е само на шестнайсет години. Тя е толкова… Прави неща, а след това не знае защо. Аз не зная защо… — гласът й заглъхна.

— Разбирате ли, можем и да изгубим? — попита твърдо Нина.

— Толкова безмозъчна ли изглеждам? — попита Дария. — Разбира се, знам, че можем да загубим. Просто съм сигурна, че няма. Невъзможно е! — отново започваше да се разстройва.

Бет леко побутна крака на сестра си с обувка.

— Така е, Дария. Всичко ще бъде наред. — След това се обърна към Нина: — Бих искала… бих искала да вярвам, че ситуацията ще се оправи към по-добро. Боя се за Ники. Боя се за всички нас.

Погледна навън през прозореца към Талак. Върховете бяха забулени от облаци, но склоновете на планината пламтяха.

— Твърде много неща ми се струпаха за кратко време и не съм в състояние да очаквам нищо друго освен още трагедии. — Бет докосна ръката на сестра си. — Дария е оптимист. В това е чарът й.

— Просто мразя пораженческото мислене — отвърна Дария. — Ако Нина мисли, че не можем да спечелим…

— Имам толкова надежда, колкото е разумно — твърдо я прекъсна Нина.

— Е, това исках да чуя.

Бет бръкна в кожената си чантичка и измъкна оттам чековата си книжка. Разлисти я на бюрото пред себе си и започна да пише.

— Р-е-й-л-и. Нали така?

— Да.

— Петдесет хиляди долара достатъчно ли са, за да започнем?

— А, напълно достатъчно.

Нина осъзна, че Сенди е престанала да набира на пишещата си машина. Сети се, че шумът е престанал още преди известно време и че зад вратата се чуват приглушени стъпки. Очевидно Сенди подскачаше от радост.

— Госпожо Сайкс…

— Бет.

— Добре, Бет, Дария, знам, че предстоят много трудни времена за вас, но има няколко неща, които трябва да уточним, преди да се разделим. Ще ми се наложи да потърся помощ, за да изградя защитата на Ники. Пол ван Уегънър е частният детектив, когото обикновено използвам. Той е много опитен, прозорлив, преди е бил следовател в отдел „Убийства“. Трябва да работим бързо. Надявам се на вашето сътрудничество.

— Имаш го! — възкликна Дария.

— Къде ще отседнете, Бет?

— В момента съм в хотел, но полицаите казаха, че ще мога да се прибера у дома още тази седмица.

— На някой етап ще поискаме да разгледаме къщата.

— Разбира се — каза тя с нисък глас.

— Полицаите открили ли са дали нещо е изчезнало в нощта, когато съпругът ви беше убит?

— Нищо не липсва от къщата. Мисля, че работят върху предположението, че Бил е прекъснал крадеца, преди да може да вземе каквото и да е било. После… се е уплашил от стореното. Вие знаете за взломаджиите около езерото, нали?

— Да. Дали от полицията са намеквали, че случаят може да е свързан с тази серия от престъпления?

— Знам, че търсят връзка — отвърна Бет. — Но това е всичко, което ми казаха.

— Добре — Нина погледна в записките си. — Доколкото разбрах, съпругът ви е бил много успяващ хирург?

— Беше. Държеше собствена клиника и бе много зает.

— Какво ще се случи с неговите пациенти?

Бет изглеждаше объркана, сякаш подобна мисъл въобще не й беше минавала през главата.

— Предполагам, че Дилън ще трябва да си наеме помощник. Дилън Брет беше неговият партньор.

— Да приема ли, че не сте много запозната с бизнеса му?

— Не съм.

Нина записа името на партньора и подробностите около местонахождението на клиниката. Необходимо бе скоро да я посетят.

— Знаехте ли, че вашият син, Кристофър, ще се прибере в Тахо в събота вечерта? — попита тя Бет.

На Бет й трябваше повече от минута, за да отговори, и изглеждаше дълбоко замислена. Може би просто печелеше време да се пребори с чувствата си.

— Не знаех, но винаги се радвахме, когато Крис си е вкъщи. Окуражавахме го да ни посещава възможно най-често.

— Специално да се види с баща си ли идваше?

— Може би се е надявал да завари и двама ни. Той нямаше представа, че съм отишла да посетя приятелката си. Бяхме излезли да пазаруваме, на кино и такива неща. Бях там само за няколко дена и вече трябваше да се връщам. Не очаквах, че ще се видим. Не бях говорила с него от няколко дена.

— Не е ли необичайно за момче на неговите години…? — Нина се консултира със записките си, но преди да намери отговора, Бет отново проговори:

— Крис беше едва на деветнайсет.

— Не е ли необичайно — продължи Нина — за някой толкова млад да наема собствен чартърен полет?

— Всъщност не — отвърна Бет. — Не. Крис беше живял далеч от къщи в продължение на вече две години. Ние винаги сме използвали чартърни полети, за да можем да си спазваме дневния ред. Той е запознат с тази практика.

— А разходите?

— Крис е… — тя преглътна, а когато продължи, гласът й се пречупи: — беше… пълноправен студент. Покривахме всичките му разходи и той знаеше, че можем да си го позволим. Имаше разрешение да изплаща всичко с една от нашите кредитни карти.

Дария, скръстила ръце на гърдите, леко въздъхна. Тя очевидно завиждаше заради Крис.

— Знаеш ли, ти си такава прекрасна майка, Бет. Няма за какво да се обвиняваш. Имала си възможност да осигуриш на детето си всичко, от което се е нуждаело, и си го направила! Никой не би могъл да го обича повече. Ти си го дарила с щастлив живот.

Смразена от това неволно омаловажаване на деветнайсетте години, изпълнени с майчини грижи, Бет изхлипа:

— О, Дария… — обви ръце около главата си и се разплака този път неутешимо.

Пристъпила в офиса на Нина, Сенди затвори вратата зад себе си. Дария и все още плачещата Бет си бяха заминали.

— Предполагам, че отвън се е събрала тълпа от хора, които очакват да се срещнат с мен? — Нина дишаше дълбоко, за да се опита да се отърси от емоциите, предизвикани от току-що приключилата среща.

— Трябва да ти кажа нещо, преди да го откриеш сама — каза Сенди. Тя се приближи и седна на креслото до Нина.

— Става въпрос за Линда.

— Линда?

— Линда Литълбеър. Ти беше на моята сватба, там се запознахте.

— А, досещам се, индианката от племето шошони от Долината на смъртта.

— Само отчасти шошони. Майка й е била англосаксонка, парков рейнджър от Вирджиния. Както и да е. Линда го съдеше. Доктор Сайкс.

— Наистина?

— Знаеш ли, че хората могат и да умрат от пластична хирургия?

— В това има смисъл, но не. Не мога да асоциирам този вид хирургия със смъртта. За кого говориш, Сенди?

— За дъщерята на Линда. Казваше се Робин и мразеше носа си, който много приличаше на този на Линда. Прекалено туземен. Прекалено етнически. Тя умоляваше и умоляваше за хирургия. В продължение на години Линда я разубеждаваше. Позоваваше се на политиката, на здравия разум, на какво ли не. Накрая на шестнайсетия й рожден ден се предаде. Линда купи на Робин нов нос. За да я направи щастлива, нали разбираш?

Нина кимна.

— Отидоха при Сайкс, но се получиха усложнения. Робин остана в операционната зала в продължение на седем часа. Почина няколко часа по-късно.

— Как?

— Престана да диша. Честит рожден ден.

— Приятелката ти го е съдила за убийство по невнимание?

— Имаше и някакъв проблем със застраховката. Не зная за колко пари е ставало въпрос. Колко върви тези дни животът на едно шестнайсетгодишно дете?

— Колко ужасно. Каква трагедия! Но, Сенди, сигурна съм, че тя е била добре информирана за рисковете, подписвала е документи и всичко останало.

— Никой не отива да си оперира носа с мисълта, че може да умре.

Неспособна да обори логиката й, Нина попита:

— И Линда обвинява доктор Сайкс за смъртта на дъщеря си, така ли?

— Да, но обвинява себе си повече, отколкото се издава. Защо Робин не можа да види колко красива е била? Както и да е, Линда не би могла да го нарани. Просто има голяма уста.

— Тя каза ли нещо относно смъртта на доктор Сайкс, Сенди?

— Говори с нея, ако искаш да научиш нейната част от историята.

— Значи тя обвинява него за смъртта на дъщеря си — замислено промълви Нина. — Мога да си представя как се е чувствала.

— Възможно е и да можеш — каза Сенди и Нина изпита рядък полъх на симпатия да преминава помежду им. Сенди знаеше всичко за нея, за всичките й фобии и страхове.

Кулинарните й предпочитания. Как беше загинал мъжът й.

За такава едра жена Сенди се придвижваше със завидна лекота. Обърна се, отвори вратата и излезе, за да посрещне чакащия клиент.

Тя махна на клиента и преди да затвори вратата зад мъжа, който се втурна с бързината на заек в офиса и скочи в едно от оранжевите кресла на Нина, скръстил ръце и крака, сякаш се опасяваше да не го изгонят, подхвърли:

— Линда намекна, че има някаква информация за теб. Ще ти уредя среща.

ГЛАВА 4

— Господин Ван Уегънър, мога ли да ви наричам Пол?

— Моля ви, на всяка цена — учтиво се съгласи Пол.

Интервюиращата имаше красиви крака, подчертани от черните чорапи. Лицето й подсказваше възраст около петдесетте, но той нямаше доверие на подобни топли и заинтересовани изражения. Тя беше университетски преподавател, работеше като сътрудник в „Монтерей хералд“ — най-големия вестник по централния бряг на Калифорния. Което не означаваше кой знае какво.

А той беше интервюираният. „Наричай ме Ишмаел, наричай ме умник — помисли си той. — Само го напиши така, че да изглеждам опитен, чаровен и гениален.“

Което не беше особен проблем. Достатъчно бе да се държи естествено.

Тя загря, като си пъхаше носа навсякъде из апартамента му, докато той беше в кухнята и приготвяше нещо разхладително. „Хвана я да гледа втренчено леглото, което беше голямо — изяж се, мила моя“ — искаше да й каже, но все пак се въздържа. Тя се спря пред планинския пейзаж на стената и пред снимката на Пол и на приятеля му Джак, изкачващи Пинакъл преди много години.

— Вашият брат? — беше го попитала тя, но Пол отрече и тя загуби интерес.

След това се разходи из дневната, като прокара ръка по кожата на креслото му, огледа евкалипта, който току-що беше донесъл, за да се пребори с лошите миризми. Спря се пред снимката на майка му и баща му и каза:

— Приличате на баща си.

Това може би не можеше да се приеме за ласкателство — особено когато една жена констатира, че приличаш на човек, който винаги ти се е струвал древен.

— Значи току-що се връщате от Вашингтон? — попита тя, като постави касетофон на масата помежду им. Вместо сутиен под тениската си носеше червена лента с надпис СПИН.

Пол веднага надуши, че е бивше хипи, чиито радикални политически разбирания са се охладили до нормалната температура на един компютър.

— Върнах се преди няколко дена. Дори не съм стъпвал в офиса си досега. Бях шеф на сигурността на сенатор Ашфорд от Кентъки.

— Как се разбирате със сенатора?

— О, той е страхотен играч на голф.

— Той още ли се опитва да забрани на жените да упражняват своите репродуктивни права?

Въпрос капан. И то в толкова ранна фаза на интервюто.

— Ни най-малко — отговори той. — Убеден съм, че одобрява репродукциите от всякакъв вид.

В ума му се появи картината на сенатора и последното му гадже на задната седалка на колата да упражняват въпросните права.

— Разбирам. Вие имате толкова вълнуваща кариера, Пол. Надявах се да ми се отдаде случай да разговарям с вас. Спечелили сте научна степен в Харвард заради студентските си изследвания и сте получили магистърска степен в Североизточния университет по криминално правосъдие, мисля, че така ми съобщихте по телефона?

— Точно така.

— Били сте детектив в отдел „Убийства“, преди да напуснете полицейското управление в Сан Франциско преди няколко години, нали?

— Да.

— Колко случая, свързани с убийство, сте имал през годините в Сан Франциско?

— Десетки.

— Кой според вас е бил най-трудният ви случай?

— Зависи какво имате предвид. Най-лошите моменти бяха, когато заловим лошото момче, а съдът го пусне на свобода.

— Сигурно е ужасно да арестувате убиец и след това някой адвокат да го спаси от затвора. Често ли се случва това?

— По-малко през последно време.

Тялото на жената винаги имаше някаква част, която да привлича мъжките очи. Пол просто не можеше да откъсне поглед от коленете й, които мъжете са потупвали сигурно през целия й живот.

— Освен това — продължи той — с течение на годините се научих, че дори когато официалната система не работи гладко в даден отделен случай, обществото има тенденцията само да наложи наказанието. И така трябва да бъде.

— Какво имате предвид? Саморазправа? Линчуване?

— Не точно. Остракизъм. Невъзможност да се намери работа. Развод. Жената винаги знае. Самота. Депресия. Вина. Това най-вече. И да погледнем нещата в лицето — понякога на гражданите наистина им се налага да вземат правосъдието в свои ръце.

— Дай ми пример, Пол.

— О, Ели Неслер. Тя уби гада, който бе насилил сина й. Застреля го направо в съдебната зала. Ако не го беше сторила, той нямаше да получи наказанието, което заслужаваше.

— Значи сте съгласен с нейния акт на насилие? — учудено повдигнати вежди.

— Определено.

— Когато идва от един детектив по убийствата, подобен израз звучи доста смущаващо.

— Бивш детектив по убийствата — усмихна се Пол. — В момента съм частен детектив. Офисът ми е в Кармел.

За съжаление моливът й не се раздвижи. Явно не бе заинтересувана да рекламира „Ван Уегънър инвестигейшънс“.

— Дори да е така. Нима сте съгласен, че понякога един отделен гражданин може да бъде оправдан за убийството на друго живо същество? Нямам предвид в момент на самозащита, разбира се.

— Понякога.

Тя си свали очилата и разкри неодобряващия поглед на либерала с кървящо сърце.

— Кога? — попита тя.

— Как стигнахме до тази тема? — въздъхна Пол. — Разбира се, че вярвам в закона. Лицензът ми зависи от това.

— Звучите, сякаш се опитвате да избегнете въпроса ми.

Нека да поговорим за Ели Неслер.

— Една добра майка — каза Пол.

— Но тя бе арестувана и прекара много години в затвора. Не й позволиха да отгледа сина си. Мислите ли, че резултатът от действията й е добър?

— Синът й разбира — отвърна Пол, като му се искаше да сложи край на разговора. Защо ли й позволи да се напъха в тази опасна зона? Не можеш да обвиняваш хора като нея. Те или разбират нещата, или не ги разбират. — Тя е направила каквото е трябвало.

Естествено, нямаше никакво намерение да споменава на когото и да е, че и той беше сторил същото.

Преди седем месеца Пол беше убил един убиец — не да възстанови поругана чест, а просто за да прекрати властването на ужаса. Никой не знаеше и никой нямаше да научи. Върна се към миналото, пред него отново се появяваха ужасените очи на Нина и Боб, проектирани върху ослепителната снежна покривка, и разбра, че би го извършил отново. Не беше горд със себе си. Понякога трябва да направиш това, което трябва да се направи.

Студеното примитивно нещо в него, което бе извършило този акт, сигурно винаги бе съществувало. Вероятно съществува във всеки човек, но може да изживееш няколко живота, без да заподозреш присъствието му. Той не знаеше, а осъзнаването, че подобно нещо витае в него, накара старото закоравяло ченге да се чувства неудобно. С онзи акт на неузаконено насилие той бе прекъснал връзките с обичайните си разбирания и бе унищожил идеалите, които го бяха ръководили през целия му съзнателен живот.

— Мислите ли, че съдебните заседатели сгрешиха, като я признаха за виновна и я изпратиха в затвора? — проговори отново интервюиращата.

— Да.

— Но хората не могат просто да се разхождат наоколо и…

— И да изнасилват чужди деца — довърши Пол, който все повече се дразнеше.

Искаше да разговарят за „Ван Уегънър инвестигейшънс“. Тя изглежда много добре се бе насочила към въпроси, разкриващи разбиранията му, които в никакъв случай не би желал клиентите му да прочетат утре във вестниците. От друга страна, просто не можеше да се въздържи.

— Това е свободна страна — продължи той. — Аз имам лично мнение по тези въпроси, но в работата си спазвам установените правила.

— Вашето лично мнение ли беше причината да напуснете полицейското управление на Сан Франциско? А две години по-късно полицейското управление на Монтерей?

— Предпочитах да играя своето собствено шоу. Това е естествен напредък в кариерата.

— Добре, Пол — усмихна се тя. — Вашият офис е разположен точно тук, в Кармел Долорес. Какви случаи поемате?

Разкажете ми за своята работа.

— „Ван Уегънър инвестигейшънс“ се занимава с много неща — започна Пол, като се почувства далеч по-благоразположен към нея, когато най-сетне зачекнаха желаната тема. — Голяма част е свързана със съдействане на бизнесмените да си върнат лошите кредити. Данъци. Спорове за попечителството над деца. Откриваме скрити завещания. Намираме изчезнали хора. Лично аз работя много с адвокати, като им помагам да оформят защитите си. Най-вече по криминални случаи.

— Какво е най-доброто в работата ви?

— Това, че дейността ми е предимно навън, не съм от хората, които обичат да си стоят в офиса.

— Не, наистина не ми изглеждате като кабинетен плъх. Какво е най-лошото в работата ви?

— Трябва да си призная, че обичам работата си.

— Все трябва да има нещо. Сблъсквате се с много емоционални хора. Дали вашата чувствителност не се изхабява?

— Вече не.

Тя го изчака малко, но той не добави нищо повече.

— Защо Кармел? Какво ви доведе тук?

— Работата. Освен това обожавам брега. Винаги, когато мога, излизам край брега.

— Семейството ви сигурно също харесва брега?

— Родителите ми живеят в Сан Франциско. Бившата ми жена живее в Рино, но за последно я чух от Сан Диего.

Тя го изгледа със симпатия и съчувствие, което го изненада. Остана доволен, че ергенският му начин на живот действително е за завиждане.

— Просто ми е трудно да повярвам, че на малкия монтерейски полуостров може да има толкова много драматични събития, които да дават хляб на няколко детективски агенции.

— Действаме из целия щат, но имаме достатъчно работа и тук.

След това тя поиска подробности, а той не искаше да разказва за местни случаи. Те се фехтуваха известно време и накрая си стиснаха ръцете, а коленете се скриха зад вратата му и в нейния шевролет.

Пол мина през кухнята, за да си вземе един „Туборг“, излезе на балкона и се загледа в дъбовата гора под него. Следобедната слънчева светлина проникваше сред листата. Всичко му се струваше непознато. Беше се върнал от Вашингтон само преди няколко дена. След като спокойно се придвижи от аерогарата до мястото си за паркиране, той изкачи на бегом стълбите към апартамента си, влезе вътре и загаси лампите. Напоследък беше използвал тази квартира повече като междинна спирка между две пътувания, отколкото като дом. Затова вътрешността му изглеждаше неподдържана, а една купа с развалени плодове разнасяше непоносима смрад.

Първото нещо, с което се зае, бе да сложи ред в гнезденцето си. Това включваше наемането на чистачка и електротехник. И двамата щяха да получат допълнително заплащане, за да си свършат работата максимално бързо и ла се изметат. След това прекара доста време в очакване, но те така и не се появяваха. Още няколко часа преседя край телефона в кавги със съответните служби и отдели двойно повече време да надзирава работата, когато техни величества благоволиха да го навестят.

Накрая всичко свърши и след като шест месеца апартаментът беше пуст, сега отново бе празен като египетски саркофаг след ограбването му.

Трябваше да го обнови. Би трябвало да се завърне с тлъста банкова сметка, само че баща му получи удар и там отидоха парите, които беше направил във Вашингтон, както и повечето от собствените му спестявания.

Нямаше защо да се безпокои, само след няколко месеца всичко щеше отново да потръгне.

Той се наведе през парапета, за да погледне един гущер, лазещ по козирката под него. Животинката излезе на слънце и замръзна, кръвта й бавно се стопляше от лъчите на следобедното слънце. Стоеше неподвижно, ненамиращ причина да се премества, а очите му бяха пълни с философско търпение, но всъщност се взираха за какво да е движение наоколо. Чакаше своята плячка и когато тя преминаваше, той действаше. Пол го наблюдава в продължение на няколко минути как скача и поглъща невидимите мушици и в съзнанието му ставаше все по-голям, придобиваше човешка форма и внезапно ръцете му се изпотиха и той се надвесваше над парапета, килваше се напред… Панически се хвана за металната решетка и внезапно откри, че хипнотизирай наблюдава как бутилката с бира полита и се разбива с трясък на паркинга три етажа по-надолу.

Успя да дойде на себе си точно когато вече бе отворил широко уста и се готвеше да изкрещи. Дръпна се назад и задиша тежко.

Наистина ли за малко щеше да се убие? Ей така, да падне от балкона като някой проклет глупак в момент на невнимание? Почувствал се дълбоко разтърсен, той легна по гръб и зачака сърцето му да си възвърне нормалния ритъм.

Малко след това отново отскочи до кухнята, за да си вземе още една бира. Всъщност нищо особено не се беше случило, освен че трябваше да слезе долу и да почисти разбитото стъкло, преди някой да мине с колата си през него. Нищо не се бе случило. Но въпреки това се чувстваше много странно. Миналата седмица премаза пръста си с вратата на сенаторската лимузина. Вдигна ръка. Синьото се бе трансформирало в жълто-черно.

Просто трябва повече да внимава. Изпи половината бутилка бира на няколко големи глътки, остави я на масичката за кафе и взе телефона. Време е да се задвижи.

— Тръмбо и Ван Уегънър — каза един глас.

Откога, моля ти се, името на Дино се споменава в името на агенцията, и то на първо място? О, добре, Дино го заместваше вече шест месеца. Сигурно просто го носи течението.

— Здрасти, Дино — каза той, — аз съм.

— Хей! Как си, приятел?

— Чудесно. Върнах се само преди няколко дена. Тази сутрин направих кратко интервю за „Хералд“ да дам някакъв въздух на бизнеса и ето ме, вече съм тук.

— Великолепно! За колко време си в града този път?

— Върнах се. Приключих с нещата си на изток.

Пауза.

— Това е чудесно!

Дино звучеше малко изкуствено. Естествено, завръщането на Пол означаваше край на управлението му. Дино беше стар приятел от монтерейската полиция и работеше с Пол, докато реши какво да прави с остатъка от живота си. Беше се пробвал в училище за счетоводители, след това си играеше известно време с идеята да отвори италиански ресторант по „Оушън авеню“. Накрая прие предложението на Пол, но само като временен ангажимент. В продължение на няколко месеца той водеше бизнеса, но последните доклади не звучаха много добре. Това бе една от причините Пол да побърза с прибирането си. Както и да е, скоро Дино щеше да освободи мястото му и Пол щеше да вдъхне нов живот в старото момиче. Може би Дино е разочарован, че Пол се е завърнал. Голяма работа. Бизнесът принадлежеше на Пол. Такива са фактите, братче.

— Хайде да се срещнем — предложи Дино, като ентусиазмът му този път звучеше по-убедително. — Вечеря? Ще запазя място.

— Мислех да мина през офиса след около половин час.

— Не е добра идея, стари приятелю. — Пол почти чуваше как шумоли дългата коса на Дино, докато клати главата си наляво-надясно. Той си го връщаше за принудителната къса коса като ченге. Черните му кавказки мустаци се бяха появили по същата причина, но не се развиваха особено добре. Твърдеше, че видът им кара жените да полудяват.

— И защо така?

— Не те очаквах. Трябва да стегна малко нещата тук, преди да се появиш с валсова стъпка и да обявиш претенцията си за трона. — Той се засмя. — Най-малкото ми дай поне един ден да си оправя отчетите и сметките.

Пол се замисли. Добре де, защо да не остави едно парче от тортата на Дино.

— Добре. „Свинският дъх“?

— Затвориха я. Големи работи станаха, докато те нямаше. Ресторантът на Клинт затвори. Удивен съм, че не си научил за това. Нека да пробваме „Тройката“ в Монтерей. Правят страхотно гаспачо. Седем добре ли е? Имам да довърша някои неща тук.

— Става.

Така, значи „Свинският дъх“ е затворен. Нищо хубаво не трае вечно, знаеше си го. Беше наел помещенията за офиса си специално, за да може да наблюдава през прозореца дългокраките туристки в двора на ресторанта.

— Ще го откриеш ли?

— Все още мога да се оправям по улиците на Монтерей, Дийн.

— Ха-ха! Липсваше ми, приятел!

Пол затвори и отново започна да набира. Сюзън Мисуми беше оставила съобщение в гласовата му поща преди около месец. Тя беше приятелка, професионален контакт и нещо повече. Не беше вкъщи. Сигурно още е на работа. Остави й съобщение.

След това реши да се обади на няколко редовни клиенти, за да ги осведоми, че отново е на линия. Денис Гарсия беше на заседание. Майк Тонс му отдели само двайсет секунди от времето си и звучеше отегчен. Езра Фридман, добрият стар Ез, който винаги имаше нещо за Пол, явно бе заръчал на секретарката да му предаде да се обади някой друг път. Тези хора му осигуряваха доходи от години. Смяташе Ез за стар приятел и не можеше да не се почувства унизен, че той не благоволява да му отдели дори една минута за личен разговор.

Напоследък нищо не беше наред. Откакто се беше върнал от Вашингтон, все се случваше нещо необичайно. Както си караше колата, понякога внезапно усещаше как въздухът замира неподвижно, сякаш безкрайният парад на секундите изведнъж се бе заковал на място. Преди да отпие за втори път, кафето му вече изстиваше.

Ето, той живееше в своята собствена версия на американската мечта: беше здрав, ерген, достатъчно млад, за да привлича женските очи, със стегната фигура, можеше да си позволи да пие бира, колкото му душа иска, можеше да стои по цяла нощ и да слуша „Грейтфул дед“, можеше да се разхожда чисто гол из апартамента си и да не му пука. Би трябвало да е в облаците. Вместо това се чувстваше отегчен.

Върна се на балкона с бинокъл в ръка и започна да наблюдава един червеноопашат ястреб, който планираше по вятъра. Следеше го дълго време. Мислеше си: ето, сега отново е на стартовата линия. Даже по-назад, защото явно бизнесът му се нуждаеше от вложения, с които не разполагаше. Е, засега можеше да се успокои с още една бира.

Телефонът иззвъня. Този път спокойно си отвори бирата, наля си догоре една чаша и отпи дълга глътка, преди да седне и да отговори.

— Здрасти, Пол.

— Здравей, Нина. Откъде знаеш, че съм се върнал в Кармел?

— Попитах във Вашингтон. От офиса на сенатора ми съобщиха, че си се завърнал. Пресметнах, че си имал време да си свалиш обувките и да му удариш едно.

— Много добре ме познаваш — каза той и сложи крака на съседното кресло. — Какво има?

— Без да ме попиташ как съм? Без някоя задявка? Пол, добре ли си?

— Просто още ме държи от дългия полет. Е, как ти вървят нещата?

Бяха изминали седем месеца от смъртта на съпруга й. От време на време се бе обаждал в офиса й и всеки път научаваше, че не се включва в близките й планове. Прекалено много тъгуваше за мъжа си, за да се замисли за когото и да било друг. Той я остави сама. И упорито се опитваше да я изгони от собственото си сърце.

— Работя, какво друго? Хм. Добре де, вече е пролет и мога да си правя слънчеви бани в двора, въпреки че Талак още е покрит със сняг. Боб иска да свири в банда. Мат и Андрю и техните деца растат и подивяват, всичките. Мина много време, откакто не сме разговаряли, Пол.

— Нямаше особен смисъл.

— Какво?

— Извинявай. Не исках да бъда груб.

— Все още сме приятели, нали?

— Разбира се. Приятели сме до края. Какво се е случило?

— Обаждам ти се във връзка с един случай. Убийство.

— Предположих.

— Нуждая се от най-добрия детектив. Клиентът е момиче, само на шестнайсет години. Изслушването за прехвърлянето й при пълнолетните е само след девет дни. Този следобед ще отида до офиса на Хенри Макфарланд да се опитам да го разубедя да не иска прехвърлянето. Дотогава тя ще трябва да стои в ареста и това е голямо напрежение за нея и майка й. Жертвата е чичо й, пластичен хирург в Тахо, който е бил посечен с антикварен самурайски меч от собствената му колекция. Открили са, че момичето е било там приблизително по времето на убийството. Но това е само половината. Има нещо много странно в този случай и това ще е твоята задача.

— Какво е странното?

— Нейният братовчед е загинал в малка самолетна катастрофа в Невада горе-долу по същото време. Имам предвид практически в същия момент. Едно колежанче, нарича се Крис Сайкс. Син на жертвата.

— Е, и? Какво казват от транспортната безопасност?

— Намекват за възможна грешка на пилота. Но аз разговарях с вдовицата на пилота, името й е Кони Бейли и живее в Лос Анджелис. Кълне се, че мъжът й е бил завършен педант, изключително опитен и подобна небрежност е не възможна.

— В моя живот съм се научил, че такива съвпадения просто не се случват.

— Не, не се случват. Полицията обаче не прави никаква връзка. За тях самолетната катастрофа е отделен случай. Станала е в различен щат. Те знаят, че няма как момичето да е предизвикало катастрофата и понеже искат да я разпънат на кръст за смъртта на чичо й, въобще не обръщат внимание на другите обстоятелства. Трябваш ми, за да се опитаме да открием връзката.

Пол отпи от хубавата леко горчива бира, ухаеща на хмел и датско лято.

— Пол?

— Аз съм пас.

— Имаш други случаи?

Той кратко се изсмя.

— Не точно. Нямам друг случай и всъщност ще трябва да се потрудя доста, за да си намеря някой.

— Можеш да го отложиш. Дай ми една седмица и след това ще можеш да си оправиш нещата там.

— Не мога да го направя.

Дочуваше мърморенето й, въпреки че бе поставила ръка върху слушалката. След малко отново се обади.

— Слушай, Пол, нека да не позволяваме на личните ситуации, в които сме попадали, да се намесват в едни успешни бизнес взаимоотношения. — В гласа й се чувстваше раздразнение. — Мина доста време. Месеци. Липсваше ми работата с теб и се радвам, че поех този случай. Нуждая се от теб, за да го доведа до успех. Имам ти доверие и съм убедена, че си най-добрият.

— Вземи Тони Рамирес. Той е в Рино. Ще се справи.

— Но аз искам теб, Пол. Моля те!

— Не става, скъпа. Просто не искам да те виждам.

— Но защо?

— Защото ще ме заболи. — Защото тя беше опасна, караше го да върши неща, които никога не би си помислил да направи, като да се влюби и да убие човек… — Боли ме дори когато си говоря с теб.

— О — обади се тя след дълга пауза, а гласът й звучеше, сякаш се задушаваше. — Не можем ли да оставим всичко това настрана и…

— Виж какво, Нина. Тъкмо се прибирам в къщи. Имам си проблеми и не намирам идеята ти за добра.

Последва дълго мълчание и Пол си помисли: „Добре де, мамка му, прав съм. От нея съм получавал само главоболие. Тя няма да ми позволи да я обичам и защитавам, така че с мен е свършено. Край с мен, каквото било — било.“ Искаше му се да затвори и да изпадне в дълбоко пиянско опиянение. Някои дни трябва да бъдат отписани колкото се може по-скоро.

— Чао, скъпа — каза той и точно се канеше да постави слушалката, когато чу гласа й.

— Не мога да заспя, Пол — каза тя. — Понякога… знам, че това е глупаво, но толкова ме е страх. Страх ме е, че убиецът ще се завърне. Никога не го заловиха, нали знаеш.

— Никога няма да се завърне, казах ти вече.

— И аз си го повтарям непрекъснато. Но се събуждам посред нощ и, Боже, ужасно е…

— Не мога да ти помогна — каза Пол. Осъзнаваше колко трудно е за нея да изрече тези думи и колко безсърдечно прозвуча самият той, но това беше още едно нещо, което не можеше да промени.

— Ще ти дам десет хиляди.

След като не успя да го разчувства, сега затъна в подкупване. Въпреки че се чувстваше лашкан напред-назад от нейните неприкрити маневри, не можеше да не се усмихне. Тя го искаше и когато той не желаеше да скочи, тя го искаше още повече, а когато въпреки това той не се даваше, тя губеше всякакви задръжки, за да го спечели — независимо по какъв начин. Толкова типично за Нина.

— Не се продавам — каза той и довърши чашата, но след това се замисли за банковата си сметка, след като си купи всички СВ-та и даде останалите пари на майка си.

— Двайсет — настоя Нина. — Клиентът ми предостави петдесет. Ще ти дам двадесет хиляди само да огледаш тук-там.

Пол прокара пръст по устните си и облиза остатъка от пяната, докато обмисляше положението.

— Моля те!

— Ох, Нина.

— Какво каза?

— Ще дойда и ще работя за теб една седмица, става ли?

След това ще трябва да отделя известно време, за да си оправя нещата тук.

— Разбира се.

— Има и още едно условие.

— Каквото кажеш.

— Ще трябва да спиш с мен. Много ми е самотно в онова огромно легло в „Сийзър“.

Нина се засмя.

— Ох, Пол. Радвам се, че отново ще работим заедно. — Гласът й бе изпълнен с облекчение. Всичко вече е нормално, говореше тонът й, а Пол, който я желаеше, но нямаше да я получи, можеше спокойно да пуска лъстивите си шеги.

Но нищо не беше нормално, независимо дали тя го осъзнаваше или не, а и той вече не беше същият Пол. Този Пол просто искаше нейните пари. Красивото й тяло беше недостъпно за него. Добре, той вече не се опитваше да съблазни Нина, вече не я искаше. Следователно беше обявил освобождението си от нейната власт.

Дино можеше да почака една седмица. Сюзън вече го бе чакала много по-дълго време. Парите щяха да му помогнат да върне всичко отново в релси.

— Наистина ли казах, че не мога да бъда купен? — попита той. — Излъгах. Къде е паднал този самолет?

ГЛАВА 5

В Областната прокуратура на Ел Дорадо военизираната мебелировка напомни на Нина, че това е мястото, където си дават среща законът и законното насилие. Надраскани сиви бюра, древни копирни машини, закупени кой знае преди колко време от правителството, безлични шкафове и изтормозени от работа чиновници. Цялата обстановка говореше за всички възможни ограничения — бюджетни, философски и съзидателни.

Още един могъщ символ — креслото на Хенри Макфарланд. То беше толкова неподходящо и неудобно за сядане, че само след пет минути мъки на него посетителят умираше да си тръгне. Така Хенри предаваше своето послание към различните адвокати, свидетели, полицаи и другите граждани, които приемаше: давайте по същество, а след това се измитайте.

Но, от друга страна, Хенри със своето открито лице и изящни маниери на роден политик водеше неуморен социален живот. Той непрекъснато домакинстваше на честите събирания на колегите си. Нина успя да разбере този конфликт между посланието в това кресло и неговата действителна личност едва след като прочете в някакво списание, че Хенри е бил актьор в един телевизионен сериал, наречен „Зелените поля“, преди да постъпи в юридическото училище.

Като истински актьор целият беше стил. За съжаление като адвокат се нареждаше на дъното сред професионалистите. Прагматичен егоист, сърцето му беше студено като на крокодил. Нина не можеше да го понася.

— Помислих си, че трябва да поговорим — заяви тя.

— Винаги се радвам да разговарям с теб, Нина.

Високото му чело създаваше измамна представа и за висока интелигентност, а леката плешивина, обхващаща кестенявия му скалп, допълнително подлъгваше неосведомения наблюдател. Носеше класически ултраскъп костюм в морскосиньо с червена вратовръзка. Тези дрехи бе невъзможно да се закупят със заплатата му на областен прокурор.

— Не съм тук да сключваме сделка. Основният ми интерес в момента е да оставя този случай в съда за малолетни.

Вие сте подали петиция моят клиент да бъде третиран като пълнолетен. Дали ще я оттеглите, зависи изцяло от твоята собствена преценка.

Хенри кимна в израз на учтив интерес.

— Предполагам, че си прочела доклада от следствената служба. Пърл Смит държеше всичко да бъде свършено с максимална скорост. Добра работа, не мислиш ли?

— Хенри, това момиче е само на шестнайсет.

Той вдигна доклада от бюрото си.

— Престъпно нахлуване в частна собственост. Кражба от магазин. Подозрение в грабеж. Всичко това само през миналата година. И всичко е регистрирано в съда за малолетни. Няма никакви сериозни последствия за нея. А сега и това. Мисля, че тя развива престъпните си наклонности, Нина.

— Не съществува никакъв намек, че е упражнявала насилие. Тя е попаднала под магията на един истински идиот, наречен Скот Кабано. Било е период на объркване за нея.

— Още по-объркващо е било за нейния чичо — вметна Хенри с усмивка.

— Виж сега. Защо не оставиш съда, предназначен да се занимава с хора на нейната възраст, да си свърши работата? Барабара описа ли ти я? Тя е просто дете.

— Значи ние сме задниците, които изпращат всички тези деца в затвора? Не си права, Нина. Изпраща ги общественото мнение. Чела ли си напоследък местната преса?

Беше. Една дълга статия осведомяваше за нахлуването на огромна вълна от малолетни злодеи направо в града Тахо, а тълпата се предвождала от Никол Зак. Въпреки че местният вестник се беше въздържал да напише името й, градът вреше и кипеше от клюки. Вестите се разнасяха с голяма бързина. В този момент вече всички знаеха за Ники.

— Имаме няколко случая на жестоки убийства в Сиерите, където са замесени деца, а едно от тях бе осъдено като възрастен въпреки четиринайсетте му години — продължи Хенри. — Те растат бързо и извършват пълнолетни престъпления.

— Това не е Литълтън и случаят не е някаква ужасна стрелба напосоки. Това младо момиче не е складирало оръжие и не е стреляло по минувачите.

— Касапското й изпълнение не ти ли е достатъчно?

— Ако тя го е направила, а това трябва да се докаже, не е отишла там въоръжена, следователно не е планирала убийство.

— Но изглежда, че е направила опит за грабеж, а това е углавно престъпление. Когато някой извърши убийство в допълнение към някое углавно престъпление, то това е убийство първа степен. Съдебната система за малолетни не е проектирана да се занимава с толкова сериозни престъпления.

— Тя е направена да се занимава с деца под осемнайсетгодишна възраст.

Хенри обърна една страница от доклада.

— Това момиче е написало много интересно есе в часовете по световна история. Заглавието е… чакай да се уверя, че ще прочета правилно всяка дума: „Насилствено сваляне на капиталистическоконсумативната система, както е обяснено в писанията на Че Гевара“. Добре е написано, като изключим правописа и пълната липса на обективност.

Изглежда, че идолизира Че, което, откъдето и да го погледнеш, е идиотизъм. Че Гевара щеше да я застреля на място, ако можеше да го прочете, още повече, че тя все пак не е комунистка. Девойчето си мисли, че като се превърне всичко в прах и пепел, ще можем да започнем начисто от пълната анархия.

— Но това проблем ли е, Хенри? Някакво есе, написано в училище? Тя е умна и нещастна от бедността, от липсата на баща или просто от прилив на излишни хормони. Някои деца се обръщат към политиката. Особено ако са интелигентни. Обикновено после порастват и се променят. Дали ще загуби интерес към радикалния идеализъм или не, политическите й възгледи ще узреят. Както и да е, просто не мога да повярвам, че седим тук и обсъждаме някакъв глупав памфлет, написан в училище.

— Глупав? Бих го описал като зловещо небалансиран.

Мога да се съглася, че е интелигентна и е нещастна. Само ще добавя, че явно вярва в насилието като решение на проблемите си.

— Едно ученическо есе не може да бъде никакво доказателство, Исусе!

— Не сме в съда! — остро извика Хенри. — Аз съм длъжен да преценя дали трябва да я съдят като пълнолетна и точно такова е моето мнение. Тя си мисли, че светът е чудовище, което се опитва да я сграбчи, и просто отговаря на удара.

Обзалагам се, не изпитва ни най-малко разкаяние за убийството. Ще разберем след произнасянето на присъдата.

Усещаше, че е изгубила, но не желаеше да се предава.

— Хенри, имаш ли деца?

— Ох, моля те — въздъхна Хенри, като разпери ръце. — Не, нямам. И това няма нищо общо със случая.

— Предполагам, че и аз бих казала подобно нещо на твое място, но аз имам дете, което е с няколко години по-малко. Много е трудно да се превърнеш от дете във възрастен, Хенри. Те са лишени от всички удобни илюзии на детството, които ние помним. Всеки ден най-грозните неща на планетата Земя ги връхлитат от екрана на телевизията. Бойскаутите, футболът, църквата, училището, всички традиционни институции водят обречена битка. Децата включват телевизионните приемници, за да станат свидетели всяка нощ на стотици актове на насилие. Те виждат как семействата или приятелите им се тъпчат с позволени и непозволени наркотици. Ровят се по нецензурираната мрежа на Интернет и влизат във всякакви сеещи омраза сайтове из целия свят. Техните културни икони са с халки по носовете и се татуират. Много деца не могат да понесат негативното претоварване. Стават нещастни. Може дори да стъпят накриво като Никол Зак. Но ти знаеш, Хенри, че с течение на времето те го преодоляват. Откриват път към по-добър живот, въпреки че моделът им на живот е по-скоро този на Ози, отколкото на Магьосника от Оз. Ще бъде неправилно и чиста загуба, ако унищожим Ники, дори наистина да е извършила това престъпление. Моля те, Хенри, нека да я оставим да мине през системата, създадена да помага на малолетни, а не да наказва възрастни. Сигурна съм, че не би искал това да ти лежи на съвестта.

Хенри я гледаше. Стана от стола и изръкопляска. Нина също се изправи.

— И бездруго ще те бия във всички случаи.

— Ще си готова да приемеш каквото споразумение ти предложим и даже ще го харесаш.

— Да бе, да. Знаеш ли какво казва Че по въпроса?

— Не, какво казва?

— Нищо. Той е мъртъв. Както е мъртъв и твоят случай.

Хенри се разсмя.

— Трябва да обядваме някой път. Не може да си наистина толкова оплетена от случаите си, Нина. Но правиш голямо шоу, оценявам го.

Нина поклати глава. Вдигна куфарчето си и излезе.

— Ще се видим на изслушването — през смях й извика Хенри.

— Ето те и теб — посрещна го Сенди. — Минаха месеци, а?

— Липсваше ми, Сенди — отвърна Пол. — Да, работата ми във Вашингтон вече свърши. Как е семейният живот? Отпускаш ли му понякога края, а?

Устните й се присвиха. Безброй разноцветни папки се търкаляха на пода и тя се приведе, за да ги подреди.

— Какво ще кажеш за една целувка като за добре дошъл? — попита Пол, като се приближи и се притисна към приведеното й тяло.

— Хей, веднага престани!

Тя го отблъсна към секретарското кресло и той се спъна в него, докато панически се опитваше да запази равновесие. Въпреки усилията си се строполи на пода точно върху болящия го пръст в момента, когато вратата се отвори и се появи Нина.

Той седна и започна да разтрива пръста си. Сенди сви рамене, обърна се да постави някаква папка в чекмеджето, но тялото й се разтресе от смях.

Пол видя едни изящни ходила, стройни крака, които се издигаха на главозамайваща височина, преди да се скрият в полата, копринена кожа, съблазнителни извивки точно под деколтето на блузата, ярки очи, дълга кестенява коса. „Направих ужасна грешка — помисли си той. — Трябваше да си остана в Кармел.“

— Добре дошъл в Тахо — каза Нина. Наведе се, подаде му ръка и му помогна да се изправи.

Както винаги Пол се струваше на Нина по-голям от живота — седеше си в креслото от другата страна на бюрото и потриваше ръце. Носеше маскировъчно яке, дългите му крака се бяха изпънали, сякаш прекосявайки цялата стая, русата му коса падаше над челото.

Не беше го виждала толкова отдавна. Откакто… но тя нямаше да си позволи да мисли за това точно сега. Тези мисли принадлежаха на нейните нощи, не на нейните дни.

— Изглеждаш чудесно — каза той и подуши въздуха. — И миришеш апетитно.

Тя се засмя.

— Барбекю сос от пилето на обяд. Останал е още малко по чудесната ми блуза.

— Освен това изглеждаш уморена.

— Уморена съм. Проблеми със съня. Прекарвам почивните си дни в скитане из пустинята. Мога да спя добре само след дълъг и измерителен ден. Пол, видях самолетната катастрофа, която уби момчето на Сайкс и пилота. Беше прекалено далеч, за да чуя шума, но видях заревото от експлозията.

— Какво си правила в пустинята?

— Спомняш ли си земята, която ми подари Линда Марков. Там излизам.

— Сама?

— Понякога идва и Боб — тя отново придоби делови вид.

— Благодаря ти, че захвърли всичко. Задължена съм ти. Знам, че никак не ти се искаше да идваш насам.

— Сега съм тук. Заинтересова ме. Вече се обадих в офиса на транспортната безопасност в Карсън Сити и си уредих оглед на мястото на катастрофата.

— Бързо работиш. Успя ли да научиш нещо?

— Е, ще мине поне година, докато успеят да измислят друго освен „предварително разследване“, но да, те наистина са склонни да припишат всичко на пилотска грешка.

Няма никакви свидетелства за евентуална повреда на апаратурата, поне досега. Според това, което са им казали, самолетът е бил тип-топ при излитането. Говорили са с механика, който го е обслужвал преди излитането. Очевидно е бил твърде убедителен. Но излезе наяве един факт — изглежда се е изпуснал, че в досието на стария Скип Бейли, пилота, е регистрирано и предишно нарушение на мерките за безопасност.

— Колко интересно. Тогава може би наистина е било просто пилотска грешка и катастрофата няма нищо общо със смъртта на доктора?

— Трябва да проверим. Предната нощ говорих с Кони Бейли по телефона. Тя се кълне, че съпругът й е бил най-внимателният човек на планетата. Планирам да летя от Рино до Лос Анджелис, за да говоря още веднъж с нея. Ще го направя вечерта, след като посетя мястото на катастрофата. Какво мислиш?

— Върви. Ето ти чека. — Тя дръпна едно чекмедже и му го подаде. Без да го погледне, той го прибра в джоба си. — А тук е папката с всички записки, които притежаваме до момента, относно убийството на Уилям Сайкс. Полицейски доклади, предварителни доклади от аутопсията, фотографии и така нататък.

— Ще прочета всичко, докато летя от Рино на юг. Ще ти изготвя доклад и ще се погрижа да го получиш до два-три дена, става ли?

— Изслушването е следващата сряда, на двадесет и пети май. Искаш ли да се срещнеш с Ники?

— Засега не виждам смисъл.

— Не мисля, че тя го е направила.

— Винаги си така.

— Много се промених през последните няколко месеца — възпротиви се тя.

— Аз също.

Не й харесваше начинът, по който избягваше да я поглежда. Веждите й се извиха. Сенди се появи на прага.

— Посетителите за три часа вече са тук — обяви тя. — Двама са.

Той се изправи, за да си тръгне. Нина усещаше, че старите чувства я заливат. Не искаше той да си тръгва. Искаше от него и нещо друго…

— Чакай — извика тя. — Имам още нещо за теб, докато си в Лос Анджелис. Искам да провериш алибито на Бет Сайкс.

Успя да го задържи още пет минути с обяснения. Когато най-сетне той си тръгна, тя се почувства леко недоволна. Не й харесваше хладната атмосфера, която се бе възцарила помежду им точно в момента, когато би трябвало да я приветства с цялата си душа.

Пол шофираше взетия под наем джип по път, по който можеха да минават само високопроходими коли и който водеше към мястото на катастрофата. Предоставените му обяснения се оказаха ненужни, тъй като на указаното място бе пълно с камиони и помощни машини. Този ден щяха да отнесат останките.

Паркира встрани от пътя, взе си бутилката с вода, нахлупи бейзболната шапка, подарена от сенатора, на която пишеше „Вашингтон редскинс“, и закрачи през неравния терен, маркиран прекрасно от няколкото различни агенции, които се бяха занимавали с катастрофата през последните дни. Радваше се, че бе леко облечен, защото слънцето немилостиво жареше гърба му.

След като си проби път през един гъсталак, той стигна до мястото, където бяха загинали двамата мъже.

Разкри се доста зловеща гледка. Дълга лента от разровена трева представляваше следата от самолета, където се бе влачил по корем. Беше се спрял в едната стена на стръмен хълм. От позицията си Пол можеше прекрасно да си представи случилото се до най-малки подробности. По пътеката на опустошението се приближи съвсем близо до останките и там някакъв щатски служител се опита да го спре. Когато му съобщи, че представлява вдовицата на пилота, веднага почувства уважение в гласа му. След кратък вербален дуел, който спечели само с няколко финта, получи позволение да се приближи.

Той извади сребристия си фотоапарат „Никон“ и започна да снима — първо широкоъгълни кадри, след това по-близо — изобщо всичко, което би могло да събуди дори смътен интерес, особено частите на двигателя. Обикаляше около машината и се озова близо до кабината. Седалката на пилота бе покрита с парчета тъмна материя. Зад нея върху една от пътническите седалки лежеше полуизгоряло яке с емблемата на колеж „Помона“. Изтърбушен лаптоп, стопен от горещината и почти неузнаваем, до мобифона, паднал между седалките.

Бършейки обилната пот по лицето си, зад него застана служителят и пъхна ръце в джобовете си.

— Имам син, който учи в колеж — каза той. — Как ли се чувстват родителите му?

— Баща му умря същата нощ.

— Не е могъл да понесе новината? Чувал съм, че така се случва понякога.

— Не. — На Пол не му се искаше да задълбава. — Няма никаква връзка.

— Странно — въздъхна мъжът.

По пътя към летището на Рино Пол се обади в своя офис.

— Тръмбо и Ван Уегънър — дочу сърдечния глас на Дийн. — Дино в момента е зает, но скоро ще се освободи.

Затвори и веднага след това набра Сюзън Мисуми.

— Върна ли се? — попита тя.

— Не. Просто мисля за теб. Извинявай, че толкова дълго не успях да те навестя, но вече свърших с Вашингтон, а това е една временна задача.

— В града ли си?

— Аз съм… — огледа се наоколо, за да открие някакъв отличителен знак, но наоколо се виждаше само сив асфалт, преливащ в сивото небе, и реши да отгатне. — На десетина километра извън Рино по пътя към летището.

— Ще летиш ли довечера обратно за Кармел?

— Не. До Лос Анджелис по работа, много съжалявам. Как мина последният филмов фестивал?

Сюзън организираше филмови серии за местните групи по интереси. Това ставаше в свободното й време, когато не беше заета да извършва аутопсии в полицейското управление на Монтерей.

— Велико. Спечелихме повече пари от миналата година. Мисля следващата година да направя серия от провокативни феминистични филми.

— Какви филми? — попита той, преди да успее да формулира нещо по-учтиво. Мразеше свалките.

— О, например „Викове и шепот“ първата вечер. Чудесен е този тежък Бергман, целият в червено и черно. После нещо весело, неангажиращо като „Ах, тази Мери“ или „Богати и известни“.

— Това не е ли онзи филм, в който Джаки Бисе го прави в тоалетната на самолета с един случаен тип?

— Виждаш ли, има за всекиго по нещо, дори за теб. Тези мисли как така ти се появиха в ума — защото ще се качваш в самолет ли?

— Тези мисли ми дойдоха, защото си говоря с теб — беше си истина. Беше нетърпелив да скочи в някой неангажиращ, топъл женски скут. Още по-отчаяно му се искаше да постави някого между себе си и Нина.

— Готов си да станеш лош, а? — каза тя и това не беше въпрос.

Уговориха си среща следващия уикенд. Така трябваше и да стане.

Караше по многолентовата магистрала от Карсън към Рино и се чудеше какво ли е да живееш в този град, който израстваше като упорито малко дръвче в покрайнините на Америка. Мислеше си за Нина и нейните разходки сред безжизнените хълмове на пустинята. Престъпници от всякакъв вид намираха удобно убежище в тази пустош. Не се ли страхуваше? Под повърхността на лъскавия й костюм и внимателно режисираното изражение тя изглеждаше толкова тъжна.

Но нямаше смисъл да се трови с това. Нищо не можеше да се направи. На раните им трябваше много време, за да зараснат, а някои белези си оставаха неизличими. Напротив, даже погрозняваха.

В самолета седеше до наконтен младеж, който непрекъснато мачкаше цигара в ръката си през целия четиридесет и пет минутен полет. Бърз поглед към останалите пътници го увери, че ако Жаклин Бисе е сред тях, то тя е великолепно маскирана.

След като се приземи, трябваше да изтърпи дълга опашка, за да си осигури кола под наем. Като избягваше магистралите, успя да си начертае сравнително пряк път на картата до Тихоокеанската магистрала. Въпреки това всичко се оказа напразно — трафикът го захапа. Почувства старата позната ярост да го обхваща отново. Скърцаше със зъби и започна да се влачи като охлюв заедно с останалите шофьори.

Пътуването му отне час и половина. Беше наел мотелска стая на брега на Хермоса — града точно след Редондо, където живееше Кони Бейли. Защо да не извлече малко удоволствие от работата?

Скромната стая имаше изглед към морето, но в този час от пейзажа не можеше да се различи нищо. Дори когато запали лампата, ъглите на стаята останаха мрачни. Свали горната си дреха и известно време жонглираше над онова опасно пространство, в което напоследък попадаше толкова често. Но тази вечер тук беше морето, което да запълни празните места. Той можеше да чуе шума на вълните като нещо живо, изпълващо стаята с ритмите на вечността, зовящо го, потушаващо онова, което го изгаряше отвътре.

ГЛАВА 6

Тя живееше в дом с изглед към километри високоволтови проводници и къщи в стил ранчо от шейсетте години. Ръждивата метална врата проскърца, когато я отвори.

— Вие ли сте Пол ван Уегънър? — посрещна го Кони Бейли. — Моля, влезте.

Съпругата на загиналия пилот го преведе през миниатюрно антре към всекидневната. Той седна. Всичко в стаята стоеше точно на мястото си. Сините стени бяха очертани по ръбовете с тъмновиолетови, почти черни линии. Дамаската на креслото бе пурпурна на житни класове. Абстрактна рисунка на дървесни стволове в черно като фона бе в тон с основните цветове на стената.

— Приятно — каза той, като се оглеждаше наоколо. Усещаше успокояващата атмосфера на дома. Сигурно и тя.

Жената бе афроамериканка с правилни черти, сплетена на плитка черна коса и широко чело, което свършваше в топли златистокафяви очи.

— Благодаря ви — отвърна тя. — Обадих се на адвоката, когото познавам в Лос Анджелис, Уинстън Рейнолдс. Заедно бяхме в гимназията. Познава и двама ви с госпожа Рейли. Каза, че мога да ви имам доверие.

— О, да, Уинстън.

— Той ми разказа за вас. Особен характер е. Понякога ужасно преувеличава. Спомена и за някакви лодки по онова езеро горе. Сигурно още една от неговите истории.

Тя не вярваше. Но беше вярно. Каяците по езерото, експлозията…

— Как е Уинстън?

— Все още си играе на котка и мишка с данъчните. Някой ден ще се уморят да го преследват и ще напъхат старчето в затвора.

— Той е адвокат. Такива като него никога не попадат в затвора.

Тя леко се отпусна при думите му и даже се усмихна.

— Така е, при това е много добър адвокат.

Пол извади една тетрадка.

— Какво бихте искали да ми разкажете за вашия съпруг, госпожо Бейли?

Тя се изправи, отиде до шкафа и от полицата взе една фотография в рамка. Известно време я изучаваше, а след това я подаде на Пол. Кръгло лице, оплешивяваща глава. Човекът, който се усмихваше от фотографията, беше малко по-възрастен от Кони, вероятно гонеше петдесетте, кожата му беше малко по-тъмна, а правилната му челюст бе като на идеалния военен.

— Беше на петдесет и три, когато загина в катастрофата — обясни тя. — Беше нежен. Чудесен съпруг. Загрижен за децата си баща.

— Имате деца?

— Две. Пораснаха. Работят. Семейни. Толкова се радвам, че доживя да ги види щастливо задомени. Ние сключихме брак, когато аз бях на двадесет и една, и останахме женени двадесет и три години. Това е много време.

— Да.

— Много време, за да обичаш някого и да свикнеш с него. Начинът, по който сутрин си реши косата или, както бе в случая със Скип, я гони! Начинът, по който ти прави кафе — прекалено силно, но в него отива и част от любовта му към теб, нали ме разбирате?

— Липсва ви.

— Не знам как ще продължа сама.

— Доколкото разбрах, били сте в Карсън Сити?

— Веднага щом се върнах, трябваше да отлетя, за да идентифицирам тялото му. Върнах се миналата нощ. — Полагаше геройски усилия да потисне чувствата си, но воалът на скръбта се спусна над лицето й като тъмносиньо кадифе. — Беше много трудно. Не успях да го разпозная. Идентифицираха го по зъбите. По всички онези скъпи пломби, които му поставяха.

— Сама ли сте?

— Сестра ми ще остане с мен до края на службата в края на седмицата. Сега е в града на пазар. Тя беше тук, когато онези двама мъже дойдоха вчера следобед…

— Какви мъже?

— От Националната служба по безопасност на транспорта НСБТ. Зададоха ми много въпроси.

— Какво искаха да узнаят?

— Дали Скип не е бил в депресия. Дали не е започнал да забравя. Някакви здравословни проблеми, които биха могли да повлияят на летенето му. Когато поискаха да претърсят стаята му, сестра ми излезе от кожата си и ги изрита…

— Имате ли представа какво точно са търсили?

— Може би са си помислили, че нарочно се е забил в земята. Както го направи египетският пилот от полет седем-пет-седем. Не знам. Може би искаха да го обвинят, че е бил болен. Може да са били агенти на производителя на двигателя. Кой би могъл да каже? Но аз мога да ви уверя в едно нещо — сега всеки се опитва да открие жертвения агнец, включително вестниците и полицията. Скип е техният човек. Видяхте ли статията днес сутринта във вестника на Лос Анджелис? Те обявяват катастрофата за резултат на пилотска грешка без доклад, без разследване, дори без да искат да разследват.

— Но напоследък има доста случаи на катастрофи с малки самолети. Интересът сигурно е голям.

— То е същото. Сега чернят паметта на един прекрасен човек, без каквито и да било доказателства, че е сгрешил някъде.

Стана, за да направи кафе в кухнята. Пол прелисти авиационните списания на масичката пред него. Чудеше се защо ли госпожа Бейли се е обърнала към такъв обигран и скъп адвокат като Уинстън Рейнолдс. Заедно с аромата на кафето от кухнята надуши и съдебен процес за убийство по невнимание. Явно Бейли си имаше много причини да не иска катастрофата да бъде резултат от пилотска грешка. Ето пак, помисли си той. Законовата система бе способна да изкриви и една толкова достойна скръб.

— Скип никога не спираше да мисли за самолети и летене — продължи госпожа Бейли, като се върна с подноса. — Беше като дете, особено що се отнасяше до техническата страна на въпроса. Строеше модели на самолети, докато не ни потрябва втора къща, за да можем да ги поберем.

Наля двете чаши и седна.

— Вчера ги дарих на една детска градина. Ще ги окачат на тавана. Не мога да ги гледам повече.

— Разкажете ми за този бизнес с чартърните полети.

— В продължение на години летя по търговската линия между Лос Анджелис и Лас Вегас. Така или иначе ще научите за случая, затова нека ви кажа самата истина. Веднъж заспа, докато самолетът беше на автопилот. Един-единствен път за много-много време. Нищо не се случи на самолета, но беше докладвано за грешката му. Уволниха го.

— Предполагам, че случаят е изглеждал доста зле в пилотското му досие.

— Необходими му бяха години, за да преодолее вината си. Причината да заспи бе, че прекара цялата нощ преди този полет с мен и ме успокояваше заради смъртта на баща ми. — Тя махна с ръка, взе сметаната и си сложи в кафето. — Няма значение. Просто не биваше да прави това. Дори за минута никой не е бил в опасност. Всъщност на повечето пилоти им се случва да заспят по време на дълъг полет, когато всичко върви гладко.

— И той започна свой собствен бизнес, така ли?

— Точно така. Взе пари назаем и си купи този самолет.

Никога не е имал инциденти с него. Поддържаше го, както би се грижил за собственото си дете — тя отпи. — Липсва ми ужасното му кафе. Това означава нещо, нали?

— Съпругът ви пази ли някакви записки?

— Разбира се. Хората от НСБТ донесоха скенер и направиха копия на много документи, но запазих оригиналите при себе си.

— Мога ли да ги разгледам?

Тя въведе Пол в един подреден, но препълнен кабинет точно зад стълбището. Няколко много добре сглобени модела висяха от тавана.

— Запазих ги за внуците — каза тя, като разлюля един от тях. — Да го помнят.

Пол имаше голямо затруднение да си представи Кони като баба. Тя сигурно беше на около четирийсет и пет, само с пет години по-възрастна от него. В съзнанието му бабите и дядовците винаги щяха да останат по-старото поколение, към което той не принадлежи.

Документите, вече преровени от НСБТ, лежаха върху бюрото, явно педантично пазени, подредени, разкриващи маниакалната грижа на пилота към подробностите. Ръкописът му беше нечетлив. Той е проверил и заредил с гориво самолета само часове преди да излети за Тахо, каза си Пол, докато изучаваше записките. На страницата беше отбелязана годината, датата и часът на техническия преглед. Там беше и планът му за полета, и декларацията на пътника. Трябвало е да лети откъм планинската част на Невада.

— Пътникът — започна Пол, — ето го: господин Сайкс.

Детето не е ли било твърде младо да го наричат господин?

Тя погледна в тетрадката, но се просълзи и трябваше да избърше очите си с носната кърпичка.

— Скип винаги беше много официален в тези неща.

— Често ли се случваше на съпруга ви да изпълнява чартърни полети, наети от колежански момчета?

— Ще се изненадате от хората, които го наемаха. Домакини, които искат да прекарат уикенда в Тахо или Вегас, за да играят хазарт… богати хлапета, които искат да отскочат до скиорската вила на майка си, след като са прекарали няколко дни при татко си в Холивуд.

— Но не е ли нормално родителите да наемат самолета?

— Това е Лос Анджелис, забравихте ли? В този град децата израстват много бързо. — Тя си пое дълбоко въздух и издиша. — Предполагам, че ще се чуя с родителите на бедното момче. Сигурно ще искат нещо от мен сега, след като Скип го няма. Отмъщение. Но вината не беше у Скип. Просто не беше. — Тя го погледна с очи, плувнали в сълзи. — Ще ви изчакам навън. Всичко тук ми напомня за него.

— Мога ли да взема назаем тази тетрадка?

— В ъгъла има копирна машина. Можете да направите копия. Не взимайте нищо. Абсолютно нищо. — Тя напусна.

Пол прекара няколко минути, разглеждайки документите на бюрото. В записките по поддръжката откри бележка за услугите, извършени от някой си Дейв Льоблан. Направи копия на най-важните книжа.

Обратно в дневната завари госпожа Бейли да допива кафето си, скръстила крака, с перфектно вчесана коса, решила да се държи поне докато той не си замине.

— Кой беше? — попита той, като посочи гласовата й поща.

— Дейв е… беше инженерът по поддръжката на Скип — тя почти се засмя. — Забавен термин за един механик. Но Скип високо ценеше способностите му.

Пол си отбеляза фразата й.

— Но това е единственото нещо, което е оценявал високо в него?

— О, знаете ли, Дейв е на същата възраст като нас, но със съвсем друга система от критерии за света.

— Съмнителен начин на живот?

— Трябва да се срещнете с него и сам да си създадете мнение.

— Скип не го харесваше, така ли?

— Скип харесваше всички.

Изправи се.

— Късно ли е вече, за да намеря Льоблан?

— Обикновено се прибира късно, сигурна съм, че ще го откриете на летище „Джон Уейн“.

— Госпожо Бейли, знам, че ви е трудно, но ви моля да прегледате книжата на мъжа си. Проверете дали нещо няма да ви хване окото. Дори ако мислите, че е пълна глупост, бъдете така добра да ми се обадите — подаде визитната си картичка.

— Ако смятате, че е важно… — започна тя. — Не мисля, че ще мога да го понеса, но ще се опитам.

Пол не си въобразяваше, че наистина ще се опита. Просто се надяваше.

Тя го изпрати до вратата.

— Знаете ли, ако самолетът не избухне направо във въздуха, минава доста време, преди да се разбие — каза тя. — Време, през което знаеш, че ще умреш. Надявам се да не е бил твърде ужасен. Надявам се… надявам се, че е имал време да преодолее ужаса да гледа как повърхността се приближава. Надявам се, че поне за секунда си е помислил колко щастливи ни направи всички нас.

След кратко спиране, за да се подкрепи в един от хилядите ресторанти за бързо хранене по 190-а улица, Пол отново се впусна в кошмарното шофиране по магистралата и се насочи към летище „Джон Уейн“ в областта Ориндж. В Лос Анджелис и околностите му пиковото време обхващаше целия ден. Като се движеше със скоростта на костенурка и непрекъснато сменяше станциите, той имаше повече от достатъчно време да забележи разликата между Южна и Северна Калифорния.

Хората тук, както и на север, бяха от всички възможни цветове, но с една важна отлика — пропорциите. Според преценката му така наречените малцинства надвишаваха англосаксонците две към едно. При жегата, излъчваща се на талази от асфалта, и пътя, изпъстрен със стари дупки, които можеха да съществуват единствено в сърдечния климат на Южна Калифорния, на него му се струваше, че прекосява улиците на Мексико, Африка и Индия едновременно, където шумната музика властва в атмосферата, а хората са гръмогласни и пъстри.

В тези далечни места преди много години заселниците бяха пристигнали, за да могат сами да управляват живота и времето си. Сега трафикът беше превърнал всяка скорост в пълзене.

Някой го засече отпред. Той удари клаксона и изкрещя няколко обиди, които му донесоха размахан среден пръст от другата кола. Това за малко да доведе до други забавни събития, защото Пол си изтърва нервите и върна жеста. Каза си: По дяволите, нали имам предпазна въздушна възглавница, изпревари го отдясно и на свой ред го засече. Типът обаче го прецака, защото не се лепна за задницата му и явно се отказа да го изпреварва. За момент Пол остана безумно разочарован.

Разумът проговори. „Я се стегни“ — каза си Пол.

На минаване покрай крайбрежния увеселителен парк за проспериращи възрастни той се разтърси за някакъв джаз по радиото и това го занимаваше достатъчно дълго, за да пропусне отбивката към летището. Пропиля още двадесет минути в пълзене сантиметър по сантиметър обратно към шосе 405. Пет-шест пъти беше засичан от агресивни водачи, веднъж беше принуден да набие спирачките поради неочаквано рязко спиране на предната кола. Чувстваше, че сърцето му ще изскочи, гърлото си пресъхнало, а дивакът вътре в него отново надигаше глава… С усилие на волята се опитваше да запази спокойствие. Хиляди ежедневно водеха с чест тази битка, защо да не може и той?

Летището беше свряно в ъгъла между гъсто населените градове Коста Меса, Нюпорт и Ървин. Освен редовните полети от услугите му се ползваха и голям брой малки самолети. Подмина основните терминали, поразпита за пътя и накрая успя да се добере до хангара, в който според Кони Бейли би могъл да открие Дейв Льоблан. След като не успя в радиус от един километър да намери позволено място за паркиране, спря колата си точно пред хангара и я заряза там.

Вътре във високата ръждясала постройка се ориентира по шума и според съветите на работниците и успя да локализира Льоблан в една оборудвана с климатик работилница, много приличаща на автомонтьорска. Льоблан носеше тъмносин комбинезон, а пред лицето си имаше тъмен пластмасов визьор, който му придаваше вид на Дарт Вейдър с футуристично лазерно оръжие в ръка, от което бълваше пламък. Льоблан изключи електрожена, вдигна нагоре визьора и погледна въпросително Пол.

— Познавам ли ви?

— Изпрати ме Кони Бейли — каза Пол и се представи.

Льоблан пое ръката му и я разтърси.

— Горкият стар Скип.

— Зает ли сте, може ли да поговорим за минута?

— За какво?

— Да уточним някои неща. Знаете, вдовицата иска да изчисти всичко, преди… — остави смисъла на думите му да увисне.

— Уф, добре — промърмори Льоблан с неудобство както винаги, когато става въпрос за смърт, погребения и всички останали неща, с които бяха заредени неизказаните му думи.

Той захвърли ръкавиците си, остави настрани шлема и под него цъфна гъстата му сива коса. Махна на Пол и го въведе в малък офис. Отвсякъде се носеше миризма на смазка и химикали.

На полиците се виждаше невероятна колекция от оръжия и Пол примигна. Приближи се по-близо.

Льоблан се намести върху очуканата маса, обърна се към полиците и взе един предмет. Вдигна го, за да може Пол да го огледа по-добре.

— Това е един от атомните пистолети в „Бък Роджърс“, разпознахте ли го?

Със смътен спомен за заглавието на някакъв филм, гледан в детството, Пол си призна:

— Всъщност не.

— Преди имах лазерна пушка от „Забранената планета“, но я продадох на един тип в Бостън. Това нещо е по-голямо. По-дълго. Може би с половин метър.

Пол взе лазерното оръжие и стреля през прозореца. Тежеше. Истински метал. Но нищо не се случи, нямаше бръмчене, червена светлина, никакъв взрив.

— Всичките ли са от филми?

— Ъхъ. Няма смисъл да живееш толкова близо до студията и да не се възползваш. Понякога се организират аукциони. Понякога си ги намирах в складовете, друг път на разпродажбите за колекционери.

— Имате голяма колекция.

— Над сто. Най-много са от петдесетте години.

Значи приликата му с Дарт Вейдър не е била случайна, въпреки че май героят не живееше в предпочитаната от механика ера. Мъжът се оказа маниак на тема научна фантастика.

— Някои от тях работят ли?

Льоблан се засмя, като по лицето му заиграха бръчки, разкриващи тежко минало.

— Ще ми се.

— Често ли седиш тук и целиш хората, които се разхождат отдолу? — попита Пол, като надникна през прозореца.

— Съблазнително, а? Най-добрата възможна терапия.

— М-м-м — възхити се Пол и му я върна.

Льоблан постави внимателно лазерната пушка обратно на мястото й върху полицата, бръкна в чекмеджето и извади оттам кутия с плодов сок. Предложи я на Пол.

— Не, благодаря. Още ми е рано.

— Весел човек — изхили се механикът. Той беше в изключително добро настроение за човек, наскоро изгубил приятел. Проби дупка в кутията и пое няколко големи глътки. Спря, избърса си устата и въздъхна блажено: — Е, това ми трябваше.

— Какво точно работиш? — попита го Пол.

Льоблан кимна към халето, което преди малко бяха напуснали.

— Това е „Чесна“, едномоторна. Трябва й пълна рехабилитация, а собственикът й си я иска за вчера. Обичайните фъшкии.

— Винаги съм се чудил защо някой ще иска да лети на едномоторна машина? Не е ли по-безопасно с два мотора?

— Това е типичната грешка на новаците. Всъщност фаталните инциденти с двумоторните самолети са много повече. Виж, ако нещо се обърка с единствения ти двигател, ти веднага се отправяш към най-близкото открито място и се приземяваш. Двата мотора те подлъгват. Мислиш си, хей, нали имам още един двигател. Мога да се добера до вкъщи. С това увеличаваш опасността, защото вече си поел един ненужен риск. Винаги се започва с малки грешки и се свършва с разбиване в планините подобно на стария Скип.

Грубият начин, по който спомена съпруга на Кони Бейли, изглеждаше неподходящ.

— Отдавна ли се занимаваш с това?

— Трябва да са повече от двайсет години. Брей, времето лети, когато си имаш забавление.

— И през цялото време с Бейли?

— В началото не. Известно време Скип си имаше постоянна работа. Но през по-голямата част от последните десет години бяхме заедно. — Льоблан отново бръкна в чекмеджето и измъкна оттам пакет фъстъци от вида, който раздават в пътническите самолети. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Как се справя Кони?

— Държи се.

— Това е добре — каза той и разкъса опаковката със зъби.

— Радвам се да го чуя, въпреки че не се познавахме много добре. Двамата с нея не мелехме брашно.

— Защо мислиш така?

— Нямам престава. Аз я харесвах.

— А как се спогаждахте двамата с Бейли?

— С Бейли всичко беше О. К. Грижеше се за самолета си като за дете.

— Така казват хората.

Той сдъвка един фъстък и изражението му стана замислено.

— Освен онези от НСБТ. Имах посещение. Казаха, че сам се е забил в земята. Не обичам да говорят така за него. Да размахват онази стара история как бил заспал на руля. Не е честно. Да оставят мъртвия да почива спокойно.

— Копеленца, а?

— Проклети копеленца.

— Не си ли ти, който е казал на НСБТ за старите му проблеми?

Льоблан изкриви лице в преувеличен израз на невинност. Пол се пресегна зад него и взе един пластмасов пакет. Отвори го и попита:

— Колко време си бил вътре?

— Как разбра? Кони ли ти каза? Защото си мисля, че тя наистина има нещо против мен.

— Позна.

Льоблан изправи врат вече с много по-различно изражение. Поклати глава и се усмихна.

— Веднага трябваше да се сетя. Ти си бивше ченге, на ли? Добре де, аз пък съм бивш затворник, значи сме равни.

Не е тайна. Държаха ме пет години. Застрелях един по време на бой в бара. Не го убих, въпреки че съм сигурен — тогава го исках. Копелето чукаше жена ми. Беше много отдавна. В началото на седемдесетте. Веднага след като се върнах от Виетнам. Там често се дрогирах, имаше много алкохол. Вече не го правя. Аз съм променен човек.

— С пушки, които не стрелят.

— Точно така. Нещо като заместител.

— Радвам се да го чуя. Къде срещна Скип? Вътре?

Той се изсмя пресипнало.

— Ще се обърне в гроба, ако те чуе да говориш така за него. Не, Скип си беше праволинеен от началото до края.

И двамата бяхме във военновъздушните сили.

— Работеше с него?

— Може да се каже за него. Точно както тук.

— Съжалил те е? Наел те е, когато никой друг не е искал?

— Аз съм страхотно добър механик. Ако Скип беше дошъл при мен в цялото си величие, нямаше да приема да работя за него. Той знаеше, че съм най-добрият авиационен механик в Калифорния. Каква беше онази дума, когато се срещат гостоприемник и паразит, а и двамата са облагодетелствани? Имахме взаимна полза от сделката.

— Симбиоза.

— Точно така. Аз имам подход към машините. Скип прекрасно знаеше колко съм добър. На мен ми трябваше работа. Всичко тръгна много добре.

— Самолетът, на който е летял, „Бийчкрафт“, модел 18 — това не е ли доста старичка машина?

— Строена е през шейсетте. Но нека да ти разкрия една малка тайна. Повечето самолети, на които летиш, са строени преди двайсет-трийсет години. Слагат им нови тапицерии на седалките, пребоядисват ги с онези нови химикали, дето сега ги използват за дневните, и после им казват, че са рехабилитирани. Самолетът си беше чудесен откъдето и да го погледнеш, а аз не говоря на вятъра. — Помете с ръка празните опаковки от фъстъци и безалкохолни и те изпопадаха на пода, за да правят компания на останалите боклуци. — Трябва да мърдам. Времето е пари за нас, робите на надниците.

— Кажи ми само за последния ден. Какво трябваше да се направи на бийчкрафта?

— Обичайния преглед. Искаш ли копие от доклада?

— Разбира се.

Той се зарови в купчина от книжа на масата и извади оттам една папка.

— Пазя много добри доклади. На Скип му харесваше и много пъти ме е хвалил за това.

— Разкажи ми за последния полет. Ти беше ли тук?

— Отидох си, след като минахме проверката по списъка.

Той беше малко нервен — нов пътник, знаеш как е. Може да си е мислил, че тя ще го изяде, знам ли?

— Тя? Мислех, че пътникът е мъж.

Или се опитваше да потисне смеха си, или нещо го бе жегнало.

— Съжалявам. Не исках да те обърквам. Нали знаеш, винаги наричаме самолета „тя“. Разбира се, знам, че с него си е отишло и някакво момче.

— Имаше ли някаква нередност в самолета в деня, когато е паднал? Нещо пропуснато? Каквото и да е?

— Абсолютно нищо. Тя беше в идеално състояние за едно леко и приятно прелитане над планините.

— Бил ли си някога там?

— Къде?

— Тахо, Рино, в тази област.

— Не.

Вече нямаше усмивки, а когато не се усмихваше, човек можеше да забележи торбичките под очите му.

— Някога да си срещал Кристофър Сайкс?

— Кого?

Беше напрегнат. Осъзнаваше, че са навлезли в сърцевината на разговора.

— Момчето, което е летяло с него.

— Никога не съм го виждал. Никога не сме се срещали. Жалко за хлапето, нали?

Льоблан поклати тъжно глава и Пол си помисли, че наистина съжалява за нещо. Пробвайки късмета си, Пол вметна:

— Утре ще поговоря с Ян Сапито.

Отсреща — празен поглед.

— Познаваш Ян. Живее в Лос Анджелис. Стара приятелка на Бет Сайкс.

— В случай че се чудиш — отвърна Льоблан, — не познавам тази лейди. Въобще не познавам хората, за които ми говориш. Аз съм просто един механик и не искам да ми се мотаят в краката само защото Скип е хвърлил топа. Жалко, и то не само защото е мъртъв. Адвокатите и ченгетата изпълзяват от дупките си и се опитват да ми стъжнят живота.

Отдавна ми е дошло до гуша от тази работа.

Пол му подаде визитката си.

— Обади ми се, ако се сетиш, че си пропуснал да ми кажеш нещо. Нямам нищо против теб. Просто се опитвам да разбера какво се е случило с този самолет.

— Задръж си визитката — сопна се Льоблан, като отблъсна ръката му. — Казах ти всичко, което зная. Ако отново те видя да се разхождаш в двора… — той свали един космически бластер от стената и го насочи към Пол, — може би ще те гръмна.

Той стреля и лъч синя светлина прониза Пол право в сърцето. Льоблан отметна глава назад и шумно се засмя.

ГЛАВА 7

Преди седмица Нина бе прочела за ареста на един пластичен хирург в Сан Хосе. Виетнамски лекар, занимаващ се предимно с виетнамска клиентела, оперирал в задната стая на козметичен магазин. Занимавал се с липосукция, лифтинг на лице, поставял гръдни импланти и очевидно имал само бегла представа за анестезиологията. Проблемът се оказа в това, че всеки с магистърска степен имаше право да извършва подобни процедури. Пластичната хирургия беше изключително печеливша специалност и пазарът се разрастваше, тъй като поколението от времето на бейби бума искаше да си остане на трийсет години и след като навърши петдесет.

Възстановителната клиника на Уилям Сайкс на „Садъл роуд“, изглежда, се намираше в съвсем друга вселена от магазина в Сан Хосе, въпреки че ги деляха едва неколкостотин километра.

Разположена близо до центъра на града на един склон под Хевънли, клиниката изразяваше стил и богатство от бронзовата табела до остъклените плъзгащи се врати. Нина паркира на малка площадка, скътана зад високи дървета, и звънна на входа. Един мек глас предупреди за почти церемониалното отваряне на вратата. Лъснатият служител на рецепцията, чието бюро бе пред един от най-огромните прозорци, виждани някога от Нина, практически заемащ цялата стена и гледащ към езерото, незабавно я отведе в друга стая. Там опитна на вид сестра изрази скръбта си от кончината на доктор Сайкс. Изглеждаше доста искрена в хвалбите си към него и покани Нина да изчака малко. Тя седна на стола, обърната към друг невероятно красив пейзаж.

Докато чакаше, заразглежда лъскавите албуми, показващи как изглеждат идентифицираните само с номера клиенти преди и след операциите. Някои от тях разпозна от рекламите по телевизията. Други бяха нови. Но при всички се забелязваше изумително подобрение.

— Не показваме всичките си пациенти — каза един млад мъж и тя изненадано подскочи.

Затвори албума, който разглеждаше, и го постави обратно на купчината.

— Вярвате или не, някои клиенти не искат да показваме как са изглеждали преди или да крещим на целия свят, че сме ги обслужвали — каза най-красивият мъж, когото Нина някога бе виждала в живота си. Той протегна ръка и тя я пое. — Аз съм Дилън Брет, партньорът на Бил в клиниката.

— Нина Рейли — представи се тя.

Докато се възстановяваше след докосването до човек, приличащ на Пиърс Броснан и Габриел Бърн, омесени в обща маса от мъжественост, полагаше невероятни усилия да си припомни коя всъщност е и защо е тук.

Той седна от другата страна на масата с напрегнати мускули, сякаш беше на стартовата линия — мъж, който със самото си присъствие създаваше атмосфера на лекота и светлина в стаята. „Свещена краво — помисли си глупаво тя, като не откъсваше очи от него, — този сигурно гази в жени.“

— Смъртта на Бил е ужасен удар — каза той. — Той действително беше невероятен хирург. Освен медицинския си талант той притежаваше и чудесен подход към хората.

Знаеше как да ги разтоварва. Повечето хора идват тук несигурни и дори уплашени пред перспективата да бъдат подложени на операция. Бил бе в състояние да накара и най-паникьосаните пациенти да съжаляват, че не са го направили още преди години. — Спомените явно нахлуха в съзнанието му, защото се засмя, разтърси глава, при което непослушната коса се люшна и падна на челото точно както по кината. — Всеки дошъл тук, дори да е изпълнен с нежелание, след разговор с доктор Бил си тръгваше готов да заложи дома си.

— Клиниката ще продължи ли без него?

— О, да. Крис… синът му, не проявяваше интерес да учи медицина за голямо разочарование на баща си, въпреки че съм сигурен, доктор Сайкс никога не му го е казвал направо. Крис се интересуваше от графичните изкуства, комуникациите, така че най-вероятно щеше да започне да прави маркетинг и реклама за нас, но Бил ме беше избрал за свой наследник в клиниката. Вече обмисляше оттеглянето си. Много пъти сме обсъждали как ще тръгнат нещата, когато това време настъпи, и аз съм готов да поема задълженията си, без дори временно да затварям заведението. Даже съм осигурил помощник, който ще започне работа идния месец.

— Друг хирург?

— Да, одобрен от директорите, разбира се. Идва с високи препоръки. И според мнението, което си създадох при срещата ни, повече прилича на Бил от мен.

— Имате предвид, по-добър бизнесмен?

— Точно така. Аз съм хирург и едва ли ставам за нещо друго.

О, Нина се съмняваше в това. Но разумната част от нея я накара да си прехапе езика и да се консултира със записките си.

— Добре ли познавахте Кристофър?

— Той порасна, мотаейки се в клиниката около баща си. Чудесно дете. Забавно. Близко и до двамата си родители. Тихо и интелигентно.

— Имаше ли си гаджета?

— Имаше няколко срещи, но не. Още не се беше установил. Беше само на деветнайсет. Веднъж ми каза, че иска да изпълни всичките си детски мечти, докато навърши двайсет и две. — Брет въздъхна. — Каква загуба. И, разбира се, не можах да повярвам, когато разбрах, че полицията е арестувала Ники. Помня я, когато преди няколко години идваше с Крис в клиниката. Цялата история… раните от меча… просто няма никакъв смисъл. Бих искал да й помогна по всички възможни начини.

— Благодаря ви. Оценявам го и ще кажа на Ники. Кажете нещо за Бет Сайкс. Колко добре я познавахте?

— Как е тя?

— Преживява тежки времена.

— Да, мога да си представя. — Той се загледа в планината за момент, прочисти гърлото си и каза: — Познавахме се, разбира се. Водехме социален живот. Жена ми и тя бяха много активни в групата на приятелите на библиотечното дело.

Чак сега Нина забеляза златния пръстен на ръката му. Беше женен. Добре е за него. Зле за жените по света.

— Споделете вашите впечатления от съпружеския им живот.

Той вдигна рамене.

— Когато бяхме заедно, всички спазвахме отлично поведение.

— Някога да са говорили за взаимоотношенията си?

— Понякога. Бил беше старомоден Отдаден. Склонен да закриля. Разбира се, беше по-възрастен от Бет. Ролята му подхождаше.

— Някакви признаци за търкания помежду им? Да сте забелязвали каквото и да е?

Само лекото потрепване на миглите му го издаде.

— Не.

— Доктор Брет, партньорът ви беше убит.

— Не се опитвайте да ми кажете, че се каните да обвините Бет.

— Просто ви питам дали…

— Вижте, в моя бизнес, както и във вашия, дискретността е религия. Не обичам да одумвам хората.

— Напълно ви разбирам. Но и вие трябва да разберете, че се опитваме да разкрием какво точно се е случило…

— Не, вие се опитвате да спасите своя клиент. И това е чудесно. Но ако бях на ваше място, нямаше да си губя времето да душа около Бет. Тя е била в Лос Анджелис, нали?

— Не става въпрос само за Бет — отвърна Нина. — Интересува ме доктор Сайкс. Трябва да разбера що за човек е.

Трябва да разбера взаимоотношенията му с хората.

Брет изглеждаше разтревожен. Стана и пъхна ръце в джобовете си. Изпод разкопчаната яка на памучната му риза се виждаше маслиненозелена фланелка. Отгоре бе с леко бяло сако.

— Преди години преживяха някаква криза в отношенията си. Не знам подробностите, зная само, че той беше много разстроен. Имаше някакво телефонно обаждане…

— Какво телефонно обаждане?

— Говореше с Бет. Каза й, че е решил да не я напуска.

Ще й прости всичко, ще направи всичко само и само да останат заедно. Всъщност това беше много мило — допълни твърдо той. — Оттогава взаимоотношенията им се нормализираха. Това е, което зная.

— Какво мислите, дали тя не е имала любовна връзка?

— Нямам представа. Знам само, че за известно време атмосферата беше заредена с много емоция. Бях щастлив, когато тази фаза премина. Всичко се случи преди много време. Не би трябвало да има нищо общо със смъртта на Бил.

Нина си помисли, че започва по-добре да разбира Брет. Смесените чувства караха тези дълги и красиви мускули да играят. Мястото, където се чувстваше комфортно, сигурно е стерилно и предсказуемо и най-вероятно като малък е обичал да си подрежда играчките спретнато и по местата им.

— Вие равноправни бизнес партньори ли бяхте?

С облекчение Брет се впусна в обяснения за техните договорни отношения, които разкриваха сложна бъркотия от законова материя, създавала равноправни взаимоотношения между двама специалисти. Сега щеше да му се наложи да откупи акциите на Бил от Бет, а всички въпроси по процедурата бяха отдавна записани и подписани в нотариално заверени документи.

Брет нямаше очевиден мотив да желае смъртта на своя партньор. Явно, че разбирателството им е било в сила от много дълго време, а и Сайкс вече е обмислял оттеглянето си. Това означаваше, че Брет по-скоро би се стремял всичко да върви както досега и клиниката да стане негова в резултат на естественото развитие на нещата.

— Кажете ми нещо за вашата практика.

Сега вече освободен от напрежението, той се усмихна и тя се хвана здраво за масата, за да не се разтопи.

— Между нас казано, извършвахме около петнайсет малки процедури и повече от двайсет големи на седмица.

— Изумително — подхвърли Нина наистина впечатлена, а не само за да го поддържа в добро настроение. — Трийсет и пет пациенти на седмица?

— Грубо казано — каза той, а усмивката остана на лицето му. — Някои процедури отнемат едва няколко минути, нали разбирате? Не подкарваме хората към хирургическата маса като добитък. Отделяме достатъчно време всеки от тях да разбере, че се отнасяме с него по необикновен начин. Готови сме да държим пациентите си за ръка, ако имат нужда от подобно успокояване.

Тя можеше да се обзаложи, че пациентките със сигурност са били безкрайно щастливи от необикновеното преживяване да държат за ръка доктор Брет.

— И двамата ли сте специализирани в един вид… имам предвид, предимно с лице ли се занимавате? — устоя на порива да прекара ръка по бузата си при тази мисъл.

— Не, правим всичко, въпреки че когато можеше, доктор Бил поемаше по-голямата част от традиционните случаи. Не харесваше много от по-новите техники. Корекция на лице и шия, на тялото чрез липосукция, ендоскопично повдигане на веждите, оформяне, редукция и реконструкция на гърдите, лазерна и химическа депилация, корекция на бедра, премахване на прилеповите крилца…

— Премахване на прилеповите крилца?

— Съжалявам. Някои от пациентите го наричат така. Това е жаргонът за премахване на излишната кожа от горната част на ръката. Ринопластика…

— Предимно богати хора ли обслужвате?

— Ни най-малко — отвърна той възбудено. — Имаме клиенти, които пестят в продължение на години за тези процедури. Дори такива, които взимат заеми. В днешно време няма причина да не си красив.

С надеждата, че не я наблюдава с погледа на човек, преценяващ от какви подобрения се нуждае самата тя, попита:

— Извинете ме, но… вие…

— Скъсена брадичка — каза той, като докосна лявата си страна. — Беше два километра по-дълга от тази на Джей Лено. Ушите ми стърчаха. Трябваше и да ги преориентирам. Заешка устна… Бил се зае с мен. Операциите бяха трудни и той свърши чудесна работа. Болката и продължителният процес на възстановяване го поставиха начело в списъка ми с омразните хора. Особено след като ми строши челюстта. След като се възстанових напълно, осъзнах, че Бил е променил целия ми живот. Всички тези преживелици ме направиха по-добър хирург. Никога няма да стана толкова добър като Бил, но мисля, че притежавам емпатия към пациентите си и те откликват на нея.

Значи все пак не винаги е бил Джеймс Бонд. Отвътре си е съвсем нормален.

— Всички ли пациенти са доволни от крайния резултат?

— В моята работа има голяма доза субективност. Естествено, мненията относно резултатите варират в широки граници — отговори невъзмутимо той.

— Сещате ли се за много недоволни пациенти?

— Предполагате, че го е убил някой от пациентите? — изглежда, че идеята едновременно го вбесяваше и тревожеше.

— Такива неща се случват, не мислите ли? И то нерядко във вашата професия. Разрових се по въпроса. Миналата година в Сиатъл е бил убит от пациента си един пластичен хирург…

— В този определен случай информацията ви е неточна. Бил е убит от личност, която той е консултирал и е сметнал хирургичната намеса за неуместна. Човекът го е убил, защото му е отказал да го оперира.

— Сигурна съм, че и във вашата клиника е имало подобни случаи. Хайде, доктор Брет, не всеки си тръгва оттук щастлив. Убедена съм, че и на вас е направило впечатление обезобразеното лице на доктор Сайкс. За мен символизмът е очевиден.

— Да, мислех си за това. Има един мъж, който веднага изплува в съзнанието ми — гласът му прозвуча недоволно. Той издържа психологическия тест с летящите цветове. Чак много по-късно осъзнахме, че е телесен дисморфик.

— Телесен… какво?

— Думата се използва, за да опише хората, които крайно не харесват начина, по който изглеждат. Нищо не можете да направите, за да ги задоволите.

— Може ли да ми кажете името на този пациент?

— Стан Фостер. Има го в официалните ни доклади. Бяха му направени шест основни хирургически процедури и множество по-малки, но независимо колко добре вървяха нещата, той си оставаше хронично недоволен. Веднъж идентифицирал истинския му проблем, Бил му заяви, че трябва да е без капчица мозък да му прави още операции.

Мъжът побесня. Наложи ни се да информираме полицията, след като ни отправи заплахи. Съди ни за медицинска небрежност. След като платихме много пари на безброй адвокати, делото беше прекратено. Предполагам, цялата история е в съдебните архиви. Но не си правете труда да записвате името му — завърши той, като посочи тетрадката й.

— Защо не?

— През март загина в автомобилна катастрофа.

— Хм — това го правеше неподходящ обвиняем за убийство, извършено през май. — Други?

— Разбира се, случвало се е да имаме временни трудности с пациентите, но винаги сме давали най-доброто от себе си да успокояваме неприятните ситуации. Когато един пациент е недоволен, ние правим всичко на всяка цена да го ощастливим. Това не е добре за бизнеса, но не оставяме много недоволни клиенти след себе си.

— Нещо друго да ви изплува в светлината на убийството на доктор Сайкс?

— Само още един случай, за който дълбоко съжалявам.

Млада жена на име Робин Литълбеър, която почина поради предишна погрешна диагноза за белодробно лечение.

Повече не се възстанови от обичайната упойка. Бил извършваше процедурата. Беше много разстроен. Тя беше единственият пациент, когото някога е изпускал. Семейството съди всички подред, разбира се. Бил беше оправдан, но мисля, че прехвърли известна сума на семейството. Това също трябва да е в архивите.

— О, да — каза Нина. — Чух за случая — благодарение на Сенди, която отдели от времето си да поговори с майката на Робин, Линда Литълбеър. — Ами доктор Сайкс? Аутопсията показа, че през годините и той е преминал през множество хирургични процедури. Кой ги е извършил?

Усмивката му се стопи. Неговата хирургия беше едно нещо. Той се придържаше към непоклатимото правило да пази естеството на пластичните подобрения на другите хора под ключ. „Колко безочливо — говореха очите му, — никаква дама не сте.“

— Аз извърших последните намеси.

— Можете ли да кажете, че той е бил ненормално загрижен за външния си вид?

— Определено не — отговори той, като присви опустошителните си сиви очи. — Трябва да разберете неговата гледна точка. Клиентите пристигат тук, за да станат прекрасни. Той трябваше да изглежда добре, иначе щяхме да изгубим пациенти. Толкова по въпроса.

— А напоследък не е ли бил малко по-загрижен за външния си вид, какво ще кажете? Да се е тревожил, че остарява?

— Нищо не мога да кажа — отсече той, видимо раздразнен от посоката на въпросите й. — Какво общо могат да имат собствените му хирургични подобрения с убийството му? Държите се така, сякаш Бил се е побъркал и е убил някого.

— На този ранен етап от разследването е много трудно да се прецени кое ще се окаже важно — отвърна Нина. Позволи си още един изстрел в тъмното: — Съвсем наскоро отново се е подложил на медицинска интервенция, нали?

— Лифтинг на лицето. Вторият — ясно отговори Брет и погледна златния си часовник. — Съжалявам. Чака ме пациент.

— Възможно ли е доктор Сайкс де е чувствал подтик да остане млад, който да е отивал зад професионалните му задължения? Може би го е направил от отчаяние, за да запази младата си жена?

— Не бих обсъждал подобна теза — скръсти ръце. — Нещо друго?

— Хм, да. Ще ми кажете ли къде бяхте в нощта, когато доктор Бил беше убит?

— Защо не? Бях в къщи и правих любов с прекрасната си жена — отвърна той. Стана и отвори вратата. Тя също се изправи и мина през нея. — За мен беше удоволствие — каза той студено и я отведе до рецепцията.

Би трябвало да провери алибито му, но напълно му вярваше, че си е бил у дома, че жена му е невероятно красива и му е правила страхотна любов. С какво друго може да се занимава човек, изглеждащ по този начин, в събота вечер?

Джинджър Хирабаяши каза:

— Боже, обичам това място. — Тя стоеше пред прозореца на офиса на Нина и гледаше към езерото. — Такава късметлийка си да живееш тук. — Обърна се и се наведе над бюрото. — Свърши ли с четенето?

— Все пак ще трябва да ми го обясниш — каза Нина. — Знам, че ще ми се наложи да стана експерт в тестуването на ДНК, но езикът просто не ми говори нищо.

Джинджър беше дошла, за да си поговорят за кръвните свидетелства за вината на Ники. Тя беше съдебен медик с международна репутация, алтернативен стил на живот и връзки с експерти от почти всички области на науката.

— Трябва просто да знаеш достатъчно, за да задаваш правилните въпроси — каза Джинджър, като прокара ръка по късата си тъмна коса. Беше захвърлила черното си кожено яке на другия стол и носеше бяла мъжка фланелка, запасана в джинсите. — Те имат два пункта, от които са взели мостри за кръвните изследвания: пробите от сцената на престъплението и по меча, а другите са от кръвта на Ники по външната стена на къщата, на двайсет сантиметра от плъзгащата врата, която води до кабинета на доктор Сайкс.

— Значи няма съмнение, че кръвта отвън е на Ники?

— Няма. Деветдесет и девет точка деветдесет и девет процента и отгоре. Хей, Сенди, направи ми малко кафе!

— Направи си сама — чу се от другата стая.

Да се поиска кафе от Сенди изискваше определен тон, който Джинджър не притежаваше. Нина стана.

— Аз ще ти донеса.

След малко се върна с чаша за Джинджър и затвори вратата зад себе си.

— Избута те извън тепиха, а? — изхили се съдебният медик. — Напомня ми за един сумист от Самоа, когото обичам да гледам, когато отивам до Йокохама.

— Не бих го казала в лицето й. Значи по стената е нейната кръв. А кръвта върху меча…

— Имаме само предварителния доклад, нали знаеш? — предупреди я Джинджър.

— … е на доктор Сайкс?

— Да. Можем да съдим от снимките на сцената на убийството, кръвта е по целия под. Издъхнал е по-скоро от кръвоизлива, отколкото от дълбоката рана във врата, която е притиснала сънната артерия.

— А раните по лицето? Носът му… може ли да се определи острието, което ги е причинило, като се сравнят с другите рани?

— Всички съвпадат. Очевидно е, че мечът е бил използван да се обезобрази лицето — това следва както от общи съображения, така и от снимките при аутопсията. Дали е направено преди или след смъртта, е трудно да се отсъди, но е ясно, че ако е било преди, той е бил напълно неспособен да се движи.

— Имаш лукаво изражение на лицето. Какво си замислила?

— О, просто ме заинтригува фактът, че убийството е направено със самурайски меч. Знам туй-онуй за тези оръжия.

— Чудя се защо се е заел да колекционира мечове, а после е оставил само този самурайски меч.

Джинджър погледна фотографията.

— Това е древен и добре пазен екземпляр, а колекционирането на оръжие е световно разпространено хоби. Самата аз колекционирам нещо подобно. Флейти.

— Не ми изглежда подобно.

— Само че е. Самураите имат дълга традиция да превръщат обикновените предмети в смъртоносни. Катана — японският меч — не винаги е бил удобен за използване, така че те са притежавали и много други оръжия, които могат лесно да се скрият, но да са твърде смъртоносни.

Сенди отвори вратата. Видя ги, че все още разговарят, спря се, скръсти ръце и се заслуша.

— Например тесен — желязното ветрило. Изглежда като най-обикновено ветрило, но ребрата му са метални. Бамбуковата флейта е перфектна сплав между изкуството и функционалността. Според историята тя е била преработена така, че да е направена от бамбуков корен, за да стане по-дълга и здрава като тояга и да действа като ефективно оръжие.

— И ти имаш такава? — попита Сенди.

— Няколко.

— Плашиш ме, Джинджър.

— И ти ме плашиш, Сенди.

— Ами кръвта по меча?

— Стигам и до меча. В доклада, получен от теб, няма нищо за кръвната проба, която не отговаря на жертвата. Но… имам един добър приятел в лабораторията в Сакраменто, той е извършил първоначалната работа. Приготвила съм ти копие от доклада, който е получил прокурорът. Предполагам, ще иска да го покаже на предварителното изслушване. Как ти харесва това?

— Прекрасно! — тя сложи химикалката си върху жълтия бележник. — И какво има в този секретен доклад?

— Има една мостра, която са взели от меча, толкова мижава, че са успели да направят само един тест. Ето резултатите. Петното определено не съвпада с кръвта на жертвата. Но… и това няма да ти хареса… открили са прилики с кръвта на Ники.

— Значи е кръвта на Ники?

— Не съм казала това.

— Но обикновено това е достатъчно.

— Проблемът е в това, че има толкова много от кръвта на жертвата. Открили са само една проба, която се различава, но тя е легитимна. Тестът показва необичаен трети алел, който на авторадиографа съвпада със същата последователност, намерена в кръвта на Никол. По мое мнение това не дава възможност за категорични заключения, но може би ще е достатъчно за следователите. Има вероятност да не се съгласят с мен.

— О, никак не ми харесва това.

— Съжалявам.

— Но не си в състояние да заключиш, че това със сигурност е кръвта на Ники?

— Съществува проблемът с алела.

— Джинджър, моля те, говори ми, сякаш съм в детската градина, става ли? Какви тестове са проведени?

— В основата е ПВР процедурата, което е съкратеното за полимеразната верижна реакция. Когато имаме кръвни мостри или биологичен материал, например коса от сцената на престъплението, първото нещо, което се прави в лабораторията, е да се изолират ядрата от материала. След това отделяме и усилваме ДНК, съдържаща се в тях — това всъщност е ПВР. Взимат се усилените фрагменти и се отделят с електрофореза. ДНК се трансферира в найлонова мембрана, промива се и се експонира върху рентгенов филм. Това, което виждаш като резултат на целия процес, е авторадиография на моделите подобно на електронния код върху стоките. Това е моделът на ДНК и ако има съвпадение със заподозрения, ти си един щастлив детектив, разкрил убиец.

— Значи авторадиографията е показала, че мострата, взета от меча, може и да не е на Ники?

— Не точно…

— Разкажи ми за този алел, открит в кръвната проба — каза раздразнено Нина. — Никога не съм чувала подобен термин, но имам неприятното чувство, че ще се наложи да стана експерт.

— Всеки човек наследява две алтернативни форми на гена, по една от двамата родители — заобяснява търпеливо Джинджър. — Тези алтернативни форми се наричат алели. Обикновено има само два алела за прости белези като цвета на очите, вида на кръвта и така нататък. В този случай е открит необичаен трети алел, който не съвпада с кръвния модел на доктор Сайкс. Съвпада с кръвния модел на Ники. Моделът е рядък, но не я посочва директно с пръст. Всичко е в областта на предположенията, но на твърде вероятните предположения.

— Хм, експерти! — промърмори Сенди.

— Може спокойно да бъде нейната кръв — продължи Джинджър. — Вероятно е нейната кръв поради този необичаен трети алел. Но ако аз бях съдебният лекар, нямаше да мога да отсъдя с достатъчна научна достоверност, че това е нейната кръв.

— Велико! — възкликна Нина. — Значи още не са я тикнали директно в затвора.

— Трябва да вземем кръвна проба и от Дария. Накрая може да се окаже, че е кръвта от някой, когото самураят е убил преди четиристотин години — каза Джинджър. — Зависи на колко години е мечът. Нали знаете, че самурайският меч носи душата на самурая. Понякога и душите на хората, убити от него.

— Сигурно са цяла тълпа — обади се Сенди.

Трите отново погледнаха снимката на древния меч. Красив, с позлатена дръжка и назъбено острие, лежащ на пода до кървящото тяло на доктор Уилям Сайкс, той сякаш им се усмихваше лукаво.

Все още твърде много проклети коли, помисли си Пол към десет чеса, като се спусна по магистралата за поредната проверка на поредното алиби. Господи, беше решил да измъкне и последния цент от Нина заради изгубеното време. Околната среда му влияеше и той не харесваше чувството. Нина никога нямаше да се премести в Кармел, за да бъде с него, никога нямаше да дава пет пари за него, но продължаваше да му тежи като тенекиена кутия на опашката, постоянен източник на раздразнение. Километър и половина преди да излезе на булевард „Санта Моника“, усети, че се бори за място с някакво капри, карано от млад човек с бейзболна шапка на „Доджис“ и с мътния поглед на шофьор, който е непрекъснато вбесен.

Колата се опита на два пъти да го закопчее, но Пол я блокира. Пробва се да го изблъска в съседното платно, но Пол се измъкна. Накрая се предаде, но като за последно го одраска съвсем леко по калника. Това вече преля чашата и Пол се принуди да отстъпи. Веднъж застанал пред него, шофьорът убиец намали скоростта почти до пълзене, красноречиво размаха среден пръст пред огледалото за обратно виждане, а устата му се разтвори в бурен смях.

Това вече беше повече, отколкото човек можеше да понесе.

Пол знаеше що е самоконтрол и как да го използва.

Реши да стресне това копеле.

Приближи изотзад каприто и рязко изви. Добре че този път за разнообразие беше приел застрахователната полица за наетата кола. Нещо му подсказваше, че ще му е от полза. Каприто дори не кривна.

Значи по-строги мерки.

Фрасна страничното му огледало със своето. Двете огледала се разлетяха на парчета. С наслада се загледа как се промени лицето на противника, но не задълго, понеже вече се ускоряваше, чувстваше се славно, в пълно владение над превозното си средство и над ситуацията. С рязко движение кривна вляво и си върна доминиращата позиция.

Каприто изостана назад като куц кон.

Погледна в задното стъкло. Каприто изчезна, а мястото му зае друга кола.

Хилеше се като бабуин. Чувстваше се като бабуин. По-интелигентната човешка част от него се питаше за какво беше всичко това. Защото за секунда на него не му пукаше дали ще се сблъска с другата кола, дали няма да се убие само и само да заеме полагащото му се място в колоната. „Надявах се, че ще внимаваш повече“ — скара си се той и усмивката му изчезна.

Реши да забрави и да съсредоточи мислите си към предстоящото интервю. Нина просто искаше да се увери, че Бет Сайкс не е част от нейния случай. Бет е била в Лос Анджелис в нощта, когато са загинали синът и съпругът й, добре, но Нина искаше да направи кръстосана проверка още в ранния стадий на разследването. Всеки би могъл да си изфабрикува алиби, ако разполага с достатъчно време и приятели.

От случай на случай тя ставаше все по-подозрителна и по-агресивна. Когато се премести в Тахо, тя бе просто един апелативен адвокат, добре справящ се с приказките, но твърде неопитен. Ударите, които преживя, биха накарали много други адвокати панически да потърсят път обратно към апелативните съдилища, но не и тя. Нина беше боец. Сега тя беше умна и твърда, а не както преди само умна. С известно учудване Пол си помисли, че тя наистина се е отдала на професията. Щеше да остави следа в нея. Не си представяше навремето, че ще успее. Ян Сапито живееше близо до Бевърли Хилс в Западен Холивуд. Високият й блок сигурно доминираше над пейзажа в дните, когато имаше пейзаж. За нещастие мъглата реши да придружи Пол и от прозорците се виждаше само неясна мътилка. Преди да се качи до апартамента й на седемнайсетия етаж, Пол заклещи портиера в един ъгъл. Пъхна пари в охотно разтворената му ръка и го разпита за уикенда, когато бе убит доктор Сайкс. Дали са имали жена посетител през онези почивни дни?

Портиерът си спомняше пристигането на Бет Сайкс. Била си заминала заедно с Ян късно във вторник вечерта. Не си спомня да я е виждал как заминава, но обясни, че имало голямо движение през почивните дни и не можело да се държи сметка за всеки идващ и заминаващ посетител.

Засега алибито на Бет Сайкс бе като повечето алибита — съмнително.

Ян Сапито беше средна на ръст с извити като лък устни, носеше прилепнала риза, прилепнали дънки и престилка, на която бе изобразено лого: роза с надпис „Фокс фудс“. Дълга къдрава коса се спускаше свободно към кръста й с изключение на сребристата фиба във формата на пеперуда.

Пол се идентифицира и тя го пусна вътре. Сенди се беше обадила и я бе подготвила.

Сложи го да седне на табуретка пред дълга гранитна кухня.

— Ще се върна след секунда — извика тя. — Съжалявам, точно съм по средата на всичко.

— Мирише хубаво — каза той, а тя отиде до печката, вдигна някакъв капак и наоколо се разляха аромати.

— Кремсупа от аспержи. Пържен артишок. Картофено пюре за сладоледа.

— Моля?

Тя посочи масата зад двойната врата, където блестеше златиста пуйка, моркови, грах и други блюда, подредени подканващо върху ленена покривка пред сребърен свещник. Масата бе в очевидно преувеличени размери. В средата й бе поставен рог на изобилието, украсен с есенни листа, бълващ великолепни портокали, ябълки и банани.

— Чудесно е, но още е май.

— Аз съм кулинарен дизайнер и понякога работя, без да се съобразявам със сезоните. Имам си студио, но естествената светлина в тази стая ми харесва повече.

— Сладолед? — върна се на въпроса той.

— Ох, картофеното пюре не се топи. Не всичко се снима от натура в днешно време.

Тя вдигна една бутилка, отиде до масата и започна да пръска пуйката и морковите.

— Вече е Денят на благодарността, пи-пи-пи.

— Мирише ужасно.

— Обаче изглежда по-лъскава, отколкото ако беше масло — тя огледа произведението си с критично око. — Идеално.

— За кого работиш?

— За списанията. Местните рекламни агенции. Всеки, който има с какво да ми плати. На свободна практика съм.

— Тя опита супата и изгука от доволство. — Това имам намерение да изям. В противен случай нямаше защо да го готвя.

— Много ли разбираш от фотография?

— Фотографът ми ще е тук след около двайсет минути.

Аз просто местя храната наляво-надясно. Поставям я в различни чинии, в различна обстановка. Добавям свещи, плодове, клонки. Сух лед за фалшивия дим. Ей такива неща.

Оставям самото заснемане на него.

— А за кого е тази пуйка?

— Едни момчета се опитват да продуцират филм. Правят серия от отделни снимки, които да покажат заедно с текста на инвеститорите. Филмът се нарича „Декларация на зависимостта“ и е за една жена, която има любовна връзка с двама мъже едновременно.

— Френска история, а?

Тя се засмя.

— Всъщност текстът е написан и режисиран от двама компютърни хакери от Пало Алто. Във всеки случай единият от любовниците й живее в миналото, някъде към края на деветнайсети век. Обичам тази епоха, дрехите, храната, обноските. Чудесно щях да се впиша в нея.

Пол си представи как една пищно надиплена рокля би придала сладострастна щедрост на слабите й бедра. Като повечето жени напоследък Ян също попадна в списъка на слабостите му. Добре де, какво можеш да очакваш от някого, който те лъже, че картофите са сладолед?

— Къде е мястото на тази храна в историята?

— Критична сцена. Случва се около голям американски празничен банкет. Двамата мъже я хвърлят върху сладоледа.

— Тогава трябва да попитам за пържения артишок?

— Фон. Двусмислица. А също и вечерята ми.

— Доста работа само за една снимка към текста.

— Обещаха ми да използват снимката като рекламна диплянка и плакат заедно с името ми, написано ето там.

Както всичко, което прави един човек на свободна практика, вярвам, че това ще ми донесе много пари, иначе никога нямаше да се трепя за центовете, които ще ми донесе този сеанс.

— Предполагам, че не работиш с определено работно време от девет до пет?

— Би ми се искало. Бих искала да имам постоянен доход. Пилея много време да разговарям с бизнес мениджъра ми или да ходя по интервюта, въпреки че може би е време да затворя тази страница от живота си и да продължа напред. Нямаш си представа за натиска върху една жена в този град. Имам предвид, че вече почти съм стара за Холивуд.

Не изглеждаше повече от трийсетгодишна. Откога ли започва старостта в Холивуд?

— Какво общо има възрастта ти с това, колко добре изглежда храната ти?

— Първата част от всяка работа е да те наемат.

— Ти си привлекателна. Мисля, че го знаеш.

Тя се изчерви чаровно.

— Може би си мислиш, че си изпросих този комплимент, но не е истина. Във всеки случай ако изглеждам добре, заслугата е изцяло на моя хирург.

— Да не говориш за доктор Уилям Сайкс?

— Да, той скулптира носа ми, коригира анемичната ми брадичка и ме подложи на мултилифтинг, когато навърших трийсет. Боже, направо не го свърта, когато види някоя жена с онези характерни за възрастта бръчки.

Трийсет? Както и да е, Пол трябваше да се възхити от способностите на човека. Като страничен наблюдател никога нямаше да разбере докъде стига истинското й лице и откъде започва фалшификацията.

— Разбирам, че с Бет Сайкс сте добри приятелки. Как се запознахте?

— Ние сме стари пустинни плъхове. Израснахме в Юка Вали навремето, когато Бет и Дария бяха момичетата на Логан. Познаваш ли тази местност?

— Не.

— Източно от Берду, близо до Джошуа Три, където винаги е горещо като в ада. Къщата на стария Логан нямаше дори климатик. Може би затова станахме приятелки. У нас имаше един в спалнята. Като деца играехме заедно. Хората понякога си мислеха, че сме сестри, казваха, че си приличаме, не знам защо. Заедно със семействата си ходехме до Голямото мечешко езеро, карахме бясно и вдигахме шум до небесата, когато бяхме тийнейджърки. И двете сме по-възрастни от Дария с четири години и си останахме близки. Бет много бързо порасна. Може да се каже, че Дария си остана дете.

— Виждаш ли се с Дария?

— Понякога, когато посещавам Тахо. Когато дойде в Лос Анджелис, Бет винаги идва при мен. — Страните й се стегнаха, щом присви устни. — Естествено, аз съм поласкана, когато ме предпочете пред някой хотел. Тя може да си позволи да отседне където си поиска.

— Често ли слиза насам?

— От време на време.

— Какво правите, когато ти дойде на гости?

— Всичко. Посещаваме музеите, ходим по брега, гледаме кино. Тахо е тихо място, а двамата с Бил живеят там от много време. Понякога просто не я свърта у дома й. Разбира се, Крис също е голямо изкушение за посещенията.

Първо постъпи в гимназия, а след това и в колежа „Помона“. Беше още заек, Боже, ужасно е случилото се с Крис. Можеше да разсмее всеки.

— Заради Крис ли дойде тя през уикенда, когато се случи трагедията?

— Не. Всъщност аз често се задявах с нея за това. Изглеждаше, че никога няма да дойде повече, освен ако не е, за да се види с Крис. Този път обеща, че ще прекараме повече време заедно, за да си вършим момичешките неща.

Пристигна късно в четвъртък вечерта. Пазарувахме целия петък и отидохме на плаж в събота. Не мисля, че е говорила с Крис, докато беше при мен. Не вярвам дори да е разбрала, че той се кани да наеме самолет и да се върне в Тахо при баща си.

— Знаеш ли дали Крис и преди сам е наемал чартърен полет?

— Не знам, но не бих се изненадала. Той беше доста оправно момче.

— Значи си била с Бет Сайкс през нощта на осми май.

— Отидохме до „Холивуд боул“, за да видим Шаная Туейн. Скачахме с другите каубойки.

— Само двете?

— Точно така.

— Без мъже?

— Не изглеждай толкова подозрителен, Пол. През този век на жените им се случва да излизат и сами. Бет е… тя беше… омъжена.

— Как вървеше съпружеският им живот?

— Както всеки друг. Техният продължи дълго време, много по-дълго, отколкото очаквах.

— Какво имаш предвид?

— Бил беше голям удар. Забавен, амбициозен, интелигентен. Имаше доходна практика, дори още тогава. Сигурна съм, че много жени се интересуваха от него.

Пол се зачуди дали Ян Сапито се нарежда сред тях.

— Мислиш ли, че той не беше щастлив с жена си?

— Ни най-малко. С такова впечатление ли те оставих?

— Ти харесваше ли Бил Сайкс?

— Харесвах го, но понякога ми се струваше, че ме разглеждаше като съперник за вниманието на Бет.

— Охо, ревнивец, а?

— Не я изпускаше от поглед.

Още веднъж се замисли за смисъла зад думите й. Не беше ли възможно Ян поне малко да завижда за безбожния късмет на приятелката си?

— Докога останахте навън онази нощ?

— Не до много късно. Сигурно около полунощ. След това се чупихме. Повечето от неделята ми се губи, докато не звънна телефонът и дойде новината за Крис. Бе вече късно през деня. Седяхме на балкона и пиехме по една „Маргарита“. Бет изпадна в шок. Не можеше да се свърже с Бил, но и не бе в състояние да лети същата нощ. Дадох й валиум и я сложих в леглото. После на другата сутрин й прибрах дрехите в куфарите и се приготвих да я откарам с колата до летището. Телефонът още веднъж иззвъня. Този път беше за Бил. Боже! Толкова е несправедливо, че се случи точно на Бет.

Тя знаеше кой е той и защо задава въпросите си и въпреки това въобще не й пукаше. Той беше убеден, че тя вече предварително си е подготвила отговорите. Описанието й как са прекарали нощта с Бет звучеше невероятно ясно и забележително близко до историята, която Бет бе разказала на Нина. От друга страна, ако жените бяха разговаряли за това, не е учудващо, че използват един и същ език.

— С нея ли излезе на другата сутрин?

— Да, докато не я пое Дария. Трябваше някой да е с нея.

— Каза, че Бет изпаднала в шок при вестта за Кристофър, нали?

— Разпадна се на милиони парченца. Тя благоговееше пред момчето. И двамата го правеха. Бил мислеше, че Кристофър някой ден ще спаси света. Крис дори не живя достатъчно дълго, за да разочарова родителите си. Имаш ли деца, Пол?

— Никога не съм имал този късмет — каза Пол, но, разбира се, нямаше предвид това. Никога не беше искал деца. Ти ги обичаш, а те те напускат или умират преди теб. Никога няма да стане както трябва.

— Защо е катастрофирал самолетът, Пол? Какво мислиш?

— Неправилна преценка на пилота, така казват от НСБТ.

Опита се да разчете изражението й. Изглеждаше сякаш искаше да каже нещо, но си прехапа езика. Почака още малко да види дали все пак няма да се изпусне. Но тя отново се беше взела в ръце. Пол се накани да си тръгва.

— Един последен въпрос — каза той.

— Всичко, което поискаш — каза тя и в очите й се таеше въпрос, лека усмивчица специално за него.

— Жената с двамата любовници. Как го прави?

— Имаш предвид как поддържа връзката с двама мъже?

— Имам предвид мъже от различни векове.

— Няма значение коя година е, винаги работи доброто старо извинение — каза тя. — Да направим нещо за обяд? Както виждаш, обожавам да експериментирам в кухнята. Това е мястото, където се чувствам най-свободна.

— Мислех си, че чакаш фотографа си.

— Жените са толкова несериозни, а и той има мобилен телефон.

Той си представи експериментите в кухнята с нея и след това веднага отхвърли мисълта. Ян Сапито щеше да иска от него много повече, отколкото той бе в състояние да й даде за един следобед.

— Страхувам се, че не мога — каза той с искрено съжаление.

Докато вървеше към колата си, се чудеше какво всъщност прави и защо отхвърли предложението за малко гимнастика сред кухненския остров на лакомствата.

Този следобед щеше да шофира обратно на север. Искаше да направи едно спиране в Кармел и да отскочи до Сюзън, както и неочаквано да посети офиса на агенцията, преди да се отправи към Тахо. След това щеше да прегледа съдебните доказателства и полицейските доклади, да интервюира един бивш пациент на доктор Сайкс, който го беше съдил, да провери докъде са стигнали в НСБТ с разследването на самолетната катастрофа.

Стигна до магистралата, а около него все още се носеше уханието от супата на Ян. Стомахът му къркореше и той определено се чувстваше гладен. Вместо благодатта в кухнята на Ян отново се включи в безконечната война с трафика.

Адското безкрайно задръстване вече го беше раздразнило порядъчно. Един „Кътлъс сюприйм“ се стрелна и се опита да го засече в неговата лента — твърде близо, копеле мръсно! Сложи ръка на клаксона и даде газ, за да го научи на обноски. Когато странично двете коли бяха на идея една от друга, той си помисли: „По дяволите, какво правя и защо?“

Даде път и в този момент на слабост, в този момент, когато реши, че не си струва да упорства и да спечели на всяка цена, кътлъсът подуши нерешителността му и убийствено го притисна. С една последна мисъл се опита и не успя да се откачи от състезанието за свободно място на платното — ние сме в хватката на една и съща лудост, тази агресивна тъпота, докато летим със сто и двайсет километра в час. Точно тогава чу трясъка, усети как се чупи левият му крак и как някой пищи като дете…