Мечът на правосъдието

В съня гигантският гущер се опитва да каже нещо. Залита. Когато получи смъртоносния удар, не изпита боязън. Ала сега вече се страхува. Крещи, защото все пак иска да живее.

Той поглежда надолу. Гущерът се свива! Свива се и се свива и изведнъж става толкова малък, че полазва по крачола му. Не може да бъде убит! Пълзи нагоре по панталоните му, нагоре към гърдите. Той се сеща да запуши устата си с ръка, но късно. Гущерът влиза в устата му и се настанява вътре в него.

ГЛАВА 17

— Черни огнени опали — каза брадатият геолог, докато изследваше камъчетата с малка бижутерска лупа. — Доста големи. Сигурно десетина карата. Доколкото мога да преценя, без дефекти.

Нина беше обърнала колата и бе отишла право в най-близкия бижутериен магазин. По пътя се обади на Сенди, за да отмени всичките й ангажименти за следобеда, и геройски издържа неподправения й гняв. Не можеше да чака и искаше незабавно някой да й каже нещо повече за съкровището на Бил Сайкс. За съжаление магазинът беше затворен. Обсебена от страстно любопитство, тя веднага подкара колата към прохода Спунър, а оттам през пустинята към езерото Уошоа, където се издигаше тухлената сграда на Невадския университет, по-точно филиалът му в Рино. Там чукаше на вратите, докато не я препратиха към кабинета на Тим Сайз. Той беше професор по минералогия от двайсет и седем годишен и изпитваше огромно удоволствие да практикува професията си. Нина го познаваше от един предишен случай, но никога не го бе посещавала в кабинета му.

Непретенциозната му стая бе във формата на куб. Обзавеждането се състоеше от кафяви метални столове на колелца и отрупана с книги библиотека. Останалото пространство бе заето от прашни камъни с всякакъв размер и окраска. Професорът бе едър, добре сложен мъж на около четирийсет години. От лицето му се спускаха дълги кичури прошарена кафява брада. Одърпаните шорти с поне десетина джоба по тях стигаха до колената и откриваха дълги загорели крака. Прашните му обувки бяха кръстосани върху лакирано дъбово бюро, а самият той се бе облегнал на скърцащия в знак на протест стол и с видим интерес оглеждаше мострата.

— Черни огнени опали? — попита Нина. — Какво е това? Никога не съм виждала нещо подобно.

— Рядка порода — обясни Сайз, като обръщаше камъка под слънчевата светлина, проникваща през отдавна немития прозорец.

— Но опалите… не са ли бели?

Професорът кимна.

— Такива най-често се намират из бижутериите. Но земната маса може да е с всякакви цветове. С цвят на мед. Млечнобели, сиви, кафяви, оранжеви или червени. От прозрачни до напълно непрозрачни. Разбира се, предпочитат се прозрачните камъни, защото светлината прониква в тях и може да се наблюдава калейдоскопът от отраженията по повърхността.

Нина се чудеше как да представи камъните на Хенри Макфарлан, без Ники да се окаже по-виновна отвсякога. Те бяха горещи във всеки смисъл на думата.

— Какво правите с тези неща? — Сайз се усмихна и разкри няколко криви зъба — приятно разнообразие след фалшивото съвършенство на Дилън Брет и неговите подопечни. — Дори не знаехте, че са опали.

Тя пренебрегна въпроса му.

— За пръв път ги видях на много мътна светлина. — Бе изминала целия път до Рино в размишления над камъните, но те нямаха нищо общо с геологическия им произход. Искаше й се да спре и да им се наслаждава, изкушена от играта на багрите по повърхността им. Затвори очи на един знак „стоп“, но пред нея продължаваха да играят огнените цветове. Камъните бяха покрити с мръсотия и кора от сиво-зелена скала. Миришеха на пръст. Ала отвътре бяха красиви, магически ценни. Каквото и да говореше Сайз или който и да е друг експерт, те я бяха заразили с някаква странна треска.

— Можете да видите цветовете и на много слаба светлина, стига да уцелите ъгъла.

— Не знаехме какво точно оглеждаме. Къде могат да се намерят подобни опали?

— А вие къде открихте тези?

— Аз ви попитах първа — сопна се Нина.

Той разрови купчината камъни и си избра друг за изследване.

— Предимно в Австралия — каза той, като измъкна дебела книга от шкафа. Отвори на една страница, където на фона на пустинен пейзаж мръсна ръка държеше камъчета, много подобни на тези у Нина. Посочи илюстрацията. — Тези са от една много известна мина, наречена Куудър Педи. Чували ли сте за нея?

— Не.

— Минтби Майн или Лайтинг Ридж… не ви ли говорят нещо?

Нина поклати глава. Експертите в други области често я впечатляваха, но само си представи да прекараш живота си в изучаване на камънаци, помисли си тя. От друга страна, на нея й харесваше малкият кабинет и загорелият мъж пред нея. Офисът притежаваше нещо непостижимо за нейния — спокойствието, правата улица, по която маршируваше знанието, почерпено от кладенеца на чистата наука. Точно обратното на нейната хралупа, толкова често свидетел на луди алхимични експерименти в областта на правото.

Още е рано, помисли си тя, опитвайки се да намери мястото на тази нова информация в случая. Самолетната катастрофа, пластичната хирургия, самурайският меч, а сега и тези австралийски опали. Толкова несвързани помежду си елементи. Не можеше да открие рационален модел, който да ги обедини в една обща картина, а интуицията, на която толкова разчиташе, бе потънала в мълчание.

— Това са най-известните места с мини за черни опали — каза Тим. — Камъните са рядкост. Намират се само на няколко места в света.

Нина взе едно камъче и го вдигна към светлината.

— Изсушени са, което е добре — продължи професорът. — Следователно са сравнително стабилни. Опалът е предимно вода. Някога в миналото е изригнал вулкан и горещите сажди са паднали на повърхността. Изгорили са растенията с корените, но това не означава, че са повредили почвата около тях. Така се оформила вдлъбнатина във формата на корен или стъбло. Водата и силикатите са се смесили със страничните продукти от вулканичното изригване и в течение на времето са създали депата от опалин. Това поне е обичайното научно обяснение, че черните опали са вид фосил.

Очите на професора сякаш пътешестваха из далечни страни.

— Ако искате, мога да ви разкажа за глината, в която може да се открият опалите. Нарича се бентонит и се е образувала от един минерал, монтморилонит. Но съм забелязал, че хора, които не споделят моята… хм… както казва жена ми, мания, зяпват, щом започна да говоря с думи, съдържащи повече от три срички.

— Какво можете да ми кажете за тези мостри? — попита Нина.

— Предполагам, че опали с такива размери са нещо твърде необичайно. Разбира се, докато не ги обелите от кората, няма как да разберете дали не са повредени. Отново погледна през лупата. — Моето мнение е, че са много добри.

— Не разбирам.

— Обелването означава да махнете грубата каменна обвивка и да видите какво е съдържанието на опала от цялата скала. Когато опалът се суши, често се получава фина мрежа от пукнатини по повърхността. Понякога се получават фрактури от само себе си, понякога — по време на обработката им. Това поддържа интригата, не мислите ли? Може да имате прекрасен камък, който да се разпадне на трохи.

— Имате предвид… някои от тези камъни… дори сега да изглеждат идеални…

— След като се обелят, ще можете да проверите огъня в тях, доминантния цвят, прозрачността…

— Значи… по-късно може да се пропукат?

Тим се засмя.

— Да. Никой не знае колко време може да издържи един камък. Очевидно тези, които са били изсушени, ще се държат по-добре. Колко време са сушени тези?

— Не знам. Били са съхранявани във влажна среда само допреди няколко седмици. След това са били… ъ-ъ… погребани. Така че засега не са сушени преднамерено.

Той реагира на концепцията за погребването им с научна неутралност, като пренебрегна маловажния от негова гледна точка факт.

— Пазете ги на тъмно в херметична торбичка. Обвийте ги в някаква хартия, която да поема влагата. За няколко месеца не ги излагайте на прекалено ярка естествена или изкуствена светлина.

— Казахте нещо за фрактури. Това различно ли е от пропукването?

— Представлява по-голям недостатък.

— Добре — каза тя. — Можете ли да оцените тези камъни по… тяхната стабилност? Имам предвид, това скъпоценни камъни ли са или просто боклук?

— Мога да поразпитам заради вас, но не веднага. Не съм особено запознат с пазара.

Някой почука.

— Доктор Сайз?

Девойката, която влезе, имаше руса коса до раменете, великолепен тен и симпатично личице като на Бритни Спиърс. Сайз я погледна също толкова учтиво, колкото и Нина. Наистина основните му интереси бяха насочени към камъните.

— Имам проблеми с курсовата си задача — каза двойничката на Бритни. — Дали няма да сте свободен…

— След няколко минути имам час със студентите, но после ще се радвам да ви помогна.

— Знаех, че мога да разчитам на вас — ококори очи красавицата, но професорът отново се беше загледал в камъните.

Тя напусна и само Нина забеляза изкусителната чупка в кръста, която сигурно бе преднамерена, но напълно пропиляна по професора.

— Значи според вас черните огнени опали са от Австралия. Ако предположим, че не са повредени, ценни ли са?

— Не, не, не — каза Сайз, като затвори австралийската книга. Усмихна се. — Не ме разбрахте правилно. Никога не съм казвал, че и тези са от Австралия. Казах, че там най-често се срещат черните огнени опали.

— Обърквате ме.

— И аз мога да съм австралиец, но не съм. Има още едно място на света, където се срещат черните огнени опали и то е по-вероятният източник на вашата находка.

— Това е…

— Върджин Вали.

— И Върджин Вали е…

— На около стотина километра от Уинимука, точно тук, в Невада. О, сигурно не знаете, но черният огнен опал е щатският скъпоценен камък на Невада.

— Наистина? — Ако става дума, тя не знаеше и щатския скъпоценен камък на Калифорния, стига да има такъв.

— Ако ми позволите да направя едно спорно предположение, тези опали са от Върджин Вали, в областта на Националния природозащитен парк Шелдън. Опалите оттам имат, мисля, незаслужената слава, че са по-крехки от австралийските. Според мен това е съмнително. Зависи от количеството вода. Някои са, други не са. — Докосна камъка в нейната длан. — Този е много голям. Никога не съм виждал друг толкова голям и здрав. Там е имало няколко много ценни находки. Едната е била от над десет хиляди карата.

— Брей! — възкликна Нина.

— Да.

— Кажете ми нещо, Тим, как се става геолог?

— Приемам, че ме питате за курса, който водя в университета?

— Не.

— Роден съм за геологията. Както може би вие сте родена за съдебна практика. Разглеждам я като моя микрофилософия. Вие се занимавате с всекидневните проблеми на хората. Аз се занимавам с по-общи схеми. Ежедневието на хората, техните малки тревоги не ме интересуват особено.

Аз съм и пилот. Обичам да съм горе и да наблюдавам земята. Чудя се как е формиран някой хълм или защо е пресъхнала някоя река преди милиони години.

— Но… сигурно това пречи на брака ви? — изпусна се Нина. — Извинете, знам, че не е моя работа да…

Тим се разсмя от сърце.

— О, да. Трябваше по-рано да го кажа на бившата си жена. Тя се умори накрая от безконечните ми пътувания и реши да попътешества на своя глава. Нали разбирате, не ми е спестено нищо човешко! Вярвайте ми, непрекъснато се връщам на земята въпреки божествената перспектива, от която гледам.

Нина разбра, че се шегува със себе си, и го оцени.

— Не късам всичките си човешки взаимоотношения — продължи той. — Всъщност дори имам интерес към фолклора, свързан със скъпоценните камъни. Работя върху една книга. Не знам дали ще заинтересува някого освен мен, но ми е забавно да откривам връзки между елементите на земната кора и човешките култури.

— Знаете ли някакви истории за опалите?

— О, да. Камъните имат своето място в човешката история. Преди столетия хората са наричали опалите „опталмиос“.

— Какво е това?

— Означава очен камък. Думата е използвана през средните векове. Тогава хората са си мислили, че опалите се образуват в очите на децата.

Нина си помисли за Ники.

— Тези скъпоценни камъни са имали магически сили — всеки, който носи опал, става невидим. Затова са го наричали „талисманът на крадците“.

— Наистина? Колко нещастно име.

Отново Ники, детето крадец. Ако самурайският меч държеше в себе си души, явно и опалите имаха същото свойство. Ники вече бе неразделно свързана със съдбата на тези прашни камъчета. Не можеше да си представи как биха я защитили.

— А колкото до въпроса, който не ми зададохте, дали е голямо находище жилата, където и да сте я изкопали някъде във Върджин Вали, то отговорът ми е да! — Той стана от стола, взе подмишница няколко книги и се запъти към вратата. — Голям удар!

Отново в офиса си след още сто и петдесет километра на връщане Нина бе посрещната от Сенди с ръмжене. За разнообразие приемната беше празна.

— Казах ти, че ще се върна към два — каза Нина. — Никой ли няма?

— Реших да си спестя един следобед, прекаран в отлагане на срещи.

— Всичко ли си отложила?

— Отпратих и последния нещастник.

— А аз се претрепах от бързане!

— Сигурна съм, че си го заслужаваш.

Сенди й смигна и я погледна право в течната сърцевина на душата й. Нина почувства неудобство от подобно разкриване. Трябваше да отвлече вниманието й от емоционалните си провали. Извади торбичката от куфарчето си и разпиля камъните по бюрото. Под силната халогенна лампа на Сенди, вече остъргани от праха, опалите заблестяха.

— Красиво — с безпристрастен глас изрече Сенди, но Нина видя, че и тя не може да откъсне поглед.

— Наричат се черни огнени опали.

— Имат нещо общо с Никол Зак, нали? — очите й сякаш пробиха дупка в челото на Нина.

Тя само сви рамене в отговор. Все още не бе наясно как да реагира на новото обстоятелство. Докато не прецени етичната страна и не вземе решение, предпочиташе да не говори за тях. Събра ги обратно в торбичката.

— Джо ме взе със себе си да копаем опали миналото лято във Върджин Вали — неочаквано се обади Сенди.

— Наистина ли? Как сте взели разрешение?

— Има няколко места, където е позволено. Плащаш на ден да се разхождаш, да гледаш и дори да извършваш миньорски работи. Използва се кирка и лопата. Разбиваш парчетата и отвътре виждаш кристалите.

— Намерихте ли нещо?

— Само камъчета, без опали. Не е толкова лесно.

— Къде е Върджин Вали? Погледнах на картата, но не успях да намеря тази долина.

— В северозападния край на щата, почти в Орегон. Дълга е двайсетина километра и е широка четири-пет.

Телефонът звънна и тя вдигна.

— За теб — подаде й слушалката. — Пол е.

Нина отблъсна ръката й.

— Ще се обадя от кабинета си. Кажи ми, Сенди, ако реша да отида там и да покопая… позволено ли е?

— Да, всяко лято. Ще ти дам една брошура.

— Благодаря.

— А, трябва да ти се извиня, че те оставих да скучаеш днес, понякога просто…

— Хм. Как се оправя Линда?

— Хълца. Съгласи се да посети детоксикацията. Ще я откараме довечера в Плейсървил. А сега по-добре да се преместиш в кабинета и да поговориш с твоя човек.

— Чакам те отвън на паркинга — каза по телефона Пол. — Трудно ми е да се качвам и да слизам по онези стълби. Имам да ти покажа нещо.

— Идвам веднага.

— Къде ти е пикапът? — попита тя, след като излетя от сградата.

Пол седеше в непозната кола, чийто мотор равномерно бръмчеше, а русата му коса изпъкваше на фона на яркия й цвят.

— Няма го. Това исках да ти покажа.

— Купил си я? Нова кола?

— Как я намираш?

Звучеше като малко дете. Тя веднага взе решение да не му казва какво мисли в действителност. Просто не бива да се заяждаш с мокрите сънища на възрастните. Само учтиво се правиш, че не ги забелязваш. Беше си купил вишневочервен мустанг бял брезентов гюрук.

— Сензация — се отрони от устните й и постави прашна обувка върху още девствения под.

— Да — щастливо изръмжа той. — Чисто нова, но въпреки това изглежда класическа.

— Какво се случи с пикапа?

— Продадох го на Уиш — отвърна Пол, като махна една въображаема прашинка от стъклото с лявата си ръка и запали мотора с дясната. — Дори не успях да направя добра сделка. Толкова я исках, че не ми се пазареше.

— Ще ми липсва кожата от зебра.

— Имаш предвид кожата от леопард? — погледна я той с крайчеца на окото. — Може би Уиш ще я съхрани за поколенията.

— Тази кола… не е много практична.

— Зависи за какво я използваш.

— Трудно ми е да си я представя по черен път. Ако някой случай го изисква.

— Така е. Размишлявах над един металносин 81ГУ, но не ми легна на сърце.

— Какво става с теб, Пол? Счупил си си крака и отказваш да дадеш обяснение, имаш особено отношение към мен, а сега и чисто нова кола. Толкова много промени. Чудя се…

— Какво?

— О, няма значение.

— Знам какво си мислиш.

— Нима?

— И напразно, скъпа. Въобще не ми пука.

Пътуваха известно време в мълчание сред усиления туристически трафик по булеварда „Езерото Тахо“. Пол отби до един „Макдоналдс“ и купи две кафета. След това се върна до Рийгън Бийч, където спряха и двамата се загледаха как децата се плискат в езерото.

Нина си помисли, че мястото е странно подходящо. Намираха се само на няколко карета от къщата, където бе убит Уилям Сайкс. Точно към това трябваше да насочат мислите си, а не към ниските кожени седалки. В момента Нина не искаше никакви промени.

— Случи се нещо обезпокоително — каза тя на Пол.

Описа цялата история за камъните на Ники и за човека, изненадал я на задната седалка в собствената й кола.

— Обади ли се на ченгетата?

— Помислих си и се отказах. Дори не мога да го опиша. Така или иначе не ме нарани.

Пол слушаше, а на нея й се струваше, че и без това едрото му тяло става по-голямо, а колата му се смалява.

— Най-лошото е друго. В началото си помислих, че може да е ОНЗИ — каза Нина и той веднага разбра.

— Не е възможно. Стига си се плашила сама.

— Не мога да го контролирам. Чувствам го иззад всеки ъгъл. Единственият начин да пазя себе си и Боб е да заровя глава в пясъка. Върша си работата, но през цялото време ми се иска да се върна, да заключа всички врати, да проверя ключалките. Но дори когато го направя, пак не мога да заспя.

— Отдавна си е заминал, казах ти.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Само си го мислиш. Не го познаваш колкото мен, Пол. Как разсъждава…

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко грешиш.

— Както и да е. Нека просто да си пием кафето и да наблюдаваме как си играят децата.

Известно време се занимаваха с това и Нина се поуспокои, но Пол изглеждаше дълбоко замислен.

— Какво ще правиш с Боб? — попита той в един момент.

Учудена, Нина не отговори.

— Как е с оценките?

— Колебаят се, но в общи линии са добри.

— Какво му е настроението?

— Скача от едно екстремално състояние в друго. Обзет е от различни емоции и направо потъва в тях. Вчера се опитах да го докосна по бузата и той се изчерви. Има кошмари. А сега… след случилото се в дома на Ники… ще му е за урок.

— Как ще се справиш с него?

— Не знам. Мисля да се обадя на Кърт и да поговоря с него.

— Кърт не може да направи много от Германия.

— Така е.

— Ако аз му бях баща, щях да го затворя в килера. Мисли, че може да ти се наложи във всичко.

— И какво, да го нашамаря ли? — мрачно попита Нина. — Казвам ти, Пол, имам чувството, че понякога Мат ми препоръчва същото. Насини му задника, това е съветът му.

— Харесва ми Боб. Даже още повече сега, след като е поотраснал. Мисля, че от него ще излезе човек. Разбира се, говоря за след години.

Нина поклати глава.

— Кога ще мога да видя тези опали? — попита Пол.

В отговор тя отвори портмонето си, извади едно камъче и му го подаде. Пазеше ги у себе си. Той взе парчето суров опал и изпадна в същото възхищение като нея, когато за пръв път ги видя на слънце. Когато му съобщи, че вероятно са от Върджин Вали, Пол се обърна.

— Значи не са от земята на Дария и Бет.

Тя за малко да се задави с кафето, но успя да го преглътне.

— А защо да не са?

— В доклада ми е. Минният им парцел е на сто и петдесет километра от Върджин Вали. Далеч колкото до Австралия.

— Лошо, Пол. Казвам го като адвокат на Ники.

— Защо да е лошо?

— Може би ще се окаже най-важният аргумент в изслушване 995. Ако бях установила, че опалите идват от онази собственост, можех да атакувам решението за комбиниране на углавно престъпление с убийство, което я държи в съдебната система за пълнолетни.

— Ако не успееш?

— Ще я съдят като възрастен.

— Да, това не е добре.

— Може да излезе навън, когато стане на четирийсет.

Пол мълчеше около минута.

— Мислиш ли, че тя го е направила?

— Не.

— И аз мисля, че не го е направила.

— Това е едно на ръка — Нина тайничко потрепна. Фактът, че Пол е на нейна страна, придаде някаква тежест на позицията й. — Никога не съм те чувала досега да казваш подобно нещо за когото и да е от клиентите ми. Много окуражаващо.

— Може би вместо да се тревожим за разните му адвокатски ала-бали, трябва да се концентрираме върху разкриването на убиеца.

Нина скръсти ръце.

— Не че не ценя високо и не уважавам твоята благородна и полезна за обществото професия — допълни той.

— Имаш ли някакъв план?

— В момента Уиш е в „Прайз“ и се опитва да издири нещо за човека, който се е счепкал с Бил Сайкс. Ако това не проработи, ще дадем на персонала описанието от Ники и Дария.

— Ти ще го направиш — каза Нина. — Ще прегледам веднага докладите ти. След това ще се възползвам от свободния следобед, предоставен ми от Сенди, и ще се поразровя в библиотеката на съда за това прословуто изслушване 995. Мога ли да използвам за секунда телефона ти?

Набра номера на Дария. Отговори Ники. Майка й отново я нямаше. Нина затвори раздразнена. Умираше да чуе обясненията на Дария какво е правила в дома на доктор Бил Сайкс през нощта на убийството. Защо не е казала никому? Мразеше тази информация, мразеше заключенията, до които водеше.

Тя затвори вратата, полагайки известна грижа да не нарани боята на новия мустанг, и махна за довиждане на Пол. Той показно изрева с мотора и отпраши. Замислена, Нина бавно закрачи към офиса. Не беше ли го казал Джон Ленън, най-известният дървен философ на двайсети век: ако и един червен мустанг не свърши работа дори временно, значи тя вече е извън играта.

ГЛАВА 18

Към железните уговорки с няколко важни клиенти, които не биваше да пропусне на следващата сутрин, Нина имаше и много допълнителна работа. Прекара един забързан половин час да отговаря на паническите обаждания по телефона. Направи само кратка пауза, за да си поеме дъх. Отпи от кафето си и откри, че е изстинало.

— Как е следобедът? — попита на минаване покрай бюрото на Сенди и се отправи към машината за кафе в конферентната стая.

— Претрупан.

— Някакви дупки?

— Една голяма. Нямаш нищо записано между дванайсет и половина и три.

— Чудесно. — Направи си ново кафе и внимателно го понесе обратно. Спря пред секретарката си. — Искам да ми запазиш билет за магическото шоу в „Прайз“ от един часа. Искаш ли да дойдеш?

Отпи от горещото кафе. Черно и освежаващо. Райско.

— Някога ходила ли си на подобни представления?

— Не.

— Аз съм ходила. Пасувам. А не трябваше ли да работиш?

— Работя. Опитвам се да докопам Дария Зак. Ники ми каза тази сутрин, че днес ще е на сцената. Мисля да я пресрещна преди или след шоуто.

— Толкова ли е спешно, че си решила да прекараш следобеда, като заедно с останалите туристи се взираш в някого със смешна шапка и роба на звезди и луни?

— Трябва да говоря с нея. Освен това ми харесват магьосниците.

— Предполагам.

Обади се на Андрея.

— Защо днес не си в приюта?

— Аз съм на половин работен ден там, забрави ли? Това означава, че мога да се прибера вкъщи и да си мисля за пране, да пера, да гладя пране и да събирам пране.

— Отивам този следобед на магическо шоу. Искаш ли да дойдеш с мен да гледаш фокусници?

— Те дали могат да накарат прането да изчезне? Не? Е, по-добре да си пера мирно и тихо.

Нина се обади в „Сийзър“ и се изненада, като откри Пол все още в стаята, а беше вече единайсет.

— Обади се, сънливецо — като нарочно използва дразнещата жизнерадостна фраза, с която той се беше обърнал към нея. По гласа позна, че е бил задрямал. Ревнуваше.

Всеки, който си позволяваше здрав, необезпокояван сън през последните дни, предизвикваше у нея завист.

— Колко е часът?

— Време е да се размърдаш. Идваш с мен на магическото шоу този следобед в „Прайз“.

— В четири имам среща със следователя на самолетната катастрофа.

— Шоуто отдавна ще е свършило. Добре ли си?

Чудеше се на гипсирания му крак. Напоследък забелязваше известно подобрение в състоянието му. Вече се беше отказала от опитите си да изкопчи от него как се е наранил. Той отклоняваше всички въпроси в тази посока.

— Добре.

— Значи в дванайсет и четирийсет и пет минути в „Прайз“, разбрахме се, нали?

— Дадено. — Чу го как си записва.

Останалата част от сутринта премина, изпълнена с неприятности, умора и бързане. Не успя да хване Дария преди дневното представление. Паркира до казиното и си проправи път към малката театрална зала. Дълга опашка се извиваше във фоайето на казиното. След като се убеди, че всички имат резервирани билети, намери онова, което, изглежда, бе краят й, и застана да чака Пол.

По-голямата част от публиката се състоеше от семейства с деца, но странно, тя не се чувстваше сама. Една по-възрастна двойка пред нея я заговори, а тази зад нея непрекъснато пускаше монети в многобройните автомати около тях. Съпругът беше облечен в яркочервена риза; изглежда, бе играл хазарт цялата нощ и бе продължил и на сутринта, ако можеше да се съди по смачканите дрехи и пепелявата кожа. Изведнъж той удари джакпот от двеста и петдесет долара. Монетите започнаха да се изсипват в шапката му. Той викаше и се смееше, прегърна жена си и накара децата да започнат безкрайното броене на плячката.

Пол пристигна тъкмо преди Нина и опашката да влязат в преддверието.

— Бях се загледала в този автомат — оплака се тя. — Пръстите ме сърбяха от нетърпение. Сигурно съм загубила двеста и петдесет кинта само заради теб.

— Стига си мърморила. Сигурно съм те спасил от комарджийската болест. Ще бъдеш ли така добра да обясниш какво правим тук? Не само че философски не одобрявам посещението на порочни вертепи в ранния следобед, но и на теб не ти е съвсем в стила.

Разказа му за колата на Дария. Той потърка чело и каза:

— Аха. Това обяснява защо беше толкова бясна на Дария Зак онази нощ в гората. Тя е била там в нощта на убийството и те е излъгала.

— Да чуем какво ще ни каже днес.

Седнаха в креслата с имитация на кожа, разположени върху малък полукръгъл подиум, покрит с пурпурно кадифена драперия. Бронзов парапет ги делеше от останалата измет долу.

— Как се сдобихме с този разкош? — попита Пол.

— Нали си инвалид.

— Шегуваш се.

— Не. Казаха, че може би ще имаш проблеми на масите долу. Не съм се възползвала, честна дума.

Театърът, макар и да не се пръскаше по шевовете, бе изпълнен с доста хора за следобедно представление. В дъното имаше голям екран, който сега беше празен, но сигурно щеше да показва подробностите от магическите трикове. Над него висеше надписът: „Фантастична фантазия“. До масата им се появи сервитьорка, облечена във фрак, който стигаше някъде около кръста й, където започваха черните й чорапи. Изникна пред тях, преди още да се бяха нагласили удобно в креслата. Предвид ранния час те се задоволиха с леки напитки.

Постоянният полунощен ефект на казиното се усилваше от примигващите светлини, които почти не пробиваха полумрака, и от рехавите лъчи, проблясващи по тъмния таван. По масите блещукаха свещи. Пол се протегна за напитката си и без да иска, бутна Нина по ръката.

— Опа! — каза той.

Фокусникът бе облечен в оранжево трико електрик. Вдигна във въздуха пет палки под съпровода на маниакална музика — някаква смесица от празничен хор за деня на Вси светии и Увертюра 1812. После прибави към сценката и обръчи. Големи сребристи обръчи, които въртеше с врата си.

— Каква волност! — възкликна той, като изпусна една от бухалките. — Сигурно ще ме уволнят.

Магьосникът Месмеро изглеждаше изключително елегантно в скъпия си фрак и поднесе чудесно шоу с гълъби, ножове и шегички, които възхитиха децата. Дария се показа само веднъж на сцената като класическото момиче, което се крие в кутия, набучена с много мечове, и което после излиза невредимо под звука на фанфарите. Отдалече и силно гримирана можеше да мине за една от многото младолики асистентки, но Нина усети отчаянието в резките й движения и прекалено широката усмивка. Когато накрая номерът свърши, Нина се зачуди колко ли време ще се задържи тя в тази си роля.

След като публиката понамаля, Нина и Пол поговориха със сценичния мениджър, който им позволи да влязат зад кулисите и да поговорят с Дария.

Откриха я в гримьорната, облечена в одърпана роба. Поздрави ги разсеяно и продължи разговора си с Месмеро, който стоеше пред нея с ръце на бедрата. Сега той изглеждаше по-възрастен, намръщен. Цялата му сценична харизма се беше изпарила.

— За малко да се убиеш вътре! — викаше той. — Знаеш не по-зле от мен, че трябва бързо да си заемеш мястото и да не се мяркаш на пътя ми.

— Схвана ми се кракът — тихо се оправда тя.

— Тази простотия можеше да ме провали! Само си представи лицата на всички, ако момичето излезе от кутията цялото в кръв. — Внезапно забеляза Нина и Пол да надничат от прага. Тръгна си и през рамо й подхвърли: — Съжалявам, Дария. Трябва да си потърсиш друга работа. Ще ти помогна да си намериш нещо, ако успея.

Дария се обърна към огледалото и започна да бърше лицето си с някакъв парцал.

— Вече спи с Регина — обясни тя. — Просто се чувстваше задължен да направи един последен жест, защото той ме запозна с Кайл, а моята роля пропадна, както и всичко останало. Надявам се, че прослушващите ще си променят мнението за пеенето ми. А едно момиче ме светна за жесток номер…

— Приеми моите извинения, ако сме дошли в неподходящо време — каза Нина, — но беше страшно трудно да се добере човек до теб.

— Радвам се да те видя, Нина. Съжалявам, че си изпуснах нервите след заседанието на съда.

— Забрави го. Денят беше наистина труден.

— Получих съобщението ти. Нямах време да ти се обадя. Репетиции — оправда се Дария. — Не че ми помогнаха с нещо. — Сви рамене. Гледаше тъжно. — Хайде, казвай, предполагам, че е нещо по случая на Ники, нали? Някакви новини?

— Не е новина, Дария. Просто един въпрос. Твоята кола ли е била паркирана пред къщата на Бил Сайкс в нощта, когато е бил убит?

— Моята кола?

— Твоята кола.

— Някой е казал, че я е видял?

— Да.

Тя осмисляше известно време информацията.

— Беше ли там през онази нощ?

— Надявах се никой да не научи. Изчакайте ме да се облека и ще поговорим в бара.

Значи е истина. Настроението й стана мрачно. Не можеше да понесе и една секунда още в тъмното казино. Искаше да се измъкне навън, на слънце, където можеше да вижда по-ясно Дария.

— Не — отвърна тя, — в офиса ми.

След непрогледните царства във вътрешността слънчевата светлина порази очите й като светкавица. Решиха да се срещнат в сградата. Качиха се в колите и Дария поведе на запад към магистралата. Въпреки че при Сенди чакаше един недоволен клиент, те влязоха направо в конферентната стая и затвориха вратата.

Навън езерото бе осеяно от платна, които се полюляваха от следобедния бриз. Дария седна с лице към прозореца, а слънцето блестеше в очите й. Нина и Пол се настаниха пред нея в класическото разположение за разпит, въпреки че не бяха възнамерявали подобно нещо. Нина извади един жълт бележник и химикалка. Махна капачката на химикалката и я хвърли на масата. Всички проследиха с поглед как тя се изтърколи.

— Разкажи ни за нощта, в която умря Бил Сайкс.

Дария се облегна назад, затвори очи, след това бавно ги отвори, привиквайки към светлината.

— Има някои неща за Ники, които не съм ви казвала, и бих искала да започна с тях. Може ли?

— Разбира се. — Нина не погледна часовника си. Другият й клиент трябваше да почака.

— Изчезването на баща й беше ужасна загуба. Оттогава минаха шест години. Ние, възрастните… добре, имаме начини да се възстановяваме от подобни неща, но едно дете няма нищо освен спомени, които избледняват с всеки изминал ден. Тя непрекъснато питаше за него. Къде е той? Защо ни напусна? Кога ще се върне обратно? Първо бях търпелива. След това не можех да понасям непрекъснатото й напомняне. След известно време отказах да й отговарям. Имаше резултат. Престана да разпитва за него. Реших, че го е изживяла. Сега си мисля, че фатално съм сгрешила в преценката си.

— Как вървяха нещата… преди да ви напусне съпругът ти? — попита Нина.

— О, беше такъв удар. Бет и Бил живееха тук, в града, и ние бяхме доста близки. Моят съпруг и Бил често играеха карти заедно. Пътувахме заедно по планините, заедно спяхме в палатки, беряхме гъби. После, след като се роди Ники, прекарвахме доста време в дома им край езерото. Плувахме… — Гласът й спадна и Дария се загледа в тавана, потънала в спомени. — Нека да ви кажа нещо. През онези години се чувствах истински щастлива. Никоя жена на света не можеше да е толкова щастлива.

— Какъв човек бе съпругът ти?

— Срещнах се с Никълъс на един концерт в Ривърсайт. Свиреше на бас. След като се появи Ники, започна да се занимава с обущарство, за да имаме пари и всички да сме осигурени и щастливи. Поправи къщата. Имах навика да садя цветя всяка есен и винаги имахме цветя през пролетта, защото докато Ники беше малка, не работих в продължение на няколко години. Беше луд по Ники. Научи я да кара планински байк, преди да навърши осем години. Работеше упорито през деня, въпреки че истинската му любов беше музиката. Специализира се в освежаването на по-западнали хотели. Месеци след като изчезна, по телефона непрекъснато го търсеха за работа.

Далечният тътен на уличното движение се смесваше с думите й.

— Знам, че Ники ме обвинява, че съм го принудила да напусне. Може и да е права. Помислих си, че може би двете сме му били твърде голямо бреме, за да ни издържа. Вярно е, имахме караници за пари. После си казах: може би е решил сериозно да се заеме с музика. Но… аз обичах музиката му, исках да успее. Предполагам, че е отишъл в Лос Анджелис, където е музикалният бизнес, освен ако не си кънтри певец. Тогава мястото ти е в Нешвил. Някъде трябва да е успял, след като ни изпращаше пари на няколко пъти. Мислех и мислех и не мога да разбера защо не ни взе със себе си, ако е решил да промени живота си. Понякога мъжете просто си тръгват и никога не можеш да разбереш защо. След като той напусна, вече не се виждахме често с Бет и Бил. Живеехме в различни светове. Бил беше истинска местна знаменитост. Даваше пари за всякакви благородни каузи и подкрепяше политиците, които харесваше. През цялото време го даваха по телевизията. Трябваше да пази репутацията си. Ние с Ники не се вписвахме в плановете му. Плъзгахме се към дъното. Реших, че няма да съм от полза на Ники, ако само се мотая наоколо, и затова потърсих начин да се възстановя. Струва ми се, че Бил нямаше добро мнение за моето лекарство.

— Беше ли съгласна Бет с мъжа си?

— О, от време на време се обаждаше. Но в тяхната връзка Бил беше силната страна. Той просто ни изхвърли от мислите си и Бет тръгна с него.

— Трябва да те е заболяло — каза Нина.

— Можех да разбера. Наистина. Имам предвид, че нямаше как да ме поканят на голф или за един уикенд на Мауи. Начините на живот бяха толкова различни, това е всичко. Но щяхме да говорим за Ники, нали?

Дария погледна Нина за потвърждение. Тя кимна, макар да бе съгласна само наполовина.

— Преди няколко години Ники започна да се отдръпва. Първо го отдадох на възрастта й. Но тя не се оправи. През цялото време четеше в стаята си и започна да се оплаква, че мрази училището. Може би докато е била в стаята си, внезапно е решила, че Бил ни презира, защото сме бедни. Тя е млада. Това е пронизало сърцето й. Тя е решила, че в нас наистина има нещо сбъркано и ние си заслужаваме да бъдем презирани. Понякога имах трудности с плащането на сметките и други такива неща. Неорганизирана съм и… Доходите ми не са особено постоянни. Бил и Бет просперираха, а ние — не. Това я вбесяваше. Опитах се да я науча как негативните чувства се връщат обратно, но тя… ох, тя беше само на четиринайсет. Мисля, че тогава започна да мрази Бил.

Дария въздъхна.

— Беше ми трудно с Ники през последните една-две години. Воюваше с родителите си както всеки друг. Търсеше своя път към щастието. После Бил ми предложи да закупи моя дял от земята, която дядо Логан остави на мен и Бет. Не казах в началото на Ники, защото знаех, че тя по принцип щеше да се противопостави. Когато Ники прегледа договора, реши, че Бил ни е измамил. Не говореше за нищо друго и като казвам нищо, имам предвид абсолютно нищо. Ден и нощ. Всичко сме пожертвали. Раят в пустинята ни изчезнал, откраднат от злия чичо Бил.

Сплете ръце върху масата.

— Така че през онази нощ, нощта, когато Бил умря, когато открих, че е изчезнала, скочих в колата си и отидох до къщата на Бил и Бет. Не мога да ви обясня в какво състояние бяха мислите ми. Защото… тя беше заплашвала. Но нямате позволение да казвате това никому — допълни бързо тя. — Ще отричам всичко казано.

— Успокой се — каза Нина — Аз съм нейният адвокат, забрави ли? Не искам да изпадне в беда. Продължавай, Дария, говори за заплахите.

— Те не са важни. Все едно не съм ги споменавала. Детска работа. Толкова я болеше. Да държиш сметка какво казва момиче на нейната възраст е престъпно. Както и да е, към десет и половина паркирах колата си, приказния си Фолксваген, и влязох в къщата.

— Предната врата… — започна Нина.

— … беше отворена, да — довърши Дария. — Иначе нямаше да мога да вляза. Бет ми се беше обадила преди няколко дена, че ще отскочи до Лос Анджелис, за да навести приятелката си Ян, и знаех, че не си е у дома. Потърсих Бил. Погледнах в дневната и след това в антрето. Накрая отидох в кабинета му. Открих го да лежи на земята. Господи, каква гледка!

— Мъртъв ли беше? — попита Нина. — Провери ли?

— Проверих. Беше мъртъв. Все още топъл. — Тя потрепери.

— Докосна ли го?

— Хванах го за китката. Погледнах в очите му. — Собственият й поглед се плъзгаше из стаята. — Мисля, че това беше най-лошият момент в живота ми. Сънувам тези отворени очи. Можех да усетя болката в тях. След това ме осени една мисъл, от която сърцето ми направо спря. Помислих си за Ники. Помислих си, че който го е сторил, може да е още навън. Може би точно в този момент я наранява. Пуснах китката му и отворих вратата, която водеше към басейна. Затичах се натам. И тогава видях любимото й яке да виси на храстите.

— На вътрешната страна на вратата няма отпечатъци от пръсти — отбеляза Пол.

— Носех ръкавици — обясни Дария. — Ръцете ми измръзват през нощта.

— На местопрестъплението не е намерено яке — провери в записките си Пол.

— Защото го взех със себе. Измих го и го изсуших. Сложих го в шкафа, преди да дойде полицията.

— Ники споменавала ли го е?

— Мисля, че напълно е забравила за него.

— Откъде знаеш, че го е загубила точно през онази нощ? — попита Нина. — Може да е останало от някоя нейна предишна визита.

— Не може, защото предишната сутрин прах и то бе в прането. Ох, Нина, трябва да я спасим!

Нина и Пол се спогледаха.

— Дария, Ники знае ли, че си я видяла там? — попита Нина.

— Не.

— Защо не знае?

— Не съм й казвала.

— Ти си взела якето й, за да я защитиш, да прикриеш уликата, че тя е била там, и не си й казала?

Дария се усмихна и им предложи едно от безподобните си обяснения.

— Правих се, че не знам, че е била там, за да разбере колко й вярвам, без значение какво казва и какво изглежда е направила. Реалността на случилото се през онази нощ не е толкова важна, колкото нашето усещане за нея, а исках тя да разбере, че независимо какво се е случило, аз съм винаги, сто процента зад нея. Затова не й казах. Фактът, че якето й беше там, не е толкова важен. Знаех, че Ники не може да направи такова нещо, следователно няма нужда някой да узнае за якето.

Нина не можеше да тръгне срещу себе си. Като майка бе безрезервно влюбена в Дария. Обичаше я, размахала пушка, за да защити дъщеря си и нейния син, обожаваше лъвската й стойка през онази нощ. Колко жалко, че като адвокат не можеше да повярва и дума на това, което казваше. Тази невъзможно разпиляна майка с необичайно интелигентна дъщеря, с неочаквани умения да борави с оръжие и безспирни лъжи пораждаше у нея дълбоки съмнения.

— Криеш ли още нещо?

— Не. Взех якето и се затичах към колата.

— Оставихте ли отворена външната врата? — попита Пол.

Тя се замисли.

— Мисля, че я оставих отворена.

— Помислихте ли за отпечатъците си?

— Както казах, носех ръкавици, защото беше студено, така че въобще не ми мина през ума за отпечатъци. На единия крачол имаше кръв. Изпрах я с вода веднага щом се върнах и после още веднъж изпрах панталона. Кълна се, това е.

— Кажи ми друго — настоя Нина. — Казвала ли си на Бет, че си била там през онази нощ?

— О, не. Не можех заради Ники, но беше толкова ужасно да оставя Бил в онова състояние, че когато я посетих миналата седмица, за малко да й призная. Трябваше ли? Но не виждам как това би могло да й помогне.

— Полицията ще научи, Дария — предупреди я Нина. — Заради свидетелката госпожа Гарибалди.

— Ще излъжа — заяви Дария. — Няма да споменавам за якето, става ли?

Това бе един от моментите, когато на Нина й се искаше да скочи, да прегърне Дария и да я остави да прави каквото си иска. Само че тя я беше попитала дали става. Пол имаше отвратено изражение, сякаш се досещаше какво ще отговори Нина и никак не го одобряваше.

— Ако те попитат, ще трябва да кажеш истината, Дария. Не трябва да лъжесвидетелстваш.

— Мога да напусна града. Ох, не мога. Не мога да оставя Ники.

— Разковничето е, че не е необходимо да предоставяш доброволно информация.

— Значи ако не ме попитат директно…

Нина имаше право да свие рамене и го направи.

— Разбираш ли, че това води до абсолютно различно развитие на нещата?

— Разбирам, това е още едно доказателство, че Ники е била там — промълви Дария. — Това не е хубаво.

— И те поставя на сцената на убийството.

— Какво?

— Ти си била там.

— Казах ти, че когато отидох, той вече беше мъртъв.

Нина се опита да разчете изражението й, но Дария се бе отместила от светлината. Беше трудно да се гадае по лицето й. Мислимо ли е въобще да не се е сетила, че нейното присъствие може да послужи за улика срещу нея?

— Откъде да знаем, Дария — каза вместо нея Пол. — В началото вие ни излъгахте, че не сте били в къщата. След това сте скрили улика и сте били с ръкавици на местопрестъплението. Вие казахте, че сте искали да защитите дъщеря си, но се изпуснахте, че дъщеря ви е отправяла заплахи към убития.

— Освен това свидетелства, че Ники не е била у дома си по време на смъртта на доктор Сайкс — допълни Нина. — Така си създала впечатление, че си си била у дома. Ти си си осигурила алиби, а Ники изгоря.

— Никога не съм разсъждавала така. Никога. Колко грозно правите всичко. Единственото, което искам, е да спася дъщеря си!

— Знаеш ли какво си мисля? — ядоса се Пол и продължи по-грубо: — Че ти не си могла да понесеш мисълта, че богатият мъж на сестра ти презира вас двете с Ники. Мисля, че си изпитвала такова финансово затруднение, че той те е убедил да вземеш решение, което не си искала, когато си продавала земята. Мисля, че ти си завиждала на стила им на живот. Те са живели като царе в замък и не са ти обръщали никакво внимание. Гадничко, нали?

Пол беше този, който се усмихваше гадничко.

— А като споменах сестра ти, сега, като го няма мъжа й да държи здраво затворено портмонето й, тя е станала много по-щедра, нали? Отново сте се сближили, както е било като деца. Тя е тук да ти помогне с пари, когато си в нужда. Ти имаш много повече причини от Ники да убиеш Бил Сайкс. — Той застана близо до Дария и се надвеси интимно над нея. — Може би ти си открила, че той действително те е измамил. Вероятно си открила, че земята всъщност е достатъчно ценна. И когато си отишла там…

Дария скочи от стола и побягна през вратата към приемната, отвори я с трясък и уплаши търпеливо чакащия клиент. Обърна се на прага.

— Казах ви истината! Вие сте виждали толкова лоши неща. Вие сте зли. Не можете да различите един честен човек.

— Ау — възкликна Нина, след като Дария изчезна.

Бедният клиент беше изцъклил поглед от случката, но те го оставиха да се мъчи и затвориха вратата на конферентната зала.

— Да — съгласи се Пол.

— Права е. Виждали сме твърде много лоши неща.

— Какво? Трябва ли да се чувстваме виновни, че сме разкрили какъв лъжец се оказа тя? — Пол отиде до машината за кафе и си наля някаква мътилка, останала от сутринта. — Луис вече е казала за колата на полицията. Накрая ще се досетят, че е нейната.

— Какво мислиш?

— Ако ни казва истината, тя е скрила информация с критична важност от теб и от всички други. Ако лъже, тя е убила Сайкс, а заради нея дъщеря й преминава през ада. Предполагам, че е напълно възможно Ники също да е я видяла и сега да я защитава.

— Не искам да е тя, Пол.

— Размисли още веднъж. Тя не ти е клиент. Трябва да тръгвам. Вече е два и половина. Трябва да отида до Карсън Сити и да се срещна със следователя по самолетната катастрофа.

Той тръгна и веднага се появи Сенди да съобщи, че клиентът де факто е преминал през всички стадии на очакването — от раздразнение до гняв през безнадеждност до пасивно примирение. Нина почти не можеше да мисли повече този следобед. Ала все пак в съзнанието й се промъкна едно видение: Дария, Никълъс и Ники — едно щастливо семейство, преди да започне всичко, преди Дария да се плъзне надолу, а Ники да израсне с горчивина в душата.

Откри, че ненавижда Никълъс Зак, защото всичко е започнало с него и вече бе твърде късно нещо да се оправи.

ГЛАВА 19

Ники използва един от дните на домашното си затворничество да се поразтърси из Интернет за минералите, но не успя да открие снимки на камъни, които да изглеждат като нейните. Когато Нина се обади за петнайсети път, опитвайки се да свари Дария, тя с равен глас я попита дали е открила нещо. Усещаше, че Нина не иска да я разстройва, но няма да я излъже.

Така че вече знаеше. Камъните бяха опали. Нина не можеше да каже колко струват. Отново Интернет беше безпомощен. Откри в един сайт информация за продажба на австралийските опали, но те по никакъв начин не приличаха на нейните прашни камънаци.

Зареди собствената си уеб страница. През последните няколко дена бе се занимавала с анимации, добавяне на линкове и форматиране. Сега сайтът й изглеждаше невероятно трашарски. Нейният МР3 клип беше там, достъпен за всеки желаещ да го свали. Беше възбуждащо. Зареди още две песни, които записа веднага щом Дария отиде на работа. Бяха страхотни. В тях бе изкрещяла цялото си нещастие. Само вокал и китара. Сега й беше трудно да говори, но както винаги се чувстваше далеч по-добре, след като бе изляла целия си гняв. Помисли малко и промени заглавието на страницата на „Арестувано момиче“.

Излезе от мрежата. Изгаси компютъра и осъзна, че трябва да излезе и от къщата или просто ще полудее. Искаше да отиде до парцела, но беше немислимо. Поне да можеше да провери колко струват опалите.

Проблемът бе, че беше изключително ограничена в действията си. Ако беше детектив, не само щеше да знае какво да направи, но щеше да има кола, фалшиви документи и всякакви други полезни неща. Вместо това имаше охранителна гривна на глезена си, предаваща местоположението й на някой отегчен бюрократ, който на практика имаше власт над живота и смъртта й.

В телефонния указател откри, че в града има бижутерски магазин. Обади се и отсреща отговори женски глас.

— Имам няколко опала, ще можете ли да ги погледнете?

— Собственикът може, но днес не е в града.

— А утре?

— Разбира се. Донесете ги. Попитайте за Дигър.

Сега трябваше да се освободи от проклетия електронен монитор.

Хамид знаеше доста неща за електрониката. Цял час прекара пред телефона, но не успя да се свърже с него. В отчаянието си звънна на Джейн, която имаше влечение към техниката. Обади се майка й и много учтиво я помоли повече да не им се обажда и да не ги посещава. Почувства се скапана. Нежелана.

Хубаво име за група.

Още един час сърфираше в Интернет. Подкрепяйки се със сандвич с фъстъчено масло, разучи един сайт, в който се обясняваше как работи електронното следене. Колкото и да се опитваше, не откри нищо за хора, които са успели да се откачат от подобна гривна. Отвратена се приближи до прозореца с бутилка сода в едната ръка и телефон в другата.

По това време Боб трябваше вече да е излязъл от училище. Откри го при братовчед му.

— Трябва да дойдеш — каза тя.

— Защо? — звучеше жизнерадостно и това я вбесяваше.

Как е възможно да се чувства толкова добре? А тя бе толкова отегчена, закована на стената!

— Ще ти обясня, като дойдеш.

Пауза.

— Хей, важно е.

— Ако е толкова важно, не виждам защо не можеш да ми кажеш по телефона.

Имаше чувството, че се е протегнал по телефона и я е ударил по носа.

— Имаше ли много проблеми заради нощта, когато дойде тук?

— Един месец не трябва да докосвам компютър. Следващият уикенд няма да мога да отида с братовчедите си до Сан Франциско. Никаква телевизия, докато адът не замръзне. Освен това майка ми вече ми няма никакво доверие. Ако те посетя отново, сигурно ще ме запише в някое военно училище във Вирджиния.

— Тя ме мрази като всички останали.

— Не. Щеше да се откаже да те представлява, ако не те харесваше.

Ники осъзна, че нейните желания вече нямаха значение. Всяко влияние, което е имала преди над него, всяко чувство, което е изпитвал към нея, бе изхабено и нямаше какво да го поддържа. Заболя я.

— Добре, ще ти кажа. Сам ли си?

— Да.

— И никой не подслушва наоколо?

— Хайде, Ники. Никой не смята телефонните ми разговори за толкова важни.

— Е, някои хора не искат децата им да си говорят с мен. Майка ти забрани ли ти да си говориш с мен по телефона?

— Не.

Той лъжеше. Знаеше го. Той знаеше, че тя знае. И все пак продължаваше да си говори с нея. Това все пак е нещо.

— Става въпрос за електронния монитор.

— Какво за него?

— Огледа ли го?

— Не.

— Представлява пластмасова лента с трансмитер с големината на хотелски сапун. Може би малко по-голям. Както и да е. Сега ще ти кажа как работи. Към него е включен компютър, които ме следи, когато съм в къщи. А ако трябва да ходя в съда, те го препрограмират, за да заработи отново, когато се завърна. Следиш ли мисълта ми?

— Ъхъ.

— Когато компютърът разбере, че си нарушил ареста, той изпраща съобщение, понякога веднага, понякога след няколко часа. Първо си помислих да сваля това нещо и да го оставя на леглото. Но лентата е много здрава и не може да се среже или да се свали. Нищо не може да се направи с нея. Следващото нещо е просто да изключа захранването му. Но прочетох, че тези неща имат допълнителна батерия, които изпращат по-късно съобщението. Както и да е, вече нямам никакви идеи. Помислих си, какъвто си умен и техничар, дали няма да ти хрумне нещо…

— Искаш да махнеш монитора си?

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Не.

— Чуй ме, отчаяна съм. Трябва да открия нещо и не мога да го направя оттук. Моля те, помогни ми в тази дреболия.

— Вече провери ли в Интернет?

— Да. Няма нищо.

— Не се сещам за нищо друго.

— Е, много ти благодаря. Боб, не можеш ли да дойдеш поне за малко?

— Просто не мога.

— Значи ме изоставяш. Последният ми останал приятел! — тресна слушалката, като дишаше тежко.

Щеше да полудее, ако не напуснеше къщата. Трябваше да се измъкне. Трябваше.

Обади се на семейния си лекар.

— Трябва да ме прегледате веднага, толкова съм уплашена от симптомите. Страхувам се, че ми се случва нещо лошо… — знаеше симптомите наизуст. Бяха им ги набивали непрекъснато в училище. — О, моля ви. Не ме карайте да говоря за това. Ох, добре де, СПИН. Утре в десет, звучи добре.

Мразеше кръвните тестове. Мразеше проникването на иглите в нея, но искаше бързо да се съгласят на преглед. Не можеше да има СПИН. Още не беше правила секс.

Когато Големият брат се обади следобед, тя поиска позволение да се види с лекаря си на другия ден. След дълги покашляния и увъртания, след тежки преговори в стил Арафат и Барак те направиха компромис и й позволиха да отсъства за три часа и нито секунда повече. Това й даваше петнайсет минути за даване на кръв, бърз набег до клиничната лаборатория — ще й отнеме между четирийсет и пет минути до час. Значи й оставаха два часа, достатъчно да се види с Дигър.

Върна се в спалнята си, бръкна под гардероба и извади малка торбичка с цип.

Да скриеш най-ценното от съкровището си беше стар трик. Тук пазеше своя фотография, седнала на рамената на баща си, хванала го за косите и широко отворила уста, надала вик на удоволствие. Имаше и още една на майка й и на баща й в деня на сватбата им. Баща й винаги се усмихваше така, сякаш в него напира бурен смях, който всеки момент ще изригне; носеше кожени панталони и раздърпана риза. В някои самотни мигове тя обичаше да разглежда широкия му нос, кожата с цвят на праскова. Имаше чувството, че помни миризмата му. Като на бадем. Не беше сладка, не беше тежка. Просто неговата.

Остави настрана фотографиите и другите неща и се приближи до огрения от слънцето прозорец. Беше благодарна на откачения си, както си мислеше тогава, ход да скрие най-големите камъни и да не ги даде на Нина. Отвори торбата и извади най-едрия с размерите на синя слива. Отиде до банята, изми камъка с вода и го избърса с хавлия.

Как само блестеше!

— Опал — каза на глас тя.

Прекара останалата част от деня в кухнята да чисти камъните, потна от силното слънце, и да маха малките парчета мръсотия с пинсета. Системата се опитваше да пороби духа, но тя щеше да се бори.

Малкият град Карсън Сити, столица на Невада, бе предимно казина и антикварни магазини в западнали, но някога вдъхвали респект сгради. Федералната сграда представляваше копие на малък гръцки храм и изненадваше с красотата си.

Пол седеше с главния следовател на НСБТ, който отговаряше за следствието по катастрофата на „Бийчкрафт“-а на Скип Бейли. Трафикът бе толкова близо, че Пол почти усещаше гумите да го настъпват по краката. Но Чък Дейвис, следователят, ни най-малко не се безпокоеше от шума. Почеса се по обръснатата си до синьо брадичка.

— Получихме информация от радарната станция. Пилотът плътно е следвал полетния план. Не се е изгубил.

— Някакви следи от повреда в апаратурата му?

— Засега не. Проверихме записите на поддръжката. Едно нещо трябва да му се признае: пилотът е бил безкрайно педантичен. Нищо не е пропускал. Посрещал е и е надвишавал изискванията ни за безопасност.

Уверен във фактите и мнението си, Дейвис говореше от висотата на правителствен служител.

— Той разбрал ли е, че пада?

— Колесникът му е бил спуснат, което говори, че се е опитал да се приземи, но в тази планинска местност това е почти невъзможно. Така че в един момент е разбрал.

— Един вестник в Рино твърди, че работната теория е пилотска грешка?

— Върви процес на последователно елиминиране. Знаете ли колко неща могат да тръгнат зле за един пилот?

— Имате предвид, ако оставим настрана механиката?

— Да.

— За физически проблеми ли говорите? Защото те сигурно са милион. Чух за разни неща, които могат да повлияят зле на пилотите. Недостиг на кислород, блокиране на слуха, на синусите, хипервентилация, отравяне с въглероден окис…

— Два дена преди катастрофата Бейли е бил на посещение при своя лекар. Бил е в идеално здраве. Летял е ниско, което почти изключва хипоксията. Нямаме информация, която да показва, че това е било нещо друго, а не рутинен чартърен полет като стотици подобни, следователно е изключена и всяка форма на стрес. Затова сме се насочили към някакъв проблем с осезанията.

— Чрез процеса на елиминацията?

— Точно така. Свикнали сме да разчитаме на осезанията си за всякакъв вид информация. В повечето случаи пилотите са тренирани да разчитат на информацията от уредите. Все пак в много случаи тази информация може да доведе до погрешни заключения, когато летите. Чували ли сте за илюзиите по време на полет?

Пол беше чел за тях. Беше преценил, че те са най-вероятният път, по който ще поеме следствието, тъй като не съществуваше нищо по-лесно доказуемо.

— Не — каза той от нетърпение да научи повече.

— Те са сред най-често цитираните фактори за фаталните самолетни катастрофи.

— Наистина ли?

— Една категория от илюзии причинява пространствена дезориентация. Друга възниква при маневрите за приземяване. Тъй като Бейли не се е опитал да приземи самолета, решихме, че е бил повлиян от първия вид. При тях движението на самолета дава погрешна представа за позицията. Пилотът трябва да си възвърне ориентацията, като потърси фиксирани точки по земната повърхност, или да използва самолетните инструменти. Ако извърши корекцията само въз основа на собствените си осезания, това може да е фатално.

Пол си представи как малкият самолет с двамата мъже в него се плъзга в нощта.

— Само един пример, да кажем, че Бейли започва бавно да се накланя на една страна, твърде бавно, за да се активира двигателното осезание във вътрешното ухо. Забелязва в един момент и бързо се коригира. Това му създава илюзията, че прекалено се е наклонил на другата страна. След това той връща самолета обратно в неговото опасно положение и дори може да го изправи във вертикална плоскост.

В представите на Пол двамата мъже се разлюляха.

— Свидетелите не описват нещо подобно да се е случило преди катастрофата — каза той.

— Съществува също гробищното завъртане. Ако пилотът се завърти и правилно се поправи, може внезапно да му се стори, че се завърта в обратна посока, така че отново се завърта.

— Не е имало завъртане…

Дейвис не му обърна внимание.

— Освен това съществува фалшивият хоризонт…

— Нощта е била ясна.

— Но е било нощ. Всъщност опасно време, за да си във въздуха. После идва автокинезата.

Дейвис вече би трябвало да разбира, че Пол не е невежа по тези въпроси, но продължаваше.

— Има и инверсна илюзия, където внезапната промяна от издигане към хоризонтален полет създава чувството, че самолетът пада назад. Пилотът навежда носа, което пък засилва илюзията и води до катастрофа.

Почака за възражение от страна на Пол и доволно изръмжа, когато такова не последва.

— После идва елеваторната илюзия, при която някой възходящ въздушен поток внезапно предизвиква рязко вертикално ускорение. Пилотът отново навежда носа… Както и да е, разбирате идеята. Има толкова много възможности.

— Възможности.

Но в традицията на всички разказвачи Дейвис беше оставил най-хубавото за накрая.

— Моето предположение за случилото се е соматогравитационна илюзия. Ако пилотът бързо редуцира дроселите, самолетът губи скорост. Пилотът се дезориентира и вдига носа на машината нагоре. Това води до засечка на двигателя. — Лицето зад прозореца се обърна към пилота с мълчалив писък. — Пилотът не изпуска уредите, а самолетът полита надолу; безшумно като полет на птица до последния момент. Унищожение.

Дейвис сви рамене.

— Може да се случи и с най-опитните и умели пилоти.

Той е имал хиляди летателни часове. Но понякога инстинктите ни лъжат, и то настоятелно.

— Предположение казахте, нали? — попита Пол.

— Имам чувството, че интересите ви са насочени към друг случай, господин Ван Уегънър. Дали няма връзка със застрахователите?

— Не.

— Какъв по-точно е интересът ви към тази катастрофа?

— Може да е свързана с едно убийство в Саут Лейк Тахо.

— Имате предвид бащата на пътника? Имате ли някакви доказателства за връзката?

— Засега не — призна Пол. — Затова съм тук. Вижте, господин Дейвис, от години се занимавам с подобни случаи. Знам, че има връзка.

Дейвис вече бе загубил интерес.

— Ако откриете нещо сигурно, обадете се — каза той. — Виждали сме стотици подобни инциденти. Не можем да стигнем до заключение без потвърждение във формата на свидетелско показание, документация за физическото състояние на самолета или подобни доказателства.

И добрият стар процес на елиминирането. Пол не се и съмняваше, че до този метод се е стигнало след купищата черна работа през годините. Следователно това щеше да е тяхното заключение и Дейвис едва ли щеше и да си помисли друго.

— Вие лично убеден ли сте, че се е случило нещо подобно? — попита Пол. — Ако Скип Бейли беше например ваш баща, това обяснение щеше ли да ви задоволи?

— Интервюирахме свидетели, които обясниха, че самолетът е планирал, преди да се разбие. Това означава, че двигателят не е работил. И, разбира се, трябва да си припомните, че преди години пилотът вече е допускал подобна грешка.

— Нека да го кажем направо. Вашата служба е стигнала до заключение, че Скип Бейли въпреки двайсетте си години професионален опит е допуснал грешка на новак.

— Крайният ни доклад, разбира се, ще излезе след известно време…

Да, разбира се, бяха им необходими месеци, за да генерират книжа, документи, да ги подписват и копират.

— … но да, вярвам в истинността на анализа ни.

Дейвис стана и двамата си стиснаха ръцете.

— Едно последно нещо — подхвърли Пол по пътя към вратата, а Дейвис го изгледа с изражение на многострадално търпение. — Просто за да удовлетворя госпожа Бейли и адвоката по случая Зак. Ще ни спести много неприятности. Може ли да огледам самолета?

— Не и по време на следствието.

— Но то няма да приключи цяла година. Може да предотврати съдебни процеси. Нека да ви помогна да се оправите с роднините. Знаете как е.

— Добре, може да се уреди нещо — промърмори Дейвис.

ГЛАВА 20

— Чисти къщата на една приятелка — каза Ники на Нина. — Четирийсет кинта за четири часа.

Седеше върху едно петно от слънчева светлина върху стълбите на верандата, обута в къси панталони и със закопчана догоре кафява риза, която й стоеше увиснала като конопен чувал. Беше подпряла лактите си на коленете, а брадичката на китките. Беше осем и половина сутринта.

— Какво има сега?

— Майка ти не ти ли каза?

— Не разговаряме помежду си. Съжителстваме. Аз искам сандвич с фъстъчено масло и тя ми подава хляба. Тя иска да гледа сапунени опери и понякога ми дава долар-два. Позволявам й.

Ники можеше да е забавна. Осъзнавайки, че едва ли може да очаква покана да влязат в къщата, Нина се облегна на перилото. Улицата беше тиха, всички съседи си вършеха някъде своите си работи. Чудеше се дали Ники се занимава с индивидуалното си обучение, както се предполагаше, след като не може да ходи на училище. Не й се искаше да попита. Не желаеше да се забърква в нищо странично от нейния случай, а точно днес имаше една болезнена тема за разискване.

Откъде да започне? Пое си дълбоко въздух и реши да дава направо.

— Дойдох да поговорим за майка ти. Вчера дойде в офиса ми и си призна, че е била в къщата на чичо Бил в нощта на убийството.

— Наистина? Не се изненадвам. Ти учудена ли си? Когато се запознахте, сигурно се е пръскала по шевовете от глупости. А сега вече ги ръси наляво и надясно.

Много добре измислено за едно шестнайсетгодишно момиче. Всъщност Ники не изглеждаше изненадана. Лекомислието й накара Нина да стане подозрителна.

— Значи не знаеш нищо по въпроса?

— Не.

— Искам да ти напомня нещо, за което те помолих преди. Когато си признала на полицаите къде си била в нощта на убийството, ти си си мислела, че най-лошото, което може да ти се случи, е да те пратят за кратко в изправителен дом. Казах ти, че това не е вярно. Гледаш ли полицейски драми по телевизията?

— Понякога — подсмихва се тя.

— Виждала ли си сцени от затворите?

— Разбира се — нетърпеливо отвърна Ники.

Нина се наведе и нежно й каза:

— Наистина изглежда така, Ники. Хора зад решетките. Викат… шумът е непоносим. Няма личен живот. Непрекъснато наблюдение. Няма къде да отидеш, с кого да се видиш. Няма нищо за вършене. Само ти и няколко съкилийнички, които няма да харесваш, страх и самота.

— Но аз няма да отида в затвора — заяви Ники, като смени позата си. Свали ръце на земята, сякаш за да бъде по-устойчива. Нина виждаше страха, който я обземаше. — Не съм направила нищо лошо, освен че взех няколко камъка, а те са си наши.

„Не може да се случи точно с мен“ — Нина добре помнеше магията на тази вяра. Смъртта на неколцина любими хора я бе отучила от това.

— Казах ти и преди, че в правосъдието няма сигурни неща. Давам най-доброто от себе си. Това, което искам от теб, е истината.

— Добре.

— Не ми казваш всичко. Опалите…

— Не знаех, че са ценни! — цялата й студенина се изпари. — Не знаех, че са важни. Това бяха просто парчета скала!

— Кажи ми какво се случи през онази нощ. Имам пред вид всичко. Включително каквото знаеш за майка си.

— Не знам нищо за майка ми. Какво имаш предвид?

— Просто ми разкажи за онази нощ.

— Уморих се да приказвам за нея — каза тя, но размисли.

— Ох, добре. Нека да се върнем към онази ветровита майска нощ, когато звездите блестяха, а Ники тръгна на лов с нейната малка лодка…

В основата си историята беше същата, но изплуваха още някои подробности. Нина си взе бележка, но не знаеше дали ще й бъдат от помощ.

— Беше ужасно студено и ветровито, лошо време за излизане. Греба в каяка, който ни е подарък от един от предишните любовници на мама. Не си спомням от кого. Не искам да вдигам шум…

Когато стигам там, крия лодката в храстите. Виждам светлините на стената до басейна. Разбира се, има порта. Не иска никой да влиза в басейна освен самия него и може би когато е обхванат от щедрост, пуска жена си и сина си.

— Никога ли не си била в басейна преди? — опита Нина. — Никога ли преди не си виждала тайника му?

— И преди съм била в басейна, но по някаква причина никога не ми е показвал хралупата си отдолу. Както и да е, за щастие портата беше отключена, така че се промъкнах вътре. След това той изскочи от кабинета си с бутилка в ръка. Буф! Чисто гол! Едва успях да се шмугна в храстите.

Ники отново описа как Сайкс се е гмуркал и как тя се опитала да се приближи до кабинета.

— Какво си търсила?

— Нищо специално. Каквото и да е полезно. Книжа? Информация за земята ни? Нещо, което да му стъжни живота.

— Пари?

— Може би. Защо не попитаме типа, дето ме наблюдава по гривната? Може да ме е проследил още тогава. Сега съм потънала в угризения и не съм в състояние да кажа със сигурност.

— Как всъщност ти хрумна идеята да отидеш там?

— Дойде от бившия ми приятел Скот. Скот Кабано. Видя го оня ден, след като излязохме от съда.

— Онзи с бръснатата глава, хванат да обира къщите около езерото?

— Да. Обичаше да разказва как хората около езерото никога не заключват от тази страна къщите си.

— Знаеш ли, че Скот отново е бил арестуван? Отмениха му гаранцията.

— Не! Значи затова… едва ли щеше да ме остави на мира. Ще го пуснат ли отново?

— Не мисля. Той е на осемнайсет. Чух от един приятел от адвокатурата, че той ще пледира да го признаят за виновен в един отделен случай на грабеж и иска да остане в затвора, за да излезе по-рано. Ще лежи най-малко още една година в областния затвор.

— Добре — в очите на Ники се четеше неподправено облекчение. — Тук имам късмет.

— Ники, какво ти каза той онзи ден, след като излязохме от съда?

— Обикновените глупости. Как ще ме научи, ако не му дам неговия дял от това, което съм взела от къщата на чичо ми. След това дойде тук и ми каза, че е решил, че няма как да не съм взела нещо. Искаше дял. Почти ме наби онзи ден. Поне го искаше.

— Кога беше това?

— Преди две седмици.

— Защо не ми каза?

— Беше си моя работа.

— Заплашва ли те?

— Оправих се с него.

Гордостта й напомни на Нина за собствената й младост. Невинността я правеше смела.

— Ти си само на шестнайсет. Не е необходимо да се оправяш сама с подобни неща. Действала си, сякаш…

— Не ме критикувай.

— Аз не…

— По дяволите!

— Успокой се, Ники. — Нина вложи малко строгост в гласа си. Никога не използваше подобен тон с Боб, но Ники си го заслужаваше.

— Хей, ти започна — но беше казано с помирителен глас, така че Нина не продължи, а се зачуди какво друго премълчава Ники. — Чудех се би ли могъл мъжът в гората да е бил Скот?

Не, чакай — премисли Нина. — Бил е арестуван преди това. Не може да е бил той.

— Предполагам, не — съгласи се Ники. — Надявах се да е той. Ох, явно днес ти е ден. Ще трябва да ти кажа още нещо, което не знаеш. Същия ден, когато Боб дойде да изкопае камъните, ми се обади един мъж. Говореше много смешно, сякаш е от Англия или му е запушен носът. Не звучеше истински. Първо си помислих, че може да е Скот или някой друг, опитващ се да си преправи гласа. Типът по някакъв начин бе научил, че камъните са у мен. Искаше да му ги дам и също ме заплаши. Следователно трябва да е бил той в гората.

Нина вдигна ръка.

— Чакай. Не разбрах това. Защо не ми каза за Скот и за мъжа, който се е обаждал? Можех да направя нещо, за да те защитя. Каквото и да ми говориш, това трябва много да те е изплашило. Каза ли на майка си?

— Не — отвърна Ники. — Мога и сама да се защитавам. — Стисна устни.

— Защо толкова се страхуваш да позволиш на възрастните да ти помогнат? — Нина се опитваше да говори меко, защото момичето реагираше рязко на всеки опит за нравоучения.

— Те си имат своите собствени проблеми.

— А какво ще кажеш за мен?

— Разказвам ти всичко това, нали? Въпреки че си майка на Боб и сигурно страшно ме мразиш, задето го замесих в цялата история.

Нина поклати глава.

— Бях много ядосана, но това не променя нашите взаимоотношения.

— Да бе, сигурно.

— Аз съм твоят адвокат. Не знам как да ти обясня какво означава това.

— И какво означава това?

— Че ти помагам независимо от личните си проблеми. Аз съм длъжна да ти помагам дори ако ме лъжеш, ако се държиш грубо с мен, ако не те харесвам и ако самата ти не искаш да ти помагам. — Протегна се, за да докосне тънкото рамо на Ники. — Това е свещено доверие.

— Първото, за което съм чувала — на устните на Ники се промъкна плаха усмивка. — Звучи много тежко.

— И наистина е такова. Хайде да се върнем на въпроса. Искам да си представиш онази нощ. Той хвърля телефона и пада на земята. — Нина се опитваше да разбере.

— Плачеше. Стенеше.

— Заради нещо, което е чул по телефона. — Възможно ли е някой да му се е обадил и да му е съобщил за катастрофата със сина му? Но кой би могъл да знае? Дали не му се е обадила Бет с някакви лоши новини? Или Дилън Брет? — Помисли, Ники. Дали нещо, което е казал, ще ти даде идея кой е бил от другата страна на линията?

Ники клатеше глава.

— Просто се държеше приятелски. Смееше се щастливо и след това започна всичко. Много странно. Щях да си тръгна, но просто не можех да откъсна очи от него. После…

Нина чакаше.

— Звънна се на входната врата. Той отиде да отвори. — Замълча за момент. — В този момент се махнах окончателно.

— Не изчака ли да видиш кой е пристигнал?

Почти незабележимо колебание.

— Не.

Толкова незабележимо колебание, че просто нямаше за какво да се хванеш.

Нина се отказа да я притиска. Ако е видяла Дария, в никакъв случай няма да го признае. Това би означавало, че Дария е била там, докато доктор Сайкс е бил все още жив… и вероятно тя е истинският убиец.

— Ти си взела камъните и си си тръгнала. Стигнала си почти до брега, когато си се сетила за якето си и си се върнала. Тогава си видяла всичко това.

— Точно така.

— И си си взела якето?

Очите на Ники се разшириха.

— Беше напълно забравила за него, нали?

— Защо казваш това?

— Взела го е майка ти. Тя е била там и го е видяла до басейна да виси на един храст. Взела го е и го е изпрала.

— Сега разбирам. Трябваше да се досетя. Ето докъде води всичко. Дария.

— На външната врата се е звъннало и някой е влязъл в кабинета на чичо ти Бил.

— Естествено, че е влязъл някой. Но мен вече ме нямаше и не видях нищо друго. — Ники затвори очи и се облегна назад, опитвайки се да изглежда отпусната.

Нина не каза нищо и очите на момичето след малко се отвориха.

— Динг-донг, ти си мъртъв. Само че не е била Дария. Тя просто е обзета от един от глупавите си пориви да помогне.

— Защо си сигурна, че не е била майка ти, ако нищо не си видяла?

— Просто знам!

— Слушай, Ники, съседката е видяла колата на майка ти, паркирана на улицата. Майка ти го призна. Тя е била там.

Лицето на Ники се изкриви.

— Оставете ме на мира! Оставете на мира майка ми!

— Видя ли я? Кажи ми!

— Не! — понечи да се изправи, но Нина я хвана за ръката.

— Добре, Ники, майка ти каза, че е отишла в къщата на доктора, но Бил Сайкс вече е бил мъртъв. Но аз трябва да знам, ако си видяла нещо по-различно.

— Трябваше веднага да ми кажете! — изплака Ники, като отблъсна ръката й. — Опитахте се да ме измамите!

— Съжалявам, Ники. Хайде, успокой се. Съжалявам, че трябваше да го направя. Седни си обратно.

— Довери ми се — засмя се нещастно Ники. Изправи се с лице към улицата. — Това ми каза. Какъв майтап! Дори не се и опитвай да ми задаваш повече въпроси. Освен това трябва да тръгвам. Имам преглед при лекаря тази сутрин.

— Имаш разрешение да излезеш?

— Обадих се на моя ангел пазител. Даде ми три часа. Ще закъснея. Къде е Дария? Казах й, че трябва да ме откара.

Не мога да закъснея.

— Да те закарам ли?

— Никакви въпроси. Направо съм смазана от твоята напористост.

— Добре.

— Ще си взема чантата — върна се почти незабавно с малка раница, облепена с лозунги за спасението на акулите и Тибет.

— Какво има вътре — попита лековато Нина, докато я караше. — Кухненска мивка?

— Учебници за чакалнята — бързо се отзова Ники.

— Нека да видя, отвори я.

— Хайл Хитлер! — отвори я и Нина видя учебници.

— Болна ли си? Затова ли отиваш на лекар?

— Казах: никакви въпроси.

Нина спря колата.

— Съжалявам, сделката не важи.

— Ти наруши споразумението! Задаваше въпроси!

— Осъди ме.

— Не е смешно.

— А ти няма да ходиш никъде, докато не започнеш да се отнасяш с уважение към мен, не ми обясниш къде отиваш и как си получила разрешението.

Две минути мрачна тишина. След това Ники въздъхна, извини се и обясни защо отива на лекар.

Нина отново потегли. Ники не продума и дума. Гледаше право напред. Нина се зачуди какво ли е замислила. След като я остави при лекаря, тя обиколи болничната сграда и си намери удобно място за наблюдение над входа. Включи клетъчния си телефон.

— Сенди? Искам от теб…

— Да отложа всичките ти срещи за неопределеното бъдеще — довърши Сенди.

— Съжалявам. Просто Ники има преглед при лекаря и е извън дома си.

— Ще я проследиш?

— За малко, докато се убедя, че…

— Тя е под наблюдение, нали?

— Да, но не ме интересуват анализите постфактум.

— Имаш съдебно заседание в единайсет.

— Няма да забравя.

Тя чакаше Ники, наблюдавайки потока от пациенти. Мислеше си за нея и за майка й. Ники продължаваше да я лъже. Щеше да излъже, но да защити майка си. Ако е така, ако Сайкс е бил още жив, когато е била там Дария, то тя го е убила.

И за секунда не си помисляше, че Дария би убила хладнокръвно мъжа на сестра си, но горещата й кръв и достъпът до оръжие може да са станали причина за смъртта на Сайкс.

Въпреки това не искаше да приключва въпроса с Дария Зак. Непрекъснато я заливаше нова информация. Реши да изчака няколко дена, преди да реши дали да се нахвърли върху Дария. Искаше да открие човека, нападнал Боб, както и механика Дейв Льоблан, който, изглежда, бе потънал в Лос Анджелис. И да поговори още малко с Джинджър за тази кръв.

Поправка. Повечето от всичко това щеше да свърши Пол, защото нейната работа беше да адвокатства. Имаше много малко време, преди да настъпи решителната стъпка в делото. Погледна си бележника. Изслушване 995 беше след двайсет и четири дни — имаше само три дни да попълни необходимите документи и да позволи на прокуратурата да разгледа в двайсет и един дневен срок нейните аргументи. Още този следобед трябваше да се върне в съдебната библиотека.

Ставаше късно, имаше процес за развод след няколко минути, а все още киснеше в колата си, шпионирайки шестнайсетгодишната си клиентка.

Обади се на Пол.

— Тъкмо излизах — каза той. — Дояждам последната си хапка.

— Можеш ли да отскочиш до дома на Сайкс и да вземеш нещо от Бет?

— Какво искаш да взема?

— Телефонните сметки, които включват разговора през нощта на убийството.

— Добре. Добър ход. И бездруго исках да разговарям с нея за брака и сина й.

— Не се обаждай предварително. Попитай я дали Дария й е казвала, че е била там през онази нощ.

— Значи да не й давам възможност да премисли. Добре. Нещо друго?

— Откри ли къде е Льоблан?

— Май трябва да приемем, че е изчезнал. Следователят от НСБТ настоява, че засега няма следи от саботаж. Затова нямаме основание да смятаме, че изчезването му има връзка с катастрофата. Просто е уволнен. Може би се е преместил в някой по-забавен щат, например Алабама.

— Да бе, сигурно и „Аеросмит“ ще се пенсионират някога.

И двамата се засмяха.

— Ще се обадя в Лос Анджелис да видя дали мога да разбутам нещата.

Нина видя Ники да напуска сградата и да отива към съседната, където се намираше лабораторията.

— Трябва да тръгвам, Пол. А, сега се сетих! Довечера отиваме в Санд Харбър с Мат, Андрея и децата да се поучим от Шекспир. Има предпремиера на пиесата, която готвят за летния фестивал. Искаш ли да дойдеш?

— Съжалявам, през уикенда трябва да се върна в Кармел. Бизнес.

Обратно при Сюзън с блестящата черна коса, помисли си Нина. Много добре.

— Личният ми лекар ще дойде в събота, за да махне гипса — добави той.

А Сюзън ще махне останалото.

— Много добре, Пол. Кога ще се върнеш?

— Неделя вечерта. Късно.

Ники излезе от лабораторията и се насочи на изток, като прекоси редицата от дървета пред улицата. Спря до една автобусна спирка, като се придържаше в сянката на сградата.

— Ъ, Пол. Колко бързо можеш да стигнеш до ъгъла срещу магазина със стоки на консигнация? Ники се готви да скочи в някакъв автобус в неизвестна посока.

— На път съм.

Нина закъсняваше. Трябваше да се яви в съда. Обзета от силно чувство на недоволство, тя запали и обърна колата, наблюдавайки Ники с ъгълчето на окото си. Момичето имаше твърдото изражение на мисионер, тръгнал да покръства диваците.

ГЛАВА 21

Сенди се обади по телефона:

— Пол звънна, докато беше в съда.

— Какво каза?

— Проследил Ники до един магазин за скъпоценни камъни в работническите покрайнини. — Даде й адреса. — Ще те чака на ъгъла.

Нина се свърза с Пол и след десет минути паркира до него. Той седеше поне петдесет сантиметра по-ниско от нея в мустанга си, докато разговаряха през отворените прозорци.

— Все още не е излязла — осведоми я той, посочвайки дупката, която представляваше магазинът. Отгоре имаше невзрачна табелка, на която пишеше „Дигърс“.

— Ще я поема оттук.

— Точно навреме. Бет Сайкс ме очаква. Предположих, че не искаш да разкрия на Ники, че я следвам. Значи малката маймунка прави свое разследване.

— Ще я пресрещна, като излезе, и ще си поговорим сериозно.

— Поеми си дълбоко въздух и брой до десет, преди да излезеш от колата. Не мисля, че съм те виждал толкова ядосана.

Пол спря недалеч от карето и паркира на специалното разширение, което вероятно щеше да запази новата му кола от силния трафик. Приближи дома на Сайкс пешком. От противоположната страна на дома на Луис зърна два плюшени стола на малката веранда. В тях, всъщност в единия от тях две фигури се натискаха. Когато Пол се приближи, жената отблъсна мъжа и го удари.

— Не, Дилън — измърмори Бет Сайкс.

Тя се изправи, като в същото време успя да се освободи от компанията си. Той също скочи на крака, опитвайки се да си оправи дрехите. Пол откри, че се намира в много удобна близост до един боровинков храст, затова се шмугна в него, за да наблюдава необезпокоявано сценката.

— Трябва да тръгваш — каза Бет. — Очаквам някого.

Тя погледна право в посоката на Пол, през него и явно не го забеляза.

— Бет, винаги съм те желал. Не го ли знаеше? Държиш се за едно минало, с което вече е свършено. Не можеш да продължаваш да обичаш някого, който отдавна е мъртъв.

Доктор Дилън каза това с изражение, което Пол възприе като пресметливо, обаятелно и чаровно. В очите на Пол Брет изглеждаше ужасно стандартен. Веждите — стандартно гъсти, устните — стандартно плътни, челото — неособено широко. Негативите му напълно се гасяха от позитивите. Стоеше добре на сцената и небрежното бяло облекло идеално контрастираше с тъмната му коса.

— Ти си жива — изгука Брет. — И това е нашият шанс да бъдем заедно. Може да стане така, както винаги сме искали…

— Някога да съм казвала нещо, с което да те насърча? Нещо да съм направила, за да те накарам да си мислиш…

— Толкова си тъжна — продължаваше той. — Мога да те направя щастлива.

— Дилън, върви си.

Отговорът му бе да я привлече към себе си и да я целуне. В началото тя не се съпротивляваше. В ръцете му изглеждаше като крехка кукла. Омайващите кадри, които последваха, позволиха на Пол да се разположи по-удобно и да максимализира удоволствието от сцената. Не му се случваше често да наблюдава как други хора правят любов, но, естествено, нямаше нищо против, а и намираше лицето на Бет, когато случайно се показваше, за интересно. Не изглеждаше влюбена. Изглеждаше измъчвана.

След малко, разпален, Дилън поиска още. Нежните целувки се разгорещиха. Бет беше притисната до стената, а полата й се повдигна от сръчните ръце на Брет. Започна да се бори.

Брет не обърна внимание на протестите й и продължи още по-настоятелно.

Това вече беше прекалено според Пол. Той излезе иззад храстите, направи се, че си завързва обувките — с това им позволи да се откопчат един от друг и даде още една секунда на Бет да си нагласи полата. След това се приближи и се представи.

— Радвам се, че дойдохте — каза му по-късно Бет, след като Брет с виновен вид внезапно си тръгна. — Трябва да ви обясня за Дилън.

— Няма нужда.

— Искам да обясня. Двамата сме приятели от много време. Страхувам се, че напоследък няколко пъти плаках на рамото му и май разбудих рицаря в него. Той видя, че съм нещастна… нали знаете, някои мъже смятат, че любовта решава всички проблеми. Голям любовчия е, горкото момче. Беше приятно отново да те целуват, да си припомня как се чувствах преди…

— Имате предвид, че любовта не решава всички въпроси — лекомислено се обади Пол. — Това за мен е новина.

Бет се засмя и леко се отпусна.

— Ако не бяхте дошъл, той така или иначе щеше да спре. Наистина обича жена си. Не може да устои и да не се възползва от всички открили му се възможности. Преди винаги се шегуваше, че е бил грозното пате и онеправдан от жените… но нямаше да стигне прекалено далеч.

Пол се замисли дали това е истината. Може би последната му инкарнация на идеалния доктор беше толкова фалшива, колкото и предишната. Може би Дилън обичаше нея, а не жена си. Може би алибито на Дилън е лъжливо и той е убиецът.

— Влезте. Имам нещо, което искам да ви покажа.

Тя го подкани нетърпеливо вътре, направо в дневната, където висеше една огромна снимка на Кристофър Сайкс близо до друга по-малка фотография на неговия баща. Пол я беше видял при предишната си визита с Уиш.

— Синът ми — каза тя. — Невероятно, фантастично човешко същество. Имам чувството, че го забравиха в цялата тази история.

— Ужасна загуба — изрази съчувствието си Пол, като се чудеше дали ще съди Кони Бейли след крайния доклад на НСБТ, трупайки болка върху болка.

Застанаха за момент загледани във фотографията, но всъщност Пол преценяваше Бет. Тя бе близо до него, бледа жена, дребна, невероятно красива. Къдравите й коси падаха меко над раменете. Представи си я колко добре изглежда в официален костюм или в скъпо облекло за тенис. Изглеждаше прекрасно и с вдигната пола и голи крака, зачервена от милувките на Брет.

Тя сякаш кимна на момчето от фотографията и някакъв мигновен вътрешен конфликт изкриви безметежността на нейните черти. Сигурно прекарва много време пред снимката, помисли си той. Докато я наблюдаваше изпитателно, втренчена в снимката, през него мина тръпка на разбиране. Знаеше как се чувства тя. Познаваше анархията, която обхваща духа на човек, изгубил любимото човешко същество. Отчаяното търсене на посока, отклонявано от непрекъснати пречки, турбулентни като вулканите, непреодолимото разстояние между мъката и вътрешния мир. Детето приличаше на нея — не толкова висок, с къса коса, интелигентен, спокоен, от онзи тип, които никога не минават през стадия на въстание и съпротива, който правеше израстването толкова трудно по време на пубертета.

Още една причина никога да няма деца, поздрави се Пол, усещайки как болката преминава като планински поток през жената до него. Не можеше да се види как доброволно би се изложил на възможността за такова преживяване.

Въздухът беше неподвижен. Дочу как отнякъде измяука котка. Забеляза плътно затворената врата към кабинета. Не беше чудно, че Бет бе обявила дома за продажба.

Тя забеляза накъде е насочен погледът му.

— Да излезем навън.

За негова изненада в далечния край на басейна се излежаваше по бикини Ян Сапито. Тя свали черните си очила и ги поздрави, а след това взе някакъв крем и започна да го разтрива по загорелите си ръце. Пол и Бет продължиха, докато стигнаха до задната страна на къщата, и се настаниха под голям брезентов чадър на пурпурни и бели райета. Беше забит на малко възвишение между езерото и къщата. Пол се възхити на езерния пейзаж, разкриващ се зад храстите. При първото си посещение нямаше време да се порадва на гледката.

— Обичах този изглед — каза тя. — Затова купихме тази къща.

— Имате много пространство. Достатъчно за колкото си искате посетители.

— Да. Ян обожава да прекарва известно време тук, когато е хубаво времето. Идва почти всяко лято.

Пол заключи, че тази година я е посещавала по-често от обикновено. Очевидно Бил Сайкс не й е позволявал да се чувства толкова като у дома си, колкото Бет.

— Не мога да спра да си мисля за онзи тайник, който съпругът ви е вградил на дъното на басейна — каза Пол. — Вие знаехте ли за него?

Бет поклати глава.

— Бил беше потаен. Имал е и таен сейф, за който нищо не знаех. Оказа се пълен със стари монети, които е колекционирал през годините. Колекцията се оценява на повече от двайсет хиляди долара.

— Надявам се, че сте проверили под дюшеците.

— Там нямаше нищо. Предполагам, че като се преместя, ще започнат да излизат разни неща.

— Значи е криел от вас.

— Не специално от мен. Просто си беше такъв. Бил е израснал много беден в малък фермерски град в Индиана. Родителите му банкрутирали, затова непрекъснато се тревожеше за пари, въпреки че имаше повече, отколкото му бяха необходими. — Посочи чашата в ръката си. — Искате ли кафе?

На лявата й ръка блестеше диамант от няколко карата.

— Не, благодаря. Как вървеше бизнесът му?

— Достатъчно добре, особено откакто нае Дилън Брет, но напоследък се бе поизхабил. Мисля, че обичаше работата си, това, което правеше за хората, но беше учил занаята си преди много години и вече ставаше старомоден. Никога не се привърза към по-косвените методи като обелване на кожата и колагенни инжекции. Първо и преди всичко той беше хирург. Не искаше да отстъпи. Мисля, че се канеше да се оттегли в скоро време. Беше в края на шейсетте си години, нали знаете? Мразеше да го съдят. Казваше ми, че това е част от реалността за един лекар в днешно време, но все ми се струваше, че не преставаше да се надява, че ще успее да практикува всичките тези години медицина без законови проблеми. В продължение на двайсет и пет години не бе имал нито едно оплакване. И изведнъж те се появиха. Две в продължение на шест години. Застрахователят му щеше да получи удар.

— Робин Литълбеър и Стан Фостър, нали?

— Да. Но вие сигурно знаете повече за тези съдебни процеси от мен. Пол, възможно ли е да е някой от тях? Не преставам да си мисля за Линда Литълбеър.

— Разбрах, че е нападнала съпруга ви.

Тя кимна.

— Беше ужасно. Веднъж се нахвърли върху му, а друг път дойде тук. Мразеше Бил заради случилото се с дъщеря й. Тя страдаше. Знам… — Преглътна с мъка при мисълта колко добре знаеше и продължи: — Затова Бил не пожела да я хвърлят в затвора. Аз исках от него да повдигне обвинение, а адвокатът му беше истински зъл гений…

— Джефри Райзнър, нали?

— Да, познавате ли го?

— Веднъж му подарих шампоан.

Тя замръзна учудено. Пол се усмихна, за да й даде да разбере, че си прави шега, въпреки че в действителност не беше така.

— Съпругът ви се е отказал от съдебно преследване, така ли?

— Не искаше още публичност — отбеляза тя.

— Значи вие си мислите, че Линда Литълбеър може да го е убила?

— Да — бавно каза тя. — Мисля го.

— Вие казахте, че една нощ е дошла в къщата… — напомни й Пол.

— Прескочи задната ограда и свари Бил в кабинета. Беше преди няколко месеца. Аз бях в спалнята и се готвех да си легна.

— Какво се случи тогава?

— Всичко, което ми каза Бил, бе, че са спорили и той е надделял. Не искаше да го обсъжда. Знаете ли… проверихте ли дали тя има алиби?

— Сведенията са, че е пила с някакви хора в един бар близо до Раунд Хил Мол.

— Толкова ли сте доверчив към всичко, което чуете? — попита Бет.

Алибито на Бет също се основаваше на свидетелството на близък приятел, но Пол не искаше да се занимава с това, докато не успееше отново да разговаря с Ян Сапито в Лос Анджелис.

— Може алибито да не издържи — успокоително каза той. — Мога да си представя как се чувствате, щом племенницата ви е обвинена в убийството на съпруга ви, но искам да ви попитам какво ви прави толкова сигурна, че не е била Ники?

— Не е била Ники!

— Защото ви е роднина?

— Защото не мога да повярвам. Добре, може наистина да е дошла тук, за да вземе нещо. Тя е объркана, расте. Трябва да имате предвид възрастта й и що за личност е. Тя има достоен характер и това е една от причините защо… не, аз просто не мога да повярвам, че е могла да нарани Бил. За това ви наех вас с Нина да го докажете на всички останали. Що за свят е това, ако си мислим такива ужасни неща за едно дете?

Той нямаше готов отговор, освен може би че точно такъв е реалният свят.

— Какво ще ми кажете за заповедта за задържане, която съпругът ви е издействал за Линда Литълбеър?

Тя сви рамене.

— Предполагам, че когато е нахлула в кабинета му, Бил я е заплашил със законово преследване. Би било в негов стил. Той й беше дал шанс, но тя го пропиля. Бил се надяваше, че тя ще се чувства благодарна, че не я преследва, че й е простил. За човек, работещ толкова близо до хората и зависещ от психическото им състояние, той не ги разбираше особено. Мисля, че аз я разбирам по-добре. Тя го обвинява в убийството на нейното дете. Емоциите й са избили…

— Мислите, че тази среща я е разстроила до такава степен?

— Възможно е. Във всеки случай е много по-вероятно, отколкото да е била Ники. Тя е дете, при това не е злобна. Само си представете как Линда — здрава, млада — взема меча и го удря. На мен ми се струва съвсем приемливо.

— Според вас защо полицията не е я арестувала?

— Знам, че са си мислили и за Линда. Зададоха ми много въпроси за нея и доколкото разбрах, са я разпитвали. Но Ники е много по-лесна плячка за тях, нали? Затова трябва да ги натиснем по-силно.

— Линда е депресирана и умствено дезорганизирана. Трудно е да я откриете…

— Предполагам, в работата си сте виждали много пияници, нали? Защото тя е алкохоличка. Колкото и приятни да са, когато са трезви, те са нещо абсолютно различно като пияни.

— Вярно е. Страшно много жестоки престъпления са причинени от алкохола.

След като получи потвърждение, Бет се прехвърли на друга теория.

— Освен това налице е и онова крупие от казиното, Стан Фостър. Бил ми каза, че той не е с ума си и му е ядосан.

Каза ми, че той също го е заплашвал… Не знам колко далеч е стигнало всичко, но Бил възприе заплахите му сериозно.

— Стан Фостър е мъртъв.

— Не!

— Загинал е при автомобилна катастрофа някъде през март. — И според казаното му от Нина смъртта му можеше да се нарече милост. Стремежът към красота беше и към саморазрушение. Никаква пластична хирургия не беше в състояние да накара този човек да се хареса.

— Не знаех — намръщи се тя. — А би трябвало.

— Познавахте ли го добре? — Тя изглеждаше прекалено разстроена за човек, който не го познава.

— Не. Само съм го срещала. Беше много потиснат човек.

— Добре. Нека да погледнем на фактите от друга гледна точка. Два съдебни процеса за шест години. Имаше ли нещо през последните години, което да се е променило в държанието на съпруга ви? Имам предвид, че всичко преди това е вървяло идеално, а след това са се появили пропуквания.

— Промяна? Е, остаря — каза тя лекомислено, но явно не хареса въпроса. Пол съдеше по начина, по който избягна отговора. — Какво се опитвате да докажете? Че Бил е имал някакви неврологични проблеми или нещо подобно, което да е причинило грешките в работата му? Не, мисля, че грешите. Бил беше завършен, много опитен хирург и никога не губеше самоконтрол.

— Имаше ли промяна във взаимоотношенията ви?

— Не — поклати глава Бет.

— Никакви?

— Съжалявам, Пол, но не съм свикнала да споделям толкова лични неща с други хора. Загубила съм навика.

Това накара Пол да се зачуди кога е имала този навик и кога го е изгубила, тъй като видът й говореше, че промяната е скорошна, може би предизвикана от смъртта на съпруга и сина й.

— Мисля, че бих искала да запазя последните парченца личен живот, които все още са ми останали. Както за мен, така и за Бил.

— Моите извинения. Не исках да ви товаря с допълнителни неприятности.

— Вие просто си вършите работата — каза тя. — Затова сте толкова подробен.

Тя беше права и за нейно съжаление той нямаше намерение да остави ей така тази тлъста лъжа.

— Значи няколко съдебни процеса… промените… радвахте ли се, че ще се оттегли?

Хвана я! Не му убягна лекото напрежение в ръката, с която държеше чашата.

— Не разбирам — каза тя. — Не съм споменавала за промени.

Не, но всичко говореше за това.

— Нещо общо с Крис?

— Крис? В никакъв случай. Крис не създаваше никакви проблеми. Той беше ангел.

— Нямах намерение да нападам Крис.

— И да искате, няма за какво да се хванете. Аз наистина вярвам, че рано или късно Крис щеше да се обърне към медицинската кариера. Той беше чудесен син.

— Бил искаше ли той да стане хирург?

— Да, но Крис имаше свои идеи. Все още изследваше света. Ако беше поел по този път, сигурна съм, че щеше да стане великолепен лекар и щеше да помогне на много хора.

Тя открито тъгуваше за сина си, но някак си сдържано за съпруга си. Може би просто и тя бе потаен човек. Откри неща, които трябваше да провери допълнително. Освен това беше страшно красива жена. Дали не развиваше комплекс към тъгуващите млади вдовици?

— Имате ли нещо ново по самолетната катастрофа? — попита тя.

— Няма свидетелства за нещо друго освен пилотска грешка според следователите.

Бет отново кимна, понечи да каже нещо, но се отказа.

— С Нина имаме чувството, че между двете събития има връзка — каза Пол.

— Може би, но сигурно никога няма да разберем. Всъщност не ме интересува какво точно е станало. Всичко, което искам да узная, е, че е загинал безболезнено. Видял е ярка светлина и след това се е озовал на друго място, прехвърлил се е в нова фаза на жизнения си процес.

Пол сякаш дочу ехо от думите на Кони Бейли.

— Станало е бързо — потвърди Пол.

И двамата замълчаха. Пол не спираше да се тормози с въпроса какво се е случило, че Бил Сайкс да се промени преди няколко години.

— Вие трябва да знаете най-добре. Какво мислеше съпругът ви за Ники?

Продължително мълчание.

— Вие сте я виждали. Може да бъде непоносима, а Бил не изпитваше никаква толерантност към хората, пресичащи тази възрастова граница.

Пол кимна в съгласие.

— Какво ще правите отсега нататък?

— Предполагам, ще се преместя в Лос Анджелис. Ян иска да живея при нея. Мога дори да й помогна в бизнеса. Имам опит в маркетинга.

— Звучи градивно — каза Пол, но му мина мисълта, че Ян подозрително често се появява в процеса на разследването му, а не можеше да прецени колко важно е това в момента.

— Но преди да напусна — продължи Бет, — искам да се уверя, че Дария и Ники са добре. Искам да съм с тях през всичко това. Какво ще стане отсега нататък със случая?

— След по-малко от три седмици ще има изслушване. За това ще трябва да говорите с Нина.

— Пол?

— Да.

— Ще осъдят ли Ники? Вече трябва да имате някаква представа.

— Не, нямам никаква представа. Чудя се дали можете да ми направите една услуга. Необходимо е да проверя телефонните сметки и разпечатките на разговорите за май.

— Защо?

— Просто част от разследването.

— Добре, разбира се — съгласи се Бет.

Остави го за малко сам да си фантазира как двамата скачат в бистрите сини води на басейна и излизат след много-много време.

— Съжалявам — извини се тя, когато се върна. — Не мога да открия никакви сметки и разпечатки. Напоследък съм страшно разсеяна. Забравям си ключовете, пропускам да нахраня котката.

— Не пазите платените си сметки?

— Пазим ги. Може би полицията ги е взела. Доста неща отнесоха от къщата, нямам никаква представа. Искате ли да проверя описа, който ми предоставиха?

Провериха го. Там пишеше, че полицията е взела всички телефонни сметки, разпечатки и записки от двете линии в къщата. Предполагаше се Нина да е получила копие. Пол си взе бележка. Отново бяха на входната врата.

— Между другото, знаете ли, че съпругът ви е откупил дела на Дария от семейната ви мина?

Бет го изгледа шокирана и той се зачуди защо ли.

— Аз под подозрение ли съм, Пол? Въпросите ви са толкова остри и очите ви… вече не смятам, че сте толкова мил човек, както си въобразявах преди. Не, не знаех, докато Дария не ми каза след смъртта на Бил.

Игнорирайки многото въпроси, които тя повдигна, Пол я притисна.

— Сигурно многократно сте ходили в дядовия ви парцел.

— От години не съм била там. Парцелът въобще не ме интересуваше. Всички знаехме, че там има само скали и плевели.

Пол замълча. Бет изглеждаше толкова крехка и толкова самотна, че не желаеше да я товари с още мъка, но Нина искаше да знае и беше длъжен да попита.

— Бет, Нина иска от вас недвусмислен отговор на въпроса, който ще ви задам. Заради Ники. Истината. Нали ме разбирате?

— Плашите ме, Пол. Но… питайте.

— Трябва да знаем дали Дария някога ви е казвала, че е била в къщата, когато съпругът ви е бил убит. Спрете, не започвайте да протестирате. Не се ядосвайте. Просто отговорете.

— Дария е била тук онази нощ? О, не! Не, не, не!

— Качвай се — сопна се Нина през прозореца, като спря до автобусната спирка.

Ники се качи.

— Предположих, че може би ще ме следиш.

— Колана!

— Тъкмо щях да го сложа. Виж, останали са ми само петнайсет минути, преди да наруша уговорката и да ме взривят или нещо подобно.

— Какво? Ще те върнат обратно в затвора! — Нина подкара значително по-бързо.

Пътуваха в мълчание. Ники ближеше сладолед в захарна фунийка.

— Не искаш ли да разбереш какво правих? — попита тя накрая.

— Ще ми кажеш, като се приберем.

Нина сечеше завоите и минаваше на червено, но пристигнаха само секунди преди крайния срок. Ники излезе и се затича към къщата, където телефонът тъкмо звънеше. Само след няколко секунди се върна на верандата.

— Почти бяха натиснали бутона, за да ме взривят. Искаха да знаят защо не съм се прибрала веднага вкъщи след прегледа при лекаря. Знаеше ли, че те могат точно да определят местоположението ми?

— Не. Преди не ми се е налагало да се питам. Но в днешно време електрониката е много напреднала. Какво им каза?

— Казах им, че внезапно ми започна цикълът и трябваше да отида до супермаркета „Рейли“ на разклона за тампони.

Можеш ли да си представиш, попитаха ме защо не съм отишла някъде по-близо. Казах им, че майка ми има кредитна линия в „Рейли“, а аз нямам пари.

Изглеждаше почти като Боб, когато разказваше някаква измислица. Очите й се местеха неспокойно и ги беше отворила прекалено широко в детински опит да изглежда невинна, ала същевременно напълно се самоизобличаваше.

— Естествено, всичко това са куп лъжи, нали? Сама си търсиш неприятностите.

Това моментално накара Ники да замълчи.

— Мина ли покрай „Рейли“ по пътя за магазина?

— Да, минах много близо до него.

Нина седна и обви главата си с ръце.

— Ако няма да те притесни особено, би ли ми казала защо пое този огромен риск и почти се приземи обратно в затвора?

— Исках да разпитам човека там за камъните. Колко струват. Очевидно нямах какво да му покажа — бързо допълни тя.

— Дай си раницата. Искам да ги видя.

— Веднага щях да ти ги дам, след като ги проверя.

Още шест камъчета с невероятен блясък се озоваха в ръката й.

— Аз наистина… — започна Нина.

— Ще забравиш за всичко, щом ти кажа какво научих — прекъсна я Ники.

— Съмнявам се, но давай.

— Собственикът беше там. Името му е Дигър. Името на магазина е „Дигърс“. Той каза, че само преди няколко седмици го посетил някакъв тип, който му показал същите такива камъчета. Видя ли! — беше останала без дъх от триумфалното си изказване.

— Преди няколко седмици? Колко?

— Питах го, но не можеше да се сети.

— Ники, въпреки това не биваше да го правиш. Но… мисля, че си научила нещо наистина много полезно.

Ники широко се усмихна. Седна до Нина и тя видя, че лицето й е почерняло от прах, а под носа й имаше засъхнала кръв.

— Какво е това по косата ти? Кървиш!

— Ударих се, докато тичах.

Майката в нея я подритна и Нина подкара момичето към банята. Там проми раната с дезинфектант, докато Ники пищеше пресилено. Все пак Нина почувства известно злорадство.

— Не е много лошо, но сигурно ще те боли.

— Ъхъ — промърмори Ники и се пипна по превръзката.

След като изкопчи твърдото обещание от Ники под заплаха от екстремални мерки да не си играе със системата за наблюдение, Нина влезе с нея в кухнята. Ники отвори хладилника, който се оказа празен като марсиански кратер. Нямаше дори мляко. После отвори шкафа. Цялото му съдържание се състоеше от половин пакет ориз и една консерва с царевица. Ники премери една чаша ориз и сложи да се сгрее вода.

— Извинявай — каза тя. — Пристъп на глад.

— Само това ли имате за ядене?

— Очаква се днес да платят на Дария за магическото шоу. — Очевидно още не знаеше, че са я уволнили.

— Ще се върна след пет минути — обяви Нина.

Отиде до магазина и се върна с цяла торба продукти. Ники се приличаше на верандата като стара индианска госпожица. Пое торбите и започна да ги отваря.

— Ау — провикна се тя, — Коледа!

Махна ориза и си направи богат сандвич с пуешко месо. Двете отново излязоха навън и известно време мълчаха с пълна уста.

— Къде е Дария? — попита накрая Нина. — Никога не е тук, когато идвам при теб.

— На прослушвания. Днес следобед е на някакъв коктейл. Навърта се около представленията. Понякога ходи до леля Бет. Всъщност не може да понася бардака. Не мога да я обвинявам.

— Но ти си твърде малка…

— Ама ти още не разбираш. Тя е малката.

— Ето ти още за храна — Нина й подаде един чек.

— Забрави. Имам предвид, благодаря за продуктите, но няма да взема парите ти.

— Не ме ядосвай, защото вече съм ти бясна. Ще проваля случая, ако трябва непрекъснато да се тревожа дали въобще имаш нещо за ядене.

С все още пълна уста Ники й позволили да напъха чека в джоба й.

— Сега — продължи Нина — да поговорим за какво си спомня този Дигър.

— Дошлият е бил техен доставчик. Името му е Денис Ранкин. Работи в един от парцелите близо до нашия. Няма да идва в близките десет дни.

— А Дигър виждал ли е преди камъните?

— Само тогава.

— Трябва да си поговорим с това приятелче Ранкин — промърмори Нина.

— А сега се подготви да скочиш. Знам къде е. Дигър ми каза къде е парцелът му. Не че му се искаше. Предупреди ме да се пазя. Каза, че на никого не би му се искало да се занимава с онзи тип. Нарече го дивак, неподходящ за човешка компания, и още пустинен плъх, който ще ти отхапе главата, преди да му кажеш здрасти.

— Звучи прекрасно. Къде е парцелът?

Ники довърши сандвича си и се ухили.

— Точно до този на дядо Логан. Имаш ли карта на Невада? Ще ти покажа.