Мечът на правосъдието

В съня си той забива ножа в гърба на убиеца с дясната ръка с надеждата да види ужас в очите му, ала убиецът се смее. Щастлив е, че умира.

Озадачен, за момент отслабва натиска. Иска му се убиецът да се обърне и да се бори. Но убиецът само извръща глава настрани и се заглежда във вратата на бунгалото.

Става му студено.

Убиецът се навежда към вратата и след това рязко се дръпва назад към ножа, решил всичко да свърши бързо. Вятърът брули и двамата. Убиецът се смее и смее.

Той чувства потръпването на тялото пред него, бързия спазъм. Протяга се и запушва с ръка смеещата се уста. Устните на убиеца са горещи, а дъхът му сякаш е от огън.

Ръката му гори.

ГЛАВА 8

Вторник вечерта е, денят преди изслушването. Тринайсетият ден от месеца и както винаги дори когато Ники беше свободна, не се случва абсолютно нищо. Освен това беше прахосала цялото си телефонно време да слуша брътвежите на Дария. Някъде измежду безкрайните й плоски шеги и подправена жизнерадост, сред подлудяващо тривиалните клюки, с които я засипа, майка й подхвърли и една истинска новина. Леля Бет изплувала от синята мъгла и била предложила да се погрижи за наемите и сметките им. В края на краищата нямало да изгубят дома си.

— Точно както ти казвах, Ники! — обясняваше Дария по типичния си вбесяващ начин: всичко беше рози и разкош, а те са на пикник в парка. — Нещата имат качеството сами да се оправят.

Добре де, и този път се бяха оправили, бяха спасени до следващата голяма криза или следващото й лошо гадже, което все някой ден щеше да се появи.

Стоеше в килията с ръце, обвити около главата, и се опитваше да заглуши шума около себе си. Нито мизерната обстановка, нито трите й съквартирантки, нито дори тесните дрехи, предназначени вероятно за някой недорасъл фъстък, не я дразнеха толкова много, колкото липсата на телефон и възможността да се обади на някого. Искаше да звънне на Боб, да му разкаже за хората тук, за нещата, които е научила. Искаше той да й каже, че майка му утре ще я измъкне оттук и тя ще се прибере вкъщи. Липсваше й Интернет и китарата. Дария започваше някаква нова работа утре и щеше да се прибира прекалено уморена. Трябваше да й осигури нещо топло за ядене.

Отнякъде се чу вик и косъмчетата по тялото й настръхнаха. Не можеше да повярва, че е в затвор. Изхлузи обувките си и ги изрита настрани. По лицето й имаше нещо като пот или сълзи и тя побърза да го изтрие с ръка. Докато Цялото това лайно не бъде почистено, трябва да се държи като нормален човек. Но отсега нататък щеше да си остане попарена като цвете от слана.

Е, може би наистина тук й бе мястото. Отдавна в живота й всичко се беше променило. Светът просто наваксваше, като се стремеше да се промени според самата нея. До десетгодишна възраст прекрасно се вписваше във всичко. Беше се присъединила към организацията „Браунис“ и дори се беше научила да плете с другите момичета, нищо че Дария й беше купила прекалено дълги куки и неподходящо фина прежда.

Изведнъж дойде нощта, когато баща й не се завърна вкъщи. Дария претопляше вечерята отново и отново, докато не се превърна във въглен. След това се обади по телефона на всички познати. После седна на пода, увита в чергата, трепереше от студ, но не си направи труда да запали печката, която бе само на метър от нея.

Ники чакаше скрита под леглото. Мислеше си, че ако я няма и не си личи колко отчаяно се нуждаят от него, може би той ще се завърне.

Но не успя да издържи будна и заспа. Дори това не успя да направи както трябва.

Някакъв друг шум обърна мислите й към Боб. Само да можеше да се види с него. Харесваше го, защото не мислеше като останалите деца. Приличаше на извънземен, толкова различен и толкова невъзмутим, сякаш с него се случваше нещо много специално или скоро щеше да се върне на родната си планета и не дава пет пари за скапаната Земя. Разбираше, че е по-малък, но какво значение имаше това? Той беше толкова самоуверен.

Боб бе единственият й приятел освен Интернет и групите, които слушаше нощем.

Не че му беше позволила да узнае този позорен факт.

Светлините угаснаха и тя се уви в завивките. Миналата година все още се опитваше да се впише в живота, записваше се на танци и разни други глупости. Прозя се при мисълта за Скот. Само каква разлика има между приятел и гадже. Скот й беше гадже, всъщност като стана дума, вече бивше, щом не си направи труда дори да се обади и да я попита как е. Гаджето те развежда насам-натам и те учи на разни неща.

Тази нощ беше толкова объркана, че ако имаше телефон, въпреки всичко щеше да му се обади. Беше толкова отегчена и ужасена, а нещата, които вършеше със Скот, обикновено я изпълваха с такава паника, че забравяше за действителните си проблеми. Сега й трябваше точно това.

Може би тогава нямаше да се безпокои дали Дария си е спомнила да плати водата след наема, или дали ще бъде осъдена доживот, или за великото изслушване утре сутринта. Нямаше да се тревожи, че полицията ще реши да претърси дома й и да открие нещата, които беше заровила в гората зад къщата.

— Да се върнем към дневния ред — каза съдията Харолд Васкес.

Отново седяха в малката съдебна зала на Съда за малолетни в Плейсървил, сякаш не бяха изтекли две тежки седмици — Ники в своето готическо черно, за да си придаде безразличен вид. Нина в черния си адвокатски костюм, за да подчертае достойнството си, Харолд Васкес в черната си съдебна тога, знак за авторитет и власт, Дария в черното си трико под раздърпаната пола, защото не знаеше как трябва да е облечен човек в съда, и Бет от горе до долу в черно, защото беше в траур. Яркочервеното одеяние на Барбара изпъкваше, за да символизира самоувереността на обвинението. Присъстваха още и Барбет Шрьодер от „Тахо мирър“, който си водеше записки в бележника, Пърл Смит от следствената служба, писарят и гимназиалният учител по история, който отговаряше за Ники до смъртта на Бил Сайкс. Последният нямаше и трийсет години, нервничеше, но бе готов за сражение.

— Добре — обяви Васкес. — Близо сме до петнайсетия Ден, определен като краен срок за задържане на малолетната във временния арест, и искрено се надявам, че всички сте готови да продължим.

— Готови сме, ваша чест.

— И ние сме готови, ваша чест.

— Пред мен има заверено искане Никол Зак да бъде обявена за подлежаща на съдебно преследване по параграф 602 от Закона за благосъстоянието и институциите. Областният съд е постановил предстоящата процедура в съответствие с подточка б на алинея 650 и на алинея 26500 — прочете съдията. — Сега, госпожице Зак, ще се обърна директно към вас, защото вие сте най-заинтересована от това изслушване. Тази петиция изисква от мен да ви обявя за неподходяща за съдебно преследване по кодекса на Съда за малолетни. Преди да сторя това, трябва да реша, че вие сте неподходяща за грижите, обучението и изправителните програми на Съда за малолетни. За да стигна до това заключение, трябва да взема предвид пет фактора: степента на криминална сложност във вашия случай, дали можете да се поправите, докато навършите възрастта, когато законите за малолетни престават да действат спрямо вас, предишното ви поведение пред закона, предишните успехи или неуспехи на Съда за малолетни да ви превъзпита, обстоятелствата и тежестта на престъплението, което се предполага, че сте извършили. Искането определя вашето криминално деяние като углавно престъпление и изброява фактите, които са ви изправили пред този съд. Също така разполагам с доклад от следствената служба, отнасящ се за вашите поведенчески модели и предишна социална история. Освен това притежавам и декларация от потърпевшата страна, подписана от Бет Сайкс, която е съпруга на покойника. Госпожо Рейли, вие и вашият клиент получихте ли копие от тези доклади?

— Да.

— Някакви новини за местонахождението на бащата?

— Засега не — отвърна Барбара. — Той не е в системата и дори няма шофьорска книжка от този щат.

— Много лошо. Госпожице Зак, това, което трябва да направя днес, е да взема предвид някои фактори и да реша дали да последвам или не препоръката на областния прокурор. Ще обърна особено внимание на доклада от следствената служба, прикрепен към вашия случай. Вече съм го прочел. Госпожо Рейли, имате ли някакви други свидетели, които бихте желала да призовем на това изслушване?

— Учителят по история на госпожица Зак не е имал възможност да говори със следователя. Затова днес е тук. Също така майката на моя клиент би се радвала на възможността да говори пред вас.

— Чудесно. Да започнем с доклада.

Служителят на следствието Пърл Смит се изправи и обобщи доклада, докато Ники нервничеше на стола. Пърл се опита да открие някои социално приемливи факти в живота на Ники, но не се справи особено добре. Започна с училищния доклад на Ники при завършването на единайсета степен, в който на Ники беше дадена оценка три минус, няколкото задържания, достатъчния брой пропуснати часове, за да я накарат да повтаря, и пълния консенсус сред учителите й, че не обръща никакво внимание на уроците.

— Нещо да добавите? — Васкес попита Нина, когато този нещастен доклад беше обобщен.

— Мисля, че времето е подходящо да призова господин Едуардс — обяви Нина. Учителят по история на Ники пристъпи напред, прочисти гърлото си и седна на свидетелската скамейка. Изглеждаше още по-нервен отпреди.

— Преподавах на Ники само през миналия семестър — започна той. — Но преди това често сме разговаряли след часовете. Не мога да разбера пълната липса на интерес към училището, защото съм убеден, че е изключително умна. Чете много добре и има страстен интерес към историята. Четеше всичко, което й препоръчвах, и издържа много добре изпитите си. Има невероятен потенциал и е сигурно, че с известна помощ може да бъде превъзпитана, дори и да е извършила въпросното престъпление. За нея ще е трагедия да бъде прехвърлена към системата за пълнолетни.

Ако й бъде позволено да остане под домашен надзор или нещо подобно, ще се радвам да поема ангажимента да бъда неин независим координатор по учебните занятия. Харесвам Ники и искам да й помогна по всякакъв възможен начин.

— Благодаря — Васкес одобрително клатеше глава, но Нина прекрасно знаеше какво ще последва. — Госпожо Банинг, някакви въпроси?

— Хубаво е, че се притекохте на помощ на Ники, господин Едуардс — каза Барбара. — Двамата споделяте подобна политическа философия, права ли съм?

— Е… може и така да се каже.

— Вие сте я окуражавали да напише едно есе за Че Гевара, в което поддържа идеята за насилствено сваляне на нашата система на управление, и сте й дали най-висока оценка, нали така?

— Есето беше много добро — господин Едуардс кършеше ръце.

— Тогава каква е госпожица Зак? Анархист? Нихилист? Комунист?

— Ученик.

— Какъв късмет, че е попаднала под вашето крило. Някога да е проявявала интерес към убийството на публични фигури?

— Не, не…

Барбара извади есето, което Хенри размахваше пред Нина в своя офис.

— Прочетете пасажа, който съм подчертала на втора страница от есето на госпожица Зак.

Той взе есето и започна да чете:

— Понякога единственият начин да се прекрати потисничеството е чрез екзекуцията на политическите потисници, с които не може да се разговаря по друг начин. Нека да обясня…

— Дайте ми да видя това — прекъсна го Васкес.

Нина вече беше прочела есето няколко пъти. Вътре откри цялата грандиозна арогантност, която обикновено маскира незрялостта, но не видя нищо злокобно в криволичещото политическо пробуждане на една млада девойка. Почувства се достатъчно раздразнена от инсинуациите на Барбара по повод писанията на Ники, за да се намеси.

— Значи тя е достатъчно възрастна, за да бъде завряна в щатския затвор, но недостатъчно възрастна, за да й бъде позволено да се възползва от първата поправка към конституцията. Така ли трябва да бъде? Защо не й позволявате да има мнение? Говорим за нейната интелигентност, за нейния потенциал…

— Точно така, за потенциала й да извършва още убийства — каза Барбара.

— Достатъчно — заяви съдията Васкес. — Оставете ме да го прочета.

Той прочете цялото есе. Когато вдигна поглед, на лицето му имаше тъжно изражение. Благодари на господин Едуардс, който на излизане кимна окуражително на Нина.

— Добре, да се върнем към доклада — предложи съдията.

Пърл отбеляза, че Ники никога не се е включвала в училищни клубове, не е имала извънучилищни дейности, не ходи на църква, не е извършвала доброволна обществена дейност, имала е малко приятели и не е постъпвала на работа. Докато обсъждаше предишните й търкания със закона и връзката й със Скот Кабано, Ники потъваше все по-дълбоко в стола си.

— Бих искала да призова Дария Зак — каза Нина, когато рецитацията приключи.

Дария се опита да говори спокойно.

— Ваша чест, това, което четете, и това, което представлява Ники, са две съвсем различни неща. Просто Ники не се вписва в конвенционалното поведение на обикновените ученици. Тя не се включва в клубове и не се кандидатира за училищен президент, не работи в училищните вестници. Никога няма да се превърне в прилежна домакиня. Но нима това е причина да я пращате в затвор за възрастни? На практика Ники има много интереси. Обожава да кара байка си из планините и в гората. Прекрасно свири на китара и има хубав глас. Сигурно знае всичко за компютрите. Пише поезия и обича да чете. Мисли си за безбройните страдащи хора по света и това я ядосва, ваша чест, но никога не би посегнала и на муха. Тя не е убила своя чичо. Дори Бет, моята сестра, която ви написа писмо… дори тя не вярва, че Ники има нещо общо. Ники се научи да готви и да води домашния финансов баланс, помага ми в толкова много неща. — Самообладанието на Дария започна да се пропуква, но тя успя да се вземе в ръце. — Ако решите, че може да я пуснете вкъщи, ако си спомните, че тя е много млада и просто се нуждае от помощ, аз… аз ще се опитам да положа повече грижи за нея. Моля ви, ваша чест. — Тя изтри очите си.

Васкес я слушаше сериозен.

Барбара на свой ред я пое, като се опита всичко казано от Дария да прозвучи зловещо и отново да превърне Ники в самотен терорист, заловен точно навреме, преди да устрои поредната кървава баня. Но Дария вече нямаше сълзи. Тя седеше изправена и отговаряше на подвеждащите въпроси възможно най-добре. Самият Васкес примигна няколко пъти, може би и той не обръщаше особено внимание на бойкия стил на Барбара.

— Благодаря ви, госпожо Зак — рече съдията и я освободи. — Нещо друго, госпожо Рейли?

— Тя е едно много младо момиче, което никога преди не е било обвинявано в сериозно престъпление. Върховният съд на Съединените американски щати е отсъдил в процеса Кент срещу Съединените щати, че това кратко и неофициално изслушване е в същото време от критическа важност при определяне на жизнения статут и институционалните права на това дете. Уверена съм, че съдът ще чете между редовете на този доклад и ще разбере, че съществуват всички възможности за превъзпитание на това дете в рамките на системата за малолетни, ако предположим, че бъде призната за виновна в извършване на углавно престъпление — нещо, което е под въпрос. Да, тя е самотник, мислител, обича да чете. Това я прави само по-възприемчива към помощта, която този съд може да й окаже.

Васкес кимна.

— Госпожо Банинг?

— Тя е самотник, така е и непрекъснато затъва във все по-тежки беди отново и отново. Обвинена е в жестоко, нека не забравяме това, жестоко престъпление. Разбира се, Бет Сайкс говори в нейна полза, ала тя е нейна племенница. И кой друг дойде да говори в нейна защита? Един-единствен учител, който е по-подходящ да преподава в Куба, и нейната майка! Колкото до нейната интелигентност, Юнабомбър също е интелигентен. Не мога да съзра как това я прави по-възприемчива към превъзпитание в системата за малолетни. Областната прокуратура не стигна лесно до решението за това искане. Нашата препоръка е обоснована от огромен, дългогодишен опит, който не бива да бъде пренебрегван с лека ръка от съда. Благодаря.

Ники седеше на стола толкова неподвижно, сякаш бе спряла да диша.

Васкес се наведе над книжата пред себе си, изпъна робата си и примигна няколко пъти. Накрая каза:

— Оценявам сериозната работа, извършена и от двете страни, представени днес. За мен това е изключително трудно решение. Искам да съм много внимателен и не бих изпратил едно дете в системата за възрастни без достатъчно убедителни причини. В този случай, след като прецених доклада и изказванията, реших да удовлетворя петицията на областната прокуратура.

Той продължи, като изреди причините и заключенията си, но Нина повече не го слушаше. Чудесно знаеше какво се случва. Хвърли бърз поглед към Дария. Барбара си позволи на устните й да заиграе тънка усмивчица. Ники вече бе нейно и на Хенри притежание.

Рундът беше изгубен.

Но в последния момент Васкес хвърли един кокал и на защитата. Въпреки гръмогласните възражения на Барбара Ники беше поставена под домашен арест с електронно наблюдение. На глезена си щеше да носи електронен монитор и нямаше да има право да напуска дома си без изрично разрешение.

Ники беше толкова щастлива от незабавното си напускане на ареста, че, изглежда, не се интересуваше от нищо друго.

— Оковаха ме във вериги и пранги — весело изчурулика тя на майка си и на Нина, след като най-сетне приключиха всички подробности по освобождаването й.

— Разчитам на теб да спазваш правилата — строго я погледна Нина.

— Засега няма да ходиш на училище. — Настроението на Дария бе далеч по-мрачно. — Съдията каза, че няма да можеш да напускаш къщата.

— Дълга ваканция. Чудесно!

— Трябва да ти намеря учител.

— Дария, дръж се сериозно. Нямаме пари. Как ще наемеш учител?

— Остава само един месец до лятната ваканция. Може би ще се уговорим с твоите преподаватели. Може да помолим господин Едуардс да ти стане независим учител.

Ники почти се хвърли в колата.

— Хайде, Дария, да видим дали мястото не се е разпаднало.

Нина влезе в колата, събу си обувките и се облегна назад, затворила очи. Беше загубила много важна предварителна престрелка. Сега щеше да бъде насрочено предварително изслушване по доказателствената част. Сега е двайсет и пети май. Значи датата ще е в средата на юни…

Нечия врата на кола се хлопна наблизо, стресна Нина и я събуди. Тя запали двигателя и се включи в безумния трафик на забързания свят.

ГЛАВА 9

Накрая Пол позволи от болницата да се обадят на сестра му в Сан Франциско. Когато си възвърна съзнанието, успяха да го подлъжат да отговори на множество неуместни въпроси, като например на кой негов роднина да се обадят в случай на това или онова. В замъгленото си от лекарствата състояние той доброволно изплю немалко строго пазени тайни.

Спомняше си момента, когато забиваха иглата на инжекцията в десния му глезен… вика, пулсиращата болка. Все пак трябваше да извика едно алилуя за чудесата на съвременната медицина. Болеше го, но какво от това?

Сестра му дойде и бързо се задвижи из стаята. Самото й присъствие му припомни неща, които по-добре да беше забравил. Тя също имаше въпроси към него, но този път се беше съвзел достатъчно и съзнателно отказа да се признае за виновен в каквото и да е. Колкото по-малко говореше, толкова по-добре. Веднага щом се почувства по-добре, я отпрати обратно в града. Родителите му имаха нужда от нея. Той щеше и сам да се оправи.

През нощта остави съобщение на телефонния секретар на Нина, като я осведоми, че няма да може да й докладва няколко дена и ще пропусне изслушването по прехвърлянето на Ники към съдебната система за възрастни. Не се обади на Дино. Телефонира на Сюзън и отложи уговорената среща, без да споменава за счупения крак.

Честно казано, беше го срам. Не искаше да говори за произшествието.

Прекара пет дни в болницата — първо в хирургията, после в интензивното. Държаха го един ден на тежести в „мъчителен дискомфорт“, както го наричаха белите престилки.

— Не искаме съсиреци в крака ти — беше тяхното обяснение.

Една тревожна мисъл го вдигна от леглото. Започна да свиква с новото си състояние, като полагаше големи усилия да се задържа прав, подпирайки се на парапети и стени.

— Леко се размина — каза му докторът с хладен интерес в гласа. — Лека контузия, проста фрактура на крака, разкъсване на предното кръстовидно сухожилие на коляното.

Болното му коляно, за което полагаше грижи още откакто бе скъсал сухожилие в училище на един турнир по футбол. Още известно време щеше да се нуждае от патерици. Колко седмици или месеци, изглежда, бе една от най-строго охраняваните болнични тайни.

— Ще му направя рентгенова снимка — безгрижно му подхвърли лекарят. — Няма да ме минеш, че всичко ти е наред.

Ох, как го бяха минали, помисли си Пол.

На четвъртия ден проведе още няколко телефонни разговора. Опита се да се свърже с Льоблан, но когато не го откри нито на работа, нито вкъщи, се обърна към домоуправителя му. После каза на Дино да държи крепостта още известно време, защото му се е случил малък инцидент. Дино изглеждаше ужасно зает за човек, водещ полузагиващ бизнес. Добре де, ще се разправя с него по-късно.

Мъжът, който го блъсна, дойде да го посети в болницата. Донесе му синя ваза с цветя за подарък.

— Ще се погрижа застрахователната ми компания да не ви създава никакви неприятности. Страхувам се, че тогава излязох малко извън релси. Чувствам се виновен за цялата случка… — В нормалния живот извън ужаса на пътищата той се оказа мекушав касиер в супермаркет.

— Не бива — отвърна Пол. — Търсех си го.

Мъжът бързал за работа, но странникът вътре в него искаше да го свали с едно кроше на земята. Пол отново сънува същия кошмар и се събуди облян от пот и мисълта: „Наистина ли се опитвах да се убия? Затова ли беше всичко?“

На петия ден в болницата се обади домоуправителят на Дейв Льоблан.

— Дължиш ми петдесетачка — осведоми го той.

— Ще преценя, когато чуя какво имаш да ми кажеш.

Лежеше в болничното легло, удобно сгушен в завивките, и очакваше обяда си. Случаят му се струваше някъде далеч.

— По-добре да ми платиш.

— Говори или ще затворя и няма да получиш нищо.

— Льоблан още го няма. От четири дена не се е прибирал. Влязох в стаята му със собствения си ключ, за да се уверя, че не се скатава вътре. Нито следа от него. Дрехите му си бяха в гардероба, бирата в хладилника. Него го нямаше.

— Портфейлът му?

— Нямаше го.

— Добре. Ще мина през теб.

Пол затвори. Интуицията му подсказваше, че Льоблан сигурно отново е в затвора. Дръпна звънеца и щом медицинската сестра дойде, помоли за телефонен указател.

Когато Нина съобщи на Боб, че Никол вече си е у дома, той искаше да захвърли всичко и да отиде да я посети.

— Довечера сме на вечеря у Мат.

— Непрекъснато ходим там. Няма да им липсваме особено. Това е по-важно.

— Никол се нуждае известно време да остане насаме с майка си. Имат много неща, за които да разговарят.

— Тя не разговаря с майка си! Прави го единствено с приятелите си. Тя има нужда от мен, мамо.

— Не и довечера.

— Защо не?

— Каза, че иска да остане известно време сама.

Понякога само лъжата прекратяваше битката. Нина все повече се убеждаваше, че й беше по-трудно да се оправя с Боб, отколкото с другите възрастни. Спореха по цял ден, а вече и през нощта. Боб пращеше от енергия, не го свърташе на едно място и малко възрастни можеха да се мерят с него по настоятелност и решимост. Непрекъснато изпитваше своя интелект и силата на собствената си воля, като предизвикваше нейната подобно на малко лъвче, опитващо се да измести възрастния водач. Домът вече не беше убежище.

Веднъж пристигнали у Мат и Андрея, той изчезна в спалнята на Трой, придружен от Хичкок и братовчедите си, а Нина приседна пред огъня, обладана от блажено спокойствие. По-късно, когато масата се изпълни с блюда — любимата й пушена сьомга с лимон и боровинков пай, а атмосферата — с неангажиращи разговори, почувства, че желязната хватка, която я държеше от няколко дена, се разхлабва.

След вечеря Боб организира почистването. Седнала в трапезарията на кафе с Мат и Андрея, тя наблюдаваше как синът й раздава заповеди на по-малките си братовчеди. Беше твърд, но справедлив и поемаше най-трудната част от неприятното задължение. Утре, когато порасне и се превърне в мъж, сигурно щеше да преиграе същия този сценарий, но вече заел нейното място и наблюдавайки собствените си деца…

— Изглеждаш изтощена — обърна се към нея Андрея.

Червената й коса беше вързана на опашка, а краката й бяха заели мястото на сьомгата върху масата.

— Просто ми трябва още една чаша кафе — Нина се протегна и си наля още.

Мат отметна русата си коса от челото, стана, отвори барчето и донесе една бутилка.

— Ирландско уиски — усмихна се той. — Любимото на татко.

Той щедро наля в чашата й, добави половин чаена лъжичка захар. После отиде до хладилника и донесе оттам малка съдинка с бит крем.

— Не, Мат, пожали ме. Алкохол — да. Захар — да, но бит крем — това си е билет за ада утре сутринта.

— Не се стягай — той й сложи пълна лъжица в чашата.

— Трябва да карам до вкъщи… — каза тя, след като пое голяма глътка. Сгря я като топло одеяло посред мразовита нощ.

— Можеш да спиш тука — предложи Мат.

Нина се прозя, искаше й се да заспи където и да е.

— Андрея, дали можеш да ми помогнеш с един проблем, който имам напоследък.

— Надявам се.

— Ситуацията е такава, едно младо момиче…

— Новият й клиент, Никол Зак — прекъсна я Мат. — Обвинена, че е убила чичо си, пластичния хирург. Много странно, но братовчед й умрял същата нощ при самолетна катастрофа…

— Как, за бога…

— Сетих се. Вестниците не споменаха името й, но намеците бяха повече от красноречиви. В този град няма тайни. Да не говорим за Боб.

— О, не.

— Не се безпокой. Казах му да си затваря голямата уста или ще му излезе някой лош прякор.

— Като какъв?

— Боб Плямпалото.

Нина и Андрея избухнаха в смях.

— Какво се канеше да ме попиташ, Нина? — развеселено я подкани Андрея.

— Ами това момиче, изглежда, не е склонно да се разкрие пред мен. Подходих с разбиране, подходих с твърдост.

Тя осъзнава, че всичко казано помежду ни ще е строго конфиденциално. Нищо не проработи. Учила си психология и я използваш ежедневно в работата си. Някакви предложения?

— Пази тайната на живота си — сериозно започна Андрея. — Тя или защитава себе си, или някого, когото много обича.

— Мисля, че е по-скоро някой друг.

— Отбележи си, че е била честна към тебе. Не те лъже, просто не се разкрива. Това е добре. Просто трябва да изградиш доверие помежду ви.

— Непрекъснато работя по въпроса.

— Днес видях Сенди в пощата — каза Андрея, свали крака от масата и премести стола си по-близо.

— Какво прави тя?

— Удивително, ти работиш всеки ден с нея, а се обръщаш към мен за клюки?

— Понякога имам чувството, че се бои да не нахлуя в живота й, ако ми признае нещо наистина лично. Може би се страхува, че ще й се меся, както тя прави с мен.

— Е, тя едва ли си мисли, че си опитно зайче или нещо подобно — обади се Мат.

— Стига — прекъсна го Андрея. — Тя е намерила работа за Джони Елис. Мисля, че той беше твой клиент.

— Беше.

— Точно той. Ще става мениджър в един мотел около парка с казината. Мястото е било заето от нейната племенница, но тя е бременна с четвърто дете и решила да напусне.

— Брей — значи Джони можеше да остави най-сетне пътностроителната работа. А Сенди не беше казала и дума. — Сенди трябва да се заеме със социални грижи. Явно има влечение и й се отдава.

— Не винаги — възрази Андрея.

— Какво имаш предвид?

— Тя и Джо се опитват да работят с някои проблемни американци от индиански произход и да ги вкарат в правия път. Един от тях беше арестуван миналата седмица.

— За какво?

— Нали си чувала за поредицата от грабежи по брега на езерото.

— Момчетата с лодките?

— Точно така.

— И кой е той?

— Името му е Скот Кабано. Семейството му е доста разстроено. Скот е живял дълго време в приюти за бездомни. Както и да е, сега е навън под гаранция. Станал е агресивен. Джо не изглежда кой знае колко разтревожен.

Велико, помисли си Нина. Още един проблем, от който Ники нямаше нужда.

— Не е възможно да се спасят хората. Те винаги следват своите си пътища. Понякога сами решават да се спасят, но някога нямат никакво подобно намерение.

— Не съм съгласна — възрази Андрея. — Виж какво направи Сенди за Джони Елис.

— Сенди просто му даде шанс. Но само от него зависи да реши дали е болен и гневен или е готов да започне отново. Той просто е предприел нещо като вътрешна революция, не всичко е стечение на външни обстоятелства.

— Разговорът стана много философски — заяви Мат, — така че позволете ми да обявя нещо: аз съм безочлив, егоистичен кучи син и съм изцяло отдаден на собственото си благополучие. Безкрайно съм щастлив, че съществуват алтруистично настроени хора, желаещи да вършат мръсната работа, за която не бих си мръднал и пръста.

— Жена ти ръководи женски приют! Значи и ти си вътре.

— Това е работа на Андрея.

— Това всекидневно оказва влияние на семейството ти, Мат. Всички знаем колко много си пожертвал.

— Хей, може би ще направим големи пари, ако се хванем на работа за Големия шеф — каза Андрея. — Ще имаме огромен дом и ще ходим до Хаваите всяка зима…

— Няма да изкарате и един ден — вметна Нина.

Мат прегърна Андрея и заби нос във врата й.

— Така както говориш, Нина, част от магията ми се изпарява. Губя точки, нали, сладкишче?

— За сладкиши ли си говорите? — извика Трой, като изтриваше мокрите си ръце в дънките. — Защото ние още сме гладни.

Към него веднага се присъединиха Боб отляво, една педя по-висок, и Бриана отдясно, една педя по-ниска.

— След всичкия този пай? — удиви се Андрея.

И трите деца кимнаха едновременно.

— На нашата възраст се нуждаем от повече калории заради ускорения растеж — дълбокомислено обясни Боб.

— Е, в такъв случай наистина заслужавате нещо повече — съгласи се Андрея и прошепна на Нина: — На моята възраст аз имам нужда от повече алкохол.

— А аз от повече кафе — отвърна Нина, — но по-слабо.

— По това време?

— Кафето не оказва никакво влияние на съня ми.

Мат стана и се погрижи всеки да получи според потребностите си.

В секундата, в която Ники се прибра в къщи, тя се втурна към стаята си, залости вратата и се хвана за слушалката. Линията на живота й. Господи, колко й липсваха разговорите с приятелите й.

Потърси Боб, но никой не отговори. Обхвана я огромно разочарование, нали майка му обеща да му съобщи, че тя се прибира вкъщи. Защо не си е у тях?

Лежеше в леглото си с телефона в ръка. Стаята й изглеждаше странно. Чаршафите и завивките бяха чисти. Дрехите, които беше оставила да лежат разпръснати по пода, сега бяха сгънати и спретнато подредени по шкафчетата. Кварцовите кристали, събирани при пътешествията й из планината, бяха подредени в единия ъгъл, а на перваза се мъдреше кафена кана, пълна със свежи цветя. Разбираше, че Дария беше почистила стаята й с най-добри намерения, за да й покаже колко е загрижена, но обстановката я депресираше. Значи така си върви светът дори и без нея. Личността й се беше изцедила от нещата й. Боб беше забравил за нея.

А дали майка му не му беше казала да се държи настрана от нея?

Отвън слънцето напичаше. Преди години тя щеше да е навън с байка си и да кръстосва планините.

Отново хвана слушалката и набра номер.

— Скот?

— Брей, кой цъфна на белия свят. Кога ти отпуснаха въжето?

— Днес следобед. Чак сега имах възможност да се обадя.

— Трябва да те видя, котенце.

Обхвана я трепет. Той можеше да предизвиква тръпки по гръбначния й стълб дори само с гласа си. Толкова привлекателен, толкова непосредствен. Едновременно точно нейният тип и по никакъв начин нейният. Удивляваше я начинът, по който пердашеше през живота, без да му пука за нищо. Затова, когато Ники побесняваше и искаше да излезе и да направи нещо лудо, той беше винаги насреща.

Колко жалко, че бе невъзможно да му се има доверие.

— Не мога да излизам никъде. Под домашен арест съм.

На глезена си имам една джаджа, която може да ме проследи, ако изляза. Трябва непрекъснато да съм тук, за да ме проверяват.

— Хм. Такъв ти е късметът. Аз нямам такива ограничения.

— А защо да имаш?

— Не разбра ли, че ме арестуваха?

Дали не дочу в гласа му някаква гордост?

— Не. Защо?

— Обвинен съм, че съм влизал с взлом в къщите край езерото — внимателно каза той. — Пуснат съм под гаранция. Майка ми трябваше буквално да удуши стареца, за да кихне мангизите за гаранцията.

— Добро име за банда — каза Ники. — „Кихни мангизите“.

Той се засмя.

— Защо си мислят, че ти си го направил?

— Ти ми кажи.

— Но ние никога не сме взимали нищо ценно, Скот, а аз никому не съм казвала нищо. Защо ми е?

— Не познавам някой да е толкова близък с полицията напоследък, колкото си ти, Ники, котенце. Но не се тревожи за нищо. Защитава ме един велик тип. Истински главорез, казва се Райзнър. Ще ме измъкне. Слушай, ако ти не можеш да мърдаш, аз ще дойда при теб.

— Кога?

— Не мога по-рано от полунощ.

— Твърде късно е, Скот. Майка ми е тук.

— Откачи се от нея.

— Много е разстроена от всичко и не мисля, че…

— Идвам, така че побързай да я разкараш.

Беше като прериен пожар. Невероятно бързо превръщаше всичко около себе си в пепел. Веднага ти забиваше нож, ако му обърнеш гръб. Навремето си мислеше, че той е всичко, от което тя се нуждае. Но какво бе това с кражбите? Отново си припомни онези нощи. Бяха излизали два-три пъти… изпразваха по някой спрей и отмъкваха търкалящите се навън предмети. Никога не бяха прониквали вътре в домовете.

Може би е ходил сам. Сигурно.

Но Скот трябваше да стане нейната връзка с външния свят. Той беше единственият човек, който щеше да знае какво трябва да се направи. Тя би могла да се обади и на Боб, но не искаше да го замесва. Скот можеше да се грижи сам за себе си. Щеше да й се наложи да му се довери още веднъж, след това…

Дали можеше да се оправи с него? Трябваше да опита.

Нина и Боб останаха у Мат да изгледат филма, но все пак се прибраха към полунощ. Боб заспа още по пътя за вкъщи. Тя се загледа в няколкото дълги косъмчета, поникнали по брадичката му и по страните, и осъзна, че скоро ще трябва да му купи самобръсначка. Трябваше да го инструктира как да се поддържа.

Мракът я обвиваше. Не искаше да остават у Мат. Ако имаше някаква надежда за хубава дълга почивка, по-вероятно щеше да я намери в собственото си ухаещо на борове легло. Там щеше да се бори на своя територия срещу безсънието. Щеше или да спечели, или да свърши някаква работа в кухнята, или да слуша как по радиото среднощните маниаци попържат правителството. Имаше богат избор на алтернативи.

Отби се от Булеварда на пионерите към квартала, където улиците имаха индианско звучене като Миниконджоу, Хункпапа и Кълоу. Тогава видя една кола, която веднага разпозна в огледалото за обратно виждане. Протегна ръка и го нагласи, за да вижда по-добре.

Фаровете на насрещните коли осветяваха колата и нейния шофьор. Старият сребрист фолксваген, който тя бе видяла пред къщата на Зак. На волана седеше самата Дария. Какво, за бога, прави тя по това време, когато дъщеря й е под домашен арест?

ГЛАВА 10

Ники успя да изкара майка си извън къщата късно през нощта, като й каза, че има болки в ухото. Когато беше малка, болките в ухото винаги означаваха ушно възпаление. Убедена, че трябва да предотврати влошаването на състоянието й, Дария беше свикнала веднага да й купува капки. Естествено, Ники първо изхвърли всички капсули от лекарството, за да направи отиването до аптеката неизбежно.

Преди да тръгне, Дария дълго се суетя. Не искаше да оставя Ники сама, сякаш се досещаше, че си е наумила нещо. Ники й каза всичко, което можеше да се сети, за да потуши съмненията й, подаде й якето и я отпрати към денонощната аптека в града.

Скот вече чакаше в колата си пред къщата. Притича към външната врата преди още тя да успее да я затвори, сграбчи Ники и се опита да я целуне.

— Недей — отблъсна го от себе си.

— Ти ме извика, нали? Така че какъв е проблемът?

— Всеки може да ни види, както сме застанали пред вратата. Хайде да не даваме възможност хората да говорят каквото им скимне.

Той влезе и отново се опита да я награби. Тя се изплъзна и влезе в кухнята.

— Искаш ли кола?

— Звучиш точно като майка си — подигра я Скот.

Откакто го беше видяла за последно, си беше обръснал главата. Не го харесваше така, затова не каза нищо.

Тръшна вратата на хладилника и се върна в дневната с кана със сода в ръка.

— Жадна съм — обяви тя. Надигна содата и отпи дълга глътка, без да го изпуска от очи. — Харесва ми якето ти. М-м-м. Истинска кожа, нали? — приближи се и го докосна по ръката.

— Ъхъ — явно му хареса.

— Откъде го взе?

— Какво значение има? — той махна с ръка.

Настани се върху една от възглавниците и метна обутите си в мръсни сандали крака върху най-любимата възглавница на майка й.

— Чудех се — каза й той, след като и тя седна до него, кръстосала крака, — че ако не си ме изпортила ти, ще трябва да е някой друг от бандата, имам предвид, че никой друг не знае нищо.

Той винаги говореше така, сякаш бандата действително съществува извън собствените му фантазии, сякаш са в някое мазе и репетират.

— Хамид или Джейн? Направо не ми се вярва — грабна бутилката кола от ръката й и я изпи наведнъж. — Кой друг? Освен ако не е онзи задник, дето се навърта наоколо, Боб.

— Той не е задник. Освен това не е бил той.

— Звучиш много уверена. Защо така?

— Не съм му казвала нищо. А ти?

— Не още — откри дистанционното на пода, пусна телевизора и започна да прехвърля каналите.

— Какво означава това?

— Е — протегна се и докосна монитора на глезена й, — сега не си ми кой знае колко от полза.

— Не бъди смешен, той е още малко дете.

— По-малко ще лежи, ако го пипнат — изхили се Скот.

— Значи ти си разбивал онези къщи?

— Отнемам от богатите. Че Гевара щеше да го одобри.

— Защо въобще съм ти имала доверие някога? Никога не си ми казвал. Замесил си ме…

— На теб ти харесваше.

— Знаеш ли какво? Беше глупаво. Аз бях глупава. На теб не ти пука за никого другиго, нали? Не си ме попитал за нищо, какво съм преживяла…

— Защото не давам пет пари, Ники — разроши косата й. — Ти си печена. Знаех, че можеш да се оправиш.

— Ти ме излъга.

— За какво?

— За всичко. За групата. Никога няма да се съберем и да свирим. Ти искаш гангстерска банда. И ме излъга, че непълнолетните лежат много по-малко време. Ще ме съдят като възрастна.

— Ехе, Ники. Великата идея да убиеш чичо си е била лично твоя — подхвърли във въздуха ключовете на колата си. — Не си спомням да съм ти давал подобен съвет. Нямам никаква вина за това. Между другото, какъв е най-дългият срок, който могат да ти лепнат? Десет години?

— Целият ми живот, Скот.

Той тихичко подсвирна.

— Бая време.

— Няма да отида в затвора. Трябва да има начин да се откача.

Той сви равнодушно рамене и продължи да подхвърля ключовете си. — Скот…

— Какво?

— Не можеш да останеш. Ако Дария те открие…

— Ще й фрасна един по муцуната, ако се опита да ми каже нещо — илюстрира намеренията си, като лекичко я блъсна по бузата.

— Не ми говори по такъв начин! — тя се изправи, решила, че в края на краищата той няма да може да й помогне.

Скот винаги следваше своите собствени планове. Трябва да е била тъпа кокошка, за да си въобрази, че може да й бъде от полза. — Защо просто не си тръгнеш? Върви си.

Той се изправи, надвесвайки се над нея като кула.

— Не съм свършил с теб, Ники. — Този път, докато я целуваше, здраво я държеше за врата, притискайки я към себе си. Не й даде никаква възможност да се измъкне. Държеше лицето си много близо до нейното и я хвана за косата. — Дължиш ми го.

Той знаеше нещо. Или се правеше, за да я накара да си признае нещо. Такъв си му беше стилът.

— За какво говориш?

— Спомни си, че деляхме всичко по равно. Не ми казвай, че си го убила и не си взела дори едно сувенирче.

— Върви си.

Дръпна косата й. Тя го удари с ръка, но хватката му не отслабна.

— Ох! Спри!

— Къде е, чипоноске? Какво взе от къщата?

— Нищо не съм взела. Защо си мислиш така?

— Вестниците твърдят, че си го направила. Убила си го, докато си извършвала грабеж.

— Спри! Моля те, Скот, боли ме.

— Пише, че някакъв съсед те е видял да взимаш нещо. И спомни си, че аз те научих на всичко, което знаеш. Кое беше правило номер едно? — пусна косата й.

— Ти ми кажи — тя разтриваше скалпа си.

— Никога не си тръгвай с празни ръце.

— Не съм взела нищо.

— Лъжеш.

Каза го с такава увереност, че тя потръпна. Скот приближи устни до ухото й и прошепна:

— Дължиш ми го, Ники, и по-добре да ми повярваш, че се каня да си прибера дължимото.

Обърнаха лица към прозореца. Едновременно чуха шума от колата на Дария.

— Трябва да тръгваш — извика Ники. — Мини през задната врата — започна да го блъска към кухнята.

— Ами ако не искам? — внезапно се обърна и тя загуби равновесие. Залитна и се облегна на масата. — Ами ако остана тук? Да обсъдя цялата работа със сексапилната ти майчица. Тя сигурно ще се съгласи с мен. Знае ли нещо за приключенията ни около езерото.

Гневът и раздразнението й надделяха. Не можеше да го търпи и секунда повече.

— Изчезвай! — блъсна го по ръката. — Майка ми няма нищо общо с това. — Отново го удари. — Ще те убия, Скот! Кълна се, ще те убия! — говореше колкото се може по-тихо, надявайки се да не я чуе Дария.

Сборичкаха се, когато той се опита да я удари, но тя го парира. Скот успя да хване ръцете й.

— Направо се разтреперих, кучко! Хайде де, направи го!

На вратата се чу звън от ключове.

— Просто си върви — изплака тя и се изви. Заби ноктите си в кожата на ръката му. — Моля те, Скот!

Той я отблъсна толкова силно, че тя се срути на пода, после излетя навън.

— Скъпа? — извика я Дария от дневната.

— Тук съм — отвърна Ники. Подпря се на стола и бързо се изправи. — Търся си нещо за хапване. — Чу се затварянето на задната врата.

Майка й влезе, като се оглеждаше.

— Да няма някой вътре? Какво беше това?

— Пуснах радиото.

— Ох. Трябваше да обиколя две аптеки, докато открия необходимите капки. Колко е хубаво, че в Невада всичко е отворено през нощта. — Огледа загрижено Ники. — Добре ли си?

Ники отвори хладилника и погледна вътре. Вратата я прикриваше от погледа на майка й.

— Добре съм. Смешното е, че ушите ми също са добре. След като си минала през всички тези перипетии. Не е ли странно?

Дария остави на масата торбичката с лекарства и ключовете на колата. Прозя се широко.

— Не, типично е. Все едно да закараш колата си на поправка. Ако по някакво чудо има кой да ти я оправи, можеш да се обзаложиш, че странният шум, който те е разтревожил, е изчезнал между гаража и монтьорската работилница.

Ники разкъса опаковката на парче сирене и отхапа.

— Искаш ли нещо друго с това? Не ядеш достатъчно.

— Не, благодаря. Май ще си лягам. Лека нощ.

— И няма целувка?

Тя лекичко целуна майка си по бузата и се качи по стълбите в стаята си, като разтриваше болезнените синини по ръцете. Нямаше да може да напусне къщата Бог знае докога. Беше като вързана.

Скот беше абсолютно извън играта. Вече гледаше по-трезво на него. Той беше просто поредният използвач като мъжете, които Дария влачеше вкъщи. Отнасяше се с нея като с парцал и ни най-малко не я уважаваше. Беше я повел по грешен път и дори по-лошо — беше я бутал натам. Ох, ако не се бе срещала с него, може би нямаше да попадне в това положение. Може би нямаше да отиде при чичо си… Тогава нямаше да види…

В гърлото й заседна буца. Дори не можеше да мисли за това.

Позволи си още веднъж да се ядоса на Скот. Никога нямаше да има група.

Трябваше й някой, който да свърши едно нещо за нея, без да иска друго в замяна.

Може би Боб?

Първото нещо, което направи Пол, след като го изписаха от болницата, бе да вземе под наем линкълн, за да има повече място за крака си. Можеше да кара и с левия си крак, но автомобилът все пак си оставаше проблем. Болката, която изпита, докато се наместваше в широкото купе, беше почти непоносима.

— Сигурен ли сте, че лекарите са ви позволили да карате в това състояние? — подозрително го попита агентът на фирмата, докато го наблюдаваше как се извива и кълчи, опитвайки се да намести патериците и гипсирания си крак. Огледа се за някого, върху когото да прехвърли отговорността и да откаже на този сакат шофьор, но наоколо не се виждаше никой.

— Определено ми разрешиха — излъга Пол.

Сключи допълнителна застраховка и внимателно подкара колата към летище „Джон Уейн“. Радиото му беше надуто докрай, сякаш се опитваше да заглуши болката, която се разливаше на вълни от болния му крайник.

Тъй като вече беше пропуснал изслушването, а и нямаше с какво да бъде особено полезен на Нина, реши да не се връща директно в Тахо. Междувременно беше разтревожен от внезапното изчезване на Дейв Льоблан от сцената и реши да проучи положението.

Докато едва се придвижваше сред задръстванията, извади клетъчния си телефон, който беше преживял без повреди катастрофата, и се обади на НСБТ. Оттам отговориха, че все още преценяват обстоятелствата. Не бяха открили нищо ново. В момента преглеждаха остатъците от самолета парченце по парченце. Пол си уреди среща с главния следовател след седмица. Дотогава трябваше да се върне в Тахо. Обади се на Сенди в ранчото и й каза да го чакат тогава.

— Какво стана с теб? По-добре е да си си счупил крак или нещо подобно, иначе Нина ще е бясна.

— Нищо не ми се е случило. Добре де, всъщност наистина си счупих крака.

— Много смешно. Нина се тревожеше за теб.

— А ти?

— Не е твоя работа.

— Сенди?

— Какво?

— Ще те видя в понеделник. Ще ме посрещнеш ли с усмивка?

— Какво ти става?

— Ще го направиш ли? Моля те!

— Ако ме помолиш много, мога да ти направя кафе.

Беше сигурен, че все пак го каза с усмивка. Изключи връзката. Хубаво е отново да си в акция.

Пристигна на летището по обяд и паркира на любимото си забранено място. Влезе в хангара, като тежко се облягаше на патериците си; чувстваше се твърде неуверено и което е по-лошо — слаб. Трябва да прочете нещо за връзката между тялото и ума. Откри, че гледа към стъпалата с омраза и избухва в ярост при вида на най-малката неравност по пода. Подобно четиво сигурно би повдигнало самочувствието му с няколко градуса. „Точно гневът ти те докара до това състояние, приятелче — рече си той. — Поеми си дълбоко въздух, преброй до десет и тогава действай. Бавно.“

Въздухът вибрираше от жегата, излъчвана от асфалта. Не можеше да се диша от дим и мирис на смазки. За щастие хангарът и офисът на Льоблан се намираха на нивото на земята. Вратата беше незаключена, но вътре нямаше и следа от механика. Нещо по-странно — никъде не се виждаха и лазерните му пушки.

— Изритаха го по задника — подхвърли един минаващ наблизо работник.

— Защо са го уволнили?

— Отдавна се канеха. Закъсняваше за работа, предизвикваше побои. Предполагам, решили са, че не си струва неприятностите.

— Да се сещаш за някаква причина за лошото му държане?

— Жени? — предположи мъжът.

— С кого се е бил?

— Няколко пъти беше по-шумен, отколкото му се полага, но първият побой беше с мен. Обвини ме, че съм му задигнал инструментите. После се успокои и даже ми се извини, след като го свалих на пода с едно-две крошета.

— А къде може да е отишъл?

Механикът сви рамене.

— Не знам. Сигурно е трудно да си намериш работа, след като си бил уволняван и имаш криминално досие.

— Да има някой добър приятел наоколо?

— Той е самотник. Великолепен механик по поддръжката, трябва да си го призная. Няколко пъти много ми помогна. Разбира от самолети. Сигурен съм, че няма да падне по гръб.

Когато успя да се добере до колата си, Пол вече се бе изпотил от напрежение. Захвърли патериците си на задната седалка, включи климатика и се облегна назад. Пое си дълбоко въздух. Не искаше да ходи до Нюпорт. Искаше да се прибере у дома. Искаше някой да го сложи в постелята с чаша в ръка, да включи телевизора — би гледал дори футбол, ако няма нищо друго, — да го съблече и да го подложи на съответните оздравителни процедури.

Льоблан живееше в пететажен блок на една от най-важните пътни артерии на Нюпорт. Въпреки че бе разположена на няколко километра от брега, сградата предоставяше класическа крайбрежна атмосфера с четири палмови дървета, водещи безнадеждна борба за оцеляване заедно с няколкото вечнозелени храста, които имаха лошия късмет да бъдат засети точно до булеварда. Пол още веднъж благослови късмета си. Апартаментът бе на първия етаж.

Пол почука на вратата, но никой не отговори. Звънна на домоуправителя на сградата.

— Здрасти — каза той. — Ти трябва да си Еди. Говорихме по телефона.

— Хей! Мислех си, че ще ме минеш — извика типът, който отвори вратата.

Изглеждаше като бивш член на гангстерска банда, който е пораснал и е започнал да прави пари. Татуировката на ръката му беше изтрита почти напълно, но все още носеше бейзболната си шапка обърната наопаки. Подаде му ръка.

Пол извади портфейла си от джоба, но не го разтвори.

— Трябва да погледна вътре.

— Ще ти струва още една петдесетачка.

Не беше толкова скъпо. Пол кимна. Еди откачи един комплект ключове и двамата отидоха до апартамента на Льоблан.

Горещ задушлив въздух. Дневната бе превърната в работилница. Навсякъде бяха разхвърляни инструменти и части. Пол разпозна няколко парчета от двигател и един самолетен филтър. На масата в ъгъла бяха събрани накуп по-малки джаджи — жички, болтове, клещи и дори готварски шприц. На стената висеше плакат от „Невидима заплаха“ с напудреното лице и неземната красота на принцеса Амидала. Еди вдигна една пластмасова кутия от пода.

— Петна от бензин — възкликна с отвращение. — Предишния път, когато влязох, трябваше по-добре да огледам помещението. Не знаех какви ги върши вътре. Вече е вънка.

Пол се бе преместил в спалнята. Стените бяха украсени с постери на девойки в странни одеяния, които държаха в ръце футуристични оръжия, огромна илюстрация от „Лунните каубойки“ и още една от Денят, в който „Земята спря“ с Горт, робота, прегърнал блондинка в червена рокля за коктейли. От устата на робота излизаше малко балонче, в което с маркер бе написано „Клаату барада никто“. Много пластмасови фазери. Навсякъде. Дървен гардероб, пълен с работни дрехи. Никакви белези за присъствие на наркотици. Нямаше компютър. Куфарите бяха в дрешника. На мивката лежеше четка за зъби.

Кухнята. Цяла лавица пълна с всякакви марки овесени ядки. Другата — с полупразни бутилки „Джим Бийм“ и „Гордънс“. Още чаркове и инструменти, пръснати сред безброй малки дреболии: нитове, гайки, бели стиропорени топки. Льоблан действително е обичал професията си.

— По дяволите! — възкликна Еди. — Какво е готвил на тази печка? Да не си е приготвял супа от самолетно гориво. Могъл е да ни взриви всичките, човече! Имам тригодишен син, за Бога!

Пол откри чекмедже, пълно със сметки и кореспонденция. Седна на един стол, за да ги разгледа, докато Еди оглеждаше помещението и не спираше да се оплаква.

Нямаше чекове или кредитни карти. Нямаше лични писма. Нашето момче е водило много простичък живот, помисли си Пол, или знае как да крие важните неща.

— От колко време не си го виждал? — попита той Еди, който си играеше да натиска спусъка на някакъв пластмасов бластер, който изпускаше лъч оранжева светлина и бръмчеше.

— Четири дни, човече. Трябваше по-рано да вляза. Ще се обадя на собственика.

— А къде може да е?

— Откъде да знам? Не ме свързвай с него. Имам си собствен живот.

— Преди изчезвал ли е по такъв начин?

— Той никога не излиза.

— Колко време живя тук?

— Две години.

— Плаща ли си наема?

— Закъсня няколко пъти. Каза, че са забавили заплатата му. И на него не му е лесно, както на всички нас. Казваше, че му харесва тука. Имаме си хубав басейн, който привлича момичетата. Не е ли чудесна стаята — голям прозорец и хубави жени отдолу? — Еди посочи навън, където наистина се виждаха няколко красавици, плуващи в бистрата вода на малък басейн под ослепителните лъчи на слънцето.

— Някое специално момиче?

— Те не го харесваха и му се налагаше само да гледа.

Дали да не слезе и да си поговори с момичетата долу?

Но вече се потеше като прасе, а слънцето отвън му се струваше непоносимо. Със затруднение Пол успя да стане. Еди го гледаше изразително.

— Катастрофа, а?

— Как позна?

— Че какво друго в Лос Анджелис?

— Обади се в полицията да докладваш за изчезването на Льоблан, Еди — каза Пол. — Не вярвам да го видиш повече.

След безброй спирания, за да си почине и да успокои нервите си, Пол най-сетне се добра до мъгливия Кармел, но не и преди да стане един часът през нощта. Остави чантата си в колата и се забърза към апартамента си. Първото, което направи, бе да глътне няколко обезболяващи хапа, изключи отоплението и провери продуктите. Намери една консерва с риба тон и я изяде, подпирайки се на едната си патерица, загледан през прозореца в ярката светлина, заливаща улицата. Не се виждаше никой, дори птички не прелитаха. Чудеше се къде ли прекарват нощта. Дали се прикрепят с нокти или човки за дърветата или всички си имат гнезда, в които да се оттеглят. Сам в нощта той се дотътри до леглото.

Загаси светлината, положи глава на възглавницата и се опита да се намести, без да предизвиква нови болки в крака си. Метна си допълнително одеяло. Изрита го. Извика от болка.

Реши да стане за чаша вода, но видя, че една от патериците му е паднала далеч от леглото. Налагаше се да пропълзи, за да се добере до нея.

Отново затвори очи. Почувства как го обзема сънят. Смътно се виждаше сред снежни планини с пистолет в ръката. „Рапсодия в бурната нощ…“

Светна лампата, грабна телефона и избра дълга серия от цифри.

— Събуди се, сънливке — извика той.

— Кво?

— Хей, съкровище. Как си облечена?

— Кой… Пол?

— Кой друг?

— Какво има? — чу се някакъв шум от другата страна. — Почти два часът е.

— Събудих ли те? — попита злорадо.

— Какво има?

— Очевидно нищо интересно. Затова се и обаждам.

Гласът на Нина звучеше напълно разбудено. Наистина ли още не си е легнала?

— В Тахо ли си? — попита тя.

— Кармел.

— Какво стана с теб? Къде беше? Побърках се да ти звъня. В Лос Анджелис ли беше?

— Аха.

— Предполагам, че се е случило нещо особено важно, за да те държи толкова време далеч от телефона.

— Да, наистина нещо.

— Добре де, какво?

— Разговори, клюки, катастрофи.

— За какво говориш?

— Кажи ми, Нина, знаеш ли какво си мисля, докато лежа облечен в костюма, с който съм се родил, а кожата ми е галена от нежните завивки?

— Не мога да си представя.

Пипна я.

— Чудя се как малките птички стоят по клоните през нощта. Нали строят гнезда само през пролетта. Какво става през останалите сезони, когато падне нощта и те няма къде да приютят малките си телца? Защо не падат долу?

— Сериозно ли говориш? — чу прозявката й. — Затова ли размишляваш в тия късни доби? Какво се случва с мъртвите и призраците? Какъв е този носталгичен хленч?

— Някои сериозно ранени може да са изгубили своите… ох, каквото и да е — крака, пръсти… Нещото, за което висят по клоните.

— Думата е „нокти“. Предполагам, че имат шибан късмет.

Слушаше грубите й думи с перверзно удоволствие. Нина почти никога не си позволяваше подобен език.

— Благодаря за докладите, които ми изпрати по факса, но имаме много неща, за които трябва да поговорим. Къде беше досега? Кога идваш насам? Трябваш ми тук и веднага!

— Не ти се обадих, за да говорим по работа.

— Тогава мисля да поспя.

— Исках просто да ти кажа здрасти.

— Тогава чао.

— Исках и да те чуя как ръмжиш, благодаря.

Затвори. Да говори с Нина беше толкова разтоварващо. От друга страна, може би просто го удариха успокоителните, защото почти веднага заспа като младенец.

ГЛАВА 11

Когато Нина влезе в офиса си във вторник сутринта след дългия уикенд по случай Мемориалния ден, един куриер от областната прокуратура вече се мотаеше пред вратата й с писмо, адресирано до нея. Тя се настани зад бюрото и разкъса плика, без да си направи труда да свали якето си и да остави ръчната чанта.

Внимателно изучи съдържанието на писмото и мъглявите научни обяснения лека-полека почнаха да придобиват смисъл. Вътре бяха изложени резултатите от ДНК тестовете. Най-отгоре бяха тези на Дария Зак. Придружителното писмо беше от Хенри, който обясняваше, че не са й изпратени по-рано по чисто недоглеждане.

Значи вече са тестували Дария! Докладът представяше резултатите от генетичното сравнение между кръвта на Дария и тази върху меча.

Нямаше съвпадение. Автографията не показваше и следа от третия алел.

Почеса се по главата. Не й се искаше това да е кръвта на Ники, но не желаеше да се окаже и на Дария. Алелът съществува и тя трябваше да измисли някакво обяснение за него. Реши да се обади на Джинджър, за да се срещнат.

Денят напредваше и хиляди неща се объркаха. Една буйна клиентка беше повдигнала обвинение срещу офицера, който я е арестувал. Тя твърдеше, че полицаите са я били, преди да я вкарат в ареста, което обясняваше драскотините и синините по нея. Предишната версия бе, че е имала страхотен махмурлук и не си спомня откъде са се появили. Друг клиент, обвинен в кражба на кола, направил грешката да открадне автомобила на собственика на казиното. Предната нощ разбил прозореца и се опитал да напусне града и домашния си арест.

Обади се Джони Елис. Намерил си нов лекар и искал да започне всичко начисто с болки в гърба въпреки новата работа, която му беше намерила Сенди. Нина бясно се занимаваше със сто неща едновременно, докато не стана време за обяд. Затръшна вратата на офиса и седна в оранжевото кресло, притворила уморени очи. Сенди почука.

— Няма я — отвърна Нина.

Сенди влезе в кабинета с наръч документи за подпис, но се спря на прага.

— Имаш уговорка да се видиш с Линда този следобед.

— В три часа, знам — каза Нина. — Но сега е само един. Какъв е проблемът?

— Тя иска да разговаряте… няма да ти хареса.

— Какво?

— Тя е алкохоличка. Когато стигнем дотам, вече ще е пияна.

— Отмени уговорката. Не искам да разговарям с нея, когато е в такова състояние.

— Ти не разбираш. Тя пие. Няма да я случиш трезва. Забравих да ти го спомена.

— Но сигурна ли си, че това е добра идея? Може би трябва да присъства неин адвокат. Да. Настоявам на разговора да присъства и неин адвокат.

— Защо, ние не сме ченгета.

— Не мога да го направя, Сенди. Какво ще стане, ако си признае някакво престъпление. Ще трябва да я издам. Не е морално.

— Слушай. Две неща. Първо, тя не е убила доктор Сайкс. Ясно? Вече ти го казах. Кога ще започнеш да ме слушаш?

— Ти си нейна приятелка, Сенди. Естествено, ти си лоялна, но…

Сенди разпери ръце.

— В нощта, когато Бил Сайкс е бил убит, тя е запивала в един бар до Раунд хил, наречен „Жадната патица“.

— Откъде знаеш?

— Тя ми каза.

— Аха. След като си убедена, че тя не е сторила нищо на Сайкс, защо трябва да се срещам с нея?

— Знае нещо, което трябва да чуеш. И това е от нея.

— И за какво?

— В последно време е трудно да се говори с нея. Не я притиснах.

— Трябва да е в болница, ако е стигнала толкова далеч. Тя е опасна за самата себе си.

— Опитахме се да я вкараме в детоксикацията. Има някои добри програми, предназначени за хората с индиански произход — алкохолът е само една от причините да се провали човек, — но тя все още не е готова. Междувременно към нея е прикрепен и лекар. Джо я наблюдава през времето, когато аз съм на работа. Тя просто трябва да мине през всичко това.

В непознатата, за която двете разговаряха, Нина много трудно можеше да разпознае Линда от сватбата на Сенди.

— Мислиш, че това е временен провал, причинен от случилото се с дъщеря й?

— От това и защото мъжът й я напусна. Да, тя трябва да се натъгува, преди да стъпи отново здраво на краката си.

Линда беше още една жена, повлечена от ледената вълна на скръбта след загубата на някой обичан. Много добре я разбираше. Внезапно светът се оказа изпълнен с жени като нея. За повечето имаше макарони, които да готвят за гладните деца, листа, които да бъдат метени по стълбищата, раздаване на помощи. Сексът, любовта и гладът са нормалните инстинкти, които ги изправяха отново. Самият живот ги повличаше обратно в нормалността. Но какво става с онези, които никога не преодоляват мъката? Ами с Линда, която затъва все по-дълбоко и може би никога няма да успее да изплува на повърхността. Как се възстановява една майка след загубата на детето си? Ами Ники? Тя стоеше на едно място, без да може да мръдне оттам. Как може да върви напред едно дете, след като баща му се е отказал от него?

Сенди продължаваше да говори.

— Но ти трябва да знаеш какво се е случило и, предполагам, Линда смята, че знае нещо полезно. Затова искам да заведа теб, не Пол.

— Защо настояваш да проведа срещата аз, а не Пол?

— В нея е останала достатъчна гордост да не позволява на хората да я виждат в какво състояние е. Теб ще приеме по-лесно. Уиш ще се върне след малко. Той може да наглежда офиса, докато ни няма. — Понякога синът й Уиш вършеше разни странни неща за тях.

— Добре. Сенди? Ти каза за две неща, когато ти обяснявах, че не мога да я разпитам, докато е пияна. Кое е второто нещо?

— Второто е, че не виждам защо трябва да си етична с хората, когато имаш да защитаваш едно малко момиче, обвинено в убийство. Не ме интересува коя е Линда и колко е объркана. Ако мислех, че ще е от полза за клиента ти, щях да я захапя като куче кокал.

Нина обмисли думите й, а после размисли още веднъж.

— Знаеш ли, Сенди, мисля, че имаш известно право — каза накрая тя. — Според мен напоследък обръщам прекалено много внимание на някои спорни идеи за професионалната етика.

— Винаги съм ти го казвала. Вие, адвокатите, мислите като паяци и понякога се оплитате в собствените си мрежи. Трябва да действаш като хлебарка. Тръгвай и само не забравяй да се прикриеш, когато запалят лампите. — Тя тържествено тръшна купчината книжа на бюрото й.

В два и половина показа на Нина един червен пикап шевролет.

— На Джо е — каза тя, като се качи на мястото на шофьора. — Само дето се разпада, щом стане по-горещо.

Колата цялата се разтресе, когато я запали и тръгна от паркинга. Денят беше като от туристическа брошура — ясен и топъл, от дърветата като сняг се сипеха жълти цветове, които покриваха колите и улиците.

Нина се облегна назад и се наслаждаваше на пейзажа, докато Сенди шофираше. Обикновено минаваше по тези улици автоматично и си беше истински лукс да има време да гледа през прозореца и да вдишва аромата на цветята. Беше минала по този път с мъжа си на отиване към сватбата на Сенди и с Пол на връщане.

Трудно беше да си представи как само допреди няколко месеца тези зелени поля бяха бяла безжизнена пустиня, простираща се сякаш до безкрая. Е, поне до Плейсървил. Земята се обновяваше, а по някакъв начин и самата тя. Люлеенето на колата я приспа и Нина потъна в полудрямка.

Когато се събуди, бяха спрели пред здрава дървена врата на един черен път. Това бе домът на Сенди и Джо.

— Бях се унесла.

Сенди излезе и внимателно отвори вратата.

— Можеш да си вземеш кафе, преди да говориш с нея.

— Мога — въздъхна тя.

В допълнение умираше да види къде живеят Сенди и Джо. Никога не беше виждала мястото. Сватбата им беше у един общ приятел. Сенди се върна в колата и машината изрева. Без да си прави труда да затвори портата, поеха по черния път. Пред тях се виждаше ниско ранчо с просторна веранда, а зад него започваше обрасъл в гора хълм, издигащ се към небесата.

Сенди спря, излезе и тръгна към къщата, но вратата на Нина не искаше да се отваря.

— Ей, някакъв трик ли има, за да се оправя с това нещо? — извика тя.

— Няма никакъв трик — отвърна Сенди, върна се и отвори вратата с лекота. Поведе я към къщата.

— Толкова е хубаво при теб, Сенди — каза тя, като стисна чантата си и последва полюшващата се походка на Сенди. — Имаш толкова много небе. Сигурно много ти харесва да живееш тук.

— Така е.

Домът беше точно както си го беше представяла Нина. Подхождаше им отлично — стар, удобен, много уютен и добре поддържан, с дървено обзавеждане и оранжево одеяло с индиански мотиви на креслото. В голямата, слънчева и облицована с плочки кухня тя помогна на Сенди да приготви подноса с кафе и сандвичи. Линда не беше вътре в къщата. Сенди и Джо имаха малка барака, която бяха приспособили специално за нея.

От двете страни на вратата й имаше по един малък прозорец. Почукаха. Нямаше отговор.

— Аз съм, Сенди. И Нина Рейли, Линда — извика твърдо Сенди. — Донесохме ти обяда.

Вратата се разтвори. Линда примигна на слънчевата светлина. Изглеждаше разрошена и запусната, сякаш току-що бе станала от сън. Дори не погледна към Нина. Очите й се втренчиха в подноса.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Няма пиячка, ако за това питаш — каза Сенди, като сложи крак на вратата и я отвори с ритник. Линда отскочи назад, а двете влязоха.

Личеше си, че е бил правен някакъв опит да се пригоди стаята за обитаване, дори да стане приятна за живеене. Огромна плетена черга покриваше по-голямата част от пода. До стената имаше метално легло, боядисано в бяло. Стените бяха сини, а прозорците — прикрити от пердета на морскосини и бели райета. Два тапицирани стола стояха един срещу друг около кръгла дървена маса. С изключение на неоправеното легло стаята изглеждаше сравнително спретната.

До масата на пода бяха складирани празните бутилки, достатъчно да напълнят една винарска изба. Една тежка стъклена чаша стоеше на масата, също празна. Още няколко бутилки се търкаляха под леглото.

Сенди не им обърна внимание и тръшна подноса на масата.

— Седни — обърна се тя към Линда. — Вземи си сандвич.

Линда седна. Очите й се плъзнаха из стаята, опитваха се да фиксират Нина, но не успяха. Затвори ги.

— По дяволите, мразя, като не мога да се събудя.

— Храната помага, хайде, хапни.

Подаде на Линда половин сандвич и стоеше над главата й, докато тя не го изяде с гримаса на отвращение.

— Гот ми е! Честна дума. — Говореше бавно, произнасяйки ясно думите.

— Аз съм Нина Рейли — започна Нина и седна на стола срещу нея. — Срещнахме се на сватбата на Сенди. Помните ли? — болеше я да гледа Линда изпаднала до това състояние — почти да не може да говори. Нейното красноречиво слово на сватбата беше направило чудесно впечатление.

— Не, наистина ли?

— Представлявам едно младо момиче, което е обвинено, че е убило доктор Уилям Сайкс.

Линда кимна.

— Добре, добре — каза тя, като се протегна за още един сандвич и бавно задъвка.

Сенди бутна в ръката й чаша кафе, извини се и излезе. Линда довърши кафето си и сложи ръка на стомаха си. През жизнения си опит Нина не беше виждала хората действително да позеленяват, както се казва, но Линда почти успя да докара цвета.

— Бих искала да ме познавате от по-рано. Добре, нека поговорим, защо? Защо дойдохте? Заради Робин?

— Тук съм да науча нещо за доктор Сайкс.

— Няма много за казване. Преди шест месеца той уби Робин и унищожи моя брак. От клиниката му ни дадоха малко пари, но това не промени нищо. Напуснах работа. Загубих радостта от живота. Загубих вярата си.

— Съжалявам… — каза Нина.

— Аз я заведох при него. Аз й дадох пари.

— Не се самообвинявайте.

Линда погледна надолу към масата, потънала в мисли.

— Пиенето е единственото нещо, което помага. Слушали ли сте Буби Санта-Мария? Не, сигурно не. Майка ми обожаваше песните й. — Тя изпя с груб глас няколко стихчета от „Кодеин“. — Стомахът е едно от проклятията ми, бунтува се от много алкохол — продължи Линда.

— Разкажете ми за вашата дъщеря.

— Казваше се Робин. Чакайте — тя стана. Измъкна един куфар изпод леглото, отвори го и се зарови в него, докато не извади нещо. Изрита обратно куфара и подаде една фотография на Нина. — Това е тя.

Момиче с къса, много стилно подстригана коса се усмихваше и показваше два реда здрави, чисти, бели зъби. Имаше големия нос на Линда.

— Харесваше се, когато я снимат от такава гледна точка, но не позволяваше да я снимат в профил.

— Красиво момиче — каза Нина.

— Ненавиждаше носа си — Линда прибра снимката. Всичко, което искаше за шестнайсетгодишнината си, бе пластична операция. Искаше да отиде в козметично училище. Обичаше хората, говореше с тях, помагаше им да изглеждат възможно най-добре. Всъщност тя преживя операцията. — Линда спря, а една сълза се търкулна по страната й. Изглежда, не я забеляза. — За какво говорих?

— Няма значение.

— О, да, умря няколко часа по-късно. Спря да диша. „Необичаен резултат“, така каза той. Хвърлиха вината върху някакъв скрит дефект на белите й дробове, но накрая казаха, че организмът на някои хора просто не може да понесе обидата да го режат. Не е ли това перфектният начин да се изразиш? Обидата да те режат.

— Доста мъгляво обяснение.

— Но защо точно моята дъщеря? Нашият лекар каза, че Сайкс е бил невнимателен с Робин. Но адвокатът му беше един човек на име Джефри Райзнър. Познавате ли го?

— Да.

— В едно животно би имало повече съчувствие. Направо ни разкъса на парчета. Когато свърши с пледоариите си, ние всички се почувствахме като… нечисти.

— Доколкото разбрах, сте отправяли заплахи.

— Открих телефонния номер на доктор Сайкс. Няма значение как. Обаждах му се няколко пъти посред нощ, обясних му какво мисля за него. Веднъж му написах писмо — сви рамене. — Пиех, това ме правеше по-смела и подла.

— Успял е да уреди домашен арест за вас.

Тя потри чашата с ръка, сякаш й се искаше в нея да има нещо по-съдържателно.

— Него трябва да арестуват.

— Вие сте го нападнали — това й беше съобщено от Сенди.

Тя плесна с ръце.

— Да, точно това ми каза Сенди да ви разкажа. Точно така. Сега си спомням. Слушайте. Беше преди… ох, около месец. Отидох в „Прайз“ за една чашка. Не исках да съм сама. Бях изгубена. Разбирате ли ме? Изгубена съм.

— „Прайз“?

— Да, в „Прайз“ — тя прокара ръка по косата си и се опита да застане по-изправено. — Преди това в „Хоризонта“. Пих, но само бира.

— Продължавайте.

— Влязох вътре. Видях Сайкс да стои на една от масите и да се усмихва. Нещо ми стана, толкова голяма омраза… Никога не се бях чувствала по този начин преди. Дива! Луда! Исках да го убия! Така че го ударих по лицето и го сритах няколко пъти, преди управителят и охраната да ме извлекат. Те извикаха ченгетата. — Погледът й безнадеждно се плъзна по редовете с празни бутилки на пода.

— И? — попита Нина.

— Това исках да ви кажа. Преди цялата тази работа го видях с един човек да седи на една от по-малките масички.

Другият тип му крещеше, а доктор Сайкс се опитваше да го усмири, докато се приближавах. Косматият човек беше наистина побеснял.

— Защо?

— И двамата бяха станали и дори не ме видяха, когато застанах до тях. Типът каза нещо и замахна с ръка. Помислих си, че ще го убие, преди аз да успея да го докопам. — Затвори очи, полюшвайки се, сякаш седеше в лодка. — Какво ли не бих направила за малко вино. Сигурна ли сте, че не ви се намира нещо? Дори бира?

— Не. Как изглеждаше този човек?

— Голям и як като мечка. Мръсна, сплъстена коса. Грубиян. Брадат. С плетена шапка. Говореше с акцент.

— Успяхте ли да доловите нещо от това, което е казал?

— Нито дума. Имаше някаква чанта на масата пред тях.

Спорът им май беше за нея.

Нина едва се сдържаше от напрежение. Това ли е взела Ники от къщата на чичо си?

— Сайкс умря само седмица след това — продължи Линда. — Само една седмица. Вие сте умна, разбирате ги тези неща.

За какво ли са спорили?

— Линда, влизала ли си в дома на доктор Сайкс?

— Само веднъж.

— Кога, Линда? Какво стана, когато си отишла там?

Въпреки че Нина настояваше, Линда нямаше какво да допълни. Вниманието й беше отплувало към нещата, които действително имаха значение за нея в момента, и нямаше как да бъде приковано отново.

— Не се чувствам добре. Трябва да имате нещо. Няколко бири. Бутилка вино. Може би в колата?

— Не съм донесла нищо.

— Ваша грешка — рече Линда. Изправи се и прекоси стаята. Седна на леглото. — Имам нужда от почивка. След това ще сляза до града. Така че по-добре си вървете.

Отпусна рязко глава на възглавницата и затвори очи.

— Линда? Трябва да спреш — Нина се приближи до леглото и я погледна. — Нека ти помогнем. Жената лежеше с ръце, изпънати край тялото. — Чуй ме…

— Вървете си — отвърна Линда.

Не беше заспала. Отвори очи и това, което Нина видя в тях, я уплаши.

На триста и петдесет километра на запад край брега гледката от прозореца на дневната на Пол въплъщаваше най-доброто, което можеше да предложи Калифорния. Красиво синьо небе, вода и полюшващи се евкалиптови листа. На хоризонта като хавайски танцьор Тихият океан спазваше своя вечен ритъм. Тук морето предопределяше настроенията през целия ден. Не по-различно от Тахо, където властваше езерото.

Събра каквото му беше останало по джобовете, излезе навън и се запъти към агенцията за даване на коли под наем. Там успя да подлъже едно красиво момиче да го закара обратно до апартамента и собствената му кола.

— Ваша ли е? — възкликна тя с благоговение.

Пол я погледна с гордост. Жълто ламборджини, паркирано до бордюра.

— Харесва ли ти?

Тя целуна ръката си и я долепи до колата.

— Все пак разбирам защо използвате коли под наем — каза тя и отпраши.

Той се надяваше, силно се надяваше, че има предвид гипса.

Слънчевите дни на Кармел са злощастни, ако човек иска да си намери място за паркиране. Пол дълго обикаля, докато открие подходящо място недалеч от офиса си, а след това се сблъска с първото си стълбище.

Пет минути по-късно, само леко задъхан, той се озова пред вратата на собствения си офис, където висеше чисто нов надпис „Дийн Тръмбо“ върху безвкусна бронзова табела. Под нея висеше оригиналният надпис върху далеч по-красива и с леко антикварен вид табелка, която Пол намираше, че вдъхва достойнство и доверие — „Ван Уегънър инвестигейшънс“.

Докосна бравата, вратата се оказа незаключена. Безшумно я отвори и надникна вътре.

Дийн държеше телефона на Пол прекалено близко до устата си, което просто си бе нехигиенично, помисли Пол. Освен това си беше вдигнал краката на бюрото му и пафкаше, ако не се лъжеше Пол, една от любимите му кубински пури, подарък от благодарен клиент. Върху книжата отпред лежеше собствената му чаша за кафе, омърсена от устните на заместника му.

— Здравей, Дино — каза Пол и със задоволство видя как пурата се изплъзна от устата му, краката веднага бяха свалени от бюрото, а телефонът падна на пода.

— Човече! Влизай! — извика Дино, като изтръскваше пепелта от ризата си. Наведе се и загаси пурата в пепелника.

Пол пристъпи напред и се огледа. Почти не можеше да разпознае собствения си офис. Цветните снимки на Намче Базар, Тенгбош, Мачупачаре и Еверест ги нямаше. Тяхното място бяха заели черно-бели лъскави постери в сребристи рамки, изобразяващи хромирани абстракции. Тибетските му черги липсваха, заменени със сив индустриален мокет. Там, където преди бе закрепена на края на бюрото лампа с чупещо се рамо, сега стоеше черна геометрична скулптура, от чиято глава се излъчваше светлина. И най-лошото от всичко — безценните му венециански транспаранти бяха узурпирани от някакви минищори.

Мястото изглеждаше като „артистично“ таванче на някое хлапе с богат татко. Пол усети, че от гърлото му се надига ръмжане.

Дийн стана и се протегна да сграбчи през бюрото ръката на Пол. Пол остави ръката му да повиси няколко секунди във въздуха.

Дийн си прибра обратно лапата.

— Радвам се да те видя. Какво се е случило с крака ти?

— Трудова злополука.

— Някой те е преследвал?

— Нещо такова.

— Все се забъркваш в такива работи.

— Да — гласът на Пол утихна почти до шепот. — Да, добри ми приятелю.

— Защо не си вземеш почивка? — попита Дино. — Кракът сигурно те боли.

Пол го заобиколи и потъна в ергономичното кресло зад бюрото, май единственото нещо в офиса, което си оставаше неоспоримо негово.

— Седни, не се притеснявай — подкани той Дино.

Дино седна на стола за клиенти от другата страна на бюрото, а Пол помете листите на пода.

— Пол, чуй ме…

— Не искам да чувам, Дино.

— Не, но… — по челото му избиха малки капчици пот. — Това са сметките, обработвах ги, за да ти ги покажа. — Той се наведе, за да ги събере. — Виж това. И това.

Пол отново ги свали на пода, без да отмества поглед от заместника си.

— Не искам да гледам книжа, Дийн. Искам да огледам самия теб.

— Не ти ли харесва?

— Имаш предвид офиса?

— Нещата се движеха твърде бавно. Търсех начин да дам начално ускорение на бизнеса. Всичко съм нагласил както трябва, нали?

— Наистина си нагласил, няма спор.

— Чергите ти са в ред. Сложих ги в склада. Обадих се в един магазин, за да ги попитам как се съхраняват най-добре.

— А плакатите?

— Бяха толкова стари. Целите в жълти и черни петна. Разкъсани.

— Когато те оставих, не бяха разкъсани.

— Имах затруднения да ги обеля от стената.

— Аха, обелил си ги.

— Реших да спестя малко пари от новите тапети.

— Дори от онзи постер, подписан от Едмънд Хилари?

— От кого?

Пол помълча няколко секунди. Това вече бе трудно за преглъщане.

— Предполагам, че бизнесът процъфтява, ако се съди по новата украса.

— Не, точно това исках да ти покажа.

Телефонът иззвъня. Дийн посегна, но Пол го изпревари и вдигна.

— „Ван Уегънър инвестигейшънс“.

— Здрасти, Дийн — чу се оттатък. Пол веднага разпозна гласа. Ез беше най-старият му клиент. — Става въпрос за онази работа…

— Здравей, Ез. Пол е.

Ез затвори.

— Защо Ез ми затвори, Дино? — попита Пол.

— Нямам никаква идея. Предполагам, защото с Ез вече работим заедно от шест месеца и той предпочита да говори с мен.

— Но той затвори на мен!

— Може би има лош ден.

— Да си му казвал нещо за мен, което да го е разстроило?

— Аз? О, не. Не, човече. Аз никога не бих… но и ти не биваше да отсъстваш за толкова дълго. Нещата не вървяха добре без теб. Клиентите напускаха. Няма нищо розово.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Искам да кажа, че бизнесът потъва. Имаш дългове…

— Аз да имам дългове?

— Хора, които си чакат заплатите — каза бързо той. — Доставчиците чукат на вратата. Просто вече няма доходи. Съжалявам за новините, Пол. — Той още веднъж се опита да му подаде папката. — Само погледни. Ще разбереш какво имам предвид.

Пол натисна един бутон на телефонния секретар. След като записа едно по-нормално съобщение, в което името му се споменаваше няколко пъти, а това на Дино нито веднъж, го остави да приема обаждания. През следващия половин час се задълбочи да разглежда книжата, а Дино не смееше да мръдне срещу него.

— Виждам, по всичко изглежда „Ван Уегънър инвестигейшънс“ потъва.

Дийн енергично тръсна глава.

— Както ти казах. Знам, че е трудно. Работил си дълго време тук, човече… но може би е време да започнеш на чисто. Старата почва вече не е толкова плодородна.

— Да се оттегля, а? — попита Пол, като разкършваше пръсти. — Мислиш, че така трябва да постъпя?

— Ще се опитам да ти помогна. Ето моето предложение. Ще пренаема офиса ти и ще закупя от теб фирмата заедно с малцината останали клиенти. Ще имаш достатъчно да започнеш на чисто. Ще ти дам пет хиляди. Това е напълно разумно от финансова гледна точка. Може би си готов за голяма промяна. Не виждам защо трябва непрекъснато да прелиташ от Вашингтон и обратно, след като там имаш занимание. Освен може би да се виждаш със Сюзън от време на време. А и обикновено когато се връщаш, прекарваш повече време в Тахо, отколкото тук. Това тук е малка локва за такъв шампион като теб.

Пол се изправи и постави патериците си под мишниците си. Дийн скочи, за да му помогне.

— Е, какво мислиш? — рече той.

Погледна внимателно Пол, видя изражението на лицето му и се опита да отстъпи, но късно. Пол стовари патерицата върху него. Дийн падна по задник. За не повече от десета от секундата Пол вече беше отгоре му с палец, притиснат о гърлото му.

Дино се опита да каже нещо, но само изхриптя.

— Мисля си — меко започна Пол, — че ти ме мамиш, клеветиш ме и ме крадеш. Но това не е толкова важно, защото ти ще ми върнеш всяко смрадливо пени, което си чопнал. Важното е — усили натиска на пръста си върху гърлото му и видя ужаса в очите на Дино — това, което никога няма да ти простя — Дино напълно спря да диша, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си, — че не знаеш кой е сър Едмънд Хилари. Не биваше да стигаш чак дотам, човече!

— Не ме убивай — някак си успя да изгъргори Дийн.

Пол натисна още по-силно и задържа така, докато реши, че на Дино му е причерняло пред очите, след това се наведе и прошепна:

— Ти си този, който ще се омете от града. Още тази вечер.

Дино кимна и отново изхърка. Пол го пусна, облегна се на патерицата и се изправи. Дийн седна на пода; опитваше се да нормализира дишането си.

— Изчезвай, Дино.

Дино напусна, без да каже дума. Пол го изчака да затвори вратата и бръкна в тайното скривалище за специалната си бутилка скоч. Нямаше я.

Когато беше повалил Дино на пода, имаше намерение да му причини лека телесна повреда, като го натисне където трябва, но той беше извикал „не ме убивай“ и така развали цялото удоволствие.

Когато се върна в колата, остави съобщение на гласовата поща на Сюзън Мисуми. Успя да измисли едно мило, но слабо информативно обяснение за отсъствието си. Посочи й точно определена маса за пикник в парка Пойнт Лобос, като й каза, че ще я чака за обяд след час. По пътя извън града се спря да напазарува. Напълни две торби с любимите си лакомства: яйца, пиле на грил, квасен хляб, студена бира, мерло от Берингер, ябълки и свещи за кристалния свещник, който се беше сетил да сложи в багажника, преди да тръгне от вкъщи. Спря втори път да си купи пържен артишок.

Имаше намерение да прекара известно време с една просто душна жена и купища хубава храна.

Тя пристигна скоро след като се бе настанил на масата с прекрасен изглед към океана. Поговориха си, докато обядваха. Той много я хареса. Реши да се прибере с нея в къщи и тя нямаше нищо против.

Затова Нина го откри в апартамента на Сюзън доста по-късно следобед. Патериците бяха захвърлени в дневната, Сюзън спеше до него с отворена уста и леко похъркваше.

Телефонът звънна и го разбуди от дрямката на сладкото безделие, типично след добър секс. Когато видя, че Сюзън не се кани да отговори, всъщност не би и могла заради все по-дълбокия сън, в който потъваше, той взе телефонната слушалка.

— Пол?

— Че кой друг — отвърна той, защото всичко му беше толкова смътно, че някои обстоятелства му се губеха.

— Аз съм, Нина.

— Здрасти.

Сюзън се размърда и той спря да диша. Главата й потъна още по-дълбоко във възглавницата.

— Можеш ли да ми отделиш една минута?

— Разбира се. — Вдигна възможно най-леко ръката си от дясната гърда на Сюзън. — Ще ме изчакаш ли за момент, докато, хм… просто задръж малко…

Искаше да смени телефоните, но осъзна, че патериците му са в другата стая, а той се намира в спалнята и двете неща никога няма да се срещнат, освен ако не събуди Сюзън, за да я помоли за помощ, или не пропълзи дотам на четири крака, всъщност на три.

— Не, чакай. Това ще отнеме само секунда. Сигурен ли си, че не прекъсвам нещо?

Колко нервираща може да бъде тази жена.

— Разбира се, че не.

— В офиса ти нямаше никой и реших да се обадя на Дийн по клетъчния телефон. Беше малко странен. Каза, че мога да те открия тук.

Ръката на Сюзън се плъзна по бедрото му.

— Мм — сънено изстена тя.

Леко се отстрани. Не искаше ръката й да лежи на бедрото му. За такива неща си имаше време и място.

— Какво има? — попита той.

— Трябваш ми в Тахо незабавно. Можеш ли да дойдеш още утре сутринта?

Очите на Сюзън леко се разтвориха, а след това отново се затвориха, но леко, а дишането й стана неравномерно.

— Защо?

— Имам чувството, че не си особено отдаден на този случай, Пол. Казах ти, че имам нужда от теб. В ръцете си държа живота на едно младо момиче, а досега не съм успяла по никакъв начин да спра машината, решила да я прати в затвора за цял живот. Каква по-добра причина искаш? Последно: с мен ли си в този случай или не си?

— С теб съм, Нина — почувства прилив на вина.

— Бет Сайкс ми предложи да ви даде възможност на теб и на Уиш да огледате утре къщата. Съседката Луис Гарибалди е съгласна да я разпитате, но трябва да стане утре, иначе ще трябва да чакаме цяла седмица. Не мога да се подготвя за изслушването, без главният ми следовател да е погледнал мястото на престъплението и да е разговарял с главния свидетел срещу Ники. Вече говорих с майката на момичето, което е умряло след хирургична процедура, извършена от доктор Сайкс. Линда Литълбеър, помниш ли?

Той си спомняше сватбата на Сенди много смътно, но чудесно помнеше, че тогава Нина беше фокусирала вниманието си изцяло върху друг мъж и искаше да се омъжи за него.

— Да.

— Тя обвинява него за смъртта на дъщеря си. Веднъж го е нападнала в „Прайз“. Каза ми, че тогава го е видяла да спори бурно с някакъв мъж. Някакъв човек, сякаш чужденец и с вид на бродяга. На масата пред тях имало някаква торба. Кой е бил той? За какво е бил целият спор? Какво е имало в торбата. Сайкс е бил лекар. Дали не е извършвал нелегален трафик на наркотици? Дали мъжът не е бил Дейв Льоблан? Това ли е връзката? Освен това снощи имах разговор с Дария. Оказа се, че наскоро била продала на жертвата парче земя, която била наследила от дядо си. Ники била много ядосана, когато научила. Почувствала се ограбена.

— Това е много интересно. Ники каза ли ти какво точно е взела от къщата?

— Увещавах я миналата нощ по телефона. Използвах майка й, използвах заплахата от затвор, използвах всичко. Не иска да говори — от думите й бликаха напрежение и яд.

— Вероятно рано или късно ще си признае, Нина. Някак си винаги успяваш. Къде е тази земя? Край Тахо?

— Не. Намира се на място, наречено Глинените хълмове, северно от Уинемука. Това е стар парцел за добив на сребро. Напълно изразходен. Проверяван е многократно според Дария. Каза, че всеки го знаел, дори дядо й Логан, който е бил истински златотърсач и знаел всичко за тези неща.

— Значи Сайкс е закупил безполезна земя — Пол се почувства увлечен от загадката въпреки особеното положение, в което се намираше. — Може би не е такъв гадняр, както решихме?

— Според повечето хора бил невероятно стиснат. Сенди ти е уредила няколко срещи през следващите дни. Става въпрос за другите му партньори. Бих искала да се срещнеш с неговия партньор, Дилън Брет. Трябва отново да го провериш. Виж какво можеш да изкопаеш. Ще можеш ли да дойдеш?

— Естествено. Ще тръгна утре сутринта. Кажи на Сенди да съобщи на Уиш да ме вземе от „Сийзър“ утре към единадесет сутринта. — Почувства изненадата й от бързото му съгласие. Но само секунда по-късно тя се оправи и продължи да го притиска.

— Мога да ти запазя билет от Сан Хосе — предложи тя. — Оттам имат директен полет до Тахо.

— Ще дойда с кола — твърдо отсече той и сложи слушалката на вилката.

Нина, навсякъде Нина! Дори тук, в леглото на друга жена.

— Пак ли ще заминаваш? — попита Сюзън, като се протегна. — Нали току-що се върна?

— Сега съм тук — каза той и върна ръката си там, където й беше мястото. — Нали знаеш, че върховно блаженство се постига само като се мотаеш до побъркване по летищата?

— Не — промърмори тя. — Но няма значение. — Размърда се и не след дълго двамата отново потеглиха към далечните владения на удоволствията.

ГЛАВА 12

Бет Сайкс вече беше единственият собственик на бунгалото. Тя им беше оставила ключа под изтривалката. Същия ден щеше да прекара в Карсън Сити.

Пол и Уиш паркираха отстрани на тесния път, излязоха от колата и се огледаха, сякаш се опитваха да почувстват имението. Пол реши, че прилича на хотел в Йелоустоун заради вида му на планинска хижа отвън и лукса отвътре. От пътя двуетажната постройка, разположена на лек хълм, спускащ се към езерото, изглеждаше едноетажна и много по-малка. Следобедното слънце грееше през клоните на елите. Птиците се бяха завърнали от юг и се възползваха от красивия ден, очертаваха териториите си и бясно прелитаха между високите борове.

— Има само две къщи, откъдето може да се види нещо — каза Уиш, след като пообиколи наоколо. — Едната от тях е била празна през онази нощ. Другата принадлежи на Луис Гарибалди.

В знак на уважение към ранното лято той носеше къси шорти и леки обувки. Синът на Сенди беше страхотно красив мъж, по-висок дори и от Пол. Напоследък посещаваше курсове по криминология в обществения колене и искаше да стане полицай.

Пол се отдалечи от пикапа и влезе през незаключената порта. Само няколко крачки по пътеката и пред него се разкри чудесна гледка към двора и остъкления кабинет, където е било открито тялото на Бил Сайкс.

Кабинетът беше в най-ниската точка на къщата. Едно голямо бюро бе разположено срещу вратата, която се отваряше към няколкото стъпала, извеждащи към алеята и басейна. На стената вдясно от бюрото висяха две големи лавици. На известно разстояние зад бюрото имаше люлеещо се кресло и лампа в ъгъла.

— Най-трудно ми е да повярвам, че тя го е убила с меч — замислено каза Уиш.

— Искаш да кажеш, в случай че наистина го е направила?

— И особено ако са се борили.

— Мечът е бил на открито, лесно е да се свали от стената — възрази Пол.

— Струва ми се, че има много други неща, с които ще е по-лесно да го отблъснеш. Ваза. Тежестта за книги. Дори лампата.

— Докладът не споменава нещо друго да е било съборено или счупено — каза Пол. — Изглежда, че убиецът го е изненадал.

Огледаха стаята отвън, както би трябвало да го е направила Никол Зак. Зад басейна получиха още по-добър поглед върху цялото място. Пердетата на прозорците на горния етаж бяха спуснати и къщата изглеждаше напрегната, сякаш в очакване нещо да се случи.

Върнаха се. Докато Уиш отключваше вратата, Пол се възхити от майсторски дяланата дъбова врата и колоните на терасата. Парите бяха поръчали тези подробности, но вкусът ги беше поискал красиви. Дневната бе издържана в стил, подобен на ранния Ралф Лаурен — шотландски карета, плюшени кресла и истински пастели на стената.

Най-голямата картина висеше над обградено от речни камъни огнище. Двама мъже, огрени от бледото слънце, яростно се дуелираха. Мечовете им летяха. Художникът бе предал изключително реалистично настроението, студената утринна светлина и ожесточените лица на дуелистите — Пол почти чуваше звънтенето на стоманата. Встрани от биещите се под сянката на дърветата чакаха техните секунданти. Единият беше подпрял брадичка на ръката си и наблюдаваше прехласнато. Другият беше обронил сънливо глава. Жена с дълга червена коса плачеше в храстите.

Картината трябва да е в музей, не в нечий дом, реши Пол. Тя беше зловеща и от нея се излъчваше жестокост. Замисли се що за човек е бил докторът, за да може да се оттегля в кабинета си с чаша в ръка и да изучава картината. Един от мъжете над огнището му скоро ще е мъртъв след кървавата разпра. Приятната утрин бе обречена… Жената щеше да плаче още по-безутешно…

Хобито на Бил Сайкс се простираше отвъд събирането на артефакти. Той събираше безценни режещи инструменти и техните изображения. Кръвта и сребристите остриета бяха интегрална част от ефекта. Хирургията в своята най-примитивна форма бе просмукала психиката му. Що за съпруг е бил? Що за баща?

Докато Пол размишляваше, Уиш използваше фотоапарата, за да направи снимки за Нина. Поиска му някои съвети за настройката на експозицията тук и там, но като цяло пое върху себе си цялата досадна работа.

Оставиха кабинета за последно. Някой беше измил кръвта и мястото изглеждаше нормално.

— На полиците между медицинските книги има и някои украшения. Тази метална статуетка изглежда доста тежка.

Две ориенталски вази вероятно от някоя династия… — каза Пол, — направи снимка.

— Аха. Защо не е взела „Мислителят“ и не му е разбила черепа с него? Намира се на удобно място. Някоя от тези тежки книги също би свършила работа — предположи Уиш и се наведе над статуетката.

— Ако е била от другата страна на стаята зад креслото, може да не е могла да достигне до лавиците.

Пол затвори очи, за да си представи сцената, вбесения мъж, ужасеното момиче, което не е на себе си, след като са я открили. Тя влиза през двойната врата, изненадва го в… може би на стола зад голямото кресло. Възможно е, помисли си Пол.

— Нина успя ли да разбере какво е искала да вземе от него? — попита Уиш.

— Не, момичето отказва да говори — отвърна Пол. Едно избеляло петно на стената показваше къде е висяло оръжието на убийството. Уиш засне празното място. — Ако е държал меча в някой сейф…

— Но той е много стар — прекъсна го Уиш. — Според Нина на поне четиристотин години.

— Вече не съществува такова майсторство в направата на подобни неща. Като си говорим за това, искаш ли още пикапа?

— Да, разбира се — обърна се Уиш.

— Не работи много добре. Може би ще се наложи поправка.

— Имам един братовчед в Марклийвил, който е механик. Няма проблем.

— Ще ти го продам за петстотин.

Лицето на Уиш изразяваше вътрешна борба.

— Не мога да ти напиша чек. Ще трябва да го взема на изплащане.

— Какво ще кажеш за двадесет и пет долара на месец?

— Разбира се!

— Колата е твоя. Веднага щом си намеря някакви нови колела.

Двамата си стиснаха ръцете и отидоха до пикапа, за да може Уиш да го провери.

След половин час, прекаран в ровене под капака на машината, те се върнаха към работата си. Пол изпрати Уиш да огледа улицата пред къщата, за да провери дали някой друг не е бил наоколо през нощта на убийството, например да си разхожда кучето или да зяпа звездите. Самият той пое към вилата на Луис Гарибалди.

Звездата на обвинението живееше в къщата точно срещу тази на Бил Сайкс, но за разлика от неговата бе на доста по-евтина земя. Може би цената се вдигаше с около петстотин долара заради близостта на езерото. Всъщност дори такова съседство не означаваше, че достъпът до брега е лесен. Къщата се издигаше на един залесен хълм, така че предната тераса гледаше към част от двора на Сайкс. Сигурно цяло хилядолетие не беше пребоядисваш, но обширната градина, заобиколена със здрава ограда — сигурно препятствие срещу елените, — бе поддържана с любов до степен на натруфена безвкусица. Виещите се растения пълзяха по дървените конструкции в борба за светлина и пространство.

Луис сама отвори вратата. В ръка държеше здрава тояга, почти два метра дълга — истинско оръжие.

— Здравейте, господин Ван Уегънър — поздрави го тя. — Преди малко ми съобщиха от адвокатската кантора, че ще ме посетите. — Имаше къса бяла коса, приятно лице, интелигентни очи и блестяща усмивка. Широки шорти се спускаха до коленете й, беше обута в гуменки, а тениската й носеше мотото на щата Ню Хампшир „Живей свободен или умри“. До нея стоеше изправена немска овчарка с наострени и напрегнати уши. — Това е Артур. Артур, кажи здрасти на човека.

Артур вдигна лапа и Пол с известно затруднение се наведе, за да я поеме и разтърси. Показа своята идентификационна карта.

— Видяхте ли ни, докато оглеждахме дома на доктор Сайкс?

Луис се засмя.

— Едър мъжага на патерици и висок кокалест индианец в стар додж. Трябва да съм пълна глупачка да не обърна внимание.

— Много време ли прекарвате на предната тераса? — огледа стола в адирондакски стил, разположен на удобно място за наблюдение към двора на Сайкс.

— Често. Домът му ми закрива гледката, ако искате да знаете истината. За да построят това, събориха една стогодишна барака. Все пак си беше барака. Никой не искаше да я купи.

— Ядосахте ли се?

— Кой не би искал гледка към езерото?

Без да изглежда прекалено настоятелен, Пол огледа жената от горе до долу.

— По това време на деня обикновено излизам на разходка — каза тя, като размаха тоягата. — Исках да ви предложа да ме придружите, но като ви гледам, май ще е по-добре да се откажа.

Мускулестите й крака подсказваха отличното й физическо състояние. Охранителната й система също беше изпипана — внушаващият уважение кривак и Артур. Пол се зачуди дали наистина се е канила да отива на разходка или просто демонстрира увереност в безопасността си.

— Няма да ви забавя — увери я Пол. — Просто искам да ви задам още няколко въпроса за нощта, когато е бил убит доктор Сайкс.

— Влезте тогава — подкани го Луис. Широко отвори вратата, за да позволи на Пол да влезе, и заключи след него.

Стояха в малко фоайе. От покрива висяха най-различни треви и билки. Пол се облегна на патериците си, Луис се облегна на тоягата си.

— Да не сте ботаник?

— Билкар. Пътят на природата. — Побутна с пръст един изсушен сноп. — Написала съм няколко книги по въпроса.

— Аха. Имате ли нещо за счупен крак?

Луис го изгледа замислено.

— А нещо за разбито сърце? — продължи Пол.

— Вие сте чаровник, едва ли сте от хората, на които им разбиват сърцето.

— Понякога и чаровниците са очаровани.

— Но кракът ви… предполагам доста ви боли? Последвайте ме. — Тя облегна тоягата на стената, отвори една врата и тръгна надолу по стълбата, а кучето я следваше по петите. — Подпирайте се на парапета. Стръмно е, но стъпалата са широки. Ще се справите.

— Чакайте — каза Пол. — Но… — ала Луис вече бе изчезнала и на него не му остана друго, освен да я последва.

Петнайсет минути по-късно, или поне на него му се сториха толкова, успя да се добере до дъното и се озова в мазе с високи прозорци, препълнено със стотици разноцветни бутилки, запушени с коркови тапи. Някои стояха на первазите и отразяваха слънчевата светлина, обливайки в разноцветни багри лавиците под тях. В ъглите висяха големи паяжини.

Всичко, от което се нуждаеше тя, за да бъде картинката пълна, бе островърха шапка и мантия на звезди и луни.

— Моята лаборатория — обясни Луис. Взе една бутилка и я огледа, разтърси я и я върна на лавицата. — Имам доста неща, които биха ви помогнали в лечението.

Какво, по дяволите, означава това, учуди се Пол, като отново почувства острата болка в коляното си.

— Чудесно — отвърна той, седна на последното стъпало и тихо изстена.

— Ето нещо точно като за вас. Ulmus rubra, червен бряст, казано по друг начин, великолепно диетично лекарство за възстановяване на силите. На прах е. Всяка сутрин си правете горещ мехлем с него. — Тя му подаде малка синя бутилка. — Запазете я. А това е червен чай. Сигурна съм, че сте чували за него, но едва ли знаете, че е многоцелеви антиоксидант и помага на тялото да изхвърля отровите. Осигурява дълголетие. Една древна поема твърди: „Ако пие чай през май, ще живее всеки довеки.“ Всички искаме това, нали? Изсушила съм билката и съм я стрила на прах. Сложила съм я в пакетчета от чай за по-лесно. — Тя отмести настрана една оранжева бутилка — в течността плуваха някакви зелени неща. — Това ви е най-необходимото. — Този път в ръка държеше червена бутилка. — Дори нищо друго да не взимате, пийте от това всеки ден.

— Какво е то?

— Не питайте. Просто пийте по една супена лъжица сутрин, обед и вечер. Ще ви помогне с нервите. Често си ги изпускате, нали?

Изненадан, Пол рече:

— Не по-често от повечето.

— О, мога да го разбера по очите ви. Онова бяло петно точно под ириса ви. Липса на баланс във вашия ян. — Тя насочи собствените си зелени очи към него. Сякаш проникнаха през кожата му и навлязоха навътре. — Нали знаете, ние не сме се отдалечили толкова много от животните и растенията. Ние сме тренирани в множество поведенчески модели, за да потискаме животинското в себе си, но на практика разумът ни е смесица от инстинкти, създадени със специфични цели още от древността. Например да се чувстваме разтревожени при появата на хищник, да сме способни да разпознаваме лицата. Съществуват такива неща, които ни мотивират, че няма да повярвате. Вие сте агресивен, но проблемът ви е, че нямате вяра в собствените си инстинкти — засмя се сърдечно. — Съветът ми е да ядете повече зеленчуци и по-малко месо. Ще ви възвърне част от баланса. Ще се успокоите.

— Може ли да поговорим за доктор Сайкс? — предложи Пол, като му се прииска незабавно да опита от червената течност, въпреки че би поспорил за нейния анализ на личността му.

— Давайте. Пийнете направо от бутилката. Чиста е.

— Вие опитвали ли сте? — усмихна се той.

— Ох, ох. Подозрителен сте. — Тя си наля малко от течността в една чаша и отпи. — Ох, чувствам се сякаш се разхождам сред поле от златисти цветя в прекрасен пролетен следобед. Давайте, не се бойте.

— Благодаря — каза Пол и изпи останалото от чашата. — Много благодаря.

Сиропът имаше вкус на череши и захар с по-дълбоки оттенъци, намекващи за шоколад. Топлината се разля по езика му, тръгна към гърлото му и сгря гърдите му.

— Чудесно — усмихна се Луис. — Да поговорим.

Нейното жизнерадостно настроение му се предаде и той за пръв път от много дни насам се почувства щастлив.

— Добре ли познавахте доктор Сайкс?

— Е, достатъчно, за да знам, че хваща окото. — Наведе се и заговорнически му прошепна: — С всяка година става все по-млад.

— Знаете, че е пластичен хирург, нали?

— Той харесваше Тони Бенет и Анди… какво беше там. Нали знаете, господин Лунна река. Непрекъснато слушаше Елвис, канех се да сляза и да му дам да се разбере. Мисля, че бе емоционално прикован към петдесетте години. Възрастта няма нищо общо с външния вид. В това се проваля козметичната хирургия. Променя те само отвън. Знаете ли, той не беше добър човек. Беше привързан към жена си, но това бе нездраво привързване. От онзи вид променлива любов — в единия момент е обич, в другия омраза. Мисля, че на нея й беше доста тежко с него. Невъзможно е да имаш доверие на такъв човек.

Погледна го и той отново имаше странното усещане, че тя вижда прекалено много.

— Прочетох свидетелствата ви пред полицията, госпожо Гар…

— Луис. Всички ме наричат така.

— Луис. Вие сте казали, че можете да наблюдавате градината на доктор Сайкс от вашата веранда.

— Само не ми казвайте, че вашият съдружник не го е забелязал. Видях го как оглеждаше мястото.

— Да, така е.

— Мога, нали така?

— Да, чудя се само дали може да ми разкажете с повече подробности какво точно се случи през онази нощ.

Тя проверяваше друга бутилка.

— Беше някъде към десет часа вечерта. Не спя добре, затова обикновено върша нещо, например сипвам семена в хранилките за птици. Няма какво повече да добавям. Както казах, той отиде до басейна, гол както майка му го е родила.

— Преди това видяхте ли го да излиза?

— Да. Излезе от кабинета си с бутилка в ръка. Нещо хубаво, няма съмнение — изглеждаше замислена. — Доктор Сайкс имаше добър вкус за пиячката. Всъщност имаше добър, внимателно култивиран вкус към всичко. Веднъж отидох там на купон. Красив дом, освен може би странната украса. Нямах много допирни точки с него. Малко по-добре познавах Бет. Разбрах, че ще продаде мястото. Неприятни спомени.

— Според вас беше ли пиян? — Лабораторните доклади от кръвната му проба показваха солидно количество алкохол.

— Беше отпуснат. Движеше се, сякаш костите му бяха течни, също като съпруга ми, Бог да го прости, когато го удареше уискито.

— Изпразни ли бутилката, преди да влезе в басейна?

— Не. Седна на плиткото и пи известно време направо от нея. Можех да видя как се наведе назад няколко пъти. Плиткото е малко извън полезрението ми, както вашият приятел сигурно е разбрал.

— След това той влезе вътре?

— Да.

— Гмурна се, нали?

— Да — тя се поколеба. — Гмурна се. След това нищо за известно време. Сякаш си сдържаше дъха доста време на дъното.

— Аха.

— Излезе веднъж. Пръхтеше шумно. След това отново се гмурна, като се задържа още по-дълго. След това излезе.

— Къде беше бутилката. Пак ли я надигна?

— Всъщност я хвърли в храстите. Сега си спомням. Направи това, преди да влезе за пръв път в басейна.

— Какво извади от басейна?

— Нямам идея. Нещо мокро. Приличаше на кутия.

— След това е влязъл в кабинета с кутията, така ли?

— Не. Преплува до другата страна на басейна. Можех да го видя един-два пъти. Светлината се отразяваше в лицето му. Гледаше нещо в ръката си. След това още веднъж се гмурна.

— И остана там известно време, нали?

— Да. След това изплува, но ръцете му бяха празни.

Странно, нали?

— Много странно.

— Какво, за бога, е криел в басейна?

— Какво наистина? А след това?

— Ами момичето излезе от храстите и скочи във водата.

Извади оттам кутията. Това си го спомням много добре.

Бях учудена, че се крие в храстите.

— Все още не разбирам добре. Вие видяхте ли я да влиза в кабинета?

— Бях достатъчно ясна по този въпрос. Не. Оттук не мога да видя вратата на кабинета.

— Трябва да сте чули нещо.

— Не. Вече не чувам както едно време. Но имаше шумове. Артур ги чу. Ушите му се мърдаха и тихо квичеше. Ако се бях престрашила и се бях обадила на полицията, доктор Сайкс щеше да е още жив. — Тя поклати глава. — Съжалявам. Това е всичко.

— Това ли е всичко, което сте видели?

— Да.

— В някой момент онази вечер да сте поглеждала към предната им порта?

Тя се замисли.

— Когато се обърнах да загася светлината. Само за секунда.

— Беше ли вратата на доктор Сайкс отворена?

— Не си спомням. Съжалявам.

— Луната беше ли залязла?

— Не мога да си спомня.

— Можете ли да виждате по-надалеч, например нагоре по улицата?

— Не… Чакайте малко. Видях бухал. Беше твърде късно един бухал да прелита наоколо. Чакайте, само за малко. — Артур се приближи до нея, тя се наведе и го почеса по козината. — Да. Представяте ли си? Накарахте ме да се замисля.

— Там имаше ли… — започна Пол, но тя го прекъсна с жест.

Луис затвори очи и се хвана за челото. Известно време нищо не се случваше. Пол бързешком отпи още една глътка от еликсира. Вече наистина се чувстваше по-добре. Не се интересуваше какво има в него и наистина не искаше да знае. Безразлично му бе дори ако бе опиум или нещо подобно.

— Имам само две думи за вас… подвижен покрив — заяви Луис с все още затворени очи. После ги отвори. — Представяте ли си?

— Продължете.

— По този път рядко минават коли. Разбит е. Частен е. Не води наникъде. Но онази нощ видях един бухал и ми се стори, че на улицата е паркирана светла кола с гюрук. Една от онези, малките. Стара. Трябва да е била някакъв фолксваген.

— Колко време е стояла там?

— Нямам представа. Забелязах я скоро след като наблюдавах момичето и доктор Сайкс.

— Видяхте ли шофьора?

— Съжалявам, не.

— Казахте ли на полицията?

— Бях забравила. Сетих се едва когато се замислих за бухала. Ще се обадя на онзи приятен офицер веднага след като свършим. Това може да е от полза, нали? Може би ще помогне на момичето?

— Може би. Какво друго си спомняте за колата? — Пол опита всичко да разбуди още паметта й, но тя не успя да си спомни нищо повече.

— Добре — въздъхна накрая. — Отново ви благодаря. Май по-добре е да се заема с тези стълби, за да ви дам възможност да осъществите ежедневната си разходка.

— Веднъж Бил Сайкс ми каза, че съм луда да позволявам на слънцето да свети в лицето ми, докато работя в градината. Всъщност ме хвана за брадичката и я завъртя наляво-надясно. Заяви, че един лифтинг на лице ще ми свърши добра работа.

— Какво му отговорихте?

— Не казах нищо.

— Какво си помислихте?

— Честно ли? Разтърси ме — отвърна тя. — Чувстваш се щастлив, че си здрав и се оправяш добре, а ето че се появява някой, който ти прави някаква забележка, и вече не можеш да се откачиш от нея. — Направи гримаса. — Все още си мисля за това.

— Е, вие сте една добре изглеждаща дама.

— Не съм.

— Щях да ви преследвам, ако не бяха разбили сърцето ми.

— Ох, спрете.

— Вие спасихте живота ми с този сироп. Мисля, че ще успея да се справя с тези стълби. Чувствам се далеч по-добре.

— Тогава се опитайте — този път тя му помогна и може би беше повяхнала, но бе достатъчно силна и ухаеше на пресен кимион. Пол още повече намрази Бил Сайкс, че си е позволил да я разстрои.

Пол се настани на шофьорското място, опита се да запали двигателя, но той само избръмча. Опита отново, резултатът беше същият.

Почака Уиш да го открие, като си играеше с радиото и отпиваше от червения еликсир. Уиш се пъхна под капака, но не откри никакъв проблем. Пол се почувства зле от инцидента. Но не му пукаше.

ГЛАВА 13

Поддържан от каменни колони и покрит с широк, обшит с дърво покрив, който създаваше илюзията за едноетажна сграда, съдът на Саут Лейк Тахо бе разположен в ниска падина. Местоположението му в гъсто залесения парк пораждаше измамното чувство за спокойствие и мир.

Но на втория етаж, където се помещаваше Върховният съд, често се разглеждаха някои от най-жестоките престъпления, тревожещи градовете от вътрешността на щата. Упражнилите насилие над жените си пискливо нареждаха обяснения, измамници лъжеха в опит да извинят своите подлости. Нечестни комарджии, грабители, крадци на коли — всички те имаха трудни мигове пред съдиите, чийто служебен дом бе тази сграда.

В сряда сутринта, петнайсети юни, беше ред на Ники да посети съдебната зала. На това предварително изслушване съдът трябваше да реши дали съществува голяма вероятност обвиняемата действително да е извършила убийството на доктор Бил Сайкс. Ако съдът стигнеше до заключението, че това е така, срещу нея щеше да се образува процес. Ако Нина извадеше от ръкава си някое чудо, обвинението щеше да бъде свалено и Ники щеше да се прибере у дома оневинена.

— Нека писарят да отбележи, че обвиняемата Никол Зак присъства на заседанието. Готови ли сте да продължим? — съдията Флахърти погледна към Хенри Макфарланд, който стоеше изправен.

Хенри беше поел случая с Бил Сайкс, но беше оставил Барбара като свой помощник. С великолепен тен и освежена след уикенда, който според слуховете бе прекарала с Хенри в Палм Спринг, тя се забавляваше с подреждането на папките върху бюрото. Носеше златна брошка, която проблясваше дори в зеленикавата светлина на флуоресцентните лампи.

— Да, ваша чест.

Хенри имаше благ поглед, който се допълваше от вдъхващите уважение сиви кичури. „Аз съм скромен инструмент на народа в щата Калифорния“ — казваше видът му. Флахъри го харесваше. Няма значение колко упорито се опитваше съдебната система да изкоренява субективността от съдебните зали, персоналните симпатии и антипатии на съдията все още играеха важна роля в играта.

— Готова ли е защитата?

— Да, ваша чест.

Нина беше избрала класическите цветове, препоръчани й от нейния консултант за едно друго съдебно заседание — носеше черно сако с бяла риза и сребърна игла, подарена й от Сенди за рождения й ден. Искаше да изглежда сериозна, да я взимат на сериозно.

Ники беше обещала да се облече прилично, но както обясни останалата без дъх Дария, в последния момент влязла в килията и излязла оттам с дънково яке и в протрити черни дънки. Бледото й лице, вирнатата брадичка и въобще цялото й същество излъчваше тийнейджърска враждебност и омраза. Нина нямаше нужда дори да я поглежда. Осъзнаваше, че небрежността и твърдостта, които Ники си придаваше, маскираха страха й. За съжаление съдията едва ли щеше да погледне по този начин на външния й вид. Протегна се под банката и стисна безжизнената ръка на момичето.

Сега, лице в лице с обвинението, Нина усещаше как сърцето й ускорява ритъма си. Имаше чувството, че може да бъде чуто из цялата зала. Предишната нощ прочете нещо в докладите на Пол, което дълбоко я обърка, но не беше сигурна как да го приеме. Затвори очи, започна да брои, докато спокойствието и самообладанието й се върнаха и застанаха по местата си.

Сега можеше да се бори.

Нина седеше до Джинджър и Ники. Днес Пол щеше да души за нещо необичайно около клиниката за пластична хирургия. Предния ден беше толкова зает, че дори не бе успял да мине през офиса й.

— Казано накратко, ваша чест — започна Хенри, — имаме достоверни свидетелства да вярваме, че е извършено престъпление и след уликите, които ще ви предоставим днес, мисля, няма да останат никакви съмнения, че обвиняемата е извършила убийството и че е необходимо да се насрочи съдебен процес срещу нея. — Прочисти гърлото си. — Обвинението призовава доктор Бен Барух.

Новият медицински следовател носеше сини дънки и бяла риза металик. Очилата със златни рамки стояха леко килнати на носа му. По момчешки рошавата черна коса без намек за посивяване му придаваше прекалено млад вид за човек с подобна длъжност, но когато заговори, всякакви съмнения за компетентността му се разсеяха.

Първо даде съкратено описание на аутопсията. Не, не съществува двусмисленост по въпроса за причината за смъртта. Използваното оръжие е било антикварен меч. Накратко описа как раните съответстват на различни аспекти от острието и тежестта на оръжието. Гърлото на доктора не е било прерязано. Фаталният удар е бил в основата на врата. Съществува още един удар, но сам по себе си не е бил фатален. Обезобразяваният по лицето най-вероятно са причинени скоро след смъртта. Категорично отхвърли възможността за самоубийство или инцидент. Специалистът даде всички необходими подробности, но явно Хенри желаеше да спести някои притесняващи усложнения и му бе казал да се ограничи до минимум в подробностите. Времето на настъпване на смъртта? Между осем и десет часа вечерта.

Следващият свидетел, лейтенант К. К. Потс, бе един от офицерите, които арестуваха Ники. Среден на ръст, русоляв, сините му очи бяха присвити и непрекъснато напрегнати, сякаш той бе готов да реагира незабавно на всяка ситуация, свързана с упражняване на насилие дори в съдебната зала. Хенри го накара да разкаже за цялата поредица от събития през онази нощ. Думите му почти не се различаваха от казаното от Ники. Отишли в дома на Зак заради кореспонденцията, свързана със сделка с недвижима собственост, открита в кабинета на доктор Уилям Сайкс.

— Госпожа Зак беше доста разстроена, когато се опитахме да разговаряме с нея — каза той. — Може да се каже, че изпадна в истерия.

— Какво се случи след това?

— Нейната дъщеря нарече моя партньор и мен самия с няколко подбрани обръщения. Беше настроена войнствено.

— Протестирам срещу характеризацията.

— Приема се — каза Флахърти.

— Тя ни се разкрещя. Използваше неприличен език. Огледахме я много добре. Току-що бяхме говорили със съседката на доктора — една госпожа, която твърдеше, че е видяла някакво момиче край басейна на Уилям Сайкс в нощта на убийството. Момичето отговаряше на описание то на Никол Зак. Попитах обвиняемата дали е ходила предната нощ в дома на чичо си. Тя не отговори. Направи ми впечатление, че на ръката си има превръзка, а от нея се процеждаше кръв като от прясна рана. Бяхме забелязали кръв по стената на кабинета и нейното вероятно скорошно нараняване ни се стори твърде подозрително. Прочетох й правата. Тя подписа декларацията. След това аз я попитах дали тя е убила чичо си.

— Какъв бе нейният отговор?

— Тя отказа да отговори. Отведох я в ареста.

— Призовавам детектив Джейми Дитмар.

Дребничката жена, техническо лице по доказателствената част към прокуратурата, се закле. Беше облечена в изрядна униформа, от главата й се спускаха естествени кестеняви къдри. Целият й вид излъчваше интелигентност и компетентност. Тя бе представена като експерт по пръстови отпечатъци, кръвни проби и реконструкция на престъплението.

— Посетихте ли сцената на предполагаемото убийство? В събота сутринта на девети май тази година, нали?

— Да, бях там. Беше между седем и осем, когато ме повикаха от главното управление на Саут Лейк Тахо, където току-що бях пристигнала. Лейтенант Потс ме прикрепи към детектив сержант Ръс Барух с цел да отидем и да обезопасим сцената на престъплението. Стигнахме на мястото в осем часа и осемнайсет минути. Линейката вече беше там, а техническият екип — в къщата. Веднага щом влязохме вътре, пристигнаха полицейският фотограф и медицинският експерт доктор Барух. Двете жени, които работят там като чистачки, стояха отвън. Ние ги разпитахме за минута-две, преди да влезем в кабинета.

— Какво видяхте, когато се озовахте вътре?

Детектив Дитмар очерта с впечатляваща точност последващите събития: огледа на тялото, снимките и болезненото събиране на веществени доказателства, както и записването на останалата събрана информация. Пръстовите отпечатъци бяха рядкост. Не бяха открити отпечатъци, различни от тези на членовете на семейството и на обслужващия персонал. Единствените полезни отпечатъци бяха извън кабинета. Също така е установено съвпадение между кръвта по външната стена около прозореца и тази на обвиняемата.

Бяха представени фотографиите. Тялото на Бил Сайкс лежеше проснато в средата на кабинета. Нина и Джинджър вече бяха изучили и дискутирали широко помежду си копията на тези снимки. Не бяха приятни. Голият труп лежеше по гръб в прекрасната пролетна утрин. Сцената изглеждаше сюрреалистична и в същото време истинска като от картина на Дали. Обезобразеното му лице добавяше ужас във вече тъжната гледка. Флахърти огледа снимките с безстрастно изражение, докато Дитмар описваше разположението на тялото и подробностите от сцената.

Хенри насочи вниманието на присъстващите към меча, който бе захвърлен на около половин метър от трупа, и всички погледнаха към снимките, включително към онези, направени в лабораторията. Две трети от меча бяха в кръв.

— Взехме кръвни поби за тестовете. На десети май проверихме остротата на меча.

— Колко остър е бил?

— Бил е заострен. Не мога да кажа кога, може и преди двайсет години. Странно е за оръжие, което се квалифицира като антично, но острието е било заточено до изключителна острота. Чувала съм, че някои колекционери предпочитат да поддържат експонатите си по този начин.

— Достатъчно ли е остър, за да причини раните по врата на покойника?

— Достатъчно остър да отреже главата му, ако е била упражнена по-голяма сила. Бих казала, че упражнената сила е била сравнително слаба.

— Основавайки се на свидетелствата, представени пред вас, можете ли да предположите как е било използвано оръжието?

— Моето предположение е, че убиецът е отишъл до стената в по-далечния край на кабинета, свалил е оръжието, размахал е сляпо меча или диво, както искате го наречете. Вероятно е използвал и двете си ръце. Първоначалният удар отзад по врата сигурно е забавил жертвата, но нашият прочит е, че в този момент жертвата се е обърнал с лице към убиеца. В следващия момент е получил фаталния удар. Мога ли да го демонстрирам?

— Нямам възражения — каза Нина.

Детектив Дитмар слезе от мястото за свидетелски показания и взе дългата дървена показалка, използвана за посочване на доказателствата.

— Бъдете така добър — обърна се тя към Хенри и го поведе за ръка към подиума пред съдията.

Сега Дитмар застана гърбом към Хенри с дървената показалка в ръце и обърната с лице към Флахърти. Тя бе висока почти колкото Ники. Внезапно тя подскочи, грабна пръчката с две ръце, замахна с нея и… удари Хенри право в гърдите. Не по врата.

— Ох! — изпъшка Хенри и се хвана за гърдите.

— Съжалявам — извини се детективът. — Нека да ви го демонстрирам още веднъж. Не се получи много добре.

Нина се наведе към Ники и прошепна:

— Изправи се! Погледни съдията!

Ники се подчини и се изправи. Беше висока почти колкото Джейми Дитмар. Зад банката тя изглеждаше крехка като балерина. Съдията я огледа, разбирайки посланието.

Хенри възвърна самообладанието си.

— Трябва да го направим още веднъж.

Нина скочи на крака.

— О, не. Възразявам срещу всякакви по-нататъшни демонстрации. Видяхме каквото видяхме. А и не считам, че господин Макфарланд може да понесе още един удар.

Флахърти се усмихна.

— Нека да го направим още веднъж… Свидетелят чувства, че… — опита се отново Хенри, като държеше ръка върху гърдите на мястото на болезнения удар, сякаш се канеше да изрецитира Клетвата за вярност пред републиката.

— Не ме интересува какво чувства свидетелят — категорично го сряза Нина. — Не ме интересува колко удара е готово да понесе обвинението, докато свидетелят успее да вдигне достатъчно високо пръчката, за да го удари по врата. Мисля, че всички видяхме къде ще нанесе удара си човек с ръст като на обвиняемата… извинявам се, с ръст като на свидетеля. Явно не достатъчно високо.

— Добре — каза Флахърти. — Достатъчно. Разбрах.

Детектив Дитмар се върна на свидетелското място, а Хенри вбесено продължи с разпита. Сутрешното прекъсване бе обявено, преди да стигнат до веществените доказателства. Съдията отново бе благоразположен към детектива, който проявяваше желязна памет и интелигентност.

След като обясни, че убиецът вероятно е избърсал дръжката на меча, тъй като не бяха оставени никакви отпечатъци, тя продължи с намерените улики.

— Бяха открити следи от содиев хлорид, който по всяка вероятност идва от хлорираната вода в басейна. Изсъхнали остатъци от това съединение присъстват близо да басейна, върху кърпата, по тялото, на пода в кабинета, върху бутилката с бренди, по остъклената врата, водеща към басейна. — Дитмар четеше от записките си. Предварителното изслушване се бе прехвърлило към съдебните улики.

— Вие ли наблюдавахте събирането на пръстовите отпечатъци?

— Да. Фактическото им събиране бе извършено от сержант Балсъм под мое наблюдение.

— А събирането на кръвни проби?

— Да, отново сержант Балсъм. Присъствах през цялото време и го придружих до лабораторията в Сакраменто, където бяха анализирани доказателствата.

Прекъснаха за обедна почивка. Джинджър прекара времето си в разговори по клетъчния си телефон, докато Нина отново проверяваше записките си. И двете успяха да пият по едно кафе и да сложат по две хапки сандвич, преди да се върнат в съдебната зала.

В един и трийсет изслушването бе подновено, а детектив Дитмар отново зае свидетелското място. Полицейското управление на Саут Лейк Тахо не беше особено голямо. Обичайната група офицери, която би трябвало да е свързана със случая, беше съкратена до един. Нина не възразяваше на съдебното разследване, защото нямаше за какво. Това, което искаше да оспори, бяха заключенията от разследването.

— Кръвта от външната стена на кабинета съвпада ли с тази, предоставена ви за сравнение от обвиняемата? — попита Хенри.

— Да. — Джейми Дитмар бе самата деловитост.

— В кабинета е имало навсякъде кръв, нали?

— Да. Кръвта на жертвата.

— Къде другаде сте открили кръв, ако сте намерили някъде?

— По оръжието на престъплението.

— Идентифицирахте ли тази кръв?

— Да. Почти цялата кръв принадлежеше на жертвата.

Все пак освен очакваните два алела в кръвта на жертвата, които съвпадат във всички останали мостри, лабораторните тестове показаха в една от тях и незначително количество кръв, съдържащо трети алел.

— Може ли да ни обясните по-подробно какво означава това?

— Разбира се. Лабораторията извършва полимеразна верижна реакция на кръвта, открита по меча. На практика се вземат малки проби от ДНК и се копират многократно, за да стане възможен анализът.

Описанието й на процеса беше същото като даденото от Джинджър, само че с много повече изтощителни детайли. Нина слушаше, но вниманието й се изостри, когато детективът стигна до резултатите, които бяха от значение.

— По време на изследванията — продължи Дитмар — лабораторията извършваше случайни проби по меча, за да бъде сигурна принадлежността към кръвта на жертвата. Но в една от тази реакции вместо очакваните два алела, съвпадащи при всички останали проби, на авторадиографа бе открит трети алел. Това предполага, че една определена мостра е от кръвта на друг човек.

— Бяхте ли в състояние да сравните успешно тази определена проба с кръвта на някоя друга личност?

— Обикновено една-единствена мостра не е доказателствена, но в случая имахме късмет. Третият алел е изключително рядък и присъства в кръвта на обвиняемата. В кръвта на Никол Зак.

— Колко рядък е този алел?

— О, вероятността да бъде открит при случайно проверен човек е петнайсет хиляди към едно.

При това заявление Ники се наведе до ухото на Нина.

— Колко точни са тези тестове? — попита тя.

— Мисля, че техниката за идентифициране на кръвта е много чувствителна и сигурна.

— Колко странно!

— Кое?

— Никога не съм докосвала този меч.

Имаше нещо сбъркано в този свидетел. Джейми Дитмар бе толкова сигурна и уверена. Нещо бе сбъркано в нейните доказателства и Нина не разбираше какво. Хенри се стараеше свидетелят да отговаря кратко и пряко и пипаше детектив Дитмар с ръкавици. Каква мръсотия се опитваха да прикрият тези двамата?

Когато дойде редът на Нина, тя попита:

— Детектив Дитмар, какви доказателства открихте, че обвиняемата е била по някое време в кабинета? Открихте ли някакви отпечатъци?

— Досега не сме открили такива.

— Косми, влакна от дрехите й? Кожа под ноктите на жертвата? Нещо подобно?

— Никакви подобни доказателства.

— Някакви неясни отпечатъци?

— Не.

— Някаква захвърлена ученическа карта до тялото?

— На въпроса вече беше отговорено — намеси се Хенри.

— Възразявам.

— Продължете, госпожо Рейли — подкани я Флахърти.

— Следователно единственото нещо, което ви кара да мислите, че обвиняемата е била в кабинета, е тази кръвна проба, нали?

— Да.

— Споменахте, че вероятността да бъде открита при случаен човек този рядко срещан трети алел е петнайсет хиляди към едно. Но от друга гледна точка може да се твърди, че този необичаен алел ще се открие при милиони хора по света?

— Да, но…

— Забелязах, че вие не споменахте за ДНК съвпадение между кръвта по меча и тази на обвиняемата. Защо?

— За съжаление количеството кръв бе незначително и това ограничаваше възможните тестове.

— Колко теста проведохте?

— Няколко.

— Но само една проба е показала наличието на кръв от друг човек, нали?

— Точно така.

— Не сте си направили труда да потвърдите откритието си с други тестове, така ли?

— Мисля, че обясних — отвърна Дитмар. Като че ли не изглеждаше обезпокоена от натиска, който се опитваше да й приложи Нина. — Имаше много малък примес, а вероятността да се предизвика сигнал при наличието на толкова много кръв от жертвата е изключително слаба. Този определен алел — доминантната двойка — присъства в кръвта на обвиняемата.

— Следователно вие заявявате, че не е възможна паралелна проверка и ново тестуване, така ли?

— Тестовете са точни, госпожо Рейли. Не е необходимо повторението им — меко заяви Дитмар.

— Много удобно, нали? — обърна се към съдията Нина.

Почувства се раздразнена. Въпреки съветите на Джинджър и подготовката й по темата тя намираше спора по доказателствата на ДНК за неприятен, все едно да слуша как някой сенилен роднина повтаря една и съща шега хиляди пъти. Не можеше да се концентрира върху материята и да се забавлява от разпването, на което подлагаше детектива, толкова й се искаше да свърши по-бързо. В този случай убеждението максимално бързо да промени насоката на свидетелските показания се затвърждаваше от силното подозрение, че Джейми Дитмар се опитва да я отвлече от нещо. Нямаше представа от какво.

— Възразявам — обади се Хенри. — Това не е въпрос.

— Приема се. Запазете коментарите за себе си, госпожо Рейли.

— Според вашето лично мнение на експерт какво означава този един-единствен тест?

Джейми Дитмар, изглежда, се чувстваше неудобно.

— Съществува голяма вероятност мострата от оръжието на убийството да принадлежи на обвиняемата.

— И какво е вашето заключение?

— Е, бих казала, че е по-вероятно кръвта да е на обвиняемата, отколкото обратното.

— Какво означава това? По-вероятно, отколкото обратното?

Джинджър я бутна по ръката.

— Веднага спри, докъдето си! — изсъска тя.

Нина се наведе, за да може Джинджър да й прошепне.

— Искаш да спра?

— Не я карай да прави повече изявления. Достатъчно със заключенията. Ще ти бъде много по-трудно да я пречупиш пред съда, ако я принудиш да каже нещо по-определено.

Нина се изправи и погледна съдията.

— Нямам повече въпроси засега.

След поредната почивка, която Нина използва, за да изслуша доклада на Сенди за една криза, която едва била избягната в нейно отсъствие, съдът отново се събра.

Една ужасена млада жена в раздърпана блуза излезе напред и се закле. Алисия Диас беше от „Веселите домакини“ и тя заедно с колежката си беше открила първа тялото на Бил Сайкс. Това се случило в неделя сутринта малко след осем часа, когато обикновено отивали да почистят къщата. Странно, но входната порта била отключена, когато те пристигнали.

— Опишете сцената, която сте заварили, когато сте влезли в кабинета — подкани я Хенри.

— Навсякъде бе в кръв. Доктор Сайкс лежеше по гръб в средата на стаята до голямото си бюро. Лицето и гърлото му бяха насечени. Беше ужасно.

— Изглеждаше мъртъв, така ли?

— Очите му бяха отворени, но не мърдаше. Изглеждаше напълно изстинал. Веднага разбрах. Отстъпих, изпищях и побягнах към кухнята.

— Забелязахте ли нещо друго, докато бяхте в кабинета?

— Всъщност не. А, да… столът зад бюрото беше обърнат. И нали знаете, доктор Сайкс беше гол. Лицето му беше обезобразено — преглътна. — Носът му… почти го нямаше. До него лежеше кърпа, сякаш преди малко е излязъл изпод душа или нещо подобно. Видях клетъчния му телефон, също лежеше на пода.

Дойде редът на Нина.

— Госпожо Диас, преди виждали ли сте някога предната порта да стои отворена, откакто сте на работа там, от три години, ако не се лъжа?

— Не.

— Никога ли?

— Не. Доктор Сайкс и госпожа Сайкс винаги бяха много внимателни и винаги заключваха вратата си.

— Нямам повече въпроси.

Джинджър, която стоеше до нея на банката, я изгледа изненадана. Не очакваше да е толкова кратка. Нина си драскаше върху листа отворена врата срещу името на свидетеля. Очите й се присвиха. Отворената външна врата беше от онзи вид изненади, които често съпътстваха предварителните изслушвания — тя не бе спомената в свидетелските показания или в обобщените свидетелски изявления, предоставени на съда от Хенри. Отворена врата! Сякаш случаят я подканваше: давай храбро напред, мини през мен!

Ники беше казала, че чула да се звъни на входната врата. Разбира се, тя бе единствената, която би могла да свидетелства за това, но като обвиняема това беше без значение. Ала Нина й вярваше и мисълта за звъненето я наелектризираше. Това означаваше, че съществува обективно доказателство за присъствието на трети човек в къщата през онази нощ. Това означаваше още, че най-вероятно Ники бе казала истината на Нина за случилото се през нощта. Това водеше и до нещо друго предвид казаното от Пол…

Хенри не разбра. Отворената врата не беше част от неговия случай, така че не обърна внимание на факта. Остана само смътното чувство за нещо недоизпипано. Джинджър поклати глава. Нина го беше надхитрила.

Барбара Банинг призова майката на Ники.

С белите чорапи и високите токчета Дария изглеждаше от горе до долу като шоугърла. Тя прекоси с танцова стъпка съдебната зала, като привлече вниманието на малцината случайни зрители. Нина усети, че се напряга, и се зарече да слуша много внимателно.

— В дома ли си бяхте на осми май?

— Да.

— Какво правихте?

— Ами вечеряхме около шест часа. Спагети. Ники седя с мен, но не яде много, защото каза, че не е гладна. Похапна само малко салата и ми помогна да почистим. Към шест и половина се прибра в стаята си, а аз отидох в дневната и разместих мебелите, за да си направя място да танцувам. С това се занимавам. Аз съм танцьорка. През онази нощ изучавах нови стъпки.

— Къде беше дъщеря ви през това време?

— В стаята си, слушаше музика.

— В продължение на колко време?

— Не знам — отвърна Дария, но гласът й загуби яснотата си.

— Вие сте казали на лейтенант Потс, че дъщеря ви не си е била у дома онази вечер.

— Не си спомням какво съм му казала. Бях много разстроена.

— Кога открихте, че дъщеря ви я няма?

Дария погледна към Ники, която си чистеше черния лак от пръстите и не вдигаше поглед към нея.

— Почуках на вратата около десет и петнайсет. Когато тя не ми отговори, влязох.

— Имате ли практика по някое време да слагате дъщеря си да спи?

— Не. Тя сама си ляга.

— Това обичайно ли е — да чукате на вратата й след вечеря?

— Не — тя почти шептеше. — Затваря се там, за да си пише домашните, да слуша музика, да говори по телефона или да се занимава с компютъра си. Винаги е заета. Обикновено я оставям сама.

— Но тази вечер сте влезли в стаята й?

— Да. Исках да я питам за един нов крем за ръце, който беше купила…

— И нея я нямаше, така ли?

— Можеше да е на двора. Да е при съседите!

— Това е всичко.

— Ще я подложите ли на кръстосан разпит?

— Не, ваша чест — замислена, Нина гледаше как Дария грациозно се връща на мястото си.

Следващата призована бе Луис Гарибалди. Пол беше осведомил Нина за срещата си с нея. Жената изглеждаше отпусната, слънчева и уверена. В очите й играеше весело огънче.

— Пълнех хранилката за птици — каза тя. Въпреки че възрастта си оказваше влиянието, думите й излизаха ясно и сигурно. — Често го правя през нощта, след като птиците заспят, така че да не ги тревожа.

— От верандата вие можете да наблюдавате двора на Уилям Сайкс, нали? — опита Барбара.

— По-голямата част от него. Включително басейна.

— Кажете ни какво видяхте да се случва през нощта на осми май.

— Той излезе гол в двора. Знаете ли, много пъти съм казвала на този мъж, че го виждам от верандата, но на него не му пукаше. Може би го възбуждаше мисълта, че го гледат гол, и си въобразяваше, че ми се приисква, какъвто е мъжествен.

Лекичко се изкиска пред малобройната публика.

— Видяхте ли го да плува?

— Да. Странен начин за плуване. Гмуркане. Давене.

— Какво се случи тогава?

— Излезе на повърхността с малка кутия в ръце. Не знам откъде я отмъкна. Седна отвън и си поигра с нея. След това скочи обратно и когато изплува, кутийката вече я нямаше. След това се прибра в къщата.

— Какво видяхте после?

— Малкото момиче, което седи там — каза тя.

— Моля писарят да отбележи, че свидетелят сочи към обвиняемата Никол Зак. Къде беше тя, когато я видяхте за пръв път?

— Излизаше от храстите покрай басейна.

— Добре ли я виждахте в тъмнината? — попита Нина.

— Осветлението на басейна беше включено.

— И какво се случи после?

— Ами тя захвърли якето си и сама се хвърли в басейна.

— После видяхте ли я отново?

— Видях я да взима кутията и да излиза от басейна, но в този момент тенджерата ми под налягане засвири и се прибрах в кухнята.

— Забелязвам, че не сте се обадили на полицията, госпожо Гарибалди. Има ли причина за това?

— Ами… не бих искала да се намесвам в частния живот на съседите. Държа си носа настрани от чуждите работи.

Нина едва сдържа смеха си при последната реплика.

— Освен това тя бе толкова малка. Просто едно дете.

Предполагам, че не можех да разбера за какво е цялата работа. Просто си легнах.

Нина мигновено взе решение да прекъсне с разпита дотук. След като Хенри не бе повдигнал въпроса и тя нямаше да я подсеща за колата, която бе видяла в нощта на убийството.

Нина знаеше, че Луис сигурно веднага се бе обадила на полицията, за да допълни спомените си, а те са предали думите й на Хенри. Но те едва ли са го заинтересували. Съществуването на кола само щеше да обърка предварителната му концепция за случилото се.

Това бе добре, защото даваше време на Нина да обмисли последствията, до които водеше тази нова информация.

Защото тя много добре познаваше тази кола. Напоследък я беше виждала доста често. Очуканият фолксваген с гюрук, притежание на Дария Зак.

Стандартите при свидетелстването бяха далеч по-либерални от тези пред съда. Нина направи всичко по силите си да покаже, че кръвната проба всъщност нищо не доказва, че не съществува достоверно доказателство Ники да е била там освен съмнителната кръвна проба и едно свидетелско показание, което може да се окаже и неточно.

И двамата с Хенри сметнаха, че изслушването е приключило. Той започна да прибира папките и да се съветва тихичко с Барбара над банката.

Флахърти отсъди, че Ники трябва да бъде съдена във Върховния съд по обвинение в убийство при специалното обстоятелство, че деянието е придружено и с углавно престъпление. Третият рунд също беше изгубен.

Във фоайето, въпреки че се стараеше с всички сили, Ники не се стърпя и заплака.

— Не се отчайвай, Ники. Имаме напредък — каза Нина, като затвори вратата след себе си.

— И ти наричаш това прогрес! — изсъска Дария в момента, в който Ники вече не можеше да ги чуе. — Те я обвиниха в убийство при специални обстоятелства! По-лошо от кошмар. Това е най-ужасният момент в живота ни. Моят приятел Кайл каза, че е трябвало да наема онзи, другия тип, Райзнър. Нямам нищо против теб, Нина, но той си играе голф със съдиите.

— Дария — прекъсна я Нина, — трябва да говоря с теб.

— Не искам да ми говориш нищо в този момент. Направо се чувствам убита.

— Но аз трябва да…

Точно тогава едно едро момче с един-единствен кичур от иначе обръснатия си до кожа скалп се приближи до вратата на Ники и почука на стъклото.

— Хей, Ники! Не съм те виждал отдавна.

Ники хвърли бърз поглед към майка си и след това свали прозореца.

— Скот! Какво правиш тук?

— Чух, че това е новото място, където обичаш да се навърташ, и минах, за да ти поднеса благопожеланията си. — Той се изхили, хвана я за косата и я придърпа към себе си. Целуна съпротивляващото се момиче, а после прошепна нещо в ухото й.

Дария наблюдаваше от няколко метра разстояние, очевидно без момчето да я разпознае. Побесня, изненадващо скочи зад гърба му и го блъсна силно настрани.

— Не я докосвай, копеле!

— Дария, не!

— Това не е ли момчето, което арестуваха за грабежите по езерото? — заплашително попита майка й.

Скот, който едва успя да запази равновесие, без да се строполи на земята, вдигна ръка и студено каза:

— Славата ми се разнася.

— Дори и не си помисляй да се навърташ наоколо! — извика Дария.

— Нима ще позволиш на майка си да ми говори така, а, гадже? Не мога да повярвам.

В отговор Ники вдигна прозореца. Обръщайки му гръб, Дария влезе в колата, запали я и отпраши.

Малката група, събрала се да наблюдава сцената, я изпрати с поглед.

— Тъпа кучка — каза Скот, като протегна среден пръст след отдалечаващата се кола. — Майната им. — Засмя се неприятно и тръгна към сградата на съда.

Нина отиде до колата си, като се питаше какво ли каза Скот Кабано в ухото на Ники. Момичето изглеждаше уплашено. И никога не беше виждала Дария толкова ядосана. Всъщност танцьорката напълно се бе променила, изведнъж й се стори силна и опасна. Дали е била толкова ядосана през онази нощ, когато е отишла в къщата на Бил Сайкс? Дали е било достатъчно, за да го убие?