Мечът на правосъдието

В съня му създанието се опитва да изгори ръката му с огнения си дъх и се превръща в гигантски гущер.

Никога не е бил човек. Хищник.

Израства му дълга опашка.

Той стъпва върху опашката и създанието се опитва да изкрещи, но той продължава да стиска муцуната му с овъглената си ръка. То разтваря широко устата си, ала той успява навреме да махне дланта си и извиква думите, прозвучали сред валмото пламък:

„Рапсодия във ветровита нощ, кучи сине!“

Надява се заклинанието му да убие чудовището, но звукът от словата му се понася от вятъра. Гущерът започва да се придвижва. Той отново натиска ножа надолу, опитвайки се да пробие люспите. Непрекъснато напява:

„Последният танц на ножа.“

ГЛАВА 14

От следствената служба го „наричаха домашен надзор“. На практика си беше домашен арест. Ники трябваше да стои у дома си през цялото време.

Дария беше отишла да свърши някаква работа с Бет, въпреки че според Ники майка й беше щастлива да се махне от бардака. Ники искаше повече от всичко на света да излезе някъде — дори само да купи зеленчуци от магазина, но гривната на глезена й си вършеше работата и я задържаше.

Влезе в банята да разгледа грозното си лице. Мутра на губещ.

Вече нямаше значение какво харесва и кои групи предпочита, нали? Системата я държеше. Потъваше. Баща й не ги искаше и от онзи момент започна всичко — нейното плъзгане по нанадолнището и всички глупости, сторени от майка й. Тя се опитваше да не мисли за шока, който й причини сянката, плъзнала се в кабинета, докато надникваше през остъклената врата.

Беше побягнала, колкото й държат силите, към лодката. Когато накрая се добра до вкъщи, се прехвърли през прозореца на спалнята си, пъхна се под завивките и повече не видя Дария. На следващата сутрин, когато се събуди и отиде да попита Дария какво е правила там, тя бе на телефона с онзи странен поглед и нареждаше: о, Боже, колко ужасно, и т.н. и т.н. В този момент Ники разбра, че животът никога няма да е същият.

Тя се насили да се държи естествено в присъствието на Дария и това продължи чак досега. Никой не знаеше, че е видяла тази позната сянка и никой нямаше да разбере.

Дори ако я осъдят.

Отиде в стаята си и взе електрическата китара. За известно време остави пръстите си просто да играят по струните, които подръпваше безцелно, докато напипа грифа. Посвири малко и усети, че бойният й дух се позавръща. В главата й се зародиха стихове за едно пропаднало момиче, което внезапно променя живота си.

Записа стиховете с химикал на обратната страна на някаква тетрадка по математика, за да може да ги пее, докато свири. След това грабна отново китарата и изкрещя думите на света. Записа всичко това на компютъра.

Пусна си няколко пъти записа и се почувства по-добре. След това се позанимава с уеб страницата си, която бе започнала преди известно време. Засега там беше само снимката й с анимирана пламтяща коса, няколко стиха, съчинени в клас, когато свършваше преди останалите флегматици работата си.

Направи бутон за музика, използва специална програма, за да кодира компютърна версия на песента си в МР3 формат и я зареди към сайта си, като я нарече „Завърнало се момиче“. След това огледа критично произведението си и промени „завърнало се“ в „секси“ за комерсиални цели, просто да види дали някой ще я чуе.

След като изпрати музикалното си послание в Интернет, в главата й се зароди още една мисъл. Извади старите касети със записи на баща си и ги записа към своя сайт. Заслуша се в умелите ритми на баса и тъгата, която й се стори, че долавя в гласа му. Легна в леглото с ръце под главата, слушаше и чакаше Боб, който бе обещал да я посети след училище и може би щеше да й помогне. Сигурно бе задрямала, защото когато звънна телефонът, скочи изненадано. В първия момент предположи, че е офицерът, който трябваше да проверява от време на време дали си седи вкъщи. След това си помисли обезпокоена, че сигурно е Боб и ще й съобщи, че няма да идва.

— Никол Зак?

Не беше Боб. Гласът беше носов, сякаш човекът отсреща имаше проблеми със синусите. Чувстваше се силен британски акцент.

— Кой е?

— Никол Зак ли е?

Значи не е просто грешен номер.

— Да.

— У вас има нещо мое.

— Кой се обажда?

— Във вестниците пише, че някакъв свидетел ви е видял да взимате нещо от басейна на Сайкс.

— Лъже — автоматично отрече Ники.

— Това нещо е мое и си го искам обратно.

Една мисъл мина през главата й.

— Скот? — дали Скот не си преправя гласа. Звучеше толкова фалшиво.

— Слушай, малко момиченце. Ще ми дадеш това, което ми принадлежи. Ще ми го върнеш веднага и аз няма да пипна с ръка теб или горещата ти маминка, въпреки че подобна идея ми е минавала неведнъж. — Засмя се. Звукът беше неприятен.

Бързо като летящо копие прелетя мисълта за Дария. Той е видял майка й. Дали не я е последвал? Как може да се спаси от него? Тя се стегна и размисли. Той просто се опитва да те прекърши — точно като Скот. „Всъщност няма да нарани нито теб, нито Дария. Няма. Отърви се от него. Накарай го да ти повярва.“

— Вижте, много съжалявам, но не мога да ви бъда полезна. Не съм взимала нищо.

— Дрън-дрън.

— Не мога да ви помогна, господине — повтори тя, като внимаваше в гласа й да не се процеди отчаянието, което я обхващаше. — Оставете ме на мира.

— Имаш един начин, един-единствен, да оправиш нещата. Остави нещото на задната седалка на колата на майка си довечера. Остави вратата отключена. Или ще ти прережа гърлото. Обещавам ти. След това ще нарежа готиното лице на майка ти…

— Няма да слагам нищо в колата и ако се мернете наблизо, ще извикам ченгетата! Ще насъскам адвоката си срещу вас. Тя ще проследи обаждането и ще ви пъхнат в затвора, където ви е мястото! Не можете да ме уплашите!

— Тъпа кучка — каза той и гласът му спадна до шепот, което бе по-зловещо от заплахите. — Няма да ми се измъкнеш така лесно.

— Майната ти! — Ники тресна телефона и се загледа в него.

Замисли се за торбата, заровена в гората. Трябва да е нещо ценно! Какъв късмет, ако се окаже, че чичо Бил го е откраднал от някого. А копелето заплашваше нея и Дария! Тя наистина беше твърде уморена от постоянното си състояние на ужас. И от непрекъснатото влошаване на нещата.

Отиде до кухнята, където държаха тоягата — за този сувенир Дария бе пръснала парите, които нямаха, на някакъв ирландски фестивал. Висеше зад вратата, водеща към двора. Беше лакирана и твърда като камък, а единият й край завършваше с масивна топка. Оставаше около час до идването на Боб. Прекара времето си, като гледаше през прозореца към улицата и за всеки случай държеше тоягата. Когато чу Дария да се суети пред вратата, скочи да й отвори, като се бореше с непреодолимото желание да й разкаже за заплашителното обаждане по телефона. Но нямаше нужда да вижда как Дария изпада в истерия. Това щеше да провали плановете й.

— Големи новини! — извика Дария.

— Оттеглили са обвиненията. Повече няма да се връщам в затвора. Ще завърша Харвард и ще се омъжа. После ще имам дете от някой готин тип, нали?

Майка й примигна бавно и отпусна рамене.

— Получих предложение за едно шоу — обяви тя, като тръшна мрежата със зеленчуци на кухненската маса.

— Охо.

— Наистина, Ники. Това ще ни помогне. Спомняш ли си фокусника?

Тя си спомняше фокусника, магьосника, жонгльора, клоуна, фронтмена на великата група… целия цирк от мъже, които бяха обещавали на Дария невъзможното. Въпреки това винаги наставаше един момент, вероятно така се случваше и с майка й, когато сърцето й се разширяваше, за да позволи потокът на надеждата да нахлуе заедно с мечтите и илюзиите. Никой няма да разбере, а Ники ще бъде освободена. Майка й ще направи големия удар, ще стане известна и богата. Техният кораб ще акостира благодарение на изключителния талант и красотата на Дария… Тя се вгледа в Дария, която отметна един златист косъм от своите смеещи се очи. Само за секунда й се прииска да я попита защо се е наложило да убие чичо Бил. Все пак имаше прекалено много причини да реши, че това не е добра идея.

— Той ме представи на своя приятел Кайл, който събира група, за да постави „Музикалният човек“. Няколко пъти бях на прослушване при него и мисля, че действително му направих добро впечатление.

Ники си спомни за няколкото необяснени излизания на майка си късно вечер и потръпна от отвращение, че може би прослушванията са включвали и смачкани чаршафи в някоя хотелска стая.

— Каза, че ми дава важна роля. Ще бъда Мариан библиотекарката. Обектът на любовната история. Звездата.

Настроението на Ники отново помръкна до обичайното й състояние на мрачна безнадеждност.

— Дария, ти не можеш да пееш — каза тя.

— Той обеща, че ще преработят ролята. Ще вкарат повече танци. Хайде, Ники — нетърпеливо се провикна Дария, — не се ли радваш? Толкова е важно. Трябват ни пари! Не можем за всичко да разчитаме на Бет, знаеш. Тя е такава кукличка. Толкова ни помогна за наема и даже плати защитата.

— Жалко, че й отне толкова време да се сети за нас. Ако беше помогнала преди, може би нямаше да сме в това положение. Всъщност откъде се взе тази неочаквана щедрост…

— Никога не сме я молили — каза Дария. — Тя знаеше, че сме на дъното.

Майка й изхлузи обувките и разтърка глезените си.

— При наличие на брак не можеш просто да хвърляш пари за роднините си. Според Бет Сайкс се канел да се оттегли от практиката си. Трябвало е да пести пари, не разбираш ли?

Дария се опита да я прегърне, но раменете на Ники се стегнаха. Като усети съпротивата й, майка й се отказа и ръката й остана за секунда-две във въздуха.

— Но нали у нас бяха парите, които си получила от чичо Бил, когато си му продала земята!

— Казах ти вече — бавно отвърна Дария, — платих с тях сметките.

— Дария, имах време да прегледам сметките и като прибавих тези пари, би трябвало да имаме достатъчно да не се тревожим, че може да ни изгонят.

— Ох, добре. Руди ги взе, когато си замина.

— Този духач?!

— Ники! Внимавай как говориш! Не ми харесва да говориш така за мой приятел.

Ники хвана слушалката на телефона.

— Ще извикам полицията, Дария. Ако ти не го направиш, ще го сторя аз. Това отиде твърде далеч. Толкова си лесна за тези лъжливи копелета! Няма да се измъкне просто така. Не може да краде от нас и…

— Той не ги открадна. Ще ми ги върне. Това беше заем, скъпа.

— Ох, Дария, ох, мамка му. Ти си продала тази земя — единственото, което притежаваме — и си дала парите на онзи духач!

— Беше болен, освен това…

— Не искам да слушам! Не искам да чувам поредната глупава история за някой коцкар, който те е завлякъл. Защо им вярваш?

Дария започна да прибира зеленчуците.

— Не разбирам защо непрекъснато правиш драма от всичко, Ники. Засега се справяме чудесно. И не искам да живея в свят, където приятелите не си помагат, когато са в нужда.

Ники реши, че ще се срита, ако си позволи да се разплаче. Силно притисна единия си клепач, а после другия. Беше използвала този трик още от малка. Проработи.

— Дария, ти ми каза, че си продала земята, защото сме били в отчайващо положение, не си ли спомняш? Ти не искаше да продаваш дядовата земя. Винаги си искала някога да отидем там и отново да заживеем сред пустинята. Милиони пъти си ми го казвала. Мечтаех за това място. Сънувах го. Горещото лято, откритите пространства, малките животинки, които излизат само нощем, невероятните залези. Как можеш просто да захвърлиш всичко това?

Дария с трясък затвори вратичката на шкафа със зеленчуците.

— Бих искала да не ме наричаш Дария — каза тя с нисък глас. — Аз съм твоята майка.

Ники седна на масата и обви глава с ръце. Помисли си: „Ще се хвана на работа в автомивката на Уенди, където и да е.“ След това си спомни за домашния арест и обвиненията срещу нея. Нейният случай се споменаваше в местната преса почти всекидневно, придружен със злокобни предупреждения за разрастващата се престъпност сред тийнейджърите. Всеки в града вече знаеше за нея и въпреки че някои вестници се бяха въздържали направо да споменат името й, всички се бяха досетили. Като Скот. Кой би я наел?

— Може би трябва да се погрижиш за домашните, които твоят учител ти е изпратил — каза Дария, използвайки традиционния начин да разкара Ники далеч от очите си.

— По-късно — отговори тя. — Боб ще намине с няколко решени задачи по математика.

— Колко мило — Дария излезе от кухнята, като държеше в ръка обувките си. Ники виждаше колко е наранена. Сякаш вината бе у Ники! — Ще бъда в стаята си, ако ти потрябвам за нещо.

Ники чу скейтборда на Боб, преди да го види. Отвори вратата. Той й подаде една чанта.

— Сладки. Умирам от глад. — Влязоха в кухнята. — Тук ли е майка ти?

— В стаята си.

— Добре ли си?

— Да.

— Щото ми изглеждаш странно. — Отвори пакета със сладките и се вгледа в глезена й. — Какво е това нещо?

— Моите вериги и пранги. Като в стари времена, когато са ги слагали на затворниците да не бягат.

— Какво ще ти направят, ако се опиташ? Шоков удар?

Като във филмите на Бонд?

— Не, просто някой някъде ще узнае, че съм напуснала къщата. Забранено ми е.

— Можеш ли да я свалиш?

— Не, тя е двайсет и четири и седем.

Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Тя беше затворник. Единствената разлика бе присъствието на майка й, което не винаги бе предимство.

— Колко гадно — той раздели една сладка на две и облиза пълнежа. — Басирам се, че ги ненавиждаш.

И това беше момчето, което трябваше да я спаси. Не можа да потисне усмивката си.

— Да.

— И с какво искаш да ти помогна, Ник?

— Ще искам от теб да изровиш нещо.

— Имаш предвид да изследвам нещо?

— Не. За това ще ти трябва лопата. Боб, не бива да казваш никому. Нито на полицията, нито на майка си.

— Да не е нещо незаконно?

— Не. — Не обичаше да лъже, но не виждаше никакъв друг изход.

— Какво искаш да изкопая?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Тя бръкна в едно чекмедже и извади няколко жълти листа. — Ще ти начертая карта.

— Карта на заровено съкровище — вече бе на осмата си сладка и държеше още две в ръка.

— Ще се разболееш от толкова много сладко — предупреди го Ники. — Дария донесе нещо за хапване. Какво ще кажеш за един сандвич? — Започна да чертае.

— Не, благодаря, трябва да се върна вкъщи за вечеря. — Наведе се над рамото й.

— Ох, отдръпни се малко, навсякъде ръсиш трохи!

— Извинявай — той седна на мястото си, довърши сладките и изтри ръце в панталоните си. — Имаш ли мляко?

— Провери в хладилника.

Докато чертаеше, дълбоко размишляваше. Беше я закопала в гората зад къщата до едно дърво, което познаваше много добре. Но колко реда дървета трябваше да подмине, преди да стигне до него?

Боб изпи наведнъж цяла чаша с мляко, сложи чашата в мивката и въздъхна от удоволствие.

— Кога ще пораснеш? — каза тя.

— Все някога.

Ники му подаде картата.

— Значи е зад къщата?

— Точно така.

— В гората?

— Аха.

— Колко надълбоко?

— Може би трийсетина сантиметра. Не е дълбоко. Увих го в една от онези пластмасови торбички с цип.

— Значи не е надълбоко. — Пъхна картата в джоба си. — Трябва да тръгвам. Не казах на мама, че ще мина оттук.

Развиква се, ако не се прибирам веднага в дните, когато трябва да си седя в къщи. Ако зависеше само от нея, нямаше да мога да си подам носа навън.

— Кога ще го направиш?

— Довечера. Ще мина насам веднага щом мама заспи.

— Колкото се може по-скоро. — Не беше забравила гласа по телефона. Не бе възможно. Но нали беше казала, че няма намерение да слага нищо в колата на Дария, така че той нямаше причина да се навърта наоколо. Беше го разкарала.

— Ще те чакам. Бъди внимателен! — Изпрати го до вратата.

Той взе скейтборда и я попита:

— И да не се надявам, че ще мога да погледна какво има вътре, след като я изкопая, нали?

— Моля те, Боб, недей.

— Какво ще стане, като си получиш нещото? Имам предвид, нали не можеш да напуснеш къщата?

— Това си е моя работа.

— Не ми харесва тази твоя работа.

— Знам. Ще съм ти задължена.

— Не, Ники, нищо не ми дължиш.

— Хей, направих един запис за теб. Написах песен. Ето. Подарък. — Двамата си размениха усмивки.

— Наистина ли? — Той взе касетата и я пъхна в джоба си.

— Ти си я изпяла и всичко?

— Беше лесно. Не ми трябваше Скот. Записах ти и една песен от татко.

— Гот!

Скочи на скейтборда си и се понесе надолу по улицата.

След като луната на няколко пъти безуспешно се опита да освети пейзажа отвън, най-сетне окончателно се скри зад облаците, оставяйки след себе си непрогледен мрак. Ники седеше в дневната и изгледа с майка си „Матрицата“ за трети път. Около единайсет я подкани да си легне.

— Трябва да се поупражнявам — отвърна Дария. — Репетициите започват следващата седмица. — Въпреки намерението си тя широко се прозя.

Ники не се самозалъгваше като нея. Репетициите непрекъснато щяха да се отлагат, докато магьосникът упражняваше уменията си върху майка й. Ако не успееше да я вкара в леглото си в течение на разумен период от време, щеше да извърши една последна класическа магия и да изчезне.

— Ще станеш по-рано.

— Винаги си го казвам и после не става. Аз съм нощна птица.

— Ще те събудя. — Разбира се, нямаше да го направи, но Дария нямаше да има нищо против.

Когато дишането на Дария стана равно и ритмично, тя затвори вратата към спалнята на майка си и застана на пост пред задния прозорец, оглеждайки се за Боб. Той каза, че ще дойде, значи щеше да го направи. Събуди я дращене по задната врата.

— Боб?

— Пусни ме да вляза.

Тя отвори вратата.

— Охо, донесъл си лопата.

— Аха.

— Носиш ли картата?

Той извади смачканата хартия от джоба си и я размаха.

— Трябва да ми заемеш фенерче. Моето е счупено — и постави малко пластмасово фенерче на масата до нея.

Ники се разтърси в антрето и откри голям фенер с гумена дръжка. Сложи нови батерии, светна, за да го провери, и се върна в кухнята.

— Благодаря, Ники. Охо, тежи цял тон.

— Сега тръгвай.

— Не обичам да се измъквам така. Майка ми ще ме пребие, ако забележи, че ме няма.

— Затова побързай.

— Ники?

— Е?

— Не ме моли повече за такива неща, става ли?

— Няма, Боб, обещавам ти! — Не се чувстваше добре. Поредицата от събития напоследък караше стомаха й да се бунтува.

Боб светна с фенерчето към гората, взе в ръка лопатата и тръгна.

Огромните борове и ели, толкова дружелюбни през деня, сега протягаха пипала към фосфоресциращото небе. Където имаше облаци, звездите изчезваха. Бледата жълта светлина, по която съдеше къде е Боб, ставаше все по-слаба, отразяваше се в клоните и стволовете и накрая съвсем изчезна.

Ники чакаше. Неспособна да стои на едно място, тя се разхождаше от единия край на къщата до другия; движеше се тихо, но нервно — боеше се да не разбуди майка си. Провери я няколко пъти и се увери, че продължава да спи непробудно. Дария не биваше нищо да разбере.

Когато седна на стола, като изпъваше и свиваше краката си, чу как една кола премина по улицата. Погледна.

Един от типичните за Тахо пикапи. Голям. Не можеше да види повече, защото в техния квартал нямаше улично осветление. Поне тази нощ това й бе само от полза. Чу как вратата на машината се затръшна. След това тишина.

Стъпки около дома й.

Замръзна.

Дум-дум-дум, ала тихо, приглушено от килима борови иглички. Стъпките направиха пълен кръг, спряха за малко под прозореца на Дария, след това отново продължиха. Изкачиха стълбите на входната врата. Не последва почукване.

Опита се да преглътне. Но гърлото й беше сухо, сякаш беше погълнала цялата пустиня. Кой би могъл да е? Може би е магьосникът и търси Дария?

Гласът?

Тя се приведе над перваза, за да види кой стои до вратата, но прозорецът беше твърде близо и не й позволяваше добра гледка, ако някой стоеше точно пред вратата. Страхът я обзе. Той може да…

— Не! — изкрещя тя. Стоеше пред входната врата, но бе като парализирана, не можеше да се насили да отключи.

Ръката й се протегна. Палецът се докосна до студения бронз на бравата, а после и останалите пръсти. С усилие на волята напрегна мускули. Отвори вратата.

Но мъжът тичаше, тичаше към гората.

Беше видял Боб с лопата в ръка.

ГЛАВА 15

Пол се намираше в апартамента си в „Сийзър“. Но за негово дълбоко съжаление не можеше да потопи гипсирания си крак във ваната. Задоволи се с пилешко сатаи в „Сато“, като напълно пренебрегна ориза, за да се посвети изцяло на деликатния бадемов аромат. Късно през нощта ресторантът беше полупразен. Седна на една маса с гръб към стената и срещу вратата, както правеше винаги поради дълбоко вкоренената му параноя на бивше ченге.

Размишляваше за нещата, които се бяха случили, и чувстваше, че всичко около него върви към провала: бизнесът, кракът, Сюзън. Е, добре де. Подобни неща бяха ежедневие за самотния рейнджър. Всеки момент ще се качи отново на коня и ще полети към някое ново приключение.

Пол отмести настрани чинията, обърса устните си със салфетката и погледна часовника. Късно. Твърде късно, за да отиде където и да е, освен например в казиното.

Качи се в пикапа, запали го, излезе на магистралата и зави към Булеварда на пионерите, продължавайки почти до отбивката за Джикарила драйв.

Паркира до улицата. Хм. Нямаше светлини. Това предполагаше, че Нина и Боб вече са си легнали. Иззад завесите на втория етаж му се стори, че прозира светлина. Подпрян на патериците, той мъчително излезе от колата и изкачи стълбите пред входната врата. Звездите плуваха в студения въздух на нощта. Почука, но не получи отговор. Почука по-силно. Отвърна му див лай.

След секунда се появи Нина, търкайки сънените си очи. Беше по хавлия, копринена, много мека, която се спускаше надолу и разкриваше само белите кокалчета на глезените й. Държеше за каишка голямо черно куче.

— Какво става? — попита тя разтревожена.

— Не биваше да идвам толкова късно. Детска история. Съжалявам. Нищо лошо не се е случило. Просто спрях по пътя си към хотела.

Тя стоеше там замръзнала, сякаш закована в рамката на вратата, и го гледаше настойчиво.

Огледа се зад себе си. Нямаше никой.

— Защо непрекъснато ми се обаждаш късно през нощта и идваш по никое време?

— Много съм зает през деня.

— Наистина ли?

След това тя забеляза крака му. Въздъхна и оттам премести погледа си към лицето.

— Ти си ранен! Не ми каза…

— Не исках да ти подсказвам разни идеи, например да наемеш някого другиго.

— Ох, Пол. Какво ти се е случило?

— Паднах, докато карах ски. — Протегна ръка към кучето и когато то се приведе, започна да го чеше по врата.

— През лятото?

— Това е моята версия и мисля да се придържам към нея.

— Защо не ми каза?

— Беше заета.

— Колко дълго ще си на патерици?

— Лекарите вече не си признават доброволно, не знаеш ли? Пускат намеци, говорят на жаргон. Езикът им прилича на нечетливия им ръкопис.

— Значи не знаеш?

— Нямам представа.

— Е, влез, влез де. Мога ли да ти помогна с нещо?

Той махна с ръка, за да се отмести, влезе вътре и седна в креслото.

Нина отиде до шведското огнище в средата на стаята и отвори решетката. Пол я наблюдаваше как бърка с пръчката, която използваше вместо ръжен, и разпалва огъня. Пламъците се събудиха и изпратиха своята топлина към него. Изглежда, Нина се чувстваше малко неудобно.

— Мисля, че виждам светлина — рече Пол, за да раздвижи обстановката.

— Така е. — Тя отиде до кухнята и извади от шкафа две чаши. — Индийски, става ли?

— Нямаш ли нещо по-силно? По цяла нощ пия чай.

Докато тършуваше за бира в хладилника и я разливаше по чашите, той взе важно решение. Вече не можеше да понася физическия шок от присъствието на Нина. Това ще бъде последният им съвместен случай. Като глупава птичка той продължаваше да прелита около стъклената й врата и да се наранява. Не можеше да издържи да бъде толкова близо до нея и в същото време толкова далече. Нямаше намерение да разкрива мислите, които пазеше дълбоко в себе си. Всичко свърши на този фронт, реши той, като в чувствата му беше примесена само малка доза съжаление. Тя му подаде чашата.

— Съжалявам. От известно време не съм пускала машината за миене на чинии.

Изглежда, че посещението му й подейства добре, а може би наистина се чувстваше малко самотна. Той плъзна поглед по познатата му кухня, наслаждавайки се на разноцветните съдове под прозореца, облегнати над мивката, уникалната колекция от чаши. Всичко това му говореше много за нея. Не му се бе случвало често да надниква в битовата част от нейния живот, а това бе още нещо, което харесваше у нея.

— Съжалявам за предварителното изслушване — промърмори той.

— Няма нищо.

— Отидох до клиниката и говорих с хората там — с някои нови клиенти и с други, преминали вече пластичните операции и очакващи контролен преглед. Доктор Брет има безброй фенове.

— Провери ли неговото алиби?

— След като се запознах с жена му, която е толкова прекрасна, колкото ми бе описана, единственото, което би могъл да прави Дилън Брет онази нощ, е да си играйка с нея до сутринта. Няма начин да греша.

— Той е от хората, които ме дразнят непоносимо. Една от лошите ми черти.

— Още по-важно, той е от богато семейство. Клиниката не му е финансово необходима. Просто обича работата си. Не виждам защо трябва да премахва партньора си, който се кани да се оттегли.

— Възможно ли е да поддържа някаква връзка с Бет?

— Виж, това е интересен въпрос. Говорих с една сестра, която го превъзнасяше до небесата, но после се изпусна, че нашият добър доктор е истински сваляч, особено ако наоколо е Бет. Безобиден флирт според нея, но това е първото петно върху блясъка му. Имам чувството, че помежду им е имало нещо. Усещам, че в брака между Бил Сайкс и Бет не всичко е било наред. От друга страна, ми се струва, че бракът на Брет е непоклатим. Те са отраснали заедно като гаджета още от училище. Изглеждат много близки.

— Хм. Странно е как дори в момента, когато го казваш, сякаш не вярваш на думите си.

— Може би ми е трудно да възприема концепцията за идеален брак — с лекота изрече той. — Моята лоша черта.

— Петно в твоя блясък? Гипсът сигурно те притеснява?

Той се засмя и реши да остави намека без коментар.

— Разкажи ми за Линда Литълбеър — помоли я той.

Тя напълни чайника с вода, сложи го на печката и пусна газта. Въздъхна.

— Тъжна история. Тя се опитва да се саморазруши.

Разказа му с подробности разговора.

Пол изглеждаше замислен.

— Това е добро описание. Трябва да открием човека, който е бил в бара със Сайкс. Не виждам как може да е Дейв Льоблан… с този чуждестранен акцент, но ще си отворя вратичка и за това предположение.

— Знам какво изпитва Линда, защото се чувствам точно като нея, Пол. Не ми се мисли какво би се случило с мен, ако ги нямаше Боб и моята работа.

— Случи се това, че стана още по-силна — каза Пол. — Удивително е да те наблюдава човек.

— Наистина ли го мислиш? Надявам се да си прав.

— Ти още се тревожиш. Лошо ли спиш?

— О… — тя махна с ръка, за да отхвърли настрана въпроса.

— Както и да е, вече имаме няколко нишки. Уиш ще ми трябва още. Няма да е зле, ако го вземем на почасова работа за известно време.

— Срещу какво заплащане?

— Струва ли си за петстотин долара?

— Трябва да поговоря с Бет Сайкс. Сигурна съм, че ще се съгласи.

— В началото на следващата седмица ще отида да проверя какво е останало от самолета. Следователите нещо се бавят.

— Понякога ми се струва, че си въобразявам връзки между събитията, които в действителност не съществуват. — Обърна му гръб, за да си направи чай.

В дългото си кимоно, с разрешена коса, с грацията, с която наливаше чая в чашите, тя му изглеждаше далечна и сдържана. Пол почувства задушаващото отчаяние отново да се промъква в душата му.

Само ако можеше… той би опитал отново с нея, веднъж да се отърси от смъртта на съпруга си… може би тя ще се обърне отново към него.

Но преди седем месеца само за миг, който траеше не повече, отколкото е необходимо на гущера да изпълзи на слънце, тя го отряза веднъж завинаги. Тя никога нямаше да разбере какво беше сторил. Не бива да разбере. Ако знаеше, щеше да тръпне в ужас всеки път, щом го погледне. Беше го поставила в безизходица.

— Не. Мисля, че този път си права — каза той, като полагаше усилия да звучи нормално и да не издаде чувствата, които бушуваха в него. Добрият стар лекомислен Пол.

— Наистина ли съществува нещо, за което да си съгласен с мен? — обърна се и му се усмихна изненадано.

Тя се чудеше какво, по дяволите, прави той тук. Винаги имаше някакъв подтекст в разговорите помежду им.

— Съгласен съм. Има връзка между катастрофата и убийството. Защо изчезна Льоблан? Това е червена лампичка. Говорих отново с Кони Бейли по телефона и тя също не е чувала нищо за него. Решена е да докаже, че вината не е у Скип Бейли. Щеше да ме наеме, ако не беше ти.

Поговориха известно време, поклюкарстваха за Мат, Андрея и децата и накрая Пол погледна часовника си.

— Трябва да си тръгвам и да те оставя да поспиш. — Изправи се.

— Ще се видим утре.

В погледа й още се четеше учудване. Тя не можеше да му намери място в къщата за преспиване, както не можеше да му намери място и в живота си.

Вероятно тази мисъл го възпря да направи една последна върховна глупост, преди да си тръгне. Искаше му се да я докосне по ръката, да й предложи малко физическо съпричастие.

— Нина — каза той и името й имаше в устата му сладкия и пълноцветен вкус на ликьор.

Привлече я към себе си, плъзна ръце под робата, обви ръце около кръста й, почувства мекотата на гърдите й до своите, усети уханието на косите й и я целуна.

Когато я пусна, тя загърна робата си и му подаде патериците.

— Когато искаш, можеш да стоиш доста стабилно на краката си.

— За кратко, за съжаление само за кратко.

— Затова ли дойде тази вечер?

— Не.

— Добре. Все пак може би утре ще те уволня.

След като Пол си тръгна, Нина припряно обиколи цялата къща, затваряйки прозорците и проверявайки ключалките — трябваше да се убеди, че домът е напълно обезопасен. Искаше да пропусне стаята на Боб, понякога той спеше много леко и не й се щеше да го буди, но усети, че не е по силите й.

Влезе и на пръсти отиде до прозореца, като леко натисна дръжката, колкото да провери дали е заключен. Всичко беше наред. През стъклото можеше да види колата на Пол. Замествайки луната, фаровете й осветяваха несръчната му походка. Пол вече бе успял да отвори вратата, но още се мъчеше да се напъха в машината.

Докосването му й напомни колко е самотна. Пол създаваше някакъв уют. Но, помисли си тя, не биваше да го пускам вътре. Отново започна да изрежда наум списъка с причини: гневът му понякога минаваше всякакви граници, каза, че не иска деца, беше твърде непредвидим.

Техните взаимоотношения бяха оплетени и емоционални, представляваха истинско мъчение и за двете страни. Нямаше нищо общо с простата, необуздана любов, която бе изпитала за първи път с бащата на Боб, Кърт, и по-късно със съпруга си. С тези мисли, развихрили се в ума й, тя погали толкова силно Хичкок, че очите на кучето се избелиха в екстаз.

Двигателят на Пол запали. Фаровете му превключиха на дълги и тя дочу скърцането от гумите.

Обръщайки се към вратата, която беше оставила открехната, тя погледна към леглото на Боб. Вероятно възнамеряваше да го целуне, да го завие, ако… каквото и да си мислеше, то вече нямаше значение, защото направи нещо твърде неочаквано. Изпищя.

— Боб!

Тя се затича през кухнята, влезе в банята, изкачи стълбите, огледа стаята си и се върна обрано в дневната.

— Боб!

Напоследък не се бе разхождал нощем, трябваше да е някъде наоколо!

Още веднъж извика, но никой не отвърна. Къщата беше толкова малка, че нямаше много места, където би могло да се скрие момче с размерите на Боб. Отвори външната врата и пак го повика. Може би ще успее да спре Пол. Хичкок излетя навън с бесен лай.

Нямаше за какво да се тревожи. Пол я беше чул и вече бързаше към нея, доколкото му позволяваха патериците.

— Не е в леглото си! Няма го! Точно както преди!

— Влизай вътре — рече Пол и я хвана за ръката.

— Не!

Празната къща я плашеше, защото бе единственият свидетел и ако проговореше, Нина нямаше да може да го понесе.

Пол забеляза, че тук-таме започнаха да се палят лампи, и я побутна леко навътре.

— По-тихо. Това не е както преди. Не може да е отишъл далеч. Кога си легна?

Тя се дърпаше известно време, без да проумява въпроса, но след известно време умът й се проясни.

— Когато и аз. Към девет и половина.

— Оставил ли е бележка?

Не беше проверила. Бързо се върна в спалнята му и се разтърси — обърна завивките и възглавницата, захвърли листи и тетрадки на пода, ала не откри нищо освен ученическия му бележник. Взе го със себе си в дневната, усещайки как студът пълзи по голите й крака. Седна пред масата и бясно започна да го разлиства.

— Трябва да има нещо…

— Мисли! — каза Пол, оазис на спокойствие в свят, който изведнъж се бе срутил. — Къде може да е отишъл? Трябва да помислиш!

Тя затвори очите си. Опита се да стигне до дълбините на спомените си. Напоследък Боб изглеждаше щастлив. Заедно с Трой прекарваха часове пред компютъра, караха скейтбордовете, играеха хокей. Почти не говореше за училище, но непрекъснато споменаваше колко иска да свири в група. Групата на Ники. Отвори очи, като тръшна ядно тетрадката.

— Той е у Ники Зак. Да, там трябва да е.

— Ники?

Нина остави робата й да се свлече на пода, сложи си пуловер и обу джинсите, които измъкна от коша за пране. Пол я наблюдаваше безстрастно.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Можем да се обадим оттук.

— Разбира се. — Откри номера в телефонния указател и го набра. — Никой не отговаря. Но къде може да е? — Обади се и на Андрея, размениха си по няколко думи и затвори. — Когато го открия, ще го…

— Да отидем до къщата на Зак.

Тя грабна ключовете и портмонето си.

— Аз ще карам — заяви Нина. — Все някак ще си пъхнеш гипсирания крак в бронкото.

— Нина, извини ме, че съм толкова недосетлив. Но ти ми каза, че тя е негова приятелка. Страхуваш се, че е опасна за него, така ли?

Вече бяха на верандата. Нина заключи вратата, като остави Хичкок вътре.

— Не знам какво да мисля. Виж, може би ще е по-добре, ако отида сама. Имам предвид…

Пол вече влизаше в колата й.

Ники не се и замисли за последствията. Затича се от дневната към спалнята на Дария, отметна одеялото и я разтърси.

— Събуди се, мамо! Ставай!

Очите на Дария се разтвориха. Примигна на светлината, за да пригоди зрението си, и измърмори:

— Ау, как неочаквано отново станах „мамо“! — Седна и намести възглавницата зад гърба си. — Защо ме събуди, скъпа? Какво става?

Но Ники вече държеше якето й в ръце и я дърпаше за ръката.

— Трябва да излезем навън. Боб е в беда.

— Боб е тук?

— Отвън е. Трябва да побързаме. Моля те! — Тя стоеше до леглото, а вниманието й беше привлечено към черното петно на прозореца, където й се стори, че мерна проблясък от фенерче. Две фенерчета… — Когато отидох при чичо Бил онази нощ, взех нещо — нещо, което си мислих, че може би е наше. — Думите й се изплъзнаха, но всичко като че ли си дойде по местата. Нямаше време да измисля какво да каже. Нямаше време за обяснения. — Ох, забрави това! Няма значение.

Значение имаше безсилието, което изпитваше в момента.

— По дяволите! — изкрещя истерично тя.

— Значи наистина си била там онази нощ. Ох, Ники!

— Знаеш, че съм била! — извика Ники. Забеляза липсата на особена изненада у майка си, но веднага съхрани информацията настрани. Не можеше точно сега да се занимава с Дария. Не и сега, ако въобще го направи някога. Трябваше да продължава напред, без да се оглежда зад себе си.

— Както и да е, взех едно нещо от чичо Бил и го зарових навън, преди да ми сложат тази гривна. Тази нощ преди десетина минути Боб излезе да ми го изкопае, защото аз не мога да изляза. Не можех да го направя сама. Тогава дойде онзи мъж.

Сънливостта напусна присвитите очи на Дария.

— Кой мъж?

— Не знам кой! Напълно непознат! Трябва да е същият, който ми се обади. Той… той знаеше за торбата и я искаше. Казах му, че е не е у мен. Не очаквах да дойде тази нощ.

Трябва да е той! Той видя Боб отвън! — Ники не се сдържа, сълзите й потекоха. — Нищо не мога да направя. Не мога да му помогна!

Дария скочи. Сложи якето си, нахлузи чифт мокасини и се затича към килера. След малко отново се появи. Ники бе толкова шокирана да види майка си с пушка в ръка, че сълзите й секнаха.

— Какво е това?

— Пушката на дядо ти Логан — мрачно отвърна Дария. — Дванайсети калибър. При правилна употреба гърми като оръдие. Би трябвало здравата да уплаши всекиго.

— Вътре има ли куршум?

— Разбира се, че е заредена — каза Дария, като пречупи на две оръжието и погледна в цевта. — Дядо ти винаги наричаше сачмите четвърти размер първокласен трепач.

Скочи към задната врата. Ники беше точно зад нея.

— Стой назад, скъпа — рече Дария, като се опита да я отмести от прага.

Ники не помръдна.

— Мамо, чакай. Знаеш ли как да стреляш? Може да уцелиш Боб!

— Не се бой. Нищо няма да му се случи на Боб. Аз съм страхотен стрелец.

Ники продължаваше да блокира вратата.

— Ами другият? Ами ако е Скот?

— Доколкото си спомням, каза, че е непознат. Скот ли е?

— Може би — отвърна Ники. — Знам, че си му бясна, но…

Просто не застрелвай никого, става ли?

— Ще съм внимателна.

Излезе навън, но внезапно се обърна и целуна дъщеря си по челото.

— Харесва ми, когато ме наричаш мамо, скъпа — каза тя и потъна в нощта.

Нина спря на сантиметър от ниския бордюр, като рязко наби спирачките. Изскочи от колата. Докато Пол мъчително отваряше вратата, тя вече беше стигнала къщата и тропаше по вратата.

— Кой е? — чу се един треперещ глас отвътре.

Пол също се добра до верандата и започна да се изкачва по стълбите.

— Нина Рейли и Пол ван Уегънър. Ники, отвори. Моля те!

Вратата леко се открехна. Ники ги огледа с подпухнали очи.

— Боб с вас ли е?

Изглежда, че се взираше някъде зад тях. Нина обърна глава, за да огледа улицата, но не видя нищо особено.

— Какво има?

— Какво ли не.

— Какво се е объркало? Ники, моля те. Къде е Боб?

Ники посочи зад себе си.

— Навън, в гората.

— Защо е там?

— Дойде, защото го помолих. — Зъбите й тракаха от страх. — Не му се ядосвайте. Обвинявайте мен. Вината е моя.

В този момент дочуха първия изстрел и в промеждутъка до следващата секунда Пол ги повали и двете на пода на верандата. Преди Нина да успее да надигне глава, той вече бе направил две крачки в посока на шума.

Едната му патерица беше паднала. Със свободната си ръка Пол държеше пистолет. Кога намери време да го извади?

— Къде отиваш? — извика тя.

— Кой е там? — излая Пол към Ники. Когато тя не отговори, а само го погледна с плувнали в сълзи очи, той я разтърси за ръката. — Говори, момиче!

— Тя има пушка! Но тя знае, че Боб е някъде там. Няма да застреля Боб.

— Кой?

— Мама!

— Но по кого стреля? — попита Нина.

— Има някой отвън. Някакъв мъж. Преследва Боб.

— Вие двете не ставайте от земята — извика им Пол и преди да успеят да кажат и дума, вече беше изчезнал.

Превърна влудяващата болка в крака си в свой приятел. Колкото повече се усилваше болката, толкова по-бързо местеше единствената си патерица в посока на бледата светлина от фенерче пред себе си. Движеше се колкото може по-бързо, като позволяваше на лицето си да се криви колкото си иска, стига да крещи безмълвно. Успя бързо да прекоси двора, проправи си път през боровите дървета и се облегна на един ствол, дишайки тежко.

Навсякъде около него нощта припяваше. Избуха бухал. В далечината жаба извиси глас в брачен призив. Не виждаше никого в мрака на гъстата гора пред себе си. След това долови движение. Луната проблесна. Едно момче тичаше. Преследваше го мъж. Луната отново се скри.

Чу боричкане. Наблизо. Тропот. Боб извика. Може би се е спънал. Но къде ли са? Движеше главата си наляво-надясно, опитвайки се да зърне нещо. Чернота на черен фон. Тежкото нощно небе бе надвиснало над гората и я бе погълнало.

— Дай ми това, малко копеле!

Пол се премести вляво, но сякаш не се приближи. Звуците продължаваха да идват оттук-оттам, отвсякъде се чуваше трошене на клонки и мачкане на храсти.

След това отново тропот. Някой тичаше. Боб? Пол най-сетне реши, че е уцелил посоката. Без да обръща внимание на шума, който сам вдигаше, се запъти натам.

Пак долови удар, сякаш се бяха сблъскали два камиона, и Боб падна с вик, гласът му бе писклив и слаб, по-далечен, отколкото предполагаше, че е. Момчето бе уплашено и от дъбравата някъде наблизо Пол чу звук, който накара кръвта му да замръзне.

— Дръж се, Боб! — извика Пол, забравил всякакво прикритие. — Идвам към теб.

Позволи си още една минута, за да се ослуша и да открие пътека през сенките. Никога не беше се чувствал толкова безпомощен. След това с куцане, плувнал в пот, несигурен дали е поел в правилната посока, той се втурна слепешком напред. Разбутваше храстите от двете си страни, а шумът от боричкането се отразяваше в стволовете на дърветата и ехтеше отвсякъде — цял вихър от насилие и ужас.

Прозвуча още един изстрел някъде отпред. След това определено пред него — вик на болка. Мъжки вик. Не беше Боб.

Някой бягаше.

Чу как някой тича, приближава се и след това сянката му се появи точно отпред. Трябваше да вземе незабавно решение. В мрака не можеше да разпознае тичащия, но според логиката би трябвало да е Боб. Остави първата фигура да прелети на метър от него. Само на две-три крачки зад него друга фигура, по-тежка и едра от първата, си пробиваше път. Пол излезе иззад прикритието си зад дървото и стовари пистолета си върху рамото на тичащия. И двамата паднаха на земята, а пистолетът отлетя в мрака.

Заля го потоп от проклятия. Пол се повдигна на колене, размаха патерицата като бойна брадва и я стовари върху съседното тяло.

Нещо проблесна. Нож?

Пол го удари още по-силно.

— Мамка му! — изрева мъжът и бързо се изтърколи настрани извън обсега му.

Пол се опита да се изправи, но този път кракът му отказа да го послуша. Беше се оставил на милостта на непознатия…

Фигурата се поколеба дали да нападне Пол, да догони ли Боб или да се оттегли. След това се затича първо по-бавно, а след малко вече набираше скорост. Сянката му изчезна между дърветата.

После, сякаш изпод земята, се появи нова фигура. Без да има време да размисли, Пол отново замахна с патерицата.

Пушката излетя във въздуха и падна недалеч. Едно тяло се строполи на земята и остана долу. Дочу пъшкане.

Жена, помисли си Пол, като здраво стоеше на болния си безполезен крак и отчаяно се опитваше да потисне болката. Трябва да е Дария. Но къде ли беше Боб? Ослуша се, но не долови нищо освен звуците от малките животинки и далечни гърмежи в небето отвъд планината. Боб е добър бегач. Сигурно вече е далеч. Нямаше да може да го настигне.

Нямаше да може да го спаси.

Пое си дълбоко въздух и шумно изруга, докато отново се облягаше на дървото.

Дария мълчеше. Внезапно тя приседна и заопипва за пушката. Когато ръцете й я напипаха, върху нея откри и здравия крак на Пол.

— Няма да ти свърши работа, нали знаеш? — каза той, здраво стъпил върху оръжието. — В това нещо имаше само два куршума.

— Кой си ти? — попита тя. — Къде е Боб? Ако му навредиш, ще те убия, копеле мръсно! — Тя се хвърли напред като диво животно и заудря крака му с юмруци, а яростта й нито за миг не утихна от потопа сълзи.

— Хей! Спри се! Аз съм с Нина. На твоя страна съм — извика Пол.

— Изгубихме го — почти неразбираемо продума Дария и отпусна ръце. — Трябваше да го застрелям. Трябваше да го убия.

— Твърде тъмно е. Много е опасно. Правилно си постъпила.

— Ти трябваше да го спреш! Мина точно оттук. Чух го как тичаше право насам!

— Боб получи добра преднина. Бърз е. Измъкнал се е. Не се безпокой.

Но той се тревожеше. Достатъчно ли бе, че е задържал мъжа? Дали е дал достатъчно време на момчето да избяга? Напоследък не се чувстваше във форма. В душата му се бе отворила пукнатина.

Пол се облегна на патерицата и се разтърси за пистолета. Намери го недалеч и го прибра в кобура под мишницата си. Не можа да открие ножа. Дали въобще го е имало?

— Боб! — извика към небето Дария. Викът й отекна в гората, към улицата, към къщите, събуди спящите птици. — Боб, къде си?

Тишина.

— Къде си? — Този път гласът й бе тих, сякаш редеше молитва.

Отговори й само вятърът, подухващ между клоните, изчакал момента да им изпрати кратка вихрушка, която удари Пол със силата на шамар през лицето.

— Хайде. Ставай. Да се опитаме да го намерим… — подкани я той.

— Дария? — дочу се отнякъде. Гласът на Боб. — Ти ли си?

— Боб? — отговори тя, но емоциите бяха изцедили силата на гласа й.

Пол взе пушката.

— Тук сме!

В далечината чуха как някой си пробива път през храстите. След това безкрайна тишина.

Боб излезе от храстите и пристъпи напред.

— Добре ли си? — попита Дария. — Той нарани ли те? — тя беше на колене и се опитваше да се изправи.

Боб притича да й помогне.

— Добре съм — махна на Пол, не личеше дори да е задъхан. След това, сякаш току-що не се бе борил с нападателя, учтиво ги представи един на друг.

— Дария, познаваш ли Пол ван Уегънър?

— Срещнахме се За малко да строши крака ми — оплака се сърцераздирателно Дария.

— Съжалявам — извини се Пол. — Мъжът, който те преследваше…?

В далечината откъм улицата се дочу как заработи автомобилен двигател. Обърнаха заедно глави натам, заслушани в отдалечаващия се шум на мотора.

— Нашият човек си отиде — заключи Пол.

— Слава богу, всичко е наред, скъпи — каза Дария и приглади косите на Боб по челото.

— Аз съм бърз и познавам чудесно горите наоколо. Въртях се в кръг. Нямаше да ме хване.

— Но го направи — възрази Дария. — На два пъти, Боб. Чух го. Просто не успях да стигна навреме.

— Първия път се измъкнах без проблеми. Втория връхлетя върху мен и ме удари. Мисля, че държеше пистолет или нож…

— Ох… — изплака Дария.

— Но нямаше възможност да го използва, защото точно беше започнал да изважда нещо и буум! — ти стреля! Почти подскочи от изненада. Ударих го с един клон. Но отново ме настигаше — прочисти гърлото си и тежко преглътна, — но след това нещо го забави, защото след малко престана да ме преследва.

Пол го потупа по рамото.

— Добра работа, шампионе! — Задържа ръката си достатъчно, за да усети, че Боб трепери целият. — Да отидем вътре, какво ще кажете? Време е за някои обяснения.

Той подаде пушката на Дария, за да не му пречи, и тръгнаха бавно към къщата, като Пол се влачеше на опашката, както често му се случваше през последните дни.

Веднъж седнали с топли напитки в ръка около масата, Боб, Дария и Ники се умълчаха. Боб с помощта на Пол и Дария спести на майка си част от случилото се, което беше правилно, защото Пол дори не беше сигурен, че е имало нож, а присъствието на оръжие драстично променяше ситуацията. Ако беше намерил оръжие, Пол трябваше незабавно да телефонира на полицията. Замълча и остави Нина да проведе разпита.

— Не знам кой беше той — настояваше Ники, скръстила ръце — самата твърдост след позорната й проява на слабост.

— Той дойде първо до вратата, а след това тръгна след Боб. Уплашихме се до смърт. Затова взех пушката на дядо Логан…

— Но кой е бил той? Защо е дошъл тук? Защо Боб е бил в гората по тъмно? — настоя Нина.

— Помолих го да изхвърли боклука… — започна Дария.

— Беше си оставил скейтборда отзад… — допълни Ники.

— Исках да погледам луната… — довърши историята Боб.

Лъжите се трупаха една след друга.

— Почти нямаше луна. Беше облачно.

— Показа се между облаците, мамо. Кълна се! Преди имаше луна.

Пол зададе същите въпроси, но добави още един — какво се е опитвал да вземе мъжът от Боб, само че използва по-строг тон. Но и заплахите, и аргументите, и молбите бяха отклонени. Нищо не можеше да пробие здравата стена, която тримата бяха изградили. Бяха казали всичко, което бяха решили да издадат по въпроса.

Нина помогна на Пол да се качи в колата, без да продума и дума на Боб, който се сви на задната седалка.

— Какво имаш против Дария? — попита Пол. — Сякаш искаше да я разкъсаш с поглед.

— Наистина ли? — изненада се Нина. — Не знаех, че ми е проличало.

— Е?

— Трябва да изясня нещо с нея.

— И не искаш да говориш за това в момента?

— Не. Но, Пол, искам да ти кажа… благодарна съм ти, че беше с нас… Боб каза, че ако ти и Дария не сте били там… Доста добре се справяш с тези патерици… Извинявай, че се усъмних в способностите ти.

— Няма проблем — отвърна Пол. Той запали колата и си позволи първия тих безопасен стон от болка, докато наблюдаваше как се затваря вратата на дома на Нина.

Надяваше се да се добере до болницата, преди да започне да крещи.

След дълга битка със себе си Нина се предаде и заедно с Хичкок отново обиколи къщата. Този път докосна Боб по лицето, за да се увери, че наистина е той, а не някакво камуфлажно тяло въпреки равномерното дишане, което се долавяше от леглото.

Безпокоеше се, че тази нощ се беше сблъскала с най-голямата лъжа, която бе изричал някога. Чудеше се дали наистина е най-голямата му лъжа или просто най-голямата, в която го е хванала. Хвърли се в леглото. Това разтревожи Хичкок, който реши, че е време да подращи по вратата.

Два часа сутринта. Пусна го. Така или иначе не й се спеше. Набра номера на Ники.

Ники отговори. Звучеше напълно будна.

— Добре ли е Боб?

— Спи. А сега искам да ми кажеш какво е изкопал от гората.

— Той каза ли ви?

— Не.

— Нищо.

— Ники, чуй ме внимателно. Ако веднага не ми кажеш, ще се откажа от случая. Намери си друг адвокат.

— Това не е ли неетично или нещо подобно? — попита ядосано Ники.

— Осъди ме. Ти изложи сина ми на опасност. Искам да знам защо и искам да го науча веднага.

— Добре. И бездруго се канех да ви кажа утре. Само че наистина е нищо. Ще видите. Една торба с нищо.

— Трудно е за вярване.

— Да, зная. Аз също не разбирам. Имам предвид, защо чичо ми ще крие толкова безполезно нещо на такова скришно място.

— Тогава до утре.

— Ще се опитам да ви намеря място в програмата си за деня.

ГЛАВА 16

Нина отиде при Ники към девет часа сутринта.

Времето се беше променило. Докато караше покрай езерото, черните облаци се трупаха над планините. Няколко канута бързаха да се приберат на брега. Върховете на дърветата се клатеха и извиваха, размиваха се в сивата мараня. Мощен вятър удари тежкото бронко, когато зави по отбивката към къщата на семейство Зак. Нина здраво хвана волана и върна колата в правия път.

Нейният клиент й отвори вратата, облечена в черна тениска, която стигаше чак до коленете й. Както винаги пердетата бяха пуснати и спираха естествената дневна светлина в дневната. Мястото беше толкова неуютно и студено, че Нина сериозно се замисли дали е постъпила правилно, като поиска домашен надзор. Всеки би се депресирал, ако е заключен на подобно място.

В ъгъла един „Макинтош“ показваше разни прозорци, а Ники силно кашляше, сякаш свежият въздух, нахлул през вратата, навреди на белите й дробове, свикнали на задушната атмосфера във вътрешността.

Преди да влезе вътре, Нина погледна към улицата.

— Няма никой — каза Нина.

— Разбира се, че няма — отвърна Ники, залости вратата и превъртя два пъти ключа.

Отведе Нина през дневната към кухнята.

Тъмните шкафове отвътре и дърветата отвън блокираха повечето от светлината, която би могла да се промъкне през самотния прозорец над мивката. Единствената светлина идваше от мътната крушка, засенчена от полилей, имитация на „Тифани“. Седнаха около ниската масичка в най-сумрачния ъгъл.

— Къде е майка ти?

— Леля Бет се обади. Не се справя много добре. Дария отиде да я успокоява.

Ники ровеше из безбройните джобове на връхната си дреха. Нина се надяваше да открие Дария, но явно трябваше да я преследва из града, тъй като никога не я намираше тук.

— Тук е някъде — каза Ники.

— По-добре е да е тук — отвърна Нина, без да се замисля.

Получи в отговор изпепеляващ поглед. Ники постави една кадифена торбичка на масата и скръсти ръце.

— Това е. Голямото, идиотско съкровище на чичо Бил. Взех го от къщата му в нощта, когато той беше убит, и го зарових в гората. След това не успях да отида и да го изровя, затова помолих Боб за помощ. Боб я взе и ми я предаде миналата нощ.

— Какво има вътре?

— Отвори я.

Нина я отвори и изсипа съдържанието й на един лист хартия.

— Виж какво имам предвид. Просто някакви си камънаци.

Наистина се оказа така. В малка купчина пръст бяха разпръснати малки парчета камъни. Нина взе едно от тях. Черно камъче. Разочарование бе слаба дума да опише състоянието й.

— Но какво е това?

— Ще ти кажа на какво се надявах. Надявах се, че ще е сребърна или златна руда. Нали знаеш, че навремето хората са копаели мини за сребро и злато в Невада? А ние притежавахме тази земя…

— Чух за земята. Твоята майка я продала на чичо ти.

— Глупости. Той я е измъкнал от нея. Както и да е, тя е принадлежала на дядо ми Логан, а преди това на неговия баща. Извличал сребро оттам преди много време и точно затова чичо Бил… — тя се намръщи. — Добре, вие знаете. Но това са само камънаци! Снощи ги показах на Дария, точно тук, където седим с вас. Изтрихме няколко, за да ги изложим на светлина. Всъщност тя разбира малко от сребърни и златни руди. Каза ми, че това не е съвсем обикновен камък. Изглежда като вкаменено дърво, само дето е още по-тъмно.

Сценарият, измислен от Ники, се разпадаше. Липсата на съкровище означаваше, че няма грабеж. Следователно тя е ходила до къщата на чичо си напразно, а чичо й не е ограбил никого.

Колко ли болезнено трябва да е за Ники да осъзнае, че всичките й беди са дошли от някаква глупава грешка. Изглежда, тя очакваше Нина да стовари върху нея стандартните за възрастните укори, но Нина не виждаше смисъл да добавя още към нещастието й.

— Вижте тук — Ники показа едно място в камъка, където външната сивота беше махната и разкриваше лъскава чернилка. — Може би е обсидиан? Опитах се да потърся нещо по въпроса в Интернет.

— Не знам.

— Не е особено ценен, освен ако не си индианец отпреди неколкостотин години и трябва да си направиш острие за стрелите.

— Не, не мисля, че е ценен, но ще попитам някого… някой, който разбира повече.

На оскъдната светлина тя не можеше да различи нищо особено в плячката на Ники. Просто някакъв предмет, визуално интересен, подобно на нещата, които Боб мъкнеше вкъщи, когато беше малък, но нищо особено екзотично.

— Това е просто боклук — заключи Ники. Започна да събира камъчетата и да ги прибира в торбата.

— Но защо ще си прави такъв труд да крие ненужни камъни? — попита Нина. — Имал е доста необичаен тайник.

Ники сви рамене.

— Бях сигурна, че са нещо много специално, затова и помолих Боб да ги изкопае. Помислих, че съм изпуснала нещо важно, когато за пръв път ги погледнах.

— Но мъжът, който преследваше Боб… той си е мислил, че те са ценни?

— Сигурно просто е предполагал, както и самата аз. Вестникарската статия след изслушването твърдеше, че съседката ме е видяла да взимам нещо. Взех, ама само боклуци. Аз съм завършена загубенячка. Всичко обърках, когато отидох там. Причиних цялото това… всичко свърши. По-добре да…

— Наистина ли си причинила всичко това? — попита Нина.

— Не съм казала това! Не се и опитвайте да ме замесите!

— Какво е по-добре да направиш?

— Нищо. Не ме подлагайте на кръстосан разпит. Не съм в настроение.

— Чуй ме сега — каза Нина. — Ние сме в средата на процеса — тежък процес, сигурно трудно поносим за теб. Знам, че се чувстваш уплашена и самотна, но ти не си сама. Освен майка си и леля си ти имаш и мен. Аз съм с теб. — Взе ръката на момичето и я погледна настоятелно в очите. — Ще трябва да започнеш да ми имаш доверие или ще се пречупиш.

— Какво искате от мен?

— Не се отчайвай. Остави ме да ти помогна.

— Добре — тихо отвърна Ники.

— Обещай ми, че няма да направиш нищо, с което да си навредиш.

— Няма да мърдам оттук до горчивия край.

— Добро момиче. — Нина се накани да си тръгва. — По-добре да ми дадеш тези неща.

Ники гледаше пода.

— Просто исках справедливо заплащане за земята, за да можем да си платим наема и да не живеем в колата или на палатка. Дария харчеше пари, които не притежавахме. Тя донесе вкъщи китарата и усилвателя. Не мога да си представя как се е сдобила с тази кредитна карта. Веднъж се прибрах вкъщи и видях тогавашния й приятел да инсталира компютъра в стаята ми. Не ми позволи да го продам. Но така или иначе вече не можем да си плащаме сметките и ще се наложи да го връщам. Същото ще стане с китарата и усилвателя. Агенциите ни заплашват почти всекидневно.

— Заложила си всичко на тези малки камъчета, така ли? — нежно попита Нина.

Нямаше отговор.

— Майка ти използва ли компютъра?

— Дори не може да го включи.

— Значи го е купила за теб. А китарата?

— Да, за мен. Без тях нямаше да съм… била… нямаше да имам нищо.

— Сложно е.

— Така е.

— Китарата ми изглежда като мечта.

— Да. Искам да свиря в група. Пиша песни и доста се упражнявам. Дария никога не се оплаква, дори когато свиря късно през нощта. Казва ми: следвай нагласите си и всичко останало само ще те последва. За хора като нея животът е лесен. Просто трябва да се кажат правилните заклинания и молитви. Бих искала и за мен всичко да е толкова лесно. Кога ще махнат това нещо от глезена ми? Пречи ми, когато се къпя.

— След процеса, Ники. Или по-рано, ако спечелим следващото изслушване.

— Това пък какво е?

— Нарича се изслушване 995 по номера на алинеята от Наказателния кодекс, която го описва.

— Кога ще бъде?

— Мисля, в средата на юли. Ще те осведомя веднага щом бъдат подписани документите.

— След като спечелим процеса, сигурно ще напусна езерото Тахо. Може би ще отида в пустинята или в някой голям град.

И двете се загледаха в торбичката на масата.

— Какво реши майка ти? Ще се обади ли на полицията за снощната случка? — попита Нина.

— Да бе. И да огледат хубавичко нерегистрираната нелицензирана пушка на дядо ми. О, и, разбира се, за да им разкаже по кого е стреляла напоследък. След това да покаже кървавата следа в гората и наистина да заподскачат от радост.

Това за кръвта си беше преувеличение. Наистина имаше няколко капки, но според Пол мъжът се бе порязал на някой по-остър камък.

— Разбирам — съгласи се Нина.

— Аз съм като баща си — каза внезапно момичето и Нина се стресна, когато Ники неловко пристъпи към нея. Едва дишаше, очакваше я да се приближи още. — След като спечелим — повтори Ники и Нина усети лъч надежда в гласа й, — ще си имам група. Той е бил рокаджия като Стив Тайлър. Имам негови записи на една касетка.

Веднъж я раздаваше като подарък за Коледа на всеки, когото срещнеше. Наистина е добър. Свирил е във Вегас. Може би някой ден ще го видя по телевизията. — Тя тръсна глава и тъмните коси скриха лицето й.

Нина излезе през вратата и пъхна торбичката в джоба на якето си. В колата реши, че камъните ще изцапат новото й яке и ще го превърнат в евтин на вид парцал, затова ги премести в така нареченото скривалище между седалките на шофьора и предния пътник.

Разбира се, въпреки пустата улица и обикновено пълната липса на коли единствената машина наоколо веднага се залепи за задницата й. Оглеждайки се за място, където да завие и да пусне пред себе си шампиона да се състезава някъде по-далеч от нея, Нина забави на ъгъла. Пикапът бързо я изпревари, мина отпред и внезапно спря.

Сигурно му е изгаснал двигателят, помисли си тя раздразнено. Погледна часовника. Имаше среща след десет минути. Свали стъклото и протегна глава навън. Натисна клаксона. Никакъв двигател не запали и никой не излезе от колата. Опита се да го заобиколи, но улицата се оказа твърде тясна.

Обзе я подозрение и страх. Не беше видяла пикапа, когато идваше насам. Включи на задна, но си помисли за Ники, която бе сама вкъщи. Не искаше да я оставя при подобна потенциална опасност. Пресегна се за чука, който държеше под седалката, заедно с много други полезни предмети. Отвори внимателно вратата и се приближи към спрялото возило, готова всеки момент да побегне.

Оказа се празно. Мина отпред, за да се увери. Сега вече наистина беше изпълнена с подозрения. Къде ли е отишъл шофьорът? Сложи ръка, за да засенчи очите си, и погледна през затъмненото стъкло на колата, ала не успя да види нищо освен купчината дрехи и инструменти.

Върна се до колата си и се обади на Ники.

— Заключи вратата — каза тя. — Аз съм на едно каре от теб и един празен пикап ми препречва пътя. Видът му никак не ми харесва.

Изглежда, шофьорът беше изоставил превозното си средство. Може би наблюдаваше от гората край пътя. Нина даде на задна и изви по друг страничен път. По прозореца плисна дъжд. Забави, докато минаваше през националния горски парк, и се надяваше по-скоро да стигне отбивката за магистралата.

Беше почти стигнала до Ал Тахо, когато в огледалото за обратно виждане зърна с крайчеца на окото си парче дънков плат от нечий ръкав. Ръкавът внезапно се приближи и преди да може да си поеме дъх, една ръка обхвана врата й.

— Продължавай да караш — каза мъжът. — С теб двамата имаме работа.

Това той ли е? Тя караше, защото нямаше друг изход; защото ръцете й бяха на волана, а кракът й — на газта. Чувстваше как адреналинът изпълва тялото й.

Не смееше да погледне в огледалото, въпреки че изкушението беше огромно. Но какво ще стане, ако види него? Сигурно щеше да умре от страх.

А днес не бе добър ден за умиране.

Натисна рязко спирачките и гумите на колата изсвистяха. Ръката отпусна хватката около врата й и усети как зад нея едно тежко тяло се удря в седалката, а самата тя се люшна напред, но бе задържана от колана. Здраво хванала волана, тя изви и заби колата право в една канавка, пълна с вода. Колата се закова на място.

Откопча колана и изскочи през шофьорската врата. Препъвайки се, се затича по хлъзгавия път. Чу да се отваря автомобилна врата и въпреки себе си се обърна и хвърли един поглед назад.

Той се бе опитал да излезе от страната на канавката и беше паднал в нея. Бронкото й закриваше гледката, но го чу да ръмжи. След малко видя чифт кафяви обувки, дочу плисък и накрая зърна една фигура да притичва в посока към гората.

Тишина. Някъде изпляска патица. Няколко последни капки дъжд паднаха върху челото й.

Замина си. Треперейки, тя се върна до колата, но първо огледа задната седалка. Нямаше нищо чуждо, но все пак той се беше скрил отзад, докато тя караше, готов да… да направи какво? Чукът лежеше на предната седалка. Скочи в колата, заключи всички врати и прозорци и седна трепереща от страх и студ. След минута способността й да се движи се възвърна, тя запали бронкото и потегли като бясна към офиса си.

Дали наистина беше той? Не мъжът, който преследваше Боб, а ТОЙ. Онзи, който й се струваше, че непрекъснато броди наоколо, точно на границата на съзнанието й, неудовлетворен, че е убил нейния съпруг, защото искаше нея и Боб. Нейният личен дявол, който според полицията и останалите бе зарязал всичко и беше побягнал още преди много месеци и когото никой не очакваше да се завърне. В съзнанието й той вече придобиваше някои свръхестествени черти. Имаше чувството, че се е привързал към нея и неизбежно ще бъде привлечен обратно. Дяволът!

Нека да е всеки, само не и той!

Нина спря на паркинга. Все още дишаше тежко. Изключи двигателя, бръкна в тайника и напипа торбичката с камъчетата. Значи не ги бе открил!

Чак когато си взе куфарчето и се пресегна назад за якето, съобрази, че него го няма.

Нейното скъпо, чисто ново яке от Дона Каран. Първата й реакция бе на облекчение. Не е бил ТОЙ. Бил е другият, който искаше камъните. Мъжът от гората си е помислил, че ги е сложила в джоба на якето. Значи е наблюдавал верандата на Ники.

Съкровището на Ники, камъчетата, събрани от някое дете. Нали те не струваха нищо? Може би той не го знае. Може би доктор Сайкс си е играл някаква игра с него. Тя се качи на тротоара, облегна се на една стена и отново извади камъчетата, за да ги огледа. Черни и мръсни малки камъчета, а не злато, не и сребро — нищо, което да си заслужава кражба, убийство…

Шквалът беше отвял облаците и небето отново бе чисто и синьо като детска пастелна рисунка. Лъч светлина блесна в дланта й. Тя взе едно от камъчетата и го вдигна към слънцето.

Мътилката се избистри. Погледна и накрая разбра тайната — във вътрешността играеха бледозелени, виолетови и розови пламъци.