Мечът на правосъдието

В съня си иска да се събуди, но когато отваря очи, гигантският гущер е още в него и той излиза на верандата, хвърля се в снега и се опитва да го изповръща, но не успява. Превзема го отвътре и по кожата му порастват люспи, а опашната му кост се удължава и зад него нещо бие по земята.

Обръща главата си наляво и надясно. Отваря уста и раздвоеният му език изхвръква напред. Движи се неуверено към убежището на гората. Ако бъде изненадан от враг, готов е да го убие. Ако го обезпокоят, ще убие.

Той е гущер.

ГЛАВА 22

От планината подухваше вятър и Шекспировата публика потрепваше от студените му повеи, но Нина беше дошла подготвена за тази юнска вечер с яке и топли чорапи.

Санд Харбър бе уникално място край езерото, където огромни гранитни скали бяха разсечени от древните ледници. На мъжа, стоящ до Нина, те напомняха за Върджин Горда — неголям остров в Карибите, който беше посещавал.

— Естествено, скалите там са по-малки — обясняваше той. — Но ефектът е горе-долу същият. На такива места малчуганите могат да мечтаят за крепости, пиратски пещери и тайни проходи.

Зад сцената езерото бе огряно в пурпурна светлина и луната вече заемаше мястото на залязващото слънце.

Андрея беше донесла няколко одеяла. Свити като какавиди по двойки — Нина с Боб, Мат с Бриана и Андрея с Трой, — на тях им беше топло и се наслаждаваха на представлението и на компанията си.

Когато сцената се изпълни с русалки и смъртни, Нина позволи погледът й да се зарее отвъд езерото, далеч към съпруга й, сега потънал в сън на едно студено място, и си припомни за бързия и кратък живот с него, преминал сякаш насън. Той наистина беше изчезнал, погълнат от пастта на мрака. Някога тези мисли щяха да развалят настроението й, но сега й подействаха много по-различно. Времето беше приглушило болката. Около нея плуваха като отражения спомени за него, променяха цвета на кожата й, но този път безболезнено, без да проникват и изгарят душата й. Сега при представата за сивите му очи, страхотната усмивка, гласа тя сви колене, обхвана ги здраво с ръце, опитвайки се да запази по-дълго сладостните спомени.

Осъзна, че се възстановява от мъката и вече се движи напред. Това малко я натъжаваше, но знаеше, че времето е Дошло, и то не само заради Боб, но и заради нея самата.

В този случай щеше да се нуждае от цялата си сила и дори от още повече, за да се противопостави на чувството, което можеше смътно да се опише като желание спрямо Пол. Не искаше да завързва връзка с него от самота или слабост. Пол беше хищник, силен мъж, свикнал да доминира. Научи това в течение на двете трудни години, през които работеха заедно. Предишното им сближаване бе кратко и за това си имаше напълно обосновани причини. Имаше неща, които не разбираше у Пол, той се подчиняваше на философия, която тя не споделяше. И въпреки всичко помежду им се беше установила толкова силна взаимосвързаност, че тя не можеше да си представи живота без него. Въпреки хаоса, който неговото присъствие винаги сътворяваше, тя бе щастлива, че в труден момент може да се облегне на него.

Изплува от дрямката и отново се загледа към сцената, но половината от ума й както винаги беше заета с притискащите я проблеми. Дария и Денис Ранкин. Мистериозното телефонно обаждане до Бил Сайкс в нощта на неговата смърт. Мястото на опалите в цялата картина. Пациентите, преминали през пластичната хирургия на доктора.

Пол щеше да отсъства през уикенда, така че смяташе да работи у дома за предстоящото изслушване 995. Пустинята щеше до почака до понеделник.

— Все по-добре — каза лекарят от Кармел, като потупа косматия му крак. — Сега не трябва да го преуморяваш за известно време.

— О, разбира се — обеща послушният пациент. Щеше да изпълни поръката поне докато излезе от болничния офис и отново се метне на седлото.

— Трябва да изграждате крака си полека…

Той и сестрата продължиха още известно време със съветите. Пол положи усилия да ги слуша, но откри, че всъщност се възхищава от сестрата, мислейки едновременно за Нина, за Сюзън, за двете си бивши съпруги и в добавка за още една-две стари приятелки. Колко се радваше на всички тези жени — красиви, чудесни в леглото, ох. Някои връзки оставяха дълбоки следи.

Сюзън не оставяше дълбоки следи. Предишната нощ беше дива и двамата си прекараха чудесно. Това беше всичко.

Още веднъж се оказваше в беда заради Нина. Беше се върнал в Тахо, защото се предполагаше, че има нужда от пари, а после прахоса по-голямата част от тях за новата си кола. Тъпо, тъпо, тъпо. Някой психолог щеше доста да се позабавлява с него и, естествено, веднага би заключил, че въобще не е отишъл в Тахо заради парите, а поради напразната надежда да възобнови връзката си с Нина. Но каквото и да правеше, не можеше да развълнува гордата й брадичка, а проницателните й кафяви очи блуждаеха много далеч от него.

Трябваше да застане с лице към истината — поне сега, докато свалят гипса му и така или иначе се налага да стои мирно. Той все още я обича.

Трябва на всяка цена да се разкара от нея. Беше пожертвал всякакъв шанс да спечели любовта й, освен ако не я излъже и не продължи да я лъже до безкрай. Но самият той едва ли щеше да остане толкова близък с нея, ако трябва да пази тази лъжа в себе си. А ако истината бъде изречена… какво? Може би ще му обърне гръб. Ще го отблъсне от себе си завинаги.

Докато се ръкуваше на прощаване с лекаря, си помисли: „След този случай всичко трябва да свърши. Ще стоя далеч от нея и от Тахо.“

А Сюзън? Два дена с нея му бяха предостатъчни. Тя го отегчаваше. Просто нямаше за какво да си говорят, помисли си Пол, и трябваше да се усмихне, защото точно така протичаше тяхната връзка — чудесен секс, никакви взаимоотношения. Тази вечер беше поискала да му приготви вечеря, може би вече беше извадила и измила зеленчуците и се готвеше да започне. Дали сега не е моментът да й се обади и да й съобщи, че всичко е свършило.

Забравяйки казаното от лекаря, той стъпи тежко и изруга. Сестрата заповяда да донесат подвижна количка и настоя той да седне в нея поне докато не го изритат зад вратата. Пред входа се надвеси над него.

— Къде ви е превозът? — попита тя, без да му позволява просто да се изправи и да тръгне, въпреки че нищо не му пречеше да го направи. Усети, че тя може даже да повика полиция, ако го забележи, че се опитва да шофира. И по-рано бе получавал подобни предупреждения от лекарите.

— Ей там — той посочи един паркиран до бордюра буик кътлъс с възрастен човек зад волана. Безгрижно отиде до него и хвана дръжката на вратата към задната седалка.

Махна й с ръка за довиждане. Бутайки количката, тя обърна гръб.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита го мъжът. — Махни си ръката от вратата ми или ще ти я счупя.

— Ау, грешка — каза Пол и се отдръпна.

Добра се до колата си и подкара право към това, което беше останало от офиса му в Кармел.

Посрещна го същият пейзаж, само че по-прашен. Дино не се е връщал. Отвратителното му техноиндустриално обзавеждане беше тук-таме прогорено от цигари.

Пол внимателно се настани на стола си. На седалката се бе отпечатала следата от задника на Дино. Добре де, и бездруго ще му трябва нов стол.

Пощата си стоеше отдавна непроверявана. Трябваше отново да стане и да я вдигне от пода. Събра я на купчина върху бюрото и известно време постоя загледан в нея. Съотношението сметки — чекове беше десет към едно. Накрая вдигна телефона.

— Ез? Не затваряй!

Добрият стар Ез отговори:

— Не ме безпокой повече. Отдавна не искам да чувам за теб.

— Значи Дино. Разпространявал е някакви слухове за мен, докато ме няма, за да ми отнеме бизнеса.

— Дино ми показа документите. Знам всичко за теб.

Е, това вече бе нещо конкретно. Ез поне говореше с него.

— Значи ти е показал документите?

— Писмото от следователя по твоя случай.

Пол не се сдържа. Избухна в смях.

— И какво съм направил? Какво престъпление?

— Предпочитам да не говоря за това — гласът на Ез спадна почти до шепот. — Аз съм изключително либерална личност… но никога не бих предположил… ти изглеждаше толкова мъжест… Направи тази операция, ако искаш толкова. Това може би ще те успокои, ще те предпази от невъздържаност в публичните тоалетни, но не очаквай от мен да те наричам Пола.

Пол намираше следобеда за изключително забавен. Сега, след като научи какво се е случило, проведе още няколко телефонни разговора.

Пола!

Добрият стар Дийн. Не беше свършил още с него.

Освен че изплащаше колата, той покриваше сметки и изпращаше средства на родителите си. Всичко това идваше от първия чек на Нина. Отново бе на крака, но бизнесът му се клатеше под тях, сякаш бе нагазил в блато.

Преди да напусне, се обади на монтерейския номер на Дино. Прекъснат. Замисли се дали да не го подгони като куче чрез следователския си лиценз, когато погледът му попадна на номера за спешни случаи, който Дийн веднъж му беше оставил. Майка му в Атаскадеро. Бавно кимна. Набра го.

— Ало? — беше възрастна жена.

— Госпожа Тръмбо?

— Да?

— Тук е Род Стикър от данъчното.

— О, боже.

— Опитвам се да открия Дийн Джей Тръмбо.

— Дийн не живее тук.

— Вие роднина ли сте му?

— Да. Не.

— Знаете ли къде е господин Тръмбо?

— Нямам представа — почти извика жената отсреща.

— Добре. Опитваме се да открием господин Тръмбо. Изпратихме множество писма до офиса му в Кармел, откакто пропусна да се отзове на призовката ни за пълна ревизия на доходите.

— О, боже.

— Върнали сме се чак до 1995 година и има някои сериозни проблеми. Имам предвид, наистина сериозни. Ако в бъдеще имате някакъв контакт с мистър Тръмбо, бихте ли му предали номера на ревизионния му акт и да му кажете да дойде в офиса ни в Лос Анджелис, за да предотврати по-нататъшните съдебни процедури?

— Да, разбира се. Кой е номерът? — дочу шумтене на хартия.

— 2ХСУВКМ3347 — отговори бързо Пол.

— Не мога да намеря химикалка! Как беше?

— 2ХСУВКМ3347 — затвори.

Беше наистина сладко.

По-късно през нощта, след като се въртя и обръща няколко часа, Пол си стегна багажа и хвана пътя към Тахо. Празната сива магистрала му действаше успокояващо — нещо, което леглото не бе в състояние да стори. Обичаше да пътува нанякъде. Действието в каквато и да е посока беше достатъчно да накара да замлъкнат измъчващите го нощни духове.

Първата му спирка беше казиното. Нахвърли се върху масите с неудържима енергия и тъй като кракът го болеше, а умът му беше необичайно объркан, надигна бутилката с червен еликсир, дадена му от Луис, няколко пъти повече, отколкото беше разумно. Стабилно губеше и чак когато се усети, че залага на най-невероятните комбинации, почувства, че атмосферата около него леко се е променила. Обичайната тълпа от нощни птици с решителни и бледи лица беше придобила зеленикав оттенък. Провери светлините отгоре и да, наистина бяха станали по-зелени. Обърна се към крупието и отвори уста, за да коментира странните мерки за намаляване на загубите на казиното, но веднага я затвори. Дългата й къдрава коса се развя над раменете й и се спусна към масата, отдели се от скалпа на момичето и косъмчетата се превърнаха в малки змийски езици, гърчещи се над летящите карти.

„Свети заднико!“ — помисли си той и почувства как отвътре напират вълни от смях. Дали същото се е случило и на Хънтър Томпсън във Вегас?

Обърна се да сподели видяното с мъжа, седнал до него, но се вкамени и с юмрук пред устата възпря смаяния си вик. Лицето на съседа му се разтапяше — очите му се превръщаха в прозрачен мрамор, зъбите се издължаваха и заостряха, а изпод бялата му тениска подобно на излюпващ се динозавър започна да пониква опашка. Светлината се раздели на отделни яркозелени лъчи, струящи от гущеровия ад.

Цялото това нещо беше толкова забавно! За малко не се строполи на земята от смях. Не след дълго охраната учтиво, но твърдо го изведе от залата и го подкани да си тръгва.

Сякаш изблъскан от недоволния поглед на управителя, който се опитваше да пробие дупка в гърба му, Пол залитна към най-близката тоалетна, като се кикотеше неудържимо и без никакво съжаление се принуди да повърне. Вдигайки глава над мивката няколко секунди по-късно, изпита страх да се погледне в огледалото, ала все пак го направи. Видяното не го изненада. Потен мъж. Ухилен невменяем идиот.

Седна на една табуретка и си даде достатъчно време, за да се възстанови, като нещастно наблюдаваше нощните похождения на събратята му комарджии. По-късно си изплакна лицето и се върна весел в казиното, където всичко си бе възвърнало нормалното състояние.

Без да спира да се ругае, се обърна и се качи в колата си. Пое директно към дома на Нина на улица „Кълоу“. След първото леко почукване Боб веднага отвори.

— Сега е неделя сутринта — каза Боб, като примигваше и се опитваше да го види по-добре в мрачината. — И е доста рано, нали? — въпреки ранния час той беше вчесан и измит.

— Позна — каза Пол. — Майка ти вкъщи ли си е?

— Спи, както може да се предположи. — Наведе се да погали Хичкок. — Работи до късно вечерта.

— Някаква идея кога ще стане?

— Не. Защо не я изчакаш тук?

— Благодаря.

— Ще направя кафе — предложи несигурно Боб и тръгна към кухненската маса.

Върху нея до празната опаковка от мляко бяха подредени безброй правилни квадратчета от царевични пръчици.

— Чакай, дай на мен. — Пол се разтърси в шкафа и накрая събра инструментариума на Нина. — Ти искаш ли?

Очите на Боб леко се разшириха.

— Разбира се. — Тонът му беше естествен.

След като измери дозата кафе с една чаена лъжичка, Пол я изсипа във филтърната фунийка и се наслади на аромата на топлата вода, заляла ароматното черно кафе. Продължи издирванията си по шкафовете и откри захарта. Сипа малко в чашата на Боб заедно с половин лъжица сметана, която откри в хладилника.

— Отдавна ли си станал?

Боб кимна.

— Не можеш да спиш, така ли?

Той тръсна глава.

— И аз не мога. Кошмари — призна си Пол. — Неща, които те връхлитат и от тях получаваш сърбежи по цяла нощ.

— Засмя се и след минута Боб се присъедини със собствения си сух смях.

— И при мен е така.

Обърнат гърбом, Пол добави малко течен шоколад към кафето в чашата на Боб. Подаде му я. Боб предпазливо отпи.

— Мм — възкликна изненадан той. — Не знаех, че кафето може да е толкова вкусно.

— Тайна рецепта.

Те пиха кафето си в мир и спокойствие, докато мракът отвън просветляваше.

— Какви са твоите кошмари? — попита Боб. — Не си длъжен да ми казваш, но… има ли нещо, което да те плаши и да ти се случва отново и отново?

— Моите кошмари? — попита на свой ред Пол замислен. — Превръщам се в гущер.

— Звучи смешно.

— Повярвай ми, не е.

— Не знаех, че възрастните имат лоши сънища.

— Имаме.

Боб пъхна пръст в чашата и облиза утайката от него.

— В съня ми някой се опитва да влезе в къщата. Някой, който иска да убие мен и майка ми. Знам, че е там, пред къщата, в гората. Мога да го чуя, но не го виждам. Започвам да го търся, имам чувството, че непрестанно е точно до мен. Има нож. Чувам го как се приближава. Ужасявам се и се опитвам да изкрещя, но от устата ми не излиза никакъв звук. Той се приближава… след това се събуждам и е все едно, че съм умрял или нещо подобно. Толкова ми е зле.

— Звучи ужасно.

— Така е — кимна момчето.

— Затова ли си станал толкова рано в неделя сутрин?

— Точно така.

— И ти не си длъжен да ми казваш, но… отскоро ли са тези твои сънища?

— Да.

— От нощта, когато отиде при Ники? Нали се сещаш, нощта, когато онзи мъж те гонеше.

Боб го изгледа учудено.

— Не. Отпреди. От миналата есен. След като… знаеш. Сънищата започнаха веднага щом той умря.

Защо ли се изненадваше, че Боб не е забравил най-ужасното преживяване в краткия си живот? Това, че Нина е успяла да изгради защитна стена, не означава, че синът й има същия талант.

— Казвал ли си на майка си?

— Какво може да направи тя? Типът уби нейния съпруг. За нея е още по-зле. Буди се посред нощ и я чувам как обикаля къщата в кръг.

— Така ли прави? А ти се будиш преди изгрев слънце.

Значи като станеш, идваш тук и строиш градове от царевични пръчки.

— Не мога да гледам телевизия, защото ще събудя мама. Те не го заловиха и никога няма да успеят. Някой ден ще се върне и ще се опита да ни убие. Затова двамата с Хичкок стоим на пост.

Пол стана и си наля още една чаша кафе. Езерните птици, по-музикални от гларусите край неговия апартамент, вече се разбуждаха и започваха утринния си хорал. По-добре от всеки друг оркестър, помисли си той. Стоят си отвън, пеят и се молят по-шумно от който и да е католик в тази ранна сутрин.

— Има нещо, което искам да ти кажа, Боб, но ти не бива да го издаваш никому, разбираш ли ме?

— Какво?

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Според мама ставам експерт.

Пол реши да приеме твърдението.

— Онзи човек… пред вратата. Лошият. Знаеш кого имам предвид. Истинският.

Боб се поколеба и в него се поведе борба между уязвимото дете и непобедимия тийнейджър герой. Момчето победи.

— Да — меко каза Боб. Пол едва го дочу, но след това той продължи по-високо и твърдо: — Онзи, който го направи. Който се опита да ни убие. Когото сънувам.

— Добре, сега ще ти кажа нещо, но не бива да казваш никому, нито на чичо Мат, нито на леля Андрея, нито на Трой… на никого никога, става ли?

— А на мама?

— Най-малко на нея.

— Не обичам да крия неща от мама.

— Тя не бива да го узнае. Никога.

— И защо?

— Защото… майка ти е служител в съда. Може да се почувства длъжна да предприеме нещо. Това може да й навреди. Като пазиш тайната, ти не й даваш възможност да си навлече неприятности.

Любопитството победи съмнението.

— Добре — съгласи се Боб. — Няма да кажа нищо.

— Обещаваш ли ми?

— Кълна се.

— Добре. Слушай, Боб. Лошият никога, никога повече няма да се завърне. Не го казвам просто да те успокоя, не ти пробутвам лайняни лъжи. — Пол използва нарочно този език, за да разбере Боб, че към него се обръщат като към голям човек и му поверяват сериозна информация. — Той никога няма да се върне. Той не е някъде из горите и вече не дебне удобен случай да се нахвърли върху теб и майка ти. Вие сте в безопасност. Не си губи и секунда от времето в тревоги дали копелето няма да ви преследва отново. Няма. Не може. Схвана ли? Не може! Имаш ми думата.

Боб го гледаше право в очите и Пол видя как в тях се заражда надежда.

— Звучиш така, сякаш знаеш какво говориш — каза Боб. — Така е.

Боб протегна чашата си и даде последен израз на съмненията си.

— Добре де, но ако го няма никъде, къде е?

— Кое си избираш? — каза Пол. След това взе чашата си и се пресегна да си вземе яйце.

На стълбището над тях, след като се нарадва на пеещите птици и успокояващото гъгнене от Боб и Пол в кухнята, Нина пристегна хавлията си и се облегна на перилото. Пол се опитваше да успокои Боб, както навремето успокояваше нея. Но някак си увереността в гласа му, чистото арогантно самочувствие й подействаха различно. Той звучеше толкова недвусмислено сигурен.

Тя се върна в стаята и се хвърли в леглото, опитвайки се да събере мислите си.

Десет минути по-късно слезе в кухнята, загърната в своето кимоно. Направи се на изненадана, че вижда Пол да опустошава продуктите й. Разказа му за всичко научено от продавача на скъпоценни камъни, за Денис Ранкин и парцела му близо до този на Ники. Пол не бе в състояние да откаже никому нищо и веднага се съгласи да отидат незабавно в пустинята, въпреки че настоя преди това да пусне един пакет в пощата по пътя за града. Боб каза, че има домашни и че ще си стои в къщи.

Нина се облече, приготви запаси от вода и сандвичи. Спряха да заредят и докато се спускаха от планината и навлизаха в безкрайната шир на пустинята, тя си позволи да хвърли един бърз поглед към Пол.

Стори й се, че за пръв път среща истинския Пол, когато го дочу да разговаря с Боб в кухнята, истинския Пол, който беше пълна загадка, маскиран зад шеги, хвалби и систематични гафове. Беше неразбираем като… какво беше онова митично гущероподобно същество, което можеше да убива с поглед, аха, базилиск!

Зърнала тайната му, тя се изпълни с ужас и удивление и думите заседнаха в гърлото й.

ГЛАВА 23

Докато едва помръдваха напред сред задръстването в Рино, Нина отдели време да понаблюдава как Пол масажира крака си. Изглеждаше много по-добре, но все пак кракът го безпокоеше. Тя се учудваше на настоятелността му да изпрати червеникавото лекарство на Луис за незабавен анализ при Джинджър, преди да напуснат града.

— Но защо? — попита го тя.

— Нека просто кажем, че никое удоволствие не може да бъде съвсем невинно — сухо й бе отговорил той.

Мислите й се насочиха обратно към трафика и разминаванията с камионите. Пол отново се намеси в мислите й.

— Свърза ли се с професор Сайз?

— Да, но и той сигурно ще умре от изненада, ако му обясня какво точно се опитвам да докажа. Предупредих Тим, че идваме. Беше ми от голяма полза в последното ми… в последния ми случай, свързан с убийство. Очаква ни заедно с тлъст чек като отплата, че му губим времето. Надявам се да има смисъл. Може никога да не открием Ранкин.

— Ако не го потърсим, няма да го намерим.

Пред Нина се отвори пролука в задръстването и тя се промъкна, заобикаляйки отдясно блокираните коли, прекоси на жълто и успя да се добере до следващото кръстовище. — Ники ни даде добра идея къде да търсим…

— На площ от осемдесет акра.

— Трябва да го намерим. Сигурно до мястото, където живее, е прокаран някакъв път или поне пътека.

— Снощи много работа ли свърши по изслушването? — попита Пол.

— Ъхъ. Ще атакувам от две страни заключенията от предварителното изслушване.

— Радвам се да го чуя.

— Ще чуеш и още. Утре съм обявила сбирка в единайсет сутринта. Ти, Сенди, Уиш и Джинджър, която се връща от Сакраменто. Ще ти дам копие по всички точки от обвинението, които искам да атакувам по време на предстоящото изслушване. Утре ще избистрим позицията си и ще проверим отново всичко. Свободен ли си?

— Да. Тогава ще трябва веднага след сбирката да хвана пътя към Карсън Сити, за да успея за срещата с Чък Дейвис. Уредил съм да ме допуснат да разгледам остатъците от самолета. Между другото, нещо да си чула за телефонните сметки и разпечатки на Бил Сайкс?

— Получих копията от следствената служба и информация за цялата година — каза Нина. — Сайкс е имал и клетъчен телефон, който е използвал главно по работа. Много от разпечатките сочат, че се е обаждал многократно на друг клетъчен телефон, който в момента е изключен. Обадих се на Бет да провери номера и тя ми каза, че това е нейният. Сметките за нейния клетъчен телефон не й бяха под ръка. Твърди, че мъжът й плащал всички сметки и е затруднена да ги открие, но веднага щом излязат на бял свят, ще ми се обади. Каза още, че е изгубила телефона в объркването при завръщането си от Лос Анджелис, след като чула за самолетната катастрофа и убийството.

— Много ме интересува онова телефонно обаждане в нощта на смъртта му. — Описанието на Ники за смъртта му е много странно. От широка усмивка до безнадеждно отчаяние. Бих си помислила, че са го информирали за смъртта на Крис, ако не знаех, че самолетът още е бил във въздуха по времето, когато Ники е надничала в къщата му.

— Няма да е лесно да разберем кой се е обаждал, тъй като на телефонните разпечатки разговорът ще липсва. Него са го търсили.

— И на мен така ми се струва. Как мина при Бет? Все още не съм получила писмения ти доклад.

Той я осведоми за сцената, на която бе станал свидетел.

— Знаех си, че е прекалено съвършен, за да е истински.

— Е, поне е човек. Бях започнал да се съмнявам.

— Мислиш ли си, че си го е изкарал на Сайкс?

— Просто не знам. Прилича ми на великия Гетсби, ефимерен и фалшив. Но не мога да си го представя движен от онези чувства, които могат да накарат един човек да размаха самурайски меч и да убива. Ако се вярва на Бет, просто има голяма уста.

— Какво мислиш за Бет?

— Харесва ми, но вече видях толкова много красиви жени, че престанаха да ми действат. Бет е по-умна от Дария, по-задълбочена и въпреки че искрено скърби, много внимава какво казва. Твърди, че Дария не й е признала, че е била в къщата през нощта на убийството. Не ми разказа много неща за брака си, но съм напълно уверен, че не е била особено близка със Сайкс. Но трябва да е била влюбена в момчето.

— Как се чувстваш? Боли ли те кракът?

— Ще е в гипс още един месец. Трябва да правя упражнения и да го пазя. Но болката вече е сведена до глухо недоволно ръмжене.

— Добре. Върна се по-рано, отколкото очаквах. Не спомена ли, че се връщаш в понеделник?

— Аха.

— Пол?

— Да?

— Нищо.

— Има проблем ли?

Тя не отговори.

— Защо ме гледаш така? — попита Пол. — Какво съм направил?

— Забрави.

— Нали знаеш, че най-лошото нещо, което можеш да ми причиниш, е да ме разпалиш и после да ме оставиш да се мъча.

— Съжалявам. Просто чувствам стреса… от всичко това.

— Защо не се охладиш малко? Порадвай се на пейзажа — посъветва я Пол и пусна радиото.

— Значи отиваме някъде на север към Уинимука, нали? — попита Тим Сайз, като се качваше в колата.

Беше ги очаквал пред джипа си край паркинга на Невадския университет. Носеше сламена шапка, кожени ботуши, джинси и бе нарамил тежка раница.

Нина се прехвърли от шосе 80 към шосе 395, а Пол обясняваше:

— Търсим точно определен парцел, собственост на едно приятелче, Денис Ранкин, антисоциален тип според всички свидетелства. Искаме да говорим с него. Имаме геоложка карта, по която да се ориентираме, въпреки че не е особено точна. Искаме да ни помогнете.

— Проста задача.

— Надяваме се да ни кажете дали е възможно някой да е направил удар и да е открил находище от черни огнени опали в съседния парцел.

— Знаех си, че няма да е толкова просто. Какво имате предвид под съседния парцел?

— Парцелът му е до едно имение от четирийсет акра, към което проявяваме огромен интерес.

— И имаме позволение да нахлуем в този съседен парцел с лопата и кирка, така ли?

— В съседното имение, да — отвърна Нина. Дария й беше дала съгласието си, твърдейки, че сестра й също няма да има нищо против и ще поговори с нея. — В мястото на Ранкин — не. Не очаквам да се държи приятелски с нас. Даже може да се окаже опасен.

— Бас държа, че в Детройт никога не са виждали такъв път.

Когато Тим се окова в предпазния колан, Пол даде газ.

Пътеката беше толкова тясна, че храстите дращеха по бронята и оставяха следи по боята. Нина твърдо беше решила да не обелва и дума от страх да не си прехапе езика. На най-стръмните участъци тя се облягаше назад и си затваряше очите — не искаше да гледа, изпитваше дълбоко съмнение, че Пол и храброто бронко ще ги отведат живи до целта. Седем-осем километра не отнемат много време по обикновено шосе. Ала по тесния планински път това траеше цяла вечност.

Накрая Пол спря бронкото. Постепенно се бяха изкачили на едно високо плато, над което бе надвиснала не особено впечатляваща планинска верига. Нина можеше да забележи ерозиралите от вятъра каменни пътеки, които водеха до по-високи изолирани долини. Сигурно бе пълно с пещери и каньони. Никъде нищо не помръдваше освен неуморимия ветрец, който ги спасяваше от непоносимата горещина.

Излязоха и се загледаха в посоката, откъдето бяха дошли. Долината беше като дълго тясно плато, чиито краища се виждаха отчетливо в сухия въздух, както и половината щат Невада, ширнал се пред тях, като снимка от спътник. Нина си намаза лицето и ръцете с крем срещу слънце и сложи шапка с широка периферия. Пол глътна няколко хапчета и отпи вода. Тим нарами раницата.

— Напред — изкомандва той.

Повървяха около петнайсет минути по планинския път, следвайки указанията на Тим, докато не стигнаха до ниска колиба с тенекиен покрив. Пред нея беше паркиран стар джип. Навсякъде виждаха типичните за един миньор или златотърсач празни пластмасови бутилки, дърва, струпани до стената, ръждясали метални инструменти. На няколко крачки от тях се подаваше малка масичка, скътана във висок храст, който хвърляше мижава сянка. Нина забеляза, че върху нея бяха подредени най-различни породи скали.

Недалеч от масичката се виждаше покрита с бял прах количка, пълна с висока около метър купчина пръст и камъни.

— Няма никой — обади се Пол, като надникна вътре.

— Оттук — предложи Тим.

Те заслизаха безмълвно по добре поддържана пътека. Пол беше начело и използваше патерицата си, за да се подпира. Тим формираше ариергарда. Внезапно Пол спря. Нина се хвана за ръката му, за да не се спъне и погледна напред. Пол сложи пръст на устата си и посочи към оврага вляво.

След като спряха, те дочуха това, което Пол беше доловил. Ритмичния удар на кирка.

Приближиха се до оврага и погледнаха вътре.

На двеста-триста метра с гръб към тях един мъж размахваше кирка и вдигаше облак прах. На всеки десет-петнайсет удара поспираше и се навеждаше да огледа камъните, които беше разбил. Гръдният му кош беше огромен, раменете — двойно по-широки от таза, напрегнати, дълги ръце. Още не ги беше забелязал.

Нина кимна. Тръгнаха надолу към него. В този момент той ги дочу и се обърна с кирка в ръка. Закашля се и с края на ризата избърса потта от челото и зачервеното си лице.

— Вие трябва да сте Денис Ранкин — любезно започна Пол. — Какъв късмет.

— А вие нарушавате частна собственост — отвърна Ранкин.

Едрият мъж носеше черни джинси и раирана риза с навити ръкави. На единия му лакът се виждаше мръсна превръзка. До него на земята стояха няколко метални кофи, пълни с камъни, и още няколко контейнера с вода. Скалата, която разбиваше, беше влажна и Нина усети аромата на земя.

— Изминахме много път, за да поговорим с вас — каза Пол.

— Защо?

— Интересуваме се от черни опали.

— А аз се интересувам да ви измета от моята собственост — отвърна Ранкин. Стоеше здраво на земята, а черните му очи се взираха в тях, сякаш се опитваше да ги прониже. Тим изкрещя. Хвана крака си с две ръце, а лицето му се изкриви от болка и страх.

— Нещо ме ухапа!

— Какво, скорпион ли?

— Мисля, че е змия! — проплака Тим. — Богове, богове, богове!

— Тим, не се панирай — нареди Нина. — По-вероятно е някое насекомо.

Само за да е чиста пред съвестта си, огледа земята около него. Не видя нищо пълзящо. Хвана го за ръка и го поведе към скалата, пристъпвайки право към Ранкин, който изви лице към тях, но не помръдна. Нина свали раницата от гърба на Тим и повдигна ранения му крак.

— Виждаш ли? — попита Тим. — Точно тук. Мамка му!

— Успокой се. Не ставай истеричен. Не мисля, че е било змия. Имаш ли пакет за първа помощ в раницата?

Нина го поля с малко вода, докато Тим мяукаше като котенце, след това отвори пакета за неотложна помощ, извади дезинфектант и започна да го полага около мястото, показано й от Тим.

— Давам ви десет секунди да го превържете и да се разкарате оттук. Този парцел си е мой.

Наведена над Тим, Нина най-сетне разпозна акцента. Австралийски. Развълнувана, тя продължи манипулациите си над Тим гърбом към Ранкин, скривайки професора от очите му.

— Тази дама е Нина Рейли и представлява Никол Зак, едно младо момиче, което е обвинено в убийството на доктор Уилям Сайкс. Аз се казвам Пол ван Уегънър.

— Не съм чувал за него. Не съм чувал и за вас.

— Двамата с доктор Сайкс сте забелязани заедно в „Прайз“ да спорите яростно няколко дена преди смъртта му. Следователно думите ви са малко неубедителни.

— Доколкото си спомням, няма закон, забраняващ спречкванията между приятели в бара.

— Какво имаше в торбата на масата пред вас? Опали? Каква работа имахте с доктор Сайкс? Ранкин отговори, като вдигна кирката.

— Много сте бавни, приятелчета. Ще ви помогна. Искам да се изпарите оттук. Махайте се и бъдете проклети.

Говореше през носа си, забеляза Нина. Ники добре й беше описала онзи носов глас, акцента.

Значи той се е обаждал и е заплашвал Ники, което означаваше…

— Само една секунда да се оправя с това — тя размаха кутийката с антисептик, която откри в раницата на Тим. — Той кърви.

— Значи вие сте били в гората зад къщата на Никол Зак преди няколко дена, нали? — попита го Пол. — Имам пред вид, освен ако в Тахо не се намира друг австралиец златотърсач с интерес към опалите — нещо, което приемам за малко вероятно, не мислите ли?

Докато той говореше, Нина полагаше невъзмутимо грижи за Тим, но водеше тежка вътрешна битка. Всичко, за което си мислеше, бе: Ранкин можеше да нарани Боб. Гневът й извираше, направо я заслепяваше. Гореше отвътре, потеше се, но си налагаше внимателно да превързва крака на Тим с надеждата, че това ще я успокои.

Пол продължаваше:

— Ръката ти изглежда доста зле, Ранкин. Жената с пушката ли те одраска? Сигурно те е боляло.

С все още вдигната кирка Ранкин рефлексивно приближи ръцете си до тялото.

Пол пъхна ръка в джоба. Нина беше виждала тази тактика и преди. Това сякаш намаляваше силите му наполовина, но винаги оставаше под контрол. Докато Ранкин говореше, Пол се навеждаше леко към него, усмихнат, със заинтригувано изражение, сякаш очакваше да чуе радостна вест от служителя в банката си. Ранкин обаче не подценяваше Пол.

— Извади ръцете си, искам да ги виждам! — нареди му той.

Пол се подчини и разпери пръсти, за да може Ранкин да се убеди, че не замисля нищо лошо.

— Значи си искал да откраднеш опалите, така ли?

— Не съм крадец! — изръмжа той. — Ако преследвам нещо, то първо на първо си е мое.

— Как може да са твои опалите? Сам ли ги изкопа?

— Може и да съм ги изкопал. Може и да са ми били обещани.

— Сайкс ти ги е обещал, нали? Прочел си, че е убит, а Ники Зак е била там. Решил си, че тя ги е взела, нали?

— Никому нищо лошо не съм направил. Гората зад къщата е общинска собственост, а жената с пушката трябва да я затворят в лудницата.

Пол пропусна това без коментар.

— Всъщност откъде Сайкс има опалите? Той не е миньор. — Пол извади едно камъче от обувката си. — Но ти си. Затова нека да приемем, че ти си открил опалите. Колкото да поддържаме разговора, става ли? Те са принадлежали на Сайкс, защото си ги открил в парцел, за който си мислил, че му принадлежи. Да оставим настрана факта, че си копал в чужд парцел. Ти веднага си му ги занесъл. Това е действие на достоен и честен мъж. — Ранкин кимна и го погледна с любопитство. — После каза, че той ти е обещал да ти ги върне. В замяна на нещо, нали? Да вадиш опалите от неговия парцел, така ли?

— Дори не си близо. Нямаше никаква сделка — намръщи се Ранкин.

Пол замахна към някаква муха.

— Така че каква е била сделката?

Ранкин огледа Пол, Нина и Тим. Очевидно ги прецени като група гражданчета, излезли на разходка под жестокото слънце без оръжия и с незаплашително поведение… каквото и да бе видял в тях, този път реши да отговори:

— Сделката беше да не копая за опалите.

Пол изглеждаше като хванат в крачка.

— Да не копаеш опалите?

— Той ми плати да стоя далеч от парцела и да си държа устата затворена.

— Значи после е отказал да ти плати и затова сте се карали в „Прайз“?

— Отново грешиш. Той задържа опалите няколко месеца, за да е сигурен, че няма да кажа на никого за удара. Просто беше разсеян от онзи меч и затова не успя да ми ги върне.

— Но в това няма смисъл. Моля те, помогни ми. Вие сте се карали.

— Това беше, след като открих…

— Какво?

— Нищо. Не съм убил доктора и не съм нарушил никакви закони. Това по мое мнение изчерпва работата ми с вас за днес.

— Но вие за малко не сте се сбили — настоя Пол. — И не искаш да кажеш защо. Това поражда много въпроси около теб.

Нина се изправи и застана пред Ранкин с ръце на кръста.

— Нина! — извика й предупредително Пол.

Тя не му обърна внимание.

— Ти преследва моя син в гората — твърдо каза тя, втренчена в Ранкин. — Уплаши го до смърт. Щеше да го нараниш.

Спомни си онази нощ, мириса на влажните листа, как туптеше сърцето на Боб, когато най-сетне се прегърнаха. Представи си го тичащ в непрогледния мрак между дърветата и това я ослепи за ярката светлина около тях. Пред себе си виждаше само лицето на Боб, когато най-сетне се прибраха вкъщи, новото мрачно петно в очите му, което си стоеше там и досега.

Ранкин я погледна и избухна в шумен смях, подобен на лай.

— Значи онова е било твоят син? Малкото хилаво педерастче?

Тя можеше да различи всяка пора по лицето му, гъстите вежди и мръсотията по врата му.

— Това е за теб — каза Нина. Тя му подаде предварително изготвената от съда призовка.

Той я пое.

— И това. — Ръката на Нина се върна назад и мълниеносно се стрелна към Ранкин, преди Пол да успее да я спре. Юмрукът й се стовари с такава сила в мръсната му физиономия, че той залитна. Бърз като скорпион, той скочи към нея, вдигна високо над себе си кирката, готов да… Пол грабна Нина и я изтегли далеч от нея.

— Как смееш?! — извика тя на Ранкин, като разтриваше заболялата я от удара ръка. — Ти беше в колата ми, копеле!

Тим скочи на крака и застана до двамата.

Точно навреме, защото Ранкин вдигна бойната си брадва и нападна. Диво я размаха на всички страни и те се разпръснаха. Бълвайки проклятия, той подгони Нина, която се затича нагоре по хълма. Тя се спъваше в скалите, падаше и ставаше, а огромният мъжага я следваше по петите, пуфтейки като влак. Пол успя да се промъкне между тях. Избегна едно замахване с кирката и извика към Нина и Тим:

— Бягайте!

Нина се спря, колкото да види белега, оставен от ръката й. След това побягна след Тим, който вече беше набрал достатъчно дистанция между себе си и битката.

Пол не бързаше и прилагаше любимата си стратегия. Ранкин се затича с всички сили надолу по хълма към него, а Пол внезапно се закова на място и сви встрани. С удоволствие видя как едрият мъж губи равновесие и се просва на земята.

— Е, вече можем да тръгваме — заключи Пол и се затича, преди Ранкин да успее да се освести и отново да ги подгони.

Нина и Тим го чакаха горе на хълма. Придружени от порой проклятия и заплахи, носещи се от оврага, те се обърнаха и се запътиха към колата. След като вече бяха извън полезрението на противника, Тим започна тихичко да си подсвирква.

— Изненадващо добре се движиш за човек, който преди малко е ухапан от змия — ухили се Пол.

Тим небрежно пусна мръсния си крачол върху мястото, което Нина току-що бе почистила.

— По-корав съм, отколкото изглеждам.

— Нямаше змия, нямаше ухапване — добави Нина.

Пол повдигна вежди.

— Играл си сценка, така ли?

— Много добре огледах камъните в кофите. Огледах добре и самата скала. Нали това искаше, Нина?

— Точно това исках, Тим. Разбра ли нещо?

— Бентонит. Правилният вид глина. Няма обаче никакви опали. Не би могъл да открие нищо друго освен нискоразредни евтини опали, които не струват повече от един-два долара в магазините. Направо му отнесе челюстта, Нина, мислех си, че адвокатите…

— Веднъж с голи ръце се разправи с Чарли Менсън и неговата банда — похвали я Пол.

— Никога не съм правила подобно нещо — призна Нина, като й се струваше, че от контакта с мръсното лице на Ранкин ръката й се обрива. Изтри я в панталона си, опитвайки се да махне следата от допира. — Не знам какво ми стана.

Пол не каза нищо, но протегна ръка и я прегърна.

Когато се върнаха в бронкото, Тим извади мострата, която бе откраднал от една от кофите, докато Нина се правеше на медицинска сестра и го превързваше. Отново я огледа внимателно.

— Не. Нищо особено няма тук. Търси, но не намира нищо.

— Опалите трябва да са от парцела на Логан. Ранкин е започнал да изследва собствения си парцел — предположи Пол. — Открил е евтини опали и без разрешение е проверил някои от съседните парцели. После е попаднал на истински ценни опали в съседното място. Точно на онези, които Ники е взела от доктор Сайкс.

— Геологията в тази област не е изследвана достатъчно добре — каза Тим. — И все пак ми се струва невъзможно да се открият черни огнени опали толкова далеч от Върджин Вали. Съседният парцел трябва да е вулканичен, както и да е налице необходимото съдържание на минерали. Бих искал да го огледам. Пада се на изток оттук, но ще трябва отново да извървим цялото разстояние до главния път.

— Тим, нямаме достатъчно време да огледаме още днес парцела на Логан. Трябва довечера да се върна в Тахо. До там е пет часа с кола.

— Добре — съгласи се Тим от задната седалка. — Ще ви кажа къде да ме оставите. Имам си палатка, вода, продукти и телефон в раницата. Довечера ще лагерувам в парцела и ще се обадя утре в университета да ме вземат оттам, когато свърша.

— Телефонът ти може да не работи в толкова отдалечено място.

— Телефонът ми е сателитен. Често работя в много отдалечени местности. Не се безпокойте за стария Тим.

— Ставаш за експертен свидетел, Тим — похвали го Пол.

— Когато Нина ти показа онези опали, ти си казал, че са ценни, нали?

— Бяха по-големи и по-стабилни от всичко друго, което съм виждал.

— Ако съществува още половин дузина, но по-големи, върхът на тортата, би ли казал, че са необичайно ценни?

— Хм — отвърна Тим. — Зависи от контекста. Най-големият камък, който ми показа, може, и подчертайте това с жълт маркер в главите си, може да струва няколко хиляди долара. Пет-шест такива, даже по-големи от онези, които съм виждал… — в очите му се появи замечтан поглед. — Мисля, че всичките струват над сто хиляди долара, ако се продадат където трябва. Може и повече. Това е, при положение че не са обработени. Срязани и полирани ще струват значително повече.

— Много е — промърмори Нина.

Наистина си бяха пари. Почувства се уморена. До това ли ще я изведе този случай — обичайната разправия за пари?

— Макгъфин на Хичкок — обади се Пол.

— Какво? — сепна се Нина. Помисли си, че й говори за кучето.

— Във всеки негов филм съществува някакъв предмет, който всеки се опитва да докопа. Не е толкова важно какъв е точно. Спомняш ли си, в „Криминале“ те бяха отворили един сейф и през целия филм не се видя какво точно са взели оттам и защо толкова се боричкат за него.

— Това не е Хичкок — възрази Тим. — Елмър Ленърд, нали? Не, чакай, онзи италианец.

— Не. Искам да кажа, че това са просто обекти. Сърцето на случая е в някой човек и тупти тревожно в момента.

— Поетично — одобри Нина. — В кого?

— Хората под подозрение винаги се въртят около главната сцена. А може би опалите нямат нищо общо и първата ни теория, че убийството на Сайкс е свързано с хирургическата практика, е по-вероятна.

Те продължиха разговора си, докато не стигнаха края на черния път. Пол въздъхна с облекчение, когато под тях започна гладкият асфалт.

— Поне вече знаем едно нещо. Знаем кой се е обаждал на Ники, кой те е нападнал в колата и кой е преследвал Боб в гората онази нощ. Както и това, кой се е карал със Сайкс в казиното седмица преди да бъде убит. Ще осведомиш ли полицията за него, а, Нина?

— Мисля… някак си можем да го използваме в този случай. Затова няма да го направя. Той е прав. Никога не е наранявал някого от нас. Използваше тактиката на сплашване. Не мисля, че представлява опасност за нас. Според мен няма нищо общо с цялата история.

— Той знае, че ние знаем кой е — съгласи се Пол.

Замислиха се. На задната седалка Тим пишеше нещо по картата. След малко извика:

— Спрете тук.

Всички излязоха, за да се разкършат. Късният следобед хвърляше дълги синьо-зелени сенки. Над тях кръжаха ястреби. Тясна пътечка се виеше през зелената поляна край пътя и се губеше в далечната верига от планини. Пред нея имаше дървен знак, предупреждаващ, че това е парцелът на Логан.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита го Пол.

— Никога не съм бил толкова възбуден в професионалния си живот. — Разтърси ръцете им. — Ще ви докладвам, след като се завърна.

— Не се преуморявай — извика му Нина. Тя седна зад волана и отново погледна пустошта около тях.

— Може би ще си закупя парцел някъде наоколо и ще започна да го експлоатирам — ухили се Тим.

— Имам чувството, че всичко наоколо е откупено отдавна.

— Е — философски въздъхна Тим. Пъхна картата и открадната скала в раницата си. — Все пак ми остава славата на научните публикации.

ГЛАВА 24

В понеделник Пол, Нина, Сенди, Уиш и доктор Джинджър Хирабаяши седяха около масата в конферентната зала. Бяха заели пози, които според Нина идеално пасваха на ролите им. Пол, лукавият шпионин, се люлееше невинно на стола с ръце на скута, сякаш си беше вкъщи и гледаше футбол по телевизията, но очите на загорялото му лице се бяха втренчили остро в нея. Сенди, стражът, пазеше вратата. Уиш, чиракът, слушаше внимателно, а широко отворените му очи не изпускаха нищо. Джинджър, вечният скептик, скръстила ръце и навела леко глава, следеше за дефекти в сградата, която изграждаше Нина.

— Най-лошото нещо в цялата история е, че Хенри Макфарланд придобива влияние от истерията по малолетната престъпност, обхванала околността. Решил е да съди Ники като възрастна. Направо паднах на колене пред него…

— Имаш предвид, както се ходи да се пуска сухо на конгресмените или както го правеше Моника? — намеси се Пол.

Нина го изгледа. По устните му играеше усмивка, раменете му бяха огромни, ръцете — сръчни, кафявите очи долавяха всичко и тя отново си помисли за базилиска, сравнявайки думата с човека, когото си въобразяваше, че познава. Нечовешки студен отвътре. Убиец.

Той улови погледа й.

— Извинявай. Тъпа шега.

С усилие на волята Нина си наложи да продължи:

— Обвинението спечели много от това решение и няма да има съдия, който да тръгне срещу общественото мнение. Цялата страна е луднала по престъпленията, извършени от деца на нейната възраст. Тя е обвинена в убийство първа степен. Няма опасност от смъртна присъда, но доживотният затвор е много вероятен изход. — Поклати глава и се вторачи в чашата с кафе. — Невероятно е. Всичко противоречи на факторите, изредени в случая Кейс и…

— Как стана така, че е обвинена в убийство първа степен? — попита Сенди. — На съдебните заседатели би трябвало да им изглежда като убийство в момент на заслепение. Никаква хладнокръвност. Никакъв предварителен план.

— Имаш предвид предварителна подготовка за убийството, мамо — поправи я Уиш.

Той изучаваше наказателното право в обществения колеж и вече навлизаше в терминологията. Сенди го стрелна с поглед и той изохка.

— Знам какво имам предвид — сопна се Сенди.

— Разбира се, мамо.

— Много добре знае — потвърди и Пол.

— Ти не се обаждай — предупреди го Сенди.

— Уиш просто иска да помогне, нали така, Уиш?

Уиш кимна.

— Нещо му се върти в главата — добави Пол.

— Ще му е за пръв път.

— Какво си мислиш, Уиш? — попита го Джинджър. — Умирам да разбера.

— Купих пикапа на Пол. Имам работа по него. Нови спирачки, ново СВ, нова тапицерия отзад.

— Сменяш ми тапицерията? — удиви се фалшиво Пол.

— Ъ, имаш предвид леопардовата кожа, нали? Много е демоде. Все едно хипарски микробус или нещо такова.

— Какво ще сложиш на нейно място?

— Изкуствен линолеум. Ще си държа отзад колелото, а приятелите ми няма да има нужда да си събуват обувките.

— Точно ми се случи да имам в излишък такъв модерен индустриален линолеум — каза Пол. — Ела в Кармел, когато мине изслушването, и ще ти дам. Даже може да излезе работа за теб, докато отново започнеш училището.

— Чудесна идея.

— Извинете. Може ли да се върнем към важния въпрос, който зададе Сенди? — попита Нина. — Защо Ники е обвинена в убийство първа степен? С обичайната си прозорливост Сенди уцели най-важната точка в този случай. Първо, Сенди, не е необходима предварителна подготовка, за да бъде обвинен някой в убийство първа степен. В нашия случай обвинението е основано върху така нареченото правило на углавно престъпление, комбинирано с убийство.

— Убийство, което се извършва в съчетание с друго престъпление — обяви Уиш, гледайки странично към Сенди. Тя не даде да се разбере, че го е чула.

— Точно така — съгласи се Нина. — Теорията е, че Ники е извършвала или поне се е опитвала да извърши грабеж по време на убийството. Грабежът е углавно престъпление. Затова сме изправени пред обвинение в убийство първа степен. Сега трябва да върнем Ники обратно под юрисдикцията на съда за малолетни. Струва ми се, че успях да убедя съдията Флахърти да отхвърли грабежа като част от обвинението. Така случаят ще се превърне в убийство втора степен и има много по-голям шанс Флахърти да я прехвърли към съда за малолетни. Това ще е основната ни стратегия в предстоящото изслушване.

— Какво ще се случи с нея там? — попита Уиш.

— Ще излезе на двайсет и пет. В най-лошия случай.

— Девет дълги години — каза Уиш. — Това ли е най-доброто, на което се надяваме?

Всички погледи се насочиха към Нина, която не отговори веднага, а отпи един-два пъти от чашата си.

— Не — отвърна накрая. — Това не е най-доброто, на което можем да се надяваме, но просто в момента такива са възможностите ни. Мисля, че клиентът ни е невинен. Проблемът е, че не можем да го докажем. Още е твърде рано. Имаме много следи, които трябва да се проверят докъде водят. На този етап нямам аргументи да искам цялостно сваляне на обвинението. Затова атакувам техническите подробности, което значително ще облекчи задачата ни по време на самия процес.

— Следователно предприемаш междинни действия. Опитваш се да я върнеш в системата за малолетни, а не се опитваш да докажеш, че е невинна — констатира Джинджър.

— Ако можех, щях да го направя.

— Какви са основните следи, по които работиш?

Пол отговори на Джинджър, като започна да изброява, свивайки пръсти:

— Едно. Направила го е майката на момичето. Тя е била там през нощта на убийството. Момичето може би я прикрива или самата тя прикрива Ники. Две. От няколко години доктор Сайкс е започнал да допуска грешки в работата си. Извършил е тежка професионална грешка, която е мотивирала някого да го убие. Всъщност мисля за Линда Литърбеър.

Сенди се размърда, но си премълча.

— Три. Денис Ранкин е имал разправия с нашия доктор малко преди смъртта му. Четвърто. Може наистина да е било грабеж. Едно момче на име Скот Кабано е направил кариера, като е разбивал къщите около езерото. Може би е отишъл след Ники. Пет. Хора, до които още не сме се приближили, са желаели смъртта на доктор Сайкс и едновременно с това на сина му. Те са саботирали самолета. И това е само началото.

Всички се замислиха. Отпиваха от кафето си, барабаняха с пръсти, а Уиш тропаше с крак по пода, докато майка му не го накара да спре.

— Добре — обади се Нина. — Попълваме документите тази сутрин, за да атакуваме част от свидетелствата на предварителното изслушване. Всички ли разбирате това?

Отвсякъде се заклатиха глави в знак на съгласие.

— Предприемам обжалване на решенията на съда от предварителното изслушване. Процедурата е да отправя искане за така нареченото „изслушване 995“. То се основава на алинея 995 от Наказателния кодекс, където се разглеждат недостатъците и грешките в свидетелските показания и уликите, представени по време на предварителното изслушване. Има вероятност да свалим от Ники обвинението в убийство първа степен. Ще атакувам уликите на обвинението в частта им за грабежа. За да стане това, ще атакувам две неща: всички заключения на следователите, че кръвта по меча е на Ники, както и свидетелските показания на Луис Гарибалди. Има един проблем обаче. Изслушване 995 обикновено се основава на писмените протоколи от предварителното изслушване, не е обичайна практиката да се призовават свидетели. Трябва да осигурим по някакъв начин присъствието на детектив Дитмар и на Луис Гарибалди.

— И как си представяш съдията да си промени мнението?

— Открих една рядко използвана подточка.

Джинджър широко се усмихна и Нина се засмя.

— Алинея 995 б. Важното е да убедя съдията, че в писмените обвинения съществуват малки грешки, така че да принудя Хенри да поиска ново изслушване на свидетелските показания, за да се поправят грешките. Самата аз не мога да го направя, затова се налага той да свърши моята работа. Искам да го изнервя достатъчно, че да призове за нови показания детектив Дитмар, неговия експерт по кръвни проби, и Луис. Това ще ми отвори вратата за кръстосан разпит и може би дори ще поставя Джинджър на предната огнева линия.

— Значи имаш началния план. После какво? Как точно ще убедиш съдията да отхвърли обвинението в грабеж?

— Първо ще атакувам всички улики, поставящи Ники в кабинета. Ще покажа, че детектив Дитмар не е заключила безусловно, че по меча има от кръвта на Ники. Жената беше доста объркана на предварителното изслушване. Без доказателство за кръвта на Ники по меча не съществува улика, че Ники е била в кабинета. Не е грабеж просто да нахлуеш в собствеността на доктор Сайкс или да скочиш в басейна му, или пък да надничаш в кабинета отвън. Нищо от това не сочи опит или намерение за грабеж.

— Но тя е взела нещо от кутията, скрита в плувния басейн — отбеляза Джинджър. — Съседката, как й беше името…

— Луис Гарибалди — помогна й Сенди.

— Луис е дала показания, че я видяла да взима нещо!

Как ще се справиш с това?

— Ще твърдя, че Луис е некомпетентен свидетел, така че показанията й са несъстоятелни. Ще атакуваме половината от уликите, представени на предварителното изслушване, ако не и всичките.

— Некомпетентна? Как? — учуди се Уиш.

— Очаквам да чуя това от Джинджър — каза тя. Пол най-сетне бе благоволил да й разкаже за преживяването си, без да навлиза в подробности. — Нека просто кажем, че Луис е удивително жизнерадостна за мрачния свят, в който живеем. — Засмя се и не обърна внимание на недоумението на Сенди и Уиш.

— Ако атаката ти над уликите успее, нищо не поставя Ники на местопрестъплението — заключи Пол. — Чакай! Но какво ще правим с кръвта й от външната страна на кабинета и с признанието й пред ченгетата?

— На това изслушване не можем да направим много, Пол. Не мога да сваля цялото дело, защото остават още доста улики. Затова се опитвам просто да сваля углавното престъпление от целия пейзаж.

— Звучи като първа стъпка от план — коментира Пол.

— Не може да има план, без да има елемент на изненада в него. Ето я и моята изненада. У мен са може би най-ценните опали, взети от къщата на доктор Сайкс през онази нощ. Вероятно ще се наложи да ги предам на Хенри.

— Но тогава ще стане ясно, че тя е взела много ценни предмети, следователно все пак е извършила грабеж, не е ли така? — попита Уиш.

— Има една вратичка. Не можеш да откраднеш собственото си имущество. Направих проучване и взех присърце тази идея. Ако успея да докажа, че идват от семейния парцел на Ники… може би ще успеем да извикаме като свидетел Тим Сайз, който да потвърди, че опалите са точно оттам.

— Таен план зад друг таен план. — Пол я потупа по коляното. — Това е, момичето ми! — Веждите му се свиха, като усети как тя конвулсивно се отдръпна от него.

Уиш се почеса по дългата си брадичка и одобрително изпръхтя.

Всички останали изглеждаха изпълнени със съмнения.

— Как можем да го докажем? — попита Сенди, като ровеше в бележника си.

— Уверена ли си, че ти е казала истината? Сама ли си призна какво е взела? — попита Джинджър.

— Тя е взела торбичка с опали, дадени на Бил Сайкс в края на март от Денис Ранкин, който си мислил, че доктор Сайкс притежава парцела, където ги е открил. Само че той не е бил собственост на Сайкс. Принадлежал е съвместно на Дария Зак и Бет Сайкс. Следователно Сайкс не е имал право да вземе и да задържи опалите. Но го е направил.

След няколко дена успял да убеди Дария да му продаде дела си. — След това обясни и някои от подробностите, научени от разказа на Ники.

Когато Нина свърши, Джинджър прокара ръка по косата си и каза:

— Аз имам един въпрос.

— Стреляй — подкани я Нина.

Тя си мислеше за изслушването следващата седмица и се опитваше да открие нещо недогледано и недомислено в цялостната й постройка. Толкова беше крехка. Напрегна се, очаквайки Джинджър да я събори с един удар.

— Жената на Сайкс, Бет, нейни са половината опали. Какво ще кажеш за съвместната собственост? Това не прави ли Сайкс съсобственик на скъпоценните камъни?

— Добър въпрос — облекчено въздъхна Нина. — Отговорът е, че опалите не са съвместна собственост. Според законите на Калифорния наследеното имущество е отделно, докато собственикът изрично или имплицитно не реши да промени характера му. Снощи поговорих с Бет. Тя обеща да свидетелства, че никога не е имала намерение да превръща парцела в обща съпружеска собственост. Ще свидетелства, че няма нищо против, задето Ники си е върнала опалите.

— Добре, добре — похвали я леко иронично Джинджър. — Изградила си чудесна пирамида от юридически съждения. Толкова се радвам, че се занимавам с наука и не ми се налага да издигам подобни въздушни небостъргачи.

— Прилича на училищна задача по геометрия. Започваш с това, че знаеш какво искаш да докажеш, а след това се движиш отпред назад, за да откриеш въпросите на отговорите, които вече имаш.

— Какви са шансовете Тим да открие опали в онзи парцел? — попита Пол. — Нали не би трябвало да има такива в тази област?

— Само че има.

— Какво е това? Тим се е обадил, така ли?

— Преди двайсет минути — тържествуващо се облегна назад Нина, наслаждавайки се на реакцията, която щеше да предизвика. — Трябваше да го чуеш, Пол. Каза, че е намерил най-голямата жила на черни огнени опали от 1972 година насам, когато е бил открит гигантски опал във Върджин Вали. Открил е стената, където Ранкин е работил. Всичко е станало още същия ден преди да се мръкне. Има следи от скорошно разместване на пластовете, което е разкрило жилата. Отнесъл е няколко мостри в Невадския университет и каза, че са впечатляващи.

Въпреки обърканите си чувства към Пол тя усети, че го дарява с широка усмивка. Пол също й се усмихна.

— Необоримо доказателство! Продължавай.

— Добре, докъде бях стигнала? А, да. Да предположим, че съдията ме изкара от равновесие по време на изслушването. Флахърти си има своите дни. Ще видим. Ако разреши, Тим ще свидетелства, после Ранкин може да потвърди откъде е изкопал опалите и да свидетелства, че ги е дал на Доктор Сайкс. След това ще се облегна на изявленията на Дария и Бет, за да докажа, че Бил Сайкс е нямал никакви права над парцела на Логан по времето, когато е взел опалите. Победа. Като в приказка. Така сваляме обвинението в грабеж поради липса на състоятелност. Какво остава?

— Толкова много труд, а убийството си остава — отбеляза Сенди. — Но поне ще имаш повече пространство за маневриране.

— Освен това ще изчистим образа й на симпатично момиче, изпаднало в беда — добави Джинджър. — Желая ти успех. Дано се справиш.

— Джинджър, знам, че работиш по ДНК резултатите. Рови по-надълбоко. Трябва да се подготвим за атака над кръвните улики. Колкото по-рано получа химическия анализ от еликсира на Луис, толкова по-добре. Нямаме много време.

— Има един човек от Сакраменто, с когото работя понякога. Сега е зает да изважда някакви свои приятели от щатския затвор на основата на ДНК свидетелства с екипа на Бари Шек, но скоро ще се върне. Много е добър. Ще се консултирам с него.

— Чудесно. Пол, вземи Уиш и направи така, че Ранкин да се появи на изслушването. Той няма да иска да се замесва, но вече му връчихме призовката и няма къде да мърда.

— Вчера попълних документите за временното му назначаване на работа. Ще има доказателство за стаж — обърна се Нина към Сенди, която си отбеляза нещо в бележника.

— Тя вече достатъчно го експлоатира — вметна Пол.

— Освен това, Пол, ще ни трябват документите за собственост в Невада. Както и регистрацията на парцела.

— Проверих. Ще ги взема утре. Следобед оглеждам парчетата от самолета.

— Ще подготвя Дария и Бет да свидетелстват. Трябва да подкарам цялата тази машина.

— На коя дата ще искаш да насрочиш изслушването? — попита Сенди.

— Трябва да спазим двайсет и един дневния предупредителен срок плюс три дни за изготвяне на документите. Така че… — Сенди вече гледаше в календара. — Най-рано на шестнайсети юли.

— Значи, шестнайсети юли.

Вратата се отвори към светая светих на къртиците от НСБТ. Пол влезе, без да почука. Откри Чък Дейвис да редактира някакви документи и да подчертава един абзац с червен маркер. Мястото бе пълно с папки и книжа. Постави обратно маркера в една глинена чашка, затвори тетрадката и предложи стол на Пол.

— Приключихме разследването си на мястото на катастрофата. Утре екипът се връща във Вашингтон.

— Някаква промяна в първоначалните ви заключения? Още ли се придържате към версията за пилотска грешка?

— Ние сме много внимателни — не отговори направо той. Взе тетрадката си и я сложи в чекмеджето на бюрото си. — Нека да ви разкажа за процеса малко по-подробно от първия път, когато разговаряхме. Ако един самолет катастрофира, дори да има смъртни случаи, не следва автоматично разследване от страна на НСБТ.

— Не знаех това.

— Всичко струва пари, а и не всички катастрофи предизвикват подозрения. Повечето са ясни от пръв поглед. В този случай разследването се плаща от застрахователната компания на производителя на самолета.

— Не от правителството, така ли?

— Точно така. Но повярвайте ми, въпреки заключенията, които можете да си направите, ние сме безпристрастни, а не подлоги на застрахователната компания. Ние търсим истината. Това е всичко.

— Залогът за застрахователната компания сигурно е висок?

Дейвис се усмихна.

— Не искат да плащат за некачествен самолет, ако машината не е била повредена.

— Очевидно — съгласи се Пол.

— И те са доволни от заключението, че в случая причината е в пилотска грешка.

— Значи няма да се опитвате да сглобите отново самолета?

— Не. Частите засега ще останат на летището в Рино.

Пол усети, че Дейвис е несигурен. Явно той не бе съвсем доволен от резултатите.

След като намекна за несъгласието си, Дейвис се върна към разследването.

— Много внимателно огледахме двигателя на бийчкрафта, хидравликата и авиационната му система. Търсихме нещо подозрително в измервателните уреди на кабината, въпреки че те бяха напълно стопени. Проверихме радарите и интервюирахме инструктора, който за последен път е проверявал Скип Бейли. Самолетът е модел 18, построен през шейсетте, но напълно обновен. Двигателят бе само на няколко години. Всички останали части бяха рехабилитирани или подменени през последните няколко години. И — допълни той, изпреварвайки въпроса, който предугади, че Пол се кани да зададе — работата бе свършена много внимателно. Прегледахме дори болтчетата на останките. — Извади изпод бюрото си увит в хартия сандвич. — Ще ме извините ли, изпуснах обяда си.

— Значи не сте намерили нищо ново.

— Ще ви обясня някои от нашите размишления по случая.

Очевидно Дейвис беше решил да изтормози пленника си с пълното обяснение за процеса на разследване, да говори надълго и нашироко, преди да изгони изтормозената си жертва. Облегна се удобно назад, сякаш се готвеше за уютен разговор около камината. Пол последва примера му, като качи възстановяващия се крак на другия стол.

— Изследването ни по двигателната и горивната система показват липса на повреда преди сблъсъка със земята — продължи той, като междувременно отхапваше от сандвича си.

— Така ще пише в крайния доклад, нали?

— Чак до другата година тази информация ще бъде много внимателно проверявана. В състояние съм да ви дам само предварителни мнения. Данните от последния радарен сигнал показват, че самолетът е летял стабилно на три хиляди метра височина — малко ниско за област, където се срещат върхове четирихилядници. Не е имало сигнали за бедствие или прекъсване на комуникацията със сигналната кула. Предполагаме, че пилотът е продължил рутинния си полет, като се е осведомявал за метеорологичната обстановка по уредите си. Именно неуспехът му да поддържа достатъчна височина над планинския терен, което може да е породено от илюзорните събития, които ви описах при предишната ни среща, е причина за катастрофата. Пол нервно барабанеше с пръсти.

— А какво казва вашият свидетел?

— … освен ако по неизвестна причина не е отказал двигателят.

— Значи във вашия доклад заключението е в полза на пилотската грешка. Въпреки целия му опит вие сте решили, че, първо, реагирал е грешно на някой порив на вятъра и, второ, не е обръщал достатъчно внимание на метеорологичните условия. Трудно ми е да повярвам, че изключвате отказ на двигателя.

— Не сме го игнорирали. Когато зарежда самолета, добрият пилот винаги проверява бензина за примеси. Понякога е смесен с малко вода.

— Така се продава?

— Обикновено не, но стават такива неща. Случилото се горе, засечката на двигателя, която беше спомената от свидетеля, ни кара да се чудим дали горивото му не е било с примеси, защото когато имаш известно количество вода, двигателят започва да „кашля“, а ако нямаш късмет и водата е повече, получаваш засечка. Двигателят спира. Ако не искаш да имаш засечки на мотора, трябва винаги да проверяваш горивото си.

— Колко вода ти трябва, ако искаш да си сигурен, че машината ще откаже?

— Имате предвид, ако се опитате да предизвикате повреда в двигателя?

— Да.

Дейвис го изгледа внимателно.

— Има ли нещо, което да предполага такава възможност?

— Абсолютно нищо.

— Една чаша ще предизвика голям проблем.

— Дали пилотът е проверил горивото?

— Неговият механик се закле, че и той, и пилотът са го проверили. Понеже ние сме подозрителни дяволи, проверихме другите двама клиенти, които са купили от същата цистерна гориво същия ден. Горивото беше добро. Нямаше вода.

— Какво друго открихте в резервоара?

— Спомнете си, казах ви, че е имало пожар.

— Аха, изпарението. Следователно няма доказателства за наличие на вода?

— Точно така. Но ако, слагам това ако, защото изглеждате скептичен въпреки всички свидетелства, които вече представих. Ако някой е искал да свали самолета, пилотът самоубиец, ревнивата му жена, врагът от детството му… ако злодеят е искал двигателят на самолета да засече и да се разбие, вода в резервоара щеше да причини наблюдаваното от свидетеля, преди самолетът да падне.

Пол се принуди да не издаде изненадата по лицето си. Значи Дейвис е взел на сериозно неговите съмнения и бе търсил улики, за да ги оправдае. Явно не е задникът, за когото първоначално го бе взел Пол.

— Беше ли останало гориво в резервоара?

— Резервоарът беше смачкан и разкъсан, освен това повреден от огъня. Дори да беше останало малко гориво, нямаше да има смисъл да правим химически анализ, освен ако нямаме силни подозрения за вероятно замърсяване на горивото. — Скръсти ръце. — Както споменах, нашето разследване показва, че горивото е било чисто.

— Добре — каза Пол. — Виждам, че екипът си е свършил съвестно работата. Не мога да имам възражения към работата ви. Но аз съм тук, за да огледам парчетата от самолета, затова май е време и аз да си свърша моята работа.

— Ще ви вкарам вътре.

Смачка хартията от сандвича и я хвърли в кошчето. Изправи се и двамата излязоха навън под ослепителното слънце и оглушителното движение.

Половин час по-късно бяха в Рино. Стара сграда, съседна на летищните хангари, се навеждаше опасно надясно. Вътре обаче се оказа изключително чиста, включително и бетонният под.

Гордостта и радостта на Скип Бейли лежеше разглобена на хиляди детайли. Малките парчета бяха положени върху бели листи хартия в далечния край на залата, а по-големите като пречупените крила бяха в центъра. Вървяха покрай тях с ръце в джобовете, докато не се доближиха до резервоара или по-скоро каквото беше оцеляло от него.

— Виждате в каква лоша форма е — отбеляза Дейвис.

— Какво е това? — Пол вдигна едно изкривено парче.

— Горивен екран.

— Той би трябвало да спира…

— Частици, които да не попаднат в помпата към двигателя.

— Хм. — Пол внимателно постави парчето обратно. — А онова? — посочи друго парче.

Дейвис имаше много неща да каже за този втори детайл, което означаваше, че по някаква странна причина иска да му отвлече вниманието, затова той си остана зает и щастлив, докато Пол галеше горивния екран с ръка.

След продължително оглеждане на парчетата и безкрайни лекции Пол беше готов да си тръгва. Докато вървяха към изхода, той забеляза още един предмет. Лежеше близо до седалките и бе удивително добре запазен.

— Какво е това? — Можеше и сам да разбере какво е от пръв поглед. Бял, с големината на топче за пинг-понг. Взе го в ръка. Стиропор. Познато. Някъде напоследък бе видял подобно нещо…

Дейвис повдигна вежда и в този момент сигурно някаква камбана заби в мозъка му. Нещата започнаха да се подреждат и той бързо си сложи маска на невъзмутимост.

— Нищо. Открихме го под креслото на Кристофър Сайкс.

— Не е изгорял по време на пожара?

— Пламъкът е бил концентриран другаде. Тази част от самолета е останала студена и предметът е оцелял.

— За какво служи?

— Не мога да се сетя за някаква полезна функция по време на полет.

— Тогава какво прави в самолета?

— Забавление? — сви рамене Дейвис, очевидно раздразнен. — Не харесваше този предмет по неизвестна причина, а не харесваше и това, че Пол е открил единственото нещо, което не се вписваше в теорията му. — Преди полета вътрешността на самолета е била идеално почистена. Всички други нефункционални предмети са били притежание на Кристофър Сайкс — чанта, клетъчен телефон, слънчеви очила, бейзболна шапка. Така и не разбрахме какво прави тази топка под седалката на пътника. Ако откриете, обадете ми се.

Значи Дейвис все пак попадаше в редовете на търсачите на истината.

— Благодаря — рече Пол. — Видях достатъчно.

Щом се върнаха на паркинга в Карсън Сити, Дейвис се обърна към него:

— Когато видиш парчетата, чак тогава осъзнаваш, че двама души са загинали. Като видиш в какво са се превърнали, иска ти се да направиш нещо и да предотвратиш подобни нещастия. След това се връщаш във Вашингтон и седиш няколко седмици. После идва следващото обаждане в полунощ. Не съм тук, за да прикривам истината. Ако вие и вашите експерти откриете нещо, моля, незабавно ми се обадете.

Подаде на Пол визитката си. Ръкуваха се.

Обади се от уличен телефон в Карсън Сити. Това му дойде добре след разорителните обаждания по клетъчния.

— Джинджър? Тук е Пол ван Уегънър.

— Здравей, Пол. Току-що се върнах от лабораторията.

— Изпращам ти по „Еър експрес“ едни предмети. Два предмета. Единият е метален. Представлява филтриращ екран за авиационно гориво. Направи всички химични тестове, които са възможни. Търся замърсители.

— Какъв вид замърсители?

— Нямам представа.

— Трябва да ми дадеш някаква насока. Намекни нещо. Иначе няма да мога да заспя от напрежение.

— Не мога да помогна с много… освен… виж, потърси свидетелства за наличие на вода.

— Вода? Ела да си го вземеш след пет минути.

— Знам, знам. Този филтър е бил в резервоар по време на самолетна катастрофа. После е бил обхванат от пламъци. Пълна развалина е.

— Добре, да търся доказателства за наличие на вода в смачкан, изсушен филтър. За какви други малки чудеса ще ме помолиш?

— Пращам ти и една малка топка. Накарай я да проговори и да обясни предназначението си и откъде се е взела. — В този момент се сети къде е виждал подобни топки. В стаята на Дейв Льоблан. Може би Кристофър Сайкс е видял една от тях в хангара и я е взел? Както бе предположил Дейвис. Просто защото му е попаднала пред очите и си е играл с нея.

— Къде си я намерил?

— Под едната седалка на разбития самолет. Искам да знам защо. Ти си експертът, обади ми се, като откриеш отговора.

— Не мога да го направя моментално, Пол. Разбираш ли? Ти ме караш да правя тестове за всичко.

— Знам. Сигурно няма да откриеш нищо.

— Ако там има нещо, ще го открия. Друго?

— И още нещо, Джинджър, какво й става на Нина?

— А?

— През последните няколко дена се държи странно с мен. Сякаш съм я разстроил с нещо.

— Не мога да разбера защо искаш съвет от мен за собствения си любовен живот. Мога да ти кажа само, че преди сбирката бяхме заедно пред умивалника и се вчесвахме. Тя каза нещо за теб.

— Какво?

— Изглеждаше толкова тъжна, че я попитах дали мисли за покойния си съпруг, а тя отговори, че мисли за теб.

— Аха.

— Трябва да тръгвам.

Все едно го бяха ударили. Детето й е разказало всичко, помисли си Пол. Не биваше нищо да му казвам. Докато обмисляше какво значи това, в ума му преминаваха като на филмова лента образи на Нина — голите й крака върху бюрото, как се разхожда, лицето й, порозовяло от вятъра, как плува, дългата й коса, разляна като лилия зад нея.

Това вече беше окончателният край.

Всъщност почувства облекчение. Всичко, което трябваше да направи, бе да чака тя да заговори.

ГЛАВА 25

— Областният съд на Ел Дорадо обявява сесията за открита в присъствието на негова чест съдия Флахърти — обяви пълномощникът Кимура, който заместваше обичайния пристав на Флахърти.

— Заявявам своето присъствие — каза Флахърти.

Розовеещата му кожа бе хванала лек тен, а около него се носеше неофициална лятна атмосфера. Въпреки че често започваше така, бързата смяна на настроението му си беше негова запазена марка. Всеизвестно бе, че често успяваше да побърка за нула време и защитата, и обвинението, и съдебните заседатели, както се шегуваха чиновниците в съда. Белоглав и закръглен, приличаше на весел стар елф в свежата юлска сутрин. Нина подозираше, че той нарочно култивираше този ефект.

— Хенри Макфарланд, представляващ народа, ваша чест.

Хенри приличаше на котка, която е погълнала нещо много по-голямо от канарчето. Какво ли бе замислил? Не беше известен с потайността си. Това я правеше още по-нервна.

Барбара Банинг не беше до него. А би трябвало. Нещо се случваше.

— Нина Рейли, представляваща обвиняемата Никол Зак, ваша чест.

Отвън в ехтящата чакалня седяха Тим, Дария и Бет. Нина искаше потенциалните свидетели да са й подръка. Засега Ранкин още не се бе появил, въпреки че Пол бе обещал да го доведе. Зад банката до нея седеше Ники, която просто не можеше да избере по-неподходящо държане за съд. Косата й бе прясно боядисана в огненооранжево, внимателно обработена на кичури с гел. Цялото й същество излъчваше луда нестабилност. Джинсите й бяха разкъсани, дрипавият й червен пуловер — провиснал, а лицето й бе забулено от обичайния буреносен облак.

Ох, добре. Поне не беше боядисала и кожата си в червено, татуирала лицето си или сложила халка на езика си специално за случая. Въпреки храброто изражение и потропващите лакирани в черно нокти Нина долавяше страха, който я бе обзел. Ужасена бе и просто не можеше да се удържи да не трепери.

„Мога да го понеса“ — помисли си Нина, но не биваше и двете да се тресат като птички през зимата срещу Хенри, затова си наложи да застане неподвижно.

— Да започваме. Разбирам, че не ви харесват заключенията, направени от кръвната експертиза, които бяха изложени на предварителното изслушване, нали така, защитник? — обърна се към нея Флахърти.

Изглежда, не приемаше много на сериозно обжалването й. Беше чел хиляди жалби, написани проформа от адвокатите по криминалните дела, защото те бяха очаквани и нормални. Само едно на сто от изслушванията по алинея 995 водеха до промяна в посоката на случая. Но никога не можеш да разбереш какво си мисли Флахърти, докато не избухне.

— Ни най-малко не ми харесват, съдия. Както виждате от бележката, придружаваща обжалването ми, свидетелят никога не е заключавал, че по меча има кръв от обвиняемата. Доста потанцува около това, но не го каза. Без това заключение не съществува ни най-малко свидетелство, че…

— Ни дете, ни коте, а?

Закачливостта му я възпламени.

— Едно шестнайсетгодишно момиче е обвинено в убийство първа степен без достатъчни основания — каза тя със силен и ясен глас. — Няма да е първа степен, ако не е извършвала углавно престъпление, ваша чест. Както стоят нещата, няма свидетелства, че тя е влизала вътре в къщата или дори че е правила подобен опит.

— Не може ли да се извади заключение, че се е готвила да извърши грабеж заради простия факт, че е била в чужда собственост през нощта и се е крила? — попита Флахърти.

Наведе се настрани, когато един от чиновниците му прошепна нещо.

Нина почака да обърне цялото си внимание към нея.

— Това не е ситуация, когато напълно непознат влиза в чужда собственост през нощта. Доктор Сайкс е бил неин чичо. И преди е била в къщата му, дори е плувала в басейна. Не можете да предположите, че се е канила да граби, само от тази информация.

— Може ли, ваша чест?

— Давай, Хенри.

Сега заел мястото си на тепиха, Хенри разлистваше известно време записките си и си прочистваше гърлото.

— Майката на обвиняемата е признала, че момичето е било ядосано на чичо си за някакво въображаемо зло, което им е сторил. Без да казва на майка си къде отива, тя се е измъкнала от къщи, взела е без разрешение каяка и е доплувала до собствеността на Сайкс. Тези действия не са толкова невинни, както се опитва да ви убеди защитата.

Отпечатъците й са навсякъде по стъклото…

— Но не и на бравата — прекъсна го Нина. — Значи няма свидетелства за намерение…

— Чакайте си реда, защитник. Тийнейджърите обичат да се промъкват насам-натам. Спомням си моята младост през палеозойската ера. — Изчака да получи одобрителния смях на репортерите от вестниците и собствения му съдебен екип. — Обичах да се промъквам в къщата на момичето, което ми бе разбило сърцето. Седях в храстите и гледах светлината от прозореца й на втория етаж. Мечтаех си под луната, после си отивах вкъщи. Чак след година разбрах, че всъщност живее в съседната къща. — Последва още хилеж.

— Имаме свидетел, който казва, че момичето е откраднало нещо от басейна. Това е Луис Гарибалди.

— Обжалвам, ваша чест. Атакувам всичките й показания — отвърна Нина — въз основа на факта, че тя не е могла да разбере с осезанията си какво прави там обвиняемата.

— Ще стигнем и дотам. Но нека да поговорим за кръвните свидетелства — намеси се Флахърти. — Хенри, в твоето писмо твърдиш, че си поставил обвиняемата в къщата, защото има доказателства, че кръвта на обвиняемата е намерена върху оръжието, с което е извършено убийството.

— Това е така, ваша чест. Прекарах един час с детектив Дитмар по време на предварителното изслушване, проверявайки методите й и стъпките, които е предприела, за да стигне до своето заключение.

— И какво е това заключение? — попита Флахърти с най-застрашителния си тон.

— Моля?

— Къде точно в протоколите от изслушването, които аз прочетох неколкократно, трябва да добавя, без вашето писмо да ми помогне много, вие питате вашия свидетел дали тя може да потвърди с някаква степен на сигурност, че втората кръвна проба по меча съвпада с тази, взета от обвиняемата?

Хенри се зарови в собствените си папки.

— Навсякъде е в показанията на детектив Дитмар, ваша чест. Подразбира се от всички показания. Тя потвърждава, че съществува разумна вероятност, голяма вероятност за съвпадение, вижте страница седемдесет и седем, редове от дванайсет до двайсет от протоколите.

— Така е. Но къде казва, че вероятността е достатъчно голяма, че да се заключи еднаквост? — Ние се нуждаем от правдоподобност на тезата, ваша чест. А „висока вероятност“ много добре кореспондира с правдоподобност.

— Защо? Защото е повече от малка вероятност? Нови правила ли измисляме в момента? Пред нас имаме едно солидно изследване, предоставено ни от госпожа Рейли, която сочи, че „голяма вероятност“ всъщност представлява една съмнителна прилика. Чувствам се длъжен да уважа забележката й и да взема предвид изследването й, както апелира тя. Очевидно съвпадане представлява деветдесет и осем процента вероятност или повече. Връщайки се към показанията на вашия свидетел, усещам силно нежелание да прави каквито и да е изводи. Това, мисля, се подразбира от цялостните й показания.

— Ваша чест, ако рядко срещаната кръв, която сме открили върху меча, не е на Никол Зак, ние сме изправени пред случайност от петнайсет хиляди към едно — каза спокойно и логично Хенри. — Това го има в показанията. Това дори за Тахо е малка вероятност. Всъщност огромното мнозинство от човечеството няма подобна кръв. Този научен метод е още нов. И понякога се получават грешки, но нашите експерти са ни предоставили свидетелства, че по меча има от кръвта на момичето. Силни свидетелства, които не могат да се пренебрегнат. Те не са абсолютно доказателство, но си струват. А стандартите на предварителното изслушване не изискват повече. Трябва да се прецени има ли като цяло вероятност да е бил извършен грабеж или да е съществувало намерение за извършването му. В допълнение към кръвните улики тя е забелязана да взима кутийката от басейна, само на метри от кабинета на доктор Сайкс. Отпечатъците от пръстите й са на стената до кабинета на доктор Сайкс. Съдът трябва да вземе предвид и тайното й промъкване в двора, показанията на майка й и така нататък.

— Ясно — каза Флахърти, но не изглеждаше убеден.

Нина видя какво се задава и се въздържа да си отвори устата.

— Мисля, че тук си объркал крачката, Хенри — продължи Флахърти. — Не си изтръгнал този извод от детектив Дитмар, а то е единственото нещо, от което трябва да заключа, че обвиняемата е била в кабинета. А това представлява проблем за обвинението, тъй като убийство първа степен се постановява, ако съществува вероятност да е извършено и углавно престъпление.

— Мога да извикам тук детектив Дитмар, за да даде показания само след десет минути, ваша чест — предложи Хенри. — Това е малък проблем и можем да го премахнем с допълнителни показания — възстановяваше се бързо, прехвърляйки се незабавно към резервния си план и в посоката, в която Нина се надяваше, че ще тръгне.

— Но показанията вече са записани. Изслушване 995 е основано само на протоколите от предварителното изслушване.

— О, не — бързо възрази Хенри. — Имам право да предоставя допълнителни улики, за да изправя малки пропуски в информацията, ваша чест. Алинея 995 б го позволява. Ако защитата не го знаеше, нямаше да направи изследването си.

Нина кимна с глава.

— Прекланям се пред по-широките ви познания — каза тя.

Хенри я погледна подозрително.

— Мисля, че можем да изчакаме половин час — Флахърти погледна към секретаря си, който кимна в знак, че ще има време за това.

— И защитата може би ще се нуждае от малко време — каза Нина. — За кръстосан разпит. В зависимост от показанията.

— Естествено — неохотно се съгласи Хенри, защото нямаше избор.

— Добре — каза Флахърти, — щом така искате. Ще се оттеглим за обедна почивка и след това ще продължим.

Извън залата Дария се приближи до Нина. Днес здравомислието беше надделяло в избора на дрехи. Бет или някой друг я беше завел до собствения си гардероб и й бе казал какво да прави. Носеше къса пола само няколко сантиметра над коляното.

— Господин Макфарланд изглеждаше бесен — каза тя, а гласът й бе изпълнен със съмнения. — Добре ли мина?

— Засега добре.

— Засега. — Думите се изплъзнаха от устата на Дария и се оформиха като голям токсичен облак над тях. Сложи ръка пред бледорозовите си устни. — Съжалявам. Разбира се, че можете да го направите. Просто се тревожа.

— Дария… Дария, ще ми направиш ли една услуга? — попита Нина.

— Каква?

— Погледни ме в очите веднага и се закълни, че не ти си убила съпруга на сестра си. Че ти си отишла там и той вече е бил мъртъв. Ще го направиш ли за мен?

— Мислиш, че бих прекарала дъщеря си през всичко това само за да се спася? Кълна се! Кълна се!

— И тя не се опитва да те прикрие? Не те е видяла да го извършваш? Тя не разчита, че ще уредя намалена присъда, защото е малолетна.

— Казах ти, не! Не!

Нина продължаваше да се мръщи.

— Не е честно — яростно извика Дария. — Ти си мислиш, че съм идиот. Дрипла. Не мога да си намеря работа. Неталантлива мечтателка и лоша майка.

Нина се опита да я прекъсне, ала Дария вдигна ръка.

— Може би е така. Но това не означава, че не обичам Ники. Не означава, че ще я изпратя в затвора само за да се спася. За бога! Как можеш да си помислиш, че бих затънала толкова. Как смееш! Всичко е, както ти казах: отидох там, Бил беше мъртъв, а онова яке висеше на храстите… Кой друг може да е бил?

Нина не отговори. Усмихна се окуражаващо на Ники, която се приближи до тях.

— Мисля, че можеш да запазиш този цвят на косата си поне до следобеда.

Скоро стана един и половина и Нина зае мястото си зад банката на защитата. Обзе я ново безпокойство. Денис Ранкин все още не се бе появил или обадил в съда с извинение, въпреки че бе получил надлежно призовката си за явяване пред съда.

Трябваше й Ранкин! Дали да не поиска удължаване на заседанието? Флахърти щеше да се почувства изигран, когато разбере, че тя му е сервирала трима нови свидетели. Можеше лесно да откаже да ги изслуша, като изтъкне като причина общото си раздразнение. Трябваше да се държи много ниско, ако искаше да вземе показанията. Трябваше да разчита на Пол да открие Ранкин и да го доведе по някакъв начин.

Пол направи грешка, като даде възможност на Уиш да изпробва новия му мустанг. Съжали за това веднага, когато той наби спирачките на първото мокро кръстовище.

— Велико! — каза Уиш и рязко зави. Пол протегна ръка, за да се предпази от удар с глава в стъклото. — Чудесни спирачки, страхотно ускорение — продължаваше Уиш. — Човече, ако не ми беше продал пикапа си, щях да ти я открадна.

Освен златотърсач Ранкин се оказа и лицензиран гемолог и Пол без усилия откри домашния му адрес. Въпреки че прекарваше много време в пустинята, притежаваше къща близо до калифорнийската земеделска станция за инспекция в малкото градче Майерс, на няколко километра от Тахо по пътя към Ел Пасо.

— Наляво или надясно? — попита Уиш, като се приближиха до кръстовището.

— Ъ… — Пол с едно око проверяваше картата, а с другото следеше пътните знаци. — Тук сме. Завий надясно по „Гризли маунтин корт“.

Завиха на деветдесет градуса. Уиш умело паркира пред къщата и изключи мотора.

— Колите не престават да стават все по-добри и по-добри.

Пол излезе.

— Ти стой отпред. Ако излезе от тази врата, хвани го. Но помни. Много е едър и сигурно е въоръжен. Знам, че няма да иска да дава показания, следователно може да се стигне до бой. Не предприемай неоправдани рискове с този човек.

Сериозно ти говоря.

— Какво ще кажеш аз да извикам, а ти да го хванеш?

Пол не отвърна. Не виждаше кола или гараж до скромната вила, която явно приютяваше Денис Ранкин. След като внимателно отвори полусрутената дървена порта, той се поспря, за да се увери, че върху му няма безшумно да се нахвърли някой доберман. След това обиколи къщата и пробва кухненската врата. Отвори се лесно. Явно в това градче хората не се бояха от непознати, които се мотаят из дворовете им и пробват вратите им. Това му бе само от полза.

Влезе тихо. Като се изключат купът сметки и планината от мръсни чинии, които явно никога не бяха виждали сапун, той можеше да бъде в кухнята на всеки мотел. Ослуша се за телевизор или радио или поне за електрическа самобръсначка. Всичко, което да подскаже, че в къщата има нещо живо. Пристъпи напред и замръзна. Този път дочу нещо.

Обърна се към дневната и измъкна пистолета си, но там нямаше никой. В спалнята откри източника на шума. Радиоапарат. Единствената друга стая бе с размерите на дневна, но там бе матракът, раздрипан юрган и две възглавници. Върху дървено бюро в ъгъла имаше купчина камъни. Щяха да почакат за някой друг път, защото днес трябваше да открие Ранкин. Пол внимателно затвори външната врата, докато чу щракването на ключалката.

Отвън Уиш стоеше до колата. Пол пъхна сметките в джоба си.

— Карай обратно по магистрала петдесет. На ъгъла има заведение за хранене.

Пътуваха около минута към магистралата. Уиш паркира където му бе указано.

— Защо спираме тук? — попита Уиш. — Гладен ли си?

— Това е любимият ресторант на Ранкин.

— Храната за подобни места се приготвя в Китай и се превозва дотук с много бавни лодки — заключи Уиш, сбърчил нос.

— Да, но има предимството да е само на две карета. Такива неща се харесват на типове като Ранкин. — И на типове като Пол, когато е в настроение.

Пол излезе, отиде до вратата и надникна вътре.

— По дяволите! — възкликна той и ядно ритна вратата. Ранкин би могъл да бъде навсякъде — пиян в казиното на Рино, в Санта Фе, сред пустинята, с гадже в някой от безбройните крайпътни мотели. Извади сметките и започна да ги изучава.

Детектив Дитмар се опитваше да обясни думата „висока“ вероятност и този път Хенри се бе надвесил над нея, а тя се опитваше да помогне, но без да прекрачва истината.

— Ако кръвта, открита върху меча, не е на обвиняемата, какви други тестове бихте могли да проведете и до какви заключения бихте стигнали?

— При нормални обстоятелства бихме могли напълно да изключим обвиняемата като възможност.

— Това означава, че бихте могли да дадете нулева вероятност.

— Е, не нулева, но незначителна.

— И вие сте направили това заключение, след като сте тестували кръвта от меча, причинил смъртта на доктор Сайкс?

— Да.

— И според вашата най-добра професионална оценка откриването на трети алел в изследванията дава силно и убедително свидетелство, че към кръвта на жертвата е открита кръвта и на Никол Зак?

— Да — това е убедително свидетелство.

— Възможно ли е да сте сгрешили по време на тестовете?

— Винаги съществува малка вероятност за грешка, но на практика има съвпадение на този необичаен трети алел, който е открит и в кръвта на обвиняемата, а това показва, че няма грешка при изследванията. Мога да заложа репутацията си, че тестовете са точни. Нашата лаборатория е много прецизна.

— Според експертното ви мнение съществува съвпадение, така ли е?

Тя се поколеба.

— Обикновено не обявяваме съвпадение при един-единствен тест…

Нина се изправи и каза:

— Знаете ли, ваша чест, когато за последно проверих законите, оказа се, че от вас не се предполага да подвеждате собствения си свидетел. Или да го подлагате на кръстосан разпит, или да слагате думите в устата…

— Перифразирайте въпроса си — съгласи се Флахърти.

Хенри отново се опита, но единственото, което успя да получи, отново бе прословутата висока вероятност за съвпадение.

— Значи казвате, че пробата вероятно идва от обвиняемата? — попита Хенри.

— Ваша чест — обади се Нина, — протестирам. Той се опитва да накара свидетел да направи юридическо, а не фактологическо заключение.

— Използването на думата „вероятност“ отново и отново няма да принесе към версията ти, Хенри. Започва да ми лази по нервите, трябва да призная. Можеш ли да обобщиш всичко това?

Ако можеше да се съди по напрежението в раменете му, Хенри най-сетне си беше признал, че е изгубил тази престрелка. Върна се на банката си и започна да подрежда папките, за да си спечели време за размисъл.

Не е толкова добър колкото Колиър, прецени Нина. Тези мисли, вместо да повдигнат духа й, още повече я изнервиха. Това оставаше на Флахърти място за маневриране, а той беше изключително непредвидим.

Хенри заговори:

— Нямам никакви други въпроси към свидетеля, но бих искал да изчистя всеки дефект в информацията по случая, като призова в залата госпожа Луис Гарибалди. Защитата твърди, че на предварителното изслушване не сме успели да установим основния факт дали госпожа Гарибалди може да види басейна и околностите му в двора на Бил Сайкс. Ще поправим пропуска за трийсет секунди. Тя чака пред вратата.

„Аз и Макиавели“ — помисли си Нина. Хенри сам беше повикал Луис. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Луис влезе вътре весела, прекалено весела за артрита, който сигурно я измъчваше. Въпреки че носеше градски дрехи, в нея си личеше градинарят. Самата тя приличаше на глухарче с бялата си коса и доброто настроение, което се излъчваше от нея.

Прекалено добро.

Хенри й посветѝ пет минути. Той поправи пропуска, предизвикал протеста на Нина, като доказа, че Луис действително може да наблюдава басейна и донякъде около него. След това поиска от нея да разшири малко показанията си. Тя добави още за потайните маниери на Ники, как е следяла Сайкс от храстите, също, че Ники изчакала Сайкс да се прибере в кабинета, за да се втурне и да открадне кутийката. След това уточни, че Ники тръгнала към вратата на кабинета, преди тя самата да прекрати наблюдението си.

— Благодаря — каза доволен Хенри. Сигурно си помисли, че е успял.

Нина извади химичния анализ, предоставен й от Джинджър предишния ден. Той бе извлечен от червения еликсир, с който Луис бе снабдила Пол. Това бе последвано от много интересен разговор с Бет Сайкс за странните навици на съседката й преди лягане.

— Добър ден, госпожо Гарибалди — поздрави я Нина.

— Добър.

— Денят ви беше добър, нали?

— Както винаги.

— Кажете ми, госпожо Гарибалди, какво сте правили, преди да погледнете през прозореца през онази нощ?

— Почакайте да помисля. Към девет винаги сядам на креслото си и чета.

— Доколкото знам, имате артрит?

— Да, имам го от години. Но го контролирам. Аз съм билкар и зная как да се грижа за себе си.

— Вие си имате… как да го нарека… лаборатория? В мазето обработвате тревите си, нали така?

Луис кимна, като се усмихна.

— Значи вашият следовател ви е споменал?

— Да, така е. Да се върнем на въпроса: значи към девет вие сте се настанили в креслото, нали? Ядохте ли нещо, пихте ли?

— Не, само обичайното си лекарство. Треви, които ми помагат да спя по-добре.

— Как наричате лекарството, което взимате?

— Моят червен еликсир. Взимам го в девет всяка вечер.

Точно това бе казала и Бет. Беше срещнала преди година Луис по пижама през нощта да си пее весели песнички. Съседката обяснила, че си взела двойна доза от еликсира за тази нощ, защото артритът й се обаждал, и Бет я завела до дома й, като се погрижила да я настани в леглото. Бет твърдеше, че откакто я познава, Луис и за секунда не е преставала да се усмихва.

— За какво са всички тези приказки за билки и еликсири, ваша чест? — поиска да узнае Хенри. — Какво общо има с видяното от тази дама?

— Всичко има общо с това, което е видяла тази дама — отвърна невъзмутимо Нина.

— Страхувам се, че съм съгласен с областния прокурор — каза Флахърти.

— Мога ли да се приближа? — попита Нина. Тя и Хенри се събраха до съдията и Нина прошепна: — Атакувам показанията на този свидетел поради липса на състоятелност и имам нужда от една-две минути.

— Но ние изяснихме, че тя може да вижда…

— Дефектът в показанията е много по-сериозен.

— Не сме забелязали други пропуски.

— Възнамерявам съвсем законно да я разпитам за осезанията й през нощта на убийството.

— Възразявам, тя е видяла каквото е видяла.

— Нейните осезания през онази вечер не са обичайните. Съдия, дайте ми минута-две.

— На мен ми изглежда интелигентна и емоционално позитивна. Но продължете с въпросите си.

Хенри седна, поклащайки глава, а Нина се обърна към Луис, която не преставаше да се усмихва.

— Вие споменахте моя следовател мистър Ван Уегънър?

— Да.

— Той дойде да си поговорите и вие сте го завели долу в мазето, нали?

— Да, защо?

— А защо сте го завели там?

— Исках да му помогна. Имаше лоша болка в крака и ме помоли за помощ. Не мисля, че живеем, за да обръщаме гръб на хората, които изпитват болка. Трябва да си помагаме.

— Дадохте ли му нещо против тази болка?

— Мисля, че да, да.

— От червения еликсир, нали?

— Предполагам.

— Дали сте му, нали?

— Малко, само за няколко дена.

— Какво има в този червен еликсир, който си взимате всяка вечер в девет, госпожо Гарибалди?

— О, просто малко билки, които събирам в полето.

— Искам да ви напомня, че сте се заклели да казвате истината и, между другото, да ви осведомя, че направихме анализ на този червен еликсир.

Луис въздъхна.

— Изглеждаше толкова мил човек. Това получавам, задето се опитах да му помогна.

— Какво има в червения еликсир?

— Не смея да кажа.

Нина погледна към доклада на Джинджър.

— Корени от кава?

— Да, малко.

— Жълт кантарион?

— Аха.

— Без да споменаваме кокаин, морфин и беладона?

Хенри скочи на крака кипнал.

— Възразявам! Този свидетел…

Но Луис се усмихваше.

— Брей-брей. Какво може модерната наука! Никога не съм си представяла, че можете да идентифицирате беладоната.

Последва кратък, но бурен смях. Веждите на Кимура почти се сляха с косата.

— Да вземем петминутна почивка — предложи Флахърти.

Нина излезе от съдебната зала щастлива, като разкършваше гръб и приглаждаше косата си, докато вървеше. Дария и Бет седяха една до друга, а Тим говореше по телефона, но нямаше и следа от златотърсача.

— Пол каза веднага да му се обадиш, когато излезеш — осведоми я Дария. — И Сенди се опитваше да се свърже с теб.

— Но нямам време… добре.

Бързо отиде до телефона на долния етаж и се обади на клетъчния телефон на Пол. Той веднага отговори.

— Имам следа — обясни той. — Редовно обядва в „Кантина“ на „Емералд бей роуд“.

— На какво разстояние сте от там?

— На няколко километра.

— Има ли задръствания?

— Успокой се, Нина. Ще го доведем веднага щом можем.

Трябваше да помисли. Нямаше време да се обади на Сенди. Погледна часовника си. Оставаха й две минути.

Показанията на Луис щяха да отпаднат. Показанията на Дитмар щяха да отпаднат. Препускаше бясно и вече беше постигнала целта, за която бе поискала изслушването. Обвинението в углавно престъпление щеше да бъде свалено.

Останалото беше въздушна кула, за да се прикрие фактът, че Ники е взела опалите. Дали все още имаше задължението като служител в съда да предаде опалите? Те щяха да инкриминират Ники! Дали имаше смисъл, след като вече не съществуваше компетентно свидетелство, че Ники е била в дома на Бил Сайкс през нощта на убийството?

Не знаеше. Беше разговаряла с експерт по съдебната етика и той бе заявил, че предаването на опалите ще е най-разумното решение. След като огледа стратегията й като експерт, той каза да, ще бъде добре, ако принадлежат на майката на обвиняемата, и не, няма да е добре, ако съдията погледне на нещата от друга страна. Затова бе решила да ги извади на бял свят днес, като в същото време обясни съществуването им.

Но сега… сега какво?

Предварително изготвените планове имаха тенденцията да се разпадат в съдебната зала. Нещата се променяха, а тя трябваше да реагира на всяка промяна в ситуацията.

Намаза с червило устните си и приглади дрехите си. Няма да каже на съдията, че опалите са в нейния офис. Нямаше да призове Ранкин, Тим и всички останали, които трябваше да докажат, че Ники има право над тях. Щеше да премълчи.

Основното й задължение бе да защитава клиента си. Ники можеше да попадне в беда, ако покаже скъпоценните камъни.

Нека опалите спят.

ГЛАВА 26

Пълномощникът Кимура ги подкани да влязат в съдебната зала. Флахърти тъкмо беше заел мястото си, погледна часовника на стената. Беше три и десет.

— Ваша чест — започна Хенри. Би трябвало да е отчаян, разстроен, защо имаше това победоносно изражение? Какво се готвеше да сервира пред съда?

— Кажете?

— Прокуратурата беше нечестно изненадана от показанията на госпожа Гарибалди.

— Възможно е, но защитата ни направи ценна услуга, като обърна внимание на дефекта в нейните показания.

— Да, но…

Влезе Барбара Банинг и се приближи до Хенри. Подаде му някакви документи и погледна през рамо към Нина. Добре, че хората не можеха да убиват с поглед.

Хенри ги грабна нетърпеливо и прочете най-горния лист. По лицето му се изписа триумф и той разкриви чертите му. Ох, ох, помисли си Нина, каквото има да става, сега ще се започне.

— Ако това ще направи удоволствие на съда — каза Хенри, — трябва да съобщя, че имаме ново развитие. Около три часа днес офисът на Нина Рейли бе посетен от полиция с официална заповед и разрешение за обиск, основано на информацията от лицето Денис Ранкин. Според нашия информатор госпожа Рейли е станала притежател на няколко ценни скъпоценни камъка, които господин Ранкин е дал на Уилям Сайкс няколко дена преди убийството. Според информатора ни тези камъни са предадени на госпожа Рейли от обвиняемата Никол Зак…

— Какво? — Трябваше да запази спокойствие, трябваше да мисли.

Един униформен полицай пристъпи напред до Барбара и подаде на Хенри малка торбичка от кадифе. Той бързо я отнесе до банката на съдията. Осветлението в съдебната стая свърши добра работа и камъните заблестяха.

Синьо, лавандулово, виолетово — магическа светлина се разля по лицето на Флахърти. Той се приведе напред, за да ги разгледа по-добре. Цветът на лицето му започна да се променя, а Нина го наблюдаваше с растящо неудобство. Флахърти беше преминал в режим на изстрелване на балистични ракети.

— Взели сте ги от сейфа на госпожа Рейли? — извика той към ченгето.

— Да сър.

— Госпожо Рейли, веднага елате тук!

Подчини се. Така направиха Хенри и Барбара.

— Откъде взехте тези неща?

— От обвиняемата, ваша чест.

— Кога?

— Преди две седмици и половина.

— Възпрепятствате официалното разследване! — извика Хенри.

— Защо не сте ги предали като улики?

— Не ги сметнах за улики.

Флахърти се намръщи като бог, канещ се да разтопи полярните шапки и да предизвика потоп. Сега беше станал непоносим — ужасяващо, жестоко, непримиримо присъствие. Беше чувала, че изпада в подобни състояния, но не ги беше виждала досега. Отстъпи крачка назад.

— Отиваш в затвора! — отсече той, а устата на Барбара се разкриви.

— Мога да докажа, че опалите принадлежат на обвиняемата.

— Отиваш в затвора! — повтори гръмовержецът. Трудно бе да се противоречи на абсолютната решимост в гласа му.

— Мога да го докажа! Имам свидетели.

Флахърти я погледна като нещо, което лази по килима нощем. Погледна и часовника.

— Сега е три и петнайсет. В четири и половина ще влезете в ареста на пристава за пренебрежение към съда.

— Спри, Уиш, остави ме да карам аз — предложи Пол.

— Нали каза, че бързаме! Но така или иначе няма къде да се спре, така че просто трябва да продължа. Ще мина през разклона, без да чакам половин час за зелена светлина.

Беше си истина. Колоната по шосе 89 вече приближаваше разклона, а те не искаха да се забиват в дясното платно, защото нямаше да успеят да се престроят.

— Освен това въобще не си сигурен, че типът е там. Три квитанции. Това е нищо.

— Той ще е там. — Наистина се надяваше на чудо.

— Ако бях на негово място — каза Уиш, като изпревари един бавен джип отдясно и наруши седемнайсетото или осемнайсетото правило от закона за движение по пътищата, — днес щях да се излежавам на плажа.

Пол си помисли, че май предпочиташе Уиш действително да е някъде на плаж, но беше паднал в капан и докато младежът караше, най-разумното бе да си седи търпелив и да се моли на вселената да не му се случи нищо лошо. Отвори очи и видя, че почти са пристигнали.

— Добре се справяш, Уиш — каза той, готов да изскочи навън.

Неочакваната похвала моментално изкара Уиш извън релсите. Огромен камион усети колебанието му и нагло го надмина, а после веднага намали скоростта и започна да пълзи.

Досега според разбиранията на Пол Уиш беше карал рисковано, но не и с голяма скорост. Очевидно предизвикателството му беше дошло прекалено, както се бе случило и с Пол в Лос Анджелис.

— Яж ми праха, уонкър! — изрева Уиш.

Следващите няколко километра летяха и се приземиха право на паркинга пред „Кантина“.

— Уонкър? — попита Пол, като отвори вратата.

— В края на лятото миналата година едни приятели от западния бряг приемаха туристи. Пред вратата бяха сложили голям плакат „Вижте се бе, уонкъри“. Звучи като обида. Чудя се какво ли значи.

Пол си помисли, че обидата е хумористична, но силна, като се вземе предвид, че туристите прехранват тамошното население, ала нямаше време да светне Уиш по въпроса. Затича се към ресторанта, отвори вратата и погледна вътре.

Слава богу, слава на каквото и да е. Там седеше Денис Ранкин и точно се опитваше да махне брадата си, застанала на пътя между вилицата и устата му.

— Един от свидетелите, призован да даде показания, в този момент е… е…

— Говорете, защитник! — изрева Флахърти. — Всички горим от нетърпение да ни говорите.

— … е… — но изречението й беше прекъснато от появата на Пол и Денис Ранкин — … пристигнал — довърши лъчезарно тя. — Призовавам Денис Ранкин.

Ранкин изглеждаше решително неподготвен за случващото му се. Застана на свидетелското място.

— Името ви? — попита писарят.

Ранкин си каза името. Извади кърпичка и усилено започна да изтрива едно петно от маскировъчната си риза, демонстрирайки с какво нежелание присъства на сцената.

— Не сте доброволно тук, господин Ранкин, нали? — започна тя.

— Имах късмет, че се появи някой да ми напомни за призовката. Някак си ми се бе изплъзнало от ума.

— Смятате ли се за нещо като експерт по опалите, геологията и миньорството на опали?

Ранкин я погледна изненадано. Тя му задаваше разумни въпроси с разумен тон. Може би си мислеше, че е решила да го натопи за нещо. Щеше определено да й достави удоволствие, след като именно той бе насъскал ченгетата да претърсят офиса й.

— Работех за Кубър-Педи повече години, отколкото мога да преброя. Израснах около миньорите. Имам сертификат като гемолог. Чета много, но слушам още повече. Убеден съм, че знам несравнимо повече за скъпоценните камъни от всеки друг в тази стая.

— Разкажете ми, господин Ранкин — продължи Нина, като скръсти ръце и се приближи малко напред, — за вашата миньорска дейност в Северна Невада. Колко време сте издирвали ценни минерали в този щат?

— Осем години.

— Вашата земя е в съседство с парцел, за който сте мислели, че е собственост на Уилям Сайкс, нали?

— Да. В началото на парцела има табелка, където присъства името Сайкс и адрес в Саут Лейк Тахо.

— Напоследък сте се свързали с Уилям Сайкс заради неговата земя, нали?

— Да, отидох до адреса миналата пролет и Сайкс ми отвори. Поговорихме си. Той заяви, че притежава земята заедно със съпругата си и сестра й и има право да сключва сделки от тяхно име със земята.

— За каква сделка ставаше въпрос?

— Исках да купя минни права. Или да сключим джойнт-венчър за експлоатация.

— Какво се случи тогава?

— Той отказа.

— Защо искахте тези права?

Ранкин изглеждаше по-нещастен от Ники.

— Понеже сте открили в неговата собственост черни огнени опали, нали така?

— Аз никога…

— Без да разберете, някак си сте се отклонили извън границите на собствеността си, нали така? — побърза да му помогне Нина.

— Точно така — с повишен дух отговори Ранкин.

— Можете ли да бъдете по-точен кога е проведен този разговор?

— Рано през май. Една седмица преди да умре.

— Защо доктор Сайкс не пожела да ви продаде земята?

— Протестирам, тя пробутва предположения на свидетеля — изплю Хенри. Той беше уморен, разгорещен, отегчен.

Беше постигнал стремежите си. Сега искаше да се прибере вкъщи, след като се увери, естествено, че Нина няма да може да го направи.

— Приема се.

— Казахте ли му за опалите?

— Взех осемнайсет от тях и му ги предадох.

— Казахте ли му цената им?

— Грубо — усмихна се той и в устата му проблесна метален зъб. — Не съм глупав. Тези черни опали не са от обичайните, който се намират в Невада. По мое мнение те са много по-устойчиви и следователно много по-ценни, но аз още нямах потвърдена и сигурна информация, когато го посетих. Просто му занесох опалите и предположих, че може да струват нещо.

— Доктор Сайкс съгласи ли се тогава или по-късно да сключите сделка за опалите?

— Да. Но това не беше сделката, към която се стремях. Трябваше да си държа устата затворена за откритата жила поне за няколко месеца и да не влизам в парцела. Каза ми, че ако го направя, ще ми ги върне след няколко месеца.

Най-сетне Нина имаше някакъв напредък. Отчаяно се бореше да стигне дотук. Чувстваше се така, сякаш плуваше под водата, а над нея има ледена покривка. Най-сетне откри дупка в леда и може би щеше да успее да си поеме въздух. А сега нагоре.

— Оставихте ли му опалите?

— Направих го. После той взе, че се уби, и не ми ги върна.

Нина му поднесе торбичката и всички наблюдаваха как изважда камъните един по един.

— Това ли са опалите, които сте дали на доктор Сайкс? — попита Нина.

Той ги погледна възбудено и каза тъжно:

— Това са повечето от тях.

Нина замълча и се зае да разучава Ранкин. Беше го принудила да застане на свидетелската скамейка. Той беше заплашвал Ники, беше преследвал Боб, никога не беше помагал в разследването. Чувстваше, че знае нещо, но какво?

Той й върна погледа. Усмихна се. Просто не можеше да се въздържи. И тя знаеше, беше абсолютно сигурна, че беше подхлъзнал и нея, и Пол, беше се направил на малко труден за откриване, беше й позволил да измъкне някои неща от него, но не всичко, далеч не всичко.

— Нещо друго? — попита Флахърти.

— Само секунда, ваша чест.

Тя се опитваше да си го представи като убиец. Познаваше къщата, Сайкс беше му взел опалите, кой знае каква бе истината? Ами ако е посетил къщата веднага след Ники, ако точно той бе позвънил на входната врата, влязъл е в кабинета и е убил Сайкс с меча? След това е избягал, когато е чул, че идва Дария?

Само че не съществуваха физически улики — нямаше отпечатъци, нямаше кръв, кръвта по меча беше вероятно на Ники…

Нямаше повече време. Трябваше да извика Дария, ала мислите, които се гонеха в ума й, бяха стигнали точката на кипене. Заедно Дария и Ранкин бяха твърде много за нея, достигнаха до критична маса и предизвикаха ментална експлозия, оставяща зад себе си облак от странни остатъчни мисли.

Ами ако Ранкин е бащата на Ники? Това беше мисълта и тя окончателно губеше концентрация. А имаше и друга още по-ненормална идея. Ако той е нейният баща, то третият алел щеше да е съвсем на мястото си върху меча.

— Господин Ранкин — каза тя, — познавате ли, някога срещали ли сте се с Дария Зак, майката на обвиняемата? — Ранкин изглеждаше изненадан.

Тя чакаше.

— Не съм имал това удоволствие — отвърна Ранкин.

Тя рязко кимна на Пол, който излезе навън при Дария, и веднага се върна, клатейки отрицателно глава. Значи и Дария отрича. Беше тръгнала по грешна следа. Какво всъщност очакваше?

Беше се побъркала.

Но трябва да си обясни този трети алел!

От Ранкин през Дария към алела…

— Нямам повече въпроси — заяви тя.

— Няма да го подлагам на кръстосан разпит — каза Хенри, демонстрирайки крайно отегчение.

Беше четири часа.

— Призовавам Тим Сайз.

Пълномощникът Кимура отиде до вратата, отвори я и извика името. Тим се отзова. Приличаше на ленив сив вълк в професорското си облекло и здравите кожени ботуши.

— Вие сте хабилитиран професор в Невадския университет към Факултета по геология, нали?

— Да, така е.

— В продължение на колко време сте били професор там?

Нина го накара да разкаже за образованието, опита и уменията си, които бяха неоспорими. Най-хубавото в миналото на Тим беше, че той бе защитил докторат и получил докторската си степен в университета на Южна Калифорния, където Флахърти бе изучавал право. Но на този етап тя се съмняваше, че това може да помогне.

— Придружихте ли мен и Пол ван Уегънър на двайсет и четвърти юни до един миньорски парцел в пустинята на Невада?

— Да. Потвърдих нашето местоположение чрез геоложката карта на Съединените щати, а и получих копия от регистрационните документи на парцела, както и имената на лицата, които са го регистрирали.

Нина ги представи на съда и след няколко въпроса и вдигане на рамене от страна на Хенри те бяха признати за свидетелство.

— Къде отидохме тогава?

— До този парцел, намиращ се на около сто и петдесет километра северозападно от Уинимука. Името на собственика беше Денис Ранкин.

— Какво направихте там, следвайки моите инструкции?

— Проверих съдържанието на няколко кофи с мостри, които господин Ранкин беше събрал от една стена в своя парцел.

— Успяхте ли да идентифицирате тези мостри?

— Да. Те бяха нискокачествени опалини.

— В този момент успяхте ли да идентифицирате някоя скала, която би могла да притежава стойност на скъпоценен камък?

— Не.

— Какво направихте после по моя молба?

— Отидох до съседния парцел, който бе на пет-шест километра оттам. — Тим посочи на картата земята на дядо Логан и продължи: — Тази земя е принадлежала на Бет Сайкс и на сестра й Дария Сайкс, които са имали неделима собственост. Инструкциите ми бяха да изследвам парцела за свидетелства за висококачествени опали. След час открих стена от бентонитова глина под вулканичния пласт, който бе доказателство за древен поток лава и скорошно разместване на пластовете. Трябва да призная, че бях изненадан. Това бе изцяло местен феномен и аз не успях да открия доклади за предишно изследване на тази област от квалифициран геолог.

— Открихте ли нещо друго и какво?

— Свидетелства за скорошно копаене на една от стените. Изследвах мястото и открих, че сто метра по хоризонта и на десет метра в дълбочина участъкът е богат на висококачествени скъпоценни камъни. Поради необичайната геоложка история на скалите в този участък опалите, които открих, са изключително редки.

— Кое е ценното в тях?

— Цветът. Това е много рядък цвят и с необикновено голямо количество огън. Познати са сред гемолозите като черни огнени опали. Добивани са в Австралия и в малка долина на сто и петдесет километра от парцела, който изследвах. Никъде другаде не е открита съществена жила от черни опали. Никъде по света. Те са невероятно редки. Те са…

Хенри не издържа.

— Наистина трябва да възразя, като основанието ми е, че въпросите не се отнасят до разискваната тема. Може би наистина научавам интересни неща от урока на професора за камъните, но как ще спаси това защитника от затвора?

Преди Флахърти да каже нещо, Нина избърза:

— Само още няколко въпроса, ваша чест.

Флахърти махна с ръка да продължи и тя отново се обърна към Тим:

— Професор Сайз, накарах ли ви да сравните мострите, взети от парцела на Зак, с едни други мостри, които ви дадох?

— Да. Направихте ли сравнението?

— Да.

— У вас ли са другите мостри, с които ви снабдих днес?

Тим се протегна към джоба на ризата си и отговори:

— Тук са. Пазя ги в у себе си, откакто ми ги дадохте.

Той извади кадифената торбичка на Ники, радвайки се на пълното внимание, което си беше спечелил, и я разтърси така, че камъните се търкулнаха в шепата му. Флахърти се приведе, за да ги разгледа, а всички присъстващи източиха вратове.

— Стигнахте ли до някакви заключения за идентичността им?

— Да. Стигнах до заключението, че мострите са идентични. Тези опали в кадифената торбичка, които ми дадохте, са от парцела, който изследвах. Няма съмнение в това.

— Благодаря. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш.

— Какво да го питам? — възмути се Хенри. — Дори не разбирам какво прави тук.

Тим напусна скамейката и й смигна, преди да излезе навън.

— Ще демонстрирам важността на тези показания със следващия свидетел — каза Нина. — Призовавам себе си.

Хенри изръмжа и я погледна със съжаление.

Пълномощникът Кимура я накара да вдигне дясната си ръка и да се закълне да казва истината, само истината и цялата истина. Барбара й хвърли заплашителен поглед. Флахърти продължаваше да клати глава и не можеше да повярва на цирка, на който ставаше свидетел.

Нина отиде до свидетелската скамейка и седна. За пръв път свидетелстваше в процес. Съдебната зала от тази гледна точка изглеждаше много по-различно. Зловеща. Всеки сякаш се взираше обвинително в нея освен съдията, когото тя не виждаше зад себе си. Беше стъписана, че е толкова нервна.

— Името ми е Нина Фокс Рейли — започна тя. — Аз съм лицензиран адвокат с право да практикувам в щата Калифорния, като офисът ми се намира в „Старлейк билдинг“, град Саут Лейк Тахо, Калифорния. Защитник съм на Ники Сайкс, обвиняемата по това дело. На двайсет и втори юни моят клиент ми предаде кадифена торбичка, приета преди малко за свидетелство, която съдържаше същите скъпоценни камъни, които току-що бяха показани на съда. Държах ги в мен през цялото време до двайсет и четвърти юни, тогава ги оставих на разположение на професор Тим Сайз. Когато ми предаде торбичката, клиентът ми съобщи, че ги е взела без негово разрешение от тайник в басейна на покойния Уилям Сайкс на осми май в нощта на неговата смърт. Като служител на съда и предвид течащото криминално разследване аз надлежно се постарах да запазя веригата от свидетелства, ако те някога се превърнат в доказателства.

— Надлежно?! Надлежно?! Спрете тук! — извика Хенри. — Вие сте прикрили улика! Това си е чисто необосновано предположение, казано ви от обвиняемата!

— Можете да протестирате колкото си искате — отвърна Нина.

Седна и почака Хенри да обмисли положението. Нина току-що даде показания в смисъл, че Ники е била в къщата на Сайкс в нощта на убийството и е взела опалите от плувния басейн. Това бе невероятен подарък за Хенри. Надяваше се да е толкова ощастливен, че да не разбере към какво се стреми тя и няма да възрази, че това отново е неподкрепено сведение от обвиняемата.

Минаха две минути, които тя вече не притежаваше. Барбара шепнеше нещо на Хенри. Тя беше по-умна от него. Може би когато излезеше от затвора, двамата вече щяха да са оженени и с дечица. Хенри скръсти ръце и каза:

— Добре. Няма да възразя на неподкрепеното сведение. Това на практика е позволение. Оттеглям възражението си.

— Имате ли други показания, защитник? — думите на съдията бяха смразяващо формални.

— Не, ваша чест.

— Можете да я подложите на кръстосан разпит — Флахърти подкани Хенри.

— Вашият клиент си е признал, че е взел торбичката от басейна на Уилям Сайкс, нали така?

— Да. — Никога не се бе чувствала толкова нервна. Ако беше извършила престъпление, щеше веднага да си признае. „Дръж линията“ — каза си наум.

— Обвиняемата спомена ли ви нещо, когато ви предаде торбичката, и какво бе то?

— Подобни разговори попадат под привилегированите отношения защитник-клиент и клиентът реши да се възползва от тях. Следователно не мога да отговоря.

— О, не — отвърна Хенри. — Не, не. Вече отвори вратата. Имам право…

— Ще отговарям на въпроси, отнасящи се до това, откъде моят клиент е взел опалите. Другите въпроси са извън обсега на тези директни показания и привилегията е в сила — заяви Нина. Помисли си, че звучи като робот. Добър робот. „Продължавай така.“

— Моля свидетелят да бъде инструктиран да отговаря на въпросите — каза Хенри, като се обърна към Флахърти.

— Привилегията не отпада изцяло, когато се дават показания по един внимателно подбран въпрос — възрази Нина. — Хенри не може да се бърка в разговорите ми с клиента, защото съм направила точно определено и тясно дефинирано показание като служител на съда.

— Разполагате ли с някакъв прецедент, за да ми помогнете в ситуацията? — попита и двамата Флахърти. Той разлистваше сборника с прецеденти „Джефри Бенч бук“, червената библия, използвана от калифорнийските съдии, и търсеше някаква препратка. — Въпросът е дали значителна част от привилегията клиент-защитник отпада в този случай.

— Със сигурност е така — отвърна Хенри.

— Но колко значителна е тази „значителна“ част? — продължи Флахърти да чете, като явно не откриваше това, което търси, и говореше сам на себе си: — Поемаме по опасен страничен път без карта и компас.

— Но, ваша чест… — започна Нина полуизправена, но зад нея от Флахърти вече се вдигаше пара.

— Съдът ще отсъди по въпроса за възражението по привилегията. Съдът постановява, че точно за този разговор по време, на който обвиняемата е предала предоставеното свидетелство, привилегията клиент-защитник отпада. Значителна част от разговора е открита и достъпна за обвинението — Флахърти стисна устни.

— Какво? — Нина не можеше да повярва. Целият разговор? Какво й беше казала Ники тогава? Тя съвсем наскоро си бе прегледала записките и спомените я заляха като вълна. Ники беше казала, че ще напусне Тахо, когато свърши процесът. Бяха разговаряли за сцената в гората и решението да не се обаждат на полицията, което въвличаше Боб.

Бяха разговаряли за парцела на дядо й, за финансовите й проблеми, тя бе казала… какво бе казала, ох, предполага се това да е „справедлива цена за земята“.

Това бяха все неща, които не искаше да разкрива на Хенри.

— Нека писарят да прочете последния въпрос — обади се Хенри.

— Обвиняемата спомена ли ви нещо, когато ви предаде торбичката, и какво бе то?

— Инструктирана сте да отговорите на този въпрос — каза Флахърти.

— Не мога да направя това. Моят клиент се позова на привилегията клиент-защитник за останалата част от разговора.

— Отговорете на въпроса! — излая Флахърти, като всички белези на веселост бяха заместени от чиста ярост.

— Не мога да го направя, ваша чест. Няма да е етично.

Флахърти се изправи и каза:

— Искате ли да размислите една нощ в областния затвор? Защото сте обвинена в пренебрежение към съда, чухте ли ме, защитник? Аз го постанових и трябва да се подчините. Това е моята съдебна зала и тук аз отсъждам кое е етично и кое не.

— Трябва покорно да отбележа, че постановлението ви е погрешно, ваша чест.

— Осъждам ви за пренебрежение към съда! Обжалвайте, ако искате! Но сега отговорете на въпроса! — изкрещя Флахърти.

Той се опря на банката и втренчи горящи очи в нея. В гласа му имаше неприкрита заплаха, но ако отговореше на въпроса, защитата на Ники щеше да бъде компрометирана завинаги.

— Съдия, осъдете ме за пренебрежение към съда, ако желаете, но въпросът, за който сме се събрали в тази зала, все още е висящ. Искам отделно изслушване по въпроса за пренебрежението ми към съда. Искам да аргументирам позицията си по днешното изслушване.

Флахърти отново седна.

— Права сте. Аргументирайте своето обжалване според алинея 995. Имате три минути.

Три минути!

— Много добре. Показанията по свидетелствата, свързани с кръвните проби, трябва да отпаднат. Не съществува научно заключение, че кръвната проба съвпада с тази на обвиняемата. Показанията на Луис Гарибалди трябва да отпаднат изцяло. Тя е некомпетентен свидетел поради използването на незаконни вещества един час преди наблюдаваните от нея събития. Накрая, въпреки че обвиняемата е била в дома на Сайкс през нощта на убийството, единствената липсваща собственост е тази торбичка с опали, а е ясно от днешните показания, че доктор Сайкс не е имал собственост върху тях и не е имал право да ги задържа. Следователно няма доказателства за грабеж или опит за грабеж или някакво друго углавно престъпление, ваша чест. Обжалването ми по алинея 995 трябва да бъде уважено.

— Хенри? — подкани го Флахърти.

— Може ли аз, ваша чест? — Барбара се изправи и получи съгласието от съдията.

Тя се обърна и лениво погледна Ники.

— Вече имаме признанието от страна на защитата, че през нощта на убийството обвиняемата е била в дома на покойника. Тя е действала потайно и е взела нещо, без значение чие притежание е. Тя е шпионирала доктор Сайкс. Оставила е отпечатъци от външната страна на стаята, където той е бил убит. Сигурно е, че не е била поканена да посети дома му. Тя няма установени права над тези опали. Майка й е продала правата на покойника и леля й не е имала престава, че тя е там. Как тогава тя има право да ги вземе? Тъжно е да се наблюдава, ваша чест, как обвиняемата бе отнесена от течението, защото адвокатът й направи напразен опит да спаси собствената си кожа.

— Само една минута! — извика Нина.

— Сядай! — сряза я съдията.

Барбара погледна часовника си и каза:

— Точно четири и половина е, Ваша чест. — Седна на мястото си.

— Съдът изслуша и прецени всички свидетелства, включително и новите показания, изложени на това изслушване — избоботи авторитетно Флахърти. — Съдът смята, че съществува голяма вероятност кръвта по оръжието на престъплението да е тази на обвиняемата. Съдът смята, че показанията на Луис Гарибалди са компетентни. Съдът смята, че е налице голяма вероятност обвиняемата да е отишла в дома на Сайкс с намерение да извърши углавно престъпление, опитала се е или е извършила грабеж. Следователно съдът отхвърля обжалването по алинея 995. В неговата цялостност.

— Не можете да го направите, ваша чест. Възразявам на всички заключения и отсъждания на съда въз основа на факта, че присъстващият съдия е афектиран и има силни предубеждения към защитника на обвиняемата. Трябва да се назначи нов съдия. Съдът не е способен на обективно…

— Изслушването по пренебрежението към съда ще се проведе в понеделник сутринта от осем часа — прекъсна я Флахърти.

— Нека да довърша…

— Съдът се оттегля.

— Опитвате се да ме накажете, като наказвате моя клиент…

— Пристав, арестувайте я!

Пълномощникът Кимура застана зад нея. Той я харесваше и не му се искаше да го направи, но трябваше да се подчини. Нина вдигна ръце.

— Осем часа, понеделник сутринта, съгласна съм.

Настъпи продължителен напрегнат момент, в който всеки очакваше да види как ще постъпи Флахърти. Така и не се разбра какво го възпря.

— Съдът се оттегля — отново повтори той.

Тя се строполи на стола. Спасена в последния момент. Пълномощникът Кимура опразни съдебната зала.

Нина не искаше да говори с никого, но Пол я хвана в колата. Тя се намести на седалката и запали мотора.

— Позволи ми да ти купя вечеря — каза той.

— Не, благодаря. Бързам да се прибера вкъщи, за да се застрелям.

— Хайде-хайде. Откъде да знаеш, че Ранкин ще се разплямпа пред прокуратурата. Ще измислим нещо.

— Грешката е изцяло моя. Трябваше да предам опалите на съда. Сега се чувствам като истински задник.

— Все пак ще вечерям с теб.

— Не.

Даде на задна и натисна докрай педала. Подкара бясно, докато образът му с ръце в джобовете и очи, изпълнени със загриженост, не изчезна от огледалото й за обратно виждане.

ГЛАВА 27

Този път басейнът на „Сийзър“ беше предоставен изцяло на разположение на Пол. Потънал в горещата вода, Пол мислеше само за едно — надяваше се, че Нина си е наляла голямо питие и веднага си е легнала. Няколко минути по-късно мускулите му омекнаха като пудинг, а болката остана просто досаден спомен. Той излезе и се изсуши точно когато служителят на хотела заключваше вратата и се канеше да изгаси лампите.

— Има ли още някой там? — попита го изненадано обръснатият до синьо служител.

— Не.

— Удивително за петък вечер. Сигурно ти е късметлийската нощ.

Нямаше какво да се прави, Пол разкърши ръката за покер и си обеща поне един час около масата, преди леглото да придобие първостепенно значение. Нямаше смисъл да се оплаква. Винаги трябва да се метнеш отново на коня при първата отдала се възможност. В стаята си се преоблече, провери колко пари има в брой. Бяха достатъчни, за да се усмихне. Отправи се към вратата.

Телефонът иззвъня. Реши да не му обърне внимание, но апаратът отново звънна. Обърна се и грабна слушалката.

— Слуш-шам. — Ш-то беше продължително като съскане на змия.

— Какво те яде толкова? — попита Джинджър. — Не ти върви ли?

— Точно обратното. Поне докато не се обади и не развали аурата на успеха, която ме водеше към сигурния и главозамайващ джакпот.

— Няма да ти се извинявам. Днес денят ми беше тежък. Имам нещо за теб от самолетните части. Извинявай, че ми отне толкова време. Виж сега какво открих. Първо за горивния екран, който ми даде. Намерих следа от субстанция.

Да! Значи тази нощ действително беше щастлива и звездите го накараха да се върне и да отговори на обаждането. Тук е кулминацията на цялата поредица от събития и, естествено, обяснението.

— Открила си вода? — попита той, изпълнен с надежда.

— Не — беше отговорът.

Това значи го отвежда към друг вид катастрофа, неговата собствена. Няма вода, няма нарочно предизвикан отказ на двигателя. Няма саботаж. Мамка му.

— Открих нещо забележително. Обзалагам се, че не си го очаквал. Открих… добре, няма да задълбавам в химията. Или може би ти е интересно?

— Просто ми кажи какво си открила.

— Стиропор.

— Като топката, която ти дадох? — попита той. Подобна на онези, които бе видял в апартамента на Льоблан.

— Точно така. Като малката топка, която си открил под седалката.

— Стиропор. Ох… открила си го по филтъра? Имам предвид… — Какво имаше предвид? Информацията очевидно връщаше старата му хипотеза отново на бойното поле, трябваше хубавичко да я огледа и да измисли нещо ново.

— Има ли начин стиропорът да попречи по някакъв начин на правилното захранване на двигателя с гориво?

— Не, защото сме открили само следи от него. Стиропорът се разлага в самолетното гориво.

— Хм. Джинджър, защо някой ще слага стиропор в горивото? Можеш ли да измислиш някаква причина да…

— Има още нещо. След като открих стиропора в горивния екран, това ме накара да изследвам топката. Огледах я и я заснех няколко пъти, вече се канех да я разрежа така, че да направя тримерно изображение на компютъра, и тъкмо да почна да режа, взех, че я разгледах под микроскопа. Познай какво открих! — триумфално звънна гласът отсреща. — Нещо, което не се връзва. Чужда намеса. Разтворимо лепило.

По тона й съдеше, че от него се очаква да бъде възторжен. Нямаше престава защо и затова предпазливо я подкани.

— Продължавай.

— Топката вече е била разрязвана на две и след това отново залепена.

Още не схващаше.

— Издълбана е отвътре — продължаваше тя весело — и инжектирана…

— С вода! — изрева той. — По дяволите!

— Това е само теория. Не мога да открия доказателство за вода във вътрешността на топката. Нея отдавна я няма, сякаш не е съществувала. Дупката за инжектиране е била доста голяма. Сигурно е използван кухненски шприц. След това пробивът е замазан с още лепило.

— Но… — каза Пол и веднага си спомни за кухненския шприц на пода в дневната на Льоблан. — Но защо, Джинджър? Ако някой е искал да предизвика засичане на двигателя и катастрофа на самолета, защо просто не е налял малко вода в резервоара?

— Времевият фактор. Тествах същия стиропор, със същата плътност, същото лепило по него и т.н. Сложих го в малко гориво. Не самолетно гориво, а в обикновен бензин, но щеше да даде подобни резултати. Беше необходим близо един час стиропорената топка да се разпадне. Не знам от колко топки трябва да излезе вода, за да предизвика спиране на мотора. Но различните условия вътре в резервоара сигурно са причина топките да се разлагат с различна скорост. Според един мой приятел необходими са доста топки, за да се предизвика катастрофален ефект. От друга страна, самите топки ще добавят още един проблем. Пилотът ще вижда, че има достатъчно гориво, но част от него ще е заето от стиропора.

— Значи така самолетният мотор няма да откаже незабавно и излиза, че катастрофата действително е причинена от саботаж. Колко топки са необходими, да кажем, за чаша вода?

— Не малко, но резервоарът може да побере повече от достатъчно.

— Предполагам, големината на стиропорената топка е съобразена с отвора на резервоара?

— Точно така. Казаха ми колко е голям отворът на резервоара за този модел „Бийчкрафт“. Много точно съвпада с големината на топката.

— Някой доста си е поиграл, за да е сигурен, че самолетът ще падне.

Джинджър размишляваше:

— Чудя се кой е този, който знае, че стиропорът се разтваря в гориво.

— Кой да е механик — бързо откликна Пол, като спомените му се въртяха. — Като ученик през лятото работих в една монтьорска работилница и съм сигурен, че там някой го е споменавал. И всеки механик със сигурност е наясно, че определено количество вода в горивото ще причини катастрофа.

А механикът Льоблан не само го е знаел, а Пол лично беше видял топките от стиропор и кухненския шприц, търкалящ се по земята сред другите боклуци. Джакпот!

— Май имаш предвид някого.

Чудеше се за колко време ще може да се добере до Лос Анджелис. Беше чул, че има нов редовен полет от и за Тахо. Може би трябваше да го провери, за да си спести разходката до летището на Рино.

— Питам се защо топката е попаднала под седалката на Кристофър Сайкс, а не в резервоара?

— Питаш ме какво мисля? Може би никога няма да узнаем, мисля, че момчето просто е видяло някъде купчината с топки и просто си е взело една от тях, преди да се качи на самолета. За много момчета видът на топката е неустоим. Представям си защо.

Джинджър нещо се опитваше да се пошегува.

— Не е ли твърде възрастен за такива неща?

— А твоето предположение?

— Нарочно ни я е оставил, за да го открием — но си мислеше, че и най-върховното прозрение няма да върне Бил и Кристофър Сайкс. — Без тази топка нямаше как да разберем какво е причинило катастрофата.

— Не ти я е оставил нарочно, но ако вярваш, че във вселената има справедливост, ето ти едно доказателство. На колко години е било момчето?

— Деветнайсет. Пилотът Скип Бейли е бил на петдесет. Имал е жена и тя го е обичала.

— Тъжно — въздъхна Джинджър.

— Поне репутацията му няма да загине като него. Трябва да се обадя на летището. И в Лос Анджелис. И на следователя от НСБТ. И на Нина.

Нина седеше пред огъня и ядеше пица с Боб, без да чува какво й говори. Нещо за училище. Шокът отслабваше и вече се ядосваше на Флахърти, че бе прехвърлил гнева си от нея върху Ники. Той я гледаше право в очите, докато отхвърляше всички нейни аргументи, и с това прекрасно й даде да разбере защо го прави. Преди харесваше Флахърти, но той беше прогнил и дърт… и не беше свършил още с нея. Главата й се маеше. Трябваше да прекара уикенда в опити да спаси собствената си кожа, както елегантно отбеляза Барбара. Точно сега беше толкова уморена, че искаше да потъне в безсъзнание и никога да не се замисля за нищо.

Събуди се в леглото със смътния спомен, че Боб й беше помогнал да изкачи стълбите. Девет часа вечерта. Чудесно. Сигурно е заспала към осем. Следващата спирка е областният затвор на Ел Дорадо. Отново се разбуди, а очите й просто щяха да изскочат от изтощение. Тя се затътри надолу по стълбите. Видя под вратата на Боб светлина. Изправи се пред прозореца на кухнята. Хичкок застана до нея.

Вгледа се в лятната нощ. Учуди се, че може да гледа навън, да излиза навън, да живее, без да се замисля за него. Дори затворът не й се струваше толкова важен сега, когато осъзна този факт. Отдели малко време да се наслаждава на облекчението от тази мисъл и за малко не заспа отново, както си стоеше. Измърмори няколко думи в посока към Луната, към своя съпруг. Нещо от рода: него го няма, всичко ще бъде наред.

Когато слезе обратно на земята, отиде до кухненския шкаф и го отвори, за да потърси някакви витамини. Те я накараха да се замисли за Джинджър, химията, за смешния малък свят, за който нищо не бе чувала преди този случай, и за онази непроизносима дума.

„Алел“. Толкова е просто. Тя знаеше откъде се е появила кръвта по меча. Но нищо не можеше да направи, сънят овладяваше съзнанието й. Нина изключи телефона и се хвърли в леглото.

Пол пристигна в Лос Анджелис към десет вечерта след лудо бързане към летището на Рино. Нае кола, подкара директно към апартамента на Льоблан в Нюпорт и звънна на домоуправителя.

Сградата изглеждаше абсолютно по същия начин. Еди отвори съвсем буден и с бутилка бира в ръка. Зад него светеше телевизорът.

— Той върна ли се? — попита го Пол.

— Човече, точно се канех да ти се обадя. Върна се преди няколко дена. Не ми каза нищо, просто ми връчи чек за наема плюс щетите и се прибра. Каза, че му върви и светът е в краката му. Попитах го дали е залагал, а той се засмя и каза: надявам се, че нищо не съм залагал.

— Много добре. Направо чудесно — възкликна Пол.

Спря се до зелената врата на апартамент 108 и почука.

Льоблан не отговори. Голяма изненада. Сигурно се досещаше, че Пол дебне отвън, и се опитваше да се скрие като заек, хванат с връзка репички между малките си нагли челюсти.

Провери дали Еди наистина се е оттеглил пред телевизора си, след това натисна бравата. После се отдръпна и със сила се блъсна в нея. И той се изненада — тя се отвори с лекота. Лоша изработка, реши Пол.

Никой не седеше в креслото. Телевизорът беше включен и оттам се лееше някакъв стар филм по Ти Ен Ти. Както и преди, кухнята вонеше на развалено месо.

Вратата на спалнята беше затворена. Пол застана отстрани, безшумно натисна бравата и скочи вътре с готов за стрелба пистолет.

Дейв Льоблан лежеше в леглото. Беше мъртъв. Кръвта му бе обляла мърлявия юрган, чашите наоколо и вонящата пържола до тях.

ГЛАВА 28

— Джинджър — повика я по телефона Нина. — Пак съм аз.

Беше събота сутринта. Бе спала безкрайно дълго и когато се събуди, осъзна, че нито веднъж не се е обърнала насън.

Пол току-що се бе обадил от Лос Анджелис. Скара й се, че за първи път в живота си бе изключила телефона, и я осведоми за убийството на Дейв Льоблан. Работеше по връзката в Лос Анджелис и в момента пътувал към къщата на Кони Бейли в Редондо. След това смятал да посети Ян Сапито, да я разпита още веднъж за брака на Сайкс. Каза й, че алибитата в този случай са толкова паянтови, че имат нужда от един здрав ритник.

Тя беше в спалнята си под скосения покрив, държеше слушалката плътно до ухото си и се чувстваше напрегната и възбудена. Случаят се разпадаше, безшумно се разкъсваше на парчета. Започваше да разбира, макар и не съвсем.

— Здрасти, кукло — отвърна Джинджър.

— Знаеш ли, няма нищо по-хубаво от един здрав сън.

— Аха — разтревожено отвърна Джинджър.

— Прекалено бях задълбала в случая, докато подготвях изслушването. Не можеш да обработваш новата информация, която излиза наяве по време на самото съдебно заседание. Трябва да мине известно време да я осъзнаеш, защото тогава си прекалено зает да изложиш предварително подготвените аргументи. Затова чак сега стигам до заключението, което е било очевидно, стига да се замислиш. Бащата на Ники. Ти го спомена. Той прониква в целия случай със самото си отсъствие. Той е пренебрегнатият фактор във всички уравнения. Мисля, че затова не получаваме резултати. Сега ще го изложа пред теб: ако Ники е наследила третия алел, а кръвта по меча не е на Ники и не е на майка й, не следва ли, че е на баща й?

— Нали каза, че е извън картинката от няколко години?

— Да, така е. Но виж, не искам да приема, че кръвта е на Ники. Следователно остава само баща й.

— Тогава къде е той?

— Накарах още отдавна Пол да провери, но освен няколкото надраскани картички, които бяха просто нечетливи, следата бе студена от много време. Преди малко говорих с Дария. Вярвам й, че не знае къде е той. Опита се да помогне. Каза, че е музикант, обичал е планинското колоездене, свирил в местни клубове, докато не уседнал и не започнал да изкарва пари за семейството си. Напуснал ги преди шест години и, изглежда, никой не знае къде е отишъл. Джинджър, според онзи лабораторен доклад… те не споменаха за деградация, нали?

— Така е.

— Щеше ли да деградира мострата, ако беше стара?

— Зависи от условията, възрастта и какво ли още не.

— Кажи ми. Възможно ли е кръвта върху меча да е от пет, шест или дори от шейсет години?

— Много по-вероятно е да е отпреди пет години, отколкото отпреди петстотин.

— Значи може да е отпреди шест години — точно когато е изчезнал бащата на Ники.

— Правя връзката. Но ако кръвта върху меча е на бащата на Ники, то това не означава ли, че той го е нападнал преди много време?

— Или Сайкс го е нападнал? — предположи Нина. — Може би Сайкс е убил бащата на Ники.

— Защо?

— Не знам. Но трябва да е кръвта на бащата. Вярвам на Ники.

— Караш ме да се разтреперя — изсумтя Джинджър. — Две души в меча. Същият меч е използван на два пъти и продължава да виси на стената. Само на теб може да ти хрумне подобно нещо.

— Така трябва да е.

— Може би, но никой друг няма да е толкова луд, че да си го помисли. Това е твоята сила и твоята слабост, скъпа.

Нина слезе по стълбите с кафената си чаша и си наля още малко.

— Боб? Облечи се! — извика тя.

— Набирам нещо — отвърна той. — После.

Чудесно, помисли си Нина. Носи си смешните боксерки през целия ден, ако искаш. Завесата помежду им стана още по-плътна. Очевидно тя преживяваше хитрия трик на майката природа, който щеше да й помогне, когато настане време Боб да я напусне. Излезе с Хичкок и огледа двора. Мирната околност се изпълваше от шумовете на кучета, музика и тракането на клавишите откъм Боб.

Защо? Защо Сайкс ще напада бащата на Ники? Знаеше толкова малко за него. Знаеше, че е музикант, чаровен и че бил в малко обтегнати отношения с Дария. Сигурно е бил разсеян колкото нея. Очевидно е бил от онзи тип мъже, които могат да напуснат внезапно без нито дума, а роднините му да не се обадят в полицията, защото не биха си и помислили за мръсна игра.

Не знаеше достатъчно и за Сайкс. Защо ще го напада? Не знаеше дали бащата на Ники е жив или мъртъв. Дали не се е завърнал, за да отмъсти на Сайкс или на сина му. Започна да преглежда показанията от изслушване 995. Луис. Тим. Ранкин. Ранкин…

Зададе си въпроса защо Сайкс е настоявал Денис Ранкин да почака няколко месеца, преди да започне да копае опалите.

Внимателно хвана мисълта и започна бавно да я оглежда от всички страни. Опалите, опалите, опалите. Ранкин беше споменал за някакво съглашение със Сайкс. А Сайкс му обещал да му върне опалите, ако си мълчи за жилата и стои далеч от парцела. Тогава тя преследваше друга цел и не задълба, но сега си спомняше за странната сделка.

Сайкс беше закупил дела на Дария. Той е искал земята. Тя беше предположила, че той е искал Ранкин да си мълчи за жилата, докато той откупи дела и стане единствен собственик.

Но може би е искал жилата да остане в тайна, защото…

Замисли се за Бил Сайкс. Той е убил бащата на Ники с проклетия самурайски меч, фалшифицирал е пощенските картички и е изпращал пари на Дария. Беше сигурна в това. И не е искал никой да се навърта в парцела на Ники, майка й и баща й, които някога заедно са прекарвали там почивните дни…

Затича се към телефона.

Видя Пол да слиза от малкия чартърен самолет в Рино. Под очите му имаше торбички, куцаше и се подпираше с бастун. Носеше сини джинси, мокасини и синя работна риза. Часовникът над вратите сочеше обяд. Той не я сграбчи в мечешка прегръдка, дори не й се усмихна, сякаш разбираше какво си мисли за него. Добре. Не искаше да я докосва. Взеха си кафе и той я последва до паркинга, където бе спряла своето бронко.

— Изглеждаш уморен — отбеляза тя. — Съжалявам.

— Твърде съм стар да прелитам през Калифорния всеки десетина секунди.

— Отново се обадих на Дария. Няма подробна карта, но като дете често е ходила там. Каза, че е имало стара минна галерия и баща й я предупреждавал да не влиза вътре. Добави също, че, разбира се, всички нейни приятели са се промъквали в нея, когато родителите не са гледали натам. Входът е запречен, но дървото лесно се махало и можело да се пропълзи вътре. Нищо не съм й обяснявала.

— Мъжът на Дария се е казвал Никълъс Зак, нали така?

— Да. Ники е кръстена на него. Когато ги е напуснал, бил на трийсет и три. Обадих се и на Тим Сайз. Питах дали е видял в парцела място, където може да бъде заровено тяло. Той също ми посочи старата минна галерия. Не влизал вътре. Жилата била на един хълм, където съвсем наскоро е имало свличане, което я е разкрило.

Тя почака за усмивка, кимване, каквото и да е, но Пол просто гледаше право към греещото слънце над хълмовете. Щяха да се движат на изток по целия път към Уинимука, а после да завият на север.

— Не можех да направя това сама. Трябваше ми, Пол.

— Да. Така ми обясни.

— Виж, знам, че не искаше да захвърлиш всичко там. И знам, че дори Никълъс Зак наистина да е убит преди шест години с този меч, това не обяснява защо Сайкс и синът му са били убити. Но чувствам, че има връзка.

— Чувстваш. Аз не чувствам нищо подобно. Ян Сапито има пръст. Сигурен съм, че е замесена. Трябва да поговоря с нея. — Беше много различен от онзи Пол, когото познаваше. Сега беше твърд и отдалечен. Можеше да види насилието, което винаги бе усещала около него в стегнатата челюст и присвитите очи.

Трябваше да забрави за това. Не можеше да мисли за Пол и да функционира правилно.

— Мога да ти предложа и една дива идея, която току-що ми хрумна.

— Умирам от нетърпение.

— Ами ако Никълъс живее там, в пустинята? Може би се крие. Дария каза, че много обичал да ходи там.

— А какво ще кажеш за кръвта?

— Сайкс го е ранил, но не е успял да го убие. Нанесъл му е някаква неврологична повреда. А сега Никълъс е някъде из пустинята.

Пол дори не си направи труда да отговори, а стисна по-здраво волана намръщен. Продължиха в мълчание, докато не стигнаха земята на дядо Логан под дългите лъчи на следобедното слънце.

— Хей — извика Пол. Пред тях се виждаха пресни следи.

— Някой скоро е бил тук, а може би още е тук.

Но никъде не се виждаше превозно средство. Бяха стигнали до една каменна стена с малък отвор в нея.

— Оттук — каза тя. — След това стотина метра вдясно.

Консултира се със записките, които бе взела от Дария.

— Внимавай! — дръпна я Пол. — За малко да паднеш в тази дупка. Някой казвал ли ти е, че ходиш като пиянде, запивало цяла седмица?

— Някой казвал ли ти е, че си точно толкова чаровен?

Измъкна ръката си и я разтри. За секунда погледите им се кръстосаха. Пол пръв отклони своя. Продължиха да се катерят нагоре. Стигнаха до покрит с камънаци хълм.

— Мисля, че стигнахме до галерията.

Тя усети че е неспособна да помръдне.

— Върви ти.

Той огледа за около минута отвора. Беше просто една дупка, закрита от храсти и скали. Дебело парче дърво запушваше отчасти дупката. Пол застана пред него и се опита да го премести.

— Забравила съм кожените си ръкавици в колата — каза Нина. — Ох, и фенерчето ми. Ще отида да ги взема.

— Чакай, някой е бил тук съвсем скоро.

Нина бе изпълнена със съмнения, които вече изместваха сигурността, която чувстваше предишната нощ.

— Не биваше да те водя тук. Това е някаква болест. Въображението ми ме подведе. Заради мен правим неща, които разумните хора…

— Млъкни и ми помогни.

Грубостта му се оказа ефективна. Тя си затвори устата и започна да разширява заедно с него прохода. Накрая пред тях се отвори по-голяма и по-безопасна дупка.

— Фенерче — изръмжа Пол като хирург, готов да оперира. Като добра медицинска сестра тя му го подаде.

Погледнаха надолу.

— Галерията върви право надолу и след това се разклонява на два ръкава. Има стълба — каза той.

— Аз ще сляза — предложи Нина. — Кракът ти…

— Пази се — отвърна той, постави крака си на първото стъпало и пъхна слънчевите си очила в джоба. — Чакай тук. Един от нас трябва да е готов да извика помощ, ако нещо се обърка.

— Да отида ли да си взема фенерчето от колата?

— Да. Може да ни потрябва. Върви.

— Внимавай! — провикна се след него тя.

Малки вихрушки от прах заиграха около нея. Отгоре прелетя бухал. Нина тръгна към колата.

ГЛАВА 29

Пол освети вътрешността с фенерчето и подсмръкна. Под жълтия лъч играеха облаци прах. След ярката пустиня отвън имаше чувството, че е попаднал в катакомба и тоновете скала над него сякаш смазваха ниския тунел. Прахът, който вдигаше, миришеше на гнило, насечените скали бяха голи и грозни. Над и до него полуизгнили трупи поддържаха стените да не се срутят. Галерията, макар само метър и половина широка, изглеждаше дълга.

Някой беше пробил това нещо, използвайки бог знае какви инструменти под изгарящото слънце, работил е като пълен глупак за една мечта, която не го е извела до нищо освен до провал и разбити надежди. Пропилял е месеци и години и вероятно си е разсипал здравето. Тунелът беше гробница на мечти. Вече бе надживял своя създател.

Галерията се разделяше. Светлината от фенерчето се губеше в един от ръкавите. Зави наляво — посоката, която винаги избираше, ако не знаеше накъде да тръгне. Опитваше се да не докосва все по-снишаващата се стена, опипваше пътя пред себе си, стараеше се да не разстрои крехкото равновесие, запазило се сто и повече години. Подскочи, когато настъпи нещо, което се раздрънча подозрително. Ръката му се стрелна към пистолета под мишницата.

Наведе се надолу и огледа консервните кутии и старата метална лъжица, като преместваше светлината на фенерчето по тях. Ако е имало някакви етикети, вече бяха изчезнали. Лъжицата беше грубо изработена, разядена и изкривена. Сложи я в раницата си и измина още няколко метра. След това спря и насочи напред светлината. Тунелът продължаваше с лек наклон надолу и след стотина метра се разделяше на още два ръкава. Отново си избра лявото разклонение.

Погледна назад към дневната светлина. Отворът приличаше на петното в ретината, когато крушката изгори.

Заобиколи малко срутване, където гредите бяха поддали, и стигна до поредната извивка. Ако продължеше, щеше да изгуби напълно входа.

Още една извивка. Така да е. Вървя доста време. Тунелът се стесни от двете страни и скалите одираха кожата му, докато вървеше. През цялото време си мислеше да се върне назад. Кой щеше да се крие толкова надълбоко? Който и да е оставил тези следи, сигурно отдавна си е заминал.

Стомахът му се свиваше. Не обичаше затворените пространства. Удари се в една греда над него и го посипаха дървени люспи.

Спря се още веднъж, обърна светлината към стената и я прокара по тавана. Ако Бил Сайкс е крил нещо, за което не подозират, няма защо да не е тук. Студеният въздух и мракът почнаха да му оказват влияние. Колко ли щяха да издържат тези изгнили трупи? Въпреки неподвижния въздух той се обливаше в студена пот. Дишането му беше накъсано и плитко.

Вече се канеше да се предаде и да се върне, когато тунелът още веднъж се разклони. За негово удивление от по-широкия ръкав струеше бледа светлина, но в прашната мътилка не можеше да различи нищо.

Какво беше това? Звук! Косата му се изправи. Притисна се към стената, задушаваше се. Изгаси фенерчето.

Китара? Някой пред него, дълбоко под земята сред непрогледната мътилка свиреше на китара. Не можеше да види нищо, колкото и да примигваше и да присвиваше очи.

След музиката дочу и друг глас. Пеене.

Никълъс?

ГЛАВА 30

Мъж започна да припява под акомпанимента на китарата. Гласът му беше весел и младежки. Пол чуваше великолепно.

Пол дочу стенание. На този фон някой плачеше.

Още едно стенание, излязло от женски гърди.

Вече се приближаваше, а в ръката си стискаше пистолета. Какво ли прави мъжът на жената? Стенанието й звучеше като хронична мъка, не вик на болка. Така че Пол можеше да остане в сянка и да поразузнае още известно време. Тунелът се разширяваше в нещо като камера и вече забелязваше някакви аморфни фигури в другия край, но бяха неясни и той едва сега видя…

На пода на мрачната и студена каверна седеше една голяма фигура. Не, не, две фигури, едната облегната на голяма скала, подаваща се от стената, държеше китара. И жената бе облегната до него, леко приведена напред.

Мъжът пееше, а жената говореше. Бяха на поне сто и петдесет метра пред него и, изглежда, не бяха разбрали за присъствието му. Гласът повтори куплета и всяка сричка бе ясно изговорена.

— Истина е, само празнота… — промълви жената.

Мъжът не й отговори.

Дали невероятната теория на Нина е вярна и мъжът е избрал тази дупка в земята, за да се крие? Всякакви идиотски мисли се въртяха в главата му, докато се опитваше да разбере. Никълъс Зак сигурно е луд.

Дали Сайкс го е ранил непоправимо преди шест години?

Дали Никълъс не си е отмъстил със същия меч?

Това наистина ли е Зак?

Дария ли е с него?

Вратът го болеше от толкова източване. Отстъпи назад и го разтри с ръка. „А сега какво? — попита ги безмълвно той. — Защо се срещате на това мъртво място?“

Внезапно мъжът спря да пее. Пръстите му щракнаха. Пол дочу жената нежно да обяснява.

— Такова чудо е да те открия отново.

Пол мярна развети руси коси.

Ян? Това да не би да е Ян Сапито с мъжа на Дария? Цялата работа безкрайно го изнервяше и се чувстваше изпълнен с емоции, а това никак не му помагаше.

— Нямаме много време, любов моя. Тя скоро ще се появи, за да те търси. Тя се сети за това място, не аз.

Жената сигурно говори за Нина. Нина се беше обадила на Дария, за да я попита за парцела точно преди да му позвъни. Почака мъжът да отвърне. Нищо.

— Обсебен от твоето лице, обсебен от твоите целувки… ох, моя любов. Моя измамна любов. Празнота и още празнота. Ти ме обичаше, но всичко се оказа лъжа — жената говореше полуразплакано. — Ти го предизвика. Направи така, че нищо да няма значение. Вината не беше моя. Ти повика чудовището.

Пол изтръпна, сякаш образът от кошмарите му изникна в мрака пред него. Гущерът, понесъл се към него.

— Съжаляяявам — изплака тя.

Господи, помисли си Пол. Наложи си да потисне собствените си емоции и се приготви да тръгне напред.

Защо мъжът не отговаря? Работна хипотеза: толкова е ядосан, че няма намерение да приеме извиненията на жената, дрогиран е или пък умствено болен. Може би и трите. Но жената продължаваше да говори и нещо го спираше да се приближи до място, откъдето ще може да я вижда. Присви още повече очи в опит да различи силуетите по-ясно.

Искаше да чуе още за чудовището. Вместо това тя пристъпи към мъжа и той остави китарата да падне на земята, но в него имаше нещо пасивно, странно. С някакво необичайно равнодушие той й позволи да го прегърне. Сега тя бе обвила ръце около тялото му и плачеше на гърдите му.

Нежно се отдели от него. Мъжът имаше нещо в ръката си. Тя го държеше за нея и, изглежда, му помагаше да я вдигне и да, вече виждаше, определено имаше нещо в ръката му… а тя се вдигаше и нещото бе насочено към главата й… пистолет!

Пол моментално реагира и скочи напред. Някъде под него сякаш пламъци обхванаха болния му крак. Затича се към тях, вдигнал високо собствения си пистолет.

— Стой! — извика Пол — Хвърли оръжието!

Спря се нерешително на около три метра от тях с насочен пистолет.

Оръжието падна от ръката на мъжа и жената го взе в скута си. Главата на мъжа се отпусна напред. Остана наведена под странен ъгъл. Пол се приближи по-близо.

От устата му се изплъзна шокиран възглас. Без да иска, направи крачка назад. Пред него имаше тяло, мъртво от много години.

— Дария — извика той, за да й нареди да хвърли пистолета. После видя, че не беше Дария, и за втори път замръзна от удивление.

Беше Бет Сайкс. Седеше тихо до един портативен касетофон. Лицето й беше много мръсно, а в очите й…

Празнота.

Пол хвърли бърз поглед към мумията. Парчета плат и кост, кичури изсушена коса, все още прилепнала здраво към черепа кожа. Човекът, някога имал жена и дъщеря, сега не притежаваше нищо освен една широка, зяпнала усмивка. За пръв път в професионалния си живот Пол се почувства парализиран от нерешителност.

Бет Сайкс бе прегръщала мумифициран труп. Беше нагласила пистолета в безжизнената му ръка и я беше вдигнала.

Настръхна.

— Бет! — извика той. — Пистолетът. Хвърли ми го, моля те.

Мълчание.

— Давай, застреляй ме. Моля те.

— Не. Не искам да го правя. Аз съм Пол. Работя за Нина, спомняш ли си?

— Застреляй ме! Застреляй ме!

Почувства как мразът обхваща цялото му тяло.

— Пистолетът, Бет.

Тя просто си седеше там, ръцете й — отпуснати в скута, където беше и пистолетът. Ситуацията беше много опасна. Сигурно щеше да успее да се застреля, преди да й попречи. Неговото оръжие бе безпомощно, ако тя искаше да умре.

— Пистолетът? — опита отново по-меко.

Приближи се към нея и тя скочи. Здраво държеше пистолета. Отново спря. Сега ги деляха петнайсетина метра. Ако го вдигнеше и го насочеше към него… беше прекалено тъмно, за да се опита само да я рани. Трябваше да я убие.

Един глас в него се обади: „Приятелче, стреляй и не му мисли.“

Разпозна чий е.

— Трябва ми — каза тя. — Съжалявам, че си тук.

— Това е Никълъс Зак, нали? Мога ли да го погледна?

След кратко колебание — бегъл жест от нейна страна, сякаш му даваше разрешение. Бет се вдигна на колене и изпълзя по-далеч от него.

Без да я изпуска от очи и все още насочил към нея пистолета, той докосна торса. Мумифициран. Въздухът в галерията бе сух и го бе запазил отлично. Нямаше да е трудно на съдебните лекари да открият причината за смъртта, но и за него нямаше съмнение. По цялото тяло кожата бе опъната или се беше обелила, само вратът беше напълно запазен и по него личеше дългата черна рана.

До тялото лежеше испанска китара. До мястото, където седеше Бет, се виждаше касетофон.

— Той ли беше на записа? — попита Пол.

— Той написа тази песен за мен.

— Как се е озовал тук? — Пол се отдръпна от тялото и пренесе тежестта си върху здравия крак.

— Бил го е донесъл тук заедно с китарата, за да си помислят всички, че просто си е заминал. Никога не го погреба. Бил никога не правеше нещо, което би могло да повреди ръцете му.

Бет вдигна пистолета и стреля в тавана. Изстрелът в затвореното пространство бе оглушителен и Пол за малко да скочи върху нея. Но тя здраво стискаше оръжието. Върху им се изсипа дъжд от прах и камъни.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева той.

— Застреляй ме! Или ще направя така, че и двамата да умрем.

— Аз не искам да умирам.

— Тогава си отивай. Ние не те искаме тук.

Не можеше да я познае, покрита с прах и мръсотия. Някои от камъчетата го бяха ударили лошо. Чу зловещо разместване отгоре и това още повече го изнерви.

— Хайде, ела с мен, Бет.

— Остави ме сама.

— Добре, добре. Успокой се. Чуй ме. Поспри за малко и се успокой. — Докато говореше, едно остро парче дърво се заби в рамото му. Никога не бе чувствал такава липса на спокойствие. Говори й, разсейвай я, после се хвърли напред…

— Бил ли го уби, Бет?

— Аз го убих — отвърна Бет.

Просто го каза. Нямаше съжаление, нямаше емоция. Изтърси праха от косата си с едната ръка. Лъчът на фенерчето му не беше върху лицето й, а върху ръката, която държеше пистолета.

— Това е изненада — рече Пол. — Не бях помислял за теб. Кажи ми какво се случи, Бет. Защо?

Тя се замисли дали иска да разговаря с него. След това леко потрепна.

— Никълъс реши да се върне при Дария. Съвестта го глождеше. Той открадна душата ми и я смачка, разкъса я на парчета, а аз трябваше да му пожелая приятно прекарване около домашното огнище. Веднъж дойде у дома, когато Бил го нямаше… бяхме в кабинета… аз… тази ужасна неудържима омраза ме обзе. Мечът беше точно зад мен. Никълъс нямаше никакъв шанс. Дори не го видя. Седях до него в продължение на много време. Така ни откри Бил. Той ме упои. По-късно ми каза, че е погребал Никълъс в пустинята. Никога не се сетих къде, докато Дария не ми каза, че Нина е питала за мината. Бил пазеше моята тайна. Но аз плащах, ох, как плащах. Бях в ръцете му. Можеше да ми отнеме Крис, знаех го всяка секунда. Не ме изгони, но не ми прости. Наказваше ме през всеки миг от живота ми.

— И затова е трябвало да го убиеш? За да се освободиш?

Тя дишаше тежко и погледна надолу към пистолета.

— О, не. Въобще не беше така. Аз просто приех своята съдба. Минаха шест адски години. Животът на Дария и Ники беше унищожен… не можех да го понеса. Шест години стиснатите устни на Бил, тежката му ръка на рамото ми, леглото.

Отново прокара ръка по косата си.

— След това Крис навърши осемнайсет и започна колеж. Пазех всичко в тайна от него. Той си мислеше, че родителите му имат щастлив брак. Не можете да си представите колко трудно беше. Дарих детето си с добър стабилен дом и той порасна чудесно момче, беше всичко за мен. Когато замина да учи, най-сетне казах на Бил, че го напускам. — Тя поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че го е изрекла. — Затова загубих завинаги Крис.

Трябваше да я кара да говори. Трябваше да й вземе проклетия пистолет.

— Кажи ми какво се случи тогава, Бет. Опитвам се да разбера.

— Никой не може да разбере.

— Аз мога.

— Ти не си убиец като мен.

За малко да й заяви, че греши, но успя да се въздържи. Бялата й ръка се вдигна и отметна кичур коса от челото. Гледаше тялото на Никълъс Зак и сякаш говореше на него:

— Казах на Бил, че го напускам. Можеше моментално да се обади на полицията и да ме арестуват още на място. Не го направи. Скандалът щеше да унищожи практиката му и сигурно щяха да арестуват и него. Разбираше го. Затова ме пусна без разправии. Отидох до Лос Анджелис, за да разговарям с един адвокат за развода. Исках да се преместя на юг, за да съм по-близо до Крис.

Очите на Пол пробягаха по замръзналото лице на Никълъс Зак. Празните очни кухини сякаш му отвърнаха на погледа като мълчалив свидетел.

— Бил ме извика от Лос Анджелис. Каза, че ще подпише договора по развода, ако незабавно се върна в Тахо със самолета, който е наел за мен.

Пол отново се приближаваше към нея. Не дишаше. Сантиметър по сантиметър. Определено над него нещо се пропукваше. Въпреки че Бет здраво държеше пистолета, можеше да усети вълните от емоции, които караха пръстите й да треперят. Беше нервна и нестабилна. Не знаеше какво да очаква.

— Бет, моля те. Мисля, че трябва да се махнем оттук.

— Върви си, ако искаш.

— Не и докато си мисля, че ще се застреляш веднага щом тръгна.

Бет издаде някакъв звук, който Пол не разбра, нещо между хлипане и смях.

— Тогава остани още малко, Пол — каза тя. — Добър разговор. Държах го твърде дълго в себе си.

За малко да си тръгне. Наистина го искаше. Шансовете да я спаси не изглеждаха особено големи. Но се чу да казва:

— Аз те слушам. Няма да си тръгна.

— В нощта преди насрочения полет се срещнах с Денис Ранкин, който някак си ме бе проследил. Искаше да разговаряме за опалите в земята на дядо ми. Тогава открих, че Бил иска да ме измами.

Пол бе съсредоточил цялата си енергия в незабележимото си преместване напред. Наблюдаваше дали ръката й няма да се помръдне или отпусне, но цялата й жизненост бе насочена към дясната й ръка, държаща оръжието.

Тя въздъхна.

— Чувствам се доста изморена, Пол, но никой не знае все още какво направи Бил. Искам някой все пак да узнае.

— Можеш да си починеш отвън, Бет. Можеш да ми говориш на много по-безопасно място…

— Не. Не мисля, че ще го направя. Ще ти разкажа останалото. Ти си приятен човек, Пол. Радвам се, че си с мен.

— И аз се радвам, Бет.

— Исках да разговарям с Ранкин, без Бил да разбере, и вместо да взема наетия чартърен полет, отлетях до Рино, за да се срещна с него. Когато Ранкин разбра, че аз съм собственик на земята, пожела да сключи сделка с мен, така че аз да участвам в разработката на жилата. Бях бясна. Признавам го. Бил ме лъжеше, за да ме остави бедна. Това бе единственият начин да ме задържи. Бях отвратена, толкова уморена да живея с човек, който беше моят тъмничар. Реших веднага да се върна вкъщи и да си стегна багажа. Когато се върнах, бях толкова вбесена, че не можех да намеря ключовете си в чантата и затова трябваше да звънна. Бил ми отвори и беше само по хавлия. Изглежда, беше страшно изненадан, че ме вижда, но преди да мога да разбера дали Крис вече се е върнал, телефонът в кабинета звънна. Бил отиде да отговори, а аз влязох в кухнята, за да си взема торбички за по-малките неща. Можех да го чуя как говори. Помислих си, че се обажда Крис. След като си поговориха минута-две, той… аз не разбрах какво става. Никога не го бях чувала такъв, дори когато губеше пациент, дори когато губеше търпение. Помислих, че е получил сърдечна атака. Той крещеше по телефона и аз побягнах към кабинета, а той се гърчеше на пода.

Тя си прочисти гърлото.

— Разбираш ли, Крис имаше няколко свободни дена от колежа и аз… аз му казах: „защо не минеш през Тахо? Вземи самолета, който е наел баща ти. Ще стигнеш още довечера.“ Не знаех, че Бил е решил да ме убие.

— Да те убие?

Тя кимна.

— Понеже го напусках. Той платил много пари на механика на самолета да го саботира.

— Исусе! Вместо това е убил сина си! — беше разтърсен до дъно от ужас.

— И най-кошмарното е, че той също обичаше Крис повече от всичко на света. Какъв ад. Вече нищо нямаше значение за нас, всичко бе празнота.

Пол тръсна глава. Не знаеше какво да каже.

— Крис се беше обадил на татко си да му каже, че е на път за вкъщи. В началото Бил не осъзнал, че е в самолета. Но изведнъж… моторът отказва. Бил не беше на себе си. Истерия. Каза ми, че на телефона е Крис и че е чул всичко. Крие викал за помощ. Плакал. Моето бедно-бедно дете. Последното нещо, което остана в живота ми. Толкова ужасна смърт, минало е толкова време, през което е знаел, че умира, време на ужас… трябваше ми цяла вечност да повярвам в това, което ми казва Бил. Че самолетът катастрофира. Че телефонът вече не работи. Че Крис е мъртъв. Връхлетя ме същото, което се случи в нощта, когато убих Никълъс. Невероятен гняв, толкова мощен, толкова нереален, като кошмар на живо. Грабнах меча и го стоварих върху врата му. Той още беше на пода. Ударих го още веднъж. Толкова кръв навсякъде. Сигурно така е всеки ден в операционната на Бил, само това си мислех.

Спря за малко и продължи:

— Не ми личеше, нали, Пол? Никога няма да се научим да разбираме хората, нали? Можеш ли да повярваш, че бих могла да му обезобразя лицето, така че да обвинят някой пациент като Стан Фостър. Че изтрих дръжката на меча. Беше ми много по-лесно втория път. Не видях Дария. Сигурно е дошла, след като си тръгнах. После обвиниха Ники.

Пол премълча.

— Опитах се да помогна. Платих за адвоката.

— А ако я осъдят?

— Нямаше да кажа истината. Но се чувствам по-добре, като я споделям с теб.

— Ела с мен. Ще ти помогна да си намериш добър адвокат. Все още искам да ти помогна. Не се предавай. Да за почнем с пистолета, а?

— Пистолета? — сякаш кимаше. — Използвах го, за да убия механика.

— Помислих си, че сигурно си била ти.

— Три убийства… но знаеш ли, бях напълно хладнокръвна, когато убих него. Беше толкова просто да отлетя дотам и да вляза. Защото той уби Крис. За пари! Така че отмъстих за сина си. Но хладнокръвно, Пол, не чувствах нищо. Тогава започнах да си мисля, че Ранкин също знае прекалено много и може би трябва да убия и него. А сега, разбираш ли, част от мен иска да умре, но какво мога да кажа, чудовището иска да живее, а ти си тук…

Видя движението на ръката й, от което се боеше.

— Не го прави!

Но тя вдигна пистолета…

Към него? Към себе си?

Той се хвърли към нея. Направи опит да вземе наведнъж разстоянието помежду им и чу изстрел.

ГЛАВА 31

Нина вече се беше втурнала напред. Тя безкомпромисно удари ръката на Бет, пистолетът отлетя към тавана и падна на няколко метра от тях в праха. Бет изпищя, свали Нина на земята и като че ли се опитваше да я ухапе. Чу се шум от свличане на земни маси и върху им се посипаха камъни и дърво. Пол не можеше да различи кой кой е. Грабна някаква ръка. Оказа се на Бет. Тя отново изпищя.

Откопчи я от Нина и грубо я изправи на крака. Той беше с пистолет, когато прокънтя изстрелът, и за една милисекунда пръстът му беше плътно на спусъка. Сега я блъсна към стената и тя се облегна до мумифицирания свидетел на всичко.

Нина се изправи и изхлипа:

— Тя се простреля в ръката! Кърви!

— Ранена ли си? — той я огледа за наранявания и избърса част от праха по страните й. — Гредите отгоре…

— Добре съм. Наистина. А ти? — Една голяма греда се стовари на земята до тях, последвана от поток камъни.

Всички се разкашляха от праха.

И двамата погледнаха към Бет. Тя не беше помръднала. Прахът бе полепнал по краката и лицето й.

— Тревожих се за теб и реших да те потърся — каза Нина. — Чух гласове. Когато я видях да насочва пистолета…

— Всичко мина. Добро момиче. Тя нямаше да ме убие. Опитваше се да се самоубие.

— Може би — отвърна Нина. — А може би не.

Тя много бързо се съвземаше. Гласът й вече беше твърд. Бет започна да се клатушка напред-назад. Дъждът от камъни се увеличаваше.

— Трябва веднага да се махаме оттук — заяви Нина.

— Добре. Бет? — нямаше отговор. Пол се обърна към Нина: — Да я взимаме и да изчезваме.

Пол помогна на Бет да се изправи. По ръката й течеше кръв. Заедно с Нина повлякоха Бет обратно през тунела, полуослепени, обвити в прах. Шумът се засилваше и започнаха да падат по-големи камъни.

— Побързай! По дяволите, Бет, помогни ни или никога няма да се измъкнем оттук.

Пол се предаде, грабна я на ръце и се втурна, доколкото бе възможно, в тесния тунел. Нина го следваше плътно. Зад тях дочуха гръмотевичен шум и нов облак прах замъгли всичко наоколо.

След това настъпи тишина. Те се строполиха на пода, пръхтящи като локомотиви. Пол насочи фенерчето към входа на камерата, през който едва се бяха промъкнали. Беше запушен.

— Никълъс — промълви Бет.

Но Никълъс не отговори. Тялото на Никълъс Зак беше погребано от природата, този път завинаги.

Качиха я в бронкото. Нина скочи на шофьорското място и запали. Пол седна отзад при Бет, но остави оръжието си подръка. Тя се държеше за ръката, одраскана от куршума, когато Нина й изби пистолета. Кръвта беше спряла.

Бет издаде кратък горчив смях. Нина настъпи педала и колата полетя по разбития път.

След около двайсет минути най-сетне се завърнаха на магистралата. Бет каза на Пол:

— Всичко беше лъжа. Бил го уби. Не бях с ума си там. Видът на Никълъс ме подлуди! Не мога да бъда държана отговорна!

— Млъквай, Бет! — заповяда й Пол. — Не ми казвай нищо друго. Аз вече съм свидетел.

— Ще отричам всичко, Пол. Имам нужда от теб. Ще ми помогнеш, нали?

— Ще ти помогна, Бет — обеща Пол. — Ще ти помогна да си намериш добър адвокат. Само че няма да е Нина.

Ники седеше пред компютъра си в домашния бардак и с достойнство носеше веригите и прангите. Проверяваше пощата си, като започна със съобщението на Скот от затвора. Явно доста четеше в килията. След като всичко свърши, се канеше да се позанимава с право. Неговият адвокат Джефри Райзнър му бе обещал скоро да излезе. Непрекъснато научаваше по нещо от адвоката си и бе решил, че това е професия, която му подхожда.

Не знаеше какво да отговори. Колкото по-рядко вижда съдебна зала, толкова по-добре.

Щракна три пъти с мишката и хвърли три реклами в боклука. После… Ники се загледа в екрана и в сините подчертани букви. Може ли да е истина? Наистина ли има съобщение от „Кригшот“, най-великата траш банда от Швеция? Момчетата бяха истински диваци на сцената. Бяха по-добри от „Хелнейшън“ и дори от „Дистрой“! Сдържа дъха си, щракна върху съобщението и то се появи.

„Ох, ох — помисли си Ники, — това е. Канят ме да се присъединя към групата!“

Какво? Тя се върна в началото на писмото и отново го прочете. Думите караха кръвта й да закипи. След това:

Не я искаха в групата, искаха само да им направи уеб сайта? Но това е толкова лесно, трябва просто да си вбесен, посран от неприятности и да хвърляш в страницата каквото намериш! Отново се зачете.

Ау!

— Мамо! — изпищя тя. — Мамо!

Дария захвърли коша с прането, втурна се през вратата и застана зад нея.

— Ники, какво става? Какво има? Нарече ме мамо! — очите й бяха пълни със страх.

Ники посочи екрана.

Дария примигна пред монитора.

— Добре — каза тя и седна на пода до нея. — Чудесно, Ники. Може би няма да имаме опали, но това тук е силно доказателство, че в къщата има поне един талантлив човек. Това е най-важното. — Почеса се по брадичката. — Хм — видът й беше замислен.

— Дори и не си мисли да използваш парите за друго освен за сметки, мамо. Получихме предупреждение от електрическата компания.

— Сигурно е честитка — отвърна Дария. Гледаше я с гордост.

Ники за малко да избухне в смях. Около тях бе такава бъркотия, но Дария смяташе, че талантът е най-важното нещо на света.

Нейната радост и облекчение разбиха решимостта на Ники да си затваря устата и тя си позволи да изрече онова, което я измъчваше вече от месеци:

— Мамо. Ти беше в кабинета, докато чичо Бил все още е бил жив. Видях те.

— Какво си видяла, мила? — Дария не разбра в началото.

— Видях те. Твоята сянка. Изглеждаше точно като теб. Напълно.

— Не, скъпа. Когото и да си видяла, не съм била аз. Ти вече си беше отишла, а той лежеше мъртъв на пода, когато отидох там. Сериозно ли си мислиш, че аз бих убила твоя чичо? Ти си ме прикривала?

— Мамо, не ме лъжи. Не сега!

Но тогава телефонът звънна и от другата страна Дария чу гласа на Нина Рейли. Обаждаше се от болницата в Уинимука и им разказа за леля Бет.

Когато Бет отново започна да говори в болницата, Нина превключи на професионален режим и й забрани да казва каквото и да е друго. Препоръча й за адвокат Карин Шевлънд, един опитен професионалист в Рино, и веднага й звънна.

След това се обади на полицията в Уинимука.

Пол даде визитната си картичка на Шевлънд. Искаше да държи под око Бет. Чувстваше смътно задължение към нея. Нещо се бе случило с него по време на онези последни моменти в мината. Беше се случило нещо много важно. Разбираше разликата помежду им. Бет беше пуснала гущера през една пукнатина в душата си. А онова място, където всичко бе празнота, разширяваше пукнатината и в неговата собствена душа и може би Пол никога нямаше да успее да я затвори.

Трябваше да стои нащрек. Трябваше да се пази. Помнеше очите й, когато каза, че е било безкрайно лесно да убие механика.

Тя му помогна да разбере, че трябва да е нащрек през целия си живот.

Пол си легна и се събуди чак в неделя следобед. Бет беше в ареста, а Нина бе на посещение при Ники и Дария и, изглежда, не искаше да говорят по телефона.

По-късно през нощта на вратата се почука.

Той лежеше в хотелското легло. Светлината бе изгасена, бе поставил ръце под главата и си мислеше за крака. Болката го караше да се рови по-дълбоко от всякога в най-личните си мисли. Цялата тази обърканост, катастрофата, проблемите със Сюзън, всичко трябваше да има нещо общо с тайната, която криеше в себе си. Осъзнаваше какво бе сторил. Не мислеше, че някой друг би разбрал, но това вече не беше проблем, защото тайната бе излязла наяве. Нина и Боб знаеха какво е направил. По-добре. Нямаше да се преструва повече.

— Аз съм — каза Нина иззад вратата. — Нека да поговорим, Пол.

Той подскочи при звука от гласа й. Имаше само една причина да го посети по това време след такъв ден като днешния.

Време за последната конфронтация.

Но той не беше готов. Той си представяше разговора като разходката към стаята със смъртоносната инжекция. Щяха да започнат от погрешни позиции. Колко неправилно е постъпил, какво е трябвало да стори вместо това, как да поправи грешката. Щеше да му каже: „Трябва да направиш каквото трябва“ — точно както бе казала онзи ден на Дария. Да си признае. Тя бе адвокат, служител на съда. И какво би могъл да й каже в отговор?

— Пол? Там ли си?

Страхуваше се от това, което се задаваше. Страхуваше се от нея, а винаги си бе мислил, че не се страхува от нищо.

— Пол?

— Идвам — промърмори той.

Скочи в шортите си и отвори вратата. Тя беше облечена в дълго вълнено палто, закопчано догоре, въпреки че навън не беше студено. Сигурно не искаше да му идват разни идеи. Ухаеше на цветя.

Тя влезе направо и седна на един от столовете пред прозореца.

— Може ли? — попита тя, като посочи бутилката „Джак Даниелс“, над която се трудеше той.

Не можеше да разчете изражението по лицето й.

Донесе й пластмасова чаша и й наля един пръст бърбън. Нина я грабна като нещо наистина необходимо.

Отбягваше погледа му. Наля за него, подаде му чашата и най-сетне го погледна в очите. Нина отпи, после още веднъж; очите й бяха фиксирани в неговите.

Пол не можеше да пие. Никога не бе разбирал ирландския навик да празнуваш събуждането си с пиене.

— Холандска смелост за ирландското момиче, а? — каза накрая.

— Значи ти го уби — и без да откъсва поглед от лицето му, тя остави чашата.

Това беше решителният момент. Можеше да я излъже, а можеше и да каже истината, да позволи всичко да свърши, както неизбежно щеше да се случи. Почувства как цялата му представа за бъдещето се разпада. Тя беше в тази престава.

— Той се промъкваше в дома ти. Беше разбил ключалката. Но да, изненадах го в гръб. Можех да го заловя вътре. Просто не мислех, че той трябва да живее повече.

— Той е дошъл, за да ме убие, нали? — проницателните настоятелни кафяви очи сякаш го пронизваха.

— След като беше по следите ти.

Той видя как жестоката мисъл потъва в нея и се настанява в душата й.

— Полицията го търсеше навсякъде — промълви тя. — Всеки си мислеше, че е напуснал Тахо. Как разбра, че ще се върне в моя дом?

— Поставих се на негово място. Той не се боеше, че ще го заловят, а и не беше свършил с теб, затова започнах да го дебна. Не ми отне много време. След това изчаках да направя своя ход, след като той направи своя…

— И ти щеше да го криеш цял живот и да не ми кажеш?

— Такъв беше планът — той сви рамене. — Вероятно щях да си троша крака отново и отново, докато не кажа на някого. Не съм добър в пазенето на личните си тайни.

— Мислил си, че не можеш да ми имаш доверие и да ми кажеш?

— Последния път, когато ти се доверих за нещо, бе, когато проснах с юмрук онзи негодник Райзнър, а ти ме уволни. Помислих си, че ще намериш това за още по-лошо. Освен това знаех, че трябва да си трая. Не бях сигурен в теб. Но тогава Боб… не можех да оставя момчето цял живот да има онези страшни кошмари. Да бъде хронично уплашено.

— Знам, че си го направил заради мен. Просто не разбирам как си могъл да го сториш с полицейските си навици и предвид всички рискове.

— Извадих на повърхността боклука.

Чувстваше се точно така. Извадил най-лошото от себе си на преден план. Нямаше нужда да показва фалшиво разкаяние. Ако не успее да й обясни, ако тя не го разбере, поне можеше да остане честен.

Тя мълчеше.

— Аз съм по-силен от Бет.

— Сигурен ли си?

— Да. Но няма да те лъжа или да ти обещавам каквото и да е. Действах по инстинкт. Така се случи.

— Но защо го направи?

— Заради теб. Защото те обичам.

Тя го придърпа към себе си, придърпваше го дотогава, докато главата й не легна на гърдите му. Той не вдигна ръце, за да я прегърне. Това си бе нейното шоу.

Накрая щеше да го напусне завинаги. Нямаше обвинения, нямаше вина, нямаше настоявания да каже на още някого. Държеше се с него като със стар приятел, толкова сладко облегната на рамото му, преди да каже последното си сбогом. Вдигна ръка и я погали леко по косата.

Тя беше затворила очи.

— Винаги умееш да говориш толкова по-добре от мен — каза Пол. — Поговори ми. Само още една минута. Не казвай веднага сбогом.

Тя още не проговаряше. Той завъртя нежно лицето й към себе си, но очите й още бяха затворени.

— Такъв срам — промълви той.

Обви ръце около врата му, притисна го към себе си и вдигна глава. Устните й почти докоснаха ухото му.

Ухание. Почувства топлия й дъх. Беше я загубил. Нищо не можеше да стори.

Тя прокара пръст по ухото му и му прошепна нещо. Много тихо. Много нежно. Не можа да я чуе.

— Какво? — попита той. — Какво?

— Благодаря — прошепна тя. — Благодаря.

— Как… какво?

— С цялото си сърце.

И съблече палтото си, а светлината от лампата зад него заигра по голата й кожа тайнствена и възхитителна като опал.