Медичите. Кръстниците на Ренесанса

1 Древното начало

Вярва се, че родът на Медичите произхожда от рицаря Аверардо, който през осми век воюва на страната на Карл Велики за покоряването на Ломбардия. Според семейните легенди на рода, Аверардо минава през долината Муджело край Флоренция и научава за великан, който държи в страх местното население. Рицарят отива да го търси и предизвиква великана на бой. Изправят се един срещу друг и великанът замахва с боздугана си. Аверардо се навежда и железните топки на боздугана с все сила се забиват в щита му, но в крайна сметка рицарят успява да убие великана. Карл Велики толкова се впечатлява, когато научава за подвига на Аверардо, че постановява от тогава нататък храбрият му рицар да използва назъбения щит като свой символ.

Казват, че гербът на Медичите — червени топки на златно поле — произлиза от пострадалия щит на Аверардо. Други твърдят, че първоначално, както и предполага името им, Медичите били аптекари, които приготвяли и раздавали лекарства на хората, и че всъщност топките на герба им са хапчета. Родът винаги отхвърля тази история, а и разполагаме с доказателства в подкрепа на тяхното отрицание — използването на хапчета за медицински цели става често срещано явление малко след появата на герба на Медичите. Най-вероятно гербът им произхожда от знака, изобразяващ монети, който средновековните сарафи окачвали пред дюкяните си. Обмяната на пари е първоначалната семейна търговия на Медичите.

Легендарният рицар Аверардо се установява в Муджело, плодородната долина по река Сиеве, течаща през планините на около четиридесет километра на северозапад от Флоренция. Дори и в наши дни тази област представлява живописно място със своите лозя и маслинови горички от двете страни на виещата се под стръмните хълмове и планините отвъд тях река. Тази изолирана долина, която се простира на не повече от петдесет и два квадратни километра, има изключителен генетичен потенциал, тъй като от нея произхождат не само всестранно надарените Медичи, но също така и семействата на такива гении като Фра Анжелико, Галилей и Джото. Родът на Медичите произхожда от село Кафаджиоло и завинаги запазва здрави връзки с това място.

Изглежда, някъде в края на тринадесети век Медичите напускат Кафаджиоло, за да потърсят късмета си във Флоренция. По това време те не са единствените хора от провинцията, които се опитват да натрупат богатство в града. От средата на дванадесети до средата на тринадесети век населението на Флоренция се увеличава пет пъти и става 50 000 души. Средновековните методи за преброяване са печално известни със своята неточност, което поставя под съмнение подобни цифри. Начинът на преброяване на населението във Флоренция е подобен — ражданията се отбелязват чрез бобови зърна — от семейството на новороденото се очаква да пусне бобово зърно в кутията на преброителя, като съответно постави черно за момче или бяло за момиче. Въпреки това със сигурност знаем, че през този период Флоренция преживява невиждано до тогава увеличаване на населението и градът става по-голям от Рим или Лондон, но остава по-малък от големите средновековни средища Париж, Неапол и Милано.

Медичите се заселват в квартал Сан Лоренцо, скупчен около църквата на свети Лоренцо, чиято най-ранна част е осветена през четвърти век. Вследствие на това свети Лоренцо става светец-покровител на Медичите и някои от най-прославените синове на рода носят неговото име. Само на няколко минути път пеша от „Сан Лоренцо“ се намира Меркато Векио („Старият пазар“), който тогава е центърът на търговския живот в града, а сега е известен като големия централен Площад на републиката. От километри околовръст тук идват посетители, за да закупят от платовете, с които е прочут градът. Топовете с ярко боядисани платове са наредени по тезгясите и от тях се реже, докато купувачът се пазари за цената. Рано сутринта улиците към този голям площад се задръстват от колите на стопаните, каращи стоките си на пазара, изпълват се с докараните за продан квичащи прасета, блеещи овце и мучащи млекодайни крави. Сред виковете на търговците и животните има сергии, където се продава прясно уловена риба от река Арно, провесени на куки парчета кърваво месо, многобройни сирена и вино направо от бъчвите. Край стените прилежно са наредени купчини зеленчуци и плодове — лук и сушени зеленчуци през пролетта; копър, смокини, череши и портокали през лятото; а през зимата оскъдните купчини на кореноплодните. Сред насъбралото се множество от граждани и селяни просещите монаси в своите овехтели одежди молят за милостиня минувачите. Гръмва тръбата на херолда и тълпата започва да се блъска на входа на виа дел Корсо, за да наблюдава как окървавеният и препъващ се престъпник, облечен с парцали и окован във вериги, е сподирен от камшика и подигравките по улиците на път към Барджелото към очакващото го публично обесване на другата сутрин.

Първият Медичи, споменат в аналите на Флоренция, е някой си Киарисимо, който се появява в юридически документ от 1201 година. Почти нищо не се знае за историята на семейството през този период, единственото известно със сигурност е, че Медичите започват да се занимават с обмяна на пари и постепенно се замогват до толкова, че до края на тринадесети век вече са сред по-известните търговски родове в града. Но дори и при тези условия на Медичите не се гледа като на управляващ род, тъй като не са представители на земевладелската аристокрация или на солидните търговци. Тогава, през 1296 година Ардинго де Медичи става първият член на рода, избран за гонфалониер.

Флоренция е независима република, която на теория се управлява съобразно демократичните норми. Ръководи я съвет от деветима, наречен Сеньория, председателстван за период от два месеца от гонфалониер. Той и Сеньорията са избирани чрез лотария измежду членовете на еснафите. Тези лотарии все по-често биват нагласяни, та Сеньорията да представлява онзи изтъкнат род или родове, които в дадения момент господстват над града. През 1299 година Гучо де Медичи е вторият представител на рода, станал гонфалониер. Явно е показал на благодетелите си, че на Медичите може да се разчита, защото през 1314 година Аверардо де Медичи става третият гонфалониер от рода.

Сравнена с градове като Париж и Милано, Флоренция не е толкова могъща и не притежава такова историческо величие, но за сметка на това бързо ги изпреварва в трупането на богатства. Основен принос за това има новоразвиващата се индустрия на тринадесети век — банковото дело, което до голяма степен е италианско откритие. Самата дума банка произлиза от италианската „banco“ и означава първите тезгяси, върху които банкерите извършват своята дейност. През тази епоха Италия е главната икономическа сила в Европа, в която генуезците и венецианците владеят вноса на коприна и подправки от Изтока. В хрониките си Марко Поло отбелязва дори, че генуезки търговски кораби търгуват в Каспийско море, а още през 1291 година две генуезки галери изчезват, докато търсят път към Изтока покрай Западна Африка. Международната търговия се разраства въпреки опасните и неотъпкани друми и морските пътища, над които тегне заплахата от набезите на пиратите. Разстоянието от Флоренция през Алпите до северноевропейския търговски център Брюж във Фландрия е 1126 километра, но обикновено изминаването му отнема две-три седмици. Не толкова опасното плаване от Пиза през Бискайския залив трае два пъти повече.

Към платовете, вълната и зърното се добавят луксозните стоки от Изтока, които са предназначени основно за дворовете на могъщите благородници и кралете. Отварянето на банки в главните търговски центрове улеснява процъфтяващата международна търговия и вследствие на това търговците банкери натрупват големи авоари в тези центрове, които много скоро и въпреки забраната на Църквата започват да дават назаем под лихва. Много банки успяват да заобиколят забраната за лихварство, като изказват твърдението, че в търговията им винаги съществува риск да претърпят загуби, всякакви допълнителни суми са просто заплащане срещу „риска“ и изобщо не става дума за никакво лихварство. Други пък твърдят, че на практика не начисляват лихва върху заемите, а всяко увеличение при изплащането на сумата се дължи изцяло на промените в обменните курсове. Въпреки изопачеността на тези доводи много скоро банковото дело се превръща в общоприета практика.

В края на тринадесети век най-важният банков център е Сиена — град на около шестдесет и пет километра южно от Флоренция. През 1298 година обаче водещите сиенски банкери, семейство Бонсиньори, банкрутират. Това до голяма степен се дължи на заемите, отпуснати на кралските дворове и могъщите благородници, които са основните кредитополучатели на пазара и на чиито молби често е невъзможно да се откаже. Проблемът се крие в това, че банките просто нямат власт, за да си върнат заемите, защото, както на свой гръб разбират сиенските банкери, владетелите съвсем буквално представляват закона. Сиена никога не се възстановява от краха на Бонсиньори и Флоренция бързо заема водещо място в банковото дело, в което много скоро започват да господстват три флорентински рода — Барди, Перуци и Ачиайоли, превърнали се в най-големите банкови къщи в цяла Европа. Перуци създават мрежа от петнадесет клона, която се простира от Кипър до Лондон.

В началото на своя апогей Флоренция използва като символ лъва, който от време на време се появява изсечен на възпоменателни медали, а не по-често срещаната флорентинска лилия. Този лъв е много повече от произволен символ, защото по това време градът се сдобива със своите първи истински лъвове, вероятно благодарение на търговските си връзки в Леванта. Лъвовете са в огромна клетка близо до катедралата, на площад Сан Джовани. Екзотичните животни будят възхищение и гордост у гражданите. Суеверното население гледа на отекващите им по улиците ревове като на поличба. В средата на четиринадесети век лъвовете са преместени зад двореца на Сеньорията, където клетката им се намира на улица, която и до ден днешен носи името виа деи Леони. Въпреки тяхната популярност и главната роля, която имат в живота на града, те не са използвани като символ на Флоренция за най-прочутата й монета — тази чест се пада на лилията.

Първенството на флорентинската банкова система и солидността на банкерите й превръщат валутата на града в институция. Още през 1252 година Флоренция започва да сече фиорино д’оро, който съдържа петдесет и четири грам злато и става известен под името Флорин. Благодарение на непроменящото се златно съдържание, рядкост за монетите през епохата, и използването му от флорентинските банкери флоринът се превръща в общоприета монетна единица из цяла Европа. А това е значително предимство за банкерите, които в противен случай трябва да работят с променящите се обменни курсове между различните валути.

През този период се поставят основите на съвременния капитализъм, установяват се правилата за търгуване, а банковото дело развива голяма част от своите прийоми. През 1340 година за първи път се създава двустранното счетоводство, от нищото се появяват т. нар. доверителни пари, т. е. отпускане на кредит на доверие, а не срещу реални активи, развива се плащането по ведомост и менителниците. Това развитие обаче не попречва на флорентинските банкери да повторят сиенската грешка, като откриват сметки за получаване на заем на неаполитанския крал Робер и английския Едуард III. През 1340 година Европа преживява икономическа депресия и владетелите, които не могат да върнат заемите си, просто ги отменят. По това време Едуард III започва война, която ще остане в историята като Стогодишната война, и се смята, че дължи на банката на Перуци „стойността на едно царство“. Впоследствие трите водещи банкови рода на Флоренция фалират един след друг.

Но дори и преди тази катастрофа Флорентинската република става свидетел на неспокойни времена, в които политическата власт често преминава от едни ръце в други, и то по насилствен начин. Населението е разделено на две основни партии — гвелфи и гибелини, като, разбира се, двете на свой ред са разкъсвани от фракции. Гибелините са подкрепяни главно от благородническите семейства, а гвелфите от богатите търговци и „малките хора“ (popolo minuto), т. е. масите, или работническата класа. Терминът „малки хора“ освен че има презрителен оттенък, съдържа в себе си и елемент на истинност, тъй като храната на най-бедните прослойки е силно ограничена, което възпрепятства растежа им и те буквално са малки хора.

Тази политическа нестабилност обаче не попречва в началото на четиринадесети век Флоренция да изживее първия си златен век. Тогава само за половин столетие градът дава на Италия трима от най-изящните й автори — Данте, Бокачо и Петрарка. Те скъсват с църковната традиция и избират да пишат на тоскански диалект, а не на латински език, като по този начин не само утвърждават тосканския като основа на италианския, но вкарват светски, хуманистичен елемент, като извеждат литературата отвъд езика на Църквата. Този светски хуманизъм се отразява и в интересите на тримата писатели. Петрарка например става известен като колекционер на ръкописи на древните класически автори, които векове наред лежат забравени из манастирите на цяла Европа. Бокачо пък се прославя със своя „Декамерон“, който представлява поредица от понякога крайно неприлични и често смешни истории, пресъздаващи живота такъв, какъвто всъщност е по онова време, а не какъвто властите и особено Църквата считат, че трябва да бъде. Двама от най-даровитите художници на епохата също живеят във Флоренция — в работите на Джото и Пизано прозира влечение към хуманизма, защото образите им разчупват тогавашния средновековен формализъм и придобиват по-съвременен, по-близък до реалния живот облик с разпознаваем израз на чувствата. Тези светила извеждат Флоренция на прага на Ренесанса, но преди да претърпи по-нататъшното си развитие, Европа е сполетяна от най-голямото нещастие в своята история.

Икономическата депресия от началото на 40-те години на четиринадесети век е последвана от катастрофата на Черната смърт. В Европа тя пристига от Китай през 1347 година, пренесена с генуезките кораби през Черно море. Съвременните изследвания потвърждават написаното от хроникьорите на епохата, които отбелязват, че през следващите четири години около една трета от населението на Европа е покосено от чумата. Поради лошите санитарни условия и непознаването на начините за разпространение на болестта положението в градовете е по-тежко, там понякога семейства, заподозрени, че са заразени с чума, просто са зазиждани в домовете им и оставяни да умрат. Онези, които могат да си го позволят, бягат от Флоренция и се укриват сред природата на Тоскана. Повече от половината от онези, които остават, загиват. Няма нищо изненадващо в това, че първият полъх на хуманизма бързо е заменен от една суеверна болезненост. Въпреки това относителният обществен застой на средновековна Европа започва да се разпада и фундаменталните промени са неизбежни.

Дотогава родът Медичи във Флоренция се е разширил и включва в състава си двадесет или тридесет семейства. Връзките между тези семейства, разпознаваеми под общото име, са доста по-слаби от онези в рамките на едно-единствено семейство и са по-сходни до взаимоотношенията в един клан с неговите вътрешни съперничества, но споделящ една външна общностна принадлежност. Явно Медичите се възползват от празнината, оставена след фалита на трите водещи флорентински банкерски рода, и няколко представители на рода се впускат в банковото дело, като създават свои собствени малки предприятия. Братя или братовчеди се сдружават, за да предоставят дялове за първоначалния капитал, често работят заедно в ежедневното управление на банката, в което влизат дейности като обмяна на чуждестранна валута, малки влогове и сезонни заеми за търговците на вълна, тъкачите и други подобни. Най-малко две от тези предприятия се оказват достатъчно изкусно управлявани или пък просто са били късметлии, за да оцелеят след икономическите опустошения на Черната смърт и да бъдат обединени, поставяйки основата на могъществото на Медичите. По това време Медичите дават на града не само по някой гонфалониер. Джовани де Медичи, пряк наследник на първия записан в аналите Киарисимо, изменя на традициите на рода да страни от гражданските дела, и става главнокомандващ войските. Той иска да докаже своята храброст и през 1343 година убеждава флорентинците да поведат война срещу малкия град-държава Лука, който се намира на около шестдесет и пет километра западно от града. Джовани се опитва да превземе Лука, проваля се и го обсажда, но военният поход претърпява фиаско и когато се завръща във Флоренция, е екзекутиран. След тази случка Медичите се придържат към гражданските дела, които в определени случаи се оказват също толкова опасни.

През 1378 година братовчедът на Джовани, Салвестро де Медичи, става гонфалониер и по време на двумесечния му мандат на управление избухва бунт на вълнарите, известни заради характерния звук, издаван от дървените им обувки по калдъръмените улици на града, като чиомпи. Бунтът на чиомпите привидно е предвождан от Микеле ди Ландо, представляващ вълнарите и занаятчиите, които настояват за правото да създават свои собствени еснафи и по този начин да придобият правото да гласуват, което поне на теория им дава възможност да влязат в управляващата Сеньория. Въпреки че е гонфалониер, Салвестро споделя вижданията на бунтовниците, но и ги използва, за да подсили каузата на Медичите. С цел да предизвика безредици и да унижи благородническата фракция, която пречи на Медичите, Салвестро тайно отваря вратите на затворите. Онова, което започва като протест, много бързо прераства в метеж, а Салвестро и останалите осем члена на Градската община са принудени да се барикадират в двореца на Сеньорията, докато тълпата вилнее, плячкосва дворците на благородниците и търговците, опожарява домове и бие членовете на еснафите. По-късно в своята „История на Флоренция“ Макиавели отбелязва по повод на тези събития по типичен за себе си политическо-проповеднически начин: „И нека никой не бунтува града, като вярва, че може да го укроти или пък че ще държи юздите на случващото се.“

Домът на Салвестро е пощаден, както твърдят слуховете, заради симпатиите му към протестиращите, но от друга страна това навежда на мисълта, че самият той може да е подбудител на бунта. Това изглежда малко вероятно, дори и като имаме предвид непочтеността на флорентинската политика, особено с оглед на последвалите събития. Веднага след безредиците тълпата създава своя комуна, Салвестро е свален от поста гонфалониер, а на негово място е поставен предводителят на бунтовниците Микеле ди Ландо. Въпреки следващата го атмосфера на несигурност положението се запазва повече от две години. С времето Микеле ди Ландо все повече и повече разбира, че не се намира в свои води, и тайно започва да се съветва със Салвестро какъв да бъде следващият му ход. В крайна сметка чиомпите и техните поддръжници узнават това и тъй като се боят да не би властта тайно да се върне в ръцете на старите управници, отново излизат на улицата, заплашвайки, че по-скоро ще унищожат града, отколкото да позволят това да се случи. Микеле ди Ландо се изплашва и се обръща към Салвестро де Медичи, който предлага да използват общото си влияние, за да свикат народното опълчение. То се отзовава, тълпата е отблъсната без бой, разпръсква се и се прибира по домовете си — бунтът е потушен.

Членовете на еснафите, дребните търговци, както благородниците и едрите търговци, са ужасени от бунта на чиомпите. Новите еснафи, създадени от последните, са разпуснати, а аристократите здраво поемат властта в своите ръце. При обичайните обстоятелства Салвестро де Медичи и Микеле ди Ландо биха били екзекутирани, но вместо това те просто са изпратени в изгнание като признание за ролята, която изиграват в потушаването на бунта. Прогонването на Салвестро слага край на желанието на Медичите да се превърнат във водеща сила във флорентинската политика, а и нанася сериозен удар на семейната търговия, която доста трудно се управлява от изгнание.

Салвестро умира през 1388 година и основните банкови дела на Медичите са поети от братовчед му Виери. Новият глава на родовото предприятие не се интересува от политика и изцяло се отдава на изграждането на своя бизнес, като отваря кантори в Рим и Венеция, развива внос и износ през речното пристанище Пиза. Виери е първият Медичи, който постига търговски успех извън пределите на града и както пише Макиавели: „Всеки, писал за събитията от този период, е съгласен, че ако Виери (sic.) е притежавал по-големи амбиции и не е бил толкова почтен, нищо не би се изпречило на пътя му, за да стане владетел на града.“ Невинаги можем да вярваме на преценката на Макиавели, тъй като пише 130 години след случилото се, а тук той почти със сигурност преувеличава, за да възвеличае Медичите. Още повече че политическата почтеност на клана Медичи и верността му към конституционното управление на Флоренция със сигурност са подложени на изпитание през този период, независимо от конкретния обсег на потенциалната им политическа мощ. Само десетилетие след бунта на чиомпите се разразяват нови размирици, този път сред „мършавите хора“ (popolo magro), за разликата от лишените от власт занаятчии на „малките хора“ тези са почти загинали от глад неквалифицирани работници. Когато тълпите се стичат по улиците, всички онези, които са изключени от властта, се присъединяват към тях, за да дадат израз на своето недоволство. Тълпата все още помни подкрепата на рода Медичи към каузата им и се обръща към възрастния Виери, за да ги поведе, но той тактично отклонява опасното предложение. Според Макиавели Виери казва на разочарованата тълпа „да има кураж, тъй като винаги бил готов да действа в тяхна защита, стига да следват съветите му.“ След което ги повежда към Сеньорията, където произнася прекалено любезна реч към членовете на съвета. „Той се оправда, че невежото поведение на тълпата няма нищо общо с него и освен това, веднага щом отишли при него, той ги довел право тук, пред силите на закона и реда.“ Като по чудо всички заинтересовани страни остават доволни от изиграната от Виери роля — бунтовниците се разпръскват, а Сеньорията приема думите му и му позволява да се прибере у дома, като не предприема никакви наказателни действия. Виери умело се справя с проблема, но явно напрежението за него е било прекалено голямо, защото още през същата година умира. Заедно с Виери от лицето на историята изчезва и старшата линия на рода Медичи.

2 Основите на банка „Медичи“

Семейните богатства на Медичите преминават в ръцете на Джовани ди Бичи де Медичи, глава на клона на рода от Кафаджиоло, наричан така, защото запазва имоти в родното село в Муджело. Джовани е роден през 1360 година и е четвъртият син на Аверардо дето Бичи, притежаващ малко имение в Кафаджиоло. Аверардо не е богат, но заема достатъчно добро обществено положение, за да се сроди с аристократичния род Спини. След неговата смърт през 1361 година имотът е поделен между съпругата и петимата му синове, но нито един от тях не е обезпечен.

По време на бунта на чиомпите Джовани ди Бичи е на осемнадесет години и почти със сигурност пребивава във Флоренция през двегодишното управление на комуната, тайно подкрепяно от далечния му роднина Салвестро де Медичи. Вероятно в резултат на това през целия си живот Джовани таи скрита симпатия към „малките хора“, въпреки че последвалият политически климат далеч не е благосклонен към подобни пристрастия. След сгромолясването на комуната старите родове бързо възстановяват властта си — установява се олигархия на могъщите родове Албизи, Капони и Узано, предвождани от Масо дели Албизи, като статуквото ще се запази през следващите тридесет години. И въпреки избухващите от време на време безредици, като онази от 1393 година, за чието потушаване спомага Виери де Медичи, това е период на просперитет и относителна стабилност за Флоренция. Олигархичното управление е строго, но се радва и на относителна подкрепа.

Могъщите семейства в олигархията твърдо се опълчват срещу Медичите и техните съюзници. На този факт може да се дължи и нежеланието на Виери да се замесва в политиката, както и на вродената му смиреност. Това нежелание се предава и на далечния му братовчед Джовани ди Бичи. Трудно е да определим дали тази политическа скромност на двама от първите Медичи е инстинктивна, престорена или чисто и просто става дума за родова принадлежност или дори за родова политика. В края на четиринадесети век стеснителността все още е вкоренена в средновековните нрави, хората са склонни по-скоро да гледат на себе си като на членове на едно семейство, отколкото като на отделни индивиди. Съобразно този начин на мислене първите Медичи съвсем естествено подчиняват личните си политически амбиции на дългосрочните амбиции на рода като цяло, приемайки, че родът ще постигне политическа власт в по-благоприятно време. Междувременно най-добре е да се положат основите, родът да заздрави позициите си, да увеличи още повече богатството си, за да бъде готов. Подобен поглед в бъдещето обаче показва невероятно добре развито усещане за политически амбиции. Дали Медичите таят тайни, дългосрочни желания за политическа власт или това първоначално трупане на богатства е само по себе си амбиция? От дистанцията на времето не е възможно да разберем потайните интриги и планове на рода.

Това, че принадлежи към рода, определено помага на Джовани ди Бичи, защото малко след бунта на чиомпите новият предводител на Медичите Виери го изпраща в Рим, където чиракува в местния клон на банката на чичо си. Семейните връзки винаги имат своята роля в търговията и особено в банковото дело, където доверието е жизненоважно. Дори и при тези обстоятелства е очевидно, че Джовани има дарба за търговия, защото само след няколко години става младши съдружник, а след още три оглавява римския клон. През същата 1385 година се жени за Пикарда Буери, която му донася значителна зестра в размер на 1 500 флорина, използвана почти със сигурност от него и вложена в различни лични търговски начинания…

Всички извори сочат, че през осемдесетте години на четиринадесети век търговските дела на Виери процъфтяват, като голяма част от това се дължи на успехите на римския клон под управлението на Джовани ди Бичи. Виери наближава седемдесет години — една достопочтена възраст за Късното средновековие, и в началото на 90-те години на четиринадесети век се разделя с бизнеса. Дава възможност на Джовани ди Бичи да направи римския клон свое собствено предприятие, като в съответствие със съществуващите тогава порядки е задължен да поеме както активите, така и пасивите на собствеността на Виери в Рим. Според Държавния архив на Флоренция Джовани ди Бичи губи 860 флорина от тази сделка, което предполага, че или търговските дела на Виери претърпяват загуби, или собственикът е подправил счетоводните баланси, преди да предаде предприятието на своя управител. Шест десетилетия по-късно няма никакви доказателства за нито едно от двете, така че вероятно такива не са съществували и по онова време.

На 1 октомври 1397 година Джовани установява централния клон във Флоренция и тази дата обикновено се приема за основаването на великата банка „Медичи“. Рим с Курията и всички придворни определено е добър източник на доходи, но Флоренция е банковата столица на Европа и предоставя най-добрите възможности за инвестиции. Подробностите за основаването на банка „Медичи“ и първоначалните й търговски дела могат да бъдат открити в libro segreto (буквално „тайна книга“) на банката, запазена в Държавния архив на Флоренция. Тази „тайна книга“ не е нищо повече от личната документация на банката, а името й придава известна атмосфера на романтика и тайнственост на ранното банково дело.

Първоначалният капитал на банка „Медичи“ е 10 000 флорина, като контролните 5 500 флорина са внесени от Джовани ди Бичи, а остатъкът е додаден от двама съдружници, които не са преки членове на рода, въпреки че в такива случаи тези съдружници неизменно са свързани със семейството чрез брак. През първата година от съществуването си банката има печалба от около 10 процента, като обичайната практика е тази печалба да се изтегля от банката и съдружниците да я използват за свои лични инвестиции. Явно Джовани закупува малко обработваема земя близо до родното си село Кафаджиоло и по този начин благоразумно излиза извън превратностите на финансовия свят.

Флоренция държи първенството в банковото дело, но освен това е важен център за обработване на вълна, а продажбите й на платове се простират чак до Фландрия и Англия. Заможните търговски родове имат интереси и в двете области, и през 1402 година банка „Медичи“ влага 3 000 флорина в създаването на тъкачница за платове. Архивите показват, че по-късно през същата година банката отваря свое представителство във Венеция, управлявано от Нери Торнакуинчи, за да се възползва от венецианската търговия с Изтока, чието същинско осъществяване е под строгия монопол на венецианците, но чужденците могат да се възползват от допълнителните търговски дела, които изникват покрай основните. Дотогава римският клон се е развил и е отворил подпредставителства в Неапол и пристанището Гаета, което се намира на около 129 километра югоизточно от Рим. Към това се прибавя и финансирането на още една тъкачница за вълна през 1408 година, но с него се изчерпва разширяването на банка „Медичи“ през първите двадесет години от съществуването й — Джовани е предпазлив човек и предпочита да заздравява позициите си. Тенденция, която споделя със своя предшественик, главата на рода Медичи и свой далечен роднина Виери, и която със сигурност предава на сина си. Като банкери Медичите печелят пари по-скоро благодарение на благоразумие и ефективност, отколкото на нововъведения. Противно на твърденията в историята на банковото дело, те не измислят менителницата, въпреки че съществува вероятност да изиграват роля в създаването на холдинговото дружество. Успехът им почти изключително почива върху прилагането на проверени и изпитани техники, открити от други. Банка „Медичи“ никога не търпи внезапни разширявания и дори в своя зенит не може да се равнява на нито една от трите големи флорентински банки от миналия век, притежавани от Барди, Перуци и Ачиайоли. Медичите не са убедени, че трябва да надскочат себе си. Печалбите на банката се увеличават, но Джовани ди Бичи дава още доказателства за своята изначално консервативна природа, като продължава да купува обработваема земя в Муджело и по тосканските хълмове около Флоренция, а когато печалбите нарастват още повече започва да придобива недвижимо имущество и вътре в града. Джовани не само основава банка „Медичи“ и създава кодекса за водене на банковите дела на рода, но и поставя здравите основи на огромното семейно богатство, което е източник на неговото могъщество.

Главата на банка „Медичи“ бързо се превръща в значима фигура във Флоренция и още през 1401 година Джовани ди Бичи става член на комисията от видни граждани, която трябва да отсъди кой е победител в международното състезание за създаване на нови бронзови врати на Баптистерията. Това е първият случай, когато един Медичи е патрон на изкуството, въпреки че тук истинският покровител е самият град. Не знаем каква е ролята на Джовани ди Бичи в избора на победителя — човекът, получил поръчката за изработката на бронзовите врати, е Лоренцо Гиберти, млад флорентински скулптор, който след години ще се превърне в един от родоначалниците на ренесансовото изкуство, така както Джовани е родоначалник на меценатството за Медичите, което прави толкова много, за да се зароди това движение. Но по това време двадесет и три годишният Гиберти е само даровит скулптор, а четиридесет и две годишният банкер — заинтересован само от правенето на пари. Няма да преувеличим, ако кажем, че тази възможност отваря пътя на Лоренцо Гиберти към величието, но и същевременно, че отваря очите на Джовани ди Бичи за нещо по-велико от трупането на богатства.

От дистанцията на времето и при наличието на толкова оскъдни доказателства е трудно да разгадаем по-тънките нюанси в характера на Джовани ди Бичи. Най-точният му портрет, с който разполагаме, е навярно онзи на Бронцино от музея „Медичи“ във Флоренция. Това е подробно и проницателно изображение, предоставящо ни много възможни податки за природата на позиращия. Проблемът обаче е, че Бронцино е роден седемдесет години след смъртта на Джовани, което поставя под съмнение физическата достоверност на портрета, а какво остава за психологическата. Макар и рисуван в зенита на възвеличаването на Медичите, портретът не е ласкав, в него има доста осезателна прилика с други хора, ако и изсечените черти доста обезпокоително да напомнят на тези на сина му Козимо. А това предполага, че може да има известна истинност в непотвърдената история, че портретът е копие от по-ранен, рисуван приживе образ, за който Джовани ди Бичи вероятно е позирал. Бронцино изобразява проницателен и може би мъдър мъж, чиито черти запазват един оттенък на селска грубост и лукавство. Наклонът на брадичката му говори за известна гордост, очите му притежават ясен и непоколебим взор, но изящно оформеното му чело говори за човек, който непрестанно и дълбоко се тревожи, а дългите му, но тънки устни намекват за потиснатата чувственост на аскетичен и пресметлив характер. С други думи, това е типът човек, който очакваме да видим от малкото, което ни е известно за живота му, и дори и портретът да не е „истински“, със сигурност изглежда достоверен.

Джовани ди Бичи де Медичи, портрет от Аньоло Бронцино, музей Медичи, Флоренция

През 1402 година Джовани ди Бичи оглавява флорентинската Арте дел Камбио — задругата на банкерите и сарафите, а също така заема и място в Сеньорията. Звучи като голяма чест, но на практика, въпреки печалбите, банката на Джовани във Флоренция е доста скромна. През този период банката обикновено представлява една-единствена по-голяма стая, разделена от тезгяха, дал на италиански името ѝ, зад който седят служителите и счетоводителят със своето сметало. Повечето банки имат по-малко от шестима служители, въпреки че според „тайната книга“ на банка „Медичи“ през 1402 година в нея работят общо седемнадесет души — петима в централния офис във Флоренция, а другите дванадесет — в клоновете в Рим, Венеция, Неапол и Гаета. Банковите служители печелят по петдесет флорина годишно, което е достатъчно, за да водят скромен живот, като имаме предвид, че с годишен доход от 200 флорина човек може да издържа едно голямо семейство и да живее в голяма градска къща с двама слуги, кон и магаре. Служителите на банка „Медичи“ и на другите флорентински банки невинаги получават повишение въз основа на заслугите си, а по-скоро благодарение на връзките си вътре в семейството или с влиятелни личности извън него. Обикновено, за да се затвърди доверието, управителите стават младши съдружници в съответния клон, но въпреки тази практика понякога нещата поемат в погрешна посока, както е в случая с венецианския клон на банка „Медичи“, ръководен от Нери Торнакуинчи. Споразумението за съдружие изрично му забранява да извършва търговски дела с немци, чиито бизнес методи италианците считат за изостанали и непочтени. Съществуват доказателства, че Нери получава примамливо предложение и решава да поеме риска, като отпусне заем на някакви немски търговци, но последните се измъкват през прохода Бренер, без да върнат парите. В клона на Нери се появява голям дефицит, като, разбира се, никъде не се споменава за търговската му спекулация с немците. Управителят се изплашва, че в централата ще разберат, и заема сума, която не само покрива дефицита, но в крайна сметка се оказва, че венецианският клон реализира доста добра печалба. За нещастие парите са заети при безбожно висока лихва, така че независимо от всички отчаяни опити, които прави Нери при ежедневното управление на банката, не може да си докара достатъчна печалба, за да покрие лихвите и да оправи счетоводния баланс. В архивите е записано, че на 25 април 1406 година Нери Торнакуинчи е повикан във Флоренция, където Джовани ди Бичи го освобождава от поста му и завежда дело за финансови злоупотреби. Нери е принуден да продаде всичко, включително и дома си, но дори и това не е достатъчно да се покрие дългът, така че той поема на дръзко пътешествие отвъд Алпите, за да се опита да открие немците. Изглежда, в крайна сметка ги настига в Краков, Полша, където успява да прибере част от дълга. Но се намира толкова далеч от дома, че решава да не изпраща парите на Джовани, а с тях да започне нов живот. Тази история красноречиво показва климата на банковото дело в началото на петнадесети век — както във всяко друго търговско начинание и тук равновесието между риск и доверие се крепят на ръба на бръснача, дори и за толкова предпазлив човек като Джовани ди Бичи.

Пък и въпреки цялата си предпазливост самият Джовани не е застрахован от липсата на добра преценка. Изричната забрана за търгуване с немците, записана в договорите на банката, предполага, че и Джовани се е опарил в някое тевтонско начинание. Дори и основните му търговски връзки са с хора, които далеч не вдъхват доверие. Такъв определено е случаят с Балтазар Коса^[3], с когото Джовани се сприятелява, докато работи в римския клон. Балтазар произхожда от обеднял неаполитански благороднически род и като млад поема по моретата, където като пират натрупва състояние. След като се установява на твърда земя, използва парите, за да си купи докторска степен по право от Болонския университет, а после си купува и място в Църквата, където бързо започва да се издига. През 1402 година решава да се сдобие с кардиналска шапчица и се обръща към Джовани ди Бичи за заем от 10 хиляди дуката, равни приблизително на 12 хиляди флорина. Изненадващо, но Джовани се съгласява, решението е още по-неочаквано, като имаме предвид характера на Балтазар Коса. Според един хронист от епохата през деветте години, които Балтазар прекарва в Болоня като нунций, духовните му добродетели са равни на „нула или под нулата“, а резиденцията на кардинала много бързо се сдобива с печална слава заради „двестата девици, съпруги и вдовици, както и многото монахини.“

Тогава защо предпазливият Джовани се замесва с безскрупулен развратник като Балтазар? Да не говорим за „отпускането в заем“ на толкова голяма сума? Отговорът е прост — Джовани залага на Балтазар Коса, защото знае, че последният е евентуален кандидат за папския трон, а ди Бичи е работил достатъчно дълго в Рим, за да му е известно, че като банкер на папата ще получи възможно най-високата награда. Ако банка „Медичи“ започне да управлява финансовите дела на Курията, тя ще се превърне в една от големите търговски институции в Европа. В продължение на осем години Джовани се отнася благосклонно към Балтазар Коса и играе ролята на негов банкер, редовно си разменят писма и прави всичко възможно, за да ограничи разточителността на кардинала, която редовно източва касите на банка „Медичи“. Най-после, през 1410 година, всичко се връща — Балтазар Коса е избран за папа под името Йоан XXIII, а банка „Медичи“ поема управлението на финансите на Римската курия.

До началото на петнадесети век банковото дело се превръща в основно оръжие на понтифекса. За разлика от средствата на другите европейски монархии през епохата, по-голямата част от приходите на папството се трупат извън страната, като идват главно под формата на ренти от различните епархии из цяла Европа. Тези епархии достигат до всички краища на западния свят — чак до Исландия и дори Гренландия, чийто епископ плаща в тюленови кожи и балени, осребрявани в Брюж. Друг източник на приходи е търговията с реликви, които често се продават за феноменални суми, тъй като имат силата да преобразуват цялата икономика и да превърнат даден регион, който ги притежава, в място за поклонение. Още по-доходоносна е търговията с индулгенции, като последните дават на купувача папско опрощение на греховете, при тях цената се увеличава от сериозността на греха. Четвърти и постоянен източник на пари е продажбата на служби към Курията, като под това се разбира цялата йерархия — от най-ниските длъжности, та чак до кардиналската шапка.

Сумите, които се разиграват в това търговско начинание, обхванало целия континент, са колосални и далеч надхвърлят оборотите на която и да е международна компания в наши дни. Съответно банката, управляваща тези финанси, получава своята комисиона, която носи огромен годишен приход. Избраната да ръководи папските финансови дела банка трябва да докаже, че има уменията, защото работи с пари, събрани от всички краища на Европа, и трябва да й се има пълно доверие, защото единственият, пред когото носи отговорност, е папата. Джовани прави достатъчно, за да убеди Балтазар Коса, че е напълно подготвен, че може да му се има абсолютно доверие и най-важното — че му е напълно верен, което постига още преди последният да стане папа под името Йоан XXIII.

Освен с тези приходи римският клон на банка „Медичи“ се занимава с привличането сред своите клиенти на кардинали, други прелати и какви ли не съветници, които считат за свое задължение да съпровождат двора в Рим. Въпреки това е любопитно, че според архивите на Медичите римският клон на банката прекарва повече време в заемане на пари, отколкото в трупането им. Високите постове в Църквата може да носят високи доходи, но явно с тях вървят и още по-големи разходи — от счетоводството на Медичите разбираме, че много от кардиналите често превишават кредита си, при това със значителни суми. Въпреки всички заеми дворът в Рим носи не по-малко от 30 процента печалби от инвестициите на Джовани ди Бичи и съдружниците му. Нещо повече, този клон допринася за повече от половината печалба за цялата банка. Според „тайната книга“ от 1397 до 1420 година клонът към Римската курия донася 79 195 флорина от обща печалба, равна на 151 820. Печалбата с лекота надминава общите усилия на клоновете във Флоренция, Венеция, Неапол, Гаета, на многобройни представители и на двете тъкачници. Сравнени със съвременните финансови статистики сумите може да изглеждат малки, но благодарение на банката Джовани има доход от почти 1 900 флорина годишно, когато един благородник спокойно може да преживява с 200 флорина, а един умел занаятчия трябва да издържа цялото си семейство с годишен доход по-малък от 100 флорина.

Финансовото бъдеще на Джовани ди Бичи и на банка „Медичи“ изглежда осигурено. Но външността е измамна, особено що се отнася до дела, свързани с папството. Това е епохата на Великата схизма, когато в определен момент има ни повече, ни по-малко от трима претенденти за папския престол — Йоан XXIII, Григорий XII и Бенедикт XIII. За щастие повечето висши представители на Църквата са на мнение, че папа Йоан XXIII поне е водещият кандидат, за съжаление обаче богословските обосновки нямат никакво значение за неаполитанския крал Ладислав, който подкрепя Григорий XII. Кралят на Неапол повежда военен поход срещу съседната Папска държава и в крайна сметка Йоан XXIII е принуден да подпише унизителен мирен договор, в който се съгласява да плати на крал Ладислав 95 000 флорина. Йоан XXIII се намира във финансово затруднение и се обръща към папските банкери за заем, за да изплати сумата. Известно време Джовани ди Бичи се измъчва, но решава, че тези допълнителни разходи навярно си струват риска, ако не за друго, то поне за да запази инвестициите си. Самият факт, че може да си позволи да обмисли отпускането на подобна сума, която надхвърля с 20 процента всички печалби на римския клон за период от двадесет години, говори за размера на състоянието, което пестеливият Джовани е натрупал, въпреки че се налага и самият той да намери поне част от тази сума под формата на заеми. Банка „Медичи“ вече е замесена в рисковете, а не само в печалбите на големите финанси. Джовани урежда отпускането на 95 000 флорина на Йоан XXIII, но взема предпазни мерки, като иска нещо в залог. Папата го осигурява под формата на древна, обсипана със скъпоценни камъни митра и многобройни златни съдове, извадени от папската съкровищница.

Обаче остава проблемът на Йоан XXIII с двамата му съперници — Григорий XII и Бенедикт XIII. Могъщият император на Свещената римска империя Сигизмунд, чиито владения се простират над целия немскоговорещ свят от Австрия до Северно море, решава, че е дошло време веднъж завинаги да сложи край на Великата схизма. През 1414 година свиква събор в Констанц и приканва тримата претенденти за папския престол да изложат претенциите си пред него. За да предпази инвестициите си, Джовани нарежда на своя по-голям син Козимо да придружи Йоан XXIII по време на пътешествието му на север през Алпите към разположения на брега на едноименното езеро град Констанц, който по това време е имперска столица. Козимо е на двадесет и пет години и показва забележителни способности като банкер и както ще видим, пътуването до Констанц в защита на интересите на банка „Медичи“ е дело от изключителна важност, но също така изборът на Козимо демонстрира пълното доверие на Джовани в сина си.

Според записите в „тайната книга“ по това време банка „Медичи“ има два клона в Рим — римския и този при Курията. Много историци приемат това географско разположение буквално, като изтъкват, че нуждата от два клона в Рим е доказателство за размера на търговските дела, извършвани от банка „Медичи“ във Вечния град. Всъщност само единият клон остава в столицата, другият придружава папския двор, тоест Курията, по време на пътуването му до Констанц, за да поеме непосредствените финансови нужди на папата. Междувременно първоначалният клон остава в Рим, за да се грижи за жизненоважните дела на папските доходи от чужбина.

Съборът в Констанц се превръща в най-голямото обществено и политическо събитие от началото на петнадесети век и привлича значими фигури от цяла Европа. Тук многообещаващият Козимо има възможност да се срещне с всички водещи международни банки и търговски родове, като Фугер от Аугсбург и търговци, идващи чак от Полша и Испания. Всъщност личните контакти на събора ще затвърдят обширните търговски връзки за десетилетия напред, а в някои случаи ще предоставят единствената възможност в живота му да се срещне с водещите фигури на търговски предприятия, на чиито имена ще разчита от този миг нататък, за да гарантират солидността на менителниците, кредитните известия и останалата търговска документация, която представлява кръвообращението на зараждащия се капиталистически свят на Западна Европа. Но основната и уговорена цел на събора остава ни повече, ни по-малко разрешаването веднъж завинаги на проблема с духовната власт над християнския свят. Освен че иска да се справи с Великата схизма, Сигизмунд възнамерява да изглади определени доктринални различия, появили се вътре в Свещената римска империя. За тази цел е привикан чешкият еретик Ян Хус, императорът лично му гарантира правото на безпрепятствено пътуване, за да защити сектантските си религиозни възгледи, един от които е срещу продажбата на папски индулгенции. На практика решават, че учението на Хус е неприемливо по тринадесет точки и въпреки дадената дума Сигизмунд заповядва да го изгорят на клада. Съборът се заема с разглеждането на доказателствата, представени от тримата съперници за папския престол — Йоан XXIII, пристигнал от Рим, Бенедикт XIII от Авиньон и Григорий XII, чийто странстващ двор броди из Северна Италия. Идва ред на Йоан XXIII, който губи присъствие на духа, когато начинът му на живот като папа се оказва обект на разследване, като има цял списък с обвинения в различни простъпки. Освен неизменното обвинение в ерес, което може да се окаже нещо доста сериозно, както е в случая с Хус, Йоан XXIII е обвинен, че отравя предшественика си папа Александър V, както и в още седемдесет престъпления, като в крайна сметка шестнадесет „от най-неописуемите развратни деяния отпадат, но не от уважение към папата, а в името на общественото благоприличие.“ Това заявление определено не е евфемизъм, тъй като историкът от осемнадесети век Едуард Гибън пише: „Най-скандалните обвинения са премълчани и Христовият викарий е обвинен само в пиратство, убийство, изнасилване, содомия и кръвосмешение.“ Йоан XXIII предпочита да се оттегли, вместо да остави да се ровят из личния му живот, като неговото условие е двамата му съперници да сторят същото. А после избягва от града, преоблечен като стрелец с лък. Този ход не означава, че папата е загубил присъствие на духа, напротив, той е пресметнат и лишава събора от властта му, защото според църковните доктрини един вселенски събор е невалиден, ако на него не присъства папата. Сигизмунд не е в настроение да си губи времето с подобни дреболии и заповядва на събора да продължи с обсъжданията независимо от това, като същевременно изпраща войници, които да заловят Йоан XXIII и да го затворят в замъка Хайделберг.

Козимо остава сам в Констанц. Бързо осъзнава дебнещите го опасности, произтичащи от положението, в което се намира, и също избягва от града. Така не само се изплъзва на евентуалните преследвачи, изпратени от императора, но и успява да запази за себе си украсена със скъпоценни камъни митра, която, преди да избяга, Йоан XXIII оставя при него на съхранение. Не е ясно дали става дума за същата митра, която папата залага срещу 95 000 флорина, заети му да плати на краля на Неапол. Ако е същата, тогава по някое време Йоан XXIII я е откупил и е върнал заема. В „тайната книга“ на банка „Медичи“ за периода не са записани никакви трансакции, в които да става дума за украсена със скъпоценни камъни митра, принадлежаща на папството, вероятно защото тези дела са прекалено тайни дори и за „тайната книга“.

Император Сигизмунд обявява, че папа Йоан XXIII е свален. А в Констанц другите папи са приканени да се откажат от претенциите си — Григорий XII е принуден да абдикира, в крайна сметка и Бенедикт XIII е свален, а Великата схизма приключва през 1417 година с избора на нов папа — Мартин V. Сигизмунд обявява, че бившият папа Йоан XXIII, сега само Балтазар Коса, е заложник срещу сумата от 38 500 рейнски гулдена, равни на 35 000 флорина. Коса е в затвора, болен и мизерстващ, но успява тайно да изпрати известие на Козимо, че е готов да го направи свой наследник, ако събере откупа от 35 000 флорина. Дали има смисъл да се хвърлят пари залудо? Козимо решава, че има, отива при Джовани и се опитва да го убеди да плати за Йоан XXIII. И този път сумата, за която става дума, е огромна, равняваща се почти на половината от печалбата на цялата банка „Медичи“ за двадесетте години от основаването ѝ, но този път рискът е далеч по-голям. Бъдещето на Балтазар е доста мрачно, той няма никаква собственост и не съществуват почти никакви изгледи за евентуални доходи. Джовани ди Бичи обаче е склонен да поема риска, целият откуп за Балтазар Коса е платен на император Сигизмунд и опозореният бивш папа е освободен.

Защо обикновено предпазливият Джовани ди Бичи залага отново толкова много на тази вече безполезна личност? Противно на всички очаквания, това изобщо не е необикновено рискован ход, защото няма никакъв риск, тъй като не съществува и най-малка възможност да си върне парите. Действията му не са продиктувани и от лична вярност, поне доколкото можем да предположим, въпреки че Балтазар има навика в писмата си да нарича Джовани „мой много скъп приятелю“. Изглежда, че уговорката между двамата се дължи на чисто търговска вярност. Както обаче ще видим, това се оказва един от най-проницателните ходове, който Джовани ди Бичи предприема през целия си живот, изобилстващ с множество такива ходове. Няма нищо случайно и в това, че е подтикнат от сина си Козимо, който се оказва също толкова далновиден, колкото и своя баща.

3 Наследството на Джовани

През 1418 година, след тригодишно пленничество в мрачния затвор на Хайделберг, Балтазар Коса е освободен и се отправя към Флоренция, където веднага му е предложено да отседне в дома на Джовани ди Бичи. Само един жест и общественото положение на рода Медичи се променя, сега Балтазар може да е само свален папа, но въпреки това Джовани приветства в дома си човек, който някога е бил духовен водач на цялото християнство. Доброто име на банка „Медичи“ също се разнася из цяла Европа, явно предприятието е непоклатимо като скала, след като старшият съдружник в него може да си позволи да заеме 35 000 флорина на един обикновен делови приятел, при това без изгледи да си ги върне.

Хитростта на Джовани е продиктувана и от нужда. С тази си постъпка демонстрира искрената и неотклонна вярност на Медичите — ако не постъпи така, съперниците на рода ще разпространят из Европа, че на банка „Медичи“ не може да се разчита, и така значително ще се намали международното доверие в нея. В несигурния свят на банковото дело от Късното средновековие подобно предателство не се забравя поколения наред. Решението на Джовани да подкрепи Балтазар е повече от далновиден ход, предвиден да повлияе на бъдещите събития, той е замислен да окаже влияние и върху настоящите. За пореден път Джовани прави планове да надиграе всички — иска да стане банкер на новия папа Мартин V, който по това време живее във Флоренция, тъй като Рим е превзет от неаполитанската кралица Джована. Ди Бичи бързо съзира начин да извлече полза от положението. Преди да изплати откупа, съобщава на Балтазар, че ще му услужи при едно условие — бившият папа да пристигне във Флоренция и публично да се помири с папа Мартин V. Помиряването става както подобава и Мартин V е очарован от възможността понтификата му да е първият неоспорван от 1378 година насам. Изразява своето задоволство, като назначава болния и стар Балтазар за кардинал-епископ на Фраскати. За благодарност за ролята, изиграна от Джовани ди Бичи в помирението, папата го прави граф на Монтеверде, но той вежливо отказва да ползва титлата с обосновката, че желае да остане обикновен гражданин. Освен титлата обаче не следва никакъв конкретен израз на приятелство от страна на Мартин V, който се дистанцира от Джовани, а и съществува проблемът с безценната, инкрустирана със скъпоценни камъни митра, която Йоан XXIII дава, преди да избяга от Констанц, и за която светият отец твърди, че е собственост на папството. Сега-засега папата не е склонен да назначи Джовани ди Бичи за папски банкер и положението остава непроменено през следващите две години.

През септември 1420 година под погледа на разочарования Джовани папа Мартин V напуска Флоренция, за да се настани в Рим — понтифексът е избрал аристократичния флорентински род Спини за свои банкери. Чрез майка си Джовани е сроден за Спини, но това семейство, което има по-високо обществено положение, остава стар съперник на Медичите.

Балтазар е умрял предишната година. По изключение удържа на думата си и посочва Медичите за изпълнители на завещанието му, като с това те извличат значителни печалби за себе си. Балтазар се връща от пленничеството си в замъка Хайделберг привидно беден, но явно има скрити спестявания. Джовани ди Бичи наследява любимата му реликва — пръст от Йоан Кръстител, който папата носи със себе си през цялото време, като суеверно вярва, че ще го избави от лош късмет. Медичите, като изпълнители на завещанието, отговарят и за създаването на гробницата на бившия папа в Баптистерията във Флоренция. За тази цел Джовани наема скулптора Донатело и архитекта Микелоцо, които създават една от първите гробници в новия ренесансов стил. В завещанието си Балтазар пожелава на гробницата му да пише „Joannes Quondam Papa XXIII“ — „Йоан XXIII, някогашен папа“. Мартин V побеснява, когато до Рим достигат новините за това, защото гледа на Балтазар като на антипапа, и държи отговорен Джовани за обидата, нанесена на папството. Не всички ходове на Джовани са безпогрешни.

Политическата ситуация във Флоренция е променена. Водачът на управляващата олигархия Масо дели Албизи умира на осемдесет и четири години, покосен от чумната епидемия, връхлетяла града през 1417 година. Най-голямо влияние сред олигарсите придобива Николо да Узано — достоен за уважение флорентински аристократ, който всъщност заедно с Джовани ди Бичи успява да убеди упорития Балтазар да се помири с папа Мартин V. След тази история Джовани прави всичко възможно, за да се сприятели с влиятелния Николо, който отговаря на опитите, но в крайна сметка таи дълбоки подозрения към Медичите. Управлението на олигарсите не се харесва на гражданите на Флоренция, а Медичите запазват славата си на тайни симпатизанти на „малките хора“, които сега аристократите наричат с презрителното „piagnoni“, буквално „хленчовците“ или „сополанковците“. Това определение също съдържа елемент от бруталната публична истина, тъй като недодяланите ниски слоеве непрекъснато подсмърчат, вместо да си духат носовете. Заради недостатъчната храна и неподходящите дрехи през зимата те непрекъснато настиват, а дробовете им са раздирани от кашлица — „малките хора“ имат и кратък живот.

През 1421 година има предложение Джовани ди Бичи да бъде избран за гонфалониер, но Никола да Узано веднага се противопоставя, а като довод изтъква предателското поведение на Салвестро де Медичи по време на бунта на чиомпите, случил се преди четиридесет и три години. Според Николо Джовани ди Бичи представлява още по-голяма заплаха, защото е много по-умен и упорит, дълги години чака да му дойде времето, като системно трупа богатства и власт, тихомълком увеличавайки популярността си сред „малките хора“ с щедри дарове. Същевременно обаче прави всичко възможно да скрие богатството си под маската на скромен и непретенциозен живот, по същия начин прикрива и политическите си амбиции, като се преструва, че се интересува единствено от трупането на пари, докато използва богатството си за изграждане на мрежа от поддръжници на Медичите, които някой ден могат да се използват за политически цели. От гледна точка на Николо да Узано Джовани няма намерение да почита републиканските традиции на Флоренция и ако бъде избран, ще използва властта си само за своя собствена облага и тази на семейството си. Мнозина от флорентинците виждат иронията в думите, като се има предвид техният източник, но Николо не е далеч от истината. Въпреки тези възражения Джовани ди Бичи е избран за гонфалониер през 1421 година. Медичите не установяват постоянен контрол над града, но събитието може да се счита за първия израз на новото политическо влияние на рода, което завършва с поемането на пълната власт над Флоренция за повече от три века.

След още три години Джовани ди Бичи постига още една от целите си, тогава рода Спини банкрутира и папа Мартин V остава без банкер. Джовани бързо запълва празнината и банка „Медичи“ отново започва да печели пари — бързо и в голямо количество. В „тайната книга“ има няколко интересни записа — в счетоводния баланс на римския клон има дълъг списък на лични сметки „а discrezione“, т. е. тайни влогове, върху които се плаща лихва в противоречие със забраната за лихварство на Църквата. Различните влогове са в размер от 2 600 до 15 000 флорина, а сред вложителите са двама кардинали, няколко прелати, най-близкият довереник на папата и апостолическият ковчежник.

През 1420 година умира съдружникът Бенедето де Барди и това дава възможност на Джовани ди Бичи да реорганизира делата на банката. Излиза от едно от съдружията в тъкачниците, а новият управител на флорентинския клон се казва Фолко д’Адоардо Портинари, потомък на Дантевата Беатриче. Джовани е на шестдесет години и решава да предаде търговските дела на синовете си Козимо и Лоренцо. Новият капитал на банката възлиза на 24 000 флорина, като с 16 000 влизат двамата Медичи, а другите 8 000 идват от член на рода Барди. Джовани запазва връзките си с банката, но зад кулисите — той съветва, предлага, предупреждава. Живее в центъра, в непретенциозен дом на площада близо до катедралата, на сегашната виа Рома и на около триста метра пеш от седалището на банка „Медичи“ на виа Порта Роса. През повечето дни хората все така го виждат да изминава това разстояние, обикновено придружаван единствено от личния си слуга, за разлика от представителите на изтъкнатите семейства в града, които рядко се осмеляват да излязат сред обществото без свита, имаща роля на охрана и същевременно демонстрираща общественото им положение. Джовани ди Бичи продължава да води скромен живот отчасти заради характера си, отчасти по политически причини. Само през горещите летни месеци прекарва известно време в къщата си в Кафаджиоло. Никога не отсъства дълго време от града, защото, освен че увеличава задкулисната си политическа власт, се отдава и на меценатство. През 1419 година започва първия си важен проект — оглавява обществената комисия, която поръчва изграждането на Оспедале дели Иноченти — градския приют за сираци. След две години заедно с още седем съседни семейства Джовани поръчва издигането на нова църква на свети Лоренцо, старата е осветена от свети Анселм през 393 година и е в окаяно състояние, още преди да бъде повредена от пожара през 1417 година. Тези авантюри на Медичите в меценатството са част от усилията на рода да придобие обществено положение, отговарящо на нарастващото му политическо влияние, и са също толкова прозорливо подбрани. Оспедале дели Иноченти се радва на особената любов на „малките хора“, мнозина от които израстват там, в „Сан Лоренцо“ се черкуват всички от рода Медичи, а името на светията носят много от синовете, така че с изграждането на тези места родът изгражда и репутацията си.

Човекът, който получава поръчката за изграждането на Оспедале дели Иноченти и „Сан Лоренцо“, е Брунелески, най-изтъкнатият по това време архитект на Флоренция. Той има раздразнителен и груб характер, а в свободното си време обича да пише ругателни сонети за своите врагове, но този потаен и амбициозен мъж е един от основоположниците на Ренесанса. Именно той преоткрива правилата за перспективата, забравени от древни времена, а галерията с колони на Оспедале дели Иноченти обикновено е считана за първия образец на ренесансовата архитектура. Линията е изчистена и класическа, отразяваща архитектурния стил на Древния Рим, но тънките изящни колони не са само декоративни, а имат и подпорна функция — метод, неизползван от римско време до този момент. Изграждането на Оспедале дели Иноченти и „Сан Лоренцо“ са големи начинания и отнемат на Брунелески повече от десетилетие, през което лукавият покровител и архитектът с труден характер изграждат неподозирано приятелство.

Но съвсем скоро на Джовани му се налага да се заеме с по-належащи дела. Италианската политика остава все така размирна, а търканията между Флоренция и мощния й експанзионистичен съперник Милано не секват. През 1422 година херцогът на Милано Филипо Мария Висконти подписва мирен договор с Флоренция, за да може Милано да атакува западния си съсед Генуа, без да се притеснява от нападение в гръб. Въпреки договора обаче Милано окупира Форли, малък град в областта Романя, който поне привидно се намира под протекцията на Флоренция. Благородническите семейства на Флоренция — Албизи и Узано — са за обявяване на война, но народът, подкрепян от Медичите, е за мирно разрешаване на проблема — на обикновените граждани им е писнало да плащат данъци за подобни военни авантюри, които обикновено приключват катастрофално. Противно на общественото настроение Сеньорията бива убедена да гласува в полза на войната, след което Джовани ди Бичи патриотично приема решението и помага за военната подготовка. Медичите може да се радват на популярност, но все още не контролират града и органите му на управление.

Страховете на Джовани се оправдават, войната тръгва зле и през първите три години Милано отвоюва много територии. Разстоянието между града и Флоренция не е голямо, около двеста и шестдесет километра, но завзетите от Милано територии не са достатъчни, за да сложат край на военните действия. Такива войни се водят главно от наемници, които високо ценят живота си по време на сблъсъците със своите събратя от противниковата страна, та са склонни да протакат, докато ковчежниците могат да си позволят да плащат. След третата година Венеция влиза във войната на страната на Флоренция и сериозно накланя везните в нейна полза. Наемниците продължават да водят своите подобия на битки през следващите две години, докато в крайна сметка през 1427 година Висконти от Милано не е принуден да подпише унизителен мирен договор.

Флоренция е изправена пред перспективата да наложи убийствени данъци, за да плати за тази разорително скъпа война. Според Макиавели „за войната флорентинците похарчват три милиона и половина дуката“, равни на потресаващите 4 200 000 флорина. В миналото градът набира голяма част от приходите си от данъци, основани на estimo системата, използвана главно от онези, които са на власт, за да нанесат зашеметяващ удар върху своите противници. При тази система, както подсказва и името ѝ, се изчислява доходът, което пък означава, че земевладелците плащат малко. Хората с високи доходи правят всичко възможно да ги скрият, а онези, които имат прекалено ниски доходи, за да ги покрият, понасят непропорционално висока данъчна тежест. От години системата е повод за недоволство сред хората, който нямат полза от нея, а това е мнозинството от населението.

Скоро разбират, че ще бъде трудно да съберат достатъчно данъци, за да платят за войната. Единственият изход е да сменят данъчната система и по този повод е въведен нов начин на облагане — catasto или регистър на собствеността, базиран на цялото имущество на един гражданин, а не само върху доходите му. Богатството се декларира в обществен регистър, в който се записват всички притежания, както и доходът от собствеността и от всякакъв друг източник. Регистърът се води от инспектори, които имат на свое разположение платени информатори, за да са сигурни, че в него се записват отговарящи на истината данни. Системата измества ударението от лесно укриваемите доходи върху облагането на земята и реалните богатства.

Системата се радва на голяма популярност сред народа, но не и сред всичките му симпатизанти. Няма нищо изненадващо в това, че винаги предпазливият шестдесет и седем годишен Джовани ди Бичи първоначално таи резерви към този начин на облагане, но след като вижда накъде духа вятърът, става един от най-пламенните му поддръжници. В крайна сметка Риналдо дели Албизи, водачът на олигархията, е принуден от обществения натиск да въведе новия начин на облагане, въпреки че почти няма заслуги за това. По същото време Джовани ди Бичи успява да се постави в положение, при което се радва на по-голямата част от общественото одобрение, защото безкористно подкрепя нововъведението.

Не всички действия на Джовани обаче имат за цел напредъка на рода Медичи. Той е и състрадателен. Чрез разпростиращите се навсякъде пипала на международната банкова система до него достигат новините, че опозореният му венециански управител Нери Торнакуинчи живее в крайна бедност в Краков, и Джовани веднага нарежда да бъде преведена сумата от тридесет и шест флорина на бившия му служител. Подобни малки жестове на щедрост са чести и неизменно пазени в тайна, Медичите се стремят към аристокрацията и постепенно възприемат някои от качествата и отговорностите ѝ.

Джовани ди Бичи се разболява през 1428 година, на шестдесет и осем години е и знае, че умира. Извиква синовете си Козимо и Лоренцо край своя одър и според легендите им дава следните съвети: „Никога не се мотайте край двореца на Сеньорията, сякаш това е мястото, където вършите делата си. Ходете там, само когато ви извикат, и приемайте само длъжностите, с които ви удостоят. Никога не се перчете пред народа, а ако се налага, тогава го правете колкото е възможно по-незабележимо. Не се набивайте в очите на обществото, никога не се опълчвайте срещу желанието на народа, освен ако то не защитава нещо пагубно…“ Малко вероятно е Джовани да е използвал точно тези думи, но те остават в легендите на Медичите. Години наред представителите на рода ще се придържа към тези съвети, а когато не го правят, ще имат усещането, че ги следват, или поне ще си мислят, че така трябва да ги следват. Джовани изгражда силен, съзидателен образ на Медичите, а в съответствие с него е и последната молба към синовете му — да бъде погребан тихо, без никакви показни процесии.

Козимо вероятно би се подчинил, но общественото настроение изисква друго. Старецът допринася за доброто име на Флоренция и се смята, че използва влиянието си за благото на народа, така че хората искат да бъде погребан с всички почести. Синът решава, че може би в крайна сметка е време да се покажат пред обществото, но съответно посланието ще е уклончиво: народното погребение на Джовани ди Бичи няма да е очевидна демонстрация на могъществото на Медичите, а израз на искрено уважение към един изключителен гражданин, който е починал. Но по време на самото събитие нещата поемат по свой собствен ход и всеки иска да бъде част от това честване за прослава на Флоренция.

Първо трябва да се изпълни древен обичай, за който казват, че води началото си от етруско време, много-много отдавна, още две хиляди години преди Римската република. При смъртта на главата на семейството се пробива дупка в стената на дома му и тялото се изнася през нея, преди да бъде поставено в ковчега начело на процесията. Тялото на Джовани ди Бичи е поставено в отворен ковчег и по улиците след него вървят двадесет и четирима представители на рода Медичи. Зад тях, подредени по ранг, са всички чуждестранни посланици, които пребивават в града, следвани от гонфалониера и членовете на Сеньорията, след които пък идват представителите на еснафите и т. н. Козимо възнамерява посланието да е уклончиво, но за всички онези, съзрели дългото шествие, виещо се по улиците към църквата „Сан Лоренцо“, то е пределно ясно — Медичите са тук.

4 Възходът на Козимо

Козимо ди Джовани де Медичи, т. е. син на Джовани, е роден през 1389 година. Почти нищо не се знае за ранните години от живота му, освен че е близък с малкия си брат Лоренцо. Двамата получават образованието си в килийното училище към „Санта Мария дели Анджели“. Още по онова време училището има славата на люлка на знанието, в която се възражда интересът към изучаването на Древна Гърция и Рим.

През Средновековието доста от древното познание просто изчезва от Европа, съхранено е само в Близкия Изток, където арабските учени страстно го изучават. В първите години от своето съществуване ислямът насърчава философските и научни размишления — да знаеш устройството на света, означава да прозреш Божия замисъл. Така произведенията на древногръцките философи, особено на ранните, се разпространяват из Арабската империя, която през осми век вече е в пределите на Европа, заема целия Иберийски полуостров и достига до Южна Франция и Италия. Християнските учени преоткриват много непознати произведения на древните философи, когато през тринадесети век големите арабски центрове на познанието в Южна Испания, Кордоба и Севиля попадат в ръцете на християните.

Вследствие на това из цяла Европа се разпространява напълно ново отношение към познанието. То пропагандира възраждане на изучаването на класическите автори на Древна Гърция и Рим за сметка на схоластиката и относителния интелектуален застой през Средновековието. Някои тогавашни учени предпочитат да не приемат за чиста монета авторитета на теологията и закостенялата версия на Аристотеловата философия и започват да възприемат с известна доза съмнение гръцките философи и римските писатели.

Козимо де Медичи, литография

Още през тринадесети век преводи на арабски интерпретации на Аристотел от мюсюлмански философи като Авероеш и Авицена хвърлят съмнение върху възприетата християнска версия на Аристотел. Започват да се появяват непознати досега произведения на самия Аристотел, някои от които развиват идеите му в нови насоки. По ирония на съдбата безспорният авторитет на Аристотел е подкопан от собствените му творби. По-голямата част от преоткритите произведения на древните автори са на други древногръцки и римски писатели — философи, поети, реторици и историци. Тези творби карат хората да осъзнаят, че някога е имало епоха, която далеч е превъзхождала тяхната, епоха, която е поставяла ударението върху човешката природа, а не толкова върху духовната същност на човечеството. В резултат на това се заражда нов хуманизъм, който защитава свободомислието и изразяването на човешката индивидуалност, особено в литературата, философията и всички форми на изкуството, а не себеотрицателното подчинение, изисквано от средновековните философи-теолози.

Едва когато остарява, Джовани ди Бичи разбира, че животът е нещо повече от банковото дело и съпровождащите го рискове. Парите могат да бъдат трансформирани в дълговечността на изкуството чрез покровителство и при този процес човек се озовава в друг свят на извечни ценности, лишен от покварата на религиозната власт или от нечестните козни на властимащите и банкерите. Козимо обаче знае за този свят от детството си, образованието му го прави хуманист, но запазва и проницателния характер на баща си, а Джовани прави всичко възможно той да бъде напълно съвместим с уменията му в банковото дело. Вероятно Козимо демонстрира изключителни заложби, след като неговият предпазлив баща му поверява задачата да се грижи за папа Йоан XXIII по време на събора в Констанц. Това не е никак лека задача за един двадесет и пет годишен мъж.

По време на престоя си в Констанц Козимо има възможност да завърже полезни запознанства сред другите международни банкови родове, които са там. Най-важната му поръка обаче е да наглежда папа Йоан XXIII, но явно бягството на преоблечения понтифекс и последвалото му залавяне и затваряне в замъка Хавделберг го хващат неподготвен. Известно ни е, че и Козимо бяга от Констанц, вероятно също преоблечен, но някак успява да вземе със себе си всички ценни предмети, включително и оспорваната инкрустирана със скъпоценни камъни митра.

Тук изворите са разноречиви. Според едни Козимо веднага се връща във Флоренция — версия, подкрепена от факта, че за кратко е член на Сеньорията през 1415 и 1417 година. Според друг тогавашен мемоарист след бягството от Констанц Козимо поема на пътешествие из Северна Европа, което продължава няколко години. По това време Медичите имат малко на брой сътрудници в значими финансови центрове като Женева, Лион и Авиньон. Все още не са отворили истински клонове на банката извън Италия. Изглежда доста вероятно Джовани да е изпратил Козимо на обиколка из тези центрове, за да провери партньорите на Медичите и да види за евентуални възможности за по-нататъшни търговски взаимоотношения. Много вероятно е Козимо да се е отбил в Брюж във Фландрия, защото според големия експерт по въпросите на банка „Медичи“ Реймонд де Рувер през 1416 година банката има кореспондент там, малко след това се появява такъв и в Лондон. Брюж има съществена роля в северноевропейските финанси, тъй като е център на търговията с вълна и връзките му се простират през цяла Европа от Англия до Италия. Има търговски взаимоотношения на изток с Ханзенската лига, чиито пристанища държат монопола върху търговията в Балтийско море и Северна Германия. Именно през този период в Брюж на малкия площад срещу хана на семейство Ван дер Бурс се търгуват менителници, а от фамилното им име води началото си думата „борса“. Твърди се, че по време на това пътуване Козимо започва да купува първите редки ръкописи, които един ден ще станат част от безценна сбирка. Ако съдим от подробните инструкции, изпращани по-късно до европейските му кореспонденти и отнасящи се до покупката на ръкописи, то той със сигурност познава методите на този обширен пазар. Най-правдоподобното обяснение на противоречащите си версии за Козимо е, че той първоначално се връща във Флоренция, а после предприема няколко по-кратки пътувания из Северна Европа.

Със сигурност е във Флоренция в началото на 1416 година, защото тогава се жени за племенницата на бащиния си съдружник — млада жена, известна като Контесина де Барди. Любопитното е, че явно я наричат „Контесина“ и същевременно това е титлата ѝ, означаваща „малката графиня“ или „дъщерята на графиня“. Съгласно обичаите от онова време бракът на Козимо е уреден от баща му Джовани и така Медичите правят значителна крачка нагоре по обществената стълбица. Барди са едно от старите банкерски семейства, разорени по време на флорентинската банкова криза през четиридесетте години на четиринадесети век. Запазват част от предишното си обществено положение, но имат сравнително малко богатство. Зестрата на Контесина де Барди включва стария и леко порутен родов дом — дворецът Барди, който се намира на южния бряг на река Арно. Веднага след сватбата двадесет и седем годишният Козимо се заема с възстановяването на двореца, като демонстративно поставя на фасадата герба на Медичите — щитът с топките. Още в началото този герб, който ще стане символ на амбициите и могъществото на Медичите, има различни варианти. Първоначално на щита могат да се изброят до дванадесет топки, но когато Козимо започва да използва двореца Барди, щитът вече има само шест. Бройката е често срещана, но никога не е уточнена официално, та през вековете се появяват щитове с пет и дори с осем топки.

След две години Контесина ражда сина и наследник на Козимо, Пиеро, но тогава съпругът й със сигурност е на път. Около година по-късно Джовани го назначава на важния пост постоянен управител на римския клон на банка „Медичи“. Родът Спини, а не Медичите, са папски банкери, но римският клон остава главен източник на печалби сред предприятията на семейството. Не можем да разберем точната сума на годишния доход от „тайната книга“, но явно няколко от могъщите кардинали запазват тайните си депозити и клонът все още носи повече от половината от печалбите на банката.

Със сигурност знаем, че по време на тригодишния си престой в Рим един от агентите на банката води на Козимо млада бяла робиня, купена във Венеция, където е преценена като „истинска девица, без никакви болести и на възраст двадесет и една години.“ Момичето постъпва в домакинството на Козимо, който я нарича Магдалена. След Черната смърт робството не е рядко срещано явление сред италианските богаташи, защото тогава е трудно да се намерят слуги. През петнадесети век във Флоренция има средно около сто слуги, които са в домакинствата на могъщите родове, същото се отнася и за други големи италиански градове. Генуезките и венецианските търговци внасят робите от Леванта и Черноморието. Робите от славянски произход са предпочитани пред турците или татарите, защото са по-добри работници, по-бързо възприемат и като цяло ги считат за „не чак такива варвари“. Повечето от тези роби са млади и от женски пол, използват ги за домашни прислужници. Според обичаите от онова време слугите в Италия вечерят заедно с господарите и на тях се гледа като на второстепенни членове на семейството, при което често остават при едни и същи господари до края на живота си. Срещат се случаи на малтретиране, но те са рядкост, не толкова редки обаче са случаите, когато робините забременяват. Обикновено за това е отговорен господарят на дома, но последствията са сериозни, ако виновникът е младият син или някой злочест паж.

По всичко личи, че Козимо де Медичи не води безразборен сексуален живот, но със сигурност се привързва към робинята си в Рим, която му ражда син, наречен Карло. Детето е отгледано с двамата му синове във Флоренция, нещо, което по онова време не е изключение. Подобно на много такива издънки и Карло е предопределен да стане свещеник и няма да работи за семейния бизнес. През тази епоха незаконните деца се приемат в семейството, но въпреки това никога не стават негови пълноправни членове — разграниченията са фини, но много строги. Показателно е и самото име, което Козимо избира за незаконния си син. Медичите доста се ограничават в избора си, когато става дума за първите имена на момчетата — Аверардо, Лоренцо, Козимо и Джовани се появяват отново и отново във всеки клон на родословното дърво, Карло обаче не е сред тези имена. Робинята Магдалена е отведена във Флоренция, където, ако съдим по данъците, плащани от Козимо, през 1457 година все още работи за семейството или то се грижи за нея, а тогава тя е на повече от четиридесет години, което е завидна възраст за работеща жена от епохата.

Не знаем как Контесина гледа на това, но най-вероятно просто проявява търпимост към поведението на Козимо, което е типично за италианския мъж от онова време. Твърди се, че е закръглена и доста хубава жена, която се наслаждава на храната и на растящото си семейство — през 1421 година ражда втория си син Джовани. Историците от миналото са склонни да гледат на нея като на домакиня и добра майка, която почти не се интересува от търговските дела на съпруга си или от нарастващото политическо влияние на семейството. Козимо рядко й пише, но тя понася отсъствието му спокойно. Много малко от писмата на Контесина са запазени, но те обрисуват доста по-различна картина. В едно от тях пише на Козимо: „Тази вечер получих писмото ти и разбрах колко трябва да платим за буретата в Кареджи… Получих писмо от Антонио Мартели, в което ми пише, че изпраща девет топа лен… нареди да ги съхраняват на сухо.“ Това и малкото други писма сочат, че Контесина има голямо участие в управлението на непрестанно увеличаващите се провинциални имения на Медичите, както и в управлението на търговията с галантерия на рода, която носи добри печалби въпреки несигурността на пазара. Оцелелите писма до други членове на семейството разкриват голямата й загриженост за Козимо, когато отсъства: „Казаха ми, че е напълнял, което е добър знак.“

Поведението на Козимо по това време говори за сплотено семейство, което се поддържа. Той наследява лукавството на баща си, но у него склонността на Джовани към суха пресметливост и тесногръдие са смекчени. Кръгозорът му е разширен от хуманистичното образование, но явно става по-чувствителен благодарение на съпругата си, която запазва близко и топло присъствие в живота му, дори и когато на практика не е до него. Вкусът на Контесина почти със сигурност повлиява на Козимо, нейната женственост влива живот и обагря интелектуалния му хуманистичен характер. По този начин тя играе немалка роля за оформянето на вкуса на мъжа, чието разбиране за изкуството променя цяла епоха.

През 1420 година Джовани ди Бичи се оттегля и предава управлението на банката на синовете си, като привидно поставя Козимо начело. Тридесет и една годишният Козимо постепенно излиза от сянката на баща си, но отпечатъкът му върху делата на банката бързо започва да се забелязва. Почти сме убедени, че влиятелните личности, с които Козимо се сприятелява в Рим, убеждават Мартин V отново да направи Медичите папски банкери след банкрута на семейство Спини. Козимо оглавява основния финансов бизнес във Флоренция, а след осем години, когато Джовани ди Бичи умира, става глава на рода и водач на влиятелната му фракция във флорентинската политика. Макиавели пише: „Онези, които се зарадваха на смъртта на Джовани, сега съжаляват, защото разбират какъв тип човек е Козимо.“ Бързо се проявяват политическите му умения. Козимо упълномощава брат си Лоренцо да се грижи за всекидневните дела на банката, но продължава да взема важните решения. Същевременно верният, но амбициозен братовчед Аверардо де Медичи се грижи за политическия устрем и организация, подкрепящи каузата на Медичите. Козимо осъзнава, че не е време да се държи настрана. Срещу Медичите се обединяват могъщи сили, а родът все още няма истинска политическа власт — или трябва да се сдобият с власт, или ще бъдат унищожени от многобройните врагове сред управляващата олигархия.

През 1430 година Козимо решава, че Медичите трябва да притежават свой истински дворец, а не наследения от Барди. Избира едно място в края на виа Ларга, сега виа Кавур, която е основната улица, водеща на север от центъра на града, и наема Брунелески, предпочитаният архитект на баща му, когото вече считат за водещия архитект на своето време. Той трябва да направи проект за бъдещия дворец Медичи. Брунелески се заема за работа, а крайният резултат е великолепен и амбициозен проект, който по всеобщо мнение е шедьовър. Козимо обаче се колебае, което е необичайно за него. Отхвърля проекта на Брунелески, след като разпространява, подробности от плановете, за да сондира общественото мнение, вероятно това е било първоначалното му намерение. Козимо заявява, че планът на Брунелески е прекалено показен, един по-скромен проект съответства повече на вкуса на Медичите. В крайна сметка избира проекта на многообещаващия млад архитект Микелоцо, на чиито рисунки е изобразена по-скромна фасада.

Но вътре, далеч от очите на хората, нещата са съвсем различни. Козимо поръчва на скулптора Донатело да направи бронзова статуя на библейския Давид, която ще се намира във вътрешния двор, за да впечатлява всички, удостоени с честта да бъдат поканени в двореца Медичи. Както може да се очаква от Козимо, с поръчката на Давид той прави поредния си умел ход — флорентинците смятат младия Давид, който убива великана Голиат, за символ на своя град — за тях Давид въплъщава триумфа на справедливостта над тиранията, той е олицетворение на прехвалените републикански ценности на града. Така Козимо косвено, както винаги, заявява, че Медичите са на страната на „малките хора“ и че родът взема присърце интересите на народа. Изборът на Давид е и скрито предупреждение към все по-могъщата олигархия — така се виждат Медичите — поддръжници на една справедлива република, срещу всеки, който се опита да установи тиранично управление.

Скулпторът Донатело е роден във Флоренция преди около четиридесет и четири години, и е малко по-възрастен от Козимо, с когото през годините все повече и повече ще се сближава. Бащата на Донатело е чепкал вълна и е взел участие в бунта на чиомпите. Въпреки че не е хуманист-интелектуалец, ваятелят подробно изучава древните скулптури и попива много от хуманистичните идеали в изкуството. Донатело води нетипично скромен живот за известен флорентински майстор и освен инструментите си притежава много малко неща. Вероятно той заедно с другите приятели хуманисти на Козимо успява да убеди своя патрон да започне да събира антики, много от които реставрира сам. По същото време Козимо поръчва на Донатело и бронзов бюст на Контесина — още едно доказателството за уважението, което изпитва към съпругата си и факт, сочещ за влиянието й върху вкуса му. Ранните скулптури на Донатело се славят със своя реализъм, но след като навлиза в тридесетте години на своя живот, този реализъм започва да придобива един вътрешен оттенък, който надхвърля обикновената правдоподобност. Най-великият пример за това е „Давид“, който прави за вътрешния двор на двореца Медичи и който по няколко начина открива нови хоризонти.

За начало, това е първата самостоятелна бронзова скулптура в естествена големина, създадена от класическата епоха насам, въпреки че тук древните техники са усъвършенствани както никога досега. „Давид“ на Донатело надминава класическото съвършенство и представя много съвременна изразителност — външната форма се оживява от една несъмнено нова вътрешна човечност, а същевременно гъвкавата и гола фигура с шапка и къдри има подчертано невойнолюбива поза. Давид на Донатело се наслаждава на голата си мъжка красота и разкрива недвусмислената лична истина за своя създател — неговата хомосексуалност. Но скулптурата е много повече от израз на забраненото сексуално влечение, фактът, че Козимо приема статуята, говори много за неговите, а и тези на семейството му, вкус и разбирания. Новият хуманизъм разчупва формата на общоприетата средновековна религиозност и сексуална потиснатост, той гледа на красотата като на човешко качество, а не само като на отражение на една възвисена духовност.

Давид с главата на Голиат, Донатело, ок. 1430 г. Барджело, Флоренция

Освен това, един от интелектуалните центрове на новия хуманизъм във Флоренция остава манастирът „Санта Мария дели Анджели“, където се помещава старото училище на Козимо. Там той се среща с такива личности като монаха Амброджо Траверсари, изключителен учен, който получава много поръчки от Козимо, свързани с превода на редки ръкописи на гръцки, латински и иврит. Други интелектуални личности, които съчетават професионалния живот с литературното поприще, са поетът и общински служител Николо Тинучи, известен с политическата си проницателност и стиховете си, който държи в течение Козимо за политиката на управляващите. Кръгът от учени и хуманисти, изграден от покровителството на Медичите, вече привлича не само хора на изкуството, но и хора на идеите.

Но тези прогресивни идеи неминуемо предизвикват и консервативна реакция, защото новият хуманизъм не се нрави на всички. Арогантният водач на старите олигархически родове Риналдо дели Албизи презира тази съвременна тенденция, счита я за пагубна и антирелигиозна, въпреки че привлича много свещеници и прелати. Старите родове все повече се ядосват заради сумите, които трябва да плащат съгласно новата данъчна система, за която държат отговорен бащата на Козимо, затова решават да унищожат популярността на системата. За тази цел настояват тя да бъде наложена не само във Флоренция, но и в другите тоскански градове, намиращи се под флорентинска власт — градове, които по правило са оставени сами да определят данъчните си системи, стига да изпращат исканите от тях приходи в хазната на Сеньорията. Властите решават, че всички градове трябва да въведат тяхната данъчна система, и предизвикват силно негодувание, което достига такива размери, че във Волтера избухва бунт, който се налага да бъде потушен от народното опълчение.

Старите олигархически семейства носят най-голяма отговорност за войната срещу Милано, която се проточва катастрофално и води до въвеждането на кадастровата данъчна система. Въпреки това сега виждат възможност да си върнат честа. На около шестдесет и пет километра западно се намира независимият град Лука, който по време на война предателски взема страната на Милано и така застрашава връзките на Флоренция през Пиза с морето. Риналдо дели Албизи и управляващите семейства започват да подклаждат общественото мнение за война срещу Лука и скоро народът е убеден, че за победоносна Флоренция плячката ще означава по-малко данъци за плащане.

Медичите са надхитрени. Козимо храни лоши предчувствия за войната — това е последното нещо, от което се нуждае Флоренция. Когато обаче го приканват да се присъедини към Съвета на десетте, създаден да води войната, той счита, че патриотизмът му го задължава да потисне чувствата си и да приеме, така публично демонстрира подкрепата си. Неговият по-пламенен братовчед Аверардо де Медичи таи още по-малко съмнения и поема командването на войските в Пиза. Медичите са принудени да заемат позиция, в която напълно подкрепят войната заедно с управляващата олигархия.

През 1430 година флорентинската армия под командването на Риналдо дели Албизи поема на поход срещу Лука, която пък веднага се обръща за помощ към Милано. Първоначалните лоши предчувствия на Козимо за неразумното влизане във войната с Лука се оправдават, когато владетелят на Милано изпраща най-добрия си кондотиер^[4] Франческо Сфорца начело на наемниците да защити града. Флорентинските войски, лагеруващи пред стените на Лука, много бързо са принудени от закоравелите в битки наемници на Сфорца да извършат тактическо отстъпление. Кондотиерът влиза в града, на това отгоре сваля управляващия тиранин и установява републиканско управление. Сега Флоренция, която се гордее, че е най-големият защитник на републиканската идея, има още по-нищожно извинение за нападението срещу Лука — Съветът на десетте е объркан, а управляващата Сеньория се двоуми — воденето на войната от един съвет се оказва безкрайно неефективно. В крайна сметка флорентинците решават, че най-добрият начин за действие е да подкупят Сфорца с 50 000 флорина, за да напусне Лука. Като истинска наемническа армия войската на Сфорца приема допълнителното си заплащане и оставя бившите си и не толкова щедри милански господари сами да си оправят проблемите. Винаги благоразумният, когато става дума за пари, Козимо е отвратен и пише, че това е „ненужен разход, Сфорца така и така ще напусне Флоренция, защото сред войниците плъзва чума, а и провизиите му свършват.“ Аверардо де Медичи вижда нещата по различен начин и се заклева във вярност на Риналдо дели Албизи, макар че изпраща писма, в които изразява подкрепата си и към Козимо.

Флорентинската армия отново се отправя към стените на Лука и възстановява обсадата, но безрезултатно, защото републиканското управление на Лука и гражданите му, които току-що са получили избирателни права, с нов прилив на сили са решени да защитават града си. Риналдо дели Албизи се връща във Флоренция и убеждава Съвета на десетте да приеме находчивия му план, в който влизат архитектът Брунелески, както и Микелоцо и Донатело, изпратени пред Лука, за да надзирават инженерните работи. Планът е да се заприщи река Серкио, водите й да се отклонят и да се пуснат надолу по хълма, за да може яростният поток да отнесе укрепленията на Лука. Хората на изкуството и архитектите се заемат за работа и направляват войниците, трупащи калта пред очите на командващия на гарнизона на Лука, който ги гледа от бойните стени. Слънцето залязва, през нощта язовирът се пълни с вода, а на следващата сутрин потокът ще бъде отприщен над Лука. Но командващият на Лука съставя свой план и под прикритието на нощта изпраща войниците си да разрушат другата страна на язовира, в резултат на което отприщената вода залива целия лагер на флорентинците.

Козимо подава оставка от Съвета на десетте в знак на отвращение, когато във Флоренция научават за нелепия разгром, и заминава за Верона. Няма намерение да носи отговорност за катастрофалното водене на войната. След като Козимо не се пречка, Риналдо дели Албизи съзира своя шанс и решава да направи всичко възможно Флоренция веднъж завинаги да се отърве от Медичите. Започва да настройва общественото мнение срещу рода, като разпространява слухове за двуличието на Медичите — че не се интересуват от благото на народа, че единственото, което искат, е да превземат града и да установят еднолично управление. Риналдо е уверен в подкрепата на повечето от олигархическите родове, но и Медичите имат могъщи съюзници. Джовани ди Бичи много отдавна е предвидил тези трудности и добре е организирал браковете на синовете си. Козимо е женен за една от потомките на рода Барди, а малкият му брат Лоренцо встъпва в брак с Джиневра Кавалканти, която свързва Медичите едновременно с два могъщи рода — Кавалканти и Малеспини. Няколко от приятелите хуманисти на Козимо също принадлежат към старите олигархически семейства. Риналдо дели Албизи трябва да има съкрушителна подкрепа, ако иска да приключи с Медичите. С тази мисъл той се обръща към Николо да Узано, който няколко години преди това се противопоставя на избора на Джовани ди Бичи за гонфалониер и на когото гледат като на най-изтъкнатия възрастен държавник в града. Николо обаче не приема аргументите на Риналдо, че Медичите искат да превземат града и да установят тирания, тъй като много добре знае, че самият род Албизи от години таи подобни планове. Без подкрепата на Николо да Узано се установява тревожно патово положение.

След година обаче Николо да Узано умира, Козимо се завръща и заварва града в безпорядък. Хазната е изпразнена заради войната, а Флоренция е затрупана с дългове. При такива обстоятелства изтъкнатите родове на града, банкери и други, отпускат „принудителни заеми“. Лихвата е изкуствено завишена, така че често кредиторите си докарват добра печалба. Но е очевидно, че за подобни мерки е късно — Козимо нарежда на банка „Медичи“ да заеме на градската хазна достатъчно пари, които да покрият поне най-належащите дългове, въпреки че на всички заинтересовани страни е ясно, че нито главницата, нито пък каквато и да било лихва могат да бъдат изплатени. Новините за това плъзват из града и Козимо се радва на популярност сред гражданите, на които им е писнало от високи данъци, но и същевременно затвърждава подозренията на олигархията към Медичите. Улиците на града са пълни със слухове за заговори и за мерките за тяхното осуетяване.

Времената са опасни, залозите високи — евентуалният изход е смърт, разорение или изгнание, а пред него са изправени всички, които ще загубят битката, както и техните семейства и поддръжници. Същевременно цяла Северна Италия е обзета от вълнения, войната на флорентинците срещу Лука е като водовъртеж, който засмуква всички големи играчи наоколо. Венеция обявява война на Милано и принуждава града да преустанови подкрепата си за Лука, при което пък могъщата генуезка флота вдига платна и се отправя към жизненоважното за Флоренция пристанище Пиза, но е разгромена от обединените армади на Венеция и Пиза. Най-после през април 1433 година е сключен мир, в който всички страни се съгласяват да възстановят статуквото отпреди войната. Флоренция води война цели три години, губи цяло състояние и не печели нищо — мнозина ще трябва да платят за това, а и мнозина са ядосани. Съзнанието на флорентинците вече не е заето с външните дела и те здраво се захващат с вътрешните проблеми, а ситуацията става все по-напрегната, защото съперничещите си фракции предприемат своите ходове. През нощта всяко едно от могъщите семейства здраво се залоства в дворците си, които повече от всякога заприличват на лични бастиони. Стените на повечето флорентински дворци от този период са направо на улицата, но прозорците са високо над земята и винаги са препречени с решетки, а огромните дървени порти, подсилени с желязо, се отварят към вътрешните дворове и се правят така, че да издържат обсада. Под прикритието на нощта избухват все повече и повече сблъсъци, които се проточват през дългите горещи летни месеци. Едно от тези типични нападения е, когато „потомък на един от управляващите родове“ се прибира късно вечерта от двореца на Сеньорията и „е нападнат, сграбчен за косата и ударен в лицето… от двама граждани с неизвестни фамилии от квартала на Медичите в Сан Джовани.“

Започва война на нерви и през една нощ в началото на май 1433 година вратите на дома на Медичите са обагрени в кръв, което е ясно и смразяващо предупреждение за всички. Козимо често е описван като умел интригант, но и като човек, на когото липсва физическа смелост. Ако съдим от доказателствата обаче, трудно можем да кажем къде, особено при тези обстоятелства, свършва благоразумието и къде започва малодушието. Козимо незабавно решава, че е време да се изнесе в родовите имения в Муджело, но този път не отсяда в обичайната си лятна резиденция в Кафаджиоло, а се оттегля в близката вила Ил Требио, превърната в малък преустроен средновековен бастион, възстановен наскоро от Микелоцо.

Козимо е извън града и пътят пред Риналдо дели Албизи, за следващия му унищожителен удар е разчистен. Той подправя изборите за нов гонфалониер и за членове на управляващата Сеньория. След тях се оказва, че седмина от деветимата, които трябва да поемат властта през септември, са поддръжници на Албизи, а новият гонфалониер Бернардо Гуадани здраво затъва в джоба на Албизи, които изплащат данъчните му задължения, за да може да поеме управлението, тъй като на длъжниците не е позволено да заемат обществени постове. Сеньорията разполага с живота и смъртта на гражданите на Флоренция и само с един удар може да доведе всеки един враг до банкрут. Времето на Козимо де Медичи изтича и изглежда, че той не може да направи почти нищо.

Политическата сила на Козимо се топи с всяка изминала минута, но като един истински Медичи той прави всичко възможно финансовата мощ да потече в друга посока. През горещите летни дни тайно нарежда прехвърлянето на големи суми от банка „Медичи“ във Флоренция към клоновете в Рим и Венеция. „Тайната книга“ на банката от този период е вълнуващо четиво, като записите от 30 май 1433 година бележат върха. През този ден от двореца на Медичите тайно са изнесени 2 400 флорина в златни венециански дукати и са предадени на съхранение на бенедиктинските монаси в древния манастир „Сан Миниато ал Монте“, който е разположен на един хълм южно от Флоренция. Пак в същия ден 4 700 флорина във венециански златни дукати са прехвърлени при доминиканските монаси в „Сан Марко“. По същото време 15 000 флорина са прехвърлени от флорентинския във венецианския клон — и всичко само за един ден! На това отгоре Козимо нарежда на Лоренцо да прехвърли стоките, които Медичите държат във Флоренция, в римския клон, така че каквото и да се случи, инвестициите на Козимо да не могат лесно да бъдат присвоени от враговете му.

Козимо прави всичко възможно новата Сеньория да няма какво да заграби, ако заповяда конфискация на имуществото му. Папа Мартин V е наследен от Евгений IV, който запазва управлението на финансовите дела на Курията в ръцете на банка „Медичи“, и няма нищо изненадващо, че папският банкер има много приятели в Църквата. Нито едно управление няма да се осмели да нападне манастирите, където Козимо пренася своето злато, защото може да си навлече гнева на Църквата. Но всички тези предпазни мерки показват, че Козимо не мисли само за собствените си авоари, той прави всичко възможно да има подръка достатъчно пари извън републиката, в случай че някой от предприетите ходове срещу него завърши с нападение над флорентинския клон на банката. Банка „Медичи“ няма да банкрутира, каквото и да става, тя ще запази добро си име и доверието на своите клиенти. Правилата, които Джовани втълпява на Козимо, ще бъдат съблюдавани независимо от обстоятелствата. Но цялата тази предвидливост е само предпазна мярка, защото оцеляването на Козимо зависи много от ходовете, които ще предприеме в отговор на задаващите се събития. Тези събития изиграват централна роля за съдбата на рода Медичи и поради това си струва да ги проследим по-подробно.

5 Мигът на истината

В началото на септември 1433 година, както подобава, новият гонфалониер и членовете на Сеньорията се настаняват в двореца и изпращат официално съобщение до Козимо де Медичи в Муджело, в което изискват от него незабавно да се върне във Флоренция и да се яви пред съвета, защото „трябва да се вземат няколко важни решения.“ Козимо веднага поема към Флоренция, „въпреки че много от приятелите му се опитват да го разубедят“, както пише Макиавели в своята доста пристрастна „История на Флоренция“, чието описание на последвалите събития почива на разказите на очевидци, подправени с общоприети клюки. Според също толкова пристрастния дневник за тези събития, записани от самия Козимо малко по-късно, той пристига във Флоренция на 4 септември и веднага отива да се срещне с гонфалониера Бернардо Гуадани и членовете на Сеньорията в двореца. Главата на рода Медичи не си губи времето и заговаря за обезпокоителните слухове, стигнали до него в Муджело, а именно че Сеньорията възнамерява да вдигне революция във Флоренция, за да изземе имуществото му и да го унищожи. Самият Козимо описва нещата така: „Отрекоха, когато им казах какво съм чул, и ме обнадеждиха, че възнамеряват да оставят града в същото състояние, в което са го намерили, когато са били избрани.“ Ако все пак изпитва някакви колебания, трябва да ги изкаже на събранието на Сеньорията след три дни, на което е поканен да присъства.

Козимо си тръгва и се отправя към помещенията на банката, намиращи се на близката виа Порта Роса, където взема необходимите мерки братовчедът на Контесина Липачо де Барди, в когото има пълно доверие, да поеме управлението на цялата банка „Медичи“ и да се грижи за нея по време на последващите събития. След три дни, на сутринта на 7 септември, Козимо пристига в двореца на Сеньорията и с изненада установява, че членовете й вече заседават. Нагоре по стълбите го ескортира началникът на стражата и войниците му, които за ужас на Козимо минават край затворената врата, зад която заседава Сеньорията, и го повеждат към кулата. Побутват го по тъмните каменни стъпала на девет-десетметровата кула и го хвърлят в малката килия, известна на жителите на Флоренция като „alberghetto“ („малката странноприемница“).

Както пише Козимо: „Когато чу за това, целият град се вдигна.“ В най-добрия случай главата на рода преувеличава, тъй като всъщност Риналдо дели Албизи заповядва на сина си и на група от въоръжени последователи да заемат площада пред двореца и да демонстрират сила, за да разубедят всички евентуални протестиращи и да попречат на опитите да бъде спасен Козимо. Вътре в двореца картината е различна. Членовете на Сеньорията и стражата на двореца изпадат в паника, изплашени от чудовищността на извършеното от тях, а по думите на един свидетел „навсякъде се миткаха хора, някои тичаха нагоре по стълбите, други надолу, някои говореха, други викаха, всички бяха обзети от ярост, силна възбуда и страх.“ В крайна сметка Риналдо дели Албизи успява да възстанови някакво подобие на ред и убеждава гонфалониера и членовете на Сеньорията да произнесат присъда над Козимо. Затворникът е обвинен в „опит да се издигне над ранга на обикновен гражданин“ — привидно невинно обвинение, но всъщност е едно от сериозните, които могат да бъдат предявени на гражданин на Флорентинската република, тъй като наказанието за него е смърт. Като доказателство към обвинението срещу Козимо е посочен дворецът, който строи на виа Ларга, защото въпреки предпазните мерки, взети от собственика му по отношение на фасадата, зданието е описано като прекалено пищно, за да подслонява обикновен гражданин, и по-скоро прилича на дворец за един бъдещ тиранин. Посланието, криещо се зад обвинението, е ясно — Козимо де Медичи възнамерява да превземе града, той е предател и заслужава ориста на предателите.

Площадът пред Сеньорията (сега Палацо Векио)

Но в случая Сеньорията е прекалено изплашена, за да приведе в изпълнение смъртната присъда, искана от Риналдо, и вместо това осъжда Козимо на изгнание за пет години. По същото време Козимо се навежда от килията си и загрижено гледа към въоръжените мъже, които вдигат глъчка на площада под него. Не знае какво точно се случва, но се опасява от най-лошото! Въображението му е взело връх и той смята, че може изобщо да не го екзекутират, а да го хвърлят от върха на кулата — подобни неща са се случвали и преди.

Достоверни източници разказват, че когато тъмничарят отворил вратата на килията, за да прочете присъдата на затворника, Козимо „изгубил съзнание“. Този момент не се споменава в дневника, въпреки че Козимо описва как реагира на присъдата: „Брат ми Лоренцо, намиращ се в Муджело, веднага бе известен за решението, както и братовчед ми Аверардо, който бе пред стените на Пиза… Същия ден Лоренцо се върна във Флоренция и от Сеньорията го повикаха, но беше предупреден за какво го викат и веднага напусна, прибра се обратно в Ил Требио. Аверардо също избяга от Пиза, защото бяха заповядали да го затворят. Щяхме да се окажем в много тежко положение, ако бяха арестували и трима ни.“ Козимо продължава и споменава: „Известихме и Николо да Толентино, предводителя на народа, който бе мой добър приятел.“ По-късно ще разберем важността на това.

Козимо остава зад решетките, а Риналдо дели Албизи продължава да настоява за смъртна присъда или просто да уреди нещата по свой начин. През целия ужасяващ период, в продължение на два дни, Козимо не хапва, защото се страхува от отрова в храната. Явно страховете му са оправдани, защото сега знаем, че Риналдо тайно плаща на двамина от стражата при първа възможност да отровят Козимо.

На 9 септември Козимо е зашеметен от звука на камбаната на двореца, която зазвънява от камбанарията в кулата над главата му. Голямата камбана е известна като „vacca“ („кравата“), заради плътния звън, подобен на мучене, който се разнася от нея, щом я забият, за да призове гражданите на Флоренция на площада на Сеньорията в случай на опасност. Събирането на всички граждани, имащи право на глас, се нарича „парламенто“, италианската дума съвсем точно обхваща всички аспекти на преговарянето и парламента, тъй като на тези сборове гражданите обсъждат и гласуват по проблеми от жизненоважно за управлението на града значение, включително и промени в конституцията. Но този път въоръжените хора на Риналдо дели Албизи завардват всяка улица, водеща към широкия площад, и всички граждани, за които знаят, че са поддръжници на Медичите, или за които се смята, че има вероятност да подкрепят каузата на рода, са връщани. Козимо безпомощно гледа от малкия прозорец на килията си в кулата на двореца, очевидно рода Албизи иска да избегне всички рискове и както пише самият Медичи в дневника си, само двадесет и трима души са допуснати на площада, за да сформират „парламенто“.

Съгласно обичая членовете на Сеньорията се събират на издигната каменна тераса пред двореца, а гонфалониерът официално се обръща към събралия се „парламенто“ да гласува дали да бъде свикана балия, която да „реорганизира града в името на благото на народа.“ Валията е събрание от 200 граждани, който се избират всеки път, когато трябва да се вземе решение относно някакви промени в конституцията на града, или пък да се реши нещо важно в името на Флоренция. Двадесет и тримата подставени лица от „парламенто“ съответно извикват „Да! Да!“ и се решава свикването на балия. Кликата на Албизи започва да подготвя списъците, като прави всичко възможно, когато балията бъде събрана, да е пълна с техни хора.

Макиавели много ярко описва Козимо, останал в килията си и пазен от тъмничар на име Федериго Малаволти: „Той чува събирането на Съвета, подрънкването на оръжията на площада, както и честия звън на камбаната, която свиква балията, и изпитва силен страх за сигурността си, но още повече го плаши възможността личните му врагове да го умъртвят по някой необичаен начин. Почти не хапва нищо и за четири дни изяжда само малко хляб. Федериго вижда, че се безпокои, и му казва: «Козимо, страхуваш се да не те отровят, но със сигурност сам ускоряваш края си с глад. Заблуждаваш се, като мислиш, че мога да участвам в такова отвратително деяние. Не мисля, че животът ти е в опасност, тъй като имаш толкова много приятели както в двореца, така и извън него, но ако в крайна сметка го загубиш, бъди сигурен, че за тази цел ще използват някого другиго, а не мен, защото никога не бих обагрил ръцете си с нечия кръв, още по-малко с твоята, тъй като никога не си ми сторил зло. Успокой се, хапни и съхрани живота за приятелите и страната си. А за да няма от какво да се боиш, ще ям от храната заедно с теб.» Думите му донесли облекчение за Козимо, който със сълзи на очи прегърнал и целунал Федериго, благодарил от все сърце за внимателното и състрадателно поведение и обещал, че ако се отдаде възможност, ще му се отблагодари.“

След това Козимо бавно започва да си връща присъствието на духа, а когато му поднасят вечерята, Федериго води със себе си някого, който да му прави компания и да го развесели — Ил Фарнагачо (прякор, който в свободен превод означава „Лудия“). Козимо добре познава Ил Фарнагачо, а и прекрасно знае, че е приятел на гонфалониера Гуадани, така че, когато Федериго тактично излиза, главата на рода му подава лист хартия. Казва на Ил Фарнагачо веднага да отиде при управителя на болницата „Санта Мария Нуова“, който, веднага след като го получи, ще му даде 1 100 венециански дуката. Фарнагачо трябва да запази сто за себе си, а остатъкът колкото е възможно по-дискретно да предаде на гонфалониера Гуадани.

Междувременно под тях събранието на балията преминава доста бурно, защото въпреки настояването на Риналдо дели Албизи хората не са склонни да вземат решение, а мнозина от двестате специално избрани членове започват да се усъмняват в онова, което очакват от тях. Сред сипещите се от всички страни доводи балията започва да се дели на фракции, според Макиавели едни „настояват за смъртта на Козимо, други — да бъде изпратен в изгнание, трети мълчат или от състрадание към него, или от страх.“ В крайна сметка успяват да възстановят реда и балията гласува Козимо да бъде прогонен за десет години. Привидно Риналдо дели Албизи приема присъдата, но решава, че е време да поеме нещата в свои ръце.

Козимо все още е затворен в килията, но успява да научи за случващото се извън града — „добрият му приятел“ Пиколо да Толентино изпълнява предварително уговорени инструкции — веднага свиква своята рота въоръжени наемници и се отправя в бърз марш от Пиза по долината на река По към Ластра, която се намира само на около десет километра от стените на Флоренция. Тук спират с надеждата, че в града ще избухне бунт, и същевременно се страхуват, че ако влязат, може да ускорят убийството на Козимо. Новините за ареста на Козимо вече минават планините на Романя и достигат до крепостта на Медичите в Муджело, където селяните от околността се въоръжават и се сбират пред укрепената вила Ил Требио в подкрепа на Лоренцо, където той и семейството му се укриват. Но Лоренцо е посъветван да не тръгва към града, да не би нещо лошо да сполети Козимо, който е напуснат от хладнокръвието и изпада в отчаяна ярост, щом научава, че брат му е последвал съвета. Както той сам пише, „съветът бе даден от роднини и приятели, но при цялата му искреност не бе добър, защото, ако бе тръгнал веднага, щях да съм свободен, а онзи, който ми причини всичко, щеше да е мъртъв.“

Евентуалните избавители се колебаят, но Риналдо дели Албизи действа, като изпраща хората си да открият и затворят известен брой знайни поддръжници на Медичите, сред които е приятелят на Козимо, поетът-хуманист и нотариус Николо Тинучи, когото веднага подлагат на изтезания. След няколко ужасяващи часа на мъчения Тинучи се пречупва и е принуден да подпише самопризнание, в което казва, че Козимо е възнамерявал да предизвика революция във Флоренция с помощта на чуждестранни войски, след което е смятал да се провъзгласи за деспот. Най-после разполагат с неопровержимо доказателство за държавна измяна, а Риналдо дели Албизи знае, че при подобна простъпка и дума не може да става за изгнание, несъмнено Козимо го чака бесилото.

Новините за участта на Козимо напускат границите на Флорентинската република и предизвикват международен отговор. Дейността на Козимо като банкер е незаменима за няколко чуждестранни сили, които много бързо дават израз на чувствата си — първият, който отговаря, е владетелят на съседна Ферара, защото има основателни причини да е благодарен на Козимо заради големите заеми и е вбесен от удара нанесен по неговите потенциални разходи. По сто и десет километровия път към Флоренция е изпратен куриер, за да отнесе послание, съдържащо възможно най-силните думи, но както Риналдо дели Албизи, така и Козимо де Медичи добре знаят, че могат да го пренебрегнат, тъй като Ферара не е голям играч.

Венеция обаче е по-трудна пречка за Риналдо. Още през 1402 година във Венецианската република се открива клон на банка „Медичи“ и до този момент клонът играе много важна роля в далечната търговия на Серенисима, като търгува с вълна от Валенсия и работи с подправките и кехлибара, които венецианските търговци донасят от Изтока. „Тайната книга“ от 1427 година показва, че венецианският клон има оборот от колосалната сума от 50 568 флорина и печалба равна на 4 080 флорина, което е около 8 процента. Търговците, работещи с банка „Медичи“, са сред влиятелните родове на Венецианската република и възможно най-бързо е изпратена делегация с трима посланици, които имат заповед да осигурят незабавното освобождаване на Козимо де Медичи.

Подобен е и отговорът от Рим, защото папа Евгений IV е син на венециански търговец и е много добре запознат с ползотворната роля на Козимо в търговията на града. Но по-важното е, че Козимо е и папски банкер. Евгений IV изпраща съобщение във Флоренция и заповядва на местния папски представител Амброджо Траверсари, приятел на Козимо и преводач на няколко от редките му ръкописи, да се намеси в негова полза. Когато Траверсари настоява да узнае защо Козимо е затворен, го информират за признанието на Николо Тинучи, че Козимо планира да превземе града с помощта на чуждестранни войски. Траверсари нито за миг не вярва на „признанието“ на своя събрат хуманист и приятел. Тримата венециански посланици също не се впечатляват от неубедителното доказателство, защото всички вече много добре знаят как е изтръгнато.

Свикано е събрание на гонфалониера и Сеньорията, но по това време Гуадани с благодарност приема своите 1 000 дуката от Козимо и решава да се подсигури. Няколко души от Сеньорията приемат по-малки подкупи от същия източник. А Козимо отбелязва в дневника си: „Разполагаха с малко информация, защото иначе можеха да получат 10 000 и дори повече, за да ме избавят от смъртна опасност.“ Гонфалониерът Гуадани съобщава на Сеньорията, че е твърде болен, за да присъства на събранието, и делегира правото си на глас на друг член, също подкупен от Козимо.

Риналдо дели Албизи бързо разбира какво става, а и много добре знае какъв ефект върху града има чакащият при Ластра със своите наемници Николо да Толентино. Албизи трябва да действа бързо и решително, преди цялата подкрепа към него да се стопи, защото, ако Козимо се измъкне невредим, както се очертава, тогава родът Албизи ще се бори за живота си. На 28 септември се свиква ново събрание на Сеньорията, защото, прибягвайки до това последно средство, Риналдо знае, че въпреки подкупите на Козимо, Албизи все още държат здраво седем от деветте членове. Сеньорията отново взема решение Козимо да бъде прогонен за десет години в Падуа заедно с други водещи членове на рода Медичи — Аверардо за десет години в Неапол, а Лоренцо за пет във Венеция — като изгнанието е придружено и от много допълнителни условия. Нещо повече, фракцията на Медичите никога вече няма да има право на обществени постове в града. Само с един удар могъществото на Медичите във Флоренция е съсечено, а благодарният Риналдо дели Албизи уверява седмината верни му членове на Сеньорията, че като награда ще бъдат назначени на подходящи синекурни длъжности.

На 3 октомври Козимо де Медичи е изведен от килията и, придружен от въоръжена охрана, се изправя пред Сеньорията, където официално му прочитат присъдата. Мненията за реакцията на Козимо се различават. Макиавели, като верен поддръжник на Медичите, твърди, че Козимо посрещнал присъдата си с весело изражение. От друга страна, съвременният историк Кристофър Хърбърт, който няма скрити подбуди, има различно гледище по въпроса, почиващо на противоречащите си извори, и описва Козимо като „нещастен“, тъй като „сред многото му добродетели изглежда не се числяла и физическата смелост.“

Но дали зад всичко това не се крие още нещо? В отговора си пред Сеньорията Козимо заявява, че е готов да отиде в изгнание дори ако решат да го изпратят „да живее сред арабите или всеки друг народ, чужд на нашите порядки.“ И продължава: „Приемам нещастието, което ме сполетява по ваша заповед, като дар и полза за мен и собствеността ми.“ Това определено говори за унизително поведение, но от последната му молба към Сеньорията става ясно, че той моли за живота си: „Имайте грижата онези, които са вън на площада с оръжие в ръка и жадуват кръвта ми, да не ме докоснат.“ И добавя с известна злоба: „Болката ми не ще бъде голяма, но вие ще се покриете завинаги с безчестие.“ След като придумва Сеньорията, открито я предупреждава за последствията, ако „случайно“ бъде намушкан в бъркотията от някой от поддръжниците на Албизи, чакащи отвън, докато го превеждат през площада. Досетил се е какво му готви Риналдо дели Албизи, а и всички доказателства говорят, че предположението му е вярно.

Изреченото предупреждение явно изиграва своята роля, защото членовете разбират, че ако Козимо бъде убит, ще последват големи кръвопролития. Флоренция вече е разбунена, Николо да Толентино и неговите наемници са готови да влязат в града, а управляващата олигархия ще залее улиците със своите хора. Никой не може да каже как ще приключи всичко. Сеньорията дава заповед Козимо да остане в двореца до залез, докато тълпата се разпръсне. А после под прикритието на тъмнината и придружен от стражата на двореца тайно е преведен по улиците към северната порта на града, Порта Сан Карло, а оттам въоръжена охрана го отвежда на шестдесет и пет километра на североизток до границата на Флорентинската република. На 5 октомври 1433 година Козимо де Медичи е конвоиран през високопланинския проход под покрития със сняг връх Чимоне до границата, откъдето се отправя в изгнание.