Медичите. Кръстниците на Ренесанса

18 Il Gigante — статуя с библейски пропорции

През тревожните дни след бягството на Пиеро де Медичи от Флоренция в края на 1494 година един приятел на младия Микеланджело сънува кошмар. Сънят на този приятел е толкова жив, че дори и на стари години Микеланджело все още го помни и го разказва на своя другар и един от първите си биографи Асканио Кондиви — „Лоренцо де Медичи му се явил облечен в черна широка горна дреха, цялата изпокъсана и наметната на голото му тяло, заповядал му да каже на неговия син, че скоро ще бъде прогонен от дома му и никога повече няма да се върне.“ Сънят със сигурност е на самия Микеланджело и пресъздава близостта на взаимоотношенията му с Лоренцо де Медичи, като дори се твърди, че почти пълната голота на Лоренцо предполага хомосексуално привличане. Само седмица след съня си и още преди Пиеро да отиде в изгнание, деветнадесетгодишният скулптор напуска града, изпълнен със страх заради онова, което предстои да се случи, а и защото се бои, че близостта му с Медичите ще го погуби.

Микеланджело стига до Рим, където банкер на име Якопо Гали му поръчва статуя на Бакхус, древногръцкия бог на виното и веселието, в естествен размер. Резултатът представлява великолепен психологически етюд, или както Кондиви го описва, той е с „веселото лице и присвитите похотливи очи, които са привични за онези, отдали се докрай на виното.“ Изправената фигура е на младеж, който държи чаша за вино, стомахът му е подут и той едва се крепи на краката си, подпрял се на дребен млад сатир, захапал чепка грозде.

Изненадващо, но тази светска творба води до поръчката на ново произведение с възможно най-голяма святост от страна на френския кардинал на Сен Дени, който по това време живее в Рим. Резултатът е първият шедьовър на Микеланджело, неговата „Пиета“, изобразяваща Дева Мария, прегърнала почти голото тяло на мъртвия Христос, отпуснат в скута ѝ, точно след като е свален от кръста. „Пиета“ на Микеланджело е завършена през 1500 година и е изработена с такова техническо майсторство, та трудно можем да повярваме, че е дело на един мъж само на двадесет и пет години. Проблемът с изобразяването на две отделни фигури в един мраморен блок е разрешен чрез противопоставянето на Христовата гладка и гола плът с обемните дипли на дрехата на Мария. Не остава съмнение, че спокойното ѝ, но страдащо лице е живо, докато отпусната, мъртва глава на Иисус все още е белязана от агонията при разпъването. Микеланджело успява да предаде усещане за спокойствие и същевременно да пресъздаде дълбоко духовно преживяване.

Не всички са напълно доволни от работата, мнозина, включително и Кондиви, се питат защо лицето на Дева Мария изглежда по-младо от това на Христос. Микеланджело отвръща: „Нима не знаете, че непорочните жени остават далеч по-свежи от порочните?“ Друг съвременник, Джорджо Базари, в своята разбулваща книга „Животът на Микеланджело“, намеква за много по-скрито обяснение на тази аномалия. Базари твърди: „Начинът му на изразяване бе много неясен и двусмислен, по определен начин думите му бяха двузначни“, а онова, което важи за думите, важи и за творбите му. Базари обяснява, че дълбокото усещане на Микеланджело за образа на Мадоната и относително младата възраст, на която е показана като майка, може би произтича от факта, че майката на скулптора и дойката му умират млади. Както ще видим по-късно, личната психология на Микеланджело често играе натрапчива роля в произведенията му.

Когато Микеланджело се връща във Флоренция през 1500 година, Савонарола вече е мъртъв от две години, а градът е в окаяно състояние — някогашна столица на горда държава, сега могъществото й е силно ограничено, а народът й е затънал в нищета. Войната срещу Пиза е водена толкова нескопосано от флорентинския военачалник Паоло Вители, че Сеньорията дава израз на чувството си за безсилие, като заповядва да го арестуват по обвинение в предателство, измъчват го и накрая го обезглавяват. Населението е недоволно и беззаконието по улиците нараства. Може би най-показателният образ е този на Ботичели, чиито славни дни на ярки и изпълнени със символизъм платна отдавна са отминали, дори отричането му от земните наслади в краката на Савонарола е в миналото, сега той се влачи по улиците, подпрян на патерици, наметнат със сива износена пелерина, остарял, болен и неспособен да рисува.

Управлението е безсилно и политиката му се мени на всеки два месеца, заедно със смяната на гонфалониера. Опитват се да спрат упадъка и решават да наложат друга венецианска мярка: новият гонфалониер да се избира до живот, точно като дожа на Венеция. Така градът поне има възможност да осъществява една последователна политика, защото по ирония на съдбата, това не се е случвало от времето на Медичите. Първият избран доживотен гонфалониер е Пиеро Содерини, представител на влиятелното флорентинско семейство, от което произлизат Николо Содерини, опитал се да свали Пиеро Подагричавия, и по-късно Томасо Содерини, който става дясната ръка на Лоренцо Великолепни.

Пиеро Содерини е известен като човек, на когото може да се разчита, но той не е кой знае колко способен. Флоренция се е уморила от хора, които виждат в себе си изключителни водачи. Содерини обаче притежава една необикновена черта, забелязал е дарбата на Микеланджело и харесва този обещаващ, но труден млад мъж. Проницателният Содерини решава да поръча на Микеланджело скулптура, велика творба, която да върне гражданската гордост на Флоренция.

Настоятелите на „Санта Мария дел Фиоре“ имат в работилницата на катедралата голям бял мраморен блок, който преди около четиридесет години е донесен в града от Карара, близо до Тосканското крайбрежие, откъдето се вади най-хубавият мрамор в Европа. Преди години един неспособен ваятел започва да изчуква мраморни блокове, за да създаде скулптура, но спира да работи. Остава мраморен блок, висок около пет метра и половина, който е в отчайващо лошо състояние. Содерини предлага на Микеланджело да се опита да издяла гигантска статуя на Давид, смелия символ на републиканската гордост на Флоренция. Само човек на изкуството с амбицията и самоувереността на двадесет и шест годишния Микеланджело би приел подобна обезсърчителна поръчка.

Микеланджело се заема да прави предварителни рисунки, на една от които написва кратък стих, изразяващ целта му:

Под „лък“ има предвид извития дървен инструмент, с който пробива камъка, а стихът дава израз на гордостта на Микеланджело, тъй като се оприличава на подготвящия се за битка Давид.

Много скоро Микеланджело започва да работи върху своя „Давид“ като обсебен и ден и нощ дяла в усамотението на катедралната работилница. През знойните летни жеги работи гол до кръста, а потта се стича в очите му, през смразяващите зимни дни е опакован като мумия, а парата от дъха му замъглява погледа му. Въпреки жизнеизтощаващите усилия, които изисква задачата, Микеланджело продължава да живее скромно. След години разказва на Кондиви: „Колкото и богат да съм бил, винаги съм живял като бедняк.“ Настоява да работи тайно, защото изпитва болезнен страх да не видят работата му, преди да е завършена.

Поразителното е, че само осемнадесет месеца са нужни на Микеланджело, за да завърши скулптурата, два пъти по-голяма от естествените размери, което е забележително, дори и в чисто физически смисъл, постижение, а като произведение на изкуството е върхов успех. Класическата голота и сдържаност на изправената мъжка фигура е изпълнена с жизнена сила, тук подвижната телесност на неговия „Бакхус“ е побрана в абсолютния дух на „Пиета“-та му.

Давид, Микеланджело Буонароти, Галерия дел Академия, Флоренция

Резултатът е дълбоко хуманистичен, великолепно тържество на онова, което представлява човекът, но същевременно в отъждествяването на Давид като човешки идеал има нещо извън обсега на възприятията и точно тук е постигнато почти Платоново съвършенство. Самата статуя бележи появата на една характерна черта, която все повече се проявява в работата на Микеланджело: подходящата италианска дума е terribilita, т. е. величествено, почти вдъхващо ужас могъщество.

Според един съвременник от епохата първоначално статуята е била предназначена за покрива на катедралата, нали в крайна сметка е религиозно произведение — библейската фигура на Давид, прочутият победител над Голиат, макар че за мнозина в републиканската фракция победеният Голиат не е никой друг, а прогонените Медичи. Вероятно първоначалното място за статуята е донякъде виновно за част от преувеличението, което й придава такова могъщество, предназначена е да се гледа отдолу. Подобно произведение, подобна неприкрита и безсрамна голота едва ли е подходяща за християнски храм дори и по време на Ренесанса, така че решават вместо това да поставят статуята на издигната платформа пред двореца на Сеньорията. Тук е идеалното място, откъдето, надвесен над площада, Давид ще наблюдава събралите се граждани, изразяващи вижданията си за бъдещето на града. Любопитно, но под фасадата и кулата на двореца внушителната големина на статуята изглежда почти човешка.

Но преместването на скулптурата се оказва нелека задача. Първо, за да бъде извадена, трябва да се събори цялата стена на катедралната работилница. После идва самото физическо вдигане на статуята, като до този момент не е опитвано подобно нещо. Базари описва как увитата фигура е хваната в здрава дървена рамка, „в която статуята е закрепена с въжета, за да може при придвижването да се поклаща и да не бъде счупена.“ Този уред се придвижва с помощта на лебедки, теглени от повече от четиридесет души, които бавно я издърпват на греди, поставени на земята. Според Ландучи, който наблюдава събитието заедно с много други зяпачи, трябват им четири дни, за да придвижат статуята до площада — разстояние от около четиристотин метра.

Содерини настоява да я види, преди да бъде открита. Според легендата, разказана от Базари, Содерини е изключително доволен, но не може да се удържи и изказва мнение — може би носът е малко прекалено голям. Микеланджело е вбесен от коментара, но сдържа гнева си, без да каже нищо се качва на скелето с длето и чук в ръка, а с другата небрежно отмахва малко мраморен прах, наслоил се върху гредите. Застава с гръб, така че да не го виждат какво прави, и се преструва, че одялва носа, като оставя от ръката му да се посипе прах. После се отдръпва и подвиква към Содерини: „Виж сега.“ „Повече ми харесва“, отвръща Содерини, „даде й живот.“

Независимо от това дали историята е вярна, или не, тя безспорно илюстрира една нарастваща тенденция, която за първи път излиза на преден план през Ренесанса: вярата в свободната воля на човека на изкуството, когато става дума за вкуса, оценяващ неговите произведения. По-рано, когато Донатело събаря своята статуя от парапета на двореца Медичи, постъпката му изглежда повече като израз на раздразнителност, но сега при Микеланджело това поведение се превръща в утвърдено право на самоопределение. Както е характерно за Ренесанса, именно изкуството е водещото, защото в това отношение другите аспекти на новия хуманизъм са спъвани от собствената им форма на изразяване. Когато Пико дела Мирандола описва подробностите от своята хуманистична философия, е обвинен в ерес. Личният стил има ограничена свобода на действие и дори още по-малко на изразяване, само в изкуството и науката, все още преплетени, но постепенно освобождаващи се, е възможна по-прецизирана свобода.

Но не бива да се възприема, че човекът на изкуството и неговите произведения са над критиката, напротив, и в това отношение „Давид“ на Микеланджело не е изключение. Из цяла Флоренция статуята става известна като „Il Gigante“ — „Великанът“, но хората искат да знаят защо е толкова голяма, тъй като принципно съперникът на Давид Голиат е великанът? Всъщност, както мнозина бързо откриват, скулптурата може да изобразява и някои герои от древността. Със същия успех това може да е Херкулес или дори младият Самсон — като изключим прехвърлената през лявото рамо прашка почти нищо друго не сочи, че това е Давид. Първоначално, а и до днес рамото си остава единствената част от тялото, която е покрита, въпреки че по време на първото публично откриване на статуята Сеньорията настоява прекалено безсрамните гениталии на фигурата да бъдат скрити, и те са покрити от месингов гирлянд от двадесет и осем медни листа, които ще продължат да красят статуята през следващите тридесет години. Не може да се отрече, че Микеланджело придава второстепенно значение на описанието на библейския Давид — първостепенната му грижа е показването на неговите надминаващи всичко сили. Тази характерна черта все по-ярко се проявява в по-нататъшната работа на Микеланджело, тъй като почти съвършеният му „Давид“ проправя пътя на един все по-засилващ се маниеризъм. При него никога няма съмнение чия е скулптурата и наистина този маниеризъм вече отчасти е виден в „Давид“. Ръцете са прекомерно уголемени и събуждащи асоциации за силата на фигурата, а при по-внимателно вглеждане, виждаме, че вратът и чертите на лицето също са уголемени. Нима Содерини е бил прав? Изопачаването е оправдано от факта, че зрителят наблюдава статуята отдолу, което има един предварително скъсяващ ефект. Намерението на Микеланджело е да направи статуята да изглежда колкото се може по-голяма и не е било възможно от чисто физически аспект да я направи по-голяма. Както посочва Кондиви, скулпторът изчислява мраморния къс „толкова точно, че на върха на главата и в основата се вижда част от старата и нешлифована повърхност на мрамора.“

След завършването на тази великолепна творба Микеланджело е наскърбен, защото се оказва в положението на Давид пред Голиат. През 1504 година властите му поръчват голям стенопис с батална сцена в двореца на Сеньорията, на стената, намираща се точно до другата, изрисувана от главния му съперник Леонардо да Винчи. Двете фрески трябва да изобразяват военните победи на Флоренция, да заличат спомените за скорошните нещастия, но всички граждани бързо осъзнават, че изрисуването на стените означава много повече от това. Това е върховата надпревара между петдесет и две годишния майстор и два пъти по-младия налагащ се в момента гений — кой ще победи в битката между двамата най-велики художници на Флоренция? Победата и поражението ще останат завинаги и всички ще могат да ги гледат през идните години.

На този елемент от съревнованието се гледа като на профанизиране на великото изкуство, но тук изобщо не става дума за това. Флоренция просто следва примера, даден от древните гърци, които често правят панелинистични съревнования, за да изберат най-великата трагедия, създадена от Есхил, Софокъл и Еврипид. Съревнованието във Флоренция оказва дълбоко влияние върху Микеланджело и макар че, когато е възрастен, настоява пред Кондиви, че е напълно самоук, през ранния период от живота му влиянието на Леонардо е видимо. Като всеки амбициозен съперник и Микеланджело изучава своя опонент, научава от него изкусността на изразяването на чувствата, която липсва в „Давид“. За съжаление друг резултат от съревнованието няма, единствените останки са скиците за стенописите, създадени от двамата гении. Вероятно Леонардо стига до там, че очертава сцената на стената, но както е характерно за него, не успява да доведе работата си до край. Микеланджело успява да създаде само рисунка на евентуалната си работа, преди да го извикат в Рим.

През 1503 година най-после умира седемдесет и две годишният папа Александър VI, който въпреки ужасяващо пагубния си живот остава физически здрав до края на дните си, което предизвиква подозрения, че е отровен. Синът му Чезаре Борджия прави всичко възможно Александър VI да не бъде наследен от изконния му враг Франческо Пиколомини, като стига дотам, че окупира Ватикана, но Пиколомини все пак става папа под името Пий III. Само след броени месеци обаче новият папа е мъртъв — болнав е и не са очаквали да изкара дълго, въпреки това краткостта на понтификата му води до подозрения, че е отровен. Пий III е наследен от Юлий II, който е доста по-деен противник на Борджиите и очевидно обръща голямо внимание на храната си. Микеланджело вече е известен на Юлий II, който е силно впечатлен от неговата „Пиета“. Папата го вика в Рим, за да започне работа над изключително амбициозния проект за гробницата на понтифекса, който включва не по-малко от четиридесет големи скулптури.

19 Рим — новият дом на Медичите

Рим, в който Микеланджело се завръща през 1505 година, поема от Флоренция ролята на водещ град на Ренесанса. Забележителна промяна, която само отчасти е подпомогната от упадъка на Флоренция през тринадесетте години след смъртта на Лоренцо де Медичи.

Само век преди това Рим е средновековен град с мръсни улици, сгушени между руините, които нищо не означават за по-голямата част на населението. Всеобщото мнение е, че великолепните останки от акведукта Клаудия с неговите високи тридесет метра арки, който се простира на юг на разстояние повече от шестдесет и пет километра извън града, е използван, за да се доставя зехтин от Неапол. През зимните вечери вълците слизат от хълмовете и вият между мрачните колиби, а старите аристократични родове и кардиналите се затварят в дворците си и водят живот, немислим извън стените им. Дори и при тези обстоятелства зад вратите има достатъчно изобилие, за да привлича процъфтяващата общност на банкерите — Джовани ди Бичи и Козимо де Медичи научават тук тънкостите на занаята около 1400 година.

Рим остава официално под властта на папите, но през четиринадесети век самите папи, които често са повече от един, са склонни да пребивават в Авиньон или някъде другаде. Положението остава непроменено до събора в Констанц (1414–1418 г.) и едва през 1420 година новият и неоспорван папа Мартин V напуска Флоренция, за да възстанови Рим като постоянна папска резиденция. Понтифексът се настанява в далечния край на река Тибър в крепостта „Сант Анджело“, която първоначално е построена като гробница за император Адриан през 135 г. пр. Хр. След Мартин V папите постепенно налагат ред над непокорното население и казват, че през този период по бойниците на „Сант Анджело“ висели толкова много гниещи тела на екзекутирани престъпници, че заради вонята човек не можел да премине по моста над река Тибър. Мнозина от могъщите кардинали се установяват в града и започват да строят все по-величествени дворци, като използват камъни, варварски свалени от древноримските руини. Още преди години седемте хълма на древния град са превърнати в лозя и градини, а Форумът се използва за паша на добитък. По традиция, останала от времето на Римската империя, градът не произвежда нищо. Сега Рим зависи от поклонниците и туристите, а разбойниците и главорезите от миналото са заменени от просещи монаси и търговци на фалшиви реликви, които отварят тезгясите си по широките улици, заменящи лабиринта на средновековните квартали. Но подобренията в пейзажа са постепенни, защото, когато съвременникът на Козимо де Медичи, поетът и философът Леон Алберти, живее в града през 50-те години на петнадесети век, изброява повече от хиляда порутени църкви.

Поемането на първенството на Флоренция като център на италианската култура от Рим е белязано от завършването през 1498 година на великолепния ренесансов дворец на кардинал Рафаеле Риарио, сега Канцлерството, който е финансиран с хазартните печалби от една-единствена нощ. Възраждащият се град, където изгнаникът Пиеро Злощастния прекарва по-голямата част от последните си упадъчни години, удвоява своето население още през изминалия век и достига 50 000 души, в което се изравнява с Флоренция. Но под обвивката всичко си остава търговия както обикновено: 7 000 проститутки работят в какви ли не бордеи, като всички трябва да плащат такси за разрешително, които в крайна сметка попадат в папската хазна. Тези къщи и техните наематели се грижат за нуждите на местните църковни служители и на поклонниците, които идват от цяла Европа, като по този начин разпространяват т. нар. „френска болест“ по всички онези краища на Стария континент, които до този миг са останали незасегнати. Същевременно престъпното население, което на брой е приблизително колкото проститутките, се грижи да лиши хората от всички останали им средства или дори от живота им. Властите продължават да се опитват да наложат граждански ред, но броят на убийствата е равен на около сто на седмица, като мнозина от виновниците са залавяни, но само най-мизерстващите намират своя край, виснали от бойниците на крепостта „Сант Анджело“. Както папа Александър VI проницателно отбелязва: „Нашият Бог не е толкова заинтересован от смъртта на грешниците, колкото от възможността им да платят за греховете си и да продължат да живеят.“

Такъв е градът, който вторият син на Лоренцо де Медичи, младият изгнаник кардинал Джовани де Медичи, прави свой дом. Пухкавото, интелигентно, но очевидно мързеливо дете, образовано от Полициано, запазва голяма част от хедонизма на своя учител и това му отношение към живота продължава въпреки усилията на баща му дори и след като Джовани официално получава червената кардиналска шапка. Младият кардинал Джовани де Медичи приема роля, която от няколко поколения е подготвяна за него. Козимо де Медичи осъзнава, че един ден Флоренция ще се умори от Медичите, и прави всичко възможно родът да се помни дълго след като е изпратен в изгнание, благодарение на сградите и църквите, издигнати от него. Но Козимо не разглежда въпроса какво всъщност ще се случи с Медичите, ако бъдат изпратени в изгнание. Нито синът му Пиеро Подагричавия, нито пък внукът му Лоренцо Великолепни намират решение на проблема със съдбата на Медичите. Флоренция повече няма да е източник на властта на рода, а при упадъка на банката не могат да разчитат и на парите като източник на власт — единственото разрешение е да разширят основата на своето могъщество и още повече да се издигнат в света. Вземат жизненоважно решение: вместо да служат на Църквата като банкери, Медичите ще се опитат да проникнат в нея и така да придобият още по-голям източник на богатство и власт. Никъде не се споменава за подобно решение, но доказателствата сочат, че разговорите край смъртния одър, когато бащата дава съветите на своя син и наследник, вероятно включват и тази стратегия.

Лоренцо де Медичи се опитва да осигури кардиналска шапка за своя любим брат Джулиано, но папа Сикст IV е твърде зает да запълва всеки свободен висш пост с представители на своето семейство. Чак след убийството на Джулиано по време на заговора Паци Лоренцо прехвърля надеждите си върху своя втори син Джовани, за когото бързо схваща, че е най-способният сред децата му. Пиеро може да е хубав и да има излъчване, но Джовани е умният, той е късоглед, дебел и мързелив, но Лоренцо забелязва, че е почти равен на своя атлетичен по-голям брат, когато заедно излизат да яздят.

През 1484 година Сикст IV е наследен от по-сговорчивия Инокентий VIII и Лоренцо де Медичи се възползва от възможността. От самото начало най-безсрамно търси приятелството на Инокентий VIII, редовно му пише приветливи писма и му изпраща бъчви с любимото му тосканско вино. Това също е част от миротворната му политика като „стрелката в италианския компас“, защото докато поддържа оста Милано — Флоренция — Неапол и папата му е приятел, мирът в Италия е сигурен. През 1488 година приятелството му с Инокентий VIII е затвърдено с брака между сина на папата Франческето и дъщерята на Лоренцо Мадалена. Същевременно кара да направят на неговия син Джовани тонзура^[8], още когато е на осем години, като по този начин показва, че възнамерява да го отдаде на Църквата. Лоренцо започва да купува богати църковни бенефиции^[9] за Джовани, голяма част от тях са във Франция, където е по-лесно да се придобият, макар че можем да приемем действията му за доказателство за таен дългосрочен проект в страната, който включва Медичите и който узрява чак през следващия век.

Лионският клон на банка „Медичи“ получава заповед да претърси за подходящи „незаети служби“, тъй като подобни постове могат да се заемат, когато отсъства титулярят, и същевременно носят значителен доход, както и положение в Църквата. Но дори и тук прави грешки, защото няколко месеца след като Лоренцо започва процедура по закупуването за Джовани на Ексанпрованското архиепископство, изведнъж откриват, че възрастният титуляр е все още жив! Всичко това струва пари и няма никакви съмнения, че известна част от тях идват от флорентинската хазна — тайно от гражданите Флоренция вече финансира бъдещето на Медичите, в което градът може и да не е включен. По това време Лоренцо не може да получи достатъчно средства от друго място, тъй като банка „Медичи“ затъва бързо и се закриват клоновете в Милано (1478 г.), Брюж (1480 г.) и Венеция (1481 г.).

През 1489 година Лоренцо най-после успява да убеди Инокентий VIII да направи тринадесетгодишния му син Джовани кардинал. Дори и в тази безнравствена епоха подобни назначения, когато става дума за юноша, нямат прецедент и Инокентий VIII кара Лоренцо да му обещае, че няма да обявява публично назначаването му, докато Джовани не бъде ръкоположен, когато навърши шестнадесет години. Следват три дълги и тревожни години, Инокентий VIII е стар и болен, ако почине преди Джовани да стане на шестнадесет, новият папа със сигурност ще анулира необичайното му назначение. Тогава става ясно, че самият Лоренцо умира. През пролетта на 1492 година обаче Джовани става пълнолетен и умиращият Лоренцо, прикован към лектиката, гордо наблюдава от балкона на двореца Медичи празненството в чест на ръкополагането на сина си.

Веднага след това шестнадесетгодишният кардинал Медичи заминава за Рим, където да встъпи в длъжност. На смъртния си одър Лоренцо му пише дълго писмо, в което го уведомява за сериозността на поста му. Неговото ръкополагане е „най-великото постижение на нашия дом“ и напомня на Джовани, че от могъщия си пост „няма да ти бъде трудно да помогнеш на града и на нашия дом.“ Юношата Джовани е посъветван да остане близо до папата, но без да му досажда, а и трябва да се държи прилично. Лоренцо добре познава характера на Джовани, който израства сред яркия и забавен кръг на баща си и вече има преждевременно развит вкус към най-изтънчените неща в живота — хубавите книги и картини, хубавото вино и ястия. Но това не е само преждевременно развитие — присъствието на изключителните приятели на Лоренцо означава, че Джовани истински цени такива неща, което обаче е за сметка на някои по-монашески добродетели. В последното си писмо до Джовани Лоренцо използва възможно най-строгите изрази: Преди всичко друго настоявам неотклонно да спазваш следното правило „Ставай рано сутринта“.

Лоренцо вероятно предчувства, че бъдещето на богатствата на Медичите сега зависят от умния и ленив Джовани в Рим, а не от надменния и перчещ се Пиеро, който го наследява във Флоренция, макар че не би могъл да предвиди нещастието, което толкова скоро ще го застигне. Месеци след смъртта на Лоренцо умира и Инокентий VIII, който е наследен от папа Александър VI Борджия, а младият и схватлив кардинал Медичи отбелязва: „В лапите на вълка сме.“ После в Италия нахлува Шарл VIII, а кардинал Медичи се втурва към Флоренция, за да се опита да помогне на брат си Пиеро, но напразно, двамата са изпратени в изгнание, а за главите им е обявена награда.

Осемнадесетгодишният кардинал Медичи разбира, че не е разумно да се връща в Рим, и вместо това предприема дълго пътешествие из Европа. Може да си позволи този лукс, тъй като има на свое разположение много бенефиции, включително и прочутото и невероятно богато абатство на Монте Касино. Джовани първо посещава Пиза, за да се срещне с братовчед си Джулио, който е незаконен син на любимия брат на Лоренцо Джулиано, роден броени седмици преди убийството на баща му във флорентинската катедрала. Лоренцо взема невръстното дете Джулио в двореца Медичи, където го образоват заедно със синовете му. Подобно на Джовани и Джулио е предопределен за Църквата. Тихият млад Джулио и сънливият, лукаво усмихващ се Джовани са близки от много време, смеят се на едни и същи неща и споделят една и съща любов към познанието и изтънчените удоволствия в живота. Джулио завършва своето образование в университета в Пиза. Висшето учебно заведение в Пиза е открито още през Средновековието, но значително е съживено от Лоренцо Великолепни, който прехвърля повечето от катедрите от университета на Флоренция в Пиза, като опит да заздрави трудните отношения между двата града.

След кратък престой в Пиза Джовани и Джулио потеглят за Венеция. После прекосяват Алпите и тръгват към Северна Европа, където странстват още пет години. През по-голямата част от времето кардинал Медичи и братовчед му Джулио пътуват като частни лица, а не като представители на Църквата и се държат като всички други млади ергени, тръгнали на образователно пътешествие. Но само привидно, защото искат хората в Европа, а и в Италия, да си мислят, че правят само това. Всъщност пътуванията им не са напълно мотивирани от удоволствията и със сигурност обличат църковните си одежди, когато посещават императора на Свещената римска империя Максимилиан I, който е толкова впечатлен от двамата умни млади прелати, че им дава препоръчителни писма до своя син Филип, който управлява Нидерландия. Кардинал Медичи и младият му братовчед Джулио си създават влиятелни приятели, които в бъдеще може да се окажат полезни политически контакти.

По-късно се срещат с кардинал Джулиано дела Ровере, дължащ многобройните си постове на това, че е племенник на олицетворението на непотизма, папа Сикст IV — освен че е кардинал, той е архиепископ и държи поне осем епископства. Подобно на чичо си и кардинал дела Ровере отраства на Лигурийското крайбрежие край Генуа и запазва своя груб характер, но е надарен с пъргав ум, пълен е, но физически здрав и мъжествен, а от дългото си пребиваване в Рим вече страда от сифилис. Няма време за учение и смята, че за един кардинал е по-добре да познава из основи изкуството на войната, отколкото теологията. Обича да ловува и да демонстрира богатството си. Един толкова властен характер е очевидна заплаха за Александър VI и кардинал дела Ровере избира да напусне Рим, преди възможността да бъде отровен. Двадесетгодишният кардинал Медичи посещава шестдесетгодишния кардинал дела Ровере в имението му в Савона на Генуезкия залив и много скоро двамата взаимно си съчувстват заради еднаквата съдба на изгнаници от Рим, като откриват, че по различни начини обичат красотата. По-късно отиват на лов и по-възрастният кардинал неочаквано е впечатлен от безстрашната способност на тантурестия късоглед млад кардинал да го надбяга.

Когато през 1495 година Александър VI кръстосва саби със Савонарола, кардинал Медичи тактически се завръща в Рим, където е посрещнат от папата като враг на неговия враг. Кардинал Медичи се установява в Рим и си създава име на интелигентен и добросърдечен домакин сред широк кръг от хора на изкуството, хуманисти и църковни прелати. Прави всичко по силите си, за да извади своя брат изгнаник Пиеро Злощастния от разгулното отчаяние, и участва в интригите за завръщането на власт на Медичите във Флоренция. Пиеро умира през 1503 година и кардинал Медичи поема водачеството на старшия клон на рода, като продължава да поддържа тайни връзки с поддръжниците им във Флоренция. Александър VI умира през същата година, кардинал Медичи е член на конклава, който избира новия папа Пий III и лично е свидетел на разцепленията и сделките, които са част от избора на понтифекса. Кардинал Медичи има малко повече опит, когато няколко месеца след смъртта на Пий III се събира нов конклав. Тогава дава ясно да се разбере, че е открит и запален поддръжник на кардинал дела Ровере, който се оказва успешният кандидат и е новият папа под името Юлий II. Бързо става ясно, че могъщият, но стар Юлий II гледа на младия кардинал Медичи като на свое протеже. Новините за нарастващото влияние на Медичите в Рим достигат Флоренция и са посрещнати с известно подозрение, а мнозина започват да се чудят какво точно са си наумили Медичите.

20 Макиавели си намира майстора

Под предводителството на Пиеро Содерини Флоренция постепенно свиква с по-републиканския начин на управление, като ударението тук пада върху „начин“, защото на практика освен пожизнения избор на гонфалониера структурата на администрацията остава до голяма степен същата. Сеньорията и отделните комисии все още се избират по същия начин и все така са запазени за членовете на родовете, които вече са дали на града управници, и които на практика наброяват около 3 000 души. От жизненоважно значение обаче е, че изборите вече не се манипулират от управляващите семейства или от една-единствена управляваща клика като Медичите. Останалите могъщи клики сред водещите родове сега са по-балансирани и само се надпреварват за постове. Това положение е допълнително подсилено от по-постоянното присъствие на Содерини като гонфалониер и въпреки че политическият му опит е доста ограничен, той притежава достатъчно прозорливост, за да подбира добре съветниците си. Сред най-надарените е амбициозният тъмноок млад мъж на име Николо Макиавели, талантлив писател, известен сред своите приятели с язвителното си остроумие, който използва големия си интелект като дипломатически пратеник на Флорентинската република и като един от водещите членове на Военния съвет.

Николо Макиавели е роден през 1469 година и израства в славните дни на Лоренцо Великолепни. Баща му е обеднял адвокат и представител на уважавано флорентинско семейство, което преди повече от век, по време на великата банкова ера на Флоренция от преди Черната смърт, е било богато и изтъкнато.

Статуя на Николо Макиавели, дело на Лоренцо Бартолини, галерия Уфици, Флоренция

Майката на Николо умира, когато той е още млад мъж, но изглежда упражнява силно влияние за формирането на характера му, тъй като е известно, че има широки читателски интереси и пише поезия. Жизненоважно влияние оказва и образованието на Николо. Тъй като семейството е прекалено бедно, за да си позволи хуманистично образование за своя син, той е записан да учи латински и е проникнат от средновековния аристотелианизъм, който все още преобладава в европейското образование от петнадесети век, дори и във Флоренция. Едва по-късно приятелите му го запознават с римските поети, реторици и историци, вдъхновяващи младите хуманисти на Флоренция. Именно чрез тези автори Макиавели разбира, че някога Италия е била център на велика империя, управлявала целия познат свят. Контрастът с настоящото й положение на воюващи градове-държави и вилнеещи чуждестранни армии е прекалено явно.

Същевременно обаче Италия претърпява културна промяна и мнозина започват да признават този факт, не след дълго за първи път се появява и терминът „Rinascimento“ (Ренесанс). Резултатите от тази културна промяна проникват в съседните страни и става ясно, че Европа навлиза в нова епоха. Това не е само клише или закъсняла преценка на събитията, защото посланието обхваща всички и покрива цяла Европа — ясно формулирано е от произведенията на Пико дела Мирандола до писанията на холандския учен от началото на шестнадесети век Еразъм, като всички те могат да бъдат открити навсякъде. Разпространението на печатарството означава, че дори и сравнително беден младеж като Макиавели може да си позволи да купи книгите на своите любими автори от някой от книгопродавците, появили се във Флоренция. Известно е, че е притежавал произведения от римския историк Тацит, описал живота на такива чудовищни императори като Калигула и Нерон. От поетите Макиавели предпочита Лукреций, чиято наскоро преоткрита дълга философска поема, „За природата на нещата“ описва как е произлязъл светът и излага голата истина за мястото на човека в него. Твърдението на Лукреций, че човешкият живот е определен от коренно различни фактори като характера и късмета, оказва силно влияние. Каквато и вяра да има Макиавели в Бог, тя още в ранна възраст потъва в забрава и до края на живота си той ходи на църква само на големи празници. Но Николо не е изключение сред своя кръг от весели и начетени приятели.

Хуманистичният свят поставя начало на възраждането в изкуството, а първите прояви на съвременните научни схващания са засегнати от събития, които излизат отвъд интелектуалния свят. Португалците заобикалят нос Добра надежда и влизат в Индийския океан. В същата година, когато умира Лоренцо де Медичи, Колумб прекосява Атлантическия океан и достига Новия свят, чиито богатства сега се изливат в Испания и я превръщат в най-богатата нация в Европа. Колумб може да е генуезец, но работи за испанците. Италия извлича далеч по-малко полза от тези открития. Сред множеството от испански, португалски, английски и холандски имена в Новия свят, италианските са показателно изключение: Колумбия, Америка, Венецуела (малката Венеция) и още няколко. Те получават имената си от италиански изследователи, но не стават италиански колонии.

Същевременно дребнавите крамоли на войните между италианските градове-държави навлизат в нова решителна фаза с появата на френската войска от север, а положението става още по-тежко, когато от юг влизат и испанците: все повече Италия е разкъсвана от войната. Макиавели израства в атмосфера на политически безредици, както в Италия, така и в родната му Флоренция. Той е деветгодишно момче, когато градът е разтърсен от заговора Паци. Докато навърши двадесет, вече е свидетел на издигането на Савонарола, прогонването на Пиеро Злочестия и унижението от победоносното влизане на Шарл VIII в родния му град.

Почти нищо не ни е известно за ранния период от живота на Макиавели, едва през 1498 година, само месец след екзекуцията на Савонарола, се споменава името му, когато е избран за секретар на Службата за външните дела на Флоренция. Двадесет и девет годишният Макиавели е една доста непривлекателна, да не кажем странна фигура — описват го като слаб, с малки кръгли блеснали черни очи, черна коса, малка глава, орлов нос и много тънки, здраво стиснати устни. Биографът му Паскуале Вилари отбелязва, че „всичко у него създава впечатление за много проницателен наблюдател, надарен с остър ум, но не и за някого, който може да повлияе на хората.“ Вилари споменава и „саркастичното изражение“ на Макиавели, „израза на студена и неразгадаема пресметливост“ и „силно въображение“. Доста неприятен тип, въпреки това със сигурност е популярен сред своя кръг от млади приятели хуманисти, а изглежда, че гонфалониерът Содерини високо го цени. Като секретар на Службата за външните дела е отговорен за управлението на флорентинските територии извън града. По-късно става секретар на Военния съвет и като такъв отговаря за външнополитическите отношения на републиката. През следващите четиринадесет години Макиавели заема висши постове в управлението и прави всичко, което е по силите му, за да постигне целите на политиката на Содерини.

По време на своята работа Макиавели пътува на дипломатически мисии чак до Франция и Германия. Задачата му е да поддържа съюзите на Флоренция на фона на постоянно променящата се италианска политическа сцена, а и не само това. Във връзка с тези дела се среща с някои от основните политически фигури в Европа, включително с новия френски крал Луи XII, с императора на Свещената римска империя Максимилиан I, а по-късно и с новия папа Юлий II. За да се разтуши от сериозността на дългите и тежки дипломатически пътувания, Макиавели пише писма до приятелите си във Флоренция, в които подробно описва многобройните си и смешни любовни приключения. През 1501 година, когато е на тридесет и две години, се жени, но явно бракът му е типичен както за мястото, така и за времето си, защото когато заминава на дългите дипломатически мисии, съпругата му остава в града, за да се грижи за децата — четири на брой. Същевременно обаче писмата до приятелите му продължават подробно да описват нелепите му прегрешения, защото явно въпреки непривлекателния му външен вид, жените го харесват.

В характера на Макиавели има странно противопоставяне. Напълно сериозно се възхищава на великите мъже, които среща, и се опитва да им подражава по много начини, поне що се отнася до начина им на мислене. Но от друга страна, изпитва нуждата да изглежда смешен в очите на приятелите си. Възхищението му към великите мъже обаче не е лишено от критика, а куриозният елемент от характера му не се проявява пред обществото. При Макиавели виждаме, че определени черти на хуманизма проникват отвъд очарователния кръг на двореца Медичи и други подобни домове на богатите и привилегированите. Острото и язвително око на Макиавели не принадлежи на нито една елитарна клика, а заключенията, към които го извежда ясното му зрение, са по-скоро внимателно прагматични, отколкото открито прославящи някой привилегирован сан. Неговият политически опит му помага да разбере какво оказва въздействие в отношенията на човека със света. Научава се да разчита на емпиризма, а не на идеализма, който подобно на други съзидателни изражения на хуманизма, се опира на уменията и науката. Неговата сфера обаче е действителността, а не изкуството. Хуманизмът на Макиавели разчита на човешките инстинкти и преценки, почиващи на опита, а не на някакви идеалистични или религиозни принципи. В това той е пряк наследник на хуманизма, изповядван от Лоренцо Великолепни. Но ако Лоренцовият хуманизъм е на жеста, то този на Макиавели е на практичността. Двата вида почиват на предпоставката, че човечеството живее и е отговорно за своя живот, без никакви или почти никакви препратки към живота извън възприятията, но Лоренцо осъзнава, че всичко е възможно и всичко си струва опита. Макиавели обаче разбира изводите по следния начин: ако всичко е възможно, то всичко е позволено — за да оцелее, човек трябва да има предвид цялата гама на човешкия характер, особено коварните черти. Студената пресметливост, а не благородният жест, постигат в крайна сметка целта. Възгледите на Макиавели се оформят постепенно, докато се сблъсква с непрестанната непочтеност и извъртания на дипломатическата сцена, които не е в състояние да контролира. Други биха се отчаяли от безсилието, но Макиавели търси лек. Ако Италия иска отново да бъде велика, така както по времето на Римската империя, то тя се нуждае от водач, който е напълно безскрупулен и който няма да се отдръпне, когато се налага да прибегне до най-крайни мерки.

Един мъж изглежда притежава тези качества — това е Чезаре Борджия, с когото Макиавели се среща на два пъти. По време на първата му мисия през 1502 година Чезаре Борджия е военачалникът на папското могъщество на своя баща Александър VI. С помощта на вдъхновена свише военна стратегия и добре дисциплинираните си войски Борджия превзема обширни територии в Романя.

Чезаре Борджия е роден през 1475 година в Рим и е вторият незаконен син на човека, който по-късно става папа Александър VI. Семейният живот и културата на Чезаре са напълно испански, макар че е роден в Италия — той е очарователен, изключително начетен и красив, но наследява и аморалната безскрупулност на баща си, който го готви за висш пост в Църквата. Скоро става ясно, че Чезаре е по-неподходящ за подобна кариера дори и от своя развратен баща, но Александър VI настоява и го прави архиепископ на Валенсия на шестнадесет години, а след една година и кардинал. Папата възнамерява да направи по-големия брат на Чезаре Хуан главнокомандващ папските войски, но Чезаре решава да вземе нещата в свои ръце и отравя Хуан. Александър VI практично приема, че Чезаре е единственият човек, на когото може да повери командването на своите войски, и му позволява да подаде оставка като кардинал и да се отрече от дадения обет. После папата урежда брака му с френската принцеса и титлата херцог на Валентиноа, която получава от краля на Франция Луи XII. Чезаре е готов да започне военния си поход в Романя, след като французите са негови съюзници и му осигуряват военна подкрепа.

За три години на бойни действия, до 1502 година, Чезаре Борджия успешно завладява големи части от централна Италия и достига чак до Адриатическо море. Като признание за делата му папа Александър VI го прави херцог на Романя. Чезаре най-после отправя взор към континенталната част на Италия и превзема Урбино, който граничи с Флорентинската република. Тогава Макиавели е изпратен на дипломатическа мисия, за да се опита да разбере намеренията на Борджия. Подробностите от срещата са ни известни от писмата на Макиавели до властите във Флоренция. Двадесет и седем годишният Борджия приема флорентинското пратеничество през нощта на фона на драматичните светлини на факлите във великолепния херцогски дворец, построен преди тридесет години от оттеглилия се кондотиер Федериго да Монтефелтро. Брадатото и осветено от потреперващите пламъци лице на Чезаре има за цел да всее смут в сърцата на пратениците и успява. Борджия започва неуверено да ласкае флорентинските пратеници с измамно очарование, казва им колко уважава флорентинците, защото запазват неутралитет по време на походите му. Но ако сега не проявяват желание да са негови приятели (и тук маниерите му внезапно се променят), той няма да се поколебае да прегази републиката и да върне на власт Медичите, чийто водач кардинал Джовани де Медичи сега е приятел на баща му, папата. Флорентинските пратеници настойчиво заявяват, че Флоренция няма никакво намерение да нахлува в териториите на Борджия, но на Чезаре това не му стига. Казва на емисарите, че не вярва на републиканския им начин на управление и ако не го променят, той ще го направи вместо тях. Флорентинците не отстъпват и смело му заявяват, че народът на Флоренция е много доволен от новото си републиканско управление. Борджия само се изсмива в лицата им. Като последно средство пратениците припомнят на Чезаре, че градът им все още е в съюз с Франция — ако Флоренция бъде нападната, Луи XII е обвързан с договор да им се притече на помощ. И този път Борджия се изсмива и казва: „По-добре от вас знам какво ще направи кралят на Франция. Ще останете измамени.“ Флорентинските пратеници много добре знаят истината, съдържаща се в думите на Чезаре, но запазват самообладание. Знаят и че Борджия блъфира и няма намерение да превърне Луи XII в свой враг. На следващия ден Макиавели препуска с всички сили обратно към Флоренция, за да информира Сеньорията за рискованото положение. Неговата преценка е, че Борджия няма да нападне, но от друга страна, като се има предвид характера на Чезаре, никой не може да каже какво ще направи.

За щастие вниманието на Борджия е отвлечено от по-належащи проблеми, защото научава, че пълководецът Вителоцо Вители и няколко от висшите офицери вдигат бунт заедно с войниците си. Борджия е уязвим, затова незабавно взема пари от папската хазна, за да наеме френски войски. Вители и другите заговорници размислят и изпращат съобщение на Чезаре, в което му предлагат да се срещнат и да разрешат различията помежду си. Борджия се съгласява.

В този момент изпращат Макиавели на втора мисия при Чезаре, в резултат на което секретарят остава няколко месеца при него и през този период Борджия му показва пълния размах на своите възможности. За да потуши разногласията си с Вители, Чезаре урежда помирението да стане в малкия град Сенигалия на Адриатическия бряг. Борджия освобождава френските си войски като жест на добра воля, за да вдъхне увереност на Вители и останалите да се появят в Сенигалия с малка част от воините си. Посреща Вители и другарите му „с мило изражение… поздравява ги като стари приятели.“ Докато го прави, успява да ги отдели от войските им, след което заповядва да ги вържат и хвърлят в тъмницата. Същата вечер, докато „ридаят, молят за милост и като обезумели се обвиняват един другиго“, Борджия заповядва да ги обесят.

Тази случка е вдъхновяваща за Макиавели, който я описва в доклада си „Коварството на херцога на Валентиноа към Вители и другите“ и която играе илюстративна роля в неговия шедьовър на политическата философия „Владетелят“. Онова, което Макиавели описва в тези произведения, не са примери, които биха подобрили воденето на политика, вместо това той говори за онова, което ние знаем като реалполитика, т. е. неидеалистична политика, съобразена единствено с реалностите и националните интереси на страната.

Но не бива да бъркаме описанието на Макиавели на тази реалполитика с действителността. Той е човек на изкуството, вярващ в умелото пресътворяване на своите идеи. Въпреки доклада на Макиавели, ние знаем, че Борджия всъщност не освобождава своите френски войски, за да успокои Вители — те са отзовани внезапно и Чезаре остава незащитен, единствената му възможност е да блъфира, за да постигне целта си. Пратеничеството на Макиавели придружава Борджия до съдбовната среща при Сенигалия и в първоначалния доклад изрично описва как заминаването на французите „обръща съзнанието на двора с главата надолу“. Всичките ридания и взаимни обвинения на жертвите, докато ги бесят, също са ретуш, за тях не се споменава в първоначалния доклад. Намерението на Макиавели е да засили и задълбочи характера на Борджия, а не да накара олицетворението на своите идеи да изглежда като паникьосан измамник, който играе двойна игра. Макиавели не се интересува от човека Борджия, а от методите му, които представляват наука за действието, освободено от всякаква нравственост. Става дума за напълно нова наука, науката на политиката. Онова, което Макиавели търси и описва във „Владетелят“, е един привиден начин на управление, в който влизат както жестовете на Лоренцо Великолепни, така и безскрупулността на Чезаре Борджия. Това е наука, в която подобна дързост, подобен блъф, подобен опортюнизъм и подобно коварство са заложени като разумни посоки за действие и всяка може да бъде предприета, когато обстоятелствата го изискват. Успешната политика е наука и като такава в нея няма място за нравственост.

Интересното е, че докато Макиавели е при Борджия, се среща и става приятел с главния военен инженер на Чезаре, който несъмнено е най-великият научен ум на епохата. Това все пак е епохата, предшестваща появата на съвременната наука, а ученият е и човек на изкуството — Леонардо да Винчи. Ето още един човек, разкъсван от противоречия, и вероятно точно това привлича Макиавели — Леонардо изпитва ужас от войната, но прекарва часове наред в кабинета си в проектиране на военни машини, далеч изпреварили своето време. Той мрази и деспотизма, но не вижда нищо погрешно в това да отдава под наем дарбите си на деспоти като Лодовико Сфорца от Милано, а сега и на Чезаре Борджия.

В срещата на Макиавели и Леонардо виждаме двама учени в зародиш, вярващи в емпиричния метод. Леонардо вярва в подробното разучаване на всяко нещо в света, в опита да се разбере неговия начин на функциониране. По свой политически начин и Макиавели прави абсолютно същото. Още повече че при Леонардо и Макиавели виждаме последващото развитие на хуманистичния дух до точката, където се разклонява — хуманизмът, който някога дава знания на изкуството, поезията и философията, сега се разпростира към една различна и практическа същност — към политиката и към науката в зародиш.

Когато Макиавели се завръща във Флоренция, Содерини му осигурява пост като секретар на Военния съвет, където отговаря за флорентинската военна стратегия, която понастоящем тъне в безпорядък. През 1494 година Пиза вдига бунт и прекъсва главния път на Флоренция към морето, последвалата обсада от страна на флорентинците завършва с неуспех, главно заради наемниците, ангажирани да свършат работата, които не желаят да се излагат на опасност. Макиавели предлага вместо Флоренция да плаща на наемници, да създаде своя редовна войска. Предложението е революционно, защото до този момент нито един италиански град не поддържа своя напълно обучена и редовна армия. Содерини се съгласява и много скоро Макиавели започва строева подготовка на своите хора, облечени в новите си червени униформи с бели шапки и жилетки, допълнени от червено-бели чорапи — войската, олицетворяваща гордостта на Флоренция, трябва да се облича както подобава.

Макиавели решава да наеме Леонардо да Винчи за военен инженер и геният веднага дава изобретателна идея как да победят Пиза. Ако отклонят река Арно, така че да минава край Пиза, с един удар ще постигнат две неща — Флоренция ще има пряк достъп до морето благодарение на отклонената река, а пресъхването на Арно ще остави намиращата се надолу по течението Пиза буквално на сухо. Макиавели както винаги е привлечен от мисълта за смели действия и е очарован, но планът на Леонардо има един фатален недостатък, който спъва толкова много от практическите му идеи. Напредничав е за времето си и тогавашната технология просто не може да осъществи задачата, а резултатът е фарс, в който стотици войници в опръскани с кал униформи копаят широк ров, затънали до коленете в кал. Содерини бързо слага край на скъпото начинание и Леонардо е насърчен да си търси работа на друго място. За щастие историята има хубав край и Пиза най-после е покорена от новата войска на Макиавели. Това е най-голямата му победа, от Флоренция пристига съобщение, че за да отпразнуват много важния му триумф, в града са запалени клади. „Ти сам върна богатствата на Флорентинската държава“, пише един от възхищаващите му се приятели.

Но и Макиавели, и Борджия, двамата, които по свой начин се опитват да контролират историята, в крайна сметка са пометени от нея. През 1503 година Александър VI се разболява, Борджия бърза обратно към Рим, а след смъртта на баща си окупира Ватикана в опит да задържи властта, но не може да попречи на избора на нов папа. Новият понтифекс Пий III обаче се съгласява да запази Борджия като „гонфалониер на папските войски“, което на практика му дава власт над превзетите територии. Самият Чезаре Борджия също е тежко болен, но остава херцог на Романя на практика и по име. След няколко месеца обаче умира Пий III и е наследен от заклет враг на Борджиите, Юлий II. Изглежда, че Чезаре не може да защити мястото си, но най-неочаквано папата решава да го задържи на този пост и дори използва Борджия, за да потуши бунт срещу папската власт в Романя. После с един гениален ход, достоен за самия Борджия, Юлий II арестува Чезаре, който, за да върне свободата си, е принуден да предаде градовете в Романя под пряк папски контрол. Борджия е принуден да избяга от Италия, след като е лишен от източника на своето могъщество и от силни съюзници, и три години по-късно умира в Испания.

Във „Владетелят“ Макиавели отдава този рязък обрат на съдбата на болестта на Борджия и на последвалата липса на безскрупулна решителност. „Не биваше да позволява папството да отиде при някои от онези кардинали, които е обидил, нито пък при някого, който след като бъде избран, ще има причина да се страхува от него, защото хората нападат или от страх, или от омраза.“ Юлий II започва в духа на Макиавели и продължава по същия начин. Първият му ход е да се съюзи с французите, за да прогони венецианците от папските територии, окупирани от тях след бягството на Борджия. В съответствие със своите енергични виждания за поведението на църковния служител Юлий повежда сам войските, като настоява неговите двадесет и четири кардинала, пребиваващи в Рим, да го съпроводят.

Портрет на папа Юлий II, Рафаело

Резултатът е жалка гледка: остарели кардинали с наднормено тегло се влачат далеч зад папските войски и техния ентусиазиран военачалник. Само младият кардинал Джовани де Медичи се справя, макар да е пълен и късоглед, той със сигурност знае как да насърчи войниците, а Юлий II е силно впечатлен.

След като използва французите, за да победи венецианците, Юлий II разкрива основната си стратегия, която е да отърве Италия от „варварските нашественици“, т. е. французите. Свиква нова Свещена лига, в която влизат Неапол, Свещената римска империя и някак обузданата Венеция. Флоренция, която съхранява съюза си с Франция, разумно решава да запази неутралитет. Френският крал Луи XII е толкова бесен от пълния обрат в политиката на папата, че заповядва да бъдат свикани френските кардинали, с цел да свалят Юлий II. За ужас на Флоренция Луи XII решава съборът да се състои в новозавоювания град Пиза.

Папа Юлий II вижда в неутралитета на Флоренция предателство към Италия и Свещената лига и се заклева градът скъпо да си плати за това. Първо обаче трябва да се справи с французите, които все още държат Болоня и голяма част от Ломбардия. Юлий II изпраща папската армия, в която влизат както италиански войски, така и изключителните испански воини под предводителството на кардинал Медичи. Папската армия се състои от не по-малко от 3 000 души кавалерия, подкрепена от 20-хилядна пехота. Юлий II обещава на верния си млад кардинал, че ако постигне успех срещу французите, може да се отправи към Флоренция и да се обяви за владетел на града.

На Велика събота 1512 година голямата френска армия под предводителството на смелия млад военачалник Гастон дьо Фоа се подрежда в бойна формация в равнината пред Равена по бреговете на река Ронко. Наредени в боен ред са 24 000 френски пехотинци и 4 000 стрелци с лък. Срещу тях испанските и италианските войски от папските сили заемат позиции, съпровождани от виковете на своите знаменосци. Тогава кардинал Медичи, облечен в червените кардиналски одежди, излиза на белия си кавалерийски кон и се обръща към събралите се войски. С отекващ глас ги призовава храбро да се бият за папата и да се молят на Бог за славна победа над чужденците. Можем само да се чудим какво са разбрали от това испанските войници. После войските смело се впускат в битката под гордия взор на своя командир, въпреки че, както съвременникът историк Гучардини отбелязва: „За по-динамичните части от военните маневри кардинал Медичи всъщност бе до голяма степен негоден заради недоброто си зрение.“

По това време папските войски, а и френските, вече са оборудвани с внушителен брой оръдия и с началото на битката редиците от настъпващи пехотинци са посечени от непрекъсната канонада на гюлетата. Резултатът е едно от най-големите кръвопролития в тогавашната европейска история — 10 500 французи са убити, а сред испанците жертвите са дори още повече. Вследствие на това французите твърдят, че победата е тяхна, а когато новините достигат Флоренция, облекчените граждани запалват тържествени клади по улиците.

След битката кардинал Медичи слиза от коня и тръгва сред падналите, като се опитва да даде утеха на ранените и умиращите. Това е всичко, което получават, защото няма лекари, които да обикалят бойното поле, докато пролетната дневна светлина постепенно чезне над стенещите, виещите и извадилите късмет мъртъвци. Дори и френският военачалник Гастон дьо Фоа, лежащ на смъртно ложе до своя кон, с туника опръскана със собствения му мозък, не може да разчита на медицинска помощ. Можем само да си представим чувствата на кардинал Медичи, когато по изключение изпълнява истинската роля, за която е ръкоположен. Далеч по-лесно е да си представим какво чувства, когато се появява френска рота и го пленява.

Въпреки своята „победа“ французите решават да се върнат на север, отвъд Алпите. Кардинал Медичи постига целта си; макар че по ирония на съдбата е принуден да ги придружи — толкова любим кардинал ще донесе добър откуп. Но у Джовани де Медичи се крие повече, отколкото изглежда на пръв поглед. За изненада той осъществява дръзко бягство — най-неочаквано за всички се преоблича като пехотинец и така успява да се измъкне от своите пазачи, като според слуховете им се изплъзва, скривайки се в един гълъбарник.

Кардинал Медичи се връща в щаба на испанската армия и получава съобщение от Юлий II, че може да потегли към Тоскана и официално да стане владетел на Флоренция. Кардиналът изпраща предварително писмо на Содерини, защото иска да избегне кръвопролитията, и го моли да се предаде. Содерини отказва, но не преди да свика Парламента и да се посъветва със събралите се жители на града. Гонфалониерът знае, че сега на свое разположение има редовната армия от 9 000 души на Макиавели, а испанските войски на кардинал Медичи вече са намалели и наброяват два пъти по-малко от преди.

Макиавели се заема с подготовката на отбраната на града, а кардинал Медичи напредва към малкия град Прато, намиращ се на около шестнадесет километра в северозападна посока. За жалост приближаването на всяващите страх испански войски кара войниците на Прато да захвърлят оръжието си и да побегнат. Решените на битка испанци щурмуват стените на града, следва отвратителен хаос: в продължение на четири дни испанците вилнеят из града — изнасилват, плячкосват и убиват. Според един доклад от епохата: „монахините от превзетите манастири бяха принудени да се подчинят на естествените, както и на неестествените плътски желания на войниците. По улиците майките хвърляха дъщерите си в кладенците и скачаха след тях…“ Войските изобщо не се подчиняват на своя военачалник, който прави всичко възможно, за да облекчи положението — сред целия ужас кардинал Медичи се опитва да барикадира колкото е възможно повече жени в местната църква, за да ги спаси. Повече от 4 000 души са убити по време на плячкосването на Прато, което е едно от най-отвратителните зверства през епохата.

Ужасът обхваща Флоренция, когато новините за случващото се достигат града. Група от поддръжници на Медичите се добират до площада на Сеньорията и настояват за оставката на Содерини. Той веднага се съгласява и изпраща Макиавели да съобщи на кардинал Медичи за действията му и да го помоли за разрешение безпрепятствено да напусне града. Кардиналът му разрешава и Содерини избягва. По-късно по петите му изпращат папски агенти, но той успява да се измъкне през Адриатика и да достигне до Рагуза, днешен Дубровник, който е християнски град, но във васална зависимост от Османската империя и отвъд властта на папата. Там заживява в изгнание.

На 1 септември 1512 година кардинал Медичи, придружен от братовчед си Джулио, влиза във Флоренция. След осемнадесет години Медичите отново се завръщат като владетели на града. През първите няколко месеца самият кардинал Джовани управлява, а след това предава властта в ръцете на по-малкия си брат Джулиано де Медичи, кръстен на чичо си, убит по време на заговора Паци.

Изненадващото е, че изминават два месеца от завръщането на Медичите, преди Макиавели да бъде освободен от поста, който заема. После го наказват, отнемат му поста заради подкрепата към Содерини, лишават го от гражданство, което е силно публично унижение, и го глобяват 1 000 флорина, което на практика го довежда до несъстоятелност, а после е прогонен от града и изпратен в изгнание в малкото имение на около единадесет километра на юг от Флоренция, което наследява от баща си. Той е само на четиридесет и три години, но животът му е съсипан.

Ала лошото тепърва предстои. След четири месеца, през февруари 1513 година, е разкрит заговор за убийството на новия владетел на града Джулиано де Медичи. В единия от заговорниците откриват списък с имената на двадесет знатни граждани, които може да подкрепят каузата им, ако успеят. Името на Макиавели е в списъка, затова издават заповед за арестуването му.

Щом научава за това, Макиавели заминава за Флоренция и се предава на властите. Иска да покаже, че е невинен, но за свое смайване е хвърлен в Барджелото. Подложен е на мъчения: четири жестоки спускания със стрападото, в миналото оказали се достатъчни за Савонарола, за да се признае за еретик. Макиавели е на средна възраст и в недобра физическа форма, но въпреки това се държи достойно. Когато по-късно говори за тези събития и за мъченията, гордо отбелязва: „Понесох ги толкова открито, че се обичам заради това.“ Вероятно не преувеличава, защото, ако е направил някакви признания, свързани със заговора, дори и лъжливи, само за да сложи край на непоносимата болка, със сигурност са щели да го екзекутират.

За щастие приемат, че е невинен, но въпреки това самото преживяване оказва въздействие върху Макиавели. Когато започва да пише своята политическа теория, той набляга на ролята на изтезанията — за да управлява успешно, един владетел трябва „да държи в постоянен страх, който да се дължи на болката, която той може да причини.“ Макиавели говори от личен опит — законите и етичните наказателни мерки придобиват по-голяма сила, когато са подкрепени от страха от мъчения.

Макиавели е задържан в Барджелото още два месеца, а после го освобождават, за да се върне отчаян в провинциалното си имение. По-късно разказва за живота си там — как сред тосканските хълмове отглежда маслинови дървета и лози и надзирава стопанството си от няколко кози и овце. В края на деня, със залеза на слънцето, той отива в местната странноприемница, където играе карти с хлебаря и мелничаря. Приятен и лек живот, но Макиавели го мрази, защото все още мечтае да се върне в политиката.

Започва да изпраща поредица от писма до новите владетели на Флоренция, но те са жалко четиво. Макиавели впряга значителните си литературни умения в съчиняването на унизителни просби, както и на весели, ласкателни стихотворения, който тук-там са изпъстрени с дребни съвети, свързани с ежедневието, почиващи на богатия му опит. Всичките му писма обаче са пренебрегнати, сега враговете му и някогашните му съперници застават между него и властта, като се грижат писмата му никога да не достигат целта — вещите му и оригинални съвети често се следват, но само за да помогнат за напредъка на нечия чужда кариера. Огорчението на Макиавели се превръща в отчаяние и той пише на свой приятел за положението, в което се намира: „Хванат съм сред гнидите, но отмахвам прахта от съзнанието си и отново преживявам усещането от лошото отношение на съдбата.“

През есента на 1513 година Макиавели започва да пише „Владетелят“. Работи, понесен на крилата на вдъхновението, и завършва произведението си в края на годината. То съдържа квинтесенцията на житейския му опит в политиката — всичко, което научава от службата си във Флоренция по време на един от най-трудните и опасни периоди от историята на града, е синтезирано и сведено до поредица от прости, но проницателни истини, като всяка е илюстрирана от красноречиви исторически примери. Това е нова политическа философия на управлението и за разлика от всички минали опити тя е практическа, а не теоретична или утопична. Философията описва какво се е случило и последствията от това, а не какво трябва да се случи.

Отчаянието на Макиавели го лишава напълно от илюзиите в живота, сега сякаш за първи път вижда и описва жалката истина, която лежи в основата на политическата действителност. Онова, което твърди, че описва, е чистата и безкомпромисна картина на света, такъв, какъвто е и винаги е бил в миналото. „Владетелят“ се обръща към владетеля на държавата и го информира за най-добрия начин, по който да използва властта си, да я поддържа колкото е възможно по-дълго и успешно и докато обстоятелствата позволяват. Прагматичните и резултатни правила са политическата наука на Макиавели: „Владетел, който желае да задържи властта си, трябва да се научи да бъде добър или лош в зависимост от нуждата, която го налага.“ Владетелят трябва да се научи да лъже, да мами и да заблуждава, за да оцелее, трябва да се научи как и кога е нужно да предаде дори и най-близките си съюзници и приятели. В тази наука няма морални принципи, само практически. Безскрупулността е задължителна, ако човек иска да остане на власт, а един владетел е владетел, само докато управлява.

Винаги обаче има събития, които остават извън непосредствения контрол на владетеля. Истинската същност на политиката е просто битката между две сили. Едната е virtu, която не бива да се бърка с добродетелта — в смисъла, който влага Макиавели, думата означава могъщество или власт и произлиза от латинското vir, значещо „мъж“, а осъществяването на virtu е контрол. Другата сила е fortuna — късмет, съдба или орис, която се опитва да подкопае virtu, но не е напълно извън контрола му. С оглед на предубежденията на своята епоха и италианския език, Макиавели охарактеризира virtu като мъжка, a fortuna като женска сила — съветът му за справяне с fortuna е толкова политически некоректен (в съвременния смисъл на думата), колкото и останалата част от философията му. „По-добре е да бъдеш пламенен, отколкото предпазлив, защото fortuna е жена, и ако искаш да властваш над нея, трябва да я обуздаваш и биеш.“

Макиавели разбира, че науката сама по себе си не е нито морална, нито състрадателна — тя или работи, или не. Онова, което описва, е изпълнено с аморални психологически прозрения и той търси най-успешния и безкомпромисен път, по който политическата наука може да постигне целта си. Тук често Макиавели е разбиран погрешно — основният му принцип е да направи Италия отново велика, както по времето на Римската империя и неговата безкомпромисна „наука“ дава възможност на един владетел да постигне тази цел. Средствата са оправдани от крайния резултат, въпреки че Макиавели не го подчертава достатъчно, в резултат на което имаме склонност да се съсредоточаваме върху средствата, застъпвани от него.

Значението на „Владетелят“ е огромно и бележи жизненоважна стъпка в нашето европейско политическо разбиране за самите нас. В него откриваме необходимото лицемерие, за да живеем като нравствени човешки същества в едно ефективно управлявано общество, което има за цел да процъфтява или просто да оцелее на международната сцена. В това се изразява плурализмът в сърцето на западната култура: свойственото противоречие между духовния и обществения живот, между ценностите на нашите принципи и ценностите на нашите действия. Подобен плурализъм се нуждае от способността да приемеш такава двойственост и да живееш с нея, което на свой ред изисква противоречаща на логиката рафинираност или цинизъм. Невинаги съзнателно, но Медичите и Флоренция много добре илюстрират стъпките, които западният свят прави към това разбиране за себе. Първо, Козимо де Медичи се бори с противоречията между греха на лихварството и спасението на душата си, като на практика няма желание да се откаже от нито едно от двете. После, Савонарола доказва невъзможността на религиозния фундаментализъм в едно икономически и политически жизнеспособно общество. Чак тогава Макиавели показва същественото разделение между морала и науката на управлението — плурализмът, с който сме се научили да живеем. Това е неудобната и неприятна истина, неразрешимото противоречие, което мнозина считат за песъчинката в стридата и което през следващите векове извежда западната цивилизация до нейното световно господство.

Посланието на Макиавели обаче не му донася успех. Посвещава „Владетелят“ на един от членовете на рода Медичи, после на друг, но те не са заинтересовани, защото подобни идеи печелят малко приятели. По време на изгнанието си Макиавели се връща към литературата и създава своята злобна черна комедия „Мандрагора“, която по всеобщо мнение е първият комедиен шедьовър на италиански език. След години Медичите се умилостивяват и Макиавели получава поръчка да напише „История на Флоренция“. Произведението му хвърля светлина, но, разбира се, е пристрастно към Медичите, когато става дума за събитията, защото Макиавели се надява, че така ще се сдобие с пост в управлението. Получава две незначителни задачи — маловажна мисия в Лука и пост като инспектор на градските стени, но никога не заема ръководни позиции и през 1527 година умира беден и разочарован. След пет години се появява първото издание на „Владетелят“ на италиански и бързо след това е преведено на всички основни европейски езици. В резултат името на Макиавели става нарицателно за злото из целия континент, който изобщо не може да приеме нелицеприятната за него истина. Въпреки това „Владетелят“ се преиздава вече 400 години на английски. Отхвърлянето от страна на Медичите на „Владетелят“ е особено иронично, защото произведението е съвършеният наръчник за това как да бъдеш кръстник на Италианския ренесанс.

21 Рим и папата-лъв

Кардинал Джовани де Медичи следва примера на своя баща Лоренцо Великолепни, когато се заема да възстанови властта на рода във Флоренция и организира поредица от празненства. На площада на Сеньорията се устройват представления, които по време на Савонарола са забранени, раздават се безплатни сладкиши и вино на виа Ларга, точно пред отново обитавания дворец Медичи. Същевременно са извършени и радикални политически промени — хората като Макиавели методично са отстранявани от ръководни постове и са заменяни от поддръжници на Медичите, а редовната войска на републиката е разпусната. Срокът на управление на гонфалониера е намален на една година, а Флоренция променя и курса на външната си политика и влиза в Свещената лига на Юлий II.

Само шест месеца след завръщането на Медичите на власт във Флоренция, през февруари, в града достига новината, че папа Юлий II умира. Тогава здравето на кардинал Медичи, което никога не е било крепко, дори и в добри времена, силно се влошава в резултат на необичайните за него усилия. Има стомашна язва и изключително болезнена фистула, причинена от дългия престой на седлото по време на военните походи. Въпреки болките кардиналът знае, че присъствието му в Рим е наложително, ако иска да упражни някакво влияние върху конклава, свикан, за да избере наследника на папата. Заповядва да го пренесат с лектика и, обзет от силни болки, поема бързо по неравния двеста четиридесет и два километров път до Рим, но когато пристига в началото на март, разбира, че Юлий II е починал. Кардинал Медичи обаче е прекалено болен, за да предприеме нещо и ляга на легло за седмица.

Междувременно събраният, за да избере нов папа, конклав започва традиционните процедури. С цел да не се упражнява външно влияние кардиналите се оттеглят в запечатани помещения, които нямат право да напускат, докато не вземат решение. Дори прозорците са запечатани и в помещенията на конклава се внася само храна. Дните се нижат, жегата в затворените стаи става непоносима, атмосферата и нуждата от чисти дрехи способстват за евентуален край на дрязгите. Обсъжданията се удължават, а качеството и количеството на храната намаляват. Когато идва време кардинал Медичи да влезе, групата от двадесет и четирима пълни кардинали в техните вмирисани червени одежди вече се храни веднъж дневно, а по качество храната е подобна на онази, която сервират на послушниците в най-строгите манастири.

Още през първите си години в Рим кардинал Медичи усърдно гради приятелски взаимоотношения с мнозина от влиятелните кардинали около Юлий II. Има изтънчени маниери, обича веселието, изключително щедър е и очевидно начетен, без да споменаваме, че е близо до извора на властта, което го прави много полезен. Мнозина от тези приятели са склонни да гласуват за него като за компромисен кандидат, докато други желаят да дадат гласа си в негова полза по две други причини. Въпреки героичните му усилия по време на папските походи на всички става ясно, че кардинал Медичи не е войнствен по природа и следователно няма да въвлече папството в още една поредица от безкрайни военни авантюри като Юлий II. Мнозина от присъстващите кардинали имат приятни спомени от времето, когато бащата на кардинал Медичи, Лоренцо Великолепни, прави толкова много, за да поддържа мира в Италия. Втората причина в негова полза е невероятната му пълнота — за всички е съвсем ясно, че е много болен — ако изборът му се окаже грешка, така или иначе най-вероятно ще се спомине след няколко години. На тези аргументи обаче непреклонно се противопоставя една фракция, водена от кардинал Франческо Содерини, брат на сваления гонфалониер на Флоренция Пиеро. Въпреки влошаващите се условия на живот, да не говорим за все по-жалката храна, кардиналите не намират изход. Докато конклавът се препира и пледира край масата, във вонящите тоалетни започват тайни пазарлъци.

По време на една от почивките между обсъжданията кардинал Медичи тихо се приближава към Содерини и започва да го омайва. Доказателство за силата на обаянието му е фактът, че най-после кардинал Содерини решава да подкрепи кандидатурата на Медичи, въпреки че това обаяние е подкрепено и от определени обещания. Изпратеният в изгнание бивш гонфалониер Пиеро Содерини трябва да бъде призован от Рагуза, кардинал Медичи твърдо отказва да му позволи да се върне във Флоренция, но разрешава да се засели в Рим, където щедро ще бъде издържан до края на дните си. Младият племенник на кардинал Медичи Лоренцо, син на Пиеро Злочестия и бъдещ владетел на Флоренция, трябва да се ожени за една от племенничките на кардинал Содерини. По този начин родът Содерини се обединява с новите владетели на Флоренция, както и със семейството на новия папа, и така занапред ще постигнат значителна власт и влияние.

За голямо облекчение на затворените от дълго време и търпящи лишения прелати кардинал Медичи е избран за папа. В съответствие с войнствената традиция, възприета от предшествениците му — Александър VI взема името от Александър Велики и Юлий II от Юлий Цезар — папата решава да се нарече Лъв X, с което възнамерява да демонстрира лъвските качества смелост и великодушие. Същевременно името е нещо, което всички жители на Флоренция разбират, тъй като е препратка към емблемите на града, все така живеещите в клетката на виа деи Леони лъвове.

Според доклада, достигнал до венецианския посланик, новият папа Лъв X възкликва към брат си Джулиано: „Бог ни даде папството. Нека му се насладим.“ Фразата несъмнено определя настроението в новия понтификат, а подобни чувства бързо се разпространяват. Когато Джулиано де Медичи, управляващ Флоренция в отсъствието на брат си, пристига у дома непосредствено след новината, градът започва поредица от празненства, които продължават няколко дни. Безспорно са насърчени от Джулиано, но няма място за съмнение, че повечето граждани са искрени в чувствата си — Лъв X е първият папа от Флоренция и по този начин удостоява родния си град с голяма чест. Запалени са клади по площадите, съпроводени от викове „Palle! Palle!“ и „Papa Leone!“ и топовни салюти, а нощното небе лумва от фойерверките, които около век преди това пристигат от Китай предимно като средство за военни цели, но чийто потенциал като средство за забавление започва да се използва в Италия с всички сили.

В основата си папството, наследено от Лъв X, има три отделни функции. Първо, папата е наследник на свети Петър, Христовия апостол, избран да осъществи мисията му на земята, и като такъв папата е най-висшият арбитър, тълкувател и създател на християнската доктрина. Иронията е в това, че задължението се пада на човек, чиято вяра в Бог изобщо не заема централно място в живота му — всъщност, изглежда, вярата му е твърде малка и като някакво оправдание се твърди, че е агностик. Първоначалното му образование е хуманистично, съсредоточава се върху езическите древни класици и е водено от Полициано, който по това време с нищо не показва, че вярва в Бог. По същия начин младият бъдещ папа се сблъсква с проповедите на Савонарола, които не оказват никакво положително религиозно влияние и дори може би накланят везните в обратната посока. Ако, както най-вероятно е, Лъв X е агностик, тогава изненадващо е първият папа, за когото съществуването на божеството е въпрос на убеденост. Злодеи като Александър VI и мнозина други коварни предшественици са прекалено духовно примитивни и суеверни, за да си помислят да поставят под съмнение съществуването на Бог, лицемерието им е вродена черта от правоверността на вярата — според тях папите еретици отиват в Ада. От друга страна, Лъв X е високообразован, но и достатъчно възпитан, за да знае правилата — пази набожно поведение и на публични места личното му държание показва много от християнските добродетели. За разлика от някои от своите предшественици първият папа агностик е умел теолог и напълно разбира какво се изисква, когато става дума за доктрина. Единственото, което му липсва, е силата на вярата в тези доктрини. Поне в това отношение отговаря на характера на макиавелианското управление и понтификатът му по нищо не отстъпва на останалите.

Втората черта на папството, наследено от Лъв X, е неговата огромна власт като владетел на Папската държава, която вече на практика заема голямата област Романя. В случая с Лъв X тази временна власт се простира и над Флорентинската република, над която той продължава да властва въпреки условното управление на брат му Джулиано де Медичи. Всички опити за увъртане, характерни за Медичите, са изоставени и Лъв X прави своя брат „главнокомандващ Флорентинската република“. Парадоксално, но външната власт на папата над Флоренция е основната гаранция за запазването на независимостта на републиката, защото без него тя не би могла да оцелее като независима държава.

В близкото минало Флоренция най-сериозно е била заплашвана от Чезаре Борджия, който е действал от името на папата. Възкачването на Лъв X не само премахва заплахата от страна на папството, но и по този начин републиката може да разчита на неговата подкрепа Лъв X се погрижва тази връзка да се подсили допълнително и назначава своя незаконен братовчед, който е и най-близкият му довереник, Джулио, за архиепископ на Флоренция.

Третият аспект от властта на папата е, че той е глава на католическата църква, така под негово разпореждане на практика е целият християнски свят. След падането на Константинопол Православието оцелява само в Русия и тук-там на Балканите, докато Римокатолическата църква се простира над цяла Европа, включва Америките, а скоро ще има диоцези в Африка, Индия и Далечния изток. Назначения, духовнически такси и данъци носят на папството огромен доход от разпрострелите се из цял свят владения.

Лъв X не се поколебава и на свой ред следва управленския пример на предшествениците си, като назначава членове на рода Медичи на доходоносни постове, за да може после да разчита на подкрепата на техните титуляри. Тези назначения не са ограничени в рамките на Църквата — племенникът на Лъв X Лоренцо става херцог на Урбино с намерението един ден да властва над кралството на Медичите, което ще бъде създадено в Романя. Родът започва да показва още по-големи амбиции, след като слага ръка на папството, а вероятно основите на тези планове са поставени от Лоренцо Великолепни, който е първият Медичи, заел основна роля в италианската политика и разбрал по този начин механизмите й отвътре. В това амбициите му представляват любопитно отражение на идеите на Макиавели: властта трябва да се увеличава с всякакви средства, когато е необходимо да се планира далеч напред и да се използва всякакво коварство. Лоренцо Великолепни предава вижданията на своите синове, но Пиеро Злочестия не може да ги осъществи заради обстоятелствата и своя характер. Съществува обаче вероятност Лоренцо да е предположил такъв развой на събитията и да е усетил, че на практика оставя съдбата на Медичите в ръцете на Джовани, бъдещия Лъв X, до такава степен, че намеренията му могат да се смятат за тайната водеща сила в държавната политика на папата.

С оглед на това дори и привидно незабележителни примери от политиката на Лъв X могат да се обяснят като част от голяма стратегия. Той обещава на своя братовчед Джулио, архиепископа на Флоренция, че ако стане папа, ще го направи кардинал. За съжаление това не е възможно, защото Джулио е незаконороден, технически извънбрачните деца не могат да стават кардинали. Разбира се, Александър VI прави незаконородения си син Чезаре Борджия кардинал, което обаче по-късно е оспорено. Лъв X не желае да има основания за каквато и да било полемика, свързана с Джулио, като причините постепенно стават ясни. Ето защо съставя специална папска комисия, която да „разследва“ проблема с извънбрачния произход на Джулио, а скритото послание е ясно и комисията много бързо „открива“, че майката и бащата на Джулио всъщност са били тайно женени по време на неговото зачеване. И Джулио де Медичи, син на любимия убит брат на Лоренцо Великолепни, получава обещаната кардиналска шапка. Както по-късно ще видим, този привидно обикновен акт на непотизъм след години има въздействие, което променя хода на европейската история.

Някои обещания на Лъв X, свързани със семейството, невинаги се спазват. Пиеро Содерини е върнат от изгнанието в Рагуза, но кардинал Франческо Содерини напразно чака да бъде обявен годежът на племенницата му с племенника на Лоренцо Великолепни. Папата има далеч по-амбициозен план за Лоренцо, от който става ясно, че не е имал никакво намерение да спази обещанието, купило му папството. Далеч, в скромното си изгнание във фермата край Флоренция, Макиавели само може да гледа, изпълнен с мълчалива завист.

Тези са проблемите, намиращи се под политическия контрол на Лъв X, въпреки че скоро научава за няколко важни проблема, които се намират далеч извън неговия обсег. Броени месеци след като става папа, при него идват пратеници на краля на Испания Фердинанд I, тогава контролиращ и Неапол, и на краля на Англия Хенри VIII, чиято цел е да сключат съюз срещу французите. Лъв X не иска да обиди Луи XII и дипломатично отказва предложението. Едва го е сторил, когато Луи XII прекосява Алпите начело на френската армия, за да предяви отдавнашните си претенции към Миланското херцогство и Неаполитанското кралство. За пореден път цяла Италия е застрашена. Лъв X обаче демонстрира политически умения, с които би се гордял и баща му. Папата не се присъединява официално към миланските сили, които заедно със съюзените войски на Испания и Англия се изправят пред напредващата френска армия, но успява да наклони везните изцяло в тяхна полза. Бързо и тайно изпраща еквивалента на 34 000 златни флорина на миланския главнокомандващ, за да може да наеме елитни швейцарски войници. При последвалата битка при Новара, на около тридесет и два километра от Милано, французите са обърнати в бягство. Скоро след това Лъв X предприема привидно странен ход и подписва нов договор с Франция, по-късно, след развоя на събитията, става ясно, че и това е част от макиавелианската стратегия за напредък на Медичите.

После на 1 януари 1515 година умира петдесет и три годишният Луи XII и е наследен от двадесет и една годишния Франсоа I, млад мъж с внушителен интелект и енергия, който израства с рицарските истории за завладяването на Италия от страна на французите. Вдъхновен от мечтите си за слава, Франсоа I незабавно започва да събира огромна армия и да се готви за пълно нахлуване в Италия. Лъв X е ужасен и се обръща към съветниците си.

В резултат на това искат съвет от Макиавели — по-горе споменахме, че Макиавели с мълчалива завист следи политическата дейност на Лъв X, което не е само метафора, защото в определени случаи все още се допитват тайно до вещото му мнение, което обаче очевидно го депресира още повече, защото подчертава отдалечеността му от същинските събития на политическата сцена, където някога и той е имал своята роля. Никога не признават съветите му и рядко ги следват. В този случай съветва Лъв X, че единствената му надежда е да поиска съюз с французите, за да се опита да избегне нахлуване на територията на Флоренция или Папството. Младият Франсоа I може да бъде убеден, че подобни диверсии ще отвлекат вниманието му от истинската цел. Но и този път пренебрегват съвета на Макиавели, Лъв X решава, че единствената му възможност да спаси Италия е да се съюзи с испанците и императора на Свещената римска империя и да се противопостави на всякакво нахлуване.

През лятото на 1515 година Франсоа I прекосява Алпите с армия от 100 000 души — най-голямата, която досега е виждана в Италия. В битката при Мариняно, току пред стените на Милано, тя е посрещната от силите на Папския съюз, подкрепени от изключителните швейцарци. Франсоа I безстрашно се впуска в битката начело на кавалерията, повела огромната му армия, и вражеските сили просто са пометени. Лъв X бързо изпраща съобщение на Франсоа I, в което му предлага съюз, и организират среща, на която да преговарят в Болоня.

На път за Болоня Лъв X минава през Флоренция, което е първото посещение на новия папа в родния му град и там е посрещнат с най-голямото празненство, което някога е правено. Всъщност планираните чествания са толкова пищни, че когато папата пристига пред градските порти, го уведомяват, че приготовленията още не са завършени. Дали би било удобно да се оттегли в една вила в близкото село Мариньоле за няколко дни и да изчака? Лъв X благосклонно приема, а в същото време брат му Джулиано, главнокомандващ Флорентинската република, като луд се кара на гражданите, за да завършат приготовленията.

След няколко дни папата, облечен в обсипани със скъпоценни камъни бели одежди и с бляскава тиара на главата, триумфално преминава по улиците на града, следван от свитата си от облечени в пурпур кардинали, а след тях е шествието на немските папски войски в бляскави доспехи, понесли своите алебарди. Папският кортеж минава под поредица от великолепни триумфални арки, украсени от водещите творци на града, а закръгленият и светнал Лъв X оглежда приветстващата го тълпа, присвил око зад монокъла. Кулминационната точка на шествието е носилка със статуя на баща му Лоренцо Великолепни и девиз „Hic est filius meus dilectus“ („Ето го и обичния ми син.“) Хората виждат, че когато Лъв X вдига монокъла и го прочита, е трогнат до сълзи. Според мемоариста Ландучи „той заповяда да хвърлят сребърни монети на хората, когато минаваше по улиците.“ Великолепието на зрелището, да не говорим за цената му, не е за вярване. „Няколко хиляди души се трудеха повече от месец преди това, като работеха както през седмицата, така и по празниците.“ Има общо петнадесет триумфални арки: четвъртата, която е най-зрелищна, заема „целия площад Сайта Тринита“ и образува кръгла сграда като замък с двадесет и две квадратни колони около нея, между колоните висят гоблени, самите колони са свързани с корниз, а на фриза има различни надписи. Ландучи твърди: „Споменаха цена от 70 000 флорина или повече само за нетрайни неща.“ Той размишлява, че за подобна сума „можеше да построят великолепен храм в прослава на Господа и за чест на града.“ Вероятно Ландучи има право, когато възкликва: „Не можем да си представим, че друг град или държава на света са способни да направят такава подготовка.“

След шествието има голям пир и живи картини, като централна фигура в тях е младо момче в златно, застанало на пиедестал. То трябва да символизира повторното раждане на златната епоха за Флоренция, но с него се случва злокобно и също толкова символично събитие — едва завесата пада и момчето е сполетяно от внезапна и загадъчна болест, от която умира. Най-вероятно непреднамерено е отровено от златната боя, покриваща тялото му.

Празненствата, започнати от Лоренцо Великолепни, за да разсейва народа и да го ощастливява, сега се превръщат в показност, достойна за римски император. По времето на Лоренцо за тези празненства работят Ботичели, Микеланджело, Леонардо и Полициано, показателно е обаче, че единственият прочут творец, ангажиран за тази помпозност, е Сансовино. Онова, което някога е било жизнерадостта на гения, сега се изражда до вулгарен разкош. Знаменитите поети и философи, отгледани от Флоренция на Козимо, са мъртви, последвалите ги велики творци, които Медичите финансират, сега са само посетители в града — водещите фигури на Ренесанса и дори настоящият кръстник живеят другаде.

Последвалото пристигане на Лъв X в Болоня е съвсем различно от триумфалното му влизане в родния град. Младият и енергичен Франсоа I не се впечатлява от поклащащия се като патица папа на средна възраст, който заема мястото си до него, като диша тежко през постоянно отворената си уста. Но папата е достатъчно мъдър, за да се остави да го преценяват по външността, докато същевременно тихо упражнява политическото си коварство, за да направи всичко възможно тази потенциално катастрофална среща да има добър край. Лъв X започва, като смело отрича слуха, че има навик да финансира швейцарската войска, за да се бие срещу французите, а Франсоа I си дава вид, че приема думите му, макар че е убеден в противното. Съюзът между Франция и Лъв X е потвърден, но Франсоа I изкопчва голяма цена. Лъв X с неохота е принуден да се съгласи да даде право на френския крал да назначава висшите църковни сановници в страната си — отстъпка, означаваща голяма загуба за папската хазна, както и загуба на влияние. Мъжът, който на девет години едва не става архиепископ на Екс-ан-Прованс, се чувства унизен, но решава да си придаде доволен вид. За да покаже своето великодушие, ръкополага кралския възпитател за кардинал, при което Франсоа I е толкова впечатлен, че прави брата на Лъв X Джулиано де Медичи херцог на Немур. Отново един привидно щастлив развой на политиката на Лъв X в бъдеще ще има огромни последствия, защото представител на Медичите става аристократ, а родът заема солидно положение сред благородническото съсловие на Франция. Трудно можем да си представим, че тази привидна случайност не е част от тайната голяма стратегия на Лъв X за рода, като сега вече става ясно, че силно разчита на съюз с Франция.

Лъв X се завръща в Рим и през следващите няколко години утвърждава папство, което до голяма степен е отражение на неговата забележителна, но и нелишена от недостатъци личност. Градът, поел от Флоренция ролята на център на Италианския ренесанс, навлиза в златния си век, такъв какъвто не е имало от времето на Древния Рим. Онова, което във Флоренция отстъпва мястото си на внушителна, но някак си крещяща показност, в Рим се превръща в артистична същност.

По идея на Юлий II в Рим започва огромно възстановително строителство — прокарва толкова много широки улици през порутените средновековни жилища, че става известен като „Ruinate“ („Разрушителя“). Перлата в короната на този нов Рим е „Свети Петър“, чийто първи камък е поставен от Юлий II през 1506 година. Същевременно за архитект е назначен родения в Урбино Донато Браманте, който проектира подобаващо внушителна базилика, която да подслони гроба на свети Петър. Базиликата е създадена с цел да бъде мястото за богослужение на папата, главният храм на християнството, последната цел на всички онези, тръгнали на поклонение към Вечния град и само най-изтъкнатите хора на изкуството получават поръчки да украсят вътрешността ѝ. Базиликата е и най-големият храм в християнския свят, ренесансов шедьовър, съзнателно създаден да надмине и измести големите средновековни готически катедрали на Северна Европа.

Юлий II има печалната слава на нетърпелив човек и Браманте е принуден да върши нещата по най-бързия начин, но така освобождава архитектурата от някои от ограниченията на миналото. Използването на хоросанова замазка например заменя усърдно дялания камък. След като постига тази свобода, Браманте поставя основите на архитектурен стил, известен в наши дни като Римски късен ренесанс — ако в първите години на Ренесанса архитектурата внимателно следва примерите на древните класически сгради с техните ограничения в линията и формата, то сега тя развива усещане за увереност и вещина на изпълнението, които са изцяло нейни.

Браманте умира през 1514 година и Лъв X назначава художника Рафаело Санцио, по-известен като Рафаело, на негово място. Рафаело е още една рожба на Урбино на Федериго да Монтефелтро и се превръща във водещия художник на Римския късен ренесанс. Получава поръчки от папата да рисува работи за Сикстинската капела и променя изкуството на портретуването. Портретът му на Лъв X осъществява трудната задача да пресъздаде дълбоката и значителна прилика с нейния несимпатичен обект, като същевременно успява да тушира неговите абсурдни физически черти, но въпреки това намеква за съществуването им.

Рафаело е силно повлиян от Микеланджело, но по-лъчезарният му характер смекчава изтерзаната сила на Микеланджеловия стил, като придава на своите фигури спокойствие и чистота на рисунъка, които са безпогрешно негови. Изкуството на Рафаело стига отвъд Платоновите олицетворения на Ботичели и постига ново ниво на хуманистично самоосъществяване. В своя шедьовър „Атинската школа“ древногръцките философи са изобразени сред величието на арките на една определено римска Атина и са заети със своите занимания. Но внушителната архитектура изобщо не смазва фигурите им, те изглеждат напълно на място, а физическата им сила и духовното им присъствие отговарят на заобикалящата ги среда. Рафаело успява да накара философите да придобият напълно човешки образ, но в същото време ги дарява с достойнство, отговарящо на дълбочината на мислите им.

Рафаело бързо се превръща в предпочитания художник на Лъв X и като новия архитект на „Свети Петър“ преобразява гръцката кръстокуполната структура на Браманте с четири равни кораба и я променя в настоящия й вид на латински кръст във формата на буквата Т с три кораба. Те се събират при централния олтар, под който се намира предполагаемата гробница на свети Петър, а над тях се възвисява величественият купол, пряк наследник на оригиналния ренесансов купол на Брунелески във Флоренция. Този нов купол едновременно надминава по големина своя предшественик и постига една барокова изящност на линията, с която далеч го превъзхожда.

Изглежда, че между характерите на Лъв X и изтънчения Рафаело има сходство, което не може да се каже за взаимоотношенията му с трудния Микеланджело, с когото израства в двореца Медичи. Когато Лъв X става папа, Микеланджело все още работи по величествената гробница на Юлий II, самият скулптор говори за тази монументална загуба на време, която го занимава в продължение на тридесет години, като „трагедията на гробницата“. По-късно Лъв X, насърчен от братовчед си кардинал Джулио де Медичи, поръчва на Микеланджело да създаде подобаващо впечатляваща гробница за Медичите в семейната църква „Сан Лоренцо“ във Флоренция. В резултат на това се появява увенчаната с купол капела Медичи с две двойки скулптури на Микеланджело, представляващи „Деня и Нощта“ и „Зората и Здрача“. Микеланджело възнамерява цялата група да олицетворява „времето, което поглъща всичко“. Тези съвършени, но и малко претрупани облегнали се статуи са изпълнени с terribilita, толкова характерна за най-добрите му произведения.

На практика Лъв X обаче не прави почти нищо, за да насърчи работата на Микеланджело, нито пък изглежда цени гения на Леонардо да Винчи. Според една история, разказана от Вазари, Лъв X поръчва на Леонардо произведение на изкуството, но когато художникът незабавно се заема да приготвя маслените бои, папата възкликва: „Какво може да се очаква от човек, който се заема с края, без дори да е започнал работа?“ Леонардо не получава повече поръчки и само още веднъж го наемат, за да осъществи амбициозния, но обречен на неуспех план да пресуши Понтинските блата. Тъжната истина е, че Лъв X, един от най-големите меценати сред папите от Ренесанса, има доста плосък вкус към изкуството.

В традицията на Медичите той събира манускрипти и добавя значително количество към Ватиканската библиотека, която до този момент е жалко подобие на библиотеката на Медичите в родната Флоренция. Лъв X силно се интересува от класическа литература и, подражавайки на своя баща, се опитва да пише поезия, но най-много наследява от насладата на своя родител към екстравагантната показност, с една разлика обаче. Склонността на Лоренцо Великолепни към показност изглежда като изблик на един изключителен ренесансов човек, това е щедростта на един забележителен човек, който по всякакъв начин се опитва да следва хуманистичния идеал. Лъв X притежава много от качествата на баща си — амбиция, интелект, приливи на неподозирана енергия, но е надарен в излишък и с недостатъците на своя родител. Онова, което при Лоренцо изглежда като слабост на величието, при Лъв X е смешна екстравагантност, папата не само изглежда нелепо, но и често има нелепо поведение.

Крайностите, в които изпада папата, са легендарни и съответстват на тези, извършвани от древните римски императори, като най-добрият пример за това е любимото му ястие, което представлява езици от пауни. Лъв X обича големи пиршества, на които гостите са забавлявани от певци, шутове, търкалящи се джуджета и дори има двубои. Същевременно самият пир се състои от дузина ястия, всяко сервирано в различни прибори от сребро и злато. В някои от ястията има и доста банални зрелища, като славеи, излитащи от пайове, малки момчета, облечени като херувими, които излизат от пудинга. Любопитно, но изглежда, че сред крайностите на Лъв X не влизат простъпки от сексуален характер — той обича да гледа, но не и да участва. Пляска с пухкавите си ръце от удоволствие при вида на гуляйджиите, облечени в пъстри дрехи, които танцуват под светлината от хиляди свещи на бал с маски, необезпокояван, че мнозина от маскираните двойки са кардинали, танцуващи със своите куртизанки. Лъв X обича много да ходи на лов, дейност, за която тялото му изобщо не е подходящо — може да е умел и безстрашен ездач, но за съжаление не вижда накъде отива. В крайна сметка обграждат и закарват към него глиган, папата препуска към дивеча, като размахва копие в едната ръка, а с другата придържа монокъла към присвитото си око.

Добрият, но определено надут характер на Лъв X най-добре се илюстрира от взаимоотношенията с предпочитания му домашен любимец — индийски слон, наречен Хано. Животното предизвиква голямо вълнение, тъй като е първото, което виждат в Италия след нахлуването на Ханибал преди повече от едно хилядолетие и половина. Хано е изпратен като подарък на Лъв X от краля на Португалия заедно с няколко екзотични птици, два леопарда и няколко персийски жребеца, пренесени от Азия в Европа от португалските търговци изследователи, които тогава започват търговия с Далечния изток. Казват, че папата силно обичал своя слон, като особено бил затрогнат от факта, че когато се появявал, животното коленичело и силно свирело с хобот. Лъв X е натъжен, когато Хано се разболява, и извиква лекари, като предлага да плати сума, равна на 4 000 златни дуката, на онзи, който го излекува. В крайна сметка дават на Хано слонска доза очистително — 11 килограма, но това няма ефект и животното умира за голяма скръб на Лъв X, който дълбоко тъжи. Изкопават огромен гроб, папата поръчва на Рафаело да изрисува портрет на Хано в естествена големина на стената над него, а самият Лъв X съчинява прочувствена епитафия, която е изписана на картината.

Тази добродушна шутовщина обаче е измамна, защото, когато е застрашен, Лъв X е способен на бързи и безскрупулни действия. През 1517 година няколко кардинали, водени от влиятелния кардинал Петручи и включващи изпълнения с омраза кардинал Содерини, правят заговор да убият папата. Начинът, по който възнамеряват да го направят, е особено подъл и болезнен — наемат прочутия хирург Батиста да Верчели да отрови превръзките, използвани за аналната фистула на Лъв X. За да си създаде алиби, кардинал Петручи напуска Рим, но шпионите на папата прихващат едно от писмата му, в което се намеква за заговор. Верчели е арестуван и подложен на мъчения с дибата, където много бързо разкрива намеренията на кардинал Петручи. Лъв X изпраща да повикат Петручи, като обещанието, че нищо няма да му се случи, е дадено от негово име, но от испанския посланик. В мига, когато кардинал Петручи се явява пред папата, го арестуват и докато крещи проклятия срещу коварството на понтифекса, го отвеждат и го хвърлят в тъмницата на крепостта „Сант Анджело“. Испанският посланик, който присъства на арестуването на Петручи, силно и яростно протестира заради обидата, нанесена на честта му. Лъв X обаче привежда теологически аргумент в защита на своите действия — обещанието на папата не е валидно, когато става дума за безпрепятствено преминаване, ако гарантът не е посочил изрично, че онзи, които се ползва от правото, възнамерява да го убие. Испанският посланик не се впечатлява от фалшивия довод, но се въздържа от последващи коментари заради видимо нарастващия гняв на папата.

Лъв X свиква цялата колегия на кардиналите, започва да им крещи и настоява да му кажат имената на другите заговорници. Гневът му вече е неконтролируем, до този момент никой не е виждал папата да дава толкова нехарактерен израз на чувствата си, някои дори са скептични и смятат, че държанието му дотолкова не отговаря на нрава му, че е само едно представление. Един по един кардиналите са принудени да излязат напред и да се закълнат в Бога, че са невинни. Идва ред на кардинал Содерини, който първоначално отрича да знае нещо за заговора, но Лъв X продължава ядосано да го разпитва. В крайна сметка кардиналът се разплаква и признава, като се просва в краката на понтифекса, проси милост и умолява папата да пощади живота му.

При тази унизителна проява другите виновни кардинали с неохота излизат напред и признават. За изненада на мнозина Лъв X решава да прояви великодушие и заповядва на събралите се кардинали да платят голяма глоба, която се равнява на 20 000 златни флорина.

Благодарните кардинали напускат и почти без никакви трудности успяват да съберат сумата. Тогава обаче получават съобщение, в което се казва, че явно има недоразумение и че от всеки се иска да плати 20 000 флорина. Новината е посрещната с всеобщ ужас — някои плащат без желание, други избягват, защото се страхуват да не бъдат обявени в несъстоятелност. Цялата събрана сума е използвана, за да бъдат изплатени нарастващите дългове, натрупани заради разточителността на Лъв X. За да няма обаче повече недоразумения, водачът кардинал Петручи е удушен в тъмницата от палача на папата — мюсюлманин, който е взет специално за такива цели, тъй като нито един християнски палач не би да рискува душата си, като екзекутира кардинал. За хирурга Верчели няма такива екстри — късат с нажежени до червено щипци парчета от плътта му, след това го влачат с коне из улиците и накрая го обесват на ешафода на моста пред крепостта „Сант Анджело“.

Лъв X предприема невиждана дотогава стъпка — за да затвърди положението си, ръкополага тридесет нови кардинали, всички те са роднини или доказани поддръжници на Медичите. От онези от новите кардинали, които мотат да си позволят, се очаква щедро да дарят папската хазна, чиито авоари остават застрашително малки, въпреки принудителните контрибуции от техните виновни предшественици, които са лишени от сан, за да могат да бъдат ръкоположени новите кардинали на рода Медичи. Но по това време има други семейни проблеми, които изискват вниманието на Лъв X — малкият му брат Джулиано де Медичи, херцог на Немур, умира, без да остави законен наследник. Връзката на Медичите с френската аристокрация, която Лъв X смята за жизненоважна за своя план, понася сериозен удар. Папата насочва вниманието си към своя племенник Лоренцо де Медичи, херцог на Урбино, наследил Джулиано като наместник на Лъв X и владетел на Флоренция. Младият херцог на Урбино възприема поведение и маниери, съответстващи на титлата му — той е първият владетел Медичи на Флоренция, който настоява за уважението, полагащо се на властващ принц — от гонфалониера и членовете на Сеньорията се очаква да свалят шапки и да се покланят в негово присъствие. Изглежда, че новият главнокомандващ на Флорентинската република прави всичко възможно, за да нарани републиканските чувства на своите поданици. Дори носи брада, която в останалата част на Италия е белег за аристократизъм, но която във Флоренция презират като превземка. Неговият по-възрастен и по-мъдър братовчед кардинал Джулио, архиепископ на Флоренция, тактично го съветва да промени поведението си, но херцогът на Урбино не се интересува от съветите на своя незаконен роднина.

Лъв X е принуден независимо от характера на Лоренцо да приеме, че бъдещето на рода Медичи зависи от един надменен млад мъж. Старшите представители на рода — Лъв X и кардинал Джулио — са църковни прелати и като такива не могат да имат признати законни наследници. Съществува дори опасност клонът на рода да изчезне, защото, макар че херцогът на Урбино е само на двадесет и пет години, вече страда от туберкулоза, а се говори, че е заразен и със сифилис. Лъв X започва преговори с френския си съюзник Франсоа I и урежда брак — Лоренцо, херцог на Урбино, взема ръката на Бурбонската принцеса Мадлен дьо ла Тур Д’Оверн, която е братовчедка на краля на Франция, което означава, че Медичите се сродяват с кралска връв. Скоро обаче става ясно, че плановете на Лъв X се натъкват на пречка в последната минута. Когато херцогът на Урбино се връща от Франция с младата си съпруга, се разбира, че е смъртоносно болен, принцеса Мадлен също изглежда крехка и в недобро здраве.

През април 1519 година херцогинята на Урбино Мадлен умира по време на раждане, а само след броени дни почива и нейният съпруг, детето обаче оцелява и е кръстено Катерина. Невръстното момиче наследява херцогството на Урбино и би могло да наследи управлението на Флоренция, ако Медичите възнамеряват да установят строго наследствена династия. Лъв X обаче решава, че не е дошло време затова, и архиепископът на Флоренция, кардинал Джулио, поема юздите на властта в града. Катерина е отведена в Рим — сега Медичите имат дете с кралска кръв и амбициите им получават силна подкрепа.

Лъв X наследява Петия латерански събор, когато се възкачва на папския престол, който е свикан през 1511 година от неговия предшественик Юлий II. Съборът има за цел да противостои на противниковия събор на френските кардинали в Пиза, свикан от френския крал, за да свалят Юлий II. На Петия латерански събор всички признават, че широко разпространилият се упадък на Църквата налага непосредствена нужда от реформи. Докато съборът се влачи, се обсъждат определени мерки, но Лъв X не проявява почти никакъв интерес, той е по-загрижен да избегне схизмата, която има опасност да се получи между него и френските кардинали, и когато проблемът е решен, съборът най-после е разпуснат през 1517 година. На заключителната церемония на събора се прочита официално писмо от папата, в което е обявено официалното отлъчване от църквата на всеки, който постави под съмнение или изложи собствени тълкувания за решенията на събора без изрично разрешение от понтифекса. Всякакви „тълкувания“, които могат да доведат до реформи, са потушени още в зародиш.

По това време папската хазна е практически празна, а разходите на светия престол главоломно се увеличават и излизат извън контрол. За всички прекомерни забавления, щедри дарове, дългове от хазарт и скъпо покровителство на хората на изкуството трябва да се плаща. Когато се наложи, Лъв X просто продава още няколко църковни поста или се обръща към своите банкери с искане за още един заем. Но вече дори и папските банкери са обезпокоени — по всичко личи, че папството върви към банкрут. За да покрият следващите заеми, банкерите настояват за лихви, които стигат до 40 процента, нещо с което Лъв X се съгласява, подписва и продължава постарому.

Има и още един проект, който папските банкери не могат да си позволят да финансират — цената за строежа на „Свети Петър“ се оказва огромна и разорителна дори и по папските стандарти. Юлий II е осъзнал, че единственият начин за плащане на толкова голямо начинание, е чрез повсеместната продажба на индулгенции, а Лъв X решава да подеме една допълнителна инициатива в тази сфера в огромен мащаб. Много скоро папските представители и свещеници, получили разрешение, тръгват от град на град из цяла Европа, придумват или изнудват вярващите да платят в брой за свитъците хартия, каквото всъщност представляват индулгенциите. Покупката на подобен свитък намалява ужасите и страданията в чистилището, въпреки че всички християнски души трябва да преминат оттам, за да се пречистят и да влязат в рая. Цената на индулгенциите е правопропорционална на големината на греха и колкото повече платят, толкова по-малко време ще прекара душата в Чистилището.

Индулгенциите засягат оголен нерв в християнския свят. През Средновековието идеите за ад и чистилище, за ужасяващите наказания в отвъдния живот, стават изключително реални за християните. Отвратителните сцени от пъкъла са изобразявани в църквите, разигравани са в религиозни драми и ужасяващо са припомняни в проповеди. Идеята за адския огън или мъченията в чистилището е тайният страх на всяко сърце, което до голяма степен олицетворява дълбоката психологическа хватка, което християнството упражнява над цяла Европа.

Индулгенциите едновременно експлоатират този страх и го превръщат в нещо незначително, а прословутият призив на продавача на индулгенции с металната си купичка за монети става известен на всички:

Продавачите на индулгенции стават обект на всеобща омраза, мнозина виждат как вярата им е обезценена от такива безскрупулни действия. Всички знаят, че парите от продажбата на индулгенции отиват за издръжка на църковните прелати, чиито разточителства подхранват клюките в християнския свят. В крайна сметка един млад немски свещеник решава, че няма да търпи повече, и пристъпва към действие. Името му е Мартин Лутер и на 31 октомври 1517 година той заковава на вратата на църквата в крепостта Вигенберг деветдесет и пет тезиса, с които иска църковна реформа.

22 Папата и протестантът

Ренесансът вече преминава на север отвъд Алпите и прониква из цяла Европа. Разпространението на преоткритите древни познания и идеите на новите хуманисти са подпомогнати особено от европейското откритие на древното китайско изкуство на печатарството. Първата печатарска ngeca е създадена около 1450 година в Майнц, Германия, от Йоханес Гутенберг. Когато градът е плячкосан през 1462 година, първите печатари бягат в изгнание и печатарството се разпространява, като през 1463 година достига до Холандия, през 1465 година до Италия и през 1470 година до Париж. Най-великият северноевропейски хуманист е Дезидерий Еразъм, роден през 1469 година в Холандия. Неговата влиятелна „Възхвала на глупостта“ осмива застоялия аристотелианизъм като госпожа Глупост и показва, че това не е единственият начин за постигане на мъдростта. Има различни начини за тълкуване на света и много различни начини за учене.

С хоризонталното разпространение на печатарството из целия континент започва и вертикалното разпространение на грамотността, която достига до слоеве на обществото, които преди това не са имали интелектуален стимул. Появява се нова самоувереност, насърчена от финансовата сигурност на зараждащата се търговска класа. Онова, което се случва с Медичите във Флоренция, сега се случва в по-малък размер в много богати търговски домакинства във всички главни търговски центрове. В Холандия, Англия и цяла Германия процъфтяват изобразителното изкуство и четенето, в други страни, като Франция, промените достигат до владетелските дворове, оказват дори влияние в консервативната и богата на злато Испания. В резултат на това много образовани хора започват на четири очи да поставят под съмнение покварената и изключително средновековна хегемония на Църквата. Този критицизъм прави важна крачка с Лутер, който като свещеник критикува Църквата отвътре.

Мартин Лутер, портрет от неизвестен художник

Лутер е роден през 1483 година в малкия град Айслебен в Саксония, където баща му е миньор в медните мини, но се издига и става градски съветник. Младият Лутер израства в благочестиво семейство и постъпва в университета в Ерфурт. Намерението на баща му е той да учи, за да стане адвокат, но напук на него Лутер постъпва в августинския манастир и става свещеник на двадесет и четири години. След още три, през 1510 година, Лутер е изпратен на мисия в Рим, където усърдният и умен немски свещеник се ужасява от безнравствеността и покварата на Църквата. В резултат на последвалите духовни колебания Лутер започва да чете Библията с други очи, което пък го отвежда към онова, считано от него за изначално духовно послание на християнството. Според него ясната и проста вяра е замъглена от ученията на Църквата с нейните застъпващи се доктрини и тълкувания. За Лутер спасението на душата се крие в неопосредстваната вяра, а не в ученията на Църквата. Папата няма право да твърди, че може да опрощава грехове, каквато е целта на индулгенциите, защото това може да направи само Бог.

Силната вяра на Лутер е съчетана с избухлив характер, което го прави влиятелен проповедник, но и го кара да не проявява търпимост към неща, в които не вярва. В крайна сметка повече не може да се сдържа и заковава своите деветдесет и пет тезиса на вратата на църквата в крепостта Витенберг през 1517 година. В тях поставя под съмнение не само валидността на индулгенциите, но и властта на Църквата и нейното оглавяване от страна на папата. Според един от тезисите „папата е богат като Крез и би сторил по-добре, ако продаде Свети Петър и даде парите на бедните.“ В друг дори поставя под съмнение теологията на понтифекса: „Онези, които вярват, че спасението им е сигурно, защото са купили индулгенции, са прокълнати навеки.“

После Лутер превежда тезисите си на немски, така че да достигнат до много повече хора, а не само до латинскоговорящите учени, а не след дълго предприемчив печатар започва да издава копия на превода. Много скоро хората далеч отвъд Витенберг прочитат сензационните му тезиси, в които се настоява за реформа на Църквата, като дори и тогава Лутер настоява, че не е срещу Църквата, а само срещу делата на папството. Но събитията поемат свой собствен ход — поставя се началото на движението, което в наши дни е известно като Реформация.

През 1518 година до Рим достигат новините за откритото неподчинение на Лутер и Лъв X му заповядва да се яви в града, за да даде обяснение. Лутер много добре знае за опасностите, които се крият в подобно пътуване, и намира поредица от извинения. Лъв X заповядва на папския легат кардинал Каетан да се срещне с Лутер, а резултатът е гневен сблъсък. Но учението на немеца вече е достигнало до мнозина в Германия и той е защитаван от саксонския електор Фридрих III.

Императорът на Свещената римска империя Максимилиан I умира през същата година и Фридрих III е един от седмината електори, които трябва да изберат новия император. Лъв X не иска да го засяга, тъй като желае съюзник на папството да бъде избран на този могъщ пост. Онова, което започва като дребен инцидент във Витенберг, се оказва факт с огромни политически последствия. Същевременно Лутер продължава да проповядва идеите си и през лятото на 1519 година участва в поредица от открити дебати в Лайпциг, на които присъства братовчедът на електора, херцогът на Саксония, теолози от университетите в Лайпциг и Витенберг и много държавни и църковни сановници.

Паралелите между идеите на Лутер и вижданията на хуманиста Еразъм са очевидни, а мнозина от германците им симпатизират както на интелектуално, така и на теологично равнище. Еразъм изготвя програма за класическо образование, като се връща към корените на западната цивилизация. Лутер се връща към Библията като единствен източник на теологическа и духовна увереност. Хуманизмът, който преминава през Северна Европа, оказва значително влияние върху Реформацията, но не и върху самия Лутер, който до голяма степен си остава вярващ от Средновековието. Не новите философски идеи го карат да предизвика църковните власти, неговият сблъсък е изцяло религиозен, а целта му е ни повече, ни по-малко от спасението на душата. Всички тези нови идеи карат някои да поставят под съмнение самата структура на европейското общество, в което Църквата стои в центъра на интелектуалния живот и обединява всеки един негов аспект — от науката до философията, от етиката до изкуството. Из цяла Европа хората започват да виждат нова надежда в учението на Лутер, макар че положението на самия свещеник остава несигурно.

По време на дебатите в Лайпциг Лутер умело е подведен да подкрепи ереста на Ян Хус, който е изгорен на клада след появата си на Констанцкия събор през 1414 година. Лъв X научава, че Лутер поддържа хусистката ерес и изпраща папска була, в която го осъжда като еретик. С това проблемът би бил решен, както се случва с Хус, но Лутер все още се радва на протекцията на няколко немски благородници.

По това време деветнадесетгодишният внук на починалия император Максимилиан I, ерцхерцогът на Австрия Карл, е избран за император на Свещената римска империя под името Карл V. Това е човекът, който Лъв X не иска да бъде избран. Кралят на Испания и Неапол Фердинанд умира през 1516 година и Карл V наследява титлите му заедно с Испанска Холандия, към тях се добавят териториите на Свещената римска империя в Германия и става ясно, че могъществото на Карл V застрашава цяла Европа. Владенията му почти напълно обкръжават Франция, която е единствената голяма сила в съюз с Лъв X.

Учението на Лутер и солидарността на няколко немски принцове вече застрашават хегемонията на Църквата в Саксония, както и в цяла Германия. Лъв X знае, че император Карл V непоклатимо вярва в църковните доктрини и го моли да се намеси, нали в крайна сметка владенията на тези немски принцове са част от неговата империя. Карл V се колебае и не иска да предизвиква проблеми в обширната си империя, като отхвърля решенията на немските принцове, но папата настоява императорът да вземе отношение по проблема. Най-после Карл V се съгласява, но поставя тежки условия — ако осъди Лутер, в замяна папата ще го подкрепи при бъдещи действия срещу Милано, останал в ръцете на френския крал Франсоа I, което означава, че Лъв X трябва да предаде своя съюзник.

През 1521 година Лъв X издава папска була, с която отлъчва Лутер от църквата, но така само влошава нещата. В отговор Лутер изгаря папската була пред публика от изказващи своето одобрение граждани и университетски преподаватели. Саксонският електор Фридрих III прибира Лутер в крепостта във Витенберг, повече за негова защита, отколкото за да го задържи. Лутер се заема с превода на Библията от латински на простонароден немски и хората повече няма да се нуждаят от свещеници, които да им тълкуват Божието слово, тъй като ще могат сами да си го четат. Има време и да организира идеите си в една разбираема алтернативна доктрина, която точно като прочутите му проповеди е изпълнена с бунтовнически фрази: „Нито папата, нито епископът, нито който и да било ръкоположен човек няма право да налага и една дума от закона над някой християнин…“

Изминават едва четири години, откакто Лутер заковава своите тезиси на вратата на църквата в крепостта Витенберг, но идеите му вече достигат чак до Унгария, Франция и Бохемия, където мнозина все още помнят Ян Хус и тайно го считат за национален герой и мъченик. Хенри VIII е ужасен, когато новините за това достигат до Англия, и написва „Защита на вярата“, в която осъжда идеите на Лутер. Творбата си посвещава на Лъв X като „декларация за вярата и приятелството“ и изпраща нейно копие на папата. Лъв X е толкова силно трогнат от тази вярност, че изпраща послание в Англия, че всеки прочел трактата на Хенри VIII получава опрощение на греховете. Дава на краля на Англия и титлата „Fidei Defensor“ („Защитник на вярата“) — титла, която и до ден днешен се появява до главата на монарха на британските монети като съкращението „FD“.

Лъв X обаче открива, че има по-належащи проблеми. В края на ноември 1521 година испанските войски на императора на Свещената римска империя Карл V тръгват на север към Милано, където разбиват френската армия на Франсоа I, останките от която бягат отвъд Алпите. Щом новините за победата на Карл V достигат Флоренция, нейният владетел кардинал Джулио де Медичи изпраща куриер при папа Лъв X, който е излязъл на лов във вилата си край Рим. Същата вечер Лъв X седи пред отворения прозорец в своята вила и любезно наблюдава кладата, запалена в чест на голямата победа на Карл V. Най-после французите са прогонени от Италия, която се връща към статуквото от началото на неговия понтификат. Никой не знае със сигурност какво ще последва, но за папата, заклел се да се наслаждава на папството, не трябва да бъде пропускан нито един повод за празнуване.

Според официалния доклад студеният ноемврийски въздух засяга гърдите на папата и той се оттегля в покоите си, хванал настинка, която бързо прераства в треска и само за броени дни Лъв X умира. Казват, че когато умирал, папата възкликнал: „О, Боже! О, Боже!“, което се счита са отявлено противоречие с предполагаемия му агностицизъм, макар че други го считат за чисто богохулство, което само потвърждава, че е бил агностик.

Всичко, свързано с тази случка, не е такова, каквото изглежда. Най-вероятно Лъв X е убит — лекарите, които се грижат за него, по-късно докладват, че смъртта му се дължи на отрова, въпреки че не става ясно кой е отговорен за нея. През осемгодишния си понтификат Лъв X си създава много врагове както в Рим, така и извън него. Отровителството е чуждо на рицарския характер на Франсоа I, но той със сигурност е един от главните заподозрени, защото след дългите години на съюз, през които Медичите дори се сродяват с френския кралски дом, Лъв X го предава. Който и да е отговорен, Лъв X е мъртъв, оставил е папската хазна на ръба на банкрута, Италия е в безпорядък, а римокатолическата църква се разпада.

23 Папството остава в семейството

В края на 1521 година, само месец след смъртта на Лъв X, в Рим се събира конклав, който трябва да избере следващия папа. Мнозинството очаква братовчед му кардинал Джулио де Медичи да го наследи, тъй като е публична тайна, че е сред най-добрите съветници на Лъв X, както и че управлява финансовите дела на папата. Не влиянието на кардинал Джулио де Медичи, а фактът, че Лъв X пренебрегва съветите на своя братовчед в толкова много случаи, се счита от мнозинството като причина за тежкото положение на папството. Напротив, кардинал Джулио сякаш е всичко, което Лъв X не е — той е хубав, сериозен, навъсен и надарен с добър вкус. Въпреки това обаче мнозина остават непоколебими по въпроса за неговата кандидатура.

Кандидатурата на кардинал Джулио може да има могъщи поддръжници, тъй като с годините братовчедите Медичи си създават влиятелни приятели в Рим, но имат и силни врагове. Кардинал Франческо Содерини например е твърдо решен да няма втори папа Медичи. В това си намерение най-неочаквано е подкрепен от кардинал Помпео Колона, който е сред тридесетте и един кардинали, ръкоположени от Лъв X, и който вижда в това своята възможност да бъде избран. Положението става патово, когато двамата са подкрепени от френските кардинали, които не са склонни да забравят за предателството на Лъв X към техния крал.

Кардинал Джулио решава да предприеме хитър политически ход. Скромно обявява, че не е достоен за високия пост, и предлага малко известния фламандски учен кардинал Адриан Дедел, който е изключително религиозен и аскетичен човек и който е бил някога възпитател на императора на Свещената римска империя Карл V. Кардинал Джулио е сигурен, че ще отхвърлят кардинал Дедел заради неговата неизвестност, липсата на политически опит и факта, че не е италианец. Себеотрицателното предложение, направено от кардинал Джулио де Медичи, трябва да докаже на всички, че всъщност той е идеалният кандидат. Но постига силно нежелан резултат — кардиналите отговарят на блъфа на Джулио де Медичи и кардинал Адриан Дедел е избран за папа под името Адриан VI. Тълпите, които очакват новините отвън пред конклава, от изненада отказват да повярват на ушите си — няма ги обичайните радостни възгласи, само тишина, последвана от нарастваща врява от подигравки и дюдюкания.

Обикновените хора явно много по-добре от кардиналите знаят до какво ще доведе този избор, а назначението на папа, който се държи така, както се очаква от един истински понтифекс, се оказва катастрофално за Рим. Няма изгодни назначения, няма карнавали и шествия, няма изобилни и разточителни пиршества. Благочестивият Адриан VI се нанася в една малка стая в папските апартаменти и продължава да живее с един Флорин дневно, като става да се моли при изгрев-слънце и се храни само с рядка овесена каша, сервирана от злата му стара фламандска слугиня. Кардиналите и гражданите гледат на примерния живот на папата като на варварство, за тях това е типично северноевропейско поведение, точно това, което може да се очаква от един неизтънчен неиталианец. Лошото обаче предстои — папата заповядва на всички кардинали и архиепископи, живеещи в Рим, да напуснат града и да се върнат в своите диоцези, а мнозина от тях никога не са били там. Следва масово и мрачно отпътуване от Вечния град.

Много скоро икономическият живот в града замира и както Вазари описва ситуацията, много хора на изкуството „едва не умират от глад“. Ако художниците са в толкова окаяно положение, то неизбежно други не толкова привилегировани членове на обществото са в далеч по-тежко положение: главорезите са принудени да просят, джебчиите да се прехранват от милостиня, проститутките гладуват и дори свещениците водят въздържан в яденето и пиенето благочестив живот. Няма нищо неочаквано в това, че през 1523 година, само две години след като е избран за папа, Адриан VI умира — официалната причина за смъртта му е бъбречно заболяване, което почти със сигурност е евфемизъм за отравяне, инцидент, който се случва от време на време и който до този момент е отговорен за кончината на шестима папи подред.

Този път кардинал Джулио идва добре подготвен на конклава, също толкова добре подготвени са и заклетите му врагове кардиналите Франческо Содерини и Помпео Колона, които сега открито са подкрепени от Франсоа I и всички френски кардинали. Резултатът е поредното безизходно положение — предлагат се и се приемат подкупи, дават се обичайните тайни обещания, но конклавът остава все така в задънена улица. Дните преминават в седмици, а после в месец, минава още един, а отвън обикновените хора започват да се бунтуват. Никой не може да се свързва с кардиналите зад заключените врати на конклава и въпреки това до тях достигат новините, че недоволството на европейските владетели от неуспеха им нараства. Императорът на Свещената римска империя и английският крал Хенри VIII дават да се разбере, че са за още един папа от рода Медичи, сега дори Франсоа I се съгласява с тях, защото е убеден, че кардинал Медичи бързо ще предаде императора и ще възстанови съюза си с Франция. След шестдесет дни, най-дългият конклав в историята, кардинал Медичи е избран и става папа Климент VII.

Джулио е отгледан в двореца Медичи и получава най-доброто хуманистично образование, което може да се купи с парите на семейството. На четиридесет и пет години е достатъчно възрастен, за да си спомня вечерите на една маса с Лоренцо Великолепни и как седи заедно с младия Микеланджело и бъдещия Лъв X, докато слушат хора като Полициано и Пико дела Мирандола, които обсъждат философията и рецитират поезия. Климент VII наследява красотата на убития си баща, макар че лицето му е по-скоро мрачно и навъсено, отколкото усмихнато. Наследява и уменията на своя дядо Козимо де Медичи, свързани с финансовите дела, но има силна склонност към неговата легендарна предпазливост, която кара новия папа да се колебае, когато трябва да вземе важни решения. Но за разлика от своя братовчед Лъв X разбира много от изкуство.

Разточителното покровителство на Лъв X прави Рафаело богат, но неговият по-млад и по-предпазлив братовчед кара художника да се развива. Кардинал Джулио де Медичи поръчва на Рафаело последния му шедьовър „Преображение“, който остава незавършен заради преждевременната смърт на художника през 1520 година на тридесет и седем години. В това произведение Рафаело стига далеч отвъд характерната за него изящност и лекота, за да изобрази едно треперещо от вълнение и многообразно човечество, изпълнено с благоговение пред чудотворното преображение на Христос. Това е работа с вътрешно напрежение и колоритност, при която спускащият се мрак обгръща въздушната лекота на възвисилия се Иисус. Като такава можем да я смятаме за отражение на духовността на Климент VII, който въпреки своята светска нерешителност и нерядко мрачно излъчване води вътрешен живот, озарен от непоклатима вяра.

Може би именно тези характерни черти отговарят на въпроса защо той толкова харесва Микеланджело, който въпреки своята дълбока и очевидна вяра, в най-добрия случай е труден и непредсказуем човек на изкуството. Кардинал Джулио наглежда работата на Микеланджело по капела Медичи във Флоренция, а по време на понтификата си като Климент VII му поръчва да нарисува „Страшния съд“ в Сикстинската капела. Според Кондиви Климент VII смята, че „разнообразието и величието ще предоставят едно по-широко поле на Микеланджело, за да докаже силата, която е в него.“ Папата знае какво прави, макар че няма да доживее да види тази поразителна фреска в целия й блясък. Тълпите от осъдени хора, някои възвисяващи се, но мнозинството хвърлени надолу в чистилището и огньовете на ада, са лесно разпознаваеми като ренесансови образи. Това обаче не е опростеното средновековно изображение на пламъците и сярата, тук виждаме човечеството във всичките му превъплъщения от светците до най-виновните грешници. Фреската напомня, че дори силните и уверени в себе си хуманисти ще се изправят пред Страшния съд — в основата си Ренесансът, въпреки всички трансформации, остава религиозно явление, а идеите, които го променят, все още са в зародиш.

Страшния съд, Микеланджело

Изненадващо е обаче, че Климент VII е много добре запознат с тези идеи, а дори още по-изненадващото е, че силно им симпатизира. Знае се, че секретарят му Йоханес Видманстад запознава папата с идеите на Коперник и дори изнася лекция за новото учение за вселената в градините на Ватикана, на която присъстват Климент VII и редица от висшите му сановници. Съдържанието на лекцията е взето от „Малък коментар“ на Николай Коперник, който се разпространява от ръка на ръка и съдържа „За въртенето на небесните сфери“. Коперник изказва предположение, че движението на звездите и планетите най-добре може да бъде обяснено с едно неподвижно слънце, около което земята и другите планети се въртят, като само луната се върти около земята. Тази теория има големи последствия, тъй като означава, че земята, а следователно и човекът, не са центърът на Божието творение. Средновековното виждане, че човекът е микрокосмосът на макрокосмоса (вселената) вече не се поддържа, изобилието от тълкувания на това виждане и смисълът, който придава на човешкото съществуване, изчезват за миг. Теорията на Коперник е важна и с това, че е първото голямо предизвикателство срещу идеите на класическата епоха, които отново се появяват по време на Ренесанса. Тази нова теория отваря път към един непознат досега начин на мислене, почиващ на наблюдението и опита и поставящ основите на научното мислене.

Климент VII с лекота приема идеята за хелиоцентризма на Коперник и привидно не открива никаква заплаха за своята вяра в нейните твърдения, неговият ренесансов хуманизъм е отворен за подобни напредничави теории. По ирония на съдбата именно Лутер отхвърля Коперник, защото макар и Реформацията да представлява движение срещу потискащата хегемония на Църквата, същевременно запазва много от идеите на ранното християнство. Протестантството, което се ражда от Реформацията, запазва непокътнати много средновековни разбирания за вярата и знанието и когато идеите на Коперник се противопоставят на тези на Аристотел, Лутер твърдо застава на страната на Аристотел.

Във времето преди да стане папа, Климент VII е близък с Леонардо да Винчи. Бил е прекалено малък, за да е свидетел на предполагаемия престой на Леонардо в двореца Медичи във Флоренция, но със сигурност познава художника от времето на относително дългото му пребиваване в Рим, което започва в началото на понтификата на Лъв X през 1513 година, когато новият папа настанява Леонардо в личните си покои във Ватикана. Годините не са добри за Леонардо, който вече минава шестдесетте и се превръща в един сърдит старец. Страда от хипохондрия, която само се утежнява от силното му недоверие към лекарите. Леонардо изпитва и силно подозрение към двамата немски помощници, които Лъв X му дава, защото е убеден, че крадат идеите му. От своя страна те докладват на папата, че Леонардо се занимава с черна магия, което не е точно така, но помощниците му са убедени в правотата си. Всъщност Леонардо изучава анатомия, но дисекцията на трупове не е нещо, което Църквата би желала да насърчи, така че Лъв X забранява на художника да я извършва. Съществува вероятност Леонардо да изпитва колебания по въпроса за своя младежки, но необявен открито атеизъм. Дневниците му са изпълнени с изображенията на потопи, които са продиктувани от лошите му предчувствия, свързани с втори потоп, който „Божият гняв ще излее върху човечеството“. Дори внушителен ренесансов ум като Леонардо е уязвим, когато става дума за религия. Хуманизмът на Полициано, Пико и Ботичели е крехък и те са покорени от Савонарола. Леонардо обаче изглежда е покорен от собственото си съзнание или от чудатостите на своята психология. През този период простият огледален шифър, използван от него, за да води дневниците си, се превръща в по-сложен шифър, като същевременно дори и някои от най-ясните му записи остават двусмислени. Един особено интригуващ откъс от това време гласи „i medici me crearono edesstrussono“, който обикновено се превежда като „Медичите ме създадоха и унищожиха“. Би било доста показателно, ако това е истинското мнение на Леонардо за Медичите, а и човек се чуди как може да са го унищожили. Дали не става дума за временно раздразнение, продиктувано от забраната на Лъв X върху дисекциите, или пък е обмислена преценка? Проблемът е, че думата medici е множественото число на medico, което на италиански означава „лекар“, и това значение изглежда по-правдоподобно. Широко известното недоверие на Леонардо към лекарите като нищо може да го е накарало да си мисли, че те го унищожават, или пък, ако раждането му е било трудно, тогава може да е смятал, че лекарите са го „създали“, но дори и в този случай тълкуванието остава спорно.

Медал на Франсоа I, дело на Бенвенуто Челини, Фицуилям музей, Кеймбридж

Този период от живота на Леонардо не е изцяло затъмнен от отрицателни мисли. Сега за първи път вижда работите на Рафаело, които силно го впечатляват и оказват влияние върху неговото изкуство. Друг щастлив случай е събитието от 1515 година, когато Леонардо придружава Лъв X по време на триумфалното му влизане във Флоренция, както и на последвалата му трудна среща с новия, млад крал на Франция Франсоа I в Болоня. Леонардо е доведен, за да забавлява, да доставя удоволствие и да предизвиква възхищение у Франсоа I, в което, разбира се, постига успех. По предложение на Лъв X Леонардо конструира механичен лъв, който извървява няколко крачки, а после гърдите му се отварят и вместо сърце зрителите виждат френската хералдическа лилия — това трябва да символизира искреното приятелство между Лъв X (лъва) и Франсоа. Предизвиканата от играчката наслада сигурно тушира изнервящата им среща и спомага Джулиано де Медичи да бъде обявен за херцог на Немур. Това е подходяща компенсация на съдбата, тъй като Джулиано е близък с Леонардо и вероятно е неговият най-успешен покровител. Съществува вероятност да е поръчал „Мона Лиза“, която на свой ред да не е съпругата на флорентинския сановник Франческо дел Джокондо, а любовницата на Джулиано де Медичи.

Леонардо със сигурност получава поръчка от Лъв X и създава една мадона за бъдещия Климент VII, представляващи две от няколкото дузини картини, които със сигурност могат да му бъдат приписани. Медичите имат значително влияние върху живота на Леонардо, а представянето на художника от Лъв X на Франсоа I в Болоня се оказва особено съдбовно.

Двадесет и една годишният френски крал се вижда като въплъщение на рицарските добродетели, но освен това се смята и за учен, в резултат на което между него и Леонардо се създава силно и продължително разбирателство. След като се връща в родината си, създава ренесансов двор, в който кани и Леонардо. Недоволният от живота си в Рим художник приема и заминава за Франция, където след по-малко от три години умира на шестдесет и седем години, като според Базари, на когото понякога не може да се разчита, смъртта го застига в ръцете на Франсоа I.

Друг много различен човек на изкуството, покровителстван от Климент VII, е златарят и скулпторът Бенвенуто Челини, който също оставя доста живописни, но ненадеждни спомени за своя живот. Челини е роден във Флоренция през 1500 година и в началото на своя жизнен път си създава име на ненадминат ювелир. Вследствие на шумна кавга е осъден на смърт, но избягва от града. Това е първият от поредицата насилствени и кървави инциденти, бележещи живота му.

Челини пристига в Рим на двадесет и три годишна възраст в същата година, когато Климент VII става папа. Новият понтифекс бързо съзира изключителния му талант и му поръчва няколко произведения, които донасят на Челини голяма слава в Рим. В своята „Автобиография“ по-късно ювелирът разказва как усърдно създава множество предмети на изкуството, включително монети, мощехранителници и брошка с гербовия девиз на папата, като по негово скромно мнение, всички те са великолепно изработени. Описва и как често се оттегля в провинцията с противния си звяр и любимо ловно куче Баручо, където очевидно е способен да убие две гъски с един изстрел от разстояние от около деветдесет и пет метра. Всеобхватната, но неизменно съсредоточена върху едно нещо автобиография на Челини разкрива автора и като самохвалко, лъжец, крадец и дори убиец, но същевременно съдържа доста подробности, хвърлящи светлина върху много от влиятелните личности, с които се среща, в това число и Климент VII. Макар че поредицата от лични разговори, за които твърди, че води с папата, очевидно са измислени, няма никакво съмнение, че е близък с Климент VII и, както по-късно ще видим, присъства на едни от най-съдбовните събития в живота му.

За съжаление заради материала, с който Челини работи най-често — златото, произведенията му по-късно са претопени от алчни вандали, като сред тях има както крале, така и крадци. Единственият съществуващ образец от злато, за който със сигурност знаем, че е негов, е голяма солница с полегнали мъжка и женска фигури, създадена за Франсоа I, което несъмнено показва, че неподбиращият бисексуален самохвалко и крадец притежава и неподражаем талант.

Дори тихият и търпелив Климент VII е вбесен до крайност от Челини. Творецът разказва, че когато папата чува за поредната му лудория, при която е нанесъл смъртоносен удар върху черепа на един нотариус, „посинял от бяс, папата заповяда на коменданта, който също беше в стаята, да ме арестува и обеси на мястото, където бе извършено убийството.“ За щастие преди комендантът да арестува Челини, жертвата му чудотворно оживява, папата помилва ювелира, на когото приписват думите „той няма да иска да ме загуби за нищо на света.“

Ако можем да вярваме на тази история, тогава в нея виждаме един от редките случаи, когато Климент VII действа пламенно, бързо и решително.

Единствената оцеляла през вековете златна солница на Челини

В повечето от случаите той се проявява като човек с почти смразяващ самоконтрол и у него чертата на Медичите за сдържана предпазливост се задълбочава и се превръща в недостатък. Венецианският посланик описва новия папа така: „Говори добре и разбира всичко, но е много плашлив.“ Преценката е прекалено строга, но Климент VII твърде много вниква в нещата и винаги може да види двете страни във всяка определена обосновка. Това го превръща в най-близкия съветник на Лъв X, но пречи на способността му да поема нещата в свои ръце. Когато управлява Флоренция, това няма кой знае какво значение, тъй като партийната машина се грижи за повечето решения и през по-голямата част от времето неговото управление е вещо и умело. Като папа обаче трябва да взема решения, които далеч надхвърлят нивото на градската политика, решения, изискващи водачество, изпълнено и със самоувереност и убеденост в собствената правота, качества, които биха могли да са подкопани от незаконния му произход. Изглежда, че психиката на Климент VII е сериозно засегната от липсата на истински баща. Лоренцо Великолепни изпитва силна загриженост към него, дори забелязва и насърчава дарбите му, но собствените му деца винаги са на първо място. Показателно е, че не Лоренцо, а синът му Лъв X е отговорен за първите важни стъпки в кариерата на бъдещия Климент VII.

Тази нерешителност в Климент VII се вижда още в началото на понтификата му, а дали има фатални последствия за папството му, или пък всъщност обстоятелствата са неизбежни, е друг въпрос. Трудностите, пред които се изправя Климент VII, когато се възкачва на папския престол, са мъчно преодолими, а и липсата на ясен поглед не допринася за нищо добро. Умереният му начин на живот може да промени поведението на папството у дома, но всъщност папството като цяло отчаяно се нуждае от реформи.

Климент VII изглежда възпиран, накъдето ида се обърне. Врагът му кардинал Колона продължава да заговорничи за смъртта му, а папата открива, че не може да си купи приятели, защото хазната е празна. Положението извън Рим изглежда дори още по-злокобно, защото християнският свят е изправен пред външна заплаха от страна на изключителния султан Сюлейман Великолепни, владетел на Османската империя, която тогава заема целия Балкански полуостров, достига до Адриатическото крайбрежие, а на север се простира чак до Унгария, като застрашава цяла Централна Европа. Сякаш това не е достатъчно лошо, та християнството е изправено и пред вътрешната заплаха на протестантското движение, отприщено от Лутер и започващо едва сега застрашително да се разпростира. Същевременно в страната конфликтът между могъщия френски крал и императора на Свещената римска империя заплашва да разкъса Италия.

Франсоа I бързо се връща на италианска територия, повел отново войските си към Милано. Преди десет години Лъв X едва успява да оцелее при подобна ситуация в началото на своя понтификат, сега Климент VII се опитва почти по същия начин да се справи с положението, въпреки че съдбата и характерът му работят против него. Той се съюзява с императора на Свещената римска империя Карл V и заедно с испанската армия през февруари 1525 година се сблъсква с французите при Павия, само на тридесетина километра южно от Милано. Испанската войска нанася съкрушително поражение на френската и мнозина от френските благородници военачалници са убити, самият Франсоа I е пленен и отведен в Испания. Освобождават го едва след година, и то след като е принуден да предаде на Карл V цяла Бургундия, както и да се откаже от претенциите си към Неапол и Милано.

Климент VII бързо осъзнава, че сега император Карл V представлява пряка заплаха за цяла Италия, да не говорим за останалата част от Европа, затова веднага започва тайни преговори с новоосвободения Франсоа I. Резултатът е създадената през 1526 година Лига от Коняк, в която влизат Франция, Венеция, Милано, Папството и Флоренция, които се обединяват срещу владетеля на Свещената римска империя.

Император Карл V е вбесен, но по същото време в Рим достигат новините за голяма битка на унгарците с османската армия на султан Сюлейман Великолепни при Буда на брега на Дунава. Историкът Гучардини е в Рим като папски съветник и разказва как научават, че „армията, събрала всички благородници и смели мъже на Унгария, е разбита, има ужасно много убити, самият крал е повален заедно с мнозина от влиятелните прелати и барони на кралството.“ Климент VII веднага призовава за „всеобщ мир сред християните“ и за сформирането на военен съюз срещу нашествието на неверниците, след което свиква консисторията и казва на кардиналите да обединят сили в подготовката на похода срещу турците.

Кардинал Колона не обръща внимание на голямата заплаха и вижда в това възможност да нанесе удар на Климент VII. Веднага заминава в крепостта си, която се намира в подножието на планините на около шестдесет и пет километра югоизточно от Рим, където успява да събере войска от 800 конници и 5 000 пехотинци. Застава начело и потегля към Рим, където, според Гучардини, „нито папата разполага с войска, която да го защити, нито пък народът на Рим, отчасти защото е доволен от сполетялото го нещастие и отчасти защото смята, че обществените трусове не го засягат, прави нещо в защита на своя понтифекс.“ Вследствие на това кардинал Колона бързо превзема града. „Готов да умре“, Климент VII заема „мястото си на папския трон, облечен в одеждите на понтифекс и с всички регалии, следвайки примера на Бонифации VIII“, който по подобен начин е нападнат от друг Колона през 1303 година. Кардиналите на Климент VII обаче успяват в крайна сметка да го убедят да потърси спасение в крепостта „Сант Анджело“, което несъмнено му спасява живота. Впоследствие кардинал Колона успява да изтръгне унизително споразумение от папата, защото „в крепостта няма продоволствие, за да издържат на обсада“. Климент VII е принуден да се откаже от Лигата от Коняк срещу владетеля на Свещената римска империя, като същевременно кардинал Колона и всички заговорници получават нарочно папско помилване, което им дава имунитет срещу всякакви репресии.

На практика положението на Климент VII е неудържимо, властта му е подкопана, а политическата му стратегия е съсипана и той привидно изпада в обичайното си състояние на нерешителност. Но този път външността дава невярна представа за действителността — тихомълком и с нехарактерна за него скорост папата взема прибързано решение, което по-късно ще се смята за едно от най-погрешните в живота му, макар че първоначалният му ефект хваща кардинал Колона неподготвен. Климент VII изпраща голям контингент от папските войски в земите на кардинал Колона със заповед да ги опустошат и да разрушат укрепленията, да прогонят в планините онези, които ги населяват, и да изгорят до основи крепостите. За да унижи допълнително кардинала, папата постановява, че го лишава от всичките му църковни санове и титли, обявява го извън закона и дори стига дотам, че обещава награда за главата му, която е още по-обидна, тъй като е непочтително ниска, заради липсата на пари в папската хазна. Разказват, че когато кардинал Колона научава за това, изпада в такъв бяс, че дори самото споменаване на името на папата го кара да трепери от ярост. Без повече шум той се отправя с остатъка от войските си към Неапол, където вицекралят на Карл V изпълнява заповедите на своя владетел и събира войска, за да „даде такъв урок на папата, който той никога няма да забрави“.

Същевременно на север от Алпите Карл V заповядва на друг от своите генерали да събере огромна армия, с която да се насочи към Рим. Тя е съставена от ландскнехти („наемници“), набирани от Бавария и Франкония, предимно протестанти от селски произход, изпълнени с верски устрем заради похода срещу Рим и вдъхновени допълнително от историите за богата плячка. Води ги изключителният, но възрастен немски военачалник Георг фон Фрундсберг.

Отчаяното положение на Климент VII е само леко облекчено, когато папските войски, намиращи се на юг от Рим, успяват да пресрещнат кардинал Колона и неаполитанските войски при Фросиноне, портата на опустошените земи на Колона. По това време армията от ландскнехти на фон Фрундсберг напредва на юг през Алпите. Проливните дъждове и първите снежни бури не ги възпират и те си проправят път през проходите, понесли на ръце пълния Фрундсберг над скали и заснежени полета, докато най-после достигат равнините на Ломбардия. Одрипавелите и изгладнели от изпитанието ландскнехти се обединяват с войските на другите имперски военачалници — смелия Филибер, принц на Оранж, и Бурбонския херцог, които предвождат още повече испански сили. Имперската армия на север наброява общо 30 000 души.

Дотогава Климент VII изпада в агония от нерешителност и не може да вземе решение дали да брани Рим или да поиска унизителен мир, нахално да изтъкне правото си като духовен водач на християнския свят или да се остави на милостта на Карл V, или пък просто да избяга и да се надява, че църковните прелати ще му се притекат на помощ. Най-после успяват да убедят папата да изпрати емисари, които постигат успех в уговарянето на временен мир с Бурбонския херцог и неговата настъпваща армия. Когато обаче немските ландскнехти научават за това, буквално се вдигат на оръжие — заплатата им зависи от битките и след като оцеляват след прекосяването на Алпите, не са в настроение да се върнат с празни ръце. Дори непрестанният дъжд не успява да потуши устрема им, заглушават с викове всеки опит на Георг фон Фрундсберг да се обърне към тях, а той пък на свой ред толкова се вбесява от неподчинението им, че получава апоплектичен удар и трябва да го откарат с кола, за да се възстанови във Ферара.

Бурбонският херцог поема командването на ландскнехтите, но не успява да контролира все по-бунтовно настроените и раздърпани войници. Продължава да вали, провизиите намаляват, а тежките оръдия затъват в калта. Много скоро дори дисциплинираните испански войници се настройват против мира и Бурбонският херцог се огъва и дава заповед да потеглят на юг през Апенините към Рим. С радостни възгласи немците се втурват напред, следвани от стройните редици на испанците.

Проливните дъждове не спират, докато армията бързо се движи на юг през планините. Съвременниците описват парцаливите и изгладнели ландскнехти, съпровождани от фанатичните испанци, втурващи се през проходите и проломите. На групи от по тридесет, хванати за ръце, те си проправят път през буйните порои на придошлите планински потоци, движени от мечтите за златото и плячката, които ги чакат.

В Рим Климент VII е толкова ужасен от събитията, че се говори, че изпада в почти безумна апатия, от която не могат да го извадят. Мургавото му лице с хлътнали очи е застинало неподвижно и погледът му е вперен в една точка. Някои от кардиналите бягат от града, а други се барикадират в укрепените си дворци и заравят ценностите си. Най-после папата се отърсва и взема мерки, но открива, че папската хазна е празна — няма пари, за да плати за защитата на града. В отчаян опит да намери изход, Климент VII назначава шест от най-богатите граждани за кардинали, но по този начин набавя едва 15 000 флорина, което пък само го прави още по-нерешителен. Според Гучардини „съзнанието на папата бе далеч по-затормозено от скандалното подкупничество, отколкото от перспективата, че Папството и християнският свят ще бъдат разрушени.“ Дотогава 3 000 души потърсват убежище в непристъпната крепост „Сант Анджело“, която този път е добре снабдена с провизии за обсадата. Но Климент VII все още се колебае в папския дворец и отказва всички опити да бъде спасен, а имперската армия се тълпи в подстъпите към Вечния град.

Сутринта на 6 май 1527 година имперските войски достигат до стените на Рим, които през нощта биват обвити от гъста мъгла, вдигнала се от река Тибър. В папския дворец Климент VII още от ранни зори е паднал на колене и като обезумял се моли за Божия намеса. Врагът излиза от мъглата и започва да се изкачва по стените, а защитниците се втурват към бойниците. Челини, който присъства на събитието, описва сцената така: „Когато стигнахме градските стени, видяхме под нас огромните по численост роти на войската на Бурбонския херцог, които с всички сили се бореха да проникнат в града. Там, където бяхме ние, битката бе особено ожесточена и много млади мъже вече бяха повалени от нападателите. Цялото място бе покрито с гъста мъгла и боят бе отчаян.“ Челини разказва как неговият събрат по оръжие се паникьосва и отчаяно го моли да бягат, но смелият ювелир успява да повдигне духа на приятеля си. По това време имперските войски вече са успели да закрепят здраво за стените няколко стълби, Челини и защитниците ги обсипват с куршуми от аркебузите, а сред мъглата, виковете и изстрелите цари пълен хаос. Няколкото източници за събитията отбелязват как в началото на нападението Бурбонският херцог седи в предните редици на своите войски и смело ги окуражава и насърчава. В един миг част от мъглата се разпръсва и Челини разказва как горе на бойниците „насочих аркебуза си в най-многобройната група на врага и се прицелих право в мъжа, който виждах, че се отличава от останалите. Беше толкова мъгливо, че не можех да преценя дали стои на краката си или язди кон.“ Ако можем да повярваме на Челини, така той прострелва смъртоносно предводителя на имперските войски. В интерес на истината и други исторически извори потвърждават, че Бурбонският херцог е прострелян от аркебуза под стените, но никой не уточнява кой го е направил.

Към щурмуващите войски се присъединяват силите на кардинал Колона, така те придобиват числено превъзходство над защитниците. Когато враговете изкачват стените, жителите на града изпадат в паника и побягват към папската крепост „Сант Анджело“.

Крепостта „Сант Анджело“ и мостът над Тибър

Безредиците са толкова големи, че мнозина са изпотъпкани до смърт на моста над река Тибър, а при тези условия е невъзможно да взривят моста, за да попречат на имперските войски да прекосят реката и да стигнат до сърцето на Рим. Докато населението се тълпи пред крепостта, се вижда как един от последните кардинали бива издърпан нагоре по стената в кошница. Челини и спътниците му напускат градските стени и си проправят път през тълпата към „Сант Анджело“. „Беше трудно да избягаме към крепостта, защото нашите офицери раняваха или убиваха всеки, опитал се да избяга от боя при градските стени. Врагът вече бе проникнал в града и бе по петите ни, когато успяхме да достигнем портата на «Сант Анджело». За щастие управителят на крепостта бе разчистил тълпата, защото искаше да спусне подвижната вертикална решетка на портата, така че ние четиримата успяхме в последния миг да се втурнем и да влезем.“

Поразителното е, че по това време Климент VII все още е коленичил в параклиса на папския дворец и между молбите да напусне, неговите слуги му съобщават и последните новини от битката. Папата мигновено се окуражава, когато научава, че Бурбонският херцог е убит. Придава си величествен вид и сяда на папския трон, като се загръща в одеждите си и за пореден път обявява, че ще се изправи пред враговете си както Бонифаций VIII. Изведнъж отвън долитат ревове и викове, когато вражеските войски започват да посичат ужасените граждани, скупчили се по улиците около папския дворец. Климент VII е объркан и започва да ридае, в последния миг го убеждават да се скрие на сигурно място в крепостта и той тръгва по издигната каменна галерия, свързваща двореца със „Сант Анджело“, която папа Александър VI благоразумно заповядва да построят. Прислужниците на Климент VII придържат дългата му папска дреха, за да може да тича по-бързо, той ускорява крачка в галерията над улицата и през отворите в стената вижда как ландскнехтите избиват безмилостно със своите алебарди свещениците и гражданите. За този момент папският историк Паоло Джиово, който е редом с понтифекса, разказва: „Покрих главата и раменете му с моята пурпурна пелерина, когато преминаваше край един прозорец, да не би някой варварски разбойник да познае папата по белите му одежди и да се опита да го простреля, докато бяга.“ Така най-после Климент VII се скрива на безопасно място в „Сант Анджело“.

До края на деня градът е опустошен и са избити 8 000 души. Това е само началото, на сутринта на следващия ден в пълния смисъл на думата започва разграбването на Рим. Разпалени от гуляите през нощта ландскнехтите започват да грабят църкви и да влизат в манастирите, за да нападат монахините. Разказват, че испанските войници ожесточено измъчват и обезобразяват безпомощните си жертви, а разорените италиански войници разграбват копторите на лодкарите, като отнасят всичко, включително гърнетата и пироните. Други извори разказват, че реликвите са използвани за мишени, а купчини от древни манускрипти са превърнати в постелки за конете. Името на Мартин Лутер е написано с върха на пика с големи букви върху една фреска на Рафаело. Проникват в дворците на кардиналите и висшите сановници, плячкосват ги, изнасилват жените, събличат господарите, подлагат ги на отвратителни унижения и после искат за откуп огромни суми. Онези, които нямат пари, имат късмета да умрат. По думите на един свидетел от епохата „адът не можеше да се сравнява с настоящото положение в Рим.“

Челини разказва за един мъж, застанал до него на бойниците на „Сант Анджело“, полудял от мъка, „забил пръсти в лицето си и горко ридаещ“, когато вижда как войниците долу измъкват семейството му от дома им. Почти като облекчение приемаме хвалбите на Челини, че става толкова добър стрелец с оръдията от стените, че веднъж „разделя един испански офицер на две с едно-единствено гюле“. В друг случай „стрелях с аркебуза и сеех смърт и унищожение. Човекът, когато улучих, бе принцът на Оранж, който бе отнесен…“ Като по чудо принцът оцелява след тази случка, защото по-късно го виждаме как енергично продължава да изпълнява ролята си на имперски военачалник.

„Автобиографията“ на Челини разказва и за дълбокото и често изказвано възхищение на Климент VII от смелите му подвизи. „Папата бе много доволен (от мен)… Папата изпрати да ме повикат, затворихме се в една стая и ме попита какво да прави с папската съкровищница… разпалено защити действията ми… топло ми благодари…“ и т. н. Всъщност папата е съсипан, обсадата продължава и той всеки ден става призори, бавно отива на бойниците и оглежда северния хоризонт за френските войски, които си мисли, че са изпратени да го спасят.

Плячкосването на Рим предизвиква голяма промяна в характера на Климент VII. Предишната му честност е заменена от неизлечима непочтеност и от този момент нататък той не се доверява на никого. Колебанието му остава, но вече зад него се крие един интригантски, а не разбиращ ум. Никога един папа не е търпял подобно унижение, а новините за плячкосването на Рим бързо се разпространяват из цяла Европа — подобно нещо не се е случвало от хилядолетие, от Ранното средновековие, от нахлуването на вандалите и вестготите. Император Карл V лицемерно заповядва на своя двор да носи траур, Лутер вижда в това Божия гняв, изсипал се върху бездуховността и покварата на Вечния град, а Еразъм е принуден да отбележи: „Наистина, това не е гибелта на един град, а на света.“

Обсадата на папа Климент VII в крепостта „Сант Анджело“ продължава пет седмици, през които хилядите хора, затворени вътре, едва издържат нарастващите жеги и много скоро са заплашени да умрат от глад. Едва на 7 юни император Карл V заповядва да вдигнат обсадата, но преди това Климент VII трябва да подпише договор, в който се отказва от голяма част от папските територии — от Чивитавекия и Остия на брега до Парма, Модена и Пиаченца на север. Само с един удар папските земи са намалени до една малка част от предишния им размер, вече нямат излаз на море и не разполагат с кой знае колко територии отвъд Апенините.

Дори след това на самия Климент VII не е позволено да напуска крепостта „Сант Анджело“, където остава да живее на практика като затворник, а около него останалите жители на Рим водят окаян живот в осквернените си домове и страдат от глада и чумата. Мършоядни гарвани кръжат в небето над руините и дори малкото останали на лагер имперски войски пред стените на „Сант Анджело“ се обезверяват, когато дългите горещи летни дни отстъпват на есента. С настъпването на зимата ордите немски ландскнехти и испански наемници, прекарали лятото в плячкосване на цяла Романя, се връщат в Рим. Трябва да получат всички останали пари и дават ултиматум — ако не им платят, ще проникнат със сила в „Сант Анджело“ и ще убият папата.

Рано сутринта на 7 декември оставят папата и свитата му да избягат. Климент VII се преоблича като слуга и заедно с хората си се отправя на север. В подгъвите на дрехите им са зашити златни слитъци, направени от Челини от претопените папски съкровища. След няколко дни път одрипавялата папска свита най-после попада на една отдалечена пътека на мулетари в планините на Умбрия, която е единственият път към изолирания и изоставен епископски дворец в Орвието. Тук Климент VII най-после е в безопасност, поне от враговете, ако не от природните стихии, защото според разказите на очевидци, дворецът е „в руини и е запуснат“. За да стигне до покоите на папата, човек трябва да мине през три големи стаи, като „всичките са голи, без гоблени по стените и с пропаднали покриви“. Папата пуска мустаци и брада, отчасти за да се топли, но вероятно най-вече като израз на своята отпадналост и като знак за промяната в характера — мъжът, който по време на възкачването си на папския престол се е славел като най-красивия, заемал някога този пост, сега се е превърнал в призрачна фигура с черна и придаваща му мрачен вид брада. Тогава и при него се появяват тежките надвиснали клепачи на Медичите, които има още Козимо, „Бащата на отечеството“, и са наследени от внука му Лоренцо Великолепни, но с тях Климент VII изглежда или леко задрямал, или коварен.

В Орвието папата се опитва да продължи с делата, свързани с управлението на папството и скоро го сполетяват други политически проблеми. Пристига пратеничество от английския крал Хенри VIII, който иска папата да му разреши да се разведе със съпругата си Катрин Арагонска. Климент VII се оказва в изключително трудно положение — не иска да отхвърли съюзника си Хенри VIII, но от друга страна Катрин Арагонска е леля на император Карл V, от когото зависи съдбата на папството. Климент VII започва да извърта, изглежда, че за момента не е в състояние да вземе каквото и да било решение. Английската делегация се връща у дома и занася ужасяващи новини за положението на папата: „Всичко е толкова оскъдно и скъпо, както никъде другаде“. Говорят и за „глад, немотия, грозни покои, отвратителен въздух“ и как стаите без покрив на папския дворец са пълни с „паплач и всякакви други хора, които стоят там като украса. Колкото до спалнята на папата, всички неща вътре, леглото и т. н., не струват и двадесет златни нобли (по-малко от седем лири).“ Това описание на унижението и безпомощността на папата има тежки последствия — първо са посяти семената на съмнението, а после Хенри VIII започва да се съмнява във властта на човека, с когото има работа.

Климент VII не само загубва големи части от територията на Папството, но губи и основата на могъществото на Медичите — Флоренция. Когато го избират за папа, назначава за свой наследник като владетел на Флоренция папски емисар — кардинал Пасерини, който получава наставления да обучи двамата юноши наследници на Медичите Иполито и Алесандро в изкуството на управлението. Старшият клон на рода има много малко наследници, а всъщност двамата младежи са незаконно родени — Иполито е извънбрачен син на покойния Джулиано, херцога на Немур, а Алесандро официално е незаконен син на покойния Лоренцо, херцога на Урбино. На практика обаче мургавият и недодялан Алесандро почти със сигурност е незаконен син на самия Климент VII от връзката му с мавърска робиня още когато живее в двореца Медичи във Флоренция. Единствената законородена издънка на рода е Катерина де Медичи, дъщеря на херцога на Урбино, и братовчедката на Франсоа I, принцеса Мадлен дьо ла Тур д’Оверн, тя е и първата от рода с кралска кръв. Още в началото на своя понтификат Климент VII таи в душата си планове за Катерина, които далеч надхвърлят нивото на Флоренция. Както ще видим, дори и в най-крайна нужда той продължава да пази своя таен и изключително амбициозен план, който почти със сигурност наследява от своя чичо Лоренцо Великолепни посредством Лъв X.

Изборът на Климент VII на кардинал Пасерини като негов представител във Флоренция е лош. Историкът Франческо Гучардини, който по това време е папски съветник, докладва на Климент VII след едно свое посещение в града и изразява открито какво мисли за Пасерини. Според Гучардини, кардиналът е „евнух, прекарващ целия ден в безсмислени приказки, и пренебрегва важните неща“. В града силно негодуват срещу външното присъствие в двореца Медичи, а на двамата повереници на Пасерини гледат с презрение. Избухват граждански вълнения и по време на едно от тях дворецът на Сеньорията е превзет от противници на Медичите. При последвалата обсада противниците на Медичите хвърлят долу тежка дървена пейка, която удря „Давид“ на Микеланджело на площада. Вдигнатата лява ръка на статуята е счупена и пада на земята, като се разбива на три парчета. Те са спасени от шестнадесетгодишния Базари, който ги оставя на сигурно място в близката църква — по-късно ръката е възстановена, макар че местата на свързване се виждат и до ден днешен.

Народът отново се вдига на бунт, когато във Флоренция достигат новините за падането на Рим, а кардинал Пасерини и поверениците му са принудени да избягат от града, защото се страхуват за живота си. На власт идва ново управление и назначава като гонфалониер за период от дванадесет месеца противника на Медичите Николо Капони, син на Пиеро Капони, гонфалониерът, опълчил се на френския крал Шарл VIII по време на окупацията на града.

Медичите са прогонени от Флоренция за трети път. Първия път Козимо де Медичи се завръща победоносно само след година, при втория изгнанието на Медичите продължава осемнадесет години, но сега, когато парите, властта и популярността на Медичите са пропилени, изглежда съмнително, че някога ще се завърнат. Гражданите, приятели на рода, са преследвани, всички гербове на Медичите по сградите са заличени, както и всички други доказателства за управлението на рода. Същевременно осемгодишната Катерина де Медичи е заловена и задържана като заложник в метоха „Санта Лучия“.

Положението във Флоренция остава несигурно и отразява нестабилната ситуация в цялата страна. Първо, олигархията, манипулирана от старите родове, на теория остава на власт, но много скоро срещу нея се опълчват далеч по-популярни републикански сили. Нестабилността възражда идеите на Савонарола, който е мъртъв от почти тридесет години. Хората са обзети от религиозна ревност и се тълпят в църквите, Иисус Христос е обявен за крал на Флоренция и се правят постъпки да се създаде още един Божи град, но този път му дават неправилно името Христова република. Прокарват се закони срещу хазарта, карнавалите и шествията, както и срещу нескромното или екстравагантно облекло и поведение, като същевременно по-богатите граждани вземат предпазни мерки и укриват книгите, картините си и други изящни предмети. Както в миналото, така и сега целта е да се заличи споменът за Медичите и всичко, което те символизират. Смесицата от социална завист и оправдана омраза, които никога не са били много дълбоко потискани, отново обзема гражданите. Най-лошите крайности от времето на Савонарола обаче са избегнати, до голяма степен благодарение на Франческо Кардуми — принципен човек и заклет демократ, който поема поста на гонфалониера. Другите се отдават на набожността, а той се грижи автократичните мерки, въведени от Медичите, да бъдат заменени и на тяхно място да бъдат прокарани по-републикански закони.

През лятото на 1528 година Климент VII решава, че е достатъчно сигурно да се върне в Рим и отново да заживее в папския дворец. Основният му проблем сега е Флоренция, защото знае, че без града Медичите са бездомни и почти безсилни, а малкото влияние, което им е останало, ще изчезне с папството. Климент VII разбира, че за да си върнат източника на могъществото — Флоренция, Медичите се нуждаят от силен съюзник. Бързо става ясно, че не може да разчита на французите, които през 1529 се възползват за пореден път от възможността и нахлуват в Италия, като помитат всичко пред себе си, докато не стигат до Неапол. Тук обаче ги сполетява чумата, имат проблеми с прекалено дългите продоволствени пътища и са принудени да се оттеглят.

Климент VII прави опит за преговори с Карл V, който решава, че в негов интерес е да се сприятели с папата, и в началото на 1529 година двамата сключват Договора от Барселона. Папата се съгласява да короняса Карл V за император на Свещената римска империя в Болоня. Тази древна церемония води началото си от първия владетел на Свещената римска империя Карл Велики, който е коронясан от папата през 800 година и не е пропускана до предшественика на Карл V Максимилиан I, чиито териториални претенции принуждават венецианците да му попречат да влезе в Италия. Карл V силно желае да възстанови традицията и в замяна обещава помощ на Климент VII да върне властта на Медичите във Флоренция.

Но френският крал остава заплаха. Веднага след като е освободен от унизителното пленничество при Карл V, Франсоа I решава да си отмъсти. За нещастие се налага да действа внимателно, тъй като императорът все още държи за заложници синовете му, което не позволява осъществяването на пряко нападение срещу Карл V в Испания. Нападението срещу имперския Неапол се проваля, както и личното предизвикателство Карл V да се яви на рицарски двубой срещу Франсоа I. Предложението е отхвърлено с презрение — подобни неща са за рицари и свещеници, а не за крале и императори. Най-после става ясно, че има само едно средство — през август 1529 година кралят на Франция Франсоа I и императорът на Свещената римска империя Карл V подписват договора от Камбре, съгласно който кралят получава обратно синовете си срещу откуп, равен на един милион флорина.

По това време Карл V изпраща заповед на своя военачалник в Италия — принца на Оранж, и го поставя в услуга на папата. За да изпълни плановете си да върне властта на Медичите над Флоренция, Климент VII трябва да изтърпи поредното унижение и да използва принца на Оранж, който преди две години го принуждава да се затвори в крепостта „Сант Анджело“. Принцът на Оранж влиза в Тоскана начело на армия от 40 000 главно испански войски, които подлагат на опустошение градовете под управлението на Флоренция. На 24 октомври огромната му армия се появява по хълмовете над самата Флоренция.

Градът от много време се подготвя за такъв развой на събитията. Когато кардинал Пасерини и младите му повереници бягат от Флоренция, Микеланджело работи над капела Медичи в църквата „Сан Лоренцо“ и властите веднага го назначават на длъжността, заемана някога от Макиавели — надзорник на градските стени. Пътищата на изкуството и науката може да започват да се разделят, но хората на изкуството все още са смятани за техници и както Леонардо е нает от Чезаре Борджия, така и Микеланджело е нает от Флоренция като военен инженер.

Микеланджело с нежелание оставя съзидателното си занимание и се заема да работи по укрепленията на Флоренция. Заповядва да продължат градските стени на юг, за да обхванат и хълма Сан Миниато, който гледа към центъра и е ключово място за войската на нашествениците, която може да го използва, за да позиционира своите оръдия там. Също така нарежда да обвият кулата на църквата „Сан Миниато“ с гъсто натъпкани сламеници, за да я предпазят от гюлетата. Всичко това е направено много преди принцът на Оранж и неговата армия да опънат палатките си по околните хълмове и да започнат обсадата.

Всички пътища от и към града са блокирани, околностите и селата са подложени на опустошения, а обсадните оръдия започват от време на време да обстрелват Флоренция. Бързо става ясно обаче, че жителите на града нямат намерение да се предават. Значителна смелост им вдъхват подвизите на един от офицерите, Франческо Феручи. През нощта Феручи прави внезапно нападение над обсаждащите през някоя от градските порти със своите въоръжени мъже и атакува онази точка, която е забелязал, че е най-слаба. Преди да успеят да изпратят подкрепления, под прикритието на нощта в града прониква конвой от нови провизии. Така есента се изнизва и идва зимата, но Флоренция не се предава.

През февруари 1530 година Климент VII заминава за Болоня, за да короняса Карл V като император на Свещената римска империя на всички немски народи. Коронацията е определена за 24 февруари, рождения ден на Карл V. Със съответстващото великолепие двамата велики водачи на християнския свят, облечени в своите пищни церемониални одежди, се приближават един към друг. После папата коронясва императора с желязната императорска корона съгласно церемония, която датира от преди 700 години, макар че това е последният път, когато тя се провежда. По същото време между папа Климент VII и император Карл V се създават лични приятелски отношения. Сега духовната и политическата власт на Европа са обединени и мирът на континента изглежда сигурен.

Обсадата на Флоренция обаче продължава, зимата преминава в пролет, след това идва и лятото. Въпреки усилията на Феручи населението едва не започва да измира от глад, а докладват и за случаи на чума. Феручи се решава на отчаяна, но смела стъпка — под прикритието на нощта превежда войските си зад обсадата в Тосканската провинция, после препуска от град на град и събира армия от доброволци. Когато се връща от Пистоя, намираща се на около петдесет километра северозападно от Флоренция, армията му от доброволци наброява 3 000 пехотинци и 500 души кавалерия.

Принцът на Оранж научава за случващото се и начело на голям отряд испански войници се впуска в преследване на Феручи, като най-накрая успява да го изненада, докато той си почива в планините над Пистоя при село Гавинана. Феручи и хората му бързо са обкръжени, преследват ги от къща на къща и повече от 2 000 души са избити. Сред този кървав ужас принцът на Оранж е повален с два изстрела от аркебуза, а Феручи се бие до последно и го залавят едва след като го раняват смъртоносно. После го отнасят на носилка при новия главнокомандващ, неаполитанец на име Марамалдо, който толкова побеснява, че се нахвърля върху умиращия със своята кама.

Населението изпада в отчаяние, когато във Флоренция научават за жестоката смърт на Феручи. Групи от умиращи от глад „малки хора“ тръгват по улиците и жалостиво призовават: „Върнете ни Медичите, те могат да ни дадат хляб.“ След шест дни гонфалониерът изпраща делегация, която да предаде града на врага, а населението се барикадира в избите или се укрива в църквите, защото се страхува от императорските войници. Обсадата свършва след десет дълги месеца, но няма кланета, тъй като Климент VII настоява пред Карл V населението да бъде пощадено. Швейцарските и испанските части от имперската армия влизат в града и фракцията на Медичите бързо поема властта над Флоренция. Гонфалониерът само е хвърлен в затвора, въпреки че предишният титуляр Франческо Кардуми е екзекутиран — Медичите признават за свой истински враг демократа. Същевременно редица влиятелни семейства, като Строци, подкрепили републиканския режим, са прогонени в изгнание.

Когато властта на Медичите още веднъж е затвърдена и имперската армия се изтегля, Климент VII изпраща своя двадесетгодишен незаконен син Алесандро да поеме юздите на властта. Другият незаконен претендент е утешен с кардиналска шапка. В деня, в който Алесандро влиза в града, е обявен за глава на Флорентинската република. Титлата има подходяща тежест, но и също толкова подходяща неопределеност, запазва се съставът на управляващите комисии, но държавният глава има място във всяка една от тях, като същевременно е и доживотен гонфалониер.

Кръстниците на Ренесанса дават официално признат кръстник на Флоренция, който съвсем удачно носи названието „глава“, а стеснителният и раздразнителен Алесандро де Медичи много скоро напълно отговаря на титлата си. След две години Сеньорията е разпусната, после извършва деяние, чиято символика отеква из целия град — камбаната в кулата на двореца на Сеньорията, прочутата vacca, която зове народа за балия, е хвърлена от кулата. Пада на площада и се разбива на парчета, тогава Алесандро заповядва да разтопят парчетата и да направят медали в прослава на рода Медичи.

Император Карл V обаче все още е загрижен за Флоренция и настоява пред Климент VII, че онова, което очаква от новия си флорентински съюзник, е системност във външната политика, която може да бъде постигната единствено с постоянство в управлението. Повече не трябва да има бунтове, нито смяна на управлението, нито пък промяна на съюзниците и преди всичко се изисква стабилитет. С известно нежелание Климент VII предприема необходимите стъпки — с правомощията си на папа дава титла на Алесандро де Медичи и съобщава на Флоренция, че „от този миг нататък ще бъде наричан херцог на Флорентинската република“. Стъпката е жизненоважна, тъй като Медичите вече се превръщат в титулуваните владетели на града — херцогската титла е наследствена и който я наследява, наследява и града. Последната бледа прилика с демокрацията или дори претенцията за нея изчезват.

Климент VII е на петдесет и пет години, но се разболява и внезапно се състарява. Въпреки това е твърдо решен да преследва осъществяването на своите амбиции за рода Медичи. Флоренция сега е съюзена както с император Карл V, така и с френския крал Франсоа I и Климент VII дава да се разбере, че иска да скрепи тези съюзи с брак. През 1533 година, въпреки своята болест изминава неудобния път до Болоня за още една среща с Карл V, на която предлага Алесандро де Медичи, новият херцог на Флоренция, да се ожени за извънбрачната дъщеря на императора Маргарита. Карл V се съгласява и Климент VII внимателно подхваща темата, която го вълнува най-много, като пита императора дали има нещо против да уреди брак между младата Катерина де Медичи и един от синовете на Франсоа I. Императорът с нежелание дава своето разрешение, убеден, че Франсоа I никога няма да позволи принц с кралска кръв да се сроди с някаква жена, „която не е нищо повече от дребна благородничка“.

Климент VII обаче вече е взел мерки, допитал се е до Франсоа I по въпроса и получава съгласието му. Докато Карл V разбере, че е измамен, става прекалено късно. През октомври 1533 година дребната, бледа четиринадесетгодишна Катерина потегля с кораб от Тоскана за Южна Франция. Самият Климент VII заминава за Марсилия, за да извърши брачната церемония, и Катерина де Медичи, графиня на Урбино, е омъжена за втория син на Франсоа I Анри дьо Валоа, херцог д’Орлеан. Церемонията е подобаващо великолепна за случая, като младоженката е съпроводена от дванадесет шаферки, а после следват девет дни пищни празненства, шествия и веселия. Съгласно традицията всички разходи са покрити от семейството на младоженката, като, за да е готов за това, Климент VII налага наказателни данъци на Флоренция, а в Рим са въведени специални нови налози. Тъстът Франсоа I е особено впечатлен от своя подарък, който представлява ковчеже с двадесет и четири таблички от планински кристал, обрамчени в сребро и изобразяващи по една библейска сцена, а самото ковчеже е гравирано с папския герб на Климент VII. В този върхов момент, влизането на Медичите в самото сърце на водещото кралско семейство в Европа, родът още веднъж показва легендарната си щедрост. Лоренцо Великолепни, който прави първите стъпки към този ден, би бил горд със своя любим племенник.

Годината обаче, 1533-та, бележи и последното унижение в понтификата на Климент VII. Английският крал Хенри VIII, наречен защитник на вярата от Лъв X, най-накрая изгубва търпение заради колебанията на папата, свързани с развода му с Катрин Арагонска, и с един безпрецедентен ход скъсва всички връзки на английската църква с римокатолическата. В миналото няколко немски държави са се отделили от Църквата, както и няколко отдалечени шведски и балтийски държави, но за първи път една от основните европейски сили се обявява за протестантска. След този ход не може да бъде скрит фактът, че Европа е раздирана както никога преди от противоречия, Медичите Лъв X и Климент VII несъзнателно стават много различни кръстници, но този път на протестантската Реформация.

Скоро става ясно, че Климент VII умира. Черният му дроб отказва и кожата му пожълтява, загубва зрението на едното си око и частично ослепява с другото. Неудържимият Челини описва едно посещение при папата: „Намерих го в леглото, много отпаднал. Въпреки това любезно ме приветства.“ Челини носи няколко медала, които създава за папата, но понтифексът е толкова зле, че не е в състояние да ги види. „Известно време опипва произведенията ми с върховете на пръстите си, а после въздъхна дълбоко.“ След три дни, на 25 септември 1534 година, Климент VII умира, след като е бил папа десет години. Няколко дни по-късно Челини запасва меча си и отива да отдаде последна почит на Климент VII, който е изложен за поклонение: „Целунах крака му и не можах да удържа сълзите си.“

Изглежда обаче, че Челини е единственият човек в Рим, който оплаква кончината на Климент VII, тъй като по това време папата е хулен из целия град. След като е погребан, няколко пъти проникват през нощта в „Свети Петър“, гробницата му е осквернена с надписи и изцапана с екскременти. Поведението му по време на неговия понтификат е определяно като на убеден, но неумел последовател на Макиавели — той е безскрупулен, но в неправилния момент, чувства се достатъчно силен, за да презира обществената популярност, но го прави тогава, когато най-много се нуждае от нея, и макар че не се бои да предаде приятелите си, го прави с всички наведнъж. В защита на Климент VII трябва да кажем, че нито един папа не е начело на Църквата в по-неподходящо време. Също така обаче трябва да споменем, че той не прави нищо или почти нищо, за да избегне големите бедствия на своя понтификат — плячкосването на Рим и вътрешното разделяне на християнския свят.

Остава една сфера, за която можем да кажем, че животът на Климент VII е истински успех — действията му вероятно бележат най-важният повратен момент в историята на Медичите — издигането на рода сред благородниците във Флоренция и сродяването с френския кралски дом. Без умелата ръка на Климент VII Медичите никога не биха могли да постигнат върховите точки в своето величие, които им предстоят.