Медичите. Кръстниците на Ренесанса

12 Ренесансовият принц

През декември 1469 година, два дни след смъртта на Пиеро де Медичи, в двореца на рода пристига делегация от изтъкнати флорентински граждани, за да се срещне със сина му Лоренцо. Предвожда ги Томасо Содерини, който остава верен на Медичите по време на бунта въпреки изпращането в изгнание на неговия брат Николо. Делегацията изказва съболезнованията си за кончината на бащата на Лоренцо, а после, както записва Лоренцо в своите „Анали“, представляващи кратка история на рода Медичи: „Въпреки че бях прекалено млад, едва на двадесет години, те ме насърчиха да се погрижа за града и държавата, така както баща ми и дядо ми преди това.“ По този начин открито се признава наследственото възшествие на Медичите. Лоренцо продължава: „Естествено, предложението противоречеше на младежките ми инстинкти. Усещах, че бремето и опасностите ще ми дойдат в повече, и с неохота се съгласих.“ В случая с Лоренцо става дума за нещо доста рядко — фалшива скромност — тъй като от малък е отгледан, за да ръководи — нещо, което напълно съзнава. Стеснителността му обаче не е съвсем лицемерна, защото знае, че хората на Флоренция искат да са граждани на република. Това е част от гордото и патриотично наследство, отличаващо ги от другите държави в Италия.

В основата си неразрешеният проблем между същинската и конституционната власт е приемлив, стига всички да са съгласни да се преструват. В своите „Анали“ Лоренцо обяснява истинската причина, поради която е склонен да се „грижи за града“: „Направих го, за да предпазя приятелите и собствеността ни, тъй като на онзи, който е богат, но не властва, не му върви.“ Положението е неизбежно — Медичите са признати за водачи, но нямат титла, трябва обаче да приемат ролята, за да оцелеят. Историкът Фраческо Гучардини е дете по време на Лоренцо, но много умело формулира противоречията в управлението му с думите „великодушен деспот в конституционна република.“

Лоренцо де Медичи е роден през 1449 година и началото на живота му съвпада с великите години на консолидирането на могъществото на Медичите — като дете е любимец на дядо си Козимо. Веднъж, когато възрастният Козимо има важна среща с пратеници от Лука, внукът му влиза в залата с пръчка в ръка. Лоренцо го моли Козимо да издялка от нея свирка и дядото веднага се захваща за работа. Детето доволно излиза, понесло свирката, а пратениците на Лука упрекват Козимо, че е прекъснал важна среща. Той остава непоколебим и им отговаря: „А вие не сте ли баща и дядовци? Имате късмет, че момчето не ме помоли да изсвиря нещо. Защото, ако го беше направило, щях да изпълня желанието му.“

Няма съмнение, че голямо влияние върху Лоренцо има майка му Лукреция, по баща Торнабуони. Чрез характера и възпитанието й силната й и дълбоко артистична личност внася в гените на Медичите една съзидателна частица, която до този момент не е изразена. Свързан с това е и друг оформящ аспект в отглеждането на Лоренцо. До този момент могъщите семейства във Флоренция съществуват главно като кланове, което се вижда не само в начина им на живот, но и в избора им на място за живеене. Разширените, почти племенни родове обитават заедно семейния дворец, а водачът ръководи общото съществуване. Верността и до голяма степен индивидуалността определят клановата идентичност. Същото важи и за семейните кланове, които не живеят в дворци, но се обединяват в съседни къщи.

Нещо ново обаче се заражда в новите дворци, които изтъкнатите родове на Флоренция строят. Тези дворци са все така обширни — издигнатият за рода Паци дворец е по-голям от палатите на мнозина европейски владетели. Но с появата на новата хуманистична индивидуалност семейните кланове започват да се делят на отделни семейни ядра — развитие, отразено в интериора на новите дворци и в начина, по който се населяват. Дворецът Медичи е издигнат за едно семейство и неговите слуги, а не за цял клан, дворецът Барди, който е предишното им седалище, се простира на цяла улица от имоти на рода, а вратите му са отворени за всички членове на клана. За разлика от него, в двореца Медичи семейството може да се оттегли от обществения живот и да се наслаждава на личния си, който е само негов — ето как започва да се развива разделянето на обществения от личния живот.

Охлабването на връзките в клана засилва връзките в семейството: родителите са по-близки с децата и внуците си. Припомнете си думите на Козимо към делегатите от Лука: „А вие не сте ли бащи и дядовци?“ Той смята играта с Лоренцо за почти толкова важна, колкото и срещата с чуждестранно пратеничество, като същевременно прави силно впечатление, че хората от Лука не го разбират, защото идеите на Ренесанса все още не са проникнали толкова силно в града им.

От важно значение е преместването на Медичите в двореца на виа Ларга точно пет години преди раждането на Лоренцо. В неговия случай то създава необикновено силна връзка с майка му, а както ще видим по-късно, ще бъде много близък и с красивия си по-малък брат Джулиано. За разлика от взаимоотношенията в предишните поколения изглежда, че връзката между Пиеро и по-големия му син също е по-силна. Влиянието на Джовани ди Бичи върху Козимо е почти пълно, защото чисто практическите решения на сина му са идентични с онези, които би взел бащата. Едва след смъртта на Джовани Козимо успява да излезе от психологическата сянка на баща си и разцъфтява като отделна личност. Ог друга страна, във взаимоотношенията на Козимо със синовете му силното патриархално влияние е смекчено от близостта — когато имат пристъп на подагра и тримата лягат заедно. Синовете започват да носят отговорност и получават правото да се занимават с важните и скъпи дела, свързани с покровителството на художниците. Доверието е оправдано по време на дискретното, но умело управление на Пиеро — не едно от решенията му ги избавят от поражение, въпреки това обаче поверява на сина си Лоренцо мисии, които са почти толкова съдбоносни. Връзката на Пиеро с Лоренцо е особено силна и почиваща на взаимно разбирателство, подобна няма до този момент в рода Медичи.

Когато дядото Козимо умира и Пиеро Подагричавия поема юздите на властта, Лоренцо е на петнадесет години. Пиеро знае, че не му остава да живее много, затова Лоренцо не само бива подготвен да управлява, но и в много отношения се превръща в общественото лице на властта на баща си. Това не е преувеличение, тъй като за петнадесетте си години Лоренцо вече е изпращан на мисии, в които замества Пиеро като представител на Флорентинската република. Първата му мисия е до Милано за сватбата на сина на Феранте, краля на Неапол, с дъщерята на херцога на Милано Галеацо. „Не забравяй, че трябва да си вежлив и винаги нащрек“, пише Пиеро на своя син юноша. „Дръж се като мъж, не като момче. Проявявай разум, изобретателност и мъжка решителност, защото може да бъдеш въвлечен в по-важни дела.“ Доверието на Пиеро към Лоренцо е оправдано и много скоро на сина са поверени мисии в Болоня, Ферара и Венеция. Само на седемнадесет е, но вече притежава известен дипломатически опит, когато през 1466 година го изпращат в Рим при папа Павел II на деликатната мисия по осигуряването на монопол за банка „Медичи“ в търговията със стипца.

По това време обаче Пиеро прави една голяма и вероятно неизбежна грешка, свързана със сина си. От Лоренцо се очаква, докато е в Рим, бързо да научи от вуйчо си, умелия управител на римския клон Джовани Торнабуони, как да управлява банката. Обстоятелствата налагат обаче този образователен курс да продължи едва няколко седмици — Лоренцо няма нито време, нито склонност да изучава банково дело. Личността му, артистичният му разум и яркият му характер изобщо не подхождат на рутинните и често предпазливи занимания, свързани с управлението на семейните финанси. Това по-късно се оказва сериозен пропуск, но сега-засега е само недостатък, който лесно може да се преодолее с умелите съвети на доверените управители, които се грижат за ежедневните дела на всеки от клоновете на банка „Медичи“.

Дори и в тази ранна възраст всички доказателства сочат, че Лоренцо е не само талантлив. В духа на семейната традиция получава най-доброто хуманитарно образование за епохата — в Европа няма друг принц, който да е по-образован. Първо е обучаван от умелия латинист Джентиле Беки, по-късно епископ на Арецо, който му вдъхва любов към поезията на Овидий, както и към реториката и гражданските добродетели на Цицерон. После научава гръцки от протежето на Козимо Марсилио Фичино, чийто заразителен ентусиазъм изгражда у Лоренцо дълбока обич към идеалистичната философия на Платон. Фичино с наслада преподава на Лоренцо, като отбелязва „природно веселия му характер“. Като юноша Лоренцо получава позволение да посещава сбирките на т. нар. Платонова академия, вдъхновена от Козимо. В нея Лоренцо става свидетел и скоро започва да участва в интелектуалните спорове на най-изтънчени теми. Чува как Брачиолини и други представители на кръга от хуманисти на Козимо обсъждат неочакваните открития в гръцката философия, латинската реторика и най-новите идеи в изкуството и науката. Слуша и хора като изтъкнатия византийски учен Йоанис Аргиропулос, с когото Козимо се среща за първи път по време на Вселенския събор във Флоренция и който по-късно се установява в Италия и играе водеща роля за възраждането на древногръцкото познание. Всичко изглежда толкова ново, тъй като голяма част от това знание лежи в забрава повече от хилядолетие. Лоренцо до голяма степен е продукт на флорентинската интелектуална традиция, върху която по-късно самият той на свой ред оказва толкова голямо влияние.

Образованието му обаче не се ограничава само с развиване на ума. Наслаждава се на лова с коне или соколи, или пък на веселата, буйна и „без правила“ игра с топка, която групичката от момчета играят и която е предшественик на съвременния футбол. Лоренцо е силен, начетен, енергичен — роден водач. Когато язди, с наслада подхваща многозначителни и неприлични песни, които често остроумно разкрасява, вдъхновен от мига. Всичко това е повече от разбираема хипербола, която толкова често се полага на младостта на някоя велика личност — Лоренцо създава първите си стихотворения на същата възраст, на която неговият баща му поверява важни дипломатически мисии. Пише на тоскански диалект, а не на по-официалния и предпочитан от мнозина латински. На седемнадесет притежава такива лингвистични умения, че уверено твърди: „Тосканският може точно да възпроизведе също толкова много теми и чувства, колкото и латинският.“ Това е диалектът на Флоренция, използван за първи път от великия поет Данте, който с годините се превръща в италианския език, а няколко от стихотворенията на Лоренцо де Медичи, написани в зряла възраст, са достатъчно значими, за да влязат в канона на ранната италианска поезия.

Няма съмнение, че още от самото начало Лоренцо де Медичи впечатлява, куриозно е обаче, че това не се дължи на външността му, позната ни от многото му изображения, в която определено няма нищо впечатлително. Тук той е истински Медичи. Не можем да отречем, че жълтеникавите му черти са грозни, обградени от правата му, разделена по средата коса, стигаща до раменете, а под надвисналите вежди се таят очите с отпуснати клепачи като на баща му. Има прекалено ясно изразена брадичка и издадена долна устна, а носът му е толкова широк и сплеснат, че буквално няма никакво усещане за мирис, което обаче може да е причина за изострянето на другите му сетива, когато става дума за естетически преценки и поезия. Движенията му са тромави, има висока и яка, но лишена от грация фигура — единствено ръцете му са дълги и изящни. Според Гучардини „гласът и произношението му са груби и неприятни, защото говори носово. Но си остава фактът, че жените го намират за привлекателен.“ Самият човек е антитеза на външния си вид.

Тези противоречащи си елементи намират отражение във всички описания на неговия характер. Според Макиавели: „да го видиш, когато е мрачен и когато е весел, означава да видиш две различни личности, свързани с невидима спойка.“ Загадката на характера на Лоренцо прави впечатление на мнозина прозорливи наблюдатели. Приятелят му, поетът Анджело Полициано, описва един ден, прекаран в негово присъствие: „Вчера всички излязохме да яздим извън Флоренция и пеехме щастливо. От време на време спирахме, за да водим сериозни разговори на благочестиви теми, за да си припомним, че са Велики пости.“ Спират, за да пийнат, а Полициано отбелязва „колоритността“, с която Лоренцо оживява компанията. Същата вечер седят и четат философията на свети Августин, „а после четенето преминава в музициране“ и танци. Първото, което вижда на другата сутрин е Лоренцо, който отива на литургия. Така преминават двадесет и четири часа в присъствието на Лоренцо.

Всичко изглежда прекалено, но френетичната скорост и безумните смени на настроението продължават. Знатната младеж на Флоренция от този период води златен живот — един приятел описва следната случка на Лоренцо, който по това време отсъства: „Целият град е покрит със сняг — за някои е досада, защото са принудени да си стоят вкъщи, но за нас е извор на радост.“ В два сутринта, понесла факли и надула тромпети и флейти, групата се отправя към момичето, за което е сгоден един от тях, за да й направят серенада. Започват да хвърлят снежни топки към балкона ѝ. „Какво тържество бе, когато един от нас успя да посипе лицето й със сняг, което бе тъй бяло като самия сняг!.. Мариета е толкова умела, колкото и красива, та започна да ни замерва със сняг, докато тромпетите тръбяха, а останалите надаваха радостни възгласи при тази гледка.“

Сцената и днес е толкова жива, колкото е била и тогава. Когато говори за случката, биографът на Медичите Дж. Е. Йънг отбелязва колко на място е следното стихче от Лоренцо:

Това е поезия на размишлението, защото разсъждава над такива сцени и същевременно отразява характера на Лоренцо. Ако съществува „невидима спойка“ между двете личности на Лоренцо, тя се крие в този двустранен елемент — участието и размишлението.

Подобно на дядо си и Лоренцо изпитва дълбока любов към философията на Платон, според която светът е само една мечта, макар и изградена от съвършени абстрактни идеи. Самата й красота допада на Лоренцо и го вдъхновява да бъде съзидателен, но Фичино схватливо отбелязва, че де Медичи не вярва в Платон, а го използва, въпреки че съществува вероятност Лоренцо да използва Платон за нещо повече от съзидателни цели. Зад цялата онази показност, зад приливите на невероятна, но ефимерна енергия, се крие определена дистанцираност и намек за философско съзерцание, които вероятно са част от по-дълбоките пластове на Лоренцовия характер, безразсъдната увереност и редките случаи на самоотвержена храброст.

Щом става дума за Лоренцо, Пиеро е твърдо решен да не оставя нищо на случайността и през последните две години от живота си се заема да уреди брака на своя по-голям син. Знатните семейства на Флоренция неизменно затвърждават съюзите помежду си с бракове, а Пиеро дори обещава на Лука Пити да ожени Лоренцо за една от дъщерите му като жест за обединяването на града. Проектът обаче тихо потъва в забвение по две причини: първо, Пиеро научава, че Пити е настоявал за убийството му, и второ, след провала на заговора и низкото малодушие на Пити сега гражданите на Флоренция гледат на тази някога всесилна фигура с присмех и презрение.

Пиеро е реалист и не изпълнява обещанието си, освен това престъпва старата флорентинска традиция да сроди сина си с някое място и знатно семейство. Предизвиква силни противоречия, когато решава да потърси съпруга на Лоренцо извън града. Пиеро е твърде болен, за да пътува, така че разузнаването е поверено на съпругата му Лукреция. Под предлог, че посещава брат си Джовани Торнабуони, Лукреция е изпратена в Рим, откъдето изпраща доклад за шестнадесетгодишната Клариче Орсини, момичето, на което Пиеро се спира за Лоренцо. „Тя е сравнително висока и с бледа кожа. Има изискани маниери, лишени от изтънчеността на флорентинките, но изглежда, че бързо се учи… Лицето й е по-скоро кръгло, но достатъчно приятно… Не мога да преценя гръдта ѝ, защото римлянките прикриват своя бюст, но сякаш е добре оформена… Изглежда над средното ниво, но не може да бъде сравнявана с нашите дъщери.“ Подобни са докладите за чистокръвността на стоката, предшестващи уговорените бракове, но Лукреция добавя: „Ако одобри, Лоренцо ще те извести.“

Изглежда обаче, че Лоренцо няма кой знае какъв избор, Пиеро има план и с избора на римлянка за съпруга на своя син и наследник сякаш е твърдо решен да си навлече непопулярност сред флорентинците. Рим се счита за много провинциален, а жителите на Флоренция гледат на себе си като на нови римляни, като наследници на Древния Рим, така че сродяването с римско семейство намеква, че нито един флорентински род не е достатъчно знатен. Не може да се отрече обаче, че семейство Орсини са стар и изтъкнат римски род — седалището на рода е най-великолепният замък в централна Италия, разположен на брега на езерото Брачиано, на около тридесет и два километра северозападно от Рим. Родът притежава и големи имения в покрайнините на Неапол. Но най-важното от всичко е, че поддържат собствена порядъчно голяма частна армия. Пиеро си извлича поука от скорошния бунт, предвождан от Лука Пити, и е твърдо решен отсега нататък, ако войските на Медичите имат нужда от подкрепа, да не разчитат на помощта на други. Вече са сила, с която всеки трябва да се съобразява.

Това не е всичко, защото почти със сигурност Пиеро изпълнява таен план на Медичите, наследен от Козимо. Чрез брака с Орсини Медичите за първи път се сродяват с хора над тяхното обществено положение и с едно от най-знатните италиански аристократични семейства. Медичите може да са папски банкери, но Орсини имат власт в самата Църква — представители на рода често стават кардинали, а един от тях е бил дори папа. Пиеро несъмнено гледа в бъдещето, когато жени Лоренцо за Клариче Орсини.

Както може да се очаква, Флоренция не гледа с добро око на римската невеста, избрана за Лоренцо, и Пиеро решава да даде празненство за гражданите на града в чест на сватбата на своя син, за да преодолее негативизма.

Бюст на Лукреция Донати, дело на Верокио

Поне така изглежда, но тогава Пиеро е толкова болен, че вместо него самият Лоренцо се заема с организацията. Едва сега той се разкрива в истинската си светлина, защото резултатът е наистина зрелищен турнир, който се провежда на традиционната арена на площад Санта Кроче през март 1469 година.

Нека си представим огромния настлан с плочи площад, покрит с пясък, за да не се хлъзгат конските копита. От едната страна на площада е издигната трибуна, драпирана с ярки сенници, под които са насядали знатните флорентински семейства. Колоритната тълпа е скупчена под сградите на другите три страни на площада, хората надничат през прозорците и от балконите, украсени с щандарти, трети са накацали по покривите под ясното синьо небе. Облечените в ливреи херолди надуват тръбите, когато осемнадесетте рицари излизат на коне на арената, водени от пажове в туники с техните цветове. Един по един рицарите минават край трибуната и свалят копието си пред трона на „Кралицата на турнира“, която е Лукреция Донати, младата съпруга на един знатен гражданин, призната от всички за най-красивата жена в града. Лъскавите доспехи и увенчаните с пера шлемове проблясват на слънчевите лъчи, когато рицарите яздят към отредените им места, а тълпата ги посреща с радостни възгласи, когато вдигат украсените с гербовете си щитове. Но никой не изглежда по-великолепен от Лоренцо, възседнал белия си кавалерийски кон, покрит с червено и бяло кадифе, бялата му копринена пелерина, поръбена с алено, пада на дипли от рамената му, а върху щита му с герба на Медичите проблясва диамант. После започват двубоите, всеки рицар поема в галоп срещу своя противник, докато някой не падне от седлото. Ревът на тълпата се надига, когато копитата на конете затрополяват по покритите с пясък плочи и двамата рицари запрепускат един срещу друг…

Подробностите от турнира са записани от приятеля на Лоренцо, поета Луиджи Пулки, в поемата „Двубоят на Лоренцо де Медичи“, която се превръща в една от най-известните балади на епохата. Въпреки храбростта и въодушевлението турнирът си остава представление — никой не трябва да бъде наранен, още по-малко Лоренцо. Нещастни случаи обаче има, защото по време на предишен турнир великият кондотиер Монтефелгро, владетел на Урбино, случайно губи едното си око. По време на тези двубои обаче няма ранени, но и няма съмнение кой ще спечели, или както самият Лоренцо изящно признава: „Дадоха ми първа награда, макар че не бях много умел в боравенето с оръжията и не знаех как най-добре да нанасям удари на противниците си.“ Празненството има небивал успех и гражданите на Флоренция се разотиват щастливи — урок, който Лоренцо взема присърце. Едва ли има значение, когато впоследствие установяват, че цялото събитие струва над 8 000 флорина, с 2 000 флорина повече от обещаната зестра на Клариче!

След четири месеца за сватбата във Флоренция пристига Клариче Орсини, по пътя към църквата минава белият кавалерийски кон на Лоренцо, същият, който той язди по време на турнира и който му е подарък от краля на Неапол. След церемонията има тридневен пир в двореца Медичи — в двора и градините, под разноцветните шатри сервират глигани и прасенца сукалчета, от балконите свирят менестрели^[6], а гостите танцуват на издигната естрада под преплетените гербове на Медичи и Орсини. До края на празненствата са изпити повече от 300 бъчви от най-хубавото тосканско вино.

И този път всички се прибират по домовете си щастливи, като единственото изключение са младоженецът и булката, защото много скоро става ясно, че изобщо не си подхождат. Лоренцо е труден за живеене човек, за някои жени харизматичната му грозота има почти животинска привлекателност, макар че в интерес на истината той не се възползва от нея толкова, колкото би могъл. Изглежда прекарва повече време в писане на любовни сонети от чисто платонично естество в установената италианска традиция — от всеки поет се очаква да има своя „любима“ — Данте има своята Беатриче, а Петрарка своята Лаура. Подобни връзки често дори не са лични и остават изключително в сферата на поезията, именно по този начин Лоренцо пише любовни стихове на Лукреция Донати, „Кралицата на турнира“, и продължавана да пише сонети, посветени на нейните наследнички като красавици на Флоренция.

Клариче пък се оказва безинтересна млада жена с муден ум, но убедена в собственото си превъзходство. Изтънченият панаир на суетата на флорентинското общество я обърква и като защитна реакция тя започва да гледа отвисоко на хората около себе си. Отношението й към Лоренцо е също толкова неодобрително, макар че през повечето време Клариче просто си мълчи. Истината е, че и двамата правят значителни усилия, за да запазят фасадата на един типичен италиански брак от епохата, и както често бива в подобни случаи, привидността се превръща в реалност — в крайна сметка Лоренцо и Клариче имат ни повече, ни по-малко от десет деца, три от които умират още като малки. Често са разделени, но писмата, които си разменят, разкриват една неангажираща бъбривост. Тя му пише: „Ако имаш новини, които не са държавна тайна, пиши и ми ти разкажи. Ще ни доставиш голямо удоволствие.“ Често обаче натяква на Лоренцо за приятелите му, които я считат за отегчителна и имат навика да се изказват пренебрежително за нея, когато не е наоколо.

Само месеци след като църковните камбани бият, за да ознаменуват брака на Лоренцо, звънът им отново се понася из града, но този път за смъртта на неговия баща Пиеро. Двадесетгодишният Лоренцо поема ролята, за която е отгледан. Подобно на баща си и той започва своето управление с ревизия на сметките, като „открива, че притежаваме 237 988 скуди“, около 200 000 флорина. Краткото властване на Пиеро не намалява семейното богатство, а общата печалба на банка „Медичи“ се оказва също толкова добра, тъй като е вдигната от монопола върху търговията със стипца.

Но проблемите не са далеч и през пролетта на 1470 година до Флоренция достигат тревожни новини. Един от заговорниците, прогонен от Пиеро Подагричавия заедно с Нерони и Ачиайоли, отмъстителен и безскрупулен човек на име Бернардо Нарди, повежда войска, която нахлува във Флорентинската република. Армията влиза в Прато, който се намира само на шестнадесет километра, и се говори, че очаква още подкрепления под предводителството на Нерони, преди да тръгне към Флоренция. Сеньорията незабавно свиква градското опълчение и му заповядва възможно най-бързо да тръгне към Прато.

За щастие случката завършва с фиаско и когато флорентинските войници достигат Прато, откриват, че бунтът е приключил. Кметът на града Чезаре Петручи свиква местното опълчение, залавя Нарди и неговите бунтовници и публично обесва всички водачи. Лоренцо е особено доволен от бързите действия на Петручи, които не само спасяват Флоренция, но и показват, че населението в провинцията стои твърдо зад управлението на Медичите. В съответствие с политиката, която дядо му Козимо поддържа, след като се връща от изгнание, Лоренцо набелязва кмета за бъдещо повишение. Такива хора често се оказват по-верни от членове на рода Медичи и Петручи не е изключение от правилото. (В крайна сметка става гонфалониер и като такъв навременните му действия по време на заговора Паци спасяват Медичите.)

Няколко месеца след събитията в Прато добре смазаният политически апарат на Медичите се сблъсква с неочаквана опозиция вътре в града. Постоянният съвет отказва да назначи препоръчаните от Медичите хора, предложени от Томасо Содерини, за членове на комисията, която съблюдава гласуването за членове на Сеньорията. Което на свой ред води до по-демократичния избор чрез жребий. По ирония на съдбата същата тази система води до избора на брата на Содерини, заговорника Николо Содерини, за гонфалониер. Лоренцо не бърза и чака мига, когато везните отново ще се наклонят в полза на Медичите, чак тогава въвежда система, даваща още по-здрав контрол на рода. Доводите за правотата на неговите действия са свързани с това, че Флоренция се нуждае от „постоянно управление“, когато става дума за разправа с неговите врагове. От този миг нататък всички основни съвети на войната, финансите или обществения ред запазват едно работещо мнозинство на Медичите.

Лоренцо е свободен да укрепи външната политика на Флоренция и през 1471 година докачливият Галеацо, херцог на Милано, получава покана за държавно посещение в града заедно със съпругата си Бона, която е представител на Савойската династия. (Родът Сфорца продължава традицията на Висконти да се сродява със Савойската династия, за да предпази северната алпийска граница на Милано.) Посещението на Галеацо е още един повод за веселия и пиршества за наслада на населението и за голямо удоволствие на изтъкнатия гост, в чиято свита има 2 000 облечени в брокат рицари, стегнато в униформи войнство, соколари и дори 500 ловни хрътки. Флоренция е впечатлена, но въпреки това нейните граждани и особено владетелят й с наслада и ненатрапчиво демонстрират културното си превъзходство. Престоят на Галеацо в двореца Медичи с неговите великолепни картини и скулптури толкова вдъхновява херцога, че след завръщането си в Милано той започва да поръчва на художници и архитекти да украсят града му.

Плещестият кондотиер и баща на Галеацо Франческо е подтикнат от Козимо де Медичи да поръчва сгради и статуи, този ранен ренесансов период в Милано е подпомогнат и от Пиджело Портинари, видния местен управител на банка „Медичи“, който прави толкова много, за да подкрепя Франческо Сфорца. Въпреки това в много отношения, засягащи културата, Милано все още се влачи след Флоренция. Показателно е, че катедралата, строяща се в града, е чисто готическа — голяма средновековна сграда с много шпилове и висящи контрафорси, която би могла да е издигната през миналите векове във Франция или Германия. Дори и при тези обстоятелства пълният разцвет на Ренесанса в изкуството на Флоренция, силно подпомагано с парите на Медичите, започва да се разпростира и над съседните й италиански държави.

Но отношенията между самите държави не се подобряват — италианската политика си остава трудна и коварна както винаги, а най-незначителните действия могат да имат непредвидени дипломатически последствия. Пищните обществени тържества в чест на херцога на Милано Галеацо предизвикват завист у краля на Неапол Феранте, който в крайна сметка е изпратил великолепния бял кавалерийски кон за сватбата на Лоренцо — младият владетел на Флоренция трябва да бъде негов приятел.

Папа Павел II умира през 1471 година и е наследен от папа Сикст IV — изтънченият хуманист от Сиена е наследен от един общо взето още по-труден и решителен характер.

Аудиенция при папа Сикст IV, фреска от Мелоцо да Форли

Сикст IV е роден по Лигурийското крайбрежие близо до Генуа, като младеж постъпва във францискански манастир, където демонстрира един преждевременно развит, но и твърдоглав интелект, който, обединен с богобоязливостта и амбицията, му дават възможност бързо да се издигне в Църквата. На петдесет и седем години, когато го избират за папа, вече е една забележителна личност. Висок и як мъж с огромна глава, сплескан нос и без зъби, твърдо решен да възвърне политическата власт на папството. Първата му цел е да си върне контрола над папските земи в централна Италия, много от които са васални само на хартия.

През 1471 година Лоренцо де Медичи оглавява флорентинското пратеничество в Рим, което отива, за да поздрави новия папа за възкачването му на Светия престол. По всичко изглежда, че папа Сикст IV е дълбоко впечатлен от знатния си млад посетител. Съгласява се да остави папските авоари в банка „Медичи“, но не пожелава да направи кардинал малкия брат на Лоренцо Джулиано. Медичите все още не могат да се издигнат в църковната йерархия въпреки сродяването си с рода Орсини. (Лоренцо не знае, но Сикст IV възнамерява да въздигне в кардиналски сан ни повече, ни по-малко от шестима свои племенници.) Като утешителна награда папата подарява на Лоренцо древен римски бюст на император Август. Този път херцогът на Милано Галеацо е недоволен, а новините са придружени от сведения за доста застрашителни събития, засягащи владетеля на основния съюзник на Флоренция. Съобщението на Ачерито Портинари, наследил брат си Пиджело като управител на банка „Медичи“ в Милано, предполага, че Галеацо все повече губи разсъдъка си. Сред още по-странните му постъпки е и скорошното зазиждане на личния му астролог, който е и свещеник, в килия с чаша вино и пилешко бутче, защото предсказал, че Галеацо ще властва по-малко от единадесет години.

Но Лоренцо няма време, за да размишлява над тези злокобни събития, тъй като е изправен пред разразила се с цялата си сила криза. Във Волтера, град в Южна Тоскана под флорентинско управление, са открити още залежи на стипца и градските власти дават минната концесия на търговско дружество, в което трима от съсобствениците са едни от главните поддръжници на Медичите. Много скоро става ясно, че мините за стипца имат далеч по-големи залежи, отколкото първоначално се предполага, вследствие на което властите на Волтера решават да оттеглят разрешението за концесията и да го дадат в ръцете на свои съграждани. Решението им е анулирано от властите във Флоренция, но когато във Волтера научават, избухва бунт и няколко флорентинци са убити. Един от съсобствениците, поддръжници на Медичите, е хвърлен от прозореца, а местният кмет, назначен от Флоренция, се спасява само защото успява да се барикадира в своя дворец.

Лоренцо решава, че трябва да демонстрира сила, с което не са съгласни Томасо Содерини и Сеньорията във Флоренция. Ако Волтера се измъкне от властта на Флоренция, и други тоскански градове може да я последват. Наемат владетеля на Урбино, кондотиера Монтефелтро, който да тръгне със своята наемническа армия към Волтера, отправила напразни молби за помощ към Венеция и Неапол. Градът се предава сред четириседмична обсада и портите са отворени, но в този момент Монтефелтро губи контрол над своите наемници, които започват да вилнеят, убиват, плячкосват и изнасилват. Лоренцо се ужасява, когато научава, и веднага тръгва за Волтера, опитва се да поправи стореното, като лично обикаля на белия си кон сред населението на града и раздава пари на отчаяните граждани. Разкаянието му е искрено, но именно негово е решението да бъдат изпратени войски. Може от ранна възраст да е възпитаван да управлява, но все още няма практическите умения на своя дядо или на баща си, които със сигурност най-напред щяха да се опитат да уталожат напрежението и биха прибягнали до насилие само в краен случай.

13 Убийство в катедралата

Ден след Коледа, на 26 декември 1476 година, херцогът на Милано Галеацо влиза в църквата, където е намушкан от трима благородници. Населението се обединява в подкрепа на съпругата му Бона Савойска, но нестихващите интриги сред оцелелите братя на Галеацо правят положението много нестабилно — основният съюзник на Флоренция тъне в безредици и на него не може да се разчита. Същевременно Сикст IV започва своите походи, за да си върне папските земи в Романя. Това е човекът, за когото казват, че „издига в политически принцип непотизма^[7]“. Папата се нуждае от армия, на която да разчита, и затова урежда един от племенниците си да се ожени за най-голямата дъщеря на владетеля на Урбино Монтефелтро, който пък за награда получава херцогска титла. Става ясно, че от този миг нататък новият херцог на Урбино ще използва своята наемническа армия в услуга на понтифекса, а не на Флоренция. В същото време Сикст IV започва да назначава своите роднини за кардинали — изобщо не се замисля за чувствата на Лоренцо де Медичи или на гражданите на Флоренция и назначава умствено изостаналия си племенник Пиеро Риарио за кардинал и архиепископ на Флоренция. Много скоро приказките в града се завъртат около необикновения обичай на новия архиепископ да подарява на любовницата си златни нощни гърнета. За съжаление остават само клюките, защото три години по-късно преждевременно го спохожда смъртта.

По-сериозни са интригите, в които е замесен братът на архиепископ Риарио, Джироламо, за когото много силно подозират, че по-скоро е син на папата, отколкото негов племенник. Като част от своята кампания за разширяване на папските владения Сикст IV търси начини да купи града-държава Имола и да постави Джироламо Риарио за негов владетел. По това време градът принадлежи на Милано и собствениците му искат сума равна на 40 000 флорина, при което Сикст IV се обръща към Торнабуони в банка „Медичи“ в Рим за заем, с който да покрие разхода. Торнабуони се свързва с Лоренцо, който с основание се колебае, тъй като Сикст IV не само дължи 10 000 флорина по личната си сметка, но Имола е стратегически важна за Флоренция, защото в нейна власт се намират търговските пътища през планините към Адриатика. От друга страна Лоренцо не иска да обиди папата, решава да спечели време и да се подсигури срещу евентуални загуби. Сикст IV не е свикнал да го разтакават, изпада в ярост, изтегля папските авоари от банка „Медичи“ и се обръща към основните съперници на рода в лицето на банка „Паци“, което обаче има вероятност да е предварително уговорен ход. Управителят на банката в Рим Франческо де Паци с готовност удовлетворява папската молба за заем.

Родът Паци има изтъкнато флорентинско потекло и е сред най-знатните семейства в града от почти 500 години. Един от първите представители на фамилията се завръща от Първия кръстоносен поход с няколко камъчета, отчупени от Христовия гроб в Йерусалим, които се намират в църквата „Сант Апостоли“ и са най-почитаните реликви на Флоренция. В миналото Паци имат аристократична титла, но през четиринадесети век се отказват от нея, за да станат членове на банкерската задруга. Създадената от тях банка много бързо процъфтява до такава степен, че във Флоренция я смятат за единствената, която донякъде може да съперничи на банка „Медичи“. Поръчват на Брунелески да построи семейния дворец, а данъчните регистри показват, че до 1457 година Паци са вторият по богатство род във Флоренция. Пиеро де Медичи го забелязва и урежда любимата по-голяма сестра на Лоренцо Бианка да се омъжи за Гилелмо де Паци, по-малкия брат на Франческо. Бракът обединява двете семейства и те вече поддържат едно приятелско съперничество, а Гилелмо става близък приятел с Лоренцо, прекарва доста време в дома му и ходи с него на лов.

От друга страна обаче, Франческо де Паци силно завижда на Медичите за успеха им. Той е надменен и превзет човек, който негодува срещу важността, която си придават Медичите, завижда им за властта и парите и най-после успява да нанесе сериозен удар върху богатството на рода, като си подсигурява папските авоари. Според него само парите на Медичите пречат на рода Паци да получи политическа власт във Флоренция. Сега е времето да удари, преди Медичите да успеят да се възстановят.

Франческо де Паци много добре знае, че Медичите имат няколко могъщи врагове, които с готовност ще му помогнат във всяко начинание срещу тях. Като за начало се обръща към новия владетел на Имола, недодялания и враждебен Джироламо Риарио, който вече дава знак, че иска да разшири властта си. Риарио заявява, че с голямо удоволствие, ще се погрижи за убийството на Лоренцо де Медичи. Следващият, към когото Франческо де Паци се обръща, е Франческо Салвиати, един от най-ожесточените противници на Лоренцо, назначен за архиепископ на Пиза от Сикст IV. Поетът и приятел на Лоренцо Анджело Полициано умело описва Салвиати като „невежа, отнасящ се с презрение към човешките и божиите закони, затънал в престъпления и позорни деяния от всякакъв вид“. Лоренцо се противопоставя на назначението на Салвиати в Пиза и цели три години не му позволява да прекоси флорентинската територия, за да заеме поста си, като по този начин го лишава от финансовите облаги, които му носи назначението. Архиепископ Салвиати с готовност приема да заеме водеща роля в заговора.

После Фраческо де Паци наема кондотиера Джан Батиста да Монтесеко, който получава заповед да разположи войските си в Имола и по други стратегически точки на източната планинска граница на Флорентинската република. Трябва да чакат удара на заговорниците и тогава да тръгнат в бърз ход към Флоренция. Градът ще е объркан заради убийството на Лоренцо, но хората с удоволствие ще посрещнат края на тиранията на Медичите и ще се вдигнат в подкрепа на заговорниците, войските му няма да срещнат никаква съпротива и няма да са принудени да проливат кръв. Паци и Монтесеко знаят, че Флоренция повече не може да разчита на невероятните умения на Монтефелтро, който вече е щастлив като херцог на Урбино.

Заговорниците заминават за Рим, където Сикст IV им дава благословията си, като описва Лоренцо с думите „зъл и низък боклук, който не показва никакво уважение.“ После придобива лицемерно благочестив вид и предупреждава заговорниците, че не трябва да има кръвопролития, защото няма как папата да одобри отнемането на човешки живот. Заговорниците обаче знаят, че не могат да постигнат целта си без проливането на кръв, така че според Монтесеко, който присъства на срещата, продължават да притискат понтифекса, като в крайна сметка му заявяват: „Свети отче, доволен ли сте, че ние управляваме този кораб? И че го управляваме добре?“ Папата най-после кимва в знак на съгласие: „Доволен съм.“ Монтесеко, както и другите заговорници, не се съмняват, че Сикст IV напълно съзнава деянието, за което дава своето съгласие.

Франческо де Паци се връща във Флоренция с план да убие Лоренцо де Медичи и единствения му евентуален наследник — брат му Джулиано. Паци иска подкрепата от петдесет и седем годишния глава на своето семейство, изтъкнат банкер и търговец на вълна, месир Якопо де Паци (обръщението „месир“ или „господар“ се използва като уважително обръщение към по-възрастни и високопоставени лица), който прекарва няколко години в чужбина, главно във Франция, а след завръщането си дори служи като гонфалониер и е посветен в рицарско звание от Сеньорията заради заслугите му към града. По думите на архиепископа на Пиза Салвиати: „Ако го убедим да застане на наша страна, все едно сме извършили делото.“ Но в мига, когато Франческо де Паци и кондотиерът Монтесеко му разкриват подробностите от заговора на Якопо де Паци, той става „студен като лед“ и започва да настоява, че никога няма да успеят. Тогава Монтесеко му разказва подробностите от разговора с папата, при което Якопо най-после бива убеден и се съгласява да подкрепи заговора.

След неколкократни забавяния заговорниците приключват организацията на комплота и съобщават на доверените си приятели, на чието участие могат да разчитат. Двама свещеници, единият от които фанатизиран жител на Волтера, са избрани да намушкат Лоренцо. Един неудачник от аристократичен произход, Бернардо Бандини, понякога наричан и Барончели, който има инвестиции в банка „Паци“, е избран да намушка Джулиано с помощта на самия Франческо де Паци. Ще нанесат удара, когато Лоренцо и брат му са на литургия в катедралата, а сигналът за заговорниците ще бъде издигането на нафората от свещеника. Ще го извършат в петата неделя след Великден, на 26 април, въпреки че след години се появява легенда, че всичко се случва на Великден. Медичите подкрепят мита, за да направят деянието още по-позорно, защото се случва на най-светия ден от християнския календар.

В крайна сметка братът на Лоренцо Джулиано е убит, но заговорът като цяло се проваля. Мнозина от участниците в него са застигнати от ужасяваща съдба, но ничия орис не е по-тежка от тази на месир Якопо де Паци. Когато научава за фиаското на заговора в двореца Паци, той изпада в пристъп на яростно отчаяние, след което се съвзема и бяга на кон от града, придружен от няколко въоръжени слуги. Лоренцо изпраща една група, която да го търси, като същевременно из провинцията плъзват новините за случилото се във Флоренция. В яростен сблъсък няколко от хората на Якопо де Паци са убити, а самият Якопо успява да избяга в планините и се скрива в отдалеченото селце Кастаньо ди Сан Годенцо. Тук някакви селяни го разпознават, успяват да го заловят и да го предадат на преследващите го хора на Медичите. Те го връщат във Флоренция, където го хвърлят в тъмницата на Барджелото и го измъчват.

На следващия ден, повече мъртъв отколкото жив, Якопо де Паци е влачен по улиците към площада на Сеньорията и дърпан нагоре по стълбите, после го унижават като го събличат по бельо, завързват го и го хвърлят с примка на врата през един от прозорците, където гърчещото му тяло увисва до другите четирима заговорници. След като свалят обесените, тялото на Якопо е отнесено, за да бъде погребано в „Санта Кроче“, семейната църква на рода Паци. Но още по-големи унижения сполетяват тялото на месир Якопо де Паци. През следващите дни Флоренция и околностите са наводнени от поредица от силни дъждовни бури, които отнасят по-голямата част от зърнената реколта. Побеснялата тълпа заплашва да отвори гробницата със сила, защото обвинява за нещастието рода Паци. По тази причина монасите са принудени да ексхумират тялото му и да го погребат в неосветена земя извън града, близо до градското бесило. Според Макиавели обаче след два дни „сбирщина от момчета“ изравят тялото и трупът „е издърпан за примката, с която е обесен, и е влачен гол през целия град.“ Предводителите на тълпата вървят пред него и викат: „Направете път на великия рицар!“ Останките му са подложени на още унижения, когато стигат двореца Паци — там главата на разлагащия се труп е удряна като чукало в портите, сподиряна от виковете: „Отворете! Великият рицар е тук!“

Най-после сред нарастващите радостни възгласи вонящите останки са хвърлени в река Арно от моста при Рубинконте, надолу по течението от центъра на града. Тълпите се трупат по брега, за да гледат трупа, носещ се надолу по реката край Понте Векио през Флоренция. Но дори и това не е краят, защото гниещото тяло се носи по реката и е изхвърлено на калния бряг, където е намерено от група гамени, които започват тържествено да се разхождат със скелета. После завързват примка около врата му и имитират обесване, като хвърлят тялото от клона на една върба, тогава започват да удрят раздърпаните останки с пръчки, докато костите не започват да капят, и най-накрая отново ги захвърлят в реката.

Според Макиавели това е „необикновена илюстрация за яростта на народа“. Полициано, който също описва събитията, просто отбелязва, че тълпата е „обсебена от Фурните“. Но коя е истинската причина за крайните чувства, които излизат на повърхността тук? Гротескната поредица от събития е показателна за клокочещото под повърхността напрежение във всекидневния живот на Флоренция. Това е случка, която в крайна сметка е повече от проява обикновена „сбирщина момчета“, даващи израз на дълго таения гняв — тук презираните „сополивковци“ могат да се измъкнат безнаказано, като изразят своите чувства към евентуалните си управници. Тези зловещи сцени са повод за големи подигравки, злобни насмешки и презрение, забележително е и отсъствието на всякакви свидетелства за окуражаване на Медичите или възгласи на одобрение към гордите победители. Това вероятно е ключът към подобна диващина, а не „необикновената… ярост на народа“. Подобно избухване е разбираемо, когато невероятното богатство съществува рамо до рамо с вечната бедност на „малките хора“ в рамките на един укрепен град. Поведението на народа не е необяснима изненада, а съдбата на трупа на Якопо де Паци е по-скоро рядък пример за фалшивия обществен ред, над който властват кръстниците Медичи.

Казват, че когато новините за провала на заговора достигат Рим, папа Сикст IV получава апоплектичен пристъп от ярост — публичното обесване на един от неговите архиепископи в пълния блясък на църковните му одежди е ни повече, ни по-малко от светотатство и е открита плесница в лицето на Църквата! Фактът, че има заговор, в който Салвиати е една от първостепенните движещи сили, бързо е забравен. Сикст IV издава папска була, с която отлъчва Лоренцо де Медичи от църквата заедно с всички граждани на Флорентинската република. Насърчен от гнева на папата, необузданият му племенник, господарят на Имола Джироламо Риарио, който решава да не се присъедини към другите заговорници във Флоренция, влиза във флорентинското посолство, подкрепян от 300 войници от папската гвардия, и арестува посланика. Сикст IV изпраща папска делегация във Флоренция, която заповядва на гражданите да му предадат Лоренцо де Медичи, за да бъде съден за светотатство, богохулство, обида на Църквата, убийството на архиепископа на Пиза и още цял списък с други простъпки. Лоренцо е обявен за „извършил грях, светотатство, за отлъчен от църквата, анатемосан, опозорен, недостоен за доверие и духовно нямащ право да остави завещание“. Същевременно гонфалониерът и Сеньорията са осъдени със същите преувеличени епитети, „като цялото им имущество трябва да бъде конфискувано от Църквата, домовете им изравнени със земята и всяко друго тяхно жилище обявено за негодно за живеене. Нека нескончаемата разруха бъде неразделна част от вечния им позор.“ В отделен и не толкова публично известен декрет папата заповядва конфискация на цялото имущество на Медичите в Рим, включително и банка „Медичи“ а всички дългове към банката са обявени за недействителни. Така само с един удар Сикст IV си спестява 10 000 флорина.

Гражданите на Флоренция посрещат новините за папската була за отлъчване от църквата с презрение и дават ясно да се разбере, че нямат никакво намерение да предават на понтифекса Лоренцо де Медичи. Епископите на Тоскана никак не са доволни, че вкупом са отлъчени от църквата, свикват паството в катедралата на Флоренция, където присъстват всички видни граждани. Тук непокорно обявяват, че Сеньорията е оправдана, защото защитава републиката срещу заговорниците, а след това на свой ред издават була, с която отлъчват папата от църквата. Отпечатват го на първата печатарска преса във Флоренция, която е създадена едва предната година, а булата е разпространена из цяла Тоскана, така че много повече хора прочитат за отлъчването на папата от църквата, отколкото за анатемата срещу Флоренция.

Пристигат обаче по-сериозни новини: в своята ярост Сикст IV обявява война на Флоренция и привлича на своя страна неаполитанския крал Феранте. Флоренция бързо разбира, че на практика е сама. Орсини незабавно се заемат да събират родовата армия, но това е почти символичен жест, а Милано все още е ангажиран с вътрешните си борби за власт и изпраща войски само на думи. Венеция е склонна да защитава Северна Италия, но смята Флоренция за загубена кауза — тя също подкрепя града само на думи. Като последно средство Лоренцо успява да подсигури херцога на Ферара и малката му наемническа армия, които да поведат флорентинските сили.

Понтифексът свиква папските сили под командването на херцога на Урбино Монтефелтро, който вече е всепризнат като върховен пълководец в цяла Италия, а към тях се присъединява голяма неаполитанска армия под предводителството на сина на крал Феранте, херцога на Калабрия. Херцогът на Урбино изчаква с подкрепленията, а херцогът на Калабрия навлиза на флорентинска територия. В отговор херцогът на Ферара извършва поредица от тактически ходове, които според рапортите му до Флоренция са „побеждавате чрез по-изкусни маневри“ на врага, но на практика са само поредица от отстъпления. Сеньорията изпраща съобщения, в които упреква своя пълководец, и настоява той да върне заплащането, ако отказва да се бие. Същевременно херцогът на Калабрия продължава да напредва и в крайна сметка достига до град Коле, който се намира на четиридесет и осем километра южно от Флоренция, където обаче се натъква на неочаквано упоритата съпротива на местното население, което отказва да предаде града. Накрая, след двумесечна обсада Коле пада в ръцете на неаполитанската армия, но вече е ноември, започва студеното време и армията се оттегля да зимува в Стена. Когато научава това, херцогът решава да се върне във Ферара, а миланските му войски в своя град.

По това време цяла Тоскана е обзета от безредици. Банди от въоръжени разбойници, които се представят за разузнавачески авангард на враговете, слизат от планините и започват да тормозят хората. В самата Флоренция народът е изплашен и ядосан, хранителните провизии от провинцията намаляват, наложените заради войната данъци са почти свръх силите им, а никой не ги защитава. Положението става още по-тежко, защото търговията с вълна претърпява криза, която засяга всички — от търговците до чиомпите. Мнозинството от търговците са изправени пред фалит заради новите данъци, свързани с войната, а чиомпите и техните семейства са заплашени от гибел. Тогава пък градът е обзет от паника, защото плъзват слухове, че в района на Санта Кроче има случаи на бубонна чума. А войната все така се точи ли, точи.

В края на 1479 година Лоренцо де Медичи преценява положението и заключава, че гражданите на Флоренция са принудени до голяма степен да страдат заради него, защото врагът се интересува единствено от свалянето и унищожаването на Медичите. През декември се решава на отчаян ход — подсигурява избора на верния Томасо Содерини за гонфалониер, а после се измъква от града и потегля за Пиза. По пътя се спира, за да напише писмо до Сеньорията, в което обяснява:

„Реших с ваше одобрение да отплавам незабавно за Неапол. Убеден съм, че действията на нашите врагове са продиктувани главно от ненавист към мен и като се предам, вярвам, че ще възстановя спокойствието за нашия град… Защото бях избран аз, а не някой друг знатен гражданин, да нося голямата чест и отговорност, и се чувствам задължен да служа на своята родина, дори ако това означава да рискувам собствения си живот… Желая с живота или смъртта си, с ориста или късмета си да допринеса за добруването на нашия град.“

Според разказите на очевидци, мнозина от членовете на Сеньорията избухват в сълзи, докато четат писмото на Лоренцо, а ние почти нямаме основание да смятаме, че преувеличават.

Предполага се обаче, че Лоренцо преиграва с положението, в което се намира градът, защото вече тайно е започнал кореспонденция с краля на Неапол Феранте, който всъщност изпраща галера в Пиза, за да вземе де Медичи. Но други историци посочват, че Феранте е известен като изключително непредсказуем характер и спокойно може да нареди да убият Лоренцо, докато е на борда на неговия кораб, или завинаги да го затвори в тъмниците на Неапол, когато акостира. Нито едно от двете не се случва. Още щом стъпва на кея в Неапол, Лоренцо е прегърнат от сина на Феранте Федериго, кралят харесва смелия ход на де Медичи, а самата драматичност на събитието е оценена допълнително. В тогавашната италианска история на коварните и недостойни за доверие владетели най-после се появява герой.

Няма никакво съмнение, че Лоренцо е изложен на опасност, тъй като Феранте е избухлив и зъл, за него казват, че „никой не може да каже дали ще побеснее, или ще се зарадва.“ На практика Феранте приветства Лоренцо, но отказва да бъде принуден да вземе каквито и да било решения — мир с Флоренция означава скъсване на отношенията със Сикст IV, който вече е направил един от синовете на Феранте кардинал, което наистина е рядко назначение за някого, който не е член на рода дела Ровере. Лоренцо отсяда в сградата на банка „Медичи“ и отива на посещение при крал Феранте. Резултатът е учтива патова ситуация. Зад дипломатическите любезности започва игра на „котка и мишка“ — Феранте настоява, че Лоренцо не може да си тръгне, защото желае да има повече време, за да се наслади на вдъхновяващото му присъствие.

Лоренцо вероятно предчувства, че Феранте ще действа уклончиво, и пристига подготвен. Заема се да очарова народа на Неапол и неговия крал, започва да раздава дарове по най-екстравагантен начин. Лоренцо откупва свободата на стоте роби, които са гребци на галерата, довела го в Неапол от Пиза, а после дава на всеки по десет флорина и по няколко ката нови дрехи, с които да заменят своите противни дрипи. Започва да раздава пари за зестра на бедните, така че дъщерите им да могат да сключат добри бракове, прави бляскави жестове на благотворителност и финансира празненства. Един от служителите, които „се грижат“ за него, докладва, че през деня изглежда „спокоен, уверен и изискан“, но през нощта Лоренцо често изпада в мрачно отчаяние. Поезията, която пише, отразява противопоставянето на светлината и тъмнината в характера му:

Месеците се нижат, а Лоренцо продължава с разточителното харчене — стратегия, която колкото със сигурност компенсира нощните му терзания, толкова е и въпрос на политика. Но откъде идват всичките тези пари? Банка „Медичи“ е тежко засегната от скорошната икономическа рецесия в Италия и цяла Европа, ограниченията в английската търговия с вълна увеличават още повече дълговете на лондонския клон. Филиалът в Брюж също затъва в големи дългове и положението е утежнено от безразсъдността на местния управител Томасо Портинари, брат на миланския управител. В противоречие със своя договор Портинари инвестира значителни суми в различни морски предприятия, включително и в една голяма, но катастрофално завършила португалска търговска експедиция до Гвинея на западния африкански бряг. Портинари плаща покупката и преустройването на Отел Бладелен за нови помещения на банка „Медичи“, като дори и в наши дни това е една от големите исторически сгради в Брюж. Когато Лоренцо проверява сметките в разкъсваната от война Флоренция през 1479 година, открива, че лондонският и брюжкият клон дължат огромната сума от 70 000 флорина, което го кара да направи следния саркастичен коментар: „Това са големите печалби, които трупаме благодарение на управлението на Томасо Портинари.“ Смекчаващо вината на Томасо обстоятелство са историите за първоначалните пищни карнавали и разточителства на Лоренцо във Флоренция, които вероятно оказват своето влияние — ако Медичите могат да си позволят подобна щедрост у дома, тогава помещенията на банката в чужбина трябва да отговарят на богатството им. Но сега Лоренцо е в Неапол и отново харчи така, сякаш животът му зависи от това, което всъщност за първи път отговаря на истината. Въпросът за това как и откъде Лоренцо намира парите, е основополагащ за всяка преценка на неговата финансова честност.

Властите във Флоренция със сигурност знаят, че харчи огромни суми, и му изпращат пари. „Изпращам нареждането“ — пише му секретарят на Сеньорията — „и кредитното писмо, за които помолихте.“ Преди да напусне Флоренция, Лоренцо ипотекира замъка-вила в Кафаджиоло и именията си в Муджело за 60 000 флорина. Дали ги използва в Неапол, или отиват, за да покрие дълговете на банката? Мнозина сред наблюдателите твърдят, че както тогава, така и друг път Лоренцо злоупотребява с флорентинската хазна. Още по времето на Козимо разделението между финансовите дела на Флоренция и тези на Медичите става доста неясно, но тогава ползата е предимно за града. Дали Лоренцо не смята, че идва време, когато Медичите трябва да се възползват от това положение? Един оцелял документ от онова време показва, че по време на своето управление Лоренцо отклонява 74 948 флорина към личните си сметки, „без да получи законно разрешение или без да има право да го стори“. Не можем да кажем за какво ги използва — след едно поколение Медичите унищожават всички документи, свързани с тези години. Историкът и специалист по финансовите дела на Медичите Реймонд де Рувер съвсем ясно заявява, че „вероятно банкрутът след заговора Паци е избегнат само благодарение на бръкване в държавната хазна.“ Най-правдоподобно изглежда и твърдението, че според Лоренцо този ход е в полза както за Медичите, така и за Флоренция — явно ако не моралът, то поне прагматизмът поддържат тази гледна точка.

Колкото по-дълго Лоренцо стои в Неапол, толкова по-ясно става, че самият Феранте има проблеми. По южното крайбрежие на Италия турската флота става все по-застрашителна заплаха, а и кралят на Франция отново злокобно заявява претенциите си за трона на Неапол. Най-после Феранте се съгласява на мир с Флоренция. Сикст IV е бесен, но няма алтернатива и решава да се присъедини към мирния договор, макар и да чака своя миг.

Лоренцо се завръща във Флоренция като герой и още веднъж използва възможността да затегне хватката си над управлението на града. Създава се нов съвет от седемдесет души, чийто мандат е пет години, а изборът на членовете съвестно се организира от представители на партията на Медичите — съветът има власт да отменя решенията на Сеньорията. Във Флоренция се създава предпоставка за по-постоянна политическа стабилност и за да я заздрави, Лоренцо не действа толкова прибързано, а по-прикрито, по примера на своя дядо. Верният Томасо Содерини е използван като посланик на разположение на Лоренцо при различни чуждестранни дворове, за да се избегне възможността да изгради политическа сила в града, който управлява по време на отсъствието на де Медичи.

През 1480 година турският султан Мехмед Завоевателя дебаркира с войските си на южния италиански бряг и окупира пристанището Огранто. Мехмед вече е покорил цяла Гърция и по-голямата част от Балканите. Италия изглежда е следващата стъпка в разширяването на Османската империя. Сикст IV отправя отчаяна молба към всички да се обединят в защита на християнския свят. На молбата му бързо откликват италианските държави, в това число и Флоренция. Папата решава, че е склонен да забрави различията с Лоренцо — при дадените обстоятелства няма смисъл да кроят планове. Но тогава турците се оттеглят толкова внезапно, колкото се и появяват — Мехмед умира и на власт идва нов султан, в резултат на което за известно време настъпва мир. Също толкова изненадващо е, че и всеобщият италиански мир се запазва през следващите години. През този период влиятелната роля на Лоренцо в света на дипломацията се засилва още повече, той все още не е прехвърлил четиридесетте, но действията му в защита на Флоренция и опитите му да запази мира довеждат дотам, че из цяла Италия вече е уважаван като държавник. Съветите му се оказват жизненоважни, когато се появяват трудности, и в резултат на това става известен като „стрелката в италианския компас“ — той е човекът, на когото могат да разчитат, за да им покаже посоката. Като изключим няколко по-малки враждебни сблъсъка през остатъка от живота на Лоренцо де Медичи, Италия запазва мира.

14 Платон по площадите

Сега настъпва времето, когато покровителството на Лоренцо де Медичи разцъфтява както никога преди, когато изпълнява очакванията на името, с което остава в историята — Лоренцо Великолепни (на италиански il magnifico, епитет, който е показателно, че придобива още като дете). Дори и когато това великолепие се изражда във високомерие или чиста показност, не остава никакво съмнение, че изпълва цялото му същество — от характера до политиката и от меценатството до поезията. Само по себе си това му качество не е чак толкова добро и в интерес на истината има по-скоро аморално въздействие, но можем да твърдим, че у Лоренцо то прилича на Платоновата идея за доброто, за което пише:

Лоренцо е повече от завършен поет, но проявява достатъчно благоприличие и признава, че Полициано, когото поддържа финансово през по-голямата част от живота му, е по-велик от него.

Анджело Полициано, често изписван и като Полициан, е роден пет години след Лоренцо, през 1454 година в Монтепулчано — област, където се произвежда вино, в югоизточна Тоскана. Баща му е добър адвокат и един от верните местни поддръжници на Медичите, които не се радват на чак такава популярност в провинцията — всъщност политическите му пристрастия водят до неговото убийство по време на провалилия се и предвождан от рода Пити бунт срещу Пиеро Подагричавия през 1466 година. Скоро след това Полициано е изпратен във Флоренция, където получава образование в най-добрата хуманистична традиция, вероятно за сметка на Медичите. Невероятната му дарба се проявява бързо — докато навърши петнадесет години знае прекрасно гръцки и латински, а способността му да пише епиграми на гръцки привлича вниманието на Лоренцо. Изглежда, че още през 1473 година Полициано се премества в двореца Медичи, където се възползва от създадената от Козимо и допълнена от Пиеро библиотека. След две години Лоренцо наема Полициано за възпитател на своя тригодишен син Пиеро — задача, която явно се харесва на поета.

Полициано и Лоренцо бързо се сближават, защото са остроумни, имат пъргави умове и вкус към живота. За Лоренцо Полициано е единственият, който го кара да забрави за политическите проблеми, който му напомня за неговата изключителна начетеност и с когото може да говори открито, от своя страна Полициано просто боготвори Лоренцо. Думата не е силна, тъй като действията на поета постоянно го доказват, а и излива душата си в писмата до Лоренцо и майка му — изключителната Лукреция, която става негова довереница. На една фреска от епохата Гирландайо изобразява Полициано в профил, а повереният му Пиеро е до него, извърнал ангелското си лице с фризура на паж към художника. Тъмната коса на Полициано стига до раменете, а мургавото му красиво и емоционално лице е вдигнало поглед към небето, въпреки че от онова, което ни е известно за него, изображението му изглежда нетипично. Но дори и чертите му намекват за избухливия нрав и остроумието, което проявява в истинския живот. Фактът, че е ръкоположен в духовен сан, изглежда като аномалия, въпреки че вероятно получава доход от църквата „Сан Паоло“ по желание на Лоренцо, за да може да бъде финансово независим.

Няма съмнение, че знанията на Полициано не са само показни, както твърдят някои — той свободно разговоря на гръцки с Аргиропулос и обсъжда философията на Платон с Фичино. Ранната му поезия е написана на великолепен класически латински и пише майсторски епиграми на гръцки, макар че по-късно Лоренцо го убеждава да твори на тоскански като него. Полициано започва да пише „Двубоят на Джулиано де Медичи“, допълнение към произведението на Пулки „Двубоят на Лоренцо де Медичи“. В нея Полициано описва любовта на малкия брат на Лоренцо Джулиано де Медичи към седемнадесетгодишната Симонета Веспучи, която е наследила славата на най-голямата красавица във Флоренция:

Творбата е написана в шеговит тон и предназначена за кръга от приятели на Лоренцо — Джулиано е хубав и се смята за безсърдечен прелъстител, но всъщност непрестанно се влюбва и често любовта му е несподелена, а той остава с разбито сърце. Макар че е незавършена, епическата поема на Полициано е първият му шедьовър на италиански. „Двубоят“ изведнъж прекъсва в книга втора, строфа 46. Авторът толкова силно скърби, когато Джулиано е убит по време на заговора Паци, че не написва нито дума повече.

В неделя, на 26 април 1478 година Полициано стои до Лоренцо, когато двамата свещеници се опитват да го промушат, и както пише в спомените си, изиграва героична роля за спасяването на Лоренцо, въпреки че това е малко вероятно, тъй като е известен като страхливец. По-късно през същия ден става свидетел на събитията на площада на Сеньорията, когато облеченият в архиепископските одежди Салвиати е хвърлен през прозореца на двореца с въже на врата. Именно на наблюдателността на поета дължим зловещите подробности, свързани с отчаяните опити на Салвиати да вкопчи зъби в голото тяло до себе си, докато се поклаща на въжето.

На следващата година Флоренция е заплашена от неаполитанските войски от юг и от чумата отвътре, тогава Лоренцо изпраща съпругата и семейството си заедно с Полициано в Пистоя, на тридесет и два километра на северозапад. Полициано редовно пише на „Magnifice mi Domine“ („Мой великолепни владетелю“) и описва насладите на лятото в провинцията. „Нищо не ни липсва. Отказваме даровете, като изключим салатите, смокините, няколко бутилки вино и малко бекасини (считани за вкусен деликатес) и неща от този род.“ Поетът описва по странен начин щедростта и любезността на местните: „Биха ни донесли и вода в ушите си.“ Но всъщност е отегчен от провинцията и липсата на интелектуална компания, което си проличава още по-силно, когато се преместват за зимата в Кафаджиоло, Муджело, а Лоренцо все още е във Флоренция. В едно писмо до него Полициано описва атмосферата, която витае в семейството: „Дъждът вали неспирно и е толкова проливен, че се отказахме от лова и решихме да играем на топка, за да могат да потичат децата. Залозите обикновено са супата, сладкиша или месото и онзи, който загуби, остава без тях. Често, когато някой от учениците ми загуби, отдава почит на господин Влага (популярен италиански евфемизъм, когато плаче дете). Нищо друго не мога да те известя. Седя в къщата край камината по чехли и палто, ако ме видеше, би си помислил, че ме е налегнала меланхолията.“

Съпругата на Лоренцо Клариче се разболява и дробовете й се раздират от кашлица заради влагата, но това всъщност е началото на белодробната туберкулоза, от която умира след десет години.

Полициано е унил, Клариче възмутена, а неприязънта им един към друг се увеличава с всеки следващ сив и пропит от дъжда ден. Разривът настъпва бързо — Клариче с ужас разбира, че преподавателят учи децата й на латински от езически класически текстове, вместо от християнски текстове, като псалмите например. Полициано категорично отказва да обрече учениците си на набожността на тяхната скучна провинциална майка, при което Клариче избухва и го изгонва.

Двамата бързат да пишат на Лоренцо, като излагат своята гледна точка за случилото се. „Донесох хиляди обиди“, оплаква се Клариче. „Когато ме изслушаш, ще разбереш, че не съм прегрешил“, настоява Полициано. Междувременно Лоренцо се завръща във Флоренция, като обезумял се опитва да спаси топящите се финанси на банка „Медичи“ и се бори да избави републиката, докато гражданите й се отчайват от новините за наближаването на неаполитанската войска. Дори международните кризи не могат да попречат на домашните.

Има вероятност заради този сблъсък след няколко месеца Полициано да е поканен да придружи Лоренцо и да му вдъхва смелост по време на дръзката му мисия при крал Феранте в Неапол. Но в онзи момент разсърден напуска Тоскана и заживява в двора на кардинал Гонзага в Мантуа. След година, прекарана в нацупено изгнание, Полициано най-после е изкушен от Лоренцо да се завърне във Флоренция. Лоренцо се опитва да поправи разрива и урежда Полициано да бъде назначен за преподавател по гръцки и латински във Флорентинския университет и да получи поста на каноник на катедралата, който представлява добре платена синекурна длъжност, но вече няма право да живее в двореца Медичи. После го наема да възпитава и пълничкия му тринадесетгодишен втори син Джовани, за когото таи големи надежди — вече е успял да убеди новия папа Инокентий III да направи Джовани кардинал и момчето се нуждае от подходящо образование, което да го направи годен за високия сан. Младият Джовани никак не прави добро впечатление със своя голям, характерен за Медичите нос, който стърчи от облото му лице, и с издадената брадичка на Медичите, заради която устата му е винаги отворена. Полициано обаче бързо открива, че Джовани притежава голяма част от ума и решителността на баща си. На Лоренцо трябва да му е било ясно, че светският и духовит Полициано никак не е подходящ за възпитател на бъдещ църковен прелат. Както ще видим по-късно, въздействието на Полициано върху Джовани има много важни последствия.

През същите тези години Полициано написва на тоскански диалект голяма част от най-добрите си стихотворения и в резултат на това тосканският още повече се утвърждава като език на образованието в Италия. Изтънченият стил и ерудиция на стиховете спомагат за доразвиването на една обществена идея, която се разпростира над цяла Италия, — тази за кавалерството. В миналото разбирането за кавалерство и по-изтънченото поведение, с което то се свързва, важи само за дворовете на благородниците, но дори и там изтънчеността липсва. С настъпването на Ренесанса, особено във Флоренция, където Медичите нямат благороднически произход, идеята за кавалерство започва да придобива популярност. Фините обноски, изтънчената реч, изисканият външен вид, тънко изказаната оценка за изящните изкуства — всички те вече са достъпни за стремлението на по-широк кръг от обществото.

Типичен пример за това е новият херцог на Урбино Федериго да Монтефелтро. Той започва кариерата си като кондотиер, свикнал да командва грубите наемници. По-късно обаче превръща отдалечения град Урбино в рай за ренесансовата култура. Архитектурата, изобразителното изкуство, дори поезията и музиката процъфтяват в едно някога провинциално и изостанало селище. (Именно тук се ражда и израства Рафаело — този малък планински град притежава културен дух, за да отгледа този гений на Късния ренесанс.)

Във Флоренция хората на изкуството, философите и поетите започват да превръщат поведението си в „кавалерско“ и скоро други италиански градове последват примера им, макар че поне за известно време това си остава изключително италианско явление. Изтънчените обноски се възприемат от търговци, общински служители, военни и свещеници. Остроумната, изящна и ерудирана поезия на Полициано се счита за нагледен пример за новите леко поднасяни изисканост и познания, очаквани от един кавалер.

На каква тема точно е поезията на Полициано? Отношението му към любовта, особено любовта му към Лоренцо, е съвсем платонично, или пасторално, или дори въздържано в своя възторг. Но идва ред на по-късния му шедьовър от 1480 година „Орфей“. Забележително, но тази творба в мерена реч от пет действия е написана за един-единствен ден за някой от карнавалите на Лоренцо, дадени в чест на народа на Флоренция. Замисълът към текста на Полициано да бъде написана музика и тя да бъде изпята, го превръща в първото либрето в съвременния смисъл на думата. (На италиански „либрето“ означава „малка книга“, едва през следващия век тази дума придобива значение на текст, към който се създава музика.) „Орфей“ на Полициано се отличава и с това, че е първата светска драма на италиански език. Най-интересни обаче са обратите в сюжета, които са дори още по-неприлични, отколкото е обичайно за произведенията на Полициано. Първо следва легендата — Орфей със своята лира очарова животни, дървета и камъни, и накрая дори отмъстителните богове на подземния свят са покорени от музиката му. Имаме олицетворението на това как културата побеждава варварщината. Но когато Орфей върви нагоре по пътеката, извеждаща от подземния свят, а зад него е любимата му Евридика, той не може да устои, поглежда назад към нея и така я загубва. (Лоренцо де Медичи прави следната платоническа интерпретация: Орфей се отказва от духовната любов, за сметка на плътската.) И сега, когато Орфей е лишен от своята Евридика, се отдава, така както никога преди, на плътта. С невероятен възторг се заема да прелъстява млади мъже и декламира:

В крайна сметка Орфей попада на пияни последователи на Бакхус, които в своето безумие го разкъсват на парчета. Дали пък Орфей не си получава заслуженото, заради своето хомосексуално държание? Или пък целта е просто забавлението на ликуващите тълпи по време на карнавала? Не можем обаче да пропуснем намека към Лоренцо и образованите му приятели хуманисти.

На четиридесет години Полициано е победен от смъртоносна треска, а циничната история, свързана с кончината му хвърля светлина (или сянка) върху характера на един мъж, за когото принципно знаем прекалено малко. Познаваме го с мургавия и красив профил от Гирландайо, с храбростта, за която твърди, че проявява в защита на Лоренцо в катедралата, и като олицетворение на меланхолията, облечен с палто и чехли край зимния огън, но какво го вдъхновява истински, кое го движи? Според историята, Полициано ляга болен от някакъв вид „дива треска“ и се налага приятелите му да го наглеждат. Някак си успява да им се измъкне, става и бързо излиза от дома си. Най-после го намират да свири на лютня под прозореца на младо гърче, в което е влюбен (и което, според една от версиите, е причината за треската на Полициано). Приятелите му го отнасят у дома, където издъхва в делириума на любовта.

Като оставим настрана обичайните поетически хиперболи, историята явно потвърждава онова, което малко или много произведенията на Полициано загатват — фактът, че е хомосексуален. Това повдига въпроса за любовта му към Лоренцо, а и за чувствата на Лоренцо към него — рискувам да предизвикам всеобщо недоволство, но можем да подозираме, че понякога привързаността им е повече от платонична. С оглед на сексуалността на Полициано, любовта му към Лоренцо придобива един не чак толкова чист поетичен аспект. Разбира се, разполагаме само с косвени доказателства, които потвърждават подозренията ни. Освен това имаме и оспорвания факт, свързан с двойствената сексуалност на Донателовия „Давид“, според който статуята изобщо не е поръчана от Козимо де Медичи, а е поставена във вътрешния двор на двореца много по-късно от Лоренцо де Медичи. Дали пък изображението на „Давид“ няма някакво скрито послание? С което не отричаме загадъчните и скрити херметически препратки, може би безсрамността и тайнствеността й трябва да се припокриват — подобно лукавство би било оценено от по-светските членове на хуманистичния кръг на Лоренцо.

Езотеризмът със сигурност допада на водещия философ сред приятелите на Лоренцо — Пико дела Мирандола, който е най-предпазливата и поразителна личност от всички интелектуални дарования, събиращи се в двореца Медичи. Постиженията на Пико изглеждат почти напълно противоречиви — той изразява принципите на хуманизма с по-голяма яснота и разбиране от всеки друг, но пък затлачва интелектуалните води, вземайки на борда такова съмнително „познание“ като астрологията, алхимията, нумерологията и всякакъв друг вид езотеричен херметизъм. Девизът на хуманизма се появява в произведението, носещо уместното заглавие „За достойнството на човека“, в което Бог съобщава на Адам: „На теб не съм ти дал конкретна роля. Можеш да придадеш на своя живот каквато си поискаш форма, да правиш каквото си поискаш. Всички други предмети и твари са ограничени от Моите закони. Но ти нямаш ограничения и можеш да действаш в съгласие със своята свободна воля. Само ти можеш да избираш ограниченията на своята природа. Поставих те в центъра на света, за да наблюдаваш по-лесно какво има в него. Не си сътворен ни по божий, ни по земен образ, не си ни смъртен, ни безсмъртен, та със свободата на избора и честта да можеш да се превърнеш, в каквото си поискаш.“

Думите отекват толкова ясно днес, колкото са отеквали и преди повече от 500 години. Ренесансът не ражда оригинална философия, той е прекалено зает да попива класическата мисъл и да се освобождава от ограниченията на схоластичния аристотелианизъм. Но представянето на Пико на човешкото положение формулира стремленията и себепознанието на ренесансовия хуманизъм — човекът, написал това, е също толкова забележителен, колкото и самите думи.

Пико е роден през 1463 година и е по-малкият син на дребен италиански благородник, следва философия в Падуа, където учи гръцки, иврит и арабски. Завършва образованието си в Париж, който въпреки репутацията си на център на старите аристотелови идеи, все още се счита за интелектуалната столица на Европа. (Всъщност Падуа вече е равна на Париж като образователна институция. Но несъмнено Флоренция превъзхожда и двата като интелектуален център.)

След Париж Пико се завръща в Италия и пътува до различни университетски центрове, включително Перуджа, Флоренция и Падуа. През 1484 година се установява във Флоренция с намерението да изучава Платон при Фичино. Пико е само на двадесет и една години, но бързо си създава име на най-ярката звезда сред интелектуалците във Флорентинския университет, което не е преувеличение, тъй като е подкрепено от факта, че по това време знае повече от двадесет езика. По същото време Полициано е преподавател по гръцки и латински в университета и вероятно той запознава Пико с Лоренцо де Медичи.

Полициано го описва като „мъж или по-скоро герой, когото природата е обсипала с всичките дарове на тялото и ума.“ Изненадващо, но и това изглежда не е хипербола. Ако съдим по портрета на Пико, който все още виси в галерията Уфици във Флоренция, той е невероятно красив. Има дълъг, прав и изящен нос, чувствени устни, високо чело и глава с чуплива коса, чиито къдри достигат до раменете му. Изглежда е бил запознат с цялото човешко познание, известно през Ренесанса след падането на Константинопол — от еврейската кабада до гръцките математици. Неговата критика на астрономията оказва решително влияние върху Кеплеровата астрономия и казват, че умелото съчетаване на Цицероновата реторика с Аристотеловата логика го правят неотразим по време на спор. Този рог на изобилието от познание обаче има не само показни функции — може да изглежда, че древното и недостоверното са погълнати цели, заедно с по-уважаваните форми на познание, но в маниакалния му глад за знания има последователност. Пико приема философското разбиране за синкретизъм, като възнамерява да вземе най-добрите елементи от всички клонове на мисълта и вярата, за да ги синтезира във философията на универсалната истина. Такъв е мащабът на амбициите на Пико, макар че е проект, чието време още не е дошло. През следващия век новата наука на Галилео и Декарт се нагърбва с удивително подобна задача, като цели да обедини цялото познание чрез научни методи. Проектът на Пико обаче се простира далеч отвъд науката.

През 1486 година с характерен замах Пико написва 900 тезиса, почиващи на гръцки, латински, еврейски и арабски източници, като твърди, че представляват основата на нова система за универсално познание и вяра. Предизвиква всеки учен в Европа да дойде в Рим и да обсъди с него истината на тези тезиси пред публика. За съжаление, преди да се състои това велико интелектуално съревнование, папските власти внимателно преглеждат 900-те тезиса на Пико и приемат, че тринадесет от тях са еретични. Два от тях представляват особен интерес. Първо: „Защото ничие виждане не е такова, каквото човек иска да бъде, то и ничия вяра не е такава, каквато човек иска да бъде.“ С други думи, вижданията и вярванията се формират от нещо повече, отколкото ние съзнателно решаваме. Това жизненоважно самонаблюдение, че никога не можем да бъдем напълно разумни, съдържа в себе си изводи, които ще бъдат разнищени след векове. Второ: „Когато действа душата, тя може да вярва единствено на себе си.“ Въпреки хаоса от противоречащи си знания, прозренията на Пико често проникват далеч отвъд Ренесанса в модерния свят, на който поставя началото. Виждаме го как опипом се насочва към по-ясен образ на онова, което всъщност сме. (В последния тезис лесно можем да разпознаем предшественика на Декартовото „Мисля, следователно съществувам.“)

Някои от другите тезиси на Пико обаче представляват далеч по-мрачна картина. Например: „Нито една наука не предлага по-добро доказателство за божествения произход на Христа от магията и кабалистичните ритуали.“ Пико вероятно си е мислел, че може да наддума и да излезе победител над най-добрите умове в Европа, но дори и той съзнава, че обвинението в ерес от страна на папските власти е сериозна работа. Въпросите в тази сфера не подлежат на интелектуален спор — еретиците са изгаряни на кладата.

За да отговори на критиците си в Рим, Пико написва дълга монография на латински, в която защитава своята кауза. Лоренцо де Медичи вярно (и доста безразсъдно) позволява монографията да му бъде посветена с най-топли думи, преди да бъде изпратена на папа Инокентий III. Но всичко е напразно, обвиненията в ерес остават. Пико избягва във Франция, където е заловен и върнат в Рим. За щастие новините достигат до Флоренция и Лоренцо се намесва в негова защита — папата позволява на Пико да живее във Флоренция в очакване на допълнителни разследвания.

Няма съмнение, че Пико и Лоренцо са били много близки — както в личния си, така и в обществения живот Лоренцо е наистина вдъхновяващата личност. Пико обича Лоренцо, макар и в чисто платонически смисъл, защото въпреки женствения си външен вид сексуалните му предпочитания са нормални — може би прекалено нормални. Неведнъж по време на пътуванията си Пико е принуден да напуска някой град, защото е преследван от разярен съпруг. Всъщност краткият му престой във Флоренция свършва, когато неуспешно се опитва да избяга със съпругата на местен бирник. Не става ясно дали тези му занимания имат заслуга за прекратяването на жизнения му път само на тридесет и една години през 1494 година. Но по това време Лоренцо отдавна е мъртъв, Пико е лишен от своя покровител и вероятно е отровен.

15 Поредица от майстори

Има черти от характера на Лоренцо, в които се вижда еволюция в сравнение с дядо му Козимо и баща му Пиеро, но артистичния темперамент и съзидателността той наследява от майка си Лукреция. Такова е генетичното наследство, но то е само началото. Лоренцо израства в забележителното домакинство на двореца Медичи, който е на път да се превърне в едно от великите интелектуални средища на Ренесанса. Смята се, че в двореца Медичи поне трима от великите хора на ренесансовото изкуство имат кратък и съзидателен престой в началото на своя живот — Ботичели, Леонардо и Микеланджело.

Ботичели е роден с името Алесандро Филипепи през 1444 година. Твърди се, че приема името Ботичели, което означава „малка бутилка“, от по-големия си брат, притежаващ заложна къща с името „Ил Ботичели“. Баща му е шивач, живее и работи в бедния квартал Онисанти на северния бряг на река Арно и на запад от центъра на града. Ботичели е трудно дете и не проявява почти никакъв интерес към учението. Баща му го дава за чирак при един златар, но после вижда зараждащата се в него художествена дарба и го дава да се учи при Фра Филипо Липи. Тук Ботичели бързо усвоява до такава степен майсторството на Липи към изящната линия и цвят, че минават няколко години, преди напълно да излезе от сянката на неговото влияние, но изключителната природа на дарбата му бързо си проличава.

Малко след като напуска ателието на Липи, Ботичели е поканен да живее в двореца Медичи от съпругата на Пиеро Подагричавия Лукреция. Отблагодарява се, като й прави прекрасен портрет като Мадона, а нейните двама сина Лоренцо и Джулиано са до коленете ѝ, от двете страни на Младенеца. В тази картина, отвъд влиянието на Липи и скулптурните ефекти, усвоени от изучаването на произведенията на Верокио, започва да проблясва оригиналният стил на Ботичели.

Пиеро и Лукреция го приемат като член на семейството, той се храни с тях, заедно с едва пет години по-малкия от него Лоренцо и ангелоподобния Джулиано, който става негов любимец. През лятото пътува със семейството до Кафаджиоло, където внимателно слуша по време на сбирките на Платоновата академия, които стават в дома на Медичите. Платоновите идеи на Фичино и класическата митология на Полициано го запознават с един напълно нов свят, който запълва празнината, оставена от пропуснатите учебни дни.

Животът с Медичите дава възможност на Ботичели да усети въодушевлението и ужаса на политическите събития, чийто епицентър е дворецът на рода. След неуспелия опит за преврат на Пити и Содерини, когато седемнадесетгодишният Лоренцо спасява Пиеро Подагричавия от засада, Ботичели създава първия си истински шедьовър в чест на събитието. Това е „Поклонението на влъхвите“, предназначено като дар в знак на благодарност за църквата „Санта Мария Новела“, в което Ботичели изобразява няколко представители на рода Медичи и техния кръг. От лявата страна е гордият герой Лоренцо, положил ръце върху опрян в земята меч, а един от любимите му бели кавалерийски коне е подал глава над рамото му. В съответствие със случая лицето на Лоренцо е идеализирано — то представлява Платиновия герой, а не харизматичната му грозота от действителността. Полициано е облегнат на другото му рамо и е притиснат до изненадващо обикновената фигура на Пико дела Мирандола. В средата на картината, изпълнен с преклонение пред Девата и Младенеца, е най-мъдрият от тримата влъхви, който представлява посмъртен портрет на Козимо, „Бащата на отечеството“. От дясната му страна, като друг от влъхвите, е Пиеро Подагричавия, а най-вдясно на картината е високата и едра фигура на самия Сандро Ботичели, загърната в роба. Главата му е извърната и гледа извън картината — виждаме неочаквано месесто лице под гъста, къдрава рижа коса, но очите му с надвиснали клепачи имат пронизващ взор.

Трудно можем да отделим характера на Ботичели от няколкото истории, достигнали до нас, и от всепоглъщащото поетическо присъствие на картините му. Изглежда той силно се вълнува от излъчването на заобикалящата го среда — вътре в могъщата фигура, зад гордия поглед, се прокрадва един деликатен характер с изключителна чувствителност, която сякаш не се спогажда с физиката. Казват, че бил тромав и импулсивен, не бил постоянен в поведението си и според някои изглеждал ексцентричен. Но това е мъжът, който живее извън своите произведения. Повечето от онези, които говорят за него, споменават, че почти напълно е погълнат от своето изкуство, което може би му придава разсеян вид, описван от някои като една почти мистична мечтателност. Повечето от това сякаш подхожда на художника на картините, които познаваме, но вероятно никога няма да узнаем дали то изобщо отговаря на нрава на истинския мъж.

Ботичели обаче не е светец, подобно съществуване е невъзможно в двореца Медичи по времето на Лоренцо. Там винаги присъства ерудираното остроумие на Полициано или надменният блясък на ума на Пико, или пък поредната история за любовните похождения на Джулиано де Медичи. Но като всички и Ботичели е привлечен най-много от Лоренцо, който със сигурност отговаря на привързаността му. Банка „Медичи“ изпитва затруднения и Лоренцо невинаги може да си позволи да му плаща както подобава, парите са нужни за пирове и карнавали, за да бъдат щастливи гражданите. Вместо това Лоренцо прави всичко възможно да намира работа на Ботичели при онези, за които не е проблем да си го позволят. Художникът изпълнява поръчки на Томасо Содерини, на семейство Торнабуони, Веспучи и дори Албизи. Именно през този период рисува първото от двете си неземни произведения, с които остава в историята — „Алегория на пролетта“.

Дълго време се смята, че картината е поръчана от Лоренцо Великолепни, но всъщност е създадена за един негов богат братовчед на име Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи. В нея Ботичели постига едно съчетание на платоновите идеали и класическата митология, за да изобрази ефирната лекота, цвят и красота. В средата сред съпътстващите я фигури е богинята на любовта Венера, но това е Платонова Венера, чиято идеална любов изпълва цялата природа около нея. Вдясно е фигурата на Флора, хваната в прегръдките на Западния вятър. Този образ се смята, че е Симонета Веспучи, възпята от Полициано като голямата любов на Джулиано де Медичи. Година преди създаването на картината тя умира на седемнадесет години от белодробна туберкулоза. Този факт обяснява призрачната синя прегръдка на Западния вятър, спуснал се зад нея, стреснатия, извърнат назад поглед върху лицето ѝ, а ясно очертаните листа, сипещи се от отворената й уста придобиват по-мрачна символика.

Лоренцо се радва на присъствието на хората на изкуството и прави всичко възможно, за да ги насърчава, но изненадващото е, че не е чак толкова голям меценат, както своя баща Пиеро. Всъщност, пред картините предпочита колекцията си от скъпоценни камъни, която включва няколко изключителни образци, чиято цена е 1 000 флорина. За сравнение, Ботичели обикновено получава по 100 флорина за картина, но дори и това е повече от едногодишната заплата на един умел занаятчия. Но именно художник, любимец на Лоренцо, създава произведение на изкуството, което значи повече от всичко друго за главата на рода. Лоренцо избира Ботичели, поетичния платонист сред художниците, да нарисува обесването на участниците в заговора Паци на стената на двореца на Сеньорията, което със сигурност е повече награда за приятелството и верността, отколкото признание за таланта. Ботичели получава заповед да нарисува колкото е възможно по-реалистично образите на хората, които обществото ще подиграва, които са убили брата, с когото са израснали, брата, когото и двамата са обичали.

По препоръка на Лоренцо де Медичи Ботичели заминава за Рим през 1481 година, за да работи за папа Сикст IV, което е част от помирението между Флоренция и Рим след войната. Сега Лоренцо използва флорентинското изкуство и творците му за политически цели. Освен че впечатляват отделни личности, като папата, херцозите на Милано и Урбино и други, хората на изкуството спомагат за разпространението на едно скрито послание: Флоренция е ненадминатият център на ренесансовата култура, ако я унищожите, унищожавате и италианската цивилизация.

В Рим Ботичели работи две години и рисува фреските в новопостроената Систинска капела, която първоначално се изписва Сикстинска по името на папа Сикст IV. Главните произведения на Ботичели за папата обаче са няколко големи библейски сцени, които изглеждат не толкова изящни — по-тромави са и по-пропити с меланхолия. Може би отразяват липсата на свобода и спокойствие, която той свързва с тези поръчки, както и чувството му на тъга, защото е далеч от ефирността и блясъка на кръга на Лоренцо. След своето завръщане във Флоренция Ботичели бързо си възвръща силата на своето предишно вдъхновение и получава поръчка от братовчеда на Лоренцо Великолепни Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи. Този път създава своята втора неземна картина „Раждането на Венера“, която е вдъхновена непосредствено от стих на Полициано:

Но картината на Ботичели е пропита с много, много повече от тази обикновена класическа сцена. Ако произведенията на Ранния ренесанс претворяват научните открития (перспективата, анатомията и т. н.), то „Раждането на Венера“ олицетворява философията. Спокойната простота на изкараната на брега от морските вълни черупка от мида на Венера всъщност е преплетена с всякакви сложни платонически алюзии. Фичино и Полициано посвещават една от сбирките на Платоновата академия на изясняването на различните платонически аспекти на „Раждането на Венера“. Отново твърдят, че централната фигура е портрет на Симонета Веспучи, но този път тя се появява по-красива и по-неземна — едно призрачно пресъздаване на „млада девойка без човешко лице“. Легендарната красота, обичана приживе от Джулиано и Лоренцо, се превръща в духовен символ на платоническата любов, която създава света. Тази Венера има идеализирано духовно качество — част от красивата действителност, видима, когато извърнем поглед от сенките, играещи по стената в мрачната пещера на простото земно съществуване.

„Раждането на Венера“ затвърждава една тенденция в изкуството, която все повече се разпространява. Картината се рисува върху платно и се поставя в рамка, тя не е фреска, която се създава на стената в църквата. Картините се превръщат в ценна лична собственост, а не атрибут за богомолците, съответно и темите им започват да отразяват тази промяна. В предшестващите столетия на Средновековието на Църквата се гледа като на източник на знание, единственият духовен извор, а нейната религия е вдъхновение за изкуството. Сега обаче изкуството излиза извън традиционните си граници, става светско, олицетворява преоткритото познание и новите постижения на науката, то е движима собственост, приемана в домовете, тържество на философията или живота, а не на религията. Вместо с идеализирани светци картините са изпълнени с портрети на разпознаваеми човешки същества.

Втората личност, която вероятно на млади години живее в двореца Медичи, е Леонардо да Винчи, но твърдението е спорно. Безспорна обаче е ролята, изиграна от Лоренцо де Медичи за ранната кариера на художника. Леонардо е роден през 1452 година току пред стените на малкото провинциално градче Винчи, намиращо се на хълмовете над долината Арно, на двадесет и четири километра западно от Флоренция. Леонардо е първият незаконен син на младото селско момиче Катерина и двадесет и три годишния адвокат сер Пиеро да Винчи. (Титлата „сер“ е почетна за нотариуси, въпреки че изобщо не можем да бъдем сигурни, че Пиеро да Винчи всъщност е квалифициран да бъде такъв.) Пиеро да Винчи вече прави относително успешна кариера като държавен нотариус във Флоренция. Младият Леонардо вероятно е отгледан от дядо си в семейното имение край Винчи, на дванадесет години се премества да живее в дома на баща си във Флоренция, където е единствено дете. Баща му ще има друго дете едва след като се ожени за трети път, когато Леонардо е на двадесет години, но изглежда, че първите две бездетни съпруги на сер Пиеро се грижат за него като за свой син. По време на неговото юношество двете умират една след друга и кончината им трябва да е била извор на голяма лична болка, водеща до известна резервираност, която бързо се проявява в характера му. Но именно безрезервната женска любов бележи детството, юношеството и възмъжаването му и му оказва най-голямо влияние. Тази любов му дава абсолютната самоувереност, произлизаща от факта, че е център на един боготворящ го майчински свят, и която вероятно оказва влияние за неговата хомосексуалност.

Леонардо рано става чирак в ателието-школа на Верокио и бързо си създава име заради своето прецизно художествено майсторство. Става известен и заради изключителната си физическа красота, своята самоувереност и усета си за дрехи в пъстри окраски. Хората бързо научават кой е Леонардо, а той иска да бъде сигурен, че ще го запомнят. На двадесетгодишна възраст вече привлича вниманието на Лоренцо де Медичи с дарбата си на художник, а не с яркото си облекло. Въпреки че Лоренцо се придържа към начина на обличане, завещан от дядо му Козимо — обличай се просто и не привличай внимание. Лоренцо избира по-официално облекло само за пиршествата, но великолепието на присъствието му по време на тези поводи предполага, че ежедневните му дрехи подчертават една ясна сдържаност.

Още от самото начало Лоренцо и Леонардо се отнасят внимателно един с друг и можем да твърдим, че хомосексуалността на Леонардо и вероятно по-прикритата бисексуалност на Лоренцо имат нещо общо. Ясно е, че Леонардо просто не се вписва в кръга на Лоренцо де Медичи. Художникът отраства в провинцията и притежава селски акцент, още по-любопитно е, че младият Леонардо прави впечатление на Пико и Полициано като особено недодялан и невеж млад мъж — образованието му е толкова лошо, че дори не говори латински. В ателието на Верокио Леонардо показва почти патологичен глад за знания, но до голяма степен те имат техническа насоченост — как работят механичните уреди, как се строят машини за повдигане, за изпомпване, за изстрелване на камъни. Нищо от това не се доближава до теоретичните познания, използвани от хората на изкуството преди него — линиите на перспективата, рисувани на платното преди създаването на самата картина, или леките анатомични очертания, на които се научават от работата си с модели.

Лоренцо и неговият кръг признават на Леонардо развитото му до крайност художествено майсторство, но интелектуалният му педантизъм е отхвърлен просто като хоби на един даровит невежа. Платон написва над вратата на своята Академия: „Нека тук не влиза никой, който не знае геометрия“ — Леонардо не знае нито геометрия, нито алгебра, нито пък се запознава с тях през следващите десет години. Вместо това се приучва да изучава с очите си, като отблизо разглежда предметите — като гледа, гледа, гледа и записва точно всичко, което вижда.

През 1476 година Леонардо публично е изобличен като содомит. Явно на обвиненията се гледа много сериозно, защото вероятно прекарва известно време зад решетките. Най-крайното наказание за хомосексуалност е изгаряне на клада, но както вече видяхме, на практика нещата не са толкова строги и през повечето време властите просто си затварят очите. Тогава защо нарочват Леонардо? Най-вероятното обяснение е, че публичното му изобличаване е прикрита атака срещу Лоренцо де Медичи и неговия кръг. В крайна сметка не се стига до съдебен процес, почти със сигурност благодарение на намесата на Лоренцо де Медичи. Върху Леонардо обаче завинаги остава клеймото на това обвинение, като вече е белязан не само с незаконния си произход и сигурно се чувства още по-отчужден заради травмиращото публично събитие. Той иска да бъде прочут, но сега вече знае какво още им е известно за него и какво говорят зад гърба му.

Подкрепата на Лоренцо де Медичи към Леонардо е непоклатима въпреки липсата на разбирателство между двамата. Всъщност може би през този период Леонардо е поканен да живее в двореца Медичи, отчасти за негова защита. Пребиваването му в двореца е причина и за приятелството му с Ботичели, чиито картини всъщност той не харесва. Вероятно именно Ботичели показва на Леонардо произведенията на Мазачо в църквата „Санта Мария дел Кармине“. Тези произведения повлияват на Фра Филипо Липи, оказват силно влияние върху Ботичели и изиграват значителна роля за формирането на Леонардо. Живите извивки и придаващите обем сенки у фигурите на Мазачо са откровение за да Винчи, те не са прости изображения на човешката форма, а изглеждат сякаш съществуват на платното. Голяма част от оригиналността на Леонардо също произтича оттук, но той се развива по напълно различен от Ботичели начин. Там, където Ботичели пресътворява легендата, Леонардо е по-заинтересован от фактическото изобразяване и психологията на живите фигури от действителността.

Има още доказателства за близкото приятелство между Ботичели и Леонардо, както и за силното уважение, което Лоренцо де Медичи изпитва към да Винчи. Когато Лоренцо иска стенопис, изобразяващ участниците в заговора Паци, той се обръща към любимия си Ботичели, който принципно изглежда доста невероятен избор за подобна задача. През 1479 година стенописът трябва да бъде променен, защото Бандини е върнат от Константинопол и екзекутиран. Лоренцо отново се обръща към Ботичели, който обаче по неизвестни причини не може да се отзове. Почти със сигурност знаем, че художникът препоръчва на Лоренцо де Медичи за тази цел Леонардо, въпреки че едва ли главата на рода би избрал да Винчи само въз основа на тази препоръка. Лоренцо силно цени стенописа, който представлява и много открито изявление от негова страна. Флоренция има много успели художници, мнозина от които години наред се радват на покровителството на Медичите, но Лоренцо избира двадесет и седем годишния своенравен Леонардо. Не можем да се съмняваме в уважението, което изпитва към художника Леонардо, или в желанието името му да се свързва с това на да Винчи, дори и характерите им да се различават.

Странният Леонардо получава с помощта на Лоренцо важната поръчка да изрисува „Поклонението на влъхвите“ за доминиканските монаси в църквата „Санто Донато“ в Скопето, намираща се извън градските стени. Контрастът с трактовката на Ботичели на същата тема не може да бъде по-силен. Във версията на Ботичели добре облечените Медичи са събрани с известно благоприличие пред Мадоната с Младенеца. При прочита на Леонардо заобикалящите я фигури са поразени и изумени от гледката на чудотворното божествено присъствие, просват се и жестикулират около него. За разлика от струпаните на преден план фигури, на заден план виждаме изчистените очертания на сграда от класическата епоха, която издига недовършения си горен етаж с точността на архитектурен план. Леонардо продължава да се самообразова, рисува сгради, измислени технически чертежи, военни машини и анатомични фигури. Тук се крие проблемът, тъй като е толкова заинтересован от всички тези неща, че проектът, над който работи понастоящем, бързо губи привлекателността си. Въпреки дългите години накъсана работа, придружена от увещанията, а после и от заплахите на доминиканските монаси, „Поклонението на влъхвите“ остава незавършено — това е само първият от многото такива проекти, които често се появяват в живота на Леонардо.

Лоренцо де Медичи осъзнава, че ако да Винчи иска да просъществува като художник, трябва да спре да си създава врагове във Флоренция. Затова де Медичи поема характерен за себе си риск и го препоръчва на новия владетел на Милано, Лодовико Мауро Сфорца, наследил брат си Галеацо Мария Сфорца след неговото убийство. Лодовико Мауро Сфорца е известен като „Il Moro“ („Мавъра“), което е игра на думи с второто му име и същевременно препратка към мургавия му външен вид. Той е поредният труден представител на рода Сфорца, образован в хуманистичните традиции и развил рафиниран вкус, суетен е по отношение на вида си, особено що се отнася до къдравата му и фризирана коса, но неуместните постъпки в поведението му са смекчени от несъмнената сила на Сфорца, наследена от баща му, кондотиера Франческо. Лодовико е упорит и коварен, пристъпите на страх се сменят с храброст, не може да се разчита на него на международната сцена и е непредсказуем у дома. За късмет на Леонардо Лодовико веднага го харесва и да Винчи му отвръща със същото.

Леонардо пристига в един процъфтяващ Милано. Тук е средището на доходоносната търговия, свързана с производството на коприна. Милано е центърът на плодородните земи на Ломбардия, а също такъв и за галантерийните стоки. Но този просперитет едва сега започва да попива духа на Ренесанса. По никакъв начин не може да съперничи на културното изобилие на Флоренция или пък на културния й снобизъм, но стеснителният млад художник с провинциален акцент веднага се чувства като у дома си тук.

Леонардо остава в Милано седемнадесет години, именно тук дарбите му разцъфват напълно и тук до известна степен постига лично щастие. През 1490 година взема за личен слуга десетгодишното момче Джакомо Салаи. Леонардо му приготвя нов комплект дрехи и оставя настрана парите, за да ги плати. Джакомо забелязва къде са скрити и ги открадва. Леонардо е бесен, но момчето отказва да признае вината си. Да Винчи записва в дневниците си, че Джакомо е „крадец, лъжец, твърдоглавец и чревоугодник“. Момчето е и пакостливо, но притежава чар и след няколко години с Леонардо стават любовници. Необразованият Джакомо свиква с дългите и загадъчни мълчания на своя господар, които толкова често обезпокояват посетителите му, а Леонардо пък проявява търпимост към дребните кражби на своя слуга. Джакомо Салаи остава със своя господар до края на живота му.

Леонардо получава поръчка от херцога на Милано да създаде бронзова статуя в естествен ръст на Франческо Сфорца, който е основател на династията. Рисунките и моделите, създадени от Леонардо за това велико произведение на изкуството, са сред най-възхитителните му произведения, а задачата по изливането на високия почти пет метра бронзов паметник подлага едва ли не на крайни изпитания неговата изобретателност, макар че проектът никога не е завършен. През 1495 година Леонардо получава поръчка да нарисува фреската „Тайната вечеря“ за трапезарията на доминиканския манастир „Санта Мария деле Грацие“ в Милано. Тя е върхът на познанията му като художник и е произведение, пресъздадено с такова върхово майсторство, че изглежда едновременно неизбежно и вечно. Всеки един от светците, събрани край масата от двете страни на благославящия Христос, има своя индивидуалност, която е пропита от дълбочина и жива емоция. Рисуването на картината отнема на Леонардо години, но в крайна сметка я завършва през 1498 година. Този път обаче пропуските са в подготвителните работи — стената, върху която е изписана, е влажна, а боите, използвани от художника, са смесени по негов новаторски метод и не са подходящи. По думите на един свидетел, само след шестдесет години фреската представлява „купчина неясни петна“ — всичко, което ни е известно за шедьовъра, го знаем от репродукциите на второстепенни художници.

В Милано Леонардо има свободата да разработва идеите си. Лодовико Сфорца е увлечен и очарован от проектите му за „бойни машини“, като катапулти, гигантски витла, покрити с броня превозни средства и тарани. Леонардо измисля планове за пресушаване на земи чрез система от канали и за проектирането на съвършени градове, започва да прави дисекции на човешки трупове, като записва подробностите от вътрешната анатомия и органите. За да забавлява своя господар, създава ледени скулптури, фойерверки и конструира механични чудовища. Леонардо е преди всичко чиста „интелектуална мощ“. Сфорца го настанява в един апартамент в големия дворцов комплекс, за който да Винчи проектира централна отоплителна система. Получава и голямо ателие, пълно с чираци и помощници, но какви точно задачи им възлага, си остава загадка. Когато става дума за рисуване, Леонардо работи със свой собствен мъчителен ход. По време на седемнадесетгодишното си пребиваване в Милано завършва само шест картини, но всички остават несравними.

Дори е късмет, че са завършени. Леонардо седи с дни наред, размишлява над идеите си, нахвърля скици в дневниците си и води записки с тайния си огледален почерк. Те представляват рога на изобилието на един необработен гений — изследванията му покриват всичко от астрономията до разположението на ембриона в утробата, от ботаниката до лицевите изражения, от изкуството до въоръжението. Често се пренебрегва фактът, че зад тези привидно отчаяни наброски се крие обединяваща идея — за Леонардо всичко това е част от плана му за „изкуството на рисуването“. За него художникът е върховният човек на изкуството, той притежава едновременно способността да възприема света във всяка една негова подробност и да документира точно как работи. Леонардо нахвърля невероятно амбициозен проект, включващ хора на изкуството, които наблюдават всеки един детайл в света, възприемат структурата и формата му, и съвсем точно документират какво представлява. При него изкуството се превръща в наука. Както отбелязва в един от дневниците си, „за да бъдат изложени, темите се нуждаят от опит, а не от думите на другите… приемам опита за свой господар и за всичко се обръщам към него.“ Съгласно възгледите на Леонардо можем да видим научния метод в неговия зародиш, въпреки че едва след повече от век Галилей развива тези идеи и поставя началото на съвременната епоха в науката.

Амбициозният план на Леонардо за „науката на рисуването“ остава неосъществен. Разбира се, че е неосъществим, но това до голяма степен е проблемът в неговата работа. Може би затова изоставя толкова много от своите велики проекти — защото вижда отвъд онова, което може да бъде постигнато, и изчерпва темата, преди да я завърши. Така тя повече не представлява интерес за него и няма причина, поради която да я завърши.

Леонардо харесва Ботичели, дори и да не харесва работите му, което не заявява в прав текст, но от време на време говори за някоя картина, която със сигурност е на Ботичели, и я дава за пример как не трябва да бъде сътворявано едно произведение на изкуството. Що се отнася до третия член на гениалните творци, свързани с двореца Медичи, то Леонардо не харесва нито човека, нито изкуството му. Да Винчи просто мрази Микеланджело и не го крие. Той гледа на себе си като на хладнокръвен учен, който не се нуждае от Бог, Микеланджело обаче е обсебен от Бог. Леонардо желае да документира точната и едва доловима природа на всичко, което вижда и разбира, а Микеланджело се опитва да пресъздаде духовната битка на човечеството. За Леонардо Микеланджело има средновековен ум, други пък виждат в произведенията му въплъщението на ренесансовия дух — олицетворението на човешкия идеал, който се бори и страда, докато се опитва да се осъществи.

Микеланджело Буонароти е роден през 1475 година в хълмиста област на шестдесет и четири километра от Флоренция, в малкия укрепен град Капрезе, който в наши дни се нарича в негова чест Капрезе Микеланджело. Баща му е флорентинец, назначен за кмет там от държавните власти. Родът Буонароти твърди, че произхожда от рицарите от Каноса, които през единадесети век управляват Флоренция, но това е само родова легенда и не почива на здрави основи. Родът е представител на дребните благородници, но е сполетян от трудности. Само шест месеца след раждането на Микеланджело мандатът на баща му изтича и семейството се завръща във Флоренция. Съобразно обичаите на епохата и малкият Микеланджело е даден на дойка в провинцията. През първите три години живее в Сетиняно, град на каменоделци на около пет километра нагоре по долината на река Арно. След години великият скулптор твърди: „С майчиното мляко съм поел звука на чуковете и длетата, с които създавам своите статуи.“

Младият Буонароти израства във Флоренция, в аристократичната бедност на семейния дом в квартала около църквата „Санта Кроче“, на порядъчна улица, но близо до бедняшките квартали край брега на реката. Баща му живее в социална изолация и младият Микеланджело отраства в атмосфера на задушаващо придържане към „старите нрави“. За разлика от повечето хора на изкуството Буонароти получава добро образование — в училището на маестро Франческо да Урбино, където учи граматика, реторика и латински. То обаче не е просветено хуманистично училище и Микеланджело бързо се изморява от преписването и ученето наизуст, затова, за да минава времето, започва да рисува и решава, че иска да стане художник.

Буонароти баща никак не одобрява увлеченията на сина си по изкуството, подобни занимания не са за семейство с тяхното обществено положение. Следват семейни скандали и по думите на Микеланджело често бил сериозно бит. Мрачната му упоритост обаче надделява и на относително късната възраст от тринадесет години той е изпратен в ателието на Гирландайо — чираците обикновено ги вземат на десет, но макар че Микеланджело е закъснял с три години в сравнение с обучението на другите, Гирландайо бързо съзира изключителната му дарба.

Според Вазари и неговата прочута книга „Животописи на художници, ваятели и архитекти“, на която обаче невинаги можем да се доверим, през 1489 година Лоренцо де Медичи решава да отвори школа за скулптори. Започва да търси подходящи ученици и Гирландайо веднага препоръчва четиринадесетгодишния Микеланджело. Школата на Лоренцо е разположена в един парк край площада Сан Марко и е само на няколко минути път пеша от двореца Медичи. Там в един павилион се съхранява колекцията от древноримски скулптури на Медичите, започната от Козимо по съвет на Донатело. Школата се управлява от бившия ученик на Донатело Бертолдо, талантлив скулптор, работещ с бронз, който според Вазари „беше толкова стар, че не можеше да работи.“ През лятото изнасят скулптурите в парка, където под сенките сядат учениците и ги копират. По-късно в зрелия си живот Микеланджело твърди, че е самоук и че дарбата му е дар Божи, но вероятно научава от стария Бертолдо как да вае модели от глина и восък. Още тогава започва да се говори, че Микеланджело притежава изключителната способност да дяла камъка така, че да изглежда гладък като восък.

Микеланджело е странен юноша. В съзвучие с епохата характерът му съзрява рано — на четиринадесет умствено вече е млад мъж, въпреки че в много от случаите си остава плах и срамежлив. Има добри обноски, но в присъствието на други хора се чувства неловко и явно има комплекс, свързан с външния си вид, въпреки че външността му е недодялана, но не непривлекателна. Вероятно причината за това са първите несъзнателни признаци на хомосексуалност. Има енергичен характер, който обуздава, ето защо често е раздразнителен и от време на време избухва. Носът му вече е чупен лошо в сбиване и остава сплескан до края на живота му.

Легендарната първа среща на Микеланджело с Лоренцо де Медичи в градината близо до Сан Марко бележи повратен момент в живота на скулптора Буонароти внимателно дяла с чука и длетото главата на стар и ухилен сатир, следвайки един римски оригинал. Толкова е погълнат от задачата, че не забелязва застаналия зад него Лоренцо, който със страхопочитание наблюдава майсторството на младия ученик, чиято работа е далеч по-впечатляваща от парчето разяден мрамор пред него. Микеланджело е погълнат от каменната глава, изчуква устата на сатира. Внимателно дяла, за да разкрие езика му, а после и редиците от невидими зъби на горната и долната челюст. Изведнъж осъзнава, че зад него има някой, обръща се и се изчервява. В опит да го успокои Лоренцо се усмихва. Навежда се напред, за да разгледа по-добре главата на сатира и отбелязва, че изображението е погрешно, защото нито един старец няма да има в устата си всички зъби.

Младият Микеланджело се намръщва, унижен от грешката си. В мига, когато Лоренцо се отмества, младият скулптор веднага се захваща отново за работа. Маха един от зъбите на сатира, после прави и дупка във венеца, за да му придаде по-голяма реалистичност, сякаш зъбът е паднал. Лоренцо се връща и е развеселен, но повече от всичко е смаян от видяното и малко след тази случка Микеланджело е поканен да живее и да работи в двореца Медичи. Получава собствена стая и месечна издръжка равна почти на пет флорина, което е малко повече, отколкото един умел занаятчия изкарва, за да издържа семейството си. А с цел да се заглади положението в дома му, бащата на Микеланджело получава работа в управлението на митниците.

През следващите четири години Микеланджело вечеря на масата с Лоренцо и семейството му, по същия начин, по който преди него са се хранили Ботичели, а вероятно и Леонардо. В това обкръжение започва да се държи малко по-спокойно, а Лоренцо го насърчава да посещава срещите на Платоновата академия. За разлика от Ботичели и Леонардо Микеланджело е достатъчно образован, за да може веднага да схване същината на случващото се. Нека си го представим как се мръщи от някой ъгъл срещу Пико, Полициано и другите, които омайват присъстващите. Микеланджело бързо се вдъхновява от тяхната Платонова философия, а размахът на абстрактните й идеи поставя граници на строгата му религиозна вяра. Поезията, която рецитират, му показва, че чувствата могат да се изразяват с думи, чувства, които в неговия случай остават сподавени. Вероятно е изучавал и самото поетично творчество, защото по това време започва сам да пише поезия. Дарбата му няма да съзрее още няколко години, но най-ранните му опити показват, че става дума за нещо повече от лаическите мъки на един труден юноша. С времето Микеланджело започва да пише стихотворения, които до такава степен надминават дори и тези на Лоренцо де Медичи, че се превръщат в едни от най-добрите образци на италианската поезия. Най-ранните съхранени фрагменти говорят за дарбата му:

Микеланджело има литературен талант, но изящните изкуства остават неговото главно занимание, пък и те също са вдъхновени от Платоновата академия. Ранният му фриз „Битката на кентаврите“ е вдъхновен от стихове на Полициано, преразказ на Омир и описващи една легендарна класическа сцена. Според мита кентаврите толкова се напиват на сватбата на крал Пиритой, че се опитват да изнасилят и отвлекат всички жени. С младежка енергичност Микеланджело изобразява едно кълбо от гърчещи се и борещи се голи тела. Работата му е истинско съвършенство, повлияно от големите бронзови врати на баптистерия, дело на Гиберти, които младият скулптор оприличава на райските врати. Но произведението си остава ужасяващо, а хаотичната му, но овладяна композиция е повлияна повече от хомоеротичните фантазии на превъзбуденото му съзнание, отколкото от древната легенда. За сравнение, другата му ранна работа е релеф с класическо спокойствие и красота. Ясно си личи, че „Мадоната на стълбите“ е повлияна от Донатело — Дева Мария седи в подножието на масивни, правоъгълни стъпала и кърми един тромав, но мускулест Младенец, а на заден план, нагоре по стълбите, виждаме очертанията на играещи си деца. Но онова, което веднага привлича вниманието, са гънките на обемната дреха на Мадоната — в изгладения мрамор има изключително точна лекота и толкова майсторски постигната плавност на формата. По никакъв начин не можем да сбъркаме, че това е появата на още един невероятен талант, насърчен за първи път от Медичите, а и както ще видим по-нататък, Микеланджело остава дълбоко свързан с рода Медичи до края на живота си.

16 Вятърът се обръща

С напредването на петнадесети век светът навлиза в нова епоха и това не е просто банална фраза. Младите мъже, които обсъждат Платон по площадите, го усещат, дори необразованите, стоящи в безсловесно благоговение пред новите общодостъпни произведения на изкуството, го долавят. Катедралният купол на Брунелески, бронзовите двери на Гиберти, огромният дворец, който постепенно е издигнат за рода Паци на хълма в Олтрарно, грандиозните карнавални шествия, организирани от Лоренцо де Медичи — нещата никога няма да са отново същите. Флоренция се превръща в нов град, но се случва и нещо друго. Зад жаждата за нови забавления, нови чудеса и нови идеи има едно прокрадващо се смущение, както и таящо се негодувание, особено сред „малките хора“, които все така се мъкнат към същите бедняшки квартали след края на поредния турнир или празненство.

Англия и Холандия започват производството на платове, в резултат на което изнасят по-малко вълна, и флорентинската търговия с платове рязко спада. Както винаги чиомпите първи понасят последствията, а колкото повече мъже биват освобождавани, толкова повече семейства страдат. Негодуванието срещу новия път, възприет от Флоренция, все повече нараства, нищо вече не е същото, всички стари устои ерозират. Сред цялото това объркване, което започва да овладява всички слоеве на обществото, изглежда, че само един човек може да предложи сигурност — свещеник на име Савонарола.

Джироламо Савонарола е роден във Ферара през 1452 година, като Леонардо да Винчи, но във всяко друго отношение двамата са пълна противоположност един на друг. Дядото на Савонарола е виден лекар в двора на херцозите на Ферара, а и баща му заема дребни длъжности при същите владетели, но не се отличава с нищо. Младият Савонарола, замислено дете, което рядко се усмихва, получава образование вкъщи при дядо си, който като лекар решително настоява, че когато алкохолът се приема редовно и в достатъчно количество, е полезен за здравето. За нещастие вижданията му за образованието не са толкова просветителски и въпреки близостта на Ферара до Флоренция и последвалото ренесансово влияние върху двора на херцога дядото на Савонарола си остава до голяма степен почитател на стария средновековен подход към учението, както и на отношението към живота, пропито от средновековната вяра в Бог. Мрачният и блед младеж с орлов нос внимателно слуша тирадите на дядо си срещу злините на съвременния свят — човешкото пребиваване на земята е само подготовка за задгробния живот, а единственият смисъл на безсмъртието са вечните мъки. В свободното си време младият Савонарола подрънква жаловни мелодии на лютнята си и пише депресивни бездарни стихове:

След смъртта на дядо си Савонарола постъпва във Ферарския университет, където за първи път се сблъсква с хуманистичните идеи, които започва да изучава, но вътрешно отхвърля. През този период се влюбва в една девойка на име Лаодамия, незаконна дъщеря на знатния флорентински род Строци, които са изгнаници във Ферара. Тя живее в къщата срещу неговата на една тясна улица и веднъж, виждайки я да се показва на прозореца, Савонарола от своята тераса й предлага да се омъжи за него. Предложението му е отхвърлено с презрение, защото дори и една незаконна Строци никога няма да склони да се омъжи за един прост Савонарола.

Джироламо Савонарола, литография

От този миг нататък Савонарола все по-силно и по-силно започва да мрази жените, всякакъв вид труфила, висшите класи и всички форми на лесен живот. Същевременно започва да се ожесточава и срещу новите хуманистични идеи и обикновеното му в началото презрение се превръща в омраза. През 1475 година по време на празниците, посветени на свети Георги, двадесет и три годишният Савонарола се измъква от дома си и тръгва пеша към Болоня, която се намира на около петдесет километра от града, където постъпва в Доминиканския орден и става монах. По-късно пише на своя баща, за да обясни постъпката си: „Повече не мога да понеса порочността на хората в Италия… Тъй като тленните пориви са противни за разума, трябва с цялата си сила да се боря, за да спра Дявола да не възседне раменете ми.“

След като прекарва няколко години в различни манастири из Северна Италия, през 1482 година Савонарола е изпратен в „Сан Марко“ във Флоренция. Това е същият манастир, който е реновиран с огромните суми на Козимо де Медичи и където главата на рода запазва една килия, за да може да се отдава на размисъл. В „Сан Марко“ Савонарола бързо си създава име на решителен човек, способен на краен аскетизъм и непорочност — спи на сламеник, поставен върху обикновена дъска, и се въздържа, като не участва в честванията на празниците, на които другите монаси се наслаждават. Никой не се впечатлява от дребния грозен свещеник с необикновено чувствени устни, който заеква и се запъва на всяка дума, когато е негов ред да изнесе неделната проповед в църквата на „Сан Марко“. Но бързо става ясно, че недодялаността му няма нищо общо със срамежливостта — под надвисналите тъмни вежди, сключени над големия му орлов нос, очите на Савонарола горят от напрежение. Сякаш е изпълнен с бушуваща мощ, която не може да отприщи. Както самият той по-късно разказва, по това време проповедите му нямат никакво въздействие и „не можеха да изплашат дори и пиле“.

Савонарола се моли и пости, очевидно призовава Бог да му разкрие какви са Неговите намерения към слугата му, за да изпълни със смисъл злочестия си живот на земята. Най-после през 1485 година получава своето откровение, което го вдъхновява да „разкрие Божият промисъл чрез своите думи, за да предупреди света за ужасите, очакващи грешниците.“ По това време служи в малкия град Сан Джиминяно, намиращ се на около четиридесет и осем километра югозападно от Флоренция. Започва да изнася своите проповеди по време на Великите пости с пламенното красноречие на човек, открил най-после своето предназначение в живота — порицава строго паството си и го предупреждава за нещастията, които Бог ще отприщи над света. Светата Божия църква вече не е свята, защото поема по греховния път, от най-ниските санове до най-висшите всички потъват в греховност. Църквата трябва да бъде изпепелена и прочистена из основи, преди да си възвърне светостта и чистотата на истинското християнство.

Мълвата за свещеника, който проповядва като обладан, бързо се разпространява и след две години той отново се връща в „Сан Марко“ във Флоренция. Пико дела Мирандола го чува да говори и остава силно впечатлен от мощта и простичката убедителност, с които Савонарола интерпретира библейските текстове. Въпреки голямата си ерудиция Пико се намира в много трудно положение, защото неговите „900 тезиса на истинската религия“ са осъдени от Рим и той е изправен пред заплахата да бъде съден като еретик. Вследствие на засилващото се у Мирандола чувство за несигурност чутото в „Сан Марко“ го зашеметява с цялата сила на своята неизбежност.

Много скоро ръководителите на Савонарола започват да се тревожат заради новия му начин на проповядване и решават, че е по-добре да го ангажират с друго. През 1487 го изпращат в Болоня като преподавател по религия в университета, защото въпреки относителната неразбираемост на апокалиптичните му виждания, вследствие на безбройните часове на непрестанно изучаване в килията си, монахът много добре познава и разбира Библията.

Във Флоренция пък Лоренцо де Медичи иска съвет от Пико във връзка с теологичния аспект от образованието на тринадесетгодишния си син и кардинал Джовани. Пико смята, че един добър проповедник ще окаже ползотворно влияние върху Джовани, и препоръчва на Лоренцо да използва влиянието си, за да върне Савонарола в „Сан Марко“. Именно една такава проста вяра би оценило момчето.

Флоренция се чувства особено горда от честта, оказана на града с ръкополагането на сина на Лоренцо за кардинал, което води и до известно сантиментално възраждане на религиозния интерес на гражданите. Преситената публика е узряла за адските послания на Савонарола и проповедите му бързо започват да привличат много и редовни посетители. „Малките хора“ намират утеха и са уверени, че бедността им е като Христовата, че ще бъдат измежду избраните, докато богатите ще бъдат подложени на вечни мъки. Мнозина от прегърналите новите хуманистични идеи също са привлечени. Фалшът и претенциите, вдъхновени от тези нови идеи, са смъкнати и под тях се разкрива по-дълбока и древна тревога, която лелее за средновековните устои на миналото. Благодарение на своето образование Савонарола е напълно запознат с новия хуманизъм и знае как точно да обърне идеите му срещу самия него — всеки човек е отговорен за собствената си душа и както казва Пико, „можеш да придадеш на своя живот каквато си поискаш форма“, но от каква полза са философиите на Платон и Аристотел, когато заради тях създателите им са осъдени на вечни мъки в ада? Новите хуманистични идеи водят единствено до безсмислен разкош и плътски удоволствия, та нали дори стихотворенията на поетите на хуманизма не са посветени на християнски теми, тъй като вместо притчи за праведност се предпочитат езически легенди. Художниците и те не са по-добри, защото дори когато решат да рисуват на религиозни теми, използват толкова ярки цветове и изобразяват човека толкова подробно, че „Богородица прилича на блудница“. (Причините не са ни много ясни, но Савонарола е настроен особено силно срещу греховността на проститутките, които нарича „буци плът с очи“.) Не трябват много подобни проповеди, за да се въздейства на крехкия характер на Ботичели. Същевременно и Полициано разпознава своите грехове в изобличителните проповеди на Савонарола и започва да се чуди за съдбата на своята безсмъртна душа. Новият хуманизъм повлиява на живота им и оживява изкуството, но все още не е имал достатъчно време, за да се вкорени в душите им.

През лятото на 1489 година Савонарола изнася поредица от лекции в градините на манастира „Сан Марко“. Последните се намират почти на една крачка от градините, където се помещава школата по скулптура на Лоренцо и където Микеланджело се учи. Вероятно по същото време Буонароти чува проповедите на Савонарола и преживяното дълбоко го впечатлява. Дори когато е вече стар, продължава да твърди, че все така може да чуе пронизващия глас на Савонарола и да види пламенните му жестове. Любопитното е, че Микеланджело е сред най-малко развълнуваните, защото вярата му винаги е била силна и гледа на творческите си и литературни заложби като на неразделна част от своя духовен живот. Неговото изкуство и поезия продължават да се развиват свободни от ограничаващата пуританска набожност.

Последователите на Савонарола се увеличават, а с това посланията му стават все по-смели: „Ако искате да създавате добри закони, първо трябва да се подчините на Божиите, защото всички канони зависят от Вечнозаконието.“ Проповедите му започват да придобиват все по-политически оттенък — говори срещу злоупотребата с властта и как тя покварява онези, които я владеят. После заговаря конкретно за злоупотребата с властта от страна на деспотите, управляващи градовете по тази земя, и слушателите му бързо разпознават „деспота“, управляващ техния град. Името на Лоренцо не се споменава, но той се превръща в съсредоточие на народната омраза.

Първоначално Лоренцо решава да подходи помирително с надеждата, че яростта на Савонарола ще бъде смекчена от живота в цивилизована Флоренция. Пико уверява Лоренцо, че религиозните виждания на монаха почиват на здрава основа и че в сърцето си той е „добър човек“. Полициано също препоръчва да бъдат предпазливи и намеква, че в изреченото от Савонарола има известна доза истина, освен това е популярен сред народа и дава подходящ отдушник за насъбралите се чувства. Тогава обаче монахът отива по-далеч и оприличава зверствата на съвременните деспоти с тези на Навуходоносор и Нерон. Въпреки това Лоренцо и сега решава да изчака. През 1491 година Савонарола е назначен за помощник-абат на „Сан Марко“ и присъствието на публика на първата му проповед за Великите пости е толкова голяма, че той моли да изнесе още проповеди, като ползва по-голямо пространство — катедралата. Лоренцо необмислено позволява да удовлетворят молбата му. Проповедите на Савонарола привличат огромни тълпи, а от уста на уста народът разпространява най-новите му порицания към „деспотите“ из целия град.

Лоренцо е едва в началото на четиридесетте години от своя живот, но вече е покосен от семейната болест — подаграта и болезнено подутите от артрита стави — която обездвижва дядо му и убива баща му. Той също неочаквано е принуден да започне да се придвижва в лектика, защото е измъчван от болките, но градът продължава да бъде управляван както винаги безпроблемно с помощта на хора, назначени от Медичите. Лоренцо все още се колебае какво да прави с непокорния монах, започнал да оспорва властта му. Оказва се, че тайните предупреждения, изпратени на Савонарола чрез поддръжниците на Медичите, не значат нищо за него и са пренебрегнати. Лоренцо обмисля да помоли папата да изпрати Савонарола другаде, но шестдесетгодишният Инокентий VIII също е болен, разгулният му живот и развратът вземат своята дан чак сега.

До Лоренцо стигат новините, че Савонарола предрича смъртта на „деспота“, както и кончината на папата. Болестта на Лоренцо е публична тайна във Флоренция, а мнозина знаят, че и Инокентий VIII не е добре. Но тази информация сякаш само потвърждава пророческата дарба на монаха. След като може да види смъртта на папата и владетелите, тогава какво ли друго може да види? Може би неговите ужасяващи и апокалиптични видения все пак ще се сбъднат?

На 11 декември 1491 година вторият син на Лоренцо Джовани навършва шестнадесет години. Годината не само бележи неговото пълнолетие, но и официалното поемане на кардиналските прерогативи, в чийто сан е издигнат три години по-рано. В двореца Медичи се подготвя голямо празненство, но Лоренцо е твърде болен, за да присъства — с лектиката го отнасят до един от прозорците на горния етаж, откъдето за кратко и дискретно той наблюдава началото на угощението. След малко повече от три месеца, на 21 март 1492 година Лоренцо моли да го отнесат във вила Медичи в Кареджи, където умира дядо му Козимо. С него са и любимците му Пико и Полициано.

Две седмици след пристигането на Лоренцо в Кареджи от Флоренция идват новини, че два от прочутите лъвове на града са се изпохапали до смърт в клетката — жителите на града приемат събитието като много лоша поличба. Същата вечер, в която е поставен нов фенер върху купола на катедралата, пада мълния, една от мраморните топки, поддържащи фенера, се изважда и се търкулва по кубето, пада върху калдъръма и се разбива на парчета. Когато научава за това, Лоренцо настоява да му кажат от коя страна на катедралата е паднала топката — отговорът е от северозападната. „Посоката, в която се намира тази къща“, казва той на слугите си, „което означава, че ще умра.“ На смъртното си легло дори и великият хуманист се връща към суеверията на отминалата епоха.

Лоренцо вика своя най-голям син Пиеро на смъртния си одър, така както правят Джовани ди Бичи и всички глави на рода преди и след него. Младият Пиеро прилича на чичо си Джулиано и е необичайно хубав за един Медичи, сега е на двадесет и една години, само четири години по-малък от Джулиано, когато го убиват. За нещастие Пиеро има склонност да се държи надменно и предпочита лова пред държавните дела. Лоренцо моли да го оставят насаме със сина му, взема ръката му и започва да го съветва за това какво да е поведението на Медичите — пред обществото винаги трябва да се държи скромно, да не забравя за народа на Флоренция и собственото си семейство… Някогашните ревностни молби на прадядо му Джовани ди Бичи сега звучат кухо — подобни думи са се превърнали по-скоро в традиция, отколкото в завет.

Полициано разказва, че бързо става ясно, че болестта на Лоренцо атакува „не само вените, но и всичките му органи, вътрешности, кости и дори костния мозък.“ Лоренцо усеща, че животът го напуска и взема важно решение — заповядва да повикат Савонарола. Не става ясно обаче дали вика свещеника, за да му даде той последно опрощение на греховете, или прави последен опит да заличи пропастта между тях, та да завещае на сина си един обединен град. Описанията на тази съдбовна среща много се различават. Богобоязливият Пико оставя една до известна степен мистична версия за случилото се, а дълбоко опечаленият Полициано описва една поетично-емоционална сцена.

Въпреки противоречащите си описания със сигурност знаем, че Савонарола отправя три искания към Лоренцо. Първо, пита Лоренцо дали се кае за греховете си и дали е верен на вярата, на което последният отговаря утвърдително. Второ, Савонарола иска той да се откаже от своето богатство, на което Лоренцо не отговаря. Тогава монахът поисква „да върне свободата на гражданите на Флоренция“, Лоренцо отново не отговаря и накрая извръща лице от монаха. Савонарола запазва мълчание за известно време, после промърморва опрощението на греховете и излиза.

След броени дни, на 8 април 1492 година, Лоренцо Великолепни умира.

Легендата разказва, че цяла Флоренция придружава Лоренцо де Медичи до гроба му, а откритото показване на мъката от страна на обществото потвърждава по един неизречен начин приемствеността на Пиеро. Някои изследователи намекват, че това наистина е само миг, скалъпен от Медичите, и всъщност обществото изобщо не тъжи за Лоренцо, което с оглед на проблемите в града изглежда по-вероятно. И в двата случая Пиеро го наследява като некоронован принц на Флоренция, защото никой не е в състояние да попречи на това.

В Рим умиращият Инокентий VIII дава израз на страховете на мнозина — сега, когато Лоренцо, „стрелката на италианския компас“, го няма, мирът няма да бъде запазен дълго. След три месеца Инокентий VIII е наследен на папския престол от Александър VI, който печели чрез прост и ефикасен, но много скъп начин — подкупва съперниците си да го подкрепят. За тази цел отиват ни повече, ни по-малко от цял керван мулета със злато и скъпоценни камъни и общо взето всички са съгласни, че това е първият случай, когато някой на практика купува папството. Александър VI е представител на рода Борджия, произлизащ от Испания, понтификатът му се характеризира с една нова безпощадност и амбиция, а на италианската политическа сцена се появява нов безкомпромисен играч.

Пиеро де Медичи наследява баща си, когато е на двадесет и една години, Лоренцо е с година по-голям, когато наследява своя. Сравненията с Лоренцо Великолепни са неизбежни, независимо от това кой идва на власт, макар че Пиеро прилича на баща си в много отношения. Той също е решителен и обича да се забавлява, но смята, че притежава изключителен вкус за изкуството и е доста добър поет. За съжаление не е никакъв поет и, от друга страна, не насърчава кой знае колко младия Микеланджело, с когото израства.

Преди всичко Пиеро с удоволствие оставя всекидневните дела по управлението на Флоренция в ръцете на опитния съветник на баща си Пиеро Довизи да Бибена, а управлението на банката — на стария Джовани Торнабуони. През 1480 година банка „Медичи“ е принудена да затвори клоновете си в Лондон и Брюж и през по-голямата част от властването на Лоренцо финансовата институция оцелява с доста сериозно намалени приходи, като почти със сигурност е подпомагана от време на време с отклонени тайно от Лоренцо пари от флорентинската хазна. Същевременно флорентинската търговия с вълна все повече запада, а обеднелите работници и дребни търговци са едни от първите, които прииждат в паството на Савонарола. Нито Медичите, нито Флоренция могат вече да си позволят големите и харесвани от всички празненства, които правят бащата на Пиеро толкова популярен сред гражданите.

Въпреки това Пиеро с всичко показва, че желае да върви по стъпките на Лоренцо, макар че демонстрира и истинско неразбиране за управлението му. Пиеро гледа на Лоренцо, а и на себе си, като на бляскав принц, любимец на съдбата, водещ играч на италианската политическа сцена и обожаван от населението владетел. Но не притежава нито грам от прочутото очарование на своя баща и си съставя погрешно мнение за основите на неговото управление. Родът Медичи е център на един добре смазан политически апарат, който се нуждае от непрекъснато внимание — награди, важни постове и подаръци трябва редовно, тактично и разсъдливо да бъдат раздавани. Без тях съществува опасност вечно повратливата лоялност в сферата на флорентинската политика да се окаже измамна. Пиеро подценява и баланса на силите, поддържащ мира на голямата италианска сцена. Съчетанието от грешни преценки във вътрешно и външнополитическо отношение му спечелва прякора „Злочестия“. Съмнително е обаче дали дори и бащата на Пиеро би успял да преодолее поредицата от злополучни събития, които започват да се случват.

Във Флоренция Савонарола продължава с ревностните си проповеди, като казва на все по-голямото и обладано от страх паство, че във виденията си вижда „огнен кръст, виснал в тъмните облаци над Флоренция“. Призовава всички граждани да се покаят, преди да стане прекалено късно, ругае срещу неописуемите пороци, обхванали Църквата на всяко ниво, включително и най-високия от всички постове. Всички знаят какво има предвид, защото репутацията на Родриго Борджия е прословута, още преди той да се е превърнал в папа Александър VI. Пророчеството на Савонарола за смъртта на Лоренцо де Медичи и Инокентий VIII се оказва вярно, сега той предрича смъртта на третия „деспот“, седемдесетгодишния крал на Неапол Феранте. Според монаха това събитие ще бъде последвано от апокалиптичното нашествие на огромна чуждестранна армия в Италия, което ще се спусне от Алпите, за да опустоши цялата земя като „бръснари-хирурзи, които със своите сатъри режат заболелите и счупени крайници.“

Пиеро де Медичи се изправя пред действителността на италианската политика, която също има своите плашещи страни. Но за да разберем положението, трябва да обрисуваме по-детайлно ситуацията. Владетелят на Милано Лодовико „Мавъра“ Сфорца всъщност е само регент, който трябва да управлява Милано, докато законният наследник Джан Галеацо, син на убития Галеацо Мария Сфорца, навърши пълнолетие. За да се заздравят връзките между Милано и Неапол, младият Джан Галеацо е оженен за внучката на стария крал на Неапол Феранте — Исабела. Джан Галеацо навършва пълнолетие, но Лодовико Сфорца отказва да му предаде юздите на властта с аргумента, че Джан Галеацо е неспособен да управлява Милано и е „почти пълен идиот“. В твърдението има известна истина, но съпругата на Джан Галеацо Исабела смята друго и се обръща към своя дядо краля на Неапол с искане да наложи със сила властта на мъжа ѝ. Баща ѝ, херцогът на Калабрия и наследник на трона Алфонсо, е ядосан и дава да се разбере, че възнамерява да потегли на север, както вече го е правил победоносно след провала на заговора Паци.

Лодовико от Милано се обръща към Флоренция за помощ, но Пиеро де Медичи отговаря уклончиво, съветниците му се колебаят, защото и Феранте от Неапол е съюзник на града. Лодовико се обръща за помощ към Венеция и папата — мирът в Италия е заложен на карта и само с тяхна подкрепа би могъл да бъде възстановен балансът на силите. Те обаче също увъртат — нито един владетел не иска открито да подкрепи узурпатор като Лодовико Сфорца, защото на територията, където често има по няколко претенденти за една титла, това може да има опасни последствия. Лодовико „Мавъра“ Сфорца бързо разбира, че е заплашен от изолация и цяла Италия може да се обърне срещу него.

Лоренцо Медичи, портрет от Джорджо Вазари, галерия Уфици, Флоренция

Лоренцо Медичи, портрет от неизвестен италиански художник, палацо Медичи — Рикарди, Флоренция

Портрет на млада жена (предполага се, че е Клариче Орсини — съпругата на Лоренцо Медичи), портрет от Сандро Ботичели, 1476-77 г., Национална галерия, Вашингтон

Джулиано Медичи, портрет от Сандро Ботичели, 1476-77 г., Национална галерия, Вашингтон

Мехмед II Завоевателя, портрет от неизвестен художник

Портрет на Пико дела Мирандола, Кристофано дел'Алтрисимо, колекция „Джована“, галерия Уфици, Флоренция

Потвърждаване на правилника на ордена на свети Франциск от Асизи от папа Онорий III, картина на Доменико Гирландайо, ок. 1483-85 г., капела Сасети, Санта Тринита, Флоренция

Поетът и хуманист Аньоло Полициано с ученика си Джулио (син на убития в заговора на Паци Джулиано Медичи; по-късно става папа под името Климент VII)

Облеченият в червено Франческо Сасети, меценат на Гирландайо. От дясната му страна е Лоренцо Медичи, а от лявата — синът на Сасети Федериго

Портрет на млад мъж с медал на Козимо Старши, картина на Сандро Ботичели, 1474 г., галерия Уфици, Флоренция. Възможно е това да е и създателят на възпоменателния медал

Мадоната с младенеца, Фра Филипо Липи, 1542 г., двореца Пити, Флоренция

Федериго да Монтефелтро, херцог на Урбино, портрет от Пиеро дела Франческа, ок. 1460-75 г., галерия Уфици, Флоренция

Пролет, Сандро Ботичели, ок. 1482 г., галерия Уфици, Флоренция

Раждането на Венера, Сандро Ботичели, ок. 1485 г., галерия Уфици, Флоренция

Благовещение, Леонардо да Винчи, 1472-75 г., галерия Уфици, Флоренция

Портрет на Чечилия Галерани (Дамата с хермелина), Леонардо да Винчи, 1483-90 г., Краков

Мона Лиза, Леонардо да Винчи, 1503-5 г., Лувър, Париж

Кръщаването на Христос, картина на Андреа дел Верокио, 1472-75 г., галерия Уфици, Флоренция. В изобразяването на русокосия ангел вляво и на пейзажа отзад личи почеркът на младия Леонардо да Винчи, ученикът на Верокио

Папа Лъв X с кардинал Джулио де Медичи (негов първи братовчед и бъдещ папа Климент VII), картина на Рафаело, 1517-18 г., галерия Уфици, Флоренция

Папа Григорий IX одобрява декрети, фреска на Рафаело, 1511 г., Ватикана. Отляво на папата е кардинал Джовани де Медичи, бъдещият папа Лъв X

Портрет на Климент VII

Папа Пий V прави Козиво I велик херцог на Флоренция, картина на Лигоци

Козимо I де Медичи с доспехи, портрет от Аньоло Бронцино, 1545 г., галерия Уфици, Флоренция

Елеонора ди Толедо (дъщеря на вицекраля на Толедо и жена на Козимо I), портрет от Аньоло Бронцино, 1544-45 г., галерия Уфици, Флоренция

Катерина де Медичи, портрет от XVI в., Френска школа, Лувър, Париж

Катерина де Медичи, портрет от XVI в., Френска школа, Лувър, Париж

Алесандро де Медичи (незаконен брат на Катерина), портрет от Аньоло Бронцино, музей Медичи, Флоренция

Пристигането на Мария де Медичи в Марсилия, Петер Паул Рубенс, 1623-25 г., Лувър, Париж

Мария де Медичи, портрет от Петер Паул Рубенс, ок. 1622-25 г., Прадо, Мадрид

Кралица Изабел (дъщеря на Мария де Медичи и Анри IV и съпруга на испанския крал Филип IV), портрет от Веласкес, 1631-32 г., частна колекция

Франческо де Медичи, портрет от Аньоло Бронцино, музей Медичи, Флоренция

Статуя на Фердинандо I, Флоренция

Портрет на Фердинандо I

Витория дела Ровере и Козимо III

Козимо III и Мария Магдалена Австрийска, Фердинандо II и Козимо III

Джан Гастоне

Ана Мария Луиза и мъжът й Йохан Вилхелм

Козимо де Медичи, портрет от Якопо Понтормо, ок. 1520 г., галерия Уфици, Флоренция

Поклонение на влъхвите, Сандро Ботичели, 1470-75 г., галерия Уфици, Флоренция. На картината са изобразени представители на рода Медичи и приятели от техния кръг

Кой кой е на картината: 1. Лоренцо Великолепни; 2. Полициано; 3. Пико дела Мирандола; 4. Гаспаре Лами; 5. Козимо Старши; 6. Пиеро Подагричавия (бащата на Лоренцо); 7. Джулиано де Медичи (по-малкият брат на Лоренцо, убит при заговора на Паци); 8. Джовани де Медичи (по-малкият брат на Пиеро Подагричавия); 9. Филипо Строци; 10. Йоанис Аргиропулос; 11. Сандро Ботичели; 12. Лоренцо Торнабуони.

Оста Милано — Флоренция — Неапол, която толкова внимателно е поддържана от Лоренцо де Медичи и запазва мира в Италия толкова дълго, вече не съществува. Нещо по-лошо, Лодовико Сфорца прави решителна крачка и се обръща за помощ към външна сила. Моли краля на Франция Шарл VIII за подкрепа, а в замяна е готов да го подкрепи, когато той реши да осъществи неприложените френски права върху неаполитанския трон.

Италианските владетели не знаят, но това е точно възможността, която Шарл VIII чака. Той е единственият син на Луи XI „Краля паяк“ — ексцентричен владетел, чиито умело прикривани способности лежат в основата на утвърждаването на Франция като най-богатата и могъща държава в Европа. Шарл VIII го наследява на тринадесет години, но поема властта чак през 1491 година, когато навършва пълнолетие. Младият крал има странен външен вид — изгърбен е, а походката му се характеризира с особено люлеещо се накуцване, което според разпространената легенда се дължи на факта, че на всеки крак има по шест пръста. Характерът му е също толкова необикновен — на практика няма почти никакво образование и си остава поразително наивен, но пък прекалената му похотливост и лакомия, както и навикът му да си мърмори през сплъстената си червена брада, кара хората да се чувстват неловко в негово присъствие. Вече показва признаци на мегаломания и се вижда като владетел на огромна империя, а силното му желание за международна власт се подхранва от неговите съветници, които желаят той да се намира извън страната, за да преследват собствените си престъпни цели. Подхвърлят на Шарл VIII, че ако Франция възстанови законната си власт над Неапол, тогава ще може да се заеме с отвоюването на Константинопол и Йерусалим, като по този начин страната ще контролира невероятно доходоносния търговски път към Близкия Изток. Шарл жадно поглъща думите им и лесно се оставя да го убедят в пансредиземноморската роля на Франция.

През януари 1494 година умира кралят на Неапол Феранте. Така се сбъдва поредното пророчество на Савонарола, свързано с третия от „деспотите“. Феранте е наследен от сина си, херцога на Калабрия, под името Алфонсо II, при което Шарл VIII мигновено предявява правата си към трона на Неапол и дава ясно да се разбере, че е готов да използва сила в подкрепа на своите претенции. Ако френската армия прекоси Алпите, цяла Италия, с изключение на Милано, е застрашена по пътя й на юг. Пиеро де Медичи обявява, че Флоренция ще защитава територията си срещу всеки нашественик, и подкрепя Неапол, за да отблъсне всяко чуждестранно нахлуване в Италия. Мнозина във Флоренция, които с безпокойство научават за развоя на събитията, смятат, че и другите пророчества на Савонарола ще се сбъднат.

Но не всички могат да бъдат разтревожени толкова лесно — както винаги, за да бъде ознаменувано идването на пролетта, знатните флорентински семейства дават поредица от приеми в своите дворци. Въпреки привидната веселост на тези празненства, нещата далеч не вървят добре във фракцията на Медичите. Пренебрежението на Пиеро към партийната машина на рода означава, че обтегнатите отношения остават неразрешени. Старшият клон на рода, оглавяван от Пиеро, вече не е най-богатият, което се дължи на несигурното положение на банка „Медичи“. Клонът, предвождан от братовчедите му Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи (последният поръчва на Ботичели „Раждането на Венера“), натрупва голямо богатство от търговията със зърно. В резултат на това Джовани и Лоренцо започват да негодуват срещу политическата власт, която притежава Пиеро, а обтегнатите отношения между тях излизат наяве по време на незначителен спор на един от пролетните балове. Пиеро де Медичи и Джовани ди Пиерфранческо де Медичи спорят кой да танцува с местната красавица, която и двамата желаят. Пиеро удря пред всички плесница на Джовани, а той пък знае, че не може да отвърне, като предизвика на дуел владетеля на Флоренция, и е принуден да се оттегли, като очевидно е бесен от това. Разцеплението във фракцията на Медичите вече е видно за всички.

Пиеро размишлява над трудната ситуация. Какво би направил баща му? Лоренцо със сигурност би предприел решителни мерки, без значение дали ще използва своето обаяние, и би направил щедър жест, за да заздрави разрива, или пък би нанесъл веднага удар, за да премахне всяка заплаха. Пиеро се колебае известно време и решава да тръгне по втория път. Заповядва да арестуват Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи и да ги затворят в Кафаджиоло във вилата на Медичите в Муджело. Задържат ги по очевидно изфабрикуваното обвинение, че са изпратили тайно послание до краля на Франция Шарл VIII. Според Пиеро в съобщението пише, че макар Пиеро де Медичи да е заявил, че ще защитава флорентинската територия, в града има много други, които не се противопоставят на похода срещу Неапол.

През септември 1494 година Шарл VIII повежда огромна армия, с която минава Алпите и влиза в Италия. Числеността на армията според съвременниците от епохата е различна, но е някъде между 30 000 и 60 000, като има вероятност в нея да влизат поне 30 000 въоръжени мъже, които навярно са придружени от почти толкова пажове, вестоносци, музиканти, жонгльори, готвачи, проститутки и други. Това е армия два пъти по-голяма от последната най-многобройна, която е прекосила Алпите и е нахлула в Италия през 218 година преди Христа под предводителството на Ханибал, чийто брой е далеч по-достоверно преценен и се твърди, че е около 26 000 души. (Фактът, че по-ранната цифра е по-достоверна, говори за степента на организация в Древния Рим и тази във Франция от петнадесети век, която все още се намира в Късното средновековие.)

По-застрашителното обаче е, че армията на Шарл VIII се състои от ветерани, калени в далеч по-кръвопролитните битки в Северна Европа, които са много различни от тактическите „маневри“, минаващи за битки в Италия и изпълнявани от италианското градско опълчение и техните наемници. Авангардът на френската армия е съставен от обучената Швейцарска гвардия, прочута с умението си да устоява и разбива всяка кавалерийска атака, а за италианските войски нападението на кавалерията обикновено означава край на битката, тъй като всички се пръскат, за да спасяват живота си. Френската армия е въоръжена и със забележителна огнева мощ под формата на подвижни оръдия, изстрелващи чугунени гюлета, а не каменни, които могат да разбият нападението на бойните карета от пехотинци, както и да нанесат повреди на градските стени.

Лодовико Сфорца приветства Шарл VIII в Милано, а после заминава за Павия, където е приет от законния владетел на Милано Джан Галеацо и съпругата му Исабела, която го моли да не напада баща ѝ, краля на Неапол Алфонсо II. Независимо от това Шарл VIII и голямата му армия продължават неумолимия си поход на юг. Лодовико Сфорца очевидно е обезпокоен от посещението на краля на Франция при Джан Галеацо и само след броени дни плъзва новината, че последният е починал от отравяне, а съпругата и четирите му деца са затворени от Лодовико, който вече официално се обявява за законен херцог на Милано. В същото време Алфонсо II се отправя в бърз марш на север, за да пресрещне нашествениците. Двете армии се сблъскват на брега край Рапало, на около четиристотин и пет километра на север от неаполитанската граница. Разгромът е пълен и Алфонсо II бяга обратно към Неапол с остатъка от своята армия. Войските на Шарл VIII напредват по брега, паната дава да се разбере, че френската армия може безпрепятствено да премине през владенията му, а Венеция обявява неутралитет. Сега само територията на Флоренция стои на пътя ѝ. Шарл спира войските си на границата с флорентинска Тоскана и изпраща съобщение на Пиеро де Медичи, в което настоява безпрепятствено да премине Тоскана на път за Неапол.

Положението е изключително деликатно. Пиеро е обещал подкрепата си на Алфонсо II Неаполитански и е очаквал другите италиански градове да направят същото, но сега е сам. Дали не трябва да се отрече от обещанието си и да обяви, че Флоренция спазва неутралитет? След пет дни в щаба на Шарл VIII все още няма отговор от Пиеро де Медичи и разгневеният крал заповядва на своята войска да навлезе в Тоскана. Пограничната крепост Фивицано е превзета, а целият й гарнизон посечен. Шарл VIII заповядва на Флоренция да се предаде.

Градът бързо се изпълва с противоречиви слухове. Във Флоренция узнават, че Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи са избягали от Кафаджиоло и са стигнали в щаба на Шарл VIII, където са уверили краля, че Пиеро де Медичи не говори от името на гражданите на Флоренция мнозинството от които искат да се предадат. Този факт показва, че основанието за арестуването им по заповед на Пиеро не е никак изфабрикувано, въпреки че при това развитие на ситуацията няма почти никакво значение. Бързо става ясно, че твърдението на Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи пред Шарл VIII е истина: те имат много симпатизанти във Флоренция, които искат да предадат града на французите. Гражданите, които разполагат с власт, търсят изкупителна жертва за тежкото положение в града и бързо намират такава в лицето на Пиеро. Същевременно Савонарола продължава със своите адски проповеди от амвона на катедралата — във виденията му огнения кръст, надвиснал над Флоренция, вече се е превърнал в огнен меч, който заплашва с пламъци и вечни мъки всички онези, които не се покаят.

Най-после Пиеро решава да действа — възнамерява да защитава Флоренция и тосканските й територии, затова свиква наемници под разпореждане на града и ги изпраща на север, за да защитават останалите погранични крепости. Много бързо обаче му става ясно, че и малкото подкрепа, която има във Флоренция, се топи, дори и в неговия клон на семейството мнозина вече открито говорят за капитулация. Именно в този момент Пиеро взема най-важното решение в живота си. По подобие на баща си, чиято храбра мисия в Неапол спасява Флоренция преди петнадесет години, Пиеро се отправя сам на среща с Шарл VIII, като се спира само за да напише обяснение до Сеньорията.

Но Пиеро не е Лоренцо Великолепни нито по характер, нито по съдба, а Шарл VIII не е впечатлителният Феранз от Неапол, който толкова лесно се е трогвал от героични дела. Дори и тогава гледат на мисията на Пиеро като на отчаяна постъпка, а не като на проява на храброст. Когато пристига в щаба на Шарл VIII в Сарзанело, не го приветстват като герой, напротив, поздравяват го с презрение. Кралят веднага иска правото да завладее пристанищните градове Пиза и Ливорно и да ги окупира, докато трае „начинанието“ му. Същевременно Пиеро се държи унизително, вместо да възприеме суетното перчене на баща си. Шарл VIII не издава своето удивление и задоволство от факта, че Пиеро се съгласява с всички френски искания. Подобно на Лоренцо и Пиеро има намерение да спаси града, но му липсва разбиране за целия мащаб на ситуацията. Кралят отчаяно се нуждае от защитна линия, която да предпазва армията му от обграждане и която да му остави изход да се върне обратно във Франция. Силите на Пиеро са доста по-малки, но той разполага със значителна мощ, с която да се пазари. Ако е демонстрирал твърдост на характера, може би е щял да спечели уважението на Шарл VIII. Съществувала е дори възможност да постигнат съгласие за условия, които биха били изгодни и за двамата, но не става така и поведението на Пиеро му струва скъпо.

На 8 ноември 1494 година, след двуседмично отсъствие, Пиеро се връща във Флоренция. Когато отива в Сеньорията, за да докладва за изхода на своята мисия, с изумление установява, че затварят вратата под носа му. Сеньорията не открива кого да обвини заради собствената си нерешителност и безпомощност, затова на мисията на Пиеро е гледано като на предателство, а самият Пиеро е възприеман като предател. Поведението на същите тези хора, които са щели да подкопаят мисията му още в самото начало, когато са имали намерение да предадат града веднага, няма оправдание, но Флоренция е град, попаднал в хватката на паниката и истерията, нуждае се от изкупителна жертва и Пиеро сам се превръща в такава.

Сеньорията заповядва да ударят голямата камбана, докато Пиеро и въоръжената му свита несигурно чакат на конете на площада пред градската община. Плътните тонове на камбаната зазвучават от кулата над града, призовават гражданите на площада и събитията приемат свой собствен ход. Събралите се на площада граждани започват да се подиграват на Пиеро и хората му, после ги замерят с камъни и отпадъци и накрая Пиеро и свитата му се прибират на сигурно в двореца Медичи. От разстояние чуват рева на тълпата на площада пред Сеньорията, където членовете на градския съвет публично обявяват Пиеро де Медичи и брат му Джовани за предатели.

Деветнадесетгодишният кардинал Джовани пристига от Рим веднага след като научава за мисията на Пиеро при Шарл VIII. Сега се опитва да мобилизира брат си, но напразно. Пиеро е като парализиран от безнадеждността — напрежението от мисията и отхвърлянето от народа на Флоренция са повече, отколкото може да понесе. Джовани решава да поеме нещата в своите ръце и заедно с една въоръжена група верни поддръжници на Медичите, яхнали коне, излизат на улицата с прочутия боен вик на Медичите: „Palle! Palle!“ Но виковете им са посрещнати с дюдюкания и ответен зов: „Popolo e Liberta!“ В крайна сметка тълпата започва да се държи толкова заплашително, че кардинал Джовани и хората му се прибират във вътрешния двор на двореца Медичи, а големите порти се затръшват зад тях.

Рано сутринта на 9 ноември 1494 година под прикритието на тъмнината Пиеро де Медичи, съпругата му и двете му деца си проправят път през пустите улици към портата Сан Гало, откъдето се отправят в изгнание. Междувременно кардинал Джовани и последните верни прислужници на Медичите минават през стаите на двореца и събират колкото ценности могат да носят. После се говори, че Джовани се преоблича като доминикански монах и ги отнася в манастира „Сан Марко“. Доста странен избор, макар че манастирът е традиционна крепост на Медичите още от времето, когато Козимо съхранява ценности там, преди да замине в изгнание, защото помощник-абат сега е Савонарола. Но някои от монасите остават верни на Медичите, защото няколко от ценностите, спасени от Джовани, са запазени до наши дни, достигнали до нас през други членове на семейството. Кардиналът спасява колкото може и бяга от града в изгнание, все още преоблечен като доминиканец.

На следващия ден Сеньорията официално прогонва Пиеро де Медичи и семейството му от Флоренция завинаги, като определя награда от 4 000 флорина за главата на Пиеро и 2 000 за тази на Джовани. Козимо де Медичи е предсказал — „след петдесет години Медичите ще бъдат в изгнание“. Това се сбъдва само след малко повече от тридесет години.

17 Кладата на суетата

Пиеро де Медичи, вече известен като Пиеро Злочестия, е сурово съден от историята, а причината за неговия провал като водач отдават на малодушието му. Сравняват го с тримата му предшественици от рода на Медичите, управлявали Флоренция в продължение на шестдесет години, и откриват, че му липсва както политическа прозорливост, така и лична преценка. Но не е честно, защото се омаловажава късметът на „Бащата на отечеството“ Козимо, Пиеро Подагричавия и Лоренцо Великолепни в благоприятните мигове от тяхното управление, както и удивителната липса на късмет, която тормози Пиеро Злочестия. Може да притежава малко черти от изключителните характери, които имат Козимо и Лоренцо, но само това не може да е причина за провала му. Сякаш лошият късмет не е достатъчен. Пиеро се изправя пред още две пречки. Банка „Медичи“ не може да му предостави пари, за да спечели народа, или достатъчно средства, за да смаже занемарената партийна машина на Медичите, но най-съдбоносно значение за безнадеждната дестабилизация на политическото положение в Италия изиграва намесата на Шарл VIII. Като имаме предвид характера на италианската политика от петнадесети век, изминалият период на спокойствие е щастливо изключение и цяло чудо е, че продължава толкова дълго. Благодарение на това че можем да направим една по-късна преценка на събитията, сега виждаме, че толкова прехвалената дипломация на Лоренцо Великолепни всъщност не е нищо повече от задържащи действия, защото дори и в най-добрите времена политиката му е предпазлива. Трябва да вземем под внимание и факта, че дори и най-умелата дипломация не би противостояла на намесата на Франция, което рано или късно е щяло да се случи. Колкото до положението на самата Флоренция, за добро или зло изглежда, че гражданите й се уморяват от управлението на Медичите. Републиканската гордост на флорентинците, която толкова дълго представлява един негласно уговорен и общоприет мит, сега излиза на повърхността, стимулирана от икономическия упадък и провокативните пустословия на Савонарола.

Сега Медичите са отделени от източника на своята мощ в града и са принудени да бягат в изгнание, но за разлика от изгнанието на Козимо преди шестдесет и една години, това е неочаквано. Нищо не е подсигурено предварително, а по всичко изглежда, че периодът на изгнание няма да е кратък. В мига, когато Пиеро и брат му Джовани напускат града, партийната машина на Медичите просто се разпада и някогашното видно семейство сега открито е сподирено от презрението на всички слоеве на обществото. Доказателство за степента на народното недоволство е фактът, че когато Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи се връщат във Флоренция от френския лагер, стигат до там да променят доста целесъобразно и подкупващо фамилията си от Медичи на Пополано („Хора на народа“). Всички гербове на Медичите с щита и топките са премахнати от дворците им, а домовете на двама души, служили като министри при рода, са изгорени до основи. Много скоро в двореца Медичи на виа Ларга проникват търсачи на плячка, но преди да го опожарят, в него влиза градското опълчение, изпратено от Сеньорията. Плячкосването на съкровищата от двореца Медичи сега придобива по-официална нотка, тъй като Сеньорията присвоява останките от голямата сбирка от скъпоценни камъни, картини, скулптури и други не толкова движими ценности на Лоренцо. „Давид“ на Донатело е махнат от вътрешния двор и е поставен върху колона на площада на Сеньорията. Гонфалониерът и членовете на съвета присвояват сума, равна на 16 000 флорина в брой от местния клон на банка „Медичи“, който вече е на ръба на банкрута и едва оцелява след този удар. Поне известна част от активите на банката се запазват другаде, защото, както ще видим, Медичите не преустановяват напълно своята банкова дейност поне още един век.

Всички притежания на Медичите са конфискувани в името на града с аргумента, че са спечелени на гърба на гражданите. Като последен удар срещу управлението на Медичите Сеньорията решава да отмени всички присъди за изгнание над родовете Паци и Содерини и ги кани да се върнат в града.

Докато във Флоренция се случват тези драматични и объркани събития, на територията на републиката също цари безпорядък. Шарл VIII влиза в Пиза, която е основната връзка с морето, и я обявява за „свободна от деспотизма на Флоренция“, въпреки че на практика я превръща в окупирана от французите територия. Пиеро де Медичи дава своето съгласие за това, Сеньорията не поема риска да ядоса Шарл VIII, като отмени споразумението, но въпреки това решава да изпрати делегация от четирима посланици в Пиза, които да протестират срещу френската окупация. Израстването на Савонарола във вакуума на властта след Медичите е толкова голямо, че е избран за един от посланиците за тази важна мисия.

В най-добрите времена монахът е доста неподходящ за дипломат, но в Пиза надминава себе си. За ужас на другите членове на флорентинската делегация Савонарола се изправя пред събрания двор на Шарл VIII и се впуска в пророчески монолог. Нещо още по-неочаквано, започва да приветства краля като изпълнител на Божията воля, изпратен да накаже гражданите на покварената Флорентинска република: „Вие дойдохте като Божие оръдие, вие сте символ на Божествената справедливост. Приветстваме пристигането ви с радостни сърца и усмихнати лица.“ Внезапно сменя тона и продължава високопарната си тирада към Шарл VIII, като му съобщава, че макар и изпратен от Бога, Небесата са способни да излеят ужасяващото си отмъщение дори и върху своето оръдие, ако френският крал реши да причини вреда на Флоренция. Поведението на Савонарола е точно обратното на възприетото от Пиеро де Медичи и отношението му може да има потресаващи последствия, на Шарл VIII няма да му струва нищо да осъди на смърт един незначителен и непочтителен помощник-абат. Мнозина, включително и папата, биха приветствали това. Но както и в сблъсъка си с хуманистите, Савонарола е преценил врага си. Шарл VIII живее със средновековното разбиране за вечната Божия воля и Савонарола много добре знае за склонността на краля към суеверие. Фигурата, изправена пред владетеля в своите прости сандали и износени одежди, говори с убеждението на светец — изглежда сякаш познава Божията воля и дори твърди, че Господ говори чрез него. Той е в ролята на Божие оръдие, предупреждаващо друго такова за божествената отговорност на ролята му. Шарл VIII е обуздан, придворните и войниците му — изпълнени със страхопочитание, а непокаялият се свещеник се обръща на пети и излиза с гръб в присъствието на краля.

В този случай действията на Савонарола са сериозно осъдени. За мнозина това е глупост, граничеща с лудост, но съществува вероятност монахът да вярва в думите си въпреки лукавия начин, по който манипулира френския крал. Други гледат на постъпката му като на храброст, равняваща се на тази на Лоренцо де Медичи пред Феранте от Неапол, смелост, която толкова очевидно липсва на сина му Пиеро. И в двата случая държанието на Савонарола пред Шарл VIII със сигурност спасява Флоренция и гражданите ѝ. Почти няма съмнение, че Шарл VIII би подложил града на плячкосване и би оставил войниците си да изнасилват и грабят. Така би дал пример на всички други, решили да се опълчат на похода му срещу Неапол. Културното богатство на историческа Флоренция, което виждаме днес, се дължи до голяма степен на покровителството на Медичите и по ирония на съдбата спасителят на много от тези културни ценности е техният най-голям враг Савонарола.

На 17 ноември 1494 година, само осем дни след бягството на Пиеро де Медичи, Шарл VIII влиза във Флоренция с корона на главата и в златни доспехи, под балдахин, украсен с лилии. Придружава го личната му гвардия от двадесет рицари знаменосци и армия от 20 000 души. Гражданите гледат с изумление и тревога, докато сякаш безкрайните колони минават край тях, в това число и редиците на мрачните швейцарски гвардейци с блестящите им алебарди, 4 000 бретонски стрелци с лъкове, 3 000 кавалеристи, въоръжени с копия („цвета на френската кавалерия“), редиците оръдия, теглени от впрегатни коне и дори облечените в карирани полички шотландци със своите гайди. Както ги описва един свидетел, последните са „невероятно високи мъже от Шотландия и други северни държави, приличащи повече на диви зверове, отколкото на хора.“

Окупацията на Флоренция трае единадесет дни, като Шарл се настанява в малкото неограбени апартаменти в двореца Медичи, а войските му са разквартирувани из града. Повечето от флорентинците са облекчени от тази мирна окупация и има учудващо малко инциденти — убити са всичко на всичко само десет души. Няколко дни преди заминаването на французите членовете на Сеньорията са повикани от Шарл VIII в двореца Медичи и им е връчен за подписване мирен договор. Той дава на френската армия право да превземе всяка флорентинска крепост, за която сметне, че ще й е необходима, за да опази пътя си, както и затвърждава окупацията на Пиза. Флоренция трябва да плати 150 000 флорина, за да финансира френската армия. Членовете на Сеньорията слушат, загубили дар слово, докато са изчетени унизителните условия. (Условията, които Пиеро де Медичи е обвинен, че приема толкова покорно, включват само един „заем“ от 200 000 флорина).

На 25 ноември херолд прочита условията на договора пред събралите се граждани на Флоренция на площада на Сеньорията. Зад него стоят гонфалониерът и членовете на съвета, а Шарл VIII е седнал под балдахина върху трон, донесен от двореца Медичи. Сеньорията обаче се е погрижила да направи определени изменения в договора и Шарл VIII с изумление чува как херолдът прочита, че Флоренция ще плати на френския крал само 120 000. Монархът става на крака и насила прекъсва херолда, правилната сума от 150 000 флорина трябва да бъде вписана в договора веднага, в противен случай бойците му ще дадат сигнал с тромпетите и войниците му ще опустошат града. По стечение на обстоятелствата гонфалониер е Пиеро ди Джино Капони, който е бил флорентински посланик във Франция по времето на Лоренцо Великолепни. По време на престоя си там Капони се сприятелява със стеснителното и мудно дете Шарл. Капони гледа на исканията на Шарл VIII най-малко като на безочливост и лична неблагодарност, в яда си и той скача на крака, издърпва договора от ръцете на херолда и го накъсва на парчета. Историкът Гучардини, който като млад е свидетел на сцената, казва, че Капони „трепери от неовладян гняв“. После се обръща към краля и отправя към него думи, по-късно превърнали се в славна флорентинска поговорка: „Ако дадеш сигнал със своите тромпети, ние ще забием нашите камбани.“ Шарл VIII веднага осъзнава, че ако цяла Флоренция бъде призована на бой от камбаните, една неприемлива част от войниците му ще бъде избита в кръвопролитието, което ще последва. Опитва с шега да се измъкне от ситуацията, като прави игрословица с името на гонфалониера, която вероятно датира от времето, когато Капони му е бил като чичо във френския двор: „Ах, Капони, Капони! Ти наистина си същински петел.“ После Шарл VIII дава знак, че приема вписването на новата сума в договора.

На следващия ден Шарл VIII и френската армия се изтеглят от Флоренция, като просто отказват да изплатят сметките, които са натрупали, и отнасят плячка на стойност 6 000 флорина от двореца Медичи. Целият град си отдъхва облекчено.

Смелите жестове са едно, но много бързо става ясно, че гонфалониерът и неговата Сеньория вече не са истинските управници на Флоренция, тъй като сгромолясването на политическата машина на Медичите оставя структурна празнина в градската администрация. Няма кой да ги съветва за политиката и трябват няколко работещи комисии, които да я управляват. Сред тази празнина става ясно, че гражданите на Флоренция получават заповеди от друго място. Проповедите, които Савонарола изнася от амвона с разпятие в ръка, се превръщат в заповеди. Разказват, че неделните му проповеди са посещавани от 14 000 души, като паството изпълва катедралата и всички заобикалящи я площади.

Положението във Флоренция е променено както никога досега. Сега, когато Савонарола има власт, не става дума за политика, а за подчинение на диктата на духа и населението, уморено от маниакалния си материализъм, много лесно се вслушва в неговия призив: „Трябва да промените живота си!“ В действителност е извършена една безкръвна революция и с доброволната помощ на Сеньорията Савонарола се заема да установи демократично управление. То се основава доста свободно на венецианския модел, който се е доказал като много устойчив, за разлика от флорентинския, който е постигнал по ирония на съдбата спокойно управление, само когато е бил покварен, и то през по-голямата част под властта на Медичите. В миналото опитите на Флоренция за една по-широка демокрация се оказват безнадеждно неуправляеми, но този път управлението е въведено от Сеньорията под влияние на Савонарола и е всепризнато като най-демократичното, което градът е имал някога. То бързо се заема с поредица от реформи: данъчната система се променя из основи, за да бъде по-справедлива към не толкова богатите членове на обществото. Избирателно право получава всеки на възраст над тридесет години, който принадлежи към семейство, чийто представител е бил някога в управлението. Дава се широка политическа амнистия, позволяваща на много изгнаници да се върнат в домовете си, в това число и на по-маловажни представители на фракцията на Медичите. Подобна демокрация е единствена по рода си за Италия през онази епоха и може би е щяла да се окаже устойчива, ако не са й противодействали два фактора. Новата демократична Флоренция бързо започва да трупа врагове, а и Савонарола има планове, които се простират отвъд демократичните реформи.

Огласената цел на Савонарола е да създаде „Божи град“, който да предизвика „пречистването на Италия“ от всякакво лично, политическо и църковно зло. Флорентинци дълго таят вярата, че са избраният народ на Италия и граждани на новия Рим, а крясъците на Савонарола събуждат тази дълбока народна вяра. Монахът проповядва нов „световен мир“, призовава гражданите да дават милостиня на бедните и дори настоява църквите да дарят своето сребро и злато. В изблик на радостно духовно вдъхновение той обявява: „О, Флоренция, не мога да ти опиша онова, което е в сърцето ми, защото не си готова да го понесеш.“ Групи от облечени в бяло деца са изпратени по улиците да пеят химни и да събират милостиня за бедните — на тези „благословени невинни, минаващи по улиците, трябва да се дават всички украшения и бижута, всички скъпи дрехи, огледала, езически книги и идолопоклоннически картини“. Застанал на амвона с разпятие, вдигнато към небесата, Савонарола настоява всички неща, които „не са нужни за живота“, да бъдат отречени.

В същото време на друго място в Италия се случват бурни събития. След като напуска Флоренция, армията на Шарл VIII продължава похода си на юг към Неапол, където Алфонсо II мрачно чака в двореца си. Разкъсван от лоши предчувствия и кошмари, той започва да халюцинира, като си представя, че самите камъни под краката му плачат от страх, и накрая избягва в един манастир в Сицилия. На 22 февруари 1495 година Шарл VIII и армията му влизат без никаква съпротива в Неапол, като минават в победоносно шествие по улиците сред угоднически приветстващите ги тълпи. След три месеца, седнал на трона и хванал меча на Карл Велики, Шарл VIII надлежно е коронован за крал на Неапол. Правят всичко, за да може да се почувства като у дома си, и много скоро на него толкова му харесва, че изоставя идеята да продължи напред и да предяви претенции към трона на Йерусалим. Удоволствията му са почти детински: дворцовите художници са наети да рисуват похотливи портрети на върволицата от негови любовници, картините са подвързани в книга и кралят я преглежда, за да реши на коя или кои да спре избора си за деня.

Но не всички в Италия приемат Шарл VIII и привидно непобедимата му армия. По пътя си на юг кралят безпрепятствено минава през Папската държава, но това не означава край на папската опозиция. Плешивият и дебел Борджия под името папа Александър VI вече трупа популярност като „Нерон сред папите“ и в покварата си стига дотам, че дори го подозират в кръвосмесителна връзка с дъщеря му Лукреция. Но той е истински Борджия и в безскрупулната си непоколебимост. Възползва се от своето положение на водач на християнския свят и призовава за Свещена лига, която да се бие срещу Шарл VIII и да го прогони от Италия. Императорът на Свещената римска империя Максимилиан I обещава помощ, към него се присъединява и Алфонсо II, който вече е избягал в родната си Испания и убеждава испанския крал да подкрепи лигата. Към тях не закъснява да се присъедини Лодовико от Милано, който вече горчиво съжалява, че е поканил французите в Италия. Само Флоренция отказва да се присъедини, Савонарола не иска да чуе и дума срещу Шарл VIII, на когото все още гледа като на „Божие оръдие“, а Сеньорията от своя страна смята, че при дадените обстоятелства договорът на Флоренция с Шарл VIII е в сила. Това означава, че републиката е изолирана в Италия и че търговията й зависи от Франция, което не е чак такава пречка, защото Франция е богата и южният й бряг се намира на около сто и четиридесет километра от Тоскана през Генуезкия залив.

През лятото на 1495 година Шарл VIII напуска Неапол и поема по дългия път обратно към Франция, голямата му армия се влачи по хълмовете, следвана от кервани с мулета, натоварени с плячка, а след тях вървят разнородните групи, сподирящи войниците. Сред тях са и преносителите на загадъчна нова болест, известна в наши дни като сифилис, с която френските войници се заразяват в Неапол. Тя почти със сигурност е донесена в Европа от моряците, завръщащи се от Новия свят, открит едва три години по-рано. Войската на Шарл VIII е виновна за първоначалното разпространение на тази обезобразяваща, нелечима и предавана по полов път зараза, която по същата причина е наречена първо „френска болест.“

Дотогава Свещената лига събира могъща армия под предводителството на маркиза на Мантуа Гонзага и през юли тя се сблъсква с френската край бреговете на река Таро, под стените на Парма. Резултатът е ожесточена и кръвопролитна битка, която бързо се превръща в погром, когато френските оръдия и кавалерия обръщат в бяг наемниците. Въпреки това маркизът на Мантуа настоява, че той е победител, тъй като успява да отклони и да плени половината от кервана с плячката на Шарл VIII, включително и меча на Карл Велики. Междувременно другата половина от мародерите след френската армия тичат из изоставеното бойно поле и прерязват гърлата на ранените, докато търсят нещо ценно.

Папа Александър VI се опитва да окуражи Флоренция да се присъедини към Свещената лига и изпраща сърдечно писмо до Савонарола, в което го кани в Рим, за да разясни своите чудотворни видения и пророчества лично на своя господар папата. Савонарола може да е свят праведник, но не е свят глупак — няма желание доброволно да се предаде в ръцете на човек като Александър VI. Помощник-абатът на „Сан Марко“ благодари на понтифекса за милото му писмо, но обяснява, че не е в състояние да го посети, защото е болен.

Месеците се нижат и Флоренция постепенно все по-стабилно се превръща в Божи град. Една след друга съпруги и дъщери дават обет и постъпват в манастири, а на публични места никоя не се осмелява да носи перуки или дрехи с ярки цветове. Всички, които държат на общественото си положение в новото общество, правят така, че редовното им присъствие в църквата да бъде забелязано, но скоро става ясно, че не всички граждани на Флоренция подкрепят Савонарола. Групичките от облечени в бели одежди пеещи деца все по-често срещат в по-тесните улички недоволни граждани, които отказват да се отместят и да ги пуснат да минат. Някои вече не искат да се отказват повече от своите „излишни вещи“ и „суети“. Сред знатните семейства тази опозиция се съсредоточава около една група, нарекла се „arabbiati“ („ядосаните“). Представителите й наричат последователите на Савонарола „capernostri“ („кимащите“, т. е. онези, които непрестанно свеждат глави и редят молитви) и ги оприличават на „сополанковците“ от трудовата класа. Но поддръжниците на Савонарола не са само сред „малките хора“ и обикновените търговци. Както видяхме, мнозина от Сеньорията, а също и хуманистите Пико дела Мирандола и Полициано, дори художникът Ботичели са дълбоко развълнувани от проповедите му. Те със сигурност се подчиняват на призива на Савонарола да „променят живота си“, както го правят и голяма част от флорентинските граждани в началото. Много хора обаче започват да прозират, че не е толкова лесно, ако трябва да продължат да вършат ежедневните си дела и да поддържат търговията, от която зависи благоденствието на града. Изглежда невъзможно да водят духовния живот, който изисква от тях Савонарола и същевременно да продължават с належащите дела на търговията и изкарването на пари, за да живеят — двете изглеждат несъвместими.

Започват да се прокрадват и съмнения относно подкрепата на Савонарола към Шарл VIII, който се отрича от обещанието си да върне на Флоренция окупираните от него земи. Пограничните градове, които превзема, са продадени на враговете на Флоренция от другата страна на границата. Генуа и Лука с готовност плащат за укрепените градове на север, а Сиена за гарнизонните крепости на юг. Пиза просто е оставена да се оправя сама, при което тя обявява своята независимост и веднага влиза в Свещената лига, за да бъде защитена. Тосканските територии на Флоренция не са защитени, а търговията на града започва да страда.

През първите години опозицията във Флоренция до голяма степен остава скрита, въпреки че избухват шумни безредици по време на проповедите на Савонарола и има дори два несръчни опита да го убият. Същевременно „ядосаните“ изпращат делегация в Рим и умоляват папата да се намеси. През 1496 година Александър VI отговаря по начин, който владее най-добре: опитва се да подкупи Савонарола, като му предлага кардиналска шапка, на което монахът надменно отвръща, че желае само шапка, „почервеняла от кръв“. Някои виждат в това препратка към мъченическа смърт. Нима в пламенните си видения Савонарола вижда своя край? Или пожелава тази съдба за себе си? Или може би постепенно осъзнава, че това е единственото, което го очаква, което ще го превърне в светец и посмъртно ще подпомогне каузата му? Което и предположение да е вярно, тези възможности със сигурност все по-често и по-ярко изникват в съзнанието му.

През 1497 година в началото на Великите пости управлението на Савонарола достига своя зенит с прочутата „Клада на суетата“. Този път групичките от „благословени невинни“ са придружени от въоръжена стража и са изпратени из целия град, за да събират всички „суети“, които могат да открият, а после ги трупат на една голяма пирамида на площада на Сеньорията. В основата на пирамидата са поставени перуки, фалшиви бради, гърненца с руж, парфюми и дрънкулки. Следва купчината „езически книги“: произведения на древногръцките философи, книги със стихотворенията на Овидий, Бокачо и Петрарка, писания на Цицерон и Полициано. Над тях са рисунки, бюстове и картини на скверни теми, включително и няколко работи на Ботичели. По-нагоре са натрупани музикални инструменти — лютни, виоли и флейти; после идват скулптурите и картините на голи жени, а още по-високо фигурите на древни богове и герои от древногръцките легенди. Най-отгоре е поставена ужасяваща статуя на Сатаната с кози копита, остри уши и малка брадичка, макар че според един разказ Сатаната се явил в образа на венециански търговец, предложил да откупи всички произведения на изкуството за 22 000 флорина. Търговецът е прогонен, но предложената от него цена говори за стойността на произведенията на изкуството, за които става дума, защото дори по времето на Лоренцо Великолепни много малко художници получават повече от една стотна от тази сума за своя работа.

На последния ден от карнавала преди Великите пости Кладата на суетата е запалена, а събралата се Сеньория гледа от балкона на двореца. Пушекът и пламъците се издигат от огромната клада, която вече е достигнала осемнадесет метра височина и е широка почти тридесет метра, а събралата се тълпа пее „Те Deum Laudamus…“ („Тебе, Боже, хвалим…“) и други латински псалми.

По това време Флоренция вече е разделена и по думите на един съвременен хронист, флорентинския търговец на коприна Лука Ландучи, мненията „за“ и „против“ Савонарола „разделят бащи и деца, съпрузи и съпруги, братя и сестри“. Но онова, което започва като трагедия, навлиза в сферата на фарса. Малко след края на Великите пости в града се разпространява новината, че Пиеро де Медичи е напуснал Рим с благословията на папата и се е оправил към Флоренция, начело на колона от 1 300 въоръжени наемници. Пиеро вижда своята възможност да си върне властта, окуражен от новите разцепления в града и от това, че новият гонфалониер Бернардо дел Неро е таен симпатизант на Медичите. Но много грешно е преценил възможностите си, защото дори и сред онези, които са против Савонарола, малцина желаят връщане към политически по-ограниченото време на Медичите. Гонфалониерът Бернардо дел Неро правилно преценява настроенията в града и просто отказва да отвори портите пред Пиеро и хората му. Така че Пиеро решава да направи лагер пред градските стени и да чака всенародния бунт, за който уверява хората си, че ще се случи. Но наемниците решават, че са чакали прекалено дълго и просто се връщат обратно в Рим.

Унижението е твърде голямо за Пиеро, който след завръщането си в Рим се отдава на развлечения. Един някогашен негов сътрапезник описва ежедневието му така: Пиеро става по обед и се заема с дълъг и обилно полят обяд, след това пак си ляга, придружен от проститутка от мъжки или женски пол в зависимост от настроението му през деня. След енергичните удоволствия започва да играе хазарт със своите приятели и продължава до късно през нощта, когато компанията прави бурна обиколка на най-презрените пивници и бордеи в града, прибира се пиян по изгрев-слънце, когато почтените гражданите са на път за работа. През 1503 година Пиеро Злочестия е застигнат от подхождащ му злочест край — докато се опитва да прекоси река Гариляно с лодка, тя се преобръща и той се удавя. Така двадесет и осем годишният кардинал Джовани става глава на изпратения в изгнание род Медичи.

През юни 1497 година Александър VI най-накрая издава папска була, с която отлъчва Савонарола от църквата, но нито един папски пратеник не се осмелява да влезе в града, за да представи булата, а монахът не обръща внимание на отлъчването си и продължава да проповядва както досега. Мнозина са потресени до дъното на душата си, когато виждат отлъчения от църквата доминиканец да отслужва литургия в катедралата и със сигурност поне веднъж сред паството настъпват безредици, последвани от още един нескопосан опит за убийство. Сеньорията е толкова ядосана от развилите се събития, че забранява на Савонарола да проповядва.

Флоренция тъне в размирици — обявява война на Пиза и прави опит да си върне града със сила, но провалът струва скъпо. Градската хазна е празна и когато реколтата през лятото е поразена, населението започва да страда от недостиг на храна, бързо плъзват слухове, че хора умират от глад, а после, че двама души умират от чума край брега на реката в района Онисанти. Групите от пеещи химни деца сега са шпиони, бродещи по улиците и търсещи доказателства за ерес, както и разпространители на болестта. Вратите се затръшват пред тях, а въоръжените им пазачи са обсипвани с предмети и отпадъци и дори още по-мръсни неща през прозорците на горните етажи на жилищата.

В началото на 1498 година нещата стигат връхната си точка. Доминиканският помощник-абат на „Сан Марко“ е предизвикан от съперниците си францисканци, останали верни на папата. Те настояват Савонарола да докаже особените си отношения с Господ, като се подложи на изпитание чрез огън, заедно с един от техния орден. Само ако Савонарола мине невредим с боси крака по пътеката от горящи съчки, ще докаже, че е бранен от Бога. Ако успее, има пълното право да управлява града, ако се провали, тогава трябва да замине в изгнание. Сеньорията отново е бясна, защото прибягването до подобни средновековни практики е позор за цивилизован град като Флоренция, защо просто не предизвикат Савонарола да мине по река Арно. Францисканците остават непреклонни и надлежно избират един от своите събратя, но Савонарола отхвърля предизвикателството, при което един от най-ревностните му последователи Фра Доменико да Пеша се съгласява да го приеме вместо него.

В уречения ден по цялото протежение на площада на Сеньорията е направена пътека от горящи съчки, членовете на съвета с неохота се събират на балкона, докато тълпата изпълва площада, а от всеки прозорец надничат глави, докато двамата свещеници се приготвят за изпитанието. Настъпва известно забавяне, когато двете страни започват да спорят дали двамата участници имат право да носят в ръцете си дървени разпятия, тъй като се страхуват да не би да бъде извършено светотатство, ако кръстовете бъдат обгорени. Тогава посред напрегнатия теологичен спор, небето се отваря и порой изгася пламъците. Изпитанието се превръща във фарс и всички с нежелание се прибират по домовете си.

Нещата достигат връхна точка на следващия ден, когато е Цветница. Един от учениците на Савонарола се опитва да изнесе проповед в катедралата и е прогонен от разгневената тълпа. Ученикът и последователите му сред паството побягват и се барикадират в манастира „Сан Марко“, а преследвачите им се събират отвън. С напредването на деня тълпата, заобиколила „Сан Марко“, става все по-многобройна и по-разгневена. Водачите й настояват да бъде предаден помощник-абатът Савонарола, за когото знаят, че е вътре. Тогава „ядосаните“ вадят някакви изстрелващи съоръжения и обсадни стълби, за да се прехвърлят през стените. Вътре Савонарола заповядва на свещениците да се въздържат от насилие, но напразно. Със свещници и тежки разпятия монасите отчаяно удрят онези, които се изкачват по стълбите. Един ядосан немски монах започва да стреля с аркебуз по тълпата, което само още повече вбесява обсаждащите. Грубиянските сблъсъци продължават и след спускането на нощта, като стават все по-неконтролируеми, докато към два сутринта тълпата най-после не изгаря дървените врати на манастира и не нахлува, Откриват Савонарола в килията си да се моли. Няколко въоръжени мъже веднага го залавят и го измъкват навън. След това го превеждат през дюдюкащата и оплюваща го тълпа към площада на Сеньорията, където го повличат по стъпалата на кулата и го заключват в „малката странноприемница“. Изминали са само шестдесет и пет години, откакто същата съдба е сполетяла Козимо де Медичи, събитие, дало началото на златната ера, чийто горчив край предстои.

На следващия ден преместват Савонарола в печално известното Барджело и тъй като той не може да върви заради тежките окови на краката и ръцете си „двама мъже кръстосват ръце и го пренасят“. След като го вкарват в Барджело, го подлагат на изкусното и болезнено флорентинско мъчение, известно като „стрападо“. Китките на жертвата са вързани зад гърба й с каиши, които пък са завързвани с въже, прекарано през скрипец. После той е вдигнат от земята, а цялата му тежест е поета само от китките, извити силно зад гърба му. Тогава отпускат въжето, така че измъчваният да падне главоломно почти до пода. Сътресението от болката е ужасяващо, като съществува възможност ръцете му да се извадят от ставите.

След четири пускания със „стрападото“ Савонарола не издържа и признава ересите, в които го обвиняват. Но щом го освобождават от каишите и го изправят на крака, незабавно се отказва от признанията. Ужасяващото мъчение е повторено няколко пъти, докато Савонарола вече не е в състояние да се откаже от своите признания. Тогава го осъждат на смърт заедно с двама от учениците му, в това число и верния Фра Доменико, който винаги е бил готов да умре за него.

Тъй като Савонарола е свещеник, официално може да бъде съден и осъден само от църковен съд, така че флорентинските власти искат от Рим разрешение да изпълнят присъдата. Папа Александър VI решава, че е време със закъснение да наложи властта си, и настоява Савонарола да бъде съден от негови представители. Двама папски пълномощници заминават за Флоренция, за да водят процеса, макар че по-късно един от тях споделя, че „пристигат във Флоренция с присъдата в гърдите си“. Савонарола надлежно е подложен на мъчения и отново осъден, трябва да бъде обесен с двамата си ученици, а телата им провесени на вериги на площада на Сеньорията, после труповете да бъдат изгорени. Това се случва на 23 май 1498 година сутринта, на същото място, където само година преди това Савонарола осъществява своята Клада на суетата. По думите на свидетеля Ландучи, „когато обесиха и тримата, запалиха огън на платформата, която бе посипана с барут, и го подпалиха, така че огънят избухна с пукане и свистене. След няколко часа бяха изгорели, краката и ръцете им постепенно падаха. Част от телата им останаха да висят на веригите и бяха замеряни с камъни, за да паднат, тъй като се страхуваха някой да не ги прибере.“ След това изгарят костите на пепел. „После докараха каруца и хвърлиха и последната прашинка в река Арно през Понте Векио, за да няма останки, които да бъдат открити. Независимо от това няколко добри хора имаха толкова силна вяра, че въпреки страха тайно събраха част от носещия се по реката прах, защото той струваше колкото човешки живот, затова и властите бяха твърдо решени да унищожат всяка реликва.“ Но това не е последният път, в който Флоренция чува за Божия град.