Медичите. Кръстниците на Ренесанса

6 Медичите в изгнание

В крайна сметка Козимо де Медичи преживява съдбовния миг. Има вероятност нещата да завършат трагично, но благодарение на смесицата от умела пресметливост и късмет той успява да спаси живота и търговията си. Но изглежда, че претърпява и провал, тъй като е победен от старите си врагове в олигархията и е прогонен от своя щаб във Флоренция. Само че това привидно поражение в крайна сметка се превръща в основна победа за Медичите.

Флоренция остава в ръцете на рода Албизи и техните поддръжници сред старите семейства в олигархията, но от този миг нататък който и да управлява града няма да може да разчита на парите на Медичите, за да избави хазната. Риналдо дели Албизи е принуден да я кара някак си, доколкото му позволяват възможностите, и да се опитва да контролира град, който все така е разцепен на фракции. Поддръжниците на Медичите продължават да заговорничат и Риналдо е принуден да застави управляващата Сеньория да предприеме все по-деспотични мерки, като определени поддръжници на Медичите системно са прогонвани за по десет години.

Козимо е в изгнание, но получава разрешение да напусне Падуа и да се присъедини към брат си Лоренцо във Венеция, откъдето внимателно следи събитията във Флоренция, но същевременно полага всички усилия да се дистанцира от всички действия, предприети в негово име. Венецианските власти му позволяват да се установи със семейството си в манастира „Сан Джорджо Маджоре“, намиращ се на малкия остров срещу входа на Гран Канапе и в който манастир някога папа Евгений IV е бил монах. Като признание за усилията на папата да го освободи, Козимо решава да построи нова библиотека за манастира, като поръчва проекта на своя любим архитект Микелоцо.

Доколко са верни на Козимо хората на изкуството, съдим по поведението им след неговото прогонване от Флоренция. Микелоцо и Донатело веднага спират строежа на двореца Медичи — Донатело заминава за Рим, за да изучава древните скулптури, които започват да вадят сред руините, а Микелоцо следва Козимо в изгнание. И двамата художници са флорентинци, нищо не им пречи да останат в града, където играят голяма роля в процъфтяващото хуманистично възраждане. По това време влиянието на възраждането едва започва да излиза извън границите и все още не е проникнало в изкуството и архитектурата. Когато последват Козимо в изгнание, се изолират не само от родния си град и приятелите си хуманисти, но и от кръга богати покровители сред олигархическите родове, осигуряващи им работа и признание сред народа им.

Шест месеца след прогонването на Козимо, през април 1434 година, обществената нагласа срещу рода Албизи се засилва до такава степен, че дори банкерските родове в средите на олигархията изчакват, за да видят накъде ще задуха вятърът. Козимо със задоволство научава, че не могат да убедят никого да сложи в градската хазна дори и „шамфъстък“. През лятото избухва война с Милано и флорентинската войска е победена от миланските наемници при честата ябълка на раздора — малкия град Имола. Въпреки всички опити на Албизи да подправят изборите, и на осемте места в Сеньорията са избрани поддръжници на Медичите, а симпатизант на рода дори е назначен за гонфалониер. Риналдо дели Албизи е готов на всичко да не позволи Сеньорията да поеме властта, но това е крайна мярка и подигравка с цялата флорентинска политическа система. По един неявен начин системата лесно се корумпира, но гражданите на Флоренция се гордеят с нея — със своята републиканска форма на управление, която дори при тази претенция за много ограничен демократичен процес издига града над деспотизма и политическата пошлост на неговите съседи. Според Макиавели дори някои от управляващите семействата смятат, че предложената от Риналдо дели Албизи мярка е „прекалено насилствена и има голяма вероятност да бъде съпроводена от голямо зло.“ Към Риналдо, за да уталожи страстите, се обръща наследникът на Николо да Узано — най-възрастния държавник в града, Папа Строци, невероятно богат и ерудиран мъж, надарен със способността да убеждава. Строци съветва да бъдат предпазливи и Риналдо с неохота се подчинява, но при едно условие — Сеньорията няма да прави опити да отмени присъдата за изгнание на Козимо де Медичи и няма да го кани да се върне. Сеньорията се съгласява и поема властта, но само след месец, когато Риналдо за кратко е извън Флоренция по работа, изпращат писмо до Венеция и питат дали Козимо желае да се завърне.

Няколко дни по-късно Риналдо се прибира в града и веднага е повикан да се яви в двореца на Сеньорията. Дели Албизи помни какво се е случило на Козимо де Медичи, когато се подчинява на подобна заповед, пренебрегва Сеньорията и поема към двореца Албизи, където веднага задейства явно предварително подготвен за подобен случай план. Заповядва на охраната си от 500 души да заеме стратегически места и да окупира църквата „Сан Пиер Скераджо“, на нейно място сега се намира Уфици, която гледа към площада на Сеньорията пред двореца. В същото време на вратаря на двореца са предложени толкова златни дукати, колкото може да побере шлемът му, за да остави портите незалостени — планът на Риналдо е да щурмува двореца, да свали Сеньорията и да окупира седалището на властта.

Но Сеньорията също е подготвена и изпраща стражата на двореца отвън, за да се разправи с хората на Риналдо. Дели Албизи знае, че стражите могат с лекота да бъдат отстранени, но ще предизвика сериозно кръвопролитие, и за известно време настъпва напрегнато изчакване, докато въоръжените мъже се гледат от двете страни на площада. Няколко рода от олигархията се разколебават дали да подкрепят Риналдо, когато узнават за възможността флорентинска кръв да бъде пролята от флорентинци. Папа Строци, обещал в подкрепа на Риналдо своята охрана от 500 души, се появява на среща с него на близкия площад „Сент Аполинер“ само с двамина от личната си охрана. Следва кратка размяна на реплики, след което Строци се оттегля, като се заклева, че няма да участва повече в бунта. Но Риналдо все още е уверен, че има достатъчно подкрепа, за да свали Сеньорията, която е обсадена в двореца.

И тогава Сеньорията изиграва своя коз. По това време папа Евгений IV е във Флоренция, отседнал в манастира „Санта Мария Новела“, намиращ се в западната част на града. Папата се скарва с императора на Свещената римска империя Сигизмунд, същевременно миланските войски влизат в Рим. Населението на града се вдига срещу понтифекса и застрашава живота му, при което Евгений IV е принуден преоблечен да бяга по улиците и в крайна сметка се добира до Флоренция, където властите подслоняват Христовия викарий и свитата му от верни кардинали в просторния манастир „Санта Мария Новела“. Сеньорията изпраща съобщение на Евгений IV с молба да бъде арбитър на спора, заплашващ да погълне града. Папата, който не желае да бяга от още един град, обхванат от безредици, с готовност се съгласява и изпраща кардинал Вителески — „най-близкия приятел на Риналдо“ — с покана за среща. Показателен за тази разностранна вярност, която придава определена сложност на ходовете, е и фактът, че Козимо също нарича кардинал Вителески „мой добър приятел“, а и самият папа попада в същата категория, въпреки че избира да потърси спасение при враговете на Медичите.

На кардинал Вителески му отнема известно време, за да убеди Риналдо, който в крайна сметка се съгласява да се срещне с Евгений IV. Но вече е късно следобед и към хората на Риналдо се присъединяват няколко групи, изпратени от другите олигархически родове. Дели Албизи препуска по улиците към „Санта Мария Новела“ начело на шумна и непрекъснато увеличаваща броя си войска. Според един свидетел силите му са толкова многобройни, че „последният от хората му не е напуснал площада, когато първият от тях достига манастира“ — разстояние повече от четиристотин метра. Риналдо влиза вътре, за да се срещне с папата, а все по-избухливите му войски остават отвън на площада. Нощта се спуска, идва време за вечеря и войниците започват да си подават виното.

Когато Риналдо отива на срещата, понтифексът е силно разтревожен заради размириците, които обхващат града, въпреки че според хрониките „нестихващите сълзи на папата имаха същия извор, както и тези на крокодила.“ Най-накрая Евгений IV успява да убеди Риналдо да сложи край на бунта, като му обещава, че Сеньорията няма да предприеме репресивни мерки срещу Дели Албизи и родовете от олигархията. Дава думата си като папа, че няма да има прогонвания в изгнание, конфискация на имущество и дори глоби.

Най-сетне в ранните часове Риналдо излиза, за да види, че по-голямата част от войските му се е разпръснала и се е прибрала по домовете си, за да нощува. На практика има твърде малко войници, които са толкова пияни, че Риналдо решава, че най-добре ще бъде да остане при папата, вместо да рискува да пътува по тъмните улици без истинска защита.

Бунтът все пак е потушен. Сеньорията изпраща пратеници в планините, за да призове отряд наемници, за които плащат флорентинците. Те влизат в града под прикритието на нощта. На следващия ден „кравата“ зазвънява и призовава всички граждани, имащи право на глас, на площада на Сеньорията, който е охраняван от наемниците. Членовете на Сеньорията излизат от двореца, придружени от винаги вдъхващата доверие фигура на кардинал Вителески. Събралите се граждани трябва да решат дали искат балия. Молбата е потвърдена от съкрушителния вик „Да!“ Избира се балия от 350 граждани, които веднага гласуват за официалното премахване на наказанието за изгнание на Медичите.

В мига, в който научава това, Козимо напуска Венеция, сподирен от благопожеланията на Венецианската република, открито изразени с ескорт от 300 венециански войници, които го отвеждат до границата. След два дни новините, че Козимо е преминал на флорентинска територия, са посрещнати с всенародна радост, а много скоро пътят му към Флоренция се превръща в триумфално шествие, като хората се тълпят от двете страни, за да го приветстват. Какво става? Нито Козимо, нито някой друг има ясна представа. Както често се случва при спонтанния изблик на народни чувства и тук събитията приемат свой, непредвиден от никого, собствен ход. Няма съмнения обаче, че се случва нещо жизненоважно, което Макиавели описва по следния начин: „Рядко гражданин, споходен от голяма победа, е посрещан от такова стълпотворение на хора, като онова, с което народът изрази привързаността си при завръщането на Козимо от изгнание.“

На 5 октомври Козимо достига до вилата си в Кареджи току пред стените на Флоренция, където спира със свитата си, за да похапнат. Но толкова много хора се стичат по улиците на града и с нетърпение очакват завръщането му, че Сеньорията изпраща съобщение до Кареджи, в което умолява Козимо да не влиза в града следобед, защото се боят от безредици. Не става ясно от какво естество биха били безредиците, от които се бои Сеньорията — може празненствата да бъдат превърнати в отмъстително разчистване на сметки от страна на тържествуващите поддръжници на Медичите или пък градът все още е разделен на лагери и Козимо е изложен на опасността да бъде убит, докато си проправя път през изпълнените с хора улици. Във всеки случай Козимо се съгласява със Сеньорията и отлага потеглянето си към града, докато се стъмни, когато тръгва придружен само от брат си Лоренцо и един висш градски служител. Козимо тихо е въведен през една странична порта в градските стени източно от Барджело и е преведен през улиците към двореца на Сеньорията, където го оставят да пренощува в една от стаите, заемана обикновено от член на осемте.

Първото нещо, което Козимо прави на следващата сутрин, е да засвидетелства уважението си към папата, за да му благодари за подкрепата, да затвърди приятелството и вероятно да покаже на обществото, че има високопоставени приятели. Но новините за пристигането на Козимо във Флоренция вече плъзват из града и докато стигне до дома си, двореца Барди, тълпите по улиците го приветстват „по такъв начин, че човек би си помислил, че е принц.“

Всъщност има няколко описания за връщането на Козимо от изгнание и те значително се различават основно в акцента. Макиавели, който е „за“ Медичите, набляга на голямата обществена радост, а други отбелязват, че „той се промъкна в града много тихо.“ Има вероятност всичко това да се е случило, но няма никакво съмнение, че Козимо се завръща, за да поеме властта над Флоренция.

Поражението се превръща в победа — малко вероятно е, ако Козимо не бе прогонен, да се появи възможност да бъде приветстван по такъв начин, и въпреки че никой не го казва с толкова много думи, изобщо не можем да се съмняваме, че е посрещнат като национален спасител. Сега открито го признават за владетел на Флоренция както гражданите, така и международните сили, които преди това неефективно са се опитвали да го спасят. Градът е в краката му, Флоренция изглежда е готова да приеме постоянен и известен на всички владетел, но предпазливостта кара Козимо да се колебае. Сега е моментът, в който решава да си припомни съвета на своя баща, даден на смъртното му легло — „избягвай да се набиваш на очи“, а и остава традицията на флорентинския републиканизъм, който е съпътстваща самозаблуда. Козимо предпочита старите методи, а увъртането подхожда както на неговия характер, така и на града му. Ще управлява, но няма да виждат, че управлява. Както винаги ще се занимава с търговските дела, но и нещо много повече от това!

Осъществява се обаче важна промяна — Козимо запазва съзнателно непретенциозното си поведение и насърчава политическата машина на града да извършва своите ходове. За никого обаче няма съмнение кой държи юздите на властта. Пратеничествата на чуждестранните владетели веднага се отправят към двореца му и се обръщат лично към него, гражданите, които търсят официално потвърждение, настояват за аудиенция при него и за тази цел дори се фиксира определен час от деня. Вероятно по същото време Козимо започва да получава и да приема покани от влиятелните граждани да стане кръстник на първородните им синове. Този начин за подсигуряване на вярност му подхожда — не е показен, но е обвързващ.

Властта на родовете от олигархията бързо е разбита от Сеньорията, разбира се, под натиска на Козимо. Въпреки обещанието на папата Риналдо и водещите представители на фракцията на Албизи са прогонени от града, което кара самия Риналдо да си размени остри думи с Евгений IV: „Виня себе си, защото си помислих, че ти, който бе прогонен от собствения си град, ще можеш да ме спасиш да не бъда прогонен от моя.“ Другите семейства също са сполетени от подобна тежка съдба, дори седемдесетгодишният Пала Строци, който прави толкова много, за да се осъществи завръщането на Медичите, е осъден на десет години изгнание, което на практика си е до живот. Интелектуалните интереси на Строци често го свързват с Козимо, с когото създават известно приятелство, но студенината в думите на Козимо, когато е помолен да се намеси в защита на Строци, говорят много. Сеньорията разбира това и прогонването на Строци не е отменено. Козимо си дава сметка, че богатството и влиянието на възрастния държавник неизбежно ще станат притегателна сила за омразата към управлението на Медичите, а сега не е време да се проявява търпимост към опозицията. След годините на беди и размирици Козимо желае да бъде установен период на стабилно управление, което да донесе мир и благоденствие на Флоренция. Заема се да приведе в действие плановете си, разбира се, и този път с характерната за него дискретност. Както отбелязва негов приятел хуманист, „когато искаше да постигне нещо, той се постараваше идеята да излезе от други, а не от него, за да избегне, доколкото е възможно всякаква завист.“

Козимо прави всичко възможно, за да не изглежда като нещо повече от обикновен гражданин на републиката — могъщ, но въпреки това гражданин, при това такъв, който уважава закона като всички останали. Дава пример на обществото, бидейки най-големият данъкоплатец в града, въпреки че на практика доходът, който декларира за плащане, неизменно е по-нисък от същинските му приходи — счетоводните баланси, до които има достъп обществото, са подправени с неимоверно надутите и дори фиктивни суми на дълговете, но никой не желае да подлага на съмнение счетоводните му методи. Ог друга страна тайният му контрол над органите за определяне на данъците и тяхното събиране е пълен, а машината от поддръжници на Медичите прави всичко възможно това да остане така. Всеки, който създава проблеми, може лесно да бъде унищожен чрез наказателна ставка, като се завиши стойността на облаганите с данъци имущество и имоти, а това много бързо се превръща в предпочитания метод на Козимо за премахване на всякаква опозиция. Богатите противници просто биват довеждани до банкрут или пък биват обложени с толкова унищожителен данък, че са принудени доброволно да се отправят в изгнание, при което доверените водачи на партията на Медичите придобиват изоставените имения на ниски цени и ги преразпределят сред преданите. Мирът на Медичите си има своя цена.

Същевременно се прокарват отдавна чакани реформи, които въвеждат определени мерки на засилена демокрация в тайнствената флорентинска политическа система. „Малките хора“ са възнаградени за своята вярност и редовно всяка година приблизително сто от заслужилите представители на тяхната класа получават правото да гласуват по време на избора за Сеньория и така поне на теория самите те имат шанса да бъдат избрани да заемат обществени постове.

Козимо използва значителните си дипломатически възможности и в отношенията си с външните страни, за да покаже на всички стабилността на Флоренция, разбира се, доколкото това е възможно в коварния и крехък свят на италианската политика. Основната сила в Северна Италия остава Милано, управляван от забележителния Филипо Мария Висконти, херцог на Милано, който непрекъснато търси начини да разшири държавата си за сметка на флорентинска територия. За да усложнят още повече положението, изгонените в изгнание Албизи подтикват Милано да нападне Флоренция и да ги възстанови като верни на Висконти владетели. За известно време Флоренция успява да укроти Милано, като поддържа един нелек съюз с Венеция и винаги нестабилната Папска държава.

През 1436 година, само две години след завръщането си, Козимо предприема крайна стъпка, която има дълготраен ефект върху външната политика на града — кани във Флоренция могъщия кондотиер Франческо Сфорца. Този тридесет и четири годишен пълководец е незаконен син на земеделец от Романя, решил да стане кондотиер и приел името Сфорца, което означава „сила“. Франческо наследява баща си като командир, бързо печели уважение със своите закоравели в боя наемници и се сдобива със славата на най-добрия пълководец в Италия. Спечелва си това име благодарение на уменията си на бойното поле и способността си да вдъхва вярност у своите наемници. Сфорца има здрави връзки с Милано и дори храни амбиции да се ожени за незаконната дъщеря на херцога с надеждата да наследи херцогството на Филипо Мария Висконти. Франческо добре осъзнава нарастващата си политическа сила и започва да създава свое кралство в Романя, като окупира територии, официално принадлежащи на Папската държава. Козимо рискува да обърне срещу себе си херцога на Милано и папата, като кани Сфорца във Флоренция, но пресмята, че рискът си струва. Медичи научава от баща си, че за да успееш, понякога трябва да обединиш богатствата си с могъщи, но ненадеждни характери, като Балтазар Коса, с когото има взаимоотношения. Той познава слабостите на такива мъже, но и разбира, че работата с тях изисква невероятни дипломатически умения.

Франческо Сфорца е човек с внушително физическо присъствие, който няма никакво време за етикеция — чертите му са широки и някак груби, но зад този безцеремонен и предизвикващ неприязън маниер се крие известно момчешко очарование. Привидно изтънченият Козимо, който е на средна възраст, разгадава характера на Франческо отведнъж — Сфорца иска да бъде харесван, да бъде ценен заради самия себе си, а не заради името му, вдъхващо страх на бойното поле. Козимо го очарова, отнася се с него сякаш е едно от неговите умни млади протежета хуманисти. Първоначално Сфорца е озадачен, тъй като никога не са се отнасяли към него с такова разбиране и любезност, и много скоро е поразен от Козимо. Това не е преувеличение, защото, след като се завръща в Романя, Франческо започва редовно да пише на Козимо на своята смесица от италиански диалекти, като се обръща към него с „Magnifice tanquam Pater carissime“ („Великолепни и най-скъпи мой почти родителю“). Медичи печели могъщ и опасен приятел.

Козимо е в зенита на възможностите си и навлиза в период, който му спечелва място в историята. Оттук нататък той е повече от един изключително умел банкер, повече и от един лукав и манипулативен управник, повече дори и от щедър и прозорлив покровител. Защото такива хора почти не се помнят извън своята епоха, но Козимо блясва като най-богатият човек на своето време, основател на династия, човекът, насърчил първия разцвет на Ренесанса. И все пак кой е този мъж, който неразривно свързва името на Медичите с един от крайъгълните камъни в западната култура?

Съществуват няколко портрета от негови съвременници, които сякаш ласкаят една сравнително безлична фигура, макар че под блясъка на рафинираността са загатнати наследените от Козимо черти от трудния и предприемчив характер на баща му. Но и този път най-проницателният портрет е рисуван половин век след смъртта на Козимо от Якопо да Понтормо. Тук няма почти никакви опити за ласкателство или измама — портретът сякаш е балансиран, но проницателен психологически образ, окончателна преценка на един забележителен човек.

Чистото изображение на очите носи в себе си далечна нотка на правдоподобност, която вероятно почива на някои по-реалистични съвременни рисунки, които не са запазени. Козимо позира в скромна, но добре ушита, поръбена с кожа алена мантия, а жълтеникавото му и с хлътнали бузи лице е извърнато встрани от художника, разкривайки изпъкналия нос на Медичите и едно голямо, месесто ухо. Но онова, което впечатлява и дори е загатнато в някои от ласкателните съвременни потрети, е позата на Козимо, която е леко извъртяна и изглежда доста неудобна.

Когато остарява Козимо страда от подагра и артрит, но портретът на Понтормо намеква и за нещо повече от късните му физически болежки, говори за нещо дълбоко несигурно в неговия характер. Най-интересни от всичко са ръцете, които съвсем не елегантно са стиснати една в друга, но в същото време в това има и нещо категорично — те привличат внимание с неспособността си да запазят спокойствие — това е синът на човек, издигнал се от народа, човек, който тайно съзнава собствената си погрешимост, своята обикновена човешка природа. Козимо де Медичи може да е наследил предприемчивата природа на баща си, може да е постигнал много благодарение на амбициите си, но е и късметлия и приема щастливата си човешка природа като благословия. Такъв е мъжът, който прави толкова много, за да подпомогне новия хуманизъм, зараждащ се във Флоренция, и играе водеща роля в Ренесанса, който води началото си от него.

7 Зората на хуманизма

Видяхме, че хуманизмът води началото си от такива личности като флорентинския поет от четиринадесети век Петрарка, който умира само петнадесет години преди Козимо де Медичи да се роди. Петрарка открива, че неговата свръхчувствителност на поет не подхожда на непрактичната духовност на средновековното християнство. В произведенията на класическите автори от Древна Гърция и Рим съзира напълно различен начин на живот и вместо да се отрече от живота си в полза на отвъдния, той вижда развиване на една земна чувствителност, силни желания и лични възможности. Вместо да върши добри дела в стремежа си към чисто духовни ценности, вижда възможност да се стреми към пълно изразяване на човешката си природа на този свят.

По-голямата част от оригиналните творения на древните автори са загубени след падането на Римската империя и в началото на Средновековието, а онова, което се запазва, в повечето случаи представлява осакатени и християнизирани коментари върху тези произведения. Петрарка се отдава на издирването на изгубени оригинални ръкописи и по време на пътуванията си из Европа открива известен брой важни произведения, сред които има няколко на римлянина Цицерон, писал за гражданските добродетели и за това как да водиш добър живот, може да бъде от полза както за личността, така и за обществото като цяло. Ето едно ново и положително отношение към живота — оформя се образът на една велика и динамична епоха, предшествала упадъка през Средновековието, а с него осъзнават, че има възможност да пресъздадат тази епоха отново.

Флоренция остава център на новия интерес към класиците, въпреки временните препятствия поставени от Черната смърт в средата на четиринадесети век, а от този интерес се заражда хуманизмът, от който произлиза и съвременният термин „хуманитарни науки“. Ударението тук пада върху всеобхватността на интелектуалното познание, което, от една страна, граничи с теологията, а от друга, с естествената философия. Хуманизмът и хуманитарните науки наблягат по-скоро на разбирането на човешките, а не на духовните или теологични аспекти от познанието. Това са първите вълни на признаването на правото на съществуване на отделната личност като израз на основното човешко право.

Не бива да забравяме обаче, че в преобладаващата си част случилото се е един бавен и постепенен процес. Много от ценностите, характеризиращи средновековната мисъл, не са отхвърлени нито бързо, нито напълно, а новият хуманизъм се развива на фона на всепроникващия и неоспорван християнски контекст. Най-ранните произведения на изобразителното изкуство, литературата и архитектурата са религиозни, като в тях влизат картини с религиозни сцени, стихотворения с набожно съдържание, църкви и т. н. Всъщност онова, което се смята за новост на зараждащата се хуманистична концепция, често е само леко изместване в нюансите. Тази поява на изгряващия Ренесанс и на практика на пълното му процъфтяване е бавна и сложна промяна, а не внезапно преминаване в една напълно нова епоха. Онова, което само леко е загатнато при Петрарка през четиринадесети век, преминава през няколко дълги периода и се нуждае от повече от два века, за да бъде напълно осъществено.

Една от водещите фигури в хуманистичните кръгове на Флоренция от началото на петнадесети век е Николо Николи, който е един от по-възрастните приятели на младия Козимо де Медичи. Николи е с двадесет и пет години по-възрастен от Козимо и е син на новозабогатял търговец на вълна, натрупал богатството се по време на възстановяването на Флоренция след Черната смърт. Почти половината от населението на града е погубено от чумата, но възстановяването му е относително бързо и отчасти се дължи на това, че болестта засяга предимно бедните и неквалифицирани работници. Онези, разполагащи с някакви пари, а това включва по-широк спектър от хора във флорентинското общество, отколкото могат да се срещнат в други, не толкова богати и не толкова републикански устроени общества, просто бягат в провинцията.

Николо Николи е един от първите арбитри по въпросите на добрия вкус, които оформят Ренесанса, а отдадеността му на откриването на древни текстове и разпространяването на техните идеи се превръща в негова идея фикс. Малко след като се сприятелява с Козимо, двамата планират пътешествие до Светите земи, за да търсят изгубени древногръцки ръкописи, но бащата Джовани де Медичи не дава своето одобрение и Козимо набързо е изпратен да чиракува в сферата на семейното банково дело. Почти не съществува вероятност да се е противил дълго, тъй като се превръща в невероятно способен, но и извънредно предпазлив банкер, по което прилича на баща си. Но хуманитарното образование, което получава, и ранното му сприятеляване с Николо Николи също са в съзвучие с черта от характера му, защото непосредствено след смъртта на Джовани, Козимо започва да отдава голяма част от своята значителна енергия на хуманистичните си занимания. След оттеглянето си от търговските дела Джовани просто изпълнява своите граждански задължения като част от флорентинската традиция и започва да покровителства строежа на църкви. Заниманията на Козимо обаче осъществяват негова лична потребност и многото време, енергия и пари, които им отделя, донякъде говорят за това колко е трябвало да я потиска през първите четиридесет години от живота си.

За много флорентинци и специално за Джовани ди Бичи влиянието на Николи е спорно. Облеченият в древноримска тога и даващ израз на всички превземки на своята „чувствителност“ Николо представлява нелепа фигура и изглежда като привилегирована личност, която пилее наследството си. Николи обаче е енергичен и неотстъпчив, а в съюз със своя приятел, възрастния държавник Пала Строци, оказва съществено влияние върху Флорентинския университет, основан през 1321 година, но потънал в рутината на средновековната схоластика. През 1397 година Николи и Строци осъществяват отдавнашното желание на Петрарка в университета да се назначи преподавател по старогръцки и така дават възможност да се изучават откритите наскоро ръкописи на Платон. За тази цел наемат Мануил Хризолорас, пратеник на византийския император от Константинопол, установил се в Италия като преподавател по гръцки. Древногръцкият не се радва на широка популярност през Средновековието и дори Петрарка никога не овладява езика напълно, главно защото не успява да намери достатъчно способен учител.

Влиянието на Николи във Флоренция е всепроникващо и се простира дотам, че през първите три десетилетия на петнадесети век той оглавява интелектуалния живот на града почти като неофициален министър на културата. Освен поддръжката на прекрасната си къща във Флоренция, той плаща на агенти, които да издирват древни ръкописи из цяла Европа — скъпо начинание, изправило го в крайна сметка на ръба на банкрута. Избавя го Козимо, който дискретно му се притичва на помощ, като нарежда банковите менителници на Николи незабавно да бъдат изплащани във всички клонове на банка „Медичи“. Николо има късмет, тъй като благодарение на хапливия си характер извън кръговете на хуманистите във Флоренция има малко приятели, а дори и сред тях неведнъж участва в ожесточени спорове. Най-честите му кавги обаче се разразяват в дома му с любовницата му Бенвентура, която първоначално е метреса на по-младия му брат, но както пише един съвременен източник, „тази сирена“ успя с „очарование и съблазън да вземе надмощие над благородните принципи на Николи“ и той я открадва от брат си. На свой ред Николо бързо открива, че Бенвентура изисква по-големи символи на внимание, отколкото научната му природа има желание или възможности да й дари, и затова еднообразието на ергенския му живот у дома се превръща в драма, изпълнена с изненади, достойни за оперен сюжет.

Изтънченият вкус на Николи му попречва да създаде свое оригинално произведение, защото, когато започва да нахвърля мислите си, прекалено ясно осъзнава у себе си нещо, на което гледа като на липса на познания, въпреки че работата му оказва дълготраен ефект по свой обиколен път. Николи има навик да прави копия на многото редки ръкописи в своята библиотека. Онези ръкописи, които не може да придобие, често му се дават в заем, за да препише съдържанието им, защото епохата на печатарската преса все още тепърва предстои и това е единственият начин за разпространение на съдържанието на редките произведения. По ирония на съдбата именно това неинтересно занимание оставя най-оригиналната и дълготрайна следа от Николи — един ден изчистеният и четлив, наклонен надясно почерк, който разработва за преписването на ръкописи, е заимстван от първите италиански печатари след смъртта му и става известен като „курсив“.

Влиянието на Николи се простира отвъд литературата и играе формираща роля за вкуса на хора на изкуството като Донатело и Брунелески, които се запознават с Николо в дома на Козимо. Именно Николи разпалва страстта към класическата скулптура у Донатело, пак той отваря очите на Брунелески за чудесата на Древния Рим, които все още лежат в руини сред порутения средновековен град, израснал на негово място. Николи умира през 1437 година и завещава своята библиотека от 800 ръкописа на Козимо. Хуманистът винаги е гледал на сбирката си като на обществено благо, отворено за любознателността на всеки учен или човек на изкуството, който може да се изправи срещу откритите въпроси на нейния собственик, и знае, че Козимо ще продължи тази традиция на достъпност. Четиристотин от ръкописите на Николи съставляват ядрото на бъдещата библиотека „Медичи“, създадена от Козимо през 1444 година, след като най-после се пренася в двореца Медичи на виа Ларга. Козимо добавя манускрипти от собствената си колекция и я превръща в първата обществена библиотека в Европа. Има възможност дори да се заемат ръкописи, а де Медичи непрекъснато я обогатява. В един момент наема ни повече, ни по-малко от четиридесет и пет преписвачи, които само за две години добавят още 200 ръкописа към сбирката. Останалата част от библиотеката на Николи Козимо поделя между личната си колекция и библиотеката, която създава в „Сан Джорджо Маджоре“ във Венеция в знак на благодарност за оказаното гостоприемство по време на изгнанието.

Друго нововъведение в библиотеката на Козимо е, че предлага знания, чийто източник не е Църквата, което е първата открита демонстрация на едно ново светско учение. И обратно, ръкописите, които Козимо набавя за библиотеката в религиозната институция „Сан Джорджо Маджоре“, бележат разширяване на познанието достъпно вътре в Църквата, която губи своя средновековен монопол върху знанието, но първоначално това не представлява конфликт, тъй като светското и духовното познание съжителстват миролюбиво.

Несъмнено най-добрият агент, използван от Николи за издирването на ръкописи из цяла Европа, е Поджо Брачиолини, който става още една от пътеводните светлини в кръга от хуманисти на Козимо, както като писател, така и като колекционер на манускрипти. Брачиолини се ражда през 1380 година и е син на беден аптекар от малкия град Арецо, намиращ се на около шестдесет и пет километра югоизточно от Флоренция. Твърди се, че на осемнадесет години пристига във Флоренция без пукната пара. Някак си успява да убеди да го приемат в университета и започва да следва право, но намира време да изучава и гръцки, като е един от първите, възползвали се от новоназначения преподавател Мануил Хризолорас, който в наши дни е всепризнат като основоположник на класическата филология в Италия. Брачиолини се дипломира през 1403 година и заема пост като писар на папска служба, а когато през 1410 година Балтазар Коса става папа Йоан XXIII, получава поста на главен писар на папските писма и були. През 1414 година Брачиолини придружава папа Йоан XXIII на съдбовния Вселенски събор в Констанц и именно тук става близък приятел с младия Козимо де Медичи, който също е част от папската свита.

След това изглежда, че няколко години Брачиолини работи като наемен ловец на ръкописи и преброжда манастирите в Швейцария, Германия и Франция, за да издирва изгубени древни манускрипти за различни работодатели, в това число Николо Николи и Козимо де Медичи, който отскоро е започнал да събира книги и древни писания. Брачиолини има възвишената цел да търси знание, но това не му пречи да използва непочтени методи, за да получи онова, което иска — прави копия на ръкописи, дори когато има изрична забрана, и често подкупва или подлъгва несъгласните абати. Когато се натъкне на тайно скривалище сред прашните манастирски изби, използва скрит джоб в пелерината си, никой не разбира за кражбата и по този начин науката в Италия е подкрепена за пореден път, а откривателят получава съответното щедро възнаграждение. Така Брачиолини има възможност да продължи да пътува като заможен гражданин, както е свикнал, а в интерес на истината, твърдят, че охотата му за древните знания се равнявала единствено на апетита му за хубава храна и красиви жени.

Сред откритията му са цял куп забравени древни ръкописи, намерени в тъмницата на една кула в швейцарския манастир „Сен Гален“, но най-известното му откритие става факт през 1417 година, когато изважда на бял свят пълния манускрипт на „За природата на нещата“ от римския автор от първи век преди Христа Лукреций. Произведението е изгубено след падането на Римската империя и само благодарение на кратките позовавания в работите на други автори не е забравено. „За природата на нещата“ е дълга поема, чиито шест книги включват полунаучно обяснение за вселената, а голяма част от него води началото си от древногръцки философи като Демокрит и Епикур, описващи изненадващо съвременна вселена като структура, изградена от атоми и управлявана от законите на науката, в която боговете не играят никаква роля. В „За природата на нещата“ Лукреций възприема епикурейските възгледи, че човек трябва да преследва удоволствията и да избягва болката, философията е предназначена да излекува човечеството от страха му от смъртта и боговете, а религията се появява като чудовище, чийто отвратителен лик се взира надолу от един далечен край на небето. Според Лукреций Епикур достига отвъд „огнените предели на света“ и прозира в самото ядро на истината за природата. Преди почти хилядолетие и половина Лукреций ясно изразява повечето от онова, което все още остава в зародиш в ранните хуманистични възгледи — в него човечеството вижда стимул да се открие и да открие механизмите на един свят, свободен от метафизично влияние.

Брачиолини изпраща ръкописа на Лукреций на Николи във Флоренция, където последният старателно го копира със своя педантично точен курсив. Това се оказва удачна предпазна мярка, тъй като ръкописът, открит от Брачиолини, е изгубен и всичко, което ни е известно днес, знаем от копието на Николи. На следващата година след чудотворното откритие Брачиолини заминава за четири години в Англия, където се надява да направи нови открития, но е разочарован, защото влажният климат покрива много от древните манускрипти с плесен и ги прави нечетими. Постъпва отново на папска служба след завръщането си в Италия и има възможност да продължи с издирването на ръкописи и със създаването на собствените си произведения. За разлика от много други длъжности в Курията за тази не му се налага да дава обет за безбрачие и впоследствие, на петдесет и шест годишна възраст, решава да се задоми и се жени за осемнадесетгодишно момиче, което в допълнение към четиринадесетте незаконни деца му ражда още шест.

По-късно Брачиолини се завръща завинаги във Флоренция, където заема водеща роля в кръга от хуманисти и става близък приятел на Козимо де Медичи. През 1427 година двамата дори отиват на почивка заедно в Остия, пристанището на Рим, където извършват разкопки сред руините, които по това време са пръснати и почти никой не им обръща внимание. За близкото му приятелство с Козимо съдим и от взаимоотношенията им по време на изгнанието на де Медичи, когато Брачиолини му изпраща поредица от писма, които изразяват подкрепата му, но в известна степен са и лицемерни, макар и изпълнени с философски съвети като: „Благодари се, че животът ти даде възможност да изпиташ тази славна добродетел.“ Интересно, но изглежда, сякаш Брачиолини приема, че Козимо няма да се завърне във Флоренция, и го успокоява: „Накъдето и да те отведе съдбата, приеми тази земя за своя родина“ — това мнение събужда подозренията, че такова е всеобщото усещане във Флоренция по онова време.

Брачиолини дава съвети на Козимо как да подреди своята разрастващата се библиотека от ръкописи. Съществува дори вероятност именно Брачиолини да е насочил Козимо да наеме Кириак от Анкона, известен търговец и антиквар. Кириак обхожда Близкия Изток и Северна Африка, като преписва ръкописи, открити сред руините от класическата епоха, и създава първите описания на много древни обекти (векове по-късно те се превръщат в основни извори за археолозите). Козимо изпраща Кириак на търговски експедиции до Константинопол, Светите земи и Египет, като същевременно му дава заповед да издирва ръкописи. Именно тази задача кара историка Едуард Гибън да напише своето прочуто, но до известна степен преувеличено описание за Козимо, когато той е на върха на славата си: „Богатствата му бяха отдадени в услуга на човечеството, кореспондираше си едновременно с Кайро и Лондон, а често товарът с подправки пътуваше в един и същи кораб с гръцките книги.“

Ако литературните произведения на Брачиолини могат да ни послужат за ключ към характера му, тогава бихме могли да предположим, че е бил скъп и забавен приятел на Козимо. Творбите му са едни от най-добрите през ранния хуманизъм: изискани, остроумни и оригинални, включващи пълната гама от вулгарни истории до дълбоки философски диалози. В един от диалозите, „За нещастието на принцовете“, Николи се появява като олицетворение на класическия вкус, а Козимо като светски, но възвишен банкер. Твърди се, че когато някой противоречи на Брачиолини, последният е в състояние да създаде едни от най-злотворните и хулителни филипики в онази епоха на спорове — писанията му често осмиват покварата на Църквата и лицемерието на свещениците, които стават бащи на незаконни деца (тема, по която самият Брачиолини несъмнено е специалист). По съвпадение и неговият характерен почерк, оформен по подобие на издържания начин на писане с ясно отделени думи, срещан в немските ръкописи от единадесети век, също оставя трайна следа през годините. След единадесети век писането се изражда в бързия и едва четим готически шрифт, предпочитан от отегчените кописти в средновековните манастири. Почеркът на Брачиолини също прави впечатление на първите италиански печатари през следващия век, когато е използван за модел на онова, което в наши дни е известно като римски тип и остава един от най-предпочитаните. На седемдесет и три години Брачиолини е дълбоко трогнат, когато го избират за канцлер на Флоренция, като най-вероятно в избора му има пръст неговият приятел Козимо. След шест години Брачиолини умира и Флоренция отдава почит на писателя, за чийто латински казват, че бил сладък като меда, и който предпочита да работи, седнал до красива жена „вместо до рогат бивол“, което представлява неговата фантазьорска представа за условията, преобладаващи в средновековните манастири.

Друга водеща фигура в кръга на хуманистите във Флоренция, с която Козимо е приятел, е роденият през 1433 година Марсилио Фичино — син на личния му лекар. Фичино е странен образ — има малка гърбица и куца, отдаден е на духовното, но от време на време дава израз на избухливия си характер. Първоначално изучава медицина, но същевременно учи гръцки и толкова дълбоко се впечатлява от Платон, че с времето започват да го считат за водещ специалист по въпросите, свързани с философа и неговите произведения. Козимо изпитва особено желание да чете Платон, но не може да намери задоволителни преводи. На практика осиновява Фичино и го настанява в една малка къща в имението си в Муджело, където Марсилио трябва да му преведе всичките диалози на Платон на латински. През лятото, когато де Медичи се оттегля заради жегата във Флоренция сред прохладата на планинския въздух на Муджело, Фичино е канен всяка вечер във вилата, където до късно през нощта четат и обсъждат Платон.

Животът, воден от Козимо, го прави особено податлив на философски размисли. Строго погледнато лихварството, благодарение на което процъфтява банката му, е смъртен грях и това го тревожи. А и непочтените политически машинации, чрез които управлява града, го карат да се замисли над нравствеността на своя живот. Зад разсъдливата хуманистична фасада се таи една все по-разяждана от вина душа, а разсъжденията на Платон за безсмъртието на същата тази душа и идеалната република, управлявана от философ-владетел, както и качествата, необходими за воденето на един добър живот, силно го вълнуват.

В крайна сметка Фичино създава свои неоплатонични идеи по тези въпроси. Той смята, че безсмъртието на душата зависи от ролята, която играе приживе в божествените свойства на разума — единството и независимостта. Според Фичино произведенията на древногръцките философи създават предварителна представа за истината на християнската религия и той се стреми да обедини езическата философия на Платон с християнството в една ясно хуманистична религия. Вижданията на Платон за красотата, истината и абсолютното заемат централно място в мисленето на Фичино, в резултат на което неговите интерпретации на тези идеи упражняват изключително голямо влияние сред артистичните и литературни хуманистични кръгове във Флоренция. Фичино много точно пише, че красотата „не е в сенките на материята, а в светлината и формата, не в тъмната тлен на тялото, а в чистата му пропорция, не в мързеливото и петнящо бреме на плътта, а в броя и мярката.“ Това с лекота би могло да бъде определено като манифеста на хората на изкуството в периода на хуманизма.

Въпреки това Фичино не приема всички прояви на човешката природа, идеите му по-скоро клонят към духовното и едва на тридесет години той става, свещеник. През една зимна вечер, когато чете копие на Лукрециевата „За природата на нещата“, толкова се отчайва от епикурейската й материалност, че я запраща в огъня. Козимо не е единственият разтревожен от дълбоките противоречия, които излизат на бял свят, когато се опитва да води нов начин на живот.

8 Изтокът срещу Запада

Само четири години след като се връща от изгнание, Козимо осигурява най-големия международен триумф за Флорентинската република. През 1439 години градът е домакин на великия Вселенски събор, свикан, за да се изгладят различията между Римокатолическата църква и Православието на Константинопол, известен още като Византион, а в наши дни като Истанбул.

Схизмата между Курията и Византийската църква води началото си от късната епоха на Римската империя, когато християнизираната империя се разделя на две. Източната, гръцка църква поддържа строга ортодоксалност и настоява, че не бива да има никакви отклонения от доктрините на християнството, а Римската, западна църква до известна степен се развива през вековете и в резултат на това нито една от двете църкви не смята, че другата прилага истинското християнство.

През 1204 година схизмата допълнително е задълбочена, когато кръстоносците от Четвъртия поход на път за Светите земи се озовават под стените на Константинопол. Сред безпътния хаос, който настава, кръстоносците изнасилват и грабят из целия град, и поставят пияна проститутка на трона на императора в „Света София“. След подобно пълно разложение на нравите всякакви надежди за обединяване между Рим и Константинопол изглеждат нереалистични, но два века по-късно отоманската армия завладява по-голямата част от днешна Турция и вече заплашва самия Цариград. Византийският император Йоан VIII Палеолог се обръща към папата с молба за помощ „в името на Христа“. Папа Евгений IV отговаря с предложение водачите на двете църкви да се срещнат и да разрешат доктриналните различия, византийският император се съгласява и се отправя по море начело на делегация от 700 души, сред които има двадесет и трима владици, за среща в северноиталианския град Ферара.

Византийската делегация пристига във Ферара през януари 1438 година. По това време градът мръзне под студените напори на вятъра от Алпите, а градските власти не са в състояние да подслонят голямата римска делегация, както и неочаквано голямото пратеничество от Константинопол. Папа Евгений IV прекарва почти целия си живот в манастир и няма никакви финансови познания, вследствие на което затъва в големи дългове. Като домакин от него се очаква да плати за византийския император и сякаш безбройната му свита, в която влиза дори и менажерия с възможно най-екзотични животни. Първоначално папа Евгений IV заема от банка „Медичи“ 10 000 флорина, но те се оказват безнадеждно недостатъчни и той е принуден да вземе още 10 000 флорина, но дори и те не стигат. Без да се посъветва с банкерите от рода Медичи, успява да вземе още един голям заем, но само след като бива убеден да заложи като гаранция цялата средновековна крепост в Асизи.

Във Флоренция Козимо де Медичи следи отблизо развоя на събитията и когато му съобщават за избухването на чумна епидемия във Ферара, решава, че е време да действа, и изпраща брат си Лоренцо със съобщение до папата. Предлага великият Вселенски събор да се премести сред по-здравословния климат на Флоренция, а за да улесни преместването в града, с готовност плаща 1 500 флорина на месец, за да подпомогне покриването на разходите на събора през цялото време, докато траят заседанията. Евгений IV много добре знае за мотивите на Козимо, криещи се зад това предложение, защото е ясно, че преместването на Вселенския събор във Флоренция ще донесе невероятен престиж на града, а същевременно ще предизвика огромен разцвет в търговията, от което значително ще се възползват местните търговци, да не говорим за банките, които имат представителства там. Папата няма избор, защото по всичко изглежда, че чумата ще се разрази с пълна сила, когато времето се затопли, така че съборът се отправя към Флоренция.

По този повод Козимо решава да се раздели с обичайната си предпазливост и прави всичко възможно да бъде избран за гонфалониер, така че лично, като предводител на града, да приветства делегациите на папата и императора. В деня, когато се очаква пристигането на делегациите, улиците на Флоренция са украсени със знамена, а по пътя на шествието са подредени облечени в ливреи херолди с фанфари и несметни тълпи, които изпълват балконите и прозорците, дори са се покатерили по покривите. Но когато най-после византийският император и безкрайната му свита влизат в града, ги посреща проливен дъжд, придружен от бурен вятър. Дъждът е толкова силен, че тълпата бързо се разпръсва, балконите се опразват, а зяпачите изчезват от покривите и оставят окаляната императорска процесия да върви под отворилите се небеса по пустите улици. Бързо ги извеждат от украсения със знамена път на шествието и по една странична уличка ги отвеждат към близкия дворец, където подслоняват измокрените, кални и объркани хора.

Въпреки неблагоприятното начало великият Вселенски събор започва своите заседания и флорентинският букинист от онова време Веспасиано отбелязва в своите ярки „Спомени“: „Когато времето е хубаво, папата и цялата Римска курия, императорът на гърците и всички епископи и прелати се събираха в «Санта Мария дел Фиоре», където бяха взети всички мерки, за да бъдат настанени светите отци на двете църкви.“ Сред огромния отекващ кораб на катедралата и под великолепното кубе на Брунелески започват първоначалните обсъждания. Църковните отци много бързо завързват спор върху проблеми от жизненоважно доктринално значение. Дали нафората, използвана по време на отслужването на литургията да бъде подквасена, както твърдят католиците, или неподквасена, както твърдят православните? Дали по време на последното си пътуване към рая или ада, душите първо трябва да минат през чистилището, както настояват католиците, или не — както твърдят православните? Но проблемът, който предизвиква най-много спорове и разделя всички, засяга Светата троица на „Баща, Син и Светия дух“ — дали както твърдят католиците Светият дух произлиза от Бащата и Сина, или само на Бащата, според православните?

Санта Мария дел Фиоре, куполът, на която е построен от Филипо Брунелески

Двата лагера започват да дебатират и страстите се нажежават, когато става дума за спорния проблем дали трябва, или не да се приеме формулата „и Сина“.

Но най-голямото въздействие на събора се усеща извън кулоарите и заседателната зала, по самите улици, където гражданите на Флоренция и особено хората на изкуството в града са изправени пред невиждан дотогава спектакъл. През деня, докато вървят по улиците, флорентинци се сблъскват с всякакъв вид брадати и екзотично облечени прелати, покрити с пищни копринени одежди. Очевидците се дивят на гръцките владици, облечени от главата до петите в черно, на увенчаните им с черни, прилични на кюнци калимавки, над които са спуснати черни воали на раменете им — покрити с пелерини в ярки цветове с бели и пурпурни вертикални райета. Според Веспасиано сред делегатите има „няколко арменци, якобити (представители на еретичната секта на монофизитите от Македония) и копти, изпратени от отец Йоан (легендарния християнски владетел на Изтока).“ Със сигурност има украинци и руснаци, придружавани от своите слуги татари, а сред свитата на други има маври, бербери и черни африканци. Очевидно поне една от делегациите има домашни любимци маймуни, а други водят пойни птици с екзотично оперение, трети пък — опитомени пантери — всички те по-късно се появяват в картините на флорентинските художници. Гостите оказват влияние дори върху флорентинската кухня, защото, когато забелязват, че византийският император предпочита яйцата му да бъдат приготвени по определен начин — сложени в нагорещен тиган и разбъркани с ароматни треви и подправки, а после сервирани в чинията му, Флоренция открива бърканите яйца.

В летните вечери след обилната храна и когато теологичните спорове останат встрани, започват частните срещи на учените в дворците, където са настанени делегатите от Изтока. Особено интересни са онези сбирки, чийто домакин е владиката Васарион, прочут теолог и философ, който идва от Трапезунд на Черно море. Друга водеща фигура на тези срещи е Гемистос Плетон, който няма равен в познанията си върху Платон. Козимо и приятелите му хуманисти с благоговение слушат Плетон, когато тълкува идеите на Платон. Хората са като оковани затворници в тъмна пещера с лица, обърнати към стената, а светът, който виждат, се състои само от сенките, играещи върху стената на пещерата. За да постигнат просветление и да прозрат истината, те трябва да извърнат поглед от света на сенките и да се изправят пред истинската същност на идеите, съществуващи в светлината извън пещерата.

Не така живее Козимо обаче, напротив, той винаги е бил земен човек, който отдава голямо внимание на счетоводните книги и непрекъснато прави планове за осъществяването на политическите си намерения. Въпреки това нещо в Платоновия идеализъм докосва характера му и вероятно удовлетворява някаква дълбока и незадоволена духовна нужда в него, което може би е остатък от младежкото му влечение към античността, което баща му го принуждава да изостави. Именно тези беседи с византийските философи вдъхновяват Козимо да поръча на Фичино латинския превод на произведенията на Платон, така че да може сам да ги чете. Същевременно Козимо започва да мечтае за създаването на школа, подобна на създадената от Платон в Атина преди повече от 1 800 години. Той основава във Флоренция Платонова академия, където философските идеи се обсъждат и разпространяват сред споделящите същите възгледи интелектуалци, които са и факлоносците на новото познание.

След четири дълги и знойни летни месеца, изпълнени с препирни, Вселенският събор най-после постига съгласие върху теологична формулировка, която позволява на двете църкви да образуват единен християнски свят — схизмата, продължила шест века, най-накрая приключва. Папата е признат за всеобщ предводител на Църквата, а византийците се съгласяват на компромис по жизненоважния въпрос, свързан със Светия дух. Съгласяват се на тази стъпка, защото гърците не са убедени в своята точна доктринална позиция по проблема, като основната причина се дължи на това, че незнайно как забравят съответните сборници с древни текстове в Константинопол.

На 6 юли 1439 година се провежда последното събрание на събора, на което тържествено са подписани договорите, скрепяващи обединяването на двете църкви в единен християнски свят. Според Веспасиано: „Цяла Флоренция се бе изсипала, за да наблюдава благородното събитие.“ От едната страна е папата със своята делегация, „а от другата има стол, покрит с коприна, на който седи византийският император, облечен в пищните си одежди от Дамаски брокат и с корона по гръцки маниер, на чийто връх има великолепен скъпоценен камък. Той беше много красив мъж с брада, подстригана по гръцки.“ Прокламацията е прочетена първо на латински, а после на гръцки: „Нека небесата тържествуват, а на земята да настъпи всенародно веселие, защото стената, разделяща Западната и Източната църква, падна. Мирът и съгласието се завърнаха.“ Римските кардинали и гръцките владици радушно се прегръщат, преди да коленичат пред папския престол.

После император Йоан VIII Папеолог отплава обратно за Константинопол, за да очаква войските, обещани му от папата в защита на града от турците. Но когато се завръща и условията на споразумението стават известни на обществото, народът бива обзет от силен гняв и се вдига на бунт. Константинопол не иска да има нищо общо с новото споразумение, което е анатема за вярата им. Съглашението се разпада и съдбата на Константинопол е неизбежна, само след десетилетие, през 1453 година, султан Мехмед Завоевателят и несметните му османски орди пристигат пред стените и обсаждат града. В крайна сметка непристъпните стени са пробити и османските войски се изсипват в Константинопол. През следващите три дни, докато траят кръвопролитията из столицата, главата на последния византийски император Константин IX Палеолог е отрязана от тялото с ятаган и поставена на една колона сред радостните викове на тълпите на Хиподрума.

В интерес на истината, по това време Константинопол е само бледа сянка на предишното си величие. По-голямата част от населението напуска града, защото се страхува от най-лошото, сред бягащите има много учени и философи, които достигат до Италия и започват да водят нов живот. След края на Вселенския събор владиката Васарион е убеден да остане в Италия, а папата го прави кардинал. Сега страната се превръща в убежище за гръцките учени, които превръщат всичко гръцко в мода. Много скоро децата на висшето общество започват да учат древногръцки и умението да водиш разговор на гръцки се счита за върха на интелектуалната мода. С времето някои от флорентинците започват да описват случващото се с думата „rinascimento“ („ренесанс“, или „възраждане“) на древното познание.

Думата „ренесанс“, такава каквато я разбираме, се появява за първи път в творбите на флорентинския художник и биограф Базари, въпреки че контекстът, в който я намираме, ни кара да мислим, че се използва вече от няколко години. Едва в началото на деветнадесети век думата ще достигне до Франция, а във Великобритания и Германия ще се разпространи в средата на века. Едва когато авторите започват да разбират какво се е случвало от чисто историческа гледна точка, едва тогава определят това като отделна епоха.

Възраждането през петнадесети век на познанието в Италия, и по-конкретно във Флоренция, получава допълнителен тласък от многото редки гръцки ръкописи, купени от избягалите от Константинопол учени. В манускриптите се говори за всичко, включително и на теми, непознати или забравени на Запад, като се почне от философията и се стигне до математиката, от алхимията до астрологията. Всички тези теми се възраждат — през настъпващата епоха рационалното и ирационалното, сетивното и несетивното процъфтяват. След дългото въздържание през Средновековието гладът за знание е всепоглъщащ.

Притокът на ръкописи дава възможност на Козимо де Медичи да прибави още бройки към голямата си библиотека, за която казват, че в своя зенит има повече от 10 000 манускрипта на старогръцки, латински и иврит. По изключение в тази област не върви по стъпките на баща си — Джовани ди Бичи притежава само три книги, всички те посветени на средновековната теология. А след като се оттегля, Козимо открива удоволствията да поръчва произведения на изкуството, защото от един богат гражданин на Флоренция се очаква именно по този начин да почете града си. Това се счита почти за обществено задължение. Козимо тръгва по стъпките на баща си, но с размах, неочакван от никого.

9 Възроденото изкуство: Яйцевидният купол и човешката статуя

Новият хуманизъм, появил се от преоткриването на древните познания и литература, на свой ред поражда Ренесанса, който започва като „възраждане“, но бързо придобива свой собствен облик. Има един съдбовен аспект, свързващ този дълъг и постепенен процес, който разцъфва напълно с напредването на петнадесети век. Този аспект е познанието — първите хуманисти го преоткриват, но ренесансовите хора на изкуството го допълват. Най-характерният и оригинален израз на Ренесанса е неговото изкуство, но от особено важно значение е, че самите хора на изкуството гледат на произведенията си като форма на образоване и поне тук преходът от хуманизма към Ренесанса изобщо не е плавен.

Ренесансовите художници изобразяват ликовете на едно човечество, видимо различно от нарисуваното на религиозните картини от техните средновековни предшественици. Това се постига, като се отърсват от стилистиката и формализма на миналото, въпреки че запазват голяма част от средновековния религиозен символизъм, който все повече и повече, смекчен от художника, придава на фигурите оттенък на психологически реализъм. Човекът се изобразява в цялата правдоподобност на една класическа статуя и обикновено се поставя на фона на разпознаваем пейзаж. Темите остават почти същите — светци, Богородица, библейски сцени и т. н. — но на тези свети ликове не се гледа като на абстрактни или метафизични образи, а като на хора, живели сред действителността на своя човешки живот. Изкуството се превръща във форма на познание за същността на човека, за разбиране на чисто човешките настроения. Това ново изкуство се опитва по един почти научен начин да образова човека за собствената му природа и, в интерес на истината, в много аспекти се стреми да бъде наука. Както по-късно ще видим, хората на изкуството от Късния ренесанс, като Леонардо да Винчи, дори се опитват да използват своето изкуство, за да изобразяват тайните на природата и на човешката натура, рисувайки невъзможните за изобразяване водни потоци, човешката анатомия, както и да измислят или сътворяват сложни машини. Важно е да не забравяме, че тази страна на изкуството като форма на познание е неразделна част от едно ново начинание. Още от самата зора на Ренесанса художниците виждат в себе си откриватели на нови истини за изкуството, за техниките, за човечеството и света.

Първите прояви на това ново движение в изкуството се осъществяват в Италия през петнадесети век, но почти само във Флоренция. Защо обаче всичко започва от тук, защо не в Неапол или Венеция, Милано или Рим? Всички тези градове са достатъчно богати, достатъчно рафинирани и притежават онези вливащи живот контакти с международната търговия и въпреки това у всеки един тях съществува онзи отслабващ фактор, спъващ нововъведенията, независимостта и възможността за перспектива, нужни, за да се провокира толкова основна промяна като Ренесанса. Неапол и Милано се намират под властта на аристокрацията, а Рим по това време е изостанал град, подвластен на приумиците на различните папи, Венеция пък е управлявана от неизменните патриции. Флоренция обаче гледа на себе си като на полудемократична република, въпреки че същите тези тайнствени демократични процеси са несигурни и подвластни на поквара, а може би точно тази политическа нестабилност изиграва толкова благоприятна роля за промените. Традицията на покровителство на изкуството от страна на гражданите има вековна история — от успелите търговци се очаква да допринесат за славата на Флоренция и на това се гледа почти като на патриотично задължение. Отчасти в резултат на това градът поддържа традицията на превъзходство в изкуството през поколенията, още през четиринадесети век Данте, Петрарка и Бокачо поддържат тесни връзки с Флоренция. А градът гледа на себе си като на средище на изкуството, което дава на света както прекрасни художници, така и други хора на изкуството, които се нуждаят от покровителство. Това се превръща в един самозадвижващ се процес, който насърчава съзидателната искра на съперничеството и първооткривателството, като същевременно заедно с този процес процъфтява интелектуалната традиция, чийто интерес към древните ръкописи поражда ранните идеи на хуманизма, водещи до една обмяна на идеи, където хората на изкуството и поетите се събират с новите философи-хуманисти и учени. Всички тези фактори, а не някоя конкретна причина, водят вероятно до уникалната роля на Флоренция за поставянето на основите на Ренесанса, а още по-забележителна роля за подсилването на движението изиграват Медичите. Обширното, но и изтънчено покровителство на Козимо има формираща роля. Флорентинският ренесанс със сигурност би се осъществил и без Медичите, а родът би бил просто едно от флорентинските семейства, допринесли за този първоначален разцвет, но техният отличителен и просветителски принос, тяхната особена насърчителна роля към мнозина от ренесансовите хора на изкуството оставя своя неизлечим белег. Това е съставна част от Флорентинския ренесанс, характерен за Медичите, и за добро или зло се поражда от ролята им на кръстници на няколко поколения както на града, така и на културния му живот.

Медичите са въвлечени в развитието на новото изкуство още от самата му зора. Поразително е съвпадението, че в резултат на първата роля на Джовани ди Бичи като покровител на изкуството се появява онова, което мнозина считат за първия голям ренесансов шедьовър — бронзовите врати на баптистерия „Сан Джовани“. Поръчката на това произведение е вдъхновено от събитие от скорошната история на Флоренция. През 1401 година в града избухва чумна епидемия, която изпълва всички със страх и ужас. За щастие чумата изчезва почти толкова бързо, колкото се и появява, но разбужда спомените за Черната смърт, която само половин век преди това оставя разрушителното си клеймо. В знак на благодарност към Бог, че е избавил Флоренция от още една черна смърт, властите решават да поставят великолепни нови бронзови врати на баптистерия от дванадесети век „Сан Джовани“. Той се намира на площада пред катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ и заема особено място в сърцата на флорентинците, защото баптистерия е мястото, където всяко новородено в града бива кръстено.

Различни майстори са приканени да участват в конкурси да представят проекти за дверите, свиква се и комисия, която да избере победителя. Джовани ди Бичи е в тази комисия, има вероятност това да е първият му обществен пост, който дава възможност на проницателния банкер на средна възраст за първи път да се сблъска със света на изкуството и покровителството. Решението, взето от комисията, предизвиква противоречия, защото спечелилият проект е представен от непознат, незаконороден двадесет и четири годишен златар, наречен Лоренцо Гиберти.

Изминават двадесет години, преди Гиберти да остане доволен от бронзовите двери, но за да го постигне, променя изкуството на леене на бронз, като въвежда два нови метода и ново приспособление. Това е почти толкова победа на технологията, колкото и произведение на изкуството. Дверите на Гиберти представляват поредица от библейски сцени, излети релефно, изобразяващи облечени в дрехи от класическата епоха фигури, имащи невероятна прилика с действителността и пресъздаващи драматични сцени на фона на забележителен архитектурен заден план, като внушителната древноримска арка или Ноевия ковчег във формата на пирамида. Фонът и диплите на дрехите на много от фигурите отразяват силния интерес на Гиберти към пренебрегваните дотогава древни руини, които сякаш едва сега биват забелязани за първи път, както и интересът му към преоткритите класически учения. Изображението на Ноевия ковчег като пирамида е вдъхновено от гръцкия теолог от трети век Ориген, чието описание е пренебрегвано през цялото Средновековие.

Вратите на баптистерия от Гиберти са посрещнати с голямо одобрение, а в наши дни се смятат за едно от формиращите произведения на ранното ренесансово изкуство. Успехът им е толкова голям, че Гиберти получава поръчка за другите двери на източната страна на баптистерия, за чието завършване му трябват тридесет години, и приключва с работата си през 1452 година, което не се дължи изцяло на стремежа му към съвършенство. През този период Гиберти приема и други поръчки, защото вратите на баптистерия го правят известен, и той става един от най-богатите хора на изкуството в града. Информацията в данъчния регистър от по-късните години показва, че притежава стопанство извън Флоренция, лозе и дори стадо овце. Автопортретът, който скромно поставя на източните врати, го изобразява като дружелюбен и оплешивяващ мъж. Толкова много време работи върху втория чифт врати, че ги поставят на мястото им една година след смъртта му. Легендата гласи, че години по-късно, когато младият Микеланджело вижда вратите, дотолкова се впечатлява от красотата им, че заявява: „Достойни са да бъдат райски двери.“

Но не всички хора на изкуството във Флоренция са толкова впечатлени. Човекът, когото Гиберти побеждава с малко през 1402 година, е толкова ядосан, че е отхвърлен, че отива да живее в Рим. Този човек е Филипо Брунелески, роден във Флоренция през 1377 година и прочут с трудния си характер — горд, докачлив, потаен и избухлив. Едно от любимите му занимания е да изпраща вулгарни и оскърбителни анонимни стихове на хората, за които смята, че са го обидили по някакъв начин.

Брунелески се чувства толкова унижен от победата на Гиберти в конкурса за вратите на баптистерия, че решава да изостави изящните изкуства, за да стане архитект, но си дава обещание, че няма да има по-добър от него. Отпътува за Рим, придружен от преждевременно развития шестнадесетгодишен скулптор Донатело, който се слави със също толкова избухлив характер. Заедно проучват и обсъждат руините на Древния Рим, като изравят статуи и изучават фронтони. Удивително е, че Брунелески никога не доверява на Донатело, че се учи, за да стане архитект, въпреки че по време на тези проучвания открива една от най-големите тайни в историята на архитектурата.

Сред малкото непокътнати класически сгради в Рим е и Пантеона със своя изумителен, широк 43 метра купол, построен за император Адриан в зенита на римското имперско величие. Тайната на съграждането му е изгубена през вековете и цели 1 300 години той е най-широкият купол, издиган някога. Брунелески е заинтригуван и някак си успява да се изкачи на покрива на Пантеона, където маха няколко от външните плочи на купола, като в резултат на това открива, че има и вътрешен купол. Вътрешният свод е изграден от каменни блокове, които чрез длаб и зъб се съединяват един с друг и на практика се крепят взаимно. Същевременно обаче връзките между външния и вътрешния купол също са направени така, че фактически да се поддържат.

Брунелески се завръща във Флоренция през 1417 година и бързо си създава име на един от водещите архитекти в града. Видяхме, че през 1419 година Джовани ди Бичи оглавява комисията, която поръчва на Брунелески да построи приюта за сираци в града, наречен по един остарял евфеминистичен начин „Оспедале дели Иноченти“. Това е една от първите големи работи на Брунелески, а изчистената й класическа фасада, изградена от преоткритите технически елементи като елегантните поддържащи колони, рязко контрастира със заобикалящите я средновековни сгради. Неочаквано в процеса на работа въздържаният стар банкер и темпераментният архитект създават силно приятелство. Още от самото начало Брунелески много точно изказва вижданията за типа сграда, която иска да построи, Джовани обаче се чувства несигурен в новата си роля на покровител и се съветва със своя получил хуманитарно образование син Козимо. Последният не се нуждае от голямо насърчение, за да бъде въвлечен в проекта, и разясненията, които дава за новаторските цели на Брунелески, изпълват Джовани с възхищение към архитекта, а подплатеното със знания разбиране към намеренията на Брунелески от страна на Козимо означава, че и те на свой ред стават приятели. Двамата успяват да убедят Джовани да се развие като покровител и в резултат на това той поръчва на Брунелески да възстанови и разшири „Сан Лоренцо“ — църквата на рода Медичи. В края на краищата архитектът успява да завърши ризницата на „Сан Лоренцо“ точно за погребението на Джовани през 1429 година, макар че по същото време работи по проект, с който ще го запомнят завинаги.

Строежът на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ започва още през 1260 година, по време на първия банков разцвет на Флоренция и господството на града като център на търговията с вълна, които го правят един от най-богатите градове в Европа. Жителите на Флоренция са изпълнение с гордост и гледат на града си като на въплъщение на новия Рим. Решават да ознаменуват първенството, което сами си приписват, с издигането на един от най-големите храмове в християнския свят, който да е достоен съперник на великите готически катедрали в Северна Европа и византийската „Света София“ в Константинопол с нейните прочути кубета.

Но Флоренция е сполетяна внезапно от банкрута на банка „Перуци“, последвана от „Барди“ и „Ачиайоли“, след тях настъпва Черната смърт и вследствие на това половин век след началото на строежа новата катедрала все още стои незавършена. Недовършената фасада огражда парче земя, изложено на природните стихии, които я правят да изглежда повече като руини, отколкото като строеж — основите от източната страна толкова дълго остават открити, че улицата, минаваща край бъдещата катедрала, става известна като Лунго ди Фондаменти („Край основите“).

Градът отново почва да богатее, търговията с вълна отново процъфтява и второто поколение флорентински банки затвърждава превъзходството си, като сред тях банка „Медичи“ няма равна в цяла Европа. Строежът на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ започва отново и през 1418 година е готова да бъде увенчана с голям купол. На преден план излиза следният проблем — според първоначалните планове на катедралата разстоянието в основата на купола трябва да е 40 метра, т. е. единственият по-широк от него е този на Пантеона в Рим. Кубето трябва да олицетворява гордостта и достиженията на великия град Флоренция, но за нещастие амбициите на нейните граждани надминават достиженията на всеки архитект от епохата. В резултат на това, вместо да олицетворява гордостта и достиженията, невъзможният за изпълнение купол прави Флоренция за присмех.

Остава въпросът как да се издигне тази огромна конструкция, без стените на катедралата да се срутят под непосилната маса. Свикват се тревожни събрания на Сеньорията и на всички свързани с проблема комисии, дават се всякакви находчиви предложения. Вероятно има възможност куполът да бъде изграден от по-лек материал, например пемза, тогава пък откриват, че няма достатъчно дърва, за да издигнат подходящо скеле. Предлага се разрешение и на този проблем — цялата вътрешност на катедралата да бъде запълнена с пръст, така че куполът да бъде построен, като камъните му се поддържат отдолу. Тогава пък възниква въпросът как ще изчистят вътрешността на катедралата, когато завършат строежа. Има предложение да разхвърлят из пръстта дребни монети, което ще стимулира бедните и малките момчета да я изнесат безплатно! Комисията се отчайва, последното средство, до което прибягват, е да обявят конкурс с награда.

Брунелески се записва за участие и предлага купол с яйцевидна форма, поддържан от каменни ребра на кръстовидния свод. Решават, че от единадесетте подадени предложения неговото е най-добро. Съдиите искат да се уверят, че може да изпълни задачата, преди да го обявят за победител, и настояват да узнаят как точно възнамерява да изгради купола. Брунелески остава непреклонен в отказа да разкрие тайната си и на свой ред задава въпрос в отговор на настояванията на комисията: изважда от джоба си яйце и пита членовете дали някой от тях може да го закрепи право. Когато никой не успява, Брунелески рязко удря яйцето в масата, счупва го, но го задържа изправено. Членовете на комисията възразяват, че всеки от тях може да го направи, а Брунелески им отговаря: „Така е, но бихте казали същото, ако ви издам как възнамерявам да построя купола.“

Комисията не е убедена. В крайна сметка присъждат победата на неговия проект, но за да се предпазят, поставят едно условие — Брунелески трябва да си вземе съдружник, който да му помага в този строеж. Съдружникът, избран от комисията, е Гиберти и когато Брунелески научава, че трябва да работи заедно с най-големия си съперник, до такава степен излиза извън себе си от ярост, че комисията се вижда принудена да извика дворцовата стража, за да го изведат насила и да го изхвърлят на площада. В крайна сметка, благодарение на чистото упорство и твърдоглавие Брунелески постига своето. Но дори и след това остава не по-малко подозрителен — от този момент нататък ревностно пази тайните на начините си за строеж, като изпълва чертежите си с тайни символи и използва свой код с арабски цифри за изчисленията. Неговите начини не само са тайни, но много от тях никога не са изпробвани, рискът е огромен и дори самият Брунелески не е сигурен, че ще проработят. Решава да издигне купола без поддържащо скеле и измисля начин, при който камъните на арките сами се поддържат по време на строежа. Тайната на този начин е заимствана от Пантеона в Рим — издига два купола, един в друг, като единият поддържа другия, а тухлите на вътрешния купол са подредени зигзагообразно при зидането, за да се застъпват и крепят. Всички тези техники обаче са много повече от просто възпроизвеждане, защото римляните може да оставят купола след себе си, но не оставят указания за начина на изграждане. Което значи, че когато се стига до същинските подробности на строежа, Брунелески трябва да прибегне до смесица от изучаване и нагаждане на историята, вдъхновени предположения и гениални нововъведения. Познанието се възражда, но в същото време се и приспособява. Резултатът е едно величествено произведение на изкуството, един от шедьоврите на Ранния ренесанс. Това е и върхово достижение на инженерната мисъл — за изграждането на купола са използвани четири милиона тухли, тежащи около 1 500 тона, Брунелески не само конструира кран, който да ги вдига, но по-късно измисля и нов подемник, оказал се още по-ефикасен. За пореден път изкуството се нуждае от науката — още в самата зора на Ренесанса двете са неразделни и напредъкът на едното се оказва невъзможен без напредъка на другата.

Строежът на купола на „Санта Мария дел Фиоре“ отнема на Брунелески над петнадесет години и приключва през 1436 година. Този забележителен и нов архитектурен символ променя силуета на Флоренция. Същевременно обаче градът се променя и на улично ниво. Брунелески работи над купола, но продължава работата си за Козимо над капела Медичи в църквата „Сан Лоренцо“ и завършва много други проекти в града. След смъртта на Джовани Козимо де Медичи е свободен да излива пари в няколко проекта за сгради и в центъра на средновековна Флоренция започва да се появява нов ренесансов град. Архитектите, избрани от Козимо — Брунелески, Донатело и Микелоцо, изучават руините на Древния Рим и продължават напред, като изграждат свои версии на римския класически стил във Флоренция.

Новото изкуство се нуждае от науката, но със сигурност се нуждае и от пари, до голяма степен набавяни от Козимо, който, както пише един възхищаващ му се историк, „се оказва твърдо решен да превърне средновековна Флоренция в един напълно нов ренесансов град.“ Това изобщо не е преувеличение, защото Козимо финансира строежа или обновяването на дворци и библиотеки, църкви и манастири. След години, когато проверява счетоводните книги, внукът му Лоренцо Великолепни остава смаян от сумите, изсипани от Козимо в тези проекти: от сметките става ясно, че между 1414 и 1471 година е похарчена впечатляващата сума от 663 755 златни флорина. Козимо умира през 1464 година, но оставените в наследство и незавършени проекти продължават. Трудно е да поставим подобна сума в определен контекст, но е достатъчно да споменем, че само век по-рано всичките авоари на великата банка „Перуци“ в зенита ѝ, събрани със сумите от всичките й клонове из цяла Западна Европа, Кипър и Бейрут, са равни на 103 000 златни флорина.

Но подобна щедрост винаги почива на основите на солидно банково дело. Ако прегледаме балансите на банка „Медичи“, ще видим, че тя се възползва от най-ефикасните финансови инструменти на своето време, макар че не прави нововъведения в работата си, което сравнено с други такива институции е изключително консервативен подход. Нито Джовани ди Бичи, нито Козимо де Медичи въвеждат нови методи или начини за осъществяване на търговските операции, работата им изцяло почива на ефикасното и предпазливо прилагане на доказани методи, въведени от други. Никога не бива да забравяме това, както и политическата организация на Медичите — двете дават възможност на Козимо да осъществява всичките си други замисли. Независимо от това с какво се занимава, винаги и преди всичко той си остава предпазливият и изключително проницателен банкер. В интерес на истината, единственият постоянно присъстващ съзидателен елемент в счетоводството му се оказва, че е свързан с декларирането на доходи, но и това все пак е установена италианска банкова традиция.

Козимо може да е консервативен по отношение на банковото дело, може от предпазливост да води скромен и сдържан начин на живот, но изненадващо толерира най-екстравагантните прояви сред протежетата си. Най-добрият пример за това е история, свързана с докачливия Донатело, който вероятно му е любимец. Веднъж по препоръка на Козимо един генуезки търговец поръчва на Донатело да отлее бронзова глава в естествена големина, но когато скулпторът завърша работата си, търговецът отказва да плати под предлог, че Донатело иска прекалено много. Козимо е призован за посредник — заповядва да отнесат главата на покрива на двореца и да я поставят на парапета, където има възможност да бъде видяна при най-добрата светлина. При все това генуезкият търговец продължава да се оплаква, че му искат прекалено висока цена, като посочва, че на Донатело му трябва само един месец, за да изпълни поръчката, а иска повече от петнадесет флорина. Скулпторът се вбесява от тези думи и заявява, че е човек на изкуството, а не работник, на когото плащат на час. Преди да успеят да го спрат, Донатело се хвърля напред, събаря бронзовата глава през парапета и тя се разбива на парчета на улицата пред двореца. Търговецът веднага бива обзет от угризения заради случилото се и обещава да плати двойно на Донатело, ако му направи друга глава. Скулпторът обаче остава непреклонен въпреки обещанията на търговеца и молбите на Козимо — Донатело не иска да направи нищо за търговеца, независимо, че е приятел на Медичи.

Изненадващо, но Козимо не порицава подобно поведение. Проявява се като един от първите покровители, които признават новия вид хора на изкуството, създадени от Ренесанса, и заявява, че „човек трябва да се отнася към тези невероятно надарени хора сякаш са небесни ангели, а не сякаш са товарни животни.“ Ефект от хуманизма е насърчаването на индивидуалността, личността е призната като неразделна част от онова, което представлява човешкото същество, и не е само прерогатив на владетелите. Донатело е точно такъв пример — сложната му личност се състои от противоречиви елементи, които ще проникнат в изкуството му по невиждан до тогава начин. Парадоксалното е, че характерът му определено запазва средновековната духовност, Донатело до такава степен не обръща внимание на външността си, че в крайна сметка Козимо решава, че е време да го приведе в приличен вид. За да отучи скулптора да ходи мърляв, му дава комплект хубави червени дрехи и нова пелерина. Донатело носи чистите си червени дрехи няколко дни, но бързо се връща към обичайното си работно облекло и Козимо се отказва.

Въпреки лесно ранимата си гордост Донатело почти не обръща внимание на парите, има навика да поставя спечеленото в една кошница в своето ателие и разрешава на помощниците си да вземат от нея, когато имат нужда. Но срещу такова доверие изисква абсолютна вярност. Разказват, че когато един от помощниците му избягва, Донатело го преследва чак до Ферара с намерението да го убие. Разбира се зад тази история се крият повече неща — Донатело е хомосексуален и много от яростните му изблици със сигурност са свързани със страстните му увлечения. За първи път името му се споменава в архивите, когато е на петнадесет години и участва в сбиване с един немец. Според същия този рапорт противникът на Донатело е ударен с дебело парче дърво по главата и започва обилно да кърви. Година по-късно заминава за Рим с Брунелески и това бележи началото на приятелство за цял живот, изпъстрено с буреносни паузи — Донатело получава голямо количество от обидните стихотворения, но явно бързо ги забравя.

Скулпторът не крие своята хомосексуалност и неговите покровители търпят поведението му. Със сигурност знаем, че Козимо играе роля на помирител в поне една любовна свада между Донатело и един от младите му помощници. Във Флоренция настроенията към хомосексуалността се оказват доста противоречиви. Страстният млад италианец се намира в трудно положение, защото момичетата се омъжват доста по-рано от мъжете, като девствеността им се цени изключително високо. В резултат на това всеки младеж с гореща кръв, който попречи на това, рискува да си навлече сериозни проблеми, да не кажем смъртна опасност от страна на обезчестеното семейство. Дефлорирането на девойка означава обезценяването на значителна семейна придобивка, да не говорим за обезчестяването на семейството и евентуалния младоженец.

Ето защо хомосексуалността сред младите мъже тайно се толерира, въпреки че указите, забраняващи това, се появяват сравнително често (1415, 1418, 1432 година) На практика хомосексуализмът рядко се преследва и дотолкова е широкоразпространено явление през четиринадесети век, че немската жаргонна дума за педераст е „флорентинец“. През 1432 година Флоренция губи войната срещу Лука и по-непримиримите представители сред флорентинската войска хвърлят вината за поражението върху голямото количество хомосексуалисти сред войниците. Властите са силно обезпокоени от факта и решават да направят нещо по въпроса — издават поредния указ, забраняващ всякакъв вид хомосексуално поведение, но този път решават да предприемат по-положителни мерки. Около Меркато Векио се отварят известен брой законни публични домове, а проститутките, работещи там, стават известни под името „меретричи“, т. е. „изгодните“, от тук произлиза и английската дума за „заслужен“. Съобразно обичая из цяла Италия всички меретричи трябва да носят отличителни ръкавици, обувки с високи токове и малки звънчета в косите си, инструктират ги и „да не влизат в «порядъчните» църкви“. Появата на меретричите тогава се радва на голяма известност във Флоренция, а и занапред ще бъде така — след 130 години на всеки триста души от населението се пада по една проститутка.

Нищо от това обаче не повлиява на Донатело, чийто шедьовър е един от най-открито хомосексуалните произведения на изкуството през епохата. Става дума за бронзовата скулптура в естествена големина „Давид“, създадена за Козимо, поставена на колона във вътрешния двор на двореца Медичи и превърнала се в едно от най-ценните произведения, поръчвани от Медичите. Съществуват мнения обаче, че фигурата първоначално не е създадена за тях, а е само закупена, тъй като не съществуват записи за нейното поръчване. Доказателствата срещу това твърдение се намират на лавровия венец, увенчал шапката върху главата на Давид, и по-големия лавров венец, обгръщащ основата на статуята. Светецът, на когото е посветена църквата на Медичите, и светецът-покровител на рода е свети Лоренцо, коренът от името на когото срещаме и в италианската дума за лавър „лауро“.

Статуята е безсрамен шедьовър на хомоеротичната сексуалност, а чувствената й голота само се подчертава от украсените и високи до под коляното кожени ботуши на младия Давид, от голямата му, широка „селска“ шапка и дългите къдрици, спускащи се по раменете му. Ботушът с отрязан нос, през който се виждат пръстите на крака, небрежно е отпуснат върху отрязаната, покрита с шлем глава на сразения великан Голиат, но по такъв начин, че прекалено голямото перо на шлема нежно го гали от вътрешната страна на бедрото. Специално потъмненият бронз допълнително подчертава меката гладкост на плътта и й придава чувственост, която ни дава да разберем, че това не е идеализирана ренесансова фигура или легендарен древен герой, когото гледаме със страхопочитание. Напротив, това е фигура, която мами окото, която едва ли не подлъгва зрителя да почувства сияйната й повърхност. Но мощта на красотата е такава, че се издига над крещящия хомоеротизъм, това е много повече от обект на желание, това е естетически шедьовър.

И това произведение на изкуството е свързано с важно научно откритие. Статуята е първата самостоятелна бронзова скулптура, направена след повече от хилядолетие, и като такава е преоткриване на отдавна изгубени знания, самото й отливане е голямо техническо постижение. В миналото статуите са правени за ниши в сградите или като част от архитектурната украса, а не като самостоятелни предмети. Самият факт, че скулптурата се вижда от всички страни, е още едно научно достижение. „Давид“ на Донатело е произведение с невероятна анатомична точност, което изисква повече от повърхностни знания по темата. Меката и закръглена плът на юношата смекчава линията на ребрата, а леко издаденият напред корем, извивката на бедрата и набръчканата кожа на показалеца, стиснал меча, говорят за око към психологическия детайл. В същото време обаче не можем да отречем, че това е статуя на точно определено човешко тяло, на конкретен индивид. Чувствеността на подпряната в бедрото ръка може да изглежда обидна за сексуалната праволинейност дори и в наши дни, но тя не е преувеличена. От анатомична и психологическа точка това е шедьовър — изкуство и наука в едно.

При все това обаче „Давид“ на Донатело си остава загадка, Давид е емблематична фигура на Флорентинската република — героят, сломил колоса на потисничеството, който е и символ на свободната от властта на аристократите република. Това обяснява защо статуята е поръчана първоначално, така както хомосексуалността на Донатело обяснява защо поръчката е изпълнена точно по този начин. Но дали от Донатело се е очаквало да създаде такава статуя наистина? Със сигурност има предварителни скици и модели, видени от Козимо, така че вероятно е знаел какво следва, но защо завършената работа се приема толкова добре, че е поставена на почетно място в двора на двореца Медичи? Не разполагаме с информация дали скулптурата предизвиква някакви полемики, когато е поставена там за първи път, напротив — родът Медичи, и особено Козимо, много я харесват, въпреки че не е точно най-подходящата статуя, олицетворяваща републиканска Флоренция, всъщност от тази гледна точка тя е напълно неподходяща.

Но ключът към тайната на статуята вероятно се крие в самата й неуместност — нейната върховна красота извисява всяка конкретна сексуалност до едно почти хермафродитно ниво и всъщност може да таи езотерично послание. В класическата митология хермафродитът е завладяващ образ, съчетание на Хермес и Афродита, който обаче играе важна роля в алхимията и херметизма, които също преживяват възраждане през Ренесанса заедно с други езотерични „науки“ като астрологията, магията и геомантията. Всички те процъфтяват в Константинопол и достигат до Западна Европа заедно с потока от ръкописи и последователи, предшестващи упадъка на Византийската империя, а в резултат на това Ренесансът преживява възраждане на рационалното и ирационалното познание. (Показателен за тази двоякост е фактът, че преди да завърши превода си на Платон, Фичино се отклонява, за да преведе „Корпус Херметикум“ на гръцкия алхимик Хермес Трисмегист.) Има вероятност „Давид“ на Донатело да е сътворен с намерението да олицетворява обобщение на познанието или на абсолютната красота, чиито алюзии обаче ни убягват в наши дни. Съчетанието на мъжка и женска сексуалност не са чужди на Платоновия идеал за човешкото съвършенство.

10 „Баща на отечеството“

Знаем, че Козимо де Медичи е инстинктивно предпазлив човек, когато става дума за личния му, политическия и професионалния му живот. Тогава защо е толкова разточителен в своето покровителство? За това има няколко причини и всяка е неделима част от сложния му характер. Първо, изпитва вина, защото християнството все така изрично забранява лихварството, въпреки че Църквата си затваря очите: „Ако дадеш в заем пари… не искай лихва.“ (Изход 22:25) — има още много други отпратки, които ясно го формулират. Козимо не забравя и присъдата, изречена от Христос: „И още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие.“ (Мат. 19:24) През целия си живот Козимо е благочестив християнин и настоява счетоводните книги на банка „Медичи“, подобно на другите банки от епохата, да започват с надписа „Col Nome di Dio е di Bona Ventura“, което съобразно контекста често се превежда като „В името на Бог и Печалбата“, защото последното е значението на „щастлива случайност“ за един банкер. Козимо навлиза в средата на своя живот и конфликтът между вярата и земните дела започва да трови съзнанието му. В началото на четиридесетте си години има лична аудиенция при папа Евгений IV по време на неговото пребиваване във Флоренция. Папата предлага за спасение на душата си Козимо да финансира реконструирането на манастира „Сан Марко“ и де Медичи веднага наема Микелоцо, за да се заеме със задачата, за която в крайна сметка похарчва повече от 30 000 флорина. Сумата е огромна, но изглежда Козимо е взел проекта много присърце и дори запазва килията си в „Сан Марко“, където от време на време се оттегля за размисъл. Тогава започват и теологичните му дебати с помощник абата Антонио Пиероци, който е дребен, емоционален мъж със строг и забележителен характер, чиито изключителни духовни качества са причина да го канонизират след смъртта му.

Нещо в характера на Пиероци допада много на Козимо и вероятно безгрешният помощник абат го убеждава да търси пълно опрощение за своите греховете. А когато става дума за лихварство, това може да се постигне само като раздаде всичко, натрупано по този начин, което със сигурност обяснява пълното разточителство на покровителството на Козимо. Но ако внимателно прегледаме „тайната книга“ виждаме, че дори огромната сума от 660 000 флорина, която знаем, че раздава, не е всичко, което спечелва. Изчислено е, че след смъртта на баща си Джовани ди Бичи Козимо наследява приблизително 100 000 флорина и въпреки благотворителността му след смъртта му остават повече от 200 000 флорина.

Не можем да отречем, че мотивите на Козимо за благотворителността не са изцяло духовни. Тя със сигурност подпомага политическите му цели, създава му репутация във Флоренция, както и разнася името на банка „Медичи“ из цяла Европа. Козимо финансира престрояването на колежа за флорентински студенти в Париж и подновява италианската църква „Санто Спирито“ в Йерусалим. Но си остава политически реалист, както разбираме от думите, записани от съвременника му Веспасиано: „Познавам методите на Флоренция и след петдесет години рода Медичи ще е изгнаник, но моите сгради ще останат.“ Козимо желае да се обезсмърти чрез работите, осъществени благодарение на неговото покровителство. Това донякъде обяснява защо избира да финансира проекти, които са видими за обществото, а когато става дума за по-лично и не толкова видимо покровителство, като картини например, предпочита да остави нещата на синовете си Пиеро и Джовани.

Козимо може да не вярва в дълготрайността на властта на Медичите, след като си отиде от този свят, но прави всичко, което е по силите му, семейството да контролира Флоренция, докато е жив, и всички евентуални политически съперници бързо се отстраняват. Много богатства са натрупани по време на „царуването“ на Козимо, а парите във Флоренция означават власт — в това градът се показва поне отчасти достоен за републиканските идеали и със сигурност е повече от всеки друг главен град в Италия или изобщо в Европа. Традиционно властта във Флоренция е в ръцете на търговската класа, а земевладелската аристокрация нарочно е отстранена от демократичните процеси, вместо това може да се наслаждава на титлите си, макар че някои успяват да заобиколят забраната, като стават членове на търговски еснаф.

Щом Козимо забележи, че някое семейство натрупва достатъчно богатство, за да се превърне в евентуален център на опозицията, не се поколебава да отправи прикрито предупреждение. Въпреки тайния характер съветът е съвсем недвусмислен: главата на семейството трябва да разпредели капиталите си, като закупи земи в провинцията, и получава благородническа титла. Ако не го направи, очаква го разорителна данъчна оценка от инспекторите, които са предани на партията на Медичите.

Властта на Козимо се простира над всичко, както отбелязва един чуждестранен пратеник в града: „Козимо върши всичко… Без него нищо не може да бъде направено.“ Но властта му е неуловима, той не е управлението, а само властта зад него, а на подобна мощ е трудно да се противопоставиш или да я премахнеш. По думите на известния ренесансов историк от двадесети век Дж. Р. Хейл „предвид градския размер на по-голямата част от италианското държавническо изкуство, не без основание можем да сравним Козимо с «боса» в чикагската или даласката задкулисна политика, или с «падре» в зоната на влияние на мафията“. Сравнението е безпристрастно, тъй като известен брой кървави дела са извършени в името на Козимо из малките улички през нощта, разбира се не непременно по негова пряка заповед. Въпреки това обаче, когато се разчита на широка обществена подкрепа, трудно можем да класифицираме управлението му като тирания. Очевидно е, че хората на Флоренция имат нужда от своя кръстник, и естествено разбират, че дори и да не го искат, алтернативите са далеч по-лоши.

Това е в сила за вътрешната политика на Флоренция, но външната е съвсем различно нещо. Тук Козимо е до голяма степен видимата движеща сила и желае всички извън Флоренция да го знаят. Не съществуват никакви съмнения, че е много далновиден държавник, който постоянно работи за добруването на Флоренция и нейните граждани, управлявани и управляващи. Козимо има виждания, които далеч надхвърлят нивото на местната политика, и това до голяма степен се дължи на положението му като банкер. Ако банка „Медичи“ иска да процъфтява или дори да оцелее, трябва отблизо да следи политическата сцена, а за това международната му мрежа от клонове и представители му служи добре, като му предоставя непрекъснат поток от информация. До петдесетте години на петнадесети век банка „Медичи“ има клонове из почти цяла Западна Европа от Лондон до Неапол, от Кьолн до Анкона. Единствените страни, оставащи в по-голямата си част извън обсега на Медичите, са Испания — която ревностно монополизира търговията с Новия свят — Австрия и Южна Германия — сфера на влияние на великото немско банкерско семейство Фугер от Аугсбург — и Балтика — монополизирана от Ханзенската лига.

Козимо може и да прегрешава като кръстник на Ренесанса, но несъмнено е сред светците, когато става дума за основните играчи на италианската сцена. Главният съперник на Флоренция е могъщият и несметно богат град Милано, чиято неустановена териториална граница често е само на около осемдесет километра на север. От 1412 година Милано се управлява от херцог Филипо Мария Висконти, изродена издънка на прославен род, който живее като отшелник в непристъпната си крепост в града и дори и сред собствения си народ придобива формата на зловеща легенда. Висконти е невероятно дебел и ужасно грозен, затова рядко се появява на публични места, отказва да присъства на обществени тържества, дори и когато става дума за посещение на император или представител на владетелски род, защото се засяга заради външния си вид. Наследява херцогството след убийството на брат си и непрекъснато се страхува от заговори срещу себе си, спи в силно въоръжени спални и сменя леглото си три пъти на нощ, за да се изплъзне на евентуалните убийци. Филипо е и суеверен до абсурдност, ужасът му от гръмотевици го принуждава да построи специална звукоизолирана стая с двойна врата в средата на замъка, така че да не чува тази страшна поличба.

Когато на двадесет години Филипо Мария Висконти внезапно наследява херцогството, намира хазната празна и за да поправи това, се жени за четиридесет и две годишната вдовица на един от своите кондотиери Беатриче, която му носи зестра от 40 000 флорина. Брачните взаимоотношения между водещия уединен живот Филипо и неочаквано образованата бивша съпруга на наемен генерал се оказват трудни още от самото начало, а след няколко години параноята надделява. Беатриче е арестувана и изправена пред съда за прелюбодеяние заедно с един паж в юношеска възраст, чието единствено престъпление е, че забавлява господарката си, като свири на лютня в присъствието на придворните й дами. Всички, включително и придворните дами, са измъчвани, докато не признават, че Беатриче му изневерява, после са екзекутирани, а всички доказателства, свързани със „съдебния процес“, са заличени от архивите. След това е уреден друг политически целесъобразен брак с младата Мария Савойска, като по този начин Милано се застрахова срещу нападение от север. Но когато двойката се оттегля към брачното ложе, Филипо чува воя на куче в нощта и вследствие на тази ужасяваща поличба отказва да остане под един и същи покрив със съпругата си — решение, което почти със сигурност й спасява живота. Обаче няма пряк наследник на Висконти за херцогството, макар че Филипо има незаконна дъщеря Бианка.

С такава личност за съсед Козимо де Медичи е принуден да упражни значителните си дипломатически умения с пълна сила. Филипо Мария Висконти живее затворен в замъка си, но мечтае да направи Милано върховна сила в Северна Италия и плановете му показват всички умения на убедения параноик. Почти е невъзможно да се предвиди следващият му ход, който може да е продиктуван от последната му консултация с личния астролог. Капризът е друг фактор, който кара враговете му непрекъснато да правят предположения, и се оказва особено ефективен в отношенията му с могъщите кондотиери, наети от Филипо да водят войните му. Когато забавя плащанията, те често продължават да се бият, вместо да се оттеглят и да оставят друг кондотиер да ги замени и да прибере парите им. Висконти знае как да използва дори и най-малките страхове и подозрения на другите.

Козимо успява да постигне известно равновесие в Северна Италия, като поддържа традиционния съюз на Флоренция с Венеция. Но дори и при тези условия Милано остава постоянна заплаха, а херцог Филипо Мария е насърчаван от изгнаника Риналдо дели Албизи, заклел се да отмъсти на Козимо. Миланските войски навлизат в територията на Флоренция през 1437 година и отново през 1438 година, като и двата пъти са успешно отблъснати, но не без усилия, които стават видни за международните сили. За да води война срещу наемните войски на Милано, Козимо наема своя нов приятел, великият генерал Франческо Сфорца, и му заповядва да прогони миланските сили от флорентинска територия, а после да превземе Лука — ход, за който знае, че ще срещне одобрение във Флоренция. Сфорца напредва, като принуждава миланските войски да се оттеглят към Лука, но не е склонен максимално да се възползва от предимството си, като атакува града и миланските сили. Няма желание да обижда Филипо Мария, тъй като все още таи надежда да се ожени за незаконната дъщеря на херцога Бианка. Същевременно и Венеция отказва да подкрепи Флоренция при нападение срещу Лука, тъй като не е съгласна на увеличаване на флорентинската територия. През 1438 година самият Козимо пътува до Венеция, за да се опита да убеди съюзника си да се присъедини към него, но Серенисима не отстъпва от своя неутралитет. Козимо осъзнава, че на Венеция никога не може да разчита напълно.

През 1440 година миланските наемници, предвождани от Риналдо дели Албизи, отново навлизат на флорентинска територия, но пак са отблъснати, което принуждава Риналдо да се оттегли със съжаление и да се отправи на дълго пътешествие из Светите земи. Междувременно Сфорца е възнаграден за тайната си вярност към Милано — херцог Филипо Мария му позволява да се ожени за Бианка и дори дава смътни обещания да обяви Франческо за свой наследник.

След шест години, през 1447, Филипо Мария Милански умира. Не посочва наследник и от всички страни се появяват претенденти за Милано. Претенциите на Сфорца са пренебрегнати, когато кралят на Неапол Алфонсо и Орлеанският херцог във Франция по отделно изявяват своите претенции. Същевременно гражданите на Милано провъзгласяват града за република по флорентински модел. След три години на международни интриги и разправии Сфорца просто влиза в града с армията си и се обявява за херцог на Милано. Козимо е подкрепил правилния човек, някогашният враг на Флоренция вече е съюзник.

Действията на Сфорца имат опасни последствия. Венеция незабавно разваля отношенията си с Флоренция и се съюзява с Неаполитанското кралство, което все още предявява претенции към Миланското херцогство. Флорентинските граждани са прогонени от Венеция и Неапол, а банка „Медичи“ е принудена при значителни загуби да затвори клоновете си в двата града — всеки се отмята от задълженията си към врага. В отплата Сфорца кани Козимо да отвори клон на банка „Медичи“ в Милано, като предлага един дворец за седалище. Франческо толкова много разчита на банка „Медичи“, че дворецът практически се превръща във финансово министерство на херцогството. И този път късметът на Козимо не му изневерява.

В Италия се установява несигурен мир, изглежда, че Неапол и Венеция са склонни да чакат сгоден момент, а за облекчение на Козимо това означава, че търговията продължава. Съюзът с Милано е добър за флорентинските търговци и външната търговия, но по-голямата част от населението не го одобрява. Мнозина са се били във войните срещу Милано и трудно преглъщат съюза със стария враг. Същевременно от Неапол и Венеция се завръщат огорчени изгнаници, които разпространяват слуха, че Козимо поддържа Сфорца, само защото наемният генерал му дължи цяло състояние, което иска да си върне чрез миланската хазна.

Промените на италианската политическа сцена имат последствия извън страната. Венеция се чувства застрашена и се обръща към императора на Свещената римска империя Фридрих III да разруши съюза между Флоренция и Милано, който застрашава цяла Северна Италия. В отговор на тази заплаха Козимо решава, че единствената възможност е да се обърне за подкрепа към врага на император Фридрих III френския крал Шарл VII. Медичи знае, че трябва изключително внимателно да подходи към тази молба, тъй като Франция от много време има териториални претенции в Италия и на всяка цена трябва да бъде избегнато навлизането на голяма френска армия в страната. Първоначално Козимо мисли да пътува на север, за да се срещне лично с Шарл VII, но разбира, че положението в града е прекалено несигурно, за да напусне Флоренция и да поема на дългото пътешествие към Франция. Вместо това избира за свой пратеник приятеля си, хуманиста Аньоло Ачиайоли, представител на едно от старите флорентински семейства, останали верни на Медичите. Самият Ачиайоли е прогонен от Риналдо дели Албизи по време на изгнанието на Козимо. Той е и изключително надарен оратор, прекарал безброй приятни часове с Козимо в четене на римския писател и ритор Цицерон. Вероятно като компенсация за неспособността си да говори на публични места Козимо храни голямо уважение към речите на Цицерон, които защитават републиканските добродетели на Древния Рим и изтъкват, че гражданският дълг е едно от необходимите изисквания за добър живот.

През 1451 година Ачиайоли е изпратен към Франция, където ораторското му майсторство очарова Шарл VII, както си му е редът, и кралят обещава да признае съюза на Милано и Флоренция за следващите две години. Флоренция е лишена от търговията с Венеция и се обръща към Франция. Уверението на Шарл VII означава, че разрастващата се търговия между двете държави може да продължи за известно време. Но Ачиайоли е принуден да направи малка отстъпка — Милано и Флоренция не трябва да се противопоставят, ако Франция предяви претенции към Неаполитанското кралство. Това означава, че френският претендент Рьоне д’Анжу може да потегли на юг към Неапол, като безпрепятствено прекоси флорентинска Тоскана.

Козимо остава предпазлив към намесата на Франция в Италия и неочаквано му се отдава възможност да противодейства на това. През 1452 година императорът на Свещената римска империя Фридрих III преминава през Флоренция на връщане от чисто формалната му коронация от папата. Козимо заповядва императорът и свитата му от 1 500 австрийски рицари да бъдат настанени и забавлявани за сметка на града, а банка „Медичи“ получава нареждане да покрие всички дългове на бързо изпразващата се градска хазна. Цената е огромна, но срещу нея купува трайното благоволение на императора. Гражданите на Флоренция обаче не са толкова впечатлени и броженията срещу Медичите се увеличават. Стойността за издръжката на Сфорца в Милано се оказва един от основните разходи на градската каса — голямата му армия от наемници не се бие, но въпреки това трябва да й се плаща, а сега населението на Флоренция финансира пиянските пристъпи на хилядите недодялани австрийски рицари. Кое е следващото, което Медичите ще поискат?

Тогава ги сполетява нещастие: кралят на Неапол Алфонсо е вбесен, че Флоренция признава френските претенции към трона му, и изпраща армия под командването на незаконния си син Феранте, която да нахлуе във Флорентинската република. Новините, че Феранте и войската му прекосяват южната граница и напредват от юг край село Ренчине, бързо достигат до Флоренция. В града настъпва смут, вината за това нещастие се приписва на Медичите. Козимо е ужасен, но запазва самообладание. В един миг в кабинета му в двореца Медичи нахлува обзет от паника търговец, който крещи: „Ренчине падна!“ Козимо спокойно вдига поглед и озадачено пита: „Ренчине? Къде е Ренчине?“ Сякаш това няма никакво значение.

Козимо уверява хората край себе си, че няма повод за тревога, но не след дълго и той губи самообладание. Докато обзетите от страх граждани на Флоренция се тълпят пред двореца Медичи и настояват да узнаят какво ще се случи с тях, Козимо се дотътря до спалнята си на горния етаж. На шестдесет и четири години всичко изведнъж му идва прекалено много. Някои хроникьори твърдят, че се преструва на болен, други — че наистина се разболява от тревога, най-вероятно преживява малък нервен срив. Абсолютният властник не може да понесе мисълта, че губи контрол, че този път губи всичко и нищо не може да направи по въпроса.

В този миг до Флоренция достигат новините, че Рьоне д’Анжу и невероятната му френска армия е прекосила границата и се отправя на юг, за да нападне неаполитанците. Сякаш по чудо Флоренция е спасена. Козимо се оттегля в провинциалното си имение в Кафаджиоло в планините, за да се възстанови, и постепенно възвръща предишното си хладнокръвие. Но сега е изправен пред друга заплаха. През 1453 година двугодишната гаранция за подкрепа от Шарл VII изтича, което означава, че венецианците могат да нападнат всеки миг. Но още веднъж късметът не изневерява на Флоренция, тъй като в Европа достигат новините за унищожителен удар, нанесен на Венеция: Константинопол пада под ударите на османските турци. Това е катастрофа за венецианската търговия и далечните й гръцки и адриатически притежания зависят изцяло от милостта на турците. Много скоро обаче разбират, че това не е само катастрофа за Венеция, защото цяла Италия е застрашена от османците. През 1454 година Венеция, Флоренция, Милано и Папството се обединяват в Свещена лига срещу турските неверници, към нея скоро се присъединява Неапол и в Италия настъпва мир.

Козимо де Медичи твърдо вярва, че „търговията сближава народите и обсипва със слава онези, които рискуват в нея.“ В това се състои съществената разлика между него и съперниците му на италианската и европейската сцена. За крале, херцози, принцове, императори и папи на дневен ред стоят вечните власт и териториални амбиции. С изключение на Венеция — показателно е, че и тя е република — търговията не е от първостепенно значение, подобно нещо е за търговците и банкерите. Козимо не е заинтересуван от безсмислени конфликти, в това той е много съвременен управник. Но се интересува от пари, на които гледа като на основа за могъщество, а този му интерес поне отчасти се споделя и от гражданите на Флоренция. Преследването на личното му благоденствие и това на Флоренция се оказват също толкова рисковани, колкото стремежа на всеки крал към слава и завоевания. В международната политика Козимо е достатъчно прозорлив, за да подкрепи Сфорца — избор, който напомня за рискованата подкрепа, оказана от баща му на Балтазар Коса. Но Балтазар става папа и поверява на Медичите доходоносните папски сметки. Сфорца обаче става само херцог на Милано и крайъгълен камък в политиката на Козимо за постигане на мир, но и неспирно източва финансите на Медичите. Основният източник на приходи за банка „Медичи“ остават постъпленията от Римската курия и връзката с Рим е толкова жизненоважна, колкото и тази с Милано.

Но Козимо е принуден да поеме голям риск. Години преди да превземе Милано, Сфорца започва да си създава своя държава, като завладява земи в Романя, състоящи се от много полуавтономни малки градове държави, принадлежащи официално на Папството. Сфорца се превръща във враг на папа Евгений IV, който никак не е щастлив, когато научава за срещата на Козимо и последвалото приятелство с кондотиера. В резултат банка „Медичи“ губи правото да управлява папските приходи през последните години от понтификата на Евгений IV. Банката губи клона си при Римската курия, но запазва другия си римски клон, който продължава да осъществява доходоносните си дела, като съхранява голяма част от личните сметки на папата, както и на мнозина от неговите кардинали.

Козимо предвижда подобен развой на събитията и както винаги е предприел необходимите предпазни мерки. Знае, че възрастният Евгений IV няма да живее дълго и от доста време изгражда приятелски отношения с Томасо Парентучели, който е най-вероятният му наследник.

Парентучели е син на беден лекар от далечен край на северна Тоскана. Поради липса на средства като млад мъж е принуден да изостави следването си в Болонския университет. Около 1420 година пристига във Флоренция, където е нает от Риналдо дели Албизи и Пала Строци за възпитател на децата им. По това време става хуманист и е част от кръга на Козимо. Споделя любовта на Козимо към книгите и играе основна роля в изграждането на библиотеката му, която е отворена за всички и дори дава под наем редки ръкописи на бедни учени като Парентучели. От своя страна Томасо прочита всяка книга и ръкопис, които попаднат в ръцете му, така че след няколко години за него казват, че „всичко, което не знае, е отвъд границите на човешкото познание.“ Скоро привлича вниманието на Евгений IV, който го назначава за епископ на Болоня, а Козимо заема големи суми на Парентучели, за да издирва и закупува за Църквата редки ръкописи. Двамата отново се срещат, когато Парентучели присъства на Вселенския събор във Флоренция през 1439 година. Дълбоките му познания впечатляват византийските делегати и той успява да играе главна роля в убеждаването на арменците, етиопците и якобитите да забравят за различията си с Константинопол и да прегърнат вселенските цели на събора.

Най-после през 1447 година Евгений IV умира. Парентучели го наследява като папа Николай V и мястото на Козимо като папски банкер е затвърдено за пореден път. Но зад приятелството стои нещо повече от чистия финансов интерес. Николай V се съветва с Козимо за създаването на Ватиканската библиотека, която е направена по модел на библиотека „Медичи“. Също така желанието на папата за мир в Италия „без използването на други оръжия освен Христовите“ съвпада с по-светското желание на Козимо за мир и благоденствие. Николай V запознава Козимо със сиенския си приятел Енеас Пиколомини, който след единадесет години, през 1458 година, ще стане папа Пий II.

Ако Николай V е първият папа, който е и хуманист, то Пий II прави още една крачка и е първият хуманист, който е и папа. Пиколомини обаче е доста неправдоподобен избор за Христов викарий не само заради преобладаващата си вяра в хуманизма. Преминал е четиридесетте години, когато дава обет за безбрачие, а дотогава си създава заслужено име на завършен латинист, но и на също толкова завършен женкар. Еротичната му „История за двама любовници“ и бляскавите му латински стихове привличат вниманието на императора на Свещената римска империя Фридрих III, който го назначава за придворен поет. Оказва се, че Пиколомини дава обет за безбрачие от чиста амбиция, защото той с нищо не променя поведението му. Но сега впряга широките си хуманистични познания в създаването на няколко по-сериозни произведения, като забележително иновативната му географска история, озаглавена „За Азия“, която по-късно вдъхновява Христофор Колумб да търси западен път към Катай (Китай).

На петдесет и три годишна възраст Пиколомини в крайна сметка постига амбицията си и става папа Пий II. Но за изумление на Козимо дава управлението на папските финанси на банкер от родния си град Сиена, въпреки че запазва личната си сметка в римския клон на банка „Медичи“. Козимо незабавно подема публична кампания, за да убеди Пий II да промени решението си, и когато малко след избирането си новият папа преминава през Флоренция, в негова чест се прави пищно празненство. Рицарски турнир на светлината на факли на площада пред Сеньорията и грандиозно драматизиране на моменти от историята, като сред участниците е и деветгодишният внук на Козимо, бъдещият Лоренцо Великолепни. Зад затворените врати се дават разточителни пирове, на които на почетните гости се поднасят отбрани вина, а компания им правят най-красивите куртизанки на Флоренция.

Козимо обаче е стар, страда от пристъпи на подагра и артрит. Когато го представят на папата, не може да го поздрави, както подобава — не може нито да се изправи, нито да коленичи в краката му. Козимо се шегува с това и двамата се разсмиват, но опитът му да спечели желаните папски сметки, е неуспешен. Но и този път Козимо взема всички предпазни мерки и когато папа Пий II умира след пет години, той вече е спечелил благоволението на бъдещия папа Павел II, а папските сметки отново се връщат в банка „Медичи“.

Към края на живота си Козимо прекарва повече време сред чистия планински въздух на именията си в долината Муджело. Става рано, за да подрязва лозите, да надзирава брането или пресоването на реколтата от маслини, чак след това се занимава със съобщенията, донесени от града по куриер. Вечерите прекарва в обсъждане на Платон с Фичино, чиято колиба е наблизо. От време на време т. нар. Платонова академия прави своите сбирки — основана е от Козимо, за да се обсъждат философът и произведенията му. През зимата сбирките са редовни и се провеждат в двореца Медичи в присъствието на мнозина от приятелите хуманисти на Козимо, а през лятото са в градината под кулите на провинциалната му вила в Кафаджиоло. (Последните изследвания изобщо поставят под съмнение съществуването на Платонова академия, но е ясно, че кръгът от хуманисти във Флоренция се събира относително редовно в полуофициална обстановка, за да обсъжда древната философия, сигурно е и че тези срещи стават известни като Платонова академия.)

Козимо винаги е бил затворен в себе си човек, а неговата изисканост и присъствие на духа му спечелват име на загадъчна личност. Но когато остарява, постоянните болки от артрита, подаграта и проблемите с пикочния мехур го превръщат в печален и язвителен човек, макар че сарказмът му не губи хумористичните си нотки. Когато неговият свят и добър стар приятел Пиероци, сега архиепископ на Флоренция, се опитва да го убеди да забрани на всички свещеници да играят комар, Козимо отговаря: „Нека започнем от началото. Не трябва ли да им забраним да играят с фалшиви зарове.“

Според Фичино първоначално Козимо „скъпеше времето си толкова, колкото и Мидас своето злато.“ Сега с часове наред седи в стола си и когато неговата съпруга Контесина му натяква и го пита какво прави, той отговаря: „Като заминаваме в провинцията, ти със седмици се приготвяш за пренасянето. Дай ми малко време да се приготвя за заминаването ми в провинцията, от което няма да се върна.“ Въпреки това все още е дълбоко ангажиран с делата на Флоренция и отказва да предаде юздите на властта в ръцете на своите синове, които го разочароват. По-големият син Пиеро е болнав от малък, наближава петдесетте и страда от наследствената болест — подаграта, а натежалите клепачи му придават вечно заспал вид. По-малкият му брат Джовани е любимец на Козимо, но пък се отдава на прекомерни удоволствия. Наследява ума на баща си, но е прекалено пълен и никога не е спортувал. Пиеро помага в управлението на банката и го прави достатъчно компетентно, а Джовани от време на време е изпращан на дипломатически мисии, на които неговото остроумие и чар постигат желаната цел. Но Джовани изпада в лоши настроения, защото и той страда от подагра. Миланският посланик разказва един паметен случай, когато се отбива в двореца Медичи и открива стария Козимо в господарското легло, а двамата му сина на средна възраст лежат от двете му страни — тримата са повалени от подаграта и тримата са в еднакво раздразнително настроение.

Козимо усеща, че не може да разчита на синовете си, дори и в случая, когато самият той губи самообладание по време на неаполитанското нашествие на Феранте. След няколко години, когато Феранте наследява трона на Неапол и отново заплашва с война, Козимо прибягва до коварство. Семената на Ренесанса вече достигат до Неапол и Феранте, който получава хуманистично образование, все още има силен интерес към знанията от класическата епоха. Козимо научава, че кралят на Неапол силно желае да притежава безценно и изключително рядко произведение от римския историк Ливий, от което са оцелели едва няколко ръкописа. За да се преодолее кризата, надвиснала над Неапол и Флоренция, Козимо изпраща на Феранте безценния ръкопис на Ливий от колекцията си. Кралят на Неапол е извън себе си от радост и същевременно е поласкан, че е признат за голям учен. Козимо знае как се правят тези неща, но вече се тревожи за онова, което ще се случи след смъртта му и след като неговите синове поемат управлението. Мнозина имат сметки за разчистване с Медичите и той има лоши предчувствия: „Знам, че след моята смърт синовете ми ще се сблъскат с повече проблеми, отколкото синовете, на който и да е гражданин на Флоренция, починал много, много отдавна.“

И тогава, през 1463 година Джовани умира от сърдечен удар. Козимо е съкрушен, още повече, защото е убеден, че Пиеро няма да живее дълго. Чуват главата на рода да казва, докато слугите му го носят на лектиката^[5] из залите на двореца Медичи, че това е „прекалено голяма къща за толкова малко семейство.“ Когато го оставят сам, той лежи на леглото със затворени очи, а щом Контесина го упрекне, й отвръща сардонистично: „Като си отида, ще бъде тъмно, та искам да свикна.“

Козимо знае, че краят му наближава и търси във философията смисъла на живота. Стига с Цицерон и дълга към обществото, сега се опитва да разбере Платон и summum bonum (върховната добродетел). В последните си дни вика Пиеро и Контесина на смъртния си одър и както разказва самият Пиеро, им обяснява, че не желае пищно и тържествено погребение. През 1464 година, на седемдесет и четири години Козимо де Медичи издъхва, докато слуша Фичино, който му чете Платон. Погребението му е просто, но цяла Флоренция тихо се стича на улиците около църквата на Медичите „Сан Лоренцо“, докато спускат ковчега на Козимо. Сеньорията заповядва върху надгробната му плоча да бъдат изсечени думите „Pater Patriae“ („Баща на отечеството“).

11 Пиеро Подагричавия

Пиеро ди Козимо де Медичи, или Пиеро Подагричавия, както става известен, управлява Флоренция само пет години. На този период често се гледа като на кратка прелюдия между по-благоразумната епоха на Козимо и по-пищната на Лоренцо Великолепни. Но всъщност е много повече от това.

Със смъртта на Козимо през 1464 година Пиеро е „приемственик“, властта на баща му е факт, но не е призната публично. При Пиеро господството на Медичите за първи път е обществено признато явление, на него гледат като на владетел на Флоренция, дошъл на власт благодарение на правото си на наследство — събитие, което не е свързано с никакъв демократичен процес. А онова, което тактично е прието в началото на петгодишното властване на Пиеро, е утвърдено явление в края му, когато го наследява синът му Лоренцо. Промяната е неуловима, но същностна, из основи — Лоренцо Великолепни върви по улиците като всепризнат владетел, а Козимо никога не го е правил. Синът му Пиеро сдържано приема положението на водач, докато Лоренцо гледа на него като на свое право и му се наслаждава.

Въпреки осакатяващата си болест Пиеро е по-забележителен на външен вид от баща си — бюстовете и портретите изобразяват един мъж със сурова красота, което е рядкост в рода Медичи. Козимо вероятно никога не осъзнава, че той има скрити дарби. Баща му урежда женитбата на Пиеро с една изключителна жена — Лукреция Торнабуони, дъщеря на дългогодишния управител на банка „Медичи“ в Рим. Лукреция е енергична, смела и начетена жена, която е добра майка и изключително одухотворена представителка на нежния пол. Тя играе водеща роля в разпростирането на покровителството над хората на изкуството на Пиеро и е лична приятелка с няколко от тях. Пише доста добра поезия, която в наши дни е почти непозната, заради изключително религиозното й съдържание. А формиращото влияние, което има над най-големия си син Лоренцо, е поразително.

Не може да се отрече, че подаграта на Пиеро се отразява на характера му. В определени моменти той демонстрира изискани маниери, липсващи на Козимо, но по време на все по-зачестяващите болезнени пристъпи Пиеро е хладен, резервиран или раздразнителен. Дори юношата Лоренцо забелязва как по невнимание баща му понякога отблъсква хората, а италианските взаимоотношения тогава, както и сега, се градят на топлината, чието отсъствие често разстройва хората.

А каква е тази „подагра“, която тегне над рода Медичи и почти осакатява Пиеро? Няма съмнение, че болестта е наследена от Козимо, а свадливият вид на Джовани ди Бичи предполага, че и дядото на Пиеро може да е страдал от същото. Няма съмнение и че болестта на Пиеро е подсилена от хранителните му навици, преобладаващи сред заможните италианци от епохата. Онзи, които са на върха на обществото, имат навика да изяждат огромно количество месо — за удоволствие, за да се нахранят здраво и като израз на общественото им положение, тъй като месото е скъпо. През онази епоха обикновено се сервира с гъсти и пикантни сосове, за да прикрият вкуса на месото, което бързо се разваля в жегата векове преди хладилниците. Флорентинците в частност питаят особена любов към ястия с бъбреци и черен дроб. По-голямата част от зеленчуците се считат за храна на селяните и рядко се поднасят. Истинската вреда обаче се нанася през зимата, защото това е сезонът на кореноплодните, считани за храна за добитъка. Няма проблем, ако „малките хора“ се хранят с такива неща, но изисканите дори и не помислят да посегнат към тях. В резултат на това сред висшите слоеве на обществото, особено през зимата, преобладава недостиг на витамини и минерали.

Не бива да се изненадваме, че подаграта на Пиеро се влошава при подобна диета, но е малко вероятно да е причинена от нея. От чисто медицинска гледна точка подаграта и артритът му са следствие от задържането на пикочна киселина, което води до заболяване на бъбреците, в резултат на което пък цветът на лицето му е тъмно жълт. Задържането на пикочна киселина води до натрупване на кристали, които предизвикват болки и отичане на ставите, така че няма нищо изненадващо във факта, че през по-голямата част от втория период от живота си Пиеро е носен на лектика. Свидетели разказват, че в определени случаи дотолкова е парализиран, че единственото, което може да помръдне, е езика си, за да говори. Този инвалид обаче се оказва умел владетел, защото грешките, допуснати от него, не са причинени от замъгленото му от болка съзнание. Самообладанието и волята на Пиеро са почти равни на тези на баща му.

Няколко години преди смъртта на Козимо известен брой знатни граждани на Флоренция постепенно започват да показват недоволството си от неговото управление. Обикновените съперничества и омрази се трупат и увеличават броя на онези, които изпитват мълчаливо недоволство. Сред тях е и старият приятел на Козимо Аньоло Ачиайоли, който се обръща срещу него и смята, че Пиеро е напълно негоден да поеме управлението. Ачиайоли счита възрастния Козимо за страхливец, защото според него „избягва да взема всякакви решения, които биха изисквали от главата на рода да прояви енергичност.“ Както е в подобни случаи и в този има известна доза истина — няколко богати граждани на Флоренция силно надвишават кредита си в банка „Медичи“, но Козимо не ги притиска да покрият дълговете си. И така по време на смъртта му състоянието на банката не е особено добро.

Друг сред онези, които тихо се обръщат срещу Козимо, е довереният му съветник Диотисалви Нерони, представител на старо флорентинско семейство, натрупал значително богатство. Нерони желае да превърне състоянието си във власт и е разгневен от идването на власт на друг Медичи, което му попречва.

Пиеро поема управлението на банка „Медичи“ от Козимо и смята за благоразумно да помоли стария приятел на баща си Нерони да прегледа счетоводните книги на банката и да го въведе във финансовото й състояние. Нерони решава да изплаши Пиеро като преувеличи рискованото положение, в което се намира банка „Медичи“. По това време много флорентински търговци силно надвишават кредита си, заради политическите събития по източното Средиземноморие — от 1463 година турците и венецианците водят война, нанасяща големи вреди на търговията с подправки и коприна от Изтока. Вследствие на преувеличенията на Нерони Пиеро решава незабавно да свие разходите на банката — големите задължения във всички клонове, където ги има, включително в Лондон, Брюж и у дома във Флоренция, да бъдат събрани.

Резултатът е печален и макар че сам по себе си не е пагубен, можем да гледаме на него като на първия значителен упадък в делата на банката, създадена от Козимо. Става ясно, че в лондонския клон има малка вероятност дълговете на крал Едуард IV да бъдат изплатени. Открития, подобни на това в Лондон, а после и в Брюж, дават да се разбере, че почти няма вероятност Медичите да продължат да трупат богатства в Северна Европа.

Положението във Флоренция е по-належащо и опасно, поне от политическа гледна точка, защото, когато Пиеро протестира няколко дълга в местния клон на банка „Медичи“, мнозина от надхвърлилите кредита си търговци са изправени пред банкрут. Търговската класа започва да се настройва срещу Медичите, а водачът на тази разрастваща се фракция е Лука Пити, глава на древния банкерски род, чиито търговски дела преживяват нов разцвет през последните четири десетилетия.

Пити става известен с показното пилеене на пари, което често прави с цел да се самоизтъкне. Голяма част от екстравагантните атракции по време на посрещането във Флоренция на папа Пий II са негово дело, а Козимо с неохота се съгласява да направи тези ненужни според него разходи. Пити иска да се покаже като една от главните движещи сили в града и да получи международно признание. В продължение на няколко години строи голям дворец на хълм на южния бряг на река Арно, който се извисява над онази част от Флоренция, известна като Олтрарно („отвън Арно“). Козимо е склонен да остави Пити да живее с мисълта, че е на път да се превърне в основния политически фактор в града. Отчасти заради последвалото нежелание на Козимо да се занимава с тревожни и дълготрайни проблеми, отчасти заради тайното нарастване на истинското могъщество на рода Пити, но Лука Пити безспорно се очертава като много явна и ярка сила, с която трябва да се съобразяват.

Общественото мнение във Флоренция започва да се раздвоява между Партията от хълма (фракцията Пити с център двореца на рода) и Партията от равнината (фракцията Медичи, съсредоточена около по-скромния дворец в равнината на север от центъра на града). Ачиайоли и Нерони малко по-тайно заемат страната на Партията от хълма. Към тях се присъединява и идеалистът, син на знатно и старо флорентинско семейство, Николо Содерини, който е изключително надарен оратор. Содерини става говорител на Партията от хълма и търси обществена подкрепа за каузата, като настоява за премахването на корумпираната избирателна система, с която Медичите запазват властта си. Пламенният Пити решава, че е дошло времето, и на четири очи призовава за незабавни действия срещу Медичите, като твърди че с обществената подкрепа и опората от страна на търговците управлението на Медичите лесно ще бъде свалено с въоръжен бунт. Пиеро може да бъде пленен и убит, всички други главни представители на рода изпратени в изгнание, а градът завинаги прочистен от семейството. Пити много добре съзнава, че партията на Медичите може да получи подкрепа от Сфорца в Милано, но вече е подсигурил за Партията от хълма в случай на въоръжен конфликт помощта на Венеция, Ферара и на новия папа Павел II, също венецианец.

Содерини обаче се противопоставя и успява да убеди другите заговорници да не използват въоръжена сила. Идеализмът му спечелва още една победа и много скоро призивът за „свобода и равенство“ на Содерини е подет от населението. В резултат от нарастващото обществено напрежение системата за избор на Сеньорията, чиито членове се предлагат от еснафите и която лесно се контролира от Медичите, е заменена от по-демократичния избор чрез жребий, който е използван в миналото, и Содерини става гонфалониер с всеобща подкрепа.

Търговците обаче бързо разбират накъде духа вятърът, населението настоява за радикални промени в начина на управление на града, а никой не може да каже как ще завърши всичко. По ирония на съдбата политическото разложение в управлението от страна на управляващите фракции води до стабилност и сега търговците виждат как властта се изплъзва от ръцете им. Народното управление води до безредици, търговията страда и градът може да бъде съсипан. На всяка крачка Содерини се сблъсква с опозиция, когато представя идеалистичните си предложения пред градските съвети, останали в стари и не толкова подкрепяни от народа ръце. По време на управлението си гонфалониерът и радващата се на народна популярност Сеньория не постигат нищо, общественото мнение се обръща срещу тях и когато мандатът им изтича, някой поставя бележка на портите на двореца на Сеньорията, на която пише: „Деветте магарета си тръгнаха.“

Содерини е възмутен, когато потокът от всенародни демократични реформи не помита Пиеро де Медичи, а и от друга страна, сега търговците подкрепят старата система и той сякаш е по-могъщ от всякога. Содерини решава да заложи на Пити и съучастниците му в заговора Ачиайоли и Нерони. Времето за идеализъм отминава и трябва да се предприемат по-крайни мерки. Заговорниците изпращат тайно послание до Ферара и Венеция, за да координират усилията си, но много скоро събитията приемат неочакван обрат.

През март 1466 година до Флоренция достига новината, че великият бивш кондотиер и приятел на Козимо де Медичи Франческо Сфорца е починал. Като херцог на Милано го наследява двадесет и две годишният му син Галеацо Мария Сфорца. Галеацо има доста чудат характер и вече се говори, че проявява признаци на опасно душевно разстройство. Плъзват отвратителни истории за изнасилени съпруги на благородници из тържествените зали на двореца му, говорят, че в тъмниците под палата лично херцогът ръководи изтезанията на враговете си и понякога със собствените си ръце изтръгва крайниците им.

Пиеро де Медичи осъзнава колко е опасно положението, в което се намира, и се решава на дипломатически риск. През април изпраща седемнадесетгодишния си син Лоренцо на посещение в Неапол с надеждата, че ще спечели Феранте за каузата на Медичите. След няколко седмици Лоренцо се завръща, пленил Феранте с юношеския си интелект и самоувереност и станал добър приятел с монарха.

Но тогава сред летните августовски жеги Пиеро е повален от силен пристъп на подагра. Практически е парализиран и е пренесен на лектика, за да се възстанови сред прохладата на вилата му в Кареджи на няколко километра северно от Флоренция. Заговорниците предприемат необходимите стъпки. Пиеро е изваден от строя и в Кареджи, когато до него достига новината, че херцогът на Ферара изпраща армия, която да прекоси планините и да нахлуе на флорентинска територия, за да плени Пиеро и сина му Лоренцо и да ги убие. Положението става още по-опасно, когато разбира, че венецианците също подготвят армия под предводителството на най-добрия си кондотиер Бартоломео Колеони, чиято фамилия означава „лъвско сърце“. Колеони заема мястото на покойния Франческо Сфорца и се смята за най-способният пълководец в Италия.

Пиеро действа мигновено въпреки силните болки и заповядва веднага да бъде отнесен обратно във Флоренция. Лоренцо язди начело и когато приближават града, някакви селяни му казват, че въоръжени мъже им готвят засада пред градските порти. Лоренцо препуска обратно при баща си и го предупреждава за опасността. Двамата решават да заобиколят и да влязат през друга от градските врати. След като пристигат в двореца Медичи, Пиеро се заема да събере поддръжниците на каузата на рода. Неочаквано до тях достигат новините, че Галеацо Сфорца е изпратил кавалерия от 1 500 души от Милано, които да влязат в бой със силите на херцога на Ферара.

Внезапното връщане на Пиеро в двореца Медичи заварва заговорниците неподготвени. Ачиайоли, Содерини и Нерони препускат, за да съберат хората си, и оставят Пити в незавършения му дворец. Часовете минават и страхът на Пити, че е изоставен, нараства все повече и повече, докато в крайна сметка не изгубва самообладание. Яхва коня и препуска с всички сили по Понте Векио над Арно, през града към двореца Медичи, където иска незабавна аудиенция с Пиеро. Разказите за срещата се различават: според един Пити пламенно моли Пиеро за пощада, като се заклева, че от този миг нататък „ще го подкрепя до смъртта си“. Не е ясно дали по това време Пиеро знае колко дълбоко е замесен в заговора за убийството му Пити, но във всеки случай великодушно му прощава. Друг от хронистите стига дотам да твърди, че Пиеро дори приема предложението на Пити да ожени сина си Лоренцо за една от дъщерите му, за да поправят разделението, обзело града.

Пиеро успява да събере въоръжената си стража и изпраща съобщение на Галеацо Сфорца да препусне възможно най-бързо с кавалерията си към Флоренция. Същевременно и Содерини изпраща куриер до армията на херцога на Ферара да тръгне към града, а после се отправя към двореца на Сеньорията, за да принуди членовете на съвета да арестуват Пиеро. Градът е обзет от смут и паника, които обаче не водят до всенародното въстание, на което се надява Пити. Никой не е изпратен да арестува Пиеро, а въоръжените групи на заговорниците губят кураж и се разпръскват из страничните улички. Армията на херцога на Ферара научава за това и разбира, че е подведена за положението във Флоренция. Населението няма да се вдигне и да ги приветства като освободители, както им е обещал Содерини, така че ферарци решават да се върнат. Когато новините достигат Венеция, войската на Колеони дори не е напуснала Венеция.

Заговорът се проваля и Пиеро заповядва на политическата машина на Медичите да вземе необходимите мерки, за да възстанови спокойствието в града. Избрана е Сеньорията, поддържаща каузата на Медичите, гласът на голямата камбана се понася над Флоренция и всички имащи право да гласуват се отправят към площада. Тук вече са се събрали 3 000 войници — обединените сили на градската стража и въоръжените поддръжници на Медичите, начело с младия, облечен в доспехи Лоренцо, който препуска между тях. Събралите си граждани са силно изплашени от слуховете за гражданска война и нахлуването на чужди войски и приемат свикването на балия, която много бързо се съгласява да възстанови стария начин за назначаване на членовете на Сеньорията от еснафите вместо по-демократичния избор чрез жребий, който довежда до избора на Содерини за гонфалониер. Всякакви демократични реформи се отлагат за период от двадесет години, докато Флоренция не се стабилизира напълно. Всички много добре разбират случилото се — властта на Медичите е възстановена и получава народно одобрение вероятно за десетилетия напред. Флорентинци са принудени да го приемат, независимо от това дали искат, или не, а доколкото можем да преценим, съгласието им не е чак толкова неохотно, тъй като това е цената, нужна за стабилитета.

Главните заговорници Ачиайоли, Нерони и Содерини са осъдени на смърт, но Пиеро се намесва и присъдите са заменени с изгнание. Намерението му е да заздрави връзките в разединения град, но изпращането на заговорниците в изгнание се оказва скъпо струваща грешка. Содерини и Нерони заминават направо за Венеция, чиито управници все повече се страхуват от съюза между Флоренция и Милано. Дожът на Венеция и съветът му са убедени, че се налага да действат срещу Флоренция и през май 1467 година Колеони е изпратен да нападне града. Всяващият страх Колеони е на шестдесет и седем години и това си проличава. Учил се е от самия Сфорца и сега командва огромна армия от 8 000 конници и 6 000 пехотинци.

Както винаги, когато научава новините, Пиеро действа незабавно и изпраща съобщение до Феранте в Неапол и Галеацо в Милано, като ги призовава да изпратят колкото е възможно повече подкрепа. Същевременно назначава генерал Федериго да Монтефелтро за командващ войските на Флоренция — четиридесет и пет годишният Монтефелтро е владетел на малкия град-държава Урбино в южните подстъпи към Романя и се слави като достоен съперник на Колеони във военното поприще. Той също се е учил от Сфорца и дори се жени за дъщеря му Батиста.

Двете армии започват да маневрират по хълмовете и долините на Романя, като предпазливо изчакват другият да направи погрешен ход. Всъщност Монтефелтро избягва бойни действия и изчаква пристигането на подкрепленията от Милано и Неапол. Постига целта си и много скоро към него се присъединяват неаполитанските сили под предводителството на херцога на Калабрия и голямо подкрепление от Милано, водено от самия Галеацо.

Монтефелтро бързо преминава в настъпление и принуждава Колеони и войската му да заемат неизгодни позиции, но преди да нанесе удара, Галеацо неочаквано решава да остави врага да избяга. Когато Сеньорията във Флоренция изпраща съобщение, в което настоява да им бъде обяснено случилото се, Монтефелтро възразява, че по силата на каприза Галеацо решава, че един Сфорца не може да получава заповеди от бивш офицер, подчинен на баща му. Сеньорията дипломатично приканва Галеацо във Флоренция, за да разкаже лично за положението на бойното поле и да даде съвет как да действат флорентинските войски. Монтефелтро вече не е възпрепятстван от младия, но ненадежден херцог на Милано и успява да притисне венецианската армия, която се оттегля към Имола. Колеони най-после е принуден да се бие и приема сражението. Силите на Монтефелтро бързо вземат надмощие, но слънцето залязва и двете войски са принудени да се бият на светлината от огньовете. В настъпилото объркване Колеони заповядва на хората си да отстъпят. Монтефелтро обявява, че флорентинската войска е победила, но всъщност изходът от битката не е ясен, тъй като Колеони се връща във Венеция, а по-голямата част от армията му е незасегната. Венецианците обаче не желаят да водят дълга война и след година между двата града е подписан мирен договор, с който Пиеро успява да изгради отново стария съюз. Мирът е възстановен, както във Флоренция, така и във външнополитическо отношение и той окончателно се превръща във владетел на града.

Пиеро е отговорен и за търговския удар, носещ непрекъсната печалба за банка „Медичи“, като по този начин прикрива постепенното западане на банковата й дейност из цяла Европа. Няколко години по-рано баща му Козимо замесва банка „Медичи“ в търговията със стипца, която се намира под монопола на Папството. Стипцата представлява минерални соли от вулканични наноси, използвани за фиксиране на ярките багри на платовете, и е от жизненоважно значение за текстилната промишленост във Флоренция, както и за Холандия, Белгия и Лондон. Години наред европейските доставки от висококачествена стипца идват от мините в Мала Азия, близо до Смирна, в наши дни Измир, които се намират под контрола на генуезците, докато през 1455 година не попадат в ръцете на османските турци. Търговията със стипца обаче продължава и според един хронист турският султан „печели годишно от християните повече от 300 000 в злато.“ Това значи, че европейците практически финансират войната, която турците водят на Балканите и по източното Средиземноморие. За щастие тази пагубна аномалия спира през 1462 година, когато откриват „седемте хълма със стипца“ при Толфа — част от Папската държава, намираща се само на няколко километра от западния бряг на Италия при Чивитавекия.

Папските власти веднага завладяват ценния източник на полезни изкопаеми и установяват монопол, като обявяват, че от този миг нататък всеки, внасящ стипца от турците, е отлъчен от църквата. Всъщност папата има толкова силно желание да запази този безценен източник на приходи, че отива и по-далеч — във всички индулгенции, продавани за опрощение на греховете, изрично е упоменато, че те са лишени от сила за всеки, който дори използва внесена турска стипца. Това обаче предизвиква доктринален проблем, тъй като монополната търговия, подобно на лихварството, е абсолютно забранена от Църквата. За щастие вещите теолози при папския двор бързо успяват да намерят дупка в закона. Мините за добив на стипца лишават неверниците турци от доход, т. е. на практика се използват в името на християнската кауза, което напълно оправдава очевидно незаконните средства, и конкретно в този случай монополната търговия не е грях.

Като папски финансист банка „Медичи“ се намира в изгодно положение, за да се включи в търговията със стипца, а и разполага със създадена мрежа от борси под формата на разпръснатите из цяла Европа клонове. Така до 1464 година банка „Медичи“ държи почти половината от стипцата, вадена при Толфа, което е значително начинание, тъй като ни е известно, че през 1471 година годишно се вадят около 70 000 кантара стипца („кантар“ е древна мярка за тежина, разпространена из цялото Средиземноморие, и е равна на около 54,4 кг.), количество, което приблизително се равнява на 3 444 тона.

Козимо е прекалено болен, за да ръководи това търговско начинание, чието начало е поставено в годината на неговата смърт. Вместо него тъстът на Пиеро Джовани Торнабуони се заема с управлението му. След кончината на Козимо Торнабуони започва да се оплаква на Пиеро, че пазарът на стипца не носи почти никаква печалба. Цялостният монопол се ръководи толкова неумело от папските служители, че пазарът често се пренасища, което води до срив на цените, още преди по-скъпо закупената стипца да достигне предназначението си. Торнабуони съветва Пиеро да се откажат от търговията или да си извоюват изключителни права от папските власти, което налага монопол от страна на Медичите и фиксира продажната цена на подходящо ниво. Но в резултат на войната от 1465 година между Флоренция и Венеция папа Павел II изтегля папските авоари от банка „Медичи“ и ги прехвърля в банката на един от своите роднини.

Този ход поставя банка „Медичи“ в затруднение — оставането в търговията със стипца по времето на Павел II ще бъде трудно, да не говорим за опит за осигуряване на монопол. За пореден път Пиеро залага на своя син и през март 1466 година изпраща седемнадесетгодишния Лоренцо в Рим, като разчита не само на младежката му способност да очарова, но и което е по-изненадващо, на търговската му преценка. Лоренцо пристига в Рим, а Пиеро му пише от Флоренция, че трябва „да уреди този проблем и други неща, както намери за добре.“ Синът вече е получил инструкции от баща си за онова, което трябва да изрече — само банка „Медичи“ може да си позволи да оборудва галери, които да пренасят стипцата по дългото плаване до Лондон и Холандия. Опасностите в лицето на пирати и корабокрушения означават, че всеки по-дребен представител рано или късно ще е разорен, а банка „Медичи“ може да си позволи да покрие подобни загуби. Съчетанието от светските умения на Лоренцо и убедителните аргументи на Пиеро успяват и на 1 април 1466 година банка „Медичи“ получава монопол върху стипцата. На следващия ден Торнабуони пише на Пиеро и с удоволствие го уведомява, че банката може вече да наложи двойно по-висока цена от предишната за стипцата на лондонските и брюжките пазари. Банка „Медичи“ си осигурява огромен доход за години напред.

Изчисленията за големината на този доход се различават. Известно е, че папските власти получават малко по-малко от два флорина за всеки кантар, преминаващ през дворцовите складове в Чивитавекия. Същевременно знаем, че в Брюж банка „Медичи“ обикновено изкарва между три и четири флорина за кантар. Дори ако приспаднем разходите за транспортиране, излиза, че банката вероятно получава минимум около 70 000 флорина на година, което е огромна сума, като имаме предвид, че цялата печалба на банка „Медичи“ за период от двадесет и три години до 1420 година е 152 000 флорина.

Пиеро Подагричавия запазва още една от великите традиции на Медичите — покровителството над хората на изкуството. Козимо желае да остави вечно наследство от Медичите под формата на сгради, а поръчката на картини оставя за синовете си Джовани и Пиеро. Решението му не само показва техния интерес към изобразителното изкуство, но и предполага един развит вкус и познаване. Докато баща му е жив и по време на болезнените пет години от своето управление, Пиеро често поръчва картини на няколко художници. Продължава да подкрепя любимеца на баща си Донатело, а когато той умира през 1466 година, отдава почит на художника, като изпълнява желанието му да бъде погребан в църквата „Сан Лоренцо“ до Козимо — жест, показващ силната съпричастност на Медичите към хората на изкуството, работили за тях. Медичите са сред първите, които разбират и открито признават, че хората на изкуството са не само обикновени занаятчии. Същевременно творците развиват увереност в себе си, вървяща ръка за ръка с появата на хуманизма. Те започват да вярват в себе си, в своята уникална визия за света. Всъщност от този период нататък можем да говорим за концепцията за човека на изкуството като „гений“ и всичко, свързано с нея. Виждаме творецът, който показва изключителната си дарба, изключителното си поведение, изключителната си самоувереност и, парадоксално, в резултат на това изключителното си психологическо терзание.

Типичен представител на този нов обществен вид е художникът Фра Филипо Липи, който първо работи за Козимо, а после за Пиеро и става приятел на младия Лоренцо. Липи е син на касапин и е роден около 1406 година във Флоренция. От ранна възраст остава сирак и е отгледан от бедната си леля, но често бяга, за да води босоногия живот на уличните хлапаци, който формира жизненоважни черти от характера му. На петнадесетгодишна възраст отчаяната му леля го изпраща в манастира „Санта Мария дел Кармине“ в Олтрано, където той дава обет като кармелит, оттам и титлата му „фра“, съкратено от „отец“ или „брат“. Животът в манастира не оказва почти никакво влияние върху буйния Липи, но го запознава с друга оформяща характера му личност.

През 1426 година манастирът „Санта Мария дел Кармине“ наема двадесет и пет годишния художник Мазачо, за да нарисува поредица от фрески върху стените на капела Бранкачи. Мазачо е един от първите, открили нов начин на рисуване, при който фигурите във фреските му са като живи, притежават правдоподобност и драматична сила, невиждани дотогава. Фра Липи е заинтригуван и прекарва часове в съзерцание на младия Мазачо по време на работа. Художникът открива, че младият монах има дарба да рисува, и започва да му показва тайните на своя рисунък — използването на светлина и перспектива, умението да се рисува човешка анатомия и претворяването на чувствата.

Две години по-късно, през 1428, Мазачо умира, но новата му изразителна техника достига пълен разцвет в изкуството на Липи, който напуска манастира и заминава за Падуа с намерението да стане художник. Ог ранния му период не оцелява нито една картина, но сигурно оригиналността му си е личала още от самото начало, защото влиянието на стила му върху другите падуански художници лесно се разпознава — светът на изобразителното изкуство е разтърсен от нов порив.

Вероятно заради спор за жена Липи напуска дискредитиран Падуа и тръгва по южния бряг към Анкона. Веднъж излиза да плава, но вятърът отвява лодката му навътре в морето, където е пленен от мавърски корсари, които го откарват до Северна Африка като роб. Прекарва година и половина в пленничество, като на стената в килията си изографисва портрет на местния халиф — ислямът забранява изобразяването на фигури, но когато халифът вижда лика си, толкова го харесва, че дарява на Липи свободата му. Историята не се счита за много достоверна, тъй като единственият й извор е ненадеждният Липи, но със сигурност знаем, че по това време се появява в Неапол, където съчетава живота на придворен художник със забавленията в бордеите. През този период или малко по-късно попада за кратко в затвора и е публично бичуван заради измама, след което със сигурност напуска Неапол и през 1437 година се завръща във Флоренция.

Тук успява да получи поръчка от монахините в „Сант Амброджо“, където рисува картина зад олтара, която е на изключително ниво и привлича вниманието на Козимо де Медичи. Дори в наши дни съвършенството в работата на Липи се вижда мигновено. Изобразените от него лица изпъкват на фона, сякаш са релефни. Казват, че Липи се научава да рисува така, докато наблюдава релефите на Донатело и техния ефект. Тази релефност на лицата и експресивната им индивидуалност превръщат картините му в нещо невиждано още от самата им поява. Съвсем ясно усещаме, че всяка мадона е жена, познавана от Липи, и дори кръглоликото дете в ръцете й е лесно разпознаваема личност, а не синтезиран образ.

По-голямата част от поръчките към Липи са религиозни, което се дължи на начина, по който художниците биват наемани през този период. Вероятно при неговия характер е неизбежно картините му да не бъдат пропити с дълбока религиозност, но пък притежават предизвикателен реализъм. Неговите благовещения, мадони и картини зад олтара изобразяват изключително живи сцени, одухотвореността на участниците в тях не е тържествена или преувеличена — ние разчитаме позата им или тяхната изразителност по естествения израз на лицата им така, сякаш ги виждаме в реалния живот. Лекотата на линиите и цветовете напомнят за влиянието му, забелязано при художниците в Падуа — внезапно разпознаваме един призрачен предшественик на Ботичели в целия блясък на рисунъка и цветовете му.

Единствено ярката дарба на Липи е причина за безкрайното търпение на Козимо де Медичи във взаимоотношенията му с този непокорен художник, защото покровителите на Липи са възнаграждавани с непрекъсната неблагодарност, която е един от малкото постоянни елементи в характера му. Медичите са принудени да упражнят целия си талант на благодетели, когато става дума за Липи. Козимо, а по-късно и Пиеро, се научават да задържат плащането на поръчките до тяхното завършване, въпреки че понякога и това не е достатъчен стимул. Като последно средство Липи получава ателие в двореца Медичи и тук го затварят, доставят му храна и материали за рисуване, но вратите остават заключени, докато поръчаната картина не бъде завършена. През тези периоди Липи е принуден дори да спи в ателието. Знаем това, защото веднъж успява да избяга, като накъсва чаршафите, завързва ги и се спуска по тях на улицата. После изчезва за няколко дни, а Козимо изпраща слуги да го търсят из бордеите около Стария пазар и пивниците в бедняшките квартали по края на Санта Кроче, намиращ се покрай блатистия северен бряг на Арно, на изток от центъра на града. Липи обаче изиграва роля за разбирането, което Козимо проявява към хората на изкуството, които наема, защото след тази случка Медичи „решава в бъдеще да се опита да го задържи, като се отнася внимателно и доброжелателно, и да му позволява да идва и да си отива, когато пожелае.“

Вероятно като част от тази просветителска стратегия през 1446 година Козимо насърчава Липи да изостави охолството на Флоренция и да замине да работи в провинцията в Прато, в подножието на планините, на около шестнадесет километра на северозапад от града. По препоръка на Козимо енорийският свещеник на църквата „Свети Стефан“, който е и негов незаконен син на име Карло, поръчва на Липи да направи фреските. Художникът го изобразява в една от тях.

Малко след това Липи получава поръчка да нарисува картина за монахините в „Санта Маргерита“ в Прато. Успява да убеди абатисата да му позволи да използва като модел за своята Мадона деветнадесетгодишната монахиня Лукреция Бути. След два месеца Лукреция забременява и двамата избягват. Скандалът е огромен, тъй като и двамата са дали обет за безбрачие, а църковните власти са принудени да отнесат въпроса до папата.

Този път Козимо трябва да упражни цялото си влияние, за да оправи положението. През 1458 година прочутият хуманист и автор на еротични истории Пиколомини става папа Пий II и по време на празненствата в чест на посещението му във Флоренция Козимо го убеждава да разгледа случая на Липи и Бути. Папата издава специално решение и ги освобождава от дадените обети, което им позволява да се оженят и да създадат дом с невръстния си син, който след години става изтъкнатият ренесансов художник Филипино Липи. Но много скоро Липи-баща изоставя съпругата и сина си и започва да работи над поредица от все по-невероятни шедьоври и да извършва все по-непростими простъпки, като един от случаите завършва с обвинение в незаконно присвояване на пари от неговия помощник, заради което го „измъчват на дибата, докато не се изпусне.“ Липи умира на 8 октомври през 1469 година на шестдесет и три годишна възраст в Сполето, отровен, както казват, от побеснелите роднини на прелъстено от него младо момиче.

Изненадващо, но Липи е погребан в катедралата в Сполето, което става почти със сигурност по настояване на Медичите. Това е едно от последните дела на Пиеро Подагричавия, който умира след два месеца от болестта, дала прякора му. До края на своя живот следва съвета на баща си да бъде дискретен, но мъдър и решителен владетел. През последните месеци от живота си е прикован към леглото в двореца Медичи, където научава, че определени млади и буйни хора от партията се възползват от силното влияние на рода — по думите на Макиавели „сякаш Бог и съдбата бяха превърнали града в тяхна плячка.“ На представителите на други семейства се устройват засади през нощта, а понякога дори ги ограбват през деня, когато прекосяват претъпканите улици около църквата „Сан Лоренцо“, която традиционно се смята за територия на Медичите. Въпреки тежкото си състояние Пиеро извиква подстрекателите край леглото си и ги предупреждава, че ако определени родове не се чувстват сигурни по улиците на Флоренция, той ще бъде принуден да върне от изгнание главите на тези родове, за да предпазят своята плът и кръв. Блъфът му успява и улиците на града отново стават сигурни за всички. Наследството на Пиеро е възстановяването на мира както във Флоренция, така и между съседните държави.