Медичите. Кръстниците на Ренесанса

24 Зловещи последици

Гражданите на Флоренция са обидени, когато Алесандро де Медичи става херцог на Флоренция през 1533 година, и вследствие на това от време на време сред жителите избухват брожения, които никога обаче не прерастват във въоръжен бунт. Вече са се наситили на обсади и битки, Гучардини пише, че „всички къщи на километри около Флоренция са разрушени, а в много селища под флорентинско владение селското население значително е намаляло.“ Сравнителните изчисления показват, че във Флоренция и из цяла Тоскана над 10 000 души умират по време на нашествието на имперските войски под предводителството на принца на Оранж и последвалата една година на обсада. Гучардини посочва, че „през този период нямаше нито жътва, нито сеитба… и така повече пари напуснаха града, при цялата му изтормозеност и отслабеност, за закупуване на жито от далечни места и добитък извън територията на държавата.“ По настояване на Карл V градът трябва да издържа редовна войска от испански войници, чиито заповеди са да попречат на отхвърлянето на настоящото управление.

Новият владетел на града Алесандро де Медичи, херцог на Флоренция, е любопитна смесица, както от физически, така и от психологически черти. Има тъмен, мавърски тен и къдрава северноафриканска коса, зле образован е и по всеобщо мнение е недодялан, но по един негов особен начин не е лишен от политически умения. Редовно дава аудиенции в двореца Медичи, където с разбиране изслушва мъките на бедните и се прочува с неподправената си щедрост. Майка му е била робиня, затова в отношенията си към нуждаещите се и потиснатите никога не забравя за трудностите, които тя е понесла. Има навика и да се отбива без предупреждение в домовете на своите политически поддръжници и да ги пита без излишни церемонии какво им е мнението за случващото се в момента. Изслушва отговорите им с такова безразличие, че не може да се каже доколко думите им достигат до него.

От друга страна, не може да се отрече и голямата непопулярност на Алесандро сред повечето слоеве на изтерзаното население, макар че не можем с точност да кажем каква част от „малките хора“ споделят това настроение. Не можем да не отбележим и здравата ръка, с която ръководи. Един от първите му ходове е да конфискува всички оръжия, дори и онези, висящи в църквите като оброк. По начин, подобаващ по-скоро на миланските тирани, разрушава стария метох „Сан Джовани Еванджелиста“, намиращ се край северната стена на града, и на негово място издига Фортеца да Басо. Тази голяма и внушаваща страх крепост подслонява испанския гарнизон, наложен от Карл V, и гледа едновременно към центъра на града и към градските стени — оръдията могат да се използват както за подчинение на Флоренция, така и за нейна защита.

В града смятат, че Алесандро е изцяло отговорен за крепостта, но идеята за нейното издигане със сигурност идва от император Карл V. Всъщност той поставя условието да бъде завършена, преди Алесандро да се ожени за дъщеря му Маргарита. През 1534 година умира Климент VII и Алесандро губи своя главен съветник и човека, който го удържа. Вече развитата му склонност към необуздано сексуално поведение достига до крайност и подпомаган и подстрекаван от младия си фаворит и далечен братовчед на Лоренцо де Медичи, Алесандро извършва поредица от лудории, превърнали се в ужасяващи градски клюки. През нощта стените на метосите биват прескачани, млади момичета от добри семейства биват прелъстявани и дори съпругите на изтъкнати граждани — компрометирани. Историите очевидно са доукрасени заради непопулярността му и със сигурност има нотки на снобизъм и расизъм, но отвратителната му репутация не е напълно незаслужена. Онези, които се изказват против Алесандро на заседанията на държавните комисии или се опълчват срещу мнението му, са застрашени от финансов крах посредством пълно данъчно разследване, последвано от огромни сметки, като по общо признание това е предпочитаният от Медичите начин за възмездие още от началото на управлението на Козимо Pater Patriae. Но Алесандро често му придава лека пикантност, като дава да се разбере, че налозите могат да бъдат намалени в замяна на сексуални облаги. Този метод също не е непознат при предишните Медичи — например при Лоренцо Великолепни. Алесандро смята за целесъобразно да се изнесе от двореца Медичи на виа Ларга и да се нанесе в по-добре охранявания дворец на Сеньорията, който след разпускането на Съвета е преименуван на Палацо Векио („Стария дворец“). Той много добре осъзнава голямата символика на този ход, както всъщност и гражданите на Флоренция — Медичите превръщат в свой дом почитаното от векове седалище на властта в града.

Година след смъртта на Климент VII влиятелните граждани във Флоренция решават, че са търпели достатъчно, и изпращат делегация при император Карл V. Тя е подкрепена от могъщите флорентински изгнаници в Рим, като семейство Паци и стария банкерски род Строци. Пратеничеството дори е насърчено от бившия съветник на Климент VII Франческо Гучардини, който сега изпълнява същата роля при Алесандро. Император Карл V е в Тунис, защото най-после е решил да поведе войските си срещу османците в Северна Африка. През 1534 година брат му Фердинанд слага край на настъплението на турците под стените на Виена.

Решават флорентинското пратеническо при император Карл V да бъде предвождано от кардинал Иполито де Медичи, който изпитва огромна завист, защото братовчед му се налага като единствен владетел във Флоренция. На Иполито се гледа и като на очевиден заместник на Алесандро, тъй като вече е показал, че е по-умен, по-отстъпчив и с малко по-добри морални устои. През август 1535 година кардинал Иполито потегля на юг, за да се качи на кораб за Тунис, но стига едва до Итри, намиращ се на около сто и тринадесет километра южно от Рим, където се разболява и умира, почти със сигурност отровен по заповед на Алесандро.

Император Карл V се връща от Тунис и призовава флорентинското пратеничество и Алесандро да се срещнат с него в Неапол. Новият водач на делегацията, историкът Якопо Нарди, излага своите доводи пред императора, като много подробно описва как новопостроената Фортеца да Басо се използва за „затвор и кланица за недоволните граждани.“ Когато приключва, императорът приканва съветника на Алесандро, Гучардини, да изложи своите доводи. Флорентинските пратеници очакват даровитият оратор изкусно да подкопае основите на защитата на Алесандро, като го обрече на провал, използвайки фалшиви хвалби и очевидно несъдържателни подробности. Смайват се обаче, когато Гучардини използва цялата си дарба да убеждава, за да обори твърденията на флорентинците, говорейки за добродетелите на Алесандро и силното уважение, което изпитват към него във Флоренция. Гучардини завършва своята реч с цветистото изречение: „Не виждам смисъл в това да се опитвам да опровергавам всички тези обвинения, свързани с жени, изнасилвания и други подобни клевети, щом става дума за общи неща и не бе споменат нито един конкретен случай.“ Гучардини е обигран политик, който не иска да е на губещата страна и да остане без работа. Разбира, че Карл V няма намерение да свали Алесандро, който ще става негов зет — императорът иска Флоренция да бъде управлявана решително, без значение средствата, защото политическата стабилност е единствената му грижа.

Смъмреното флорентинско пратеничество потегля обратно на север, а през лятото на 1536 година император Карл V пристига във Флоренция, за да доведе дъщеря си Маргарита за сватбата й с Алесандро. Като дребна отстъпка води със себе си и няколко от семействата на флорентинските изгнаници, които получават нарочно помилване по повод празненството. Но още с края на честванията и след отпътуването на императора животът за гражданите на Флоренция и техния владетел започва постарому — явно бракът не оказва никакво влияние върху чудовищния сексуален апетит на Алесандро.

Със сигурност е окуражаван от своя весел спътник Лоренцино де Медичи, макар че двамата гуляйджии са доста странна двойка. Името на Лоренцино означава „малкия Лоренцо“, защото е нисък на ръст, но прякорът му има и друго значение, намеква, че е човек почти без никакво обществено положение, който никога няма да придобие значимост, макар на практика да таи големи амбиции и да е твърдо решен да покаже на света, че струва много повече, отколкото предполага името му. Тази комбинация обуславя сложния му и избухлив характер. Като Медичи може да проследи родословието си назад до брата на Козимо Pater Patriae и гледа на себе си като на издънка на велик род. Майка му пък е Содерини и произхожда от род, който се гордее с демократичните си пристрастия. Тези черти също имат своя роля в обяснението за противоречивия му характер.

Лоренцино израства в Рим, където получава пространно хуманистично образование — на дълго и на широко може да цитира Цицерон и Макиавели, а и обича да демонстрира познанията си. Същевременно се сдобива със слава на свадлив и буен човек — любимото му занимание, когато се напие, е да обезглави някоя древна статуя във форума, като се хвали, че със замахването на сабята си нанася удар на „имперската мощ“.

В крайна сметка подвизите му стигат до ушите на папа Климент VII, който толкова се вбесява, че прогонва Лоренцино де Медичи във Флоренция. Тук буйният му нрав бързо го събира с херцог Алесандро и двамата стават неразделни приятели, макар на практика Лоренцино да мрази и презира Алесандро и да изпитва все по-голяма завист, но се старае никога да не го показва. Пред него стои един невеж незаконороден метис, по-голям с три години, който притежава цялата власт и пари, желани от Лоренцино, докато самия той, един истински Медичи с невероятен ум, е без пари и власт. Колкото повече Лоренцино се сближава с Алесандро, толкова по-силна и неконтролируема става омразата му. Същевременно в израз на привързаност Алесандро започва да го нарича „Лоренцино Философа“, който пък му се отблагодарява за приятелството като му сводничи.

Омразата на Лоренцино се задълбочава и той започва да страда от халюцинации, след като Алесандро заповядва да отровят братовчед им кардинал Иполито де Медичи. Лоренцино гледа на себе си като на Брут, а Алесандро е Юлий Цезар (императорът, похитил демократичните традиции на Древния Рим) и подобно на Брут ще отмъсти за несправедливостите, извършени от Алесандро, като го убие. След като извърши благородното дело, няма да гледат на него като на „малкия Лоренцо“, ще бъде някой, ще бъде герой. Колкото повече Лоренцино размишлява, толкова по-силни стават халюцинациите му — ако избави Флоренция от незаконородения деспот, ще стане очевидният наследник, нали в крайна сметка е благородник и законороден Медичи.

Халюцинациите му дотолкова се засилват, че се превръщат в реалност и Лоренцино започва да подготвя подробностите около убийството на Алесандро. Но за разлика от другите съзаклятия за убийство, това не е заговор, тъй като Лоренцино е твърдо решен да действа сам с помощта на един-единствен наемен убиец. Планът му е коварен — Лоренцино предизвиква Алесандро да посегне на някоя си Катерина Содерини Джинори, която има възрастен съпруг. Катерина е известна като повърхностна жена, но въпреки това добродетелна, и според Лоренцино, ако Алесандро успее да я прелъсти, ще докаже, че е истински мъж. Същевременно уверява херцога, че като истински приятел говори добри неща за него на Катерина, която по случайност и като интересен психологически обрат е сестра на Лоренцино.

Точно след Нова година на 1537 година Лоренцино уверява Алесандро, че Катерина вече съвсем определено се интересува от него и че им е уредил тайна любовна среща следващата събота, бележеща последния ден от коледните празници, непосредствено преди Богоявление, и е известно като време подходящо за веселия. Алесандро трябва да отиде в дома на Лоренцино и да изчака да му доведе Катерина, а после Лоренцино ще се измъкне под някакъв претекст и ще ги остави насаме.

Алесандро пристига в дома на Лоренцино, след като незабелязан се промъква по улиците, по които празнуват, и заповядва на телохранителя си да го чака отвън. Както е обичайно за него, по това време на нощта вече е пиян, с клатушкане стига до спалнята, сваля сабята, разхлабва дрехите си и се просва на леглото, готов да посрещне Катерина, но бързо заспива.

Случилото се после е записано от Лоренцино, който обаче разказва леко различаващи се версии на различни хора. Подробностите не съвпадат, но основните събития остават същите. През онази нощ, по някое време Лоренцино се прокрадва в стаята, където спи Алесандро, придружен от наемния убиец, известен на местните като Скаронконколо — прякор, който може би извиква ужасяващи мисли, но на практика означава „Орехотрошача“. Лоренцино се отправя към леглото и прошепва: „Спиш ли?“ Когато Алесандро се обръща към него, го притиска, а Скаронконколо започва да го пробожда. Алесандро се бори като обезумял, крещи, Лоренцино напъхва пръстите си в устата му, за да го заглуши, а Скаронконколо продължава да забива своя кинжал в тялото. Обезумелият от болка Алесандро прехапва пръстите на Лоренцино до кокал, докато наемният убиец успява да забие кинжала си във врата му и да го завърти, прерязвайки гърлото му. Тялото на Алесандро продължава да се гърчи още няколко минути и накрая се отпуска сред пропитите с кръв чаршафи.

Лоренцино покрива трупа с одеяло и закача бележка с цитат от „Енеида“ на Вергилий „Vincit amor patriae laudumque immense cupido“ („Но любовта към страната безкрайната жажда за слава ще победи“ — прев. Георги Батаклиев) — деянието трябва да бъде прието като героично дело на изтънчен убиец. Двамата излизат от стаята, Лоренцино заключва и прибира ключа в джоба си — не иска да открият тялото, преди да се отдалечи достатъчно от града. Качва се на коня и препуска. Поне един очевидец свидетелства по-късно, че е видял Лоренцино да препуска по улиците, споменава, че ръката му била превързана или била в ръкавица, но съвсем ясно се виждало, че от нея капело кръв. Лоренцино побягва, като поема по заобиколни пътища из Северна Италия, така че изминават няколко дни, преди да стигне до Венеция, където вече новините за деянието му са го изпреварили. Изгнаникът и глава на банкерския род Филипо Строци го посреща с отворени обятия. Лоренцино знае, че трябва да мине известно време, преди бурята да се разсее, но уверено започва да чака зова на Флоренция, за да се върне като герой и владетел.

Във Флоренция обаче събитията не се развиват съвсем според очакванията на Лоренцино. Не откриват веднага тялото на Алесандро заради заключената стая, възникват подозрения едва след като телохранителят му започва да настоява да узнае колко още ще чака. Представителят на император Карл V във Флоренция, кардинал Цибо, е информиран, че херцог Алесандро е изчезнал. В крайна сметка, в неделя вечерта разбиват вратата и откриват тялото му сред кървавите чаршафи.

Кардинал Цибо, който освен че е представител на императора, е и Медичи, се съветва с Франческо Гучардини. Двамата се съгласяват, че е задължително да запазят убийството в тайна, а тялото е превозено през нощта, за да бъде скрито в криптата на Медичите в „Сан Лоренцо“. Когато след 350 години тялото на Алесандро е ексхумирано, белезите от кинжала потвърждават версията на Лоренцино. Гучардини и кардинал Цибо са на мнение, че ако се разчуе за убийството, ще последват размирици, републиканците ще превземат града, а след като бунтът бъде потушен, в което никак не се съмняват, последиците ще бъдат ужасяващи. Този път Флоренция със сигурност ще загуби независимостта си, защото, ако император Карл V превземе града, несъмнено ще назначи вицекрал, както е направил в Неапол. Същевременно им е известно, че и новият папа Павел III е хвърлил око на Флоренция, ето защо е жизненоважно веднага да действат и да издигнат нов владетел, преди да последва външна намеса.

Тук идва обаче въпросът кой да бъде новият владетел. Единственият пряк и законен наследник е Катерина де Медичи, живееща във Франция, което означава, че трябва да търсят на друго място, ако искат да намерят нов владетел. Алесандро и Маргарита нямат наследник, макар че покойният херцог има незаконен син на име Джулио, който е на четири години — кардинал Цибо предлага да бъде възкачен Джулио, а самият той да е регент. Гучардини се противопоставя на идеята, защото симпатизира на седемнадесетгодишния Козимо де Медичи — син на бляскавия флорентински военачалник и герой Джовани де Медичи деле Банде Нере (от Черните отряди), който загива в защита на републиката срещу войските, плячкосали Рим, и който се жени за своята далечна братовчедка и дъщеря на Лоренцо Великолепни. Козимо изглежда идеалният избор, а и Гучардини вижда в това възможност да поеме властта, да управлява от името на неопитния Козимо и възнамерява да заздрави връзката, като го ожени за собствената си дъщеря.

Решават да свикат събрание на градския съвет в Палацо Векио, за да разрешат проблема. На събранието кардинал Цибо предлага своето протеже, други клонят към провъзгласяване на република, а Гучардини ги призовава бързо да вземат решение, тъй като времето изтича. Всъщност Гучардини вече е изпратил вестоносец във вилата на Медичите Ил Требио в Муджело, където знае, че е отседнал Козимо, и го вика във Флоренция. Гучардини се договоря с Алесандро Вители, началник на стражата отвън на площада, и му предлага план.

Часовете се нижат в разпри, преговарящите в Палацо Векио чуват, че отвън на площада има вълнения — през отворените прозорци на залата на съвета се чуват виковете на войниците. Някои от тях подемат виковете: „Изберете Козимо! Козимо трябва да е херцог на Флоренция!“, започват да повтарят „Козимо! Козимо! Козимо!“. В унисон с плана на Гучардини Вители се провиква разтревожен към прозореца: „Побързайте! Не мога дълго да удържам войниците!“ Изборът на Гучардини бързо спечелва и Козимо де Медичи е избран.

Алесандро е последният представител на главния клон на рода Медичи, пряк наследник на Козимо Pater Patriae, Лоренцо Великолепни и двамата папи Лъв X и Климент VII. Клонът, към който принадлежи и новият херцог на Флоренция Козимо. Той му помага за управлението на банка „Медичи“ и събира подкрепа за Козимо в провинцията, когато е затворен в кулата на двореца на Сеньорията. Представител на този клон на рода е и Лоренцо ди Пиерфранческо, богатият братовчед на Лоренцо Великолепни, който поръчва на Ботичели „Пролет“ и който по-късно се противопоставя на Пиеро Злочестия, като кани френския крал Шарл VIII във Флоренция. На практика убиецът Лоренцино де Медичи е по-старши по възраст и по кръв от Козимо де Медичи в неговия клон от рода, но е показателно, че никой не помисля да предложи Лоренцино като кандидат за херцогството. Може да е отървал Флоренция от омразния Алесандро, но е прекалено тясно свързан с него. Всички са съгласни, че властта на Медичите се нуждае от ново начало.

25 Аристократично управление

Козимо де Медичи е новият херцог на Флоренция, а Гучардини благоразумно се нагърбва с това да накара новия владетел да заживее в двореца Медичи. Козимо е само на седем години, когато смелият му баща Джовани де Медичи деле Банде Нере загива в битка. Момчето е отгледано от майка си Мария Салвиати в Ил Требио в Муджело. Странства и учи във Венеция, Болоня, Неапол и Генуа. Силното му желание е да върви по стъпките на баща си и да стане войник. По характер е пълна противоположност на своя романтичен и смел баща, но завинаги запазва нещо войнишко у себе си. Поведението му е сковано, по-скоро дава заповеди, отколкото указания и вярва в уважението към сана повече, отколкото в трупането на популярност. Там, където баща му се очертава като поетичен образ, Козимо остава отчетливо прозаичен — относително хубав млад мъж с късо подстригана коса, който с почти нищо не изпъква като личност.

Въпреки това в много отношения Козимо е онова, от което се нуждае Флоренция, и през първите години от своето управление бързо надраства нивото на неопитния млад мъж и се превръща в решителен управник. Внимателно изслушва съветите на Гучардини, но с развиването на своите виждания все по-малко и по-малко ги следва.

Първото предизвикателство пред управлението на Козимо е през 1537, годината на неговото идване на власт. Тогава Филипо Строци повежда поддържана и финансирана от изгнаниците армия срещу Флоренция. Строци бърка, когато решава погрешно, че управлението на Козимо няма да се радва на обществено одобрение, подобно на това на неговия предшественик Алесандро — всъщност Козимо не е особено популярен, но гражданите на Флоренция желаят период на стабилно управление. Строци очаква, че когато войските му достигнат Прато, флорентинците спонтанно ще се вдигнат срещу своя владетел от рода Медичи. Но никой не се бунтува, а начело на флорентинското опълчение е изпратен Вители, силно подкрепен от испанския гарнизон във Фортеца да Басо. Противниковите войски се сблъскват при Монтемурио извън Прато, а резултатът е смазващо поражение за Строци и армията на изгнаниците. Мнозина от членовете на водещите изгнанически родове са пленени и унизително преведени през улиците на града, сподирени от подигравките на жителите. Но това е само началото, тъй като пленниците са осъдени и шестнадесет от тях незабавно екзекутирани. Останалите, включително и самият Строци, са осъдени на дълъг престой в затвора и както се оказва, малцина дочакват края на присъдите си, защото мнозина бързо изчезват, а другите умират след мъченията. По римски маниер Филипо Строци се нанизва на своя меч и оставя бележка с цитат от „Енеида“ на Вергилий: „Exoriare aliquis nostris ех ossibus ultor“ („Ти, отмъстителю бъден, възникнал из моята пепел“ — прев. Георги Батаклиев).

Козимо и съветникът му Гучардини са твърдо решени това да не се повтаря и започват да преследват всички врагове в изгнание. След седем години Лоренцино де Медичи е промушен с намазан с отрова кинжал във Венеция, а останалите членове на родовете Строци, Паци и други изгнаници започват непрестанно да се страхуват за живота си. Във Флоренция Козимо бързо установява своята неограничена власт. Не му трябва много време, за да реши, че вече не се нуждае от съветите на Гучардини и съветникът е насърчен да се оттегли в провинциалната си вила край Арчетри на юг от столицата. През остатъка от живота си Гучардини написва произведението, с което се помни и в наши дни — „История на Италия“ е един от основните ни извори за историята на епохата, в която е живял. В него авторът изненадващо се разкрива като патриций, който вероятно в основата си вярва в демократичното управление по древногръцки модел, такъв, какъвто го познава от хуманистическото си образование. Заключенията на Гучардини носят в себе си белезите на прозрения, натрупани от човек, служил като посланик и близък съветник на двама папи (Лъв X и Климент VII), както и съветвал двама владетели (Алесандро и Козимо). Поради това „Историята на Италия“ е не само по-достоверна, но преценките й далеч превъзхождат тези на Макиавели, който е негов съвременник. Гучардини не е съвсем съвестен, нито в живота си, нито в своята „История“, но пък съветите и произведението му не са макиавелиански. Въпреки това Козимо решава да възприеме макиавелианския подход, независимо от съветите, които е получавал от своя някогашен наставник. Флоренция се нуждае точно от това, ако иска да оцелее в света на италианската политика от шестнадесети век.

Козимо е твърдо решен да се наложи като владетел на Флоренция, а не просто да управлява града — едва доловима, но съществена промяна. В миналото онези, които управляват града, добре или зле, се очертават по-скоро като водачи, отколкото като владетели. Те са глави на ефективен партиен апарат, който ги поддържа. Херцогът на Флоренция Козимо се налага като суверенен владетел, подкрепян от изпълнителен и професионален административен апарат, състоящ се от учреждения, а не от съвети. И тук промяната е едва доловима, но е огромна. В миналото управлението е съставено от крила, които се борят за власт, а сега се превръща в един монолитен административен апарат. Преди управниците на Флоренция делегират, а Козимо има силен и изострен за подробностите интерес към делата на своята администрация. В началото управлението му е белязано от студена пресметливост. Той не се бои да внушава страх, защото смята, че стои над обществената популярност, а и изглежда, че е назряло времето за подобно управление. Гражданите на Флоренция понасят големи страдания — посрамени са, смутени и унижени — Христовата република е последвана от обсада, а след нея идва и упадъчен деспотизъм. Умореното население приема едноличната власт на Козимо — републиканският дух от миналото е изчерпана сила.

Още преди да бъде помолен да се оттегли, Гучардини има пререкания с Козимо. Последната капка е готовността на Козимо да приеме, че Флоренция не е нищо повече от васално владение на император Карл V, тъй като защитата му и дори управлението зависят от испанските войски във Фортеца да Басо, които получават заповедите си от друг. Младият Козимо обаче е достатъчно мъдър, за да прозре, че за момента няма друга алтернатива и просто ще чака да му дойде времето — владетелят, възкачил се като неопитен млад мъж, бързо съзрява. Описанието на венецианския посланик показва Козимо като човека, в който бързо се превръща: „Необичайно висок е, много енергичен и силен. Държи се изискано, но когато поиска, може да е ужасяващ. Когато се труди или спортува, е неуморим и изпитва удоволствие от занимания, изискващи издръжливост, сила или ловкост… не признава никого, притежава обичайната суровост на характера… никога не фамилиарничи и се държи настрана, освен когато делата налагат противното.“

Политиката на Козимо почива на няколко взаимносвързани виждания — основната му цел е прославата на Флоренция и Медичите, което за него е едно и също. В сферата на външната политика това изисква постепенно измъкване изпод контрола на император Карл V. Във вътрешната — ефикасно управление от страна на държавните ведомства, а не съперничество между управляващите клики и родове, които се надяват един ден да са на власт. След като веднъж премахва тези им надежди, родовете започват да работят заедно, за да подкрепят Козимо и да си съперничат само в служба към него. Този начин на управление води до налагане на ефикасна власт над всички земи под господството на Флоренция. Козимо стои начело на една Флоренция, която постепенно се превръща от град-държава в напълно развита суверенна държава с цялостна управленска структура. Периодът на неговото управление бележи съзряването на властта на Флоренция — промяна, която в по-голяма или по-малка степен се случва из цяла Европа, защото е ред властта да преживее своето възраждане. Определени древни граждански идеали, като тези на Цицерон, са възприети от някои управници, а мнозина, включително и херцогът на Флоренция Козимо, се стремят към еднолична власт, подобна на онази в Древния Рим. В действителност осъществяването на управлението търпи реформация — остарели и средновековни обичаи са премахнати в полза на един реформиран административен апарат, който работи по определен план. В случая с Козимо това се вижда много ясно — онова, което по времето на Лоренцо Великолепни е поредица от жестове, чиято цел е да увеличат властта на Медичите, сега се превръща в разпознаваема политика, замислена да способства за неотделимите интереси на херцога и херцогството.

Въпреки желанието си за независимост, Козимо вижда, че за момента интересите на Флоренция най-добре ще бъдат обслужени от запазването на тесния съюз с император Карл V. Именно с тази цел се обръща към императора с молба да му позволи да се ожени за дъщеря му Маргарита, вдовицата на Алесандро. За Козимо това е чист династически брак, който трябва да придаде характер на приемственост и да запази изгодния съюз. Но Карл V има други намерения — знае, че може да разчита на Флоренция, но не е толкова сигурен в новия папа Павел III, затова омъжва дъщеря си Маргарита за внука на понтифекса.

Следващият, към когото Козимо се обръща, е дон Педро де Толедо, вицекрал на Неапол от името на Карл V, и му иска разрешение да се ожени за единствената му дъщеря Елеонора де Толедо. Молбата е удовлетворена. Дон Педро е натрупал огромни богатства в Новия свят и Елеонора донася със себе си подобаващо щедра зестра. Медичите продължават да работят като частни банкери, но не съществува „тайна книга“, за да можем да упоменем точната сума на зестрата, в която влизат определени съкровища, които нямат цена. Бракосъчетанието в родовата църква на Медичите „Сан Лоренцо“ през 1539 година е подобаващо пищно за случая, а народът на Флоренция е насърчен да участва в тържеството с помощта на безплатни сладки и вино. Това е първото обществено празненство, на което градът е свидетел от дълги години.

След сватбата Козимо се премества от двореца Медичи на виа Ларга в Палацо Векио в центъра на града. Има две причини да заживее там — той и семейството му не само по-лесно ще бъдат пазени от флорентинската стража, но и от наблизо ще надзирава административния апарат, който се помещава в същата сграда.

През 1542 година несигурното примирие между френския крал Франсоа I и императора на Свещената римска империя Карл V за пореден път отстъпва място на открити военни действия. Козимо бързо изрича тържествено обещание, че ще подкрепя Карл V, който пък ясно дава да се разбере, че се нуждае от пари, за да наеме войска. Херцогът на Флоренция веднага отделя голяма сума от зестрата си, а в замяна благодарният император изтегля испанския гарнизон от Фортеца да Басо, както и гарнизоните в Ливорно и Пиза. Козимо веднага се заема да приобщи управлението на двата града към това на Флоренция, като същевременно изгражда защитата на Тоскана. Като съюзник на Карл V се отправя в поход срещу стария враг на Флоренция Сиена, намираща се на юг, и където синът на Строци Пиеро се установява с намерението да използва града като база за ново нападение срещу Флоренция.

Войната между Сиена и Флоренция се превръща в ожесточен тригодишен конфликт. В крайна сметка Пиеро Строци избягва във Франция, имперските испански войски, теоретично под командването на Флоренция, опустошават околностите на Сиена, а градът е обсаден. Когато обсадителите възтържествуват, от 16-хилядното население на Сиена остават само 6 хиляди души — кръвопролитията, болестите, бягствата и заточенията едва не унищожават малкия град и околностите му.

Мнозина във Флоренция смятат победата за безполезна, тъй като градът носи на херцогството по-малко от 60 000 флорина годишно. Козимо обаче е на противното мнение, тъй като това е най-голямото разширяване, което Флоренция добавя към своите територии и което дори е гарантирано от император Карл V. Сложното и неустойчиво „демократично“ управление на Сиена от векове наред е причина за осакатяващи вътрешни борби и външни чуждестранни авантюри, които обикновено са за сметка на Флоренция, но сега управлението на града е част от стабилния и ефикасен флорентински административен апарат. На практика и в един по-малък мащаб Сиена е част от Флорентинската империя, като към тази бързо разрастваща се империя скоро е прибавен остров Елба на юг от Тосканския бряг, закупен от Козимо през 1548 година от Генуа с намерението да го превърне във военноморската база на херцогството. В амбициите на Козимо влиза и превръщането на Флоренция в морска сила, като за целта същевременно се развива и търговската флота с разширяването на пристанищния град Ливорно. За да привлече нови граждани и да стимулира международната търговия, Козимо I (както вече е известен) обявява Ливорно за град, където всеки е свободен да изповядва своята религия, в резултат на което градът започва да привлича турци, евреи и дори преследвани английски католици. До началото на следващия век Ливорно се сдобива с най-многобройното еврейско население по западното Средиземноморие.

За разлика от всеки друг Медичи след Козимо Pater Patriae херцог Козимо I има строг дневен режим. Става преди изгрев-слънце, за да проучи последните доклади на различните съвети и други обществени служби. Козимо има афинитет към воденето на досиета и архиви, често поръчва статистически проучвания, преброявания на населението и доклади, свързани с бъдещото развитие. Пряк резултат от това е мрежата от канали, разпростираща се из Тосканската провинция и имаща както напоителни, така и плавателни функции. Козимо вдъхва нов живот в западащите университети на Флоренция и Пиза, като прокарва радикални реформи и насърчава особено много изучаването на естествените науки. Дори сред хуманистите те все още са известни като естествена философия, въпреки че на практика науката е на границата на голям вододел, който един ден ще раздели хуманитарните от естествените науки.

Козимо често продължава да работи и по време на обедните жеги, но държи в късния следобед редовно да спортува. През зимата излиза да язди, когато времето е лошо, вдига тежести, а през лятото програмата му включва и плуване в река Арно. Веднъж това почти му струва живота, когато незнайни убийци поставят редици от копия и остриета под повърхността на водата на мястото, където обикновено се гмурка. За щастие един от прислужниците му съзира отблясъка на едно от остриетата. Има много опити за убийството му и Козимо никога не излиза, без да бъде придружен от няколко телохранители, взети от отряда на Швейцарската гвардия в града, която заменя испанския гарнизон на Карл V. Извършена е още една показателна промяна — когато тези войски са преместени от Фортеца да Басо в казарма точно до площада на Сеньорията, сградата става известна като Лоджа деи Ланци, като последната дума е погрешно италианско произношение на немското ландскнехт, както подвеждащо били известни швейцарците. Стражите на Палацо Векио в херцогските покои трябва само да дадат сигнал с тръбата и швейцарските гвардейци веднага ще се притекат на помощ.

Елеонора де Толедо бързо се отегчава от тесните зали и стаи в Палацо Векио, а и няма никакво желание да живее в малък дворец, разположен до казармите на пияни наемници. Положението се усложнява още повече от клетката на лъвовете на виа деи Леони зад двореца — те я плашат с ревовете, които надават през нощта, а в горещините вонята им е нетърпима. Елеонора е горда испанска аристократка, израснала в истински неаполитански дворец, обзаведен с всички бляскави предмети и съкровища от вицекралството, и няма никакво желание да се задоволява с по-малко, защото е омъжена. Във Флоренция има само един дворец, който отговаря на подобни изисквания — обширният и незавършен дворец Пити, помпозната прищявка, станала свидетел на краха на Лука Пити по времето на Пиеро Подагричавия. През 1549 година Елеонора де Толедо купува едва за 9 000 флорина от личното си богатство двореца Пити, след което архитекти и декоратори веднага се заемат за работа, за да направят двореца подходящ за една херцогиня с вицекралска кръв. Козимо лично следи засаждането на градините на големия парцел зад двореца, купен от рода Боголи. Името на рода е изопачено и те стават известни като градините Боболи, които до ден днешен са зелен рай от сенчести алеи, статуи и просторни гледки към хълмовете, намиращи се само на километър и половина от центъра на града. Те все още свидетелстват за интереса на Козимо към ботаниката, защото той не само насърчава изучаването на естествените науки, но и сам се занимава с тях.

Елеонора де Толедо с един от синовете й, портрет от Аньоло Бронцино

В крайна сметка Козимо, Елеонора и нарастващото им семейство се преместват в двореца Пити през 1560 година, при което официалното му название става Херцогския дворец. Козимо е домошар, доколкото му позволява неговият хладен и сдържан характер, а Елеонора приема тези много испански черти. Единствената трудност създава майката на Козимо Мария де Медичи, по баща Салвиати, която настоява да има свои апартаменти в Херцогския дворец. Козимо все повече се вбесява от прекалената й намеса, а двете с Елеонора просто не могат да се понасят.

Козимо и Елеонора имат шест деца, които силно обичат, но по свой различен начин. Елеонора създава отчетливо испанска атмосфера в Херцогския дворец, трите й дъщери израстват в благочестиво уединение и рядко напускат границите на дома. В съответствие с традицията на Медичите Козимо полага всички усилия да създаде приятелски взаимоотношения с поредица от папи, като урежда вторият му син да стане кардинал на седемнадесет години, а третият му син Гарсия става такъв няколко години по-късно. Семейството е голямо, но въпреки това атмосферата зад голямата и сурова фасада на Херцогския дворец няма нищо общо с естествеността и радостта от живота, характерна за двореца Медичи в неговия зенит.

Не всичко обаче е аристократична меланхолия, Козимо прави всичко по силите си, за да продължи традицията на Медичите да дарява на гражданите нови забавления, с цел както да им достави удоволствие, така и да отвлече съзнанието им от всякакви бунтовни помисли. Вероятно като отражение на пристрастията му към Древния Рим Козимо въвежда надбягвания с колесници на големия открит площад пред „Санта Мария Новела“, които бързо започват да се радват на популярност сред гражданите.

Пак в съответствие с традицията на Медичите Козимо си създава име и на покровител на изкуството, което обаче очевидно е повече изпълнение на едно задължение, отколкото естетично удоволствие. През по-голямата част от времето хората на изкуството просто получават поръчки, когато се налага, а не като израз на разбиране към тяхната дарба. Именно херцог Козимо I поръчва портрета на Козимо Pater Patriae на Якопо да Понтормо, който заема мястото си в галерията с портрети в Херцогския дворец. Към галерията е прибавен и официалният и доста любопитно безхарактерен портрет, рисуван от Бронцино — целта е да се създаде нова традиция на Медичите, която да отразява величието на династията. Ботичели, Леонардо и Рафаело отдавна са мъртви, Микеланджело, чиято слава го превръща в най-богатия човек на изкуството, е своенравен старец, живеещ в Рим и непрекъснато преправящ последните си незавършени скулптури. Зрелият Ренесанс е приключил и изкуството навлиза в епохата на един по-маниерен барок.

Козимо де Медичи, бронзова скулптура от Бенвенуто Челини, 1545-48, Барджело, Флоренция

В началото на властването на Козимо артистичната атмосфера във Флоренция е съживена от завръщането на Челини. Според самия Челини, той е много близък с херцога и съпругата му испанка и „типичната резервираност и неприветливост“ на Козимо се топят в присъствието на твореца. Изглежда, че поне веднъж твърденията на Челини са истина, нещо в този непоправим и не съвсем лишен от чар самохвалко явно пробива сдържаността на Козимо, въпреки че и самият Челини признава, че има случаи, когато Козимо изобщо не се забавлява с лудориите му, в резултат на което получава няколко сериозни упрека и предупреждения.

Произведението, поръчано от Козимо на Челини, се оказва сред най-добрите на ювелира. Като за начало му поръчва задължителния голям бюст като древен римлянин в броня и макар че бронзовата глава очевидно е ласкателна, намеква за част от емоционалната студенина и сдържан гняв на Козимо. Без съмнение обаче най-добрата работа на Челини за Козимо е бронзовата статуя в естествена големина на древногръцкия герой Персей, победителя на Медузата, едната от митичните Горгони, чийто поглед вкаменявал. Челини изобразява Персей с крилат шлем на главата, с меч в едната ръка, а в другата е вдигнал високо току-що отрязаната глава с нейните капещи вътрешности. Темата за Персей е популярна през Ренесанса и със своята митична идея е отворена за широк кръг интерпретации. За Козимо статуята символизира не само победата на Флоренция над нейните врагове, но и властта, която съкрушава ужаса на общественото безредие и несъгласие.

Персей, скулптура от Бенвенуто Челини, Лоджия деи Ланци, Флоренция

Работата над този шедьовър е прекъсната от типична за Челини лудория и той е принуден да избяга от Флоренция, за да не бъде обвинен в безнравственост от една вбесена майка и младия й красив син. Необичайно за Челини, но изглежда, че обвинението е скалъпено от някои от многото врагове на скулптора и той се завръща, след като облаците се разнасят, поднася смирените си извинения на силно изнервения Козимо и завършва своя „Персей“ възможно най-бързо.

Другият прочут творец, сприятелил се с Козимо, е Джорджо Вазари, който се е обучавал при Микеланджело. Вазари също рисува ласкателен портрет на Козимо, но този път херцогът е заобиколен от хората на изкуството, радващи се на неговото покровителство и заели някаква раболепна поза. Портретът обаче е по-добър от онзи, поръчан на Вазари в чест на победата над Сиена. На скиците Козимо е изобразен заобиколен от своите съветници да планира победоносния поход, но херцогът се отнася с презрение към тази работа и използва кралската форма на обръщение „ние“, за да съобщи на Вазари: „В това начинание ние действахме напълно сами. Можете да запълните местата на съветниците с фигури, олицетворяващи мълчанието и някои други добродетели.“ Подобни твърдения, изпълнени с мания за величие, се опровергават от основната поръчка, която Козимо прави на Вазари да проектира внушителна сграда, в която да се помещава административният апарат на флорентинската държава.

Автопортрет на Джорджо Вазари

Става дума за „Уфици“, което означава „канцеларии“ и чиито импозантни крила с колони ограждат дълъг двор, започващ от края на площада край Палацо Векио. Днес това е световноизвестната галерия „Уфици“, в която се помещават толкова много ренесансови шедьоври, поръчани от Медичите.

От по-малко архитектурно значение, но представляващо относителен исторически интерес, е произведението, което Вазари прикрепя към тази сграда. Този издигнат и затворен пасаж, известен в наши дни като Коридойо Вазари, свързва Уфици и Палацо Векио с новото жилище на херцога, намиращия се на около осемстотин метра отвъд реката Херцогски дворец. Пасажът минава над Арно като покрит коридор над магазините на Поите Векио и дава възможност на херцога бързо и безпрепятствено да стига до административните канцеларии, за да може във всеки момент да проверява всичко, както и да има удобен изход за бягство.

Несъмнено шедьовърът на Вазари обаче е „Животописи на художници, ваятели и архитекти“, литературна творба, която представлява живо и модерно описание на мнозина от великите ренесансови хора на изкуството и включва и дълбоки наблюдения на работата и характерите им. Първото издание на Вазаровите „Животописи“ се появява през 1550 година и общественото признание е толкова голямо, че предизвиква завист у Челини, който незабавно се заема да работи върху своята доста по-ненадеждна „Автобиография“. „Животописи“ на Вазари съдържат една портретна галерия на гении, неприятни хора и всякакви други образи, но когато преминаваме през нея, усещаме и проникващия ефект от покровителството на Медичите, които в по-голяма или по-малка степен въздействат на мнозина от тези хора на изкуството. Това усещане е целенасочено, тъй като Вазари посвещава книгата си на Козимо и целта му е да прослави рода Медичи, на който служи в толкова много роли. Вазари е отговорен почти за цялата обширна артистична и архитектурна програма на Козимо, като на практика изпълнява ролята на министър на изкуството. Освен че прославят уникалния принос на Флоренция и Медичите за съзидателния разцвет, който наричаме Ренесанс, „Животописи“ на Вазари представляват и най-ранният опит за примиряване на Ренесанса със самия себе си — какво означава, какво постига и какво всъщност представлява. Това е само първата крачка в един дълъг процес на определяне и преоценка, който продължава и до ден днешен, защото говорим за епохата, поставила по толкова много начини основите на нашия съвременен свят. Това несъмнено е най-уместното и далечно огледало на нашата епоха.

Последните години от властването на Козимо са много различни, защото, когато навлиза в четиридесетте години на своя живот, характерът му започва да омеква, което му създава особени трудности да понесе поредицата от нещастия, сполетели го изведнъж. През 1562 година четиридесетгодишната херцогиня Елеонора и двамата й синове кардинал Джовани и юношата Гарсия умират по време на маларийна епидемия. Сякаш това не е достатъчно, та и двете дъщери на Козимо също умират — едната е любимката на херцога Мария. През 1564 година самият Козимо се разболява и предава юздите на управлението на своя двадесет и три годишен наследник Франческо. Но има и добри новини — през 1569 година ухажването на папа Пий V от страна на Козимо най-после дава своя дългоочакван плод и той е въздигнат в сан велик херцог на Тоскана. Изборът на Тоскана, а не на Флоренция, е на Козимо и има за цел да посочи, че Флоренция е вече суверенна територия. Новият сан на Козимо повелява да се обръщат към него с „Vostra Altezza“ („Ваше височество“) — сега Медичите във Флоренция са суверени и само с един сан по-долу от кралския. Разрастването на могъществото на Флоренция се доказва и след още две години, когато турците са победени от Свещената лига в битката при Лепанто в южно Адриатическо море. Новата флорентинска флота, създадена от Козимо, изиграва жизненоважна роля в тази велика битка, която слага край на турското военноморско могъщество в региона.

Победата обаче не е голяма утеха за новия велик херцог, който по това време вече се е затворил в една стая на своя огромен и празен дворец, където живее в разяждана от скръб изолация и често с часове наред се взира в единствената картина на стената, портрет на любимата му дъщеря Мария. Периодът на самоналожена самота обаче няма да е постоянна и в опит да се вземе в ръце Козимо постепенно започва отново да се занимава със спорт — лов, плуване и вдигане на тежести. Но сега, когато е отстъпил своята власт, умът му няма с какво да се занимава, така че започва да преследва нежния пол.

В крайна сметка Козимо решава да се ожени за една млада жена — Камила Мартели, която е една от любовниците му. Останалите живи членове на семейството му са ужасени — Медичите едва стават велики херцози и главата на рода подронва статута им като се жени за жена от простолюдието. Бракът се оказва пълен крах, тъй като Камила от любяща метреса се превръща в опърничава и свадлива жена, а животът в Херцогския дворец бързо се превръща в поредица от неизискани скандали, изпълнени с крясъци и включващи всички членове на семейството. Козимо отново се оттегля в изолираната си стая и през април 1574 година умира от апоплексия на петдесет и пет годишна възраст. Официалното му управление продължава тридесет и седем години, по-дълго от това на всеки друг представител на рода Медичи. Не е популярен, но оставя една процъфтяваща и просперираща Тоскана, чиято столица е доста скучната и провинциална Флоренция. Голямата артистична драма на Зрелия ренесанс приключва, следва празнина, която предхожда следващата много важна фаза, в която Медичите отново се връщат към ролята си на кръстници.

26 Медичите — европейски кралски особи

Флоренция вече не е основното седалище на могъществото и влиянието на Медичите. Когато през 1533 година четиринадесетгодишната Катерина де Медичи се омъжва за Анри дьо Валоа, втория син на френския крал Франсоа I в Марсилия, никой не предполага бляскавото бъдеще, което я очаква. Дори и папа Климент VII, който прави всичко възможно да подпомогне амбициите на рода, като я омъжи за представител на кралско семейство, не може да си представи, че след тридесет години тя ще властва над това семейство и ще управлява Франция. Докато се спомине Катрин дьо Медиен, както става известна във Франция, е съпруга на един френски крал (Анри II) и майка на още трима (Франсоа II, Шарл IX и Анри III). Характерът й е такъв, че почти тридесет години на практика е владетел на Франция. Докато великите херцози на Тоскана властват над относително мирно население от 75 000 души, Катерина де Медичи се опитва да наложи волята си над петнадесет милионния народ на Франция през един от най-бурните периоди в историята на страната.

Само дни след раждането си Катерина остава сирак и е напълно поверена на монахини, но това не е един спокоен и несветски свят, защото отвъд стените на метоха „Санта Лучия“ във Флоренция прекалено шумно се развиват тревожните дни на Христовата република. През този изгнанически за Медичите период самата Катерина е ценен заложник и като такъв има късмет, че преживява обсадата на Флоренция.

Четиринадесетгодишната Катерина, която пристига в Марсилия, за да се омъжи за четиринадесетгодишния Анри, е тихо, самовглъбено и доста скучно малко момиче. Невзрачната й външност прикрива значителен интелект, съчетан с изключително упорит характер. Докато израства, у нея все по-често се проявяват качествата на нейния изключителен прадядо Лоренцо Великолепни, макар че по ирония на съдбата неговите почти по женски изразени очарование и любов към изящния жест са изместени при Катерина от определено мъжкото желание за власт.

След бракосъчетанието Катерина и съпругът й заживяват във френския двор на нейния свекър Франсоа I. Влиянието на Италианския ренесанс достига до тук преди нея и основно е внесено от самия крал, чийто двор демонстрира зашеметяваща изтънченост сред голямата и до известна степен изостанала селска страна. Леонардо да Винчи прекарва последните дни от живота си в двора на Франсоа I и умира само четиринадесет години преди пристигането на Катерина. Кралят обаче все още таи амбиции и през 1546 година решава да събори стария дворец в Париж, за да издигне на негово място голямо и просторно здание, което да приюти семейството му, двора и колекцията от произведения на изкуството — това е Лувърът.

Макар че Катерина живее сред подобно повлияно от Италия дворцово общество, първите й години са трудни. Дворът е пълен с благородници, някои от които притежават владения по-големи от Тоскана, затова по всеобщо мнение Анри дьо Валоа се жени за жена с по-ниско обществено положение. Презрително наричат Катерина „дъщерята на търговеца“, а и не можем да кажем, че когато съзрява, тя разцъфва. Според описанието на един съвременник: „Тя е ниска и слаба, чертите й не са деликатни и има изпъкнали очи както повечето Медичи.“

Положението не се подобрява, когато по-големият син на Франсоа I Франсоа, херцог д’Орлеан, умира през 1536 година и Анри дьо Валоа става престолонаследник. Анри дьо Валоа е силно наранен млад мъж, който никога не се възстановява напълно от онзи период в детството си, когато е заложник в Испания. Кралят е освободен, но оставя в плен своите двама синове — изоставеният Анри никога няма да го забрави.

Катерина де Медичи, литография

След като го освобождават, той се завръща и бездейства в двора на своя баща — една мълчалива и мрачна фигура сред остроумните и изтънчени благородници. Изобщо не крие силната омраза, която изпитва към баща си, и тази неприязнена черта доминира над упорития му характер. Анри почти не получава никакво образование и изостава в интелектуалното си развитие, не показва никаква лекота на общуване, която се изисква в дворцовия живот и неговите културни занимания. Всъщност обикновено ги избягва и изглежда, че почти не се интересува от нищо освен от буйни занимания като лова и рицарските турнири.

За Катерина не е лесно да е омъжена за такъв човек, а и вече става наложително двамата с Анри да дадат наследник, който да продължи кралската династия, но сега-засега от брака им не се раждат деца. След няколко години дворцовите клюки започват да намекват, че предстои развод, но Франсоа I уверява Катерина, че няма да позволи това да се случи. През този труден период Франсоа I до голяма степен се превръща в бащата, който Катерина никога не е имала — тя попива неговите виждания и с времето изгражда у себе си непоклатима вяра в могъществото на монархията. От своя страна възрастният Франсоа I й се възхищава и с удоволствие я гледа как танцува и ходи на лов, удивлява се на енергията и интелекта ѝ, както и на бавно разцъфващата й увереност. Безспорно Катерина е насърчена от присъствието на голям брой италиански творци в двора в Париж и Фонтенбло. Самият Челини за кратко посещава Париж през 1537 година, а през 1540 година се завръща и прекарва във Франция четири години. В своята „Автобиография“ споменава, че няколко пъти среща Катерина, но далеч повече внимание обръща на описанията, свързани с впечатлението, оставено у краля. Челини споменава как „самото цвете на френския двор дойде да ме посети“, в друга глава скромно си спомня: „Кралят се върна в двореца след като ми предостави толкова много знаци за своята благосклонност, че не могат да бъдат изредени тук.“ „Какъв невероятен човек!“ — възкликва кралят, когато вижда творбата на Челини и т. н. Именно през този период Челини създава своята основателно прочута солница. Катерина също постепенно се окуражава от възхищението на Франсоа I към италианската култура, която с навлизането на Ренесанса все повече се радва на уважение сред привилегированата класа във Франция.

После, след единадесет години брак, през 1544 година на двадесет и петгодишна възраст Катерина най-накрая ражда първото си дете. Тя ражда общо десет деца, като четири момчета и три момичета доживяват до пълнолетие. Три години след раждането на първото дете на Катерина умира Франсоа I и нейният съпруг се възкачва на трона на Франция под името Анри II. Но по това време трудният по характер двадесет и девет годишен Анри II се интересува повече от своята четиридесет и осем годишна метреса Диан дьо Поатие. Нейната зрялост сякаш омагьосва вдетинения Анри, но с годините и повяхването на красотата й тя става все по-несигурна за своето място. В резултат на което Диан дьо Поатие прави всичко възможно да се наложи над Катерина, дори стига дотам, че контролира образованието на децата ѝ. Същевременно самоконтролът на Катерина де Медичи е също толкова обезпокоителен за мнозина от наблюдателите. Новата кралица никога не губи достойнство, винаги тихо вярва в чувствата на своя съпруг към себе си, въпреки недостатъците в характера му. Доколкото можем да съдим при такива лични отношения, тя изглежда има основание да се чувства така.

Тогава Катерина вече започва да прави своите италиански нововъведения в живота на френския кралски двор. Може би най-радикално влияние оказва върху френската кухня, която претърпява толкова голяма промяна, че по всеобщо мнение Катерина де Медичи поставя началото на френската кухня като такава. Преди появата на Катерина преобладаващата френска кухня е средновековна — гъсти, противни на мирис сосове се използват, за да се прикрие вкуса на развалено месо, тежките ястия включват сладко-кисели оттенъци, а острите подправки се смятат за най-големия деликатес. При пристигането си във Франция Катерина води няколко флорентински готвачи, които много добре познават тънкостите на италианската кухня, която е далеч по-лека и изтънчена от тази на френските им съседи. Същевременно е и по-добре балансирана, а с Ренесанса в нея се включват и много здравословни зеленчуци, които вече не се смятат само за фураж за бедните.

Италианското отношение към кухнята променя френската маса, при това до такава степен, че засяга и онези, които седят край нея. Преди това френските благородници все още смятат, че храненето е просто и бързо нещо, като господаря на дома допуска жени на масата си само в определени случаи. От друга страна, при италианците храненето винаги включва цялото семейство — мъже, жени, деца и дори слугите сядат заедно на една маса. С пристигането на Катерина де Медичи жените стават често срещано явление по време на вечеря във френския двор. Същевременно масата се превръща в изящна гледка за окото — пищната солница на Челини, която е и шедьовър на изкуството, е показателна за промяната, настъпила в украсяването на масата, а сред другите нововъведения попадат фините чаши за вино и гарафите, изместили грубите чаши с капак и дръжка. Преди появата на Катерина французите разрязват храната си с нож, но я ядат с пръсти, тя въвежда италианската изтънченост да се яде от зъбците на вилица, което се смята от французите за изключително женствено нещо, при това до такава степен, че тази италианска екстравагантност бързо отпада след смъртта на Катерина. Вилиците се завръщат на френската маса чак през късния осемнадесети век. Гамата на френската кухня също се обогатява от Катерина, с която се появяват такива нововъведения като желетата от месо и риба, момиците, внасят се нови зеленчуци от Италия, включително артишока и трюфелите, появяват се и такива невероятни наслади за небцето като сладоледа и сместа от разбити жълтъци, захар и марсала, наречена „забалионе“. Няма нищо чудно тогава, че на средна възраст Катерина увеличава теглото си значително, което дори ласкателните дворцови портретисти не могат да прикрият. Дълги години обаче успява да запази своята фигура благодарение на многото танци, които страшно обича. Именно Катерина въвежда и балетното изкуство във френския двор, като кани обучени италиански танцьори и балерини.

По време на царуването на Анри II Катерина играе малка роля в управлението на кралството, а уменията й се усъвършенстват в ръководенето на двора. Очевидно е обаче, че тази трудна задача изостря политическата й и обществена прозорливост. Тя внимателно следи политиката на своя съпруг, но не казва нищо. Вътре в страната Анри II решително се противопоставя на прокрадващото се протестантство, което вече се разпространява из Франция, докато идеите на Лутер обхващат цяла Европа. В годината, когато Катерина пристига във Франция, Англия приема протестантството. Във външнополитическо отношение Анри следва една антииспанска политика, която е отмъстителният му жест, резултат от неговото пленничество в Испания, макар че в крайна сметка политиката му се оказва безполезна и мирът от Като-Камбрези през 1559 година я прекратява.

В чест на подписването на мира се провежда голям рицарски турнир, а четиридесетгодишният крал настоява да играе дейна роля в двубоите. По време на един от тях едно дървено копие се удря в шлема му и една от треските се забива в черепа му. Викат най-добрите лекари в Европа, дори и Андреас Везалий, но нищо не могат да направят. Анри II умира за броени дни.

Болнавият петнадесетгодишен син на Катерина се възкачва на трона под името Франсоа II. Той обаче е владетел само на думи, тъй като реалната власт е в ръцете на двама благородници — братята дьо Гиз. Кардинал Шарл дьо Гиз поема външната политика, а херцог Франсоа дьо Гиз държи армията. Братята дьо Гиз са фанатични противници на протестантството и се радват на подкрепата на Испания и Папството.

Протестантството се разпространява из цяла Европа и привлича все повече и повече последователи сред недоволните и потиснати селяни. Тази класа е експлоатирана от феодализма още от началото на Средновековието и намира своя духовен ренесанс в Реформацията на Лутер. По този начин протестантството приема отчетливо политически оттенък, който става още по-ясно изразен, когато претоварените с данъци занаятчии и търговци започват да приемат протестантството, разпространяващото се из френските градове. Хугенотите, както стават известни френските калвинистки протестанти, започват да гледат на католическите власти като на свои врагове. Религиозният вододел става и политически, тъй като хугенотите говорят против Короната и правителството, макар че на практика тези протести бързо се потискат.

Положението се променя през 1559 година, когато към хугенотите се присъединяват недоволни благородници, които се чувстват ограничени от нарастващата власт на монархията и аристократичното управление. Разединените долни прослойки на обществото вече имат водачи и бунтът е назрял. Някогашните тайни срещи в домовете на приелите протестантството търговци вече стават обществени и се провеждат по площадите, като на тях говорят хугенотите благородници.

Хугенотите се обръщат към Катерина де Медичи като кралица-майка с молба да ограничи преследванията срещу тях от страна на братята дьо Гиз, които правят това в името на нейния млад син. Катерина започва да използва влиянието си като посредник, но през 1560 година Франсоа II умира и е наследен от десетгодишния си брат Шарл IX. Ако първородният син на Катерина се оказва разочарование, то вторият е още по-голямо — генетичното наследство от баща му, съчетано с това от бащата на Катерина, сифилитичния херцог на Урбино Лоренцо, е злокобна смесица. Подобно на своя по-голям брат и Шарл IX е физически слаб, но освен това страда от душевно разстройство.

Този път Катерина е решена да поеме нещата в свои ръце и да бъде назначена за регент — целта й е да запази мира на всяка цена. Протестантите вече имат някакви права, които на практика обаче до голяма степен се пренебрегват във все по-враждебната атмосфера, която поглъща страната. Катерина може да създава закони, но няма власт да ги налага и през 1562 година във Франция пламва гражданска война. На следващата година херцог Франсоа дьо Гиз е застрелян от шпионин, докато обсажда протестантите в Орлеан. По време на процеса шпионинът признава, че е нает от водача на хугенотите адмирал дьо Колини.

С прекратяването на гражданската война през 1563 година Шарл IX е обявен за пълнолетен от парламента в Руан и през следващите две години Катерина води младия крал на дълга обиколка из Франция, за да се представи на народа и да завоюва неговата вярност. Кликата на дьо Гиз и техните крайни католически поддръжници са за гражданска война, която отново избухва през 1567 и 1568 година. Катерина прави всичко по силите си, за да постигне примирие — води преговори с фракцията на дьо Гиз и дори кани адмирал дьо Колини да се срещне с краля. Случва се така, че когато Колини пристига в Париж, Катерина не е там, защото е отишла да се грижи за дъщеря си херцогиня Клод дьо Лорен, която е болна. Колини използва цялото си обаяние пред стеснителния и впечатлителен млад Шарл IX. Седят заедно и говорят до късно през нощта в кралските покои в Лувъра. Изглежда, че Колини се опитва да узурпира влиянието на Катерина над краля, до нея достигат новините за това и, обладана от ярост, тя бързо се връща в Париж, където възстановява властта си над слабоволевия Шарл IX.

В опит да скрепи примирието между двете фракции Катерина урежда дъщеря й Маргьорит да се омъжи за младия водач на хугенотите Анри дьо Навар, в чиито вени тече кръвта на Бурбонския кралски род. През август 1572 година в Париж се събират водачите на католиците и хугенотите, за да присъстват на бракосъчетанието. Камбаните на Нотр Дам и камбанариите из целия град изпълват столицата със своя звън, привидно народът се радва, но атмосферата по улиците остава тревожна, а Париж изнемогва в летните жеги. Папата дава да се разбере, че е против брака, и обявява, че не може да има съюз между католици и протестанти. Вследствие на това церемонията не може да бъде проведена в Нотр Дам, а е извършена на площада непосредствено пред катедралата. По време на нея хугенотите показно „отиват на разходка“, когато идва моментът да бъде отслужена литургия в прослава на младоженците.

След четири дни, когато празненствата са в своя зенит, в сряда, 20 август, се опитват да убият Колини. Стрелят по него с аркебуз от един от горните прозорци, когато минава по улица дьо Бетиси (сега улица дьо Риволи), но точно в този миг Колини се навежда, за да затегне обувката си и само е ранен. Разбират, че къщата, от която е стреляно с аркебуза, принадлежи на човек от свитата на рода Гиз и става очевидно, че се опитват да си отмъстят за убийството на херцог Франсоа дьо Гиз.

Катерина и Шарл IX бързо отиват при ранения Колини, който пожелава да говори насаме с краля. По обратния път към Лувъра Катерина принуждава Шарл IX да й каже какво му е казал Колини в тайния им разговор — става ясно, че адмиралът предупреждава краля да не се доверява на Катерина. По това време Париж вече е обзет от вълнения — 200 хугеноти завземат дома на дьо Гиз на улица дьо Бетиси, а по улиците бродят въоръжени групи от техни привърженици. Гражданите се изпокриват в домовете си, пазарите и магазините затварят.

Трябва да се вземат бързи мерки или положението в столица ще излезе извън контрол, като най-вероятно отново ще бъде разпалена гражданската война из цяла Франция. На следващия ден дават на Шарл IX доказателства, че всъщност Колини възнамерява да го нападне. Свидетелите разказват, че когато научава за измяната на своя нов приятел, кралят обезумял. Не знаем със сигурност дали Шарл IX действа сам или под давление на своята майка, но рано сутринта в неделя на 24 август, празника на свети Вартоломей, войници от Швейцарската гвардия, начело с представител на фракцията на дьо Гиз проникват в дома на Колини и го намушкват, след което изхвърлят тялото през прозореца на улицата. Това е сигналът кралските войски, подпомагани от католиците в Париж, да започнат клането над хугенотите. Мъже, жени и деца са измъквани от леглата им, влачени по улиците на града и избивани в една кървава вакханалия, продължила два дни — убити са 2 500 души. Новината за Вартоломеевата нощ плъзва из Франция и подобни кланета се случват в Орлеан, Руан, Лион, Бордо и Тулуза — загиват общо 8 000 души. Това е началото на поредицата от религиозни войни, които опустошават Франция през следващите тридесет години.

Доста вероятно е Катерина де Медичи поне отчасти да носи отговорност за клането във Вартоломеевата нощ. Не знаем със сигурност дали изгубва контрол, или просто смята;, че това е единственият изход, но същевременно не бива да се съмняваме, че ако не е нанесла удара първа, животът ѝ, както и този на краля, е щял да бъде в голяма опасност. При всички случаи Катерина де Медичи е обвинявана за кървавото разчистване на сметки, което е едно от най-позорните дела във френската история. От този миг нататък на нея гледат като на водач на католическа Франция в борбата й срещу хугенотите.

Сведенията за въздействието на това дело върху самата Катерина де Медичи се различават. Според едни, тя никога не се възстановява напълно, сега, когато навлиза в петдесетте години на своя живот, манипулативният й характер придобива по-остър и циничен оттенък, а набитата й фигура става отпусната и отблъскващо дебела. Други пък разказват, че остава все така дейна, ходи на лов, танцува и е все толкова остроумна — Франция е разделена непримиримо, дори в мнението си за своята властваща кралица.

През 1574 година само на двадесет и четири годишна възраст умира Шарл IX и любимият трети син на Катерина се възкачва на трона под името Анри III. Катерина не изпитва почти никакви надежди за Шарл IX, но очакванията й за двадесет и три годишния Анри III са големи, въпреки че много добре съзнава слабостите му. Анри III е резервиран и почти няма приятели извън своя тесен кръг от сподвижници, известни като „миньоните“ („хубавците“). Един съвременник пише: „Всички се обличат в еднакви разноцветни дрехи, пудрят се с виолетова пудра и други сладникави парфюми.“ Изглежда, че Катерина приема като неизбежна хомосексуалността на един толкова слаб син с прекалено властна майка като нея. Патологичната екстравагантност на Анри III обаче събрана с интереса му към ревностно религиозно бичуване намеква за отклонения, по-големи от нормата. Два дни след коронацията той се жени за Луиз дьо Лорен, за да подсигури толкова нужния на династията Валоа наследник. Но такъв няма.

Катерина де Медичи остава практическият владетел на Франция и дори през тези трудни години намира време да увеличава своето културно влияние над приемната си родина. Именно тя пренася последния завет на Италианския ренесанс във Франция — Катерина заповядва да построят на десния бряг на Сена Тюйлери, големия дворец, граничещ с Лувъра. По време на Парижката комуна през 1871 дворецът изгаря и в центъра на града остават само градините на Тюйлери. По нейна заповед са проектирани и построени няколко от великите френски замъци, включително и най-пленителният сред тях, разпрострял се над реката при Шенонсо. Замъкът е съвършено сливане между италианския и френския стил, тъй като е смесица от северноевропейска готика и Южен ренесанс, примесено с усещане за магическия свят от приказките. Не без основание един от замъците по долината на Лоара се смята за място на истинската Спяща красавица. Това е Флоренция на север от Алпите, същевременно обаче и Медичите на север от Алпите, където духът на рода процъфтява. Замъците не са дворци на владетел на някой град-държава, а приказна екстравагантност на върховния суверенитет. Във Франция Медичите стават монарси и оставят всички идеи на демокрацията зад гърба си по същия начин, по който го правят и във Флоренция.

Остава обаче въпросът как ще продължи всичко това, тъй като Анри III и нещастната му съпруга Луиз дьо Лорен не могат да създадат наследник. Така Анри дьо Навар е вероятен наследник, а фактът, че е женен за дъщерята на Катерина Маргьорит сега изглежда като поредния пример за характерната за Медичите предвидливост. През 1586 година Катерина заминава на югозапад към Коняк, за да се срещне с Анри дьо Навар и да подсигури правото на наследяване, същевременно прави последен опит за примирие между хугенотите и католиците, но се проваля. Франция все повече и повече потъва в хаоса и изглежда, че нищо не може да я отклони от пътя ѝ. Подпухнала и изтощена от усилията, Катерина де Медичи умира през 1589 година на шестдесет и девет години.

Катерина управлява Франция по време на четиринадесетте години от царуването на сина й Шарл IX и още петнадесет по време на властването на Анри III. Тя е доминираща фигура, въпреки че все още не можем да кажем до каква степен определя съдбата на Франция. Кръвопролитният хаос по нейно време почти със сигурност е неизбежен, но ако трябва да сме честни, без нейното влияние страната би изпаднала в този хаос по-рано и за много по-дълъг период от време.

През последните години от петнадесети век Франция в лицето на Шарл VIII изсипва военната си мощ в Италия. В началото на следващото столетие италианската култура започва отново да прониква във Франция и положението се запазва през целия шестнадесети век. Катерина де Медичи насърчава процъфтяването и оставя вечни паметници на културата от замъци и балет до поставянето на основите на една велика кухня. С нея обаче идват и някои черти от мрачната страна на Италианския ренесанс — нейната политика е политиката на Макиавели и дори никога да не е чела „Владетелят“, то несъмнено възприема неговото послание по време на живота си във Флоренция и чрез самото й съществуване като Медичи. Тя знае наизуст историите за своя прадядо Лоренцо Великолепни и като него по време на тежките моменти рационалният й пресметлив хуманизъм се поддава на ирационалното, което също се възражда с Ренесанса. Когато всичко друго се проваля, тя се обръща към астрологията, знаем за няколко случая, когато се съветва с великия френски пророк Нострадамус, който отговаря на въпросите й с характерни за него многозначителни предсказания. В един от случаите, видение в едно огледало го кара да предрече, че династията Валоа ще изчезне, макар че не казва кога точно ще се случи това. Щом обаче трябва да се действа, Катерина предпочита да се уповава на методите на Макиавели, а не на магията и по тази причина остава една от най-великите личности във френската история — уважавана и хулена от мнозина, обичана от малцина. Невръстното сираче, изоставено в обсадена Флоренция не познава любовта — единственото, което чува за своето семейство, докато още е впечатлително дете, са легендарните истории за нейните предци и звука на оръдията, обкръжили града.

Три месеца след смъртта на Катерина де Медичи католическата лига превзема Париж и се опитва да свали от трона сина й Анри III заради предполагаемата му търпимост към хугенотите. По време на обсадата кралят е убит от фанатизиран монах и Анри дьо Навар се възкачва на престола под името Анри IV, а дъщерята на Катерина де Медичи Маргьорит става кралица. През 1593 година Анри IV прави отчаян опит да обедини Франция и приема католицизма, след няколко години решава да скъса френската кралска връзка с Катерина де Медичи, като се разведе със съпругата си Маргьорит, тъй като тя не му ражда наследник. Анри IV не само се нуждае от наследник, но и от богата съпруга, за да напълни кралската хазна, която е напълно изпразнена от борбата с католическата лига.

Великият херцог на Тоскана Фердинандо I, син на Козимо I, научава за това и се свързва с далечната си братовчедка Маргьорит. Внушава ѝ, че бъдещето на династията на Медичите е заложено на карта и тя трябва да го постави над личните си интереси. След тези съвети Маргьорит се съгласява да се разведе с Анри IV, но при едно условие — ако се ожени за братовчедка ѝ, племенницата на Фердинандо I Мария де Медичи. Същевременно Фердинандо I се свързва с Анри IV и му предлага, ако се съгласи с предложението, Мария де Медичи да получи значителната зестра от 600 000 флорина, достатъчни да се екипира войска, с която френската монархия да се защити. През октомври 1600 година Анри IV се жени за Мария де Медичи, а на следващата година тя ражда син, който е кръстен Луи — приемствеността е подсигурена.

Мария де Медичи е родена във Флоренция през 1573 година и на пет години остава почти пълен сирак. Умира майка ѝ, баща й се жени повторно и се изнася от двореца Пити, като оставя Мария с по-големия й брат и двете й сестри на грижите на гувернантката под надзора на иконома на двореца. След четири години братът и едната сестра умират, а другата напуска, за да живее със съпруга си. От десетгодишна възраст Мария израства сред огромната празноти на двореца Пити с неговите многобройни мебелирани, но предимно необитавани стаи, зали и спални. Дворецът Пити е разширен в настоящия си вид едва през 1616 година, но и преди това вече представлява внушително здание. Сред пустотата на своята самота Мария дълбоко се привързва към Леонора Дори, дъщеря на нейната дойка. Леонора е с три години по-голяма от нея и е първата от няколкото фаворитки, на които ще се уповава.

Мария е доста вяло, но волево дете със сиво-кафява коса и снобска представа за своя произход — майка й е Хабсбург, а баща й велик херцог и никой няма право да го забравя. Бързо се разгневява, когато й противоречат, но бързо се помирява, щом става дума за някоя от фаворитките ѝ. Подобно на своята далечна братовчедка и предшественик на френския трон Катерина де Медичи, Мария също е човек с твърд характер, който обаче има явни недостатъци. За разлика от Катерина тя не е умна, остроумна или енергична, всъщност често умът й се нуждае от повече време и изпада в пристъпи на летаргия.

Мари дьо Медиси, както става известна във Франция, се омъжва за Анри IV чрез посредник и пристига в приемната си страна на сравнително късната за младоженка възраст от двадесет и седем години, тогава разбира, че е сключила брак с четиридесет и седем годишен флиртаджия французин. Нейната простота не се харесва на Анри IV, а Мария пък смята краля за примитивен и зловонен. Италианците запазват обичая на римляните често да се къпят, който обаче при по-студения климат на север от Алпите изчезва през Средновековието. Мария, която е ниска и пълна, с разочарование открива, че нейният сивобрад съпруг е дори по-нисък, макар че независимо от своята застаряваща външност Анри се радва на дворцовия си прякор „Зеления любовник“, препратка към нестихващата му похот.

Във Франция Мария де Медичи води своите двама фаворити — компаньонката си Леонора Дори и хомосексуалния кариерист Кончино Кончини, оженил се за нея по взаимно и безскрупулно договаряне с цел да подобрят общественото и материалното си положение. След блясъка на Медичите в двореца Пити във Флоренция кралската резиденция — Лувърът, е в плачевно състояние, а съседният на него Тюйлери, започнат от Катерина де Медичи, все още е незавършен. Лувърът е силно опустошен от гражданската война, а кралската хазна е прекалено празна, за да могат да си позволят ремонти, вследствие на което голяма част от стаите са пусти, а някои части на двореца остават дори без покрив. Мария незабавно започва да използва част от значителното си родово наследство, за да обнови кралската резиденция, в отговор на което Анри IV се премества при метресата си Анриет, въздигната от него в сан маркиза дьо Верньой. След известно време Мария ражда наследник на трона, Анриет също ражда момче, което е отгледано в Лувъра заедно с цяло ято незаконни деца, които също населяват двореца. Анриет веднага започва да крои планове как да обявят сина й за престолонаследник, но за облекчение на Мария всичко приключва с обвинение в държавна измяна. Провежда се съдебен процес, който е истински фарс, Анриет е осъдена на смърт, но след изтичането на определен период от време отново се връща в Лувъра, отказала се обаче от по-нататъшни династични амбиции.

Изглежда невероятно, но основните участници в това трескаво оживено кралско домакинство развиват истинско семейно чувство едни към други и само от време на време избухват домашни дрязги. Мария дарява Анри IV с още деца, кралят започва да не обръща внимание на нейния невзрачен външен вид и дори кавалерски съобщава на всички, че ако Мария не му е съпруга, би я взел за метреса. Мария очевидно решава да приеме думите му за своеобразен комплимент и прави всичко по силите си, за да създаде щастлив дом за своя блуден царстващ съпруг, а италианските готвачи, които довежда със себе си от Флоренция, се грижат всички на кралската трапеза да са добре нахранени.

Подобно на Катерина де Медичи и Мария дава своя принос към френската кухня. Готвачите на Катерина оказват силно влияние върху кулинарното изкуство на Франция, но именно по времето на Мария модерната френската кухня започва да заема своето полагащо й се място, което обаче се случва едва след като френските готвачи попиват основите на италианския начин на готвене. Основната идея на италианската кухня е да се подчертае вкуса на месото или рибата, а не да се задуши. Сосовете са предназначени да подсилят характеристики, които вече са налице, като ги извлекат на преден план, по тази причина месото се поднася със сос, приготвен от неговите сокове, а рибата се готви в бульон, в които са сложени отстранени части като главата и опашката. В миналото френските готвачи просто копират италианските рецепти, но вече разбират теоретичната основа на италианското готвене и бързо започват да създават своя национална кухня.

Първият изтъкнат готвач е Франсоа ла Варен, който се обучава в италианските кухни на Мария де Медичи, а след двадесет години написва „Le Cuisinier franςais“ („Френският готвач“) — първия систематичен и изчерпателен наръчник за приготвяне на френска храна. Ла Варен остава в паметта на поколенията заради новия начин, по който използва гъбите, за да подчертаят вкуса на говеждото и агнешкото. Именно в кралските кухни е създадено класическото ястие Турнедо „Медичи“ — бифтек със сос от Мадейра, кръстен на Мария де Медичи.

През 1610 година Анри IV е убит точно когато се готви за нов поход срещу Испания и Мария става регент от името на своя осемгодишен син Луи XIII. Мария никога не е харесвала антииспанската политика на своя съпруг и сега я отменя с помощта на своя фаворит Кончино, на когото дава титлата маркиз д’Анкр и който вече е неин близък съветник. През 1614 година Луи XIII навършва възраст, на която може да управлява, но регентката и съветникът й решават да не обръщат внимание на този факт. Незрелият дванадесетгодишен младеж лесно се сплашва и съгласява и Мария продължава да властва над Франция от негово име. Властта насърчава по природа екстравагантния й характер, поради което така изкривява преценката ѝ, че регентката прави известен брой отстъпки пред враждебно настроени представители на благородническото съсловие, продиктувани от недалновидни съвети. Но италианските угодници я защитават от нарастващата й непопулярност.

Много скоро и Луи XIII се сдобива със свой фаворит — манипулативният и все по-могъщ Шарл д’Албер дьо Люин — заедно кроят планове как да изтръгнат властта от ръцете на Мария. През 1618 година маркиз д’Анкр е убит, а Мария де Медичи заточена в Блоа, където неуспешно се опитва да вдигне бунт срещу своя син. Допитва се до нов съветник, даровит и млад църковен прелат от аристократичен произход — Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо, който се обръща към Луи XIII и използва значителните си политически умения, за да постигне помирение между краля и майка му.

Луи XIII отново започва борба с хугенотите, които получават подкрепа от външни сили, неговият съветник Люин е убит в битка и мястото му е заето от Ришельо. По това време продължаващите борби между католици и протестанти започват да предизвикват всякакви династични и териториални конфликти, а Европа е погълната от ожесточената и разрушителна Тридесетгодишна война, в която войските се бият от Русия до Франция и от Австрия до Балтийското крайбрежие. Ришельо прави всичко, което е по силите и уменията му, за да предпази Франция, но постига само относителен успех. През 1622 година Луи XIII като признание за службата помага на Ришельо да получи кардиналска шапка. Мария де Медичи горчиво негодува срещу „измяната“ на Ришельо към нея, поне така го вижда тя, защото не само я изоставя заради сина ѝ, но и променя нейната происпанска и прокатолическа политика за сметка на тактически съюзи с протестантските сили.

Влиянието на Мария е осуетено отвсякъде и тя насочва взора си към културата, където подобно на Катерина де Медичи ще повлияе най-много. Още през 1615 година Мария поръчва на най-добрия френски архитект Соломон дьо Брос да й построи на брега на Сена двореца Люксембург. Той трябва да е копие на двореца Пити и Мария дори пише във Флоренция да й изпратят чертежите на сградата. Дьо Брос вежливо ги приема и продължава работата по своя проект. Мария поръчва картини на няколко художници, включително и на младия френски художник Никола Пусен, макар че несъмнено любимият й творец остава холандският бароков художник Петер Паул Рубенс, когото кани в Париж през 1622 година.

По това време Зрелият ренесанс в изкуството отстъпва пред пищността на барока, в който великолепието на външната техника отвежда изкуството отвъд разбирането за структура, обединявало го някога с науката. Изкуството надживява своя научен период, така както и науката започва да се измъква от това просто да бъде изкуство. Век след смъртта на Леонардо да Винчи съществуването на ренесансов човек, чийто гений да обхваща и обединява изкуството и науката, вече е невъзможно. В ателието на Леонардо чираците често се мотаят без работа, а господарят им собственоръчно стрива новооткритите смеси от пигменти или тайно попълва своите шифровани дневници с бележки за изкуството и науката. За разлика от него ателието на Рубенс прилича на кошер в своята трескава дейност и работливи помощници, сътрудници, чираци работят без прекъсване, направлявани от своя господар. Тук цари разделение на труда и дух на сътрудничество, нужни за създаването на огромните платна, които превръщат ателието на Рубенс в преуспяваща индустрия, а неговия собственик в милионер. Рубенс също е всестранно развит и в много насоки олицетворява бароковата еволюция на ренесансовия човек, но дарбите му се съсредоточават в дипломацията и ерудицията вместо в научни открития, при това не толкова интелектът му, колкото екстравагантността на характера му изпълват неговите произведения. Бароковият ренесансов човек се развива като импресарио, изразяващ завършеността на своята природа, а не като изследовател на тайните на природата. Както скоро ще видим, тази изследователска нишка на ренесансовото старание изисква свой определен тип гений, за да може да се развие напълно.

Рубенс получава поръчка от Мария де Медичи да украси две големи галерии в почти завършения Люксембургски дворец. За тази цел той създава повече от двадесет огромни платна, изобразяващи основните събития в живота ѝ, като всички съответно са прославени в митологичен или легендарен план. Способността на Рубенс да изобразява огромни и пълни жени като олицетворения на неземна красота идеално подхожда на изискванията на Мария де Медичи и художникът ласкателно изпълнява задълженията си към своята кралица покровителка. Картините са сред най-добрите произведения на Рубенс въпреки тези тежки изисквания.

През 1629 година Ришельо убеждава Луи XIII да нахлуе в Италия, ход, който настройва враждебно католическите Хабсбургски сили (Австрия и Испания). Мария изисква от Луи XIII да освободи Ришельо и същевременно подбужда своя втори син херцог Гастон д’Орлеан да въстане срещу краля. Луи XIII първо се двоуми, след като се вижда изправен пред такава опозиция вътре в семейството, но после безрезервно взема страната на Ришельо. През 1631 година Мария де Медичи е прогонена и избягва в испанска Холандия, където живее във все по-самотно изгнаничество. Рубенс, който вероятно е единственият й истински приятел, умира през 1640 година. След смъртта му тя заминава за Англия, където една от дъщерите й е омъжена за Чарлз I, но бързо разбира, че е нежелана там и е принудена да се върне в Холандия. Тя е пречка където и да отиде, дори Испания започва да гледа с недобро око на присъствието й в Холандия, тъй като кралят се опитва да оправи взаимоотношенията си с френския монарх. През 1642 година на шестдесет и девет години Мария умира в Кьолн, Германия, сама и необичана. Екстравагантният й начин на живот я докарва до несъстоятелност, както финансова, така и духовна, а могъществото на Медичите извън Италия е пропиляно, макар че сега децата й осигуряват кръвта на Медичите да потече във вените на всеки значим кралски дом в Европа.

27 Кръстници на научния ренесанс

През лятото на 1605, пет години след като Мария де Медичи напуска Флоренция, за да се присъедини към съпруга си, френския крал Анри IV, великият херцог Фердинандо I търси временен възпитател за своя син Козимо. Петнадесетгодишният Козимо е весел и хубав младеж, но това не може да прикрие факта, че е мързелив — надарен е с пъргав ум, но изглежда предпочита забавленията пред образованието. Възпитателят, когото най-много препоръчват на Фердинандо I, е четиридесетгодишният преподавател по математика от университета в Падуа Галилео Галилей, който е първият велик учен на новата епоха.

Семейството на Галилео Галилей са граждани на Флоренция, произхождащи от Муджело, планинската долина на север от града, от която идват и Медичите. Самият Галилео е роден в Пиза на 15 февруари 1564 година, само три години преди кончината на осемдесет и девет годишния Микеланджело, последния герой на Зрелия ренесанс. Съпоставката е важна, тъй като авангардът на Ренесанса преминава от изкуството към науката. Бащата на Галилео Винченцо оказва голямо влияние за формирането на младия учен и има свои интереси. Той произхожда от благородническо семейство, чиито богатства се стопяват, има малко пари и войнствен характер, който му пречи да излезе от това положение. Същевременно обаче е човек с истински музикален талант, свири на лютня и композира произведения — умение, което изисква безпогрешни математически заложби.

През 1572 година семейството на Галилей се връща от Пиза във Флоренция и Винченцо е нает в двора на великия херцог в двореца Пити като музикант. Той подновява и връзката си с камерата Барди, група от даровити изпълнители и теоретици, които са подслонени от стария банкерски род, чието име носят. Винченцо има свои оригинални идеи за музикалната теория и се бунтува срещу ограниченията на контрапункта, предпочитан в средновековната музика. Бащата на Галилео настоява, че когато се изпълнява, музиката трябва да носи удоволствие за ухото, а не да се съобразява с външната математическа красота на страницата. По-свободните произведения, към които Винченцо и други във Флоренция имат предпочитания по това време, довеждат до възраждане в музиката.

Най-забележителното е, че музикантите на Флоренция са отговорни за раждането на операта, която води своето начало от два отделни източника. От една страна, имаме средновековната религиозна драма, която представлява пиеси на библейски теми, поставяни за обществеността на различни дати от църковния календар. Съвсем различни от нея са класическите гръцки драми с техните хорови интерлюдии, преоткрити и поставяни от флорентинските хуманисти. Двете форми се обединяват и резултатът е операта — нерелигиозно произведение, съчетаващо музика и драма. Названието идва от италианския израз opera in musica („произведение с музика“). Обикновено действието на ранната опера е взето или от някаква легенда, или от митологията и изисква нова, по-свободна музикална форма, като онази, предпочитана от Винченцо Галилей.

Приема се, че първата опера е „Дафне“, драма на флорентинския поет Отавио Ринучини, музиката към нея е написана от певеца и композитора Якопо Пери, който е капелмайстор при двора на Медичите. Операта е изпълнена на карнавала, предхождащ Великите пости във Флоренция през 1598 година. Текстът на произведението е напълно загубен, най-старата опера, запазена до наши дни, е написана по текст на „Евридика“ от Ринучини и се знае, че е изпълнена през 1600 година в двореца Пити. Забележително, но се оказва, че Медичите са кръстници и на ренесансовата музика.

До края на седемнадесети век Ренесансът се усеща във все повече и различни сфери. Времената се променят, дори и в най-буквалния смисъл на израза — хората забелязват, че сезоните започват да се изместват от обичайното си място в древния календар и папа Григорий XIII се отказва от Юлианския календар, използван за първи път при Юлий Цезар през 46 г. пр. Хр. и през 1582 година се въвежда нов Грегориански календар като с един удар изместват датата с десет дни напред. Мнозина обаче изпитват големи подозрения към подобни промени и с въвеждането на новия календар през годините из Европа избухват бунтове, като възмутените тълпи искат обратно десетте дни, отнети от живота им. След векове на средновековен застой и сигурност в толкова много сфери мнозина гледат на промяната като на заплаха и тя изобщо не е приета повсеместно.

Червенокосият и млад Галилео Галилей е необуздан бунтар, наследил много от чертите на своя баща, но за разлика от него е самоуверен и бързо се убеждава в собствената си гениалност, съвсем друг е въпросът къде трябва да бъде приложена тя. На седемнадесет години се завръща в родната си Пиза, за да учи в университета, но бързо се разочарова от нещата, които очакват от него да усвои. Застоялата средновековна схоластика се преподава наизуст, очаква се да бъде научена по същия начин и точно така възпроизведена на изпитите. Няма място за въображение, независимост на мисълта и нови идеи — Ренесансът може да е променил изкуството и архитектурата, може да започва да влияе и в много други сфери, но безплодните идеи на Аристотеловата естествена философия все още преобладават в университетите.

В характера на Галилео е заложено да не си затваря очите пред глупаците и той не скрива своето презрение към преподавателите си. Прекъсва ги по време на лекции и им задава иронични въпроси, чиято цел е да ги изложи. Защо, например, всички зърна от градушката, независимо от своя размер, падат на земята с една и съща скорост, след като Аристотел учи, че по-тежките тела падат по-бързо от по-леките? Лекторът отговаря, че по-леките зърна очевидно падат от по-ниско, така че само изглежда, че падат със същата скорост. Галилео осмива подобни обяснения, но си създава и много врагове. Бързо става ясно на всички, включително и на състудентите му, че е толкова умен, че дори вреди на себе си. Няма нищо, което да предизвиква ума му и Галилео търси стимул на друго място — в пивниците и бордеите на Пиза.

За късмет провинциална Пиза се оживява между Коледа и Великден, когато великият херцог на Тоскана премества двора си в града съгласно традиция, започната от великия херцог Козимо I, който се опитва да сближи тосканските градове и да обедини великото херцогство. За кратко време Пиза се превръща в социалния център на херцогството, пълен с всякакъв вид стимулиращи забавления — от музика до надбягване с колесници и лекции на широк кръг от теми. В един от случаите Галилео успява да се промъкне на една от частните лекции, давани от придворния математик Остилион Ричи. Постът е създаден от благоразположения към науката Козимо I. Галилей е пленен от чутото, от много време е привлечен от теоретичните изчисления, но университетските власти смятат математиката за отвлечена. Няколко години преди пристигането на Галилео в Пиза преподавателят по математика умира, но неговото място остава незаето през цялото му следване.

Галилео започва да учи при Ричи, който го запознава с древногръцките математици и го превежда през доказателствата и аргументите на Евклид и Архимед. Традиционните схоластични доказателства, преподавани в университетите, почиват на авторитети като писанията на Аристотел, които да потвърдят правотата на думите им. Галилео с интерес научава, че аргументите на Евклид използват само неопровержимия довод на доказателството, за да докажат своята истина. После, когато Ричи и дворът се връщат обратно във Флоренция, Галилео продължава да учи самостоятелно в Пиза.

Бащата на Галилей изпада в гняв, когато синът му се връща във Флоренция през 1585 година, без да получи образователна степен и без никакви перспективи за работа. В крайна сметка Винченцо успява да използва връзките си в херцогския двор и Галилео от време на време изнася лекции във Флорентинската академия. После, през 1589 година заема поста на преподавател по математика в своя стар университет, като назначението изглежда доста странно заради квалификацията му, но вероятно Галилей се възползва от средновековната неточност. Другият възможен фактор е заплатата, тъй като е само шестдесет флорина годишно, по-малко от дохода на един дребен търговец. Галилео е оскърбен, когато научава за това, но нищо не може да направи, тъй като отчаяно се нуждае от парите, които може да получи. Възрастният му баща не може да работи повече и той трябва да издържа цялото семейство. За да обезпечи някакъв доход отгоре, се заема с допълнително преподаване, но има време и да продължи своите изследвания.

Тези изследвания се правят с характерен за него размах. Прочутата легенда гласи, че Галилео се качва на наклонената кула в Пиза и пуска два предмета с различно тегло, така показва на събралите се студенти и преподаватели, че предметите падат в пространството с една и съща скорост, което пък от своя страна противоречи на Аристотеловия възглед, че по-тежките тела падат по-бързо от по-леките. Независимо от това дали този опит се е състоял, или не, като повечето хора в наши дни смятат, че не се е случил, анекдотът е идеална илюстрация как методите на Галилео се различават от Аристотеловата практика. Галилео прави опит, за да открие истината, докато последователите на Аристотел вярват в своята истина, защото така е записано в произведенията на древногръцкия философ. Разбира се, ако две тела с различно тегло се пуснат от една и съща височина, на практика няма да докоснат земята точно в един и същи миг. Това се дължи на разликата в съпротивлението на въздуха и последователите на Аристотел използват несъответствието, за да докажат своята гледна точка, което пък принуждава Галилео да заключи, че двата предмета наистина ще падат с една и съща скорост, ако бъдат пуснати във вакуум. Изминават 400 години и съждението на Галилей по драматичен начин е доказано пред голяма публика. През 1969 година астронавтът Нийл Армстронг пуска чук и перо, когато е на луната. Двата предмета докосват повърхността едновременно и тогава Армстронг отбелязва: „Виждате, че Галилео е имал право.“

В резултат на своите опити Галилео формулира определени закони за движението, като например: „Когато пада, скоростта на тялото е пропорционална на времето, за което пада.“ Крачката, направена от Галилей, е жизненоважна, тъй като прилага системата на мерките и теглилките във физиката, нововъведение, което в крайна сметка го извежда до формулирането на основополагащата идея за „сила“.

Гениалното хрумване на Галилео е прилагането на математиката във физиката, което в наши дни може да ни се струва очевидно, но по негово време те са смятани за две отделни и очевидно коренно различни дисциплини. Съвременната физика се ражда в мига, когато математиката и физиката се комбинират и създават понятия като измерваема сила. Нещата могат да бъдат претегляни, разстоянията измервани, времето записвано, всичко определяно с точни числа и прилагането на математическия анализ към физическите явления поражда понятието за опита. Подобни неща могат да бъдат определяни и измервани само на практика, което бележи началото на експерименталната наука. Определеният практически опит може да бъде представен с числови или концептуални определения, резултатите записани, а после сравнени с други резултати, получени при подобни условия, и така могат да бъдат формулирани общите закони. Името, което Галилео дава на такива практически опити, е „cimento“, което на италиански означава „изпитание“, думата „експеримент“, която използваме в наши дни, произлиза от старофренска дума, която означава „подлагам на изпитание“. Прозренията и практиката на Галилео поставят основите на съвременната наука. Именно той казва: „Книгата на природата е написана на математически език. Нейното писмо са триъгълниците, кубовете и други геометрични фигури, без чиято помощ… човек напусто би бродил из тъмния лабиринт.“

Древните гърци загатват за това, а Питагор дори заявява: „Светът е изграден от числа.“ Той обаче няма предвид практическата страна на въпроса, Галилео е първият, приложил математиката по този начин, и така открива един напълно нов начин за разбиране на света. Възраждането в сферата на древната философия и изкуството поражда самоувереността и вярата на хуманизма. Възраждането в древните науки показва как този хуманизъм може да намери практическо приложение. Ренесансовият хуманизъм създава нов начин, по който да възприемаме себе си, ренесансовата наука създава нов начин, по който да възприемаме света.

Галилей бързо става известна личност в Пиза, студентите се прекланят пред своя непокорен и буен млад преподавател, но нещата са съвсем различни, когато става дума за властите. Мнозинството от останалите преподаватели в Пиза са монаси и публично изразяваното мнение на Галилео за неговите колеги духовници е, че са толкова посредствени, колкото и правоверни. Изпитва и почти същото презрение към академичното облекло, отказва да носи тога и дори съчинява кратко стихотворение, за да изрази виждането си:

Неизбежно е на властите в Пиза да им писне от техния бунтовен млад колега и през 1592 година Галилео е принуден да си търси работа на друго място. За щастие мястото на преподавател по математика в престижния Падуански университет се освобождава и Галилей кандидатства. По това време работата му вече привлича вниманието на няколко важни и отворени за науката личности в Италия, славата му достига дори до великия херцог Фернандо I, който говори за него като за „един от най-добрите математици на Тоскана“. Препоръките му помагат на Галилео да заеме мястото в Падуа във Венецианската република.

Галилео бързо започва да се наслаждава на Падуа, където заплатата му е равна на 500 флорина годишно. Той все така не изпитва уважение към общоприетите правила и създава дом с темпераментната си млада любовница Марина Гамбия, от която впоследствие има три деца. Изследванията му дават резултати, които са също толкова в разрез с общоприетото. През този период Галилео започва да води кореспонденция с живеещия в Прага немски астроном Йохан Кеплер. Признава му, че вярва в правотата на Коперниковата теория, че земята и планетите се въртят около слънцето, но се страхува да го обяви открито, за да не стане за посмешище, тъй като мнозинството от колегите му в Падуа са последователи на Аристотел. Всъщност Галилео не съзнава, че тогава Кеплер едновременно потвърждава, но и подобрява хелиоцентричната идея на Коперник. С помощта на най-точните астрономически уреди от епохата преди появата на телескопа Кеплер достига до заключението, че планетите минават около слънцето в елипсовидни орбити, а не в кръгови, както предполага Коперник.

През 1604 година Галилео забелязва, че в небето се появява нова звезда, която всъщност е експлодираща звезда и е втората по рода си от 134 г. пр. Хр. насам. Появата й предизвиква голям ужас сред праволинейните мислители, защото според Аристотел не може да има такова нещо като нова звезда, както не може и някоя стара да изчезне. Аристотел учи, че земята е изградена от четири елемента (земя, въздух, огън и вода), а небето е разделено от земята и се състои от „квинтесенция“, петият елемент, или есенция, най-съвършеният от всички, който е идеален и непроменим. Обектите като кометите, които противоречат на това гледище, се обясняват и отхвърлят изкусно, тъй като не принадлежат на небето. Те съществуват в областта под луната, която е най-близо до земята, и по тази причина са метеорологични явления, а не звезди.

Галилео не е човек, който се бои от спорове и затова дава поредица от лекции за новата звезда, в които изрежда доводи за това как тя оборва теориите на Аристотел за небето. В резултат на това открито влиза във вражда с Чезаре Кремонини, който е професор по философия в Падуа. Кремонини поддържа общоприетото аристотелианско виждане, че законите на физиката и мерките се отнасят само до земята и не важат за небесата, където се намират всички планети и звезди. Те са изградени от квинтесенция и по тази причина не се изменят, както и не са предмет на същите закони, важащи за земята, въздуха, огъня и водата. Когато се правят измервания на небесата, те само изглеждат като противоречие на законите на Аристотел, но всъщност няма нищо такова, тъй като подобни закони просто са неприложими в тази сфера. Галилео е разочарован, защото не е способен да отрече доводите по своя начин и не може да даде никакво експериментално научно доказателство, че грешат. Не знае, че Кеплер прави точно това, тъй като математически изчислява елипсовидните орбити на планетите и така доказва, че математическите закони важат за небесата по същия начин, по който и за земята.

Амбициозният Галилео обаче става нетърпелив, вече е на четиридесет години, но славата и богатството, които му се полагат, все още му убягват. Дори заплатата на Кремонини е два пъти по-голяма от неговата, а останалите си създават име, без да демонстрират и половината от оригиналността на Галилей, който формулира всякакви оригинални идеи. Дори създава известен брой нови изобретения, в това число съоръжения за селското стопанство, военни машини и медицински инструменти, но нито едно от тях не му носи успех. След като свършва цялата работа, други просто ограбват идеите му и трупат пари от тях. Всекидневните му нужди за пари стават по-големи, трябва да издържа любовницата и трите си деца, да не говорим за семейството му във Флоренция, а дълговете му растат.

Като последно средство, решава да пише на великия херцог на Тоскана Фердинандо I и да го помоли за официален пост в неговия двор. Писмото му пристига в подходящ момент, тъй като Фердинандо I се нуждае от възпитател за лятото за своя петнадесетгодишен син и наследник Козимо. Галилео е назначен и се нанася със своя повереник във вилата на Медичите в Пратолино на хълмовете извън Флоренция. Тук прекарва няколко приятни месеца, води лек и охолен живот, като същевременно спечелва симпатиите на своя млад повереник с вълнуващите си научни опити и гениални идеи. Лятото обаче свършва и той трябва да се върне в Падуа при своите кредитори.

През 1609 година Галилео отново получава поръчка от рода Медичи, но този път от съпругата на Фердинанде I великата херцогиня Кристина, която се нуждае от услугите му. За съжаление тя остава с впечатление, че Галилео е прочут астролог, а не славен астроном и иска от него да направи хороскоп на съпруга ѝ. Фердинандо е тежко болен, а Кристина иска да знае дали ще преживее болестта, и ако това се случи, колко му остава да живее. Галилео не желае да изпада в немилост и веднага се заема за работа, като прави изключително оптимистичен хороскоп, уверявайки великата херцогиня, че според звездите всичко вещае само добри неща за Фердинандо I, който бързо ще се възстанови от болестта и ще живее дълги години. В действителност Фердинандо умира след седмица и перспективите за нова работа при Медичите стават особено мрачни.

През същата година в Падуа Галилео узнава за ново изобретение, наречено телескоп, което е създадено в Холандия. Още преди да види такъв, Галилей бързо схваща принципа, заложен в изобретението, което основно се състои от тръба с две лещи, и веднага създава свой вариант, два пъти по-мощен от всеки телескоп, правен дотогава. Споходен от известна политическа прозорливост, после подарява своето ново „изобретение“ на дожа на Венеция. Огромната важност на телескопа за морска сила като Венеция бързо е оценена, защото това означава, че нахлуващите вражески кораби могат да бъдат видени на хоризонта и градът печели няколко допълнителни ценни часа, в които да подготви защитата си. Благодарният дож дава право на Галилео да заема преподавателското място в Падуа до края на живота си, за жалост обаче ученият не получава допълнителното финансово възнаграждение, на което се надява, и остава затънал в дългове.

Галилео бързо разбира как да направи по-добър телескоп и създава нов, който е тридесет и два пъти по-мощен от предишния. Нещо повече, разбира и как по-добре да се възползва от своя увеличаващ уред и през нощта го насочва към небето, където за свое изумление вижда как пред очите му се разкрива една нова вселена. Както Колумб открива напълно неочакван нов континент, така Галилео бързо прави поредица от сензационни открития.

По същество за три хилядолетия и половина нищо ново не е откривано за небето, астрологическото наблюдение с невъоръжено око достига своя предел още при древните вавилонци, които, застанали на покривите на своите зикурати, нанасят местоположението на звездите. В мига, когато Галилео вдига телескопа към окото си и го насочва към луната, всичко се променя. В миналото смятат луната само за един светещ диск, който последователно расте и намалява, но сега тя се превръща в огромно и загадъчно сферично тяло. Тя не увеличава и не намалява своя размер, вижда се, че сферата е разделена на светлина и сянка, а при по-внимателно разглеждане се забелязва, че повърхността на сферата е покрита с кратери, планини и дори места, които приличат на морета. Галилео знае, че това бележи последното поражение на Аристотеловата астрономия — небесните тела със сигурност не са съвършени сфери, изградени от непроменящата се квинтесенция, те са напълно нови светове с всички несъвършенства и характеристика на онзи, населяван от човечеството.

Галилео описва откритията си в книга, озаглавена „Звезден пратеник“, която с надежда посвещава на своя бивш ученик, понастоящем велик херцог на Тоскана, Козимо II. Произведението на Галилео предизвиква сензация из цяла Европа, сред многото му открития е и това, че Юпитер има спътници, като в чест на херцога нарича тези нови луни Sidera Medicae („Медичиеви звезди“). Сега Медичите са обезсмъртени в небето! От научна гледна точка много по-важни са наблюденията на Галилео над фазите на Венера — планетата нараства и намалява точно по същия начин, по който и луната. От земята се вижда как повърхността й излиза от сянката и влиза в светлината, а после обратно. Това е неопровержимо доказателство, че Венера, както и земята, се въртят около слънцето, тъй като не може да има друго вероятно обяснение за явлението.

Галилео наблюдава слънцето, като използва опушено стъкло, за да предпази окото си, и открива, че има черни петна, които подобно на облаци придобиват всякаква форма и „сякаш се самопоглъщат“. Ето още едно доказателство, че небесата не са извън времето и не са непроменими, както твърди Аристотел. Неизбежно е наблюденията му да предизвикат яростна опозиция от страна на много последователи на Аристотел и представители на Църквата. Най-характерното изказване е направено от баварски абат, който заявява: „Чел съм всички произведения на Аристотел, не откривам нищо, което да прилича на онова, което описвате… Вашите петна по слънцето са дефекти на оптическия инструмент или на окото.“ Отчайващото е, че Галилео не може да противоречи на подобни критики, тъй като те просто не признават неговата гледна точка.

Отговорът на Галилей е също толкова характерен — аристотелианците, Църквата, враговете и кредиторите му — всички са се съюзили срещу него. Идеите му придобиват все по-голямо значение и стават все по-оригинални, но с това расте и параноята му. Отговорите, давани на неговите опоненти, стават все по-неумолими и презрителни. Галилео си създава все повече и повече врагове на важни постове.

„Звездният пратеник“ обаче му носи и успех, тъй като деветнадесетгодишният велик херцог Козимо II е поласкан, че бившият му възпитател го помни, и почита Галилео по един щедър начин. Веднага му предлага поста на „първи философ и математик“ в Тоскана — работа, която му носи добра заплата и включва разкошно жилище във вила Белосгуардо на един хълм южно от Флоренция, идеално разположен за астрономични наблюдения. Галилео веднага напуска Падуа и взема трите си деца, а любовницата Марина изоставя, очевидно по взаимно съгласие. Оставя й обаче подходяща зестра, за да може да се омъжи, което тя прави на следващата година.

Този период се оказва връхна точка в живота на Галилей, но бележи и зенита на влиянието на Медичите върху научния ренесанс. Медичите стават кръстници на нова научна епоха и под тяхното покровителство и защита Галилео има възможност да разшири научните си изследвания, без да бъде възпрепятстван от своите критици. Новините за откритията му се разпространяват и се поглъщат с голям интерес от мислителите из цяла Европа. В Холандия философът и математик Рьоне Декарт започва да изучава работата на Галилей, вдъхновила го за неговата новаторска книга „Разсъждения за метода“, в която излага рационален и научен метод на мислене за откриване на истината и дава философска основа на всичко, започнато от Галилео.

Галилей започва поредица от свободни изследвания, като същевременно се залавя и с ред широки по обхват теоретични предположения. Вижданията му за близката връзка между математиката и физиката го карат да направи разграничение между двете характеристики на предметите. От една страна са физическите характеристики, които могат да бъдат измерени, като височина, тегло и т. н., те принадлежат на самите предмети. От друга, са характеристиките, които не могат да бъдат измерени, като мириса, цвета или вкуса на предмета, те не принадлежат на самите предмети, а са впечатления, предизвикани у хората, които ги наблюдават. Това жизненоважно разграничение по-късно е взето от английския философ Джон Лок и лежи в основата на неговата философия на емпиризма — първата истинска научна философия, която твърди, че всяка истина трябва да почива на опита.

Философиите на Декарт и Лок предизвикват възраждане във философската мисъл и е общоприето да се смятат за начало на съвременната философия. Двете философии — рационалната и емпиричната, дължат много на Галилео, който от своя страна разчита толкова много на покровителството и закрилата на Медичите. Самият Галилей предизвиква възраждането на една древна философска идея, която променя повече науката, отколкото философията. Вследствие на своите опити Галилео започва да разсъждава върху основната природа на материята, което го довежда до съживяването на идеята, изказана за първи път от древногръцкия философ Демокрит в началото на четвърти век пр. Хр. Демокрит твърди, че всички вещества в основата си се състоят от невидими единици, които нарича „атоми“, което произлиза от гръцката дума „atomos“ — неделим или невидим. С времето идеята прониква във физиката и химията, като опровергава древното съждение на Аристотел, че всички материи се състоят от смес от земя, въздух, огън и вода.

Изминават много векове, преди атомите да могат да бъдат наблюдавани или изброени на практика, но идеята стига до самото сърце на новата научна революция. Атомите, като отделни единици, могат теоретично да бъдат преброени, от което следва, че смесицата от земя, въздух, огън и вода е материя на характеристиките, а не на числата. Новата научна революция се измества от качествения свят към количествения, там, където математиката може да се приложи.

Галилео обмисля изводите на новата хелиоцентрична теория и размишлява, че инерционният път на планетата около слънцето трябва да е причинен от някаква форма на магнитна сила между двете тела. От дневниците му става ясно, че е на ръба да формулира идея, близка до тази за гравитацията, и да схване, че това е всеобхватна сила, която важи за цялото небе. Прилагането на законите на физиката от страна на Галилео към движението на планетите е епохална стъпка — Кеплер прилага математиката към цялата вселена, а сега Галилей показва, че земните закони на физиката също са всеобхватни. Смело обявява: „Земните закони важат на небето.“

Но вече върви по опасен път, тъй като властите във Ватикана започват да проявяват все по-голям интерес към революционните нови идеи на Галилео. Нищо обаче не може да го спре. През 1611 година е поканен в папския двор, за да покаже своя нов телескоп, а идеите му правят изненадващо добро впечатление. Галилео е окуражен от това и решава да разкрие всичко, което е открил, като веднъж завинаги покаже на всички истината за хелиоцентричната система. Написва книга, в която описва слънчевите петна, оборва идеята, че земята е център на вселената, и доказва как науката може да обясни небето. Произведението му бързо се разпространява из цяла Европа, а идеите му започват да трупат поддръжници сред студентите в университетите.

Аристотелианците най-после съзират огромната заплаха, която представлява Галилео, и доста късно подемат унищожителната си контраатака. Посочват, че Коперниковите идеи на Галилей не само противоречат на учението на Църквата, но и категорично отричат написаното в Библията. Църквата решава, че е време да действа — несъмнено е, че идеите на Галилей са еретични.

Дори на това ниво на развитие на нещата той все още има приятели и защитници сред представителите на Църквата. Папи и кардинали изиграват своята роля в подкрепа на идеите на Ренесанса, а много влиятелни прелати запазват своята благосклонност към развиващия се интелектуален прогрес. Показателно е, че великолепният нов купол на „Свети Петър“, гордостта на католическата църква, завършен само преди двадесет години, се смята за продукт на изкуството и науката. Сред онези, които се интересуват от последните научни идеи, е и неговият събрат флорентинец, влиятелният кардинал Матео Барберини, който съобщава на Галилео, че докато се ограничава да говори само като математик, няма да има никакви проблеми. Съветът несъзнателно е ироничен, тъй като Църквата гледа на математиката в Платоновски смисъл, като основно идеалистична и абстрактна материя, която няма отношение към истинския свят. Главното научно прозрение на Галилео е да приеме точно обратното.

От гледна точна на нашето време конфликтът между Църквата и науката може да бъде разгледан в контекст — той е едновременно неизбежен исторически, а в интелектуален смисъл — напълно ненужен. Корените му се крият в ролята, изиграна от християнството за запазване на западната цивилизация. През Ранното средновековие след падането на Римската империя древното познание оцелява само в отдалечени християнски общности. С установяването на по-мирни времена през Средновековието това познание се разпространява в страните от Западна Европа, но остава прерогатив на Църквата. Процесът достига своя зенит в относителния интелектуален застой от Зрялото средновековие, когато Църквата все още смята, че цялата философия, познание и учения са изцяло нейни — знанието и ученията на Църквата са едно. С възраждането на интелектуалното любопитство, предизвикано от Ренесанса, Църквата се оказва в трудно положение. Не желае да се откаже от монопола си върху знанието, но същевременно постановява, че всяко ново знание трябва да е в съответствие с нейните учения, което на практика представлява парадокс и означава, че новите открития в науката са приемливи за Църквата само когато съвпадат с онова, което е вече известно! Прогресивното мислене е обуздано и доведено до пасивни интелектуални занимания, но с нарастване на напрежението е неизбежно нещо да не поддаде. Нещастието на Галилео е, че се оказва в центъра на този все по-разрушителен процес.

През 1616 година Църквата поставя произведенията на Коперник в „Списъка със забранените книги“, а Галилей е предупреден, че не трябва да поддържа или защитава подобни виждания или ще бъде изправен пред Инквизицията. Органът е създаден като част от Контрареформацията и вече дейно се бори с всякаква опозиция срещу католическата църква. Целта на Инквизицията е да изкорени ереста дори ако трябва с мъчения, и по този начин всички семена на протестантството на територията на католицизма скоро да бъдат премахнати.

Галилео отчаяно изпраща писма до кардинал Барберини, великия херцог на Тоскана и други влиятелни приятели. На вдовствуващата велика херцогиня Кристина пише настоятелно: „Да се забрани Коперник сега, по моя преценка означава да се противоречи на истината.“ Но молбите му са напразни и той се оттегля във вилата в Белосгуардо, където остава под опеката на великия херцог Козимо II.

След седем години приятелят му Матео Барберини става папа Урбан VIII и Галилео, изпълнен с оптимизъм, заминава за Рим, за да защити своята теза. До известна степен Урбан VIII запазва своите симпатии и дава разрешение на Галилей да напише книга за „системите в света“. В нея може да изложи както гледната точка на Коперник за вселената, така и тази на Църквата, стига ясно да покаже, че църковната е правилната. Галилео написва „Диалог за двете главни системи в света“, в който излага възгледите на Коперник чрез остроумния интелектуален герой Сагредо, а Църквата и нейната аристотелианска гледна точка е представена от героя Симплицио. За нещастие Галилео и този път се увлича, в резултат на което Симплицио изглежда прекалено глупав. Нещо по-лошо, мнозина смятат, че в него разпознават олицетворение на самия папа. Урбан VIII е бесен, а съветниците му го подстрекават, като настояват, че подобни идеи само способстват за подкопаване на цялата Контрареформация. По това време Европа е в разгара на Тридесетгодишната война — разрушителният конфликт между католическите и протестантските войски, обхванал целия континент. В ужаса, обзел тогава всички, идеите на Галилей са обявени за по-зловредни „от Лутер и Калвин взети заедно“.

За нещастие закрилникът на Галилео и негов бивш ученик великият херцог Козимо II умира през 1621 година. Няма кой да го защити и той получава заповед да се яви в Рим, където през 1633 година започва процес срещу него по обвинение в ерес. Тридесет години по-рано философът и учен Джордано Бруно е обвинен в същото в Рим и всичко свършва с изгарянето му на клада. Галилео осъзнава, че се намира в смъртна опасност, сега е на шестдесет и осем години, здравето му се влошава, но се отправя към Рим. Бързо отстъпва, когато е изправен пред перспективата да бъде подложен на мъчения от страна на Инквизицията. Принуждават го тържествено да се закълне, че „се отрича, проклина и ненавижда“ своето твърдение, че земята се върти около слънцето, макар че според легендата не успява да се въздържи да не промълви под носа си: „И все пак тя се върти.“

Галилео е осъден на доживотен затвор, но заради възрастта и влошеното му здраве му позволяват да се върне в Тоскана. Тук под любезната закрила на новия велик херцог Фердинандо II излежава своята присъда под домашен арест в малкото си имение в Арчетри на юг от Флоренция. След четири години започва да губи зрението си, но изобщо не е съсипаният човек, който изглежда на пръв поглед. Славата му подсигурява посещенията на няколко изтъкнати пътешественици от Северна Европа, в това число и на английския философ Томас Хобс и поета Джон Милтън. Месец преди Галилео да потъне в пълна слепота чрез наблюдения през своя телескоп открива, че луната се върти около своята ос, докато се върти около земята. Малко по-късно завършва своя последен шедьовър „Двете нови науки“, в който обобщава идеите си. Ръкописът е пренесен тайно в Холандия, където е публикуван и разпространен между учените в цяла Европа. На 8 януари 1642 година Галилео умира на седемдесет и седем годишна възраст, само няколко месеца преди в Англия да се роди Исак Нютон. Триста и петдесет години по-късно Ватикана най-после признава, че в случая с Галилео „са допуснати грешки“.

„Помилването“ бележи значително отстъпване от позициите, тъй като по време на смъртта на Галилео Църквата изобщо не е в настроение да прощава простъпките му, а някогашният му приятел Урбан VIII остава особено отмъстителен. Когато великият херцог Фердинандо II повелява Галилео да бъде погребан в „Санта Кроче“, в която се намират гробовете на всички велики флорентинци като Гиберти, Макиавели и Микеланджело, папата забранява. Позволяват Галилей да бъде погребан по християнски обичай в „Санта Кроче“ чак седемдесет и пет години след смъртта му.

Великият херцог Фердинандо II изпитва голям интерес към дейността на Галилео и след като става пълнолетен и се възкачва на престола през 1632 година, от двореца Пити към учения често са оправяни поръчки за осигуряването на най-модерния телескоп за Негово височество. Фердинандо II особено се гордее с Медичиевите звезди, които гордо показва на изтъкнатите си гости през своя нов телескоп. През 1635 година, след като Урбан VIII осъжда „Диалог за двете главни системи в света“ на Галилей, Фердинандо II прави всичко по силите си, за да запази книгата и да я разпространи. Малкият му брат Матиас де Медичи пренася тайно ръкописно копие на произведението от Флоренция в Северна Европа, където е преведено и издадено на няколко езика. Когато Хобс посещава Галилео по време на домашния му арест, съобщава на възрастния учен, че се е сдобил с английски превод на „Диалога“.

Защо тогава Фердинандо не защитава Галилео след първата публикация на „Диалог за двете главни системи в света“ през 1632 година? Защо позволява болният Галилео да бъде повикан в Рим под заплаха за живота му? Фердинандо II идва на власт през 1621 година на десетгодишна възраст, след смъртта на своя баща великия херцог Козимо II. По време на непълнолетието му Тоскана е управлявана от забележителната вдовствуваща велика херцогиня Кристина и нейната снаха, съпругата на Козимо II. За да разшири своя кръгозор, Фердинандо II е изпратен на пътешествие из европейските столици. Дори и след като през 1632 година поема властта, остава под влиянието на вдовствуващата велика херцогиня Кристина чак до смъртта й през 1636 година. Когато извикват през 1632 година Галилео в Рим, Урбан VIII се свързва с младия Фердинандо II и го съветва да не се меси, тъй като, ако го стори, ще предизвика голямо дипломатическо безпокойство. Вдовствуващата велика херцогиня Кристина позволява Тоскана все повече и повече да попада под влиянието на Папството и през този период Флоренция става свидетел на наплив от свещеници. Многото манастири в града, които до този момент стоят полупразни, сега са почти препълнени. При управлението на Кристина на свещениците е позволено да заемат важни постове в управлението, нечуван досега прецедент, и нещо, което изрично е забранено от великия херцог Козимо I, когато разширява постоянния административен апарат.

Фердинандо II е закръглен, сговорчив млад мъж с дълга тъмна коса и елегантни засукани мустаци. Дори в ранния му портрет от Зюстерманс виждаме една леко абсурдна фигура, облечена в бляскави доспехи и с ръка на меча — малко наконтен и неправдоподобен воин. Но отпуснатата му и приветлива външност крие неочаквани способности, макар че през по-голямата част от времето остават скрити заради неговия мързел. Фердинандо II се отнася към задълженията си като към развлечение, а не като към нещо сериозно, но по време на управлението му Тоскана успява да постигне трудното равновесие между често противоречащите си искания на Австрия, Франция, Испания, от една страна, и на папата, от друга.

През 1638 година Фердинандо II се жени за Витория дела Ровере и очаква бързо да създадат наследник, който да обезпечи приемствеността на Медичите. Задачата обаче не се оказва толкова лесна — Витория дела Ровере е пълна, превзета и деспотична жена, която въпреки своята физика смята раждането на деца за трудно. Първият й син умира при раждането, след две години на бял свят се появява дъщеря със също толкова злочеста съдба, чието раждане едва не убива Витория. Мнозина започват да подозират, че няма да има наследник, особено когато забелязват, че Фердинандо II предпочита повече присъствието на красиви млади мъже от двора пред това на своята надменна съпруга. За щастие тези му забавления не го отвличат напълно от династичните му задължения и през 1642 година се ражда наследник.

Същевременно майката на Фердинандо II Мадалена остава една могъща сила зад трона, като полага особени грижи за нравствеността в Тоскана, великият херцог пък изглежда доста доволен от това разпределение. Малко след раждането на сина, когото кръщават Козимо, вдовствуващата велика херцогиня дава на Фердинандо II дълъг списък с имената на онези, които заемат висши постове във великото херцогство и са хомосексуални. Тя настоява да знае какво смята да направи сина й по въпроса. Без да каже нищо, Фердинандо II поема списъка, прочита имената и добавя своето. Мадалена не губи присъствие на духа и му заявява, че действа така само за да избави грешниците от наказанието, което заслужават. Фердинандо II я пита какво наказание заслужават и тя отвръща, че трябва да бъдат изгорени. При което великият херцог хвърля хартията в огъня и възкликва: „Voilà^[10], заповедта ви вече е изпълнена.“

Анекдотът е показателен с това, че виждаме как под любезното държание решителността на Фердинандо II укрепва, но което е по-важно, дава знак за преобладаващата атмосфера на безнравственост във Флоренция. Въпреки спокойната и по-благоденстваща среда в града под управлението на великите херцози, все още има хора, които желаят друго, и силите, издигнали Савонарола и Христовата република, могат отново, да се появят.

Подобно на мнозина от Медичите преди него и Фердинандо II обича да прави карнавални шествия за народа. Флоренция все още се гордее с достиженията си в изкуството, но те са само бледо подобие на великите дни. Мирът и благоденствието някак си не са способни да вдъхновят гения, родил се в града по време на насилието и нестабилността. Дори прочутият вкус на града запада — несигурността го изостря, прави го по-изтънчен, докато обикновеното състояние изисква само развлечения и хубави спомени за „добрите стари дни“. Това най-добре се олицетворява от най-известния художник от този период — Лука Джордано. Първо, любимецът на Флоренция дори не е флорентинец, Джордано е неаполитанец, чиято дарба е здраво свързана със сръчността му. На нечувана цена той прави копия на картини от Микеланджело, Рафаело и други велики ренесансови художници. Дните, когато Флоренция е сила в изкуството, са отминали, водещите центрове на изкуството са пръснати из цяла Европа — Рим, Париж и Амстердам. Копираният от Джордано Зрял ренесанс отдавна е в миналото, но флорентинците предпочитат анахронистичните му фалшификати пред бароковия стил, преобладаващ из артистичните среди в Европа.

Твърди се, че бароковият стил с неговата мелодрама, патос и любов към помпозния жест е чужд по темперамент на флорентинския вкус, който предпочита чистотата на линията и класическата форма. Тази гледна точна обаче може сериозно да бъде оспорена. Флоренция създава и взима присърце Микеланджело, чиито произведения са изпълнени с драма и мъка и които на практика проправят пътя на преувеличението на барока. Флорентинският вкус се развива от Мазачо през Ботичели към Микеланджело, но сега тази славна лекота на вкуса безвъзвратно е вкаменена. Неспособността на града да остане в авангарда на развитието на изкуството се дължи изцяло на провала в неговия вкус, а не на някаква предубеденост към бароковия стил.

Не всички произведения на изкуството от този период във Флоренция са копия. Малкият брат на Фердинандо II кардинал Джанкарло де Медичи наема неаполитанеца Салватор Роса, художник и поет със значителни дарби, който обаче така и не отговаря напълно на очакванията. За разлика от погледа на Джордано, отправен в миналото, Роса е творец, изпреварил своето време. Някои от стихотворенията му, заедно с драматичните му пейзажи и портрети, сега се смятат за очевидни предшественици на епохата на романтизма, която все още не е започнала. На своя мрачно замислен „Автопортрет като философ“ Роса написва:

За съжаление самият Роса не живее според написаното и създава всякакви мимолетни сатирични драми и картини с батални сцени, отговарящи на всеобщото търсене. Той е отражение на времето и мястото, в което живее, изглежда несигурен в себе си. Като човек на изкуството желае да опита всичко, дори за кратко се изявява като комедиант. Само малка част от произведенията му са важни, но те говорят по-силно от артистичното мълчание на по-незначителните му работи и липсата на артистичен вкус, която го заобикаля във Флоренция.

Най-малкият брат на Фердинандо II Леополдо също става кардинал и преди да замине за Рим, поставя началото на последното значимо процъфтяване на ренесансовото покровителство на Медичите, което е в сферата на науката. През 1657 година Леополдо де Медичи основа Академия дел Чименто, която е пряка препратка към предпочитания от Галилео научен метод — cimento („опита“). Целта на „Експерименталната академия“ на Леополдо е да продължи научната работа, девизът й е „Опитай и опитай отново“, а на герба й е изобразена пещ за изпитване на метали.

Чименто провежда редовно своите срещи в двореца Пити и се мести в Пиза заедно с двора, а сред дванадесетте ентусиазирани участници е самият Фердинандо II.

Опитите се провеждат в двореца или в пещта в градините Боболи. В строгия смисъл на понятието академията няма действителни членове или правила, тя просто се състои от онези, които участват в неофициалните й събирания. Участниците разпространяват своите открития в кореспонденцията си с учените из цяла Европа, тъй като по това време този е единственият начин да бъдат разпространени новините за най-новите научни открития. По време на Ренесанса се появяват различни общества за подкрепа на философските, литературни и теологични разисквания, но едва през седемнадесети век се сформират чисто научни общности. Първото от тези общества, което се появява в Италия, е основано в Рим през 1603 година и се нарича Академия деи Линчеи („Академия на рисовете“). През същата година Галилей е поканен да стане член и на едно от тези събирания се взема решение неговия уред occhiale да бъде наречен „телескоп“. След осъждането му обаче Линчеи се разпуска. Основаването на Академия дел Чименто става през 1567 година, което е колкото смело, толкова и първопроходно начинание. Британското кралско научно дружество е основано през 1662 година, Академията на науките в Париж четири години по-късно, Берлинската академия е създадена през 1700 година.

Чименто не е само свободно ръководен клуб за аристократи лаици в науката, интересуващи се от най-новите открития. Сред нейните членове е великият италиански физик Еванджелиста Торичели. През 1641 година Торичели заминава за Флоренция, за да постъпи като помощник при Галилео, което представлява рядко одобрение. Галилей умира на следващата година и Торичели е назначен за преподавател по математика във Флорентинския университет.

През 1643 година физикът започва да проучва идея, която за първи път му е подсказана от Галилео. Взема V-образна тръба, запечатва единият й край и я напълва с живак. След това я обръща и поставя отворения край в съд с живак. Живакът изтича донякъде в съда, а откъм запечатания край на тръбата се образува празно място. Това е вакуум и Торичели е първият, създал устойчив вакуум по този начин. Докато изучава вакуума, физикът забелязва, че височината на живака всеки ден е различна. Така заключава, че това се дължи да промените във въздушното налягане и създава първия барометър.

Не всички идеи на членовете на Чименто имат същото огромно значение, но дори и някои от идеите им, родени от каприз, са прилагани с ентусиазъм. Фердинандо II продължава семейния интерес към биологията, чието начало е поставено от прадядо му Козимо I, като същевременно развива интерес и към екзотични животни. Така решава да внесе няколко камили от Индия, които първоначално са държани в градините Боболи. Фердинандо II е убеден, че търпението и издръжливостта на камилата я правят по-добро товарно животно от мулето и възнамерява да въведе използването им в местния превоз на товари. За удоволствие на местното население скоро по пътищата на Тоскана започват да се виждат камили, макар че, трябва да признаем, те са по-скоро екзотична рядкост, отколкото търговско приложение. Идеята се проваля, но самите камили остават, а доказателствата за това обречено начинание оцеляват чак до двадесети век под формата на стадо от около 200 камили в парка на великия херцог в Сан Росоре край брега на Пиза.

Фердинандо II е твърдо решен синът му Козимо да получи научно образование, но великата херцогиня Витория не позволява, тъй като смята науката за ерес. Тя държи синът й да получи строго религиозно образование. Изборът не е разумен, тъй като само спомага за насърчаването на склонността на момчето към набожна меланхолия склонност, която по време на съзряването му се задълбочава и превръща в нездраво болезнено съсредоточаване върху християнските мъченици. Фердинандо II е доста обезпокоен от това, но решава да не се меси, вероятно предпочитанията му към спокойния живот надделяват над всички други доводи. Мнозина смятат това за доказателство за вродена слабост на характера, а и не можем да отречем, че в някои случаи Фердинандо II демонстрира такъв недостатък. Красноречив пример е изоставянето на Галилео в тежките за него времена, както и нежеланието да предотврати потъването на своя син в болезнена религиозност — не можем да ги охарактеризираме по друг начин освен като недостатъци на характера. Ако погледнем обаче отвисоко, виждаме, че преобладаващото желание на Фердинандо II за спокоен живот се оказва полезно за Тоскана. По време на дългото му управление, което продължава четиридесет и девет години, Тоскана почти не е въвличана във военни конфликти. Годините обаче не са съвсем спокойни и началото на царстването на Фердинандо II е белязано от природни бедствия. През 1621 година загива цялата реколта, при това след три години на лоши урожаи, и Флоренция е на ръба на гладната смърт. Ог 1630 до 1633 година в града избухват чумни епидемии, от които загиват почти 10 процента от населението. Великият херцог си спечелва популярност сред народа, когато през тези години раздава пари в зле осветената „Сайта Кроче“.

Оттогава властва като благ деспот, а великото херцогство постепенно поема по пътя на бавния и дълъг икономически упадък, тъй като по-евтината чуждестранна конкуренция подбива цената на местните платове и коприни. Има обаче компенсации — Флоренция е редовно посещавана от първите туристи. Разпространението на ренесансовото изкуство и идеи в Северна Европа предизвикват възраждане на интереса към Рим от класическата епоха и Италианския ренесанс. Младите богати мъже са изпращани в Италия на голяма обиколка като част от образованието им, а Флоренция с нейната ренесансова архитектура, статуи и съкровища на изкуството се превръща в традиционно място за престой по пътя на юг към Рим.

По време на царуването на Фердинандо II Тоскана е въвлечена само в един-единствен военен конфликт — през 1641 година папа Урбан VIII окупира малката полунезависима държава Кастро по южната тосканска граница. Фердинандо II внимателно прави дипломатически сондажи и е информиран, че нито Испания, нито Франция ще се намесят, ако той предприеме действия. Така през 1643 година навлича бляскавите си доспехи и повежда многобройната войска от доброволци и наемници от утайката на обществото към Кастро, където бързо обръщат в бягство папските сили. Гражданите на Флоренция тържествуват, но изобщо не остават доволни, когато разбират, че заплатите на армията почти изпразват хазната на великото херцогство. Тоскана вече не може да си позволи да плаща лихви по държавните ценни книжа, в които голяма част от гражданите влагат своите спестявания. Изглежда, че великото херцогство ще банкрутира, но очакваната треска за продаване на държавни ценни книжа не се осъществява, икономиката е толкова бавна, че на практика няма нищо друго, в което да си струва да се инвестира. В провинцията последвалият недостиг на парични средства е преодолян със съживяването на бартерната система за изплащане на заплатите на работниците в селското стопанство, а в града нарастващият поток на пари от туристите позволява на икономиката да продължи да работи бавно.

До тогава голяма част от доходите на рода Медичи идват от църковните бенефиции и в тези оскъдни времена Фердинандо създава няколко благотворителни институции, които да се грижат за безработните. Така парите, събрани като дарения по време на църковните служби, пак се връщат при тях. Неизбежно е обаче родовото богатство на Медичите също да пострада, тъй като финансовите им средства до голяма степен са обединени с държавните. Лоренцо Великолепни бърка в градската хазна, за да финансира екстравагантните си развлечения, на Фердинандо II не се налага да прибягва до подобни кражби на обществените капитали, тъй като хазната на великото херцогство е неговата хазна. Това означава, например че продължаващите преустройства на двореца Пити се извършват от наети от държавата работници, а не от частно наети предприемачи. Отдавна са отминали дните, когато Медичите разчитат на доходите от семейната банка, именно през този период Фердинандо II преустановява и последните дейности на банка „Медичи“. Медичите са аристократи, сродени с кралските домове в Европа, и не искат да им се напомня, че водят началото си от търговията.

Фердинандо II прави смел опит да възстанови икономиката и финансира няколко програми за обществена заетост, най-амбициозната от които е големият строителен проект в Ливорно, тъй като градът отчаяно се нуждае от нови жилища. В резултат от указа на Козимо I за свобода на вероизповеданията пристанището се разширява и се превръща в процъфтяващ космополитен град, при това до такава степен, че през 1634 година е открито английско консулство в Ливорно, макар че благозвучното име е опорочено и на английски език става Легхорн. Градът привлича всякакъв вид търговци, бегълци по религиозни причини, странстващи търговци, моряци, дезертьори, бегълци от галерите и други изгнаници. Търговията тук е освободена от данъци и непряко носи на великото херцогство значителен доход под формата на многото помощни търговски дейности около пристанището. Ог друга страна, Ливорно се сдобива с недоброто име на главно пристанище за търговия с роби по северното Средиземноморие. Англичанинът Джон Ивлин, който го посещава през 1644 година, записва в своя дневник, че вижда „такова струпване на роби, турци, маври и други нации, че броят им и неразборията са удивителни; едни купуват, други продават, трети пият, четвърти играят, някои работят, други спят, бият се, пеят, ридаят и всички са полуголи и окайващо оковани.“ Като част от обществената политика на Фердинандо II започват да се строят нови домове край каналите в района, който става известен като Новата Венеция, същевременно нежеланите „елементи“ са прибирани и депортирани в Алжир.

През петдесетте години от своя живот Фердинандо II има все по-силни пристъпи на воднянка, проявява склонност и към апоплексия. През 1670 година, на петдесет и девет години, е принуден да легне на легло, където получава най-доброто медицинско лечение за своето време. Един очевидец разказва: „Лекарствата на великия херцог не действаха, така че неговият личен лекар му пусна кръв, извади още един около тридесетграмов камък от пикочния му мехур… после допряха до главата му обгорено желязо, но напразно, сложиха и прах в ноздрите му… После разкъсаха четири живи гълъба и ги наложиха на челото му.“ Не е изненадващо, че скоро след това херцогът умира. Фердинандо II не е обичан, но гражданите на Флоренция свикват с великодушното му аристократично управление и кончината му, ако не дълбоко, то поне повсеместно е оплаквана.

28 Краят на кръстниците?

През 1670 година Фердинандо II е наследен от двадесет и осем годишния си син, великия херцог Козимо III. Неготово царуване изпъква единствено заради продължителността си — трае повече от управлението на всеки друг Медичи — петдесет и три години, през които обаче почти нищо, имащо историческо значение, освен дългия, бавен и понякога жалък упадък на Тоскана и нейния владетел, не се случва. Козимо III е вторият син и вероятно е било по-добре да тръгне по пътя, обикновено отреден за непървородните синове в рода на Медичите — Църквата, но големият му брат умира при раждането и в резултат на това Козимо се превръща в неподходящия наследник.

Всички, срещнали младия Козимо, подчертават неговата меланхолия и набожност, всъщност посланикът на Лука стига дотам да твърди, че „никога не е виждал“ великия херцог да се усмихва. Властната му майка Витория насърчава неговата религиозност, която повече изглежда като психическо заболяване, отколкото като истинска духовност. Козимо говори само за мъченици и спасение, чете само теология и описания на чудеса, единственото, което изглежда, че прави, е да ходи на дневната литургия и на поклонения из параклисите в провинцията. Докато навърши деветнадесет години дори и за несигурния му баща става ясно, че нещо трябва да се направи — очевидният отговор е да го ожени.

Фердинандо II започва да прави сондажи и най-после успява да уреди изключително изгоден брак с една племенница на френския крал Луи XIII. Разделените френска и италианска линии на рода Медичи сега стават тревожно близки: съпругата на Фердинандо I, французойката Кристина, е внучка на Катерина де Медичи, а сега правнукът му се жени за внучка на Мария де Медичи, която е далечна братовчедка на Катерина де Медичи. Други представители на рода вече са се сродили с големите кралски домове на Европа — Хабсбургите, Валоа и Бурбоните. Между тях също има брачни съюзи и сянката от браковете между близки родственици тежко надвисва над всички подобни семейства, които искат да запазят своя чистокръвен произход, като се женят само за членове на кралските семейства, но това пък често означава да се женят помежду си. Лудост, изроденост и странни физически черти, като прословутата Хабсбургска брадичка, при която долните зъби застъпват горната челюст, вече са често срещано явление във всички европейски кралски семейства и при по-нископоставени, но често сродяващи се родове, като представителите на италианския херцогски клон на Медичите, които желаят да се женят помежду си. В стремежа си към величие на потеклото Медичите започват да играят опасна игра.

Бъдещата съпруга на Козимо е Маргьорит-Луиз д’Орлеан, дъщеря на херцог Гастон д’Орлеан. Бракът пък е уговорен чрез кардинал Мазарини, главен съветник на френския крал Луи XIV, наследил през 1643 година своя баща и син на Мария де Медичи Луи XIII. Кардинал Мазарини храни амбиции да стане папа и тайно информира Фердинандо II, че цената за брака е подкрепата на Медичите за кандидатурата му, когато се отдаде случай.

Във Флоренция научават, че петнадесетгодишната Маргьорит-Луиз има „кафяви коси, синьо-зелени очи и е мила и любезна по характер“. Що се отнася до характера ѝ, нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Маргьорит-Луиз е своенравна и напълно разглезена девойка, свикнала на собствената си свобода и решена всичко да става по нейната воля. По това време е влюбена в своя осемнадесетгодишен братовчед Шарл дьо Лорен и желае да се омъжи за него. Дори майката на Маргьорит-Луиз, херцогиня д’Орлеан, е против дъщеря й да се омъжи за далечен и невиждан от никого италианец, но кардинал Мазарини я подкупва, за да го подкрепи.

Брачният договор е подписан през януари 1661 година, а брачната церемония чрез посредник трябва да се осъществи през април на същата годината. Уговорените кралски бракове в онази епоха са точно обратното на установения в наши дни ред и в най-добрия случай със сигурност включват някои доста странни психологически процедури. След сключването на брака чрез посредник Маргьорит-Луиз трябва да потегли за Италия, за да се срещне със своя непознат съпруг, да започне да води живота на омъжена жена и чак тогава да го опознае.

Още от самото начало Маргьорит-Луиз силно се противи на уредения брак. През март 1661 година умира кардинал Мазарини, при което херцогиня д’Орлеан веднага отправя молба към краля да разтури годежа. Луи XIV не иска и да чуе, тогава Маргьорит-Луиз отива лично при владетеля и пада на колене, умолявайки го да не я кара насила да се омъжва за Козимо де Медичи. Кралят остава непреклонен, бракът чрез посредник е „отпразнуван“ в Лувъра и Маргьорит-Луиз отпътува за Флоренция, като „открито плаче, за да я видят всички“. Това е тежка съдба за едно петнадесетгодишно момиче, която става още по-тежка заради неотстъпчивия й характер. В Марсилия за кратко се развеселява, когато, за да се сбогува с нея, неочаквано пристига Шарл дьо Лорен, но в крайна сметка това само още повече влошава положението. Вероятно когато Маргьорит-Луиз се качва на борда на кораба, украсен с гирлянди и разноцветни панделки, който трябва да я отведе в Ливорно, всичко й се е сторило като приказка без щастлив край.

Във Флоренция пък Фердинандо II с удоволствие забелязва определени промени в поведението на своя син. Козимо започва да се грижи за външния си вид и дори да се облича по френска мода, подготвя се да направи добро впечатление на своята френска невеста. Но под цялото това нехарактерно за него модно облекло е пределно ясно, че Козимо си остава дебелият и мрачен деветнадесетгодишен младеж, с тежките, надвиснали клепачи на Медичите и пълни устни.

Младоженците се виждат за първи път на 15 юни във вила Амброджиана, ловната вила на Медичите в Емполи, намираща се само на около двадесет и четири километра от Флоренция. Срещата не вещае нищо добро. Маргьорит-Луиз е навъсена, което обезкуражава Козимо, когото не могат да убедят дори да целуне булката. Въпреки непредразполагащите характери и на двамата, не можем да не изпитаме състрадание към тях в тази невъзможна ситуация, която отеква във всяко знатно семейство в цяла Западна Европа.

Такива са главните герои на едно от най-пищните празненства, на които Флоренция някога е ставала свидетел. Честванията започват след пет дни в град, чиито улици са променени заради случая. Флоренция не е украсявана така от век и половина, когато в града влиза папа Лъв X. Площад Сан Гало е заобиколен със седалки, а триумфални арки обрамчват пътя до катедралата. След една колона от швейцарски гвардейци на площада излиза, яхнал кон и блеснал в черна туника, поръбена с искрящи диаманти, Козимо, а след него вървят сто въоръжени мъже, облечени в цветовете на Медичите. След него, облегнала се в открита карета, теглена от бели мулета, идва Маргьорит-Луиз, облечена в сватбена рокля, избродирана със сребро, над която има „верижка от диаманти с четиридесет крушовидни перли между тях, прикрепена за рамената с други два маргарита, големи колкото малки гълъбови яйца“. От слънцето я заслонява голям златен балдахин, обсипан с още перли и придържан от тридесет и двама млади потомци на всички знатни родове във Флоренция. Шествието следват ни повече, ни по-малко от триста карети, в които са останалите членове на знатните семейства в града. Младоженката и младоженецът слизат и се отправят към катедрата, където на входа са поръсени със светена вода от епископа на Фиезоле, докато дванадесет хора пеят „Те Deum“. На целия този фон лицето на младоженеца е дебело и безизразно, а булката не може дори да се усмихне.

След церемонията гражданите на Флоренция празнуват така, както само те знаят, а честванията продължават без прекъсване през цялото лято. След надбягванията с колесници на площад Санта Мария Новела идват рицарските турнири на площад Санта Кроче, надбягванията с коне предшестват нощните фойерверки, а между тях има балове с маски в двореца Пити, посветени на такива теми като герои от историята и древногръцките легенди. Дори Маргьорит-Луиз е впечатлена от пищната музикална драма, поставена пред 20 000 зрители в амфитеатъра в градините Боболи, в която живите картини пресъздават исторически събития, балетистите танцуват на гърбовете на коне и накрая самият Козимо се появява като Херкулес в обсипани със скъпоценни камъни доспехи. Но едва празненствата са свършили и Маргьорит-Луиз изпада във все по-задълбочаваща се мрачна депресия, а Козимо потъва в своята обичайна набожна меланхолия. Сред дворцовите слуги се носи клюката, че младоженката и младоженецът дотолкова не могат да се понасят, че дори не могат да се принудят да консумират брака. Това обаче се оказва невярно, защото в крайна сметка след двегодишен брак през август 1663 година Маргьорит-Луиз ражда син, когото кръщават Фернандо.

В този момент с брака е свършено. Маргьорит-Луиз прави всичко по силите си, за да отблъсне и унижи Козимо, който от своя страна се оттегля сред утехата на молитвите. Веднъж, когато се приближава към леглото на съпругата си, тя грабва бутилка от нощната масичка и заплашва, че ще я разбие в черепа му, ако не напусне стаята ѝ. Маргьорит-Луиз се заобикаля с френски прислужници и мести покоите си от стая в стая из големия дворец, за да не може съпругът й да я открие. В началото на брака им успява да го принуди да й даде скъпоценностите на короната на Медичите, които веднага предава на слугите си със заповед да ги отнесат във Франция. Фердинандо II успява да ги залови, преди да достигнат брега. След раждането на детето Маргьорит-Луиз започва да пише поредица от писма на Луи XIV и го умолява да уреди папата да анулира брака ѝ. Луи XIV не обръща внимание на нейните молби и й заповядва да спре да му пише. Вместо това тя започва да пише до Шарл дьо Лорен, казва му колко го обича, умолява го да дойде да я види. Накрая Шарл склонява и прави кратко посещение във Флоренция, но нищо не произлиза от това, а след него към Франция се понася нова поредица от писма. Фердинандо II разбира какво се случва и заповядва да прихванат писмата ѝ. В началото на 1667 година става ясно, че Маргьорит-Луиз е бременна за втори път, при което тя започва да галопира дълго с коне, за да предизвика аборт. Напразно, през август 1667 година ражда дъщеря си Ана Мария Луиза.

Страданията продължават: Маргьорит-Луиз се хвърля от яростен гняв в коматозно отчаяние, а Козимо потъва в едно състояние на почти постоянна свята депресия, като единствената наслада, която си доставя, са обилните закуски, обеди и вечери. Фердинанде II вече смята брака на сина си за нетърпим и в преследване на своето желание за спокоен живот предлага на Козимо да се отправи на пътуване из Европа — сам. Освен че е бягство от домашните трудности, то ще му даде възможност да създаде полезни дипломатически връзки, които ще го подготвят за времето, когато ще наследи великото херцогство.

През лятото на 1668 година Козимо се отправя на дълго пътуване из Австрия, Германия и Холандия, но когато се връща вкъщи, положението не се променя. На следващата година Фердинандо II изпраща Козимо на още едно пътуване, този път в Испания, Португалия и Лондон. Външният му вид е отбелязан в дневниците на Самюъл Пийпс, който описва Козимо като „съвсем черен дебел мъж в траурен костюм“. Крал Чарлз II дава прием в чест на Козимо, а самият той приема мнозина от лондонското общество на поредица от пищни вечерни приеми, на които, според поканените, се наслаждават всички присъстващи, включително и домакинът. По обратния път към Флоренция се отбива в Париж, където забелязват, че говори „възхитително по всяка тема и е добре запознат с начина на живот във всеки европейски двор.“ Изглежда, че пътуванията изваждат Козимо от черупката му, новата среда го кара да забрави за набожността и просто да се забавлява. Тази безгрижна интерлюдия обаче не продължава дълго, защото скоро след завръщането му от неговото второ пътуване баща му Фердинандо II умира. На двадесет и осем години неговият син го наследява като великия херцог Козимо III.

За изненада на двора новият велик херцог започва своето царуване като подема амбициозен план да реформира финансовата система на Тоскана, което е опит да съживи отслабващата икономика на страната. Делата обаче бързо се оказват много по-сложни, отколкото очаква, и Козимо III се обръща за съвет към своята майка Витория. Докато той губи интерес към проблемите на управлението, изключителната Витория постепенно поема юздите на властта и не след дълго кабинетът на великия херцог прави своите заседания в личните й покои.

През 1671 година Маргьорит-Луиз ражда втори син, когото кръщават Джан Гастоне на френския му дядо херцог Гастон д’Орлеан. След още година Маргьорит-Луиз пише писмо до Козимо: „Заявявам, че повече не мога да живея с теб. Извор съм на твоето нещастие, както и ти на моето.“ Съобщава на съпруга си, че е писала на Луи XIV и иска разрешение от краля да постъпи в манастир в Париж.

Козимо III е вбесен от новините и заповядва на великата херцогиня веднага да напусне Флоренция. Нарежда й да се установи във вила Медичи в Поджо а Чиаяно, на около двадесет километра от града в подножието на Албано и да остане там до второ нареждане. Маргьорит-Луиз явно демонстрира неудоволствието си и напуска Флоренция със своите повече от 150 слуги, готвачи, коняри и всякакви други прислужници. Козимо III заповядва да не позволяват на съпругата му да напуска вилата, освен в случаите, когато се разхожда или язди из прилежащите земи, но по всяко време трябва да бъде придружавана от въоръжен отряд.

Новините за това положение достигат до Луи XIV, който започва кореспонденция с Козимо във връзка със затварянето на великата херцогиня. Луи не е свикнал да позволява братовчедка с кралска кръв да бъде третирана по този начин. През декември 1674 година е решено Маргьорит-Луиз да получи позволение да се върне обратно във Франция, където ще постъпи в манастир в Монмартр, на север от Париж. Планът, изглежда, удовлетворява всички: Козимо III запазва трите деца, както и своята гордост, Луи XIV искрено си отдъхва, а Маргьорит-Луиз започва да води монашески живот по свой начин. Едва се установява в метоха и започва да изпраща писма, за да възстанови връзката си с Шарл дьо Лорен, но открива, че той е щастливо женен за друга. Вместо това се заема с уроци по танци и „игри на закрито“, в които участват и пазачите, изпратени да я следят. От време на време слага руса перука, начервява силно страните си и се отправя към Версай, където се отдава на хазарт. След като прахосва редовната си издръжка от Козимо III, му пише за още, като изпъстря исканията си с нежности от рода на „не минава и един час или ден, без да отправя горещи молби някой да те обеси.“ Абатисата на метоха не може да търпи повече поведението на Маргьорит-Луиз и се оплаква на своите началници. Маргьорит-Луиз отвръща, като заплашва да изгори метоха, при което Луи XIV урежда да я преместят в по-малкия манастир „Сен Манде“ на изток от Париж. Тук на петдесет и една годишна възраст и за свое удоволствие Маргьорит-Луиз научава, че е наследила малко състояние от свой далечен братовчед. Абатисата на „Сен Манде“, която обича да се облича в мъжки дрехи и да излиза извън манастирските стени, в крайна сметка избягва, при което Маргьорит-Луиз поема властта и се разпорежда както намери за добре. С годините буйният й характер започва да омеква и тя започва да води спокоен домашен живот със свещеник-ренегат и групата й от често бягащи монахини. На стари години си доставя наслада със спомените за славните години като велика херцогиня на Тоскана. Умира през 1721 година на седемдесет и шест години.

Маргьорит-Луиз едва напуска Козимо III през 1675 година, за да започне своя монашески живот в Париж, и великият херцог открива, че неговата съпруга му липсва. Освен факта, че домашната му самота е подчертана от писмата ѝ, в които тя искрено му желае смъртта, нещо в него остава безутешно. Все повече е погълнат от депресията, успокоява се с все по-изобилни ястия и тези гастрономически маратони придобиват внушителни размери, както и главният участник в тях. Пиршествата са посветени на някоя национална тема, прислужниците са облечени в съответните национални носии. Ориенталските нощи изискват роби и фесове, английските ястия са сервирани от мъже в черни панталони до коляното и перуки. По време на мавърските вечери прислужниците трябва да почернят лицата си. Съответно не трябва да се скъпят с ястията — бутовете и птиците са теглени в присъствието на Козимо III, преди да удостоят масата му, онези, които не преминат изпитанието на везните, се изпращани обратно в кухнята. Сладоледите са скулптирани във формата на лебеди или лодки, желетата като крепости, чиито бойници са изобретателно украсени с екзотични плодове, като ананаси например. Особено любими на Козимо III са захаросаните плодове — деликатес, с който се сблъсква в Лондон и заради който един от готвачите му е изпратен в Англия, за да разкрие тайните на производството на тези наслади.

Подобно угаждане изглежда е продиктувано по-скоро от фактори, включващи психологическо изтласкване, отколкото от чиста лакомия, тъй като то не е съпътствано от други форми на открито упадъчно поведение или сексуална разпуснатост. Точно обратното, въпреки нарастващите килограми, Козимо е убеден, макар и не много правдоподобно, пуритан, запазва своята силна набожност и е твърдо решен, че нравите в Тоскана трябва да отразяват неговото благочестиво поведение. При това запазва доминиращото влияние на своята майка Витория до такава степен, че обичащите забавленията граждани на Флоренция, които толкова ентусиазирано празнуват сватбата му, сега изпитват определена студенина в нравствения климат на града, който става все по-краен с изминаването на годините през дългото властване на Козимо.

Университетът в Пиза, чиято слава в научните среди може да съперничи само на тази на Падуа, получава официален указ: „Негово височество няма да позволи нито един преподавател… да чете, преподава на обществени места или частно, да пише или изрича философията на Демокрит или каквито и да било други познания, освен тези на Аристотел.“ Няма начин да бъде избегната образователната цензура, защото същевременно е издаден и друг указ, забраняващ на гражданите на Тоскана да посещават който и да било друг университет извън нейните граници, а философите и интелектуалците, които не се подчинят на указа, подлежат на наказателни глоби и дори ги застрашава затвор. Отминали са дните, когато Медичите са били покровители на поети и учени. Флоренция, някога един от великите интелектуални и културни центрове в Европа, сега е погълната от ограничението и невежеството.

Подобни укази защитават нравствените учения на религията, а други пазят моралните й устои. Ежегодният Майски фестивал е отменен, защото има езически произход, на момичетата е забранено да пеят веселите майски песни по улиците под страх от бой с камшик. Обичаят младите мъже да подвикват на младите жени, надвесили се от прозорците, който е установен през годините начин за флиртуване и ухажване, също е забранен, защото води до „изнасилвания и аборти“. Направен е дори безплоден опит да бъде възродена църковната наредба, запретяваща актрисите. Също толкова безрезултатна и невъзможна е забраната на проституцията, но от този момент нататък тя строго е държана под око. Всички проститутки трябва да закупят разрешение за една година, равно на шест флорина, което по това време се равнява на месечната заплата на един неквалифициран работник. Също така трябва да носят жълти панделки в косите си, а през нощта фенер по улиците. Ако не съблюдава закона, нарушителят е събличан гол до кръста и бит с камшик по улиците. Обвинените в содомия са обезглавявани. Царуването на Козимо III преминава от години в десетилетия и през това време броят на публичните екзекуции за всякакъв вид простъпки се увеличава. Дори относително дребни престъпления могат да обрекат извършителя им да гребе на галерите — участ, след която малцината завърнали се са приличащи на призраци съсипани хора.

Както винаги, когато става дума за чистота на обществото, новите закони придобиват расистки елементи. Години наред има забрана евреи да живеят във Флоренция, но сега тя е прилагана много строго, при това на територията на цяла Тоскана. Антисемитизмът се институционализира, на евреите е забранено да се женят за християни или дори да живеят в един и същи дом с тях. Евреите нямат право да ходят при проститутки християнки и всяка жена, призната за виновна за проституция с евреин, бива осъждана на бой с камшик, преди да бъде хвърлена в затвора. Ефектът от законите се усеща най-силно в Ливорно, където еврейската колония достига 22 000 души. Много евреи търсят убежище другаде и приходите от данъците, събирани от търговията между свободното пристанище и вътрешността на Тоскана, рязко спадат. В подобна атмосфера са позволени всякакви ксенофобски предразсъдъци и новите закони представляват само върхът на айсберга, когато става дума за ежедневното социално общуване, особено във време на всеобщо пуританство и оскъдица. Така приблизително хилядата евреи, турци и представители на балканските народи, останали във Флоренция, се оказват преследвани малцинства. Благият деспотизъм на предишните велики херцози сега се превръща в съвършена тирания и докато Козимо III печално се тъпче в своя дворец, нощните улици на разорена Флоренция са тъмни и тихи.

Икономиката на великото херцогство продължава да запада, но Козимо III налага още данъци, които са нужни, за да се издържа администрацията, продължаваща да управлява страната. Ако е била оставена сама на себе си, администрацията е щяла да се окаже спасението за Тоскана, но тя също е засегната от тежката ръка на репресиите. Управлението е ефективно, но няма право да въвежда реформи, за да съживи икономиката. Единствено Църквата процъфтява — по-голямата част от свещениците и религиозните институции са освободени от данъци и Флоренция както никога досега се превръща в град на кюрета и монахини. По време на управлението на Козимо III броят на монахините се увеличава до такава степен, че по изчисления те са 12 процента от населението от женски пол.

Предприетите мерки за събиране на пари от малкото останали доходоносни звена на търговския сектор само задушават и тях. Ангросистите^[11] купуват монополи върху основни стоки като солта, брашното и зехтина, после дребните търговци имат право да закупуват „по изключение“, което им дава ограничен имунитет срещу монопола. Въпреки това подобни монополи не са приемани с лека ръка. Монополът върху солта е идеален пример — добиването на сол чрез незаконни средства, като варенето на рибна саламура, става углавно престъпление.

Дребните търговци и занаятчии, от чиито дела зависи просперитета на великото херцогство, също търпят загуби и изчезват, а в провинцията отдалечените земи за оран запустяват. Не разполагаме с точни цифри, но всичко сочи, че населението на Тоскана като цяло намалява с 40 процента по време на дългото управление на Козимо III. Английският епископ на Кентърбъри Джилбърт Бърнет пътува из Италия през 1685 година и отбелязва: „Когато човек минава през Тоскана, тя му изглежда толкова обезлюдена, че започва да се чуди как една страна, извор на толкова голямо възхищение и толкова много войни, сега е толкова изоставена и бедна.“

Козимо III също го вижда, защото редовно пътува из Тоскана, макар че целта на пътуванията му не е да наблюдава положението на великото херцогство. Той силно вярва в поклоненията из многото забравени обители, пръснати из провинцията, а когато не е зает с подобни подхранващи духовността му пътешествия, прекарва часове наред на колене в сумрака на личния си параклис в двореца Пити.

Готвачите не са единствените в домакинството на Козимо III, които са изпращани със задачи извън страната. На негово разположение са и група от агенти, които бродят из Европа в търсене на реликви. Закупуват ги с пари от все по-изпразващата се хазна, а когато и тя се изчерпва, Козимо III прави набези над семейното богатство на Медичите. Покупката на скъпи религиозни дреболийки, много от които вече не са нужни на протестантските държави, може да се смята за последното издихание на меценатство на властващите Медичи, макар че меценатството им у дома все още не е престанало съвсем. Козимо III лично закриля и подпомага любимия си творец Гаетано Цумбо, сицилианец, който създава изкусни фигури от восък, които са като живи и изобразяват страданията на осъдените в ада светци, изтърпяващи ужасяващи мъчения, и зловещи образи на жертви на чумата, изискващи голямо творческо въображение. Козимо III има колекция от рисунки, изобразяващи с неимоверна точност различни изроди, включително двуглави телета и кучета, обезформени джуджета, както и въображаеми рисунки на екзотични създания и медицински изображения на болести. Последните допринасят за засилване на склонността му към хипохондрия, която лекува с благи лекове и съмнителни еликсири. За щастие те не засягат физическото му здраве, което е забележително крепко предвид огромното му тегло и нездравословния начин на живот. Разумът му обаче все повече е обсебен от страха пред смъртта.

На Медичите са нужни само два века и половина, за да достигнат това жалко състояние на упадък. Ако сравним положението с онова, което преобладава по време на Козимо Pater Patriae, ще видим, че първият владетел от рода на Медичите е измъчван от болезнено и осакатяващо заболяване и живее в страх от адските пламъци, защото не спазва библейските забрани за лихварство. Неговият страх от смъртта обаче създава църкви и приюти за сираци, библиотеки, пълни с древни знания, и много първопроходци на хуманизма и шедьоври на ранното ренесансово изкуство.

През 1694 година изключителната и благочестива майка на Козимо III Витория умира, като оставя пред своя син перспективата да управлява сам великото херцогство. Сега му се налага да проявява поне бегъл интерес към държавните дела. Администрацията може практически да се управлява сама, но външната политика изисква решения, които са далеч отвъд полезрението на бюрокрацията. В тази сфера Козимо III се оказва неочаквано умел и следва политиката на бездеен неутралитет, поддържана от баща му Фердинанде II. Продължаването на тази политика означава, че сега Тоскана предимно е пренебрегвана на голямата сцена. В миналото кралете на Франция и Неапол я ухажват и заплашват, императорите на Свещената римска империя и папите се допитват до нея и правят опит да я заставят да им се подчини, но сега смятат, че владетелят на Тоскана просто няма отношение. За щастие пренебрегват и териториите му, което означава, че Тоскана не е въвлечена в основни резки политически промени като войната за испанското наследство, продължила от 1701 до 1714 година и по време на която Северна Европа е съсипана, докато французите, англичаните и Холандската република се бият за немските, испанските и австрийските територии на Свещената римска империя. В Италия Савоя и Неапол се включват във войната, но Козимо III не извършва нищо, с което да застраши съдбата на Тоскана, главно като не прави нищо.

Неутралитетът е не само мъдро решение за Тоскана, но и необходимо, тъй като през тези години великото херцогство не би било способно на никакви военни действия. Един поглед към подробните военни архиви, водени от винаги ефективната административна машина, е достатъчен. Упоменато е, че към гарнизона в Ливорно се числят 1 700 души, въпреки че една по-внимателна проверка разкрива, че мнозина от войниците, водещи се на заплата, са над седемдесетгодишни, някои дори над осемдесет. Описанията на годността им за военна служба се превръщат във фарс, тъй като са записани неща от рода на „загубил зрението“ и „не вижда, поради напредналата възраст и ходи с бастун“. Колкото до някогашната велика тосканска военноморска флота, тя е намалена до три галери и няколко помощни съда с общ екипаж едва от 198 души.

Политиката на Козимо III никога не е напълно неутрална. В първите години от своето управление с подобаваща дипломатическа секретност започва тайна кореспонденция с императора на Свещената римска империя Леополд I, който тогава е възрастен и болен. Дългото царстване на Леополд I се изражда в борбите, предшестващи Войната за испанското наследство, но Козимо III повече се интересува от друго. Той настоява великите херцози на Тоскана да бъдат въздигнати до кралски статус, така че вместо обръщението „Ваше височество“ към тях да се използва „Ваше кралско височество“. Леополд I най-после се съгласява, за да сложи край на тази явно безкрайна кореспонденция, и през 1691 година дава разрешение за това „trattamento real“ („отношение като към представител на кралски род“) на великите херцози на Тоскана. Въоръженият с това звание Козимо III може да се съсредоточи върху проблемите с наследството на Медичите. Това означава да се опита да ожени децата си за представители на европейските кралски домове, така че да се родят наследници, което обаче се оказва доста трудна задача, заради родовото наследство, намиращо се на негово разположение.

На пръв поглед най-големият син на Козимо III Фердинандо изглежда обещаващ династичен материал. Въпреки че детството му е разрушено от своенравното и непредсказуемо поведение на майка му Маргьорит-Луиз, той израства млад мъж с голям интелект, който е истински познавач на изкуството и без съмнение се очертава като най-изтънченият сред всички велики Медичи, колекционери на картини. В миналото колекционерите в рода винаги използват меценатството с определена цел — като средство за увеличаване на политическото влияние и властта, или като изкупление за гузната им съвест, или пък за да спечелят нечие приятелство. Неизменно зад поръчката към някой художник се крие мотив, който няма нищо общо с изкуството. Фердинандо пък събира картини само защото му харесват, макар за съжаление изкуството, творците и финансите, които са на негово разположение, да са далеч по-незначителни от онези на неговите предшественици. В резултат на което колекцията му в апартаментите в двореца Пити и вилата на Медичите в Поджо а Чиаяно се състои от прелестни второстепенни шедьоври, а не от самопрославящото майсторство на картините на Ботичели, вдъхновени от Лоренцо Великолепни и неговия двор. Колекционирането на Фердинандо остава триумф на чистия вкус, а не проява на меценатство издигнато в политика.

Фердинандо изиграва значителна роля и в процъфтяването на музиката през този период — събитие, което е пряко културно следствие от по-ранното възраждане на другите изкуства. Най-голямото му постижение в тази сфера е близкото приятелство с родения в Сицилия композитор на опери Алесандро Скарлати. Операта се ражда във Флоренция преди повече от век и половина, разпространява се из цяла Италия и стига до двора на Луи XIV във Франция и във Виена при новия император на Свещената римска империя Йосиф I. Италианската опера обаче остава върхова, особено във Венеция и Неапол. Скарлати е водещият композитор на своето време, разширява операта отвъд ранния й бароков образ и я прехвърля в новата музикална епоха, известна като Предкласика. Той придава форма на операта, кара я да се движи около речитатива и арията по времето, през което действието спира, за да може изпълнителят да даде оперен отдушник на своите емоции, при това често доста продължително. Това пък проправя пътя на виртуозните певци, като обикновено женските роли се пеят от кастрати. По характер и роли това са първите примадони, при това до такава степен, че бързо успяват да си присвоят и повечето главни мъжки роли!

През 1702 година Фердинандо кани Скарлати във Флоренция, където той композира пет опери, които трябва да бъдат поставени във вилата на Медичите в Пратолино (някога Галилей е преподавал там на младия Козимо II). Тези опери са високо ценени за времето си, макар че в наши дни са запазени само откъси. След две години Скарлати се мести в Рим, а после във Венеция, но продължава редовно да си разменя писма с Фердинандо през следващите приблизително десет години, а в наши дни тези писма са основният извор за живота на композитора през този период.

Младият Фердинандо бързо осъзнава липсата на интерес у своя баща към управлението на великото херцогство и се обръща към Козимо III с надеждата да поеме част от задълженията му, но категорично е отблъснат. Това води до предсказуема психологическа реакция и от този ден нататък способният и умен син прави всичко възможно, за да вбесява своя глупав и фанатичен баща. За съжаление става дума за все по-самоунищожително поведение и онова, което започва като своенравен бунт, бързо се изражда в шумен разгул, към който неговият характер на истински Медичи се оказва твърде предразположен. Фердинандо заминава за Венеция, където има повече възможности за подобно поведение, и след известно време се завръща, взел под свое покровителство един безочлив кастрат на име Чекино.

След радостите на Венеция Флоренция се оказва обезсърчителен и жалък завършек. Улиците са пълни с лицемерно набожни свещеници и монахини, а на всеки ъгъл има по един окаян просяк. В опит да съживи нещата и да вбеси баща си през 1689 година Фердинандо организира голям рицарски турнир за карнавала, предшестващ Великите пости, който се провежда пред ентусиазираната тълпа на площад Санта Кроче. Темата на турнира е битката между Европа и Азия. С изблик на енергия и размах, достоен за самия Лоренцо Великолепни, Фердинандо създава два отбора от доста екзотични рицари. Едните са облечени като азиатски воини, като някои от членовете на отбора носят истински доспехи, пленени по време на военните походи срещу османците, другият отбор е в доспехите на европейски рицари. Дали това не е знак за онова, което ще последва, когато Фердинандо стане велик херцог? Или просто се оказва последното бляскаво зрелище в духа на старата традиция на Медичите?

Фердинандо продължава с безотговорното си поведение. В един момент си кореспондира с немския композитор Хендел и се опитва да го убеди да посети Флоренция или пък се заема да спасява изгниващата картина на Рафаело в една от църквите в града. В следващия отново се отправя с кастрата към разврата из бордеите на Венеция, където се заразява със сифилис, както твърдят от Чекино. Козимо III не се обезсърчава и упорито продължава своите сондажи из европейските дворове в търсене на високо ценена съпруга за своя син, която ще създаде още наследници, които да продължат съществуването на династията на Медичите. В крайна сметка успява да осигури принцеса Виоланта Баварска, която, след като пристига във Флоренция, се оказва глупаво и доста уплашено шестнадесетгодишно момиче. Въпреки това по настояване на Козимо III се омъжва за Фердинандо, макар че разгулният начин на живот и хомосексуалните му наклонности почти със сигурност показват, че няма да може да създаде наследник.

Когато Козимо III осъзнава, че манията му за наследници от мъжки пол вероятно тук претърпява крах, обръща своето внимание към второто си дете, дъщеря си Ана Мария Луиза, която е високо, кокалесто, непохватно и с доста мъжко поведение момиче с дълга черна коса. Пред редица кралски семейства са направени предложения за подходящ съпруг. Испанците не се интересуват, нито португалците; французите и Савойската династия вежливо, но твърдо му отказват, а после предложението му е отхвърлено и от испанците. Най-после Козимо III прави пробив в Германия, където успява да подсигури палатинския електор Йохан Вилхелм като престижен младоженец. Оказва се обаче, че той е болен от сифилис, и в резултат на това Ана Мария прави само поредица от аборти.

Загрижеността на Козимо III нараства и той насочва вниманието си към своето последно дете и втори син Джан Гастоне, който е интелектуално надарен и склонен към изящното млад мъж, който предпочита да бъде сам вместо с други хора. Джан Гастоне се оказва още по-неизгодна партия за брак от своя по-голям брат. С наднормено тегло е и невероятно чувствителен, а грубостите на реалния свят вече са насочили този чувствителен великан към пиенето. Отвращението, което изпитва към присъствието на представители на нежния пол пък ясно показва, че и той е хомосексуален. Но дори и тези препятствия могат да бъдат преодолени, ако изборът на Козимо III за съпруга на неговия чувствителен син не е толкова катастрофален.

Принцеса Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург, наскоро овдовяла след смъртта на палатинския граф Филип фон Нойберг, е считана от Козимо III за много изгодна партия. Тя донася със себе си още титли и по наследство от своя покоен баща може да предяви претенции към Саксония, което означава, че един ден нейният съпруг може да стане принц на Свещената римска империя. От друга страна, Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург е описвана като „невероятно тежка, с огромно упорство и никакъв чар“. Казват, че надменното й поведение принуждава само след три години брак нейния съпруг да се напие до смърт. За разлика от своя бъдещ съпруг естет Ана Мария Франциска е необразована, упорита еснафка, която обича селския живот. Според историка на Медичите и почти неин съвременник Якопо Галуци „любимите й занимания са дългата езда, ловът и разговорите с конете в конюшните ѝ.“

Само слуховете за тази бъдеща съпруга са достатъчни да докарат на Джан Гастоне пристъп на безпокойство, но баща му е непреклонен в решението си сватбата да се осъществи. Джан Гастоне се отправя обезсърчено и примирено на север през Алпите, за да се ожени за своята династично надарена годеница. Когато пристига в Дюселдорф, с ужас установява, че бъдещата му съпруга е дебела колкото него и по свой си начин е също толкова физически непривлекателна. Ако Джан Гастоне е просто непривлекателен, годеницата му е невероятно грозна, бързо става ясно, че между тях двамата няма нищо общо, освен взаимната им физическа чудовищност.

През юли 1697 година неподходящата един за друг двойка е венчана от епископа на Оснабрюк в параклиса на двореца на електора в Дюселдорф. Казват, че и двамата са на по двадесет и пет години, макар че огромната булка изглежда доста по-възрастна. Сватбените тържества включват дълга програма от селски танци. Селските облекла, шумната музика и дрезгавият тенор на тези тържества се оказват мъчителни за свикналите с изтънчената музика уши на Джан Гастоне, но пък съпругата му ръкопляска бурно.

Младоженката настоява веднага след приключването на сватбените тържества да напуснат Дюселдорф и съобщава на своя съпруг, че не може да търпи никакъв градски живот или каквато и да била изискана компания. Джан Гастоне придружава своята съпруга в кралската карета, която поема по дългия и изровен път през Бавария, през планините на Бохемия към Прага, а от там към село Райхщад, където над колибите и наклонените покриви се издигат мрачните бойници на порутената крепост на младоженката. Ана Мария Франциска е щастлива, че се е прибрала у дома, и бързо изчезва към конюшните, които изглеждат далеч по-добре оборудвани от влажните и студени жилищни помещения, където младоженецът е оставен сам и обезсърчен да си блъска главата. Бързо става ясно, че няма никаква вероятност за наследник, нито от мъжки пол, нито от женски. Ана Мария Франциска възобновява прекъснатите диалози със своите коне, а Джан Гастоне започва скръбно да се утешава с италианския коняр Джулиано Дами. След известно време двамата с Дами започват от време на време да бягат в Прага, където се отдават на разгулен живот. В спомените на един съвременник пише: „В Прага имаше голям брой дворци, принадлежащи на велики и богати благородници. В домакинствата им имаше цели полкове от слуги, лакеи и прислужници с ниско потекло и скромно положение. Джулиано склони негово височество да търси развлечения с тях и свободно да се смесва с тях, така че да избира всеки екземпляр, който допада само на неговия вкус.“

С времето Джан Гастоне става по-смел и дори веднъж пътува до Париж. Козимо III е силно раздразнен, когато научава за това, и пише писмо на Джан Гастоне, в което оплаква липсата му на интерес към създаването на наследник и го укорява заради нечестивото му поведение. По това време Козимо III вече е още по-благочестив и по-голям пуритан и дори се научава да укротява страстта си към храната. Според английския пътешественик Едуард Райт, който посещава Флоренция: „През последните двадесет години от живота му, единствената му напитка бе водата. Храната му бе проста, изяждаше само едно ястие и винаги сам, с изключение на празненствата, посветени на свети Йоан, и други определени дни, когато семейството е поканено да се присъедини към него.“

Флоренция преживява подобна аскетичност. Населението на града намалява с 50 процента и достига до около 42 000 души. Между плочите по страничните алеи никнат плевели, къщите са изоставени и падат сами. Резкият спад на богатствата на Флоренция засяга всички слоеве на обществото — просяците правят всичко по силите си, за да изкарват пари от туристите, а междувременно знатните семейства са принудени да се установяват като на лагер в своите празни дворци и да вземат храната си от местните кръчми. Освободените готвачи и слуги висят край портите на дворците, в които са били наети, разказват при какви знатни хора са работили някога и сами се препоръчват да бъдат взети на работа. През студените зими и по време на оскъдна реколта под прозорците на двореца Пити се събират групи и жално молят за хляб. Козимо III се оттегля в личния си параклис, за да се моли за тях, а дворцовата стража ги прогонва. През 1705 година тосканската хазна е почти банкрутирала.

Новините за това състояние на нещата бързо се разпространяват в чужбина. Австрийците започват да правят набези в Северна Италия, предявяват претенции към Парма и Ферара, става ясно и че австрийският император на Свещената римска империя Йосиф I планира да разшири владенията си още повече и да прибави Тоскана. Перспективите за продължаване на управлението на Медичите изглеждат доста мрачни — синът и наследник на Козимо III Фердинанде е алкохолик, като пристъпите му на халюцинации се редуват с амнезия, макар че обществото почти не знае затова, тъй като Фердинандо става от леглото само през нощта и рядко излиза. Същевременно е ясно, че Джан Гастоне просто е неспособен да управлява великото херцогство. Император Йосиф I е убеден, че под австрийско управление Тоскана отново може да бъде превърната в процъфтяваща провинция, като в същото време централноевропейската империя на Австрия ще извлече огромни ползи от подобна съживена икономическа сила.

Йосиф I започва дипломатически преговори с възрастния Козимо III, чийто син вече развива епилепсия и е ясно, че скоро ще умре. Населението възлага големи надежди на Фердинандо, като вярва, че идването му на власт ще върне едни по-добри дни, а за мнозина той е един „добър Медичи“. Йосиф I предупреждава Козимо III, че смъртта на Фердинандо може да предизвика сред обезсърченото население бунтове срещу Медичите, които дори могат да доведат до свалянето им от власт. Катастрофата може да бъде избегната, ако на тосканска територия бъдат разположени австрийски войски.

Козимо III се съпротивлява на предложението, но Йосиф I ясно показва целите си, като му съобщава, че имперските адвокати са проучили родословните дървета на основните кралски домове в Европа, което ги довежда до заключението, че всъщност Тоскана принадлежи на Свещената римска империя. Една от дъщерите на Фердинандо II се омъжва за Фердинанд Карл Австрийски, а друга за херцога на Парма, териториите на която сега са австрийски. Цяла Италия е разтърсена от тази новини — изфабрикувани или не, претенциите на Йосиф I могат да предизвикат война на целия полуостров и Тоскана да бъде опустошена.

Папа Инокентий XII, чиито владения вероятно са следващите, които са заплашени от съдбата на Тоскана, спешно се свързва с Козимо III и му казва да плати на император Йосиф I. Козимо отвръща, че няма пари, при което Инокентий XII веднага му дава право да изтегли църковните налози от тосканските данъци. Така Козимо III успява да събере сума, равна на 150 000 флорина, които използва, за да плати на Йосиф I и го убеждава да оттегли претенциите си.

Но дори и при това положение австрийската окупация на Парма и Ферара означава, че Тоскана е под заплаха, макар че по това време Австрия не е единствената опасност, тъй като великото херцогство е застрашено от всички страни. В своето жалко състояние тосканската флота не е в състояние да защити бреговете си от френско нападение, а испанските войски са разположени заплашително близо отвъд южната граница. Единствено перспективата, че австрийските войски ще влязат в Тоскана, държат другите две сили настрана. Козимо III продължава да се колебае и в крайна сметка тази липса на политика като по чудо му се отплаща. През 1711 година император Йосиф I умира, а след кончината му настъпва затишие във Войната за испанското наследство и имперските териториални амбиции. След две години умира синът и наследник на Козимо III Фердинанде, очакваните бунтове не се осъществяват, защото населението вече е прекалено сплашено и обезсърчено, за да излезе по улиците.

Властта на Козимо е все така нестабилна и през 1720 година тя бележи своята петдесетгодишнина. Английският пътешественик Едуард Райг описва Козимо III през същата година:

„Негово височество е на около осемдесет години, здравословното му състояние е такова, че не позволява да пътува извън страната, но докато можеше, посещаваше по пет или шест църкви на ден. Казаха ми, че в апартаментите му има машина, на която има сложени образи от сребро на всеки светец от календара. Машината се завърта, за да извади отпред съответния за деня светец, пред когото той изпълнява своите религиозни обреди. Храни се и си ляга рано и съответно става рано.“

По това време религиозните мании на Козимо го превръщат в лесна жертва за тесногръдите му съветници, повечето от които са свещеници. Всички голи статуи са премахнати от улиците и галериите на основание, че „предизвикват разврат“, дори Микеланджеловият „Давид“, великият символ на Флоренция, е скрит зад насмолен брезент. Козимо III рядко излиза извън очертанията на двореца Пити, но когато го прави, тълпи от любопитни граждани се събират сред една потискаща тишина, за да зърнат своя омразен владетел. През септември 1723 година получава странен пристъп на тремор, докато седи зад бюрото, тази конвулсивна болка продължава два часа и го напуска изтощен и изпълнен с лоши предчувствия. През октомври Козимо III е на смъртния си одър, ежедневно се моли и проси от Бог опрощение на греховете си, но все пак успява да подпише указ, с който увеличава данъците на съсипаното велико херцогство. На 31 октомври, на осемдесет и една години, Козимо III умира и слага край на най-дългото и най-разрушително управление на Медичите.

29 Завеса

Няма друг наследник и през 1723 година вторият син на Козимо III Джан Гастоне става велик херцог. Той е на петдесет и две години и изглежда ще бъде последният от рода на Медичите, тъй като всички увещания на баща му да създаде наследник от мъжки пол са напразни.

В годините след бракосъчетанието с ужасната принцеса Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург Джан Гастоне е принуден да остане да живее в отблъскващата й крепост в Бохемия, тъй като съпругата му отказва дори и да помисли за преместване във Флоренция. Внушила си е, че Медичите имат навика да тровят съпругите си. Според разказите на съвременници Ана Мария Франциска има привичка да броди из студените зали на своя замък, облечена в грубите си кожени дрехи за лов и ботуши за езда, и строго да гълчи своя безпомощен съпруг. Когато тя отива на лов за глигани, той застава на прозореца, загледан над пушещите колиби на Райхщад и както дъждът струи надолу по изкривените вертикални елементи на прозорците, така и сълзите на самосъжаление струят по пълните му бузи. Започва да играе хазарт със своя любовник италианския коняр Джулиано Дами и неговите приятели, като губи сериозно, тъй като го мамят. За да плати дълговете си, тайно краде от бижутата, които съпругата му не носи, и ги залага по време на честите си пътувания до Прага. Там се забавлява. „Преоблича се и се присъединява към непочтителната група от лакеи и окаяните дрипльовци, които се клатушкат полупияни из долните свърталища и пивници на града… По тези места се отдава изцяло на порок и разврат, пуши тютюн и дъвче дълги чушки с хляб и кимион, за да пие точно по немска мода.“

Козимо III е бесен, нуждае се от своя син и наследник във Флоренция. Когато научава, че съпругата на Джан Гастоне отказва да го придружи в Италия, измисля план, с който да я принуди да напусне замъка си. През 1707 година Козимо се свързва с папа Климент XI, който изпраща архиепископа на Прага в Райхщад, за да напомни строго на принцесата, че нейно задължение като съпруга е да придружи мъжа си във Флоренция. Принцесата изпада в яростен гняв и описва на архиепископа по най-груб и подробен начин защо няма смисъл да придружава своя съпруг, тъй като е „напълно импотентен“.

През 1708 година Джан Гастоне се връща у дома, като оставя съпругата си. Никога няма да се видят отново и принцеса Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург остава да живее сама в отдалеченото си имение в Бохемия до края на своя живот. Дори и на средна възраст е страстен ловец, а с годините става все по-упорита и живее самотно. Умира през 1741 година на седемдесет години. Други клонове на рода й ще дадат крале на Прусия, както и крале и кралици на Англия, но нейният клон, както и този на Медичите секват.

Джан Гастоне заживява в Тоскана, заедно със своя фаворит Джулиано Дами, който се грижи за домакинството му. Извънредната чувствителност на Джан Гастоне го кара все още да изпитва голяма нужда от продължителни периоди на усамотение. През нощта с часове седи сам, пие и гледа към луната. А иначе прекарва по-голямата част от своето време в местене от една вила на Медичите в друга, за да избягва срещите с членове на семейството си. Ненавижда религиозността на баща си и не обича снаха си, вдовицата на големия му брат Фердинандо, принцеса Виоланта, защото му мърмори, че трябва промени своя начин на живот. По-късно любимата му сестра палатинската електорка Ана Мария Луиза де Медичи се завръща във Флоренция след смъртта на своя сифилитичен немски съпруг, но сега Джан Гастоне изобщо не я обича, тъй като я обвинява за катастрофалния си брак. Като палатинска електорка тя е оглеждала за Козимо III немските дворове и в крайна сметка е препоръчала принцеса Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург. Така наследникът на великото херцогство се крие във Флоренция и живее в тревога за деня, когато баща му ще умре и той ще се изправи пред отговорностите на управлението.

Прочутият френски пътешественик Гийо дьо Мервий, който по това време пребивава във Флоренция, пише за Джан Гастоне и „изключителната му апатия“: „Говорят, че стига дори дотам, че не отваря писмата, за да не трябва да им отговаря. Този начин на живот може да му позволи да доживее до дълбока старост, стига да не страда от астма и да не утежнява състоянието си с количеството силни стимулиращи лекарства, които поглъща. Някои се боят да не изпревари своя баща, което няма да е изненадващо.“

До смъртта на Козимо III през 1723 година Джан Гастоне е вече огромна физическа развалина. В много отношения изглежда много по-стар от своите петдесет и две години, но подпухналото му лице запазва една странно младежка закръгленост. Често с дни наред лежи в леглото и постоянно е в такова объркано състояние, че понякога изглежда сякаш е перманентно сенилен. Джулиано Дами събира група от паразити, които да го забавляват — обикновено това са хубави мъже от обеднели флорентински семейства, известни като руспанти от ruspi („монети“), с които им плащат, макар че думата означава и „ровя из боклуците“ или пък се използва за пилетата, ровещи на бунището. Алчността на тези паразити преминава всякакви морални граници. Джан Гастоне лежи в огромното си легло, двама или повече от неговите руспанти са се мушнали при него, а техните колеги разиграват похотливи, импровизирани маскарадни пиески, насърчавани от Джулиано Дами. Джан Гастоне сквернослови с пълно гърло и ги насърчава да развратничат едни с други по най-безобразен начин, после заспива, а малката му уста с плътни устни е отпусната и отворена над гънките на двойната му брадичка.

За изненада на всички новият велик херцог започва своето царстване с изблик на енергия и дори приема сериозно своите задължения. Много добре съзнава как дългото властване на баща му е разбило великото херцогство, и прави всичко, което е по силите му, за да оправи нещата като въвежда поредица от реформи. Преустановява публичните екзекуции, решително намалява могъществото на духовенството и отменя антисемитските закони. В опит да съживи икономиката в застой силно намалява данъците за работниците, занаятчиите и други, а просяците са прибрани и им дават да вършат общественополезен труд. Университетът в Пиза получава разрешение да разшири своята програма извън умиращия аристотелианизъм, дори позволява да се преподава от произведенията на Галилей, много от които все още са забранени от Църквата.

Реформите неминуемо се нуждаят от няколко години, за да започнат да действат, и Флоренция постепенно си връща част от някогашното си оживление. Личният живот на Джан Гастоне отдавна е публично достояние, но сега гледат на него с известна търпимост. Той е по-добър от своя лицемерно набожен баща, поне вече ги няма шпионите, дебнещи за противоречащо на религията поведение. Великият херцог по свой начин постига известна популярност — прави, каквото може.

За съжаление Джан Гастоне не е достатъчно добър. Постепенно се връща към стария си развратен начин на живот и поредицата от реформи се изчерпват. Тоскана остава достатъчно бедна, за да накара минаващия от там френски писател Монтескьо да отбележи: „Няма град като Флоренция, където хората живеят сред толкова малко разкош.“ Парадоксално, но след това пише, че „управлението във Флоренция е много умерено. Никой не чува или не усеща принца и неговия двор. Именно по тази причина малката страна изглежда сякаш е велика.“

Хората не усещат присъствието на принца или неговия двор, което изобщо не е изненадващо, тъй като сега Джан Гастоне често със седмици лежи в леглото си. В ежедневието му няма нищо, което да е свързано с обществени прояви — става късно следобед, след което съветниците му се опитват да стигнат до него по държавни дела. Обикновено Джулиано Дами получава заповеди да ги отпрати на входа на двореца, но понякога някой чрез подкуп успява да се промъкне през един от страничните входове. Последвалата аудиенция е кратка и обикновено не се постига съгласие, докато през това време Джан Гастоне успява да намери камбанката между чаршафите и да позвъни, за да може Джулиано да изпрати държавния служител извън пределите на двореца. В пет часа се сервира дълъг обяд, последван от „забавления“, организирани от руспантите, а великият херцог е подпрян на възглавници, оригва се и крещи с пълно гърло груби шеги. Около два през нощта се сервира обилна вечеря. Великият херцог се облича, като се окичва с дълго муселинено шалче, което бързо се покрива с капки, остатъци от храна и облачета енфие, което той настоява да смърка и между ястията. След това понякога заповядва да отворят капаците и всички да го оставят, за да съзерцава луната, която къпе покривите, кулите и купола на катедралата на Флоренция в бледата си безплътна светлина. Разбиването на някоя бутилка, паднала от леглото му на пода призори, съобщава на прислужниците, чакащи отвън пред вратата, че е заспал.

Снаха му прави опит да го накара да се появи пред обществото и организира поредица от официални банкети, на които от великия херцог се очаква да седи начело на масата. Целта й е да отдели Джан Гастоне от неговите руспанти и да го въведе в изтънченото общество. Остроумните и обаятелни аристократични приятели от кръга на принцеса Виоланта внимателно наблюдават, ветрилата потрепват, а през това време прислугата помага на великия херцог да седне в стола начело на масата. За съжаление притеснението, че се намира в подобна компания, го кара да поглъща огромно количество вино, при което дотолкова се „отпуска“, че започва да се държи така, сякаш е със своите руспанти. Перуката му се килва и той разпалено крещи вулгаризми, които за щастие в по-голямата си част остават неразбрани. Краят на социалните експерименти на принцеса Виоланта настъпва, когато по средата на вечерята великият херцог изобилно връща в кърпата си първата половина от вечерята, която току-що е погълнал, а след това продължава да бърше устата си с къдрите на своята перука като изобщо не чува стърженето на столовете по пода и суетнята на напускащите дами.

Когато Джан Гастоне се оттегля за постоянно в своето легло, из Флоренция плъзва слух, че всъщност е мъртъв. За да сложи край на тези приказки, сестра му, палатинската електорка Ана Мария Луиза, настоява през 1729 година той да се появи пред обществото на конните надбягвания на празника на свети Йоан Кръстител, които се провеждат при портата Прато. След като Джан Гастоне се стяга достатъчно, за да се изправи пред своите поданици, с мъка го натоварват в каретата в двора на двореца Пити, която след това потегля от големия площад пред двореца, а огромното като на кит туловище на великия херцог се мята вътре от едната страна на другата. Ефектът от това друсане върху стомаха на пътника е неизбежен и събралите се любопитни граждани виждат как от време на време великият херцог подава глава през прозореца на друсащата се карета, за да повърне на улицата. Джан Гастоне се възстановява до известна степен, докато каретата стигне западната порта, заема почетното място на трибуната и се наслаждава на надбягванията, като от време на време крещи весели вулгаризми към каймака на флорентинското общество, което е насядало около него. Най-накрая заспива дълбоко и трябва да го отнесат в двореца Пити на носилка, така че онези, които са по улиците и го виждат да минава, могат да се убедят, че пъшкащият и проснат велик херцог не е мъртъв, а просто в безсъзнание.

Вече е пределно ясно, че няма да има наследник от мъжки пол на Медичите. Но кой ще предяви претенции към великото херцогство Тоскана? Положението е доста опасно и европейските сили го признават. След Войната за испанското наследство престолите в Европа, които остават без неоспорим наследник, се разпределят къде повече, къде по-малко на равни начала между двете велики континентални сили — Бурбоните и австрийските Хабсбурги. През 1731 във Виена е свикана международна конференция, която трябва да реши кой да наследи великото херцогство Тоскана след смъртта на Джан Гастоне, събитие, което според докладите на дипломатите предстои. На конференцията присъстват представители на Англия, Холандия, Испания и Савоя, самият Джан Гастоне нито е поканен, нито му е поискано мнението. Силите решават, че петнадесетгодишният дон Карлос Бурбонски трябва да наследи великото херцогство и трябва да заживее там колкото е възможно по-скоро, за да се осигури една гладка приемственост. Решението е ратифицирано с Договора от Виена.

На практика решението за следващия владетел е взето от ръцете на Джан Гастоне, макар че привидно го назначават за настойник на младия дон Карлос и го молят да подпише документ, с което го потвърждава. Джан Гастоне изглежда доста доволен и след подписването отбелязва с безразличие: „Току-що с един замах на перото получих наследник. А като си помисля, че за тридесет и четири години брак не можах да се сдобия с такъв.“

През 1732 година дон Карлос влиза в Тоскана, придружен от шестхилядна испанска войска, която безпрепятствено го отвежда до Флоренция. По улиците гражданите посрещат с радост младия испански принц, който изглежда облекчен, че няма да има война за наследството, а жителите на града изглеждат доволни най-много от това, че имат владетел, когото да приветстват. По ирония на съдбата, това е традиция, която първоначално е наложена на гражданите на републиката от Медичите. Дон Карлос е приветстван и от Джан Гастоне, който подарява на своя наследник малка, тапицирана с кадифе карета, теглена от две бели магарета, и избродиран със златна сърма слънчобран. Това е последният знак за прочутата щедрост на Медичите — нелепа детска играчка, която да кара из градините Боболи. Дон Карлос вече не е дете, младият юноша с кралска кръв е страстен ловец, но приема неподходящия и доста унизителен подарък с охота.

Проблемът с наследството на Тоскана обаче не е решен, тъй като събитията в Европа се намесват. Не всички династични наследства се уреждат толкова лесно и континентът за пореден път се озовава на ръба на катастрофата. През 1733 година кралят на Полша умира и ускорява Войната за полското наследство, защото французите и испанците не признават договора от Виена и влизат в конфликт с Австрия. За щастие войната свършва бързо и този път великите сили подписват Договора от Торино, в резултат на което следва нова размяна на фонове из Европа. Младият дон Карлос става крал на Неапол, а малкият му брат Франц Лотарингски става наследник на великото херцогство Тоскана. Франц Лотарингски е сгоден за Мария Тереза, наследницата на Хабсбургския трон, тоест сега Тоскана минава от испански в австрийски ръце. През 1737 дон Карлос и шестте хиляди испански войници напускат Тоскана, а по-късно през същата година Флоренция е заета от шестхилядна австрийска войска под командването на принц дьо Краон, представител на Франц Лотарингски.

Джан Гастоне е раздразнен от промяната на уговорката, защото се привързва към дон Карлос, но нищо не може да направи, освен да подпише още един указ за наследство, съгласно Договора от Торино. Принц дьо Краон пише на Франц Лотарингски и описва Джан Гастоне така: „Намерих този принц в състояние, достойно за съжаление. Не може да стане от леглото. Брадата му е толкова дълга, чаршафите и бельото толкова мръсни и без набори. Погледът му е мътен и отслабнал, гласът му е тих и приглушен. Най-общо казано, има вид на човек, на когото не му остава и един месец живот.“ Човек може едва ли не да подуши тази картина — ненапразно въздухът в спалнята на Джан Гастоне е изпълнен с тежката миризма на тамян.

Самите граждани на Флоренция също са обидени от деспотичното назначаване на Франц Лотарингски и намразват австрийските войски, които презрително наричат „лотарингците“. Новите окупационни сили са различни от тактичните испанци и бързо започват да играят дейна роля в управлението на града, като „лотарингците“ заменят флорентинците на ключови постове в администрацията. Символичната окупация от чужда сила се превръща в силно омразна действителност и когато френският учен Шарл дьо Бос посещава Флоренция през 1739 година, отбелязва: „Тосканците ще дадат две трети от богатството си, за да си върнат Медичите, а другата третина, за да се отърват от лотарингците. Мразят ги.“ Официалните празници в чест на Медичите са забранени — ход, който нанася удар на всичко скъпо за Флоренция — нейната уникална история, постижения и традиция. Тези официални празници отбелязват рождения ден на Козимо Pater Patriae, избирането за папа на Джулио де Медичи и избирането от Сеньорията на Козимо I, първия велик херцог на Тоскана. Австрийските войски окупират Фортеца да Басо и оръдията, защитаващи Флоренция, са преместени на бойниците, гледащи към града.

На практика Джан Гастоне е последният представител на рода Медичи. Снаха му принцеса Виоланта умира, сестра му палатинската електорка Ана Мария Луиза живее все още в покоите си в двореца Пити. Но вече е на седемдесет години — една аристократична възрастна дама, която продължава да пази достойнството на Медичите. Джан Гастоне й забранява да влиза в покоите му, но независимо от това тя го посещава и тогава над легналия велик херцог се излива порой от думи, в който са изредени грешките му. Джан Гастоне умира продължително, но дори и за него няма съмнение, че умира. Ана Мария Луиза най-после успява да убеди брат си да приеме религията, която цял живот е отричал. Отслабената разплута фигура на великия херцог вдига разпятие пред посивялото си, покрито със сплъстена брада лице и въздъхва: „Sic transit gloria mundi“ („Така преминава световната слава“) и на 9 юли 1737 година след едно позорно царуване, продължило тринадесет години, издъхва. Може би оставя Тоскана в по-добро състояние, отколкото я намира след тиранията на Козимо III, но импотентността му, във всеки смисъл на думата, струва на великото херцогство неговата независимост. Така умира последният владетел на Флоренция от рода на Медичите.

Когато Джан Гастоне издъхва, Франц Лотарингски е на Балканите, където се бие с турците. Като знак на уважение принц дьо Краон предлага на Ана Мария Луиза поста регент, докато Франц се върне. Титлата ще бъде напълно символична, а принц дьо Краон и назначените от него хора ще държат цялата истинска власт. Ана Мария Луиза гордо отказва поста.

През следващите шест години тя остава да живее в двореца Пити и макар че няма власт, все още е собственик на богатството на Медичите, както и много добре съзнава ролята си на последен представител на един стар и славен род. Рядко виждат възрастната жена, която излиза от двореца Пити само за да отиде на църква или от време на време на кратка разходка в някоя лятна вечер, когато я развеждат из улиците в каретата, теглена от осем коня и следвана от личната й охрана. Британският дипломатически представител сър Хорас Ман съобщава: „В последната част от своя живот тя бе пълна противоположност на своя добродушен и немарлив брат. Всъщност тя дори не се усмихваше, за да не загуби достойнството си… Мебелите в спалнята и бяха от сребро — маси, столове, табуретки и паравани.“ От това, както се твърди, тя изглежда „по-скоро странна…, отколкото хубава“. Когато някой рядък посетител се отбие в двореца Пити, за да види палатинската електорка Ана Мария Луиза, тя го приема застанала под огромен черен балдахин. Последният представител на рода Медичи доживява дните си като непреклонна и високомерна дама.

В края на 1742 година тя се разболява от лека треска, която я прави много немощна и през февруари 1743 година Ана Мария Луиза умира. Сър Хорас Ман пише: „Простите хора са убедени, че си е отишла от този свят сред ураганен вятър. Той задуха много яростно тази сутрин и продължи така около два часа, но сега слънцето свети ярко както винаги, това е доказателство… Нищо не може да накара хората да променят мнението си за онова, на което мислят, че са били свидетели. Целият град плаче, мнозина много основателно, защото са я загубили.“

След смъртта й откриват, че Ана Мария Луиза оставя завещание, в което се разпорежда всички „галерии, картини, статуи, библиотеки, бижута и други ценности“ на Медичите „за благото на народа и за стимул на любопитството на чужденците нищо да не бъде отчуждавано или изнасяно извън столицата или територията на великото херцогство“. Съкровищата на Медичите и тяхното културно наследство завинаги остават във Флоренция, градът, който по толкова много начини допринася за тяхното съществуване и който по толкова много начини вече е заплатил за тях.